ПРЕДИ АДАМ

АВТОР: ДЖЕК ЛОНДОН

ЛЮБИТЕЛСКИ ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Глава І

 

Това са нашите предци и тяхната история е наша история.

Спомни си и не се съмнявай, че слязохме някога

от дърветата и тръгнахме прави,

не се съмнявай също, че далеч по-рано от това

сме изпълзели навън от морето

за първото си земно приключение.

 

Образи! Образи! Образи! Често, преди да ми стане ясно, се чудех откъде идват множеството образи, които се рояха в моите сънища; нали бяха образи, каквито никога не бях виждал в реалния си живот наяве. Те тормозеха моето детство, караха ме да виждам на сън шествия от кошмари, а малко по-късно ме убедиха, че съм различен от себеподобните си, че съм неестествено и прокълнато създание.

Само денем изпитвах някаква радост. Нощите ми бяха белязани от властта на страха – и то какъв страх! Мога смело да кажа, че няма човек от всички хора, които ходят по земята, който да е бил измъчван някога като мене от такъв страх и до такава степен. Защото моят страх е страх от далечното минало, страх, избуял в Младия свят, в младостта на Младия свят. Накратко казано, страхът, който e властвал неограничено във времената, известни като Среден плеистоцен.

Какво е това ли? Виждам, че има нужда от някакво обяснение, преди да ви разкажа за същността на моите сънища. В противен случай ще разберете малко от значението на нещата, които аз познавам толкова добре. Защото пиша това, а всички същества и събития от онзи друг свят се изправят пред мене като пространна фантасмагория и зная, че на вас те ще ви се сторят прозаични и безразсъдни.

Какво са за вас приятелството на Клепнало ухо, чувственият чар на Бързоногата, похотта и атавизмът на Червено око? Поразителна липса на логика и нищо повече. Също като постъпките на Огнените и Дървесните хора или като сбирките за бръщолевене на племето. За вас, които не познавате спокойствието на хладните пещери в отвесните скали и суматохата на местата за водопой, когато денят си отива. Вас никога не ви е брулил сутрешният вятър по върховете на дърветата, не сте усещали и сладостта на млада кора в устата си.

За да ме разберете по-бързо, ще бъде по-добре да започна своя разказ от детството си, както го започнах и за мене. Като дете приличах много на останалите деца – в будните си часове. Но в съня си бях различен. Откакто се помня, сънят ми е бил време на ужас. Рядко сънищата ми имаха оттенък на щастие. По правило бяха изпълнени със страх - толкова странен и чужд страх, че не можеше да се сравни с нищо. Няма страх, който да съм изпитал в будния си живот и да прилича на страха, който ме обземаше по време на сън. По същността си той надхвърляше далече пределите на целия ми жизнен опит.

Аз например бях градско момче, по-точно дете на града, за което селото е неизследвана територия. Но никога не сънувах градове; никога в нито един от сънищата ми не се появи къща. Никога, щом заговорихме за това, нито един човек като мене не навлезе в територията на съня ми. Аз, който бях виждал дървета само в парковете и илюстрованите книги, крачех в моите сънища през безкрайни гори. И нещо повече, дърветата, които сънувах, не бяха мътен образ в моите представи. Те бяха ясни и отчетливи. Бях се научил да усещам тяхната близост. Виждах всяка вейка и клонче; виждах и познавах всеки отделен лист.

Помня как за първи път в живота си видях дъб. Като гледах листата, клоните и чворовете, разбрах с натъжаваща живост, че съм виждал същото дърво много и безброй пъти на сън. Така че вече не се изненадвах, когато по-късно разпознах веднага наяве, макар че ги виждах за първи път, дървета като смърч, тис, бреза и лавър. Бях ги виждал всичките преди това и ги виждах същите, всяка нощ, в съня си.

Това, както вече сте разбрали, нарушава първия закон за сънищата, а именно че на сън се виждат само неща, виждани наяве, или комбинации от тях. Но всичките мои сънища престъпваха този закон. В тях не видях никога НИЩО, което да ми е познато от реалния живот. Животът ми на сън и животът ми наяве съществуваха разделно и нищо не можеше да ме избави от това. Аз бях свързващото звено между тези така или иначе съществуващи два живота.

От ранно детство бях научил, че орехите, лешниците и бадемите идват от бакалина, а ягодовите плодове от градинаря, но преди да узная всичко това, аз късах орехи, лешници и бадеми от дърветата или ги събирах и ядях от земята под тях, както ядях и плодове от пълзящите растения и храстите. Това беше извън границите на моя жизнен опит.

Никога няма да забравя първия път, когато видях боровинки, сервирани на масата. Преди това изобщо не бях виждал боровинки, но въпреки това, при вида им, те извикаха в главата ми спомени за сънищата, по време на които бродех през блатиста местност и преяждах с тях. Майка ми сложи пред мене чиния с плодовете. Напълних лъжицата, но преди да я вдигна към устата си, знаех какви ще бъдат на вкус. И не сбърках. Имаха същата тръпчивост, която бях усетил хиляди пъти в съня си.

Змиите? Много преди да науча за тяхното съществуване, те ме мъчеха на сън. Дебнеха ме на горските поляни; подскачаха, като ме нападаха, изпод ходилата ми; извиваха се през сухата трева или около голите камъни; или ме преследваха по върховете на дърветата, като обвиваха стволовете с големите си блестящи тела, гонеха ме все по-нагоре и по-нагоре или все по-нататък и по-нататък върху люлеещите се и пращящи клони, а земята беше на главозамайващо разстояние под мене. Змиите! – с техните раздвоени езици, с техните очи като мъниста и искрящи люспи, с тяхното съскане и шумолене – не ги ли познавах вече напълно, когато един ден, като отидох за първи път на цирк, видях укротителя на змии да ги кара да вдигат нагоре телата си? Те бяха мои стари приятели, донякъде врагове, изпълващи нощите ми със страх.

Ах, тези безкрайни гори и техния често посещаван от ужаса мрак! Защо бродех цели вечности през тях, боязливо, преследвано същество, потръпващо от всеки шум, плашещо се от собствената си сянка, възбудено, винаги тревожно и бдително, готово всеки миг да хукне в луд бяг заради живота си? Защото бях плячка за всяко свирепо същество, живеещо в гората, и, разтърсван от страх, бягах пред излезлите да ловуват чудовища.

Когато бях на пет години, отидох за първи път на цирк. Върнах се у дома като болен, но не от фъстъците и розовата лимонада. Нека ви разкажа. Когато влязохме под шатрата с животните, хриплив рев разтърси въздуха. Изскубнах ръката си, която баща ми държеше леко в своята, и хукнах диво назад през изхода. Блъсках се в хората, паднах; и през цялото време крещях от ужас. Баща ми ме улови и започна да ме утешава. Той ми сочеше тълпата от хора, които не обръщаха внимание на рева, и ме успокояваше, като ме уверяваше, че съм в безопасност.

И въпреки че се страхувах и треперех, с усилена подкрепа от негова страна най-сетне се приближих до клетката на лъва. О, веднага го познах. Звярът! Ужасният! И пред вътрешния ми поглед блеснаха спомените за моите сънища – обедно слънце, святкащо във високите треви, диви бик, пасящ спокойно, внезапно разтваряне на тревата от стремително движение на нещо тъмножълто, неговият скок върху гърба на бика, падане и мучене, и хрупане на кости; или по-нататък, прохладно спокойствие на място за водопой, див кон пада на колене и пие бавно, и тъмножълтият - винаги тъмножълт! – скача, пронизително цвилене и плискане на коня във водата, и хрупане на кости; и още по-нататък, мрачен сумрак и печална тишина в края на деня, и след това продължителен гръмогласен рев, внезапен, подобен на ерихонска тръба, и скоро след него безумен див рев и треперене сред дърветата, и аз, също тръпнещ от страх и един от многото викащи и тресящи се сред дърветата.

При вида му, безпомощен, зад решетките на клетката, аз се разярих. Скърцах със зъби срещу него, подскачах, крещях несвързани оскърбления и правех гротескни муцуни. Той отговаряше, като се хвърляше срещу решетките и ръмжеше към мене в безсилен гняв. А, също ме позна, звуците, които издавах, бяха звуци от старо време и той ги разбираше.

Родителите ми се изплашиха. "Детето е болно" - каза майка ми. "Истерично е" - каза баща ми. Никога не им бях разказвал и те не знаеха нищо. Вече бях схванал, че е по-добре да си мълча за това мое качество, за това раздвоение на личността, тъй като си мислех, че аз съм причината за неговата поява.

Видях укротител на змии, и това беше последното от цирка за тази вечер. Бях отведен у дома, неспокоен и възбуден, болен от нахлуването в реалния ми живот на толкова различния живот от моите сънища.

Споменах за моето мълчание. Само един път доверих странността на всичко това на друг човек. Беше едно момче - мой приятел; бяхме на осем години. Възстанових за него от сънищата си картините на изчезналия свят, в който вярвах, че съм живял някога. Разказах му за ужаса на така младите времена, за Клепнало ухо и за лудориите, които вършехме, за сбирките за бръщолевене, за Огнените хора и за завзетите от тях земи.

Той ми се присмиваше, подиграваше ми се и ми разказваше истории за призраци и мъртъвци, които ходят през нощта. Но повече се смееше на моето немощно въображение. Разказах му още неща, но той се смееше още по-силно. Заклех се съвсем сериозно, че това наистина го е имало, и той ме погледна подозрително. След това смайваше с изопачени мои истории нашите другари по игра, докато и те не започнаха да ме гледат подозрително.

Това беше горчив опит, но аз си научих урока. Бях различен. Бях неестествен с нещо, което те не можеха да разберат, и обяснението му можеше да предизвика само недоразумение. Когато разказваха наоколо ми истории за призраци и гоблини, оставах спокоен. Усмихвах се мрачно в себе си. Мислех за моите нощи на страх и знаех , че те са реални - реални като живота, не размазани пари и предполагаеми сенки.

Според мене нямаше нищо ужасно в идеята  за призраци и зли страшилища. Падане през разлистените клони и шеметен световъртеж; змии, които ме нападат, а аз ги избягвам и се понасям на разстояние от тях в кряскащ полет; диви кучета, които ме преследват през откритите пространства до гората - това беше ужас, конкретен и истински, вълнуващ, а не въображаем, въпрос на жива плът, пот и кръв. Човекоядците и призраците можеха да са ми най-добри приятели в сравнение с тези ужаси, които идваха в съня ми през цялото мое детство и които все още идват в съня ми, сега, когато пиша това, на преклонна възраст.

 

Глава ІІ

 

Казах вече, че никога в сънищата си не видях човешко същество. Осъзнах този факт много рано и изпитвах болка от липсата на себеподобни. Дори като много малко дете чувствах, сред ужаса на своите сънища, че ако успея да намеря поне един човек, щях да бъда предпазен от това, което сънувах, нямаше да ме обграждат повече натрапчиви страхотии. Тази мисъл ме завладяваше през всяка нощ от живота ми години наред - само ако можех да намеря едно човешко същество, щях да бъда спасен!

Трябва да повторя, че тази мисъл ме навестяваше сред моите сънища и аз я използвах като доказателство за сливането на моите две личности, като доказателство за връзката между двете раздвоени мои части. Моята сънуваща личност живееше в далечното минало, преди човекът да стане такъв, какъвто го познаваме; и моята друга и будна през деня личност проектираше себе си през пространството от знания за човешкото съществуване върху същността на моите сънища.

Може би психолозите, автори на книги, ще намерят грешка в начина, по който употребявам израза "раздвоение на личността". Аз зная в какъв смисъл го употребяват те, но все пак съм принуден да го използвам по моему, защото ми липса по-добър. Защита ми е непълнотата на английския език. А сега да обясня моята употреба на израза, или моята злоупотреба с него.

Едва като юноша, в колежа, можах да си обясня значението на моите сънища и причината за тях. До това време те нямаха смисъл и видима причина. Но в колежа открих еволюцията и психологията и се запознах с обяснението на различни странни умствени състояния и преживявания. Например, като сънуваш, че падаш отвисоко - най-честото преживяване на сън, познато практически от собствен опит на всички хора.

Това, обясни ми един мой професор, е родова памет. Тя идва от нашите далечни прадеди, които са живели по дърветата. За тях, живеещите по дърветата, възможността да паднат била постоянна заплаха. Мнозина загивали по този начин; мнозина преживявали ужасяващото падане и се спасявали, като се улавяли за клоните, докато летели към земята.

Но ужасното падане, предотвратено по такъв начин, предизвиквало шок. Този шок водел до молекулярни промени в мозъчните клетки на потомците, като се превръщал, накратко казано, в родова памет. И така, когато вие или аз, заспали или дремещи, летим надолу и се събуждаме в отвратително състояние преди удара, това е просто спомен за случки с нашите дървесни прадеди, които мозъчните промени са запечатали в наследствеността на рода.

В това няма нищо странно, както няма нищо странно в инстинкта. Инстинктът е само навик, който е запечатан в материята на нашата наследственост, и нищо повече. Ще отбележим между другото, че при това падане на сън, толкова обичайно за вас и за мене, и за всички нас, никога не се удряме долу. Ударът долу би означавал край на живота. Тези от нашите дървесни прадеди, които падали на земята, умирали на място. Настина, шокът от падането се придавал на мозъчните им клетки, но животът им свършвал на момента, преди да създадат потомство. Ние сме произлезли от тези, които не са паднали долу; ето защо в съня си никога не падаме докрай.

А сега минаваме към раздвоението на личността. Ние никога не изпитваме чувството, че падаме, когато сме съвсем будни. Нашата бодърстваща личност не го преживява. Тогава - и тук аргументът е железен - трябва друга, различна личност, която да пада, докато спим, и която е имала опит с такова падане, която има, накратко казано, спомен за предишния опит на рода, както нашата бодърстваща личност си спомня за нашия бодърстващ опит.

На този етап от моите разсъждения аз видях да проблясва светлина. И веднага светлината бликна над мене с ослепителна яркост, като освети и обясни всичко, което изглеждаше свръхестествено, тайнствено, необичайно и невъзможно в моите преживявания на сън. В сънищата ми не присъстваше моята бодърстваща личност; там имаше друг, отделен индивид, притежаващ нов и съвсем различен запас от опит, и, от гледна точка на това, което виждах, когато сънувах, носещ спомена за съвсем различни преживявания.

Какъв беше този индивид? Кога е живял реалния си живот на тази планета, за да събере запаса от странни преживявания? Това бяха въпросите, на които моите сънища сами отговаряха. Живял е много отдавна, когато светът е бил млад, през периода, който ние наричаме Среден плеистоцен. Падал е от дърветата, но не така, че да намери смъртта си долу. Пелтечил е страхливо при рева на лъвовете. Преследвали са го хищници, нападали са го смъртоносни змии. Бъбрил е със себеподобните си по време на сбирките за бръщолевене и е изпитал грубостта на Огнените хора в деня, когато е бягал от тях.

Но чувам вашите възражения: защо тези родови спомени не са и наши, защо не се виждаме и ние като неясна друга личност, която пада надолу, когато спим?

Ще отговора може би с друг въпрос. Какво е двуглаво теле? И моят отговор е: рядко явление. Така отговарям на въпроса ви. Аз мога да бъда тази друга личност и имам тези цялостни родови спомени, защото съм рядко явление.

Но нека да бъда по-ясен.

Най-разпространената родова памет, която притежаваме, е сънят с падането. При него чувството за друга личност е много неясно. Единственият спомен там е споменът за падане. Но мнозина от нас имат по-контрастна, по-отчетлива друга личност. Мнозина от нас сънуват, че летят, че ги преследват чудовища, имат цветни сънища, сънища, че някой ги души, сънища с влечуги и паразити. Накратко казано, докато в повечето от нас втората личност е закърняла, а в някои от нас е почти заличена, в други от нас е изразена повече. Някои от нас имат по-силни и по-цялостни родови спомени от другите.

Въпросът е в това до каква степен другата личност присъства в нас. При мене степента на присъствие е огромна. Моята друга личност е почти равна по сила с истинската ми личност. В този смисъл аз съм, както казах, рядко явление - рядко наследствено явление.

Аз мисля, че присъствието на другата личност - но те толкова силно като при мене, - кара някои хора да вярват в прераждането. Много е възможно за някои от тях това да е доста убедителна хипотеза. Когато виждат сцени, които никога не са виждали на живо, когато си спомнят действия и събития, станали много назад във времето, най-лесното обяснение е, че това е преживяно някога.

Но те грешат, като пренебрегват своята двойственост. Те не признават другата си личност. Те мислят, че това е собствената им личност, че имат само една личност; и от тази предпоставка могат само да направят извод, че са живели предишен живот.

Но те се лъжат. Това не е прераждане. Аз виждам как вървя през горите на Младия свят; и все пак не аз съм видял това, а някой, който е само далечна част от мене, както баща ми и дядо ми са част от мене, но по-малко далечни във времето. Тази друга моя част е мой предшественик, прародител на моите прародители от ранната линия на моята раса, самият той потомък на линията, която много преди неговото време е развила пръсти на ръцете и краката и се е качила на дърветата.

Трябва отново, с риск да стана отегчителен, да повторя, че в това отношение мога да бъда смятан за рядко явление. Не само аз имам родова памет с огромна сила, но аз имам спомените на не случаен и далечен прародител. И макар че това е все пак доста необикновено, в него няма нищо неестествено.

Следете мисълта ми. Инстинктът е родова памет. Много добре. В такъв случай вие и аз, всички ние, получаваме родовите спомени от нашите майки и бащи, както те получават техните спомени от техните майки и бащи. Така че в случая трябва да има посредник, чрез който тези спомени да се предават от поколение на поколение. Посредник е това, което Вайсман нарича герплазма. Тя пренася спомените на цялата родова еволюция. Тези спомени са неясни и объркани, а много от тях са се изгубили. Но някои елементи на герплазмата носят прекалено много спомени - или, да се изразим научно, са по-атавистични от другите; такъв елемент има в мене. Аз съм рядко наследствено явление, атавистичен кошмар - наричайте ме, както пожелаете; но ето ме, реален и жив, храня се обилно по три пъти на ден, така че какво ще направите с това?

А сега, преди да започна моя разказ, искам да изпреваря невярващите в психологията, които са склонни да се подиграват, но въпреки това със сигурност ще кажат, че последователността на това, което сънувам, се дължи на усърдното учене и на подсъзнателното проектиране на моите знания за еволюцията в сънищата ми. На първо място, никога не съм бил ревностен студент. Бях последен в курса. Повече се занимавах с атлетика и - нямам причина да не го призная - с игра на билярд.

По-нататък, не знаех за еволюцията преди колежа, но като дете и юноша преживявах в сънищата си всичките детайли на другия много далечен живот. Искам да кажа обаче, че преди да се запозная с науката за еволюцията, тези детайли бяха объркани и непоследователни. Еволюцията беше ключът. Тя даде обяснението, вразуми лудориите на атавистичния мозък в мене, който, съвременен и нормален, се вслушваше в едно толкова далечно минало, че е съвременно на ранното човешко начало.

За това минало зная, че човекът, какъвто го познаваме днес, не е съществувал. През този период на неговата поява аз трябваше да живея и оцелявам.

 

Глава ІІІ

Най-честият сън в ранното ми детство беше такъв: струваше ми се, че съм много малък и че лежа свит в нещо като гнездо от вейки и клони. Понякога лежах на гръб. В това положение изглежда прекарах много часове, като наблюдавах играта на слънчевата светлина в дървесната шума и движението на листата от вятъра. Често, когато вятърът се засилваше, гнездото се люлееше назад и напред.

Но винаги, докато лежах в гнездото, усещах огромното пространство под мене. Не го видях никога, никога не се подадох от края на гнездото, за да погледна; но ЗНАЕХ и се страхувах от пространството, което се таеше точно под мене и което винаги ме заплашваше като паст на някакво всепоглъщащо животно.

Този сън, в който лежах неподвижен и който приличаше повече на състояние, отколкото на действие, сънувах много често в ранното си детство. Но внезапно се оказвах заобиколен от странни форми и ужасяващи събития, гръмотевици и вилнееща буря, или непознати пейзажи, каквито в реалния си живот никога не бях виждал. Резултатът беше объркване и кошмари. Не можех да разбера нищо от това. Нямаше логическа последователност.

Виждате, че не сънувах последователно. В един момент бях малко бебе в Младия свят, лежащо в дървесното си гнездо; в следващия момент бях възрастен мъж в Младия свят, борещ се с отвратителния Червено око; а в следващия момент пълзях внимателно надолу към малко езеро в горещината на деня. Случките и годините, различаващи се по своята събитийност, в Младия свят минаваха за мене в границите на няколко минути или секунди.

Всичко ми беше объркано, но аз няма да ви натрапвам тази обърканост. Когато бях вече млад мъж и бях сънувал много хиляди пъти, всичко това се подреди и придоби яснота и разбираемост. След като получих кълбото с нишката на времето, вече бях способен да съединя заедно събитията и действията в съответния им ред. Така можах да възстановя изчезналия Млад свят, какъвто беше по времето, когато живеех в него - или по времето, когато другата моя личност живееше в него. Разликата не е от значение; и аз, съвременният човек, се върнах назад и живях първобитния живот заедно с другата си личност.

За ваше удобство, защото това няма да бъде социологическо съчинение, аз ще обединя различните събития в една обширна история. За което има сигурна нишка от последователности и събития, която преминава през всички сънища. Например дружбата ми с Клепнало ухо. Също така враждата ми с Червено око и любовта ми към Бързоногата. Като се свърже всичко това в едно цяло, се получава една съвсем последователна и интересна история, с което, вярвам, ще се съгласите.

Не помня много добре майка си. Може би най-ранният спомен, който имам за нея - и, разбира се, най-яркият - е следният: изглежда лежах на земята. Бях малко по-голям от времето, когато лежах в гнездото, но все още бях безпомощен. Търкалях се сред сухи листа, играех си с тях и издавах с гърлото си монотонни и стържещи неприятни звуци. Слънцето грееше топло и аз бях щастлив и спокоен. Намирах се на малка поляна. Около мене, от всички страни, имаше храсти и подобни на папрат растения, а над мене от всички страни се намираха стволове и клони на горски дървета.

Изведнъж чух звук. Надигнах се и се заслушах. Спрях да се движа. Ниските звуци замряха в гърлото ми и аз седях вцепенен. Звукът се чу по-близо. Приличаше на свинско грухтене. Тогава чух звуци, предизвикани от движение на някакво тяло през храстите. След това видях как папратите се люлеят от това движение. После те се разтвориха и видях святкащи очи, дълга зурла и бели бивници.

Беше глиган. Той ме гледаше с любопитство. Изгрухтя веднъж-дваж, пристъпи тежко от крак на крак, завъртя глава наляво и надясно и разлюля папратите. Все още стоях неподвижно, очите ми се бяха вторачили неподвижно в него, страх разяждаше сърцето ми.

Изглежда тази неподвижност и мълчание от моя страна беше това, което трябваше да правя. Не трябваше да се крещи пред лицето на опасността. Водеше ме инстинктът. И така, седях там и чаках, без да зная какво. Глиганът разбута папратите и излезе на откритото. Любопитството напусна очите му и те блестяха жестоко. Той поклати заплашително глава към мене и направи крачка напред. След това още една, и още една.

Тогава започнах да викам... или да пищя - не мога да опиша това, но нададох пронизителен и ужасяващ крясък. И като че ли тази моя постъпка беше пак нещо, което се очакваше от мене. Недалече прозвуча ответен вик. Звуковете, които издавах, объркаха за миг глигана и когато той се спря нерешително, до него изникна едно привидение.

Майка ми приличаше на голям орангутан или на шимпанзе, но все пак имаше по-ясно изразени и видими очертания, съвсем различни. Беше с по-едро тяло от тях и по-малко окосмена. Ръцете й не бяха толкова дълги, а краката й бяха по-здрави. Нямаше дрехи - само естествената й козина. И трябва да ви кажа, че беше като фурия, когато се раздразнеше.

И подобно на фурия тя се втурна на сцената. Скърцаше със зъби, правеше ужасни гримаси, ръмжеше и издаваше резки и непрекъснати викове, които звучаха като "кх-ах! кх-ах!". Тази поява беше толкова внезапна и страховита, че глиганът инстинктивно се сви, зае отбранителна позиция и се наежи, когато тя се извърна към него. След това тя се обърна към мене. Беше го объркала за малко. Знаех точно какво трябва да направя през този миг, който беше спечелила. Скочих насреща й, улових я за талията и я обхванах с ръце и крака - да, с краката си; можех да се държа с тях толкова лесно, колкото и с ръцете си. Усещах в напрегнатата си хватка как се обтяга козината й, когато кожата и мускулите се движат под нея от вложените усилия.

Както казах, скочих срещу нея и в същия миг тя скочи право нагоре във въздуха и се хвана с ръце за един надвиснал клон. В следващия миг, с тракащи зъби, глиганът се стрелна отдолу. Беше преодолял изненадата си и подскочи напред с квичене, което почти приличаше на рев. Във всеки случай беше зов, защото го последва стремително движение през папратите и храстите във всички посоки.

От всички страни на поляната се втурнаха диви свине - двадесетина на брой. Но майка ми се беше метнала върху един дебел клон, на дванадесет фута от земята, и заедно с мене, аз все още се държах за нея, се беше настанила там на безопасно място. Тя беше много разярена. Кряскаше, пищеше и се караше на наеженото и скърцащо със зъби стадо, което се бе струпало под нас. Аз също, като треперех, се взирах надолу към разярените животни и се стараех да имитирам виковете на майка си.

Отдалече се чуха подобни викове, но по-гърлени, нещо като ревящ бас. Те ставаха все по-силни и скоро видях да се приближава баща ми - поне по всички признаци тогава трябваше да приема, че това е баща ми.

