Превод от полски: Павел Николов
Като започвам да пиша своята автобиография, си давам сметка, че ръката ми се ръководи от две противоположни сили. Едната от двете крайности е случайността, другата е оформящият живота ред. Може ли всичко, довело до това, че съм дошъл на този свят и съм оцелял, въпреки че смъртта ме е заплашвала многократно, за да стана най-сетне писател - и то такъв, който непрестанно се старае да примирява в себе си противоречивите елементи на реализма и фантастиката - да се разглежда изключително като резултат от неизброимо количество случайности? А може би се е задействало някакво предопределение - не под формата на някаква свръхестествена мойра, не кристализирало в съдбата, когато все още съм лежал в люлката, а покълнало някъде в мене, да речем в генетичната ми наследственост, както би подобавало на един агностик и емпирик?
Във всеки случай ролята, която случайността е играла в живота ми, не може да бъде подмината. Когато през 1915 г. крепостта Пшемишл пада, баща ми като лекар в австро-унгарската армия е пленен от руснаците. След почти пет години в хаоса на руската революция той успява да се върне в родния си Лвов и - за което зная от негови разкази - най-малко като офицер, което ще рече "класов враг", трябвало да бъде разстрелян на място. Остава жив само защото като го водят да го екзекутират, го познава един вървящ по тротоара на украинското градче евреин, бръснар от Лвов. Той бръснел лично коменданта на града, така че можал да се застъпи за баща ми, който още не ми бил баща. Само затова го освобождават и той успява да се върне в Лвов, при годеницата си. Тази история, малко по-усложнена от естетическа гледна точка, може да се намери във фиктивната рецензия "De Impossibilitate Vitae на Цезар Коуска" в моята книга "Съвършеният вакуум". Там случайността е олицетворение на съдбата. Да беше се озовал бръснарят една минута по-късно на улицата, за баща ми вече нямало да има спасение. Чух от него тази история, когато бях малко момче, може би на десет години, и още не можех да мисля абстрактно, за да противопоставям категориите случайност и съдба. Баща ми става уважаван, доста заможен лвовски лекар (ларинголог). В бедната страна, каквато беше предвоенна Полша, не ми липсваше нищо. Имах и френска гувернантка, и неизброимо количество играчки, а светът, в който растях, смятах за нещо необикновено стабилно. Но защо в такъв случай като обичащо самотата дете си измислих онази необикновена игра, която по-късно описах във "Високият замък"?
Играта ме пренасяше в измислени светове, но аз изобщо не си ги представях само в мислите си. Като ученик пишех множество важни документи: легитимации, свидетелства, паспорти, дипломи и правни актове, по силата на които получавах несметни богатства, благороднически титли, власт или пък "най-високи пълномощия" и позволения, съставях шифровани доводи и изключително важни криптограми, а всичко това се отнасяше за страна, която човек напразно можеше да търси на картата. Дали ме съпътстваше чувство за несигурност? Дали играта не беше дошла от подсъзнателното усещане за заплаха? Изобщо не зная да съм имал такива причини. В училище бях добър ученик. Няколко години след Втората световна война разбрах от един възрастен човек, който заемал някаква длъжност в предвоенната образователна система, че когато бил проверен коефициентът на интелигентност на всички ученици от гимназиите - трябва да е било през 1936 или 1937 година, - съм получил 180 точки и - според думите на този човек - съм бил най-интелигентното дете в цяла Южна Полша. Преди войната нямах представа за това, защото резултатите от изследванията не бяха обявени. Във всеки случай в този смисъл вече съм бил някакво изключение от средностатистическото положение. Но високият коефициент в никакъв случай не можеше да ми помогне за оцеляването по време на немската окупация на територията на Генералното губернаторство. В това отношение много непосредствено и "практически" разбрах, че не съм "ариец". Прадедите ми са били евреи, но си нямах никакво понятие нито от юдаизма, нито, за съжаление, от еврейската култура. Всъщност информацията, че в жилите ми тече еврейска кръв, дължа едва на нацисткото законодателство. Но ние се спасихме от затварянето в гетото и благодарение на фалшиви документи аз успях да преживея това време заедно със своите родители.
Искам обаче да се върна пак към детството си в предвоенна Полша. Първите ми книги бяха доста особени: анатомичните атласи и медицинските трудове на баща ми, които разглеждах още по времето, когато можех трудно да прочета нещо, а и по-малко да разбера, защото бащината ми медицинска библиотека се състоеше от немски и френски книги, на полски беше само белетристиката. Скелетите, прецизно отворените човешки черепи, мозъците, скицирани върху многоцветни таблици, и препарираните вътрешности с магично звучащи латински имена бяха първия ми контакт със света на книгите. Ровенето в библиотеката на баща ми принадлежеше, разбира се, към най-строго забранените неща и точно затова ме привличаше толкова силно, като всяка непозволена и тайнствена дейност. Към това трябва да добавя и човешката кост. Зад стъклените врати на шкафа на баща ми лежеше кост от череп - "os temporis", - отстранена по време на трепанация. Явно беше останала от времето, когато баща ми е следвал медицина. Няколко пъти я бях държал в ръцете си, но това не предизвикваше у мене никакви необикновени чувства (за да го направя, трябваше да открадна ключа от баща ми). Знаех какво представлява, но не се страхувах, по-скоро ме мъчеше любопитството. Обкръжението и – редици от дебели книги по медицина - изглеждаше съвсем естествено: детето, което не притежава никаква съотносителна система, не може да направи разлика между баналното и необикновеното. Костта, или по-скоро белетристичната и проекция, се появява в романа ми "Дневник, намерен във вана". В книгата тя е пораснала до цял череп, отделен от тялото и играещ роля, която не съм разяснил напълно. Подобен череп притежаваше вуйчо ми, брат на моята майка, който също беше лекар. Убиха го на сутринта, когато Вермахтът влезе в Лвов. (По това време загинаха много поляци, които не бяха евреи, професори от университета и Бой–Желенски. Изкараха ги през нощта от домовете им и ги разстреляха.).
