АНРИ БЕРГСОН

Анри Бергсон (Henri Bergson)

18 октомври 1859 г. – 4 януари 1941 г.

 

Нобелова награда за литература, 1927 г.

(За неговите ярки и утвърждаващи живота идеи, а също и за изключителното майсторство, с които те са въплътени.)

 

Френският философ Анри Бергсон е роден в Париж в семейството на евреи космополити. Баща му, Мишел Бергсон, великолепен музикант, който според семейното предание е учил при самия Шопен, напуска Варшава, където е роден, след това пътешества по Европа и в края на краищата се установява в Англия. Там приема английско гражданство и се жени за Кетрин Левинсън, която има ирландско-еврейски произход. Детството на Бергсон преминава в Лондон, където се запознава с английската култура. Когато момчето става на осем години, семейството се връща във Франция, а на двадесет и една години Бергсон става френски гражданин.

От 1868 до 1878 г. Бергсон учи в парижкия лицей Кондорсе, като дава големи надежди както в областта на хуманитарните науки, така и на математиката. На деветнадесет години юношата успява да реши сложна математическа задача, за което е удостоен с почетна награда. Въпреки че има блестящи перспективи в естествените науки, Бергсон предпочита да учи философия в Екол нормал сюпериор, където се увлича от привидно несъвместимите учения на Джон Стюърт Мил и Хърбърт Спенсър.

След като получава диплома през 1881 г., Бергсон преподава в лицея д'Анжер, а след една година се премества в лицея Блез Паскал в Клермон-Феран. В Оверн пише първата си основополагаща книга "Опит върху непосредствените данни на съзнанието" ("Essai sur les donnees immediates de la conscience", 1889 г.) За това свое произведение, а също и за малката си дисертация на латински език за Аристотел е удостоен през 1889 г. със степента доктор по философия на Парижкия университет.

В "Опит върху непосредствените данни на съзнанието" Бергсон въвежда основното понятие на своята метафизика - динамична природа на времето. Под влиянието на Нютоновата физика времето е започнало да се възприема като константа, като последователност от дискретни моменти, наподобяващи точките върху правата линия или отбелязаните секунди върху циферблата на часовника. Бергсон, напротив, доказва, че времето, което живите организми възприемат, е динамично, променливо и качествено. Преживяното време, което Бергсон нарича "продължителност" (durée), може да бъде възприето само интуитивно, като неговото въздействие е прекалено трудноуловимо и обемно, за да бъде измерено с помощта на аналитичните методи на позитивизма. Освен това ученият предполага, че философите-детерминисти като Хърбърт Спенсър не са имали предвид непредсказуемите, новите и творчески елементи при вземането на решения, които са продукти на живото време и историята. Според Бергсон свободната воля и размишлението, които - като всяка друга времева категория - могат да бъдат постигнати само интуитивно, са редки, но решаващи елементи за развитие на човешкото съзнание.

През 1891 г. Бергсон се връща в Париж, а през следващата година се жени за Луизе Нойбергер, от която има дъщеря. През следващите осем години преподава в лицея Анри ІV и пише своето второ основополагащо съчинение "Материя и памет" ("Mattier et memoire"), което е публикувано през 1896 г. Размишлявайки за отношението на физиологията на мозъка към съзнанието, Бергсон достига до извода, че съзнанието е нещо повече от съотношение между ментални образи и физически дразнители. Мозъкът функционира не само като пасивен записващ инструмент, а като изключително по прецизност пресяващо устройство, чиято цел е да насочва вниманието към живота. Неврофизиологията обяснява действието на обичайната памет като механичен процес. А психологическият подход е необходим за проникване в процеса на спомените, за разбиране на живата памет.

През 1900 г. Бергсон получава катедрата по гръцка философия в Колеж дьо Франс, учебно заведение, което отстъпва по интелектуално равнище само на Сорбоната. Следващото произведение на философа е "Смях" ("Rir", 1900 г.), малко, но остро есе за природата на смешното. Според Бергсон смехът е предизвикателство за всеки механичен навик на ума или тялото, който спъва потока на живота. Разкривайки механизма на смешното, комедията, като всяко едно изкуство, подтиква прогреса на обществото и личността.

През 1903 г. излиза следващото произведение на Бергсон "Увод в метафизиката" ("Introduction a la metaphysique"). Като посочва в какво се състои основната разлика между естествените науки и философията, Бергсон подчертава, че научното съзнание се стреми да подчини природата, "замразявайки потока от време", свеждайки цялото към дискретни, поддаващи се на анализ елементи. А философията прониква в същността на нещата посредством интуицията и съпреживяването. Бергсон е убеден, че за развитието на човека са еднакво необходими и естествените науки, и философията, но само философията е истински съзидателна и жизнеспособна.

Третата, станала епохална, книга на Бергсон "Творческата еволюция" ("L'Evolution creatrice", 1907 г.) оказва огромно влияние не само върху академичните кръгове, но и върху широко четящата публика. "Дори в консервативните професорски среди, където новаторските идеи на Бергсон нямаха успех, говореха за неговия талант със затаен дъх - пише американският философ Уйлям Джеймс, горещ поклонник на Бергсон, - а студентите ходеха по петите му с отворена уста". Според Джеймс читателите са подкупени не само от съдържанието на книгите на Бергсон, но и от техния стил. "Яснотата на изложението - пише той - е първото, което поразява читателя. Бергсон ви завладява дотолкова, че веднага се появява желанието да станете негов ученик. Това е просто чудо, той е истински вълшебник".