Той не беше много привлекателен баща, каквито бащите биват. Изглаждаше наполовин човек, наполовин маймуна, но все пак не беше нито маймуна, нито човек. Не мога да го опиша. Няма нищо подобно на него на земята, под земята, нито в земята. Беше едър за годините си  мъж и може би тежеше не по-малко от сто и тридесет фунта. Лицето му беше широко и плоско, с надвиснали над очите вежди. Самите очи бяха малки, хлътнали навътре и близо едно до друго. Практически нямаше нос. Имаше нещо плоско и широко, наподобяващо горната част на нос, като ноздрите приличаха на две дупки в лицето, с отворите напред вместо надолу.

Челото му беше скосено назад от очите, а косата му растеше непосредствено над тях и лягаше нагоре върху главата. Самата глава беше абсурдно малка и се държеше на също така абсурдна, дебела и къса шия.

В тялото му имаше стихийна пестеливост - като в телата на всички там. Гръдният му кош беше хлътнал, наистина - дълбоко хлътнал; нямаше изпъкнали мускули, широки рамене, изящна стойка и благородна симетрия на тялото. В тялото на баща ми беше въплътена сила, сила без красота; дива, първична сила, създадена да улавя, да стиска, да разкъсва и да унищожава.

Ханшът му беше тънък; краката му мършави и космати, криви и с жилави мускули. Де факто краката на баща ми приличаха повече на ръце. Бяха засукани и възлести и толкова приличаха на вашите и моите, колкото е общото между охранено теле и грацията. Помня, че не можеше да ходи с плоското на краката си. Защото бяха пригодени за хващане, повече приличаха на ръце, отколкото на крака. Големият пръст на крака му, вместо да е на една линия с другите пръсти, се намираше срещу тях като палец и неговото положение срещу другите пръсти даваше възможност за хващане с краката. Ето защо баща ми не можеше да използва ходилата си.

Но неговата поява, за майка ми и за мене, както се бяхме настанили над гневните диви свине, не беше по-необикновена от начина на неговото приближаване. Той напредваше през дърветата, като скачаше от клон на клон и от дърво на дърво; движеше се бързо. Виждам го и сега, в реалния си живот, когато пиша тези думи - същество, което се прехвърля напред по дърветата, четириръко, космато, ревящо от ярост, после млъква внезапно, за да се тупне по гърдите със свит юмрук, прави скокове от десет-петнадесет фута, хваща клон с едната си ръка, мята се напред, за да се хване с другата ръка и да продължи все така, без никакво колебание, без изобщо да се отклони от дървесния си път.

И докато го гледах, чувствах с цялото си същество, с всичките си мускули, че в мене се надига и ме изпълва с трепет желанието да скачам от дърво на дърво; чувствах също гаранцията на сила, скрита в мене и в моите мускули. А защо не? Малките момчета гледат как бащите им размахват брадви и повалят дървета,  и чувстват, че един ден също ще размахват брадви и ще повалят дървета. С мене е същото. Животът в мене беше пригоден да правя това, което правеше баща ми, и той ми нашепваше тайнствено и амбициозно за въздушни пътеки и горски полети.

Най-сетне баща ми се присъедини към нас. Беше крайно разярен. Спомням си издадената му напред долна устна, когато гледаше свирепо надолу към дивите свине. Той ръмжеше почти като куче, помня, че кучешките му зъби бяха големи като задни и че ме впечатлиха извънредно много.

Неговото поведение само вбеси още повече свинете. Той чупеше вейки и малки клони и ги хвърляше долу върху нашите врагове. Дори увисна на едната си ръка, дразнещо близо до обсега им, и им се присмиваше, докато те скърцаха със зъби в безсилната си ярост. Когато не се задоволи и с това, той откърши един дебел клон и, като се държеше с едната си ръка и единия си крак, мушкаше разярените животни по хълбоците и ги удряше през муцуните. Не е нужно да казвам, че с майка ми се наслаждавахме на тази игра.

Но всички хубави неща омръзват и накрая баща ми, като се кискаше злобно, продължи своя път по дърветата. Моите амбиции веднага угаснаха, обзе ме боязън и аз се притиснах плътно до майка си, която се покатери нагоре и се понесе в пространството. Помня как се счупи клон под тежестта й. Тя направи дълъг скок и с трясъка на дървото ме обгърна отвратителното чувство за падане, и на двама ни. Гората и слънчевата светлина по шумящите листа изчезнаха внезапно от погледа ми. Стопи се баща ми, внезапно спрял, за да види какво става, и всичко потъна в тъмнина.

В следващия миг се събудих в постланото с чаршаф легло, изпотен, треперещ, повдигаше ми се. Прозорецът беше отворен и в стаята навлизаше свеж въздух. Нощната лампа светеше спокойно. Затова реших, че дивите свине не са ни достигнали, че не сме паднали долу; иначе нямаше сега да съм тук, хиляда века по-късно, и да си спомням тази случка.

А сега се поставете за миг на моето място. Повървете заедно с мене през моето нежно детство, постойте с мене една нощ и си представете, че и вие сънувате подобни неразбираеми ужаси. Спомнете си, че бях неопитно дете. Никога в живота си не бях виждал диво прасе. Ако става въпрос, не бях виждал и домашно прасе. Най-близкият ми контакт с прасетата беше беконът за закуска, цвъртящ в собствената си мазнина. Но ето че, реални като живота, диви свине препускат през моите сънища, а аз, с фантастичните си родители, се нося през величественото дървесно пространство.

Учудва ли ви, че ме плашеха и потискаха моите яхнати от кошмарите нощи? Бях прокълнат. И най-лошото беше, че се страхувах да разкажа. Не зная защо, може би защото чувствах вина, макар че не знаех добре в какво се състои вината ми. Така дълги години страдах мълчаливо, докато не пораснах и не разбрах причината за моите  сънища.

 

Глава ІV

 

Има нещо объркващо в тези мои праисторически спомени. Това е неопределеността на времето. Не винаги зная последователността на събитията; или мога ли да кажа дали между няколко събития са минали една, две, четири или пет години. Мога да кажа само приблизително какво време е минало, като съдя по промените във външността и заниманията на моите събратя.

Мога също така да използвам събитийната логика по отношение на различните случки. Например няма никакво съмнение, че с майка ми бяхме принудени да се качим на дървото от дивите свине, бягахме и паднахме, преди да се запозная с Клепнало ухо, който стана, както може би вече го нарекох, мой другар в юношеството. И е убедителен изводът, че между тези два периода съм напуснал майка си.

За баща ми си спомням само това, което разказах. Никога през следващите години той не се появи отново. И доколкото познавам тези времена, единственото възможно обяснение е, че е загинал скоро след приключението с дивите свине. Трябва да е била неестествена смърт, няма съмнение. Беше в разцвета на силите си и само внезапна и насилствена смърт би могла да го постигне. Но аз не зная по какъв начин си е отишъл - дали е потънал в реката, или е погълнат от змия, или е влязъл в стомаха на стария Дълъг зъб, тигъра, това не зная.

Трябва да знаете, че си спомням само неща, които съм видял сам, със собствените си очи, през тези праисторически дни. Ако майка ми е знаела как е свършил баща ми, никога не ми е казвала. Що се отнася да това, съмнявам се, че е имала достатъчно думи, за да предаде тази информация. Общо казано, по това време хората имаха в речника си може би тридесет или четиридесет звука.

Наричам ги по-скоро ЗВУКОВЕ, отколкото ДУМИ, защото бяха преди всичко звукове. Те нямаха определена стойност, за да се променят в прилагателни и наречия. Тези речеви средства все още не бяха изнамерени. Вместо да определяме съществителните имена и глаголите, като използваме прилагателни и наречия, ние окачествявахме звуковете с интонация, с промяна в дължината и височината, със забавяне и ускоряване. Дължината при произнасяне на отделните звукове нюансираше тяхното значение.

Нямахме спрежение. За глаголното време се съдеше по контекста. Говорехме само за конкретни неща, защото мислехме само за конкретни неща. Освен това разчитахме много на пантомимата. Най-простата абстракция беше извън нашето мислене; и когато на някого му хрумнеше нещо, трудно му беше да го каже на събратята си. Нямаше звукове за това. Ограничаваше го речникът му. Ако създадеше съответни звукове, събратята му не ги разбираха. Тогава той се връщаше към пантомимата, като илюстрираше мисълта си, където е възможно, и в същото време повтаряше новия звук отново и отново.

Така се обогатяваше езикът. Като разполагахме с малко звукове, ние не можехме да мислим много извън техните предели; тогава се нуждаехме от нови звукове, с които да изразим новите мисли. Понякога обаче мислите ни надхвърляха доста пределите на нашите звукове, като успяваха да достигнат до абстракции (примитивни, съгласен съм), които ние не можехме да обясним изцяло на другите. Изобщо, езикът по това време не се развиваше много бързо.

О, вярвайте ми, ние бяхме удивително прости. Но знаехме много неща, които днес не се знаят. Можехме да мърдаме ушите си, да ги наостряме и да ги отпускаме, когато си поискаме. И лесно можехме да се чешем между лопатките. Можехме да хвърляме камъни с краката си. Правил съм го много пъти. В това отношение можех, без да сгъвам коленете си, да се наведа напред и да докосна земята не с крайчеца на пръстите си, а с лактите си. А що се отнася до птичите гнезда, бих искал само момчетата от двадесети век да могат да ни видят. Но ние не си правехме колекции от яйцата. Ние ги ядяхме.

Спомням си... но отидох много напред в разказа си. Нека първо да разкажа за Клепнало ухо и за нашето приятелство. Отделих се много рано от майка си. Може би защото след смъртта на баща ми тя си намери втори съпруг. Имам малко спомени за него и те не са от най-добрите. Беше лекомислен. Нямаше никаква солидност. Приказваше много. Неговото адско бърборене ме дразни дори днес, когато мисля за него. Интелектът му беше незначителен, за да му позволи да постигне някаква цел. Маймуните в клетките си винаги ми напомнят за него. Беше като маймуна. Това е най-доброто описание, което мога да му направя.

Намрази ме веднага. И аз бързо се научих да се страхувам от него и от злонамерените му шеги. Всеки път, когато попадаше в полезрението ми, допълзявах близо до майка си и я прегръщах. Но с времето растях и нямаше как да не се отдалечавам понякога от нея, все по-надалече и по-надалече. Това беше благоприятната възможност, която Бърборко дълго беше чакал. ( Може би трябва да обясня също така, че в онези дни нямахме имена; никой не беше познат по име. За удобство дадох имена на различни мои събратя, с които имах по-близки връзки, а "Бърборко" е най-подходящото описание, което мога да намеря за скъпия ми втори баща. Що се отнася до мене, нарекох се "Големия зъб". Кучешките ми зъби бяха очебийно големи.)

Но да се върна към Бърборко. Той постоянно ме тероризираше. Все ме щипеше и ме пляскаше и не пропускаше случай да ме ухапе. Често майка ми се намесваше и беше забавно да се гледа как караше козината му да хвърчи. Но резултатът от всичко това беше една чудесна безкрайна кавга, в която аз бях ябълката на раздора.

Не, домашният ми живот не беше щастлив. Усмихвам се на себе си, когато чета това изречение. Домашен живот! Дом! Нямах дом в съвременния смисъл на думата. Моят дом беше общуването, а не жилището. Живеех, заобиколен от майчините грижи, а не в къща. А майка ми живееше където и да е, щом паднеше нощта, се озоваваше над земята.

Майка ми беше старомодна. Тя оставаше вярна на дърветата. Наистина, по-прогресивните членове на нашето племе живееха в пещерите над реката. Но майка ми беше подозрителна и ретроградна. Дърветата бяха достатъчно добри за нея. Разбира се, имахме едно определено дърво,  на което обикновено спяхме, макар че често, когато ни застигаше падащият мрак, нощувахме и на други дървета. На удобен чатал имаше нещо като груба платформа от вейки, клони и пълзящи растения. Повече приличаше на грамадно птиче гнездо, отколкото на нещо друго, макар че беше хиляди пъти по-недодялана от което и да е птиче гнездо. Но беше особена с това, че никога не бях виждал птиче гнездо с покрив над него.

О, не покрив като тези, които прави съвременният човек! Не и покрив като тези, които правят най-изостаналите съвременни аборигени. Беше далече по-нескопосен от най-нескопосното нещо, създадено от ръката на човека - на човека, какъвто го знаем ние. Всичко беше нахвърлено непреднамерено, както дойде. Над нас, които си почивахме на дървото, имаше натрупани сухи клони и съчки. Четири или пет стоящи близо един до друг чатала държаха това, което мога да нарека няколко подпиращи греди. Те бяха просто яки пръти с диаметър един инч или около толкова. Върху тях бяха нахвърлени клоните и съчките. Изглеждаше, че са метнати едва ли не безцелно. Нямаше и опит да се сложи тръстика. И трябва да призная, че покривът течеше ужасно при силен дъжд.

Но за Бърборко. Той правеше непоносим домашния живот на двама ни, на майка ми и моя - под домашен живот нямам предвид течащото гнездо на дървото, а общия живот на тримата. Той беше извънредно злобен, когато ме преследваше. Това беше единствената цел, която можеше да си постави за повече от пет минути. Също така с течение на времето майка ми все по-малко се опитваше да ме защитава. Мисля, че заради непрекъснатите кавги, които Бърборко предизвикваше, аз й станах неприятен. Във всеки случай положението ставаше от лошо по-лошо толкова бързо, че скоро напуснах дома си по собствена воля. Но удоволствие от осъществяването на тази толкова самостоятелна постъпка не получих. Преди да се приготвя за тръгване, бях изхвърлен. Казвам го в буквалния смисъл на думата.

Удобен случай се падна на Бърборко един ден, когато бях сам в гнездото. Беше отишъл с майка ми далече към боровинковото мочурище. Трябва да е планирал всичко, защото го чух да се връща през гората сам, като ревеше с приближаването си от престорен гняв. Подобно на всички хора от нашето племе, когато са разярени или се мъчат да изразят престорена ярост, той спираше от време на време, за да се удари по гърдите с юмрук.

Осъзнах колко е безнадеждно положението ми и се свих, като треперех, в гнездото. Бърборко дойде направо при дървото - помня, че беше дъб - и започна да се катери нагоре. Адският му рев не спря нито за миг. Както казах, езикът му беше изключително беден, и той трябваше да се напъва по най-различни начини, за да ме информира за вечната си омраза към мене и за намерението си да ме изхвърли.

Когато се изкатери до чатала, избягах по големия хоризонтален клон. Той ме последва и аз отивах все по-далече и по-далече. В края на краищата се озовах сред тънки клони и листа. Бърборко винаги е бил страхливец и колкото и голям да беше гневът му, никога не пропускаше да бъде предпазлив. Страхуваше се да ме преследва сред листата и вейките. Защото от голямата си тежест щеше да се сгромоляса през зеленината, преди да успее да ме хване.

Но не беше необходимо да стигне до мене и той, разбира се, знаеше това, негодникът! Със злобен израз на лицето, малките му като мъниста очи блещукаха жестоко, той започна да се люлее. Да се люлее! - заедно с мене, а аз бях на самия край на клона, уловен за вейките, които се огъваха непрекъснато под тежестта ми. На двадесет фута под мене беше земята.

Все по-диво и по-диво се люлееше той, като ми се зъбеше със злорада омраза. Тогава дойде краят. Четирите ми опори се счупиха едновременно и аз паднах, с гърба надолу, като го гледах, а ръцете и краката ми продължаваха да стискат счупените клонки. За щастие под мене нямаше диви свине, а падането ми беше омекотено от жилавите и гъвкави храсти.

Обикновено падането разрушаваше моите видения, нервният шок беше достатъчен да свърже хиляда века за един миг и да ме запрати съвсем буден в малкото ми легло, където лежах потен и треперещ и чувах кукувичката от часовника в хола да съобщава времето. Но съня как напускам дома си аз видях много пъти и при все това никога не се събудих от него. Винаги падах, като пищях, надолу през клоните и се удрях в земята.

Издраскан, натъртен и скимтящ, лежах там, където бях паднал. Като надничах през храстите, можех да видя Бърборко. Пееше демонична радостна песен, като я подкрепях в същото време с люлеенето си. Бързо престанах да хленча. Вече не бях защитен от дърветата и знаех каква опасност мога да си навлека, ако привлека ловуващите животни с доловим за слуха им израз на скръбта си.

Спомням си, че когато спрях да ридая долу, ми стана интересно да видя странните светлинни ефекти, предизвикани от мигането на мокрите ми от сълзи клепачи. След това започнах да проучвам нещата и установих, че не съм се ударил много зле при падането. Бях изгубил малко козина и кожа, тук и там; остър и грапав край на счупен клон се беше забил цял инч в ръката ми; а дясното ми бедро, което бях ударил в земята, ме болеше непоносимо. Но това в края на краищата бяха само дребни повреди. Нямах счупени кости, а в онези дни човешката плът оздравяваше по-бързо от днес. И все пак падането беше лошо, поради което куцах с ударения си крак цяла седмица след това.

По-нататък, докато лежах в храстите, ме обзе чувство за самота, усещане, че съм бездомен. Реших мислено никога да не се връщам при майка си и при Бърборко. Ще замина надалече през страшната гора, ще си намеря някое дърво за спане. Що се отнася до храната, зная къде да си я намирам. През последната година най-малко бях задължен на майка си за храната. Всичко, което ми даваше, беше закрила и напътствия.

Изпълзях бавно от храстите. Погледнах само веднъж назад и видях Бърборко все още да пее и да се люлее. Не беше приятна гледка. Знаех добре как да се пазя и бях извънредно внимателен при това мое първо пътуване по света.

Нямах понятие накъде вървя. Но имах една цел и тя беше да отида далече от обсега на Бърборко. Покатерих се на едно дърво и се скитах няколко часа, като преминавах от дърво на дърво, без изобщо да докосна земята. Но не се движех в определена посока, нито можех да се движа неотклонно. По природа, а това беше природата на целия ми народ,  бях непоследователен. Освен това бях само едно дете и се спирах често да си играя по пътя.

Спомням си смътно събитията, които ме сполетяха, когато напуснах дома си. Не са се появявали в сънищата ми. Много неща е забравила другата ми личност, особено от точно този период. А и аз не мога да си измислям различни видения, за да съединя празнините между напускането на дървото, където живеех, и пристигането ми в пещерите.

Спомням си отделни моменти, когато излизах на открити места. Пресичах ги със силна тревога, като слизах на земята и хуквах с всичките си сили. Помня, че имаше дъждовни и слънчеви дни, така че сигурно съм се скитал сам доста време. Особено сънувах страданията си в дъжда, мъките си от глада и как го утолявах. Силно ме впечатли ловът на малки гущери на скалистия връх на едно открито хълмче. Те бягаха под камъните и повечето от тях успяваха да избягат; но понякога обръщах някой камък и хващах един. Близо до хълма ме изплашиха змии. Те не ме гонеха. Просто се грееха върху плоските камъни на слънцето. Но такъв беше вроденият ми страх от тях, че бягах толкова бързо, все едно ме преследваха.

После гризах горчивата кора на млади дървета. Спомням си смътно яденето на множество зелени орехи, с меки черупки и млечни ядки. И си спомням много ясно страданието от стомашни болки. Може да бяха предизвикани от зелените орехи, а може би и от гущерите. Не зная. Но зная - бях късметлия, че не бях изяден, когато се превивах на земята от коликите.

 

Глава V

 

Ярко пазя в спомените си сцената на излизането ми от гората. Озовах се на края на широко открито пространство. От едната страна на това пространство се издигаха отвесни скали. От другата страна имаше река. Брегът слизаше полегато към водата, но тук и там, на някои места, където почвата се беше нагънала, имаше пътеки. Те водеха към местата, където пиеха вода живеещите в пещерите.

Това беше главното място, където се събираше народът, който случайно открих. Там се намираше, ако мога да се изразя така, тяхното село. Майка ми, Бърборко, аз и няколко още глупаци бяхме нещо като жители от покрайнините. Принадлежахме към това племе, но живеехме извън него. Разстоянието не беше голямо, но докато го отрия, като се скитах, беше изминала цяла седмица. Ако бях вървял направо, щях да измина разстоянието за час.

Но да продължим. От кая на гората забелязах скалните пещери, откритото пространство и местата за пиене на вода. А на откритото пространство видях много народ. Бях скитал, самотно дете, цяла седмица. През това време не видях никого като мене. Живеех в страх и самота. И сега, при вида на същества като мене, бях обхванат от радост и се спуснах диво към тях.

Тогава стана нещо странно. Някой от племето ме видя и нададе предупредителен вик. Веднага, като крещяха от панически ужас, всички се разбягаха. Като скачаха и се катереха по скалите, те се гмуркаха в гърлата на пещерите и изчезваха... всички, но едно малко дете беше изоставено в суматохата до самите скали. То надаваше горестен плач. Майка му се втурна навън; детето скочи към нея, прегърна я силно и тя се изкатери обратно в пещерата.

Бях съвсем сам. Многолюдното отворено пространство се превърна внезапно в пустиня. Седнах отчаяно и захленчих. Нищо не разбирах. Защо избягаха от мене? По-нататък, когато ги опознах, ми стана ясно. Като ми видели да тичам от гората с пълна сила, помислили, че ме преследва някое гладно животно. Безцеремонната ми поява беше предизвикала тяхната паника.

Докато седях и гледах дупките на пещерите, усетих, че племето ме наблюдава. Скоро навън се показаха глави. Малко след това започнаха да си подвикват. В бързината и бъркотията мнозина не се бяха добрали до своята пещера. Много от децата бяха намерили убежище в чужди пещери. Майките им не ги викаха по име, защото това все още го нямаше при нас. Никой не носеше име. Майките надаваха хленчещи тревожни викове, по които ги разпознаваха малките. Така че, ако майка ми беше тук и ме викаше, щях да разпозная гласа й сред гласовете на хиляди майки, а по същия начин тя щеше да разпознае моя след хиляди други.

Подвикваха си доста време, но бяха много предпазливи, за да излязат от пещерите и да се спуснат на земята. Накрая един се реши да дойде. Той беше предопределен да изиграе значителна роля в живота ми и в известен смисъл вече играеше значителна роля в живота на всички от племето. Ще го наричам, като пиша тази история, Червено око - заради възпалените си очи винаги имаше зачервени клепачи и особеният ефект от това беше, че те  сякаш известяваха за ужасната му свирепост. Цветът на душата му беше червен.

Беше чудовище от всяка една гледна точка. Физически беше великан. Трябва да тежеше сто и седемдесет фунта. Беше най-едрият от всички наши, които бях виждал. Нито някога видях сред Огнените хора грамада като него, нито сред Дървесните хора. Понякога, когато срещам във вестниците описания на нашите съвременни професионални боксьори, се чудя какви ли шансове би имал най-добрият от тях срещу него.

Боя се, че не много. С една хватка на железните си пръсти и дръпване той би могъл да им изскубне мускул, да речем бицепс, от корените му. Един небрежен удар на свития му юмрук би им пръснал черепите като яйчени черупки. С едно замахване на противния си крак (или задна ръка) би могъл да ги изтърбуши. Едно извиване би им строшило шиите и зная, че с едно хрусване на челюстите би могъл да им продупчи едновременно сънната артерия отпред на шията и гръбначния мозък отзад.

Можеше да скочи двадесет фута напред от седнало положение. Беше отвратително космат. Ние се гордеехме, когато не сме много окосмени. Но той беше целият покрит с косми, от вътрешната и от външната страна на ръцете, та дори и в ушите. Единствените места, където не беше окосмен, бяха дланите на ръцете му, ходилата и под очите. Беше ужасно грозен, свирепо зъбещата му се уста и грамадната му и увиснала долна устна хармонираха със страшните му очи.

Такъв беше Червено око. Той изпълзя много внимателно от своята пещера и се спусна на земята. Пренебрегна ме и започна да се оглежда наоколо. Навеждаше се напред, когато вървеше; толкова напред и толкова дълги бяха ръцете му, че при всяка крачка докосваше със ставите на пръстите си земята от ляво и дясно. Беше несръчен в това полуизправено положение, което заемаше при ходене, и наистина докосваше със ставите си земята последователно, за да пази равновесие. Но ще ви кажа, че можеше да бяга на четири крака! Днес това е нещо, в което ние сме особено несръчни. Нещо повече, рядко някой от нас може да пази равновесие, като се опира на пръстите си, когато върви. Такъв индивид би бил отживелица, а Червено око беше изключителна отживелица.

Точно това беше - отживелица. Ние променяхме дървесния си живот, като преминавахме към живот на земята. През много поколения трябваше да преминем при тази промяна и нашите тела и стойки също се променяха. Но Червено око принадлежеше към по-примитивен дървесен тип. По необходимост, защото беше роден в нашето племе, живееше сред нас; но в действителност беше отживелица и мястото му беше другаде.

Много предпазлив и много чевръст, той ходеше насам-натам по откритото пространство, като се взираше през просеките между дърветата и се опитваше да улови с поглед ловуващото животно, за което всички предполагаха, че ме преследва. И докато правеше това, без да ме забелязва, племето се тълпеше по дупките на пещерите и гледаше.   

Накрая той очевидно реши, че наоколо не се крие никаква опасност. Върна се в началото на пътеката, откъдето хвърли поглед надолу към мястото за пиене на вода. Мина наблизо, но все така не ми обърна внимание. Продължи небрежно пътя си, докато не застана редом с мене, и тогава, без предупреждение и с невероятна бързина ме удари по главата. Прелетях най-малко дванадесет фута, преди да падна на земята, и си спомням, полузашеметен, когато ми беше нанесен удара, че чух дива врява от кудкудякащ и писклив смях, който се носеше от пещерите. Това беше идеална шега - поне за онези времена; и наистина, племето я оцени от все сърце.

