1916 година. На фронта в Гърция се срещат пътьом един наш писател и един наш поет. Ето как писателят – Дамян Калфов – описва години по-късно тази среща:
„Тук, в това село (ако не се лъжа – Габрово*), аз написах разказа си „Под южното небе“ - за мъката, тъгата на войника по напуснатия стар бивак. Разказът излезе едно след друго в три броя на сп. „Отечество“. Това вече беше към края на май. Към средата на юни през селото ни, на път за Струмския фронт, мина Димчовия 22 пехотен ихтимански полк… Срещата ни трая само няколко минути. Между другото, заговори ми и за „Под южното небе“. Много му допаднал тоя разказ. Той бил вече замислил да напише едно стихотворение на същата тема и ако го напише, непременно щял да ми го посвети.… Към средата на юли в „Отечество“ излезе „Старият бивак“ с посвещението…“
Стихотворението на Димчо Дебелянов „Старият бивак“, посветено на Дамян Калфов, е в общи линии известно, но разказът „Под южното небе“ на Калфов остава скрит в дълбините на времето и в старите сборници, самият аз не го бях чел, затова ми беше много приятно да го открия на профила във Фейсбук на поета Славимир Генчев - сканиран от старо преддеветосептемврийско издание.
Превърнах снимките с ABBYY FineReader в текст, поправих грешките, възникнали поради несъвършенството на OCR трансформацията и стария правопис, и ето че разказът се получи най-сетне в неговата годна за текстово публикуване пълнота.
(Павел Николов)
*Днес Калитеа.
ПОД ЮЖНОТО НЕБЕ
I
Никой не се надяваше, че толкова ще се заседим там. Такава е войнишката почивка — не знаеш каква заповед ще дойде до утре и стоиш като гост, като пътник на един бивак или в някое село, смяташ за ненужно да си приготвиш какво-годе удобство, като очакваш всеки час поход, неизвестно за де. И седиш си се там, пет-десет дни, цял месец и цял сезон. А, незабелязано, това място, където ти си се сгушвал ден и нощ през толкова изминали дни, добива вид на някаква стара твоя квартира, сякаш кътче от бащиния ти дом, и после, при напущането, теб ти става свидно и мило, ти не одобряваш новото си място, н ума ти е се там - при оная падинка с горичката, с чукарите отпред, с малкото изворче, водата на което вярваш, че нийде не ще намериш - или там, в онова пусто село, с отъпканите улици, с изметените дворове - където сякаш си се родил.
В края на ноември, през последните дни на южната есен, ние отидохме там. Вървяхме по Струмишкото шосе - право към юг. Минахме Костурино. После, веднага след това, шосето закриволичи надолу. Вече се спущахме към долината на Вардар. Но от това най-високо място ние не видяхме нито долината пред нас, нито светлата сребърна лента на тая легендарна, многознаеща река. Гъстата мъгла, която трая през цялото време на последните паметни боеве тук, бе легнала ниско и неподвижно, като водите на някакво млечно море. Много снежни ивици на отсрещните далечни планини с едва уловими очертания се спущаха право надолу, до рязката хоризонтална линия на мъглата, и изглеждаха отсреща като разперени платна на гемии. Илюзията бе така пълна и близка до действителността!
Навлизахме постепенно в мъглата. Слънцето почна да губи своя блясък и топлик. Остра хладина взе да пронизва тялото. По мустаците, по веждите се налепяха ситни капчици роса. Предните и задните редове на движещата се колона се скриха в облак. А слънцето вече изглеждаше като червен диск, както във време на затъмнение се вижда през опушено стъкло. После съвършено се изгуби. С облечени шинели сега, ние пътувахме треперещи от влага и студ, когато преди пет минути изнемогвахме от горещина и жажда.
Вечерта пристигнахме в определеното село - турско богато село преди, сега напуснато от своите чада. Англичаните преди два дена са били тук. Те бяха ни оставили толкова много неща! Консерви, бисквити, разни масла, с купища каси патрони и ръчни бомби… Почти във всяка къща и плевня се намираха забравени, или по-право изоставени, войнишки фуражки, обуща, мушами, фланели. Те са захвърляли всичко, всичко - дори и старите си хубави лули, които с години, и ден и нощ, стоят сраснати със зъбите на всеки англичанин.
Полусрутено бе това село. Никакво стъкло по изкъртените малки прозорци на ниските къщурки, никаква врата. Оборите и стаите бяха поръсени с всевъзможни празни кутии, парцали и книжа. С какво любопитство се спущах аз тогава над всяка книга и журнал! А имаше много от тях със скорошна дата - нови, неразрязани дори. Аз ги прелиствах набързо лист по лист, спирах се пред някой хубав пейзаж, пред някой портрет на хубава жена. И струваше ми се, че съм попаднал в някоя читалня, без управление и контрол, отдето свободно можех да си награбя каквото си ща. Няколко дена поред аз обикалях къщите и оборите, и си натрупах цяло богатство. И, когато отпосле приятели и познати ми идваха на гости, аз имах с какво да ги забавлявам!.. В тия английски илюстрации имаше много замъци и вили, много „леди“ и „мис“, които всякога ни напомняха, че светът съвсем не се е свършил, че животът зад нас се продължава да кипи в многоцветие и блясък.
II
Още първата вечер мъртвото село се съживи. Ново население, многобройно и шумно, отседна там. Се възрастни хора, с едни и същи фуражки и дрехи, с един и същи багаж - еднообразни, копирани сякаш от един и същ модел. На другия ден селото се измете и почисти. Над всеки бял комин вече се извиваха големи кълба дим. Полупрозрачен синкав воал обгърна селото. Коне, колове, коли засноваха по всяка улица и друм. Разпорежданията и заповедите на младши и старши, подавани високо и нервно, се понесоха пак над цялата нестроева рота. И всеки пак влезе в своята отредена работа, всички пак — началства и подчинени — тръгнаха по своя път — към задоволяване насъщните нужди на полка.