Каква всъщност обективна, което ще рече неизмислена от мене, несъстояща се само от асоциации, връзка може да съществува между частите на човешкия скелет и холокоста? Дали връзката е само чиста случайност, стечение на обстоятелствата? Според мене е точно така. Не вярвам в предопределението и предсказанията. Вместо първоначална хармония мога най-много да си представя (опирайки се на житейския си опит) първоначална дисхармония, водеща до безумие и хаос. Във всеки случай моето детство със сигурност беше спокойно и блажено - особено в сравнение с това, което ме чакаше през следващите години.
Не подбирах какво да чета. Четях всичко, което ми попаднеше под ръка: велики национални поеми, романи, научнопопулярни произведения (и до ден днешен помня, че книгите, които ми подаряваше баща ми, струваха седемдесет злоти - цената беше изписана в средата, - а тогава това беше истинско състояние, с такива пари можеше да се купи цял костюм). Баща ми направо ме глезеше. В анатомичните му атласи – и до днеска си спомням - разглеждах с голям интерес мъжките и женските полови органи. Особено ме интересуваше женското лоно като нещо неприятно, може би не непременно предизвикващо отвращение, но със сигурност нямащо нищо общо с еротиката. Струва ми се, че по-нататък се развих съвсем нормално. Но следването ми по медицина и месечния ми стаж като акушер в болница доведоха до това, че не свързвам днешната порнография с половото влечение и страстта, а с гравюрите в анатомичните атласи на баща ми и проведените от мене гинекологични изследвания. Мисълта, че мъжът може да се възбужда само като вижда половите органи на жената, ми се струва изумителна.
Зная добре, че също така стои въпросът и с либидото, и с инстинктите, вградени в нашите сетива, програмирани от еволюцията. Но необходимостта да се осъществява контакт без любов е за мене като това да се нагълташ с шепи сол и пипер само защото без тези подправки няма изобщо да ти бъде вкусно. Не чувствам нито отвращение, нито влечение, докато не се появи специфичната еротична връзка, наречена любов.
Като момче на осем години се влюбих в първото си момиче. Не му казах нито дума, но често го виждах в близкия парк. Момичето не знаеше за моите чувства, по всяка вероятност изобщо не забелязваше присъствието ми. Това беше дълга и страстна любов, без конкретика обаче и без някакви желания. Не ми трябваше да я познавам. Чувствата ми се ограничаваха до това да и се възхищавам отдалече и нищо повече. Нека психоаналитиците да обясняват, както си искат, чувствата на малкото момче. Нямам намерение да коментирам това; мисля, че подобен епизод може да се интерпретира по всякакъв начин.
Казах в началото за противоречивите тенденции на случайността и реда, за стеченията на обстоятелствата и предопределението. Едва когато пишех "Високият замък" ми мина през ума, че моята съдба, моята писателска професия е покълнала в мене, когато съм гледал скелетите и галактиките в астрофизическите атласи, реконструкциите на огромните мезозойски архизаври и многобройните многоцветни схеми, представляващи човешкия мозък. Или, ако трябва да се изразя по-ясно, външните дразнители и впечатления са съдействали за оформянето на моята чувствителност; което, разбира се, е само предположение.
Не само си измислях фантастични царства и високопоставени длъжности, но правех и открития, "проектирах" праисторически животни, каквито не съществуват в палеонтологията. Измислих например самолет с вид на огромно вдлъбнато огледало, събиращо светлината върху намиращ се на фокуса му парен котел. По периферията на огледалото имаше турбини, движещи превозното средство с перки като хеликоптер, а енергията щеше да идва от слънчевите лъчи. Това чудовище трябваше да лети много високо, над облаците и естествено само през деня. Без да си давам сметка, измислях и отдавна съществуващи приспособления като диференциалния механизъм. Рисувах в дебели тетрадки забавни машини, например велосипед, който се кара като при яздене на кон и трябва постоянно да се надигаш и сядаш на седалката му. Скоро видях някъде едно устройство, което ми напомни за този велосипед – като че ли в английския "New Scientist", макар да не съм сигурен, че беше точно там.