Така бях приет в племето. Червено око не ми обръщаше повече внимание и бях свободен да хленча и хълцам до насита. Няколко жени се събраха любопитно около мене и аз ги познах. Бях ги срещал миналата година, когато майка ми ме беше взела в лешниковите каньони.

Но те бързо ме оставиха сам и на тяхно място дойдоха дузина любопитни и закачливи момчетии. Те образуваха кръг около мене, сочеха ме с пръсти, правеха физиономии, мушкаха ме и ме щипеха. Бях изплашен и известно време ги търпях, после ме обзе гняв и скочих със зъби и нокти срещу най-безочливия от тях - не някой друг, а именно Клепнало ухо. Нарекох го така, защото можеше да изправя само едното си ухо. Другото му ухо висеше надолу и не се движеше. Някакъв инцидент беше увредил мускулите и го беше лишил от възможността да го използва.

Той се счепка с мене и ние забравихме за всичко на света, както всички момчета, когато се бият. Драскахме се и се хапехме, скубехме се, вкопчвахме се и се хвърляхме един друг на земята. Помня, че успях да използвам срещу него хватка, за която в колежа научих, че се казва нелсон. Това ми даде решително предимство. Но не му се наслаждавах дълго. Той изви нагоре единия си крак и с ходилото (или със задната си ръка) атакува толкова яростно корема ми, че едва не ме изкорми. Пуснах го, за се предпазя, след което отново се сграбчихме.

Клепнало ухо беше с една година по-голям от мене, но аз бях няколко пъти по-разярен от него и накрая той си плю на петите. Гоних го през откритото пространство и надолу по една пътека към реката. Но той беше по-добре запознат с околностите, изтича по брега и се изкачи по друга пътека. Пресече диагонално отвореното пространство и се втурна в широкия отвор на една пещера.

Преди да се осъзная, нахълтах след него в тъмнината. В следващия миг бях страшно изплашен. Никога преди това не бях влизал в пещера. Започнах да хленча и да викам. Клепнало ухо избъбри нещо присмехулно и като скочи невидим върху мене, ме събори долу. Но все пак не искаше да рискува с втора схватка и отскочи встрани. Бях между него и входа и не го видях да минава край мене; при все това той като че ли изчезна. Ослушах се, но не можах да разбера къде е. Това ме озадачи и когато излязох навън, седнах на стража.

Той така и не излезе навън, в това бях сигурен; въпреки това след няколко минути се изкиска зад гърба ми. Отново хукнах след него и той отново се спусна в пещерата; но този път аз спрях на входа. Върнах се малко назад и зачаках. Той не излезе и все пак, като миналия път, се изкиска зад гърба ми и аз го подгоних за трети път в пещерата.

Това представление се повтори няколко пъти. Тогава го подгоних в пещерата, където го затърсих напразно. Бях любознателен. Не можех да разбера как ми се изплъзваше. Винаги влизаше в пещерата, никога не излизаше от нея, но винаги се озоваваше зад гърба ми и ми се присмиваше. Така нашата схватка се превърна в игра на криеница.

Цял следобед, с редки прекъсвания, продължихме играта и между нас се появи закачливо дружеско чувство. Накрая той вече не бягаше от мене и ние седнахме един до друг прегърнати. Малко по-късно ми разкри тайната на пещерата с широкия отвор. Като държеше ръката ми, ме отведе вътре. Тесен процеп свързваше пещерата с друга пещера и оттам излязохме на открито.

Вече бяхме добри приятели. Когато други деца се струпаха наоколо да ме дразнят, той ги нападна заедно с мене; и толкова яростно, че скоро ме оставиха на мира. Клепнало ухо ме запозна със селото. Малко можеше да ми каже за нравите и обичаите - нямаше съответните думи; но като наблюдавах какво прави, научих много, а освен това той ми показваше места и неща.

Заведе ме на откритото пространство между пещерите и реката и навътре в гората, където на тревисто място между дърветата ядохме диви моркови. След това се напихме от реката и се изкачихме по една пътека до пещерите.

На пътеката срещнахме отново Червено око. Най-напред видях, че Клепнало ухо отскочи встрани и се сви ниско до наклона. Инстинктивно и неволно направих същото. Едва тогава погледнах да видя причината за страха му. Беше Червено око, който слизаше самодоволно посред пътеката и гледаше навъсено и свирепо с възпалените си очи.

Забелязах, че малките отскачат от него като нас, а възрастните го гледат предпазливо, когато минава наблизо, и се отместват встрани, за да му отстъпят центъра на пътя.

Когато настъпи здрач, откритото пространство опустя. Племето потърси защита в пещерите. Клепнало ухо ме заведе да спя. Качихме се по една отвесна скала, по-високо от другите пещери, до малък процеп, който не би могъл да бъде забелязан от земята. Клепнало ухо се навря вътре. Последвах го с усилие, толкова тесен беше входът, и се намерих в малка скална стая. Беше много ниска - не повече от няколко фута висока и вероятно три или четири фута широка и дълга. Там, сгушени в прегръдка, спахме през нощта.

 

Глава VІ

 

Макар че по-храбрите деца играеха вътре и пред пещерите с големи входове, скоро научих, че тези пещери не са обитаеми. Никой не спеше в тях нощно време. Използваха се само пещери с тясно гърло, колкото по-тясно, толкова по-добре. Така беше заради хищните животни, които правеха тежък живота ни през онези дни и нощи.

През първото утро, след като се наспахме с Клепнало ухо, научих за преимуществото на пещерите с тесни входове. Тъкмо се съмваше, когато старият Дълъг зъб, тигърът, излезе на откритото пространство. Двама от племето вече бяха там. Те хукнаха да бягат. Дали бяха обхванати от паника, или той ги следваше по петите, за да не се опитат да се изкатерят нагоре по стръмното до процепите, не зная; но във всеки случай те се втурнаха в пещерата с широк отвор, където с Клепнало уха си играхме миналия следобед.

Какво се е случило вътре, няма как да кажа, но не беше трудно да се досетя, че двамата от племето са се пъхнали през свързващата пролука в другата пещера. Тази пролука беше много малка, за да позволи на Дълъг зъб да премине, и той излезе оттам, откъдето беше влязъл, недоволен и сърдит. Очевидно беше, че нощният му лов е бил неуспешен и че е разчитал да се нахрани с някого от нас. Той видя двамата от племето пред входа на другата пещера и скочи към тях. Разбира се, те се втурнаха през прохода в първата пещера. Той се появи още по-ядосан от всякога и заръмжа.

Сред останалите от нас настъпи истински ад. Всички, намиращи се горе и долу на голямата скала, се стълпихме пред входовете и външните тераси, кряскахме и пищяхме във всички тоналности. Правехме физиономии - ръмжащи физиономии; водеше ни инстинктът. Бяхме гневни колкото Дълъг зъб, макар че нашият гняв беше смесен със страх. Спомням си, че писках и правех физиономии не по-лошо от другите. Не само защото те ми даваха пример, а и защото аз също чувствах вътрешен импулс да правя това, което правят и те. Козината ми настръхна и аз се гърчех в свирепа и безразсъдна ярост.

Известно време Дълъг зъб продължи да се мята от едната в другата пещера. Но двамата от племето просто се пъхаха назад и напред през свързващия процеп и му се изплъзваха. В същото време останалите от нас на скалата започнахме да действаме. Всеки път, когато той се появяваше навън, ние го обстрелвахме с камъни. Отначало само ги пускахме отгоре му, но скоро те зафучаха надолу, подпомогнати от силата на нашите мускули.

Бомбардировката привлече вниманието на Дълъг зъб към нас и го разяри още повече. Той изостави преследването на двамата от племето и скочи нагоре по скалата към останалите от нас, драскаше,  ронеше камъните и ръмжеше, като се катереше по пътя си нагоре. При тази страшна гледка ние потърсихме убежище вътре в пещерите. Зная това, защото надникнах отвън и видях, че на скалата няма жива душа, само Дълъг зъб, който загуби равновесие, подхлъзна се и падна на земята.

Нададох окуражителен вик, кряскащото племе покри отново скалата и камъните полетяха по-бързо от преди. Дълъг зъб обезумя от ярост. Отново и отново се опитваше да щурмува скалата. Един път почти достигна първата от тесните пещери, преди да падне обратно, не му достигнаха сили да влезе вътре. С всеки скок нагоре ни заливаха вълни от страх. Отначало в тези моменти повечето от нас бягаха вътре; но някои оставаха навън да го бият с камъни, а накрая всички останахме навън и продължихме стрелбата.

Никога животното не е бивало толкова майсторски възпряно. Това засегна страшно гордостта му, беше го изиграл един малък и слаб народ. Стоеше на земята и гледаше нагоре към нас, като ръмжеше, махаше с опашка и се зъбеше на камъните, които падаха близо до него. Запратих надолу един камък и точно в този момент тигърът погледна нагоре. Улучих го точно в края на носа, той подскочи нагоре във въздуха, с четирите си крака, като ревеше и мяукаше от болка и изненада.

Беше победен и го знаеше. За да възвърне достойнството си, премина наперено и тържествено под дъжда от камъни. Спря в средата на откритото пространство и погледна назад към нас замислено и жадно. Съжаляваше за храната, бяхме толкова много за ядене, притиснати до стената, но недостъпни. Тази гледка ни накара да се засмеем. Смеехме се иронично и шумно, всички. Животните не обичат подигравките. Насмешките предизвикват гнева им. Точно така нашият смях афектира Дълъг зъб. Той се обърна с рев и отново атакува скалата. Ние това и чакахме. Сражението се превърна в игра и изпитвахме огромно наслаждение да го обстрелваме.

Но атаката не продължи дълго. Той бързо се опомни, а и нашите снаряди нараняваха тежко. Ярко си спомням вида на едното му подуто око, почти отекло след удар на камък, хвърлен от нас. И ярко съм запомнил картината как стои на края на гората, където най-сетне отстъпи. Той погледна назад към нас, разтеглените му устни правеха ясно видими до корен страшните му зъби, козината му беше настръхнала, а опашката му се мяташе насам-натам. Нададе последно ръмжене и се изгуби от погледа между дърветата.

Тогава се вдигна страшна глъчка. Струпахме се вън от дупките, разглеждахме белезите от ноктите му, оставени върху натрошените скални камъни, и говорехме всички едновременно. Един от двамата, които бяха заклещени в двойната пещера, беше частично възмъжал, половин дете и половин младеж. Те излязоха гордо от своето убежище и ги обгради ликуваща тълпа. Тогава майката на младия ни съплеменник проби навалицата и се нахвърли върху него в страшен гняв, биеше му плесници, скубеше козината му и пискаше демонично. Беше мускулеста едра жена, много космата и пердахът, който му метна, беше наслада за племето. Заливахме се от смях, като се държахме един за друг или се търкаляхме по земята от веселието.

Въпреки царството на страха, в което живеехме, племето обичаше страшно много да се весели. Имахме чувство за хумор. Веселието ни беше огромно. То нямаше удръжки. Никога не протичаше наполовина. Ако нещо беше забавно, ние се превивахме от удоволствие, което беше нашата оценка, дори най-обикновените и най-глупавите неща ни забавляваха. О, ние бяхме големи веселяци, мога да ви го кажа.

Начинът, по който се отнесохме с Дълъг зъб, беше начин, по който се отнасяхме с всички животни, които нахлуваха в селото. Ние пазехме нашите пътеки и места за пиене за себе си, като правехме злочест живота на зверовете, които нарушаваха границата или попадаха на наша непосредствена територия. Дори най-свирепите ловуващи животни бяха така изтормозени от нас, че се научиха да не закачат нашите места. Ние не бяхме бойци като тях; ние бяхме хитри и страхливи и именно заради нашата хитрост и страхливост, заради нашата прекомерна способност да се страхуваме, оцеляхме в толкова страшната враждебна обстановка на Младия свят.

Мисля, че Клепнало ухо беше с една година по-голям от мене. Той нямаше възможност да ми разкаже за миналото си, но тъй като никога не видях майка му, бях сигурен, че е сирак. В края на краищата бащите в нашето племе не се вземаха под внимание. Женитбата беше все още в примитивно състояние и двойките имаха възможност да се скарат и да се разделят. Съвременният човек, с неговата институция на развода, прави същото юридически. Но ние нямахме закони. Следвахме обичаите, а нашите обичаи по този специфичен въпрос бяха доста разнообразни.

Въпреки това, което ще се види по-нататък от моя разказ, ние виждахме мъждукащите очертания на моногамията, която по-късно даде сила и направи могъщи племената, които я прегърнаха. Нещо повече, дори по времето, когато бях роден, имаше няколко верни двойки, които живееха по дърветата, в съседство с майка ми. Животът сред племето не подпомагаше моногамията. По тази несъмнено причина верните двойки се отделяха и живееха самостоятелно. Години наред тези двойки прекарваха заедно, макар че когато мъжът или жената умираха или биваха изядени, оцелелият винаги си намираше нов другар.

Имаше едно нещо, което ме озадачи силно през първия ден от моя престой в племето. Това беше безименният и неизразим страх, който се таеше в тях. Отначало ми се стори, че е свързан изцяло с някаква посока. Племето се страхуваше от североизток. Живееше в постоянно опасение от тази четвъртина на компаса. И всеки индивид се втренчваше най-често и с по-голяма тревога в тази посока, отколкото в която и да е друга.

Когато отидох с Клепнало ухо на североизток да ядем диви моркови, които през този сезон бяха много хубави, той стана крайно боязлив. Беше съгласен да яде остатъците, големите твърди моркови и жилавите малки, отколкото да си позволи да отиде по-далече, където морковите бяха все още недокоснати. Когато се запътих натам, той ми се скара и ми се развика. Даде ми да разбера, че в това направление има някаква страшна опасност, но точно каква е страшната опасност бедният му език не му позволи да ми каже.

Така аз намерих много хубава храна, докато той мърмореше и ме хокаше напразно. Не можех да разбера какво има. Бях много бдителен, но не виждах никаква опасност. Винаги преценявах разстоянието между мене и най-близкото дърво и знаех, че това е убежището, където ще се спася от Жълтокафявия или от стария Дълъг зъб, ако единият или другият се появи внезапно.

В един късен следобед настъпи голяма суматоха. Племето беше задвижено от една-единствено чувство, страх. Стената на скалата гъмжеше от племето, всички се взираха и сочеха към североизток. Не знаех за какво става дума, но се изкатерих до моята безопасна малка пещера, преди да хвърля поглед наоколо.

И тогава, оттатък реката, далече на североизток, видях за първи път мистерията на дима. Беше най-голямото животно, което някога бях виждал. Помислих си, че е чудовищна змия, изправена във въздуха, вдигнала глава високо над дърветата и люшкаща се назад и напред. И все пак, така или иначе, поведението на племето ме наведе на мисълта, че самият дим не е опасен. Ставаше ясно, че страхът е знак за друго нещо. Какво е това друго нещо, не бях способен да разгадая. Нито те можеха да ми кажат. Въпреки това скоро разбрах и ми стана ясно, че е нещо по-страшно от Жълтокафявия, от стария Дълъг зъб, от змиите дори, от всичко, което може да се помисли за най-страшно.

 

Глава VІІ

Счупен зъб беше друго момче, което живееше само. Майка му живееше в пещерите, но след него се бяха появили още две деца и той беше изхвърлен навън да се справя самостоятелно. Бяхме свидетели на спектакъла, който продължи няколко дена и който не ни достави никакво удоволствие. Счупен зъб не искаше да си отива и всеки път, когато майка му напускаше пещерата, се промъкваше обратно в нея. Когато тя се връщаше и го откриваше там, обземаше я силен гняв. Половината племе си създаде навик да следи тези моменти. Отначало, от вътрешността на пещерата, се разнасяха нейните караници и крясъци. След това можехме да чуем звуците от пердах и рева на Счупен зъб. Накрая, като изригване на миниатюрен вулкан, Счупен зъб изхвръкваше навън.

След няколко дена домашният му живот приключи. Той оплака своята участ, изоставен, в центъра на откритото пространство, за около половин час, а след това дойде да живее при Клепнало ухо и мене. Нашата пещера беше тясна, но като се свихме малко, се превърна в стая за трима. Не си спомням Счупен зъб да е прекарал повече от една нощ с нас, така че злополуката сигурно е станала непосредствено след това.

Случи се по обяд. Сутринта се наядохме до насита с моркови и след това, безгрижни в играта, се осмелихме да се отидем далече до големите дървета. Не мога да разбера как Клепнало ухо забрави за обичайната си предпазливост, но сигурно е заради играта. Играхме дълго време на дървесна гоненица. Каква гоненица само! Скачахме на разстояние десет или петнадесет фута като няма и нищо. А двадесет или двадесет и пет фута преднамерен скок долу на земята беше за нас нищо. Наистина, почти ме е страх да кажа от каква височина скачахме. Когато станахме по-големи и по-тежки, се убедихме, че трябва да бъдем по-предпазливи в скоковете си, но на тази възраст нашите тела бяха много жилави и гъвкави и ние можехме да правим всичко.

Счупен зъб показваше забележителна пъргавина в играта. Той гонеше много по-рядко от нас и по време на играта откри едно трудно "изплъзване", които нито Клепнало ухо, нито аз можехме да направим. Честно казано, страхувахме се да опитаме.

Когато гонехме ние, Счупен зъб винаги отиваше на края на някой висок клон. От края на клона до земята можеше да има и седемдесет фута и нищо не пречеше клонът да се счупи и намиращият се на него да падне. Но на около двадесет фута по-ниско и на най-малко петнадесет фута по-нататък се намираше винаги дебел клон на друго дърво.

Когато изтичвахме на клона, Счупен зъб, с лице към нас, започваше да се люлее. Което, разбира се, спираше нашето придвижване; но имаше нещо повече от това. Той се люлееше, като се готвешее за скок назад. Когато го доближавахме, спираше люлеенето. Разлюленият клон беше като трамплин. Той го подхвърляше заднишком и надолу. С падането той се превърташе през рамо във въздуха с лице към другия клон, върху който се озоваваше. Клонът се огъваше силно от сблъсъка и понякога изпращяваше зловещо; но никога не се чупеше и винаги виждахме от листата да се показва лицето на Счупен зъб, хилещо се победоносно към нас.

Гонех аз, когато Счупен зъб се опита да направи това за последно. Беше стигнал на края на един клон и беше започнал да го люлее, а аз пълзях към него, когато внезапно се чу ниският предупредителен вик на Клепнало ухо. Погледнах надолу и го видях на големия чатал на дървото, притиснат силно към ствола. Прилепнах инстинктивно към дебелия клон. Счупен зъб престана да се люлее, но клонът не спря и тялото му продължаваше да се движи нагоре и надолу с шумящите листа.

Чух пращене на суха вейка и като погледнах надолу, видях първия си Огнен човек. Той пълзеше крадешком по земята и гледаше нагоре към дървото. Отначало си помислих, че е диво животно, защото носеше около кръста си и върху раменете си парцаливи части от меча кожа. После видях ръцете и краката му,  а по-ясно лицето му. Приличаше много на моя вид, с изключение на това, че имаше по-малко косми и че краката му по-малко наподобяваха ръце от нашите. Наистина, той и неговият народ, който опознах по-късно, бяха по-малко окосмени от нас, както ние бяхме по-малко окосмени от Дървесните хора.

Щом го погледнах, веднага разбрах. Това беше ужасът от североизток, въплътен в мистерията на дима. И все пак бях озадачен. Със сигурност не представляваше нещо особено, от което да се страхуваш. Червено око или някой друг наш здравеняк би изглеждал много по-добре от него. Беше също така стар, съсухрен от възрастта и космите на лицето му бяха побелели. Освен това куцаше силно с единия си крак. Нямаше никакво съмнение, че не може да ни настигне нито на земята, нито по дърветата. Никога не би ни хванал, това беше сигурно.

Но той държеше в ръцете си нещо, което никога преди това не бях виждал. Лък и стрела. По това време обаче лъкът и стрелата не означаваха за мене нищо. Откъде да зная, че смъртта се крие в това извито парче дърво? Но Клепнало ухо знаеше. Очевидно беше виждал преди това Огнени хора и имаше някаква представа за навиците им. Огненият човек се взираше в него и обикаляше около дървото. А Клепнало ухо също обикаляше горе около клона на чатала, като оставяше винаги ствола между себе си и него.

Вторият внезапно смени посоката. Клепнало ухо, изненадан, също се придвижи бързо в обратна посока, но не можа да се скрие зад ствола, преди Огнения човек да пусне тетивата.

Видях как стрелата излетя, не улучи Клепнало ухо, рикошира в един клон и падна обратно на земята. Заподскачах на високия клон от възхищение. Това беше игра! Огненият човек замеряше с нещо Клепнало ухо, както ние понякога се замеряхме помежду си.

Играта продължи известно време, но Клепнало ухо не се остави неприкрит за втори път. Тогава Огненият човек се отказа. Аз се наведох от хоризонталния си клон и му изкрясках. Исках да играя. Исках да го накарам да опита да ме удари с онова нещо. Той ме видя, но ме пренебрегна и насочи вниманието си към Счупен зъб, който все още се люлееше леко и неволно на края на клона.

Първата стрела излетя нагоре. Счупен зъб изрева от ужас и болка. Целта беше улучена. Това придаде друг изглед на нещата. Вече не ми се играеше и се притиснах треперещ към клона си. Втората и третата стрела се извисиха, без да улучат Счупен зъб, раздвижиха листата, когато преминаха през тях, описаха дъга в полета си и се върнаха на земята.

Огненият човек опъна отново лъка. Той промени позицията си, като направи няколко крачки назад, след което се премести за втори път. Тетивата звънна, стрелата се понесе нагоре и Счупен зъб, като нададе страшен вик, падна от клона.

Видях го как лети към земята, като се премята и мотае ръце и крака, краят на стрелата, стърчащ от гърдите му, се появяваше и изчезваше с всяко превъртане на тялото му.

Падна право надолу, като ревеше, прелетя седемдесет фута, блъсна се в земята с доловим тъп звук и хрупане, тялото му отскочи леко и отново падна. Все още беше жив и се гърчеше, като драскаше с ръцете и краката си. Спомням си, че Огненият човек се спусна напред с камък в ръка, удари го по главата... и повече не помня нищо.

Като дете винаги се събуждах на това място от съня си с вик на ужас, за да видя често майка ми или медицинската сестра, разтревожени и слисани, отстрани до леглото, да ме милват успокояващо по косата, да ми говорят, че са при мене и че няма нищо страшно.

Следващият сън, ако спазваме последователността, беше винаги как с Клепнало ухо се носим през гората. Огненият човек, Счупен зъб и дървото на трагедията ги няма. Клепнало ухо и аз бягаме панически по дърветата. Болка изгаря десния ми крак; от двете му страни стърчат острието и опашката на стрела, пусната от Огнения човек. Силната болка не само ме разкъсва, но пречи на движенията ми и ме кара да изоставам от Клепнало ухо.

Накрая спрях и се свих в чатала на едно дърво. Клепнало ухо продължи напред. Извиках го - много жално, спомням си; той спря и погледна назад. После се върна обратно, изкатери се на чатала и огледа стрелата. Опита се да я извади, но от едната страна не даваше назъбеното острие, а от другата пернатия край. Освен това ме болеше много и аз го спрях.

Поседяхме известно време там, Клепнало ухо, неспокоен и нетърпелив да продължи, непрекъснато и загрижено се взираше наоколо, а аз скимтях жално и хлипах. Клепнало ухо явно се страхуваше, но в решението му да остане с мене въпреки страха си можеше да се види предвестник на човеколюбието и другарството, които щяха да помогнат на човека да стане най-силното от всички животни.

Още един път Клепнало ухо се опита да издърпа стрелата през плътта, но аз го спрях сърдито. Тогава той се наведе и започна да я гризе със заби. Докато правеше това, държеше здраво стрелата от двата й края, така че да не мърда в раната, а в същото време аз се държах за него. Често обмислям тази сцена - две недозрели хлапета, в зората на човечеството, едното от които е овладяло страха си, победило е егоистичния подтик да побегне, за да остане и да помогне на другото. Тогава пред мене се изправя всичко това, на което тази сцена е предвестник, и аз виждам Дамон и Питиас, спасителните отряди и сестрите от Червения кръст, мъчениците и водачите към илюзорни надежди, отец Дамиен и самия Христос, и всички възвишени мъже на земята, чиято сила вероятно води началото си от Клепнало ухо, от Счупен зъб и от други слаби обитатели на Младия свят.

Когато Клепнало ухо прегриза върха на стрелата, тя беше издърпана лесно. Тръгнах, но този път той ме спря. От крака ми течеше изобилно кръв. Несъмнено бяха прерязани някакви малки кръвоносни съдове. Като изтича до края на клона, Клепнало ухо накъса шепа зелени листа. Листата напъха в раната. Те оправдаха намерението му и кървенето скоро спря. Тогава тръгнахме заедно, назад към защитата на пещерите.

 

Глава VІІІ

 

Спомням си добре първата зима, след като напуснах дома си. Дълго сънувах как седя и треперя от студ. Притиснали сме се един до друг с Клепнало ухо, сплели сме ръце и крака, с посинели лица и тракащи зъби. Особено ни беше студено преди настъпване на утрото. През тези мразовити ранни часове двамата заспивахме за малко, свити, вкочанени, страдащи и очакващи изгрева на слънцето, за да ни стопли.