За полкови склад бе избрана джамията с широкия двор, край селото. Там всяка сутрин се явяваха дружинните и ротни артелчици за получаване продукти и хляб. Задрънкваха ченгелите на големите кантари. Тия, които премерваха, искаха всякога да дадат малко „ексик“ — от сгрях да не мине малко в повече, та да попаднат под отговорност. Ония, които приемаха, искаха пък всякога да вземат малко в повече — от страх пред някой случаен недостиг. И, от тия две противоположни стремления почти всякога се появяваха спорове н препирни, кои по-силни, кои по-слаби — според разните темпераменти на приемници и магазинери. Ала най-големите препирни произтичаха от нововъведения ред да се дава бруто за нето.
- Гледаш ли? Ето: двадесет и седем кила и триста грама. Гледаш ли? Точно!
- Е, добре. Ами дарата на чувала?!
- Какъв ти чувал! Бруто за него — още ли не си разбрал?!
- Бруто за нето . . . Какво е най-сетне това от вас? Ами всеки ден аз дигам по толкова чували! Всеки по кило. Къде отива това?!
- Заповед по дивизията! Разбери най-сетне!
- Не признавам аз такава заповеди! Дай още едно кило!
- Хайде! Дигай и бягай!
- Още едно кило!
- Дигай и бягай, ти казвам!
И пак скандал за това пусто „бруто за нето“. Но все пак най-трудна бе работата с артелчика от музикантската команда. Освен че бе неприятно и почти невъзможно да му претеглят всеки ден по четири и половина грама червени пипер и чай, по триста и шестдесет грама захар, девет грама кислота и други още дреболии, но премервачът трябваше винаги да чака Теофила, докато тоя намери в някой ъгъл късче книга, за да прибере тия дреболии.
— А, бе! Всеки път тебе ли ще чакаме, ей мързелива Гано! Що не си ушиеш торбички?!
— А, ето бе, ето! - нагаждаше повечето пъти Теофил двата си джеба на панталона — да му сипят там черния н червения пипер, или предлагаше безформената си маслена фуражка, заприличала вече на мекик — да му поставят в нея триста и шестдесетите грама ситна захар.
Санитарният взвод бе се настанили в голяма къща, варосана отвън, една от широките стаи на която служеше за амбулаторна. Там се правеха инжектиранията против петнистия и коремен тиф — ония промушквания с дългите сребърни игли, от изгледа на които притъмняваше на мнозина. Там ставаше всяка сутрини и преглеждането на болните от всяка рота. В отсъствието на полковия лекар фелдфебелът-фелдшер вършеше това. Той бе толкова сериозен и важен при тая работа, че можеше човек да го вземе едновременно и за доктор по медицината, и за доктор по философските науки. Пък и самата му възраст и външност подсказваха това. Фелдфебелът е възрастничък човек, с широко изпъкнало чело, със златни очила н сива козя брада. Когато улавя ръката, за да опита пулса, той взима трагична поза, извръща си малко настрана главата, замижва и сякаш престава да диша - може би спира своя пулс, за да усети по-добре тоя на болника. После той сяда на масата и вади писалката, топнува я веднъж, избърсва я два пъти на косата си, над дясното ухо, пак топнува и почва да пише в амбулаторната книжка. Какво ли пише? — питаш се ти — сигурно диагнозата на болестта, па и красиво пише - унесен, учен човек... Като отвориш отсетне амбулаторната книжка, на страницата отгоре до долу виждаш: „Два дена почивка“, „Три дена почивка“, „Три дена почивка“, „Един ден почивка“, и т.н., и т.н.
— Я дайте му нему два аспирина! На тоя два праха Pulveris Doweri. Не на тоя, а на тоя, а! Слушай, ти! Да не гълташ цели зърна варена царевица, чуваш ли!? Зъби имаш като кирки!
- Не съм ял царевица, господин фелдфебел, не съм ял - отговаря болният войник и се държи по корема.
- Какво?... Искаш още и да възразяваш?!..
Оръжейната майсторска бе наредена на един висок чардак, срещу слънцето. Там често отивах аз да се припичам след обяд. Но оръжейниците, с тия щракания и чукания, скоро ме пропъждаха на друго място. Особено когато почваха да пилят нещо или да прерязват с тънък челичен трион някакъв винт или желязна пръчка. Тогава ми идваше да се хвърля презглава от чардака и веднага да се махна. Косите ми се изправяха нагоре, щипещи и остри; сякаш започваха да изопват и да късат едновременно всичките ми нерви. Но от оръжейните аз научих много нещо из оръжейното изкуство. Сега аз зная почти всички части на сложната тривинтовка: кое се казва ложа и полуложа, магазин, спускателен механизъм, скоба, мушка и пр., и даже с мигновена поглед, само с дясното око, да познавам кога ръждата в цевта с силна и кога е слаба.