Любопитно е наистина, че не показвах на никого моите рисунки. Криех ги както от съучениците си, така и от родителите си, но нямам представа защо постъпвах по този начин. Може би ме водеше чарът на тайнствеността, който омайва децата. Но при игрите с показване на паспорти и пропуски, които дават право на достъп до някоя подземна съкровищница например, не беше така. Допускам, че не съм искал да ми се смеят, защото знаех, че става въпрос за забавление, но се отнасях към него необикновено сериозно. Част от този свят разкрих във "Високият замък", но книгата съдържа само малък фрагмент от моите спомени. Защо? Мога да отговоря на този въпрос само частично. Първо, във "Високият замък" исках да се пренеса в миналото, при детето, което бях, и да огранича до минимум "възрастните" и "зрелите" авторски коментари. Второ, по време на съзряването си книгата премина през естетически филтър, напомнящ процес на самоорганизация, и поместването на някои спомени в този канон щеше да предизвика дисонанс. Това не означава, че съм възнамерявал да скрия някои факти, защото аз имам чувство за вина или срам. Но някои спомени просто не съответстваха на тона, с който разказвам за детството си. Исках да направя невъзможното, да извлека от целия си живот есенцията на моето детство в неговата най-чиста форма: да го очистя от по-късните пластове, каквито се натрупаха от войната, от масовата гибел и физическото унищожение, от нощите в скривалищата по време на въздушните нападения, от живота под фалшиво име, от вечното криене и от всички други заплахи - така, сякаш че никога не ги е имало. Защото нищо подобно не съществуваше, когато бях дете, че дори и шестнадесетгодишен гимназист. В книгата предупреждавам за това читателя, не помня точно къде, но дадох да се разбере, че няма да докосвам някои неща, някъде в скоби се появява бележка, че човек може да напише серия автобиографии, решително различаващи се една от друга, в зависимост от приетата гледна точка и критериите на избора.
Значението на категориите "ред" и "случайност" в човешкия живот осъзнах през войната възможно най-практически и инстинктивно едновременно с това - като подгонено, преследвано животно, а не като мислещ човек. Убедих се, че разликата между живота и смъртта може да зависи от дреболии: от избора на улицата, по която ще тръгнеш за работа, от решението дали да отидеш на гости на приятеля си в един часа или двадесет минути по-късно, от това дали ще намериш вратата отворена, или затворена. Но в същото време не твърдя, че, воден от инстинкта за самосъхранение, съм използвал стратегията на минималния максимализъм, свеждаща се до крайна предпазливост. Напротив, непрекъснато се натъквах на опасности - понякога смятах това за необходимо, но в повечето случаи постъпвах така от необмисленост или дори от глупост. Затова, когато днес си мисля за моето идиотско поведение, продължавам да се питам - и не преставам да се учудвам - защо постъпвах точно така. Кражбата на муниции от така наречения Beutepark der Luftwaffe в Лвов и предаването им на някакъв непознат човек, за когото знаех само, че участва в съпротивата, смятах за свое задължение. (Работех в немска фирма и имах достъп до склада.) Но когато ми поръчаха да пренеса някакво оръжие от едно място на друго малко преди полицейския час и ми забраниха категорично да се качвам в трамвая, аз се направих на недочул и се намерих на вратата му. Един "черен" украински полицай от силите, които помагаха на немските окупационни части, скочи на стъпалото веднага след мене и протегна ръка, за да се хване за дръжката. Ако беше усетил под шлифера ми оръжието, това за мене щеше да означава тъжен край. Постъпката ми беше едновременно акт на неподчинение, лекомислие и глупост. Съдбата ли ми подхвърли предизвикателство, или само постъпих неразумно? И до ден днешен си задавам този въпрос.
По-лесно мога да обясня защо, въпреки риска, ходех многократно в гетото, когато беше още отворено - там имах познати. Доколкото зная, почти всички попаднаха през есента на 1942 година в газовите камери на Белжец.
На това място възниква въпросът дали всичко, което разказах досега, е изобщо съществено, с други думи - има ли някаква непосредствена връзка с моята професия и произведенията, които пиша, като изключим автобиографичната книга "Високият замък", разбира се. Вярвам, че подобна причинно-следствена връзка съществува, че не случайно придавам в моите произведения толкова значителна роля именно на случайността като сила, оформяща човешката съдба. Живях в много различни една от друга системи, преживях Pax Sovietica през 1939-1941 година, немската окупация, връщането на червената армия и следвоенните години в една съвсем друга Полша и не само изпитах големите разлики в сравнение с това, което тя беше преди войната, бедна, но независима (капиталистическа, ако трябва да употребя тази дума), но едновременно с това осъзнах и някаква слабост, еднаква за всички обществени формации. Разбрах също така как се държат хората в извънредни ситуации, колко непредвидимо може да се окаже поведението им в моменти на силно напрежение. Помня добре какво чувствах, когато четях "Mr. Sammlers's Planet" на Сол Белоу. Смятах книгата за много добра - толкова добра, че я четох многократно. Но по-голямата част от обстановката, сред която Белоу е поставил героя си Самлър в окупираната от немците Полша, не ми изглеждаше добре. Талантливият писател сигурно беше направил специални проучвания, преди да пристъпи към работата си, и беше допуснал само една очевидна грешка - дал е на полската камериерка име, което изобщо не е полско. Тази грешка може да се оправи само с едно движение на перото. Мене обаче ме безпокоеше друго - не ми говореше нищо атмосферата, защото не е възможно да опишеш Нещо, което може да се изрази с език само тогава, когато сам си преживял описаната ситуация. Притеснителните неща в романа не се състояха в това, че представените случки изглеждаха неправдоподобни - по онова време се вършеха най-странни и най-неправдоподобни неща. Ставаше по-скоро въпрос за впечатлението, че Белоу е използвал сведения "от втора ръка" и се е оказал в положението на изследовател, който е получил части от някакъв екземпляр в отделни пратки и се мъчи да го възстанови в първоначалната му цялост. Така, както смес от кислород, азот, водна пара и мирис на цветя трябва да събудят у нас спомена за горски аромат рано сутрин. Не зная дали нещо подобно е съвсем невъзможно да се направи, но със сигурност ще бъде дяволски трудно. У Белоу усещам дисонанс, химическата връзка се е преплела с някакъв замърсител. Онези дни разрушиха и превърнаха в прах всички традиции на литературния разказ. Неразбираемата безполезност на човешкото съществуване пред лицето на масовата гибел не може да се предаде с литературна техника, която прави ядро на повествованието единиците или малките групи. Същото ще се получи, ако някой поиска да пресъздаде Мерилин Монро като опише подробно всички молекули на тялото и, което е невъзможно. Не мога наистина да кажа дали тази неадекватност на разказването беше причината, поради която започнах да пиша научна фантастика, допускам обаче - и това е сериозно твърдение, - че избрах научната фантастика, защото разглежда хората като биологичен вид (а по-скоро всички възможни биологични видове разумни същества, чийто частен случай са хората). Научната фантастика е призвана да се занимава не само с единиците, но и с видовете, без оглед на това дали са от светци или чудовища.