Когато излизахме навън, скрежът скърцаше под краката ни. Една сутрин открихме лед по повърхността на заливчето, където ходехме да пием, и това беше голяма изненада. Старият Мозъчна кост беше най-възрастният член на племето, но никога преди това не беше виждал нещо подобно. Помня тревожния и жален поглед в очите му, когато оглеждаше леда. (Този жален поглед винаги се появяваше в очите ни, когато не разбирахме нещо или когато усещахме подтика на някакво неясно и неизразимо желание). Червено око също, след като проучи леда, изглеждаше мрачен и жален и се взря отвъд реката на североизток, като че ли по някакъв начин свързваше Огнените хора с това най-ново явление.

Но лед видяхме само тази сутрин и това беше най-студената зима, която преживяхме. Не си спомням друга зима, която да е била толкова студена. Често си мисля, че тази студена зима беше предтеча на бъдещите безчислени студени зими, защото ледниците от далечния север пълзяха надолу по лицето на земята. Но ние никога не видяхме тези ледници. Много поколения трябва да са се изредили, преди потомците на племето да мигрират на юг или да останат и да се приспособят към променените условия.

Животът ту ни удряше, ту  ни щадеше, ту беше безразличен към нас. Рядко си поставяхме цели и още по-рядко ги изпълнявахме. Ядяхме, когато бяхме гладни,  пиехме, когато бяхме жадни, отбягвахме нашите месоядни врагове, подслонявахме се в пещерите през нощта, а останалото беше нещо като игра, продължаваща цял живот.

Бяхме много любопитни, лесно се развеселявахме, преизпълнени с шеги и лудории. Нямаше в нас сериозност, освен когато бяхме в опасност или бяхме гладни, които случаи скоро се забравяха, изместени бързо от други.

Ние бяхме непоследователни, нелогични и безсистемни. Нямахме устойчиви цели и точно затова Огнените хора бяха по-напреднали от нас. Те бяха овладели изцяло тези неща, които ние бяхме овладели съвсем слабо. Понякога обаче, особено в областта на чувствата, можехме да бъдем постоянни за по-дълго време. Верността на моногамните двойки си обяснявах с навика; но продължителното ми влечение към Бързоногата не може да се обясни с това, още по-малко това може да обясни нестихващата вражда между мене и Червено око.

Именно нашата непоследователност и тъпота ме натъжават най-много, когато се обръщам назад към живота в далечното минало. Веднъж намерих една счупена кратуна, която случайно лежеше нагоре с отвора и беше пълна с дъждовна вода. Водата беше прясна и аз я изпих. Дори взех кратуната на реката, напълних я с още вода, част от която изпих, а другата част излях върху Клепнало ухо. После хвърлих кратуната настрани. Изобщо не ми дойде на ум да я напълня с вода и да я занеса в пещерата. Все пак нощно време често усещах жажда, особено след ядене на див лук и кресон, а никой никога не се осмеляваше да излезе от пещерите през нощта, за да пие вода.

Друг път намерих суха кратуна, в която семето тропаше. Играх си с нея известно време. Но тя беше играчка, нищо повече. И все пак не мина много време след това и използването на кратуните за пълнене с вода се превърна във всеобща практика на племето. Не аз обаче бях откривателят. Честта принадлежи на стария Мозъчна кост, но е справедливо да добавим, че да достигне до нововъведението го беше принудила напредналата му възраст.

Във всеки случай пръв от племето започна да употребява кратуните Мозъчна кост. Той държеше запас от питейна вода в пещерата, принадлежаща на сина му, Малко косми, който му беше разрешил да се настани в един от нейните ъгли. Често виждахме Мозъчна кост да пълни кратуната си от мястото за пиене и да я нося внимателно към пещерата. Имитацията беше силно развита в племето и отначало един, а след това следващ и следващ се сдобиваше с кратуна, за да я използва по този начин, докато не стана обичайна практика всеки от нас да съхраняват водата си така.

Понякога старият Мозъчна кост боледуваше и не можеше да излезе от пещерата. Тогава Малко косми му пълнеше кратуната. Малко след това възложи задачата на сина си Дълга устна. После, дори когато Мозъчна кост се оправи, Дълга устна продължи да му носи вода. Малко по малко, с изключение на особените случаи, мъжете престанаха изобщо да носят вода, като оставиха тази задача на жените и на големите деца. Клепнало ухо и аз бяхме самостоятелни. Носехме вода само за себе си и често се смеехме на малките носачи на вода, когато ги откъсваха от играта, за да пълнят кратуните.

Напредвахме бавно. Животът ни беше игра, дори възрастните играеха като децата, и играехме така, както никое друго животно не играе. Малкото, което научавахме,  го научавахме обикновено по време на игра и се дължеше на нашето любопитство и проницателност. Ето защо единственото голямо изобретение на племето, докато живеех с него, беше използването на кратуните. Отначало в тях се носеше само вода - по подражание на Мозъчна кост.

Но веднъж една от жените - не зная точно коя - напълни кратуната с къпини и ги донесе в пещерата си. Веднага всички жени започнаха да носят в кратуните ягодови плодове, орехи и корени. Идеята, дадена един път, продължи да се развива. Друго усъвършенстване в областта на пренасянето дойде от жените. Без съмнение някоя жена е имала много малка кратуна или си е забравила кратуната у дома; но така или иначе, свила е два големи листа заедно, зашила ги е с клончета и е донесла вкъщи по-голямо количество плодове, отколкото би могло да се събере в най-голямата кратуна.

Дотук стигнахме с пренасянето на средства за препитание през годините, които прекарах в племето. На никого не му хрумна да изплете кошница от върбови пръчки. Понякога мъжете и жените връзваха с жилави пълзящи растения снопите папрат и клони, които носеха в пещерите, за да спят върху тях. Може би след десет или двадесет поколения щяхме да стигнем до плетенето на кошници. И едно е сигурно: ако изплетем един път кошница от върбови клонки, следващата неизбежна стъпка ще бъде да ушием облекло. А появи ли се облеклото и покрием ли голотата си, ще се появи скромността.

Това беше печеливш импулс в Младия свят. Но този импулс не ни докосна. Ние дадохме началото, но за едно поколение не можехме да отидем по-нататък. Нямахме оръжия, нямахме огън, само груби наченки на реч. Писмеността се намираше толкова далече в бъдещето, че се ужасявам, когато си го помисля.

Дори аз веднъж за малко не направих велико откритие. И за да ви покажа колко случайни бяха откритията по това време, нека кажа, че ако не беше лакомията на Клепнало ухо, щях да опитомя куче. Това щеше да бъде нещо, което Огнените хора, живеещи на североизток, още не бяха постигнали. С тях нямаше кучета; зная го от лични наблюдения. Но нека ви кажа как лакомията на Клепнало ухо забави може би нашето обществено развитие за поколения напред.

Доста на запад от нашите пещери имаше голямо мочурище, но на юг се простираше редица от ниски каменисти хълмове. Те бяха малко посещавани по две причини. Най-напред, там нямаше храна, с каквато се храним; след това, каменистите хълмове бяха пълни с бърлоги на месоядни животни.

Но един ден Клепнало ухо и аз отидохме до тези хълмове. Нямаше да отидем там, ако не дразнехме тигъра. Моля да не се смеете. Става въпрос именно за старият Дълъг зъб. А ние бяхме в пълна безопасност. Попаднахме на него в гората, рано сутринта, и, на сигурно място върху клоните, му изразявахме отгоре с крясъци нашата неприязън и омраза. От клон на клон и от дърво на дърво го следвахме отгоре, като вдигахме адски шум и предупреждавахме всички горски обитатели, че Дълъг зъб пристига.

При всички случаи му развалихме лова. И страшно го ядосахме. Той ръмжеше към нас, шибаше с опашката си, понякога спираше и ни гледаше спокойно и дълго, сякаш прехвърляше в ума си различни начини, по които би могъл да ни хване. Но ние само му се подигравахме и го замеряхме с вейки и счупени клони.

Това дразнене на тигъра се беше превърнало в популярен спорт за племето. Понякога половината племе преследваше отвисоко тигър или лъв, посмял да се покаже през деня. Така си отмъщавахме; много хора от племето, изненадани внезапно, завършваха жизнения си път в стомаха на тигъра или на лъва. Освен това, поради страданията, които ни причиняваха безпомощността и позора, ние учехме ловуващите животни  да стоят до известна степен далече от нашата територия. Пък беше и забавно. Беше великолепна игра.

И така, Клепнало ухо и аз преследвахме Дълъг зъб около три мили през гората. Накрая той сви опашка между краката си и избяга от нашите подигравки като бито псе. Направихме всичко, за да не го изпуснем; но когато стигнахме на края на гората, той беше само една малка черта в далечината.

Не зная какво ни подтикна, ако не любопитството; но след като поиграхме наоколо известно време, Клепнало ухо и аз се осмелихме да пресечем откритото пространство до подножието на каменистите хълмове. Не отидохме по-нататък. Може би през цялото време не надхвърлихме сто ядра от гората. Като завихме покрай острия ръб на една скала (бяхме много внимателни, защото не знаехме какво можем да срещнем), попаднахме на три кученца, които си играеха на слънцето.

Те не ни видяха и ние ги наблюдавахме известно време. Бяха диви кучета. В скалата имаше отвесен процеп - очевидно бърлогата, в която майка им ги беше оставила, и където би трябвало да останат, ако бяха послушни. Но напиращия живот, който тласна рисковано Клепнало ухо и мене да се отдалечим от гората, беше изкарал кученцата от пещерата да лудуват. Зная как би ги наказала майка им, ако ги изненада.

Но ги изненадахме Клепнало ухо и аз. Той ме погледна и се хвърлихме към тях. Кученцата знаеха само своята бърлога като място за бягство и ние им отрязахме пътя към нея. Едното се спусна между краката ми. Клекнах и го сграбчих. То заби острите си малки зъби в ръката ми и аз го изпуснах от внезапната болка и изненада. В следващия миг то се скри вътре.

Клепнало ухо, който се занимаваше с второто кученце, ме погледна навъсено и ми даде да разбера с най-различни звуци какъв необикновен глупак и некадърник съм. Това ме засрами и пришпори храбростта ми. Хванах останалото кученце за опашката. То ме ухапа един път и тогава го пипнах за врата. Клепнало ухо и аз седнахме на земята, вдигнахме кученцата нагоре, гледахме ги и се смеехме.

Те ръмжаха, джавкаха и квичаха. Изведнъж Клепнало ухо скочи. Стори му се, че е чул нещо. Спогледахме се уплашено, като осъзнахме опасността на положението си. Единственото нещо, което превръщаше животните в зли демони, беше посягането на техните малки. А кученцата, които вдигаха такава олелия, бяха малки на диви кучета. Познавахме ги добре, тичащи в глутница, ужас за тревопасните животни. Бяхме ги гледали да преследват стада едър рогат добитък и бизони, да влачат по земята телета, стари или болни животни. Неведнъж бяха преследвали и нас. Веднъж видях как подгониха една жена от племето и я настигнаха точно преди да се спаси в гората. Ако не беше уморена от тичането, щеше да намери закрилата на някое дърво. Опита се, но се подхлъзна и падна обратно. Те я разкъсаха на парчета.

Спогледахме се само за миг. Като държахме здраво плячката си, хукнахме към гората. Едва в безопасност на едно високо дърво вдигнахме нагоре кученцата и се разсмяхме отново. Виждате, че не се разделяхме със смеха, каквото и да се случи.

Трябваше да се справя с една от най-трудните задачи, които някога съм захващал. Понесохме кученцата към пещерата. Вместо да използваме ръцете си за катерене, повечето време те ни бяха заети да държим нашите гърчещи се пленници. Опитахме се един път да вървим по земята, но бяхме върнати на дървото от една отвратителна хиена, която ни следваше отдолу. Умна хиена беше.

На Клепнало ухо му хрумна една идея. Той си спомни как връзваме купчините листа, за да ги отнесем у дома за постеля. Скъса няколко здрави пълзящи растения, върза краката на кученцето си заедно, след което го окачи с друго парче пълзящо растение за шията си и го метна на гърба си. Това освободи ръцете и краката му за катерене. Тържествуваше и без да ме изчака да вържа краката на моето кученце, се понесе нататък. Но имаше една спънка. Кученцето висеше свободно на гърба му. То се залюля наоколо и се озова отпред. Зъбите му не бяха вързани и в следващия миг ги впи в мекия и незащитен корем на Клепнало ухо. Той изпищя, една не падна и сграбчи отчаяно един клон с двете си ръце, за да се спаси. Пълзящото растение около шията му се скъса и кученцето, с вързани четири крака, падна на земята. Хиената се залови да обядва.

Клепнало ухо беше възмутен и бесен. Наруга хиената и продължи съм през дърветата. Нямах причина да нося кученцето в пещерата, освен че ЖЕЛАЕХ това; и не се отказах. Улесних много задачата, като доразвих идеята на Клепнало ухо. Не само вързах краката на кученцето, но пъхнах една пръчка в челюстите му и здраво ги стегнах заедно.

Най-сетне занесох кученцето у дома. Мисля, че бях по-упорит от средния брой представители на племето, защото иначе нямаше да постигна успех. Смееха ми се, когато ме видях да влача кученцето нагоре към моята висока и малка пещера, но не им обръщах внимание. Усилията ми бяха възнаградени и кученцето беше тук. Играчка, каквато никой от племето нямаше. И се учеше бързо. Когато играех с него и ме хапеше, аз го биех през ушите и тогава то дълго време не се опитваше да ме захапе отново.

Бях доста зает с него. То беше нещо ново, а любовта към нови неща беше отличителна черта на племето. Когато видях, че не иска плодове и зеленчуци,  му хващах птици, катерици и малки зайчета. (Нашият народ обичаше както вегетарианската, така и месната храна, и ние бяхме специалисти по улавянето на дребен дивеч.) Кученцето ядеше месо и заякваше. Доколкото мога да преценя, трябва да е живяло при мене повече от една седмица. И тогава, като се върнах един ден в пещерата с пълно гнездо току-що излюпени фазани, видях, че Клепнало ухо е убил кученцето и тъкмо започва да го яде. Хвърлих се върху него - пещерата беше малка - и пуснахме в действие зъби и нокти.

Така, с бой, завърши един от най-ранните опити да се опитоми куче. Скубехме си козината с шепи, драскахме се, удряхме се и се хапехме. Разсърдихме се един на друг и се сдобрихме. След което изядохме кученцето. Сурово ли? Да. Все още не бяхме открили огъня. Нашата еволюция към животни, които си готвят храната, водеше по плътно навитата спирала на бъдещето.

 

Глава ІХ

 

Червено око беше отживелица. Изключително нехармоничен елемент в нашето племе. Много по-примитивен от всички нас. Не беше наш, но въпреки това бяхме все още толкова примитивни, че не бяхме способни на достатъчно силни общи усилия, за да го убием или да го изгоним. Беше първобитен като социалната ни организация, но, въпреки всичко, прекалено първобитен, за да живее в нея. Имаше склонност постоянно да разстройва племето със своите антисоциални действия. Наистина беше крачка назад към по-ранен вид и мястото му беше по-скоро при Дървесните хора, отколкото при нас, които бяхме поели пътя към превръщането в хора.

Беше жестоко чудовище, а това в онези дни означаваше много. Биеше жените си - не защото някога е имал няколко жени едновременно, а защото се женеше много пъти. Никоя жена не можеше да живее с него и все пак се принуждаваха. Никой не му се противопоставяше.

Нямаше достатъчно силен мъж, за да застане срещу него.

Често виждам спокойните часове преди здрачаване. От мястото за пиене, от поляната с моркови и от боровинковото мочурище племето идваше и се трупаше на откритото пространство пред пещерите. Никой не се осмеляваше да се бави по-късно от падането на страшната тъмнина, сред която светът се превръщаше в касапница на ловуващите животни, а предшествениците на човека се криеха треперещи в своите дупки.

Но все пак ни остават няколко минути, преди да се изкатерим до пещерите. Уморени сме от дневната игра и гласовете ни са притихнали. Дори малчуганите, все още изпълнени с желание за забавления и лудории, играят сдържано. Вятърът от морето стихва, а сенките се удължават със залязването на слънцето. И тогава внезапно от пещерата на Червено око се разнасят див рев и удари. Той бие жена си.

Отначало ни обзема мълчаливо страхопочитание. Но тъй като ударите и виковете продължават, избухваме в безумна и безпомощна ярост. Ясно е, че мъжете са възмутени от постъпката на Червено око, но се страхуват много от него. Ударите спират, глухо стенание замира надалече, докато ние бъбрим помежду си, а унилият здрач пълзи над нас.

Ние, за които всяка случка беше шега, не се смеехме никога, когато Червено око биеше жените си. Познавахме много добре тяхната трагедия. Не една сутрин, в подножието на скалата, намирахме тялото на последната му жена. Изхвърляше ги там, след като умираха, от пещерата си. Никога не погребваше своите мъртви. Задачата по пренасянето на телата, които освен всичко друго замърсяваха нашето селище, оставяше на племето. Ние обикновено ги хвърляхме в реката, по-долу от най-крайното място за пиене.

Червено око не само убиваше жените си, но и убиваше, за да ги получи. Когато пожелаеше нова жена и избираше жената на друг мъж, веднага го убиваше. Две от тези убийства видях лично. Цялото племе знаеше, но не можеше да направи нищо. Да споменем, че още нямахме никаква форма на управление в племето. Имахме някакви обичаи и изливахме нашата ярост върху нещастниците, които ги нарушаваха. Така например този, който замърсява местата за пиене, можеше да бъде нападнат от всеки свидетел, а този, който преднамерено вдига фалшива тревога, изпитваше силните удари на нашите ръце. Но Червено око погазваше грубо всичките наши закони, а ние толкова се страхувахме от него, че не бяхме способни на задружни действия, необходими, за да го накажем.

Течеше шеста зима в нашата пещера с Клепнало ухо и аз открих, че наистина сме пораснали. Първо, трудно се промъквахме през тесния вход. Но това имаше своите предимства. Пречеше на по-големите от племето да вземат пещерата за себе си. А тя беше много привлекателна, най-висока на скалата, най-безопасна, а през зимата най-малка и най-топла.

За да покажа докъде стигаше умственото развитие на племето, трябва да кажа, че не представляваше трудност за някои да ни изхвърлят навън и да разширят процепа. Но никога не се сетиха за това. Клепнало ухо и аз също не го мислехме, докато нашето наедряване не ни принуди да направим разширение. Това стана, когато лятото беше много напреднало и бяхме надебелели от по-добрата храна. Разширявахме пещерата от време на време, когато имахме желание за това.

Отначало дълбаехме ронещите се камъни с пръсти, докато не си изпочупихме ноктите, и тогава случайно се натъкнах на идеята да използваме парче дърво. Получи се добре. Но не винаги. Едно ранно утро изчоплихме от стената голяма купчина отломки. Избутах ги от ръба на входа. В следващия миг отдолу се чу яростен рев. Нямаше защо да гледаме. Познавахме този глас много добре. Отпадъците бяха паднали върху Червено око.

Свихме се ужасени в пещерата. Минута по-късно той беше на входа и се взираше в нас с възпалените си очи, раздразнен като демон. Но беше много голям. Не можеше да влезе при нас. Изведнъж изчезна. Това беше подозрително. Познавахме добре природата на племето и знаехме, че не си е отишъл и ще излее гнева си. Допълзях до входа и погледнах надолу. Видях го да се изкачва отново по скалата. В едната си ръка носеше дълга тояга. Преди да разгадая намерението му, той се озова пред входа и започна свирепо да ни мушка с тоягата.

Мушкането беше чудовищно. Можеше да ни изкорми. Ние се свихме до страничните стени, където бяхме почти вън от обсега му. Но с усърдното си мушкане той ни достигаше отново и отново  - жестоко, нараняващо мушкане с края на тоягата, което белеше кожа и козина. Когато пищяхме от болка, той ревеше от удоволствие и мушкаше още по-силно.

Започнах да се вбесявам. Бях много избухлив в онези дни и също така доста смел, макар че това беше предимно смелост на притиснат в ъгъла плъх. Хванах тоягата с ръце, но силата му беше такава, че ме дръпна към процепа. Достигна ме с дългата си ръка и ноктите му разкъсаха плътта ми, когато отскочих назад от лапата му и намерих относителна сигурност до страничната стена.

Той продължи да мушка и ми нанесе болезнен удар в рамото. Освен треперенето от ужас и викането, когато го улучваха, Клепнало ухо не правеше нищо. Търсех тояга, за да отговоря на ударите, но намерих само парче от клон, един инч дебело и един фут дълго. Метнах го към Червено око. Не му направи нищо, но той изрева от внезапен прилив на ярост заради дързостта да му се противопоставя. Започна да мушка яростно. Открих парче от скалата, хвърлих го към него и го ударих по гърдите.

Това ме окуражи, а освен всичко друго вече бях толкова разярен, колкото и той, забравил бях всякакъв страх. Откъртих парче скала от стената. Трябва да тежеше два или три фунта. Запратих го с всичката си сила в лицето на Червено око. Това почти не го довърши. Той се залюля назад, изтърва тоягата си и за малко да падне от скалата.

Видът му беше ужасен. Лицето му беше покрито с кръв, ръмжеше и скърцаше със зъби като диво прасе. Избърса кръвта от очите си, видя ме и зарева от ярост. Тоягата му я нямаше, затова започна да кърти големи парчета ронеща се скала и да ги хвърля към мене. Това ме снабдяваше с амуниции. Отвръщах му по същия начин, че и по-добре; защото беше отлична мишена, а мене можеше да ме зърне бегло, защото се притисках до страничната стена.

Изведнъж пак изчезна. От входа на пещерата го видях да слиза. Цялото племе се беше събрало навън и сред благоговейна тишина гледаше какво става. Докато се спускаше, по-страхливите избягаха в пещерите си. Видях как старият Мозъчна кост куцука и се отдалечава, доколкото му позволяваха силите. Червено око скочи от скалната стена и измина последните двадесет фута във въздуха. Приземи се до една майка, която тъкмо се канеше да се изкачва. Тя пищеше от ужас и двугодишното й дете, което се притискаше към нея, се изтърва и се търкулна в краката на Червено око. И двамата, той и майката, се присегнаха за него, но успя той. В следващият миг крехкото малко тяло се преметна във въздуха и се тресна в скалата. Майката изтича натам, взе го в ръцете си и се наведе над него, като плачеше.

Червено око започна да търси тояга. Старият Мозъчна кост се клатушкаше по пътя му. Огромната ръка на Червено око се изстреля напред и сграбчи стареца отзад за шията. Помислих си, че ще му я строши. Тялото на Мозъчна кост се отпусна, той се беше примирил със съдбата си.

Червено око се поколеба за миг и Мозъчна кост, като се затресе ужасяващо, наведе глава и закри лицето си с кръстосани ръце. Тогава Червено око го блъсна с лице към земята. Старият Мозъчна кост не се бореше. Лежеше и ревеше от страх пред смъртта. Видях Малко косми, вън на откритото пространство, да се бие по гърдите, настръхнал, но уплашен да прекрачи напред. Тогава, поради някаква прищявка на непостоянния си дух, Червено око остави стареца сам и отмина да търси тояга.

Върна се при скалната стена и започна да се катери. Клепнало ухо, който трепереше и надничаше до мене, се хвърли назад в пещерата. Ясно беше, че Червено око е склонен да ни убие. Аз бях в безнадеждно положение, разгневен и сравнително спокоен. Като се разтичах насам-натам по съседните издатини, събрах купчина камъни на входа на пещерата. Червено око беше вече на няколко ярда под мене, като се изгуби за момент под една скална издатина. С качването главата му се показа и аз запратих един камък надолу. Той не го улучи, удари се в скалата и се строши; но вдигна прах, дребни песъчинки напълниха очите на Червено око и той се скри от погледа ми.

Кискане и глъч се надигнаха сред племето, което изпълняваше ролята на публика. Най-сетне се беше намерил един от народа, който беше предизвикал лице в лице Червено око. Когато одобренията и акламациите се понесоха във въздуха, Червено око изръмжа надолу и веднага се възцари покорна тишина. Насърчен от това доказателство за силата си, той показа глава и като се въсеше, ръмжеше и скърцаше със зъби, се опита да ме уплаши. Кривеше лицето си ужасно, като мърдаше енергично скалпа си над веждите и това слягаше козината на върха на главата, докато останалата му козина стърчеше настрани или право напред.

Тази гледка ме смрази, но аз потиснах страха си и също го заплаших с камък с ръката. Той пак се опита да настъпи. Хвърлих камъка към него, но не го улучих. Следващият изстрел беше успешен. Камъкът го удари по шията. Той се дръпна назад и се изгуби от погледа ми, но докато изчезваше, видях, че се държи с едната ръка за скалата, а с другата се стиска за гърлото. Тоягата падна с тропане на земята.

Не можех да го видя повече, макар че можех да го чуя как се дави, хърка и кашля. Публиката запази гробно мълчание. Наведох се от края на пещерата и зачаках. Хриповете и кашлицата затихнаха и можех да го чуя как от време на време прочиства гърлото си. Малко след това той започна да слиза. Движеше се много тихо, като спираше постоянно или за да опъне шията си, или за да я опипа с ръка.

При вида на слизането му всички от племето хукнаха панически към гората с диви писъци и викове. Старият Мозъчна кост, като куцаше и залиташе, ги следваше отзад. Червено око не обърна внимание на бягството. Когато слезе на земята, той заобиколи подножието на скалната стена и се качи в пещерата си. Изобщо не погледна наоколо.

Погледнах Клепнало ухо, а той погледна мене. Разбрахме се. Веднага, много предпазливо и и внимателно, започнахме да се изкачваме по скалата. Когато стигнахме на върха, погледнахме назад. Селището беше опустяло, Червено око не беше излязъл от пещерата си, а племето се беше изгубило в дълбините на гората.