На същия този чардак квартируваше и началството огнестрелния взвод. В двора бяха складирани касите с патрони. Малко настрана от тях стояха английските бомби — двадесети и деветте каси, които един коняр случайно откри, заровени в една черничева градина. Над тях бе изправена и аеропланната бомба, която една сутрин бе хвърлена край селото от неприятелски аероплан и която не експлодира, защото го бе паднала на рохкава земя. Тя бе много голяма, по-голяма гаубичен снаряд, и приличаше също на изправена бутилка. Като си спомня, какво щеше да се случи с мене, когато отидох да я разглеждам, студени тръпки полазват и сега по цялото ми тяло, разтрепервам се от страх - като да е станало това само преди пет минути. Тая бомба, отвинтена от върха, бе пълна с някакво бяло взривно вещество. Аз я обръщах, разчепквах я и си пушех, както сега, отърсвайки с показалеца пепелта от горящата си цигара, и когато се опомних ненадейно, веднага отскочих назад и се отдалечих разтреперан и блед, разправяйки всекиму за своето детинско нехайство. Само една малка искрица да бе попаднала вътре...
При огнестрелния взвод отивах почти всяка вечер. Пред големия буен огън от смреки и тиси, напити със смола и горящи като факли, насядваха отдельонни началници и коняри. Някаква интимност и челядна задушевност имаше между тях. Декемврийските и януарски нощи минаваха в увлекателен разговор и духовити приказки на всевъзможни теми. Мито Ефректорът бе централната личност там. Той приказваше на осакатен, смешен български език смешни истории из своя минал живот, пееше албански песни и почти всякога привършваше с „Шкрета-пала“ - интересен албански танц. Мито Ефректорът е добродушен момък. Зидар в мирно време и, недружил по-рано с хора по-образовани от него, той сега, с една упорита ревност, се стараеше да се научи да приказва „литературно“ като тях. Той употребява почти при всяка фраза думата „понеже“ - най-любимата му дума и често нарича неприятните нему хора „развалени моменти“ или „алименти“, наместо „елементи“.
„Аз му казах: направи понеже това! Но той не се покорява! Е-е, какво да им правя най-после на тая развалени моменти?!..“
Ние се кискахме всякога при тоя своеобразен език на Мито, а и той се смееше не по-малко от нас.
Срещу Мито, в ъгъла отляво, бе леглото на Стефана Артистът. Наричаха го Артистът, защото той наистина имаше болната идея, че е артист и защото, като техен другар, искаха просто да му доставят удоволствие с това име. Той винаги приказваше на престорен, надут басов глас, винаги взимаше пози и изражения. Във време на работа Артистът водеше за повода товарен кон с патрони - или чистеше долу конюшните с дълга лопата. А на почивка той декламираше - където и да се падне — дългото стихотворение „Кака Гана“ - един-единственият номер на неговия репертоар. Когато декламирането ставаше на чардака, явяваше се понякога нужда да се спущат другарите му и да го хващат за полите на куртката: Артистът се разгорещяваше и самозабравяше дотолкова, че можеше да се катурне стремглав надолу. Когато пък това ставаше вечер, пред големия огън, между него и огъня поставяха няколко празни патронни сандъци...
Мито Ефректорът не обичаше твърде Стефана Артиста. Не поради някакво съревнование за първенство в стаята, а поради съвсем други причини. Тоя, последният, бе неврастеник - страдаше от безсъница, и цяла нощ, кукнал пред огъня, закачулен и увит с чорани, с парцали, пушеше, кашляше, плюваше и непрекъснато мушкаше джезвето в жарта. А Мито беше от ония, които, събудят ли се веднъж от първия си сън, после мъчно могат да заспят. И на, само зарад тия дребни привички, Мито Ефректорът ненавиждаше и мразеше Стефана Артиста.
Но най-голямо разнообразие представляваше от себе домакинският взвод. Сарачите, под дългата стряха на най-голямата къща на горния край на селото, кърпеха седла и хамути; старшията Христо - командира на взвода - седнал вътре срещу вечно разпален грамаден пън, непрекъснато работеше над някакъв тютюнерез и все не можеше да го довърши; обущарите, насядали на дъсчени столчета пред две големи тютюневи каси, чукаха цял ден с кривите обущарски чукчета дървени клечици, разтваряха ръце, опъвайки двата навосъчени канапа и току трупаха настрана готовите вече, макар и за пет дена само, ботуши и обуща; ковачите, навързали обоселите коне за дънерите на няколко черници, стържеха нарасналите им копита, или помляха някой стар, прекарал и той няколко битки, вол, който отпосле едва можеше да се дигне пак без тяхната помощ; железарите пристигаха шините на разклопаните колелета; коларите въртяха свредели, дълбаеха с длета или изправяха някоя изкривена ос, а шивачите, свършили кроячески курсове в София, във Виена, работили по рано над смокинг и фрак, сега шиеха конски торби от разнищено зебло - или закърпваха дупките на парцаливи омацани чували. Всички заети, всички на работа - както в малките сгушени дюкянчета на стари провинциален еснафски град.
Ала калайджията в домакинския взвод приковаваше най-много моето внимание. Неговите инструменти бяха най-малко и най-прости: едни дълги клещи, една голяма пиростия и толкоз. Но работата му беше, може би, най-сложна... Зад него бяха наредени шишета с киселина, кутии с нишадър, пакети с памук — цяла аптека. Той схващаше, че аз се учудвам на неговото изкуство, и много пъти добиваше смелост да се похвали:
- Тънък, деликатен е нашия занаят, господин В**. Аптекарство, хирургия...
И деликатният хирург, цял обагрен със сажди, се завъртваше ви казана като цариградски дервиш. Той наистина си мислеше, че върши най-важната и тънка работа в нестроевата рота. А, може би, да бе и прав донейде — цял куп казани, почернели отвън, почервенели отвътре, се натрупваха често при неговата работилница — едно изкопано огнище на двора - и тия казани до вечерта, с търкане, със завъртване прав в тях, с чукане н слагаме над голямата пиростия по няколко пъти едно след друго, се обръщаха на светли, посребрени сякаш, съдове отвътре.
