Библиотека на Павел Николов: ИЗКУСТВОТО ДА ОСКЪРБЯВАШ

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА" [1]

Моля да отбележите, че аз не призовавам към нищо. Нещо повече, не бих искал някой да споделя моите възгледи. Масовото трябва да остане масово, а детайлното – детайлно. Има съвкупност от представи, която в никакъв случай не трябва да става общоприета.

В този конспект наслагах най-различни фрагменти от моите лекции. Тяхната генерална тема е абсолютното свободомислие и, като следствие, майсторството на публицистиката. А то понякога се нуждае от доста екзотични илюстрации. Естествено, като такива аз използвам теми и образи, които са най-разбираеми за моите слушатели.

Защо е нужно абсолютното свободомислие? Разбира се, то не е цел, макар че понякога позволява да се наслаждаваш на неоглупяването. То е инструмент, без който няма смисъл да се занимаваш нито с публицистика, нито с наука.

Политиката е била, е и ще бъде прекрасен материал за изработване на подигравателни навици. Особено е подходяща за това политическата реалност в Руската федерация. Тя е толкова сочна и маразматична, че е трудно да си представиш по-добър тренажор. Разбира се, хулиганската волност за отношение към нея идва само тогава, когато сте напълно свободни от всякакви политически възгледи.

И така, да разгледаме събитията през последния месец.

Националната ерекция, която Кремъл предизвикваше толкова дълго, най-сетне се състоя. Едновременно с това възникна и въпросът за по-нататъшното ѝ използване.

Но!

Приемащият орган в Сирия се оказа нищожно малък, в Донбас - миниран, а дяволското НАТО успя да нахлузи на Прибалтика девствен пояс. Резервният вариант с Беларус също се провали. Там всичко се оказа така здраво натъпкано с картофи, че нямаше къде да се навре надървеното руско величие. Какво да се прави сега с тази ерекция, никой не знае. Рано или късно на Кремъл ще му се наложи отново да трака с зъби по чашата [2], напомняйки на „братята и сестрите“ за вълшебните възможности на дланите.

Този гаден момент наближава. На публиката ѝ домъчня за държавност, иначе казано – за фронтове, за изтезания, за купони. Тя иска вериги и камшик. А Кремъл не разполага с тях в промишлено количество. Освен шоуто „ходещи мъртъвци“ няма какво да предложи на населението.

Както мракобесните, така и либералните аналитици са страшно обезпокоени. Те си миришат един на друг прес-изпражненията и с папагалска настойчивост диагностицират у опонентите си „фашистки вирус“, „революция“ и „русофобия“. Те са все разплакани, все нещо ги боли. Катафалки биха украсили пейзажа, разбира се, но, за съжаление, никой от аналитиците не е все още умрял от болка за отечеството.

Те хленчат, но са съгласни да бъдат и занапред едни от малките чудовища върху дивото платно на Русия. Уви, никой не иска да се дистанцира и да види чумното очарование на положението. Те не могат да възприемат страната като грандиозен анатомичен театър, където на столовете са седнали готови за препариране смисли и редки същности.

Аналитиците сами са си замъглили мозъците със своя плач за „отечеството“, „народа“, „морала“, etc. Тази обременености са, разбира се, мили, но именно те лишават от възможността да се мисли ясно. Именно от тях трябва да се избавим най-напред. Впрочем, както и от всякакви политически възгледи и пристрастия. Публицистът, натоварен с въпросните понятия, прилича на анатом, който отива в операционната зала не да реже, а да ридае.

По-добре е да нямаш никаква родина, отколкото да култивираш като такава някакво сметище. Просто защото „се е случило така“ и защото ни е „майка“. Не трябва да се търпи една побъркана старица, която души внуците си и пали пердетата. Едно завъртане на глобуса свидетелства, че изборът на възможно „родини“ е доста голям. (Разбира се, това не се отнася за тези случаи, когато в перспектива се очертава много голямо наследство. Тогава човек може да изтърпи даже пердетата.)

* * *

За „народа“ трябва да се забрави, както и за уважението към неговия „избор“.

Това, че тези, които гледат „Битки на екстрасенсите“ [3], викат „Крим наш!“ и изпиват милиарди бутилки водка са си избрали кумири, не трябва да ни задължава с нищо. Политическите предпочитания на тази публика имат същата стойност като техните интелектуални и културни пристрастия (иначе казано – нулева). Понятието „народ“ е само част от примитивната агитация, съчинена от режима. Както поповите говорят от името на „бога“, така и режимът говори от името на „народа“. А споменаването от властите на това хлъзгаво понятие означава само за това, че те залагат на най-примитивните свойства на населението.

* * *

С други думи, не трябва никога да пропускаме възможността да се подиграем с властта. За това може да се използва всеки предлог, ако няма такъв, следва да се създаде. А изтриването на краката в различните светини е най-важна част от професията на публициста. Впрочем, разнообразието от светини задължава и да имаме разнообразни подметки. Повечето светини са отровни и изискват здрави протектори на обувките.

За съжаление, закон на Руската федерация ни лиши от прекрасната възможност да оскърбяваме чувствата на вярващите. Но останаха още много всякакви „сакралности“, които по своята глупост изобщо не отстъпват на религията. Например традициите, идеологиите и патриотизмът.

При това не трябва да се страхуваме, че ще сринем нечии убеждения. Истинският патриот няма да се откаже никога от вярата си, че в шапката на фокусника живеят зайци.

* * *

Между другото.

Качеството мислене може да има и пряк практически смисъл. Да си спомним Джереми Бентъм. Този дързък за времето си мислител бил мумифициран. Ковчегът с неговите останки бил поставен в хола на Лондонския университетски колеж. Но с времето около мощите на Бентъм започнали да се случват загадъчни събития. Капакът на ковчега се оказвал на сутринта отместен. През нощта в хола се трошало стъкло и се разнасяли странни звуци.

Разбрало се, че един от лаборантите, г-н Мил, свикнал да събира „нещо като масло, изтичащо от главата на Бентъм“. Г-н Мил пояснил, че въпросната субстанция подхожда най-добре за смазка на лабораторните хронометри. Редица опити потвърдили, че „маслото“ наистина няма никаква конкуренция.

Разбира се, предположението за връзка между интелекта на Бентъм и качеството на смазката за хронометрите е абсолютна глупост. Но, като всяка глупост, дадената история може да послужи за прекрасна алегория на това как главата на учения служи на науката.

* * *

Понякога има реплики от аудиторията.

По-специално беше зададен въпрос кое произведение на художествената литература ми е повлияло в детството.

Отговорих честно, че най-вече „Престъпление и наказание“, което ме уговориха да прочета (по диагонал). Бях малък и още не можех да се защитавам от всичките тези вторични суровини.

Но от тази книга определена полза все пак имаше. Усвоих добре, че като извършиш някое голямо безобразие, никога не трябва да се измъчваш. Именно „угризенията на съвестта“ водят най-често до разобличаване. Те променят съществено поведението и като резултат ни изправят пред „провал“.

1. “Ерарта“ – музей на съвременното изкуство в Санкт Петербург (бел. авт.).

2. На 3 юли 1941 година, когато руските войски отстъпват повсеместно под напора на германската армия, Сталин произнася реч по радиото, по време на която пие вода и в ефир се чува как потракват зъбите му по чашата - ръката на Вожда трепери (бел. прев.).

3. "Битки на екстрасенсите" - долнопробно руско телевизионно шоу, което внушава на зрителите, че реално съществуват паранормални явления (бел. прев.).

КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

Антарктическата проповед на Гундяев имаше несъмнен успех: шестнадесет пингвини приеха православието. Сега вероятно ще трябва да сменят обичайната му титла с нова: Патриарх Московски и на Всички Пингвини [1].

Патриарх Кирил (Гундяев) сред пингвините в Антарктика

Но въпросът изобщо не е в новите статути. Всичко е доста по-стратегично. Чудото с пингвините беше явено на "руския свят" "за утешение", а също за предотвратяване на възможния разкол на църквата след седянката в Куба [2].

Извънредните предпазни мерки са разбираеми. Предполагаемо „руският свят“ можеше да се разкъса приз февруари на хиляди секти.

Да поясним.

До неотдавна лоното на Руската православна църква изглеждаше вечно и уютно. Но кубинската врътка зачеркна всичко. Най-важните традиции на православието бяха всъщност обозначени от Гундяев като забавно недоразумение, а убежденията на почитаните руски светци - като глупост. На живо да целува папския плавник, разбира се, не се видя, но, както е известно, има и „въздушни“ целувки. Православието с всички тези, които мразят „латинската ерес“, като светите отци Феодосий Печорский и Йоан Кронщадский, беше „слято“ по време на няколкочасовата мила беседа.

След като тайнството на голямото сливане завърши, беше натиснат съответният бутон и в черепите на църковните функционери заработиха моторчета. Тяхното жужене гласеше, че в Куба се е състояла „среща на хилядолетието“, изпълнена с непостижими за ума смисли. На събитието беше присвоен официален статут - „благодатно“. Стана ясно, че при необходимост може да се оправдае и сливането на Руската православна църква с култа вуду.

Срещата на патриарх Кирил с папа Франциск в Куба

Но!

Никакви сътресения и разколи нямаше.

Не запламтяха манастири и не загърмяха веригите на мъчениците. Православната маса не забеляза как рухна една хилядолетна традиция на нейната вяра. Отначало се задейства трика с опингвиняването, а след това вниманието на богомолците беше отвлечено от бавачката и други разни лабутени.

В близкото минало значително по-малки корекции на църковния курс потапяли страната с кръв. Със самозапалвания и бунтове отговаряла православната Рус на дребните промени в духовните ѝ традиции.

А ето че глобалният номер на Кирил не направи изобщо впечатление на православните хора. Разбира се, не мина без полемики по местата за пушене в семинариите. Но там се обсъждаше само един въпрос: наистина ли по време на историческата среща Франциск е бил с плавници, старателно прикрити от расото? (Това, между другото, е възможно, защото папата имаше откровено желание за плаж и със сигурност е чакал края на тягостното „сливане“).

Завистливо безпокойство предизвика у семинаристите и червенината на патриаршеския нос, което между другото се обяснява лесно с кубинския пек и с кубинския ром.

Носът и плавниците... За едно паство, което някога убивало и умирало съвсем лесно за това с колко пръсти да се кръстиш [3], това, разбира се, не е солидно. Деградацията е очевидна, но нейната причина е проста. Религиозната вяра днес е чисто декоративно явление. Разбира се, тя все още е годна форма за доноси, погроми и дебелащина, но самото ѝ съдържание е абсолютно безразлично за „вярващите“.

Вероятно могат да се прерисуват иконостасите, като се заменят физиономиите на светците с ликове на пингвини. Бунтове няма да има. Благочестивата публика ще благодари горещо на началството и ще се умили от клюновете.

Православието се е изчерпало. Нищо удивително. Дори смъртоносният уран трансмутира с времето в химически скучно олово.

Но сред угасващото паство на Руската православна църква има и изключения. Неопингвинените са преглътнали вече сълзите, измъчват се днес и надигат глас: къде да спасим сега душата си?

Техните терзания са, разбира се, оправдани. Но ми се иска да утеша нещастниците. Защото пазарът на религиозните услуги е голям и разнообразен. А начините за спасяване на душата са изложени на този пазар в най-широк асортимент.

Има луксозни методики, а има и напълно прилични образци на ниски цени. Има тъмна архаичност, има и засукан модернизъм.

Разбира се, вярващият човек предпочита максимално древните начини, предполагайки справедливо, че колкото по-невеж и по-тъп е бил изобретателят на „душеспасението“, толкова повече истина има в неговата методика.

Това е правилен подход към проблема. Убедеността в съществуването на душа е задължителна съставна част именно на дивашките представи и на първобитното мислене. Само непомътнената от нищо примитивност ражда истинска духовност. Не случайно през епохата на ранното християнство се ценяла толкова много „eris ani intersi“ („истината на неизтрития задник“).

Да поясним смисъла на този живописен термин, който може да се употребява както в пряк, так и в преносен смисъл.

За разрешаването на богословски или мирогледни спорове винаги канели някакъв знаменит отшелник. Ще отбележим, че антисанитарното състояние на отшелника е било най-доброто свидетелство за неговата духовност. Разбира се, ефектните вериги също имали значение. Но истинската причастност към бога и истината все пак се определяла от степента на покриващата тялото мръсотия.

Да последваме тази благочестива логика.

Желаейки да намерим най-добрия начин за „спасение на душата“, трябва да изберем от всичките задници на световната история най-неизтрития. И неговото мнение ще бъде най-авторитетното.

Конкуренцията тук е много голяма. Не бих искал да разстройвам патриотите, но техният екип е аутсайдерски. Разбира се, и руската църква може да се похвали с глупостта, диващината и антисанитарността на своите учители. Но... но в дадения жанр има по-впечатляващи образци. И много по-древни. Съответно и начините им за спасение са по-добри от удрянето на челото в пада и от дъвченето на божията плът.

С тях трябва да се запознаем, да направим своя избор и да избием завинаги от главата си плавниците и червения нос.

Удивително изящна е методиката на приморските даяки. Техните шамани завързват за пръстите на ръцете си множество риболовни кукички. Когато душата започне да се отделя от тялото, те я засичат ловко, улавят я и я дърпат.

Но!

При всичко това те така викат и бият тъпаните, че нито един етнограф още не е успял да чуе отговор на въпроса за съдбата на уловената душа. Това, разбира се, не е така обидно като пълен иконостас с пингвини, но неопределеността потиска.

При народността гайда нещата стоят по-добре. Техните магьосници използват голяма куха кост, в която запушват заблудилите се или отлетели души.

При различните диваци методиките за спасението на душата са различни. Защо? Работата е в това, че няма единно мнение даже за дислокацията на душата в организма на човека. Богословите с кост в носа не могат да се договорят с богословите в митри.

Папуасите, парапсихолозите, кафрите и библейските евреи са уверени, че тя се намира в кръвта. Тасманийците, бушмените и православните философи определят за място, където е разположена, сърцето. Племената овамбо, Платон и ескимосите разполагат душата в гърдите и черния дроб, а платониците откриват още една (добавъчна) душа, която се таи в поясния дял на гръбначния стълб. Според древните лонгобарди душата, във вид на змия, се намира в червата, а според коряките можем да я видим на върха на главата като малко огънче.

Тази неопределеност усложнява работата със спасението. Но, за щастие, зулусите са изобретили метод, примиряващ всички противоречия. Този велик народ съвсем наскоро престана да яде цигарите и научи какво е истинското им предназначение. Водейки в духовните дела, зулусите се отнасят ревностно към душата и нейното спасение. Те са разработили процедура, за която са необходими само пет барабана, торбички и опушвалня. Иконостас, потири и кубета не трябват.

Как се извършва тайнството на спасението?

„Приемникът на покойника отрязва от трупа част от половите му органи, разрязва на късчета лявата му ръка, разсича долната му устна и изрязва от средата на челото му късче кожа. Всичко това опушва на огън, а след това го зашива в торбички с различна големина“ (Б. Оля).

Процесът заема няколко дена. Съпровожда се с писъци и биене на барабани. Ако по време на опушването ритъмът на петте барабана е бил спазен правилно, на душата е осигурено и спасение, и практически неограничен срок на запазване. Участие на пингвини в церемонията не е предвидено.

-----------------------------------

1. Вместо: Патриарх Московски и на Всичката Рус. (бел. прев.)

2. Става въпрос за срещата на руския патриарх с папата в Куба. (бел. прев.)

3. Така наречените старообрядци, които не приемат църковната реформа на патриарх Никон и цар Алексей Михайлович, прокарана от 1650 до 1660 година, се кръстят със събирането на два, а не на три пръста на ръката. Гоненията срещу старообрядците по това време, а и по-късно, са изключително жестоки. (бел. прев.)

ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

Рано или късно ще настъпи ден, когато мокрите от сълзи проценти ще вият отново над тялото на стопанина. Ще се определи денят на погребението. Но докато публиката се закичва с лентички, а караулите шлифоват печалния канкан, непременно трябва да бъде извършена една пикантна процедура.

Великата глава ще бъде скалпирана и ще бъде дадена за последно разрязване.

Всичко ще бъде както се полага. Скалпът ще бъде закачат с щипка за пране, за да не го оповръщат случайно надзираващите аутопсията лейтенанти. В разголената челна кост се врязва ъглошлайф. Ще извадят мозъка и ще го поостискат, за да изкарат излишните течности и станалата кафеникава кръв. Ще го претеглят, ще го измерят и ще направят няколко инжекции. А след това ще го потопят във формалин.

Празния череп ще съединят с винтове. Ще нахлузят обратно скалпа и ще го срешат настрани. Така че, когато лафетът затропа по паважа, във великата глава вече няма да има нищо.

След няколко седмици формалинът ще свърши своята работа. Полукълбата ще придобият приятна еластичност и ще станат годни за изучаване. Нищо необикновено. Това се случва с мозъка на всеки забележим персонаж както от местната, така и от световната история.

Разбира се, по време на аутопсията не дежурят винаги бледи лейтенанти, но самата процедура е неизменна. Диктаторите, учените, литераторите, etc. се полагат днес в ковчега по принцип вече без мозък.

Работата е в това, че до ден днешен битува убеждението: по особеностите на извивките, браздите и вентрикулите могат да се разгадаят „геният и дръзновението“, които са различавали притежателя на дадения орган от останалите homo.

Това е относително прясна тенденция. Не е на повече от две столетия.

Разбира се, преди всичко било иначе. Нашите деди ценели главния мозък на човека. Те пробивали дупка в основата на черепа, удобна да пъхнат вътре лапа, да извадят и да изядат всичките субстрати на двете полукълба. Но когато времето на питекантропите минало и нравите загрубели, хората започнали да вадят мозъка без всякакво гастрономично (или друго) приложение. Така по-специално постъпвали египтяните, които обичали да сушат и боядисват своите покойници. Библията, разбира се, нямала понятие за ролята на този орган, а разните антични автори предполагали, че в черепите се намира същото вещество като във всичките останали кости.

Впрочем, едва ли има смисъл да се изброяват всичките забавни неща, които съставят историята на разбирането какво представлява мозъкът. Всяка нова епоха се стремяла да затъмни с някаква глупост предходната.

Но! Няколко особняци, въпреки насмешките, кладите и проклятията, все пак съумели да разберат ролята на главния мозък и да свържат своите разбирания в една система. С произведенията си те създали във времето верига от твърдения с нарастваща точност. Това бил дълъг и труден процес, сриващ грубо масовите представи. Като резултат настъпил поредният парадоксален „фазов преход“. Мнението на единиците победило убежденията на стотици милиони и станало общоприето. Човечеството се съгласило, че дължи своите успехи именно на главния мозък.

Отначало всичко това забавлявало и възхищавало. Мозъкът бил издигнат в култ. Но скоро култът се отделил от реалността и започнал да живее свой лустросан живот. Номадствайки по разни издания, той съседства със задните части на моделите и хубавее заедно с тях. Днес бляскавият образ на „полукълбата със стрелките“ е изместил научното разбиране, основаващо се на фактите и най-важните теории.

Защо е станало така?

Работата е в това, че тук научното знание се счепкало отново с догмите на културата. Разбира се, победил митът за уникалността на човека, а знанието било погребано в скучни монографии.

Нека да го разкопаем и да погледнем: в какво се състои то?

Преди всичко в това, че човешкият мозък е най-обикновен продукт на еволюционния конвейер, съвсем неподходящ за „венец на творението“.

Този мозък е с ниска стойност, крайно ограничен в своите възможности. Което, между другото, не е удивително. Защото бил създаден да задоволи скромните нужди на питекантропа. През последните милион години нещо в този мозък атрофирало, а нещо се развило. Но в скромно отношение. „Класът“, разбира се, останал същият.

Притежателят на такъв мозък е обречен на ограничено възприемане на събитията и явленията. Неговите сетивни органи не възприемат инфразвука, ултразвука, поляризираната светлина, магнетизма и всичките видове електромагнитно излъчване (освен видимата светлина). Недостъпни са му събитията от всички равнища на микросвета, а също така дифракцията, електрорецепцията и активната сонация, която дарява част от животните със „звукозрение“ и т. н. Да бъдем откровени: този мозък прилича по нещо на коляното.

От човека са скрити минимум три четвърти от най-важните природни явления. Той прилича на сляп и глух глупак сред Дисниленд, над който се пръскат фойерверки и всичко наоколо блести, вика, гърми и танцува. А нашият глупак е уверен, че върви в тишина, по сивия и празен коридор на някаква клиника. В сравнение с истинската картина на света нашето пространство е безцветно и примитивно.

Пример: материята на заобикалящата ни среда е наситена с ярки електромагнитни произшествия. Те ту раздират, ту съшиват реалността. Но в човешкия мозък няма субстрати, които биха могли да регистрират това и да го направят част от съзнанието.

Да, появили са се прибори, позволяващи на човека да види част от това, което е скрито за прякото му възприятие. Но това са само компенсатори.

Ще поясним.

Каменната брадва е възмездила на homo това, че му липсват нормални нокти и зъби, а масспектрометрите и микроскопите са възмездили недостатъците на мозъка. Ще отбележим, че това възмездяване е кратковременно и достъпно само за единици. То всъщност не променя нищо, защото ни запознава само с отделни явления. Няма прибор, който едновременно и симфонично да компенсира на човека всичко това, от което е лишен. (Ще отбележим, че появата на компенсатори във вида на прибори е най-доброто доказателство колко скритата от мозъка информация е била необходима на хората).

Трябва също така да помним, че мозъкът на homo е наследник на всичките етапи на развитие на нервната система на гръбначните животни. Това не е леко наследство. То товари постоянно нашето поведение с примитивност, но ние не можем да се откажем от него. А командването с мозъка е останало завинаги от най-древни негови структури. Ще припомним, че те са се формирали в епохата на палеозоя, когато силата и пълноценността на агресията решавали почти всичко, а „останалите“ качества били напълно излишни.

Свършил палеозоят. Дошло веселото време на питекантропите. То добавило към наследството и деменцията, който била милиони години нормативно състояние на древния човек.

Във всичко това няма никаква трагедия. Трябва само да помним, че илюзиите са неуместни. Нещастният homo явно не е този любимец на еволюцията, върху когото тя е съсредоточила своите усилия. Разбира се, затвореният в нашия череп ресурс позволил да разчетем алфа константата и температурата на Планк. Това впечатлява.

Но има подозрения, че основанията за гордост не са много. Да си спомним с какъв труд човечеството е покорило тези върхове. Процесът на тяхното покоряване е продължил пет хиляди години.

Толкова усилия обаче не са хвърлени, защото явленията са много сложни. По-скоро те са очевидни и примитивни. Напрегнатото им откриване се обяснява единствено с ниските „технически“ характеристики на мозъка на откривателите.

Както виждаме, знанието на историята на главния мозък слага край на въпроса за неговите „тайнствени“ потенциали. Въпреки това романтиците продължават да търсят материалния субстрат на „гениалността“. Научните институти години наред преливат от пусто в празно, търсейки в маринованите мозъци склонността към лидерство или ораторския дар.

Великите злодеи на ХХ век били изследвани с особено усърдие. Изключение прави Сталин. Веднага щом за „бащата на народите“ била потвърдена посмъртно дифалия, интересът към неговите мозъчни извивки се изпарил, а цялото внимание се съсредоточило върху рядкото уродство.

Да допълним.

Йосиф Висарионович само се радвал на своя двуглав пенис. Тайно били изготвяни малки корони, лентички и гербове. Вечерно време Сталин създавал пикантни композиции, като канел най-приближените си хора да ги съзерцават и да се умиляват. Между другото, диагнозата „параноя“ е поставена на Сталин от Бехтерев, когато Коба, искрейки и червенеейки, показвал своята „конструкция“ на стария психиатър.

С останалите маниаци нещата не са по-добри.

Мозъкът на Чикатило бил безнадеждно развален. Изпълнителите на смъртното наказание прапоршчици се престарали и пръснали главата на Андрей Романович на парчета. Друг сериен убиец, Тиодор Бънди, също не можал да предложи своите мозъчни полукълба на науката. Те се сварили в черепа му, когато шерифът изпробвал върху Бънди пределната мощ на затворническия електрически стол.

Мозъкът на изкормвача Дамър забранил да се вади неговият сантиментален баща, но пък маниакът Уейн зарадвал мозъковедите. Мозъкът му бил изваден внимателно и своевременно. Но никаква разлика между мозъчното вещество на Уейн и известните стандарти не била открита.

С Ленин било още по-забавно. Мозъкът на Илич бил превърнат в тридесет хиляди препарата. Над тях се потели четиридесет години четиристотин невроморфолози, хистолози и молекулярни биолози. Тринадесет професори се преуморили така, че самите те станали донори на препарати. Двама се застреляли, а шестима се умопобъркали. Единият от умопобърканите бил уличен от колегите си, че яде микропрепаратите от латералното коленчато тяло на мозъка на Ленин. Над мозъчните полукълба на Илич са се разразили стотици истерии, а общия литраж на сълзите не може да бъде пресметнат.

Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), Народният комисариат по здравеопазването на СССР и лично другарят Сталин с всяка година все по-категорично искали да се представи някаква уникалност. Това искала и зрялата съветска власт. Целият състав на специалния отдел на Централния комитет уговарял академик Саркисов, който ръководел изследванията, да намери „поне нещо“.

Но заключението гласяло: „…основните особености на мозъка на В. И. Ленин са типични за почти всеки трети по ред мозък“. Тези данни били, разбира се, дълго време засекретени. А след това станали безинтересни.

Упоритият homo обаче не иска да се разделя със своята мечта. Така че церебралната комедия ще се повтори и на лейтенантите отново ще им се наложи да дъвчат лимон, за да потиснат рефлекса за повръщане.

Очакваният резултат няма да се състои. Субстрат на гениалността, разбира се, няма да бъде открит. Което, между другото, съвсем няма да попречи на притежателя на поредната „велика“ глава да се настани комфортно в Мавзолея. Няма да се наложи да изселват Илич, защото Мавзолеят е заведение с легло за двама. А при желание там могат още да се настанят няколко маниака, включително и притежателят на двуглавия пенис.

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

Религиозната вяра може да се сравни с козината. През първите етапи на еволюцията гъстата мазна козина по тялото на човека била напълно уместна. Тя го топлела, защитавала го и му осигурявала лесна закуска: в нейните дебри винаги можело да се наловят калорични паразити. Но минали няколко милиона години и започнал периодът на обезкосмяването. Най-напред от мръсните сплъстени косми се показала гола физиономия. След това настъпила епоха на общо оплешивяване на човека. Еволюцията го освобождавала неумолимо от козината, от нейните ядливи обитатели и от сладостта на постоянното чесане.

Разбира се, това било много жестоко. Но нямало каква да се прави. Налагало се да се оплешивява, защото след като се изкачил малко по йерархичната стълба, homo получил достъп до голямата мърша. До телата на големите умрели животни. А този продукт изисквал дълбоко завиране навътре. Съдържащите се в него течни и полутечни гнилостни субстрати напоявали козината и превръщали окончателно нашите прадеди в ходеща помийна яма. Така че обезкосмяването на човека станало по същата причина, която оголила врата на лешоядите. Но лешоядът е деликатна птица. Тя не се завирала навътре в мършата и затова запазила голяма част от перата си. А homo се оголил напълно.

Може и да не е станало точно така, както си го представям аз. Но това не е важно. По една или друга причина човекът се избавил от уютната козина. И това се оказало извънредно полезно за неговото развитие, размножаване и оцеляване.

Приблизително същото би трябвало да стане и с козината на неговия разум, с религиозната вяра. Някога за примитивното първобитно мислене тя била естествена и комфортна. Тя топлела и дарявала чешещата сладост на молитвата. В нея се въдели приятно сърбящи убеждения. Но с изменението на интелектуалната среда тази „козина“ би трябвало също да изчезне.

Но това не се случило. И до ден днешен я носят 90% от хората. Тази „козина“ се боядисва, къдри и подстригва в съответствие с религиозната мода и местната култура. Разбира се, върху нея може да има по-големи или по-малки плешиви места, но все пак, въпреки всичките закони за развитието, тя се запазва като цяло.

Тя има стотици названия: кабала, православие, шинтоизъм, будизъм, ислям, метафизика, etc. Но въпреки множеството имена и цветове, това е едно и също явление, имащо една природа и едно предназначение. Атрибутиката на култовете е различна, но смисълът им е общ: наличие на външно управление на света.

Науката скубела на фандъци тази „козина“, журналистиката също. Но тя растяла независимо от всичко. Накрая квантовата механика препарирала самата реалност. В нейните дълбини бил открит комплект от физически явления, генериращи цялата видима и невидима материя. Разбира се, за никакво „външно управление“ там и дума не можело да става. Но „козината“ преживяла лесно и това.

Култивирайки злоба и забрани, тя винаги пречела откровено на човешката развитие. За нейното сублимиране били похабени напразно скъпоценни столетия. Именно тя задвижвала социалните „асансьори“, издигащи на власт най-примитивните представители на вида. Очевидна е и нейната безполезност: всяко биене на челото в пода пред символа на което и да е божество е най-малкото безрезултатно.

Според всички закони за развитието от вярата би трябвало да останат само забавни спомени. Но тази „козина“ няма намерение да окапва, а продължава да определя мирогледа на абсолютното мнозинство от хора.

Масовостта на религиозната вяра не доказва нейната обоснованост или необходимост. Може да вземем 200 000 000 патици и да ги научим да крякат едновременно при вида на надуваема топка. Патешкото единодушие, разбира се, предизвиква шоково впечатление. Но то няма да е доказателство за някакви необичайни свойства на топката, а по-скоро ще е характеристика на патиците.

С други думи, тайната на вярата трябва да се търси там, където се намира: в коренните особености на homo. Тоест там, където нашите познания са и без това непълни, а благодарение на антропологията и психологията с всяка изминала година стават все по-зле.

Работата е в това, че – за да разберем явлението, е необходимо да знаем неговия произход.

Фундаменталните качества на човека са се формирали през онази епоха, когато понятието „да спасиш кожата си“ се е употребявало в пряк, а не в преносен смисъл. Така нареченият „доисторически“ период е бил най-продължителен и най-важен за нашия вид. Тогава се решило какъв да бъде човекът. Целият механизъм на нашата висша нервна дейност е плод именно на този период, когато homo бил стадно животно, занимаващ се с търсене на мърша и канибализъм. За няколко милиони години се заложили и се утвърдили всичките видови навици, особености на поведението и биологични привички. Абсолютно всички основни качества на човека са родени през тази епоха. Включително и това свойство, което го кара да целува дъски с изображения или да реже глави на гяури.

За влиянието на този период говорят и цифрите: така нареченият „доисторически“ период се състои от минимум 200 хиляди поколения, а така нареченият „исторически“ – от 200. Ще отбележим, че биологията ни учи, че всеки организъм е колебаеща се сума от свойствата на всичките негови предшественици.

Всичко това, което ни представя фиксираната история (200 поколения от Шумер), е нищо. В момента, когато се появила писмеността, homo е вече оформен окончателно и само реализира своите особености.

Трябва да помним, че напудрена перука или каска със звезда е надявал не някой друг, а правнукът на питекантропа, наследник на всичките качества на това мило същество. Той размишлявал за гравитацията, строял пирамиди и скърцал с вратите на газовите камери.

Образът на този, който горял на клади вещици, на военния убиец, на вечния насилник, на изтънчения палач се връзва зле с хуманистичната концепция за еволюцията на човека. Но е достатъчно само да си спомним, че изнасилванията, убийствата и всичките деривати на тези забави са били основно занимание на човека в продължение на много милиони години, и веднага всичко си идва на мястото.

Но ние нямаме амбицията да характеризираме целия път на това съобразително животно. Нашата задача е много по-проста: да разберем какви именно свойства на човека запазват до ден днешен козината на неговия разум.

Как е възникнала и от какво е направена религиозната вяра, е малко или много разбираемо. Ще напомня, че въпросът не е в това, а в онези дълбочинни качества на homo, които са осигурили на вярата поразителна жизненост. Следователно трябва да се спуснем по хронологичната скàла две-три милиона години надолу и да се вгледаме в хитрите очички на нашите прадеди.

И тук започват проблемите. Няма към кого да се обърнем за помощ и факти. Както става ясно, с еволюцията на човека се занимава не фундаментална наука, а някаква описателна дисциплина, гарнирана с фантазии и опасно граничеща с изящната словесност.

От момента на учредяването на Нобеловата награда са изминали 115 години. Медалът с профила на симпатичния динамитчик е станал главен критерий за така наречената „научност“. Разбира се, с това не винаги са съгласни тези, които не са удостоени с наградата или няма да бъдат удостоени. Но днес няма по-авторитетен регистратор за достоверността и важността на знанията от наградата на Алфред Нобел.

Разбира се, Нобеловият комитет не винаги е бил безупречен в своите оценки за „персоналния принос“ на учените. Случвало се да подминава великите и да прославя незначителните. Но това засягало само личностите. Непосредствено самите дисциплини, разширяващи знанията за вселената и за нейното съдържание, се обсипвали редовно с нобелово злато. Физиологията на храносмилането, реликтовото излъчване, генетиката и квантовата механика винаги получавали това, което им се полагало по право.

Разбира се, работата на комитета имала и обратен ефект. Очертал се „нобелов“ кръг“, извън пределите на който останали всички, които нямат отношение към истинската наука. Очертаването били направено „болезнено, но акуратно“. Нямало никакво разпалване на междудисциплинарни разногласия в духа на Ръдърфорд, който твърдял, че „науката се дели на физика и на събиране на марки“. Разделението на „истинска наука“, „не много наука“ и „съвсем не наука“ станало като от само себе си. Без декларации. Чрез непреклонно и последователно пресичане на опитите на „дребното знание“ да се промъкне в главния кръг.

Добра илюстрация ни дава примерът с така наречената „психоанализа“. Единадесет пъти Фройд е издиган от своите поклонници за получаване на наградата и също толкова пъти е отхвърлян. Астролозите, историците, антрополозите, лингвистите etc. също така не един път са виждали ледената усмивка на Нобеловия комитет, връщащ техните изследвания като „нямащи отношение към фундаменталната наука“.

И така, присъдата е произнесена отдавна.

През 2009 година беше направен опит да бъде обжалвана и да се допуснат „не съвсем науките“ за разглеждане от комисиите на Кралската академия. Но на инициаторите на тази идея им удариха вежливо по един камшик и темата беше затворена. Специално ще отбележим, че по мълчаливо съгласие е прието да се щадят чувствата на представителите на „дребното знание“ и колкото се може по-рядко да се наричат нещата с истинските им имена. Нещо повече, на никого и през ум няма да му мине да се подиграва на глас с гланцовите фолианти, с колекциите от костици-камъчета и с фантастичните трактовки на дадени артефакти. Смята се, че фактът на неприемането на „дребното знание“ сред нобеловите дисциплини обяснява всичко и не изисква коментари. А на несъгласните им се предоставя свободата да си търсят отрова във всякакви количества.

Според „нобеловия списък“ в редиците на „не науките“ се намират: астрологията, уфологията, психологията, лингвистиката, историята, антропологията, археологията, хиромантията, демонологията, филологията, теологията, социологията и още няколко „логии“, по-млади и по-скандални. Тези различни премъдрости са свързани с една обща беда. Всичките са абсолютно безплодни. Точното историческо знание е също толкова невъзможно, колкото и викането на демони.

А неточното знание има един малък проблем: то просто не е знание и е годно само за забавление. Но няма още един път да чоплим раните на „ненауките“.

Всичко това изобщо не означава, че археологията е поставена завинаги на едно равнище с уфологията, а антропологията - с хиромантията. Разбира се, това не е така. И археологията, и антропологията имат шанс да станат реални науки. Възможно е тези дисциплини да преодолеят някога своята „второстепенност“, да си намерят свой Айнщайн и да отидат за златото на Нобел. Наистина, този шанс е призрачен. Но съществува. За разлика от демонологията антропологията например има все пак връзка с реалността. Но ще се научи ли да се занимава с нея така виртуозно, че да предложи на света изводи, равни на константите на физиката, е голям въпрос.

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

Разбира се, безполезността на антропологическите изследвания би могла да си остане лична работа на тази дисциплина. Строго погледнато, всичките нейни провали не могат да навредят никому, защото не оказват никакво влияние върху процесите на познаване на света. Разбира се, гъстотата на окосмяването на срамните части при монголоидите е много важен проблем, но, като стиснем зъби, можем да минем и без неговото решаване.

Ако нещата се ограничаваха с тази и подобни задачи, никой не би тревожил антропологията в нейния далечен килер.

Но!

За своя беда именно тя се оказала изследователка на една толкова възпалена тема като еволюцията на човека. В средата на XIX век Дарвин, Хъксли и Хекел посочили крайно „ниския биологичен произход“ на homo. Нещо повече, те завещали на потомците да разгадаят природата и смисъла на трансмутациите на това животно. За „потомък“ се предложила антропологията, която много искала да стане търсена и важна наука. Но за 150 години тя, разбира се, не могла да открие причините за превръщането на животното homo поне в изкуствовед.

Но трябва да признаем заслугата на антрополозите. С техническата част на своята работа те се справили: изкопали, измили и красиво разположили сбирки от камъчета и кости. С помощта на подобни инсталации те успели да маркират грубо промените, които настъпили с тялото на животното homo за няколко милиони години.

Но, както станало ясно, всичко това няма ни най-малко отношение към загадката на човека и произхода на неговите особености. Костите, разбира се, не обясняват причините за еволюционната кариера на homo, не разшифроват подбудите за нейната странна етапност и не дават представа за мотивацията, която карала това животно да се променя.

С други думи, виждаме пълно фиаско. Всичките въпроси така и останали без отговори. И няма надежда, че отговорите ще се появят.

Как една толкова важна материя се оказала под управлението на една толкова маломощна дисциплина?

Отговорът е прост. Реалната наука няма какво да прави засега по въпроса за еволюцията на човека. Но не защото предметът за проучване е безинтересен. А само защото няма с какво да работи. Липсват факти, които могат да бъдат проверени и които могат да бъдат събрани в една самоподдържаща се система. Такава именно, която да поражда едрокалибрени догадки, а след това и открития.

Пример за подобно събиране виждаме във физиката, химията, физиологията и биологията. С антропологията това не се случило. По много причини.

Трудно е да се повярва, но сред авторите на антропогенезата няма и не е имало учен, равностоен на Планк, на Борн, на Файнман, на Галилей или на Павлов. За цялото време на своето съществуване тази дисциплина не е създала нито едно велико или поне гръмко научно име. Интелектуалният елит на човечеството никога не се е занимавал с темата за развитието на човека.

Този най-важен въпрос бил откупен от група „мъгливи старчета“, неизвестни никому извън пределите на личния интерес. Ето вече 150 години тези посредственици преписват един от друг догадки за животното, което по някакъв вълшебен образ достигнало в прогреса си до ипотеката и презерватива.

Тази липса на „имена“ е удивителна. Защото разгадаването на човешката еволюция е обещавало и обещава грандиозни лаври. Би трябвало върху тази идея да се фокусира цялата интелектуална мощ на Европа. Но… даже най-хищните и честолюбиви интелектуалци не я поглеждали никога. Само по една причина. Там „не мирише на печалба“. Няма факти – няма и наука, а следователно няма истинска слава или високо златно отличие.

Но там, където няма наука, по правило пускат корени и разцъфват доста забавни догадки. Което всъщност и станало.

Да си спомним „теорията за първобитното общество“, която господства по един или друг начин в палеонтологията. Тя мимикрира, сменя имената, шие „завеси“ от прогресивна фразеология, но същността ѝ остава неизменна. Каква е тази теория? Ще я представим накратко и без церемонии.

Това е красива повест за целеустремения питекантроп, който мечтаел да стане човек. Заради това той се усъвършенствал и предавал по тайнствен начин своя опит на следващите поколения. При липсата на писменост това било малко трудно, но питекантропът се справил. След няколко милион години той успял да уголеми своя мозък до нужните размери. Мозъкът станал напълно годен за изобретяването на слипа и нагана. Но нашият питекантроп продължавал да скромничи и да се задоволява с ролята на стадно животно, бродещо в търсене на мърша. Нищожеството на своето положение той компенсирал с философстване край огъня, а също така с отчаян промискуитет и канибализъм. Това сигурно му се струвало много романтично. Периодично нашият герой дялкал камъни и криел своите произведения на различни места. Така той прекарал още милион години, но изведнъж си спомнил за своята стара, почти забравена мечта. И тук всичко се променило: покрил гениталиите си и престанал да яде роднините си. Именно тази загадъчна метаморфоза нарекли „неолитна революция“. А тя вече извела човека на финалната права при фараоните, моцартовците и електрическите столове. Мечтата най-сетне се сбъднала.

Разбира се, една толкова откровена глупост би трябвало да има и много забавни корени.

Да ги потърсим. И ще ги открием лесно в „праисторическите“ развлекателни романи от началото на ХХ век на Ж. Рони „Борба за огън“, „Пещерният лъв“ и „Вамирех“; в повестите на Д’Ервили и Клод Сенак. Там в пещерите се разхождат красавици, а героите размахват тояги и поощряват всячески инструментално-социалния прогрес.

Очевидно е, че именно тоягата на Вамирех е посочила на антропологията вектора за развитие. Тя се вслушала и тръгнала покорно в указаната посока на развитие. Ще припомним, че с интелектуалците в тази дисциплина е било винаги зле. Нямало кой да осмисли натрапения културен фалш и да се надигне срещу него. Като резултат от това печално стечение на обстоятелствата произведенията на стълбовете на антропологията – Вайнертовци-Алексеевци-Зубовци-Гюнтеровци-Нестурховци etc., са всъщност досаден преразказ на белетристиката на Д’Ервили и Жозеф Рони. И нищо повече.

Как могъл да се получи такъв конфуз? Много просто. Трагикомедията на „дребното знание“ започнала в края на XIX век, когато учените господа антрополози Цимерман, Вайц, Клаач, Ранке etc. родили първите си изследвания за филогенезата на homo. Те успели да съберат практически всичките глупости и небивалици за „допотопните обитатели на планетата“ и да ги представят с академичен патос.

Публикуването на тези произведения вдъхновило белетристите да създадат и литературни образи на пещерните хора. Естествено, „първобитните“ романи се пишели по шаблона на любовно-героичните драми. Не е трудно да се забележи, че всичките „пещерни герои“ са стандартни типажи от булевардния жанр в началото на ХХ век. Те мислят, действат и страдат по неговите закони. Разбира се, облечени са в кожи, озарени са от огньове и могат да гризат кости. Но на носа на тези питекантропи се вижда следа от пенсне.

„Пещерната“ тема се оказала победоносна и бързо завзела книжния пазар и масмедиите. Романтичният дивак Вамирех започнал да ръмжи от всички вестникарски страници и обложки. Разбира се, веднага се присъединили живописците и скулпторите. В нагнетяването на фалша художниците успели да надминат дори литераторите. Вернисажите се напълнили с „храбреци от каменния век“. Четките и длетата на Кунерт, Февр, Кремие и други подобни формирали бързо нужната естетика, а тя създала лесно стереотипната представа за „героя ловец“ и древен прогресист. Стереотипът станал масов и се утвърдил лесно: храбрият мечтател с тоягата отговарял напълно на най-строгите изисквания към „прадядото“. Да имаш такъв предходник не било срамно, той не разрушавал нарцистичния мит на културата, а даже добавял в него пикантност.

Младата и още много слаботелесна антропология не могла да устои срещу многоопитното чудовище на културата и „легнала под него“. С други думи, културата нокаутирала отново науката, натрапвайки ѝ абсолютно лъжлив образ на древния човек.

Под влиянието на културния стереотип попаднало, разбира се, и следващото поколение антрополози. (Ще припомня, че между тях нямало Ръдърфордовци и Хайзенберговци).То започнало да обслужва стереотипа – и „кучето си захапало опашката“. Започнало вечното обикаляне на антропогенезата около измислицата на булевардните романисти. Кръгът се затворил. В резултат от това се появила „теорията за първобитното общество“, създадена не от факти, а от мнения и измислици. Именно затова „дребното знание“ не може да отговори на нито един въпрос, включително и на този, който разглеждаме.

Разбира се, тук няма кого да обвиняваме, изправени сме пред един нещастен случай. Но цялата тази глупава история запазва своето влияние и днес. Нещастният Вамирех продължава да бъде доен с надеждата, че от него най-сетне ще закапе научна истина.

Естествено, никой не посяга на свещеното право да си останеш глупав. Но нека антрополозите се взират сами в своята кофа за доене. Какво пък, може да стане чудо: тя ще се напълни с константи, а Нобеловият комитет ще признае антропологията за наука.

Но това, че засега тя не е такава, също има своите предимства. Получаваме правото „да се разхождаме из закусвалнята, без да се лишаваме от нищо“. Където няма константи, няма и грешки.

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

III

За да решим нашия въпрос, разбира се, трябва най-напред да изметем от темата целият смислов боклук, натрупан от антропологията за 150 години. Включително „вамирехите“ и специфичната терминология. Тя е добра само за създаване на „димна завеса“, скриваща безплодността на тази дисциплина.

Вероятно истинската история на ранния homo е била съвсем друга и се е оформяла по съвсем различни принципи от тези, които антропологията предполага. Разбира се, има разкопани „полуфакти“ и намеци, но тяхното количество е нищожно, а празнините между тях са огромни. Трябва да имаш мъжеството да оставяш празнините празни, а не да ги запълваш с фантазии и спекулации.

Но не всичко е толкова безнадеждно. Все пак имаме нещо. Можем обективно и точно да определим „умственото състояние“ на древния човек. Като направим това, ще пресметнем лесно и някои негови фундаментални характеристики. (Вероятно сред тях се е забутала и онази, която позволява на религиозната вяра да се запази до ден днешен.) Да разберем какво е било съществото, умряло преди милион години, можем по принципа на изключването. Чрез просто преглеждане на това, от което е било лишено.

Пълното изброяване на това, което е било непознато на питекантропа, е безсмислена работа. То е на практика всичко, от което „е направен“ човекът. И това изобщо не са квантите и произведенията на Павлов. Не, става въпрос за най-обикновени знания и понятия, задължителни за всеки човек.

И така, вземаме събирателния образ на човека и започваме да вадим от него позиция след позиция. Като махнем всичко, което не е можел да знае ранният homo, ще получим същество, което не достига дори до нормалното слабоумие. Със съответните навици и поведение. Това е нашият прародител. Виждаме, че неговият „умствен капитал“ е значително по-малък от този на вечните затворници в режимните психиатрични клиники. Въпреки това, ако съдим по огромната продължителност на „доисторическата епоха“, питекантропът се е чувствал в своето слабоумие съвсем уютно. А първите опити за мислене навярно са му причинявали почти болка, разрушавайки комфорта на обичайната липса на мисъл.

Питекантропът не е виновен. Той не можел да бъде друг. Но за милион години слабоумието се утвърдило и станало един от режимите за работа на централната нервна система. Неговата функция е да защитава от дискомфорта, който развитието причинява. С времето то се разхубавило и се превърнало в много влиятелна сила, осигуряваща на човека множество обикновени радости. Вероятно сред тях е и религиозната вяра. Всяка победа на слабоумието над развитието било позлатявано от културата, която превръщала услужливо поредната глупост в обект на „световното наследство“ и в „жалон на цивилизацията“.

Прост пример – египетските пирамиди. Те са всъщност първият зрим символ на тържествуващото слабоумие. Тяхното издигане означавало, че по-нататъшната съдба на човечеството ще се определя в много отношения от неговото слабоумно минало.

Ще поясним.

След загадъчната „неолитна революция“ homo се обединил в големи стада. Протекла неизбежната социализация. Нейно следствие били писмеността и натрупването на практически опит за обработка на камъни, глина, дърво, метал etc. Египетската епоха рафинирала и увеличила този първичен комплект от знания. Тя, за първи път в историята на вида, обединила въпросните технологии с усилията на стотици хиляди души и като резултат издигнала пирамидите.

Но защо направила това? За какво са били необходими огромните съоръжения, струващи хиляди хернии и смъртни случаи? Изяснило се, че изключително за полагането в тях на няколко изсушени покойници.

Възможно е да е съвпадение, но такъв подход е доста характерен за клиничната картина на слабоумието. Слабоумният пациент, когато усвои някой нов навик или предмет, по принцип му измисля най-идиотското приложение.

Аналите на психиатрията пазят спомена за един болен, затворен в Салпетриер, беззлобния и тих Ален Морсон. Харесвали го и той помагал понякога, когато правели клизма на буйстващите болни. Тези процедури така впечатлили смирения човек, че веднъж не издържал и откраднал прибора за клизми. Морсон го занесъл на покрива на болницата, където го използвал като телескоп за наблюдение на звездите. Почти всички пациенти смятали, че е успял да открие множество планети и съзвездия. Те всичките били загадъчни и прекрасни. Наистина, една от планетите на Морсон била покрита поради някаква причина с гъста козина.

САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

Ако съдим по всичко, „руският бог“ не се справи с основните си задължения. Въпреки че мащабният му култ беше развит за ускорено време, Йехова-Исус се оказа неспособен да осигури дори такава дреболия като заместители на вноса. Да не говорим за цените на нефта и поне що-годе точното бомбардиране.

Може би трябва да сменим бога?

Трябва да напомним, че на небесния пазар на труда се мотаят стотици временно безработни, но все още достойни богове и богини. Те предлагат своите услуги както на частни лица, така и на цели народи, гарантирайки решаването на продоволствено-търговския дефицит и вечността на режима, който ги е избрал.

Сега например е абсолютно свободна древноегипетската специалистка по плодородието богиня Мут. Нейният образ би трябвало да е много близък до „руския свят“. Тя е ненаситна кръвожадна майка, която ражда възрастни войници и изяжда с усмивка техните трупове. Тя е против абортите, козметиката, астрономията и туризма. Тя има прекрасна препоръка от последното си работно място: колегите ѝ по пантеон, а също така множество папируси от пирамидите характеризират Мут като настойчива и отмъстителна извратенячка. Особено ценно е това, че красивата богиня има невероятна по размер вагина, което ще позволи да захлупи с нея остатъците от наука и промишленост в Руската федерация. И тогава нищо вече няма да попречи да се установи в страната ни тотална духовност.

Ще отбележим, че материалната страна на култа към тази богиня е съществено по-икономична от православието. Няма необходимост от километри коприна и изящна бижутерия. Но независимо от това обрядът за единение с Мут е много по-зрелищен от процесиите и литургиите.

Един път в годината върховните жреци и първите държавни мъже трябвало да се съберат на брега на „пълноводната река“ и да мастурбират публично над водите ѝ. Древноегипетските началници изливали семето си в Нил. Но ще пасне и всякаква друга акватория, като Волжката, Невската или Москва река. Никакво нарушаване на йерархията няма да е необходимо. Църковното ръководство само ще трябва да бъде обръснато и малко разсъблечено. Според уверенията на Книгата на мъртвите изпълнението на това тайнство гарантира плодородие на земите и ръст на националната валута.

Въпросът за тази древноегипетска скрепа [1] може да бъде решен в най-кратки срокове. Ако Русия се отнася сериозно към една религиозна глупост, защо да не се отнесе със същата почит и към друга?

Днес можем да наблюдаваме как зрее циреят на националното величие. И вече е ясно, че руснаците са изпълнени с решимост да го увеличат до извънредни размери и в името на този рекорд са готови на всичко. На отказ от свободи, права, продукти, медицина, курорти, развитие, благополучие и технологии. На обедняване и изолация. На пълно скъсване с цивилизацията. На тях им се иска, като се изолират от света, да смучат своята самобитност и да лелеят драгоценния цирей.

Това е несъмнено доста възвишен избор. Разбира си, той не е много оригинален. Нациите вече са отглеждали не един път нещо подобно.

За съжаление е доказано експериментално, че подобни циреи съдържат само болка, нищета, разруха, опашки и известия за убити войници. При това в такива неограничени количества, че стига за всички. И за тези, които жадуват за страдания, и за тези, които не изпадат във възторг от вестта за убитите. Нищо повече няма в подобни циреи. А и гнойта не се отличава с особена хранителност.

Наивната Русия смята, че нейният цирей ще е нещо друго. Че неговата сочност оправдава липсата на благополучие у две-три поколения. Че друсането на кокошници [2], търбуси, кръстове, бради и ръждиви ракети ще доведе до самоподкрепящо се процъфтяване и вечно общонародно щастие.

Но, както става ясно, националното величие е рядко безсмислено нещо, което няма никакво практическо приложение и никакъв смисъл. То не е способно нито да облече, нито да нахрани, нито да излекува. То може само да изстиска сълзи на възторг от физиономиите на участващите в изборите черносотници, които празнуват победата над различното мислене и презервативите.

И нищо друго. Стремежът към него е напразно губене на време, отнето от истинското развитие. Ще минат няколко години и циреят ще се спука. Разорената и рязко поумняла страна ще започне да намига пак на съседите си по свят, да им прави реверанси и да се запознава с тях отново.

Вероятно съседите ще повярват и този път и ще сложат настрани приготвените за Русия трепетликови колци. Което, между другото, е малко вероятно. Изсмукана от своя цирей, Руската федерация ще бъде така слаба и безпомощна, че съседите ѝ ще се удържат трудно от изкушението да я разкъсат окончателно. И тогава „руският бог“ наистина няма да я спаси. Цялата надежда ще бъде само в красавицата Мут и в ефективността на стария египетски обред на брега на реката.

----------------------------

1. Скрепа - духовна основа, обединяваща обществото в съвременна Русия. (бел. прев.)

2. Кокошник - старинно руско женско украшение за глава. (бел. прев.)

НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ [1]

Всички загинали „за родината“ са дали живота си за глупости, грешки или капризи на режима.

За ветераните от Великата отечествена война, а също така за всички останали реалии на СССР или на Руската федерация този текст изобщо не се отнася. Всички съвпадения са случайни.

През 70-те години на 19 век дагеротипите (първите фотографии) престанали да бъдат нещо екзотично и започнали да се разпространяват в Европа. Именно това обстоятелство позволило на съдържателките на публични домове в Хамбург да повишат многократно доходите на своите заведения. При това без каквито и да е разходи за обновления или подобряване на щата.

По какъв начин?

Много просто. На попийналите моряци показвали снимки на девици с неописуема съблазнителност. Съдържателката се кълняла, че именно това същество ще се падне на щедрия клиент.

Моряците се разпалвали, обръщали джобовете си и заставали на опашката. А стопанката, използвайки сложните системи от врати на бардака, изчезвала някъде.

След известно време се чувал глас на звънче, вратата се отваряла и морякът получавал възможността да се качи върху „гения на чистата красота“. Разбира се, всичко ставало в пълна тъмнина. По правило ролята на „съвършенството от дагеротипа“ играела самата съдържателка, която успявала да притича, да свали вмирисаните си гащи и да се разположи в удобна поза. Тъмнината и краткотрайността на контакта я спасявали от разобличението, а морякът до края на годините си оставал с убеждението, че животът му не е минал напразно.

Както вероятно вече се досетихте, сценката в лупанария [2] илюстрира схемата на отношението на човека с режима и „родината“. Илюстрацията е коректна. Защото и на „родината“ по-голямата част е скрита в тъмнината на историята, което дава на властта възможност да пробута на клиента каквото ѝ е изгодно.

Режимът може да бъде колкото си иска глупав, злобен и пагубен. Той може да се къпе в „кръвта и гнойта на народа“, да насилва, да унижава и да убива милион свои поданици. Но ако умее да покаже един-единствен фокус, убиваното и насилваното население ще му бъде винаги благодарно.

От режима се иска само да успее да се престори на „родина“. Да се направи това не е просто, а много просто. Работата е в това, че понятието „родина“ е толкова абстрактно и илюзорно, че лесно се трансформира във всяка една политическа материя. Образува се забавен конструкт, в който илюзията и реалността са слети без всякакви видими шевове и преходи. Къде свършва едното и къде започва другото, е почти невъзможно да се различи.

Разбира се, 99,9 процента в този конструкт са чист режим. Но не трябва да се преумалява и ролята на илюзията. Тя има важна наркотична функция, която позволява на властта да реже жива плът, творейки „в името на отечеството“ всякакви пакости.

Практически всеки режим преодолява лесно тази подмяна. Разбира се, това е чиста проба мошеничество, но народът жадува да бъде баламосван. Той си иска родината. Да му я откажеш е още по-голяма жестокост от това да го мачкаш в лагерите и да го разстрелваш.

Направо казано, прекрасното понятие „родина“ е чисто мошеничество. Никаква „родина“ никой никога не е имал. Имало е само поредица от режими, които са се разпореждали с населението за свое собствено благо. За да живеят „дълго и щастливо“, режимите тъчели своята митология и я напоявали с отровата на патриотичната романтика. С тази паяжина омотавали поколение след поколение.

Разбира се, понякога подобни паяжини са изтъкани виртуозно, макар че най-често се срещат по-обикновени образци. Най-добрата суровина за тяхното изготвяне са приказките за подвизите на предците. Както е известно, подобни приказки могат да се генерират в неограничени количества. В пределите на своя език и на своята култура никоя нация не се ограничава в тези фантазии. Илюзията „родина“, съставена от такива инградиенти, осигурява прекрасно послушание и длъжната енергичност на баламосаните.

Естествено, от режима се изискват известни усилия, за да бъде патриотичната паяжина здрава, лепкава и отровна. Защото всички загинали „за родината“ са давали всъщност живота си за режима. За неговите глупости, грешки и капризи. (Те, разбира се, са мислели иначе.)

Ще отбележим, че „родините“ не водят войни и не организират репресии. Те са безплътни и съществуват само във въображението. Войните и репресиите са винаги забава на режимите.

Във всичко това няма нищо страшно. Това е обикновен, приемлив за всички ред на нещата. Загиналите по правило са доволни, а осакатените са минимум удовлетворени. Нещо повече, трикът с подмяната действа безотказно, а сама по себе си войната е рядка и приятна възможност за населението да се докосне до величието на историческите процеси, до подвига, до светостта, до жертвеността и до всяка една друга безсмислица.

Дълго време режимите са концентрирали паметта за своето военно величие в парадни портрети и в паметници на властителите. Оживялото в сраженията малцинство било хвърляно да гние в нищета и забрава. След това дошло осъзнаването, че култът към накачени с дрънкулки старички войничета, дали за режима очи и крака, може да работи за него по-продуктивно от всякакви портрети и триумфални арки.

Изиграло своята роля и гениалното изобретение във вид на военни награди. Както е известно, тази древна хитрост позволява на всяка власт да направи много изгоден обмен. Човекът дава за режима слуха си, зрението си, годините си или крайниците си, а в замяна получава лъскава дрънкулка. По правило жертвата на подобно мошеничество се радва много на това, че са я баламосали, и се гордее със символа на своята глупост.