Обърнахме се и хукнахме. Тичахме през откритите пространства и надолу по склоновете, пренебрегнали възможните змии в тревата, докато не стигнахме до гората. Продължихме по дърветата, от едно на друго, като скачахме и бягахме, докато не оставихме няколко мили между нас и пещерите. И тогава, една тогава, намерили сигурност на един чатал, спряхме, погледнахме се един друг и започнахме да се смеем. Хванахме си ръцете и краката, от очите ни се лееха сълзи, хълбоците ни боляха, но ние се смеехме, смеехме, смеехме.

 

Глава Х

 

Когато спряхме да се смеем, Клепнало ухо и аз продължихме нашето бягство и закусихме в боровинковото мочурище. Това беше същото мочурище, до което бях правил първите си разходки в моя живот, години преди това, съпровождан от майка ми. Бях я виждал малко през изминалото време. Обикновено, когато навестяваше пещерното племе, аз се намирах далече в гората. Един или два пъти зърнах Бърборко на откритото пространство и имах удоволствието да му правя физиономии и да го ядосам от входа на пещерата. Бях напуснал съвсем сам семейството си без всякакви любезности . Не се интересувах много от тях и във всеки случай се чувствах много добре самостоятелно.

След като се наядохме до насита с боровинки и добавихме две гнезда почти излюпени пъдпъдъчи яйца за десерт, Клепнало ухо и аз се отправихме предпазливо през гората към реката. Там се намираше моят някогашен дървесен дом, откъдето ме изгони Бърборко. Все още беше зает. Семейството се беше увеличило. Малко бебе се притискаше плътно към майка ми. Имаше и едно момиче, до известна степен голямо, което ни гледаше предпазливо от един по-нисък клон. Очевидно беше моя сестра, или по-скоро полусестра.

Майка ми ме позна, но когато започнах да се качвам по дървото, ме предупреди да не се доближавам. Клепнало ухо, който беше много по-предпазлив от мене, би отбой и не можах да го убедя да се върне. След това обаче сестра ми слезе на земята и там, както и по съседните дървета, лудувахме и играхме цял следобед. Тогава обаче се случи нещо неприятно. Тя беше моя сестра, но това не й пречеше да се отнася към мене с неприязън, защото беше наследила всичката злоба на Бърборко. Нахвърли ми се внезапно, в дребнава ярост, драскаше ме, скубеше ме и заби острите си малки зъби дълбоко в ръката ми. Кипнах. Не я нараних, но отнесе несъмнено най-звучното шамаросване, което някога й се беше случвало.

Как само ревеше и пищеше. Бърборко, който беше далече през целия ден и който тъкмо се връщаше, чу врявата и се втурна към нас. Майка ми направи същото, но той пристигна пръв. Клепнало ухо и аз не го видяхме да идва. Плюхме си на петите, а Бърборко ни подгони през дърветата да отнеме живота ни.

Когато преследването свърши и Клепнало ухо и аз престанахме да се смеем, открихме, че беше паднал здрач. Настъпи нощта с всичките си ужаси за нас, а за връщане в пещерите не можеше и дума да става. Червено око направи това невъзможно. Намерихме убежище на едно дърво, което се намираше настрани от другите дървета, и като се изкачихме на чатала му, прекарахме там нощта. Беше мизерна нощ. През първите няколко часа валя силен дъжд, след това стана студено и задуха леден вятър. Съвсем мокри, с треперещи тела и тракащи зъби, ние се притиснахме един към друг. Бяхме изгубили уютната суха пещера, където много бързо се сгрявахме с топлината на телата си.

Утрото ни завари нещастни и решителни. Не бихме могли да прекараме друга такава нощ. Като си спомнихме дървесните убежища на по-възрастните, започнахме да си приготвяме същото и за нас. Направихме скелета на нещо като гнездо, а на по-високите чатали отгоре дори сложихме няколко пръти за покрив. Тогава слънцето се показа и под неговото благоприятно влияние забравихме за нощните страдания и тръгнахме да търсим закуска. След това, за да оправдаем непоследователността на живота по онова време, се отдадохме на игри. Може би измина цял месец, през който работехме от време на време, за да изградим дървесния си дом; и когато той беше готов, изобщо не ни послужи.

Но аз изпреварих нещата. Когато започнахме да играем, след закуската, втори ден далече от пещерите, Клепнало ухо ме подгони през дърветата надолу към реката. Излязохме там, където боровинковото мочурище се съединяваше с реката чрез голямо блато. Устието на блатото беше широко, въпреки че в самото блато водата не се движеше. В неподвижната вода, точно в края на устието, лежеше сплетена маса от дървесни стволове. Някои от тях, донесени и изоставени от пълноводието, след като са засядали през летните дни върху пясъчните насипи, бяха отлежали и изсъхнали, без клони. Те плуваха високо над водата и се потапяха и изплуваха или се завъртаха, когато ги натискахме отгоре.

Тук-там между стволовете имаше кресони и през тях можеха да се видят пасажи малки риби, подобни на лещанка, които сновяха насам-натам. Клепнало ухо и аз веднага станахме рибари. Легнали по корем върху стволовете, като пазехме пълно мълчание, чакахме, докато лещанките идваха наблизо, за да можем да ги хванем с внезапно движение на ръката. Нашата плячка изяждахме на място, мятаща се и мокра. Липсата на сол не ни тревожеше.

Устието на блатото стана наше любимо място за забавления. Там прекарвахме много часове всеки ден, ловяхме риба, играехме върху стволовете и там, един ден, научихме първите си уроци по навигация. Стволът, върху който лежеше Клепнало ухо, беше понесен от течението. Той се беше свил отгоре му, заспал. Лекият повей на вятъра беше отнесъл бавно ствола далече от брега и когато забелязах опасното положение, разстоянието беше вече много голямо, за да скочи.

Отначало случката ми се стори само забавна. Но когато един от блуждаещите импулси на страх, обичайни за тези времена на постоянна несигурност, проникна в мене, аз се сблъсках със собствената си самота. Веднага осъзнах, че Клепнало ухо е също така самотен и чужд за света на няколко фута по-нататък. Нададох силен предупредителен вик. Той се събуди уплашен и мръдна енергично върху ствола. Стволът се завъртя и Клепнало ухо се озова долу под водата. Още три пъти се оказа в това положение, докато се опитваше да се изкатери отгоре. Когато успя, се сви и започна да бърбори уплашено.

Не можех да направя нищо. Той също. Нямаше никакво понятие от плуване. Бяхме вече изпреварили твърде много нисшите жизнени форми, за да имаме инстинкт за плуване, и все още не бяхме достатъчно близо до човека, за да се заемем с проблема. Тичах печален надолу и нагоре по брега, като гледах да съм колкото се може по-близо до него в нежеланото му пътешествие, докато той стенеше и плачеше така, че щеше да бъде цяло чудо, ако не докара при нас всичките ловуващи животни на разстояние от една миля.

Часовете минаваха. Слънцето се издигна в зенита си и започна да се спуска на запад. Лекият вятър утихна и остави Клепнало ухо да плава върху ствола на около сто фута от брега. И тогава някак си, не зная как, Клепнало ухо направи велико откритие. Той започна да гребе с ръцете си. Отначало напредваше бавно и неорганизирано. После се оправи, започна да гребе усърдно и да идва все по-близо и по-близо. Не можех да разбера. Седях, гледах и го чаках да стигне брега.

Той беше научил нещо повече от това, което можех. В по-късния следобед съзнателно се отдалечи от брега на един ствол. Още по-късно ме убеди да се присъединя към него и аз също научих номера с гребането. През следващите няколко дена не можехме да се откъснем от блатото. Толкова бяхме погълнати от новата игра, че почти забравихме да ядем. Дори се качвахме на някое близко дърво да спим. И забравихме, че Червено око съществува.

Постоянно изпробвахме нови стволове и научихме, че по-малките от тях могат да бъдат накарани да плават по-бързо. Също така разбрахме, че по-малките стволове са по-склонни да се завъртят и да ни потопят във водата. Научихме и още едно нещо за малките стволове. Един ден гребяхме всеки върху своя ствол, на една ръка разстояние. И тогава, съвсем случайно, по време на играта, открихме, че когато всеки, с една ръка и крак, хване ствола на другия, стволовете стават стабилни и не се преобръщат. При това положение един до друг нашите ръце и крака от другата страна оставаха свободни за гребане. Последното ни откритие беше, че тази подредба дава възможност да използваме още по-малки стволове и така да постигнем по-голяма скорост. С това нашите открития приключиха. Измислихме най-примитивен сал, но нямахме достатъчно разум да го доразвием. Никога не ни дойде на ум да свържем стволовете заедно с жилави пълзящи растения или яки корени. Бяхме доволни да хванем стволовете заедно с ръце и крака.

Едва когато преодоляхме своя първи възторг от навигацията и започнахме да се връщаме на дървесното си убежище, за да спим през нощта, открихме Бързоногата. Аз я видях пръв да събира зелени жълъди от клоните на големия дъб близо до нашето дърво. Беше много плаха. Отначало се спотаи; но когато видя, че е разкрита, скочи на земята и хукна лудешки нататък. Мярвахме я след това от време на време и я търсехме с поглед, когато отивахме от дървото към устието на блатото и се връщахме обратно.

Но един ден тя не избяга. Чакаше нашето идване и нададе тихи миролюбиви звуци. Не можехме обаче да я доближим. Когато преценеше, че сме много близо до нея, хукваше внезапно на безопасно разстояние, като продължаваше да издава тихите звуци. Това продължи няколко дена. Трябваше много време, за да се запознаем с нея, но накрая това стана и тя понякога се присъединяваше към нашите игри.

Харесах я от самото начало. Беше много привлекателна на вид. И много кротка. Имаше най-благите очи, които някога бях виждал. По това беше съвсем различна от останалите момичета и жени от племето, които по рождение бяха кавгаджийки. Никога не надаваше груби и гневни викове и изглежда, че по природа би избягала далече от неприятностите, отколкото да остане и да се бори с тях.

Цялата като че ли излъчваше тази кротост, за която споменах. Външността й го доказваше. Очите й бяха по-големи от на другите, не бяха толкова хлътнали, а миглите й бяха по-дълги и по-симетрични. Носът й не беше толкова дебел и тумбест. Имаше оформена горна костна част, а ноздрите бяха обърнати надолу. Предните й зъби не бяха много големи, горната й устна не беше дълга и увиснала, а долната изпъкнала. Не беше много окосмена, косми имаше само по външната страна на ръцете и краката и по раменете; и макар че беше тънка в ханша, нейните calves не бяха криви и възлести.

Често се чудех, когато я виждах от двадесетия век с посредничеството на моите сънища, и ми се струваше, че може би принадлежеше към Огнените хора. Много вероятно беше някой от родителите й да се е намирал на по-висок стадий от развитието. Макар че подобни неща не се срещаха често, все пак се случваха, и доказателства за това виждах със собствените си очи, както и отстъпничеството на някои от племето и отиването им да живеят с Дървесните хора.

Мнозина не принадлежаха нито към едните, нито към другите. Бързоногата беше коренно различна от жените в нашето племе и аз я харесах от самото начало. Привлякоха ме нейната мекота и кротост. Никога не нагрубяваше и никога не се биеше. Винаги бягаше надалече и точно това беше от значение, когато получи името си. Беше по-добър катерач от Клепнало ухо и мене. Когато играехме на гоненица, никога не можехме да я хванем, освен по случайност, а тя можеше да ни хване когато си поиска. Беше забележително бърза във всичките си движения и имаше дарба да пресмята разстоянията, сравнима само с нейната смелост. Прекалено боязлива във всички други случаи, тя не знаеше страх, когато трябваше да се катери по дърветата или да тича през тях, а Клепнало ухо и аз бяхме тромави, трудно подвижни и малодушни в сравнение с нея.

Беше сираче. Никога не я видяхме с друг и не можеше да се каже колко дълго е живяла съвсем сама. Трябва да беше научила в ранното си детство, че спасението е единствено в бягството. Беше много мъдра и много благоразумна. В нещо като игра за Клепнало ухо и мене се превърна опитът да открием къде живее. Беше сигурно, че се приютява някъде на някакво дърво и то не е много далече; но опитите ни да я проследим, не ни помогнаха да го открием. Позволяваше си само да се присъедини към нашите дневни игри, но ревниво пазеше в тайна своето жилище.

 

Глава ХІ

 

Трябва да си спомним, че описанието, което правя на Бързоногата, не е описанието, което би й направил Големия зъб, моят двойник от сънищата, моят праисторически предшественик. Чрез посредничеството на сънищата аз, съвременният човек, гледах с очите на Големия зъб и преценявах.

Същото е и с много други събития от онова далечно време, които разказах. Във впечатленията ми има двойственост, която може да обърка много моите читатели. Аз просто ще прекъсвам моя разказ, за да отбелязвам тази двойственост, това смущаващо смесване на индивидуалностите. Аз, съвременният човек, съм този, който гледа назад през вековете и преценява и анализира чувствата и мотивите на Големия зъб, моята друга личност. Той не се занимаваше с преценки и анализи. Той беше естествен. Той само живееше, без изобщо да размишлява защо живее своя индивидуален и често блуждаещ живот.

С възрастта аз, като реална личност, навлизах все повече и повече в същността на моите сънища. Ако един сън е лош, дори и по средата на съня, когато чувстваш, че сънуваш, можеш да се успокоиш с мисълта, че това е само сън. Това е обща практика за всички нас. Но аз, съвременният човек, след като се потапях в моите сънища, поради необичайната двойственост на моята личност бях едновременно актьор и зрител. И много често аз, съвременният човек, бивах смутен и ядосан от глупостта, нелогичността, невъзприемчивостта и пълната, многостранна и изумителна тъпота, които проявявах като примитивна личност.

И още едно нещо, преди да приключа с това отстъпление. Сънували ли сте някога, че сънувате? Кучетата сънуват, конете сънуват, животните сънуват. По времето на Големия зъб получовекът сънуваше и когато сънищата се случваха лоши, той виеше на сън. Сега аз, съвременният човек, лягах до Големия зъб и сънувах неговите сънища.

Това разумът почти не може да го обхване, зная; но съм сигурен, че е мое дело. И нека ви кажа, че летенето и пълзенето в сънищата на Големия зъб бяха толкова ярки за него, колкото е ярко падането във вашите.

Големия зъб също имаше друга личност и когато спеше, другата му личност се връщаше на сън в миналото, назад към крилатите рептилии, към сблъсъците и атаките на драконите, по-напред, към живота на сновящите, подобни на гризачи, дребни бозайници, и по-назад, към слузестия бряг на праисторическото море. Не мога, не смея да кажа нищо повече. Всичко е много неясно, сложно и ужасно. Мога само да загатна за тези огромни и страшни перспективи, през които се взирах смътно в напредъка на живота, не от маймуната към човека, а от червея нагоре.

А сега да се върнем към моя разказ. Аз, Големия зъб, познавах Бързоногата не като същество с по-фина лицева и телесна симетрия, с дълги мигли над очите, с горна костна част на носа и отворени надолу ноздри, което я правеше почти красива. Познавах я като млада жена с кротки очи, която издава нежни звуци и не се бие. Обичах да играя с нея, не зная защо, да търсим храна и да откриваме птичи гнезда заедно. И трябва да си призная, научи ме на някои неща, свързани с катеренето по дърветата. Беше много мъдра, много силна и никакви прилепнали поли не пречеха на движенията й.

Някъде по това време Клепнало ухо прояви един вид отстъпничество. Стана му навик да ходи към дървото, където живееше майка ми. Беше харесал злобната ми сестра и Бърборко го търпеше. Освен това там имаше няколко младежи, потомци на моногамните двойки, които живееха в съседство, и Клепнало ухо играеше с тях.

Никога не можах да накарам Бързоногата да се присъедини към тях. Всеки път, когато отивах при тях, тя хукваше назад и изчезваше. Помня, че един път положих доста усилия да я убедя. Но тя се дръпна обратно, като хвърляше тревожни погледи, отдалечи се и ме викаше от дървото. Затова не си създадох обичай да ходя с Клепнало ухо, когато отиваше да навести новите си приятели. Бързоногата и аз бяхме добри другари, но, колкото и да се опитвах, изобщо не можех да открия дървесното й убежище. Нямаше съмнение, че ако не се беше случило нещо, скоро щяхме да станем семейство, защото се харесвахме взаимно; но то се случи.

Една сутрин Бързоногата не се появи, а Клепнало ухо и аз слязохме при устието на блатото да плаваме със стволовете. Едва влязохме във водата и ни стресна яростен рев. Беше Червено око. Клекнал към края на струпаните стволове, той демонстрираше омразата си към нас. Изплашихме се страшно, защото тук нямаше пещери с тесни входове за убежище. Но двадесетте фута вода ни предоставяха временно спасение и ние събрахме смелост.

Червено око се изправи и започна да удря с юмрук косматите си гърди. Нашите два ствола бяха един до друг, ние седнахме върху тях и започнахме да му се смеем. Отначало смехът ни беше колеблив, с оттенък на страх, но когато се убедихме в неговото безсилие, стана гръмогласен. Като ни гледаше, той се вбесяваше все повече и повече и скърцаше със зъби в безсилна ярост. Но ние продължавахме да му се подиграваме от нашето въображаемо убежище. Нашето племе никога не се отличаваше с голяма далновидност.

Червено око спря внезапно да се бие в гърдите и да скърца със зъби и хукна през струпаните стволове към брега. И веднага веселбата ни се превърна в ужас. Не беше обичайно за Червено око да се отказва толкова лесно от отмъщение. Обзети от страх, като треперехме, чакахме какво ще се случи. Изобщо не се сетихме да гребем по-навътре. Той се върна с големи скокове през струпаните стволове, грамадната му шепа беше пълна с кръгли и измити от водата камъчета. За щастие не беше намерил по-големи снаряди, да речем, камъни от два или три фунта, защото не се намирахме на повече от двадесет фута и той със сигурност щеше да ни убие.

Но и така се намирахме в голяма опасност. Зип! Малко камъче избръмча и отмина почти със силата на куршум. Клепнало ухо и аз започнахме да гребем лудешки. Ж-ж-ж-зип-бам! Клепнало ухо кресна от внезапна болка. Камъчето го беше улучило между раменете. След това бях улучен аз и изревах. Спаси ни само това, че Червено око свърши мунициите си. Той хукна обратно към каменистия нанос за още, а Клепнало ухо и аз гребяхме нататък.     

Постепенно излязохме от обсега му, макар че Червено око продължи да ходи за още амуниции и камъчетата продължиха да жужат към нас. В центъра на блатото имаше слабо течение и нашата възбуда ни попречи да забележим, че ни отнася към реката. Гребяхме, а Червено око гледаше да е колкото се може по-близо до нас, като ни следваше по брега. Тогава той откри по-големи камъни. Тези амуниции увеличиха обхвата му. Един къс, тежащ най-малко пет фунта, се удари в ствола, който се намираше до мене, и ударът беше такъв, че в крака ми се забиха множество парчета, подобни на нажежени игли. Ако беше ме ударил, щеше да ме убие.

И тогава речното течение ни подхвана. Толкова яростно гребяхме, че Червено око пръв забеляза това, и първо предупреждение за нас беше триумфалният му рев. Там, където краят на течението опираше до блатната вода, имаше редица малки водовъртежи. Те подхванаха тромавите ни стволове и ги завъртяха. Оставихме гребането и съсредоточихме цялата си енергия да задържим стволовете един до друг. Междувременно Червено око продължаваше да ни бомбардира, каменните късове падаха покрай нас, като ни пръскаха с вода и застрашаваха живота ни. Заедно с това той злорадстваше, диво и гръмогласно.

Случи се така, че там, където се вливаше блатото, реката правеше остър завой и цялото й главно течение се отклоняваше към другия бряг. И към този бряг, който беше на север, се носехме бързо, като едновременно се спукахме и надолу по течението. Това скоро ни изнесе от обсега на Червено око и ние го видяхме за последен път далече на брега, където подскачаше и пееше победоносен химн.

Освен че се опитвахме да държим стволовете един до друг, с Клепнало ухо не правехме нищо друго. Бяхме се примирили със съдбата си и запазихме това състояние, докато не осъзнахме, че се носим край северния бряг на не повече от сто фута. Започнахме да гребем към него. На това място течението завиваше към южния бряг и в резултат от нашето гребане го пресякохме там, където беше най-бързо и най-тясно. Преди да се усетим, излязохме от него в едно спокойно заливче.

Нашите стволове се носеха бавно и се опряха леко в брега. Двамата с Клепнало ухо изпълзяхме на сушата. Стволовете продължиха да се носят по заливчето и бяха подхванати от течението. Спогледахме се, но не се засмяхме. Бяхме на чужда земя и изобщо не ни идваше на ум, че можем да се върнем на наша територия по същия начин, по който бяхме се озовали тук.

Бяхме се научили как може да пресечем реката, макар че не можехме да го осъзнаем. Нито един от нашето племе не беше правил подобно нещо. Ние бяхме първите от племето, стъпили на северния речен бряг и всъщност, мисля си, последните. Несъмнено беше, че те щяха да го направят в бъдеще; но миграцията на Огнените хора и логическото преселение на оцелелите от племето върнаха назад нашето развитие с векове.

Наистина, не мога да кажа колко пагубен беше резултатът от миграцията на Огнените хора. Лично аз съм склонен да вярвам, че тя доведе до разорението на племето; че ние, по-низшата житейска линия, движеща се към човека, бяхме притиснати рязко и погубени от ревящия прибой, там, където реката се влива в морето. Разбира се, това трябва да бъде обяснено; но аз се отклоних от моя разказ и ще дам обяснението си по-нататък.

 

Глава ХІІ

 

Нямам представа колко дълго Клепнало ухо и аз се скитахме по северния бряг на реката. Приличахме на моряци, претърпели корабокрушение на пустинен остров, толкова далечна изглеждаше вероятността да се върнем отново у дома. Обърнахме гръб на реката, след което седмици и месеци странствахме из пущинаци, където нямаше никого от племето. Много ми е трудно да възстановя в паметта си нашето пътешествие и е невъзможно да го представя ден по ден. По-голямата част от него ми е мъглива и неясна, макар че тук-там имам живи спомени за нещата, които са се случили.

Особено помня глада, който изтърпяхме в планините между Голямото езеро и Далечното езеро, и телето, което намерихме да спи в храсталаците. Помня и Дървесните хора, които живееха в гората между Голямото езеро и планините. Точно те ни пропъдиха в планините и ни принудиха да се отправим към Далечното езеро.

Отначало, след като оставихме реката, се отправихме на запад, докато не стигнахме до малък поток, който течеше през блатиста местност. Там завихме и тръгнахме на север, като заобикаляхме мочурищата и след няколко дена се добрахме до това, което нарекох Голямото езеро. Прекарахме доста време около горния му край, където намерихме храна в изобилие; и тогава, един ден, в гората, се сблъскахме с Дървесните хора. Тези създания бяха свирепи маймуни, нищо повече. И все пак не бяха много различни от нас. Бяха по-космати, наистина; краката им бяха малко по-криви и по-възлести, очите им - малко по-малки, шиите им - малко по-дебели и по-къси, а ноздрите - по-малки и много подобни на отверстия върху хлътнала повърхност; но нямаха косми по лицата си, по дланите на ръцете си и по ходилата си, а звуците, които издаваха, бяха подобни на нашите и донякъде близки по значение. В края на краищата Дървесните хора не се различаваха толкова много от нашето племе.

Аз открих първия, един дребен, мършав и съсухрен стар човек, с набръчкано лице, замъглен поглед и неуверена походка. Беше законна плячка. В нашия свят нямаше съчувствие между видовете, а той не беше от нашия вид. Беше Дървесен човек и беше много стар. Седеше до едно дърво - очевидно неговото, защото можеше да се види едно раздърпано гнездо в клоните, където спи нощно време.

Посочих го на Клепнало ухо и се спуснахме към него. Той започна да се катери, но беше много бавен. Хванах го за крака и го дръпнах обратно. Тогава започнахме да се забавляваме. Щипехме го, скубехме козината му, дърпахме ушите му, мушкахме го с клонки и през цялото време се смеехме със сълзи на очите. Неговият безплоден гняв беше много абсурден. Беше комична гледка в стремежа си да раздуха пламък от студената пепел на своята младост, да възкреси нейната сила, мъртва и изтекла през годините - опитваше да си придава свирепи изрази на лицето, но се получаваха печални, скърцаше едновременно с развалените си зъби и удряше мършавите си гърди със слаби юмруци.

Освен това кашляше, задъхваше се, хълцаше и пръскаше ужасно много слюнки. Все се опитваше да се изкатери на дървото, а ние го дърпахме обратно, докато най-сетне не се предаде на своята слабост и не му остана нищо друго, освен да седи и да плаче. Клепнало ухо и аз седнахме до него, прегърнахме се и се разсмяхме над неговото нещастие.

Отначало той плачеше, след това започна да стене, после да вие, докато накрая не стигна до вик. Това ни разтревожи, но колкото по се опитвахме да го спрем, толкова по-силно викаше. Тогава, не много далече в гората, се чу: "Гоук! Гоук!". Отговориха му други викове, някои на тях, а далече от нас чухме дебело, басово: "Гоук! Гоук! Гоук!". И още един вик - "Ху-ху!" - започна да нараства в цялата гора край нас.

Тогава започна преследването. Изглеждаше, че няма да спре никога. Гонеха ни по дърветата, цялото им племе, и почти ни бяха хванали. Бяхме принудени да слезем на земята, а там имахме предимство, защото те наистина бяха Дървесни хора и докато се катереха по-добре от нас, ние тичахме по-добре от тях по земята. Бягахме в северна посока, а племето ревеше подире ни. През откритите пространства печелехме, но в храстите ни настигаха и не един път бяхме ухапани и ударени. Докато продължаваше преследването, схванахме, че и двамата не сме от техния вид, и че ни свързва всичко друго, но не и състрадание.