На идване в селото, калайджията бе насъбрал царевица от полето и всякога, когато го посетях, той ми приготвяше пуканки на една надупчена тенекия. Аз хрупках вкусните черни, обгорели зърна и ласкаех своя приятели. Това го разполагаше много.
- Имаш ли някое канче да ти калаисам?
- Не. Нали знаеш, канчето ми е емайлирано - отговарях аз.
- Тогава, дай си лъжицата пак!
Моята, лъжица е станала два пъти по-дебела и едва мога да я побирам вече в устата си от постоянните негови услуги.
III
Бързо течеха дните ми в това село. Няколко пъти бе се заговорило за преместване и всякога се отлагаше това, се за наше добро. Декември и януари минаха тук, в това топло кътче на юг. Ние никога не видяхме сняг и зимен студ. Отляво Кожух, отдясно Козяк и далеко, в небесната синева, величавият Шар се белееха всякога пред нас. Но ние живеехме под топло пролетно слънце всеки ден. Разположено на едно възвишение, право към юг, с гъста, винаги зелена гора от тисови дървета и смреки, конто без жал сечехме и без икономия трупахме в големите си огнища, това селце бе за нас като курортен парк, който никога не искахме да напуснем. Само водата ни бе малко далече. Тая, която течеше по вадичката сред селото, бе мътна и ни служеше за миене и пране. Но англичаните ни улесниха много и в това. Те ни оставиха близо десет чифта цинкови стомни, преплетени с въжета, снабдени с каучукови тръби отдолу, удобни и леки — нарочно изработени за носене вода на кон по скалистите безводни позиции. Всеки взвод разполагаше с такива стомни, и водарите два пъти на ден отиваха и се връщаха от топлите многоводни извори, далеко три километра от селото.
Наблизо имаше гара. И, към втория месец, ние почнахме да получаваме вече редовно вестници и писма - и твърде скоро мри това — от най-отдалечения край на нашето сега голямо царство. Тая редовна поща ни свързваше с домашни и близки, с ония места, които отдавна бяхме напускали и към които напоследък постоянно летеше мисълта ни. Мъката ни но своите родни стрехи почна да се губи постепенно и ние вече почнахме да се съмняваме, че сме на война. Често получаваните колети с разни дреболии за стомаха, редовната войнишка храна, пълното изоставяне на лични планове и стремежи, детското безгрижие и отдаване на произвола на съдбата, свикването най-сетне с работата, която всекиму бе възложена, подействаха така добре на нашето здраве! Аз не помня да съм бил толкова физически здрав и душевно бодър някога през целия си живот...
Малките дни на най-малкия месец се надпреварваха един след друг, еднообразни, но леки. Само от време на време, вечер, когато бях сам, затворен в своята приземна, мрачна килийка, ме налягаше тъга, мъчителна, болезнена тъга. Тогава аз прехвърлих мисълта си през всичките дни и нощи, припомнях си целия наш тукашен живот от началото до края и виждах, че нещо липсва тука, и нещо съществено, ценно.
Всеки от вас е отивал в провинцията, на село, нали? Още първата вечер, когато сте легнали и се мъчите да заспите, вас ви безпокои кучето на вашите хазяи, което се заяжда зад дворните врати и иска да унищожи случайния минувач - или пък, легнало на тора, с дигната нагоре глава, полавнува срещу звездите, спира се за момент и пак джавка непрекъснато така. Вие долавяте близкия и далечен вой почти на всички кучета в селото, които се лаят едни други сякаш и се заинатяват кое по-късно да спре. А песента на колелетата и пискливия разговор на две съседки през плетищата, които отделя широк, стръмен дол... Нещо идилично и хубаво има в тая вечерна глъчка на селото... А сутринта, в тъмно още, вас ви събужда кукуригането на първите петли. До самия ви прозорец, или над вратичката на вашата стая — в пруста,на гредите, някой стар петел изплясква с криле и се напъва да извести ближната зора. Обажда му се друг. Тоя му отговаря веднага. След тях, дори от оня край на селото, закукуригват и други петли и петлета, и цялото село се разпява и закънтява в мрака. После, на съмнало вече, вие виждате кравата, пусната на двора. Нея изпращат с говедата и затварят широката порта. Теленцето тича наляво-надясно, препъва се, мучи с тънък глас, плаче за своята майка. И вие познавате, вие усещате, че сте наистина в село. Когато влезете в него, вашето внимание се спира на тия неща. Когато сте го напуснали вече, във вашата памет остава пак тоя кучи лай, това кукуригане на петли и мучене на говеда. И не е ли тъжно сега, болезнено тъжно, когато за миг си припомнете всичко това, приютени нощем сред развалините на едно пусто село, където дене се чува само гмежа на стотици възрастни мъже-войници, а ноще става тихо, тъй тихо, че незабелязано почвате да броите равномерното биене на собствения си пулс?.. Тая необикновена и страшна тишина в едно запустяло село, припада като олово и тегне на душата. И пред вас неволно изпъква опакото лице на войната - разорението, пустошът и смъртта...
Но тия чувства ме обземаха рядко, в часовете, когато човек престава да съществува за другите и заживява в себе и за себе. През останалото време настроението ми биваше съвсем друго. Аз се радвах на топлите февруарски дни, любувах се на обновената природа на тоя южен край. Бадемите и сливите ронеха вече своите цветове и постилаха хубави розови и бели губери в сянката, под своите клони; горските теменужки на букети на букети се подаваха из цепнатините на млечните мраморни канари край селото; в гората, тисовата гора, чуха и гласа на славея, рано подранил; видях и пеперуда, жълта пеперуда, сбъркала, сигурно — или явила се навреме тука, както всяка година, може би.