В лупанариите на Рим грохналите любители да подрънкат с медалите си били наричани „апии“, иначе казано целини (от лат. apium). Вероятно това прозвище е дошло от традицията да се украсяват с клонки от апиум гробниците, но може би е по-скоро от приликата на физиономиите на ветераните с корена на целината.

С времето апиумната съставка се превърнала във важен детайл от илюзията „родина“. Започнало възторжено почитание на апиите, въпреки че именно те ставали инвалиди и получавали своите дрънкулки.

Но!

Ние знаем, че има режими, за които дори да умираш, е престъпление. Тези, които превръщат страните си в затвори и напояват всичко с робство, доноси и смърт. Тези, които убиват и тъпчат милиони свои граждани, а недоубитите и недозатворените унижават и насилват.

Но ако се появи външна заплаха, също се използва старият трик, нареден „родина“. И той отново работи. Милиони се строяват и вървят с песни за възможността да живеят и по-нататък в смъртта.

А като защитят режима и се върнат, победителите покорно се напъхват обратно в своите вериги и клетки. И след това дълго още си спомнят как са спасили „отечеството“, макар че в действителност са извоювали само правото си да мизерстват, да пишат един за друг доноси и умират в ямите за разстрел.

Този екзотичен избор може да ни се стори загадка, ако не знаехме за всемогъществото на стария трик. Остава само един въпрос: колко дълго, а вай-важното – защо трябва да се пази спомена за този избор?

-----------------------------------------------------

1. Заигравка със заглавието на песента „Не стареют душой ветераны“ („Не стареят по душа ветераните“).

2. Лупанарий – публичен дом в древния Рим.

ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

Скорошният конфуз [1], случил се с притежателя на „Сребърния галош“ [2], доказа една стара истина: патриархът може да бъде какъвто и да е, само не гол. Той може да бъде мрачен развратник като Феофил, или, напротив, весел кастрат като Стефан I, станал „светейш“ на 18 години. Може да е покрит с брадавици като тайния еретик Кирил Лукарий или да се прослави с невероятната си сила и с гърмежа на изпусканите газове като Йоан Граматик – „свещи гасящ и хорове заглушаващ“.

Константинополският, Ерусалимският, Антиохийският и другите патриаршески престоли пазят отпечатъците на най-благочестивите задници на света. Често техните притежатели са били глухи, куци, плешиви и кривогледи. Понякога имали припадъци, а понякога страдали от диария, подагра или напикаване. Но, както станало ясно в продължение на две хиляди години, всяка специфика на външността, поведението или здравето нямала и няма никакво значение за изпълнението на задължението на „светейшия“.

Но едно строго табу е съществувало винаги: никога и при никакви условия патриархът не можел да бъде гол. Още повече не можел да дефилира в такъв вид, търсейки дребни курортни удоволствия. И въпросът съвсем не е в старческото „обвисване на телесата“, и не е в забавните обикновени „гащи“, а в това, че патриархът, като всеки друг актьор от историческия театър, „е направен“ точно 100 % от своя костюм, грим и роля. „Тъй като брокатът е кожата му, а параманът – тялото му“. Патриархът не трябва да бъде разсъбличан, защото даже в руски език думата разсъбличам има отчетливо двоен смисъл [3], включително и крайно неприятен за разсъбличания. Лишен от облеклото и аксесоарите, преоблечен в просто „тяло“, всеки патриарх се лишава от своята ролева магия, „десакрализира се“ и се превръща в най-обикновено старче, чието място е на опашката за бира.

Но въпросът съвсем не е в многострадалния Кирюша [4], който успя да се набута в поредния скандал. В дадения случай той служи само за нагледно пособие, с помощта на което можем да илюстрираме мисълта за крехкостта на всеки „височайш“ образ и чрез това да се доближим до неестествеността на такива понятия като „личност“, „харизма“ и „пасионарност“ [5].

Както виждаме, голотата е почти смъртоносна. В една или в друга степен това засяга всеки персонаж както от църковната, така и от светската история. Понятието „голота“, разбира се, не трябва да се приема само в прекия смисъл на думата. Позлатена кора на всеки сакрален „плод“ са не само монашеската качулка, панагията, доспехите, мундира или перата. Това са и украсените героични фантазии, и „навлечените“ на персонажа нужни факти, които се щамповат лесно от летописците и се коригират от историците. Като махнем кората, почти гарантирано получаваме нещо доста жалко. Трябва да помним, че всяка „историческа фигура“ прилича на реалния човек, от който „е направена“, долу-горе толкова, колкото Мики Маус прилича на истинска мишка.

Ще поясним.

Има многомилиардна търговска марка: блестящият Мики е герой на световен култ. Тази мишка заема пиедесталите в Дисниленд и е там обект на своеобразно поклонение. Милиони хора се красят с изображенията на Мики и с неговата символика (ушичките), участват в шествия, посветени на него, във фойерверки, празници и изобщо по всякакви начини „се умиляват от неговото име“. Но има и реален прототип на милия Мики - Mus musculus: гризач със специфична миризма на пикня и способността да опропасти всичко, до което се докосне.

Като поучастват в диснилендовския култ на мишката и свалят „ушичките“ , поклонниците на неотразиимя Мики обикновено тровят своите „мауси“ с цинков фосфид и трошат гръбнаците им в капаните за мишки. Те могат да бъдат разбрани. Прототипите на героите, по правило, заслужават именно фосфид. И това се отнася не само за мишките.

Ако разрежем позлатените телеса на историята или културата, непременно ще открием, че те гъмжат от прототипи и техните деривати (производни). По правило връзката между тях е напълно обусловена от „закона на Мики Маус“. Законът действа както в едната, така и в другата посока: реални персонажи се окичват с красиви митологеми, а на митически герои „се прикачат“ свойствата на реални хора.

Даже вълшебното дървено момче Пинокио, както разбираме, е „прекопирано“ от възрастния инвалид алкохолик Пинокио Санчес, който се прехранвал с демонстриране на своите протези по панаирите на Тоскана. Санчес имал дървени крака, дървена лява ръка и дървена част от носа. Неговите спектакли не се отличавали с режисьорски деликатности: със сгъващата се протеза на крака си Санчес удрял своя асистент под задника. Той падал с вопли, а вечно пияният Пинокио „козирувал“ с дървената си ръка и се покланял кокетливо.

Между другото. „Законът на Мики Маус“ поставя точка на дискусията за историчността на И. Христос. Като го използваме в една толкова деликатна тема, няма да оставим в нея никаква интрига. Напълно е възможно някакъв екзалтиран равин с тежка съдба и именно с такова име да е живял действително и да е умрял в Юдея през I век, а конструкторите на християнството просто са го използвали като „закачалка“, на която са увесили паранормални способности и други подобни „дреболии“ на антично божество (непорочно зачатие, чудеса, възкресение и т. н.).

Да си спомним също и за Маугли. В легендата на Киплинг той е обсипан с блясъка на древноиндийското злато разговорлив красавец, а също така приятел на кобри, слонове и селянки. Но! Ние знаем от кого е копирал Киплинг своя Маугли. И можем да оценим контраста между знаменития образ и действителността.

В мисионерските приюти на Султанопур и Агра писателят имал възможността да побутне с края на бастуна си истинските „диви“ деца. Отличителна черта на „горските“ момчета били кървящите мазолести подутини на лактите и коленете с размер на „кекс за двама души“, тъй като те се движели само на четири крайника. Истинските „мауглита“ се отличавали с пълно отсъствие на реч и на какъвто и да е проблясък на интелект. Изследващият ги доктор Д. Уишау свидетелства, че „индуските дивачета са пълни идиоти, каквато и да е причината за техния идиотизъм“. Те замърсявал всичко със своите фекалии, хапели до кръв краката на обслужващия ги персонал и постоянно мастурбирали. Впрочем, в условията на приюта те по принцип умирали много преди у добрите индуси да узрее окончателното решение да ги удушат.

Понякога наличието на прототип е очевидно, но самият той остава скрит за потомците и изследователите. Това позволява на романтиците да се надяват, че например „Малкият принц“ е бил само плод на педофилските халюцинации на френския летец, но не е съществувал in carne (в действителност).

Култът към богове, пророци, герои, пълководци и други „пасионарии“ [6] е един от най-любимите култове на homo. Човечеството примира от пера, мундири и „харизми“, а с имената на своите любимци маркира цели епохи. На този култ се основават религиите, историята и културата. Уви, за неговото разрушаване не е достатъчен един, та дори и химически чист цинизъм с най-висока концентрация. Необходимо е нещо по-съществено.

Илюзията, че в човешките стада съществуват личности, надарени с извънредни свойства, отличаващи ги качествено от другите хора, е много устойчива. Има даже дял от историята, която изучава сериозно „пасонариите“. Хората обичат да приписват глобални събития на особеностите на една или друга „личност“.

Тази забавна заблуда има много корени. Един от тях е липсата на разбиране, че практически всички „харизматични личности“ са 100 % оформени от случайни обстоятелства, а също така от изискванията на политическата мода и от спецификата на своето време. В малко по-друга реалност те щяха да са нищо, а техните „удивителни“ качества не биха оказали никакво влияние нито на историята, нито на културата. (Представете си Моцарт в ранния неолит, Ръдърфорд по време на кръстоносните походи или Хитлер като жител на блокирания Ленинград.)

Когато оценяваме „великите имена“, не трябва да забравяме, че зад всеки Мики Маус се крие една най-обикновена мишка. Особено добре се вижда това по още „топлите“ примери с Наполеон, Хитлер Сталин, Мао или подобни на тях фигури. На тях се стоварва всичката кръв и всичките глупости, макар че дадените фигури са били само „черешката на тортата“ на своите епохи и народи. Цяла Германия е била Хитлер, целият СССР е бил Сталин. За станалите трагедии личните качества на вождовете не са имали никакво особено значение.

Разбира се, всички те са можели да влияят отчасти на процесите, но не поради наличието на някаква „харизма“, а защото са имали чисто механичната възможност да го правят. Но да напомним, че те не са изобретатели на тази възможност, а само използват властовия механизъм, който се е оформил по времето на фараоните и не е претърпял съществени промени.

Обаче! Сред тях не се намира хипнотизаторът Саурон, който може по вълшебен начин да внуши на добрия и наивен народ идеята за райха или за „руския свят“. Диктаторите и президентите са само ръководители на полкови оркестър, които с помощна на „жезъла на властта“ определят ритъма на злобата и възторга, възникващи в масите по естествен начин. Ако жезълът бъде спуснат или издигнат, „оркестърът“ няма да престане да свири.

По всяка вероятност която и да е роля на личността в историята е поредна самоизмама, а нечия интелектуална и поведенческа уникалност е мит, несъществуващ в реалността и нямащ влияние върху нищо.

Поне дотогава, докато оставаме в така нареченото културно-историческо поле, където всичко е оценъчно и неустойчиво, твърденията си остават само декларации. За да ги докажем, трябва да се прехвърлим в качествено други сфери.

За щастие, освен с военните, пророците и вождовете, чийто образ сам по себе си е подчинен на „закона на Мики Маус“, ние разполагаме и с образи от друго качество. Тези, които наистина са променяли реалността на света или са повишавали шансовете на нашия вид да оживее. Имаме предвид творците на науката. Като ги сочим за пример, ще се опитаме да докажем недоказуемото: колко е глупава и изсмукана от пръсти представата за уникалността на личността.

Ще напомним, че взаимната връзка на учения с неговите открития е несъмнена и общоприета догма (толкова несъмнена, колкото е връзката на особените качества на Сталин с репресиите). А може би същественият принос в науката е наистина резултат от съвършено особени, неповторими свойства, присъщи само на конкретен учен и на никого другиго? Пълната сигурност в това, че нещата стоят именно така, е била еднозначно изказана от множество творци на съвременното знание. По най-добър начин тази мисъл е формулирал неврофизиологът, лауреат на Нобелова награда Джон Карю Еклз, виждащ именно във факта на научните открития най-доброто доказателство за свободата на човешката воля и за „великия фактор на личността“.

Джеймс Дюи Уотсън, също лауреат на Нобелова награда, съоткривател на структурата на ДНК и автор на „Молекулярната биология на гена“, която с право можем да наречем една от най-важните книги на човечеството, предполага, че „всяка стъпка (на науката) напред, а понякога и назад, е често дълбоко лично събитие, в което основна роля играят човешките характери и националните традиции“.

Още по-категоричен е друг нобелов лауреат – Криситан дьо Дюв, който пише, че „създаването на една теория е напрегнат творчески процес, носещ върху себе си отпечатъка на личността на автора“, така че теорията за относителността на Айнщайн, според Дьо Дюв, носи „отпечатъка на индивидуални, личностни черти, характерни само за нейния създател“.

На пръв поглед тази гледна точка изглежда единствено логична и възможна. Но само на пръв поглед. А при докосване с фактите от това красиво предположение не остава даже loci udi (мокро място).

Работата е в това, че много важни изобретения, а също така открития на природни закони и свойства на материята са били почти синхронно извършени от учени, които изобщо не са били свързани помежду си, били са съвсем независими един от друг, разпръснати национално, географски, социално и религиозно.

Вероятно тук трябва да установим и конкретизираме понятието „независимост на откритията в науката“.

А какво е това?

Това е термин, с който маркираме някакъв висок научен резултат, ако до него са достигнали учени, нямащи възможност да заимстват мисли и идеи един от друг. Ще приложим кратък подбор от факти, иначе казано – ще изброим тези открития, които са били извършени „независимо“ и „едновременно“:

Кавендиш и Кулон откриват закона за привличането и отблъскването на електрическите заряди; Парацелс и У. фон Хутен заявяват за влиянието на сифилиса върху главния и гръбначния мозък; Ж. Жансен и Локаймер правят спектрален анализ на протуберансите на слънчевия диск; Рамзай и Лангле откриват свойствата на хелия; Дарвин и Уолъс формулират теорията за еволюцията; Адамс и Леверие откриват планетата Нептун; Маркони и Попов изобретяват радиото; Опарин и Холдейн откриват принципите на абиогенезата; Мариот и Бойл измерват особеностите на поведението на газовете; Август Теплер и Вилхелм Холц изобретяват електрофорната машина; Скалигер и Арецио осъзнават съществуването на кинестезията; Гей Люсак, Жак Шарлем и Далтон извеждат закона за обемите; фон Герике и Торичели определят свойствата на вакуума; Ж. Форнел и П. Форест откриват отровното влияние на живака върху главния мозък; Галилей, дьо Шезо и Олберс разгадават парадокса на чернотата на Вселената; Борели и Жюрен откриват капилярните явления; Херц и Лодж фиксират елетктромагнитните вълни; Томсън, Джермер и Дейвисън разшифроват дифракцията на електроните; Нютон и Хук определят закона за обратната пропорционалност на квадрата на разстоянията; Хюйгенс и Галилей създават часовника с махало; Котуньо и Можанди изясняват ролята на ликвора и законите за неговото циркулиране между вентрикулите на мозъка; Декарт и Снелиус откриват ефекта на пречупването на светлината; Бенет и Еанди моделират електроскопа; Шееле, Пристли и Лавоазие класифицират водорода; Малпиги и Г. Баджливи фиксират механизма за поява на хемиплегията; Майер и Джоул разбират принципа за еквивалентността; Галилей и Шейнер откриват петната по Слънцето; Латур и Фарадей установяват втечняването на газовете; Далтон и Волта описват поведението на парите; Менделеев и Мейр откриват периодичния закон; Вайнберг и Харди доказват закона за генетичното равновесие; Ръсел и Херцшпрунг съставят диаграмите, класифициращи звездите; Мюрей Хел-Ман и Дж. Цвайг пишат квантовия модел на елементарните частици (хипотезата на кварките); Мьобиус и Листер формулират парадокса на „лентата на Мьобиус“; Лобачемский и Бойяи разработват хиперболичната геометрия.

Списъкът може да бъде продължен, но предполагаме, че изброеното е достатъчно.

И така, убедихме се в това, че учени, които нямат помежду си нищо общо нито по възпитание, нито по образование, нито по убеждения, напълно непознати един за друг, приблизително по едно и също време са стигали до едни и същи изводи за важни въпроси на мирозданието.

Даже в нашия малък списък са се смесили контета и немарливци, пламенни фашисти и унили руски инженери, изтънчени академици и пивовари, веселяци и меланхолици, фанатични християни и атеисти, убедени ергени и примерни глави на семейства, плебеи и аристократи, а също така градски управници, комунисти, роялисти, перове, революционери, настоятели на манастири и дуелисти.

Изброеното от нас по-горе е само видимата, официалната част от образите на великите учени. В повечето случаи деликатността не е позволявала на биографите да се задълбочават в някои особености на техния бит, навици и наклонности. Но ние знаем, че всеки homo има много живописна обратна страна.

Подозирайки това, ние можем да предположим обосновано, че различията между реализаторите на едни и същи открития са били още по-поразителни: между фон Герике и Торичели, Мариот и Бойл, Маркони и Попов е имало не просто „различия“, а цели „пропасти“.

И въпреки това те, независимо един от друг, в едно и също време са стигнали до едни и същи съдбоносни изводи. Всичките личностни, национални, религиозни, битови и политически разлики не са играли никаква роля.

Но може би тази несвързаност на откритието с личността е присъща само на локалните прозрения? Може би най-грандиозните теории се основават все пак на някакви неповторими черти на техните създатели?

Не. Както можем да се убедим, посочената от нас закономерност се отнася за всички открития, независимо от техния мащаб.

Например:

Чарлз Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс не се били срещали никога и не били общували помежду си. До 1858 година Дарвин изобщо не знаел за съществуването на Алфред Ръсел. Но през юни на посочената година Уолъс изпратил на Дарвин чернова на статията си „Към тенденцията за независимо възникване на вариации от оригинална форма“. Като разпечатал плика, потресеният Дарвин видял в редовете на Уолъс собствената си теория, нюанси от която криел засега даже от толкова близки приятели като Хукър и Лайъл.

„Никога не бях виждал по-поразително съвпадение. Ако Уолъс разполагаше с моята чернова, написана през 1842 година, не би могъл да ѝ направи по-добро резюме“ (Дарвин за написаното от Уолъс).

Разбира се, има теории не по-малко глобални от еволюционната. Абиогенетичната била независимо разработена от Александр Иванович Опарин и Джон Холдейн, които били надеждно изолирани помежду си от географията, различието на научните школи и най-баналната политика (иначе казано – от „затвореността“ на ранния СССР). Отначало двамина приели трагично вестта, че имат „конкурент“ на другия континент, но ситуацията (отчасти) била спасена от благородния Холдейн, който признал разработките на Опарин за по-обхватни и мащабни, а съответно и за по-значими.

Нееднозначен произход имат и следните теории: квантовата, за генетичния код, за относителността и за условните рефлекси. При цялото ни (условно) благоговение пред имената на Айнщайн, на Павлов, на Крик и на Планк нито един от тях не може да бъде наречен техен „автор“ (в примитивния и еднозначен смисъл на думата „автор“).

Можем да направим предпазливия извод, че за нас не са интересни изобщо и не могат да бъдат интересни битовите навици или личните възгледи на един или друг научен създател. Всичките компоненти на личността нямат никакво значение. Както впрочем и самата личност. Ученият може да бъде сатанист, скъперник, онанист, прахосник, лихвар, джебчия, религиозен фанатик, педофил, убиец, клеветник, завистник, герой, крадец, хомосексуалист, девственик, нормален развратник, набожен лицемер или безбожник, мрачен мълчаливец или блестящ оратор. За резултатите от неговата работа това има толкова значение, колкото и формата на капака на ковчега му. Или цветът на очите му.

Той може да бъде самоук като Реомюр, Фаренхайт, Ампер, Лаплас, Далтон и Кеплер, а може да бъде абат като Мендел или журналист като Енгелс, академик като Опарин, наемник като Декарт, книговезец като Фарадей, учител като Циолковский, продавач в бакалия като Шлиман или професионален лабораторен обитател като К. С. Лешли. Но и всичко това също не означава нищо. В историята на науката тези персонажи влезли „голи“, като хвърлили на входа раса, доспехи, сюртуци и лабораторни престилки. Впрочем, както станало ясно, нещата не се ограничили само с вещи от гардероба. Строго погледнато, там, на входа, те оставили и своите имена.

Работата е там, че в самото откритие няма да открием никога характеристики на този, който го е направил. То е удивително „безлично“ и изобщо не е свързано с характера, навиците и възгледите на неговия автор.

Нека „отделим“ постигнатите знания за ДНК от имената на Крик, Уотсън, Уилкинс, Франклин, Ейвъри, Чаргаф и да забравим за няколко минути тези имена. Да забравим и трагикомедията, съпътстваща осмислянето на ролята и на „пространствената конфигурация“ на дезоксирибонуклеиновата киселина. Като направим това, ще намерим ли в спиралите на азотните бази или в редиците на водородните връзки поне отзвук от пикантния факт, че Дж. Уотсън изобщо не е бил запознат с химията, а Ф. Крик не е имал никаква научна степен? Няма да намерим.

Ще видим ли в разгаданата последователност на аденина-тимина-гуанина-цитозина тъжната сянка на О. Т. Ейвъри или сълзите на умиращия Франклин? Отново не. Няма да ги видим.

А сега да погледнем в окуляра на микроскопа. Има ли там напомняне за холандския търговец на платове, прехвърлящ в ръцете си стъклени топчета (с тяхна помощ в магазините проверявали качеството на плата)? Отначало той просто се забавлявал. А след това, като комбинирал ту топчетата, ту техните половинки, търговецът на платове видял през тях движението на сперматозоидите в „лепкавата течност, събрана след законно сношение с госпожа Льовенхук“.

Има ли в окуляра на микроскопа поне някакво указание с какъв форма е била шапката на този търговец на платове или на какво божество се е кланял в неделните дни? Разбира се, не. Няма.

Както виждаме, всичко личностно отново се е дематериализирало и изчезнало като нямащо никакво значение. Нещо повече, имаме още едно основание да сме убедени в това, че между индивидуалността на учения и неговото откритие няма абсолютно никаква връзка.

И така. Виждаме с каква лекота може да се разруши един от основните митове на културата. Митът за личността и нейното „извънредно значение“.

Но какво получаваме в замяна на това?

Почти нищо, само образа на науката като реалност, живееща по своите закони. Най-великите имена в нея се оказват почти слепи изпълнители на закона за неизбежното развитие на интелекта. Същият този интелект, който винаги ще постави на истинските им места и палавия Кирюша, и Бонапарт, и самия Мики Маус.

------------------------------------

1. Фотографирането на патриарх Максим по плувки на луксозна яхта.

2. На руски: „Серебряная калоша“ – подигравателна награда, учредена от радио „Серебряный дождь“ („Сребърен дъжд“), която се дава за съмнителни постижения в шоу бизнеса. Патриарх Кирил е един от лауреатите на наградата.

3. Руската дума „разоблачать“ означава „разсъбличам“ и „разобличавам“.

4. Патриарх Кирил.

5. Пасионарност – характеристика на пасионариите (виж следващата бележка); вътрешна жажда за дейност, която да доведе до осъществяването на някаква цел.

6. Пасионарии - според лъженаучната теория на Лев Гумильов: хора, които могат да абсорбират енергия от външната среда в по-голямо количество от останалите и да я насочват към изпълнението на определена задача.

КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

„Бащата на църквата“ Ориген Александрийски бил истински християнин. Затова изпълнил дословно поръката на своя бог, дадена в Евангелието (Мат. 19:12), и с широк жест отрязал детеродния си орган чак до тестисите, като се превърнал в скопец „заради царството небесно“.

За съжаление не всички християни последвали неговия благочестив пример, макар че размяната на пениса за „царството небесно“ би трябвало да бъде от тяхна гледна точка нещо съвсем изгодно. Сделката на живота им, може да се каже.

В руската църква това евангелско предложение също, като правило, се пренебрегвало. Митрополити, архиепископи и епископи, да не говорим за братята монаси и миряните, избирайки между „царството небесно“ и пениса, избирали уверено пениса. Това е двойно печално, защото именно опитът на Ориген би могъл да предпази Руската православна църква (РПЦ) от множество неприятности в миналото и настоящето, а също така да я научи на твърдост, която вероятно скоро ще ѝ потрябва.

Много дълго съществуваше илюзията, че РПЦ умее да се прилепва плътно до всякакъв вид държавна идеология, а да загине може само с нея. Именно на това учеше православните специално измислената история на Русия. Именно нещо подобно им е внушил идеологът на руския нацизъм Фьодор Достоевский. Това винаги е придавало на поповете необикновена увереност в съдбата на собствения им бизнес и в корпоративното им благополучие.

Разбира се, църковната търговия е свръхдоходен бизнес. Но и извънредно крехък, защото зависи напълно от капризите и настроенията на властта. А също от това доколко властта е уверена в ефективността на църквата.

Спасявайки трескаво страната от разпадане, днешният Кремъл, разбира се, дава ход на всичко, което му попадне под ръката. На всичко, което може да „обедини“ страната, без особено да се разбира качеството на това обединение. Дава ход и на църквата. Но не е изключено рано или късно абсолютната неефективност на РПЦ да бъде забелязана.

Какво ще стане тогава?

РПЦ, разбира се, се е самозабравила и не е дооценила опасността от подобно разобличение.

Както помним, църквата винаги е твърдяла, че е вечно понятие и че никакви „врата на ада няма да я преодолеят“. Но днешното православие вероятно си представя слабо истинския потенциал на тази „врата“.

Ако разобличението се състои и за пореден път стане ясно, че църквата не обединява никого с никого, вероятно ще се случи следното.

Този път няма да има никакви „ревящи лъвове, жадуващи за плътта на християните“ и никакви матроси с щикове. Никой и с пръст няма да докосне поповете. Всичко ще бъде много по-лошо.

Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще изгуби моментално неприкосновеността си във всички средства за масова информация.

Ще заскърца, ще се отвори онази „врата“ и от нея ще удари синя [1] мълния.

Всички основни телевизионни канали ще се напълнят с разплакани клисари, иподякони, послушници, семинаристи и млади иноци. И всеки от тях ще описва картинно злощастните приключения на своя анус, терзан ежедневно от „митрополити, архиепископи и епископи“. И терзан не винаги с молитва.

Шоумени, предано мляскащи до вчера ръцете на поповете, ще размахват гневно папки с наказателни дела, измъквайки от плачльовците пикантни подробности за аналните практики, а като ги научат – ще ридаят заедно с тях, „кривейки лицата си от ужас“.

Разбира се, не всички скандали ще бъдат боядисани в чисто син цвят. Ще се намери в ефира място и за няколкостотин черни педофилски истории. Тук „вратата“ ще се отвори още повече и ще заплачат не само жертвите и шоумените.

В този случай ще ридаят всички: майки, поверили децата си на поповете, самите деца, далечни баби по скайпа, оператори и студийни клакьори. Даже суровите криминалисти, поканени в ефир да разкажат за спецификата на вагиналните и сфинктерните разкъсвания на непълнолетните, също „ще проронят своята сълза“.

Трябва да помним, че ридателният потенциал по дадената тема не е, разбира се, бездънен, но е достатъчно дълбок. Средствата за масова информация ще го обработят от край до край, като вероятно ще си спомнят не един път за Ориген Алексанрийски.

Публиката, разбира се, не трябва само да плаче, но и да се посмее. Да се осигури веселие на църковна тема също няма да бъде трудно.

По тази линия отлична информационна стока могат да станат страстите в женските манастири. Гражданите ще научат най-сетне какво означава „синя сестринска“ целувка, ще разберат истинския смисъл на това да се отглеждат от монахините тиквички сорт цукини и ще им стане ясно какво е действителното предназначение на младите послушнички.

Не е трудно да се предскаже и всичките следващи промени в медийните ястия.

Скръбни катаджии ще залеят с кръв ефира, като разкажат хиляди истории за попски своеволия по пътищата.

Учителки ще подхванат с пълен глас песента за абсурда да се учат „основите на православието“ в училище.

Прозрели административни ръководители ще разгърнат батални платна, описвайки своите битки с алчните попове за социални недвижими имущества и държавни земи.

Ще се събудят лелките от Санитарно-епидемиологичната служба. Те ще се впуснат в дълги приказки за вирусните везикули в устната кухина, за кандидозите, за гнойните флегмони и други болести, предаващи се неизбежно, когато стотици не много здрави хора използват една и съща лъжица и един и същи съд, както става при обреда причастие.

Медийният пазар е ненаситен за всякакви сочни страхотии: „вратата“ ще се отвори до края и на РПЦ ще ѝ бъде припомнено всичко. Което е било и което не е било. Подгонените попове ще търсят камбанарии, за да бъдат хвърлени оттам [2], но няма да ги намерят; ще посягат към чашите с отрова, но в тях ще се окаже само стар кефир.

А шоубизнесът, затъжил се през годините на руската пролет за нещо свежо, ще продължи да разпъва нещастниците.

Особено ще се стараят тези, които най-много са се мазнили по време на религиозни шествия и молитвени бдения: депутати, държавни певачки, мотоциклетисти и други разносвачи на православната духовност.

Разбира се, веднага ще се намерят желаещи да се поровят в загадъчната смърт на Ридигер (Алексий II) и в църковните финанси. Уви, една проверка само на паричните заигравки на духовенството ще превърне епископата на РПЦ в тълпа печални затворници. Поповете ще бъдат изгонени от училищата и армията, а присвоените от тях планетарии и болници ще бъдат върнати на държавата.

Последният и най-страшен удар на „вратата“ ще бъде поставянето в църквите на касови апарати. След което пазарът на магическите услуги ще рухне.

За такива „гонения“ РПЦ ще се окаже абсолютно неподготвена. Под смеха на публиката Гундяев [3] ще избяга, преоблечен като разпънатото момче от Донбас [4]. Чаплин [5] ще си купи бомбе на старо, ще си пусне най-сетне нормални мустаци и ще продължи да използва своята фамилия в някой московски мюзикхол. А самата църква ще се спаружи и ще замълчи за дълго.

Тя, разбира се, ще има избор: или да изчезне окончателно, разтваряйки се в стотината други култове, или да оживее и продължи борбата за връщането на своите клиенти.

Да оживее ще ѝ бъде трудно.

Ватиканът, оказал се в сходно, но по-малко сложно положение, игра ва банк. Той измете моментално от масата отпедофилените от него младенци като „несъществуващи“ и направи рязка имиджова реформа. Вместо папа истукан предложи папа хулиган. Това беше силен ход, но със синината под окото и с трамвайния билет на Франциск все още не може да се прикрие напълно „големият ватикански срам“. Следващата стъпка вероятно ще бъде прашка, открита случайно от ЦРУ в личните вещи на понтифика. В крайна сметка йезуитите възлагат всичките си надежди за спасението на католицизма именно на нея.

А РПЦ няма да успее да се отърве лесно. Ще ѝ се наложи да смени не само „девиците“, но и мебелите. Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще бъде принудена да се подчини на свирепите закони на шоубизнеса. Ще трябва да се направят кардинални промени в обредите и литургийните практики. Много добре ще изглежда например излизането на новия патриарх от царските врати с едноколесен електрически мотор, а също и ако има някакви енергични „танци с чаши“. И тъй като силен медиен отзвук имаше досега само един прецедент на танци в църква, да преподават хореография в семинариите вероятно ще бъдат поканени Pussy Riot.

Възможно е РПЦ да изобрети още някакви примамки. Възможно е да си върне част от своите стари клиенти и, необиждана повече от никого, да съществува под щракането на касовите апарати в тъмните ъгълчета на страната. Разбира се, под бдителния надзор на данъчните органи и на Санитарно-епидемиологичната служба, тя ще се руши постепенно от тежестта на собствената си ненужност. Но до никакви съществени въпроси и събития РПЦ вече никога няма да бъде допусната. Така че ако на Русия е съдена по-нататъшна история, тя явно ще протича без участието на поповете.

--------------------------------------

1. В Русия синият цвят се асоциира с хомосексуализма.

2. След завземането на властта от болшевиките в Русия на някои места болшевишките активисти хвърлят поповете от камбанариите на църквите.

3. Патриарх Кирил.

4. Тоест: по долни къси гащи. През 2014 година в Русия е разпространена фалшивата новина за тригодишно руско момче, разпънато полуразсъблечено в центъра на град Славянск от украински войници.

5. Всеволод Чаплин - московски свещеник, често осмиван от Невзоров заради религиозния си фанатизъм.

КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

Дългоочакваната точка на историята с царските останки

Идентификацията на скелета на Николай II се осъществява с такова усърдие, че все едно костите му са събрани не за символично погребение, а за приготвяне на уникална пача.

Двадесет години много скъпи комисии се дуелират с нечии пищяли и пробиват ушите на чиновниците с генетична терминология. Двадесет години криминалисти си мажат лицата с кал от „ганинаяма“ [1] и „понасенковлога“ [2], а патриотите репетират ридания над гроба на последния цар. Пресата и публиката тръпнат от очакване на деня хикс, когато под хилядогласно пеене останките на Николай Кървавия ще бъдат поставени тържествено в саркофаг в Петропавловската крепост.

Макар че, както всяко друго погребение, и това има доста условен смисъл. Никаква автентичност на скелета не е необходима. Главното е „качеството на костюма“; на надгробната плоча трябва да има рекордно количество двуглави орли и екстраординарна династична терминология. Това ще бъде напълно достатъчно. И в действителност няма никакво значение какви кости ще бъдат сложени под нея. Това могат да са останките на който и да е портиер или на двадесет и пет морски свинчета. Нещо повече, в саркофага може да няма нищо. А може да сложат вътре няколко подови бърсалки или задграничния паспорт на Кобзон.

Каквото и да има там, казаците от почетния караул няма как да не се разчувстват, очаквайки заупокойната водка. А на народа му е абсолютно безразлично какво има в гроба. Приливите на неговите чувства не се регулира от сходството на ДНК, а от силата на отцеплението и от присъстващите на церемонията „първи лица“.

Ще напомним, че съвсем наскоро беше проведен експеримент с така наречения „пояс“ [3]. По степен на автентичност тази вещ може да се сравни единствено с „истинската“ перка на Карлсон, която беше показана неотдавна на изложбата „Светът на малките ненормалници“.

Но! Експериментът излезе успешен. Влезе в действие „паметта на материала“: Русия използва първия предлог, за да заеме обичайната си форма на огромна разплакана опашка. В известен смисъл мероприятието се оказа дори по-успешно от опитите с други светини: Мавзолея и Макдоналдс. Вероятно се получи така, защото организаторите на „пояса“ успяха да реализират огромния целувателен потенциал на народа.

Разбира се, при запълването на царския саркофаг трябва да се привлече активно Руската православна църква с нейния огромен опит да прави гражданите на идиоти.

Да си спомним двадесетте години. Тогава болшевиките отворили показно най-известните църковни хранилища на мощи. Освен гнили кости, какавиди и личинки на молци те намерили там дамски подмишници, чайници и дори стъкленица с фиксатор за коса „Брокар“. Всичко ставало публично, заснемало се с фотоапарат и кинокамера, но това изобщо не се отразило на бъдещото почитане на артефактите.

Щом злодеите с пейси и кожени якета сложили „мощите“ обратно, вярващата публика продължила молитвените си общувания с чайниците и фиксаторите за коса.

Този драгоценен опит може да се приеме в историята с царските останки.

Тоталното възкръсване на мъртвите, което обещава християнската догматика, вероятно ще се съпровожда от различни катаклизми и обявяване на извънредно положение. В тази ситуация няма особена разлика какво именно ще излезе изпод надгробната плоча в Петропавловската крепост: морски свинчета, портиер или половината от Николай II.

Разбира се, при подготовката на деня хикс трябва да се поработи над образа на последния цар, който засега прилича само на познат чичко с цигарка.

Вероятно освен неговите умения да ръководи масови разстрели на Невския проспект трябва да споменем и страстта му да прави геометрични фигури от котки и врани, които лично е убил.

Не трябва вероятно да се прави само едно. В никакъв случай не трябва върху капака на саркофага в Петропавловската крепост да се споменава илюзорния рейтинг на този чичко.

----------------------------

1. Ганина ама – популярно название на Исетския рудник (близо до Екатеринбург), където – твърдят - са намерени останките на разстреляното от болшевиките царско семейство (запазен е начинът, по който Невзоров е изписал названието в оригинала).

2. Неразбираем за мене неологизъм, намекващ вероятно за историка Евгений Понасенков; той, както и Невзоров, има крайно отрицателно отношение към Николай II.

3. Става въпрос за донесения в Русия за поклонение „честен пояс на пресвета Богородица“, който се пази във Ватопедския манастир (Атон) и се смята за една от най-значимите източноправославни християнски светини.

МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

Ще бъде ли полезна за човечеството една глобална атомна война?

Пушката вися, разбира се, прекалено дълго. Откакто го закачиха на „гвоздея“ Хирошима, ядреното оръжие украсява сцената на човешката история, като ни напомня, че най-интересното все още предстои. Според законите на драматургията пушката, естествено, ще гръмне. Ще може ли тя да промени кардинално съществуващата реалност и конструкцията на цивилизацията?

Самото събитие, по всяка вероятност, е неизбежно.

Защо? Защото за 70 години, минали от момента, когато първата ядрена мухоморка израсна над далечната Япония, homo не е поумнял дори частично. Напротив. Различни първобитни играчки като традиции, религии, победи и патриотизъм станаха още по-популярни. Всички фундаментални илюзии също се чувстват прекрасно и продължават да определят мирогледа на абсолютното мнозинство. Човекът остава във властта на приказките за своята уникалност, за безсмъртието на душата, за божествената любов и за важността на националните интереси.

Ще напомним, че всичките красиви химери са вечно гладни, а се насищат само с кръв. Векове наред химерите са сдъвквали поколения и цели народи, но човечеството продължава да примира пред тях. Уви, то не изтрезнява, въпреки целия си горчив опит. То е твърдо уверено, че цивилизацията има здрава етична основа.

Оказва се, че илюзиите са по принцип огнеупорно нещо. Кладите на вярата, пожарите на революциите и пламъците на войната не им причиняват никаква вреда. И вероятно е дошло време да се изпробва нещо по-горещо. Тъкмо необходимите температури могат да бъдат предоставени както от конвенционалните уранови бомби, така и от различни „многослойки“ като FFF или W88.

Между другото, струпаните илюзии са толкова обширни, че урановите градуси ще изпържат само малка част от заблудите на човека за себе си. Това, което остане, ще бъде напълно достатъчно, за да се повтори при даден случай ядрения фойерверк.

Фундаментални причини за станалото никой, разбира се, няма да търси. Културата и историята ще налеят масло в лампата и събитието ще получи оценка в съответствие с наличните „етични представи“. Това ще изведе автоматично ситуацията на второ, а след това и на трето равнище. Затова по всяка вероятност не трябва да се надяваме, че човечеството ще се претопи в тритиево-урановия огън и от него ще се получи нещо по-прилично.

Съществува, разбира се, утешителната измислица, че някакъв „сдържащ фактор“ ще неутрализира двустранната смъртоносност на ядрените бомбардировки. Смятам, че това твърдение не е вярно.

Работата е в това, че атомните удари не представляват никаква опасност за тези, които вземат решението да бъдат нанесени. Те имат на разположение комфортни бункери, от които могат да наблюдават безопасно взаимните ядрени безчинства. Разбира се, да наблюдават със сълзи на очите, нашепвайки (в зависимост от континента) песнички за палми или брезички. От дълбините на тези бункери би могло да се потрака (по радиото) като Сталин със зъби о чашата [1] и за пореден път да се напомни, че „няма да се пазарим за цената“. И наплашената „цена“, изпепелявайки се заедно със своите котки, къщи и деца, пак ще трябва да се съгласи с тази щедрост. А как иначе? „Цената“ е приучена да служи за разходен материал, който задоволява нуждите на различните родини, религии, граници, а също така на историческата естетика като цяло. Достатъчно е да се поговори с „цената“ (от бетонните недра) от името и по поръчение на великите илюзии, за да бъде тя разчувствана и да изложи челото си на потока от електрони.

Макар че да обвиняваме за всичко само тези, които решават съдбите, не би било коректно; пред нас е фактът на една взаимна дресировка. Самите хора са научили властта да ги изразходва за „велики цели“ безогледно и безотчетно.

Това положение може да се илюстрира с множество примери, но най-пресен от тях ще бъде така нареченият „Безсмъртен полк“, шествие, което наблюдаваме понякога в Русия. Същността на мероприятието се състои в това, че вървящите в големи организирани колони граждани на Руската федерация носят портрети на загиналите по време на войната свои родственици. Това символизира сплотяването на народа в скръбта и безмълвно, но страшно предизвикателство към врага, по вина на когото са загинали изобразените на портретите хора.

Но!

Има извънредно голяма вероятност около една трета от портретите да са на тези, които са били унищожени изключително по вина на съветското командване: избити от заградбатальоните [2], хвърлени в безсмислени атаки, уморени от глад на фронта или в тила, измръзнали до смърт, „сварени“ в котлите [3], а също така разстреляни от пияни СМЕРШовци [4]. Войнишкото месо в Русия е било винаги много евтино и по принцип се е харчело от генералите с феерична разточителност. Но на никого от участниците в шествието няма да му хрумне да обвини за смъртта на баща си или прадядо си тези съветски касапи генерали, които са били наистина виновни за гибелта на техните близки. Така шествието „Безсмъртен полк“ се превръща в индулгенция на властта, в предложение към нея и занапред да изразходва живота на хората без всякакво стеснение.

Както се знае, основа на руската духовност и идентичност е еврейският фолклор, въплътен в така нареченото православие. В дадения случай той не учи как се пълни щука [5], но затова пък внушава постоянния навик да се разпъва и разпъва. Уви, към XXI века православната идея е толкова изчерпана, че едва ли ще послужи за добра наркоза в деня, когато над Руската федерация и света се издигнат ядрените мухоморки на победата.

Цялата надежда е само в манекенките и тенорите, които продължават да твърдят, че „красотата ще спаси света“. Вероятно те ще имат скоро възможността да поразят с нея продуктите от делението на 235-ия уран или на литиевия деутерид. Но всъщност може и да се оправдаят опасенията, че диалогът на тенорите с неутроните ще бъде увлекателен, но краткотраен.

--------------------------

1. На 3 юли 1941 година, когато руските войски отстъпват повсеместно под напора на германската армия, Сталин произнася реч по радиото, по време на която пие вода и в ефир се чува как потракват зъбите му по чашата - ръката на Вожда трепери.

2. Заградбатальони (заградителни батальони) или заградотряди (заградителни отряди) – войскови части, които по време на Втората световна война се разполагат с готови за стрелба картечници зад атакуващите съветски войници със задача да разстрелват всички, които отстъпят под натиска на врага.

3. Котел (рус.) – пълно обкръжение от частите на противника.

4. СМЕРШ (съкращение от „Смерть шпионам“ – „Смърт на шпионите“) – военно контраразузнаване; по време на Втората световна война офицерите от СМЕРШ имат на фронта много високи пълномощия.

5. Пълнената риба (гефилте фиш) е традиционно ястие в еврейската кухня.

ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ [1]

Ако говорят с мене от името на истината, веднага разбирам, че имам работа с идиот

Специалистите по „седене на стола“ нещо се размърдаха и започнаха да ме поучават. Явно са си въобразили сериозно, че миналото е тяхна собственост, където без конвой от историци никой не трябва изобщо да поглежда.

Предполагам, че си струва да използвам ситуацията и да разясня отношението между нашите два занаята. (А едновременно с това да дам на историците урок по вежливост.) Разбира се, мога да направя това само от позициите на публицистиката.

Каква е тази позиция? Ще поясня.

Публицистиката е картечно гнездо на камбанария. Тя дава възможност да разстрелваш от разумна височина когото и да е, а също така да организираш всякакви фойерверки, като при това не отговаряш за нищо.

Като учебник смятам да използвам рецензията на една моя статия, засягаща епизод от войната на истинското знание с „научния свят“. Благодарение на нейната поява ние имаме доброкачествен и много пресен „препарат“ от едно стандартно виждане за трагедията на Галилей.

Да вземем показалката и да се разходим по „препарата“.

Ще започнем с това, че нашият рецензент несъмнено има лична мотивация. Тя не е съвсем ясна. Остава да се надяваме, че това е обикновен сърбеж да бъде забелязан. По-лошо е, ако го движи „магическата връзка с миналото“ и знанието за „истинската картина“ на събитията. В този случай му е време да помисли за участие в „битката на екстрасенсите“ [2].

Отначало ще се спрем на по-ласкавото за нашия рецензент предположение: това е само сърбеж. Ако е така, дадената мотивация трябва да повлияе на съвкупността от аргументи и изводи.

Нашият „препарат“ ще ни даде сега възможност да изясним това.

Ще видим колко лесно се огъва и изглажда в умели ръце „историческото знание“, приспособявайки се към обслужването на която и да е цел и идея. Понеже това знание няма никакъв реален фактологичен скелет, то е крайно пластично. То няма константи и дори догми. С него може да се направи всичко. Аз правя това съвсем откровено, като предупреждавам предварително, че ще „закръглявам“ фактите по моя преценка. Но се оказва, че същото прави потайно и нашият историк рецензент. А това е вече липса на ред.

Ще напомня, че публицистиката не рови сама в архиви и сандъци. Тя само използва това, което е подготвено за нея от корифеите на различните дисциплини. Нейната задача е да прави глобални изводи, да обобщава и да формулира. А коя именно от множеството предложени ѝ доктрини ще избере – това е лична работа. Историята служи на публицистиката. Но не и обратното.

Работата на историка е да намери материал за публициста и да нареди красиво своята „стока“, като се старае при това да пакости на съседа си, който предлага на другия щанд своята. Работата на публициста е да мине край търговската редица, да избере това, което му хареса, и да го използва за парадигми и изводи.

Но нашият рецензент се опитва да наруши правилата на тази вечна игра. Артикулирайки своя загадъчен сърбеж, той се прави, че никакви други представи за процеса срещу Галилей, освен неговите, изобщо не съществуват. Още по-забавно е, че се пренебрегват версии, които принадлежат на значително по-известни и успешни изследователи от него.

И така, внимание. (Оголваме показалката.)

Сантиляна, Ронан, Хамъл, Сперанский, Айнщайн, Коен, Менкен, Льоци et cetera почти не се съмняват, че процесът срещу Галилей е браншова кавга между астрономи и математици. Сантиляна свидетелства еднозначно за „научния“ характер на процеса. Колин Ронан пише, че „случилото се с Галилей напомня епизод от съветските времена, когато покровителстваният от властите Лисенко преследва генетиците“. Чарлз Хамъл е убеден, че „Галилей е осъден само заради интригите на учените“. Сперанский сочи процеса като пример за противопоставянето на аристотелианците и математиците. Ще отбележим, че Айнщайн (макар че само се докосва до темата) също не се е съмнявал в научната причина за процеса.

Ще преместим показалката малко по-долу по текста, там, където рецензентът настоява за баналната трактовка на процеса като противодействие на знанията и вярата.

Искала ли е църквата да осъди Галилео? Ще отбележим, че дори доминиканците, винаги жадни да изгорят някого, се изказват (и то представлявани от Марафи) за оправдаване на Галилей. В писмо до херцога на Тоскана папата пише за Галилей: „Ние виждаме в него не само велико научно дарование, но и любов към благочестието. Той, повече от всеки друг, е надарен с всички качества, даващи му правото на папско благоволение“.

Неизвестно защо рецензентът „забравя“, че след процеса папата предлага да се даде на уличения в злостна ерес Галилей… пенсия (Хамъл). Малко вероятно е, че рецензентът не знае тази общоизвестна подробност. Вероятно тя е извадена умишлено от комплекта доводи, защото разрушава мита, че Урбан се е разсърдил много на Галилео.

Както виждаме, нашият злостен критик премълчава неудобните за него детайли. Това е прекрасно, защото потвърждава нашата версия за мотивацията от „сърбеж“, а не от „магическите видения на миналото“. Най-вероятно нашият рецензент е здрав и просто си играе с безотговорни „факти“.

Но! Историкът трябва да играе по-внимателно. Пасажът за епитимията се е получил много недодялан. Според версията на рецензента папата „е наказал“ Галилей с четене на псалми.

(Тук трябва да начертаем с върха на показалката най-сложната завъртулка от всички възможни.)

Но дори най-незначителният медиевист трябва да знае, че четенето на псалми не може да се смята за истинска епитимия, защото влиза в обичайното молитвено правило на всеки католик. Допълнителни псалми можел да даде духовникът, разбрал по време на изповед, че неговото чадо, се е увлякло, например, в прекомерно надзъртане за пикаещи перачки. Като „предписал“ на еретика Галилей псалми, може би Урбан просто му „е намигнал“, напомняйки още един път на обидения старец за изключителната мекота на присъдата и за старата им дружба.

Дали папа Урбан е бил „начетен“ или невежа, е също доста дискусионен въпрос. Нашият мил критик набира смелост да атестира познанията на Урбан в областта на астрономията и математиката и стига до неутешителни за нещастния Барберини [3] изводи. Но! (Чукаме с показалката.) Вероятно трябва да му припомним, че Погребиский, Майстров и Фигуиер характеризират папата именно като „начетен“; Хамъл представя Матео Барберини като „начетен математик“, а Р. Коен – като астроном.

Бил ли е Галилео лекар? (Чертаем с показалката въпросителен знак). Безусловно, според единственото образование, което получава, той е лекар. Наистина, не завършил и него, което позволило на съвременниците му да го наричат „недоучилият лекар“ или просто „недоучилият“, а биографите му да пишат за него, че е „недоучил, но велик“ (Предтеченский).

Нямам никакво желание да продължавам издевателствата над бедния рецензент. Смятам, че това, което посочихме, е достатъчно, за да се убедим или в преднамерени манипулации и жонгльорства, или в известна непълнота на неговите знания. Впрочем, надявам се, че за своя труд той е бил възнаграден щедро с читателска възбуда и с ликуване на местната общественост.

Разбира се, „глупаците и гъските са създадени специално, за да бъдат дразнени“. Но ние няма да безпокоим повече нашия доцент. Трябва да го оставим във властта на сърбежа му. А може би в света на неговите „виолетови гъби“ [4] и на увереността в магическата връзка на историка с миналото. В това, че само той познава „истинската картина“ на миналото.

Ще бъдем откровени: това състояние на историка не пречи на никого. Ако може да добива в своята архивна мина „руда“ и да я изнася редовно на повърхността, в науката и публицистиката, нещастникът не трябва да бъде нервиран излишно. Нека мърмори. Той върши според възможностите си своята трудна работа. За утеха ще му оставим сгрешената датата на смъртта на кардинала. Тук той има възможността да надуе бузи на „професионален историк“ и да почувства своята незаменимост.

Разговорът е за съвсем друго нещо. За много по-сложни и важни неща. И при този разговор историкът е вече неуместен. (Слагаме показалката настрани.) Истинският проблем е в това, че мята картина на съда срещу Галилей е също така фалшива, както и тази, която предлага моят рецензент. Да бъдем откровени: те са равностойни по недъгавост. Нито аз имам, нито той има какъвто и да е факт.

Ще поясня. Всичко, което не можем да проверим и потвърдим многократно, не може да се смята за факт в строгия смисъл на думата. А друг смисъл, освен строг, тази дума, уви, няма. Ние можем само да допуснем, че нещата са били „такива“ или примерно „такива“.

Всяко събитие, както голямо, така и най-малко, се състои от огромно множество съставки. Достатъчно е да изкривим една от тях, да променим който е да е акцент, да разменим местата на нюансите и цялата огромна картина рухва в „неточността“. А за излизане от неточността има един път - към „нефакта“, иначе казано - към такава белетристика, която се различава от съчиненията на Сабатини или Дюма само със своята досада.

Реалното минало е сбор от вероятности, предположения, косвени свидетелства, артефакти, късчета спомени, частици от догадки, комплект от легенди и двусмислени документи. Този сбор е огромен, но в никаква цялостна картина никога няма да се превърне отново.

Ще дадем поясняващ пример. Да предположим, че успеем да съберем всичките пръстени, обеци, медальони, копчета за ръкавели и зъбни коронки, направени от злато, добито, да речем, от жилите на Чувалското местонаходище. Да предположим, че стопим всичкото това злато, частично го раздробим, частично го спечем, след това го остържем и се опитаме да го върнем обратно в бреговете на уралската река. Но колкото и старателно да правим това, никога няма да успеем да пресъздадем жилата в нейната цялост, разклоненост и специфичен химически състав на чувалското злато. Защо? По много причини. Уникалността на неговия химичен състав е изчезнала в тигелите на ювелирите, които са пречиствали или са придавали оттенък на метала с добавки. Милата заостреност на малките съставки в рудата е безвъзвратно загубена в топилните пещи и ретортите. Да създадат нейната геометрия отново биха могли само силурските процеси, които никога вече няма да се повторят.

Но дори да успеем с цената на някакви немислими усилия да възстановим химическия състав и даже формата на златните рудни съставки, все едно няма да успеем да възстановим жилата. Всички заобикалящи я породи са променени и смесени в процеса на рудодобива. За да върнем първоначалните слоеве от кварц, сфалерит и други минерали, ще трябва да създадем отново Земята.

Приблизително така стоят нещата и с „жилите“ на събитията от истинската история. Голяма вина за това имат историците. В желанието си да направи „медальон или пръстен“ всеки от тях отново и отново топи и троши рудата и само задълбочава хаоса.

Това отчасти е прекрасно. Като разберем, че никакви „исторически факти“ не съществуват, получаваме правото на изключителна свобода при работата с материята на миналото. Опитвайки се да намерим отговорите на различни въпроси, вече имаме правото на всичко: на деформации, на фантазии, на прилагане на чиста лъжа и на всякакви жонгльорства. Защото, като набираме по случаен принцип „числовия шифър“ за вратата към едно или друго събитие, сме в правото си да използваме всякакви „цифри“. Както правилно казва класикът, характеризирал историята като най-безсмислената дисциплина: „Няма значение каква глупост ще предпочетем пред друга глупост“.

Примирението с липсата на истинска картина на миналото е много трудно. Homo са дресирани да мислят, че наличието на разбираема и ласкава за тях „история“ е важна част от тяхното битие. Да се съгласят с това, че известната история се състои, по всяка вероятност, от 98% илюзии, че е грубо съставен и многократно преписван мит, вероятно ще бъде за тях непоносимо. Но рано или късно ще им се наложи да го направят. Защото някога и историята ще стане наука.

Вероятно след двеста години физиката ще се научи да конструира квантовата картина на всяко минало събитие. Теоретически това не е толкова сложно и е напълно реално. Вероятно квантовите картини ще имат строга последователност и науката ще съумее „да прелиства“ квадрилиони подобни на тях и да съзерцава квантовата реалност отпреди 800, 300 или 300 000 години. Като се научат да я правят зрима или да я разшифроват математически, хората ще могат да погледнат в очите някой ергастер, да разберат имало ли е наистина битка при Термопилите и да преброят колко са гърдите на Ан Болейн. Твърденията, догадките и предположенията ще могат да бъдат проверявани. В историята ще се появят факти и тя най-сетне ще стане наука.

Но за да стане това, трябва да се изниже цяло поколение от чудаци. Така безстрашни и фанатични като Коперник, Галилей, Дарвин, Вагенер, Агасис, Ейвъри, Гамов, Шлиман и Фарадей. На новите чудаци, между другото, ще им бъде по-трудно, защото гръбнакът на доцентския свят от времето на спора на Галилей с Ватикана е станал съществено по-здрав и по-едър.

------------------------------

1. Отговор на критиките, които историкът Игор Дмитриев отправя към Невзоров за негова статия, разглеждаща процеса срещу Галилей. Игор Дмитриев нарича мисълта на Невзоров „дразнеща“, което е повод за това заглавие.

2. "Битки на екстрасенсите" - долнопробно руско телевизионно шоу, което внушава на зрителите, че реално съществуват паранормални явления.

3. Светското име на папа Урбан VIII е Матео Барберини.

4. В света на илюзиите, на фантазиите, на измислиците.

ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

Науката се надсмивала над Галилей, като му предлагала да гледа небесата не с телескоп, а с тръба за клизми (по професия Галилей не бил астроном, а лекар). Както е известно, всичко свършило с това, че доктор Галилей наврял доста надълбоко тази тръба в задника на учените от XVII век. Те така и не успели да я извадят, но с времето свикнали да я размахват приветливо.

Още през 1968 година Макс Борн отбелязал хладнокръвно, че „науката разрушава етичния фундамент на цивилизацията“. Да се надяваме, че Борн е прав и всичко това е така. Лошо е само, че науката разрушава този негоден фундамент прекалено бавно.

Да си спомним, че „етиката“, както между другото и всички останали „красиви“ понятия, е предназначена за едно измислено същество, което няма нищо общо с реалния човек. Когато даденият „фундамент“ се създавал, homo още не знаел нищо за себе си. И, разбера се, не очаквал, че от „венец на творението“ ще бъде разжалван до съобразително, но много агресивно животно, обречено да влачи завинаги в себе си свойствата на цялата предшестваща го еволюционна верига.

Хуманистите се чудят наивно на абсолютната неспособност на етиката да влияе сериозно на човешкото поведение. Но в това няма нищо странно. Етиката, която била измислена за правнуците на Адам, не е година за потомците на диметродона.

Както виждаме от примерите, които ни дава миналото, всяко залагане на този фиктивен „етичен фундамент“ водело непременно до поредния конфуз: по най-дребни поводи homo отново и отново застилал планетата с трупове, насилвал, разрушавал и осакатявал, спъвайки съществено развитието на своя вид. След това си почивал и пак се отдавал на любимото си забавление. Между другото, както знаем, самото майсторство за производство на трупове, въплътено в култа към военните и военния героизъм, също е съществена част от „етичния фундамент“.

По много причини неговото разрушаване, отбелязано от Борн, върви недопустимо бавно. Особени надежди за скорошното му и ефективно унищожаване, разбира се, няма. По всяка вероятност, преди още науката да разгроми този фалшификат и на негово място да бъде създадена някаква нова поведенческа основа, по-подходяща за реалния homo, хората ще успеят три пъти да се удавят в собствената си гной.

Защо?

Преди всичко поради доста бавното развитие на самата наука. За това бавно развитие има много причини. На първо място са, разбира се, доста ограничените възможности на човешкия мозък и тази „деменция“, който homo е наследил от преките си прародители, които в продължение на милиони години са били най-обикновени стадни животни, хранещи се с мърша.

Развитието на науката се спъва и от културата, почти изцяло основана върху нарцистичния култ към „венеца на природата“.