Гонеха ни няколко часа. Гората изглеждаше безкрайна. Държахме се колкото се може по-близо до поляните, но те винаги завършваха с по-гъста гора. Понякога си мислехме, че сме им избягали, и сядахме да си починем; но винаги, преди да сме си поели дъх, чувахме омразните викове "Ху-ху!" и страшните "Гоук! Гоук! Гоук!". Последните понякога завършваха със свирепо "Ха-ха-ха-ха-хааааа!!!".

Така ни преследваха през гората разярените Дървесни хора. Накрая, по средата на следобеда, наклоните започнаха да стават все по-стръмни и по-стръмни, а дърветата по-ниски. Бяхме стигнали до тревистите склонове на планините. Там можахме да се откъснем напред, а Дървесните хора ни оставиха и се върнаха в гората си.

Планините бяха сурови и негостоприемни и ние се опитахме три пъти следобед да се върнем в гората. Но Дървесните хора ни причакваха и ни погваха назад. Клепнало ухо и аз спахме през нощта на едно миниатюрно дърво, не по-голямо от шубрак. Не можеше да ни защити и можехме да станем лесна плячка за всяко ловуващо животно, случило се наблизо.

Сутринта, като се убедихме отново, че трябва да уважаваме Дървесните хора, започнахме да изкачваме планините. Нямахме определен план, никаква идея, сигурен съм. Движеше ни просто опасността, от която искахме да избягаме. За нашите скитания из планините имам само мъгливи спомени. Прекарахме в този неприветлив регион много дни и страдахме много, особено от страх, толкова ново и странно беше всичко. Страдахме също така от студ, а по-късно и от глад.

Това беше пустинна земя на камъни, пенливи потоци и гърмящи водопади. Качвахме се и се спускахме по огромни каньони и клисури; и винаги, от всяка гледна точка, там се простираха пред нас, във всички посоки, верига след верига, безкрайни планини. През нощта спяхме в дупки и пукнатини, а една студена нощ прекарахме на източена островърха стена, която почти приличаше на дърво.

И накрая, през един горещ обед, зашеметени от глад, стигнахме до водораздела. От този висок гръбнак на земята, на север, отвъд по-ниските, спускащи се надолу вериги, зърнахме далечно езеро. Слънцето светеше над него, наоколо му имаше широки и равни затревени площи, а на изток видяхме тъмната линия на просторна гора.

Стигнахме до езерото за два дена, отслабнали от глад; но на неговия бряг, спящо на кравай в гъсталаците, намерихме малко теле. Създаде ни много грижи, защото не знаехме как да го убием по друг начин освен с ръце. Когато се натъпкахме до насита, пренесохме остатъка от месото в източната гора и го скрихме на едно дърво. Никога не се върнахме при дървото, защото брегът на реката, която изтичаше от Далечното езеро, гъмжеше от сьомга, която идваше от морето да хвърля хайвера си.

На запад от езерото се простираха тревни площи и там имаше много бизони и диви говеда. Имаше и много глутници диви кучета, но тъй като нямаше дървета, мястото не беше безопасно за нас. Вървяхме на север край реката няколко дена. Тогава, не зная по каква причина, изоставихме внезапно реката и свихме на изток, а после на югоизток, през голямата гора. Няма да ви отегчавам с нашето пътешествие. Но го споменавам, за да покажа как в края на краищата стигнахме до земята на Огнените хора.

Стигнахме до една река, но не знаехме дали е нашата. Толкова време бяхме изгубени, че бяхме приели това състояние за нещо обичайно. Когато погледна назад, виждам как нашият живот и нашата съдба се диктуваха от чистата случайност. Ние не знаехме, че това е нашата река - нямаше как да го разберем; и ако не бяхме я пресекли, може би никога нямаше да се върнем при племето; и аз, съвременният човек, който трябваше да се родя след хиляди столетия, може би нямаше да се родя никога.

И все пак Клепнало ухо и аз искахме много да се върнем. Изпитвахме носталгия по време на нашето пътешествие, копнеж по нашия вид и по нашата земя; а аз често си спомнях за Бързоногата, младата жена, която издаваше нежни звуци, с която беше приятно да си заедно и която живееше сама неизвестно къде. Моите спомени за нея се съпътстваха от чувството за глад, но същото изпитвах и когато не бях гладен и току-що се бях наял.

Но да се върнем към реката. Храната беше в изобилие, преди всичко ягодови плодове и сочни корени, играхме и се мотахме няколко дена по речния бряг. Тогава на Клепнало ухо му хрумна една мисъл. Което беше видим процес. Наблюдавах го. Изразът на очите му стана жален и кисел, беше много развълнуван. След това очите му се замъглиха, все едно не можеше да улови мисълта. Жалният и кисел израз остана през цялото време, докато се опитваше да схване нещата. Погледна ме, погледна реката и отсрещния бряг. Опита се да каже нещо, но нямаше звукове, с които да изрази мисълта си. Получи се някакво бърборене, което ме накара да се разсмея. Това го ядоса, той му сграбчи изведнъж и ме просна по гръб. Сбихме се, разбира се, и накрая аз го подгоних на едно дърво, където се въоръжи с един голям клон, с който ме мушкаше всеки път, когато се опитвах да го хвана.

И мисълта се изгуби. Не я знаех, а той я забрави. Но на следващата сутрин тя се събуди отново в него. Може би някакъв вътрешен инстинкт беше направил така, че мисълта да се запази. Във всеки случай тя се появи и беше по-ярка от преди. Той ме заведе до водата, където в малко заливче беше спрял един ствол. Помислих си, че иска да си играем, както си играехме в устието на блатото. Същото си мислех и когато го видях да влачи край брега втори ствол от по-далечно място.

Едва когато бяхме върху стволовете, придържахме ги заедно един до друг и гребяхме по течението, схванах намерението му. Той спря, за да посочи отсрещния бряг, и продължи да гребе, като в същото време издаваше силни и насърчителни викове. Разбрах и започнахме да гребем по-енергично. Бързото течение ни подхвана и ни понесе към южния бряг, но преди да успеем да се спрем там, течението ни повлече обратно към северния.

Тук се появиха разногласия. Като видях северния бряг толкова близо, започнах да греба към него. Клепнало ухо се опитваше да гребе към южния бряг. Стволовете се въртяха в кръг, не стигахме доникъде, а през цялото време гората се носеше назад, докато плувахме надолу по течението. Нямаше как да се сбием. Знаехме, че е по-добре да държим с ръце и крака стволовете заедно. Но дърдорехме и се ругаехме един друг на нашия език, докато течението не ни отнесе отново към южния бряг. Той беше най-близката цел и ние загребахме дружно и миролюбиво към него. Спряхме в едно заливче и веднага се изкатерихме на дърветата, за да разузнаем.

 

Глава ХІІІ

 

Едва през нощта, след първия ден на южния речен бряг, открихме Огнените хора. Вероятно бяха група скитащи ловци, разположили се на бивак недалече от дървото, на което Клепвало ухо и аз бяхме избрали да спим през нощта. Отначало гласовете на Огнените хора ни разтревожиха, но по-сетне, когато стана тъмно, бяхме привлечени от огъня. Пълзяхме предпазливо и тихо от дърво до дърво, докато не започнахме да виждаме добре сцената.

На открито пространство между дърветата, близо до реката, гореше огън. Около него имаше половин дузина Огнени хора. Клепнало ухо ме сграбчи внезапно и аз почувствах, че трепери. Погледнах по-внимателно и видях съсухрения стар ловец, който беше свалил Счупен зъб от дървото преди няколко години. Когато се изправи и обиколи наоколо, за да хвърли още съчки в огъня, видях, че накуцва със сакатия си крак. Каквото и да е, но това явно му беше постоянен недъг. Изглеждаше по-сбръчкан и по-сух от преди, а космите на лицето му бяха съвсем бели.

Другите ловци бяха млади мъже. Като лежах близо до тях на земята, забелязах техните лъкове и стрели и знаех за какво са предназначени тези оръжия. Огнените хора имаха животински кожи около кръста и през раменете си. Ръцете и краката им обаче бяха голи, не носеха обувки. Както казах по-горе, те не бяха така космати като ние от нашето племе. Нямаха големи глави, а между тях и нашето племе имаше много малка разлика в наклона на челото от очите нагоре.

Бяха по-малко изгърбени от нас, по-малко гъвкави в движенията си. Техните гръбнаци, хълбоци и коленни стави изглеждаха по-сковани. Ръцете им не бяха толкова дълги като нашите и никога не забелязах да пазят равновесия при ходене, като докосват с тях земята от едната и другата си страна. Освен това мускулите им бяха по-закръглени и по-симетрични от нашите, а лицата им - по-привлекателни. Носните им отверстия бяха обърнати надолу; а горната костна част на носа им беше по-развита, не изглеждаше толкова тумбеста и сплескана като при нас. Устните им бяха по-малко увиснали и наддадени, а кучешките им зъби не приличаха толкова на животински. Бяха обаче с тънки ханшове като нашите и не ни надминаваха по тегло. Общо казано, различаваха се по-малко от нас, отколкото ние от Дървесните хора. Разбира се, трите вида бяха родствени и не много отдалечени в родството си.

Огънят, около който бяха насядали, беше особено привлекателен. Клепнало ухо и аз стояхме с часове и гледахме пламъците и дима. Беше най-очарователен, когато хвърляха в него нови съчки и нагоре бликваха снопове искри. Искаше ми се да отида по-близо и да погледна огъня, но нямаше начин. Бяхме се свили в чатала на едно дърво на края на откритото пространство и не поехме риска да бъдем разкрити.

Огнените хора наклякаха около огъня и заспаха, като положиха глави върху коленете си. Не спяха дълбоко. Ушите им мърдаха по време на съня, бяха неспокойни. Постоянно един или друг се изправяше и хвърляше още дърва в огъня. Около светлия кръг, в мрака на гората, бродеха ловуващи животни. Клепнало ухо и яз можехме да ги различим по техните звуци. Бяха диви кучета и една хиена, а известно време се чуваше силно скимтене и ръмжене, което веднага разбуди целия кръг от спящи Огнени хора.

По едно време един лъв и една лъвица застанаха под нашето дърво и се вторачиха с наежена козина и премигващи очи. Лъвът се облизваше и беше много неспокоен, сякаш искаше да продължи напред, за да се нахрани. Но лъвицата беше по-разсъдлива. Точно тя ни откри и двойката стоеше и ни гледаше, тихо, с потрепващи, душещи ноздри. След това заръмжаха, като погледнаха още един път огъня, обърнаха се и се скриха в гората.

Доста дълго време Клепнало ухо и аз стояхме и наблюдавахме. От време навреме можехме да чуем как силни тела трошат гъсталак и шубраци, а от мрака на другата страна, през кръга, можехме да видим очи, които проблясваха на светлината от огъня. Отдалече се чу лъвски рев, а още по-отдалече достигна писъкът на постигнато от беда животно, което пляскаше и шляпаше в някакво място за водопой. Освен това откъм реката се носеше силното грухтене на носорози.

На сутринта, като се наспахме, се промъкнахме обратно към огъня. Още тлееше, а Огнените хора си бяха отишли. Обиколихме наоколо гората, за да сме сигурни, и след това изтичахме при огъня. Исках да видя какво представлява и вдигнах с пръсти един нажежен въглен. Викът от болка и страх, който нададох, накара Клепнало ухо да избяга на дърветата, а това бягство подплаши и мене.

След това се върнахме по-предпазливи и отбягвахме нажежените въглени. Започнахме да подражаваме на Огнените хора. Клекнахме до огъня и с глави върху коленете се направихме, че спим. След това имитирахме говора им, като си приказвахме един на друг по техния маниер и произвеждахме страхотни безсмислици. Спомних си, че бях видял съсухрения стар ловец да мушка огъня с една пръчка. Започнах да правя същото, като преобръщах купчина живи въглени и вдигах облаци бяла пепел. Това беше великолепно занимание и скоро целите станахме бели от пепелта.

Нямаше как да не имитираме Огнените хора в разпалването на огъня. Отначало опитахме с малки клонки. Излезе успешно. Клонките горяха и пращяха, а ние танцувахме и бърборехме възхитени. След това хвърлихме по-големи клони. Слагахме все повече и повече, докато не се получи силен огън. Тичахме възбудени напред-назад, като влачехме сухи клони и вейки от гората. Пламъците се извисяваха все по-нагоре и по-нагоре, а над дърветата се издигна стълб дим. Чуваше страхотно пращене, пукане и фучене. Това беше най-величественото нещо, което някога бяха правили ръцете ни, и ние се гордеехме с него. Ние също сме Огнени хора, мислехме си, докато танцувахме, бели джуджета край големия огън.

Огънят подхвана сухата трева и горските шубраци, но ние не забелязахме това. Внезапно едно голямо дърво на края на откритото пространство избухна в пламъци.

Погледнахме го изплашено. Топлината му ни подгони назад. Запали се друго дърво, още едно, а след това и половин дузина. Уплашихме се. Чудовището се беше измъкнало на свобода. Приклекнахме от страх, докато огънят поглъщаше всичко наоколо и ни обграждаше. Очите на Клепнало ухо добиха жален израз, който винаги съпровождаше неразбирането, и аз знаех, че в моите очи трябва да има същия израз. Бяхме се свили, прегърнати, докато топлината не стигна до нас и не подушихме миризмата на опърлена козина. Тогава хукнахме оттам и тичахме все на запад през гората, като поглеждахме назад и се смеехме в движение.

В средата на деня стигнахме до гърлото на парче земя, образувано, както по-късно разбрахме, от голяма извивка на реката, която почти описваше кръг. В дясната страна на гърлото лежаха струпани няколко хълма, ниски и частично обрасли с дървета. Изкачихме ги, като гледахме назад към гората, която се беше превърнала в море от пламъци, носещи се на изток пред надигналия се вятър. Продължихме на запад, като вървяхме по брега на реката, и преди да разберем, се озовахме в центъра на мястото, където живееха Огнените хора.

Това място беше великолепен стратегически избор. То представляваше полуостров, защитен тристранно от завиващата река. По суша там се отиваше само от една страна - тясното гърло на полуострова, където няколкото ниски хълма служеха за естествена преграда. Практически изолирани от останалия свят, Огнените хора вероятно са живели там и са преуспявали дълго време. Мисля, че всъщност това преуспяване доведе до по-нататъшната миграция, която донесе толкова нещастия на нашето племе. Може би броят на Огнените хора се е увеличил и са се почувствали натясно в границите на своята родина. Започнали са да се разселват и в хода на това разселване подгониха племето, настаниха се в пещерите и заеха територията, която заемахме ние.

Но когато се озовахме в крепостта на Огнените хора, Клепнало ухо и аз имахме слабо понятие за това. Водеше ни само една мисъл - да вървим по-нататък, макар че не успяхме да сдържим любопитството си да разгледаме селището. За първи път видяхме жените и децата на Огнените хора. Повечето от деца тичаха голи, а жените бяха облечени в кожи на диви животни.

Огнените хора живееха като нас в пещери. Откритото пространство пред пещерите се спускаше надолу към реката, върху него горяха много малки огньове. Но дали Огнените хора си готвеха храната или не, не зная. Клепнало ухо и аз не ги видяхме да готвят. И все пак мисля, че сигурно можеха да изпълняват някои примитивни готварски операции. Подобно на нас носеха вода от реката в кратуни. Движеха се много насам-натам, а жените и децата надаваха силни викове. Децата играеха и лудуваха по същия начин като децата от нашето племе и много повече приличаха на тях, отколкото възрастните Огнени хора приличаха на възрастните от племето ни.

Клепнало ухо и аз не се бавихме много. Видяхме няколко юноши да стрелят с лъкове и стрели, след което се измъкнахме обратно в по-гъстата част на гората и се запътихме към реката. А там открихме един сал, истински сал, направен вероятно от някой Огнен човек. Двата му ствола бяха малки и прави, свързани заедно с жилави корени и напречни клони.

Този път мисълта осени и двама ни. Трябваше да се измъкнем от територията на Огнените хора. А какво по-хубаво от това да пресечем реката с тези стволове? Качихме се отгоре им и се оттласнахме. Изведнъж нещо дръпна сала и въпреки течението го обърна рязко към брега. Внезапното спиране за малко не ни събори във водата. Салът беше вързан за едно дърво с въже от усукани корени. Трябваше да го развържем, преди да продължим.

Известно време гребяхме усърдно в средата на течението, то ни отнесе далече надолу и се озовахме пред мястото, където живееха Огнените хора. Толкова се бяхме задълбочили в гребането, а очите ни се взираха в отсрещния бряг, че не разбрахме нищо, докато не ни стресна рев откъм брега. Огледахме се. Бяха Огнените хора, множество от тях, гледаха ни и ни сочеха, а мнозина се измъкваха от пещерите. Седнахме да гледаме и изобщо забравихме за гребането. На брега настана голяма врява. Някои от Огнените хора стреляха с лъковете си към нас, няколко стрели паднаха наблизо, но разстоянието беше голямо.

Този ден излезе велик за Клепнало ухо и за мене. На изток големият пожар, предизвикан от нас, беше изпълнил половината небе с дим. А ние бяхме тук, вън от всякаква опасност посред реката, и заобикаляхме крепостта на Огнените хора. Седяхме и им се присмивахме, докато се движехме стремително, като завихме отначало на юг, на югоизток и изток, дори на североизток, след това отново на изток, югоизток, юг и почти на запад - голяма двойна крива, при която реката почти завързва възел със себе си.

Когато се придвижихме на запад и Огнените хора останаха далече назад, пред очите ни изникна позната гледка. Беше голямото място за водопой, където бяхме ходили един или два пъти да гледаме животните, когато слизат долу, за да се напият. Знаехме, че по-нататък се намира поляната с моркови, а след това пещерите и мястото, където живееше нашето племе. Започнахме да гребем към брега, който се носеше бързо край нас, и преди да разберем, се озовахме до местата за пиене, което племето използваше. Там имаше жени и деца, носачи на вода, много от тях, които пълнеха кратуните си. Като ни видяха, хукнаха лудо по пътеките нагоре и оставиха след себе си диря от изпуснати кратуни.

Спряхме на брега и, разбира се, забравихме да вържем сала, който отплува надолу по реката. С основателна предпазливост се промъкнахме нагоре по една от пътеките. Цялото племе се беше скрило в дупките си, макар че тук-там някои се опитваха да ни разгледат, вторачили погледи в нас. Нямаше и следа от Червено око. Бяхме си отново у дома. През нощта спахме в нашата малка пещера високо в скалата, но все пак най-напред трябваше да изгоним една двойка свадливи младоци, които я бяха направили свое владение.

 

Глава ХІV

 

Месеците идваха и си отиваха. Драмата и трагедията на бъдещето предстоеше да се разиграе на сцената, а междувременно ние трошахме орехи и живеехме. Спомням си, че годината беше изобилна на орехи. Пълнехме кратуните с орехи и ги носехме до местата за чупене. Слагахме ги в скални вдлъбнатини и с парче камък в ръцете ги чупехме, след което ги изяждахме.

Беше есен, когато Клепнало ухо и аз се върнахме от дългото си авантюристично пътешествие, а зимата, която дойде, беше мека. Често ходех в околностите на дървото, моя стар дом, и многократно претърсвах цялата територия, която лежи между боровинковото мочурище и устието на блатото, където Клепнало ухо и аз се учехме на навигация, но не намерих следи от Бързоногата. Беше изчезнала. А аз я желаех. Подтикваше ме онзи копнеж, за който вече споменах и който беше близък до физическия глад, макар че често ме спохождаше, когато стомахът ми беше пълен. Но всичките ми търсения излязоха напразни.

Животът в пещерите обаче не беше монотонен. Трябваше да се съобразяваме с Червено око. Клепнало ухо и аз никога не бяхме спокойни, ако не се намирахме в нашата малка пещера. Въпреки че разширихме входа, даже за нас беше трудно да се промъкваме през него. И макар че от време на време продължавахме да го разширяваме, все пак оставаше малък за чудовищното тяло на Червено око. Но той никога вече не нападна пещерата ни. Добре си беше научил урока и имаше на шията си издута буца, показваща къде съм го ударил с камъка. Тази буца си му остана и беше достатъчно издута, за да се вижда от разстояние. Често изпитвах възхита, когато виждах това доказателство за моето дело; и понякога, когато бях, разбира се, в безопасност, нейният вид ме караше да се смея.

Макар че не дойдоха да ни спасяват, когато Червено око започна да съдира части от Клепнало ухо и от мене пред очите им,  останалите от племето проявяваха съчувствие към нас. Това вероятно не беше симпатия, но по този начин изразяваха своята омраза към Червено око; във всеки случай винаги ни предупреждаваха, когато се приближаваше. Било то в гората, било на местата за пиене, или на откритото пространство пред пещерите, винаги следваше незабавно предупреждение. Така в нашата вражда с Червено око, отживелицата, ние имахме предимството на множеството очи.

Веднъж той едва не ме хвана. Беше рано сутринта и племето все още не беше станало. Изненадата беше пълна. Прегради ми скалния път към пещерата. Преди да осъзная това, хукнах към двойната пещера - тази, през която Клепнало ухо ми се изплъзна преди много години и където бяха осуетени плановете на старият Дълъг зъб, когато преследваше двама от племето. Като се промъкнах през свързващия проход между двете пещери, открих, че Червено око не ме преследва. В същия миг той връхлетя в пещерата отвън. Шмугнах се обратно през прохода, а той хукна навън, заобиколи и отново беше пред мене. Аз просто повторих номера с преминаването през прохода.

Пази ме там до обяд, преди да си отиде. След този случай, когато бяхме съвсем сигурни, че ще стигнем до двойната пещера, Клепнало ухо и аз не бягахме по скалата към нашата пещера, щом Червено око се появяваше на сцената. Всичко, което трябваше да правим, е да не го изпускаме от очи и да гледаме да не ни отреже пътя за отстъпление.

Беше през зимата, когато Червено око уби поредната си жена с малтретиране и многократен бой. Нарекох го отживелица, но в това отношение той беше повече от отживелица, защото дори мъжкарите на най-низшите животни не малтретират и не убиват своите женски. Затова мисля, че Червено око, въпреки своите страховити атавистични склонности, предвещаваше идването на човека, защото само мъжете в човешкия род убиват своите съпруги.

Както трябваше да се очаква, след като се отърва от една жена, Червено око започна да си търси друга. Спря се на Пеещата. Тя беше внучка на стария Мозъчна кост и дъщеря на Малко косми. Беше млада, обичаше много да пее пред входа на пещерата си на здрачаване и скоро се беше сдружила с Крив крак. Той беше кротко създание, не се закачаше с никого и не се караше със своите събратя. Не беше борбена натура. Беше нисък, слаб и не толкова добър в краката като останалите от нас.

Никога Червено око не беше извършвал по-свирепо дело. Случи се през една спокойна вечер, когато се събирахме на откритото пространство, преди да се качим в пещерите. Изведнъж Пеещата хукна нагоре по пътеката от мястото за пиене, преследвана от Червено око. Изтича при своя съпруг. Бедният малък Крив крак беше страшно изплашен. Държа се обаче геройски. Знаеше, че смъртта е пред него, но не избяга. Изправи се, започна да вика, настръхна и оголи зъбите си.

Червено око изрева гневно. Оскърбително беше за него, че някой от племето дръзва да му се противопостави. Протегна ръка и сграбчи Крив крак за шията. Крив крак заби зъби в ръката му; но в следващия момент, със строшена шия, риташе и се гърчеше на земята. Пеещата пищеше и бъбреше безсмислици. Червено око я хвана за козината на главата и я помъкна към пещерата си. Стисна я грубо, когато започна да се качва, и я завлече вътре.

Ние бяхме много сърдити, безумно, гръмогласно сърдити. Биехме се по гърдите, ежехме се и скърцахме със зъби, струпахме се заедно в нашия гняв. Чувствахме подтика на стадния инстинкт, общото влечение към нещо като единни действия, импулса за обединяване. По неясни пътища тази необходимост от съвместна дейност се отпечатваше върху нас. Но нямаше начин да я осъществим, защото не можехме да я изразим. Ние не можехме да тръгнем, всички заедно, и да убием Червено око, защото ни липсваше речник. Имахме някакви неясни мисли, но те не бяха мисли-символи. Мислите-символи щяха да бъдат изнамерени бавно и трудно.

Опитахме се да изразим със звукове неясните мисли, които се носеха като сенки в нашето съзнание. Без косми започна да бърбори силно. Със своите звуци той изразяваше гняв към Червено око и желание да му направи нещо лошо. С това нямаше проблеми и ние го разбрахме. Но когато се опита да изрази колективния импулс, който се събуждаше в него, звуковете изгубиха всякакъв смисъл. Тогава започна да вика Голямо лице, с настръхнали вежди и като се биеше по гърдите. Един след друг се присъединявахме към тази гневна оргия, докато дори старият Мозъчна кост не започна да мънка и да пелтечи със своя дрезгав глас и повехнали устни. Някой хвана тояга и започна да удря един ствол. В един момент той улови ритъма. Неволно неговите викове и възклицания се подчиниха на този ритъм. Това ни подейства успокояващо; и преди да разберем, забравихме гнева си и се отдадохме напълно на една хи-хи сбирка.

Хи-хи сбирките илюстрират блестящо непоследователността и нелогичността на племето. Всички заедно бяхме разгневени и изпитвахме подтика към обединени действия, но забравихме за това под въздействието на грубия ритъм. Бяхме общителни и стадни, а тези сбирки с пеене и смях ни доставяха удоволствие. Донякъде хи-хи сбирката дава смътна представа за съветите на примитивните хора и за големите национални асамблеи и международни събрания на съвременния човек. Но ние, същества от Младия свят, не можехме да говорим и всеки път, когато се събирахме заедно, вдигахме врява, която преминаваше в общ ритъм, съдържащ в себе си съществен елемент на все още далечно художество. Така се раждаше изкуството.