По всяка вероятност точно затова след първите си опити (или след първите си научно-фантастични произведения) се разбунтувах срещу парадигмата на жанра, която в САЩ се е превърнала във вкаменелост. Докато не познавах тази фантастика - а не я познавах дълго (чак до 1956 или 1957 година чуждите книги не бяха достъпни в Полша), - мислех, че развитието на фантастичната литература ще върви в посоката, дадена и от Х. Уелс във "Война на световете". Уелс беше заел като военоначалник позиция на височината, от която може да се наблюдава целия вид в извънредна ситуация. Уелс предвиждаше бъдеще, изпълнено с катастрофи, и трябва да призная, че не грешеше: точността на неговите наблюдения можах да оценя по време на войната, когато четях многократно романа му.
Днес съм на мнение, че моите първи научно-фантастични романи са лишени от всякаква стойност (въпреки че претърпяха много издания и благодарение на тях получих световна известност). Писах ги - например "Астронавти", издаден през 1951 г. - от подбуди, които и днес разбирам, макар че представеното в тях решително се противопоставя на целия ми житейски опит. В тези книги "лошият" свят трябваше да се превърне в "добър".
В следвоенните години нямаше друг избор: между надеждата и отчаянието, между исторически необоснования оптимизъм и обоснования скептицизъм, който толкова лесно можеше да се превърне в нихилизъм. Естествено е, че исках да застана на страната на оптимизма и надеждата! Но първият ми роман е реалистичен, написах го (това също е предположение), за да се избавя от трудните преживявания през войната, да ги сваля от себе си като товар и да се спася от натиска и тежестта им (но вероятно написах тази книга и за да не забравя; единият мотив може да е съпътствал другия). Романът се казва "Болница Преображение". Един немски рецензент видя в него продължение на "Вълшебната планина" на Томас Ман: това, което у Ман е само предвещание, далечен грохот на още скритата по негово време зад хоризонта буря, в моя роман се превръща в последния кръг на ада, закономерен наследник на предвиждания "упадък на Запада" във вид на масова гибел. Селото, заведението за умствено болни, лекарският колектив - нищо подобно в действителност не е имало, беше само плод на моето въображение. Но умствено болните - и не само те - наистина бяха масово избивани в окупирана Полша. Написах този роман през 1948 година, последната година от следването ми. Но се появи едва през 1955 година, защото не отговаряше на задължителните тогава образци на социалистическия реализъм. Без преувеличение мога да кажа, че по това време се занимавах с много неща наведнъж.
През 1946 г. се преместихме от Лвов в Кракув, като изгубихме в резултат от войната цялото си имущество. Затова баща ми, на седемдесет години, беше принуден да работи в болница - нямаше възможност да започне частна практика. Живеехме в Кракув в една стая, баща ми нямаше дори средства да си купи собствени инструменти. Случайно разбрах как мога да помогна на семейството си - написах серия разкази за един "евтин" седмичник (като за криминалета не бяха лоши). Освен това пишех и стихотворения, които ми печатаха в “Tygodnyk powszechny”. Напечатах там и две новели - не толкова научна фантастика, колкото на границата на фантазията, - печатах и разкази, които се появиха на други места. Но продължавах да гледам на моето писане като на нещо съвсем несериозно.