Още една съществена причина е фактът, че свободомислието не се преследва никъде толкова яростно, колкото в академичните кръгове, а хората, които реално движат науката, веднага получават клеймото „чудаци“.

На всеки, който идва в „света на науката“, му е много по-комфортно да се строи в маршируващите колони на доцентите, да научи техните корпоративни лозунги и цял живот да брои покорно „своите раковини“. Тази сива съдба е незавидна, но тя предпазва напълно от най-страшните обвинения - в занимаване с „лъженаука“ и в „чудачество“.

Съдбата на Галилей и на неговия условен „близнак“ от ХХ век Осуалд Т. Ейвъри е прекрасна илюстрация към обширната и поучителна история на чудаците.

Драмата на доктор Галилео, както всичко, което принадлежи на историята, не съдържа факти в сериозния смисъл на думата. Така че ние можем „да закръглим“ малко наличните условни факти, иначе казано - да направим това, което срамежливо (и мълчаливо) правят всички историци.

Разбира се, има някаква граница за безсрамието на интерпретацията. Винаги е приятно да я преминеш, но в дадения случай това, за съжаление, не е необходимо. Историята с Галилей, както и да я обръщаме, няма да изгуби основните си очертания.

Когато говорим за XVI и XVII век, грешим, отделяйки тогавашната наука от църквата. Това е неправилно. Църквата и науката са били едно цяло.

През XVII век официалните учени, съсредоточили се върху създаването на богословската картина на света, били хиляди. Всеки от тях имал възможността да публикува своите произведения и да заема катедри в най-добрите университети. Ние можем, разбира се, следвайки традицията, да ги наречем „схоластици“, но това название ще бъде условно.

Ще отбележим, че сред „схоластиците“ имало не само майстори на красивото шарлатанство и жонглирането с факти. Нищо подобно. Повечето от тях били абсолютно добросъвестни изследователи.

Да, те не успели да преодолеят гравитацията на „християнската истина“ и точно според нея „огъвали и изправяли“ естествените науки. Но те правели това съвсем искрено и самоотвержено.

Именно официалната наука на Ватикана се смятала за истинска наука, а хора като Бруно, Коперник, Галилей и Везалий имали репутацията на „чудаци“, на екзотични пришки, изскочили върху благородния нос на истинското знание.

Не случайно Коперник отлагал толкова дълго публикуването на своите открития, разбирайки, че книгата „De Revolutionibus Orbium Coelestium Libri Sex“ ще бъде квалифицирано подиграна и обявена за лъженаука. Той пише: „Плаши ме мисълта за презрението заради новостите и разликите в моята теория“ (цит. по M.B. Hall. The Scientific renaissance 1450–1630).

Както става ясно малко по-късно, Коперник се оказал прав. Произведението му се превърнало за дълго време обект не на академични обсъждания, а само на насмешки. С него се подигравали мнозина. От автори на популярни дидактични поеми и енциклопедии (Дю Бартас и Ж. Боден) до стълбове на науката (Тихо Брахе и Ф. Бейкън).

От църковна гледна точка в съчинението на Коперник нямало нищо криминално. Папа Лъв Х се отнесъл към него иронично, но доста доброжелателно, а кардиналската курия го подкрепила. През 1532 година системата на Коперник била официално представена на четения в градините на Ватикана, при което не от кого да е, а от личния секретар на папата. Коперниканството се възприемало в общи линии благодушно, докато положението не било изострено от скандалджията Бруно, който се обявил за негов верен последовател.

През XVI–XVII век научната ревност вече съществувала. „Специалистите“ умеели да защитават своите „владения“ от всякакви чужденци. За да получи човек право на глас в науката, трябвало да се присъедини към съответната каста (на астрономите, химиците, картографите), разбира се, като споделя напълно нейните възгледи по всички ключови въпроси. Била разработена и тактика за неутрализиране на дисидентите и пришълците, промъкнали се нелегално в научната област. Тя била примитивна, но работела.

Кастата използвала умело тактическото преимущество на своята „висота“. Тя организирала академически погроми над новите възгледи, а след това задължително спускала своята оценка „един етаж по-ниско“, при белетристиката, пресата и интелигенцията (в широкия смисъл на тези понятия, напълно приложими и за XVII век). Те, слабо разбиращи същността на въпроса, но доверяващи се на званията и титлите, подемали охотно преследване, като за няколко години превръщали всеки новатор в посмешище. Така се повтаряло от век на век.

На Коперник припомнили, разбира се, че е по професия каноник, а в астрономията е дилетант; на Галилей препоръчвали по-често да гледа през тръбата за клизми, а не през телескопа, намеквайки за основната му професия.

Периодично се появявали отчаяни персонажи, които се опитвали да строшат гръбнака и на на академичната каста, и на нейните подгласници. Ако работата стигнела до открито и упорито противопоставяне, пускали се в ход дървата. Както показва примерът с Бруно, пет цепеници били достатъчни, за да прекратят всеки спор, превърнал се в некомфортен за академиците.

Драмата на Галилей не е изобщо конфликт между църквата и знанието. (Подобна представа се е оформила под влиянието на пристрастни атеистични брошури.) Разбира се, християнска съставка в тази история имало, но тя изобщо не била доминираща. Драмата на Галилей е предимно вътрешно научно противопоставяне; това е схватка на благородния академизъм с дръзкия „чудак“, посегнал неизвестно защо към здравите и, както изглеждало тогава, много перспективни представи за Вселената.

Да се вгледаме!

Обвинителите и съдиите на Галилей са изключително учени. Нека не ни заблуждават техните църковно-йерархични титли. Инициаторът и ръководителят процеса папа Урбан VIII (Матео Барберини) е известен астроном по онова време, убеден геоцентрист и последовател на Аристотел и Птоломей. Между другото, именно Урбан VIII осъдил с пределна острота „лова на вещици“ в Германия и пръв съкратил бюджета на провинциалните консистории на инквизицията. Барберини, преди да стане папа, дружал дълги години с Галилей и дори му посвещавал възхитени станси. Приятелите дълго и страстно спорели за „конструкцията на небето“. Нещо повече, работата на Галилей, която станала основен предмет на обсъждане по време на процеса, била извършена по пряко указание на Урбан, който предложил на Галилей да сравни системите на Птоломей и Коперник във фундаментално съчинение.

Както виждаме, главното действащо лице в процеса, папа Урбан VIII, не е годен за ролята на фанатик и мракобесник.

Вторият по значимост (задочен) персонаж е великият инквизитор, кардинал Роберто Белармино. Неговото мнение в хода на дознанието постоянно цитирали и двете страни. Той бил не просто знаменит учен, но и истинска звезда на академизма. И също ако не приятел, то поне близък с Галилей. Неговото отношение към коперниканството като към научна хипотеза съвсем не било „инквизиторски“ еднозначно. Именно той укорил някога астронома за излишната му привързаност към забавната, но „лъженаучна“ идея за движението на Земята и предложил на Галилей да намери по-убедителни доказателства от обикновеното позоваване на Коперник.

Още през 1616 година Белармино дал научно заключение, в което черно на бяло има следното начертание: „Ако се каже, че предположението за движението на Земята и неподвижността на Слънцето позволява да се представят всички явления по-добре от приемането на ексцентриците [1] и епициклите [2], това ще бъде казано прекрасно и не носи със себе си никаква опасност. За математика това е напълно достатъчно“.

(Между другото, починалият през 1623 година Белармино присъствал на процеса през 1633 година само като много влиятелна сянка.)

Останалите фигуранти в процеса, както непосредствени, така и задочни, участващи в него със своите съчинения или консултации, са все математици, механици и астрономи. Йезуитът Орацио Граси изследвал природата на кометите, а Киарамонти е автор на фундаменталното произведение „De tribus stellis quae annuis“. Също толкова висок бил научният авторитет на Ф. Бонавентура, Дж. Полако (автор на „Anticopernicus catholicus“), В. Магно, Клавий (Христифор Клау), А. Фоскарини и други обвинители и плахи защитници.

Никой от тези учени мъже не оспорвал сферичната форма на Земята, дължината на екваториалната ѝ окръжност или факта, че планетите се движат. Те познавали прекрасно съчиненията на Ератосфен Киренски, Аристотел, Птоломей, Кеплер и чертаели лесно геоцентричните схеми на Тихо Брахе. Всеки от тези „схоласти“ можел да докаже математически, че коперниковите (пруските) таблици за местоположението на планетите имат редица съществени недостатъци, явни за който и да е „истински“ астроном.

„Схоластите“ познавали до съвършенство тогавашната физика, следователно били убедени, че телата могат да извършват само един вид движение и затова Земята не може да се върти едновременно около оста си и да обикаля около Слънцето. Те смятали искрено, че на тяхна страна са не само научните словесни плетеници, но и най-обикновеният здрав смисъл: нищо не се движело под краката им, а планетите явно обикаляли около Земята, като ту се отдалечавали, ту се приближавали. Коперниковата система, на която се базирали възгледите на Галилей, била за „схоластите“ грешна и вече предадена в архива поради своята несериозност. А упорството на фанатично предания ѝ Галилей те приемали за необичайна антинаучна проява на милия, но „побъркал се старец“, спъващ развитието на естествознанието.

Всички ние някак сме забравили, че като съществен аргумент в полза на доказателството за въртенето на Земята Галилей посочва наличието на… приливи и отливи. При това отрича категорично влиянието на Луната върху тези явления. Че този аргумент не е верен, било очевидно още тогава.

Галилей, като всеки homo, умеел и обичал да греши. Той правел това сочно и яростно. В научен спор с Орацио Граси, учен-йезуит (който бил консултант на папската страна в процеса), Галилео твърдял, че кометите са земни изпарения, „нагряващи се за сметка на изключителната си мекота“. Граси възразявал: кометите са напълно реални космически тела, които имат свои орбити. Галилей се надсмял доста злъчно над йезуита, но, както се изяснило по-късно, прав бил все пак Орацио.

Ще повторим: по време на процеса се засягала и църковната догматика, но само защото Библията е била в общи линии отправна точка по това време, включително и за науката. Но ако същността на процеса се е състоял в конфликта на хелиоцентризма с догмите на вярата, а обвинителите са били църковни фанатици, Галилей би бил изгорен без всякакви събеседвания, спорове и увещания.

Основната загадка в този процес е грубото нарушаване на всички правила и принципи на инквизиционното дознание. Като установи престъпление срещу основите на вярата и като получи неопровержимо доказателство във вид на признание, Урбан VIII е трябвало да изпрати Галилей на кладата. Но това не се случило.

Еретикът, който успял да тиражира своите възгледи в книга, не бил даже затворен поне за една година murus largus, в така наречения „лек затвор“, предполагащ суха килия, без приковаване към стената, пода или тавана. Трябва да отбележим, че дознанието се провеждало не в мазетата на инквизицията, а в един от римските дворци. Галилей прекарал под ключ само няколко дена след третия (втория?) разпит. Място на краткото му затворничество били петстайни дворцови покои с изглед към градините на Ватикана. На Галилей дали слуга и камериер.

Едва малко по-късно папата се уморил да убеждава стареца, ядосал се и предоставил в защита на геоцентричната теория комплект щипци от арсенала за изтезания на инквизицията. (Само ги показали на обвиняемия и то отдалече.) Този довод се сторил на Галилей толкова убедителен, че признал веднага научната правота на своя стар приятел Барберини.

След отричането си Галилей бил изпратен „под домашен арест“ в имението Алчетри, където живял до смъртта си със своите родственици, с прислужници, с правото да приема гости и да се занимава с изследвания.

Невъзможно е да се обясни и фактът, че на Галилей не била наложени никаква епитимия, макар че всеки нарушител на границите на църковните канони се осъждал най-малко да пришие към дрехите си жълти кръгове и кръстове, които свидетелствали, че ги носи обвинен в „някаква“ ерес.

Както виждате, достатъчно беше да се вгледаме по-внимателно, като отхвърлим стереотипите, и пред очите ни историята с Галилей се превърна в най-обикновена браншова кавга между астрономи, в състезание на хипотези, което формално било спечелено от Ватикана, който заклеймил възгледите на опонента си като „лъженаука“.

От това, което става днес в Кеймбридж или Миланския университет, „хелиоцентричната драма“ се различава само по наличието на властни възможности у едната от дискутиращите страни. По нищо повече.

Папата се държал не като църковен йерарх, а като рицар и учен. Присъдата на Галилей (като се има предвид жестокостта на онова време) е блестящ образец за академична учтивост и благородство.

Ако потърсим аналогии на случилото се с Галилей в „светлите научни столетия“, ще ги отрием без всякакво усилие. Но няма да видим никакво великодушие и жалост към опонента. Лауреатът на Сталинска награда Олга Лепешинская, уважаваният професор Фон Гебра, директорът на Института по генетика към Академията на науките на СССР Т. Д. Лисенко, водещият биохимик в института „Рокфелер“ А. Мирский, а също така ръководителят на природоисторическия отдел на Британския музей Р. Оуен при възможност да се доберат „административно“ до опонента си и да го унищожат постъпвали много по-подло и по-сурово от инквизиторите през XVII век.

Но да не сочим „кървави“ христоматийни примери, когато носителите на най-високи научни степени се проявявали като пълни негодници, отправяйки несъгласните с техните хипотези по затвори, лагери и психиатрични болници. Да вземем „мирната“ история с Осуалд Тиодор Ейвъри (1977-1955), която повторила през ХХ век почти „дословно“ драмата на Галилео Галилей.

Ейвъри, много преди Уотсън и Крик, разбрал ролята на дезоксирибонуклиновата киселина и провъзгласил, че именно ДНК е „трансформиращият агент“, който контролира протеините и техния ред. За беда Ейвъри не само декларирал, но и доказал обективно, че точно ДНК е отговорна за запазването и пренасянето на генетичната информация. Проведеният от него опит с пневмококови бактерии бил (и си остава) повече от убедителен.

Ейвъри екстрахирал ДНК от щам на пневмококови бактерии, които имали капсули около клетките и затова се наричали „гладки“. Той въвел тази ДНК в клетките на пневмококи, които нямат капсули. Съществено количество потомци на обикновените бактерии се превърнали в гладки.

И какво се случило с Ейвъри? Унизили го по всички възможни начини, разкъсали го и го изхвърлили от науката. А кой направил това? Мракобесните попове ли? Не.

Направил го авторитетният и мил Алфред Мирский, водещ биохимик в института „Рокфелер“, който организирал хайка с „дюдюкания“, преследвачи и „стрелба в цел“. Той отново потвърдил, че е прекрасен организатор на научни разправи, като мобилизирал за преследването на беззащитния Ейвъри практически всичките генетици и биохимици в Англия и Америка. Мнението, че „Ейвъри няма място в науката“ станало общоразпространено, а името му се превърнало в нарицателно за „чудак“. Към издевателствата бил приложен акуратно административен натиск, защото Ейвъри работел в института „Рокфелер“.

Тиодор Осуалд, който направил едно от най-важните открития през цялата научна история, не бил нито боец, нито трибун. Той изобщо не се отличавал с храброст и умение да се защити. Сломен от преследването, Осуалд се отрекъл от своето откритие, като го признал за лъжливо, и заради „изгубения научен авторитет“ напуснал академичния свят, излязъл в оставка и прекратил напълно всичките си изследвания. Живял още няколко години, без да се докосва до никаква литература, без да контактува с никого и да се интересува от нищо. Неговите близки знаели, че всякакъв разговор за гени, киселини и протеини предизвиква у него безмълвни сълзи и дълго вцепенение.

И до ден днешен не е известно разбрал ли е Ейвъри, че неговото откритие е безусловно потвърдено, а той е предложен за Нобелова награда. Ъруин Чаргаф се опитал да се добере до него, но Ейвъри отказал да го приеме и скоро починал.

Има десетки подобни примери. Всичките са свързани с открития по важни въпроси на познанието. И всеки от тях е свидетелство за отчаяната дързост на тези, които не са се уплашили от обвиненията в лъженаука, от клеймото „чудак“ и от презрението на доцентската маса.

Разбира се, винаги има риск да се окажеш реален глупак и като прекрачиш през всичко „солидно“, да си останеш за посмешище. Но това е вече „според картите“.

------------------------------

1. Ексцентрик - спомагателна окръжност в геоцентричната система, въведена от Хиперарх, за да бъде представена годишната обиколка на Слънцето около Земята с помощта на движение по окръжност при постоянна ъглова скорост. Неравномерното движение на Слънцето по еклиптиката се обяснявало с това, че то се движи (равномерно) по окръжността на ексцентрика, чийто център не съвпада със Земята.

2. Епицикъл – кръгова траектория, по която се движат планетите в геоцентричната система на Птоломей.

РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

Някои явления стават много по-разбираеми, когато използваме аналогия. За да разберем защо изведнъж в Русия разкопаха Йосиф Висарионович, ще си спомним един стар, но ефектен експеримент с паяци.

И така. Избираме от семейство ликозиди (Lycosidae) най-агресивния самец и внимателно му отстраняваме педипалпите (крачетата, на които има торбички със сперма). След това разрязваме на женски паяк пигидия (задната част) и изваждаме едва забележимите полови тръбички. Пренасяме ги със скалпел върху предметно стъкло, където поставяме и отделените педипалпи. Разбира се, създаденият от нас сексуален натюрморт на пръв поглед няма никакви шансове пред живия възбуден арахнид, когото поставяме до стъклото.

Но ако сме направили всичко правилно и сме избрали за препарирането най-злобния самец, контролната самка ликозид ще избере натюрморта. Тя ще пренебрегне живия самец. Нещастникът ще започне да тъгува и всичките му осем очи, едно след друго, ще помръкнат тъжно. А самката, кършейки крачка и треперейки, ще търка о стъклото своето генитално отверстие, опитвайки се упорито да се чифтоса с миризмата на мъртвия злодей.

Всичко това прилича много на новия „избор на Русия“, която днес не скрива своите симпатии към Йосиф Сталин. Разбира се, колкото Руската федерация „да търка задник по стъклото“, няма да забременее с никого, приличащ на Висарионович. Но тя го търка. Очевидно тъгува… и има желание.

Изглежда, че хилядите години на непрекъснати изнасилвания и побои не са ѝ останали даром. Тя си е изработила твърд навик да бъде бита и има нужда от някого, който да издевателства над нея истински. Ако с съди по всичко, Русия не възприема Путин в това му качество. Страната не вижда в него истински тиранин от класа, способен да се плиска с такава наслада в нейната кръв, както го е правил Йосиф.

Разбира се, Русия може да бъде разбрана. Тя отново започва да скучае. Националният икономически апокалипсис, за настъпването на който беше направено всичко, което е възможно, някак си глупаво „увисна“; гадните маи ни преметнаха с обещанието си за „края на света“, а дългоочакваната война заглъхна като шперплатовата „Армата“. Никакви други общонационални развлечения за „народа богоносец“ в близко време не се предвиждат. Остава само миризмата на мъртвия Висарионович, на когото Русия е решила да се отдаде демонстративно поради липса на други достъпни забавления.

В това няма нищо особено трагично. По много причини да се реконструира истинският сталинизъм в мащабите на страната днес е невъзможно. Но наблюдаваният днес „неосталинистки“ феномен е напълно достоен за изследване. Разбира се, той е декоративен, но не може да се отрече, че е емблематичен и че е способен да характеризира народните маси. Това състояние на Русия е още повече любопитно, защото инфекцията на сталинизма идва явно не от Кремъл, а се самозаражда в „народните недра“.

В какво се крие тайната на сталинското обаяние? Въпреки драматично раздутия мехур „култ към победата“ Йосиф Висарионович изобщо не може да бъде възприет сериозно като „главнокомандващ“. Прекалено очевидна е „пировостта“ на тази победа. Иначе нямаше защо да се плете около нея такъв мощен пашкул от защитни лъжи и законодателно да се защитава победата от всякакви сериозни изследвания на нейната природа. Разбира се, „любителите на твърдата ръка“ не признават това, но гореспоменатата „пировост“ отдавна вече е обществена тайна и с течение на времето хората, естествено, ще престанат да се притесняват от този факт.

Впрочем, и сега липсата на каквито и да е пълководски таланти у Йосиф е прекалено очевидна. Следователно нещата изобщо не опират до „победата“.

Въпросът е в друго. У представителите на народа богоносец има непобедима нужда се унижават един друг, което е естествено следствие от своеобразното развитие на държавния организъм и на култа към началстването. Но възможността да унизиш до краен предел някого съвсем не се отдава винаги. Много често тя остава само мечта. И ето че Сталин се оказал способен да даде криле на това руско въжделение.

Затова той е скъп като голям учен, като изобретател на начина да предостави на хората възможността да си пият един на други кръвта, без да рискуват почти нищо.

Естествено, някой трябва да сумира и да оформи художествено това изобретение, за да го запази, а при случай да има възможността да го предава от поколение на поколение. И, разбира се, най-много от всички е помогнала за запазването и за възраждането на спомена за Сталин интелигенцията с нейната маниерна любов към историята и към „съхраняването на паметта“ с помощта на табелки, свещи и стихотворения. Нейните ридаещи „Архипелаггулази“ не само са запазили грижливо паметта за „всенародния кръвопиец“, но и са я направили поучителна и… съблазнителна.

Трябва да помним, че подобен род литература служи и като превъзходен методически материал. Всички тези ридания са много по-скоро учебници за бъдещи потисници, отколкото предупреждение за възможните жертви. Те учат, че в Русия масовото унищожение на човек от човека е напълно осъществимо и може да бъде абсолютно ненаказано. А за да играеш ролята на палача, а не на жертвата, трябва само да избереш правилната страна и понякога да демонстрираш елементарни навици за сервилност.

И все пак този вид четиво е полезно и за потенциалните жертви. Те също се учат: на покорност по всяко едно време, на умение да умират в ледените бараки, да ядат грес и да се опиват от собствената си духовност.

Нещо повече, днес окончателно се е оформила възможността да се нареди пъзела на събитията. Сега всички знаят как именно ще изглежда възмездието за репресиите, ако историята се повтори. Отговор за милионите убити, измъчвани до смърт, уморени от студ, изнасилени и осакатени ще бъде страшната мъст на интелигенцията. След осемдесет години тя ще закачи някакви табелки в някакви входове. И там, за да отмъсти на палачите, ще прочете стихотворение.

Глупаво е да предположим, че всички тези пикантни нюанси ще останат незабелязани от много съобразителния и откровено скучаещ народ. Не трябва да се забравя, че някога именно той е бил вдъхновен писач на 23 000 000 доноса, мръзнел е с ентусиазъм на картечните вишки в лагерите и свойски е бъркал с лапите си в гащите на разплаканите жени на политическите затворници.

Едва ли нещо съществено се е изменило в неговата природа. Вероятно мечтите на новите поколения все още не са много конкретни. Та те все още не са изпитали упоението от писане на донос. И не са се замисляли за това колко приятно ще бъде да погледат съседа си от „елитката“ (елитно жилище – бел. прев.), когото посред нощ го отвеждат някакви граждани с маузери.

А напразно не са се замислили. Вероятно това би им позволило да усетят още по-силно своето участие във великата съдба на великата страна. Пък и би разрешило отдавнашния спор със съседа им за мястото за паркиране.

Те все още не разбират в какво именно се състои за тях привлекателността на Йосифовия образ. Възможно е никога да не разберат това. Което между другото няма да им попречи все така да си търкат „задника по стъклото“.

ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН [1]

Иисус Х. се върна в медийното пространство. Благодарение на „Тангейзер“ и „Шарли“ този персонаж от древноеврейския фолклор освежи съществено своя рейтинг и почти догони по разпознаваемост Милонов [2], Гундяев [3] и Кобзон [4].

Във връзка с това стана уместен въпросът: а кой е, между другото, той? И на какво основание неговото име се озова толкова близо до титаничните фигури на „руския свят“ [5]?

Както става ясно, смислен отговор на този прост въпрос не може да даде никой. Разбира се, има канонична характеристика на Исус Х. Тя се състои в това, че едно много свирепо същество на име Йехова по някакъв необясним начин – вероятно заобикаляйки влагалището, фалопиевите тръби и фуниевидното разширение – се вселило в матката на една еврейска девица и по някаква причина прекарало там девет месеца предродов период.

По всяка вероятност Йехова е бил принуден да премине през всичките полагащи се стадии на ембриогенезата. Като се родило по обикновения начин, божеството получило ново „земно“ име – Исус, а след известно време станало по професия равин, иначе казано – учител и тълкувател на Тората, имащ правото да проповядва в синагогите.

Ако се съди по всичко, след като се отчаяло да превъзпита „избрания народ“ с помощта на потопи, огнени дъждове и масови убийства, божеството решило да го вразуми с лични нотации за любов към ближния – като много предвидливо не конкретизирало кой е „ближен“ и кой не е.

След това се разиграла драма, типична за онова екзалтирано време: пирове, предателства, проповеди, изцеления, блудници, ходене по водата, бичуване, багреница и хаотични маршировки от едно село в друго.

В крайна сметка всесилното и проницателното безсмъртно божество разиграло пред своите врагове и поклонници театър със собствената си смърт. То изобщо и по никакъв начин не можело да умре, което му било известно. По силата само на това, че било всемогъщ и безсмъртен бог, създател и управител на целия свят. Като минало известно време, погребаното вече божество възстановило напълно всичките си физиологични функции и застанало в цветущо здраве пред публиката, след което, смятайки своята мисия за завършена, „се възнесло“.

За възнесението, иначе казано – за вертикалното, по всяка вероятност, излитане, нямаме никакви данни. Евангелията констатират пестеливо „излитането“, като не конкретизират даже и с една дума скоростта на божеството, неговата траектория, направлението му и други параметри на полета. Строго погледнато, пред нас имаме добър опит за екстремен туризъм, но и други персонажи от световния религиозен фолклор са показвали не по-малко оригинални фокуси от Исус.

Както виждаме, въпросът кой изобщо е той, засега остава без отговор.

Дълго време Исус Х. фигурирал само в попските заклинания и от него се интересували малцина, като не ес смятат така наречените „вярващи“. Но даже и те не се задълбочавали в подробности за произхода на своя кумир и за неговото търговско значение. Към това, че Исус Х. бивал редовно прехвърлян „през ръцете“ на кинематографисти, естрадни артисти и живописци, всичко се отнасяли спокойно. На Исус му се отдавало да работи като „подправка“, внасяйки без особени усилия трагизъм във всяка безсмислица.

Но сега положението е друго. Църковните дейци започнаха да се досещат най-сетне „кой е той“ и красавецът Чаплин поведе попските полкове да щурмуват един малък провинциален театър, решил да добави пикантности към някаква оперна скучнотия.

Трябва да помним, че попските стенания за някакви „оскърбени чувства“, като всичко на този свят, имат обикновена финансова основа. В действителност Исус Х. е добра търговска марка. Разбира се, не толкова успешна като емблемата на „Кока кола“ или като странната безсмислица на General Electric. Но не можем да отречем, че е разпознаваем и че е съответно доходоносен.

Ще отбележим, че попската обида на режисьорите, естрадните артисти и писателите, които стрижат разгърнатия от църквата образ, е съвършено справедлива. Именно поповете в продължение на стотици години влагали средства в Исус Х., финансирайки създаването на безчислените му изображения, а също така посветените му песни, здания, текстове и представления. Сега те биха искали да използват Исус еднолично, изстисквайки от търговската марка всичко само за себе си.

Тангейзерният скандал показа, че поповете нямат намерение да делят Исус с никого. Това е разбираемо. Неразбираем е само дивашкият стил на църковните дейци. Вместо да оформят юридичиски своето изключително право „на всякакво изобразяване и споменаване“ на Исус Х., те отново започнаха да дращят клевети, да правят скандали и да размахват членове от Наказателния кодекс.

Трябва да им се дадат всичките права върху тази търговска марка. Нека да я ползват еднолично. Те са го заслужили. По всяка вероятност образът на Исус ще се задуши бързо в безвъздушното пространство на църквата. Но това не е голям проблем. Ние знаем добре компонентите, от които е сглобен.

Не е възможно да се намери образ, който да е бил толкова вторичен и събирателен като образа на Исус Х. Безсрамието, с което се кърпела неговата евангелска „биография“ от парчета полузадушени магии и мъртви култове, може да бъде извинено само с бързината, с която се създавала новата вяра, а също така с необходимостта да се съберат поне някакви биографични факти за новото божество.

Нека видим.

От асировавилонския Мардук евангелският Исус е получил като „наследство“ шутовската коронация, багреницата, бичуването, трънения венец, екзекуцията, спасяване на своя народ от гнева на злите духове с цената на живота си, пазачите при гробницата, които се разбягват в ужас при вида на възкръсналия мъртвец и даже влизането в града на магаре.

От финикийския Адонис и тракийския Дионис - цялата история със захвърлените погребални пелени, ходенето по водата, пещерата гробница, а също така някои нюанси на възкръсването.

От фригийския Атис - водното „кръщене“, превръщането на водата във вино, тридневната смърт преди „възкръсването“, прощалната „тайна“ вечеря с учениците и „причастието“.

От гръцкия Асклепий - изцеляването на слепци като се намазват клепачите им със слюнка.

От Хор, Дионис и Хермес - раждането в обор.

От Митра, Хор и Кришна - звездобройците влъхви, посетили новородения бог „в пещерата“, а също така рождественската „звезда“ и цялата история с избиването на младенците и бягството.

„Моралната“ част на Евангелието е изплагиатствана изцяло от египетски и митраистки източници, а фактът на „възнесението“ е само апотеоз на добрата стара левитация, описана още от Лукиан в разказа му за „хиперборейските фокусници“.

Ще отбележим, че всичките споменати богове са били заченати непорочно, родили са се в пещера или в обор от майка девица; на всичките демон или зъл дух им предлага богатство и власт; всичките можели да ходят по водата, да летят и да изцеляват; всичките са умрели, за да „изкупят“ нещо, а не просто така, и всичките, разбира се, са възкръснали.

Идеолозите на християнството отдавна са намерили очарователно обяснение за скандалните „съвпадения“. Според Тертулиан и други „бащи на църквата“ това са, разбира се, „интриги на дявола и демоните“. „За да подиграят Христос и да накарат хората да смятат, че християните само копират вярата в езически богове, демоните се превърнали във вдъхновители на митологията. Те знаели предварително какво ще бъде християнското учение и затова измислили сходни митове и обреди и ги разиграли коварно преди евангелските събития“ (цитат по Джефри Б. Ръсел, „Сатаната: възприемане на злото в ранната християнска традиция“, 1981 г.).

Естествено, всяко от споменатите божества също не е било самостоятелно и оригинално. Атис, Адонис, Митра, Озирис и прочее са на свой ред „сглобени“ от елементи на свои предшественици, още по-ранни богове и вероятно още по-примитивни, чието родословие води началото си от духовете на неолита.

Разбира се, всяко божество има свой „срок на годност“. Понякога той свършва заедно с особеностите на времето, което го е създало и култивирало, понякога божеството губи по естествен начин кредита си на доверие и бива анулирано. А новата епоха разкъсва просрочените богове на парчета, за да ушие от тях нещо модно и ново. Но е ясно, че конструирането на принципно ново божество би било много трудно. Всички парчета са прекалено познати, а количеството им е ограничено.

Но от това трудно положение все пак има изход. Търсещите символи на истински драматизъм оперни режисьори, патетични писатели и културата като цяло трябва да се вгледат в чукотския Пивчунин. Този бог бил знаменит с малките си размери - по различни данни от 3 до 12 сантиметра. Той използвал умело своята миниатюрност, за да проникне под полите и в rima pudenti на девствениците. Оказвайки се там, той извършвал, разбира се, непорочно зачатие. Порочното било за него трудно поради малкия му ръст.

------------------------------

1. Заглавието насочва читателя към настоятелното искане на протойерей Всеволод Чаплин, ръководител на синодалния Отдел за връзки на Руската православна църква с обществеността, да бъде проверена постановката на операта „Тангейзер“ в един провинциален оперен театър за порнография и проповядване на хомосексуализъм.

2. Виталий Миленов – руски държавен и политически деец, известен с крайно ретроградните си възгледи.

3. Владимир Гундяев – светското име на руския патриарх Максим.

4. Йосиф Кобзон – руски певец, фанатичен привърженик на политиката на Путин.

5. Руски свят (русский мир) – съвременна имперска руска концепция.

ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

Известната фраза „Народ, който не знае своето минало, няма бъдеще“ е само словесна фигура и изобщо не съдържа никакъв смисъл.

Разпадането на големите държави е добро поради това, че наред с различните драми предлага и съвкупност от първоразрядни главоблъсканици. Днес също всичко върви като по ноти. Свила се на кълбо, издъхва безропотно рахитичната икономика. До нея, заврели глава в пресъхналите цицки, умират нейните „кученца“. Иначе казано – всякакви там илюзии, науки, надежди, права, дръзновения и закони. Военните, сияейки с кокардите си и мърдайки мустаци, се строяват за своя „последен и решителен“ канкан. Не ги смущава фактът, че през XXI век ще им де наложи да играят канкана не под звуците на Офенбах, а на Гайгер.

Но освен тези „дребни радости“, типични за смутните времена на XXI век, се оформят, както вече казахме, и доста любопитни главоблъсканици. Напълно достойни за проучване. По-специално към тях принадлежи пристъпът на общонародна злоба, отправена към целия свят наоколо. Тази злоба е ирационална и необяснима, а скоростта на нейното разпространение е зашеметяваща. Обикновено я наричат с красивото име „патриотизъм“, но това не променя същността ѝ. Тя си остава чиста злоба, леко подсладена с национален нарцисизъм и историческа покорност на „началството“. Приблизително същото се случило в Русия преди сто години. Но тогава не успели да изследват този феномен. (Попречили украсените с картечни ленти матроси и други евреи.)

Подобна епидемия от злоба е крайно любопитно явление. Нейният произход и причините за появата ѝ не са много разбираеми. Остава загадка и от какво именно черпи сили за своето триумфално шествие по страната.

Разбира се, известна роля за нейното разпространение играе пропагандата. Но тази роля не е толкова голяма, както е прието да се мисли. Известно е, че едно порнографско списание може да предизвика ерекция, но не може да доведе до поникването на пенис. Не трябва да се записва сред разпространителите на епидемията и църквата. Разбира се, възбуждането на злоба е пряко задължение на въпросната организация, но влиянието на църквата остава нищожно. Нещастният Гундяев [1], както си седеше, така и си седи, прегърнал един-единствен процент „народно доверие“.

Подозрително лек отговор на нашия въпрос за произхода на историческата покорност на руснаците пред своето началство предлага социологията. Наистина, според ВЦИОМ [2], след много години на конвулсии и страсти, през 2015 година руското общество е застинало в познати цифри: 85% покорни и 15% непокорни. Ще напомня, че в продължение на много дълго време долу-горе това е било съотношението между крепостните хора и свободните граждани в Царска Русия.

Съгласете се, че аналогията е многозначителна и доста ласкава за съвременните волнодумци. Но! Тази версия не може да бъде подкрепена от данните на генетиката. По-скоро обратното: ДНК не се занимава с подобни дреболии като предаването на съсловни особености. Така че ще се наложи да отхвърлим тази хипотеза, а сходните цифри да приемем за забавно съвпадение.

И все пак ще опитаме да си изясним този феномен. При това трябва да помним, че нашите „изчисления на причините“ могат и да не бъдат верни. Защото обикновеното мислене е най-лошият вид математика. Като го използваме, сме обречени да заменяме точността на числата с оскъдни думи и размити понятия. Дори ако, следвайки правилата на математиката, махаме добросъвестно от мисленето всичко „лично“, все едно е възможна всякаква досадна грешка. И все пак ще опитаме.

И така. Коя е причината за епидемията от злоба, която се нарича „патриотичен подем“? На пръв поглед всичко е много просто. Съществува ясна взаимна връзка: колкото е по-ниско интелектуалното равнище на индивида, толкова е по-висока потребността му да чувства принадлежността си към силно и многобройно стадо. Това е нормална характеристика на homo, наследена от хиляди предишни поколения. Колкото е по-свирепо и безсрамно стадото, толкова принадлежността към него е по-сладка. Появява се култ към стадото, който е безсмислено да бъде разобличаван. Ще отбележим, че за думата „стадо“ можем да подберем всякаква добавка: „народ“, „нация“, „отечество“. Това няма да промени същността.

Но!

Не винаги всичко става така, както homo иска. По разни причини „родното“ стадо може да бъде злепоставено, отслабено или „понижено“. В такъв случай за индивида би било логично да се присъедини към друго, по-успешно общество и отново да намери „комфорта на съпричастността“. Но това не винаги е възможно, защото езиковите, финансовите и географските нюанси спъват лесното преминаване от едно стадо в друго.

Какво да се прави в такъв случай? Има ли лекарство, позволяващо да се успокои тази „национална болка“, която може да бъде и доста остра? Разбира се, че има. Ако днешните успехи на стадото са доста скромни, на ред идва така наречената „история“. Рисувайки величави картини от далечното и близкото минало, тя, въпреки всяка очевидност, помага на индивида да се почувства отново част от силна и агресивна общност, изпитваща само временни трудности. В това се състои вълшебната сила и привлекателността на историята, а също така и основната ѝ функция.

Работата е в това, че почтителната страст към миналото няма никакво друго рационално обяснение. Нещо повече, от гледна точка на здравия смисъл уважението към миналото може да се характеризира само като странно извращение.

Ще поясним. Когато си спомняме за Наполеон или Суворов, ние можем, разбира се, да се трогнем от блясъка на копчетата по мундирите им. Но едновременно с това не трябва да забравяме, че става въпрос за същества, намиращи се на много по-ниско равнище на човешката еволюция. Защото човекът е само това, което знае. А тези персонажи не са знаели доста много от нещата, които сега са общоизвестни. Съответно тяхното възприемане на света, техните рефлекси и поведение са били съществено по-примитивни от нашите.

Въпреки това култът към историята е силен и популярен. Причината за тази популярност е отчасти разбираема. А сега нека да разгледаме качеството на самия култ.

Дъщерята на Мнемозина и Зевс, тихата девойка Клио, била замислена от гръцките митологисти като строга и благопристойна особа. Длъжността ѝ била да държи грифел и свитък, а също така да изброява с важен девичи глас заслугите на забравените мъртъвци. Разбира се, тя трябвало да изглежда добре, но едновременно с това да не позволява на никого да ѝ повдига мраморната пола. Така вероятно щяло да бъде, ако Клио, като нейната сестра Урания, беше станала богиня на астрономията или се грижеше за трагедията, като Мелпомена. Но за своя беда девойката станала богиня на историята. И веднага се изяснило, че по разбираеми причини я искат всички, защото всички имали нужда от героично минало. Истинско или измислено.

Три хиляди години непрекъснати изнасилвания променили характера на „девойката със свитъка“. Клио се научила, щом ѝ щракнат с пръсти, да заема необходимите пози. А в зависимост от дълбочината на пенетрацията - да издава оргазмени викове в строго съответствие с желанията на насилника.

С известна доза увереност може да се твърди, че почти 99% от така наречената „история“ са просто цитати, които едни фантазьори вземат от други. Историята така и не получила нито един признак на наука: тя не съдържа в себе си проверяеми и повторяеми компоненти и не може да бъде подложена на експериментален анализ. Да, има артефакти, разкопан материал и материални свидетелства. Но, както е известно, те могат да бъдат интерпретирани по всякакъв удобен начин.

По всички параметри историята е само разновидност на белетристиката, специално приспособена за утеха на нациите в трудни за тях минути. А истинското минало на човечеството, изместено от нужни и красиви митове, по всяка вероятност е вече изгубено безвъзвратно.

Да вземем най-близкото до нас мащабно историческо събитие - Втората световна война. Даже тук ще видим, че голяма част от фактите е вече успешно и непоправимо деформирана. Касапи и мародери са превърнати във велики пълководци, реалните герои са подменени с удобни, а най-важните причини за победата са старателно забравени.

Ако се върнем малко по-назад във вековете, ще забележим нарастване на деформацията на фактите. Тук вече присъства пълно преобръщане на самия смисъл на събитията. Например трагичното, но от това не по-малко позорно поражение на руската армия край Бородино се превърнало в „победа на руското оръжие“. Разбира се, тук не минало без Толстой и без други претопители на историческите факти в белетристика. Между другото, това, с което не се справяли историците, винаги се отдавало на литераторите.

Да си спомним Лъжедмитрий. Почти сто години преди Пьотр I той започнал да реформира Русия: отворил границите, разрешил използването на всички валути, узаконил музиката и живописта, довел учени от Полша и Германия, планирал създаването на университети, отнел доходите на поповете, преименувал Думата в Сенат, започнал да реформира армията. Но за поета Пушкин Лъжедмитрий е Гришка [3], нечистоплътен, примитивен авантюрист, който се опитва да обезобрази лика на „свещената Рус“. А Пьотр I, който правел същото като Лъжедмитрий, е герой и гений.

Как е могло да стане това? Много просто. По това време вече се е била оформила „културната традиция“ да се възхвалява Пьотр и да се ругае Лъжедмитрий. Както можем да се убедим, тази традиция е държала поета много изкъсо, карайки го по своя преценка или да лиже, или да лае различни персонажи.

Въз основа на всичките тези христоматийни примери сме в правото си да предполагаме, че с още по-нататъшното „навлизане в миналото“ деформирането на фактите нараства в геометрична прогресия, изкривявайки и пребоядисвайки напълно всичко, което е възможно. И вероятно ние никога няма да научим каква е била в действителност руската история.

Това е досадно, но тук няма никаква трагедия. Ние помним, че знанието за нашите предци не е задължително условие, за да продължи развитието на вида. А за публиката има специфичен мит, успокояващ успешно нейната „национална болка“. Свиреп и примитивен мит, изграден единствено върху кръв, самохвалство, щикове, непрестанно ограбване на съседите и несъществуващо „величие“. Вероятно точно той захранва поредния пристъп на общонародна злоба. Пристъпът може да бъде премахнат. Но за това е необходимо да се премахне или да се промени радикално митът, който руснаците сериозно смятат за своя „историческа памет“. Най-добре е, разбира се, да не правим това, защото вместо този мит няма какво да предложим. Но, щадейки го за пореден път, все пак трябва да помним, че подобно „минало“ винаги има сили да удуши всяко бъдеще.

------------------------------

1. Владимир Гундяев е светското име на руския патриарх Максим.

2. Всерусийски център за проучванен а общественото мнение.

3. Лъжедмитрий се наричат няколко претенденти за руския престол (двама от тях - царе за кратко време), които се представят за Дмитрий Углицкий, син на Иван Грозний. Името на Лъжедмитрий I, за когото става в случая дума, е Григорий (Отрепев), откъдето идва умалителното и пренебрежително име Гришка.

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

Всички култове и религии имат един малък проблем. Той се състои в отсъствието на бога като такъв, както и в липсата на всякакви косвени признаци за неговото съществуване.

Тази досадна дреболия, разбира се, нервира вярващите. Наистина, не винаги. Самите те вече са се научили да се примиряват с този факт, но са много разстроени, когато другите научат за него. На вярващите им се струва, че когато се разкрие истинското положение на нещата, те със своите свещи, с култа си към изсушените покойници и с чалмите си изглеждат глупаво.

Тайната за отсъствието на бога, разбира се, може да се маскира с непонятни пищни обреди, с ритуални танци или с демагогия за някаква „духовност“.

Може. Но само до определено време. А то рано или късно настъпва и тогава практическото отсъствие на божеството става очевидно за всички и всеки. Съгласете се, че за вярващия това не е много приятен момент. Изглеждащ глупаво, той по правило изпада в ярост, която (според степента на увреждането му) може да се реализира както с обикновен скандал, така и с откос от автомат Калашников.

Има много различни начини да се разголи пикантният факт за отсъствието на бога. Но универсалният способ да се постави точката над i по този въпрос се крие единствено в доброто, в сочното кощунство.

Защо? Защото засягайки пряко личното достойнство на бога, кощунството би трябвало теоретически да предизвика неговото незабавно ответно действие.

Всъщност бог е получил плесник зад врата. Разбира се, той може да подвие опашка и да си замълчи, но за същество с такъв ужасяващо-кървав имидж, какъвто е юдео-християнския бог, това не е много прилична поза. Безмълвието и бездействието на божеството в този случай работи за неговата десакрализация, иначе казано – за неговото лишаване от свещеност. Руши се професионалната репутация на бога, здраво набита в съзнанието на публиката.

Съчинителите на религии са преписвали основните черти на боговете си един от друг. Затова отмъстителността, мнителността и истеричността са станали характерни особености и на свръхестествените персонажи.

Разбира се, има вариации. Има по-меки и по-твърди култове. Но ето че юдаизмът, християнството и мюсюлманството отдавна са попаднали в капана на собствената си пропагандна кампания. Те, за разлика от другите религии, са си отрязали всякакви пътища за отстъпление, измисляйки си не просто един много злобен, но плюс това и извънредно капризен бог. Техният бог е лишен от всякакво чувство за хумор, а 80% от лексиката му е шантаж и кървави заплахи.

Разбира се, всички божества, от будистката Палден Лхамо до чукотския Пивчунин, интригантстват, изпадат в истерия и изтребват хората. Но Зевс поне периодично кривва да осеменява зазяпали се гъркини, Палден използва част от своето време да шие аксесоари от кожата на сина си, а ето че библейският бог няма никакви други занимания освен да се любува на себе си и да плаши нещастните homo. Той се самоутвърждава изключително посредством масови убийства и надменно говорене. И едното, и другото, ако се съди по Библията, е имало бесен успех сред древните скотовъдци:

„Ще излея негодуванието си върху тебе, с огнения си гняв ще духна върху тебе… Ще станеш гориво за огън; кръвта ти ще бъде всред земята ти; не ще има вече спомен за тебе; защото аз, господ, казах това“. (Езекил, 21, 31-32)

„Ще ядете месата на синовете си и месата на дъщерите си ще ядете“ (Левит, 26, 29)

„Старци, юноши и девици, младенци и жени избийте до крак…“ (Езекил, 9, 6)

„Далечният ще умре от мор и ближният ще падне от нож, а който остане и бъде обсаден, ще умре от глад… и ще разберете, че аз съм господ“ (Езекил, 6, 12-13)

Даже да не е обиден с нищо, този бог хвърля от небето камъни, полива хората с огън и им изпраща епидемии, войни и нещастия (Исус Навин, 10, 11).

Той може да изсуши едно дърво, защото не е родило през месец март плодове, а една дама, погледнала към своя горящ дом, да превърне с щракане на пръсти в стълб от сол (Матей, 21, 19; Битие, 19, 26)

Без всякакви причини той унищожава цели градове и изтребва народи, а в един прекрасен миг организира масово убийство на цялото човечество. Във водите на всемирния потоп библейското божество погубва хладнокръвно всички, включително кърмачетата, бременните дами и стариците на преклонна възраст, като прави единствено изключение само за своето доверено лице на име Ной.

Ще отбележим, че Библията ни предлага много специфична картина на бедствието. Цялото внимание е съсредоточено върху корабчето, в което са се разположили уютно животинките и семейството на Ной. Стотиците хиляди, а вероятно милиони деца и възрастни хора, умиращи мъчително в този момент, са удостоени само с небрежното споменаване: „изтреби се всяко същество, което беше на земята; от човека до животното…“ (Битие, 7, 23)

Невинната шега на селските деца спрямо друго негово доверено лице (пророк Елисей) също предизвиква незабавната реакция на бога. Но тъй като той постоянно измисля някакви нови начини за убийства, децата не са изгорени със сяра и не са удавени, а са разкъсани от мечки. „И излязоха из дъбравата две мечки та разкъсаха от тях четиридесет и две деца“ (4 Царства, 2, 24)

Бог и мечките след това вероятно си чоплят меланхолично зъбите, предоставяйки на майките да събират и оплакват останките на разкъсаните си дечица.

Изобщо, според „свещеното писание“, децата са особена слабост на християнския бог. Той ги обича и умее да ги унищожава.

Ние не знаем наистина по какъв именно начин бог е убил всичките първородни деца в Египет (Изход, 12, 29). Но масовото убийство на младенците е именно негова имиджова акция, за която той се готвел старателно, обсъждайки я с Мойсей. „Свещеното писание“ на християните съобщава дипломатично само това, че е настанал „голям вопъл по египетската земя, защото нямало дом“, който да бил без малък мъртвец.

Бог обичал да се наслаждава на кърмачетата (1 Царства, 6, 19; Псалми, 136, 9), но не оставял без внимание и децата в утробата (Осия, 14, 1). По този повод в книгата на пророк Осия се употребява един особено пикантен израз – „разсичане на бременни“.

Впрочем, разкъсването на деца, масовите убийства и изпращането на епидемии е щатен репертоар. Просто за поддържане в публиката на необходимия градус от „страх божи“ и за непреходното напомняне за „величието на бога“. Истинската истерия на божеството започва тогава, когато то получава под една или друга форма плесници зад врата. Иначе казано – когато става обект на насмешки и преки подигравки.

Естествено, никой от персонажите в „свещеното писание“ не нарича бога „идиот“. Никой не рисува негови карикатури. Древноеврейското кощунство има доста деликатна природа. Но! Дори опитът просто да се погледне в „ковчега на завета“ предизвиква незабавна и много злобна реакция на бога: „И порази той жителите на Ветсамис за това, че погледнаха в ковчега и уби от народа петдесет хиляди и седемдесет души“ (1 Царства, 6, 19) Забавната шега на момчетата Надав и Авиуд, които се осмелили да кадят някакъв чужд тамян, довела до това, че излязъл „огън от господа и ги изгори, и те умряха пред лицето господне“ (Левит, 10, 2)

Ние можем да дадем много подобни примери, но дори и тези са достатъчни, за да добием представа за характера и наклонностите на Йехова-Саваот-Исус. В продължение на двадесет века неговият имидж на мълниеносен и безпощаден палач се поддържал и култивирал старателно от църквата.

Естествено, всяка невинна шегичка по адрес на бога би трябвало да гарантира и днес на нахалника превръщането му в шепа прах. При това незабавно. А при непосредствено оскърбяване на „божественото величие“ би трябвало да се продънят небесата, а архангелите да извадят огнени мечове и да насекат нечестивеца на стотици обжарени парчета.

Чупенето на култови дъски (икони) по време на вернисаж би трябвало да завърши с потоци горяща сяра от небесата. А песента в Храма на Спасителя Христос - с моментално разкъсване на кощунстващите момичета най-малко на две. Но… звучат песните на „пуситата“, летят трески от иконите, скърцат флумастерите на Шарли и не се случва нищо. Не летят шестокрили серафими и не разцепват небесата шестнадесетоки херувими. Многократно обещаваното от Библията кърваво шоу се оказва само древноеврейска приказка. Толкова глупава и зла, колкото е и фигурата на централния неин персонаж.

За всеки „вярващ“, дресиран в убеждението си, че бог е всемогъщ, вездесъщ, а най-вече крайно свиреп, този момент е почти непоносим. Разбира се, той също вижда признакът на „отсъствието“. И тогава се опитва да замаскира със собствената си суета нетърпимата тишина и всекидневието, които настъпват след кощунството. И запълва тишината с вой на милионен митинг, с автоматични откоси или с гласа на Марина Сирова (съдията, която осъди момичетата от Pussy Riot – бел. прев.).

Вярващите могат да бъдат разбрани. Те никак не искат да приличат на глупаци, които са изгубили напразно живота си да бият чело в пода и да целуват изсушени трупове. Имайки известен религиозен опит, те знаят много добре, че в резултат от кощунството няма да се случи нищо, и се залавят да свършат „работата“ на своя бог.

Ситуацията се подгрява от поповете. Когато отсъствието на бога вече не може да се завоалира по обичаен начин, се съчиняват нови членове в Наказателния кодекс, разпалват се огньове, а на вярващите им се измислят някакви „особени чувства“, които другите хора не притежават. Тези „чувства“ днес заменят нелошо бога, самите те се превръщат в обект на поклонение.

За това съществуват ли тези „чувства“ наистина, ще поговорим във втората част на нашата статия.

P. S.

Има един стереотип, който се основава на канонично и догматично невежество. Вярващите делят наивно Стария и Новия завет, вероятно предполагайки, че в тях става въпрос за различни богове. Но не е така.

Особената пикантност на ситуацията се състои в това, че Исус и разкъсвачът на деца с мечки са един и същи бог, който в зависимост от конюнктурата променя своите имена и т. нар. „същности“.

В християнството няма трима богове, нито двама. Той е един.

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

Преди да целунете ръката на попа, помислете си какво е правил с нея преди пет минути.

Когато бъде зададен простият въпрос: „А могат ли да бъдат оскърбени чувствата на вярващите?“, се вкисват дори най-твърдите либерали. Идеологическите шпагички веднага се набутват в ножниците. Настъпва време на увъртания, на десетки различни „но“ и на угодничене. Като резултат се получава неразбираемо блеене, което изобщо не съдържа никакъв отговор.

Макар че отговорът на този въпрос е пределно прост: там по земята, където няма пряка законодателна забрана за подобно оскърбление, това несъмнено може да се прави. Нещо повече, нужно е. И даже е съвсем необходимо.

Разбира се, има места, които са си избрали за съдба интелектуалната деградация или нямат никаква амбиция да се развиват. Списъкът им е известен: Бангладеш, Русия, Нигерия, Афганистан и други държави, ориентирани към самобитността и духовността. Там, разбира се, се използват и се прилагат закони, защитаващи „чувствата на вярващите“.

В кодексите на развитите страни подобни забрани понякога се срещат (във вид на юридически вкаменелости), но в основата си цивилизованият свят следва решенията на Венецианската комисия към Съвета на Европа, която отдавна е препоръчала „да се изключи кощунството от списъка на закононарушенията“.

Смисълът на тази препоръка е разбираем. Въпросът се състои в това, че правото на кощунство е много по-важно право, отколкото ни се струва на пръв поглед. Кощунството е съществена съставка на свободомислието, която ни позволява да изразим лаконично отношението си към множеството архаични глупости, лежащи в основата на всяка религия. Нещо повече, публичното кощунство е прекрасен начин да се напомни на вярващите, че не са еднолични владетели на света, културата и информационните пространства. Че освен техните възгледи има и диаметрално противоположни.

Това напомняне е полезно и за самите вярващи. Въпросът е, че при благоприятна среда те бързо се самозабравят и губят поведенческите си ориентири. Което по-късно неминуемо води до драми. Но когато усещат от време на време върху гърлото си острието на атеизма, вярващите изтрезняват и „се прибират в своето русло“. Това запазва баланса и позволява да се избягнат неприятни инциденти.

Връщаме се към нашата тема. На територията на Руската федерация ние, за съжаление, сме лишени от възможността да кощунстваме публично. Защо казваме „за съжаление“? Защото сега трябва да изясним дали у вярващите има някакви особени „чувства“. Разбира се, по-просто би било да направим това, използвайки някакъв жив пример. Като задействаме за миг механизма на кощунството, бихме съзрели лесно и конструкцията на прословутите „чувства“. Вярващите са научени да отговарят на подобни провокации и с реакцията си винаги предоставят превъзходен изследователски материал. Но! По известни причини (чл. 148 от НК) ние не можем да направим това, ето защо ще разглеждаме механизма „кощунство – оскърбени чувства“, без да го пускаме в движение. Така да се каже, в статично положение. Впрочем, и изключен, този механизъм е също понятен, а да се рови човек в него с пинсетите на логиката е още по-удобно.

И така. Да предположим, че „чувствата на вярващите“, тоест някакви непознати на науката и недостъпни за другите хора усещания, наистина съществуват. В такъв случай имаме пред себе си феномен. Паранормално явление, достойно за прецизно проучване. Практически всеки „вярващ“ твърди, че наличието на подобни „чувства“ го прави радикално различен от всички останали хора. Това е сериозно заявление. Ще отбележим, че днес то представлява претенция за цяло множество от съществени привилегии.

Каква е природата на тези „чувства“? По логиката на нещата те трябва да бъдат приложени към множеството догми, с изповядването на които започва всеки вярващ. Но ако това е така, те би трябвало да бъдат неизменни също като християнството. И да имат толкова древен произход. В такъв случай оскърбителното за вярващите през IV век би трябвало да оскърбява също толкова силно поклонниците на Исус и през XVII век. А това, което е било нетърпимо за християните през Х век, непременно трябва „да се задейства“ и през XXI век. Така ли е? Да видим.

Като започнем от III век, жестоки оскърбители на християните били тогава Омир, Еврипид, Софокъл, Есхил, а също и цялата антична класика. Защо? Защото тези автори споменавали или прославяли в съчиненията си езически богове. Затова Омир и разните му там Софокловци били забранени да се преподават в училище, а техните съчинения бивали изгаряни, закопавани в земята или изстъргвани от пергаментите. Тези, които се осмелявали да ги декламират или просто да ги четат, бивали убивани. Безкрайно количество книги, съдържащи имената на Озирис, Зевс, Хермес, Марс и други конкуренти на Йехова-Исус, били унищожени.

В своето произведение „Пир на философите“ Атеней Навкратиски посочва относително точни цифри: той пише, че около 800 имена на антични писатели и учени и около 1500 техни произведения са били изгубени завинаги през периода, когато последователите на Исус си разчиствали сметките с античната литература.

През 391 година епископ Теофил доизгорил Александрийската библиотека. Там имало около 26 000 тома „оскърбителна“ литература. Благочестивият Валент заповядал специално да съберат из цяла Антиохия книгите от дохристиянския период и да ги унищожат „без всякаква следа“. Папа Григорий I издал през 590 година декреталия, задължаваща де се ликвидира окончателно „мерзостта“ на Омировците, Апулеевците и Демокритовците. Сред купищата горящи книги честичко се намирало местенце и за учените от онова време.

Макар че трябва да отдадем дължимото на християните: тогава те все още обичали да гледат мъченията на своите оскърбители и предпочитали да ги убиват по някакъв бездимен начин. Например, като им нарежат месата с остри раковини. Именно така успели да премахнат първата жена астроном Хипатия, убита по нареждане на св. Кирил Александрийски.

Трябва да кажем, че не само книгите, но и цялата антична култура „оскърбявала чувствата на вярващите в Христос“. Последователите на „пресладкия бог“ събаряли храмове, дробели статуи, премахвали фрески, трошели камеи и разкопавали мозайки.

След само няколко века обаче виждаме представителите на същата вяра, любовно колекциониращи древноримско и гръцко изкуство. Те вече майсторят стъклени капсули за камеи с Аполон и издухват прашинките от мраморните очи на Атина. По някаква загадъчна причина това, което терзаело силно вярващите и им причинявало „душевни мъки“, се превърнало в обект на тяхното възхищение, на тяхното проучване и на тяхната търговия.

Тук придобива правомерност първото съмнение в съществуването на някакви особени „чувства“, остро и пряко свързани с вярата.