IV
Ранната южна пролет бе вече в своя разцвет. Белите качулки на много отсрещни върхове се снеха, лесовете, шубраците станаха по-гъсти, почти непроходими; земята се нажежаваше през деня, по въздуха заиграваха малки виолетови пръстенчета, също като през жътва.
Пропъдените и избягали турци из околните села почнаха да се завръщат вече, да се прибират пак под родните стрехи. Само в нашето село още не бе се върнал никой. Къде ли, наистина, са прекарали зимна тим хора и къде ли се скитат още бездомни, голи, гладни?..
Една привечер, когато, седнал пред скромната си войнишка масичка, дочитах последната глава на някаква сантиментална повест, платнището на моята вратичка леко се повдигна и, като през рамка, се покача една брадата глава.
- Добър вечер, чауш ефенди.
- Добър вечер - отговорих аз, също по турски, на стария турчин. - Кого търсиш?
- Нищо. Рекох така — само да надникна.
- Защо да надникнеш?
- Е, да видя кой живее тука, какво е станало...
Тоя турчин бе стопанинът на моята квартира.
Аз го поканих вътре, предложих му тютюн. Но той бе разсеян, като замаян, в начало. Той подигаше глава, въртеше очи наляво-надясно — към изпочупените рафтове, към големите дупки по стената от измъкнатите колци, към двете малки прозорчета, конто аз бях облепил с бяла намаслена хартия.
- А! Ти ли си заковал тия тенекии на оджака, чауш ефенди?
- Аз ами... Англичаните са изгорили околовръстните дъски, а така, без тях, много пушеше оджака.
- Хе-е-ей... Браво, чауш ефенди.
- Направи, направи цигара. Как те викат тебе.
- Риифат ага, чауш ефенди.
- Е, как стана това, Риифат ага, кой ви проплачи от тука?..
- Не питай, чауш ефенди. Е-е-ех, пак вие сте били най-добрите. Хич, топрак кардашъ (земляци) могат ли неприятели да бъдат?.. А те, те, англичаните и французите са недобри, лоши хора...
- Седни де, Риифат ага, седни на тоя сандък.
Старецът седна, сложи ръце на високите си остри колене и почна да разправя.
Цели две години сърбите са ги мъчили, ограбвали ги с прекомерно тежки да»»данъци, хазяйничили са в тяхното, по-рано цветущо, домакинство. Това поле било най-плодородното поле в цялата Вардарска долина... После се обявява войната. Дохаждат най-първо французите, обират им всичко за ядене, взимат им насила воловете и кравите, колят ги пред техните очи и ги поставят в котлите - горките животни, които им давали хляба толкова години... Тия, французите, са без вяра и без срам. Когато са забележели отсреща кадъни, те са се затичвали, откривали им яшмаците и са ги щипели по страните. Някои са отивали и по-далеко. У-у-у... акробатско племе, което яде желви, жаби и змии... Около един месец след това те се прахосват нейде по дяволите, но на тяхно място идват англичаните - още по-жестоко и но-проклето племе... Те им добират всичко и още първия ден ги изгонват от бащините им огнища. А пък студено било тогава... Дебела слана покривала земята до обед, проливни дъждове се изливали на мръкване всеки ден. Къде да отидат да се но подслонят? Коя посока да вземат?.. Нещастие, голямо нещастие, чауш ефенди - по-грозно от самата смърт...
Риифат ага поглаждаше сегиз-тогиз дългата бяла брада, подстриганите си мустаци във форма на полумесец, въздишаше тежко и в дълбоките му, пресъхнали, старешки очи, от време на време проблеснаха малки искри - може би последните, още неизплакани сълзи. Ей, там горе, над високия рид, втората нощ умряла неговата добра баба... Там са я закопали нея. Но не била само тя. Много, много още от тяхното село, и млади хора при това, умрели от студ и глад. Сега той останал несретник, с най-малката си дъщеря - петнадесетгодишна мома, за женене вече - и с петгодишната си внучка. Прибрал се бил сега у един свой племенник в ближното село. Там по-свободно, тука е заето всичко. Когато се дигнем, тогава... Но защо да се дигаме, нека седим... Ние сме добри, топрак кардашъ сме си ние...
Аз слушах с най-голямо внимание разказа на тоя турчин, не смеех да го прекъсна, кимах с глава и се стараех по-видно някак да изразя своето състрадание към злата му участ. Когато свърши, аз му подадох въгленче, да запали цигарата си — угаснала бе тя още отначало.
- Велик и милостив е Господ, Риифат ага, велик и милостив е Господ...
- Така е, чауш ефенди. Той не ще ни забрави, Той не ще ни остави.. . Пък и Царят ни е добър, ще ни помогне...
Риифат ага стана прав, изгледа още веднъж стените, тавана, сбогува се, както те се сбогуваха — по турски - и си излезе. Аз го последвах и също излязох вън на пруста.
- А! погледни тука. чауш ефенди. Виж, и тия греди са отсекли и изгорили. Един дъжд да завали, керемидите ще се съсипят. Как не ги е било грях, как не ги е било грях!..
И цъкаше Риифат ага, и клатеше старческа натежала глава.
После той надзърна в широката одая, обиколи еднъж двора и си тръгна с лека усмивка на скипрените устни, но с неизмерима тъга в душата.
Тоя сух, висок старик, с някакво благородство и в лице, и в говор, и в обноски, идва няколко пъти при мен. Се това разглеждане, тая разсеяност в начало, се тая дълга трогателна история на теглила и мъки. Аз го обикнах много и го приемах най-любезно. Няколко пъти го почерпих и с кафе.