Започнах работа като младши асистент в Konwersatorium Naukoznawczy, основан от доктор Мечислав Хойновски. Представих му най-скъпите за сърцето ми работи: върху теорията на функциите на мозъка и един философски трактат. Хойновски ги направи на пух и прах и ме взе под крилото си. С което ме накара да чета произведения от областта на логиката, методологията на науките, психологията, психотехниката (теорията на психологическите тестове), историята на природните науки и много други научни сфери. Не криех, че не зная английски, но трябваше да чета и англоезични произведения - без ничия помощ. Те обаче бяха толкова интересни, че с речник в ръка ги разшифровах като Шамполион египетските йероглифи. Знаех френски, латински, немски и руски и се справях някак си. Но и до ден днешен разбирам само писмения английски. Не мога да го говоря и не разбирам, когато други говорят този език. Освен това изготвях за "Жиче науки" преглед на научната периодика от гледна точка на методологията на науките. Така се оплетох в нещастната афера с Лисенко, защото резюмирах спора между него и руските генетици "тенденциозно". Теорията на Лисенко за наследствеността на придобитите белези смятах за абсурдна, което след няколко години се потвърди, но моето становище по този въпрос имаше доста катастрофални последствия за нашето месечно издание. Подобна история се случи малко по-късно, когато забелязах в кибернетиката на Винер и Шенън зачатък на нова ера за прогреса, не само техническия, но и цивилизационния. По онова време обаче кибернетиката се смяташе за "буржоазна лъженаука". През тези години се запознавах систематично с новостите в различни области на науката, защото в Кракув се създаде институция, която разпределяше книгите, идващи от Съединените щати (и до известна степен от Канада), за да бъдат разпратени след това до всички полски университети. От пристигащите пратки можех да "вземам на заем" всички произведения, които будеха моето любопитство, сред тях беше и книгата на Винер "The Human Use of Human Beings". Нощно време четях жадно всичко, за да мога да изпратя колкото се може по-бързо книгите на получателите. Опирайки се на прочетения материал, написах романи, от които не се срамувам: "Едем", "Соларис", "Непобедимият" и така нататък. В края на петдесетте години, след смъртта на баща ми, успях да намеря за мене и съпругата ми малка къща в южните покрайнини на Кракув, в която живеем и сега. (В момента, в който пиша тези думи, в близост до нея привършва строежът на нова, по-широка, с по-голяма градина).
Също по това време се срещнах за първи път с моя бъдещ литературен агент Франц Розенщайнер от Виена. Тогава двамата често пишехме критични, понякога памфлетни статии в англосаксонските списания за фантастика, главно в австралийското "SF Commentary". Благодарение на това станахме доста популярни в гетото на научната фантастика, макар и в негативен смисъл. Днес смятам, че нашите усилия са били напразни. В началото не можех да разбера защо толкова много автори градят viribus unitis най-обикновен на света затвор за научната фантастика. Смятах, че съгласно закона за големия брой сред толкова много писатели от двата пола трябва да се появят и такива, които не могат да бъдат упрекнати в нищо от гледна точка на ценностните умения и научната подготовка. Научното невежество на американските автори ми беше неразбираемо, както и поразяващо ниското литературно равнище. Допуснах грешка и докато се усетих, мина много време. Като читател очаквах от фантастиката нещо, което в науката за еволюцията се нарича процес на създаване на видовете - новият животински вид образува разтваряща се като ветрило редица от нови видове. В наивността си смятах, че времето на Верн, Уелс и Стейпълдън е началото, а не краят на независимостта и индивидуализма на автора. Всеки от тези писатели е създал в своето време не само нещо напълно ново, но и решително различно от останалите произведения. Всички те са имали почти неограничено поле за умозаключения, защото терените са били девствени, незапълнени още с литературни творби. Всеки от тях дошъл на ничия земя от друго място и заел някаква конкретна провинция в тази terra icognita.
В същото време техните наследници трябвало да се уподобяват един на друг, защото започнало да става гъсто населено. Те се превърнали на мравки в мравуняк, в работливи пчели, всяка от която наистина изгражда отделна килийки в медената пита, но съвсем подобна на съседната. Такива са законите на масовата продукция. Разстоянието, което разделя отделните научно-фантастични произведения, не се увеличи, както грешно очаквах, а се скъси. Самата мисъл, че Уелс или Стейпълдън могат да пишат след прогностичната фантастика обикновени криминалета, ми се струва глупава. Но за следващото поколение писатели това е било съвсем обикновено нещо! Уелс и Стейпълдън могат да се сравнят с откривателя на шаха или шашките. Те са създали нови правила на играта, а техните наследници само са се приспособявали към тях, въвеждайки евентуални дребни промени. Изворите на новаторски идеи постепенно пресъхнали, темите се превърнали във вкаменелости. Появили се и хибриди (научното фентъзи), при които схемите и образците на литературната форма се използват механично. За да се създаде нещо напълно ново, е необходимо да се премине в области, даващи нови възможности. Смятам, че в първата си фаза съм писал изключително второстепенни произведения. Във втората си фаза ("Соларис", "Непобедимият") достигнах точно до границите на областта, която беше вече изцяло заета от другите. В третата - когато например съм написал рецензии за несъществуващи книги и предговори към произведения, които "ще се появят някога", или пък (както днес) пиша резюмета на творби, които "отдавна е трябвало да бъдат създадени, но ги няма" - оставих зад себе си вече експлоатираните области и стъпих на нови терени.
Най-лесно е това да се илюстрира с конкретен пример. Преди две години написах малка книжка, озаглавена "Провокация". Тя е фиктивна рецензия на едно уж двутомно произведение, което приписах на несъществуващ немски историк (нарекох го Асперник). Първият том се нарича "Endlosung der Erlosung", вторият "Fremdkorper Tod". Цялото представлява единна историографска хипотеза за незабелязаните досега корени на човекоубийството и за ролята, която смъртта, особено масовата, е играла в различни времена и култури до ден днешен. Литературната стойност на моята въображаема критика (доста дълга, в противен случай нямаше да стигне за една книга) не е съществена. Съществен е фактът, че се намериха професионални историци, които взеха моите фантазии за рецензия на истинска книга, което се доказа от техните опити да си я поръчат. Според мене "Провокация" също принадлежи към научната фантастика, макар че не се стремя да дефинирам жанра, а го приемам колкото се може по-широко.