На всички, които намират неодарвинизма и позитивизма за прекалено скучен и уморителен, Бергсон предлага жива и вдъхновена алтернатива. Според него еволюцията не е просто пасивно, механично приспособяване на организмите към средата, която обитават, а целенасочен и творчески процес. Животът не може да бъде разбран с помощта на изключително интелектуалния анализ, смята философът, защото е подвижен и изменяем и защото "потокът на съзнанието" се намира в постоянна борба с инертната материя. Наистина, у такива философи-скептици като Бертран Ръсел, поетическият плам на стила на Бергсон не предизвиква голям ентусиазъм. "По правило - пише Ръсел - Бергсон не си прави труда да доказва справедливостта на своите съждения, разчитайки на изяществото на логическите постройки и на красотата на стила".

Заедно с това различни хора на изкуството, като Клод Дебюси, Клод Моне, Марсел Пруст, Пол Валери, Андре Мороа, Шарл Пиер Пеги и Никос Казандзакис, се обръщат към Бергсон за вдъхновение и интелектуална подкрепа. Неговото творчество оказва също така значително въздействие върху философи като Джон Дюи, Самуел Александър и Алфред Норт Уайтхед. Бергсоновите представи за времето и съзнанието се срещат постоянно при Пруст и Виржиния Уулф, а също и в романа на Томас Ман "Вълшебната планина".

През времето на всеобщия ентусиазъм, обхванал Европа преди Първата световна война, популярността на Бергсон нараства още повече, канят го да чете лекции в различни страни, сред които и Съединените американски щати. През 1914 г. философът е избран за член на Френската академия и става президент на Академията за нравствени и политически науки. Неговите възгледи стават толкова модерни, че и либералните католици, и синдикалистите се опитват да приспособят философията му за свои цели.

През 1914 г. Бергсон е поканен да прочете курс лекции в Единбургския университет. Курсът "Проблем на личността" ("Problem of Personality"), предвиден за пролетния семестър, завършва, но през есента лекциите не успяват да продължат заради началото на Първата световна война. Вместо това Бергсон пише двете острополемични статии "Значение на войната" ("The Meaning of War") и "Еволюция на германския империализъм" ("The Evolution of German Imperialism"), в които доказва, че всъщност войната е конфликт между самовъзбуждаемата жизнена сила (представена от тези, които - подобно на французите - защитават духовната и политическата свобода) и саморазрушаващия механизъм (представен от тези, които искат - подобно на немците и хегелианците - да обожествят масите). Надявайки се, че световната война ще доведе "до подмладяване на Франция и до нравствено възраждане на Европа", Бергсон представлява своята страна в дипломатически мисии до Испания и САЩ. По-късно философът взема дейно участие в работата на Обществото на народите, изпълнявайки длъжността президент на Комисията по интелектуално сътрудничество.

През 1920 г. Бергсон заболява сериозно от артрит; по това време оптимизмът, пораждан от неговата философия, започва за гасне. Въпреки това през 1927 г. философът е удостоен с Нобелова награда.

Представите на Бергсон за религията са изразени най-вече в последната му книга "Два източника на морала и религията" ("Deux Sources de la morale et de la religion", 1932 г.). Предизвиквайки рационализма на немската философия, Бергсон доказва, че моралът, както и религията, има емоционална, а не логическа основа. В повечето религиозни учения се прави опит да се скрият жизнеутвърждаващите прозрения великите учители, за да се създаде "затворено общество", ориентирано към защита от враждебния свят. Активното религиозно съзнание според Бергсон е характерно за тези, които вярват в жизнените сили и се посвещават на разрушаването на бариерите както между отделните личности, така и между народите. Бог, твърди Бергсон, е процес, а не субстанция извън времето. "Функцията на вселената - се казва в заключението - е да бъде машина за производство на богове".

В последните години от живота си Бергсон се отдава на християнската мистика и приема католическата вяра, което между другото не му пречи, когато започва Втората световна война и нацистите започват да преследват евреите, да запази, въпреки последствията, верността си към своите национални традиции. Когато правителството във Виши, решавайки да направи за известния философ изключение, му съобщава, че антиеврейските мерки няма да си отнасят за него, Бергсон се отказва от подобно привилегировано положение и като всички евреи преминава през унизителната регистрация въпреки преклонната си възраст и болестта. Както пише Е. Томлин, "този мълчалив протест, незабелязан от никого и почти анонимен в своето смирено величие, предреши неговия край". Скоро след това Бергсон умира от възпаление на белите дробове. Надгробна реч произнася неговият приятел Пол Валери.

В "Наследството на Бергсон" (1962 г.) Томас Хана отбелязва, че "бергсонианството не е оставило във философията някаква забележима следа, което не може да се каже за самия Бергсон, защото човекът Бергсон е донесъл във философията красноречието, въображението, експанзивността, грижата за ценностите и уникалността на човешката личност, единствена и незаменима".

Превод от руски: Павел Б. Николов

Абонамент за: Публикации (Atom)