Еднъж, пак така, както най-първо, като си седях прегърбен пред ниската си маса, чух някакво необикновено мърморене вънка. Не бяха войници. Тъкмо да изляза, платнището, пак така, се подигна малко, мярна се една детска хубава глава и пак се скри. Аз трепнах от изненада. Та ето, толкова месеци вече не бях видял усмивката и невинния поглед на дете. Излязох. Бе Риифат ага със своята дъщеря и меката си внучка. Дъщеря му се затъжила много за родната си къща и откога наставала и тя да дойде с него да я види... Най-сетне той се съгласява и ето го с цялото си малко останало семейство...
Дъщеря му бе висока, стройна — като баща си. Щом излязох, тя, като по инстинкт, се закри веднага с черния яшмак и аз не можах да ? видя лицето. У малкото нямаше тоя срам и тия закони на Исляма. То ме гледаше с детските си весели очи, пипаше с малките си пръсти лъскавите ми черни ботуши. Дъщерята на Риифат ага бе обърната с лицето към мене и, сигурно, ме гледаше през полупрозрачния яшмак.
- Как ти е името, хубаво ханъмче? - попитах аз малкото.
- Илдъз.
- А-а... Илдъз!.. голяма да пораснеш. Я ела с мене - да видиш какво ще ти дам! Ела де, Илдъз, ела де!..
То най-сетне се реши. Ние влязохме в килийка. Аз му дадох един сухар и три-четири бучки захар.
- А, как те казваха? Как те казваха тебе? - запитах го тихо пак.
- Илдъз. Илдъ-ъз!
- Ами голямото ханъмче?
- Маашукà.
- Тъй ли?... Маашукà?!..
Вън Риифат ага посочваше на дъщеря си отсечените греди, хлътналия покрив на пруста. И когато той се извърна малко настрана и застана гърбом към нея, тя откри яшмака си и в миг се забули пак. И в тоя миг някакъв ток помина през моето тяло... Аз видях две големи сини очи, с лека виолетова сянка под тях, две тънки черни вежди - изписани сякаш, но така естествени пак, един правилен албастров нос, какъвто само в картини съм виждал, една малка устица, розова и сочна - едно мило детско лице - лицето на Agnes.
V
Слух се разнесе пак за местене от селото. Но тоя път това не бе една съвсем безосновна новина, разгласена от мними телефонисти, щабни офицери и полкови адютанти. Ето, хората видели другите полкове на на път - с обозите му, с лазаретите му — с всичко. Еди кой си сериозен човек,който никога не би излъгал, видял приятеля си или брата си по шосето с полка, който се движел нагоре. Сега вече това не бе обозна новина.
Всеки от нас започна да си прибира полека покъщнината си, да претърсва и нарежда раницата си, отделяйки нещата, които могат да се вземат, от нещата, които могат да се оставят. Няколко вечери поред разговорите ни се въртяха се около тоя въпрос — къде ще бъдем и за колко време; дали ще намерим тия удобства тук, или ще киснем със седмици, а може би и с месеци, в калта на някоя уязвена от порои нива. И почти никой не искаше да напуща това войнишко село. Всеки искаше да остане за по-дълго на улегналото си креватче от празни сандъци, тенекии и тънки, шумнати гранки; всеки с видима тъга протягаше ръка да откачи торбичките си, качулката си, котелката, — да прибере канчето си, кутийките — дреболиите, наредени на поличката, над самата му глава. Кой знае... привързаността към тоя живот в това селце бе дотолкова голяма, че нямаше да бъде голямо чуло, ако някой излезеше да каже открито, че не иска да се мести, даже и при една пълна демобилизация на войската.
Но заповедта дойде. Разпореждането се направи. Утре, в толкова часа, нестроевата рота е на път.
VI
Обезлюди се, утихна селото. Къщите му добиха пак вида на мрачни развалини. Пак изсипана слама, парцали, книжа, разхвърлени кутии и разчупени сандъци, както по-преди. Оставен от началството си тук да посрещам и за последен път да изпращам някои команди от обозните коне, аз се чудех къде да отида, как да премахна скуката си, която ме налегна още първия ден. Обиколих помещението на домакинския взвод. Някого нямаше там. Около огнището на калайджията имаше тук-там изгорял памук и люспици обгоряла мед. Над сандъците на обущарите имаше много счупени и смачкани чамови клечки за обуща, малки парченца гьон и няколко изтрити вече налчета за ботуши. Под черницата на ковачите земята бе отъпкана и поръсена със стърготини от копита. Една шина от грамадно колело на английско оръдие бе изправена до стената — сигурно нарочно оставена от коларите, по нямане как да я пренесат. Тютюнорезът на старшията Христо бе захвърлен на една страна, а толкова дни бе изгубил той по него. Големият пън на огнището им бе угаснал. Само няколко искрици блещукаха слабо. Те сякаш ми говореха за стопаните на тая къща - че скоро са били тука, че са заминали и няма да се върнат вече.
Дворът на „огнестрелците“ ми се видя по-широк сега. Нямаше касите с патрони и бомби; също и оная, аеропланната бомба, която, по моя вина, щеше за малко да ми погуби живота. Креватите на Мито Ефректора, на Стефана Артиста и на другите техни другари бяха разтурени и, сякаш, със злоба и яд. Французкият щик, с който си препичаха хляба, бе пак така забучен на стената. Тенекията, в която често си приготвяха качамак, бе на средата на стаята — някой я ритнал с крак и смачкал. Парцаливите гетри, от бракувани ботуши, на Гроздана — водоносеца им, с изгубените пръсти на дясната ръка още в първите войни - бяха захвърлени, полузарити в разсипаната слама. Силна струя от въздушно течение преминаваше от двете срещуположни врати - сега отворени пак - без капаци и чували.