Не можехме дълго да следваме ритмите на ударите. Ритъмът скоро се губеше и настъпваше истински хаос, докато не го подхващахме отново или не започвахме да следваме нов ритъм. Понякога подемахме половин дузина ритми едновременно, като всеки ритъм се следваше от дадена група, която разпалено се стараеше да приглуши останалите ритми.

В паузите на тази врява всеки бъбреше, удряше се, ревеше, пищеше и танцуваше, всеки доволен от себе си, изпълнен със свои мисли и желание да се изолира от всички останали, истински център на вселената, чуждо за известно време същество на всякакво единодушие с другите центрове на вселената, които скачаха и крещяха около него. Тогава можеше да се постигне ритъм - от пляскане с ръце; от удряне с тояга по ствол; по примера на някого, който подскача през определени интервали; или от пеенето на някого, който издава звуци, резки и равномерни, с интонация, която се повишава и намалява: ""А-бенг, а-бенг! А-бенг, а-бенг!". Един след друг представителите на съсредоточеното в себе си племе го подхващаха и скоро всички танцуваха и пееха в хор. "Ха-а, ха-а, ха-а-ха!" беше един от любимите ни припеви, а друг беше "Ей-уа,, ей-уа, е-уа-ха!".

И така, с кривене, подскачане, въртене и клатушкане, ние танцувахме и пеехме в черния здрач на първобитния свят, забравили за всичко, постигнали единодушие и изпаднали в чувствено безумие. По този начин гневът ни срещу Червено око беше успокоен от изкуството и ние крещяхме дивите припеви на хи-хи сбирката, докато нощта не ни напомни за нейните ужаси и не изпълзяхме до нашите дупки, като се викахме тихо един друг, а в същото време се показаха звездите и се възцари мрак.

Страхувахме се само от тъмното. Нямахме наченки на религия, нямахме схващане за свръхестествен свят. Познавахме само реалния свят, нещата от които се страхувахме, бяха реални неща, конкретни опасности, животни от плът и кръв, които ходеха на лов за нас. Те ни караха да се страхуваме от тъмното, защото мракът беше време на ловуващите животни. Точно тогава те излизаха от своите бърлоги нападаха от тъмнината, в която се спотайваха невидими.

Вероятно този страх от реалните обитатели на мрака е породил страха от въображаеми обитатели, който по-късно се е развил и е достигнал връхната си точка в един цялостен и всемогъщ свръхестествен свят. С развитието на въображението вероятно се засилил страхът от смъртта, докато хората не проектирали този страх в тъмнината и я населили с духове. Мисля, че Огнените хора вече бяха достигнали до това да се страхуват от мрака по този начин; но причината нашето племе да прекъсва хи-хи сбирките и да бяга по дупките си беше в старият Дълъг зъб, в лъвовете и чакалите, в дивите кучета и вълците, и във всички гладни, хранещи се с месо създания.

 

Глава ХV

 

Клепнало ухо се ожени. Беше втората зима след нашето авантюристично пътешествие и стана съвсем неочаквано. Не ме предупреди. Разбрах го една вечер, когато се качих по скалата до нашата пещера. Промуших се през входа и спрях там. Нямаше място за мене. Клепнало ухо и приятелката му се бяха разположили и тя не беше някоя друга, а сестра ми, дъщерята на моя втори баща, Бърборко.

Опитах се да се набутам вътре. Там имаше място само за двама и това място беше заето. Освен това бях станал пречка за тях и когато ме изподраха и оскубаха, бях доволен да отстъпя. Тази и много други нощи спах в свързващия проход на двойната пещера. От опит ми изглеждаше сравнително безопасен. След като двама от племето се бяха спасили от стария Дълъг зъб и след като аз се бях спасил от Червено око, ми се струваше, че ще мога да се спася от ловуващите животни, като преминавам напред и назад между двете пещери.

Бях забравил дивите кучета. Те бяха достатъчно малки, за да минат през всеки проход, през който минавам и аз.

Една нощ ме надушиха. Ако бяха влезли в двете пещери едновременно, щяха да ме хванат. Но понеже част от тях ме подгони през прохода, аз изтичах от входа на другата пещера. Навън бяха останалите диви кучета. Те скочиха върху мене, а аз скочих върху скалната стена и започнах да се катеря. Едно куче, мършаво и гладно животно, ме хвана отзад. Зъбите му се забиха в мускулите на бедрото ми и то едва не ме събори обратно. Държеше ме здраво, но не се опитвах да го махна, като влагах всичките си сили в катеренето извън обсега на останалите животни.

Чак когато бях на безопасно разстояние от тях, можах да обърна внимание на живата болка върху бедрото ми. И тогава, на дванадесет фута над тракащата зъби глутница, която скачаше, лазеше по стената и падаше обратно, хванах кучето за гърлото и бавно го удуших. Отне ми много време да го направя. То дереше и късаше козината и кожата ми със задните си крака и не преставаше да се мята и да ме блъска с тялото си, за да ме събори от стената.

Най-сетне зъбите му се разтвориха и пуснаха разкъсаната ми плът. Издърпах тялото му на скалата с мене и се настаних в нощта пред входа на старата си пещера, в която бяха Клепнало ухо и сестра ми. Но най-напред трябваше да изтърпя бурята от ругатни на събуденото племе, защото бях станал причина за тревогата му. Аз се реванширах. От време на време, когато врявата на глутницата долу заглъхваше, хвърлях един камък и всичко започваше наново. При което ругатните на вбесеното племе пак се понасяха отвсякъде. На сутринта разделих кучето с Клепнало ухо и жена му и за няколко дена тримата не бяхме вегетарианци.

Женитбата на Клепнало ухо не беше щастлива и утехата беше в това, че не продължи много дълго. Нито той, нито аз бяхме доволни през този период. Бях самотен. Страдах от неудобството да бъда изхвърлен от моята безопасна малка пещера и някак си не можех да се сближа с никого от другите млади мъже. Предполагам, че дългото ми приятелство с Клепнало ухо се беше превърнало в навик.

Можех да се оженя, вярно е; и най-вероятно щях да се оженя, ако нямаше недостиг на жени в племето. Този недостиг, честно казано, беше предизвикан от лакомията на Червено око и това даваше ясна представа за заплахата, която той беше за съществуването на племето. Освен това я имаше Бързоногата, която не бях забравил.

Във всеки случай по времето, когато Клепнало ухо беше женен,  аз обикалях бездомен, всяка нощ в опасност, когато заспя, без никакви удобства. Един от нашето племе умря и вдовицата му се премести в пещерата на друг мъж. Настаних се в изоставената пещера, но тя имаше широк отвор и след като един ден Червено око едва не ме хвана, се върнах да спя в прохода на двойната пещера. През лятото обаче цели седмици се намирах далече от пещерите, като спях, намерил убежище на едно дърво близо до устието на блатото.

Казах, че Клепнало ухо не беше щастлив. Сестра ми беше дъщеря на Бърборко и му отрови живота. В никоя друга пещера не се чуваха толкова кавги и препирни. Ако Червено око беше Синята брада, Клепнало ухо беше под чехъл; и мисля, че Червено око беше доста хитър, за да пожелае някога жената на Клепнало ухо.

За щастие на Клепнало ухо тя умря. Необикновено нещо се случи през това лято. Късно, почти в самия му край, се появи втора реколта моркови. Неочакваните корени от втората реколта бяха млади, сочни и крехки и за известно време поляната с морковите се превърна в любимо място за хранене на племето. Една ранна сутрин неколцина от нас отидохме там да закусим. От едната ми страна беше Без косми. До него бяха баща му и синът му, старият Мозъчна кост и Дълга устна. От другата ми страна бяха сестра ми и Клепнало ухо, тя беше до мене.

Всичко беше спокойно. Изведнъж Без косми и и сестра ми подскочиха и нададоха викове. Едновременно с това чух глухия звук на стрелите, които ги пронизаха. В следващия миг те бяха на земята, като ритаха и дишаха тежко, а останалите се разбягахме панически по дърветата. Една стрела прелетя край мене и се заби в земята, а пернатият й край вибрираше и трептеше от тласъка на прекъснатия полет. Спомням си ясно как свих встрани тичешком, за да я заобиколя, и минах доста далече от нея. Трябва да съм скочил така, както скача кон, за да избегне нещо, което го плаши.

Както бягаше, Клепнало ухо падна тежко до мене. Една стрела беше пробила прасеца на крака му и го препъна. Той се опита да тича, но отново се спъна и падна. Седна, наведе се, трепереше от страх и ме извика умолително. Хукнах обратно. Той ми показа стрелата. Хванах я, за да я издърпам, но последвалата болка го накара да улови ръката ми и да ме спре. Една стрела прелетя между нас. Друга удари в камък, разцепи се и падна на земята. Това беше прекалено. Дръпнах внезапно и с всичка сила. Клепнало ухо изрева, когато стрелата излезе, и ме удари ядосано. Но в следващия миг тичахме нататък с пълни сили.

Погледнах назад. Старият Мозъчна кост, изоставен и много назад, се клатушкаше безмълвно в своята неравноправна надпревара със смъртта. Понякога изглеждаше, че ще падне, и едни път даже падна; но към него вече не летяха стрели. Изправи се болнаво на краката си. Възрастта му тежеше, но той не искаше да умира. Тримата Огнени хора, които в този момент изскочиха от горската си засада, можеха лесно да се справят с него, но даже и не се опитаха. Може би беше прекалено стар и жилав. Не се отказаха обаче от Без косми и сестра ми, защото щом погледнах назад от дърветата, видях Огнените хора да удрят главите им с камъни. Един от тях беше съсухреният стар ловец, който куцаше.

Отправихме се през дърветата към пещерите - възбудена и безредна тълпа, която гонеше пред себе си към дупките им всички малки горски същества и караше сойките да кряскат безсрамно. Сега, когато нямаше непосредствена опасност, Дълга устна изчака дядо си, Мозъчна кост; и с наследствена празнина помежду им старецът и младежът тръгнаха най-отзад.

И така, Клепнало ухо отново беше ерген. През нощта спахме заедно в старата пещера и старият ни дружески живот започна отново. Това, че загуби жена си, изглежда не го опечали. Поне не показваше белези на печал, както и че му липсва. Беше ранен в крака и изглежда това го безпокоеше, а мина цяла седмица преди да възвърне отново предишната си пъргавина.

Мозъчна кост беше единственият стар член на племето. Понякога хвърлям поглед назад към него, когато образът му е най-ярък,  и виждам, че наподобява поразително бащата на бащиния ми градинар. Той е много стар, много сбръчкан и съсухрен; когато се взира с малките си замъглени очи и мляска с беззъбите си венци, на мнозина би заприличал по поглед и действие на Мозъчна кост. Тази прилика ме плашеше като дете. Винаги бягах, когато видех стария човек да се клатушка наоколо с двете си патерици. Старият Мозъчна кост имаше освен това малка, рядка и раздърпана бяла брада, която изглеждаше също като бакенбардите на възрастния баща.

Както казах, Мозъчна кост беше единственият стар член на племето. Той беше изключение. Хората от племето никога не остаряваха. Средната възраст беше сравнително рядка. Обичайна беше насилствената смърт. Умираха, както умряха баща ми, Счупен зъб, сестра ми и Без косми - внезапно и брутално, в разцвета на силите си, когато животът пулсира и кипи. Естествена смърт ли? В онези дни естествена беше насилствената смърт.

Нито един от племето не умря възрастен. Не знаех да има такъв случай. Дори Мозъчна кост не умря нормално, а той беше единствен по мое време, който имаше тази възможност. Лоша рана, всяко случайно или временно разстройство на способностите означаваше бърза смърт. По правило тези смъртни случаи ставаха без свидетели.

Членовете на племето просто изчезваха от погледа. Напускаха пещерите си сутринта и никога не се връщаха обратно. Изчезваха в ненаситните стомаси на ловуващите същества.

Нападението на Огнените хора при поляната с морковите беше началото на края, макар че ние не можехме да знаем това. С течение на времето ловците на Огнените хора започнаха да се появяват все по-често. Идваха по двама и трима, промъкваха се безшумно през гората, способни да сведат до нула разстоянието със своите летящи стрели и да свалят плячката от върха на най-високото дърво, без да се катерят по него. Лъкът и стрелите бяха нещо като неимоверен придатък на тяхната мускулна сила, така че все едно можеха да скочат и да убият на сто фута и повече. Това ги правеше много по-страшни от самия Дълъг зъб. Освен това бяха много умни. Можеха да говорят, което правеше разума им по-ефективен, и като добавка им беше познато съдействието.

Ние станахме много предпазливи, когато се намирахме в гората. Бяхме по-внимателни, по-бдителни и по-боязливи. Нямаше повече дървета, чиято закрила да ни помогне. Не можехме вече да седнем на някой клон и да се смеем на нашите месоядни неприятели долу. Огнените хора бяха месоядни, с дълги сто фута нокти и зъби, най-страшните от всички ловуващи животни, които кръстосваха първобитния свят.

Една сутрин, преди племето да се пръсне по гората, настана паника сред носачите на вода и тези, които бяха слезли до реката да пият. Цялото племе хукна към пещерите. Беше навик при такива случаи първо да бягаме, а след това да разузнаваме какво става. Чакахме пред дупките на пещерите и гледахме. След известно време един Огнен човек стъпи предпазливо на откритото пространство. Беше дребният съсухрен стар ловец. Стоя дълго и ни държеше под око, като оглеждаше отгоре до долу пещерите и скалната стена. Спусна се по една от пътеките към мястото за пиене и се върна след няколко минути по друга пътека. След това застана и дълго време ни наблюдава внимателно. После се обърна и закуца към гората, като ни остави да си подвикваме хленчещо и жаловито от дупките на пещерите.

 

Глава ХVІ

 

Открих я долу, на старото място близо до боровинковото мочурище, където живееше майка ми и където Клепнало ухо и аз си бяхме направили първото дървесно убежище. Стана неочаквано. Като отидох под едно дърво, чух познат нежен звук и погледнах нагоре. Беше тя, Бързоногата, седеше на един клон, клатеше краката си напред-назад и ме гледаше.

Спрях за известно време неподвижен. Видът й ме направи много щастлив. А след това през щастието пропълзяха смут и болка. Започнах да се катеря по дървото към нея, а тя се отдръпна бавно по клона. Тъкмо я стигнах, тя скочи във въздуха и се озова върху клоните на следващото дърво. Гледаше ме от шумолящия листак и издаваше нежни звуци. Скочих право към нея и след вълнуваща гонитба нещата се повториха, тя издаваше нежни звуци и ме гледаше от листака на трето дърво.

Почувствах, че сега е някак си по-различно от някога, преди Клепнало ухо и аз да предприемем нашето авантюристично пътешествие. Желаех я и знаех, че я желая. Тя също го знаеше. Ето защо не ми позволяваше да се приближа до нея. Бях забравил, че е наистина бързонога и че в изкуството да се катеря ми беше учител. Преследвах я от дърво на дърво и винаги ми се изплъзваше, като ме гледаше назад с благи очи, издаваше нежни звуци, танцуваше, скачаше и се люлееше съвсем близо до обсега ми. Колкото по ми се измъкваше, толкова повече исках да я хвана и удължените сенки на следобеда бяха свидетели на напразните ми усилия.

Докато я гонех или понякога се спирах на съседно дърво и я гледах, забелязах, че се е променила. Беше станала по-едра, по-тежка и по-голяма. Линиите й бяха по-закръглени, мускулите по-налети, имаше някаква неясна зрелост, нова за нея и действаща ми като подтик. Нямаше я три години - най-малко три години и промените в нея си личаха. Казвам три години; но мога да меря времето само приблизително. Има вероятност да беше четвърта година, която да бъркам със събития от предишните три. Колкото повече мисля за това, толкова по съм сигурен, че бяхме разделени четири години.

Къде е ходила и защо, какво е станало с нея през това време, не зная. Нямаше начин да ми го каже, както нямаше начин Клепнало ухо и аз да разкажем на племето какво сме видели, когато бяхме далече от него. Може би като нас е предприела сама рисковано пътешествие. От друга страна, може би причина за нейното изчезване беше Червено око. Съвсем сигурно е, че се е срещал с нея от време на време при ходенето си из горите; и ако се е спуснал да я преследва, това вероятно е било достатъчно да я прогони надалече. От последвалите събития съм склонен да вярвам, че е отишла далече на юг, през планинските вериги до бреговете на другата река, далече от всеки представител на нейния вид. Там живееха много Дървесни хора и мисля, че в края на краищата точно те са я върнали обратно в племето и при мене. Защо смятам така, ще обясня по-късно.

Сенките станаха по-дълги и аз я преследвах по-разпалено от преди, но все още не можех да я хвана. Тя се преструваше, че иска да избяга отчаяно от мене, но през цялото време гледаше да ме държи на съвсем близко разстояние. Забравих за всичко - за времето на приближаващата нощ, за моите месоядни врагове. Бях обезумял от любов към нея и от гняв също, защото не ми позволяваше да я доближа. Учудващо е как този гняв като че ли беше част от моето желание да я имам.

Както казах, бях забравил за всичко. Когато се гонехме през едно открито пространство, връхлетях с всички сили върху колония от змии. Не ме спряха. Бях луд. Нападнаха ме, но аз се наведох бързо, изплъзнах им се и хукнах нататък. След това имаше един питон, който обикновено би ме пратил да пищя на върха на някое дърво. Накара ме да се кача, но Бързоногата се изгуби от погледа ми, затова скочих обратно на земята и продължих. Бях на косъм от смъртта. После се появи старият ми враг, хиената. Сметна по моето държание, че ще се случи нещо, и тича след мене цял час. По едно време раздразнихме стадо диви прасета и те ни подгониха. Бързоногата се осмели да направи един голям скок между дърветата, който беше непосилен за мене. Трябваше да сляза на земята. Там бяха прасетата. Не ме интересуваха. Скочих на земята на един ярд от най-близкото прасе. Когато хукнах, те ме атакуваха от двете страни и ме подгониха на дърветата встрани от линията, по която гонех Бързоногата. Рискувах отново да се спусна на земята, за втори път, и прекосих широкото открито пространство с цялото грухтящо, наежено и скърцащо със зъби стадо по петите ми.

Ако се бях спънал и бях паднал на откритото пространство, нямаше да имам никакъв шанс. Но не паднах. И изобщо не ме интересуваше дали ще падна, или няма да падна. Бях в такова настроение, че можех да срещна лице в лице самия стар Дълъг зъб или двадесет поразяващи с лъковете си Огнени хора. Така бях обезумял... от любов. С Бързоногата беше различно. Тя беше много умна. Не поемаше никакви реални рискове и си спомням, когато гледам назад през вековете необузданата любовна гонитба, че когато прасетата ме забавиха, тя не избяга бързо надалече, а по-скоро ме изчака, за да я подгоня отново. Освен това диктуваше преследването, като следваше винаги посоката, която желаеше.

Най-сетне се спусна мрак. Тя ме преведе около рамото на покрита с мъх скална стена, издадена между дърветата. След това се промъкнахме през гъста маса от шубраци, които между другото ме ожулиха и изподраха. А тя дори не разроши козината си. Знаеше пътя. Сред гъсталаците имаше голям дъб. Бях много близо до нея, когато се покатери горе; и на чаталите, в гнездото-убежище, което бях търсил толкова дълго и напразно, я хванах.

Хиената отново беше открила следите ни и сега седеше на земята и издаваше гладни звуци. Но на нас не ни беше интересна и ние й се присмяхме, когато се озъби и си тръгна през храсталаците. Беше пролет и нощната врява беше голяма и разнообразна. По обичая на това годишно време животните встъпваха в многобройни борби. От гнездото можехме да чуем пръхтенето и цвиленето на дивите коне, тръбните звуци на слоновете и рева на лъвовете. Но изгря луната, въздухът беше топъл, ние се смеехме и не ни беше страшно.

Спомням си как на следващо утро попаднахме на два петела, които се биеха толкова разгорещено, че отидох право при тях и ги хванах за шиите.

Така Бързоногата и аз си осигурихме сватбена закуска. Бяха много вкусни. Лесно се ловят птици през пролетта. Една нощ през същата година два лоса се биеха под лунната светлина, а Бързоногата и аз ги наблюдавахме от дърветата; видях как лъв и лъвица пълзят към тях незабелязано и ги как ги убиха по време на борбата им.

Не мога да кажа колко дълго живяхме на дървото, което служеше за убежище на Бързоногата. Но един ден, когато бяхме далече, дървото беше ударено от мълния. Големите клони се разцепиха и гнездото беше унищожено. Започнах да го възстановявам, но Бързоногата изобщо не си направи труда. Доколкото разбрах, страхуваше се много от мълнии и не успях да я убедя да се върне отново на дървото. Така завърши нашият меден месец и се наложи да отидем да живеем в пещерите. Както Клепнало ухо ме беше изгонил от пещерата, когато се ожени, така сега го изгоних аз; настанихме се с Бързоногата вътре, а той спеше в свързващия проход на двойната пещера.

Но с идването ни да живеем в племето дойдоха и неприятностите. Не зная колко жени беше имал Червено око след Пеещата. Беше я постигнала съдбата на останалите. В момента имаше една малка, мекушава и апатична жена, която скимтеше и хленчеше през цялото време, независимо дали я биеше, или не; нейната смърт беше въпрос на много кратко време. Но още преди тя да си отиде, Червено око си беше набелязал Бързоногата; а когато вече я нямаше, преследването на Бързоногата започна.

Добре беше за нея, че беше бързонога, че имаше удивителната дарба да бяга бързо през дърветата. Нуждаеше се от цялата си мъдрост и безстрашие, за да се изплъзне от лапите на Червено око. Не можех да й помогна. Беше толкова силно чудовище, че можеше да ме разкъса на парчета. До смъртта си ходих с осакатено рамо, което ме болеше и ставаше негодно в дъждовно време, а това беше дело на неговите ръце.

Когато получих травмата, Бързоногата беше болна. Вероятно имаше пристъп на малария, от която понякога страдахме; но каквото и да беше, правеше я отпусната и тромава. Загуби обичайната гъвкавост на мускулите си и наистина не беше в добра форма, когато Червено око я притисна близо до едно леговище на диви кучета, на няколко мили южно от пещерите. При нормални обстоятелства тя щеше да го заобиколи, да изтича бързо пред него и да намери закрилата на пещерата с тесния вход. Но сега не можеше да го заобиколи. Беше прекалено отпусната и бавна. Всеки път той я изпреварваше, докато тя не остави тези опити и не съсредоточи всичките си усилия да се държи далече от лапите му.

Ако не беше болна, щеше да бъде детска игра да избяга от него; но понеже беше, необходими й бяха максимум внимание и хитрост. Имаше предимството, че можеше да се движи по по-тънки клони от него и да прави по-големи скокове. Също така определяше безпогрешно разстоянията и инстинктивно разпознаваше здравината на вейките, клоните и изгнилите израстъци.

Беше безкрайно преследване. Гонеха се обиколка след обиколка, напред и назад, на големи пространства от гората. Силна възбуда обхвана останалите от племето. Те бръщолевеха диво, по-силно, когато Червено око беше далече, и по-тихо, когато преследването приближаваше. Бяха безсилни зрители. Жените пищяха и ломотеха, а мъжете се биеха по гърдите в безсилна ярост. Голямо лице беше особено ядосан и макар че снижаваше виковете си, когато Червено око минаваше наблизо, не беше толкова тих, колкото другите от племето.

Колкото до мене, не играех ролята на храбрец. Зная, че съм всякакъв друг, но не и герой. Освен това, какъв смисъл имаше да се сблъскам с Червено око? Той беше огромно чудовище, безкрайно жестоко, и при физически конфликт с него за мене нямаше никаква надежда. Можеше да ме убие и положението щеше да си остане същото. Щеше да хване Бързоногата, преди тя да стигне пещерата. Можех само да гледам в безсилна ярост, да скачам встрани от пътя му и да сдържам гнева си, когато идваше много близо.

Минаха часове. Беше късен следобед. А гонитбата продължаваше. Червено око искаше да изтощи Бързоногата. Преднамерено я караше да тича. След доста време тя започна да се изморява и не можеше повече да поддържа стремителния си бяг. Тогава започна да се движи към края на най-тънките клони, където той не можеше да я последва. Така имаше възможност да си почине, но Червено око беше безмилостен. След като нямаше как да я стигне, той се опитваше да я махне от клона, като го тръскаше. С цялата си сила и тежест той можеше да го разтърси така, че да го счупи с лекота, с каквато някой би убил муха. Първия път тя се спаси като падна върху по-ниските клони. Друг път, макар че клоните не я спасиха от падане на земята, забавиха падането. Следващия път клонът беше разтърсен така ожесточено, че тя направо изхвърча във въздуха и падна върху съседното дърво. Забележителен беше начинът, по който се хвана и се спаси. Едва когато се озова там, можа да намери временна сигурност върху тънките клони. Но беше толкова уморена, че не можеше да му избяга по друг начин и от време на време се принуждаваше да използва тънките клони.

Преследването продължаваше, племето все така кряскаше, биеше се по гърдите и скърцаше със зъби. После дойде краят. Почти се беше свечерило. Трепереща, поемаща си дъх често и с усилие, Бързоногата се хвана немощно за един висок тънък клон. До земята имаше тридесет фута и нищо като пречка. Червено око се люлееше в основата на клона. Получи се махало, отклоняващо се все повече и повече под силата на тежестта му. После той внезапно нанесе обратен удар с крака, тъкмо когато клонът се беше отклонил надолу. Тя се изпусна и полетя с вик към земята.