Такова ми е днес разбирането за всичко това. Но никое от произведенията, които съм написал досега, не е било предварително планирано, а след това преоблечено в литературна форма. Не мога също да твърдя, че интуицията ми е показала пътя към областите, в които мога да се развивам, че съм ги търсил, за да има въображението ми поле за действие. Мога да кажа нещо за периода на бременността, за раждането на замисъла, за появата му на бял свят с болки и мъки, но не и нещо за генетичния състав на ембриона, нито как той се превръща във фенотип - завършено дете. Но именно тук, в областта на ембриогенезата на моята писателска дейност, настъпиха в продължение на повече от тридесет и шест години някои съществени промени.
Моите най-първи романи ( чието авторство си признавам с неприятно чувство) бяха планирани и създадени според предварително изградена схема. Романи като "Соларис" писах, служейки си с метод, който не мога да обясня - те се появиха по принцип от нищо. Терминологията, свързана с раждането, с която си послужих, може да не изглежда уместна, но от някои позиции е точна. По-нататък ще посоча фрагменти от "Соларис" и "Завръщане от звездите", при които, пишейки ги, се чувствах в ролята на читател. Когато Келвин, разказвачът в "Соларис", пристига на кръжащата над планетата орбитална станция и се убеждава, че на нея няма жива душа, а след това започва да търси екипажа и среща Снаут, който при вида на Келвин изпада в ужас, нямах понятие нито защо никой не очаква пристигането му, нито защо Снаут се държи толкова загадъчно. Не знаех дори, че планетата е населена от някакъв "жив океан". Всичко тава започнах да го разбирам по този начин, по който го разбира четящия книгата читател - с тази разлика, че аз я пишех. В същото време в случая със "Завръщане от звездите" се озовах в мъртва точка, когато завърналият се астронавт предизвиква страх у първото срещнато младо момиче и когато се появява думата "бетризация". Отначало нямах представа какво ще означава тази дума, но все пак знаех нещо: между културата на миналото, която героят е напуснал, за да полети към звездите, и тази, която е намерил при завръщането си, трябва да съществува някаква непреодолима бариера. Така че метафората, взета от атласа по ембриология, не е напълно лишена от смисъл, защото бременната жена наистина знае, че носи в себе си ембрион, но не знае как той се превръща от яйцеклетка в дете. Смятам се за рационалист и не обичам такива признания - бих искал да кажа, че съм знаел предварително какво ще направя, че всичко е било планирано, - но amicus Plato, sed magis amica veritas. Въпреки това обаче може да се каже нещо за начина, по който възникваха моите книги.
Първо, не съществува положително съотношение между спонтанното писане и качеството на появяващите се произведения. По един и същи начин "износих" "Соларис" и "Завръщане от звездите", но смятам "Соларис" за добър роман, а "Завръщане от звездите" за по-лош (защото въпросите за общественото зло и неговото изкореняване са представени много опростено, неправдоподобно, а може би дори и съвсем невярно. Дори ако жаждата да причиняваме зло на другите може да се потисне фармакологично - това е главното послание на романа, - никакви химически или каквито и да е други средства не са в състояние да се противопоставят по начина, по който мухозолът унищожава вредните насекоми, на непреднамереното зло, идващо от обществените зависимости, конфликти и срещуположност на интересите).
Второ, спонтанното творчество не е гаранция, че романът ще се развие, с други думи, че фабулата ще върви без "използване на сила": много текстове бях принуден да отложа ad acta или отидоха в кошчето за боклук, преди да стигнат до издателите.
Трето, писането по метода на опитите и грешките винаги, рано или късно, води до задънена улица, което ме принуждава да се връщам назад, а понякога дори стигам до "изгаряне на суровините", на запасите, необходими за по-нататъшното развитие, скрити някъде в главата ми. Не бях в състояние да завърша "Соларис" за една година и успях да го направя само благодарение на това, че разбрах - от самия себе си - как трябва да изглежда последната част. (После се чудех как е възможно да не съм виждал това още от самото начало).
И накрая, четвърто, дори това, което възниква спонтанно, никога не получава отведнъж окончателните си очертания. Повечето от произведенията ми (с разказите е малко по-иначе) изобщо не са написани "линейно", с един замах, а в паузите между писането - по чисто физиологически причини не може да се седи непрекъснато пред машината - се появяваха нови идеи, обогатяващи това, което съм написал. Тогава променях първоначалния текст и въвеждах във фабулата нови елементи и сложности.
Дългогодишната борба с текстовете ме научи да не пиша никога насила, ако темата не е узряла предварително до известна степен, и че е най-добре покълващата идея да се остави на спокойствие (което може да продължи с месеци, а дори и с години). Научи ме да постъпвам като жената, която знае, че в преждевременното раждане няма нищо хубаво. Тази ситуация обаче създава много дилеми, защото като почти всички писатели се научих да измислям претексти, за да бягам от писането. Както е известно, най-голямата пречка в работата на всеки човек е мързелът. Ако бях чакал, докато в главата ми се появи напълно узряла идея, никога нищо нямаше да напиша.