През деня — се пак ден: светло-зелени гори, планини — широки простори пред тебе — аз не чувствах толкова мъката на уединението и глухата самота. Но вечер, вечер... когато лека-полека се стопяваше всичко това и припадаше мракът на черната безлунна нощ!..
Преди, вечерно време, отивах при огнестрелците и там, до късна нощ, пред големия им пламнал огън, се разказваха приказки и изиграваха ненадейно и хорà - те си имаха и гайда напоследък. Или при старшията Христо, в домакинския взвод, се заседявах. Неговите приключения из четнишкия му живот по-рано и в остров Трикери напоследък бяха така интересни и нямаха край. А сега, от рано още, аз се прибирах в своята килийка, тъмна, опушена и полирана от дим, разчуквах позагасналия пън, поставях канчето си над жарта и, седнал на малкото си дъсчено столче, пушех цигара след цигара.
Аз и по-рано бях самичък в тая килийка, и по-рано всяка нощ самотността ми налагаше такива увличания и спокойни и волни размишления. Но тогава аз знаех, че наблизо, макар и не тъкмо зад моята стена, почти във всяка къща е пълно с войници, че живее, диша цялото село. А сега, аз знаех, че воловарите ги няма в горния обор, че в квартирите на домакинския и огнестрелния взвод, на санитарите и в хранителния склад няма жив човек, знаех, че в цялото село само моето огнище гори, че всички стаи и обори зеят като гробове — пълни с тишина и мрак.
Понякога се опитвах да попрочета нещо - в раницата си имах толкова много, и хубави, и любими книжки! Но нямах сили за тона. И тогава аз разтварях голямата книга на миналия си живот - срещах се и разговарях с приятели и приятелки, гледах някоя гледана пиеса в Народния театър, скитах по столичните булеварди, поздравявах най-учтиво някои, преструвах се, че не забелязвам други, срещах високия черен господин с малката глава и с големите златни предни зъби, двете сестри, кавалерствани постоянно от офицери. И опомняйки се дълго, дълго след това, аз се тръшнувах на кревата и едва към утрото можех да заспя.
VII
В последния ден дойде Риифат ага — той много отдавна не бе ме посетил. Сякаш баща си видях, умрелия си баща — толкова много се зарадвах, когато ми се показа той.
- А! чауш ефенди! Как така?!.. Останал сам-самичък!..
- Така се случи, Риифат ага. И се пак, като че ли това стана нарочно — да не си замина от тука, без да си взема сбогом от тебе.
- Наистина, чауш ефенди...
- Ами ти, защо не идвà от толкова време? Нима беше ме забравил вече?!
- Ах, не може да бъде, чауш ефенди! Не говори така. Ти седиш в моята къща, аз те обикнах като мое момче...
Ние седнахме на ниската софа в пруста и запушихме, както обикновено, без да прекъснем разговора.
- Е, тогава?.. Защо не се вести никак? Някоя друга причина ли има, или що?..
- Не питай, младо момче. Ние свикнахме вече на нещастията, и нека поне сами да си ги знаем и живеем с тях.
- Какво, Риифат ага? Тия ти думи означават нещо. Аз вече познах, че пак се е случило нещо с вас. Но какво, какво? Защо не кажеш?
Старият турчин не искаше да разправя. Някаква мъка го душеше отвътре, но аз не го оставих. Аз предугадиш сякаш в какво се състои това негово ново нещастие и поисках, на всяка цена да чуя потвърждението от самите му уста. И продължих наново:
- Сещам се, Риифат ага. Непременно имате болен в къщи. Болен, нали?
- Е, и това е от Бога, чауш ефенди.
- Малкото ли, Риифат ага ? Илдъз?! Илдъз?!.. Нещастното дете...
- Не малкото. Моето, моето момиче...
Аз едва не извиках високо, изговаряйки нейното име. Но веднага се опомних, смутен и с пламнали страни, както тогава, когато за пръв и последен път се огледах в нейните очи.
- Как тъй? Аз не я познавам, но се трябва да е била здрава и бодра, когато бяхте последния път тука?..
- Да, тогава бе добре. Тя се радваше на идване, бе весела, игрива. И бързаше най-много от всички ни да стигне по-скоро в селото и да види къщата, родната си къща. Но после...
- Какво после?
- Не знам. Някакъв зъл дух ли ни пресече пътя, или просто така ? е било писано от Бога, но щом се върнахме, тя се тръшна на леглото и вече не стана. Шемсие ханъм - имаме една стара жена в онова село - ? побая няколко пъти, но никак не ? помогна това; се лежи, плаче постоянно, никому не говори. Не знам... Но да оставим това, чауш ефенди...
Риифат ага махна леко с ръка и спря. Той не можа повече да продължи. При последните бавно изговорени думи гласът му се понижи дотолкова, че заприлича на детински хленч. Във вътрешните ъгълчета на хлътналите му очи, засенчени с дълги бели ресни, се показаха две светли сълзи. готови да се отронят.
- Тя ще оздравее, ще оздравее, Риифат ага. Бог ще се смили над вас! - поисках да утеша бедния старец и веднага преминах към друг въпрос. - Ами не ще ли се пренесете тука? Ето, аз утре си заминавам.
- Ще видим, чауш ефенди. А та си заминаваш, а? Напущаш ни вече?
- Да. Утре рано.
- А ще си спомняш ли някога за нас.
- Ето, Риифат ага, - започнах аз - В това тефтерче съм забелязал на няколко места твоето име. Аз често ще прелиствам тия малки, изписани листа. И където и да отида, колкото и време да се измине от нашата раздяла, аз се ще си спомням за тая твоя къща, за килийката, в която толкова време живях, за тебе - за всичко. Но дали ще се срещнем някога, Риифат ага?