Но по средата на полета се изправи и падна първо на краката си. Обикновено при такава височина гъвкавите й крака  щяха да намалят удара от сблъсъка със земята. Но тя беше изтощена. Не можа да използва гъвкавостта си. Краката й се подкосиха, като омекотиха частично удара, и тя рухна на едната си страна. Така, след като се превъртя във въздуха, тя не се нарани, но остана без дъх. Лежеше безпомощно и се бореше за въздух.

Червено око се нахвърли върху нея и я хвана. С възлести пръсти, заровени в козината на главата й, той стоеше и ревеше триумфално и предизвикателно към уплашеното племе, което гледаше от дърветата. Тогава полудях. Предпазливостта ми се изпари; изгубих желание за живот. Точно когато Червено око ревеше, аз го нападнах отзад. Атаката ми беше толкова внезапна, че го съборих на земята. Обхванах го с ръце и крака и се опитах да го задържа долу. Щеше да ми бъде невъзможно да го направя, ако не държеше здраво с едната си ръка Бързоногата за козината.

Окуражен от моето поведение, Голямо лице ми стана неочакван съюзник. Той нападна, заби зъби в ръката на Червено око, драскаше и дереше лицето му. Това беше моментът останалите от племето да се присъединят. Имахме възможност да се справим с Червено око веднъж завинаги. Но те останаха уплашени по дърветата.

Нямаше съмнение, че Червено око може да ни победи в борбата. Причината да не ни довърши веднага беше в Бързоногата, която спъваше движенията му. Тя си беше поела дъх и започна да се съпротивлява. Той не искаше да я изпусне и това му пречеше. Улови ме за ръката. Което беше началото на края ми. Започна да ме придърпва към себе си, за да може да забие зъби в гърлото ми. Устата му беше отворена, хилеше се. И макар че едва беше напрегнал силите си, в същия миг ми навехна рамото, от което страдах през целия си останал живот.

Тогава се случи нещо. Без предупреждение. Огромно тяло се стовари върху четирима ни, както се бяхме вкопчили един в друг. Бяхме изхвърлени яростно встрани, търкулнахме се един през друг и от внезапната изненада се пуснахме. В момента на удара Голямо лице изрева ужасно. Не знаех какво се беше случило, макар че усетих мирис на тигър и мярнах козина на ивици, когато скочих на едно дърво.

Беше старият Дълъг зъб. Събуден в леговището си от виковете, които надавахме, той се беше промъкнал незабелязано до нас. Бързоногата се покатери на съседното дърво и аз веднага отидох при нея Прегърнах я и я притиснах до себе си, докато тя скимтеше и плачеше тихо. Отдолу се чу ръмжене и хрускане на кости. Дълъг зъб вечеряше с това, което някога беше Голямо лице. По-нататък от нас, с възпалени клепачи и очи, Червено око се взираше надолу. Там имаше чудовище, което беше по-силно от него. Бързоногата и аз се обърнахме и се отправихме спокойно към пещерата, докато племето се струпа отгоре и сипеше обиди, клони и вейки върху стария си враг. Той шибаше с опашка и ръмжеше, но продължаваше да яде.

Така се спасихме. Беше чиста случайност - очевидна случайност. Ако бях загинал в хватката на Червено око, нямаше да бъде изграден мостът на времето през хилядолетията до потомците, които четат вестници и се возят на трамваи - да, и които описват предишните събития, както са описани тук.

 

Глава ХVІІ

 

Това се случи през ранната есен на следващата година. След неуспеха с Бързоногата Червено око си взе друга жена; и, странно нещо, тя все още беше жива. Още по-странно беше, че имаха бебе на няколко месеца - първото дете на Червено око. Предишните му жени не живееха достатъчно дълго, за да му родят деца. Годината се случи добра за нас. Времето беше изключително меко, а храната изобилна. Особено си спомням ряпата през тази година. Реколтата от орехи също беше много голяма, а дивите сливи бяха по-големи и по-сладки от друг път.

Накратко казано, беше златна година. И тогава се случи това. Беше ранно утро и ние бяхме изненадани в пещерите си. Повечето от нас станаха от сън в студената сива светлина, за да срещнат смъртта си. Бързоногата и аз бяхме събудени от адски писъци и нечленоразделни викове. Пещерата ни беше най-висока от всички на скалата, ние допълзяхме до входа и погледнахме надолу. Откритото пространство беше пълно с Огнени хора. Техните викове и крясъци се смесиха с врявата, но те имаха ред и план, а племето нямаше нищо. Всеки от нас се бореше и действаше сам за себе си и никой от нас не знаеше степента на бедствието, което ни беше сполетяло.

Известно време хвърляхме камъни, Огнените хора се бяха струпали плътно в подножието на скалата. Първият ни залп изглежда смаза няколко глави, защото след като се отдръпнаха от скалата, трима от тях останаха да лежат долу. Те се гърчеха и ритаха, а един се опита да изпълзи нататък. Но ние ги довършихме. Мъжете от племето ревнаха яростно и изсипаха дъжд от камъни върху тримата. Няколко Огнени хора се върнаха да ги издърпат на безопасно място, но нашите камъни ги принудиха да се спасят с отстъпление.

Огнените хора се вбесиха. Освен това станаха предпазливи. Въпреки яростните им викове, те стояха на разстояние и стреляха с лъковете си към нас. Това сложи край на бомбардировката с камъни. Скоро шестима от нас бяха убити, двадесетина ранени, а останалите се оттеглиха в пещерите. В моята висока пещера бях в обсега на стрелите, но разстоянието беше доста голямо за ефективна стрелба и Огнените хора не хабяха много от тях за мене. Освен това бях любопитен. Исках да гледам. В същото време Бързоногата стоеше в дъното на пещерата, трепереше от страх и издаваше ниски стенещи звуци, защото не исках да отида при нея, а бях приседнал на входа и гледах.

Битката спря. Получи се нещо като задънена улица. Ние бяхме в пещерите, а проблемът на Огнените хора беше как да ни изкарат оттам. Те не смееха да ни доближат, а ние изобщо не можехме да се покажем навън заради стрелите им. Понякога, когато някой от тях идваше близо до подножието на скалата, един или друг от племето запращаше камък надолу. В отговор го пронизваха половин дузина стрели. Тази хитрост успя няколко пъти, но накрая никой от племето не се подлъгваше вече да се покаже навън. Направо задънена улица.

Зад Огнените хора видях дребния съсухрен стар ловец, който ръководеше всичко. Те му се подчиняваха и отиваха там, където им заповядаше. Някои от тях отидоха в гората и се върнаха натоварени със сухи клони, листа и трева. Всички Огнени хора дойдоха по-близо. Докато повечето от тях стояха с лъкове и стрели, готови за стрелба по всеки от племето, който се покаже, няколко Огнени хора натрупаха суха трева и клони пред дупките на най-ниската редица пещери. От купчините накараха да изскочи чудовището, от което се страхувахме - ОГЪНЯ. Най-напред се издигнаха тънки струйки дим и се заизвиваха нагоре по скалата. След това видях червените езици на пламъците, които се втурнаха през съчките, подобни на тънки змии. Димът ставаше все по-гъст и по-гъст, като понякога забулваше цялото лице на скалата. Но аз бях нависоко и не ме безпокоеше много, макар че лютеше на очите ми и аз ги търках със ставите на пръстите си.

Старият Мозъчна кост беше първият, когото димът изгони навън.  Лек повей на вятъра отнасяше за малко пушека встрани и тогава можех да виждам по-добре. Той излезе от дима, стъпи върху нажежените въглени, изрева от внезапната болка и се опита да се изкатери по скалата. Дъжд от стрели се изсипа върху него. Той спря на терасата и стисна един издаден камък, за да се задържи, като се задъхваше, кихаше и тресеше главата си. Залиташе напред и назад. Пернатите краища на дузина стрели стърчаха от него. Беше стар човек, но не искаше да умре. Залитането ставаше все по-силно и по-силно, коленете му се огънаха под него и с всяко движение той издаваше все по-жални стонове. Ръката му изпусна скалата, той се наклони назад и падна. Костите му трябва да са се натрошили ужасно. Той стенеше и направи слаб опит да се изправи, то един Огнен човек се спусна към него и пръсна черепа му с тояга.

Това, което стана с Мозъчна кост, се случи на мнозина от племето. След като не можеха да издържат на задушливия дим, те изскачаха, за да попаднат под стрелите. Някои жени и деца останаха в пещерите и се задушиха, но мнозинството намери смъртта си навън.

Когато очистиха по този начин първия ред пещери,  Огнените хора започнаха подготовка да повторят операцията с втория ред. Докато се качваха нагоре с тревата и клоните, Червено око, следван от жена си с бебето, плътно притиснало се до нея, успя да избяга нагоре по скалата. Огнените хора сигурно бяха решили, че в интервала между операциите по опушването ще си останем в пещерите; така че не бяха готови и стрелите им не полетяха, докато Червено око и жена му не изкачиха скалата. Когато стигна на върха, той се обърна и ги изгледа свирепо, като ревеше и се биеше по гърдите. Те опънаха лъковете си към него и макар че беше недосегаем, той избяга.

Гледах как опушват третия ред, и четвъртия. Някои от племето избягаха нагоре по скалата, но повечето бяха застреляни, когато се опитваха да се изкачат. Спомням си Дълга устна. Той стигна чак до моята тераса, като викаше сърцераздирателно, със стрела направо пронизала гърдите му, пернатият й край стърчеше отзад, а костеният връх отпред, бяха го простреляли в гръб, докато се е изкачвал. Свлече се на терасата, от устата течеше изобилна кръв.

Точно тогава по-горните редици пещери изглежда започнаха да се изпразват непринудено. Почти цялото племе, което все още не беше изкарано с пушек, започна да бяга панически нагоре по скалата по едно и също време. Това спаси мнозина. Огнените хора не можеха да стрелят достатъчно бързо. Те изпълниха въздуха със стрели и множество пронизани паднаха долу; но все пак някои достигнаха върха и избягаха.

Сега импулсът за бягство надделя в мене над любопитството. Стрелите престанаха да летят. Останалите от племето като че ли избягаха, макар че може би имаше още неколцина, които се криеха в по-горните пещери. Бързоногата и аз започнахме да се катерим към върха на скалата. Като ни видяха, Огнените хора нададоха силен вик. Но не аз бях причината, а Бързоногата. Те бръщолевеха възбудено и я сочеха един на друг. Не се опитаха да стрелят по нея. Не пуснаха нито една стрела. Започнаха да я викат ласкаво и увещаващо. Спрях и погледнах надолу. Тя беше уплашена, скимтеше и искаше да вървя нагоре. Така стигнахме върха и се втурнахме между дърветата.

Тази случка често ме караше да се чудя и да се замислям. Ако наистина беше от техния вид, трябва да са я изгубили, когато е била много малка, за да си ги спомня, иначе нямаше да се страхува от тях. От друга страна, може и да беше от техния вид, но никога да не са я губили; така че да е родена в дивата гора, далече от техните убежища, баща й да е отстъпник от Огнените хора, а майка й вероятно да е от моя вид, една от племето. Но кой може да каже? Не знаех тези неща, а Бързоногата не знаеше за тях повече от мене.

Живеехме в дни на ужас. Мнозина от оцелелите избягаха към боровинковото мочурище и търсеха убежище в съседната гора. А всеки ден групи ловци от Огнените хора кръстосваха гората и убиваха когото намерят от нас. Вероятно изпълняваха обмислен план. След като бяха излезли от границите на своята територия, бяха решили да завладеят нашата. Жалко нещо! Нямахме шанс срещу тях. Това беше касапница, безразборна касапница, защото те не щадяха никого, убиваха стар и млад и освобождаваха земята от нашето присъствие.

За нас това беше като края на света. Търсехме по дърветата последно убежище, само за да бъдем обкръжени и избити, семейство след семейство. Видяхме много от това през тези дни, а освен това, исках да видя. Бързоногата и аз никога не оставахме дълго време на едно дърво и така се спасявахме от обкръжение. Но изглежда нямаше къде да отидем. Огнените хора бяха навсякъде, решени да ни унищожат напълно. Накъдето и да тръгнехме, се натъквахме на тях и затова видяхме много от това, което бяха извършили.

Не зная какво се е случило с майка ми, но видях Бърборко да пада пронизан от стария ни дом на дървото. Боя се, че при въпросната гледка почувствах лек радостен трепет. Но преди да завърша тази част от моя разказ, трябва да разкажа за Червено око. Беше хванат с жена си на едно дърво под боровинковото мочурище. Бързоногата и аз спряхме на достатъчно разстояние, за да гледаме. Огнените хора бяха прекалено заети с работата си, за да ни забележат, а освен това гъсталаците,  зад които бяхме клекнали, ни скриваха доста добре.

Всички ловци бяха под дървото и изпращаха стрели към него. Те винаги събираха стрелите си, когато падаха обратно на земята. Не можех да видя Червено око, но можех да го чуя как реве отнякъде на дървото.

След малко ревът му стана приглушен. Сигурно се беше вмъкнал в някоя хралупа на ствола. Но жена му не стигна до това убежище. Една стрела я събори на земята. Беше тежко ранена, затова не се опита да избяга. Беше се свила над бебето си, за да го запази (то се беше притиснало плътно към нея), и умоляваше със знаци и звуци Огнените хора. Те се събраха около нея и й се присмиваха - точно както Клепнало ухо и аз се присмивахме на стария Дървесен човек. И както ние го мушкахме с вейки и пръчки, така правеха и Огнените хора с жената на Червено око. Те я мушкаха с краищата на лъковете си, бодяха я в ребрата. Но тя не беше много забавна. Не се съпротивляваше. Нито всъщност се разяряваше. Продължаваше да стои наведена над своето бебе и да моли. Един от Огнените хора застана до нея. В ръката си държеше тояга. Тя видя и разбра,  но издаваше само умоляващи звуци, докато не последва удар.

В хралупата на ствола, Червено око беше защитен от техните стрели. Те застанаха заедно и се съвещаваха известно време, след което един от тях се качи на дървото. Какво се е случило там, не мога да кажа, но го чух да реве и видях възбудата на тези, които останаха долу. След няколко мига тялото му падна на земята. Не се движеше. Те го изгледаха и повдигнаха главата му, но тя падна отсечено назад, когато я пуснаха. Червено око му беше видял сметката.

Те се разяриха много. Близо до земята в ствола имаше дупка. Те събраха клони и трева и запалиха огън. Бързоногата и аз, прегърнати, чакахме и гледахме от гъсталаците. От време на време те хвърляха в огъня зелени клони с много листа, след което димът стана много гъст.

Видяхме ги как внезапно отскочиха от дървото. Но не достатъчно далече. Летящото тяло на Червено око се приземи сред тях.

Беше страшно разярен и ги мачкаше наляво и надясно с дългите си ръце. Изтръгна лицето на един от тях, буквално го изтръгна със своите възлести пръсти и страховити мускули. На друг прегриза гърлото. Огнените хора отстъпиха с диви и свирепи викове, след което се нахвърлиха върху него. Той успя да хване една тояга и започна да троши главите им като яйчени черупки. Не им беше по силите и те се принудиха да отстъпят отново. Това беше удобен случай за него, той им обърна гръб и хукна, все още ревящ гневно. Няколко стрели полетяха след него, но той се шмугна в гъсталака и се изгуби.

Бързоногата и аз пропълзяхме тихо назад, за да се сблъскаме с друга група Огнени хора. Те ни подгониха към боровинковото мочурище, но ние знаехме дървесните пътеки през по-нататъшните заблатени места, където не можеха да ни следват по земята, и така избягахме. Стигнахме от другата страна, където имаше тясна ивица гора, отделяща боровинковото мочурище от голямото мочурище, което се простираше на запад. Там срещнахме Клепнало ухо. Нямах представа как е избягал, освен ако не е спал предишната нощ в пещерите.

Тук, в ивицата гора, можехме да си направим убежища по дърветата и да се установим; но Огнените хора продължаваха да действат за пълното ни изтребление. След обяд Космато лице и жена му изтичаха сред дърветата от изток , минаха край нас и изчезнаха. Тичаха мълчаливо и бързо, с тревога на лицата. Откъм посоката, от която дойдоха, чухме виковете и крясъците на ловците и писъците на някого от племето. Огнените хора бяха намерили свой път през мочурището.

Бързоногата, Клепнало ухо и аз хукнахме по петите на Космато лице и жена му. Когато стигнахме на брега на голямото мочурище, спряхме. Не знаехме неговите пътеки. Беше извън нашата територия и племето винаги го отбягваше. Никой никога не беше ходил в него - най-малко, за да се върне. За нашите мозъци то беше загадка и ужас, страшното неизвестно. Както казах, спряхме на брега му. Бяхме уплашени. Виковете на Огнените хора се разнасяха все по-наблизо. Спогледахме се. Космато лице хукна по тресящия се мочур и намери устойчива опора върху една тревиста могилка на дванадесет ярда по-навътре.

Жена му не го последва. Опита се, но се дръпна от коварната повърхност и приклекна.

Бързоногата не ме изчака, нито се спря, докато не измина сто ярда повече от Космато лице и не намери по-широка могилка. Когато Клепнало ухо и аз се присъединихме към нея, Огнените хора се показаха между дърветата. Жената на Космато лице, обзета при вида им от панически ужас, се спусна след нас. Но тичаше слепешком, непредпазливо, и проби кората. Обърнахме се да видим какво става и ги видяхме да стрелят по нея, докато потъваше в тинята. Стрелите започнаха да падат наоколо. Космато лице също дойде при нас и четиримата продължихме нататък, без да знаем къде, все по-навътре и по-навътре в мочурището.

 

Глава ХVІІІ

 

Не зная много добре за нашите скиталчества из голямото мочурище. Когато се опитвам да си спомня, виждам смесица от несвързани впечатления и липса на преценка за времето. Нямам представа колко дълго бяхме в обширния мочур, но трябва да са минали седмици. Спомените ми за станалото винаги придобиват формата на кошмар. Долавям несметни години, угнетени от многолик страх, години на странствания, безкрайни странствания, през усойни и влажни пущинаци, където ни нападат отровни змии, наоколо ни реват зверове, а тинята се тресе под нас и затъваме в нея.

Зная, че се отклонявахме от пътя си безброй много пъти заради потоци, езера и морета от тиня. Освен това имаше бури и водата се покачваше над големи пространства от ниско разположени земи; имаше периоди на глад и страдание, когато се превръщахме за дни наред в затворници на дърветата по време на тези преходни наводнения.

Много ярко виждам пред себе си една картина. Намираме се на голямо дърво, от неговите клони висят сиви нишки мъх, а дебели пълзящи растения, подобни на чудовищни змии, се вият около стеблата и се сплитат помежду си във въздуха. И всичко наоколо е кал, мека кал, от която се издуват и се пукат газови мехури. И сред всичко това сме дванадесет от нас. Ние сме измършавели и нещастни, костите ни се виждат през опънатите кожи. Не пеем, не бъбрим и не се смеем. Не си правим шеги. По изключение нашият жив и темпераментен дух е безнадеждно сломен. Издаваме жаловити хленчещи звуци, гледаме се помежду си и се притискахме по-близо един до друг. Все едно са се срещнали неколцина спасени след края на света.

Тази случка не е свързана с останалите случки в мочурището. Как успяхме да го пресечем, не зная, но накрая излязохме там, където ниска редица от хълмове водеше към брега на една река. Това беше нашата река, появила се подобно на нас от голямото мочурище. На южния бряг, където реката си проправяше път през хълмовете, намерихме в пясъчника много пещери. По-нататък, на запад, морската вода биеше с рев ивицата, която лежеше напречно на речното устие. И тук, в пещерите, се установихме за постоянно край морето.

Не бяхме много. От време на време, с минаването на дните, към нас се присъединяваха още от племето. Бяха се промъкнали през мочурището самостоятелно, по двама и по трима, повече мъртви, отколкото живи, истински ходещи скелети, и така станахме тридесет на брой. След това никой не дойде от тресавището и Червено око не беше между нас. Заслужава внимание това, че нито едно дете не преживя ужасяващото пътешествие.

Няма да разказвам подробно за годините, през които живяхме край морето. Не беше добро място за живот. Въздухът беше влажен и студен, страдахме непрекъснато от кашлица и простуда. Не можехме да оцелеем в такава обстановка. Наистина, имахме деца; но малко оцеляваха, умираха скоро, а ние си отивахме по-бързо, отколкото се раждаха нови от нас. Броят ни непрекъснато намаляваше.

Освен това радикалната промяна в храната не ни се отрази добре. Събирахме малко зеленчуци и плодове и започнахме да ядем риба. Имаше миди, морски охлюви, стриди и раци, които бурното време изхвърляше на брега. Освен това намерихме някои водорасли, които бяха добри за храна. Но смяната на храната ни донесе стомашни страдания и никой от нас никога не напълня. Всички бяхме мършави и изглежда имахме разстройство в храносмилането. Точно когато събирахме големи морски охлюви, си отиде Клепнало ухо. Един от тях затисна пръстите му по време на отлива, след това дойде приливът и го удави. Намерихме тялото му на следващия ден и това стана урок за нас. Никой от нас повече не беше хванат в затворените черупки на морски охлюв.

Бързоногата и аз отглеждахме едно дете, момче - не можахме да опазим повече за няколко години. Но съм абсолютно сигурен, че нямаше да оживее при този ужасен климат. И тогава, един ден, Огнените хора се появиха отново. Дойдоха по течението на реката, не със салове, а с груба еднодръвка. В нея имаше трима гребци, а един от тях беше дребният съсухрен стар ловец. Те слязоха на нашия бряг, а той закуца по пясъка и разглеждаше нашите пещери.

Отидоха си след няколко минути, но Бързоногата беше много уплашена. Всички бяха уплашени, но никой не беше по-уплашен от нея. Тя скимтеше, плачеше и беше неспокойна през цялата нощ. Сутринта взе детето на ръце и с резки викове, жестове и пример ме накара да предприема второто си дълго бягство. Осмина (всичките от племето) останаха след нас в пещерите. Положението им беше безнадеждно. Няма съмнение, че скоро са загинали, дори Огнените хора да не са се върнали. Климатът край морето беше много лош. Племето не беше пригодено за крайбрежен живот.

Вървяхме на юг, като се движехме дни наред покрай голямото мочурище, но не рискувахме да навлезем в него. Веднъж завихме на запад, прекосихме една планинска верига и слязохме на морския бряг. Но това място не беше за нас. Нямаше дървета - само голи брегове, гърмящ прибой и силни ветрове, които изглежда никога не спираха да духат. Тръгнахме обратно през планините и вървяхме на изток и юг, докато не стигнахме отново до голямото мочурище.

Скоро стигнахме до южния край на тресавището и продължихме на юг и изток. Земята беше чудесна. Въздухът беше топъл и отново се намирахме в гора. След това пресякохме ниска редица от хълмове и се озовахме в даже още по-добър горски край. Колкото по се отдалечавахме от крайбрежието, толкова по-топло ставаше и ние вървяхме все по-нататък и по-нататък, докато не стигнахме до една голяма река, която изглежда беше позната на Бързоногата. Тук сигурно е била през четирите години, когато я нямаше в племето. Реката пресякохме със стволове и спряхме до широка отвесна скала. Високо в тази скала намерихме новия си дом, много труден за достъп и съвсем скрит за всяко око отдолу.

Остана още малко за разказване. Там Бързоногата и аз живяхме и отгледахме децата си. И там свършват моите спомени. Не се преместихме на друго място. Нямам сънища далече от нашата висока и недостъпна пещера. В нея може би се е родило детето, което е наследило материята на моите сънища, което е моделирало в себе си всичките впечатления от моя живот - или по-скоро от живота на Голям зъб, който е моята друга личност, не е реален, но в мене е толкова реален, че често не мога да кажа в коя епоха живея.

Често се чудя на тази наследствена линия. Аз, съвременния, съм безспорно човек; въпреки това обаче аз, Голям зъб, примитивния, не съм човек. Някъде, по правата линия на наследствеността, тези две страни на двойната ми индивидуалност са се съединили. Беше ли племето, преди унищожаването му, в процес на превръщане в човек? И минал ли съм аз през този процес? От друга страна, не е ли възможно някой мой наследник да е отишъл при Огнените хора и да е станал един от тях? Не зная. Няма начин да го науча. Едно нещо е сигурно и това е, че Голям зъб е запечатал в мозъчния състав на един от своите потомци всичките впечатления от своя живот и го е направил така незаличимо, че множество междинни поколения не са успели да ги премахнат.

Има още едно нещо, което трябва да кажа, преди да завърша. Това е един сън, който виждам често, и реалната случка трябва да е станала по времето, когато живеех във високата недостъпна пещера. Помня, че вървях през гората далече на изток. Там се натъкнах на племе от Дървесни хора. Свих се в гъсталаците и наблюдавах играта им. Бяха си организирали весела сбирка, подскачаха и кряскаха примитивни припеви.

Внезапно спряха да викат и скачат. Свиха се от страх и търсеха тревожно с очи път за отстъпление. Сред тях се появи Червено око. Те се дърпаха встрани от него. Всички бяха уплашени. Но той нямаше намерение да им направи нещо лошо. Беше един от тях. По петите му, с жилести криви крака, като се опираше със ставите на пръстите си от двете страни на земята, вървеше стара жена от Дървесните хора, последната му съпруга. Той седна в центъра на кръга. Виждам го и сега, когато пиша това, намръщен, с възпалените очи, които се взират в обкръжилите го Дървесни хора. И както се взира в тях, чеше корема си с възлестите пръсти на чудовищния си крак. Той е Червено око, отживелицата.