По-нататък нещата стават още по-любопитни. Настъпва миг, когато в най-силно оскърбление за чувствата на вярващите се превръщат… иконите. Ще погледнем за секунда в православна Византия през VIII век. Омир вече не вълнува никого. Затова пък виждаме огромни клади с икони. Виждаме иконописци, на които като наказание за творчеството им са отрязали пръстите или са сварили ръцете им във вряща вода. 338 православни епископи на събора през 754 година (във Влахернската църква) обявяват иконите за най-страшното оскърбление на религията и искат пълното им унищожаване. Православни тълпи бродят по цяла Византия, търсейки повод да се оскърбят по-силно. Намират го лесно, защото икони има във всеки дом. На този, в чийто дом намерят живописно изображение на Исус Йосифов и неговата майка, счупват иконата в главата му. След счупването по-големите парчета от някога свещените дъски набиват в задниците на техните притежатели. Или в гърлата им. Намира място и гаврата с образите. Върху ликовете на иконите рисуват свинскокучешки или „други демонски муцуни“.

338-те православни епископи потриват ръце и още по-силно разпалват вярващите тълпи, образно представяйки нюансите на душевната болка, която трябва да причини на истинския вярващ иконописта. Но след няколко години всичко се променя по вълшебен начин. 338-те православни епископи, след като са си пошушукали на ухо, се заемат отново за работа – и по цяла Византия започват хайки за тези, които са чупели иконите и са варили във вряла вода ръцете на живите иконописци. В резултат от това същите православни, които се оскърбявали от самия факт, че съществуват икони, започнали да се оскърбяват дори при мисълта за тяхното изгаряне или чупене. Започва ново търсене на виновни. Намират ги без всякакво усилие и ги поят с разтопено олово. Византийският пейзаж се украсява с трупове, на които са изгорени устата и вътрешностите. Това са кощунстващите иконоборци. Сега именно те предизвикват омразата на християните. Същата, която преди няколко години предизвиквали иконописците и иконостасите. 338-те православни епископи светят от щастие, а иконите отново се обявяват за особено почитаеми предмети. Като си поиграли на иконоборство, вярващите се устремили да търсят нови поводи, които да ги оскърбяват.

Наистина, да се сравняват християните с бандерлогите, които, след като разхвърлят и напакостят, губят бързо интерес към обекта на погрома и тичат да търсят нови, по силни усещания, не е много коректно. Засега ще се въздържим от това. Да видим каква станало по-нататък.

А по-нататък било още по-интересно. Християните започнали да се оскърбяват изобщо от всичко, което им попаднело под ръка: от астрономията, от химията, от книгопечатането, от палеонтологията и от ботаниката. От отварянето на аптеките, от откриването на електричеството и от рентгеновите лъчи. Ще подминем христоматийните и известни на всички примери с Де Доминис, Бруно, Бюфон, Мигел Сервет, Шарл Естиен, Иван Фьодоров et cetera. Да разгледаме по-малко известни, съвсем скорошни скандали.

Самото начало на XIX век. Оскърбени от анатомията руски семинаристи под ръководството на казанския епископ Амвросий нахълтват в анатомическата катедра на Казанския университет, разбиват учебните колекции, а всичко, което остава нестрошено и нестъпкано, нахвърлят в специално приготвени ковчези, опяват го и го погребват под камбанен звън и молитви.

Средата на XIX век. На вярващите е нанесено ново страшно оскърбление: огромните кости, които според тях доказват съществуването на описаните в Библията великани (Битие, 6, 4; Числа, 13, 34), са обявени от науката за останки от древни гущери. Учените пряко са обвинени в кощунство, в принизяване на авторитета на „свещеното писание“ и в посегателство върху „основите на благочестието“.

Краят на XIX век. Сега вярващите са възмутени от това, че гинекологията може да стане легален отрасъл на медицината. Възможността да се разглежда, обсъжда, изучава и изобразява rima pudendi ги кара да изпадат в невероятна ярост. А само 50 години по-късно християнките, седейки в гинекологични кресла, размахват весело билети за станалите модни палеонтологични и анатомични музеи.

Много столетия вярващите са имали възможност да решават всякакви въпроси с помощта на кладите. Когато им отнели кибрита, те хукнали към юридическите бездни, искайки защита за своите особени „чувства“ от особени закони. Да се изброи всичко, което в продължение на двадесет века е предизвиквало тяхната истерия, е практически невъзможно. И изнамирането на железопътния транспорт, и радиото, и авиацията, и сондирането, и обяснението за произхода на видовете. Днес можем уверено да твърдим: всичко, което някога е оскърбявало религиозните чувства, непременно се е превръщало гордост на човечеството.

Но въпросът не е в това. Нас повече ни безпокои фактът, че оскърбеността на вярващите всеки път се предизвиква от някаква нова причина, а след известно време изчезва без следа. Нещо повече, след като се пооскърбят порядъчно, християните се оказват много активни и благодарни ползватели на това, което до неотдавна им е причинявало такава „душевна болка“.

При цялото си желание ние не виждаме никаква връзка на техните „чувства“ с догмите на вярата им или с други паранормални явления. Виждаме само обикновена човешка злоба, умело насочвана от техните идеолози ту в една, ту в друга посока. Тази злоба рисувала през VIII век свински муцуни на Христос от иконите, през XVI век подтикнала към погром над първата в Русия печатница, а през XIX век преследвала Дарвин. Като се вгледаме още по-внимателно, можем да видим (освен злобата) нетърпимост към инакомислието и новостите. Несъмнено, злобата и нетърпимостта са силни чувства. Но те не са уникални и не дават право на привилегии.

Даже този кратък анализ позволява (с известна увереност) да твърдим, че „особените чувства“ на вярващите са фикция. Също така измислено и изкуствено понятие като тяхната вяра.

Въпросът е, че религиозността не е вродено и неизбежно свойство на човека. ДНК не се занимава с такива дреболии като предаване на конфесионална принадлежност. Вярата е винаги резултат от внушение, заучаване или подражание. Тя винаги е обусловена от средата, в която живеем, и от обстоятелствата. Също така стои въпросът и с „оскърбените чувства“. Ако вярващият не бъде научен да се оскърбява, той никога няма да прави това.

Хайде да разгледаме това твърдение с един много прост пример. За максимална нагледност на нашия мисловен експеримент ще вземем фигурата на главния християнин в Русия, ревнителя на православието Владимир Гундяев, известен с църковния си псевдоним „патриарх Кирил“. Да предположим (защото стават всякакви неща), че когато е на две-три години, малкият Володя бива откраднат от цигани. И заличавайки следите си, те го продават в друг, далечен табор. А оттам – още по-далече. Държавните граници за циганите са условно понятие. Затова препродаването на къдравото момченце би могло да завърши в Асама, Бихар или друг щат на прекрасната Индия. Разбира се, възпитан от джунглите, Володя ще бъде съвсем друг човек. Той няма да знае своето име. Роден език ще му стане бенгалският. За никакъв Христос няма да има и най-малка представа. Негови богове ще бъдат слонолицият Ганеш, многоръката Кали и маймунката Хануман. Неговите чувства никога няма да бъдат оскърбени от лудорията на „пуситата“. А от парчетата на нарязания от „Фемен“ кръст нашият герой ще си стъкне огън и весело ще си изпече на него една тлъста празнична кобра.

ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

Необходимо е да се построи втори московски Кремъл. Съществуващият е малък. Той явно не е в състояние да удовлетвори всички желаещи да участват в обреда за лизане на кремълските стени.

Дори преди появата на хунвейбините на Хирурга [1] там беше тясно.

Декорирани казачета избутваха православните писатели. Журналисти на държавна хранилка блъскаха ожесточено лижещите хоругвоносци, а комунисти с брадавици тласкаха грубо ура аналитиците.

Сега към вкусните тухли си пробиха път и хунвейбините.

Разбира се, освен привидно патриотичния, това действие има и таен смисъл. Всичките участници в процеса са убедени, че в древните стени, построени от италианци, има топли вълшебни цицки, можещи да снабдят бозаещия с щастие и материално благополучие. Главното е да ги налапат.

(Тази мисъл, между другото, не е толкова абсурдна, колкото изглежда на пръв поглед.)

Но всичко това е лирика. Главното е, че сега в Русия има хунбейвини. Те приличат много на своите китайски предшественици. По целта си, по равнището си на развитие и по масовостта си.

Хунвейбините са именно това, което липсваше толкова на днешна Русия, за да се оформи пълната картина. Сега физиономията на страната ще придобие окончателно мъжествените черти на орк.

За отбелязване е, че хунбейвините се появиха именно тогава, когато „уличният въпрос“ окончателно увехна. Скимтящият протест на Балотная [2] се отду. Останаха само единици, готови в знак на протест срещу повишаването на цените в обществените тоалетни да излязат и да се напикаят мълчаливо в гащите си.

Ясно е обаче, че всяка разправа е доста съблазнително мероприятие. Даже с опикалите се.

Но!

Главата на плахия интелигент, който все още би се осмелил да бъде недоволен от нещо, както е известно, не е безразмерна. Тя просто не може да поеме върху себе си повече от седем гумени палки едновременно. А това количество може да се осигури напълно от легионите на ОМОН [3].

Къде върху интелигентната глава ще се намери място и за хунвейбинския юмрук, засега е неизвестно. Търсят, мислят. Но това е технически въпрос и той, разбира се, ще бъде решен.

Разбира се, възникването на широко хунвейбинско движение дискредитира Русия като полицейска държава. Остава да се надяваме, че битки между хунвейбините и полицията за правото да набият група студенти все пак няма да се състоят.

Забавно е, че всичко това се е случвало някога. Как е свършило - знаем. Черносотниците [4] от 16-17-те години, довеждащи се до екстаз с крясъци за „вярата, царя и отечеството“, също обичали да се украсяват с дълги несресани коси, брадища и метални пластинки по цялото туловище.

Мъжеството им, разбира се, стигнало само за няколко еврейски погрома. Но основно се занимавали с трошене на прозорци и побои на буржоазни журналисти.

През седемнадесета година те се разбягали, преоблечени като курсистки и камериерки. На новите хунбейвини (ако се случи нещо) ще им бъде по-трудно. Ще им се наложи да бягат, трополейки със сипещите се от задниците им нитове. Това може да ги издаде, така че костюма на таджикски бояджия ще бъде оптимално решение.

Забавното е, че за реалната опасност, която съществува за днешната власт, никакви Хирурзи не са пречка. Под едната ѝ пета само има място за всичките мотоциклетисти в Русия. И тя даже няма да чуе никакво пращене на чупещи се кости.

--------------------------------

1. Хирург - прозвище на Александр Залдостанов, основател и лидер на рокерския клуб „Нощните вълци“, чиито членове са върли привърженици на режима на Путин.

С Хирурга начело - за родината, за Путин

2. Балотная плошчад (рус. Болотная площадь) - площад в Москва, на който през 2011-2012 г. се провеждат няколко опозиционни митинга под название „За честни избори“.

Опозиционен митинг на Балотная плошчад

3. ОМОН - специализирана полицейска част за борба с безредиците, използвана за грубо разпръскване на протестиращи опозиционери.

ОМОН в действие

4. Черносотници (рус. черносотенцы) - общо название на представителите на крайнодесните организации в Русия от 1905 до 1917 година.

Днешни руски черносотници

ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

Ако човек не иска да се смеят над неговата религия, винаги може да си избере не толкова смешна религия.

Събитията на rue Nicolas Appert, 10 [1] разбуниха много забавно просветената публика. Днес европейската общественост марширува, негодува, ридае, възлага, трие, кърши ръце, а също така замира в минута мълчание. Всичко това много напомня житието на света Прозалирия.

Както е известно, светата дама не сваляла тридесет години монашеските си одежди. Нито денем, нито нощем. А когато по някаква причина най-сетне се разсъблякла, открила с ужас, че има гърди, нелош задник и други анатомични аксесоари с явно греховно предназначение. Св. Прозалирия не могла да се смири с това безобразие, оскърбяващо дълбоко религиозните ѝ чувства, и скочила в манастирския кладенец. Не успяла да се удави, защото кладенецът се оказал тесен и светицата, разбира се, се заклещила, преди да стигне до водата.

Примерно същото виждаме и днес, но вече в изпълнение на господата Оланд, Меркел, Камерън, а също така и на всичката многомилионна масовка, скърбяща за карикатуристите от „Шарли“. Цялата тази просветена публика (в една или друга степен) дълго приветстваше различните религии, обичаше да говори за „вяра“, „духовност“, а също така за християнски, ислямски или будистки вечни „ценности“ и за тяхното значение. И изведнъж с изумление откри, че тероризмът е неотменима и задължителна част за всяка добре разпалена „вяра“. Не се знае откъде се е появила илюзията, че религията може да съществува без тероризъм. Без опити да разпространи своите възгледи с помощта на кръв, страх, злоба и принуда.

През последните две хиляди години „вярата“ се е занимавала именно с това да залива света с кръв, да го озарява с кради и да генерира омраза на хората срещу други хора „заради отношението им към едно или друго божество“. Разсъблечете всяка една религия и под позлатените покрови на думите за „любов“ и „смирение“ ще откриете на първо място непримирима злоба към всичко, което се осмелява да мисли различно от „вярата“.

Даже ние, които не сме видели тези клади, на които християните са изгаряли живи бременни жени, все пак можахме да видим християнската злоба в истинския ѝ вид. Нека да си спомним Брейвик, процеса среща „Пуситата“, погромите над изложбите и непримиримата реторика на придобилите наглост попове.

Отворете Библията и със собствените си очи ще видите учебник по примитивен екстремизъм, пропагандиращ насилие, убийства, омраза по религиозен, национален, расов и всякакъв друг признак. Между другото, именно Библията е представила за първи път убийствата на деца и инвалиди като добродетел. (За изключителната „дълбочина“ и „мъдрост“ на този сборник от староеврейски кървави приказки обичат да разсъждават много именно тези, които никога не са чели Библията и имат слаба представа какво именно е написано там.)

И досега съществува наивната увереност, че религията учи на някаква „добро“. Тази илюзия може да се основава само на невежество или на умишлено игнориране на историята на църквите, вярата, конфесиите и народите.

Ще дадем най-обикновен, христоматиен пример, който фактически не може да бъде оспорен.

В Русия религията царствала непрекъснато почти 1000 години. Никой не смеел да ѝ пречи да възпитава руснаците по своя преценка. Както е известно, в резултат от това възпитание, отгледан въз основа на чистата „вяра“, „народът богоносец“ хвърлял през 1917 година поповете от камбанариите, изнасилвал и убивал с особено удоволствие попските дъщери, а заедно с това разстрелвал и разкъсвал всички, до които успеел да се добере. Ще напомним, че никакви други хора освен кръстени, въведени в лоното на църквата, катехизирани и причастени в Русия през 1917 година просто не е имало и не е могло да има.

С подобни глобални факти е изпълнена цялата световната история.

А обикновеният тероризъм е в общи линии обичаен инструмент на всяка „вяра“. Тя го вади лесно от „широките си джобове“ и го използва доста ефективно при първия удобен случай.

Религиозният тероризъм е локален, както в случаите с Джордано Бруно, Мигел Сервет, кулите на Световния търговски център, Хипатия, „Пуситата“ или редакцията на „Шарли“. Като не е важно има ли, или няма религиозният терор съдебна обосновка. В Пакистан например „съдят“ изнасилените момичета, преди да ги убият с камъни.

Има и по-мащабен тероризъм, когато се организират кръстоносни походи, горят се на клади староверци, избиват се катари и албигойци, душат се масово гяури, кръщават се насилствено цели народи, унищожават се библиотеки и цивилизации.

Мюсюлманите, между другото, нещо издребняват. До съвсем неотдавна по същия „религиозен признак“ те колели цели градове и страни. И не им трябвал формален повод във вид на някакви си карикатури.

Трябва да кажем, че ислямът в своята безпросветна жестокост не е много оригинален. Той е само примерен ученик на християнството. Роден 600 години по-късно, той акумулирал делово опита на „религията на любовта“, който имал щастието да наблюдава и да изпита лично върху себе си.

Сега темата за оскърбяване на „чувствата на вярващите“ стана особено модна. Какво се има предвид под тези „чувства“, изобщо не е ясно, защото наличието или липсата на религиозна вяра е по принцип недоказуемо. Разбира се, има един познат евангелски текст, който предлага да се преместват с поглед планини, да се изцеляват с полагане на ръце болни от рак и да се ловят с голи ръце отровни змии. В случай че тези три фокуса станат, изпълнителят им има правото да претендира за званието притежател на известно, доста малко, с размерите на „синапово зърно“, количество “вяра“.

Удивително е, че всички християни се отказват упорито от провеждането на този тест. Напълно е възможно най-пламенният фанатик, който е нацелувал страстно хиляди икони, когато остане насаме със себе си, да се превива от смях, рисувайки мустаци и рога по портрета на известната дама с младенеца. По всяка вероятност 99,9% от благочестивците, изпитващи постоянно „оскърбление на чувствата“, да постъпват именно така. Да си православен в Русия днес е толкова изгодно, че да се заподозрат носещите кръстчета в искреност няма ни най-малка възможност.

Разбира се, има прецеденти и много силно увлечение от религиозни идеи. Последни в историята влязоха братята Куаши, които навестиха на седми януари редакцията на сатиричното списание „Шарли“, намираща се на адрес rue Nicolas Appert, 10. Светът на словото, мисълта и свободата отново се сблъска плътно с пещерния свят на „вярата“. И пещерният свят отново даде свобода на своята злоба. Точно така, както е свикнал от 2000 години да постъпва и без всякакъв формален повод.

Вероятно не всички рисунки на „Шарли“ са били естетически безупречни. Но това изобщо не е важно. „Шарли“ вършеше мръсна, но велика и необходима работа, напомняйки ежеседмично на пещерния свят, че вече не е стопанин. Поне във Франция.

Важното е да помним, че всичко, което правеше „Шарли“, не е оскърбяване на нечии чувства, а само „заграждащ огън“, отговор на постоянните опити на „вярата“ да завземе реалността, изпълвайки я с легиони вирнати към небето задници, локви овнешка кръв и шествия с хоругви. „Шарли“ беше предният отряд на тези, които не са длъжни и никога няма да „уважават“ злобните небивалици на „вярата“, заливаща 2000 години наред Европа с кръв и гнилоч.

Скърцането на фломастерите на „Шарли“ ще достигне несъмнено с времето и до Русия. Защото, както свидетелстват повечето образци на отечествената култура, всичко „чисто руско“ е направено от много френско.

-----------------------

1. На улица „Никола Апер“, № 10, в Париж се намира редакцията на сатиричното списание „Шарли ебдо“, където терористи разстреляха част от редакционния екип.

ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

Разбира се, на пръв поглед депутатите би трябвало да бъдат характеризирани като труженици на „задника и устата“. Защото те трябва не само да заседават, но и да издават звуци. Въпреки това всичко сочи, че дадената професия развива най-напред не речта, а именно мускулите на задника – виждаме, че на изпечените депутати е присъща характерна екзотична походка. Може би това е резултат от продължителните заседания. А може би е от излишното усърдие при изпълняването на командите: „седни!“ и „служи!.. на отечеството“.

Ако депутатският труд се оценяваше по степента на развитие на анатомичните аномалии, Държавната дума безусловно би имала с какво да се гордее. Но, за съжаление, от нея се иска и някакъв интелектуален продукт. А тук вече положението не е радостно. Всичко, което депутатите произнасят или пишат, уви, не достига даже равнището на моряшки капустник [1]. Отначало, разбира се, те освежаваха своите упражнения с блага християнска злоба, но с времето това омръзна, а злобата зае законното си място в комплекта от духовни скрепи [2].

В Русия винаги се е ценяла и една друга „скрепа“, иначе казано – умелото и ефектното подлизурство. Известно време Думата нямаше в това отношение никаква конкуренция. Но естрадните изпълнители, писателите, поповете и журналистите, използвайки професионалните си навици, надминаха нещастните депутати с техните купени дипломи и заекваща реч. Днес вече не можеш да удивиш никого дори с най-душераздиращо верноподаничество. Охотний ряд [3] и в това отношение изглежда бледо и неубедително.

Това положение е тревожно. Ние рискуваме да се лишим от Държавната дума. Тя би могла, разбира се, да си седи тихо, водейки само със своите глупости и с аномалията на задниците, но поредната новост може да я настигне и да я сплеска. Както е известно, в близко бъдеще всички ценоразписи в Руската федерация ще съдържат много важна за потребителя информация. А именно: заедно с финалната (продажната) цена в тях ще се посочва и реалната, производствената стойност на стоката. Контрастът на цифрите ще бъде несъмнено зашеметяващ.

Това, разбира се, ще огорчи търговците на ананаси, ще опечали строителите и ще потисне духовно производителите на презервативи. Но то ще се превърне в истинска трагедия за депутатския корпус. Т. н. „народ“ най-сетне ще има възможност да сравни истинската цена на депутатския „продукт“ с разходите за неговото производство.

Стойността на красивия политически живот на депутатите е общоизвестна. Във всеки избраник всеки месец се натъпкват милиони. Но продуктът от неговата дейност, както ще стане ясно, не надвишава и две хиляди рубли. Истинската цена на депутатските упражнения може да се установи лесно с помощта на стандартните цени на услугите на аниматорите, ръководещи корпоративни и други „мероприятия“. Те са добре известни и по принцип не са повече от 300-500 рубли.

Разбира се, ценоразписи в прекия смисъл на думата няма да бъдат окачени на избраниците. За това има субтитри, „бягащи редове“ и други технически хитринки. Вероятно би било целесъобразно всеки депутат, като се поти и трепери, преди да изрече поредната си инициатива, да напомня сам каква сума е струвал до момента на държавата – като включи своята заплата и заплатата на помощниците си, средствата за обслужващия го апарат и за създаващите му комфорт здания.

И веднага ще стане ясно, че бедната Русия плаща за съмнителните услуги на Думата стотици и хиляди пъти повече. Разбира се, маразмът има своята прелест, но неговата себестойност е все пак много по-ниска.

Разбира се, Думата трябва да бъде спасена.

Може би депутатите имат скрити таланти? Тяхното наличие, разбира се, няма да реши въпроса радикално, но поне мъничко ще намали кошмарната пропаст между стойността на тяхната издръжка и реалната цена на техния „продукт“. Може би някой от тях е способен, например, на биолуминисценция? Това може да се провери, като се проведат няколко заседания в пълна тъмнина. С транслации, разбира се, по всички канали.

-----------------------------

1. Капустник – самодейно представление, обикновено за тесен кръг от хора, с хумористично съдържание.

2. Духовни скрепи (букв. прев. - „духовни кламери“) - израз, използван най-напред от руския президент Путин за означаване на ценностите, които обединяват руснаците в едно цяло.

3. Охотний ряд (рус. произн. Ахотний ряд) – улица в Москва, където се намира сградата на Държавната дума (народното събрание) на Руската федерация.

ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

Изучаването на живота според новините на средствата за масова информация е същото като опит да се определи видът на пармезана по вкуса на изпражненията на този, който е изял този пармезан.

По всяка вероятност това е сложен, но увлекателен процес. Ние чуваме как населението на Руската федерация сърба все по-силно новините, прониквайки в тайните на войната и мира. То така се е увлякло от дегустацията, че съвсем е забравило за своята първоначална задача. Тоест за своя опит да разбере вида на пармезана.

Прегледът на новините в Руската федерация се превърна в граждански обред, стана важна част от пещерно-черносотническия култ. Предъвкването на информацията, обработването ѝ с киселините и стомашните сокове на идеологията и странстването ѝ по криволичещите черва на средствата за масова информация вече не играят никаква роля. Продуктът се употребява прекрасно и се радва на огромна популярност.

Освен това руските масмедии се научиха да го гарнират с газове от чиста духовност. Това придава на момента на излизането на продукта за употреба характерна, лесно разпознаваема звучност.

В дадената метафора няма нито драматизация, нито пресилване. Приготвянето на медийния продукт не може да бъде различно от предписаното в „третия закон“ на професор Хитлер. (Да-да, същият. Освен всичко друго, Хитлер е бил, разбира се, почетен професор на девет университета само в Германия). Третият закон гласи: „Всяка пропаганда трябва да е достъпна за масите: нейното равнище трябва да отговаря на мярката за разбиране, характерна за най-изостаналия индивид от тези, на които тя иска да въздейства. Към колкото по-голямо количество хора се обръща пропагандата, толкова по-елементарно трябва да бъде нейното идейно равнище“ (Адолф Хитлер, „Моята борба“).

Всички средства за масова информация (в една или друга степен) следват този закон. Особено в сложни времена. Ако рейтингът на новините е прекалено висок, това означава, че „дъното на тъпотията“ е вече достигнато. Защото публиката обожава еднозначността. Особено руската публика. Тя умее да бъде благодарна на тези, които я спасяват от омразната необходимост да мисли. Вече са спасени около 88% от населението и тази цифра продължава да расте. Виртуалният пещерно-черносотнически свят се оказа за тях много уютно място.

Във всичко това няма никаква трагедия и никакво посегателство срещу личността. Защото ако мирогледът на човека се е формирал от телевизията, това означава, че той никога не го е имал.

Разбира се, всичко това пречи на населението да осъзнае реалността, но тя интересува народа долу-горе толкова, колкото и вкусът на пармезана. Иначе казано – изобщо не го интересува. Нещо повече, реалността по своята природа е русофобска и антидържавна. Тя изобщо не би трябвало да съществува в Русия, а нетърпимостта към нея трябва да стане задължителна черта на истинския патриот.

Смущава само това, че тя не е победена още навсякъде и във всичко. Например по въпроса за абсолютната самобитност и уникалност на „руския свят“ и на „руската цивилизация“ току се показва омразната муцуна на реалността, способна да развали цялата красота на патриотичната картина.

Пещерният лозунг „Русия не е Европа!“, конкуриращ по популярност „Кримнаш“, не звучи толкова красиво, колкото би могъл. И всичко това защото реалността все още се осмелява да напомни за себе си (по различни начини).

Както е известно, идеологията за „самобитната и неповторима руска цивилизация“ има малък проблем. Да се открие нещо „руско“ (както разбират тази дума черносотниците) в обществените пейзажи е практически нереално. Абсолютно всичко, от което е изтъкан съвременният живот в Руската федерация, има строго западен произход. И никакъв друг. Вторично и заимствано е всичко, без изключение.

Като включим, между другото, и културата. И „Евгений Онегин“, и „Ана Каренина“ са „лицензни“ продукти, изготвени по тези западни литературни технологии, които Европа е оформяла няколко столетия.

Русия не е имала никаква представа даже за съществуването на римите. Европа шлифовала формата на поемите, романите и симфониите, тя определяла тяхната стилистика и техния дизайн. Така че „руското“ в „Евгений Онегин“ не е повече от „руското“ в един „форд фокус“, сглобен във Всеволожск. (Забавно би било да погледнем това произведение, оформено с древнопраславянската стилистика на „чети минеите“ или на „Октоиха“ [1]).

По европейски технологии е създадено и всичко останало. Ще напомним, че даже Кремъл и неговите катедрали са построени от италианци. А националният символ – матрьошката – дори не е от Европа, а е обикновен плагиат от японска играчка, изобразяваща дебеличкия Фукурукоджу, бог с много същности, които могат да бъдат извадени една от друга.

Не стоят добре нещата и с духовността. В основния продукт на средствата за масова информация нейното съдържание е, разбира се, много високо. Но в действителност православната идея е обезкървена и позагнила. Това се дължи отчасти на обективни причини, отчасти на украинския провал на Гундяев [2]. Три години Гундяев се би с юмруци в прашната гръд [3], баламосвайки Кремъл за невероятните адхезиращи свойства на православието, способно така да слепи народите, че никакви „световни задкулисни действия“ да не могат да скъсат тази връзка. Той гарантираше, че именно „духовният компонент“ ще задържи Украйна в пълно подчинение и покорност на Москва. За успеха на операцията се изискваше малко: да се въведе в „украинския план“ мощна религиозна съставка, да се измайстори поток от благочестиви герои, а също така да се дадат на Руската православна църква няколко хиляди недвижими обекта.

Кремъл, който не блести с особен интелект, се подведе лесно и се остави да бъде излъган, като постави в украинската игра голям залог от православното суперлепило. Религиозната съставка беше добре подгряна и дълбоко „инжектирана“ на публиката. Недвижимостта беше предадена. „Прашният“ лично изгуби един месец да чете заклинания и като резултат превърна с магия три унили военни жаби в „древноруски герои“, които бяха вкарани веднага в играта.

Резултатът, както знаем, се получи много впечатляващ. Православните фанатици – в името на православието и единството на „руския свят“ - започнаха да избиват досадно и неумело православните войници на православна Украйна, криейки се от православните им минохвъргачки зад гърбовете на православни търговци на касис и също така православни миньорски дъщери. В резултат от тази невероятна концентрация на православие и духовност загинаха безсмислено няколко хиляди души и беше разгромен и окраден югоизтокът на Украйна, а Русия беше опозорена.

Играта се срина, защото ситуацията придоби всички признаци на мръсен и уникален безсмислен скандал. Няма съмнение, че по степента си на безцелност и безполезност за никого (включително и за неговите участници и главатари) на „донбаския скандал“ му е осигурено местенце в Книгата на рекордите на Гинес.

„Праведните принцове на Новорусия“ се покриха изведнъж с брадавици, превърнаха се отново в московски жаби и се отдалечиха с подскоци към постоянното си местоживеене.

С други думи, православният фактор постигна 100% неуспех. В края на май се проведе доста неприятен разговор, след който „Прашният“ напусна Кремъл, ридаейки и прикривайки голяма синина под окото.

Ако „Кримнаш“ поне позволи на Руската федерация да изправи трите косъма, останали от великодържавната козина, „проектът Новорусия“ се оказа химически чист маразъм, който изобщо няма никакво обяснение, никаква цел и никаква разбираема рецепта за неговия край.

Публиката, между друго, започна явно да се прозява и да превключва каналите.

Това е сигнал, че в най-близко време на Русия ще ѝ се наложи да опита ново идеологическо ястие. Вкусът му ще бъде, разбира се, малко по-различен, но много познат.

------------------------------

1. Минеи – църковни книги с четива за празниците; „чети минеите“ са минеи, предназначени за четене, а не за богослужение. Октоих – богослужебна православна книга.

2. Владимир Гундяев – светското име на руския патриарх Кирил.

3. Намек за скандал около елитно жилище на патриарх Кирил в центъра на Москва, станал популярен като „Прашното дело“.

ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

Няма съмнение, че депутатите от Държавната дума, които произнасят публично някоя особено сочна глупост, изпитват най-силно наслаждение. Навярно същото, което изпитва ексхибиционистът, след като е успял да покаже своите сиви гениталии на голяма тълпа от пенсионерки, деца и майки. Депутатът, разбира се, има по-голяма аудитория от извратеняка в градската градинка, но вероятно и удовлетворението е по-силно.

Изобщо, ексхибиционизмът е днес на мода. Освен депутатите с него се забавляват и министрите.

Всички, разбира се, бяха надминати от Рогозин, който се показа „целия“ на пресата в мундир [1].

Мединския показа срамежливо на страната изтръгнатата от един италиански университет мантия. Усмивката си (в този момент) явно дължеше на същата тази „допълнителна хромозома“, за която министърът обича да споменава като за особено благо. [2]

Изборският клуб [3] взе решение да провежда своите заседания за „спасяване на Русия“ изключително с кокошници [4] . Нека бъдем справедливи: на голяма част от черносотниците те са им съвсем лика-прилика, освежавайки със сиянието на бисерите си глобалните им физиономии.

Председателите на думските парламентарни групи, чиновниците и поповете показват открито лицата си по телевизора.

Разбира се, това не е обикновен ексхибизионизъм. Но е също сладострастна и тържествуваща демонстрация на това, което трябва да се крие грижливо от всички, освен от лекаря и от половия партньор.

Разголването пред всички на най-срамното и най-тъпото се превръща в Русия в най-добра проява на благонадеждност. И символ на единение с държавния апарат.

Изключение прави само Аполон на банкнотата от сто рубли. Неговият малък пенис, повредил неотдавна разсъдъка на Думата [5] и голяма част от духовните скрепи [6] на Русия, ще бъде по всяка вероятност забранен. Още отсега църквата препоръчва на монахините, енориашките, девствениците и особено на благочестивите блудници, когато броят заработените банкноти, да използват ръкавици (за да избегнат греховния допир).

Разбира се, нова революция в Русия е необходима. При това не толкова за смяна на властта, колкото за смяна на народа. Само революция може да промени хорската маса и да я върне от шовинистичните мечти в реалността. Революцията (както помним) не работи много естетично, но дава резултати. А степента на болка, с която реже хирургически обществото, зависи пряко от равнището на неговата неадекватност.

В това отношение Русия днес е без конкуренция. Разпалена от „праведна злоба“ към целия свят, избрала изолацията и невежеството, въодушевена от черносотничеството и потисническите амбиции, тя, разбира се, е пациент № 1. Това беше забелязано даже от късогледия Кремъл. И той взе мерки.

Да отхапе ръцете на бъдещата революция възложиха на звяра, наречен „имперска идея“. Но, изведен от мазетата на Сурков [7], звярът се оказа крастав, безобразно мършав и слаб. Опитът да бъде нахранен с „кримнаш“ и с месото на млади украинци не му прибави сили. А само доведе нещастника до диария, при това толкова мощна, че се разлетяха пръски по целия свят. А Кремъл получи от тях най-много.

Като резултат замисълът се оказа не само глупав, но и рядко зловонен. Сега трябва да се избършат някак си първите лица на държавата (включително и добрия Шойгу [8]). А как да стане това, никой не знае.

Различни политтехнологични дребни мисли по този повод, разбира се, има. Водещо място заема идеята на почтения Кургинан [9], който предложи да се направи зловонието норма, а обичайният въздух да бъде забранен по цялата територия на Руската федерация.

Разбира се, Русия, възпитана в отвращение към всяка революция, както се казва, „не я иска“. Но никой не я пита. Революцията изобщо няма навик да се интересува от мнението на страната, която възнамерява „да навести“. Ако една страна не иска да се развива, не иска да се адаптира с добро към променилия се свят, революцията я заставя да го направи с помощта на болката и хаоса. Военно-патриотичната риторика, истериите на царете и заклинанията на поповете са ѝ напълно безразлични.

Та нали еволюцията също не се е съобразила с желанията на гущерите, които сигурно са искали да запазят завинаги огромните си размери, броя на зъбите си и извоювания „с кръвта на дедите“ статут. Но еволюцията е безжалостна. Свършва мезозоят - свършва статутът. Промените са неизбежни.

Русия като че ли още не е разбрала, че нейният „мезозой“ е свършил и трябва да се промени кардинално. В съвременния пейзаж динозаврите не са много уместни.

Разбира се, това не е лесно, особено когато националната идея все още диктува истерично „да убиеш, да взривиш, да сгазиш с танка, да събориш, да нашибаш, да стъпчеш и да хвърлиш в затвора“. Но „не просто така“, а в името на тържеството на духовността, на запазването на териториалната огромност и на някакъв „особен път“ (за къде - никой не знае).

Докато Русия следва своя динозавърски идеал, светът няма да чувства нищо друго към нея освен отвращение и желание да я зачеркне по един или друг начин. Нужна е нова национална идея, чието следване би помогнало на страната не само да се промени, но и ще ѝ придаде истинско величие. В тази идея трябва да има толкова енергия, дързост, красота и сила, че един само стремеж към нея да промени статута на държавата и да изхвърли завинаги танкомачкащите бълнувания за „руския свят“.

Красиви национални идеи се търкалят в краката ни, но не е прието да бъдат забелязвани. Те са скучни, защото в тях няма място за „да стъпчеш, да смачкаш, да забраниш, да вкараш в затвора“.

„Тъпата“, според израза на някакъв сатирик, Америка е страна с 360 лауреати на Нобелова награда. „Разложената“ Европа има 364 лауреати. А Великата Русия е дала на света... само 23-ма.

В съпоставката на тези цифри, уви, се отразява реалният принос на нацията за цивилизацията и за развитието на човека. Съотношението е, разбира се, позорно. Ясно е, че за Русия да достигне и да надмине даже „тъпата“ Америка по броя на нобеловите лауреати е малко вероятно. Макар че за този напън Русия е имала и има всичко.

Но тя е много заета. Тя пак гази някого с танкове, лиже ръцете на поповете, а с половин око разглежда знаменитата банкнота от сто рубли.

------------------------------------------------

1. Импровизираният мундир на руския политик Дмитрий Рогозин е обект на не една подигравка. Някои дори намират прилика с мундира на Хайнрих Химлер.

2. Владимир Мединский, вече бивш министър, който получи от италиански университет мантия и почетна докторска диплома, е известен с изявлението си, че руснаците имат една хромозома повече. При което от социалните мрежи му отговориха веднага, че хора с нечифтен брой хромозоми са болни от синдрома на Даун.

3. Създадено в град Изборск обединение на политици и общественици, както те се определят, с „държавно-патриотична ориентация“.

4. Руско народно женско украшение за глава. Думата „кокошник“ е сродна дума на българската дума „кокошка“ (на староруски - „кокошь“).

5. Намек за разразили си горещи дискусии за това, че на банкнотата от сто рубли се виждат гениталиите на Аполон. Което е факт, защото изображението е на статуя, намираща се пред Болшой театър, изваяна по подобие на древногръцките статуи.

6. Духовни скрепи (букв. прев. - „духовни кламери“) - израз, използван най-напред от руския президент Путин за означаване на ценностите, които обединяват руснаците в едно цяло.

7. Владислав Сурков - руски държавен деец, един от съветниците на Владимир Путин.

8. Сергей Шойгу - министър на отбраната на Руската федерация.

9. Сергей Кургинян - руски политически деец, радетел за възстановяването на Съветския съюз „с ново лице“.

ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

Най-отвратителното в работата на президента е необходимостта (освен всичко останало) да развлича постоянно над сто милиона идиоти.

Работата е в това, че без увеселения, режисирани от властта, населението изобретява активно свои забавления: погроми, стачки, масови грабежи и митинги. То е склонно да се забавлява с междунационални (или други) кланета, а също така да създава банди, нелегални организации и секти.

Не може да се каже, че публиката в Руската федерация е лоша или е много капризна.

Не.

Тя не е с нищо по-лоша от публиката (например) в древноримските циркове.

Харесва ѝ да наблюдава игри с оръжия. (Особено когато капки гладиаторска кръв долитат до трибуните).

Тя ръкопляска на убийството на различни политически слонове на арената.

И умее да обожава честно императорите, които не се скъпят на представления.

С други думи, публика като публика. („Кримският въпрос“ малко я развали.)

Тези обстоятелства, разбира се, обричат първото лице да играе и ролята на организатор на масови представления.

Но изборът на общонационални шоу програми днес, уви, не е голям.

Космосът е изгубен. Поповете омръзнаха. А слоновете са избити.

При това положение остава само да се разиграе отново архаичното шоу, наречено „Велика Русия“.

Оказа се, че този стар проект работи прекрасно.

Всички са увлечени, всички са радостни, всички действат.

Публиката маха възторжено с флагчета и ленти с различна степен на раираност. Тя все още бърка „кримнаш“ с „отченаш“, но това не помрачава нейното щастие.

Рогозин строи на Луната секретни заводи.

Черносотниците от секретния сарай в Изборск се опитват да курдисат главния символ на православието. Те вярват, че той ще оживее, ще забръмчи и ще тръгне да гази бездуховната планета със свещените си вериги.

А самите те ще го последват смирено и ще разчистват с приклади греховното пространство на Запада, за да отворят място за „руския свят“, вбивайки в главите на случайно оцелелите перлите за „сълзата на детето“ и за „народа богоносец“ (препратки към Достоевский - бел. П. Н.).

За да се осигури патосът на това месианско шествие, черносотниците се помаяха и възродиха имперския флаг.

Черносотниците са удивително наивни. Смятат шоуто за самата истина. Те вярват свято, че иман „мисия“, че Кремъл им е доверил реконструкцията на националната идея.

Кремъл се подсмива и ги милва с грантове по юродивите темета.

С една дума, всичко се получава по най-добрия начин.

Любопитно е, че строителството на имперската декорация излезе на Кремъл по-евтино от асфалтирането на пътищата в регион със средни размери.

Но ние знаем, че капризната руска публика изобщо не може да бъде забавлявана с асфалт.

А атракциите „Велика Русия“, „Кримнаш“ и „Рогозин на Луната“ имат колосален успех.

Единственият проблем (за който Кремъл не подозираше) е, че подобно шоу се изплъзва бързо от контрол. Редовите шоу артисти губят в патриотичния си порив ориентация и внасят в сценария свои неща като сваляне на „Боинги“, прекомерни изтезания в мазетата на Луганск или направо започват да показват татуираните си юмруци на режисьор-постановчика.

Градусът на ситуацията се мени неприятно.

Това, което беше замислено като невинна реконструкция на тероризма, се превръща бързо в реален тероризъм. Шоуто скъса синджира.

Това не само засенчва случващото се, но и започва да сочи с неприятна настойчивост на Кремъл пътя за там, където изобщо не е имал намерение да ходи.

Тоест направо във военно-апокалиптичния анус, чиито размери и засмукваща мощ са напълно съпоставими с OJ 287 или други „черни дупки“ във вселената.

От всички възможни маневри при това положение остава само една. Блестящо красив, внезапен за всички, чисто наполеоновски вираж, способен да постави в неловко положение и Изтока, и Запада, да помири Русия и Украйна и да запуши дяволската дупка.

Имам предвид въвеждането на войски на Руската федерация на територията на Украйна.

Но!

Изключително за искрено и братско обединение с украинските сили на АТО. И само за съвместно ликвидиране на войната.

Уви, като бъдат ликвидирани тези, които я олицетворяват и разпалват. Без да се обръща внимание на такива дреболии като мечти, идеи, лозунги, възгледи, вяра и даже лично обаяние.

Вече е прекалено близо намирисващата на обща смърт „черна дупка“. Вече няма нужда от такива дреболии като книжните мечти на мустакати реконструктори.

Жалко, разбира се, за романтиците терористи.

Но това, че ще загубят живота си, може да се компенсира с „поставяне на бюст в родния край на героя“. След време. След петдесет години. Когато за поредното шоу ще има нужда от попълване на националния пантеон.

ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

Патриотизмът, за разлика от другите халюциногени, формира устойчиви доверителни отношения с виденията, появяващи се под неговото въздействие.

Патриотичните видения са истерични, агресивни и настойчиви. Те имат свое мнение за дължината на дамските поли и за фасона на духовните скрепи (ценности, които според идеологията на Кремъл обединяват всички руснаци по света - бел. прев.). Те могат да дадат команда за завоюване на Луната и за „присъединяване” на езерото Чад, след като се вдигнат там на бунт хипопотамите.

Задачата на опитния патриот е не само да изпълни подобна заповед, но и да пренасочи чутото към масите, които не много добре „улавят гласа на своята родина”, простираща се от Зимбабве до Курилските острови.

Трябва да помним, че освен приложните и междинните си задачи патриотизмът винаги има една главна цел. Тази, заради която този идеологически наркотик се помпи във вените на страната.

Тя се състои в това при първото щракване с пръсти на всеки глупак с лампази множество момчета да се съгласят доброволно да се превърнат в гниещо обгоряло месо. В това пред поредното безсмислено клане никое от тези момчета дори да не се запита: „А за какъв дявол е необходимо всичко това?”

Патриотизмът се справя превъзходно и с втората си задача – да поддържа на определено равнище тази характеристика на гражданите на Руската федерация, която ги различава коренно от разкапалите се европейци.

Руснакът се ражда, живее и умира с фундаменталната умереност, че държавата има пълно и неотменимо право да го разкъса, да го обезобрази, да го убие и да го застави да се кланя на който и да е идол.

Ако не беше тази вбита във всяка глава „святост на властта”, през 37-ма година (годината на най-масовите сталински репресии – бел. прев.) другарите с кожени якета (служителите на политическите репресивни органи – бел. прев.) щяха да бъдат посрещани с вили и с огън от двуцевки, а не с позорно покорство.

Защото именно то (покорството) изпращало милиони хора в лагерите и погребалните ровове. НКВДейците и лагерните надзиратели обслужвали главната национална характеристика – доброволното признаване на железните лапти на Кремъл.

Днес глупавото население не винаги разбира защо трябва да жертва децата си и живота си заради синия цвят на министерските басейни на Майорка. Още по-трудно е да обясниш на гражданина, че неговото истинско предназначение е животът и щастието му, а не комфорта на бъбривите хрантутници с купени дипломи, които на Охотний ряд (където се намира сградата на руското народно събрание – бел. прев.) говорят с корема си от името на Русия.

Разбира се, за комфорта на поповете и депутатите трябва да бъде измислен убийствен сакрален псевдоним.

Ако всичко се нарече цинично със своите имена, примерът с изкормените хора може би няма да достави на гражданина това морално удовлетворение, което вероятно са изпитвали героите от последните войни.

Така че псевдонимът е на лице: това е вълшебната дума „родина”. А към нея задължително се прикрепя акуратната уговорка, че „родината е едно, а държавата е друго”.

Но „родина” в такъв случай е абсолютно абстрактно понятие, което не е възможно да срещнем в реална обстановка. В действителност между понятията „родина” и „държава” няма никаква осезателна граница. Това е стар проверен трик. Прекрасна илюстрация за тази ефективност са поповете. Те призовават да бъде субсидиран техният абстрактен бог, но пожертвованията веднага се превръщат в хайвер и лексуси.

На тази основа е измислена и „родината”.

За обект на любов и благоговение се обявява не реалната, изпълнена с кошмари страна, а някаква абстрактна Русия. В нея никой никога не е живял. Никой никога не я е виждал. Но именно за нея, за невидимата, неосезаемата и прекрасната, трябва да се принесеш в жертва след първия сигнал на чиновника, който отговаря за патриотичните халюцинации.

Но тук се появява нещо интересно, което се вижда особено добре днес.

Погледнете!

Когато милвате абстрактната Русия, ерекция получава „Единна Русия”.

ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

Най-убедителна форма на лъжата са паметниците - именно в тях се концентрират измислиците за личностите или явленията.

Умилителен е монументът, изобразяващ „кучето на Павлов“. Но проблемът е в това, че школата на Иван Петрович Павлов вивисектирала не само кучета, но и хора. За лабораторен материал се използвали безпризорни на възраст от 5 до 16 години. Това били жестоки експерименти, но именно те позволили да се разбере природата на човешкото мислене. Опитите се провеждали в детската клиника на 1-ви Ленинградски медицински институт, във Филатовската болница, в болницата „Раухфус“, в отделението за експериментална педиатрия към Института за експериментална медицина, а също така и в няколко детски дома.

Фамилиите на безпризорните и на децата от детските домове, превърнали се в лабораторен материал, явно не са представлявали съществена информация. В двете книги на Н. И. Красногорский „Развитие на учението за физиологическата дейност на детския мозък“ (Ленинград, 1939 г.) и „Висшата нервна дейност на детето“ (Ленинград, 1958 г.) те са отбелязани като „Л. М“, „К. М.“, „К. Е.“, „Ф. Е.“ или като Клава О., Муся В., Юра К. et cetera.

Професор Майоров, бивш официален летописец на павловската школа, отбелязва меланхолично: „Някои от нашите сътрудници разшириха кръга на експерименталните обекти и се заеха с изучаване на условните рефлекси на други видове животни: риби, асцидии, нисши маймуни, а също така деца“ (Ф. П. Майоров, „История на учението за условните рефлекси“, Москва, 1954 г.).

Ще отбележим, че така наречената „морална“ оценка на тези експерименти не влиза в задачата на нашето изследване. Ние разглеждаме само получения резултат и неговия смисъл. Защото ценността на качествения артефакт не се влияе от това кой го е намерил - археолог или грабител на гробове.

Така и ние - разглеждаме изключително артефакта. Интересува ни само неговата ценност, а не какви обстоятелства са съпътствали находката.

Разбира се, няма как да се скрием съвсем от криминалния привкус на павловските вивисекции. Факторът „детско страдание“ несъмнено е присъствал. Но той бил смекчен частично от това, че подложените на опити деца са били сираци. А най-страдаща страна във всички кошмарни ситуации с деца, както е известно, са техните родители. Ще отбележим също така, че кръвта на малките безпризорни не била пролята напразно. Сакралният въпрос, измъчвал философите от времето на Аристотел, се оказал решен с няколко години вивисекции.

И така. Какво е ставало наистина в лабораториите на павловската школа през първата третина на миналия век?

Както знаем, Иван Петрович вече изяснил физиологията на храносмилането, за което получил Нобелова награда. Триумфът го убедил, че „ключето“ на системния експеримент може „да отвори“ мозъка със същата лекота, с която „е отворило“ стомаха. Декарт, Ламетри и Сеченов му завещали увереността в това, че тайната на мисленето би трябвало да има просто физиологическо решение. Това наистина се оказало така: Павлов го намерил лесно в образуването на условни рефлекси при кучетата.

Но това било половинчато знание. Предстояло да се докаже, че принципите на рефлекториката са валидни и за мозъка на човека.

Но! Това можело да бъде осъществено само експериментално. Като се приложат, разбира се, на хора същите методики, които се прилагали на мишките, котките и кучетата. Задължително условие било голямото количество разнообразен лабораторен материал. Задачата можела да се окаже неразрешима, но павловците били спасени от своеобразието на следреволюционното време. Комисарите направили дълбок реверанс и осигурили на павловците всичко необходимо.

Ще напомня, че вивисекциите започнали в епохата на суровия пещерен лелинизъм, когато властта на Съветите все още кокетничела с Иван Петрович. И за „лабораторен материал“ група ученици на Павлов (проф. Н. И. Красногорский, А. Г. Иванов-Смоленский, И. Балкирев, М. М. Колцова, И. Канаев) започнали да използват безпризорни деца. Всецяло съдействие от страна на всички инстанции осигурявала ЧК.

Част от децата несъмнено били подлагани на жестока хирургическа намеса. За анестезия използвали морфин, магнезиев сулфат, а понякога алкохол. Каналът на слюнчените жлези се извеждал от устата навън, по „кучешкия“ начин.

Авторът не притежава личен опит в провеждането на подобни експерименти върху човешки материал. Но няма причини да смятаме, че техниката им се е различава от работата им с което и да е друго млекопитаещо. Ще напомня, че анатомичните разлики на устата (например) на кучето и човека са нищожни.

Операцията за извеждане на слюноотводния канал не е сложна, но е болезнена и продължителна. Бузите, разбира се, се обезобразяват за цял живот. Даже при кучетата.

Ще поясним спецификата на хирургическата намеса. Каналът през който слюнката от околоушната жлеза попада в устната кухина, трябва да се премести навън, върху бузата. При което не само да се премести, но и да се закрепи там, за да се контролира цялото изтичане.

Павловците правели това така: „В детската клиника на 1 Медицински институт беше приета болната К. Х. на 11 години <…> Прикрепихме около фистулата с менделеевска замазка малка фуния, с която обикновено се събира слюнка от оперативните животни, и стана възможно да се измерва количествено секрецията от слюнчената жлеза на болната. Отначало изработихме лесно естествен условен рефлекс, като показвахме на детето различни хранителни вещества...“ (Н. И. Красногорский)

Алтернатива на операцията е закрепен вътре в устата железен апарат на Лешли за събиране на слюнка с „вендуза“. Неуправляемо и крайно болезнено нещо.

А. А. Юшченко в книгата си „Условните рефлекси на детето“ (1928 г.) прави доста откровено описание: „У едно от децата, с което работех (М. А. на 13 години с порок на сърцето), след едночасов експеримент остана от вендузата кървав пръстен, който изчезна напълно едва след 2-3 дена <…> Травмата даже след едночасов опит е толкова значителна, че понякога заставя да се експериментира чак след един ден, даже два“.

Няма съмнение, че хилядократно репетираното „кучешко отвеждане на слюнката“ било по-удобно за павловците.

Секрецията на околоушната слюнчена жлеза на малките безпризорни се възбуждала със сладко от боровинки, шоколад, зелеви кочани, хляб и зелеви листа. А хранителните стимули се подавали от красиви хромирани апарати. Те, между другото, предизвиквали удивителен трепет у комисарите и се пазели с особена строгост. Периодично се използвали „боцкания“ и ток.

Всичко това се потвърждава от протоколи, снимки и документалния филм „Механика на главния мозък“ (друго название - „Поведението на животните и човека“; реж. В. Пудовкин, опер. А. Головня, производство на кинофабриката „Межрабпром-Русь“, 1926 г.).

Кадър от филма "Механика на главния мозък", 1926 година

В първата си книга Красногорский отбелязва, че „опитите с хранителните рефлекси в повечето случаи са много популярни сред децата; на лекарите често им се случва да чуват: вземете ме в лабораторията да ям сладко от боровинки и т. н.“.

Тази популярност е лесно обяснима. Дажбите в приютите били крайно оскъдни, а сирачетата - гладни. И комисарите бледнеели от гняв, гледайки как „хулиганчетата“ ядат шоколад и зелеви кочани. Те кипели под будьоновките, но не обелвали и дума.

Между другото, павловците понякога прекалявали с болезнените въздействия. Последиците от подобно „прекаляване“ е описал с нежно професорско перо Иванов-Смоленский: „Наблюдаваха се опити за бягство, особено след запознаване със защитното електрокожно стимулиране“.

Ако нещата отивали прекалено далече, се включвали комисарите и редът се възстановявал. Бегълците бивали залавяни, връщани, усмирявани и изпращани обратно в лабораторията. Естествено, сирачетата не разбирали, че дупките на бузите им увенчават дългата история на разбирането на принципите на работата на главния мозък.

В резултат от това павловците успели да докажат, че няма никаква принципна разлика между сложната нервна дейност на животните и човека. Механизмът на условния рефлекс (основа на разума) е идентичен.

Зелевите кочани изтрили от процеса на мислене последната „позлата“ на мистиката и непознаваемостта. Станало окончателно ясно, че уникални свойства, които да отличават мозъка на човека от мозъка на животното, не съществуват.

Теорията за условните рефлекси престанала да бъде „за кучетата“ и станала „за човека“.

Значителността на това откритие е несъмнена, а неизвестността парадоксална. Работата на павловската школа била пренебрегната от света, макар че съдържала толкова доказателствени и толкова дългоочаквани (от времето на Декарт) разяснения за принципите на работата на мозъка.

За това има няколко причини.

Първата се състои в абсолютната невъзможност да се легализират доказателствата за откритието. Те, разбира се, съществуват, но не трябва да се показват.

Става въпрос, че в средата на века се драматизирали представите за допустимото при провеждането на експерименти. На врата на науката се затегнала примката на етиката. Моралистите завзели всички „височини“ и ограничили рязко изследванията с помощта на множество етични кодекси. Към всички научни организации били създадени „етични съвети“. Списанията били лишени от правото да публикуват материали за експерименти, при които се нарушавали изискванията на етичните декларации. (Малко по-късно станало окончателното формализиране на забраните, въплътено в решенията на Третата генерална асамблея на Световната медицинска асоциация (Лондон, 1949 г.), а през 1968 и 1983 година, на Генералните асамблеи в Сидни и Венеция, списъкът на непозволените неща бил радикално разширен.)

При подобно положение кървавите опити със сирачета можели да бъдат преценени единствено като престъпление. Даже обикновеното показване на протоколите от тях можело да завърши със съд.

Впрочем, до сгъстяването на етическите облаци опити да се легализира откритието все пак се предприемали. През 1929 г. Иван Петрович е предложен за втора Нобелова награда. Кандидатурата му е отхвърлена още в началния етап на разглеждането с коментар да не се показват повече на никого разработките с безпризорните като „факт, позорен за науката“, „диващина“ и „химически чист цинизъм, до който ученият не трябва да се спуска“.

Най-важното откритие на ХХ век било погребано и предадено на публична забрава. За него не е прието даже да се споменава. Изследователите на мозъка се оказали в идиотско положение. Днес те приличат на астрономи, които не са чували нищо за откритията на Галилей и продължават да вярват в птоломеевите кристални сфери.

Но за забравата има и друга причина.

Като потренирали с еволюционната теория, хората се научили виртуозно да игнорират всичко, което противоречи на културно-историческите догми и легенди за изключителността на homo. А смисълът на откритията на павловската школа се оказал по-оскърбителен от дарвинизма.

Един поет издекламирал: „Тъмнината на низките истини ни е по-скъпа от възвишаващата ни измама“. В превод това означава, че да се наслаждаваш на глупостта си, е много силно чувство. И не само у поетите. То е в основата на цялата култура на homo, която реагира крайно болезнено на опита да се разправим с „измамите“.

Разбира се, през последните три века преразглеждането на „вечните ценности“ отчасти се осъществи. Стана ясно, че заповедите „не убивай“ и „не кради“ са несъмнено мили, но ни лишават от важен жизнен опит.

Нашите прадеди са били на съществено по-ниско равнище на развитие. Те загивали охотно за родината и вярата. И се появили справедливи подозрения, че тези два фактора са някак си свързани. Промъкнало се и разбирането, че качеството на разума се измерва с отсъствието на тайни и „светини“.

Това било все пак нещо. Но за радикалните павловски открития homo не бил още готов.

Впрочем, първи усетили опасността експериментаторите. Като съобразили, че им остава малко да ликвидират „психиката и вътрешния свят на човека“, професорите подвили опашки. Виновните усмивчици станали задължителен компонент на техните доклади. Станало ясно, че са се престарали.

Макар че... за неизбежните последици от подобни изследвания Цензурният комитет на Санкт Петербург предупреждавал още през 1866 година.

Да припомним. Забранявайки произведението на Сеченов за рефлексите на главния мозък, комитетът резюмирал: „Даденото съчинение е материалистическа теория, която лишава човека и от самосъзнание, и от свободна воля“, „събаря всички понятия за нравствените задължения, за вменяемостта на престъпленията“, “разрушавайки моралните основи на обществото, унищожава религиозната догма за бъдещия живот; не е съгласна нито с християнството, нито с криминално-юридическите възгледи и води до разпадане на нравите. Затова подлежи на съдебно преследване и унищожаване, като крайно опасна със своето влияние върху хората...“

Ще отбележим, че това резюме е пределно точно и характеризира коректно въпросното произведение. То наистина разрушава моралните основи, води към развращаване на нравите и унищожава вярата. За щастие, нещата са точно такива. А скандалните опити с безпризорни били естествено развитие на „крайно опасното“ съчинение на Сеченов.

В павловските лаборатории просто се сбъднало това, за което предупреждавал Цензурният комитет: научната бездна се разтворила и... се изплезила на хората. Като на кръгли глупаци.

ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

Не по-малко от три века са изминали, откакто най-първа необходимост за Русия е революцията.