- Не се знае, чауш ефенди, не се знае - отговори той и в гласа му имаше такава кротост и тиха печал на истински приятел... - Може би скоро ще се свърши тая проклета война; може би, после, ще заминеш по някаква работа за Солун и...
- Да това ще направя, Риифат ага - прекъснах го аз и непременно щом се усмирят времената. Пътьом ще се отбия тука. Ето-о-о... Значи, ще се видим пак!
- Дано Аллах те чуе, младо момче...
След това Риифат ага стана от софата. Той против обичая си тоя път не пообиколи милата си къща, макар и твърде отдавна да не бе я виждал. Извадих из раницата всичкия си неприкосновен запас от сухари, захар и чай и му ги дадох да ги предаде на малката Илдъз. И се чувствах щастлив, така щастлив при мисълта, че и Маашукà ще може да накуси от тях. После ние се сбогувахме най-сърдечно с него. Аз го изпратих дори до старата развалена чешма вън от селото. И когато той се отдалечи напред, аз дигнах десницата си и тихо извиках: „Риифат ага! Кажи на твоята Маашукà, че аз ще си замина и че скоро ще се върна пак за нейните сини очи, за сините ? очи. Кажи ?, и тя ще оздравее... Маашукà! Маашукà...
VIII
Всичко бе разпратено към новото място. Дойде и последната нощ. Заранта трябваше да потегля и аз - заключителното постановление, както ме нарече интендантът, когато тръгна и ме остави тука. Огънят ми бе угаснал през тая последна нощ и не се реших да го запаля. Килийката ми настина и стана по-мрачна сега. Пред жумящото кандилце, което си бях приготвил от една английска масленка и гилза, наредих и пристегнах раницата си. Дълго мислих какво да правя с английските журнали — всички бяха ценни за мене, всеки бе отделен и пълен албум. А трябваше всичко да нося на гръб - и раница, и шинел, и платнище, и одеяло, и котелка, и французки щик, и английска фуражка, и какво ли още не. Откъснах няколко листа с най-хубавите портрети и пейзажи, свих ги на тръба, за да не се пречупят, и всичко друго оставих на масата — над патронните сандъци. Дали ще дойде тука някой мой заместник — помислих си аз, — който да подскочи от радост и да благодари на тоя, който ги е оставил — или пък ще се втурнат премръзнали войници, късно през нощта, и ще късат лист но лист, и ще горят, за да се постоплят?.. И едните, и другите ще извлекат полза...
Сутринта, пристегнат, натоварен и готов вече за път, отидох да повикам Пеша — едничкият човек от нашата рота, останал тука освен мене. Той живееше на другия край на селото, в една плевня. Оставен бе от ротния командир да пази един умиращ кон - това бях забравил аз. Казано му бе: ако оздравее и се дигне конят, да потегли веднага с него, ако пък умре или пък не се дигне в тия пет-шест дни - да го остави и с мене да догони полка. Актът за смъртта на коня бе по-рано приготвен и се пазеше в папката на ротния писар. Оставаше само да се подпише, след моето отиване и долагане за това.
- Как е конят, Пешо? - запитах аз стария коняр.
- Няма да го бъде, господин В** -отговори ми Пешо, като дигна вежди и заклати глава. - Се тъй от толкова дни насам... Лежи, бързо диша, разтваря широко очи... Страх ме обземаше, господин В** през нощта. Светят му очите в тъмнината, той пъшка, също като човек, също човек...
Пред устата на черния кон, завален на дясната си страна, с обтегнати нозе напред, Пешо бе поставил чисто ароматно сено. Посипал му бе и ечемик. Но горкото животно не помръдваше глава. Стръкчето от суха детелина, което Пешо му бе турнал в устата, стоеше се така — увиснало надолу. Бела пяна се прецеждаше през издадените му навън големи зъби. Очите му сълзяха, плачеха...
- Сега трябва да оставим коня, Пешо, и да си заминем и ние. Не гледаш ли?.. Той бере душа и надали ще доживее до обяд.
- Ах, господин В** - въздъхна тоя простичък, добродушен човек. Животно е наистина, обикновен кон, като всички други. Но да знаеш как ми е мъка за него... Ето, той ме гледа право в очите и ми говори, и ми се моли...
- Хайде де, Пешо. Че малко ли други коне измряха по пътища, по урви, в снежните преспи през зимата!...
- Не е така, господин В**. Това е съвсем друго, Толкова дни и нощи, аз свикнах вече с него в тая плевня. Той ми бе като болен другар, болен стар приятел. И сега ми се струва, че някакъв близък човек, от моята къща човек, се губи, умира...
Между това, Пешо претърсваше едно-друго, закопчавà, завързвà и се приготви.
На излизане той погали коня по челото.
- Трмш, трмш... Прощавай, горкото ми конче, прощавай!..
Когато бяхме вече на прага, конят изпъшка тежко и продължително, опита се да дигне глава, но не можа. Той извъртя само големите си пламнали очи и в тоя поглед имаше и ридание, и плач, и последни, прощални думи на умиращ човек...
Мълчаливи и двамата с Пеша, ние поехме пътя нагоре — към тисовата гора. На първата височина аз се спрях. И, обърнат към пустото село, аз хвърлих последен поглед към къщата на Риифат ага, към плевнята с изоставения кон, към пътя, който минаваше край старата развалена чешма и водеше още по-нататък... После гората ни закри.
Едри капки, милиони сълзи сякаш, закапаха скоро от нависналото черно небе.