Моят творчески метод (който по-скоро бих искал да нарека поведение на автора) еволюираше с течение на годините много бавно. Научих се да избягвам спонтанността на миговете, които ме подтикват към непременно писане, когато в главата ми не се е появил още нито един контур на цялото - нито фабула, нито проблеми, нито герои, защото все по-често не успявах да завърша започнатите произведения. Може би творческото ми пространство се беше свило с времето като нефтен терен, където в началото отвсякъде бликат нагоре фонтани нефт и е все едно къде ще започне сондирането, а след време трябва да се прибягва до различни хитрости и фокуси и да се задвижи помпа, за да се накара нефтът да излезе на повърхността. Центърът на тежестта на моята работа бавно се преместваше към основната мисъл, към същността на проблема. Вече не сядах пред машината, когато имах в главата си само едно скромно начало. Вместо това пишех за своя употреба все повече бележки, фиктивни енциклопедии и "подръчни идеи" и всичко това ме доведе до сегашните ми занимания: мъча се да опозная изграждания от мене "свят", като създавам специфична за него литература. Това обаче не означава, че пиша дебели енциклопедични томове по социология и космология на ХХХ век, не пиша и фиктивни, подробни отчети от научни експедиции или други произведения, изразяващи духа на непознати нам часове. Такова начинание не е възможно да бъде завършено за времето на краткия човешки живот. Изоставих подобно писане на първоначално замислени като шега уводи и рецензии на несъществуващи книги ("Съвършеният вакуум", "Имагинерната величина"). Не публикувам вече такива произведения, обаче ги използвам да трупам за свое ползване знания за един друг свят, най-напред в първоначални скици, а след това като му помагам да узрее. В известен смисъл се заобикалям с литература на бъдещето, от друг свят, от цивилизация, която има библиотеки, представляващи нейното отражение, създаващи нейния огледален образ. В действителност пиша само кратки резюмета или критически рецензии на социологически трактати, научни трудове и технически произведения, описвам технологиите, които са заменили литературата след изчезването и от този свят (както телевизията е направила стар биоскопа на Люмиер, а триизмерната телевизия ще замени в бъдеще днешните приемници). Пиша също историографски трактати, енциклопедии на извънземните цивилизации и техните военни стратегии (всичко това, естествено, в резюмета, защото в противен случай, за да го завърша, ще трябва да живея повече от библейски герой). Не е изключено да публикувам някога някои произведения от тази "библиотека за собствено ползване", независимо от текстовете, които са ми послужили за източник на знания. Откъде се вземат всичките тези истории, на които давам толкова интересни заглавия като "Dehumanization Trend in Weapons Systems of the 21 Century" или "Сравнителна космология (За сравнителната културология на хуманоидните цивилизации)"? В известен смисъл от главата ми, но не изцяло.
За собствено и на други хора ползване измислих следните сравнения, които трябва да направят разбираем стила на маята работа:
1. Кравата дава мляко, за което е ясно, че не идва от нищото. Но както кравата, за да може да бъде издоена, трябва да яде трева, така и аз трябва да поглъщам голямо количество истинска (неизмислена от мене) научна литература от всякакъв вид, а крайният продукт, моите романи, се отличава толкова от интелектуалната храна, колкото тревата от млякото.
2. Както маймуната от психологическите експерименти на Кьолер, след като не може да стигне окачения на тавана банан, построява пирамида от разхвърляни вещи и лежащи по пода кутии, така и аз всеки път трябва да изграждам собствено "информационно скеле", за да мога, като се кача на него, да стигна до моя "банан".
3. Третото сравнение е доста драстично и прави впечатление на много примитивно, но съдържа зрънце истина. Както е известно, всяка тоалетна обикновено има резервоар с вода, който трябва да бъде напълнен, а като се натисне бутона или се дръпне връвчицата, водната струя изтича надолу. След това резервоарът известно време се пълни с вода и преждевременното дръпване на връвчицата не дава началото на миниатюрния водопад. По отношение на моите книги този модел се състои в това, че ако не обогатявам фиктивната си библиотека, ще дойде време запасите да се изчерпят и после няма да съм в състояние да изстискам нищо от главата си. "Съвършеният вакуум", сборник от петнадесет фиктивни рецензии, написах всъщност без никакво прекъсване, след което моят "резервоар" се оказа празен. В аналогията с тоалетната може да се отиде дори по-нататък. Ако се посегне към връвчицата прекалено рано, водната струя няма да бъде такава, каквато трябва. След написването на такава книга като "Съвършеният вакуум" можеше да ми се изцеди още нещо от главата, но нямаше да бъда доволен от такива произведения и сигурно щяха да отидат ad acta.
Моите писателски методи се усложняваха допълнително и се обогатяваха от факта, че от време на време създавах квазинаучни произведения. Така се появиха "Фантастика и футурология", произведението от областта на "скептичната футурология" "Summa Technologiae", "Диалози" (за скритите възможности в развитието на кибернетиката), есетата като "Приложна кибернетика (За патологията на социализма)" и т.н.
По-късно се оказа, че редица идеи, на които се бях натъкнал, пишейки тези книги, и които използвах като хипотези и примери - с други думи: много от това, което срещнах по избрания път на интелектуалната разходка, съпровождаща писането, може също така да се използва в белетристиката: отначало го правех съвсем несъзнателно и го забелязах една сега, когато на това ми беше обърнато внимание, или когато критиците забелязаха такива подобия и изразиха мнението, че съвсем съзнателно балансирам между сериозното разглеждане на проблема и фантастиката. В същото време аз изобщо не си давах сметка, че правя такива "скокове". Когато ми обърнаха внимание на това, започнах да се ровя от време на време в собствените си книги за любопитни, "вдъхновяващи" идеи.