Разбира се, в историята на тази страна е имало вълнения на тълпите и стрелба по царете. Но всичките катаклизми са завършвали с простата замяна на един деспот с друг. Сменяли се символиката и атрибутиката, но принципите на властта оставали неизменни. Царе, генерални секретари и президенти наследявали един от друг приятното право да екзекутират и помилват милиони. Разбира се, някои венценосци рисували държавата с акварел, а някои с маслени бои. Но същността никога не се променяла.

На доброто земетресение му е безразличен стила на архитектурата. То руши готиката със същото удоволствие, с което руши модерна. То съсипва непринудено цели страни. Революцията, за съжаление, не е така всеядна и всесилна. Освен това тя знае каква е на вкус Русия и помни добре как няколко пъти се е давила с нея и е повръщала, без да доведе нещата до край. Разбира се, тя винаги броди наоколо, избирайки момент за нов скок.

Засега нито едно смутно време не е успяло да раздели тялото на тъмната империя. Да, имало е доста живописни опити. Но истинска революция Русия така и не е преживяла никога.

Та нали революцията не е просто рефлекс на страната за повръщане в отговор на произвола и кражбите. Не са гилотините. И не са претъпканите с трупове мазета на ЧК. Мазетата и гилотините са само пикантни, но не задължителни подправки към ястието на държавното преображение.

Революцията е безвъзвратна промяна на принципите на живот и управление. Тя е болезнен, но необходим акт на политическа хигиена, преобразуващ природата на властта и народа.

Но в Русия революция така и не е имало. Впрочем, не може да се каже съвсем определено какво точно е спряло нейното осъществяване.

Глупаво е да се подозира в това православието. То отдавна е останало без дъх и се е превърнало в държавен шоу бизнес. Което се вижда особено добре в сравнение с исляма, демонстриращ редовно тези подвизи на вярата, които противната страна нарича „терористични актове“. Съвременното православие с неговите доносници по 148-ми член (от НК на РФ, за оскърбяване на религиозните чувства – бел. прев.) изглежда на този фон доста бедно. А някога и то е блестяло в областта на религиозния тероризъм, ту изтръгвайки ноздри, ту изгаряйки в къщите им цели семейства. Но още в началото на ХХ век градусът на вярата се понижил до нулата. Впрочем, това е беда не само на православието, но и на християнството като цяло. Разбира се, папите и патриарсите продължават да играят стария спектакъл, като мият и целуват краката на клошарите. Но трябва да отбележим, че която и да е проститутка и други места целува за много по-малко пари.

Извън подозрение е и „великата руска култура“. Която за щастие е стопроцентово вторична и е послушно копие на европейската култура. А тя никога не е пречела на тържеството на революциите. Митичната руска „самобитност“ не може изобщо да попречи на нищо. Ако е съществувала някога, била е изхвърлена като безсмислен баласт още от Пьотр I.

Тайната експедиция (висш орган за политически надзор и разследване в Русия по време на Сената, 1762-1801 година – бел. прев.), III отделение (висш орган на политическата полиция по времето на Николай I и Александр II, от 1826 до 1880 година – бел. прев.) и ВЧК-КГБ може изобщо да не се вземат под внимание. Те не са пригодни да блокират големи политически процеси. Проблемът е в това, че не се формират от пълни идиоти. Следователно при всяка една сериозна ситуация ще се разбягат първи.

Но загадката с провала на всички революции в Русия е тема за отделно изследване. Днес ние ще се задоволим с простото регистриране на факта, че политическата еволюция на страната не се е състояла.

Разбира се, може да се мине и без революция. Но, уви, пропускът за бъдещето го издава именно тя. Освен всичко друго, революцията измива страната от порочни традиции и управленско трупно месо. Такива наноси се трупат при всяка държавна конструкция, а Русия е особено запуснат случай. Тя навлезе в XXI век, без да е преживяла нито една революция през цялата си история. Нейният вътрешен механизъм никога не се е обновявал. Той все така боботи, генерирайки лъжа, страх и война.

Разбира се, самодържавието на Путин наследи автоматично и този механизъм, и вековните наноси. То и не би могло да бъде освободено от тях. Този, който вижда основното зло именно в Путин, се ръководи от забавните представи за „ролята на личността в историята“ и не разбира, че „Наполеон“ не е свойство на конкретен персонаж, а само название на лотарийния билет, който би могъл да изтегли почти всеки човек в съответната епоха.

Примерно такава е и историята с Путин. Той е само поредната марионетка на Русия. А конците му дърпат тези традиции, които не са се обновявали вече триста години. Управлението на Путин не съдържа нито оригинални черти, нито негови лични фантазии. Той само следва прилежно стандарта на руското имперско администриране. Всичките негови действия са пряко логическо продължение на поведението на Русия в продължение на много векове.

Прав е този, който твърди, че „Путин е Русия“.

Наистина, пропуснато е това обстоятелство, че думата „Русия“ има множество значения, включително и откровено кошмарни. Съвсем несъвместими нито с понятието „цивилизация“, нито с понятието „съвременност“. Сирийските изпълнения, завземането на Крим, Донбас, тържеството на мракобесието, веселието на охранката (тук: тайните служби – бел. прев.), etс. – това са естествени и неизбежни филизи, израснали от коренищата на руското имперство. А Путин е просто добър градинар: той своевременно облагородява филизите, полива ги и унищожава листните въшки. Този, който се възхищава на Русия, трябва да се възхищава и на Путин.

Разбира се, отново извадиха на бял свят залежалия се руски бог. Което не е удивително. Та нали мозъкът на чекиста е лесна плячка за поповете. Впрочем, ако ги нямаше тях, непременно щеше да се появи някаква друга мръсотия. Но под ръка се оказаха те и отново започна принудителното тласкане на страната към православието. Народът отново беше наречен „богоносец“ и той се изпъчи. Богоносността между другото има и пряк практически смисъл. Тя е прекрасна наркоза. Тя позволява да не се забележи дори смъртта. Индустриалната, финансовата, научната, etс.

Може би Русия не е способна да бъде друга. Тя не може да не краде и да не завзема чужди земи, да не насилва, да не скапва и да не мракобесничи. Уви, това е обречена страна. Ако измени на своите принципи на управление, ще се разпадне. А ако ги запази, ще се откачи окончателно от цивилизацията и ще загине от нейните ръце. Последният тракторист ще смачка последната гъска и всичко в края на краищата ще свърши. Липсата на революция не се е разминало на никого даром.

Трябва да се сбогуваме с илюзиите. Интелигентите си бяха намечтали „своя“ Русия. Реалната Русия им даде възможност да сдъвчат мечтите си с лагерен солидол (гладът в съветските лагери е принуждавал затворниците да се хранят и със смазка – бел. прев.). Но те не изтрезняха, а още по-силно се обидиха на реалността, която няма ни най-малко сходство с техните мечти.

Тази обида е толкова силна, че днешните интелигенти не забелязват подаръка, който тихичко им прави Путин. Ако увиснат по стълбовете, ще вдигнат личния рейтинг на градинаря до 100%, а народното ликуване ще надхвърли „кримския градус“. Но на тях им е позволено да поживеят. И даже да се посъберат в мънички резервати за персони с неправилно мислене като „Ехо“ и „Сноб“. Но това преди всичко не е великодушие, а икономия на сапун и въжета. Както стана ясно, отцепниците са напълно безвредни. Техните интелектуални трикове са безразлични на населението. Народът е много зает. Той се облизва, спомняйки си сладостта на ваксата върху сталинските ботуши. Той се построява в безсмъртни полкове.

Разбира се, руската държавност има обожатели. Например умният Кадиров. Но трябва да помним, че той я обича за долу-горе милиард рубли в денонощието. А за такива пари и аз бих я обичал.

Други поклонници на руската идея не се забелязват. На западните прагматици им става все по-ясно, че гибелта на Русия би била благо за цивилизацията. Нейният принос в общото развитие на света е неизмеримо по-малък от създаваните от нея проблеми. Тя постоянно мирише на война и попове. Нейното перчене с участието във Втората световна отдавна е доскучало, а декларациите за пълна победа над фашизма са станали смешни. Фашизмът е жив и здрав, включително и в самата Русия. Не е изгубил способността си да се вселява във всяка нация и да я кукловоди. Може би фашизмът чака своя звезден час, а на чия страна ще застане този път Русия, меко казано, не е очевидно.

Прагматиците с тяхната мерзка трезвост биха могли да бъдат игнорирани. Но за съжаление именно те решават кой да живее и кой да умре. Остава загадка благодушието, с което Западът наблюдава нашия градинар. Забележете, че от табакерата даже не е издухан прахът.

Впрочем, тази снизходителност има своето обяснение. За отровата на днешна Русия отдавна е изработена противоотрова. Тази отрова не е опасна за света. Съставът ѝ е известен: деспотизъм, попове, култ към войната, кражби, заблуди, etс. При опит за износ всичките тези традиционни ценности се разпознават лесно и се неутрализират. А пък затворените в пределите на държавните граници на Руската федерация окончателно ще отровят страната. Проблемът с Русия ще се реши от само себе си и светът ще въздъхне облекчено. Главното е да не се променя състава на отровата, а в механизма на самодържавието да не се добавят нови, неизвестни детайли. Защото Русия пак ще се затаи, ще се престори на нещастна, но развиваща се беднячка, стремяща се към прогрес и демокрация. И когато натрупа сили, ще премине от обикновен грабеж на съседите си към по-сериозни шегички.

А Путин е добър именно в това, че не е склонен към фантазии и новости. Той шие само върху стара имперска канава. Той води Русия към изолация и разруха толкова предсказуемо, уверено и красиво, както не би могъл да я води никой друг. Следвайки логиката на западното мислене, на него в никакъв случай не трябва да му се пречи да управлява. Каква табакера изобщо говорим, по дяволите?

Впрочем, не трябва да се забравя за революцията. Възможно е тя да забрави старите обиди и все пак да се заеме с Русия. За последен път. Това несъмнено ще направи всички бъдещи процеси много по-живописни.

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 1

Както вече установихме, научното откритие е преди всичко много висока степен на безпогрешност в оценката на едно или друго частно явление или свойство.

Сега да погледнем прехвърля ли се с великите открития факторът "безпогрешност" върху всичко, в което са били убедени нашите "велики откриватели".

Да започнем с Аристотел, който смятал, че метеоритите са "земни изпарения, които се издигат нагоре, а когаато се приближат до някаква "огнена сфера", се запалват и падат надолу". Можем да припомним и трактовката му за съществуването на палеонтологичните останки: Стагирит ги обяснява с действието на "подземни подражателни сили, които копират случващото се на повърхността".

А Нютон смятал, че всичките сведения за метеоритите са глупава измислица, защото те изобщо "няма откъде да падат". Също така "въз основа на съпоставянето на астрономически и исторически доказателства" той защитавал убеждението си, че възрастта на Земята не надвишава шест хиляди години.

Ф. Бейкън разсъждавал страстно върху ролята на вещиците за унищожаването на посевите, В. М. Бехтерев бил поклонник на "цветотерапията", У. Гладстън твърдял, че древните гърци не различавали цветовете, а великият Либих бил убеден, че дрождите не са жива органика.

Роберт Бойл искал миньорите да представят отчети след каква дълбочина на земната кора започват "обиталищата на демоните" и как изглеждат техните "гнезда", а Бюфон казвал, че в Северна Америка еволюцията протича по-бавно отколкото на другите континенти.

Й. Кеплер твърдял, че кратерите на Луната са построени от лунни жители. К. Фламарион бил уверен, че там има растителност, а Галилей твърдял, че мислите на Кеплер за влиянието на Луната върху приливите и отливите в моретата и океаните са "глупости и детско бръщолевене".

Кеплер от своя страна бил убеден, че цветът е "нещо, което е съвсем различно от светлината, някакво качество, намиращо се на повърхността на непрозрачните тела".

Коперник не се съмнявал в наличието на описаните от Птоломей "кристални небесни сфери". Той само поправил египтянина, като намалил броя на "сферите" от осемдесет на тридесет и четири. Това мило заблуждение е изведено даже в заглавието на основното произведение в живота му - "За движението на небесните сфери".

Лорд Келвин заявил, че рентгеновите лъчи са мошеничество, че никакъв аероплан няма да полети, а през 1900 година изразил увереността си в това, че нищо ново във физиката вече няма да бъде открито.

В своето фундаментално произведение "Естествената история на човешкия род" (Париж, 1924 г.) Жан-Жозеф Вирей твърди, че негрите отделят пот с черен цвят, а Ръдърфорд казвал, че търговското използване на атомните процеси е по принцип невъзможно.

Тихо Брахе настоявал, че около Слънцето се въртят всички планети без Земята, която е неподвижна.

Жозеф дьо Лаланд твърдял, че възможността за полети с въздушен балон е празна фантазия, а Френската академия на науките в пълния си състав се смеела над идеята за гръмоотвода. Тя се подигравала и с диференциалните изчисления на Лайбниц, и с теорията за телеграфа и толкова истерично отричала съществуването на аеролитите (метеоритите), че искала да бъдат махнати от всички музеи.

Великият Кристиан Хюйгенс смятал дефицита на конопени въжета за основен проблем на планетата Юпитер. Според Хюйгенс наличието "около него" на четири луни (тогава били известни само четири спътника на Юпитер) било неопровержимо доказателство за неспокойните морета на планетата и съответно за необходимостта от голямо количество много здрав такелаж, който да удържа платната на юпитерианския флот.

Едуард Кларк (1820-1877) предупреждавал, че образоваността на жените води до "пресъхване" на матките им, а най-авторитетният гинеколог за времето си Джордж Нефейс (1842-1876 ) убеждавал хората, че мастурбацията води до безумие.

Сър Артър Кийт оглавявал и ръководел почетния хоровод, който палеонтологията от първата половина на ХХ век извивала почти четиридесет години около останките на т. н. „Пилтдаунски човек“. (Днес ние знаем, че някакъв шегобиец прикачил на изцяло съвременен череп маймунска мандибула, след което го оцветил с калиев бихромат и го "хвърлил" след научното общество, под предлог че е много стара вкаменелост).

А. Сент-Дьорди учел, че протеинът е проводник на електричество, макар че в действителност е изолатор.

Този забавен регистър може да бъде продължен почти до безкрайност.

Лайбниц отричал нютоновата теория за привличането; Тесла и Маркони уверявали, че получават радиосигнали от Марс; Дарвин проповядвал страстно и разработвал абсурдната теория за пангените; Ричард Оуен не можал да намери в мозъка на маймуната хипокамп; Кювие доказвал, че еволюцията е абсолютна глупост; Карл фон Баер отричал категорично родството на живите организми; Едмънд Халей предполагал, че Земята има вътрешни сфери, също заобиколени от атмосфера, чието изтичане образува северното сияние; Д. Пристли бил убеден в съществуването на флогистона; Р. Вирхов се подиграл с истински череп на неандерталец, като дал авторитетното краниологично заключение, че черепът не принадлежи на древен човек, а на руски казак-алкохолик от XIX век; У. Хопкинс и Ч. Лайъл били убедени в глупостта на твърдението на Л. Агасис, че ледът може да мести каменни блокове, и затова предложили даже да не се обсъжда идеята за преместване на камъни от ледниците, защото е несериозна; А. Везалиус заставал категорично срещу разделянето на нервите на еферентни и аферентни; К. Вартолий (Вартолиус) твърдял, че орган на звуковите възприятия е малкият мозък; Далтон бил убеден, че в предната камера на окото му има течност със син цвят и че именно тази аномалия обезцветява възприеманата от него картина на света; Галвани до края на дните си бил уверен, че е открил "електрически флуид", способен да възкресява мъртви организми.

И така, даже на основата на тази лаконична подборка ние виждаме, че най-блестящите химици, физиолози, физици и геолози, щом излязат малко извън пределите на своята тясна компетенция, се лъжат дълбоко при оценката на важни явления и факти. А още по-забавно е, че не по-малко често те грешат и оставайки в пределите на дисциплината, на чието изучаване са посветили целия си живот.

Защо изброихме тези смешни и (в една или друга степен) позорни грешки на великолепните учени?

Изключително за това да напомним, че грешките си остават грешки независимо от "висотата", от която са прозвучали.

Цялото величие на Ч. Лайъл не придава никаква тежест на заблудата му за ледниците, а значимостта на Вирхов не превръща истинския неандерталски череп в останки на руски казак.

С други думи, не можем да придаваме на хипотезата за бога (дори ако от нея са били увлечени Нютон или Хюйгенс) по-голямо значение от проблема за дефицита на ленени въжета на Юпитер.

"Хипокампът на Оуен" и "сигналите от Марс" на Маркони са прекрасни примери за това, че глупостта, от когото и да е казана, не е нищо повече от глупост.

А сега да се върнем към въпроса за "безпогрешността" и да поставим чертата. Когато говорим за творците на науката, ние говорим за хора, които имат, образно казано, научна степен.

А какво представлява една истинска, заслужена научна степен? Тя е преди всичко указание, че въпросният човек е толкова дълбоко зает с един-единствен специфичен въпрос, че просто не може да има мнение по какъвто и да е друг.

Най-блестящите прозрения в която и да е важна наука не спасяват от слепота по отношение на един толкова общ и многосъставен въпрос като "хипотезата за бога".

Както, впрочем, и по отношение на всеки друг.

Разбира се, науката стои над всякакъв "морал" и неговите норми не са приложими за нея.

Но освен условния "морал" съществува и някакво "житейско" измерение и именно там убедеността на учените създавала (или можела да създаде) доста съществени проблеми на другите homo, както и на развитието на биологичния вид като цяло.

Във връзка с това ще си припомним още няколко важни факта.

Откривателят на големия кръг на кръвообращението в човешкото тяло, медикът У. Харви, инспектирал лично кожата на затворените от инквизицията жени, като определял по наличните върху нея "дяволски белези" степента на връзката на обвиняемите с Луцифер. През 1633 година от неговата експертна оценка зависел животът на някоя си Маргарет Джонсън. Харви намерил по тялото ѝ следи "от нежните докосвания на дявола" и госпожицата, разбира се, изгоряла на кладата.

Нобеловият лауреат Юлиус фон Яурег заразявал психично болни хора с малария и туберкулоза, а Алберт Найсер - здрави хора със сифилис, за да имат възможността да проучат клиничното протичане на съответната болест. Лавоазие горял публично книгите на своя опонент Щал, а Франклин и Грей използвали деца за доста болезнени електрофизиологични експерименти.

Нобеловите лауреати Ханс Вилхелм Гайгер (грешка на Невзоров, Гайгер не е нобелов лауреат - бел. П. Н.), Йоханес Щарк, Макс Планк и Филип Ленард сътрудничели доброволно и искрено с режима на Хитлер за създаването на германска атомна бомба. Ервин Шрьодингер уверявал публиката в открито писмо, поместено във всички австрийски и германски вестници, че се възхищава от Адолф Хитлер и че се кълне да му бъде верен.

Разбира се, всичките, както винаги, били надскочени от Вернер Хайзенберг. Името му трябва да се произнася "със свалена шапка". И това е справедливо. Ние знаем, че именно този човек не само покорил най-високия интелектуален връх на съвременността - квантовата теория на полето, но отчасти я създал и сам.

И същият този човек бил увлечен от идеята да въоръжи Третия райх с ядрено оръжие. Именно Хайзенберг създал реактора, в който се обогатявал уран за бъдещите атомни бомби на Германия.

Като се има предвид къде биха могли да бъдат хвърлени и какво количество лаборатории и важни научни разработки биха се превърнали в пепел, увлечението на Хайзенберг най-вероятно е било съществена грешка...

№ 2

Може би личността на учения, с (понякога) неотделимата от нея религиозна вяра, съдържа в себе си черти, чиято уникалност му позволява да допринесе за развитието на науката?

Ще припомним, че взаимната връзка между личността на учения и неговите открития изглежда несъмнена и общоприета догма.

По най-добър начин тази мисъл е формулирал неврофизиологът, лауреат на Нобелова награда, Джон Карю Еклз, който вижда именно във факта на научните открития най-доброто доказателство за свободата на човешката воля и за връзката на човека с надсветовна сила.

При Уотсън, както виждаме, ролята на личността за дадено откритие е пределно конкретизирана.

Той характеризира теорията за относителността на Айнщайн като „отпечатък на индивидуални, личностни черти, характерни само за нейния създател“.

На пръв поглед тази гледна точка изглежда единствено логична и възможна.

Но само на пръв поглед.

А докоснем ли фактите от това предположение не остава даже loci udi (мокро място).

Работата е в това, че много важни изобретения и принципни открития на природни закони и на свойства на материята са били почти синхронно извършени от учени, които изобщо не са били свързани помежду си, били са съвсем независими един от друг, разпръснати национално, географски, социално и религиозно.

Ще приведем кратка подборка от факти, иначе казано – ще изброим тези открития, които са били извършени „независимо“ и „едновременно“:

Кавендиш и Кулон откриват закона за привличането и отблъскването на електрическите заряди;

Парацелс и У. фон Хутен заявяват за влиянието на сифилиса върху главния и гръбначния мозък;

Ж. Жансен и Локаймер правят спектрален анализ на протуберансите на слънчевия диск;

Рамзай и Лангле откриват свойствата на хелия;

Дарвин и Уолъс формулират теорията за еволюцията;

Адамс и Леверие откриват планетата Нептун;

Маркони и Попов изобретяват радиото;

Опарин и Холдейн откриват принципите на абиогенезата;

Мариот и Бойл измерват особеностите на поведението на газовете;

Август Теплер и Вилхелм Холц изобретяват електрофорната машина; Цезар Скалигер и Цезалпини Арецио изказват хипотеза за съществуването на кинестезията (ставно-мускулните усещания);

Гей Люсак, Жак Шарлем и Далтон извеждат закона за обемите;

Фон Герике и Торичели определят свойствата на вакуума;

Ж. Форнел и П. Форест откриват отровното влияние на живака върху главния мозък;

Галилей, дьо Шезо и Олберс разгадават парадокса на чернотата на Вселената;

Борели и Жюрен откриват капилярните явления;

Херц и Лодж фиксират електромагнитните вълни;

Томсън, Джермер и Дейвисън разшифроват дифракцията на електроните;

Нютон и Хук определят закона за обратната пропорционалност на квадрата на разстоянията; Хюйгенс и Галилей създават часовника с махало;

Котуньо и Можанди изясняват ролята на ликвора и законите за неговото циркулиране между вентрикулите на мозъка;

Декарт и Снелиус откриват ефекта на пречупването на светлината;

Бенет и Еанди моделират електроскопа;

Шееле, Пристли и Лавоазие класифицират водорода;

Малпиги и Г. Баджливи фиксират механизма за поява на хемиплегията;

Майер и Джоул достигат до принципа за еквивалентността;

Галилей и Шейнер откриват петната по Слънцето;

Латур и Фарадей установяват втечняването на газовете;

Далтон и Волта описват поведението на парите;

Менделеев и Мейр откриват периодичния закон;

Вайнберг и Харди доказват закона за генетичното равновесие;

Ръсел и Херцшпрунг съставят диаграмите, класифициращи звездите;

Мюрей Хел-Ман и Дж. Цвайг съставят квантовия модел на елементарните частици (хипотезата на кварките);

Мьобиус и Листер формулират парадокса на „лентата на Мьобиус“;

Лобачемский и Бойяи разработват хиперболичната геометрия.

Списъкът може да бъде продължен, но предполагаме, че изброеното е достатъчно.

Нашият индекс не е, разбира се, безупречен, а в отделни случаи е и дискутивен, но наличието на някаква закономерност е несъмнено.

Има неяснота с авторството на „обратния квадрат“. Двамата му независими „откриватели“ (Хук и Нютон) така и не могли да допуснат, че една толкова специфична задача може да занимава дълго време друг някого и плюс това да бъде решена от друг някого. Хук и Нютон се обвинявали взаимно в плагиатство; през 1680 година в Кралското дружество избухнал красив и обстоятелствен скандал, но след това, като се запознали със своите чернови, писма и разработки, двете страни се примирили удивени. Възможни са съмнения и за първородството при откриването на ефекта на пречупването на светлината, но въпреки прецизното разследване на този случай от Лайбниц, Хюйгенс и много други, никакви доказателства, че Декарт е знаел за разработките на Снелиус, така и не били намерени. Като проучим внимателно списъка и съпоставим датите, ще видим също така, че откритията не съвпадат винаги по календар, година с години, месец с месец. Понякога са отдалечени с няколко години и десетилетия. Въпреки това те са направени самостоятелно, защото по-късният автор е нямало как да знае за някакви разработки в съответното направление на когото и да било. Ще поясня. Не са редки случаите, когато откритието е направено по-рано, но по различни причини не е било публикувано, остава напълно неизвестно за съвременниците и бива открито в архивите едва от правнуците. Добър пример за това са пълните разработки на закона за отблъскването и привличането на електрическите заряди, намерени в архивите на Кавендиш десетки години по-късно от Максуел. Ние не включихме в списъка многобройните и също така почти едновременни изобретатели на далекогледа, иначе казано - Д. Б. Порт, Липергей, Ф. Мавролик, защото освен тях той има още много „бащи“; както и „едновременните“ автори на калейдоскопа, хладилните установки, въздушния балон, вертолета и прочее.

Даже в нашия малък списък са се смесили контета и мрачни отшелници, пламенни фашисти и унили руски инженери, изтънчени академици и пивовари, веселяци и меланхолици, фанатични християни и атеисти, убедени ергени и примерни глави на семейства, плебеи и аристократи, а също така градски управници, комунисти, роялисти, перове, революционери, настоятели на манастири и дуелисти.

Изброеното от нас по-горе е само видимата, официалната част от образите на великите учени.

В повечето случаи деликатността не е позволявала на биографите да се задълбочават в някои особености на техния бит, навици и наклонности.

Но ние знаем, че всеки homo има много живописна „обратна страна“.

И можем да предположим обосновано, че различията между реализаторите на едни и същи открития са били още по-поразителни от представеното в официалните им жития. А ние знаем колко са съществени тези „различия“ за формирането на мирогледа на личността).

С други думи, имаме пълно основание да предположим, че между фон Герике и Торичели, Мариот и Бойл, Маркони и Попов е имало не просто „различия“, а цели „пропасти“.

И въпреки това те са стигнали по едно и също време до едни и същи изводи. Всичките личностни, национални, религиозни, битови и политически различия не са играли никаква роля за научния резултат.

Но може би тази несвързаност на откритието с личността е присъща само на локалните прозрения?

Може би най-грандиозните теории се основават все пак на някакви неповторими черти на техните създатели?

Например:

Чарлз Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс не се били срещали никога и не били общували помежду си. До 1858 година Дарвин изобщо не знаел за съществуването на Алфред Ръсел.

Но през юни на посочената година Уолъс изпратил на Дарвин чернова на статията си „Към тенденцията за независимо възникване на вариации от оригинална форма“.

Като разпечатал плика, потресеният Дарвин видял в редовете на Уолъс собствената си теория, нюанси от която криел даже от толкова близки приятели като Хукър и Лайъл.

Разбира се, има теории не по-малко глобални от еволюционната. Това са квантовата теория, абиогенетичната, за относителността, за условните рефлекси и за генетичния код.

Всички те имат доста нееднозначен произход.

При цялото (условно) благоговеене пред имената на Айнщайн, Опарин, Павлов, Крик и Шрьодингер, никой от тях не може да бъде наречен „автор“ на въпросните теории. (В примитивния и еднозначен смисъл на думата „автор“).

Откритията на Айнщайн могат да бъдат маркирани с неговото име много условно. Херман Минковски разработва математическата координатна система, без която специалната теория за относителността никога не би се появила на бял свят, а Гилберт създава цялата математическа основа на общата теория за относителността. Преки съавтори на Айнщайн са Максуел, Фицджералд, Лармор, Лоренц и Поанкаре. По същество специалната и общата теория за относителността са колективна работа.

Абиогенетичната концепция (както помним) била разработена самостоятелно от Александр Иванович Опарин и Джон Холдейн, които били надеждно изолирани помежду си от географията, от различието на научните школи и от най-баналната политика (иначе казано – от „затвореността“ на ранния СССР).

Отначало двамина приели трагично вестта, че имат „конкурент“ на другия континент, но ситуацията (отчасти) била спасена от благородния Холдейн, който признал разработките на Опарин за по-обхватни и мащабни, а съответно и за по-значими.

Тук, по примера с абиогенезата, виждаме ролята на чисто външните фактори. Те ограждат надеждно учените един от друг.

Но покрай външните фактори, имало и други, понякога още по-влиятелни от географските и политическите граници. Те също осигурявали независимостта на откритията, даже тогава, когато учените не само си пишели, но и се намирали в близък научен контакт.

Вероятно тук трябва да се спрем и да конкретизираме понятието „независимост на откритията в науката“.

Какво е това?

Това е термин, с който маркираме някакъв висок научен резултат, ако са го постигнали учени, които не са имали възможност да си заимстват мисли и идеи един от друг.

Но като прекрасни изолатори могат да служат също така гордостта, конфликтността, честолюбието и персоналната научна тежест.

Дадената мисъл не изглежда много проста, но може да се разясни лесно като се даде за пример квантовата теория.

Когато изброяваме всички, които са били причастни към нейното създаване, ние говорим за множество значими, своенравни и свободомислещи персонажи.

Съвсем различните – Планк, Бор, Дирак, Айзенщайн, Хайзенберг, Шрьодингер, Ръдърфорд, Луи дьо Бройл, фон Нойман, Паули и Йрдан - градели заедно теорията за квантите само по тази причина, че наистина виждали еднакво конструкцията на микросвета.

Фактите не им оставяли нито избор, нито маневра. Вероятно пряко волята им. Гарантирано – въпреки самолюбието им.

Абсолютната „изолираност“ в случая се осигурявала не от физическата изолираност, а от адската горделивост, с която в еднаква степен се славели всичките творци на квантовата теория.

Ще напомним, че нито за Хайзенберг, нито за Дирак, да не говорим за Планк, Бор или Айнщайн, прекланянето пред авторитети никога не е съществувало.

Нещо повече. Всеки от тях би дал мило и драго за възможността да нарита красиво именития си колега, уличавайки го в грешка.

Но… както вече отбелязахме, никой от тях не е имал избор. Сумата на фактите „опряла ножа до гърлото“ на всички, приготвяйки ги за (почти) абсолютно (почти) единомислие по квантовия въпрос.

Ще бъдем откровени: мислите за липса на тясна зависимост между научното откритие и личността на учения не са нещо ново.

В малко по-размит и прозрачен вид (не толкова старателно формулирани) те могат да бъдат открити у Тюрго, Кондорсе, Годуин, Вернадский, Шубин, Мертън и Стиглър.

У Кондорсе и Тюрго те са замъглени от непоносимо многословие и романтизма на стила.

Вернадский бил по-конкретен (но при условие, че споменем и за изобщо присъщата „задуха“ и „заплетеност“ на изложението му).

Той почти „напипал“ съществуването на някакъв световно-исторически процес на познанието, малко зависещ от отделните личности и даже от общия „прогрес на човешкото общество“.

„Ние отделяме независимостта на основния тон на историческия ход на научното мислене от историческата обстановка, от единството на процеса. Това очевидно важи за цялото човечество – без оглед на разликите в държавните организации, расите, нациите, обществените слоеве… Изучавайки историята на точното знание, ние виждаме ясно как пред нас се открива нещо цялостно, дълбоко свързано чрез хиляди нишки с всичката история на човечеството“ („Произведения по история на науката в русия“, ч. 1, гл. 1, Москва, 1988 г.)

Нашият съвременник, добре формиращият изказа си Нил Шубин, като се опира на изследванията на Мертън и Стиглър, отбелязва доста всекидневно, че „много велики идеи идват на различни хора практически едновременно“ и че „нито едно научно откритие не е наречено с името на своя първооткривател… Богатата история на откритията не е линеен път от един човек към друг, а продукт на социалната среда с безчислени предшестващи епизоди и като резултат има много автори. Често самият изобретател или първооткривател играе по-маловажна роля от средата, която е подготвила откритието, от това, което, да речем, „витае във въздуха“. (Neil Shubin, „The universe witin“, 2013 г.)

Всичко е много просто. Ако в едно помещение се пусне иприт, хлор или друг токсичен газ, не всички, намиращи се вътре, ще паднат едновременно. Някой ще бъде първи. Така става и с откритията. Постепенно се натрупват обстоятелства и знания, които правят откритието неизбежно. Всичко, както винаги, е детерминирано от средата, обстоятелствата и тяхната нараснала сума.

На заседание на германското физическо дружество Макс Планк формулира това с удивителна простота: „Представете си геолог, който търси с всички сили благородна руда и който попада на жила самородно злато. А пък при разглеждане по-отблизо тя се оказва безкрайно по-богата отколкото би могло да се предположи на пръв поглед. Но! Ако този геолог не се натъкне на жилата, то безусловно ще го направи неговият колега“.

Макс Борн отишъл още малко по-нататък, като пресметнал следната закономерност: „процесът на натрупване и прилагане на знанията като резултат от дейността на целия човешки род в продължение на много време би трябвало да следва статистическия закон за експоненциалното нарастване и не може да бъде спрян“.

№ 3

Можем да направим предпазливия извод, че за нас не са интересни изобщо и не могат да бъдат интересни битовите навици или личните възгледи на един или друг научен създател.

Всичките тези компоненти на личността нямат никакво значение.

Ученият може да бъде сатанист, скъперник, онанист, прахосник, лихвар, джебчия, религиозен фанатик, педофил, убиец, клеветник, завистник, герой, крадец, хомосексуалист, девственик, нормален развратник, набожен лицемер или безбожник, мрачен мълчаливец или блестящ оратор.

За резултатите от неговата работа това има толкова значение, колкото и формата на капака на ковчега му.

Но и всичко това също не означава нищо.

В историята на науката тези персонажи влезли „голи“, като хвърлили на входа раса, доспехи, сюртуци и лабораторни престилки.

Впрочем, както става ясно, нещата не се ограничават само с вещи от гардероба. Строго погледнато, там, на входа, те оставят и своите имена.

Работата е там, че в самото откритие няма да открием никога характеристиките на този, който го е направил. То е удивително „безлично“ и изобщо не е свързано с характера, навиците и възгледите на неговия автор.

Нека „отделим“ постигнатите знания за ДНК от имената на Крик, Уотсън, Уилкинс, Франклин, Ейвъри, Чаргаф и да забравим за няколко минути тези имена.

Да забравим и трагикомедията, съпътстваща осмислянето на ролята и на „пространствената конфигурация“ на дезоксирибонуклеиновата киселина.

Ще намерим ли тогава в спиралите на азотните бази или в редиците на водородните връзки поне отзвук от пикантния факт, че Дж. Уотсън изобщо не е бил запознат с химията, а Ф. Крик не е имал никаква научна степен?

Няма да намерим.

Ще видим ли в разгаданата последователност на аденина-тимина-гуанина-цитозина тъжната сянка на О. Т. Ейвъри или сълзите на умиращия Франклин?

Отново не. Няма да ги видим.

А сега да погледнем в окуляра на микроскопа.

Има ли там напомняне за холандския търговец на платове, който постепенно от кристалите и стъклените топчета, с чиято помощ било прието в неговите търговски среди да се проверява качеството на платовете, стигнал до възможността да разглежда движенията на своите сперматозоиди, „събрани след законно сношение с госпожа Льовенхук“.

Има ли там поне някакво указание каква е била формата на шапката му или на какво божество се е кланял в неделните дни?

Разбира се, няма.

Както виждаме, всичко личностно, заедно с „въпроса за вярата“ отново се е дематериализирало и изчезнало като нямащо никакво значение.

Нещо повече, имаме още едно основание да сме убедени в това, че между индивидуалността на учения и неговото откритие няма абсолютно никаква връзка. Ние бихме могли да маркираме великите и дребните открития просто с цифри, но под влиянието на културата ги свързваме с имената на конкретни хора.

Трябва да признаем, че тази традиция е мила, но безсмислена.

Отново се очертава до висша степен сложният за възприемане образ на науката като реалност, съществуваща по свои закони, където най-великите имена се оказват почти „слепи изпълнители“ на закона за развитието на интелекта.

№ 4

Основна схема на мисленето винаги и навсякъде от шаманските практики до християнството е бил така нареченият „транслационизъм“.

Какво е „транслационизъм“?

Това е представа за мисленето като за мистичен и по начало недостъпен за разбиране акт.

„Нещо“ в човека се проявява единствено като „приемник“ на чувства, мисли или желания, породени някъде „извън“ този субстрат. Интензивността на приемания „сигнал“ се колебае, разбира се, в зависимост от епохата и стилистиката на култа.

Бил е възможен и вариант за пълно „външно управление“ на човека и всичките негови действия без изключение. Така (по всяка вероятност) е било в епохата на анимистичните вярвания, когато довчерашните животни, усвоили речта и мисленето, одушевявали всичко, от камъните до органите на своето тяло.

Тази ситуация е фиксирана превъзходно от Дж. Фрейзър: „Старата представа за дивака като за най-свободен от хората противоречи на истината. Той е роб, но не роб на някакъв отделен господар, а роб на миналото, роб на духовете на умрелите предци, които го преследват от рождението до смъртта му и го управляват с желязна ръка“.

С времето интензивността на „приеманите“ външни команди вероятно се е променила малко. Това е станало, когато хаосът от първобитни духове (чиято играчка бил homo) се разделил условно на „зли“ и „добри“.

По-късно тези групи се слели в две враждуващи начала и започнали вечна битка за власт над човека и други съблазнителни дреболии. Всяка страна съответно транслирала на homo „добри“ и „лоши“ мисли, постъпки и желания.

Асортиментът от божества и духове бил достатъчно широк, а влиянието им над човека – безгранично.

Извън зависимостта от основното им амплоа всички те се характеризирали със свадливост, отмъстителност, похот, апломб, подозрителност, гневливост, интригантство, авторитаризъм и кръвожадност.

Това определило традиционното поведение на послушния им човек, узаконявайки доста органично тези качества, които homo придобил през милионите години на своето „отвратително“ (според определението на Дарвин) дивачество.

Това е, разбира се, много груба схема на първоначалното развитие на религията, но във всеки случай мисленото се възприемало като изпратена свише инструкция, а не като самостоятелен процес мозъчен процес. Именно такива транслации диктували поведението на светците, пророчествата на оракулите, подвизите на героите и екстатиката на шаманите.

Достатъчно е да погледнем думата „вдъхновение“, която има по-точен латински аналог inspiratio , което ще рече „влизане на духа“.

Тук (пътьом) възниква въпросът за „свободната воля“ и за нейната роля в мисленето.

Както току-що установихме, известно време homo живеел в режим на какофиния от взаимоизключващи се призраци, които му изпращали боговете и духовете.

Това създавало логична, но не напълно рентабилна ситуация, защото нямало как да заработи основният (и най-доходният) религиозен механизъм: обвинението, покаянието, пречистването и помирението с божеството. Жречеството се лутало в постоянна душевна тревога: то не можело да обвини човека за пакостите и прегрешенията, които вършел.

Жертви на боговете и духовете, разбира се, се принасяли, но те били същинска дреболия в сравнение с това, което би могло да даде на религията чувството за постоянна вина на всеки индивид.

Стопаните на култовете вероятно разбирали, че потенциалният „пазар на личната вина“ превъзхожда хиляди пъти по доходи всякакви хекатомби и всесъжения.

Но! Ролята на човека оставала все така нищожна.

За всичките му неверни действия следвало да не бъде наказван той, а транслаторите на престъпните инструкции, с други думи – духовете и боговете, но тези персонажи, разбира се, не били наказуеми.

Диктатурата на духовете трябвало да бъде премахната.

Най-напред, за да се установи лична отговорност на човека и да започне нормално печелене от ситуацията.

Авраамическите култове съобразили това първи и съкратили радикално щата на боговете.

От цялото множество бил оставен само един върховен дух, на когото били прехвърлени пълномощията на „добрите“ от съкратените, и един негов основен противник, събрал в себе си качествата на „лошите“.

Между тях бил наместен някак си човекът, за когото уговорили „някаква зависимост от бога по някои въпроси“. Точно тази зависимост била наречена „свободна воля“.

Това било гениално хрумване.

Именно то осигурило по-късно финансовото величие на християнството. Човекът най-сетне получил на полето на духовността статут на играч, а не на играчка. Сега тай можел да бъде обвиняван постоянно, а следователно и постоянно да се приемат от него изкупителни жертви.

Между другото, „свободната воля“ не предполагала способност да се мисли самостоятелно. Тя само позволявала да се направи избор между двама транслатори.

Превъзходна илюстрация на транслационизма са „Илиадата“ и Старият завет.

Най-хладнокръвните изследователи на „Илиадата“ са забелязали отдавна своеобразието на нейните герои. Според Дж. Джейнс героите на омировия епос „са лишени от съзнание“. Разбира се, „това не означава, че спят или са изпаднали в безсъзнание, но те нямат никакъв вътрешен живот според нашето разбиране за това“. „Те не мислят, не оценяват света, не вземат решения“ (J. Jaynes, The Origins of consciusness in the bicameral mind 1976).

Тук вероятно се сблъскваме отново с терминологична неопределеност.

Джейнс нарича „съзнание“ значително по-сложно явление, бъркайки по традиция баналната сума от рецепторни „доклади“ с мисленето.

Но той е несъмнено прав за едно. Персонажите на Омир са лишени изцяло от самостоятелност, те – от Ахил до Одисей – са марионетки, разигравани от капризите на боговете, които ръководят не само техните постъпки, но и техните мисли.

В Стария завет (връстник на „Илиадата“, между другото) централните действащи лица имат свобода само за примитивни прояви. По принципни въпроси те се управляват изцяло от божеството, което им диктува своите мисли. (Изход, 19-6, Второзаконие, 7-17, 2 Царе, 15-34, Изход, 4-22, Левит, 1-2, Числа, 5-6, Йеремия, 1-17 et cetera).

Малко по-късно тези взаимоотношения на божеството и човека са формулирани доста поетично от апостол Павел в „Послание до евреите“. Тук вече чрез него, като чрез ретранслатор, върховният дух съобщава: „Ще вложа моите закони в мислите им и ще ги напиша в сърцата им“.

С множество вариации подобна картина се повтаряла във всички религии.

Можем да погледнем във всяка страна, във всяка епоха – навсякъде всичките еталони на светопознанието, всичките висши образци на мислите и чувствата разкриват чист транслационизъм с „божествен“ произход.

Примерите с Августин, влъхвите, Ной, Касандра, Лутер, Кришна, друидите, Йов, Рама, Йоан Богослов, жреците от Делфийския храм, Мойсей, апостолите, Саргун, Ишвара, Брахман, Вишну, Шива, Ниргун, Гилгамеш, авалокитешварите и прочее трябва да докажат, че всичко, дори и най-малко достойно и просветлено нещо в мислите на човека, е плод на някаква транслация, за чието приемане даденият персонаж е бил удостоен в съответствие със своята роля на избраник и по волята на „транслатора“.

„Грешните и нечистите“ мисли и чувства са останали в компетенцията на демоните, дявола, бесовете, злите духове, сукубите или боговете с отрицателно амплоа като Ариман, Люцифер, Кали, Апоп, фуриите, Сет, Локи, Анхра Майню, ериниите, Гейрьод et cetera.

По какъв начин се осъществяват двата вида транслации и къде именно в организма на homo се намира „приемникът“, религиозното знание не уточнява. Изключение прави само изящната формулировка на двамата немски хуманисти (подигравателно определение, Шпенглер и Инститорис са фанатични инквизитори – бел. П. Н.) от XV век Яков Шпенглер и Хенрих Инститорис в произведението им „Malleus maleficarum“ (1487 г.) : „Ако се попита по какъв начин дяволът може да предизвиква такава илюзия от чувства, без да причинява болка в главата, отговорът е лесен. Най-първо, дяволът не разкъсва органите и не променя тяхната същност, а само раздвижва образи“.

Идеята за транслационизма е жива и до ден днешен.

Подхваната от схоластите и донякъде непохватно развита в следата на ХХ век от православния светец Войно-Ясенецкий, през XXI век тя се трансформира красиво в научна концепция, която има множество привърженици.

През 2007 година беше публикувана сензационната книга на Пим ван Ломел „Безкрайното съзнание: Научен поглед към състоянията преди смъртта“. Основна мисъл в книгата е, че „съзнанието присъства във вселената“ като радиовълни, а мозъкът е способен да ги улавя, „както радиоприемникът лови една или друга станция“.

№ 5

Съвременната антропология също не е годна да бъде наш Вергилий, защото отдавна е изгубила всякакви черти на научна дисциплина.

Като много съблазнителен хабитат за различни „идеи“, засягащи човека, тя се е контаминирала през последните петдесет години с психология, философия, метафизика и откровена белетристика.

Радикални промени, „вътрешни революции“ са, разбира се, възможни във всяка област на науката.

Причините за подобна метаморфоза са различни. Преди всичко това става под влиянието на новооткрити факти и обстоятелства.

Но е възможен вариант, когато обемът на натрупания материал става толкова голям, че с факта на промяната на своите размери променя и остарелите смисли и трактовки.

(Тук е възможна бегла аналогия с ефекта „критична маса“, когато определено количество вещество се намира в състояние на стабилност, а стане ли малко повече, настъпва саморазрушителна реакция, както неизбежно се получава с 235 U и 239 Pu.)

Но в дадения случай съдбоносно влияние върху дисциплината са оказали не новите открития и изводи, а страничното влияние.

Тук се е повторила отчасти същата ситуация, за която говорихме в шестата лекция (да не се бърка тази номерация с номерацията на лекциите в книгата – бел. П. Н.).

Ще напомня, че към края на ХХ век науката за мозъка се оказа доста съществено замърсена (контаминирана) с психология и метафизика.

Като се започне от 70-те години, примесите, които внасяха тези практики, ставаха с всяка изминала година все по-големи и все по-влиятелни.

С времето именно тези примеси започнаха да изопачават съществено реалната картина на представите за работата на главния мозък.

Именно те се опитаха да прекъснат връзката на неврофизиологията с принципите на еволюционистиката, сравнителната анатомия и общата физиология. Те внесоха колебание и подмениха с фантазии строгата фактология.

Но науката за мозъка беше в много по-изгодно положение от антропологията.

В нейната основа се намира физиологията на централната нервна система. Това е здрава, борбена и което е много важно – безкомпромисна дисциплина. Тя презира догадките и се чисти лесно, бракувайки всичко, което няма експериментален фундамент.

Нещо повече – в традицията на тази наука се съдържа противоотрова срещу философията и психологията. Както помним, тя е формулирана превъзходно от Сеченов, Брока, Павлов и Клод Бернар.

Благодарение на тези два фактора, очистването на неврофизиологията от „паразити“ е по принцип възможно.

Положението на антропологията е друго.

Тя почти няма доказателствена база, нейната емпирична основа (освен при антропометрията) е крайно малка.

Нейните основоположници се занимавали главно с натрупване на материал. Понякога – с повърхностното му структуриране.

Те не успели да изработят за своята дисциплина правила за оцеляване и сигурност. Затова за различни паразитни практики се оказало извънредно лесно „да притиснат“ под себе си антропологията.

Технологията на „притискане“ няма отношение към нашата лекция, затова ще я очертаем пределно кратко.

Лесно е да се види, че философията, напоследък прекарваща времето си в определено безделие, флиртува от скука с младите и неопитни научни дисциплини и много лесно ги „развращава“.

Това не трябва да ни учудва, ако имаме предвид нейния опит и богатството ѝ от методики. Като съблазни и зарази поредната „нещастна глупачка“ с всичките си болести, тя по правило я захвърля, показвайки ѝ небрежно за сбогом пътя към нищото.

Интересно е, че антропологията е тръгнала именно в посоката, указана ѝ от философията. По този пън тя е станала лесна плячка на метафизически многозначности и „възвишен упадък“.

Запознаването с нея днес включва да се изучат задължително терзанията на множество автори, обединени от непознаването на началата на физиологията и теорията за еволюцията, но търсещи упорито корените на своите недоумения в други, много възвишени фактори.

Колосалните натрупани антропологични материали от XIX и началото на ХХ век не са отишли, разбира се, никъде и са на наше разположение.

(Наистина, днес еполетите на висока наука са им свалени и те са понижени от „високото измерение“ на антропологията в етнография. Ще отбележим, че никаква ясна смислова демаркационна линия между тези дисциплини няма и никога не е имало. Само терминологична.)

Но!

Те са здраво изгризани от огромните пълчища „нови антрополози“, поради което са изгубили своя „търговски вид“.

Ние знаем, че всички гризачи, като изпоядат, омърсят и повредят нещо, му придават също така своя аромат. Класическата антропология не станала изключение от това правило. Тя завоняла на примитивна мистика и многозначност.

Сега в нея няма яснотата на Леви-Брюл, Фрейзър, Спенсър, Тейлър, Дюркем, Ратцел и Ранке.

Тя не е дори „преходния“ Малиновский.

Тя е – уви! – Шелер, Плеснер, Гелен, Еванс-Причард, Бекер, Леви-Строс et cetera, преформатирали антропологията в истерична, полуфантастична дисциплина, раждаща само миниатюрни и декоративни идеи.

В замяна на лекотата и точността на Тейлър, Летурно и Леви-Брюл, в замяна на ясното виждане за развитието на човека дошли терзанията и фантазиите: „Никога по-рано представите за същността и произхода на човека не са били по-съмнителни, по-неопределени и по-разнородни от тези в наше време“ (Шелер, 1929 г.)

Като се започне от 30-те години, в антропологията, според признанието на К. Кестлин (1967 г.), протича „разпад на очевидностите“. Приглася му друг носител на доста екзотични идеи – Ойкен (1922 г.): „Много от това, което преди се смяташе за очевидно, се превърна сега в труден, едва ли разрешим проблем.“

Както виждаме, днес в антропологията всичко е напоено с „мишата миризма“ на ровенето в собствената си душа и на съчинените драми.

А това станало заради изключително силното замърсяване на антропологията от тези направления, които декларират „неразбираемостта на човека“ (Плеснер) и независимостта на неговия мозък от общоеволюционния процес.

Ще отбележим, че практически всичките съществени задачи, изправени пред антропологията като наука, така и са си останали нерешени.

№ 6

Между другото, най-често длъжността „приемник“ на инструкциите (от бога, виж предната лекция – бел. П. Н.) се възлагала не на някакви конкретни органи, а непосредствено на „душата“.

За нейното местоположение, а също така форма, обем, цвят и тегло, култовете, разбира се, нямат еднакво мнение.

Папуасите, кафрите и библейските евреи я разполагали в кръвта.

Тасманийците, бушмените и православните философи определяли за нейно обиталище сърцето.

Фактът, че ортопедичното присаждане на този орган не води по принцип до никакви изменения на личността, не се коментира изобщо от привържениците на сърдечната версия (кардиоцентризма).

Племето овамбо (Западна Африка), Платон и ескимосите разполагали душата в гърдите и черния дроб, а платониците открили още една (допълнителна) душа, таяща се в поясно-кърстцовия дял на гръбнака.

С. и В. Карлиан, а също така парапсихолозите от UCLA (Калифорнийския университет), снимайки през 1955-1960 г. различни „аури“ и определяйки по мястото на концентрация на тяхното светене локализацията на душата, опровергали идеята на Платон и ескимосите. Според техните наблюдения душата няма постоянно място в организма, а се разполага около него във вид на сияещ контур, видим само за парапсихолозите.

Според древните лангобарди душата, която прилича на змия, живее в червата, а според коряките може да се види на темето, във вид на малко огънче.

С коряките е солидарен А. Гудспийд, професор в университета „Темпл“, Филаделфия, който няколко години поред се опитваше да заснеме с помощта на рентгенов апарат душата именно в района на теменната черепна кост. Изследванията на Гудспийд получиха признание и известност благодарение на множество публикации и преди всичко но твърде оптимистичната статия „Към въпроса за фотографирането на душата“, поместена в “New York Times“ от 24 юли 1911 година.

Древните гренландци възприемали душата като задължително, но лесно заменимо нещо. Те били уверени, че един добър шаман може лесно да замени душата на болния човек със „свежа“, изправна душа на заек, тюлен или дете.

Руските селяни (до началото на ХХ век), фиджийците, хотентотите и цейлонските вейдахи били убедени, че душата се мести постоянно по организма, а може да се види само в мига, когато напуска тялото. В такъв случай тя приема вида на пара или на „лек дим“.

Идеята за „дима“ била подкрепена и старателно разработена от холандските физици Д. Матле и Д. Заалберг в произведението им „Mystere de la mort“ (1948). Физиците дори направили специален уловител, снабден с голямо количество индикатори, съобщаващи за обема на попадналата в апарата душа. Заради справедливостта ще отбележим, че те не били новатори. Още през XIX шаманите на приморските даяки, привързвайки към пръстите на ръцете си риболовни кукички, умеели да ловят отлитащите души; а при народите гайда магьосниците използвали голяма куха кост, в която запушвали заблудилите се души , за да могат при случай да ги продадат на бившите им стопани или на тези, които пожелаят да придобият още една, запасна. Била ли е костта снабдена с индикатори, остава неизвестно.

Рьоне Декарт посочва като място, където е разположена душата, епифизата (corpus pineale). „Частта от тялото, в която душата изпълнява според мене непосредствено своите функции, не е в никакъв случай сърцето и не е целият мозък, а само една част от него, намираща се най-навътре от всички; това е известната много малка жлеза, разположена сред мозъчното вещество“. (Декарт)

Трудно е да се каже с какво именно е вдъхновила Декарт малката с форма на шишарка жлеза, съсредоточена уютно между горните хълмчета на квадригеминуса, над самия таламус. Вероятно с мнимото си „централно“ разположение и с (по това време) неяснотата на функцията си.

С безупречна логика по въпроса за местонахождението на душата блестят чукчите, предполагайки справедливо, че душата на ръката се намира в ръката, а душата на корема – в областта на пъпа, и т. н. (Да си спомним, че при тях са се запазили почти непокътнати анцестралните представи, че всяка част на тялото има своя душа.)

Индианците лакота и минеконжу са сигурни, че човек има най-малко четири души; африканските племена йоруба и бамбара са убедени в наличието на три души; според древните египтяни душата е разделена на автономни части (Ба, Акба, Ка, и К-аба); а при мъдрите нивхи количеството на душите се определя от състоятелността на homo.

Зулусите и дахомейците имат ритуал за „събиране на душата“, която според тях е разсредоточена по организма: „Приемникът на покойника отрязва от трупа част от половите му органи, разрязва на късчета лявата му ръка, разсича долната му устна и изрязва от средата на челото му късче кожа. Всичко това опушва на огън, а след това го зашива в торбички с различна големина“ (Б. Оля). Ще отбележим, че се събират само души на жреци; процедурата заема няколко дена и изисква постоянен вокален съпровод и биене на барабани. Ако по време на опушването ритъмът на барабаните е поддържан правилно, на душата е осигурен практически неограничен срок на запазване.

За цвета и миризмата на душата няма данни, но нейното тегло е било дълго време предмет на доста сериозни обсъждания.

През 1901-1907 г. Дорчестър някой си Дъглас МакДъгъл (многоуважаван хомеопат) теглел своите пациенти в момента на смъртта им (и съответно на излизането на душата). Разликата между предсмъртното и следсмъртното тегло на пациентите била 21 грама. През 2000 г. в Орегон овцевъдът Луис Холандър умъртвил на кантара от чисто научен интерес няколко овце. В този случай разликата била от 300 до 780 грама, като следсмъртното тегло било по-голямо от предсмъртното.

През 1998 година Доналд Карпентър предприе изследване, резултат от което стана произведението „Physically weigning the soul“. В него са описани подробно експерименти с множество кучешки и миши кончини, поместени са множество графики и таблици, но всички изводи по неизвестни причини засягат само теглото на душата на елфите. Това обстоятелство обезцени малко научната стойност на труда на Карпентър, но, разбира се, само за грубите материалисти.

Множеството версии за цвета, формата, количеството и разположението на „свръхестественото начало“ се обясняват лесно с различните равнища на развитие на религиозното знание.

Истинското състояние на нещата по този въпрос остава и до ден днешен неизвестно.

Трудно ни е да съдим кой го разбира по-добре. Ескимосите и Платон или тасманийските магьосници и Бердяев.

Впрочем, това не е толкова важно.

Важно е, че хора с пера, с тоги, с цилиндри, с кухлянки, с митри, със зипуни и с бели престилки са обединени от твърдата увереност, че има душа.

Можем да наблюдаваме парадоксално сходство на възгледите.

То сродява папуаса, чиито ноздри са украсени с втъкната в тях кост от казуар, и руския философ, обул лакирани ботуши с дванадесет копченца.

Това несъмнено впечатлява.

Но основните аргументи на религиозното знание се намират в още по-зрелищна плоскост, там, където паранормалното, презряло всичките закони на физиката, пробива окончателно „тленната обвивка“.

№ 7

В историята има много фигури, блеснали с демонстрирането на своите паранормални способности, но за най-добър пример може да ни послужи личността на основателя на християнския култ.

Защо?

Работата е в това, че от използването на тази търговска марка са били натрупани най-значителни състояния и е била създадена най-мащабната тоталитарна идеология, накарала милиони homo в продължение на двадесет века „да заспиват и да се събуждат с името на Исус Христос“.

За избора на това име има повече от сериозна причина.

А именно – удобството.

В цялата фиксирана история не може да се намери образ, който да е толкова вторичен и събирателен.

Става въпрос за това, че евангелският мит е сплетен изцяло от черти, свойства, събития, трагедии и парчета от „биографиите“ на множество богове от античния свят (най-плодовит по отношение на богопроизводството).

Изключителната ценност на Евангелията е в тяхната абсолютна компилация.

В съдбата на Исус (като в матрьошка) са затворени драмите и съдбите на Озирис, Тамуз, Дионис, Адонис, Мардук, Атис, Кришна, Митра и множество други божества и духове.

Безсрамието, с което „биографията“ на християнския бог се шиела от парчета полузадушени магии и мъртви култове, може да бъде извинено както от прибързаността, с която се създавало новото вярване, така и с необходимостта да се съберат поне някакви биографични факти за новото божество.

Да се вгледаме.

От асировавилонския Мардук евангелският Исус е получил шутовската коронация, багреницата, бичуването, трънения венец, екзекуцията, спасението на своя народ от гнева на злите духове с цената на собствения живот, стражите при гробницата, разбягването в ужас при вида на възкръсналия мъртвец и даже влизането в града на магаре.

От финикийския Адонис и тракийския Дионис – цялата история за свалените погребални пелени, ходенето по водата, пещерата гробница, а също така и някои нюанси на възкресението.

От фригийския Атис – водното „кръщене“, превръщането на водата във вино, тридневната смърт преди възкресението, прощалната „тайна“ вечеря с учениците и „причастието“.

От гръцкия Асклепий – способността да изцели слепец, като намаже клепачите му със слюнка.

От Хор, Дионис и Хермес – раждането в обор.

От Митра, Хор и Кришна – пастирите или звездобройците-влъхви, навестили новородения бог, опашатата „звезда“, поднесените му от „звездобройците“ някакви пророчески подаръци, историята с избиването на младенците и бягството.

(Известно е, че когато се родил Кришна, неговият чичо Канса, страхувайки се за своя престол, наредил да убият всички родени наскоро момчета.)

Евангелската история за избиването на младенците и за бягството има множество ранни двойници: това е историята за Латона, майката на Аполон, която скрива сина си от Питон; митът за Изида, принудена да бяга с новородения Хор, спасявайки се от Сет; легендите за Саргон, Персей, Ромул и Рем, малкия Кир и т. н. Вероятно именно този мотив е бил един от най-конюнктурните през тази епоха.

Ще отбележим, че всички бтеез изключение споменати богове са били заченати непорочно и са се родили в пещера или в обор от майки девственици; на всичките демон или зъл дух им е предлагал богатство и власт; всичките можели да ходят по вода, да летят и да изцеляват; всичките умрели, за да „изкупят“ неща (а не просто така) и всичките, разбира се, възкръснали.

Някои дребни нюанси и подробности в евангелския сюжет са заимствани от мрачните повествования за Озирис и Тамуз, а също така от историите за богове и герои както от гръцкия, така и от други пантеони.

Ще отбележим, че в повествованието за Христос са вплетени изкусно и реалистични детайли, заимствани от крайно популярните свидетелства за принасяне в жертва на синове от бащите им. Древната история била богата с подобни прецеденти. Достатъчно е да си спомним очаровалите с драматизма си античната публика постъпки на картагенеца Малей, който обесил сина си Карталон в името на военния успех; Хамилкар, който заклал сина си (също в името на победата); обсадените в Тива финикийци, принесли в жертва заради изкуплението на своя народ най-доброто момче и т. н.

Напълно е възможно необходимостта от имплантиране на новото божество в екзотичната древноеврейска среда да е предизвикала снабдяването на легендата за Исус с няколко оригинални „местни“ епизода, пудренето ѝ с колорита на конкретната епоха и допълването ѝ с текстове, свързващи я с по-ранен фолклорен пласт на Стария Завет.

Малко вероятно е в евангелския текст да са били врязани някакви съвсем иновационни мотиви.

Ние знаем, че дори неговата „морална“ част е изцяло преписана от египетски и митраистки източници, а фактът на „възнесението“ е само апотеоз на старата добра левитация, описана още от Лукиан в разказа му за „хиперборейските фокусници“.

От иновации, между другото, нямало никаква необходимост.

Сравнявайки текстовете на Стария Завет с други фолклорни паметници от онова време, Дж. Фрейзър в книгата си „Фолклорът в Стария Завет“ доказва, че практически всичките текстове на Библията не са самостоятелни и оригинални.

В началото вече на нашето столетие е направен фундаментален и доста съвременен анализ на библейските и евангелските текстове. Въпреки че основната му цел била да докаже фалшивото авторство на текстовете, той като цяло потвърждава и част от изводите на Фрейзър за заимстваните сюжети. Имам предвид книгата на Барт Ерман „Великата измама, научен поглед върху авторството на свещените текстове“.

Нещо повече, Фрейзър обяснява много разбрано, че оригиналността се е ценяла по-малко от добрата аранжировка на „скитащите сюжети“.

Няма никакви основания да се предполага, че и компилаторите на евангелията са били склонни към излишно фантазиране.

Те също, ако се съди по всичко, са познавали добре пазара на религиозни текстове и вкусът на публиката, която усвоявала по-лесно познатите от детството фолклорни мотиви отколкото каквито и да е нови неща.

Дори самото название „евангелия“ е пример за типична конюнктура. Именно така се наричали в Рим разбираемите и популярни съобщения за рождените дни на императорите (OGIS, 458, II, 40 сл), а терминът се среща още по времето на Омир (Одисея, XIV — 152 и 156).

Това свойство на евангелията може да се стори на някого, че е съществен недостатък.

Но в действителност то е огромно достойнство.

Като събира всички паранормални прецеденти на древността „под една обложка“, то ни избавя от необходимостта да разглеждаме всяко божество поотделно.

Както творението на Франкенщайн носи морфологичните особености на хората, от които докторът е създал своя хомункулус, така и Христос, „ушит“ от всички богове и духове на античността, е превъзходен образец за най-изтънчена, драматична и многостранна мистика.

Компилаторският произход на евангелията им придава още по-голяма тежест, защото акумулира почти цялата система от религиозни знания на едно хилядолетие.

Християнската теология без много труд намерила обяснение за тези съвпадения. Според Тертулиан и други „бащи на църквата“ това са, разбира се, „интриги на дявола и демоните“. „За да подиграят Христос и да накарат хората да смятат, че християните само копират вярата в езически богове, демоните се превърнали във вдъхновители на митологията. Те знаели предварително какво ще бъде християнското учение и затова измислили сходни митове и обреди и ги разиграли коварно преди евангелските събития“ (цитат по Джефри Б. Ръсел, „Сатаната: възприемане на злото в ранната християнска традиция“, 1981 г.).

За нас не е важно кой именно, Исус или Таомуз, е облякъл „багреницата“; как конкретно се е наричал богът, който е предложил пръв да ядат месото му и да пият кръвта му за магическо свързване с него; кое от божествата, финикийско, тракийско или фригийско, е въвело традицията за задължително ходене по водата.

Естествено, всяко от споменатите божества също не е било самостоятелно и оригинално. Атис, Адонис, Митра, Озирис и прочее са на свой ред „сглобени“ от елементи на свои предшественици, още по-ранни богове, и вероятно още по-примитивни, чието родословие води началото си от духовете на неолита.

А новата епоха разкъсва просрочените богове на парчета, за да ушие от тях нещо модно и ново.

Евангелията в този смисъл са прекрасен материал за доброжелателен и безпристрастен анализ, защото точно в окончателното име (на И. Христос) е затворена цялата религиозна система на една огромната и много важна епоха.

Между другото. Не ни е оставен избор. Ранните християни така усърдно са замитали следите от произхода на своя култ, че са унищожили почти всичките дохристиянски източници. Разбира се, нещо е останало. Това позволява да пресъздадем днес общата картина на античната мистика, но да работим с доста дребни и разкъсани свидетелства за Дионис, Атис, Митра и т. н. би било много сложно.

№ 8

Евангелските събития никога нямаше да бъдат забелязани, ако не беше свръхестествената им съставка, тоест: възкресението, както на самото божество, така и на други мъртъвци, чудесните изцеления с намацване на слюнка, зомби шествието по Ерусалим, непорочното зачатие, ходенето по водата и прочее.

Сами по себе си „приключенията на равина през епохата на втория храм“, били те и крайно драматични, щяха да останат на никого неизвестен и неинтересен епизод.

Да си спомним, че юдейската история „по времето на Исус“ се отличава с крайна екзалтираност, висок градус на религиозния фанатизъм, постоянни въстания, екзекуции, щурмове и разпятия.

Много малък отрязък от времето вмества в себе си такова количество лица, трагедии, събития, страсти и кончини, че на друга държава за това биха ѝ трябвали няколко хиляди години.

Разпалващите народа религиозно-национални лидери са десетки; до ден днешен не е ясно как такова количество персонажи, съчетаващи в себе си ораторски таланти с дива воинска храброст и невероятно свободолюбие, са могли да се вместят в тясното пространство от 50-70 години.

Защото Юдея през I век е „нажежена“ квазирелигиозна субстанция, способна да разтвори в себе си без следа всяка съдба, всяка локална драма.

Убиването с камъни, удушаването, удавянето, политическите обръщения на проповедниците, разпъването на фанатиците и размирниците били ежедневна реалност, смисълът и съдържанието на обществените процеси.

За всеки случай ще припомним.

I век от нашата ера е:

- Време на завземането и обсадата на крепостта Масада, където (около) хиляда древни евреи, вдъхновени от вярата и омразата извършили доброволно самоубийство в името на „бога, Израил и свободата“.

За месии там смятали себе си даже петгодишните деца, които загинали заедно с бащите си. Тази история е по-мащабна и по-трагична от „евангелската“, но не завоювала света и извън радикално-националистическите групи в Израил останала практически неизвестна.

- Време на кървавите войни на фарисеите и садукеите, въвлекли в себе си цялото възрастно население и създали десетки мъченици заради точното тълкуване на „Закона на Авраам, Исаак и Яков“.

- Време на професионални месии, „пророци-вождове“: Елеазар бен Яир и Елеазар бен Шимон, Менахем, Шимон бар Гиор, Йонатан от Гуш Кала, Юда Галилееца, Баар Кохба, Йоан от Гискала, Анна и Исус Ерусалимски, Симон Ариски et cetera.

- Време на тайната бойна секта на сикариите, колещи всеки, който не показва омраза към Рим, и за това разпъвани от легионерите на Гесий Флор край всички пътища.

- Време на ежедневни, във всеки град, във всяко градче, във всяко село, край всяка синагога, стогласни диспути на зелотите и садукеите, преминаващи в кървави сбивания.

- Време на окървавения бронз на римските легиони, громящи ту Йотапата, ту Гамла, ту Ерусалимския храм.

- Време на сектата на есеите, основали цели градове от отшелници, където изнамирали хиляди начини „да умъртвяват плътта си“.

- Време, най-сетне, когато при щурма на Ерусалим от Тит били разпънати на кръст за „забава и сплашване“ хиляди, а ерусалимските стени били съборени.

На този, доста живописен фон, включително и „сред огромна армия мъченици, представящи се за богове“ (Фрейзър) да изпъкнеш и да бъдеш запомнен било извънредно трудно.

Всички реплики, репризи и монолози на Исус, всичките негови „заповеди и проповеди“ вероятно не биха впечатлили дори най-близките му роднини, да не говорим за потомците.

Цена и смисъл на всичките думи на поредния машиах придали единствено паранормалните явления, които ги съпровождали.

Не случайно авторите на евангелията поставят толкова решителен акцент именно върху свръхестествената съставка в приключенията на равина Исус.

Не случайно „възкресението“, тоест резкият паранормален факт на възстановяването на физиологичните функции на погребания покойник, е поставено в основата на християнското вярване и се култивира грижливо от църквата.

Тя настоява за безусловната, за абсолютната автентичност и на всичките останали 38 чудеса, описани в евангелието.

Ние няма да анализираме евангелската история – тя няма никакво отношение към темата на това изследване.

Ние говорим само за пропорциите на паранормалното и нормалното в този сюжет, който е превъзходен концентрат на магизма.

Както знаем, той започва с това, че много свирепото божество на древните евреи (Йехова), известно с унищожаването на цели градове, с насилствени епидемии, болести, катаклизми, а също така с удавянето на практически цялото население на земята чрез организиран „потоп“, по някакъв необясним начин (вероятно заобикаляйки влагалището, фалопиевите тръби и фуниевидното разширение) се вселило в матката на една еврейска девица и по неизвестна причина прекарало там нормативните девет месеца предродов период.

По всяка вероятност (макар че за това няма никакви указания в евангелията) Йехова е бил принуден да премине всичките полагащи се стадии на ембриогенезата, защото иначе не би могъл да се помести в матката, без да увреди сериозно репродуктивната система на девойката, а най-вече, не би могъл след изтичането на утробния срок да излезе през нейните родилни пътища, без да ги разруши.

Като се родило по обичайния начин, божеството получило ново „земно“ име – Исус, а след известно време станало по професия равин, тоест учител и наставник, който има правото да проповядва в синагогите (примери - евангелието).

По всичко изглежда, че като се отчаяло да превъзпита древните евреи с помощта на потопи, огнени дъждове и масови убийства, то решило да ги вразуми с лично изпълнение на наставленията за любов към ближния (като много предвидливо не конкретизира кой е „ближен“ и кой не е).

По-нататък се разиграва драма, типична за онова екзалтирано време: пирове, предателства, проповеди, блудници, легионери и няколко хаотични маршировки от едно древноеврейско село до друго.

В резултат от това всесилното и по дефиниция безсмъртно божество разиграло пред своите врагове и поклонници спектакъла на смъртта си, макар че не можело изобщо и при никакви условия да умре, защото е всемогъщ и безсмъртен бог, създател и повелител на целия свят.

Като минало не много време, вече погребаното божество, разбира се, оживяло и пращящо от здраве се представило на публиката, след което, смятайки своята мисия за изпълнена, „се възнесло“.

За възнесението, тоест (по всяка вероятност) за вертикалното излитане нямаме изобщо никакви данни.

Евангелията констатират пестеливо факта на „излитането“, като не конкретизират с нито една дума скоростта на божеството, неговата траектория, неговата посока и другите параметри на полета.

Без да преценяваме изобщо тази объркана митологема, без да търсим в нея смисъл или логика, ще отбележим отново, че принципно там доминира именно паранормалната съставка.

Основа на евангелския сюжет е възхитителната лекота, с която главният герой нарушава законите на физиката, химията и физиологията.

Това е до най-висока степен традиционна схема, която християнството е наследило от култовете, които са оформили неговата конструкция.

„Изтеклият срок на годност“ на боговете, послужили като комплект детайли за новата религия, не играе никаква роля, защото умират само техните имена, а магическата компонента преминава от култ в култ относително цяла.

Всичко, което е казало божеството, и всичко, което култът говори от негово име, винаги има особена ценност точно защото се съпровожда от свръхестествени събития и явления.

Именно това и нищо друго придава на репликите на Исус (както и на всеки друг бог) тежест и значимост.

Тук отново виждаме, че всичките съждения на религията за мисленето и съзнанието (както и за каквото и да е друго) придобиват своята значимост само в комплект с определени паранормални явления. Предстои ни да разберем: има ли поне някакви основания да говорим, че подобни явления са се случвали наистина?

И тук възниква един съществен проблем.

На пръв поглед сме лишени от възможността да проверим природата на тези чудеса и факта, че са съществували.

Всичките участници в евангелските събития, както и героите от Бхагавадгита или от митовете за Гилгамеш или Адонис, са отдавна покойници и не са оставили никакви тела за изследване или достоверни материални свидетелства за своите извънредни възможности.

Ще ни бъде трудно да подложим на експериментална проверка възкресенията на Исус или Дионис, непорочното зачеване на Аменофис, Гор или Митра.

Положението изглежда безизходно, но съвсем не е така.

Ще си позволим една малка апроксимация, тоест ще обясним сложното с помощта на простото.

Да предположим, че трябва да изследваме половата система на трилобитите – отдавна изчезнали морски членестоноги от палеозоя.

Но!

Всичките образци на тези създания са се запазили само като фосили, тоест - вкаменелости.

Процесът на фосилизация (вкаменяване) се състои в това, че постепенно всичките молекули на екзо или ендоскелета на мъртвия организъм се заменят с молекули на минерала, който доминира в околната среда.

Настъпва прекристализация, която променя завинаги структурата на трилобитната броня (екзоскелета), но при това всичките най-дребни подробности на нейния релеф се запазват.

Фактически фосилът на трилобита е минерална реконструкция на неговата броня.

А всичко останало – нерви, хриле, чревна система, семенници, яйчници, мускули, тоест всичките меки по структура органи, се превръща в еднородна калцитна, шистова или гнайсова маса.

Най-често това, което се намира вътре в трилобита, не претендира изобщо, че е „фосил“ на вътрешните органи, то е просто част от породата, която с времето обвива вкаменилата се броня.

Защо става така?

Работата е в това, че меките тъкани изгниват и се отмиват по-бързо от протичането на фосилизационния процес. Минералните молекули не успяват „да се натрупат“ (например) върху доста ефимерните семенници или яйчници, да се свържат помежду си и до повторят техните извивки.

Фосилизацията е дълъг процес, а гниенето – бърз.

Макар да не е за изключване, че в един от милиард случаи по нищожните промени на оттенъците на каменната маса, намираща се вътре в бронята, и по различната ѝ плътност може да се предположи част от вътрешната структура на членестоногото, чиито нюанси са повторили молекулите на заместващия минерал. Но подобно изследване е винаги на границата на самозаблудата или даже отвъд нея.

Накратко казано, да се установи половата система на трилобитите по техните фосили е практически невъзможно.

Толкова невъзможно, колкото и да се определи реалността на евангелските чудеса по това, което разказват за тях фанатиците от християнския култ.

И в двата случая достоверността ще бъде почти същата.

Но!

В случая с трилобитите имаме на наше разположение техните потомци – Xiphosura, тоест съществуващите днес мечоопашати крабове, морски членестоноги.

Да вземем едно подобно, допреди пет минути живо същество и да го подложим на внимателна дисекция.

В резултат от това ще получим пълна представа за неговата полова система и приблизителна, но доста вероятна, за това как е изглеждала тя при неговите камбрийски и ордовикски предци.

Твърде възможно е триста милиона години да са внесли някакви корективи в дължината на яйцепроводите или в гъстотата на мрежата от семенници, но организационният принцип на половата система несъмнено се е запазил.

Като имаме предвид дисекцията на мечоопашатия краб, ние можем да кажем следното: трилобитите са били по-скоро разделнополови, имали са по-къси от повечето членестоноги яйцепроводи, а „женските им отверстия“ са се намирали встрани от средната коремна линия и са се прикривали с оперкулна пластинка.

Ние имаме всички основания да отидем и по-нататък в своите изводи и с определена доза сигурност да твърдим, че трилобитите са нямали специални копулативни органи, а оплождането е ставало извън тялото на женския индивид, както виждаме това днес при мечоопашатите крабове.

Като си помислим, ще стигнем до извода, че именно такова устройство на репродуктивната система е най-доброто за същества с подобна структура и конструкция на екзоскелета. (Това ще ни го подскаже анатомичното своеобразие, което и след стотици милиони години продължава да свързва Paradoxides с неговия потомък, нашия съвременен Xipsosura.)

Тоест, като изследваме потомъка, с когото трилобитът има голям брой общи морфологически свойства, ние почти ще разгадаем прародителя.

Приблизително същата схема е напълно логично да приложим и по отношение на евангелските или на други религиозни „чудеса“.

Трябва само да намерим живеещи днес „потомци“.

Нека се огледаме наоколо.

Светът, включително и съвременният, е препълнен с различна мистика, вяра, обреди, „тайнства“ и прочее.

Образци могат да се намерят във всяка църква, синагога, джамия.

Но агрегатното състояние на църковната или синагогалната мистика не е подходящо за нас. Църковните чудеса отдавна са се фосилизирали и са неподвластни на киселините и ланцета.

При „големите култове“ те съществуват само във вид на символи – спомени за събития с хилядолетна давност. Те са нещо като трилобитите, в които е безсмислено да се ровим.

Формално, разбира се, „чудеса“ присъстват и в съвременната църква.

По-специално, такова чудо е евхаристията. Според догмата на християнската църква „за преосъществяването“ под въздействието на магическата пластика и пеенето на жреците в определен момент настъпва превръщане на хляба и виното в плът и кръв на бога.

Съгласете се, че е трудно да си представим възможността за подробен химичен, биологичен и молекулярен анализ на съдържанието на евхаристичната чаша или за детайлно регистриране на извършващите се в нея биохимични метаморфози.

Дори поставянето на обикновен термометър в чашата или в служителя (тогава, когато извършва тайнството) ни изглежда засега съвсем нереално. Последният известен експеримент в тази област е била милата хулиганска постъпка на Г. Гамов, който като момче отнася от църквата в устата си причастния субстрат и го изследва вкъщи с микроскопа.

Но евхаристията е доста скучно „чудо“.

Неговото чудотворство остава невидимо, неосезаемо и няма никакви реални прояви и последици.

Строго погледнато, то се извършва само на декларативно равнище и се отнася към „чудесата“, чиято единствена основа са думите, които ни казват служителите на дадения култ.

На нас ни трябва нещо по-свежо и по-беззащитно, защото „трилобитите“ на църковните чудеса, освен че са се вкаменили, се охраняват още и от законите, традициите и фанатизма.

За щастие имаме под ръка великолепни образци на беззащитна магия.

Това са спиритизмът, спиритуализмът, ясновидството, телепортацията, така на речения „нетелесен опит“, различните окултни експерименти с душата, екстрасенсориката, чудодейните изцеления и прочее „прояви на духа“, които „големите култове“ съвсем неблагоразумно са оставили да бъдат разкъсани от науката.

Никакви в основата си принципни разлики между окултно-спиритичните практики и традиционните религиозни култове не съществуват.

И едните, и другите са изградени върху паранормални явления, върху увереността, че има някакъв върховен свръхестествен фактор (бог), а също така, че душите и чудесата са реален факт.

Разликата е само в статута.

Разбира се, след хиляди години „големите култове“ са се утвърдили върху пиедесталите на традициите, придобивайки значителна социално-културна тежест, но по мистичната си „тежест“ те са идентични с който и да е окултизъм.

Ортодоксите се дистанцират гнусливо по принцип от окултните и спиритичните практики, но в тази гнусливост няма никаква логика, защото съдържателната част както на „големите култове“, така и на спиритичните сеанси се свежда до приблизително един и същ комплект от паранормални явления и до умението да бъдат експлоатирани.

И спиритистите, и теософите, и традиционните християни декларират своите цели и идеали практически идентично, като само леко варират във фразеологията.

Ще цитираме официалната формула за същността на спиритичното движение. „Спиритизмът е всеобщ учител, велик изкупител, освободител на човешките души от рамките на суеверието и невежеството, разпръскващ облаците на заблудите, толкова дълго обвиващи света, и осветяващ тъмнината на материалния свят“. (Същността и делата на спиритизма, 1940 г.)

Както виждаме, разликата от директивите на ортодоксите е незначителна, каквото и да казват по този повод християните.

Теоретически разликата между чудесата на „големите култове“ и на спиритизма и ясновидството не би трябвало да бъде по-голяма от разликата между древния трилобит и съвременния мечоопашат краб.

Ясно е, че не става въпрос за пълна идентичност, има външни разлики, но по основните им параметри тяхното сходство е несъмнено.

Ако съдим по всички негови признаци, окултизмът от XIX, XX от XXI век е пряк потомък на древните вярвания. Но още не се е вкаменил и благодарение на това не е загубил ценното за нас свойство да бъде изследван.

На пръв поглед „огъването на лъжица със силата на мисълта“ и възкресението на Христос изглеждат несъпоставими събития, но по същество са явления от един и същи вид.

И при едното, и при другото са нарушени грубо законите на физиката, разкъсана е зависимостта на организмите, предметите и събитията от глобалните правила, ръководещи съществуването на света.

Магията и религията са разделени не от принципни различия, а от изключителната агресивност на ортодоксалното духовенство, нетърпимо към успешната конкуренция.

Тази нетърпимост е (отчасти) оправдана.

Наистина, основната и единствената разлика между така наречените деструктивни култове и традиционните „вери“ се състои в това, че „деструктивите“ осигуряват на своите последователи по-силни усещания от ортодоксите.

Вярващата публика прилича неизменно на млада глупачка, която търси по-силни впечатления. А реакцията на „големите“ религии към окултизма или сектанството наподобява обикновеното грухтене на стар импотент, възмутен от темперамента на любовника, който си е хванала вечно младата му жена.

Във всеки случай нас ни вълнуват малко взаимоотношенията на вярванията, религиите, култовете и магическите практики. Наистина, техните караници са забавни. Всяка от тях претендира, че притежава еднолично така наречената „истина“, и се стреми да очерни своите конкуренти.

Но на какво основание заявленията на една религиозна групировка би трябвало да имат по-голяма тежест от заявленията на друга?

Единствен довод за „истинността“ на заявленията, които правят ортодоксите, може да бъде само по-ефектният фасон на богослужебните им шапки.

Боя се, че на нас това не ни е достатъчно.

№ 9

Във връзка с вече казаното би било логично всички големи и малки, древни и съвременни култове да се разглеждат като единен комплекс, в който влизат и техните деривати, иначе казано – езотериката, спиритуализма и екстрасенсориката.

Различните егрегори, хилери, талисмани, възкресявания на мъртъвци, огъване на лъжици, евхаристии, аури, медитации, телекинези, амулети, молитви, гадаения, преселванен а душите, непорочни зачатия, чуринги, икони, пирамидологии, хиромантии, акупунктури, медитации, астрологии, биоенергетики, „тунелни“ ефекти, баения, извънтелесни усещания, поличби, контакти с души на умрели, скапуломантии, харуспиции, пророчества, асани, сушени глави цанца и всякакви други мощи, а съща така понятието „душа“ са само мозаични съставки на големите култове. Да се разглеждат поотделно няма никаква необходимост, макар че някои от тях могат да съществуват и да се изхранват съвсем самостоятелно.

Че всички религиозни прояви имат общи неща, е било забелязано доста отдавна.

За това споменават Хелвеций, Волтер, Холбах, Ламетри, Фойербах, Юм, Русо, Конт, Фрейзър, Тейлър и прочее.

Най-ясната от всички формулировки е дал Треца: „Взаимната зависимост на всички религии разрушава мнимата привилегия на всяка от тях за оригинален произход и за това, че именно тя трябва да съхранява откритите на човечеството небесни истини. Тази взаимна зависимост премахва всеки свръхестествен елемент във всяка от тях, разкривайки редица исторически напластявания при образуването на религиите“.

Но изяществото на тази формулировка не отменя съмненията в коректното смесване на религиозните прояви, което направихме малко по-горе.

Тук възниква най-важният въпрос: има ли между толкова различните на пръв поглед религии, конфесии, явления, обреди и ритуали доказуемо „генетично“ родство?

Приложимо ли е тук (като метафора) понятието „единен генетичен код“, толкова прост и неизменен като последователността на азотните бази в ДНК?

Alias, има ли в основата на всички култови действия някакъв прост и неизменен набор от компоненти, който, съчетавайки се, да дава като резултат живот на всички паранормални представи и ритуали?

Неизменност (относителна) тези компоненти безусловно притежават. Разбира се, няма я тази лекота и великолепна небрежност, която можем да наблюдаваме в създаващия живота коктейл от аденин, тимин, гуанин и цитозин.

Но ДНК и компонентите на вярата, по всяка вероятност, имат съвсем различни автори.

Ако се изразим малко по-пряко, можем да констатираме, че всички религии и култове са съставени от едни и същи фрагменти. А подреждането на фрагментите и „външността“ на култа са се детерминирали от обстоятелствата на епохата и културата, с други думи – от средата, в която е функционирал култът.

Не е удивително, че като естествено развитие на идеите на първобитната примитивна магия от неолита, всички религии без изключение са запазили в себе си основните нейни черти и тенденции.

Всички те заобиколно или пряко произлизат от основните съставки на примордиалната магия: контактната, инициалната, катартическата, контагиозната, церемониалната магия и некромантията.

Тези шест магии са всъщност „азотните бази“, от които е изграден „генетичният код“ на всички религии, копиращ се при всяка нова спирална извивка на развитието във вид на поредно вярване.

А сега да преминем от общото към частното.

Единният „генетичен код“ дава живот на „елементите“, от които са съставени различните религии.

Но ако това е така, между тях трябва да се наблюдава и външно родство, видимо с невъоръжено око.

Такова например като между плавниците на рибите от девон и китката на човешката ръка.

То несъмнено съществува.

Както в съвременните организми виждаме чертите на далечните им предци, така и в световните религии можем лесно да съзрем „анцестралните“ черти на първобитната магия и древните култове.

Като пример ще разгледаме един известен християнски сюжет – така нареченото „благовещение на Мария“.

Легендата за Мария и ангела е несъмнено дериват на традицията с „непорочното зачатие“, задължително почти за всички култове, както световни, така и местни.

В Асирия, Финикия, Гърция, Древен Иран, Индия, Камбоджа, Рим, Юдея, Сирия, Мексико и така нататък е много трудно да се намери някакво относително организирано вярване, в което божеството да е заченато по стандартния начин и да не се е родило от девственица.

Технологията на оплождането на девата от бога, разбира се, варира в зависимост от епохата и от развитието на представата за зачатието като процес.

В най-древните култове, когато връзката между половия акт и бременността още не била очевидна, оплождането можело да стане през ухото, носа, темето, чрез докосване на свещен предмет или просто „по желание“.

Богиня Нут, както е известно, не била омъжена и сама зачева своите деца (слънцето и звездите), като ги поглъща вечерта, за да ги роди сутринта, а Атум Ра се опложда от размислите си за оплождането.

Но по-късно вече обект на въздействието на бога (боговете, духовете) все пак стават гениталиите на девицата.

За съжаление антропологията не може да установи по кое време човекът е схванал взаимната връзка между половия акт и раждането на деца. (Не е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед.) Известно е, че лингамичните процедури (използването на храмов изкуствен пенис) са били понякога символични действия, а понякога и практически. Във втория случай те се осъществявали само за разширяване на „отверстието“, в което би могъл да проникне духът на божеството, ако девойката се окаже достойна за тази чест.

Най-стар пример за съвкупление с бог можем да открием в египетската история за вълшебното зачатие на Аменофис.

То, между другото, станало през носа.

Бог Тот изиграл ролята на посланик, който обявил на девствената жрица Мутемуа волята на бог Неф и ѝ дал да помирише анкх, благодарение на което станало оплождането.

В девственицата Мая, майката на Буда, божеството проникнало през темето, като приело вид на петцветен лъч, в не по-малко девствената майка на Заратустра чрез цвете, а в девицата Коатлика, която родила бог Уицилопотчли, като летящо топче от яркоцветни пера.

Малко по-късно боговете започнали да водят нормален полов живот – и в култа към асирийската Милита вече виждаме установен процес за жертвоприношение на богинята на девствеността чрез банално съвкупление.

Коитусът с Милита ставал в непрогледния тъмнина на храма и изключвал възможността да се разгледа (например) прическата на богинята.

Над деицата, готова за половия акт, отначало звучал „глас“, уведомяващ всички за това, че тя е избраната. След това произтичало самото действие. То било анатомически парадоксално, защото Мелита била не само божество, но и дама, иначе казано – същество, което все пак нямало пенис. Въпреки това напълно хетеросексуалният коитус се осъществявал всеки път без всякакви недоразумения и затруднения.

Древните култове на Камбоджа изобщо не допускали никаква близост на новобрачната девица с мъжа ѝ, докато не я опита божеството. Съвкуплението с него било строго задължително. В този случай то се осъществявало откровено от приближените на божеството, имащи статута на божи „посланици“, иначе казано – от жреците.

Понякога съвкуплението бивало символично.

Тогава в него участвал само половият орган на бога (лингам), направен от камък, метал или кост. На жреците при това им оставала само ролята на работещи с инструмента. Те с унило пеене вкарвали лингама във вагината на девицата и или правели разширяващи движения, или имитирали полов акт (в зависимост от нюансите на култа). Този ритуал, разпространен на големи територии от древния свят, се запазил до началото на ХХ век в Гоа, Източна Индия. Заченатите с лингам деца получавали особени храмови права.

В древния Рим първото съвкупление на девицата също принадлежало само на бога, а се извършвало с помощта на вечно намиращия се в ерекция каменен пенис на статуята на Приап. Любопитно е, че и тогава се наблюдавали случаи на оплождане.

В древно Мексико дадената процедура се осъществявала с момичето още на 29-тия ден след неговото раждане. (Вероятно за да бъдат сигурни, че божеството няма да бъде изпреварено от някой темпераментен мексиканец.) Процедурата се извършвала с показалеца на изпаднал в транс жрец, винаги действащ строго в интерес на своя небесен ръководител.

Индуистката секта каукилаус (покланяща се на богиня Шакти) поставя гола девица на средата на храма, а „вярващите призовават хорово духа на богинята, която трябва да влезе през rima pudendi в нейната вагина или в стоящата до девицата чаша с вино“. В различни времена процедурата варира. Понякога бременността трябвало да настъпи от изпиването на виното, съдържащо духа на Шакти, понякога от прякото проникване, извършвано от ръководителя на сектата. (Вероятно това зависело от благообразието и санитарното състояние на девицата, а също така от възрастта и здравословното състояние на главния жрец.)

Чукотският бог Пивчунин бил знаменит с малките си размери (според различни данни от 3 до 12 сантиметра). Той използвал това и за незабележимо проникване в rima pudendi на девствениците, като чрез непорочно зачатие (порочното за него било трудно поради ръста му) произвеждал „божи синове“, отличаващи се със смелостта си при лова на моржове.

В древните храмове на Шива задължително живеели земни жени на бога. Като много други богове и Шива предпочитал по половия въпрос да се вселява за малко в един от своите жреци. Заченатите по този начин деца получавали статута на „божи синове“ или „божи дъщери“, а техните майки – свидетелство за своята непорочност.

Приблизително същата история виждаме и при култа към Ваал Пеор, който бил практикуван и от евреите преди „периода на Мойсей“.

Зевс и Аполон никога не пропускали възможността да оплодят някоя зазяпала се или спяща гъркиня.

Всичките обаче били надминати от асиро-финикийския Тамуз. Като много опитен бог той вероятно знаел, че по сериозните въпроси не трябва да разчита на никого и за всеки случай се заченал непорочно сам, като станал едновременно съпруг и син на очарователната Ащорет.

Подобни примери има повече от достатъчно. Буда, Гор, Озирис, Аменофис, Атис, Дионис, Персей, Митра, Адонис, Аполоний (Тиански), Саргон, Уицилопотчли, Вяйнемейнен, Кетцалкоатл, Херакъл, Асклепий, Хермес, Ромул, Рем – това са само малка част от непорочно заченатите деца на различни божества.

Както виждаме, забременяването от бог било извънредно модерно хиляда години преди известната сцена в дома на Йосиф, така че „непорочното зачатие“ в началото на I век вече било нещо обичайно.

Мариолатрията, включваща учението за непорочността на Мария както до, така и след раждането, християните създали не от сладък живот. Разбира се, този постулат обезкуражава гинеколозите, но затова пък Мария поне малко се различавала от безкрайните древни девици, заченали непорочно от някой бог. Както правилно отбелязва А. Вила, „християнството искало да съсредоточи вниманието на всички вярващи върху недокоснатите полови органи на светите хора, на небесните жени, на безгрешните девственици“. Впрочем, не само християнството: „Всеки от избраните праведници ще получи за жени седемдесет хурии, освен законните жени, които е имал през земния си живот. И всеки път, когато пожелае да влезе в хурията, ще се окаже, че тя е отново девствена“ (Ал Суюти (XV век), цит. по J. Drent De Oorsprong van de Wereld 2004).

И така, виждаме ясно, че по дадения въпрос е безсмислено да говорим за християнското благовещение като за нещо уникално.

Бременността на евангелската Мария е скроена от множество подобни епизоди на древния религиозен фолклор.

Да се допусне сюжетна независимост на зачатието на Исус от цяла редица фолклорни „предци“ на това произшествие е толкова трудно, колкото и да се предположи, че колелото на бентлито не е пряк потомък на всички колелета, които е изобретявало преди това човечеството (като започнем от древните плътни колелета на каруците, минем през спиците, след това през гумите и така нататък).

Като разгледаме само едно мистично събитие, откриваме лесно в него анцестралните черти на култовете от едва ли не цялата древност. Разбира се, влиянието на едни е било по-голямо, а на други по-малко (или изобщо много слабо), но близката родственост на сюжетите е несъмнена.

№ 10

На кого принадлежи първородството на идеята за „причастието“ е толкова сложно да определим, колкото и да кажем кой е първият автор на „непорочното зачатие“.

Корените на обреда „изяждане на божието тяло“ достигат до неолита, а дам се разклоняват и се губят.

В първоначалното си състояние причастието било доста обикновено на вид. Изяждало се месо на животно или на човек, за да се придобият тези качества, които са характеризирали изядения преди да бъде изяден.

Ще дадем примери.

Сърцето на гепарда се изяждало за приобщаване към ловкостта на този звяр, пениса на мъртвия вожд – за приобщаване към неговата потентност, а езика на лъва, за да стане гласът на този, който го изяжда, красив и гръмогласен.

Племената в Уганда ядели ритуално кожа на жираф, за да се маскират успешно в саваната, аборигените от Полинезия пък гълтали медузи, за да придобият тяхната прозрачност, а с нея и възможността да се приближават незабелязани до врага.

Макар че още на Болонския конгрес (1871 г.) Карл Фогт определил християнския ритуал евхаристия като пример за ритуален канибализъм, ние не можем да докажем, че ранните homo са се изяждали един друг в рамките на сакрален ритуал.

Напълно вероятно е за мършояд и канибал, какъвто ранният човек е бил в продължение на милиони години, тялото на мъртвеца да е представлявало само възможност за утоляване на постоянния му глад.

За ритуален канибализъм, като за доказан факт, можем да говорим едва през ХХ век.

В Нова Гвинея новият вожд на племето форе изяждал мозъка на своя предшественик, за да овладее неговите знания и хитрости. Разбира се, този факт би трябвало да има и навярно има своя еволюционна история, но тя почти не може да бъде установена.

Можем да сме почти сигурни, че принципът „пускане в себе си чрез изяждане“ е връстник на социологизирането на човека.

Именно изяждането осигурява „съпричастие“. Така могат да се „пускат“ не само свойства и качества, но и духове, обитаващи в изяжданите предмети и същества.

В един или в друг вид причастието съществувало у почти всички древни народи, а до съвсем скоро време – у зулусите, бушмените, тасманийците, папуасите, чукчите, юраките, тунгусите и т. н.

В повече или в по-малко оформен вид можем да наблюдаваме причастието у древните египтяни, които ядели особен хляб, превръщащ се по време на церемонията в плътта на възкръсналия Озирис.

Брахманите в древна Индия „също били запознати дълго преди възникването на християнството с учението за претворяването, или за магическото превръщане на хляба в плът на бога“ (Фрейзър).

Дионисиевият култ демонстрира малка „жанрова модулация“, но не отива далече от сюжета. Там вярващите сварявали живо теле и изяждали месото му, уверени, че във вид на кърваво телешко месо ядат свещеното тяло на Дионис, способно да ги дари с щастие и късмет.

Древните мексиканци правели от царевичен хляб телесни части на своя бог Вицлипуцли, които потапяли в сок от цвекло и след редица церемонии (включително задължителен пост) ги изяждали тържествено.

Дж. Фрейзър описва това така: „Те вярвали, че като освещават хляба, жреците го превръщат в плът на бога и следователно всеки, който вкуси от свещения хляб, ще погълне частица от божията същност и ще осъществи чрез нея тайнствена връзка с божеството“.

В митраизма, откъдето християните са заимствали причастието пряко, го откриваме практически в съвременния му вид.

И така е с всичко – до най-малката подробност.

Даже такива незначителни неща като обреда подстригване в монашество и отрязването на кичур коса по време на кръщенето произлизат от повсеместно разпространения обичай да се принасят в жертва коси.

Според Джевънс („Увод в историята на религиите“) това е един от най-ранните ритуали, който срещаме още при култа към Изида. Известно е също така и това, че гръцките моряци са режели част от косите си и са ги пускали по вятъра, за да омилостивят Посейдон.

Ние можем да не продължаваме търсенето на премордиална магия в тайнствата на християнството или на която и да е друга религия.

Дори на основата на предишните три посочени примера виждаме нейното тотално присъствие.

Нейните сюжетни и смислови схеми странстват през вековете, епохите и народите, стават все по-изкусни и авторитетни. Те не се променят по принцип, но обрастват с атрибутика, с културни смисли, с теоретически обоснования, с щатен обслужващ персонал, а също така и с колосални финансово-административни потенциали.

Ние вече отбелязвахме, че подобни мисли не са новости.

Те обикновено се употребяват като аргументи на атеизма, но не са такива.

За развенчаването на някоя конкретна религия подобни аргументи са ефективни. Но за глобалната „идея за бога“ те не само са безвредни, но даже са и питателни.

Защото от това, че сме се убедили в удивителната прилика на тайнствата и преданията във всички религии по света, същността на нещата не се променя.

С това не сме „отменили“ бога.

Нещо повече, идеята за влиянието на свръхестествената сила получава още по-мащабна мощ и значимост, защото стотици разделени култове се сливат в едно глобално явление, съпровождащо човека от момента на неговата социализация.

Мащабите на влиянието, което има магията, разбира се, зашеметяват.

Пред нас са огромни, необхватни с око човешки маси: шлемобляскави ахейци и кървави ацтеки, руски опричници и римски гладиатори, френски куртизанки и египетски парасхити, юдейски пророци и нобелови лауреати по литература (че даже и по физика), а също така доминиканци, трактористи, пианисти, философи, зулуси, тамплиери, космонавти, юродиви, земеделци, хронисти, факири, миньори, хлебари, императори, астролози, самураи, писатели, водопроводчици, ловци, живописци, артилеристи, аптекари… списъкът е безкраен.

Това са обитателите на планетата за всичките пет хиляди години фиксирана човешка история.

Те са приблизително 100 милиарда. Всички в една или друга степен са религиозни. Те са много различни, но във всеки от тях се е задействал и се е реализирал еднакъв „мистичен код“. Той формирал техния мироглед, той ръководел повечето техни думи и постъпки.

Разделените географски и хронологично homo век след век, хилядолетие след хилядолетие обличат своите страхове и надежди в почти идентични образи, сюжети и обреди. Всички те (в една или в друга степен) са убедени, че техните мисли са им транслирани от някаква непознаваема сила, а в тях самите живее частица от нея, наречена с думата „душа“.

Виждаме истинско чудо.

Древността на хипотезата от очевиден контрааргумент се превръща в доказващ аргумент.

Всеки век човечеството преразглежда и бракува своите остарели представи за къде по-малко сложни материи от „бог“. За хигиената, за електричеството, за медицината, за начините за свързване, за формата и мястото на планетата, за обществото и прочее. То иска потвърждение за всяка дреболия, като се навира критично в същността на откритията и се смее на глупостта и доверчивостта на жителите от миналите епохи.

Но по въпроса за „бога“ милиарди от тези крайно недоверчиви същества поколение след поколение се нанизват доверчиво на шиша на една концепция, за която няма изобщо никакви доказателства и потвърждения.

Хората приемат без колебание крайно архаични, а по силата на това и крайно примитивни представи за основните въпроси на живота. Тези представи, които им транслират през хилядолетията от своите пещери отдавна мъртвите неолитни диваци.

Това би могло да ни впечатли.

Но! Само ако сме забравили, че говорим за същества с много малък мозъчен потенциал и наследствена деменция, която прозира през повечето им убеждения и представи. И ако съдим по всичко, продължава да определя в много отношения тяхното поведение.

Ограничеността на персоналните възможности на homo за анализ и установяване на неочевидни връзки между явленията, предметите и организмите прави въпроса за броя на привържениците на религиозните идеи несъществен.

Ще поясним.

Да се вдене конец в ухото на тънка игла е невъзможна задача както за един безрък индивид, така и за сто милиона такива безръки хора. Количеството инвалиди, опитващи се да осъществят този невъзможен за тях трик няма да играе никаква роля. Конецът ще си остане невденат.

Точно така каквато и де е маса homo не може да реши въпроса за наличието или отсъствието на бога. Като се имат предвид доста скромните способности на човека за осмисляне на сложни факти, количеството на привържениците на идеята по-скоро я компрометира, отколкото доказва нещо.

Всичко това звучи малко жестоко, но вероятно е настъпил моментът да си спомним парата между кървавите зъби на мечката, страшния вик на Земелвайс, прословутата запалка, а заедно с това и пикантния факт, че церебралните субстрати нямат по начало ни най-малка представа за какъвто и да е бог, да не говорим за атеизъм, добро и зло.

Определени области на мозъка могат да бъдат обучени да изработват сложни рефлекси за тези понятия, а могат и да не бъдат обучени.

Ако съдим по това с каква лекота можем да сменим по време на обучение местата на „доброто“ и „злото“ (известният експеримент на Ерофеева), същото нещо можем да го направим и с вярата и неверието.

Тук в историята за отношението между премордиалната магия и човека започва на-интересното.

Да предположим, че сме научили 200 000 патици да крякат едновременно при вида на надуваема топка.

Демонстрацията на патешкото единодушие вероятно ще прави шоково впечатление. Но въпреки това няма да бъде доказателство за някакви необикновени свойства на топката. Тя ще бъде само свидетелство за майсторството на дресьора.

Кръгът на „заподозрените“ се сви. Сега ни остана само да изясним кой е именно дресьорът на 20 милиарда патици.

Някаква свръхестествена сила… или жреческата каста, обслужваща магията от първите минути на нейното раждане до ден днешен.

Търсейки отговора на този любопитен въпрос, ще се върнем към нашите „мечоопашати крабове“ (съвременни потомци на древните трилобити – бел. П. Н.), иначе казано – към преките потомци на чудотворците и вълшебниците, към магьосниците и ясновидците от XIX–XX век.

Допускаме, че процент от паранормалното във финикийското божество, в библейския светец и в съвременния екстрасенс може да се различава много.

Но вероятно ще ни стигне добросъвестност да открием и фиксираме даже микроскопичните следи на нещо свръхестествено, ако бъдат намерени в днешните (или почти днешните) препарати. Ние сме готови да се задоволим дори с трошици, дори с няколко „молекули“ свръхестествено. Във всеки случай ние нямаме нищо друго осезаемо и подлежащо на изследване освен съвременните магове и техните съдби. Всички останали свидетелства са само декларативни и изобщо не могат да се проверят.

Разбира се, на пръв поглед коректността да се съпоставят спиритистите, екстрасенсите и божествата от древността не е безспорна.

Но само на пръв поглед.

Ние или трябва да се научим да изстъргваме от явленията и личностите „позлатата на вековете“… или хипотетично да я нанасяме върху наши съвременни явления.

Второто е малко по-лесно.

По същество маговете, спиритистите, ясновидците и екстрасенсите са първосвещеници и светци на спиритуалистичния култ.

По официално определение на Националната асоциация на спиритистите (от 1914 г.) „спиритизмът е наука, философия и религия на непрекъснатия живот, основаваща се на доказания факт за общуване чрез медиуми с тези, които живеят в Духовния свят… Спиритизмът е излияние на духа на човечеството, божествено откровение от сферите на светлината. Той е височайше слово на истината. Спиритизмът е всеобщ учител, велик изкупител, освободител на човешките души от рамките на суеверието и невежеството“. (У. Мартин, 1992 г.)

Спиритизмът се е оценявал невярно като рожба на новото време. Вероятно огъващите се лъжички и други аксесоари са забулили неговата първобитна същност.

А всъщност в него няма нищо ново.

Той е възкресение на една от най-ранните форми на нагледна магия, допускаща възможност за общуване с духа на всеки предмет или човек.

Спиритуализмът трябва да бъде разглеждан именно като култ.

Ако се махнат неговите (относително) съвременни белези, ако се преоблекат неговите герои, ако се поставят в древността, ако бъдат научени да се обясняват с притчи и ако завършат деянията си с красива и мъчителна смърт, ще получим поредния митраизъм или поредното християнство.

Освен родствената и смисловата връзка спиритуализмът има с глобалните култове и пряка формална връзка, призната още през 1920 година на Конгреса на Англиканската църква от пастор А. Бейфилд, който провъзгласява: „Това учение се е намирало винаги в пряка връзка с нашата вяра. Спиритуалист е всъщност всеки който не е материалист, така че християнството е религия на спиритуализма“.

Елена Блаватская (1831–1891), Евзапия Паладино (1854–1918), Даниел Дъглас Юм (1833–1886), Марджъри Крендън (1888–1941), Елизабет Кюблер-Рос (1926–2004) и всичките други герои от историята на паранормалните явления са за своите адепти също толкова сакрални фигури, колкото са Христос, Тамуз или Кришна за своите поклонници.

„В наше време отново оживя група вярвания и обичаи, чиито корени се губят в онзи слой древна философия, в който за първи път се е зародила магията. Тази група вярвания и обичаи обхваща това, което днес обикновено наричат спиритизъм… Хората пак твърдят смело, че безтелесни същества влияят на мислите и материята“ (Тейлър).

№ 11

Като започваме тази тема, предварително трябва да изразим признателност на тези магове, ясновидци, спиритисти, целители и екстрасенси, които ще споменем по-долу.

Разбира се, те трудно биха могли да претендират за място до кучето на Павлов върху пиедестала на известния монумент (в Санкт Петербург - бел. П. Н.).

За да бъде разбран принципът, по който работи централната нервна система, кучетата са направили, разбира се, повече от спиритистите.

Но именно предоставеният от спиритистите жив изследователски материал (и във вид на себе си) позволява да се отделят реалните загадки на сложната нервна дейност от измислените загадки и или да се приеме, или да се изключи въпросът за влиянието върху централната нервна система на някакви свръхестествени фактори.

От времето на Шумер до началото на ХХ век ние имаме множество свидетелства за разнообразни чудеса.

На практика всички те се вместват напълно в съвременното понятие „паранормални способности и явления“.

Това са „пророчествата“, „предсказващите сънища“, изцеленията, виденията, левитациите, възкресенията, транспортациите, разговорите с духове et cetera.

Всички те са потомци (от едно или друго коляно) на премордиалната магия.

Както вече казахме, евангелията, на първо място, са книга за това как един равин през I век от новата ера демонстрира не много оригинални, а съвсем кондиционни образци на различни видове магия. По същия начин можем да характеризираме и митовете за Тамуз или Адонис.

По жанр това са сюжетни гримоари.

Но и житията на спиритистите и екстрасенсите от ХХ век, ако се представят със съответната патетичност и никъде не бъдат помрачени от неуместна ирония, са също гримоари, също повествования за живота, деянията и трагедията на тези магове.

Да си спомним и това, че „маговете“ са също „свещеници“, но в протохалдийска транскрипция.

„Маговете по професия съществували, като се започне от най-древните стъпала на цивилизацията, които знаем. Те живеели от своето магьосничество и поддържали вярата в него“ (Тейлър).

Споменаване на магове и медиуми има не само в религиозните митове и канони, не само в светските летописи и хроники, но и в литературата, претендираща за научност или за някакъв „критически поглед“.

Както помним, популярните през деветнадесети век „спиритизъм“, „месмеризъм“ и „разговаряне с духове“ не винаги се приемали с доверие. „Маговете“, „спиритистите“ и „хората, въртящи маси“ били подлагани на проверка и контрол по време на техните сеанси. (Най-често отзивите бивали възторжени, но понякога имало и опити да се уличат „ясновидците“ в измама).

На пръв поглед ни се струва, че почти всички тези свидетелства, както критичните, така и възторжените, ще трябва да бъдат игнорирани в равна степен, защото до началото на ХХ век проверката не била придружена със съответното равнище на обективност.

„Ранните експерименти приличали по-скоро на салонни игри, отколкото на сериозни научни изследвания“ (Ч. Хензел, 1970 г.).

Отчасти това е, разбира се, така, но понякога, за да бъдат оценени способностите на знаменитите медиуми, и тогава се мобилизирали доста значителни научни сили.

Техните изводи не могат да бъдат отхвърлени заради тяхната архаичност и не съвсем коректното протоколиране на експериментите.

Пример за това са проверките, на които комисия в състав И. Ф. Цион, Бутлеров, Овсянников, Аксаков и Петрушевский, подлагат в университета на Санкт Петербург Дан Дъглас Юм.

Ще напомня, че през втората половина на деветнадесети век Юм (1833–1886) бил спиритична звезда от първа величина. Журналисти, музиканти, крале, писатели, учени, дипломати и дами били очаровани от лекотата и убедителността на взаимоотношенията му с духовете.

Неговите сеанси изглеждали шокиращи и крайно убедителни.

Те не оставяли у зрителите и участниците никакви съмнения, че благодарение на уникалните способности на медиума пред тях протича реален контакт с призраци, че „душата“ се превръща в очевидност.

„Има много описания за това как Юм е установявал връзка със силите на отвъдния свят, но физическите явления или проявите на духовете, които фантастичните способности на Юм разкривали, били най-добрите свидетелства за наличието у него на свръхестествена сила“ (А. Хил, „Спиритизъм: история, прояви и учение“, 1919 г.).

Възторгът и „опиянението“ от тази връзка днес могат да се почувстват трудно, но тогава съществувало твърдото убеждение, че това, за което векове наред са говорели пророците, теолозите и философите, е получило най-сетне явно доказателство при сеансите на Юм.

Освен всичко друго Юм бил добър педагог, защото именно той възпитал спиритистката Елена Блаватская (1831–1891), като направил илюзионистката от Истамбулския цирк своя асистентка.

Потвърждение за огромната и напълно реална власт, която този персонаж имал над своите съвременници, е следният факт: когато една от най-богатите вдовици в Англия, г-жа Дж. Лайън, била „заставена“ от духа на покойния си съпруг по време на спиритичен сеанс на Юм да осинови мага, тя се съгласила да направи това без всякакви колебания. (Л. Кели, Тайната история на свръхестественото“, 2004 г.)

След смъртта на Юм в неговите вещи били открити свръхмалки... устни хармоники, изработени по поръчка. Обследването на тялото на разговарящия с духове след смъртта му не показало нищо забележително освен крайно своеобразната конструкция на пищните му мустаци. Те били изкусно обръснати отвътре, оставяйки под масива от косми празнина, в която именно се слагала устната хармоника. По време на сеансите на Даниел Дъглас Юм, както знаем, периодично „от нищото“ звучали странни и вълшебни мелодии. Но е възможно „срещата“ на тези три фактора (хармоники, мустаци, мелодии) да е просто съвпадение.

Шествието на медиума по Европа било триумфално... до срещата му с петербургския физиолог Иля Фаддеевич Цион, учител на Ив. П. Павлов, който станал администратор на петербургската комисия, която трябвало да установи „дали са достоверни протичащите контакти с другия свят“.

В комисията, трябва да отбележим, имало предимно привърженици на Юм. Такъв бил по-специално великият химик А. М. Бутлеров. Още един привърженик на „приятеля на духовете“ бил професор А. Н. Аксаков, най-авторитетният в Русия изследовател на спиритизма.

А Цион (в дадения случай) се позиционирал като строго неутрална личност и бил готов да приеме всеки резултат, ако бъде потвърден експериментално.

Вероятно Иля Фаддеевич, като блестящ учен, е установил веднага, че красивият маг няма намерение да дели с него хонорарите си, с други думи - за руската наука е безполезен.

Така или иначе, но именно на Цион било възложено да организира работата на комисията, подбора на помещение, подреждането на инвентара и прочее.

На 10 март 1971 г. в 21.30 часа вечерта заседанието на комисията се състояло в едно от помещенията на физическия факултет.

Помещението било проветрено, добре осветено, по средата имало маса, покрита със зелено сукно.

Преди самия експеримент Иля Фаддеевич се обърнал почтително към мага с въпроса: „Съществен фактор ли е конструкцията на масата?“

Като получил отговор, че „това няма никакво значение“, Цион махнал покривката.

Тогава станало ясно, че плътният дървен плот, характерен да спиритическите сеанси, е сменен със стъклен. Напълно прозрачен.

Пространството под масата било много ярко осветено. Краката на всички участници в експеримента се виждали добре.

И тогава започнали неприятностите.

Възвишеният красавец Юм, приятелят на духовете и повелителят на призраците не можал да представи на комисията нито един образец на необичайното си изкуство.

Масата останала неподвижна. Духовете мълчали и неизвестно защо не докосвали загадъчно краката и бузите на експериментаторите.

Юм святкал с очи, съсредоточавал се, мълчал много изразително, но постигнал само ускоряване на пулса си, за което обърнал внимание на комисията.

Бутлеров, Аксаков и математикът Чебишев мълчали объркано, а Иля Фаддеевич изобразил на лицето си безмерно съчувствие.

Скоро Юм опитал да убеди присъстващите, че „някъде в масата“ се раздават слаби звуци. Комисията не могла да се съгласи с това твърдение. Според нея масата мълчала.

След това магът съобщил за появата на някакви въздушни струи. Ила Фаддеевич обаче казал вежливо, че по негова молба са отворили вентилационната тръба.

Сеансът продължил почти два часа, но особени събития, по съществени от ускоряването на пулса и от отварянето на вентилационната тръба, така и не настъпили. Бутлеров и Аксаков били сконфузени. Цион бил непоносимо вежлив.

Провалът на мага бил обяснен, разбира се, не с прозрачния плот на масата и с яркото осветление под нея, а изключително с това, че физиологът Цион създал с грубия си скептицизъм „непоносими обстоятелства за изтънчени явления“.

Аксаков заявил злъчно, че „действията на комисията нямат нищо общо с научен експеримент“ и нарекъл станалото недоразумение. Напълно го подкрепили А. М. Бутлеров, Н. П. Вагнер и много други учени.

Забележително е, че провалът пред „комиисята на Цион“ не повлиял изобщо на общия успех на петербургските гастроли на Дан Дъглас Юм.

По време на сеансите всичко било както винаги и както навсякъде.

Дамите падали от възторг в несвяст, а след това пишели на Юм писма. Историята ги е запазила. Не е маловажно, че някои техни части съдържат тайните мечти на дамите, а именно: да захвърлят омръзналия им свят и да последват смирено „приятеля на духовете“.

Техните мъже, висши служители в Руската империя (незапознати с писмата), тресели по време на сеансите еполетите си и блещели очи в духовен екстаз.

Поетите бледнеели и се преизпълвали с вдъхновение. Просветените търговци за пореден път се убеждавали, че „капакът на ковчега“ е само врата към другия свят.

Успехът на Юм в Русия бил пълен. Както впрочем и в Австрия, и в Германия, и във Франция или в Италия.

Експериментът на Цион не можал да намали градуса на възторжената истерия на публиката даже с една хилядна. На Иля Фадеевич веднага му напомнили репутацията на „касапин“ (която честно си спечелил със своите блестящи вивисекции), конфликтите му със студентите, еврейския му произход и лекомислието му донякъде по религиозните въпроси.

Нещо повече, Цион бил обвинен в „материалистическо шарлатанство“ и пълна неспособност да види каквото и да е, излицащо извън рамките на „примитивната физиология“.

Защо разглеждаме именно този пример, като пренебрегваме отчетите и протоколите, в които учени, не по-малко известни от Цион, свидетелстват за чистотата на методите на Юм, за реалността на неговите контакти с духовете?

Само защото при всички други случаи условията за провеждане на опита са се диктували и определяли от самия маг, а при разгледания от нас случай за първи път са използвани методики на обективен експеримент.

Те все още не били достатъчно строги, но като резултат последвал първият фиксиран провал на спиритист.

Евзапия Паладино (1854–1918) била друга суперзвезда на спиритизма.

Евзапия, също като Юм, имала грандиозен успех и в Европа, и в Америка. Различни комисии, сред което и доста авторитетни, една след друга признавали автентичността на нейните способности.