Като гледам назад, виждам, че в средния период на моята писателска дейност съм писал произведения без оглед на приемствеността между измислените светове и нашия. В световете на "Соларис", "Едем" и "Завръщане от звездите" не могат да се предположат етапи, свързващи тамошното състояние на развитие на цивилизацията с днешното (фаталното) развитие, с което си имаме работа на Земята. От друга страна моите по-късни произведения видимо правят известен "завой към нашия свят", с други думи: по-късните ми романи са опит да се намери такава връзка и приемственост. Наричам това понякога моя тенденция към реализъм във фантастиката. Най-вероятно (но това е само предположение, притиснат до стената, не бих могъл да го докажа) подобни опити, които често имат до известна степен характер на "отстъпление" (във вид на отказ и от утопията, и от дистопията, и от екстремностите, които или ме отблъскват, или не могат да ме развълнуват, както става с лекаря, който се изправя пред неизлечимо болен човек), идват от съзнанието, че скоро няма да съм между живите, или от необходимостта да задоволя, макар и с хипотези, неудовлетвореното си любопитство как ще изглежда бъдещето на човешкия род и Космоса.
Когато бил помолен да напише своята автобиография, Айнщайн не разказал подробно за живота си, а за най-любимите си потомци: теориите, децата, родени от неговата мисъл. Аз наистина не съм Айнщайн, но от тази гледна точка приличам на него, защото смятам, че най-важното в моята биография са интелектуалните ми усилия, а останалото има по-скоро анекдотичен характер.
Ожених се през 1953 година, когато жена ми беше още млада студентка по медицина. Имаме петнадесетгодишен син, който наистина обича моите романи, но като че ли повече обича съвременната поп музика, рокендрола, битълсите, мотора си и автомобилните двигатели.
От много години вече не съм собственик на моите книги и произведения, по-скоро аз съм тяхна собственост. Обикновено сядам да работя няколко минути преди пет часа сутринта. (Днешните думи пиша в шест часа.) Сега вече не мога да работя без прекъсване повече от пет-шест часа на ден. Когато бях по-млад, можех да пиша, докато се изчерпя физически, сега интелектът трябва да отстъпи, щом организмът напомни за умората си. Пиша все по-бавно - моята самокритичност и изисквания постоянно растат, - но продължавам да съм доста плодовит (доказва го темпото, с което изхвърлям в кошчето за боклук употребените ролки с ленти за пишеща машина). Все по-малко замисли, които се появяват в главата ми, смятам за достатъчно стойностни, за да "ги изпробвам" с метода trial and error. Ако става въпрос за това как се раждат моите идеи, зная също толкова малко, колкото и останалите хора. Смятам също, че не съм най-добрият тълкувател на собствените си произведения и засегнатата в тях проблематика. Написал съм много книги, за които изобщо не съм споменал тук, като "Кибериада", "Приказки на роботите" и "Звездни дневници", и които на жанровата карта на литературата могат да се намерят в областите на хумора, сатирата и иронията, с малко примес на Суифт и иронично злостна волтеровска мизантропия; както е известно, най-добро чувство за хумор са имали тези, които са се вбесявали и опечалявали от "прегрешенията на човечеството". От тази гледна точка се причислявам към тях. Допускам, че съм едновременно незадоволен и едновременно горд с това, което съм написал, вероятно до известна степен се отличавам с арогантност, но нямам такова чувство. Усещам я само "бехавиористично", например в това, че унищожих всичките си ръкописи въпреки многото молби да ги предам за потомството в архивите на някоя институция. За да изясня своята постъпка създадох ето това образно обоснование: пирамидите са били едно от чудесата на света, докато не е станало известно как са били построени. Дългите равни наклонени плоскости, по които робите са изтегляли движещите се върху дървени цилиндри каменни блокове, са били разглобени след края на работата и днес сред пустинните пясъчни дюни самотните пирамиди се извисяват тайнствено над пустинята. Аз също прибирам своята равна наклонена плоскост, скелето и другите инструменти и оставям само това, от което не мога да се срамувам.
Не зная дали казах тук най-чистата истина, но се постарах да се придържам към нея, доколкото е възможно.
Берлин, февруари 1983 г.
Оригиналът e на немски език със заглавие "Mein Leben". Преводът от немски на полски език е направен от Томаш Лем, син на писателя.
БЕЛЕЖКИ
Мойра Богиня на съдбата в гръцката митология.
Пшемишл В началото на ХХ в. - една от най-мощните крепости в Европа. Днес сравнително добре запазените крепостни останки са обявени за архитектурна ценност.
De Impossibilitate Vitae... (лат.) За невероятния живот...
Генерално губернаторство (Генерална губерния) Територията на окупираната от нацистите Полша и част от днешна Украйна.
Бой-Желенски, Тадеуш Полски поет, преводач и театрален критик, професор по западноевропейска литература в Лвовския университет.
Белжец Село в Полша, край което нацистите установяват първоначално трудов лагер, а след това го превръщат в лагер на смъртта.
Mr. Sammlers's Planet (англ.) Планетата на мистър Самлърс.
Сол Белоу Американски писател, нобелист.
“Tygodnyk powszechny” Полско католическо списание с философска, историческа и културна насоченост.
Trial and error (англ.) Проба - грешка.
Mein Leben (нем.) Моят живот.