Триумфът бил леко помрачен от това, че през 1895 г. група кеймбриджки професори скептици, сред които Ф. Майерс, а също така Р. Ходжсън, който по това време бил секретар на Американското дружество за психически изследвания, уличили Евзапия в използването на доста груби трикове.

Но привържениците на медиумизма обвинили кеймбриджката комисия в излишна скептичност и отново в „създаване на условия, непоносими за изявата на един толкова изтънчен дар“. Както и в историята с Юм, неприятният прецедент в Кеймбридж не повлиял изобщо на репутацията на ясновидката.

Публиката продължила да се покланя на Евзапия, а нейните противници били просто пренебрегвани, както и една обезпокоителна подробност от биографията на спиритесата: тя доста дълго била жена и асистентка на един много известен цирков фокусник.

Всички точки над „i“ този път били поставени не в Русия, а в Америка, където на Евзапия отново ѝ се наложило да се сблъска със закоравели скептици. Този път в състава на комисията били професорите по физика Робърт Ууд и Огастъс Траубридж, физиологът Хуго Мърстънбърг и лекарят Дж. Д. Кеукенбъс.

Многоопитният професор Мънстенбърг не се заел „да брои духовните нюанси“ или да си губи времето с измерване на милиметрите и сантиметрите, на които магическата енергия на Паладино била способна да мести маси и столове.

Той постъпил иначе.

Мънстенбърг наредил на своя асистент да се скрие под масата, около която щял да протече контролният сеанс.

Разбира се, той пропълзял там незабелязано, когато участниците вече седнали, когато била изключена светлината и наредени предметите, които трябвало да мести извикания от Евзапия дух.

Ситуацията пестеливо, но впечатляващо е описана в записките на Мънстенбърг: „Ние държахме Евзапия за китките, усещахме нейните нозе и въпреки това столът зад нея се помести. Имахме чувството, че се вдига нагоре. Но в същия миг се разнесе оглушителен вопъл. Такъв вик не съм чувал даже в трагичните сцени на Сара Бернар. Евзапия викаше сякаш я колеха. Какво беше станало? Тя не очакваше, че на пода лежи моят асистент, наблюдаващ внимателно нозете ѝ. Той видял, че Паладино освободила ловко крака си от чехъла, с някакво немислимо движение го протегнала назад и започнала да шари с него зад себе си. Тогава той я хванал за петата и тя закрещяла страшно, разбирайки, че са я разкрили“. (H. Munsterburg. Report on a Sitting with Eusapia Palladino. Metropolitan Magazine, 1910 г.)

Вероятно ще ни се стори интересно, че страстният апологет и проповедник на спиритуализма А. Конан Дойл (изхарчил за пропаганда на „общуването с духове“ около 250 000 фунта лични средства), когато пише заключителното, фундаменталното произведение „История на спиритуализма“ (1926 г.), скрива този епизод от кариерата на Евзапия Паладино, като не споменава никъде за него. Въпросният факт сигурно е причинявал болка на сър Артър, който си спечелил заслужено заради своя фанатизъм вестникарското прозвище „Свети Павел на спиритизма“.

Ще отбележим, че не случайно се заехме да разглеждаме само „суперзвездите“ на спиритизма. Техните способности били потвърдени от най-авторитетни учени и писатели по онова време. Ще напомня, че сред поклонниците на Юм и Паладино са били: К. Фламарион, А. Конан Дойл, Седжуик, А. Бутлеров, У. Крукс, О. Лодж, Ч. Ламброзо, Ш. Рише, Скиапарели et cetera.

Но дори опирайки се на тези два случая, ние можем да предположим обосновано, че контролираните медиумни сеанси не са били вероятно място за „съприкосновение на душите на умрелите със света на живите“, а по-скоро състезания по хитрост.

Колкото и да се желае, при контролираните сеанси трудно маже да се намери нещо необяснимо. По-скоро е обратното.

Ние виждаме измама и конфуз.

Мотивацията за измамата е ясна.

Ако измамата успее, човекът, който уж движи с мисълта си предметите, преумножава своята слава и може да увеличи размера на своите хонорари за сеанс. (Евзапия например получавала за всеки контакт с дух по времето на американското си турне през 1909–1910 г. по 125 долара.)

Ако побеждавали учените, тогава успявали да се прославят те и да осигурят за разобличителните си публикации тиражи и известност, иначе казано - и тук мотивацията е малко или много разбираема.

Такава банална причина като че ли се съчетава зле с грандиозните имена на разобличителите.

Но!

Само днес имената на Фарадей, професор Тарханов, Шеврьол, Мънстенбърг, Ходжсън, Хъгсли, Сикорский, Карпентър и други скептици звучат така величествено и христоматийно. А било време, когато всеки от изброените герои на науката бил доста и доста загрижен както за преумножаването на своята слава, така и за размерите на хонорарите за лекции, публикации и изказвания.

Напълно възможно е понякога учените да са се ръководели само от „чиста страст“ към развенчаване на това, което искрено смятали за мошеничество. Подобни прецеденти сигурно е имало, но просто са останали неизвестни никому.

Не ги знаем и ние.

Дори образецът за всякакво безкористие, Дмитрий Иванович Менделеев, движен от, както изглеждало, „чиста любов към науката и света на знанията“, основал знаменитата „комисия от разобличители“, за да дискредитира преди всичко своя стар съперник А. Бутлеров, бивш „покровител на спиритистите“.

Отстрани, разбира се, всичко изглеждало много достойно. Сякаш, откривайки, че спиритизмът има много силни покровители в научния свят, Менделеев е решил, че „срещу професорския авторитет трябва да се действа с професорски“.

Той успял да организира в Санктпетербургския университет специална група, която уж се занимавала с разобличаване на медиуми, а в действителност осмивала и правела на глупак Бутлеров.

Дмитрий Иванович пише: „Заниманията с въртене на маси, разговорите с невидими същества и прочее заплашват да се разпространи мистицизмът, способен да откъсне мнозина от здравия възглед за нещата и да усили суеверието“. (Из „Предложенияе на Менделеев до Физическото дружество към Петербургския университет за учредяване на комисия за разглеждане на явленията, наречени медиумични“, СПБ, 1875 г.)

Комисията на Менделеев, като работила само една година, произнесла, разбира се, присъда: „Спиритичните явления явления са резултат от несъзнателни движения или от съзнателна измама“.

Историята на спиритизма е немислима без Кейт, Лея и Маргарет Фокс. Именно те създали култа към ясновидството и магизма в Америка, като очаровали публиката и породили хиляди последователи.

Като завоювали Щатите, сестрите предприели пътуване по целия свят, появявайки се триумфално пред монарси, дипломати и професори.

Те минали през огнището на десетки научни комисии, които се опитвали безуспешно да ги разобличат.

Славата им била безупречна, а влиянието им огромно. Но... в един прекрасен ден Маргарет Фокс седнала и написала признание. Тя описала с поразителни подробности спиритичните подвизи на трите сестри. Нейното описание не оставяло никакви съмнения, че всичко, с което Фокс поразявали въображението на публиката и учените било мистификация и мошеничество.

Признанието на Маргарет Фокс било доброволно, документирано и публикувано в „Ню Йорк уърлд“ на 21 октомври 1888 година.

Според други данни през този ден Маргарет представила саморазобличителен сеанс в залата на Нюйоркската музикална академия.

Нещо повече, след публикацията Маргарет направила още едно турне по Америка, но този път вече за разобличаване на спиритизма.

Това обаче, дори да е красноречив, все пак е единичен случай.

Той също не дава основания за окончателни изводи, защото след известно време Маргарет Фокс опровергала доста истерично своето саморазбличение. (По това време тя, както и Паладино, злоупотребявала с алкохол, преживявайки същественото намаляване на хонорарите.)

Интересно е, че самият смисъл на общуването с духовете по правило не се анализирал.

Отричал се или се приемал фактът за възможността да се водят преговори с „другия свят“, но стилът и съдържанието на репликите, които изричали духовете, почти не се обсъждали.

За първи път на тази страна на въпроса обърнал внимание психиатърът И. А. Сикорский, който отбелязал, че „това, което духовете успяват да съобщят на спиритистите, е съвсем посредствено или дребнаво“.

В книгата си „Основи на физиологията на ума“ (1877 г.) У. Карпентър отбелязва, че заявленията от отвъдното, които чуват участниците в сеансите, „са пример за най-пошло и безсъдържателно бърборене“. Характеризирайки съобщенията от оня свят, Е. Тейлър се изразява още по-точно: „Начинът на мислене, езикът и произношението съответстват винаги на умствени качества на медиума“. Той отбелязва също така пълната безсмисленост на съобщенията, даже ако те звучат от името на извикан „дух“ на „философ, моралист или велик държавен деец“.

Това е важно наблюдение, говорещо за много.

Но още по-важно е, че никой от извиканите духове никога не можел да говори или да пише на родния си език. Жители на най-древни епохи, асирийци, финикийци, старовремски индуси, гърци и римляни, говорели чрез устата на извикалия ги спиритист винаги на езика на спиритиста и на никакъв друг.

Най-драматичен пример за това странно свойство на духовете е конфликтът между Хари Худини и близкия му приятел Артър Конан Дойл.

Какво се случило?

Съпругата на А. Конан Дойл, смятана за много силен медиум, провела специално за Худини, който тъгувал за своята починала майка, спиритичен сеанс, за да го свърже с нея.

„Семейство Дойл било убедено, че контактът ще се осъществи, но Худини само се ужасил от очевидната измама. Защото по време на сеанса мисис Дойл, като медиум, получила написано на английски език дълго писмо от майката на Худини. Но Худини помнел прекрасно, че майка му знаела само немски език и малко унгарски... Семейство Дойл се опитало да се оправдае, но Хари Худини скъсал с двамата всякакви отношения“ (Ernst B. M.L.& Carrington H. Houdini and Conan Doyle: The story of a strange friendsip, 1932 г.)

Вероятно под влиянието на тази именно история Худини започнал „лов“ на спиритисти, екстрасенси, медиуми и целители. Знаейки практически целия арсенал на илюзионизма, той разобличавал лесно всякакви паранормални явления, доказвайки, че един или друг ефект на „присъствие на духове“ се обяснява с технически или манипулативни трикове, известни добре на професионалистите. (Houdini on Magic, eds Gibson W. B., Young M. N. New York, Dover, 1953 г.)

Авторитетът на блестящия фокусник, „посветен във всичко“, умножен с безпощадността на Худини „към шарлатаните“, обезобразил доста физиономията на спиритизма.

Неговите разобличения на говорещите с духове били така убийствени, че даже в доста елейната „История“ на Дойл се намерило местенце за ядовити редове по отношение на бившия приятел: „Трудно е да се каже кое е по-неприятно: фокусникът Худини с неговите абсурдни и невежи теории за мошеници или... (по-нататък следва не напълно разбираемо оплакване от учените, които разобличават духовността).

Но историята с Худини се случила малко по-късно, почти към края на епохата на спиритистите, когато според официалната статистика привържениците на спиритизма не наброявали повече от пет милиона в целия свят.

А в началото на ХХ век медиумите не се предавали.

Те се подлагали с удивителна готовност на проверки, предлагайки се на най-зли и иронични комисии. Само през „инквизицията“ на Менделеев минали почти всички знаменитости на мидиумизма: Клайер, братя Пети, Бредиф и прочее.

Дмитрий Иванович, както се казва, умеел „да поговори от душа“ и изпитанията на Пети завършили (буквално!) с ридания на братята.

Елена Блаватская била разобличена три пъти. Като всяко от разобличенията било убийствено и еднозначно.

За първи път това се случило, когато бялата ръка на призрака, появяваща се „от нищото“ по време на нейните вечери, се оказала обикновена ръкавица, натъпкана здраво с памук и намазана с фосфор. Скандалът бил толкова голям, че Френското спиритично дружество, оглавявано до този момент от Блаватская, било принудено да се саморазпусне.

Втория път бил заловен и задържан безплътн „дух-наставник“, който се появил в най-драматичния момент на сеанса. Оказало се, че това е цирков артист, стар приятел на Елена Петровна от времето, когато и тя работела в Истанбулския цирк.

Третият случай бил още по-неприятен. Верният адепт и привърженик на Блаватская А. Синет признал за наличието на специален персонал, който в нужния момент хвърлял върху спиритичната маса „записки от тибетските учители“.

Но серията провали изобщо не пречела на авторитетните привърженици на спиритизма да пишат за него възторжени произведения.

В Русия с това се занимавал по-специално професор А. Аксаков, който успял в своята книга „Паметник на научното предубеждение“ (1893 г.) да представи за блестящи постижения на медиумите всичките им неуспехи през „комисията на Менделеев“, а тях самите – за страдалци.

Блаватская, въпреки скандалите, успяла да стане знаме и официален идеолог на съвременните магове, да си спечели армия от привърженици, да напише и да издаде множество книги, които се преиздават и изучават до ден днешен.

Извънредно мощно било и общото световно идеологическо осигуряване на култа към разговорите с духове.

Известни са (като минимум) около хиляда фундаментални произведения, утвърждаващи истинността на спиритизма. Техни автори били най-известни философи, психиатри, психолози, химици, антрополози, политици, изобретатели, учени - лауреати на Нобелова награда, и писатели.

В този списък са Артър Конан Дойл, Дж. Артър Хил, Фенимор Купър, К. Фламарион, Юго, Сведенборг, Шопенхауер, Бичър Стоу и даже откривателят на талия сър У. Крукс.

Владелците на различни видове скиптри по това време (в една или в друга степен) се забавлявали с магически сеанси.

Самите те, разбира се, не въртели маси, но покровителствали нежно медиумите. За разпространението и популярността на спиритизма допринасяли почти всички кралски домове, великите князе от дама на Романови, президенти и министри.

Към духовете се обръщали за съвети Линкълн, Франклин, Гладстон, Мадзини, Гарибалди, Франц Йосиф.

В Петербург в края на XIX и началото на XX в. страстен и доста влиятелен проповедник на спиритуализма бил княз Олденбургский.

Трябва да помним, че това е същият човек, който основал, построил и дълго време финансирал Института за експериментална медицина, академично учреждение с безупречна научна репутация.

Но Олденбургский бил знаменит на само със спиритичните си увлечения и със своята благотворителност. Той сам правел опити, като искал да впише своето име в историята на медицината не само като меценат.

По-специално князът разработвал методика за избавяне от остри болки като се поставят краката на пациента върху свиреща латерна.

Със своите вибрации и звуци латерната (според Олденбургский) придавала необходимата скорост на електрическите вълни в тялото на страдалеца, чийто застой предизвиквал чувството за болка.

В привързаността си към спиритизма князът бил непреклонен, щедър и храбър. Вярата му в тържеството на медиумите била толкова силна, че веднъж поканил „да се убеди лично“ и „най-сетне да повярва в живота на духовете“… присмехулника и скептика Ив. П. Павлов.

Павлов (по настояване на мецената) посетил един спиритичен сеанс в Аничковия дворец и без особени усилия развалил вечерта на събралите се там любители на възвишеното.

Направил го по много прост начин – осигурил пълен физически контрол над всички движения на мага.

Тази история се разчула, но резултат от нея било обвинението (точи път на Павлов), че е „безнадежден и примитивен материалист, самото присъствие на когото е послужило за духовно противодействие на отварянето на вратите на тайния свят“.

Павлов, в отговор на репликата за „духовното противодействие“, като се подсмивал, показал маншетите, които му скъсал медиумът, опитващ се в тъмното да измъкне китките си от здравите ръце на Иван Петрович.

№ 12

Привържениците на медиумизма се научили бързо да игнорират всяка неприятна за тях информация, а от началото на ХХ век и да контраатакуват яростно материалистите, превземайки успешно инхормационното пространство.

Барон Худелщубе изумявал публиката, помествайки в своето спиритистко списание свидетелства за това как успял да извика духа на Хипократ, който му дал уникална рецепта за лекуване на остър ревматизъм. (Ще отбележим, че ефективността на рецептата остава под въпрос). Появяват се крайно убедителни автографи, оставени по време на спиритични сеанси от духовете на Юлий Цезар, Октавиан, Ювенал, Абелар и прочее. С други думи, епохата предлага множество трагедии и комедии, но много малко факти.

Мемоарите с признанията на Маргарита, изводите, направени от комисията на Менделеев, остроумните трикове на Цион и Мърсенбърг, ефектните разобличения на Юм и Блаватская (виж предишната статия – бел. П. Н.) са по-скоро белетристика „на тема спиритизъм“, отколкото лабораторен материал за изследване.

Въпреки това и тя дава смътно, но удовлетворително изображение на общата картина. В нея доминират лъжата, фокусите и фалшификациите. Никакво необяснимо и загадъчно нещо в действителността при цялото си желание не можем да видим.

Разбира се, в тази картина ни кара да застанем нащрек много високият процент на „цирковата“ съставка. Почти всички известни, христоматийни спиритисти, основатели на цели направления и дружества, имащи световна слава, така или иначе се оказват (в миналото или в настоящето) свързани с цирковия занаят.

Това се отнася не само до спиритизма, но и до месмеричните практики (животинския магнетизъм), до предсказването по сънища, до ясновидството и прочее.

Някакъв относителен ред за фиксиране на резултатите бил въведен едва в края на първата трета на ХХ век. Чак тогава бил изработен режим за пълен контрол върху „маговете“ и помещението, в което се провеждат сеансите.

По това време горе-долу „магизмът“ за удобство на класифицирането и документирането бил разделен на основни направления: телепатия, ясновидство, проскопия, психокинеза, спиритизъм, целителство, медиумизъм, спиритуализъм и т. н. Тогава били утвърдени окончателно и не много изящните термини, обозначаващи участниците в сеанса: перципиент и индуктор. Перципиент е магът, телепатът, ясновидецът. Индуктор е този, който е подложен на свръхестественото въздействие.

И така, в материала, който ни предоставя ХХ век, можем да потърсим продуктивно реални факти, свидетелстващи „за“ или „против“ наличието на паранормални явления и способности.

Ще отхвърлим всяко оценъчно или интуитивно съждение, независимо от авторитетността на неговия автор.

Признаването на един човек за медиум или за шарлатанин също няма да се взема под внимание, даже ако това е мнение на И. П. Павле вири Херман фон Хелмхолц.

Нашата задача е да отделим само безусловните факти и да оценим тяхното влияние върху фактологичната картина на човешкото мислене. За примери ще вземем най-ярките, признати и знаменити медиуми-екстрасенси, имащи милиони поклонници.

1. Марджъри Крандън (1888-1941) - започва своята кариера на медиум през 1923 година и става много известна с викането на дух, който се казва „Уолтър“.

Освен че хвърлял ефективното предмети, подмятал реплики и дооксвал с пръсти, „Уолтър“ можел да оставя отпечатъци върху парчета от восък.

Включително и пръстови отпечатъци. Без особени затруднения, с най-елементарна дактилоскопия било установено, че част от отпечатъците принадлежат на самата Марджъри, а другата част – на нейния зъболекар и доверено лице Ф. Калвел (C. E. Hansel. ESP A scientific evaluation 1965)

Не е ясно на какво е разчитала Крандън, правейки фокусите с восъка. Дактилоскопията е била вече съвсем обичайна практика. През 1905 година, ако съдим по справка на “Nаtur“, Скотланд ярд е разполагал с картотека от 80 хиляди пръстови отпечатъци. Вероятно и други полицейски служби по света са имали също свои, не по-малки картотеки.

2. Елизабет Кюблер-Рос (1926-2004) – швейцарска психиатърка-медиум, танатоложка, обаятелна и доста учена дама. Основава през 80-те години на миналия век духовно-целителен център, наречен „Приют за безутешни вдовици“.

В това заведение дамите можели да се свържат със „следсмъртните същности“ на своите починали съпрузи по време чрез спиритично общуване, включително и телесно.

Въпреки че починалите съпрузи били граждани на съвсем различни страни, в различна възраст, с различни възгледи, с различно обществено положение и с различна представа за хигиена, у всички дами, осъществили „дълбок мистичен контакт“ с отдавна починалите си съпрузи, била открита една и съща вагинална инфекция.

Полицията, която обърнала внимание на този загадъчен факт, открила скоро, че ролята на множеството съпрузи се изпълнявала от един и същи господин.

А именно от циркаджията Джей Берхем, доверено лице на Кюблер-Рос, който използвал умело пълната тъмнина, задължителна за провеждането на сеансите. Същият този Берхем разнасял и венерическото заболяване. Когато го разобличили, той пояснил, че „същността от отвъдния свят го клонирала за материализиране на срещите“ (Rosenbaum R. Dead like her: How Elisabet Kubler-Ross went around the bend. 2004, J. Grant Discarden science 2006)

3. Питър Попоф – свръхпопулярен ясновидец и целител през 80-те години на миналия век. Не е спиритист в традиционния смисъл на думата, но при публичните си изцеления и сеанси неизменно действа със силата на призования от него „свети дух“.

Попоф проявява невероятна осведоменост за болестите и имената на хора, които изобщо не познава и които са дошли за първи път на неговите духовно-изцелителни сеанси. „Публичните молитви на Попоф бяха необичайно точни и съдържаха имена, медицински диагнози и друга лична информация, получена от светия дух…“ „Стана ясно, че съпругата на Попоф преди началото и по време на сеансите ходи по аудиторията и разговаря непринудено с пациентите и техните роднини. След това съобщава с миниатюрен предавател на съпруга си какво трябва да каже за един или друг пациент. В резултат от което Попоф обявява на хилядите болни свои почитатели точното име, болестта и адреса на конкретен участник“.

Попоф е разобличен с помощта на най-банално радиоизасичане. Уличен в измама, той казва, че е използвал „радиопредавателя като допълнение към силата на светия дух“. (J. C. Smit. Pseudoscience and extraordinary claims of the paranormal 2010)

№ 13

Ние вече обсъдихме ролята на Хари Худини в историята на спиритуализма.

До него можем да поставим също така други илюзионисти разобличители, а именно: Джоузеф Дънингър, Джеймс Ранди, Дарън Браун, Иън Роулънд, Майк Едуърдс, Баначек, Джони Томпсън, Крис Енджъл, Дейвид Блейн и много други.

Всички те в различни времена са развенчавали медиумизма и екстрасензориката, предлагайки за „загадъчните“ явления прости и проверяеми обяснения.

Дънингър по-специално „четял мисли“, „предсказвал бъдещето“, въздействал върху предметите „със силата на погледа си“.

Всички тези сакрални действия, които са ни известни от историята на древната магия, Дъниндгър съпровождал с изказвания, поясняващи, че те са обикновени, доста прости трикове. Той разкривал пред публиката техниката на ясновидството, спиритизма и телепатията, разобличавайки, както сам се изразявал, „паранормалното мошеничество“.

Един от „секретите“ на Динингър

Ще отбележим, че именно професионалистите илюзионисти атакували спиритистите и екстрасенсите при първа възможност Те били „погребалния екип“ на всичките тези практики.

Да си спомним, че и най-амбициозните комисии от учени, преди да бъдат включени в тях илюзионисти, по принцип никога не успявали да открият измамата.

Отнасяйки се към всичко извънредно сериозно, академиците не можели да предположат, че не трябва да се търсят свръхтънки и непостижими явления, а весела, хитра, полирана през вековете измама.

Илюзионистите я виждали и я разпознавали веднага.

Тук си струва да отбележим братята Дейвънпорт, които не могли да бъдат разобличени от експертни колегии, включващи понякога повече от четиридесет професори от Харвард и Кеймбридж.

Освен професорите по време на сеансите в дома на Дион Бусико (американски актьор и драматург – Бел. П. Н.) на „Риджън стрийт“ присъствали и десетки журналисти, гледайки на четири очи за някакъв трик, но също така напразно.

Братята Дейвънпорт, както е известно от техните животоописания (автор Т. Рендъл), отишли в Англия, за да „сразят материализма в собствената му бърлога“. Те хвърлили дръзко предизвикателство на британската наука – и почти я победили.

Скептичният “Дейли нюз“ констатирал през зъби: „Чудесата на тези шутове, тръшнаха Англия на земята“.

Кеймбриджките професори мълчали тъжно, вестниците се подигравали, но никой не можел да намери рационално обяснение на случващото се по време на сеансите.

Братята Дейвънпорт, след като „сразили материализма“ ликували, давали интервюта и канели на балове и тържествени вечери.

И тогава за беда се появил някой си Джон Н. Масклайн.

Той бил професионален, но малко известен фокусник.

Като събрал печалните професори и журналисти, Масклайн леко и непринудено повторил всичко, което потресло науката и пресата на Англия. А след това обяснил публично техниката на триковете.

При това Масклайн отбелязал скромно, че „това са съвсем прости фокуси, на които се наема да научи всеки желаещ за няколко месеца“.

Разобличението било толкова убедително и разгромяващо, че един от братята Дейвънпорт се покаял публично: „Аз съм тук днес, в качеството си на един от основателите на спиритизма, за да го разоблича като абсолютна лъжа от началото до края, като най-кухото от всичките суеверия...“ (Л. Р. Фрум, „Спиритизмът днес“, 1963 г.)

Градусът на трагизма при това отричане бил толкова висок и искрен, че даже злъчния „Дейли нюз“ не си позволил в своята уводна статия задявки и „танци на гроба“. Той се ограничил със следната забележка: „Ако братята Дейвънпорт, след като показаха всичко, което показаха, се бяха сетили да кажат: „вижте колко е просто“, щях да постигнат не само успех и позор, но и уважение в Англия“.

Страстта, с която фокусниците преследвали медиумите, не е много разбираема за страничния зрител, но има просто обяснение. Работата е в това, че „ясновидците“, „телепатите“, „целителите“, „разговарящите с духове“ и „спиритуалистите“ по принцип използвали стандартния комплект от трикове, които били изобретени в цирковете.

„Летящите ръце“, „загадъчното повдигане на предмети“, „огъването на лъжици и ножове със силата на мисълта“, ходенето по водата, вълшебните изцеления и разгадаването на мисли, техниката на левитацията и вентрилоквизмът се практикували още от Кратитен, Теодосий, Евклид и Деотит – полумитични илюзионисти в Древна Гърция.

Те по всяка вероятност не са изобретили фокусите, но именно тези имена е запазила историята. Предшествали ги египтяни, асирийци, китайци и индийци, а самите фокуси се шлифовали и се усъвършенствали в продължение на няколко века, преди да попаднат на пазара и в амфитеатрите на Елада.

Древноримските сатурналии шлифовали магическото изкуство и го предали на панаирите в ранна Европа.

През XVI–XVIII век изкуството на фокуса било доведено до съвършенство от Георг Сабелиус, метр Гонен, Жан Роайе, Йозеф Фрелих, Йоан Боско, Катерфелдо, Исак Фаукс, Джинджел, Паладино и още поне три десетки класици на цирковия илюзионизъм . (Cristopher M. Panorama of magic 1962; Evans H. Magic and its professors 1902; Тривас М., Вадимов А. „От маговете до илюзионистите в наши дни“, 1979 г.)

В ранното средновековие технологията на фокуса остава известна само на тези, които работят по арените, но още през 1533 година Хенрих Корнелий Агрипа издава в Кьолн своето произведение „За окултната философия“, в което на триковете е посветена цяла глава.

През 1771 година Йохан Христиан Виглеб издава книгата „За натуралната магия“. През 1790 година се появява произведението на Х. Хале „Разкриване на тайната на древните магове и чародейци или на вълшебните сили на природата, употребени за полза и увеселение“.

Дори най-беглото запознаване с историята на цирковия илюзионизъм е достатъчно, за да ни убеди, че всички религиозни култове без изключение, включително спиритуализма, а също така целителите и екстрасенсите не са изобретили нито един свой фокус, а само са заимствали репертоарни номера, известни още от времето на Кратитен и Деотит.

Вероятно този малък комплект от умни и ефектни измами е всъщност така наречената „следа на бога“.

Ако това е така, смущаващ е фактът, че „световният разум“, „създателят и повелителят на планетите и плазмите“ е използвал векове наред един и същи чудеса, които можело да се видят по панаирите и в цирковете.

Вероятно трябва да признаем, че претърпяхме поражение: търсехме честно бога, а открихме унила смесица от нотации и фокуси.

Знанията за тайните на цирка рушат днес спиритуализма и екстрасензориката, като не ни оставят надежда да намерим в тях някакъв „свръхестествен фактор“.

Но!

Ако илюзионистите от „евангелските времена“ бяха имали профсъюз, средства за масова информация и тази страст, която е вдъхновявала Боначек и Худини, вероятно днес щяхме да имаме една световна религия по-малко.

Нейната паранормална страна щеше да бъде опозорена, показана като набор от репертоарни трикове, безжалостно разобличена и осмяна. А без нея притчите и нотациите на Христос щяха да си останат просто фолклор, който никога не би завъртял главите даже на робите и пастирите на мулета.

Християнството не е изключение. Същата участ би имала всякаква друга форма на магия, оставаща си в своя премордиален вид или преобразувана на религия.

Виждаме забавна инверсия.

Цирковият трик в съчетание със смях, светлина, грим и кривене, си остава това, което е, иначе казано – най-обикновен трик. Но в съчетание с мрак, патос и темата за смъртта се превръща в доказателство за наличието на световни тайни духовни сили.

Причината за тази инверсия е разбираема.

За мозъка с неговите много ограничени възможности и съответно „орязана“ рецепторика средата не може да предложи голямо разнообразие от възбудители.

А функцията на централната нервна система е да ги търси постоянно, което вероятно кара бедната централна нервна система на homo „да се върти в кръг“, използвайки едни и същи явления за съвсем различни по смисъл дразнители.

Прекрасен поясняващ пример за такива инверсии е двойното използване на бромидрозата.

Бромидрозата, както знаем, е отблъскващо зловоние на пот, предизвикано от естественото му бактериално разложение. Това е многосъставна миризма, в основата на която лежат изовалериановата киселина и продуктите на нитрификацията (окисляването на амоняка).

Бромидрозата може да предизвика рефлекс за повръщане, когато идва от разлагащата се пот на краката, а може да е обект на възхищение, ако идва от скъпи сортове сирена.

Ще отбележим, че и в единия, и в другия случай става дума за една и съща миризма. Нейния химически произход и нейното физиологическо възприемане нямат никакви разлики.

Като имаме предвид, че млякото (основната суровина за производство на сирене) е сложна модификация на потта, запазила с нея (известно) биохимично родство, то се разлага (почти) по същия начин като потта, със същите групи бактерии, по-специално - Nitrosomonas.

Но! Миризмата, идваща от мръсните чорапи, партенки, стелки и пръсти на краката, предизвиква погнуса и включва защитна реакция, а когато идва от сиренето „лимбургер“ или „камамбер“, поднесено върху кристал или фаянс, предизвиква възторг и желание бързо да бъде определена гамата от ароматни интонации.

Като се вгледаме, ще видим, че нашите примери с фокусите и бромидрозата не са уникални.

Цялата култура на homo е препълнена с инверсии.

Трудно е да се каже къде са по-силно концентрирани.

Тя се намира и в двойното възприемане на половите органи, и в „гъделичкащите“ езикови казуси, и в погребалните и юридическите ритуали.

Дамата, извършила орогенитален контакт, гълта без всякакви колебания мъжката сперма. Но ако тази течност ѝ бъде поднесена в чаша заедно с говежди ребърца, ще имаме несъмнената възможност да наблюдаваме цялата мощ на рефлекса за повръщане.

Рицарите кръстоносци на Годфроа дьо Буйон се мажели съвсем привично с изпражненията на папата. Но се оплаквали от миризмата на изпражненията на войниците и оръженосците.

Това ни дава основание да се замислим за колебливия баланс между безусловните и условните рефлекси и пак пак достигаме до знаменития експеримент на Ерофеева.

Но сега ни интересува съвсем различно нещо.

За съжаление, както виждаме, в религиите не могат да се открият „следи на бога“ или поне тези „отпечатъци от неговите пръсти“, които биха ни позволили да съдим за наличието на свръхестествен фактор, способен да влияе на процесите на мисленето.

Невъзможността да приемем сериозно паранормалната страна на култовете, ни освобождава от доверието в техните декларации.

Вероятно магията, както и всичките нейни деривати, е прекалено груба ръкотворна материя. Заради вулгарността на нейния произход тя не може да съдържа това, което търсим.

Но това не означава, че нашето търсене на „бога“ може да се смята за завършено.

№ 14

Както е известно, магията има родна сестра. Метафизиката.

Тя никога не се принизявала да показва фокуси и да събира медни петачета от стари жени. Никога не поемала ангажимента да поучава или да обяснява, предполагайки, че тайните, заложени в основите на света, не се измерват със знания и не се променят с молитви.

Тя с еднаква гнусливост се мръщела, съзерцавайки и религиозните фокуси, и димящите реторти.

Тя не горяла хора на клади и не режела скришом трупове в мазетата.

В самото ѝ име, което в превод означава „това, което е след физиката“, се е разположела доста уютно претенцията за достигане до крайния смисъл.

Това име тя получила съвсем случайно, но то характеризирало много добре домогването на метафизиката до това да бъде извън всичко, след всичко, до всичко и в основата на всичко.

В метафизиката по правило се влюбвали всички разочаровани от нейната достъпна сестрица.

За интелектуалците, като започнем от времето на Симплиций, именно в метафизиката, а не в религията намирало обяснение вълшебството на любовта, музиката, доблестта, римите, затъмненията и великите открития.

Зад всяко жизнено събитие стояла именно тя като някое свръхчувствено, неосезаемо начало на света, което е истинската причина за „чудото“ на мисленето, изкуството, вярата и красотата на природата.

Нейните доводи били силни с това, че никога и никак не се формулирали. Те оставали невидими и безплътни.

За разлика от магията, която обрасла с уязвима фразеология и забавна атрибутика, „надсветовната тайна за началото на битието“ никога не се обличала в никакви конкретни думи и образи. Благодарение на това тя дълго оставала неуязвима за злословието.

Нейната призрачност е, разбира се, очарователна, но ние трябва поне някак си „да опипаме“ предмета на нашето обсъждане. С други думи, нужни са ни поне някакви осезаеми характеристики на тази тайна.

Те, разбира се, могат да бъдат потърсени у Аристотел, но нашата задача не е просто да разсмеем публиката.

Други антични автори също не предлагат нещо разумно.

Европейските адепти на метафизиката – Хегел, Хайдегер, Хусерл, ловейки нейната вечно изплъзваща се същност, трупали една върху друга милиони думи, променяли доста причудливо техния ред, но така и не могли да изведат нито една характеристика на даденото явление.

Търсейки формулировки за нейните смисли, ние нямаме друга възможност, освен да се обърнем към първобитното мислене (като към възможен автор).

Класическата антропология предлага множество негови варианти, но ние се нуждаем от абсолютно примитивния, казано с езика на Леви-Брюл, „домагичен“ и „дологичен“ начин на мислене.

Задачата изглежда неизпълнима, но това не е това не е така.

Наистина, кристална, непомътнена от магизма чистота на представите е огромна рядкост. Безполезно е да я търсим в европейската или азиатската митология.

Но за щастие имаме „родина на всичко и всички“ – Тропическа Африка. Именно там, през 50-те години на ХХ век, Бохумил Холас открил у племената кроу и сенуфо стари представи на човека за свръхестествените начала на света.

Тази находка е сравнима по своята важност за антропологията с откриването на едиакарската фауна за биологията.

Въпреки това тя останала (както много други неща) почти незабелязана и категорично неоценена. Но благодарение на нея ние можем да разберем как би могло да изглежда разбирането за паранормалното, ако не е станало обект на жреческия бизнес.

Според представите на кроу съществува „лишена от образ и облик потенция, наречена Нионсва или Ниесва“. Тя е напълно абстрактна и недосегаема. Контактът с нея е невъзможен. Но именно тя е начало и края на света. (Б. Холас, „Боговете на тропическа Африка“).

Европейската метафизика до шестдесетте години на ХХ век не знаела африканската рецепта за „мълчание и намеци“, но в общи линии я следвали изцяло (без да смятаме несвързаните неща на Хегел – Хусерл – Шелер).

В това виждаме не просто забавно съвпадение.

„Надсветовната тайна“ на метафизиката наистина може да съществува само в режим на необясненост и неформулираност. Нейното очарование е в нейната пълна неопределеност, а нейният език е мълчанието.

Сенуфо разбирали това по-добре от Хегел. Затова техният Кулотиоло е значително „по-метафизичен“ от „световния дух“ на Хегел.

Хегелианството, разбира се, свършило своята работа, но в основни линии Европа изплела паяжината на „неизразимото свръхестествено начало“ дълго преди тиражирането на мъчителното многословие на Георг Фридрих Вилхелм Хегел.

За основна нейна суровина послужили безбройните поетични дрънкулки, а също така мимолетните нюанси и образи на хуманитарната култура.

Като лястовиче гнездо със слюнка тези дрънкулки слепяли самолюбуването в едно цяло. (Както помним, homo желаел страстно да бъде уникално създание, което няма нищо общо с другите животни.)

Много хаотично и небрежно, но у европейците се оформял все пак образът на някаква световна тайна, намираща се над всичко, включително и над науките.

Но растял малкият Давид на точното знание.

От времената на Галилей и Везалий той започнал да върти своята прашка, гледайки изразително метафизиката право в очите ѝ, сияещи с неземна светлина.

Долу-горе от XVI век натам започнала вечната битка между нея и науката. Днес е трудно да се каже кой именно е ударил метафизиката в челото с първия, но наистина болезнен камък.

Може да е бил Бруно, Льовенхук, Свамердам или Бюфон. Днес е трудно да се установи.

Тогава метафизиката се отървала с цицина и кратка загуба на съзнание, но даже не си представяла какво я чака в близко бъдеще.

Ние не знаем съвсем точно каква е била обстановката в тишината на кабинетите, но първото публично изнасилване на тази особа осъществил Жулиен Офре дьо Ламетри. Тъй като обаче към него се присъединил бързо Олбах, изнасилването може да се характеризира като групово.

Уморените енциклопедисти били сменени от Лаплас и Ламарк.

Като свършили своето дело, те отстъпило галантно мястото си на тълпа физиолози.

Които не били склонни към куртоазии и шегички.

Те не люлеели дантелите на маншетите си и не се затруднявали с празни комплименти, както правели техните предшественици. Като се запознала отблизо с Клод Бернар, Иван Сеченов, а също така с Бюхнер, Фог, Молешот, Функ, Вунд и прочее, метафизиката видяла какво е истински кошмар.

Като цяло с нея се подиграли успешно мнозина.

Метафизиката ридаела с поеми и симфонии, зъбела се с платната на Гро и томовете на Кант.

Но осемнадесети век и следващите век и половина били за нея времена на пълен ужас и позор.

Освен серията публични групови изнасилвания тя трябвало да преживее и други екзекуции.

До кръв я надупчили с перата си Хъксли и Тейлър, а Дарвин я нашибал с бастунчето си.

Слюнката от кучетата на Павлов прогаряла огромни дупки в нейните святкащи ризи, а Айнщайн начертал право върху челото ѝ Е=mc².

С други думи, постепенно, но сигурно, с усилията на физици, химици, физиолози, археолози и геолози, метафизиката била изтласкана практически от цялото интелектуално пространство. Процесът не бил лесен, но към началото на ХХ век значителна част от явленията и събитията вече получили просто и лесно за проверяване обяснение.

В лабораториите една след друга се разгадавали загадките на природата, а заедно с всеки отговор загивала и частица от „световната тайна“.

Издъхващата метафизика, спасявайки се от киселините и ланцетите, пропълзяла в първоначалните пластове на времето, в епохата на образуването на планетата и на зараждането на живота върху нея.

Там тя се окопала, съскайки отмъстително, че тайната за възникването на живите същества е недостъпна за познанието, че никога и никаква определеност по въпроса за произхода на живота няма, не е имало и няма да има.

В това амгъловско съскане се долавя добре познатият мотив за наличието на някакви „нефизически свойства“ на нашия свят.

К. Сейгън пише: „запазвало се убеждението не само сред богослови и философи, но и сред много биолози, че животът не се свежда до законите на физиката и химията, че има още някаква жизнена сила, ентелехия, тао, манна, която движи живите същества, вдъхва им живот. Немислимо било да се повярва, че цялата сложност и красота, точното съответствието на формата и функциите в живия организъм се състои във взаимодействието на атомите и молекулите.“ (Carl Sagan, 1996)

В това вероятно има някакъв смисъл. Но, така или иначе, ние сме длъжни да проверим дадената версия, за да решим окончателно за себе си въпроса за някои спорни свойства на централната нервна система.

№ 15

До XVII век теорията за самозараждането на живот от гниещи органични тъкани (autogeneratio или Generatio spontanea) изглеждала толкова очевидна, че не изисквала никакви доказателства. Под автогенерацията успели "да се подпишат" почти всички основни творци на човешкия интелект от Аристотел до Декарт.

За формален автор на тази идея се смята Стагирит, макар че анализът на произведенията, в които са поместени изводи по темата ("За произхода на живота", "Учение за растенията"), показва, че Аристотел само е концентрирал в своите трактати основните научни възгледи на своето време.

Въпреки че при разработката и трактовките на Generatio spontanea е неоспоримо хронологически първенството на египетските и шумерските жреци, а също така на Талес, Анаксимандър, Анаксимен, Хераклит Ефески, Демокрит и Епикур, съществува традиция да се счита за основен неин автор именно Аристотел.

Ще се подчиним (в дадения случай) на традицията, защото първоначалното авторство няма как да бъде определено, а и не е принципно необходимо.

Ще отбележим, че автогенерацията, именно като авторска идея на Стагирит се е интерпретирала и е номадствала по всички късни антични произведения, от Цицерон до Лукреций и Плотин.

В раннохристиянската епоха аристотеловото "самозараждане на червеи, жаби и змиорки в разлагащо се месо, тор и тиня" било узаконено от "бащите на църквата" – Василий Кесарийски, Августин Хипонски и Исидор Севилски.

По-късно апологети на самозараждането станали Тома Аквински и Алберт фон Болщед, а Аристотел бил издигнат в ранг praecursor Christi in rebus naturalibus (предшественик на Христос по въпросите на естествознанието).

Много е подозрителна покорността, с която църквата приела откровено езическата идея.

Но историята с приемането на идеята за самозараждането от "светите отци" не е толкова проста, колкото изглежда днес.

Да разгледаме внимателно дословните цитати.

По-специално Исидор Севилски е автор на следния пасаж: "пчелите се образуват от разлагащо се телешко месо, хлебарките от конско месо, скакалците от месо на мулета, скорпионите – от морски раци" ("Etimologicon, sive de originibus"), а Августин Блажени пише: "Много съвсем малки животни не са били създадени явно на петия или шестия ден, а са се появили по-късно от гниеща материя".

Тома Аквински в своята "Равносметка на теологията" ("Summa theologiae") убеждава читателя, че: "Ако даже се появяват нови видове, то те потенциално са съществували преди това, което се доказва от факта, че някои животни се образуват от гниенето на други животни".

Лесно е да се забележи, че тези реплики на са напълно съгласувани с библейската картина на създаването на света, където автор и производител на всички форми на живот е без изключение само бог.

Разбира се, в библейските книги има малки фрагменти (в 20 ст. на I гл. и в 19 ст. на гл. II от книга Битие и в 8–9 ст. на 14 гл. от Книги Съдии), които при много голямо желание могат да се изтълкуват като свидетелство за образуване на пчели от труп на лъв, а на птиците, полските животни и рибите от "земя и вода", но адресацията на бащите на църквата към толкова нееднозначни стихове не е нещо повече от търсене на "теологична вратичка". По същество това е опасно балансиране на ръба на ереста, конфликт с магистралния смисъл на библейското предание. Подобни волности (като се има предвид агресивността на епископата, вселенските и местните събори, а също така вярващите тълпи) биха могли да струват скъпо и на Василий, и на Августин и на Исидор, и на Тома, като имаме предвид, че те са получили титлата "бащи на църквата" и сакралността на имената си едва посмъртно.

Възниква въпросът защо създателите на християнската идеология са поемали този риск.

И тук са възможни две версии на отговора.

Versio I.

По времето на блажения Августин (IV–V в.), на Василий Кесарийски (V в.) и на Исидор Севилски (VI–VII в.) е била все още жива гръцко-римската наука, предлагаща своето виждане за света.

То се различавало съществено от местните представи на древните евреи, фиксирани в Библията.

Между силата на античното знание и библейската догматика се появила конкуренция. Църквата не можела да победи честно в тази борба, а с права да унищожава учените заедно с техните произведения още не разполагала. (Регулярните изгаряния на инакомислещи били тогава само мечта.)

Разбира се, и по времето на ранното християнство църквата се опитвала да мери сили в полемика с науката.

И тогава още аргументите на астрономите и математиците губели убедителност пред главния довод на християните – " igni ferroque" ("огъня и меча").

Това виждаме от примера с (доста вероятното) физическо премахване на Целс и Порфирий, с (несъмненото) убийство на Хипатия и с унищожаването на множество антични книги. (Последното е неоспорим факт.)

Образец за тържеството на благочестието над знанието е успешното изгаряне на Александрийската библиотека от епископ Теофил през 391 г.; закопаването на книги по нареждане на набожния император Валент; унищожаването на "всички книги от дохристиянския период като оскърбителни за християните", извършено през 590 година по разпореждане на папа Григорий Първи.

Разбира се, това били впечатляващи, но все пак локални успехи. Ще признаем очевидното: през V–VII век фундаменталната класика на науката била все още костелив орех за църквата.

Защо?

Първо, поради огромния брой "списъци" с книги на Аристотел, Епикур et cetera, за чието унищожаване християните нямали физически възможности.

Второ, поради липсата на някаква своя ясна концепция за произхода на живота.

Нито Августин, нито Исидор, нито Василий са имали представа колко тотална ще бъде властта на църквата от IX век нататък.

Ако са можели да предвидят бъдещите възможности на своята организация, вероятно нямаше да хитруват и да търсят "вратички" в библейските текстове.

Но Исидор, Августин и Василий по всяка вероятност са предполагали, че конкуренцията с науката може да бъде дълга и драматична.

Ориентирайки се в съвременната им реалност, първите църковни идеолози предприели разбираеми защитни мерки, сключвайки с науката формален мир и навеждайки отчасти глава пред нея.

Ако приемем справедливостта на нашите съждения, всичко си идва на мястото и загадъчната ерес на бащите на църквата получава изчерпателно обяснение.

И така.

За да придадат порядъчност и конкурентоспособност на своята рожба, първите творци на теологията трябвало "да обтегнат" племенните и крайно провинциалните текстове на Библията върху някакъв научен скелет. Да използват за това можели само античните знания и затова… направили дълбок поклон пред Стагирит и неговата теория за самозараждането, поставяйки Аристотел над бога и Мойсей. В това имало малка, но много конструктивна хитрост, сваляща частично от християнството обвиненията в диващина и провинциализъм.

Versio II.

Втората версия ще прозвучи малко фантастично, но ние нямаме никакво право да я изключваме.

Съвсем възможно е откритото пренебрежение спрямо библейските смисли да е било предизвикано не от конюнктурни и стратегически съображения, а от силно иронична оценка на мирозданието "според възгледа на Мойсей".

Да, имената на Исидор Севилски, Василий Кесарийски, блажения Августин и Тома Аквински са станали днес синоним на ограниченост и фанатизъм.

Но!

Да не забравяме, че времето е крива и мътна лупа. Никой не може да се състезава с него в способността му да изкривява всеки факт и образ.

Може би тези хора са били наистина смелчаци, още тогава застанали на страната на знанието, истински гностици, които тъчели многоцветното платно на високата теология за себе си и за подобни на себе си единици, оставяйки църковната маса на библейския примитивизъм.

Ще отбележим, че бащите на църквата не обсъждали антогенерацията на по-сложни същества. Опасността от подобни размисли била прекалено голяма и очевидна. Библията поставяла категорично "авторското право" за създаването на по-голямата част от животинския свят и на човека в ръцете на бога. Тук вратички за идеолозите на християнството, принудени "да пригодят" леко Светото писание към Аристотел (и отчасти към Платон и Епикур), нямало. Но това изобщо не било необходимо. Всеобясняващият принцип на автогенерацията на живота в органични субстанции бил достатъчен, за да се изгради удовлетворителна картина на сътворението на света. Тя можела да бъде използвана в изследванията, без, разбира се, да се преминават незримите граници, обозначени в съчиненията на бащите на църквата, но като се приема, че е някакво универсално ключе за всички загадки на първоначалното формиране на живота.

Ще кажем, че търсенето на емпирични доказателства за самозараждането на организмите е изглеждало винаги излишно.

Бейкън, Галилей, Коперник, Хук, Картезиус и други приели идеята без възражения и я използвали като някаква "вечна истина". Разбира се, без почти да преминават границите, начертани от "бащите на църквата".

Френсис Бейкън (1561–1626) давал по-специално за пример самозараждането на магарешките тръни в земята, а Робърт Хук (1635–1703) настоявал, че така се появяват всичките видове гъби и плесени.

През XVI век Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм (Парацелз) нарушил рязко "правилата на играта", като разпространил принципа на Generatio spontanea от низшите форми на живот върху човека. Той пише: "Вземи известна човешка течност и я остави да гние в запечатана тиква, след това в конски стомах четиридесет дена, докато не започне там да мърда, да живее и да се движи, което лесно може да бъде забелязано. Полученото нещо не прилича още на човек, но е прозрачно и без тяло. Ако след това обаче внимателно, ежедневно и благоразумно го храним с човешка кръв и го държим в продължение на четиридесет седмици при постоянната и умерената температура на конския стомах, ще се получи истинско живо дете, но много малко" ("De natura rerum").

Днес този пасаж от Парацелз ни напомня фантастиките на Бош, зараждането на хомункулни мечти и на откровено мракобесие.

Но днес.

В годините, когато Парацелз го пише, това откровение е еталон на научност и свободомислие. Декларирайки възможността да се създаде в лабораторни условия "малко прозрачно човече", Хохенхайм не само нарушава границите на допустимото за науката, но и "атакува челно" бога.

Хомункулизмът (колкото и смешен да изглежда днес) отнема на божеството прерогатива да създава не само нисши, но и висши форми на живот, поставяйки с това под съмнение ролята на свръхестествената сила в мирозданието.

Парацелз платил за своята волност само с изгнание. Мекотата на това наказание има, разбира се, своята любопитна история, но тя засяга слабо обсъждания от нас въпрос.

А волната постъпка на знаменития лекар и алхимик не навредила изобщо на концепцията за самозараждането. Тя продължавала да живее, да владее умовете и да служи за основа на научния мироглед по това време.

Към VII век авторитетът на идеята бил толкова голям, че опитите на доктор Ян Батист ван Хелмонт (1580–1644), които направил с потно бельо и пшеница, били приети с уважение, но малко недоумяващо.

Repeto, самозараждането било приемано за толкова безспорен научен факт, че емпиричната проверка на неговата истинност изглеждала странно.

В какво се състоял опитът на Ван Хелмонт, който имал превъзходна научна репутация на лекар, химик и освен това на специалист по хранене на растенията?

Ще напомним, че почтения доктор натъпкал в глинени гърнета своите мръсни, подгизнали от пот ризи, които посипал с пшенични зърна, и след няколко седмици получил сред тази субстанция "самозародили" се мишки от двата пола.

Ще цитираме самия доктор: "Ако натъпчете в открито гърне долно бельо, пропито с пот, и добавите там известно количество пшеница, след около двадесет и един дена ще почувствате промяна на миризмата, защото закваската, която се намира в бельото, прониква през пшеничената обвивка и превръща пшеницата в мишка" (Van Helmont J. B. Ortus medicinae, 1667 г.)

Успехът от експеримента бил несъмнен. Представите на науката и теологията за произхода на живите организми се потвърдили от писъка на осемнадесет весели мишки.

Ако не бил този малък триумф на холандския учен, вероятно старата теория на Аристотел е щяла да си поживее безгрижно още петдесет години.

Но!

Именно от мишките на Ван Хелмонт започнало разпадането на "вечната истина за самозараждането".

В съответствие със законите за развитието на науката, успехът на Хелмонт подтикнал доктор Франческо Реди (1626–1697) към ответен експеримент с гнило месо и мухи.

Трябва да напомним, че Реди бил последовател и ученик на Харви, който се отнасял доста скептично към "вечната истина".

Реди поставил гнило змийско месо в отворен съд и много скоро открил там множество самозародили се червейчета, които след време се превърнали в мухи.

Тук той би могъл да се успокои и да свали шапка пред мишките, Аристотел и Исидор Севилски, но Реди бил крайно педантичен лекар и решил да провери своя експеримент "в чист вид".

Този път той взел два съда и поставил там еднакво прогнили парчета месо, като покрил плътно единия съд с муселин, затваряйки по този начин достъпа до него за всякакви насекоми.

В затворения съд, естествено, не се зародили "червейчета".

Реди заподозрял, че "вечната истина" не е безспорен научен факт. Той повторил многократно опитите, публикувал резултатите от тях, заслужил славата си на разрушител на фундаменти и, разбира се, бил атакуван от защитниците на автогенерацията.

Скоро забавният спор на двамата педанти се разраснал до мащабите на общоевропейска научна дискусия, в която били въвлечени авторитети като Марчело Малпиги (1628–1694), Антони ван Льовенхук (1632–1723), Ян Свамердам (1637–1680) и Пиер Гасенди (1592–1655).

Льовенхук критикувал Реди, пояснявайки снизходително от висотата на своето величие като "микроскопист № 1", че форматът на зародилите се в затворения съд организми е бил прекалено малък, за да се види без вълшебните стъкла.

Но позицията на Льовенхук не се отличавала с отчетливост и еднозначност. Тя по-скоро се променяла по естествен начин под влиянието на наблюденията и размислите. В свое писмо до Лондонското кралско дружество той пише: "Наблюдавайки удивителния промисъл на природата, благодарение на който се появяват тези "малки животинчета", способни да живеят и да продължават своя род, ние трябва да се смутим и да си зададем въпроса: нима все още има хора, които се залавят за старото убеждение, че живите същества могат да се зараждат в резултат от гниене?" Както виждаме, тук Льовенхук по-скоро подкрепя Реди, отколкото му опонира. С други думи, основен шум предизвикал самият факт от участието на великия микроскопист в дискусията, а не неговите променящи се позиции.

Абат Гасенди, който по това време бил един от властелините на мисълта, декларира пламенно постулатите на Стагерит за самопроизволното зараждане на живота в урината, оборската тор, труповете и потта, а по-нататък (след като все пак бил философ) обогатил идеята с размисли за тънкостите, характеризиращи механиката на автогенерацията.

В „De terrenis viventibus seu de animabilus“ Гасенди описал подробно процеса на самозараждането, като добавил, че новообразуваните организми получават душа от остатъчната душа, запазила се в трупа, който ги поражда.

Скептичният Свамердам, прецизен изследовател на анатомията и физиологията на инсектите, опровергал публично Гасенди и Ван Хелмонт, наричайки идеята за автогенерацията „глупава и недостойна даже за подигравки“. (Между другото, той не доказал изобщо своето убеждение експериментално, а се основавал само на опита си на морфолог и на разбирането за сложността на зародишния процес).

Към края на XVII век диспутът станал по-суров и по-мащабен.

Ситуацията се подгрявала усърдно от Реди, който изчерпал своите доводи, но запазил и на стари години дарбата да се подиграва изтънчено със „самозараждането“.

Дж. Нийдъм (1713–1781), прелат и естествоизпитател, се надсмял над покойните по негово време Свамердам и Реди, след което със серия експерименти затвърдил доводите на Гасенди и другите привърженици на автогенерацията. С което заслужил благосклонната оценка на самия Ж.-Л. Л. Бюфон (1707–1788), който също се изказвал в подкрепа на generatio spontanea.

Бюфон, между другото, не се главоболял с никакви доводи, предполагайки, че величието на личността му превръща автоматично всяко негово убеждение в неоспорима истина.

В отговор Лазаро Спаланцани (1729–1799) дръзко, красиво и безупречно „смлял“ с доказателства всичките доводи на привържениците на Нийдъм, Гасенди и Ван Хелмонт, разяснявайки природата на грешките им при експериментите. Громейки теорията за автогенерацията, Спаланцани покрай другото, но доста иронично засегнал и великия Жорж-Луи Льоклерк, предизвиквайки у директора на Кралската ботаническа градина пристъп на разбираема ярост.

Нийдъм, разбира се, „пламнал научно“, иначе казано - обявил, че Спаланцани е „невежа“ и „шарлатанин“, а след това отговорил с цяла серия експерименти, с които потвърждавал своята правота.

В своето авторитетно произведение за науката (“Discarden science“, 2006 г.) Джон Грант изказал увереността си, че „Нийдъм е използвал популярния научен метод, с който винаги може да се поправи почти всяко неприятно положение: излъгал е за протичането на експериментите“. Нийдъм е изобщо силна и недооценена фигура. В научния свят по това време го наричали „човекът червей“ заради страстта, с която изобразявал живота на най-простите организми в своето произведение „За новите микроскопични открития“ (1745 г.). За боевия характер на Нийдъм свидетелства дългата му полемична война с Волтер. В историята на науката той влязъл благодарение на отправеното към Волтер изречение: Според вас моралът е доста незначително нещо и трябва да бъде подчинен на физиката. А аз казвам, че физиката трябва да се подчини на морала“.

Постепенно темата се разгаряла все по-силно и към началото на XIX век в дискусията се оказали въвлечени Ж. Б. Ламарк, Волтер, Ф. Дюжарден, Ф. Пуше, Ж. Л. Гей-Люсак, Ж. Дюма, Дж. Тиндал, Г. Бестиан и още много зоолози, химици, физици и биолози от по-малък „калибър“.

„Самозарожденците“ се защитавали мъжествено, но Теодор Шван (1810–1882), а след него и Луи Пастьор (1822–1895) поставили най-сетне точка на спора, като доказали окончателно невъзможността за самозараждане на живи организми в органични субстрати.

Пастьор написал: „Никога повече доктрината за самопроизволното зараждане няма да се съвземе от смъртния удар...“ (Vallery-Radot R. The life of Pasteur 1960)

Ударът, както се изяснило по-късно, не бил смъртоносен, но феноменалната с педантизма си серия от опити на Пастьор осигурила все пак на противниците на generatio spontanea решителна победа.

Но веднага щом победата над „вечната истина“ била извоювана, се появил страшният за естествознанието въпрос: а как се е зародил животът?

Страшен бил с това, че съдържал намек за неизбежността на някаква свръхестествена сила, явно намесила се някога в процеса на мирозданието.

Ще отбележим проницателността на теолозите, които от средата на XIX век следели внимателно схватката между „вечната истина“ и научното естествознание.

Явно ги забавлявала страстта, с която натуралистите унищожавали идеята за самозараждането.

Още преди Пастьор да сложи „финалните точки“, мистиците започнали да злорадстват, предсказвайки, че в резултат от цялата експериментална работа науката сама ще достигне до признанието, че да сътвори живот е можело само същество, което стои над природата.

Приблизително това станало в последната трета на XIX век.

За учените волнодумци, положили значителни усилия за разгромяването на религиозните идеи победата над принципа за самозараждането имала доста горчив вкус.

Нямало на кого да се оплачат - науката сама си изкопала този гроб.

След крушението на generatio spontanea станало ясно, че в продължение на много векове именно тази теория е била „научна“, насочена към законите на природата, а не към мистиката.

След нейната „кончина“ се появило усещането, че не съществува нито една „зацепка“, нито една нишка, която да поведе към някакво рационално и проверяемо обяснение за появата на живота върху древната земя.

№ 16

Доказаната от Пастьор възможност за произход „на живото само от живо“ означавала само едно: първо звено в цялата жизнена верига е бил мощен, високоорганизиран и надарен със способността за безкрайни съзнателни трансмутации начален организъм.

За да се даде възможност за развитие на цялото многообразие от органичен живот, той би трябвало да се раздроби на десетки хиляди различни начала, да даде живот на всичките видове и „да се събере в едно“, за да наблюдава и направлява развитието.

Тук наистина замирисало на бог. При това на такъв, какъвто не било способно да създаде никое религиозно въображение.

Никога още през цялата човешка история божествената реалност не била толкова ярка и убедителна.

Особено важно било това, че дошлият от колбите, дефлегматорите и изпарителите бог на Пастьор нямал нищо общо с фантазиите на култовете. Скроен по моделите на най-висшата метафизика, той бил много „научен“ и стерилно чист от жречески спекулации.

В книгите по история на науката този момент се характеризира деликатно като „криза на естествознанието“. Но това било повече от „криза“. Това било катастрофа.

О науката триели публично краката си тълпи „субективни идеалисти“, хегелианци, астролози, метафизици, спиритисти, виталисти и просто религиозни фанатици.

Безчетни личности като Достоевски, Авенариус, В. Соловьов, Вайсман, Де Фриз и Коржинский си отмъщавали на естествознанието за годините унижение на религиозната вяра и за разбиването на митовете.

Положението било крайно неприятно. То се задълбочавало и от това, че практически всички открития на науката били вече обърнати срещу самата нея.

Ще поясним.

Точната възраст на планетата, разбира се, бил все още неизвестен.

Но!

През XVII век ученикът на Нютон Едмънд Халей определил, че Земята е на 10 000 години. Малко по-късно Жорж Луи Льоклерк дьо Бюфон посочил 74 832 години от момента, когато откъснал се от Слънцето протуберанс образувал планетното тяло на Земята.

През 1862 година лорд Келвин посочил, че нашата планета е на възраст четиридесет милиона години.

През 1811 година сър Артър Холмс назовал цифрата 1,64 милиарда години.

Ceretum, скоро станало ясно, че Земята е още по-архаично формирование, отколкото се струвало на Келвин или даже на Холмс. (Откритите от Ф. Соди през 1913 година свойства на оловните изотопи, позволили да се внесе още малко яснота за нейната възраст.)

Представянето на все повече и повече нарастващи цифри предизвикало забавна паника сред естествениците. (Тогава те още не разбирали, че именно огромното пространство от време, простиращо се от момента на образуването на планетното тяло до палеозоя, ще се превърне в основна подсказка за разгадаването на тайната, съпътстваща появата на живота).

Към началото на ХХ век днешната (относително точна) цифра на земната възраст (4,75 милиарда години), разбира се, още не е прозвучала.

Но вече се е обозначила картината на катархайския (хадейския) еон и на ранния архай.

Това, без съмнение, бил строго минерален, безкислороден, високотемпературен свят, напълно беззащитен пред жарещото го късовълново слънчево излъчване.

Изглеждало, че върху ранната земя не е имало място за никаква форма на живот.

Последният „гвоздей в капака на ковчега“ на природната идея забила тогавашната геология.

Ще отбележим, че тя винаги е била мощен и верен съюзник на научното свободомислие. Затова именно нейното свидетелство било възприето най-драматично.

Геологията изпълнила честно своя дълг, стратифицирайки слоевете на земната кора и стигайки до извода, че „към архайската група се отнасят масите гнейс, слюдени шисти, филити и така нататък; както и кристалните шисти, които заедно с мрамора и кварцита лежат на голяма площ под древните породи на кембрийската система; до днес в тях не са намерени остатъци от животни или растения“ (М. Нермайер, „История на Земята“, 1903 г.).

Академичният сборник "Научни резултати", т. II, стр. 701 (1911 г.) отбелязва пораженческите настроения на натуралистите по това време: "Няма съмнение, че всичките по-нататъшни опити да се намерят в дълбините на гнейсошистовата земна броня някакви остатъци от родствени на нас "въглеводородни" организми е обречена на безплодие".

Едиакарските (късноархайските) организми още не били открити, но даже тяхното откриване би могло да премести само малко (със 100 милиона години) навътре във времето демаркационната линия, която в съзнанието на учените от XIX век разделяла "мъртвата" от "живата" епоха в историята на Земята.

Положението вероятно би могло да се промени частично от знанието за истинската възраст на биологичния живот, за това, че първите екзоглифи, иначе казано - биогенни утайки, молекулярни изкопаеми и археи се съдържат в пластовете утаечни породи, формирали се през сидерийския период на протерозоя, тоест преди 2,5 милиарда години, а първите цианобактерии - в породите на палеоархайската ера, образували се преди 3,5 милиарда години.

Но за да може в зеленокаменните пластове на Барбертън (Южна Африка) и на Стрели пул (Западна Австралия) за де открият следи от цианобактерии, е необходимо преди всичко точно знание за това, че трябва да бъдат търсени там.

А това знание можело да се основава само на силна и доказана теория, обясняваща неизбежността на плавния и естествен прехода на материята от минерално-химично в органично състояние.

Трябвало разбиране за това, че животът е непрекъснат химически процес, а разделянето му на "мъртва" и "жива" природа не е повече от недоразумение, натрапено на науката и погълнато слепешком от нея.

Такава теория в началото на века, разбира се, не съществувала.

Но!

Този, на когото предстояло да я формулира, скоро щял да носи фуражката на гимназист. През 1900 година обаче бъдещият академик Опарин бил само на шест години и повече се интересувал от ловене на шарани, а не от кризата на световното естествознание.

Вторият създател на теорията за абиогенезата, Джон Бърдън Сандерсън Холдейн, навършил по това време осем години. Величието на оксфордските зидове, сред които се родил и израснал, разбира се, вече му било повлияло.

Той асистирал на своя знаменит баща, физиолога Джон Скот Холдейн, миел много ентусиазирано епруветките и дори разглеждал алвеоли in vitro, но към теорията за абиогенезата още "не бил протегнал" ръце.

Бъдещият нобелов лауреат Харолд Клейтън Юри, на когото предстояло да докаже експериментално истинността на част от теорията, през 1900 година станал на седем години и вече си бил спечелил репутацията на двойкаджия и хулиган. Почти цялото му време било заето с това да слуша назидания и да измисля начини да се спаси от поредното шамаросване.

Систематизаторът на теорията за абиогенезата, победоносният академик Джон Дезмънд Бернал, бил току-що заченат и съответно бил ужасно зает с преминаването на ембриогенезните етапи.

Границата между двете столетия той посрещнал по всяка вероятност още без очи, опашка и хрилни цепнатини. Неговото жизнено и научно пространство било строго ограничено от стените на матката, така че изобщо не можел да повлияе на драматичните събития в научния свят.

А пък професор Мартин Герард Рутен, комуто предстояла да даде на теорията фундаментални геологически доказателства, през 1900 година даже не бил заченат.

Минимум петнадесет години трябвало да минат до раждането на Ф. Крик, Дж. Уотсън, А. Корнбърг, М. Ейген, М. Уилкинс, М. Калвин, М. Перуц и Дьо Дюв - нобеловите лауреати, чиито изследвания позволяват да се отхвърлят старите определения за "живота".

Благодарение именно на тях станало възможно да се разшири принципно това понятие и да се признае, че всяко междуатомно взаимодействие е вече "живот", независимо какъв е неговият резултат - прости химически реакции или сложни организми.

Alias, по едни или други причини цялата тази великолепна компания не можела изобщо да участва в сраженията между знанието и метафизиката.

По тези времена преимущество имали мистиците.

Те превъзхождали натуралистите по брой и сплотеност. На тяхна страна били общественото невежество, църквата, философията, психологията, литературата, изкуството и... голяма част от науките.

По-специално - физиката, биологията и геологията (според състоянието си за онова време).

Разбира се, с откриването на нови значения за възрастта на планетата библейската представа за създаването на живота окончателно се разпаднала на прах.

Но, (както помним) на креационистите, теолозите и виталистите им оставала в ръкава тяхната вечна метафизическа карта - някаква свръхестествена намеса в историята на планетата. Да, тя явно не е такава, каквото я описва Библията, но някъде преди камбрия, тя, без съмнение, се е осъществила.

Тази „някаква намеса“ била много удобен аргумент. Тя била неопровергаема, непроверяема и недоказуема. Тя не следвала от нищо и не водела до нищо. Невъзможно било нито да се оспори, нито да се формулира.

Тя, разбира се, можела да бъде подигравана, можела да бъде отричана, но никакво друго обяснение за „мълниеносната“ смяна на пълната безжизненост на архая с камбрийското изобилие, освен „намесата“, тогава нямало и изглеждало, че никога няма да се появи.

Богът на Пастьор подхождал великолепно за ролята на метафизически творец на живота.

Любопитно е, че в случая (почти) се повторила традиционната религиозна схема на „изпълненото пророчество“.

Появата на такъв именно бог, както се оказало, била предсказана. И не от кого и да е, а от самия Декарт.

Картезиус (Декарт на латински - бел. П. Н.) няма никаква кратка и разбираема формулировка на това свое „пророчество“, но ето че Паскал, който го проучил по-старателно от останалите, успял да я изведе: „Аз не мога да простя на Декарт следното: в цялата си философия той би минал съвсем успешно и без бог, но не съумял да се сдържи и да не го подбутне, като го накарал да пусне световната машина в движение. И след това нямал повече никакви отношения с него“ (Pascal. Pensees. Paris 1852, p. 41)

Малко по-късно бог, слабо подобен на "декартово-пастьоровия", се появил още един път, изплувайки от квантовата теория. Но неговото съществуване също не било дълго. Разяждащата интелектуална среда през 30—60-те години на ХХ век разтворила и него.

Какво имаме предвид.

Ще припомня.

Образът на "котката на Шрьодингер" "пропълзял" далече зад пределите на физиката, като се превърнал в модерна словесна играчка.

Едновременно с това е трудно да си представим, че има нещо по-злощастно от тази "котка". Шрьодингер искал много да създаде образ на взаимоотношенията между квантовата и "класическата" реалност, но точно тук не успял.

Дълбоката неистинност на предложения от Шрьодингер образ заставя Хокинг да признае: "Когато чувам за котката на Шрьодингер, ръката ми посяга за пушката".

И въпросът не е само в Ервин Рудолф Шрьодингер.

Неговото значение и неговият авторитет са извън всякакво съмнение. Но въпреки това да създаде удовлетворителен словесен образ на квантовата парадоксалност се оказало и за него не по силите му.

Защо?

Отчасти на този въпрос е отговорил друг творец на новата физика, Ричард Файнман. В книгата си "Квантовата електродинамика - странна теория за света и веществата" той признава, че сме обречени "да употребяваме обикновени думи в необикновено значение".

Б. Бова пише: "еволюцията не ни е подготвила в достатъчна степен за разбирането на такива неща като квантовата физика и изкривяването на пространствено-времевия континуум, даже възрастта на Земята е сложна за възприемане, да не говорим за възрастта на вселената... Метафорите помагат, но те не са нещо повече от патерица и в повечето случаи само подчертават ограничеността на нашето въображение".

Квантовият биохимик А. Сент-Дьорди отива по-нататък от Файнман и Бова. Той почти напипва същността на въпроса, отбелязвайки, че "явно в нашия днешен начин на мислене липсва нещо много важно, цяло измерение, без което не може да се намери подход към тези проблеми".

За какво става дума? За какво "цяло измерение" говори Сент-Дьорди?

Вероятно имаме отговор на този въпрос.

Работата е в това, че опитът да се опишат квантовите явления с думи, термини и образи е подобен на моделиране с... живак.

Не могат да се маркират прецизни явления с думи, които стават само за приказки като "Червената шапчица", за поеми и за прескрипции.

Вероятно нямаме лош език. Той малко или много осигурява междучовешките комуникации и всичките мили глупости като литературата. Но на повече не е способен.

Да се обясни един друг физически свят с негова помощ е също толкова невъзможно, колкото да се направи техническа характеристика на "Боинг", като се използва само мученето и грухтенето на парантропите, или да се преразкаже "Илиада" само с две букви от азбуката.

Думите, които са относително пригодни за описване на макросвета, се обезсмислят напълно в квантовата реалност и престават изобщо да означават нещо. Приспособявайки нашите архигруби формулировки към свръхпрецизните и малкоразбираеми явления, ние затваряме здраво за себе си смисъла на тези явления и изкривяваме тяхната същност.

Да, други думи и образи ние нямаме.

Може, разбира се, да се хванем за сламката на сложната терминология, но както показва опитът, и тя не е способна да ни спаси.

Трябва да съберем смелост и да признаем, че човешкият език е отчайващо беден и неразвит. Като не сме предявявали претенции към него, ние сме изгубили напразно три хиляди години, развличайки се със земни поклони, поеми и самохвалство.

Именно бедността и неразвитостта на езика ще стане в близкото бъдеще основен проблем на науката, който ще ограничава съществено нейното развитие.

Защо?

Работата е в това, че именно езикът установява границите на разбирането. Това, което няма словесно обозначение, няма място и в мисленето.

(Това е особено обидно като се има предвид, че квантовите теории, по всяка вероятност, могат наистина да дадат свръхзадълбочена и свръхточна формулировка на почти всички явления във физическия свят с изключение на гравитацията.)

Разбира се, можем да се опитваме. Но трябва предварително да се приготвим, че голяма част от смислите ще престане да съществува и резултатът ще бъде толкова абсурден, колкото е "котката на Шрьодингер".

Нека разгледаме това твърдение.

"Драмата в кутията" на Шрьодингер предполага (също така) някакъв съществен контраст между "смъртта" и "живота". Върху това е изградена метафората.

Уви, "живот" и "смърт" са много примитивни понятия, пригодни за поеми, но те не означават абсолютно нищо в сериозните текстове.

Работата е в това, че от гледна точка на биологията, а още повече на химията и физиката, умрялата котка не е умряла. По-точно казано, не може да се смята да някакъв "безжизнен обект".

Ако се опитаме да измерим биологическата и химическата активност в "умрялата" котка, ще видим грандиозен парад на живота.

(Некрозата, както е известно, отключва доста живописни биологически процеси.)

В покойната котка се образуват и размножават милиарди нови микроорганизми и бактерии, извършва се метаморфоза на ферменти, аминокиселини, газове и елементи. Котката се изпълва с удивителни трансмутации на клетъчното вещество. Подобно на невидим свръхмощен фойерверк по нейния организъм се разлитат завзелите властта кадаверин, скатол, путресцин и стафилококи. Материята се преобразува и весело се атакуват помежду си новосъздадените газове, киселини и бактериални колонии.

А на молекулярно и субмолекулярно равнище картината на "умрялата котка" е още по-любопитна. Известна (нищожно малка) част от молекулите и атомите са въвлечени в некротичния карнавал на промените, но основната част остава стабилна и невъзмутима. Също както (например) в котката, която мърка или дебне мишка.

С други думи, можем с много голяма степен на вероятност да констатираме, че при настъпването на "смъртта" на квантово равнище не се е случило абсолютно нищо. Като започнем от равнището на химическите елементи и слезем по-надолу, фактът на така наречената "смърт" е възприет с абсолютно безразличие или просто "не е забелязан".

Както виждаме, така наречената "смърт" пречупва само биологическата индивидуалност на конкретната котка, но всички съставящи я "микродетайли", разбира се, живеят и очакват нови трансмутации.

(Едва ли им е съдено да образуват някога котка, може би им предстои да станат тиква, пура или плешиво теме на министър-председател.)

Никаква драма. Осъществила се е само още една метаморфоза на живата материя. Подобни метаморфози протичат всяка секунда (според най-скромните изчисления) с квадралиони.

Работата е в това, че биологическата, а още повече химическата и физическата смърт са абсолютно непостижимо състояние. Във всеки случай ние нямаме и най-малката възможност да си представим подобно състояние.

И, разбира се, нямаме никакви шансове да го опишем.

Ние имаме само нашето щатно "мучене" на парантропи, които с помощта на няколко звука, жестикулации и драматично блещене на очи се опитват да характеризират работата на колайдер.

Опитът на Шрьодингер да формулира квантите с помощта на това "мучене" довел до грандиозна неразбория.

Именно с леката ръка на Ервин Рудолф в квантовата механика нахлули думи, думички, образи и словесни трактовки. Помията на човешката реч удавила непостижимостта на квантовия свят, изопачавайки, смесвайки и обърквайки всичко.

"Мученето" станало оглушително и многогласно.

Като резултат "котката" се превърнала в квас за шокиращия мит, че квантовият обект "оживява" само в момента, когато го наблюдаваш. Нещо повече, "котешката" фантазия на Шрьодингер позволила да се развие цяла теория, позволяваща да се разглеждат някои факти по доста ласкав за homo начин. Появило се убеждението, че наблюдението само по себе си оказва влияние и върху състоянието и върху поведението на квантовия обект.

"Човечеството повече не се намира в центъра на вселената, всичко стана много по-лошо, то определя природата на реалността" (Портър, 2009 г.)

Акциите на homo хвръкнали до небесата. От скромно животно, надарено с известна съобразителност, той отново се превърнал във важен фактор за мирозданието, способен да влияе на квантовия свят, да го нарушава или нормализира само с поглед и присъствие.

В. К. Хайзенберг отишъл още по-далече от Шрьодингер и заявил, че "квантовите обекти нямат история преди наблюдението".

Ще разгледаме тази важна реплика.

Тя се състои от 85% интелектуално опиянение, напълно обяснимо с остротата, красотата и загадъчните смисли на квантовите открития през ХХ век.

Но в 25% се крие много сериозната мисъл за вълшебното влияние на човешкото съзнание. Ако тази мисъл беше изказана от теолог (което е малко вероятно), тя би могла да бъде пренебрегната като типична мистическа глупост.

Но това е заявено (при това сериозно) от Хайзенберг, което прави пренебрегването невъзможно.

Ние вероятно не бихме могли да се справим "челно" с твърдението на Вернер Карл Хайзенберг, но, за щастие, през последните петдесет години физиката достигна до няколко важни разбирания, които ни избавят от необходимостта да започваме самостоятелна полемика с великата сянка. Заради нас ще направят всичко времето и развитието на науката.

Да припомним.

"Котката" и редица твърдения на Хайзеберг шокирали, разбира се, съвременниците.

Но бързо настъпило отрезвяване.

Първи отрезвяващ фактор било справедливото недоумение:

По какъв начин без "ръководното и направляващо" наблюдение на homo се е появила, сформирала и подредила вселената? Как е съществувала без него минимум 14 милиарда години, когато от човека не е имало и помен?

След това се появил още един коварен въпрос:

А защо едно такова влиятелно същество като човека в момента на откриването на квантовия свят се е оказало толкова неразвито, че е неспособно да опише процесите, протичащи на субмолекулярно равнище?

Този скептицизъм понижил съществено градуса на възторзите.

След това постепенно дошло разбирането, че понятията "малко" и "голямо" съществуват само за човека, който по стар неолитен обичай иска да съпостави всичко с личните си размери и с възможностите на своята скромна рецепторика.

За мирозданието няма нито "малко", нито "голямо". Има равноправни и равнозначни физически величини. Ролята на всяка от тях е еднакво съществена.

Нещо повече, както знаем, съществува всевластна симетрия.

Тя е, разбира се, "мъжделива", но все пак е симетрия, което се вижда добре при силното ядрено взаимодействие, симетричността на молекулите, кристалите и организмите, а също така при теорията за полето.

(Суперсиметричната теория на Бозе-Ферми за симетричната връзка на бозоните и фермионите не вземаме под внимание, защото е спорна.)

Но ако симетрията съществува, няма никаква логическа възможност да се спираме пред "миниатюрността" на кванта.

Да, от човешка гледна точка тази частица е малка. Но тя, несъмнено се състои от още по-малки фрагменти. Те, на свой ред, са също раздробими и делими. И така до безкрайност, която не можем да си представим.

Ще поясня.

Ако съществува симетрия (макар и мъжделива), а също така такива "свръхголеми" структури като галактиките, то трябва да им се противопоставят и "свръхмалки", в сравнение с които бозоните ще приличат на слонове.

Например:

През 2004 година беше открита гигантска празнина с диаметър около милиард светлинни години. Тя е несъмнено обособена космическа структура, за което говори нейната температура (с 30-45% по-ниска от температурата на останалия космос).

Ясно до каква степен тя е, ако се изразим с нашия език, невъобразимо огромна. А по правилата на симетрията би трябвало да ѝ съответства частица, "миниатюрността" на която е за нас също толкова невъобразима, колкото е "едромащабността" на споменатата "празнина".

За нейното означаване няма нито думи, нито понятия. А малките възможности на езика установяват, уви, доста тесни граници на разбирането.

От този прост пример виждаме, че квантите са изгубили статута си на "последна спирка" на деленето на физическата материя. Основавайки се даже само на това, да им възлагаме отговорността за развитието на вселената, е най-меко казано некоректно.

Малко по-късно се появила понятието "декохерентност". Без претенции за художественост то се опитало да обозначи отношенията на субатомните частици, съществуващи извън нашата обичайна логика с логичните и "законопослушните" обекти на класическата физика.

Този скромен, несъвършен, но много коректен термин погребал окончателно и "котката", и образа на homo като "повелител на квантите". К

ато фиксирахме "колапса" на тази мила хипотеза, ние се връщаме в деветнадесети век на полето на грандиозната битка между естествознанието и метафизиката.

Парадоксално е, но за метафизическата (креационистката) идея "работели" пряко или косвено практически всичките големи открития на XIX век.

И на първо място - теорията на Дарвин.

Както помним, първата реакция от нея била доста болезнена.

Знаменитият припадък на лейди Брюстър и драмата на бившия капитан на "Бигъл" Р. Фицрой станали символи на искрения ужас, който трябвало да преживее просветената публика при първото си запознаване с теорията за еволюцията.

Изтънчената викторианка Брюстър, припаднала по време на известните дебати в Оксфорд, била, разбира се, свестена. Но душевната рана, нанесена ѝ от мисълта за родство с животните, убила у нея (според израза на светската хроника) "всичко човешко". Отначало тя се отдала от любопитство на един носач индус, а след това престанала да ходи на опера.

Фицрой, макар че чувствал лична вина за "Произход на видовете", не бил способен на такива крайности като Брюстър. Той просто се самоубил.

Така (накратко) изглежда обществената реакция.

Жреците по това време - епископите Уилбърфърс, Менинг и Уайзмън, а също така просветените свещеници Гладстън и Бергтън, решили да приемат битката и да защитават достойнството на човека, унижен от теорията за еволюцията.

За борба със "скотската философия" (тоест с теорията на Дарвин) била основана цяла "Академия", събрала под своите знамена най-титулуваните теолози и професори от Англия, Германия и Франция.

"Настъпила е време, когато църквата трябва да започне решителна борба с движението, заплашващо да унищожи остатъците от християнската вяра в Англия.

Тези безчестни учения намират единствена подкрепа в най-отвратителните страсти. Техен баща е гордостта, тяхна майка - непристойността, а техни деца - революциите. Те идват от ада и се връщат в ада, като завличат със себе си тези, които не се срамуват да бъдат техни вестители". (Епископ Уайзмън)

Професор Лудгард (от Лайпцигския университет) произнесъл присъда: "Идеята за творението принадлежи на религията и на естествознанието не му е тук мястото".

Трудно е да се каже кой преследвал Дарвин с по-голяма страст: жреците или научният свят.

Ще припомним, че срещу еволюционната идея се надигнали такива титани на науката като Лайъл, Вирхов, Агасис, Оуен, Бозицио, Седжуик и Бър. Шествието на тези великани, които тъпчели снизходително дарвинизма, се съпровождало, разбира се, от тълпи научни джуджета, които искали "да бъде разобличен негодникът, надянал маската на учен" (така наричали Дарвин).

Включила се пресата.

Вестниците и списанията резюмирали мнението на академичния свят за еволюционната теория: "Крайно необоснована хипотеза", пълна с "неверни предпоставки, повърхностни изследвания и объркани разсъждения".

Самият Дарвин бил представян в повечето публикации като "повърхностен и необразован човек, обиден на света заради своята болест".

А после се случило това, което трябвало да се случи.

Първоначалната уплаха преминала и станало очевидно, че сам по себе си дарвинизмът не е никаква опасност за религиозната вяра и за устоите на обществото. Да, той противоречал отчасти на буквалното разбиране на Петокнижието, но буквалната трактовка може да бъде пожертвана, както направили някога бащите на църквата, когато признали generatio spontanea.

Днес виждаме резултатите: еволюционната теория "е превзета от неприятели".

По нейните скрижали се разхождат комфортно граждани със сутани, фройдисти, креационисти, окултисти и така нататък.

Към нея е благосклонен католическият Ватикан, признал в специалната енциклика на папа Пий XII "Humani generis" възможната ѝ правота.

(През 1996 година позицията на католиците беше потвърдена отново от папа Йоан-Павел).

Снизходително пощипват еволюцията по бузките православни фундаменталисти, шамани, равини и екстрасенси.

И за религиите, и за метафизиката в дарвинизма вече няма никакъв проблем.

Той е преглътнат, смлян и включен от тях в "обмяната на веществата".

Това е станало, защото теорията на Дарвин, извадена от контекста на "петте теории", е абсолютно беззащитна и безпомощна.

Понеже е само малък фрагмент от грандиозната картина, "останала сама", тя може да бъде монтирана лесно във всяка друга, дори и метафизическа конструкция.

Но това още не е всичко.

Еволюционната теория има и друго слабо място, което я прави безвредна за "бога".

Като безусловна научна даденост тя (меко казано) не ласкае homo.

В отговор homo си отмъщава за "покушението срещу прекрасния мит за човешката изключителност" с безразличие и глобално недоверие към дарвинизма. Това автоматично означава отказ да се приеме еволюционната теория в кръга на така наречените "вечни културни ценности" на човечеството.

В резултат от това дарвинизмът се е превърнал в персонална играчка на няколкостотин биолози. Като се има предвид безотговорността на тези "сълзливи очилатковци", теорията периодично им се отнема, "за да си поиграе" с нея всеки, когото не го мързи.

През 2002 година "Scientific American" публикува блестяща и пределно честна статия за еволюционизма - "Петнадесет отговора на креационистката безсмислица": "Когато преди 143 години Чарлз Дарвин предложил еволюционната теория на основата на естествения подбор, учените по това време я посрещнали на нож. Но многобройните палеонтологични свидетелства, постиженията на генетиката, зоологията, молекулярната биология и други науки потвърдиха в крайна сметка безспорността на еволюцията. Тази битка еволюцията спечели навсякъде, но не и в общественото съзнание.

Най-удивителното е, че, придобивайки световна слава, тя е останала съвсем неизвестна, повтаряйки отчасти съдбата на теорията за относителността. Това, че съществува, знаят като че ли всички, но какво именно. Сбъднали са се надеждите на уорчестърския епископ, който някога се покривал със студена пот по време на споровете между Хъксли и Уилбърфорс: Да се надяваме, че това не е истина. Но даже да е истина, да се надяваме, че няма да стане широко известна.".

Безсилието на дарвинизма, откъснато от контекста на "петте теории", станало напълно очевидно едва днес, но се виждало още в епохата на първата велика битка между метафизиката, култовете и науката.

Да, Дарвин преобръщал точната логика на развитието на видовете, но не посочвал "началната точка" на живота. Той не съумял да обясни нито първопричината за развитието, нито мнимата му внезапност.

Със своята сила и научна безупречност неговата теория само задълбочавала драматизма на ситуацията.

Описвайки с доказателства и подробно многообразието и невероятната приспособителна сила на организмите, техния стремеж да съществуват, теорията замлъквала объркано пред отговора на въпроса каква е причината за пълното отсъствие на живот през архая и за неговата стремителна поява през камбрия.

Самият Дарвин пише обезкуражено: "Трудността да се намери някакво подходящо обяснение за липсата на значителни натрупани слоеве, богати на изкопаеми, под камбрийската система е все пак доста голяма... Този факт трябва да се признае засега за необясним и той може да бъде сочен справедливо като силно възражение срещу защитаваните тук възгледи".

Станалото преди (около) 500 милиона години внезапно насищане с животни и растения на мъртвия до това време свят наистина приличало прекалено много на подчинена на нечия воля "смяна на декорите". На действие на разумен замисъл.

Б. Брайсън ехидно, но справедливо отбелязва, че книгата на Дарвин, озаглавена "Произход на видовете", изобщо не е в състояние да обясни именно произхода на видовете, тоест как и откъде са произлезли. (Bryson, 2003 г.)

Разбира се, вече известното в края на XIX в. и в началото на XX в. изобилие от камбрийски изкопаеми правело изключително силно впечатление.

Особено силно било то в контраст със зоологическата и ботаническата "празнина" на докамбрийските утаечни породи.

Тогава се появил популярният израз "камбрийски взрив". Ще отбележим, че осколките и ударната вълна от този "взрив" попаднали изцяло именно върху рационализма.

Помитайки го и осакатявайки го, "взривът" проправил отново път за най-изтънчени мистични и метафизични фантазии за "началото на света".

Едва през седемдесетте години на ХХ век вече оправилата се от шока развеселена наука ще иронизира чрез устата на Ван дер Влерк: "Камбрийското изобилие от останки не свидетелства за взрив на живота, а за модни раковини и кутикули".

Самият израз "взрив на живота" ще бъде оценен като недоразумение и от академичните си висоти М. Рутен ще провъзгласи, че "вривът на живот в началото на камбрия е само взрив на изкопаеми. Просто именно през този период някои групи животни придобили способността да оставят твърди раковини, които се запазват в изкопаем вид по-добре от меките тъкани на животните" (М. Рутен, "Произход на живота по естествен път", 1973 г.).

Но това ще стане, както вече казахме, значително по-късно.

№ 17

Съвсем не случайно целият боен авангард на материалистите, почти всичките му фундаментални сили се присъединели към лагера на "самозарожденците", даже когато той бил окончателно смазан от доводите на Пастьор и Шван.

Най-добрият пример е Е. Хекел. В своята "История на създаването на организираните животни според природните закони", част I (Общо учение за развитието) той пише: "Да се отрича спонтанното зараждане означава да се признае чудото, божественото творение на живота. Или животът се заражда самопроизволно на основата на едни или други закономерности, или е създаден от свръхестествени сили."

Любопитен образец на материалистическото отчаяние е и позицията на Г. Бестиан, който "до самата си смърт през 1915 година вярвал упорито в самопроизволното зараждане". (Д. Кеньон, Г. Стейнман Биохимическое предопределение М.1972)

Освен теорията за еволюцията за метафизическата идея "работели" и първите хистологични разработки.

Откритията на свойствата, характеризиращи живата клетка, направени от Мол, Шлайден, Пуркине и Шван разяснили биологичната сложност тази микроскопична основа на живота. Станала очевидна абсолютната невъзможност тя да се появи сред нажежените камъни на архая. Тази очевидност отново водела неумолимо към фактора "свръхестествена намеса".

Метафизиците тържествували и празнували победа.

Но обгорелите и простреляни знамена на рационализма все още се развявали.

Естествениците не напускали своите безнадеждни позиции, очаквайки "подкрепления", уповавайки се, че "главната тайна на света" може да бъде опозната научно. Утешавал ги, доколкото можел, Клод Бернар, казвайки: "В действителност тайната за раждането (на живота) не е по-неясна от всички други тайни на живота, но не е и по-малко неясна".

Материалистическите позиции изглеждали доста печално.

Да ги припомним.

В самото начало на ХХ век главите на четящите дами се замайвали от "космозолната" версия (по-късно ще я нарекат "панспермия").

Според нея микроскопични зародиши живот са пренесени на планетата с метеорити от космоса. Публиката приела тази хипотеза много благосклонно.

Възможността за общ извънземен произход на живота подслаждала горчивината от "маймунския фактор".

Но космозолната теория (панспермията), въпреки че се подкрепяла от Хелмхолц, Томсън и Вернадский, била по принцип недоказуема и непроверяема, с други думи - намирала се извън академичната наука. Тя била много добра, но само като лост за интелектуална гимнастика.

По-късно панспермийците ще получат подарък - три метеорита.

Първият и най-малкият ще бъде "мърчисънският", взривил се през 1969 година над едно австралийско селце. Станало ясно, че във веществото на метеорита има осемнадесет аминокиселини, а също така парафини, феноли, спирт и въглехидрати. От осемнадесетте аминокиселини в "мърчисънския метеорит" минимум пет били идентични с тези, които се съдържат в протеините.

Вторият метеорит бил значително по-голям и по-мощен от "мърчисънския". Той бил специално пристрелян за огън срещу противниците на хипотезата за панспермията и винаги оставял след своите попадения многокилометрови димящи снарядни ями. Както вероятно вече сте разбрали, става въпрос за откривателя на пространствената структура на ДНК сър Франсис Крик. Той бил обзет изведнъж от идеите на панспермията и предизвикал няколко образцови погрома в класическата еволюционна биология.

Трети метеорит станал астрофизикът Фред Хойл, който имал не по-малък разрушителен потенциал от Крик.

Но тези три явления (както вече отбелязахме) ще се случат по-късно.

Ако продължим огледа на разпокъсаната и притисната фронтова линия на естествениците, ще видим, че Гаад (1878 г.), Квинке (1888 г.) и Траубе (1866 г.) са се опитвали да възпроизведат по лабораторен начин прости организми и протоплазма. Алън (1899 г.) и Пфлюгер (1875 г.) правели (един след друг) опити за "челен" синтез на протеини въз основата на цианисти съединения.

В друг "окоп" героичният Вилхелм Оствалд, а също така Шарф, Шулце, Раубер, Пржибрам и Леман търсели ключа за тайната на появата на живота в подобието на кристалите и организмите.

Всички тези опити били неуспешни. Недоумението на учените се задълбочавало: "Но може би това, което не е възможно в лабораторията, е осъществимо все пак в природата? Може би някъде на земята безжизнената материя се превръща все пак в живи същества?" (Итоги науки в теории и практике Т5. 1912)

Ще отбележим, че истинско хладнокръвие в лагера на естествениците запазил само Томас Хенри Хъксли.

Изглежда той единствен "не се навеждал" пред теологичните и креационистките "куршуми", а "вървял, свиркайки си, по края на окопа", вдъхновявайки със своето мъжество рационалистите.

Хъксли оценил по забележително трезв начин камбрийските организми, които практически целият научен свят смятал за "първи" на земята: "Като имам предвид организацията на тези миди и ракообразни и техния много сложен строеж, ми се струва, че трябва не малка доза въображение, за да се види в тях първите създания на света... Аз мисля, че няма никаква възможност да допуснем валидността на предположението, че именно тези форми са зачатъците на органичния живот..."

Ще отбележим, че сега говорим само за зараждането на живота, без да засягаме въпроса за появата на "разумното мислене", а още повече за интелекта на човека.

Тази тема също е била винаги (и е) коз на метафизиката, не по-малък от произхода на първата клетка.

Нито с конвергенцията, нито с подбора, нито с какъвто и да е друг механизъм на еволюцията било възможно да се обясни защо едно същество, което в продължение на стотици хиляди години не достигало даже равнището на нормалното слабоумие, внезапно получило изключителни (според мерките на животинския свят) интелектуални способности.

Появата на интелекта е всъщност още един "взрив", който по това време нямал никакво друго обяснение освен метафизическото.

Случилите се преди няколко хиляди години изобретения на колелото, постройките, някои механизми и земеделието, а също така радикалната подредба на обществените отношения в групите от homo били наречени "неолитна революция" и "една от най-големите тайни в развитието на човечеството". (Чайлд, «Человек создает себя» 1936 )

Както помним, някога Дарвин написал крайно непредпазливо: "Моята цел е да покажа, че между човека и висшите животни няма принципна разлика в умствените възможности" и "разликата между умствените способности на човека и висшите животни, колкото и да е голяма, е, разбира се, количествена, а не качествена".

Тези съдбоносни изречения послужили като "добре дошли" за орда психолози, виталисти и други любители на високите материи. Те приели "поканата", нахлули в еволюционната теория и извършили там с наслада образцово-показателен погром, без да се стесняват вече от това, което казват, и подигравайки се с всичко, което им попадне под ръка.

"Печатът на безсмислието и абсурда е положен върху челото на мирозданието... Никоя форма на груб материализъм не е слизала до такова ниско светосъзерцание..." "Ако това е така, за човечеството има само един изход - до умре от отвращение и омерзение към самото себе си". (Н. Я. Данилевский Дарвинизм. Критическое исследование т1.СПБ 1885)

Имало още по-живописни изказвания, но, за да спазваме академичния стил на нашето изследване, все пак ще ги прескочим.

Дарвин тъгувал: "Тежко е да бъдеш мразен до такава степен, до каквато мразят мене".

Трябва да кажем, че Дарвин си получил заслуженото за своите размишления за ума на човека, защото преминал "рубикона" без оръжие.

Той не можел да подкрепи с никакви сериозни аргументи своите сензационни твърдения.

Работата е в това, че тях още ги нямало.

Това е именно тази ситуация, при която идеята вече се е родила, а доказателствата за нея още не са се появили на бял свят.

Ще напомня, че подобна ситуация не е рядкост в науката. Джеймд Далтон изказал предположение за особеностите на атомите, но неговите мисли могли да бъдат потвърдени едва след сто години. През XVII век Хюйгенс разгадал вълновата природа на светлината, но не съумял да представи убедителни доказателства.

Разбира се, подобни репризи на тема мозък и мислене си позволявали още в края на XVIII век Ламетри и Холбах.

Между другото, почти безнаказано.

Но за разлика от Дарвин те, като публицисти, имали "лиценз за хулиганстване", пък и говорели от името на философията, а не на академичната наука.

Следва да си спомним и плашещата репутация на тази двойка.

Прелати и професори, като знаели, че перата на "двамата негодници" са смъртоносни и мигновено правят опонентите за смях, обявили деликатно натурфилософите за "безумци" и всичко стихнало.

С Дарвин нещата били други: едно са морските жълъди, чинките и "разните черупчести", друго е покушението срещу светая светих на човешкото достойнство от позициите на сериозното естествознание. Дарвин бил хулен дълго и безпощадно.

Проклятията на църквата, които трябвало да изслуша сър Чарлз, били, между другото, значително по-меки и по-тактични от редицата истерични присъди, които произнесло срещу него научното общество.

Климент Аркадевич Тимирязев представя живописно реакциите на учените съвременници на Дарвин срещу неговата теория като "смес от безцеремонни обвинения в шарлатанство, неграмотност, слабоумие плюс насмешки, подигравки и проклятия".

Физиологията на мозъка, на която предстояло да постави част от точките над i по въпроса за произхода на мисленето, все още не била влязла в бой.

В средата на XIX век И. М. Сеченов, Бюхнер, Фогт и Малешот шокирали публиката с безпощадна материалистическа атака срещу "вечните ценности", след което физиологията спряла за малко, изучавайки с невинен вид локализацията на функциите в гръбначния и главния мозък и законите за нервната проводимост.

Между другото, над нейните редици вече се чувал звукът на поставяните щикове: Сантяго Рамон Кахал вече е създал невронната теория, Шерингтън е посочил безусловното и тотално първенство на нервната система във всеки организъм, а Джон Х. Джаксън е развил великата идея на Чарлз Бел, гласяща, че интегрираща структура на мозъка е неговата най-стара част.

Това били блестящи открития. Всяко от тях акумулирало в себе си натрупаните от физиологията доказателства за материалната природа на мисленето и се основавало на тях.

Тези открития поразявали с великолепието си, но засега „не се вписвали“ в единната система.

Физиологията чакала своето време, своята парадигма и своя вожд.

Шерингтън, на когото се възлагали толкова надежди, още не бил "убит", но вече започнал чувствителен дрейф по посока на мистиката. Каках заел уютно местенце "редом с битката", а за да се материализират идеите на Джексън в интелектуални мълнии бил необходим дързък мислител-клиницист и много по-силно материалистически наелектризирано "поле" ( иначе казано - в този момент, "преди Пенфийлд", тези мълнии били все още безсилни).

Точно по това време Иван Петрович вече се оправил с физиологията на храносмилането, за което получил Нобелова награда.

Триумфът убедил окончателно Павлов във всемогъществото на експерименталния метод и в това, че с негова помощ може да се открие и обясни всяка човешка "загадка".

Както помните, Павлов решил веднага и въпроса за "душата", предлагайки насмешливо "да бъде взета в ръце": "Разбира се, от това трябва да ни стане ясно, че Кьолер е заклет анимист и не иска изобщо да се примири, че душата може да бъде взета в ръце, да се постави в лабораторията и да се разяснят законите на нейната дейност с опити върху кучета". (И. П. Павлов Избранные произведения стр. 490)

Разбира се, Павлов не бил първият експериментатор в историята, но именно той имал страстта, твърдостта и възможността да провежда многогодишни системни опити in vivo.

Нещо повече, той притежавал невероятно научно хладнокръвие и умеел "да не забелязва" така наречените "етични проблеми", само споменавайки понякога делнично, че в неговата лаборатория "са изразходвани много десетки кучета".

Колко е универсален "ключът" на експеримента, било известно отдавна, на Иван Петрович създал истински култ към опита и го издигнал в абсолют.

Нещо повече, ръководейки се от изтънчен "научен усет", той умеел да спазва последователността на своите вивисекции, без никога да избързва напред и "да прескача" етапите, които трябвало да бъдат преминати.

Той усвоил добре "нобеловия урок" и разбрал как именно трябва да бъдат задавани на изследвания обект необходимите "въпроси", как трябва да се чуват "отговорите", които обектът предава чрез "кучето", и как и кога трябва да се направи следващият ход.

При спазването на всички тези условия верният отговор на на-сложния въпрос на физиологията бил практически неизбежен.

Съществена роля изиграло и умението на Павлов да се въздържа от всякакви прояви на "артистизъм в науката" и на гениалничене.

Разбира се, и той понякога допускал грешкки. Но само когато позволявал да бъде увлечен или се увличал сам.

Случвало се, но рядко.

Той бил основно строг и съвършено внимателен, развивал в себе си, по негов израз, "ясновидство за действителността".

Режел упорито, зашивал, наблюдавал, отново режел и поставял фистули, определяйки си ролята на наблюдател, винаги подчинен на авторитета на експеримента.

Главозамайващото откриване на (част от) принципите на храносмилането затвърдило у Павлов увереността, че с "ключа" на системния експеримент може "да се отвори" и мозъкът, както лесно е "отворен" стомахът.

Нещо повече, завещаната от Ламетри, Холбах, а също така и от Клод Бернар мисъл, че "великите тайни" на мисленето трябва да имат просто физиологическо решение, започнала да се потвърждава от най-първите, още плахи експерименти.

Защо Павлов станал "Павлов"?

Какво го различавало от десетки други блестящи физиолози? От Введенский, Вирхов, Фрич, Хитциг и Цион? От Хайденхайн, в чиято лаборатория Иван Павлов си спечелили прозвището "руското канарче" (заради невероятно жълтия цвят на своя костюм).

Предполагам, че е уместно да сравним (метафорично) Иван Петрович с прилеп desmodontidae.

Ще напомня, че кръвосмучещите прилепи, благодарение на своите инфрачервени рецептори виждат отлично под дебелата кожа големите кръвоносни съдове и се впиват в тях безпогрешно, получавайки с първото ухапване достъп до кръвта.

Същата характерна черта имал и Иван Павлов. Във всеки жив организъм той виждал преди всичко експериментален материал. Неговият поглед, благодарение на това строго физиологично мислене, прониквал лесно през струпясалата кожа на митовете и предубежденията за живота. Той знаел къде и с каква сила трябва "да ухапе", за да попадне точно в загадката, свързана с физиологичните функции на организма.

Разбира се, за подобно "ясновидство" са необходими огромни знания и експериментаторски възможности.

Но това е малко.

Както вече казахме, трябва да се спазва точно "субординацията".

Според нея главната роля принадлежи винаги на опита.

Ролята на експериментатора е второстепенна. Неговата работа е да слуша експеримента, да се подчинява на експеримента и никога да не внася в трактовката на експеримента нищо лично. Никакви "възгледи", никакви убеждения. Колкото "по-послушен" бъде, толкова по-внушителен ще е финалният резултат.

Но даже и това не е достатъчно.

За изключителния успех във физиологичната наука е необходимо и изключително "студено око".

Какво имаме предвид, като въвеждаме този странен термин?

Преди всичко говорим за пълната, за безграничната свобода от целия масив човешка митология, култура и вяра.

Ще поясня.

Изследователят трябва да бъде свободен от усещането, че някъде зад някакъв въображаем хоризонт се крие някакъв "надсветовен, свръхестествен фактор".

Защото ако съществува извънфизически, свръхестествен фактор, очертаването на обективната картина на работата на централната нервна система е празно губене на време.

Защо?

Защото по своята природа този "фактор" трябва да има възможността да въздейства върху всичко в мирозданието. Включително и върху съзнанието и мисленето на човека.

Но в такъв случай условните и безусловните рефлекси се превръщат в играчки, с които "някой" може да започне да жонглира по свой каприз. Ще добавим, че този "някой" е неизвестен, а целите му са неведоми.

Признаването на извънфизическата основа на света превръща работата на мозъка в просто биологично обслужване на принципно непостижим процес. А на учения му остава само ролята на кантонер, обречен да следи за функционирането на системата, която има загадъчен, всесилен стопанин.

Ще отбележим още един път, че убедеността в наличието на такъв „стопанин“ е фундамент на цялата култура на homo.

Както вече знаем, „стопанинът“ има много имена, лица и одежди. Всяка религия го облича и вчесва по модата на своята епоха.

А пък метафизиката го оставя безименен и съвсем гол.

Но тази голота не предполага наличието на коремче или пенис. Вселенската плът на „стопанина“ е съставена от съзвездия, мъглявини и арии.

В този си вид той не само печели по изящество, но и се интегрира по-лесно в културата на което и да е време. Изчезва необходимостта да бъде снабдяван с пейсите на Христос или с перата на Кетцалкоатъл.

Независимо дали ви харесва, или не ви харесва, да се определи къде завършва метафизиката и къде започва културата, е категорично невъзможно.

По същество метафизиката и културата са две страни на една монета. Те са неразделими. Приемащият догмите на културата волно или неволно приема чрез тях и загадъчния „стопанин“.

Според популярните представи именно този „стопанин“ е истинският автор на симфониите и поемите. И само той прави от един човек Моцарт, а друг оставя да бъде неизвестен „пианист“.

Той е автор (или поне съавтор) на всичко, което се номинира за „гениалност“.

Именно чрез това понятие човекът се подхранва с вяра в наличието на някаква извънфизическа сила, управляваща света. Наличието на Бах или Байрон, тяхната необикновена от гледна точка на homo „надареност“ се превръща в доказателство за „бог“, което е много по-могъщо и убедително от всичките съчинения на Августин или от текстовете на евангелията.

Защото ако има необясними от науката явления, а към тях се отнася и „гениалността“, възникват доста обосновани съмнения в точността на научната картина на света.

С ръцете на Наполеон и Да Винчи бог хваща здраво одеялото на мирозданието и го дърпа към себе си.

Атеистите се страхуват от тази тема и я заобикалят така внимателно, както "невротеолозите" теорията за условните рефлекси.

Разбира се, можем все така да се правим, че такъв проблем не съществува или "да забравяме" за него, за да не ни пречи да очертаваме красиви материалистически теории.

Но във всяка дори и най-стройна теория всеки Бетовен лесно прави дупка със своя "гениален" пръст.

Много важно е да разберем, че културата и науката не са просто някакви разновекторни явления.

Не.

Те са обречени да враждуват вечно, като се осакатяват взаимно.

Културата утвърждава величието, непостижимостта и уникалността на човека.

А науката доказва неговата нищожност, изучаемост и баналност. (Най-често това става неволно, но все пак става.)

Тук конфликтът е неизбежен, тъй като реалистичната картина няма нищо общо ласкателния мит, който е вкоренен здраво чрез културата.

Основният проблем се състои в това, че на културата ѝ трябва бог. Културата е главният бастион на бога. (Той е непристъпен, за разлика от църквата, която няколко поколения волнодумци успяха да превърнат в мумия.)

Да се атакува челно този бастион е безсмислено. (Подобни опити вече са правени, но винаги са изглеждали забавно.)

Именно чрез културата метафизическата идея става свръхвлиятелна и подчинява всеки мироглед.

(Ще отбележим, че при това се анулират примитивните признаци на богопочитание като целуване на ръка на жреците или подобни на това нелепости. Изчезва необходимостта от търсене на вулгарни чудеса.)

Основно световно "чудо" става "гениалността" и тясно свързаната с нея уникалност на личността, която всеки homo задължително свързва със себе си.

А нямащото никакво рационално обяснение неравенство „по гениалност“ пречупва всеки физиологически извод на Бюхнер-Малешот-Фогт-Бернар-Павлов.

Поетите, живописците и композиторите се превръщат в архангели на метафизическото начало. Огнените мечове на техните поеми и симфонии правят лесно „на салата“ всеки естественик с мнимата необяснимост на своя произход.

Махнете бога и ще съборите веднага убеждението на човека в неговата изключителност.

Махнете изключителността на "личността" и ще можете лесно да съборите бога.

Работата даже не е в това, че нещастният homo ще осиротее.

Неговата наследствена деменция, която се маскира така удобно с "вярата", веднага ще се лиши от всичките си покрития, а културата ще девалвира частично.

Симфониите ще се превърнат в това, което са в действителност.

Иначе казано - в структурирани след дълги векове на проби и грешки комплекти от звукови дразнители, чиято сила на въздействието се обяснява с простото умение да се подбира тази последователност и височина на звуковете, която въздейства най-силно и най-ярко на слуховите рецептори и рефлекторните вериги.

Откритото сражение с културата е смъртоносно за науката.

Трябва да помним, че културата е дошла първа, "приспособила се е към жизненото пространство на човека" и е установила отдавна своите закони. Чрез диви традиции и абсурдни измислици именно тя управлява поведението и мислите на милиарди homo. Тя е мощен и всевластен враг на всяко точно знание.

Културата не прощава, когато ѝ посегнат на догмите. Тя е злопаметна и отмъстителна. (Да си спомним печалната съдба на теорията за еволюцията, която човечеството така и не приело.)

Трябва също така да помним, че навсякъде са поставени нейните охранителни вишки, навсякъде сноват нейните съгледвачи и маршируват нейните войници.

Разбира се, това прави научните диверсии още по-съблазнителни, но те трябва да бъдат осъществявани колкото се може по-акуратно. И непременно да се спазва маскировката.

За загубата от всеки открит конфликт много деликатно и мъгливо, но по същество вярно е писал Шрьодингер: "...науката, чиито представители си внушават идеи на език, в най-добрия случай разбираем само за малка група от спътници, такава наука непременно ще се откъсне от човешката култура. В перспектива тя е обречена на безсилие и паралич, независимо колко продължава и колкото упорито се поддържа този стил за избраници в пределите на изолираните групи от специалисти“. (Избранные труды по квантовой механике 1976)

Какъв извод трябва да си направим от казаното по-горе?

Само един: физиологът трябва да възпитава у себе си умно презрение към културата, снизходително разбиране за нейната декоративност, а също така за нейната условност и лъжливост.

Това не е трудно. За целта трябва само да се изучи и разбере механизмът, с помощта на който човекът се е научил да създава различни продукти на сложната нервна дейност. А това са само вериги от условни рефлекси, които всяка култура сплита по свой начин.

На култура може „да си играем“, но тя никога не трябва да се приема сериозно. А авторитетът на нейните създатели, тоест на хилядите писатели, поети, живописци, музиканти и философи, трябва да бъде доброжелателно, но твърдо отхвърлен като нещо съвсем несъществено и нямащо никакво отношение към знанието.

Това не е много лесно, но (ако съдим по всичко) Павлов е бил способен да го направи.

Прекрасен пример е неговото отношение към монументалния идол на световната философия, към Георг Фридрих Вилхелм Хегел.

Както знаем и виждаме, около сянката на Хегел и до ден днешен е прието да се ходи на пръсти, като всяка минута ѝ се правят поклони до земята. Почитта към Хегел не е обсъжданият минимум. Дори беглите, дори най-коректните съмнения в неговото величие са недопустими.

А ето че Иван Петрович, като се запознал с някои произведения на Георг Фридрих Вилхелм, изразил твърдото си убеждение, че „Хегел е умствено непълноценен човек“.

„Трудно е да си представиш, казва той, как човек с нормален разсъдък може да твърди, че идеята, духът е първичен, а материята е вторична, производна“. Нещо повече, Павлов заявил готовността си да аргументира правотата на своите предположения и помолил да му намерят за целта подробна биография на Хегел.

Академик Е. А. Асратян си спомня, че Павлов пожелал да се запознае с биографията на философа, за да разбере „на какъв етап от живота му и поради какъв нещастен случай“ са настъпили, според него, „трагичните промени в разсъдъка“ на Хегел.

„За да удовлетворя неговото желание, му занесох от къщи моя екземпляр на книгата за Хегел от Куно Фишер. След няколко дена той каза, че не е тази книга, която му трябва. „В нея не е описан животът на Хегел с характерните особености на личността му, а появата, развитието и същността на неговите безразсъдни мисли и идеи“. (Асратян Э. А. «Страницы воспроминаний об И. П. Павлове», в сб. И. П. Павлов в воспоминаниях современников Лд 1967, по подлиннику Арх. АН СССР, ф.259, оп.7, № 108)

Раздразнението на И. П. Павлов е лесно разбираемо, с съчиненията на Хегел той вижда предимно изводи, базиращи се на крайно примитивни представи за обсъждания въпрос.

За Павлов било трудно да разбере как може възрастен вменяем човек, след като е навлязъл в областта на една от най-сложните науки, без да има за нея каквито и да е самостоятелни представи, така надуто и категорично да предлага решение на нейния основен въпрос.

Както помним, задевките с философите е отколешна традиция на физиологията.

Мрачният Клод Бернар пише: „Експерименталната физиология няма нужда да се обръща към каквато и да е философска система… Откритията се правят без помощта на философията. И теориите се създават също без нея…Днес физиологията е станала точна наука. Тя трябва да се освободи от философските и теологическите теории, които толкова дълго са се набърквали в нея… ние сме наблюдатели на фактите без всякаква предпоставена систематическа идея“.

Същият Бернар нарича в бележника си Кант, Хегел и Шелинг „празни хора“. (Claude Bernard. Philosophie.1937)

Малко по-късно се изказал и изследователят на физиологията на вселената: „Убеден съм, че философите са оказали пагубно влияние върху развитието на научната мисъл, пренасяйки някои фундаментални понятия от областта на опита, където се намираха под наш контрол, в емпирията на априорността… Философските предубеждения пречат на правилната интерпретация на фактите даже при учени със смело мислене и тънка интуиция“.

На XIV Мадридски конгрес прозвучава първата реч на Павлов за принципите на висшата нервна дейност.

„Мадридската реч на И. П. Павлов е образец на праволинейността и смелостта на великия учен. Той не се уплашил да се откаже смело от безполезното позоваване на психическото, което позоваване в продължение на много години не довело до никакъв напредък в изучаването на механизмите на нервната дейност“. (Анохин П. К. 1949)

Тази реч била само пролог, първо приближаване до теорията за условните рефлекси, но и от нея било ясно, че в лицето на Павлов метафизиката ще срещне ласкав, но безжалостен и могъщ враг.

Именно в Мадридската реч се вижда вече, че Павлов разбира необходимостта да бъде очистена науката за мозъка от калта, внесена в нея от психологията и философията.

Именно по това време Павлов взема и редица твърди организационни решения. Той се разделя с тези учени, „които стоят на позициите да се тълкува умствената работа от гледна точка на психологията“ (става дума да А. Т. Снарский и доктор И. Ф. Толочинов).

Но на Павлов му трябвало време.

И то доста.

За да се оформи теорията за условните рефлекси, да бъде доказана и да нанесе своя удар по основните принципи на метафизиката, били необходими още не по-малко от десет години.

Ще отбележим, че ситуацията била извънредно неблагоприятна за разгръщането на широка естественонаучна трактовка за мисленето.

Заедно с триумфа на спиритизма и окултизма в Европа преживявала второто си пришествие хегеловата мистика.

Намерилият в нея отговор на своите въпроси тогавашен бог на физиологията Чарлз Скот Шерингтън казал студено на Павлов: „Вашите условни рефлекси едва ли ще имат успех в Англия, защото миришат на материализъм“.

В края на XIX век Зигмунд (Сигизмунд Шломо) Фройд вече започнал да формулира своето чисто приказно, но извънредно влиятелно учение. Неговата сила била (преди всичко) в блясъка на литературното представяне и в извънредно ласкателното отношение на фройдизма към човечеството.

От гледна точка на пазара на парамедицинските услуги теорията била безупречна.

(Виждаме, че във всекидневния фолклор фройдистката терминология и до днес заема доста почетно място.)

Фройдизмът бил именно това, от което се нуждаела мислещата Европа, уморена от факта, че материалистите унижавали всичките ценности на човечеството.

От Фройд хората научили не без удоволствие, че тяхното мислене има в основата си тайни порочни механизми, че се управлява от някакво всесилно "подсъзнание", а също така "от силите на несъзнателното". Още едно приятно откритие било това, че всички тези загадъчни процеси могат да бъдат регулирани с помощта на така наречената "психоанализа".

Разбира се, днес е трудно да узнаем кой е бил в по-голяма степен автор на идеята за "подсъзнанието, безсъзнателното и психоанализата" - самият Фройд или онези (като цяло) стотина килограма кокаин, които, като започнем от 1883 година, доктор Зигизмунд Шломо си инжектирал, погълнал, втрил, употребил назално, клизмално или даже във вид на капки за очи.

Извънредно трудно е да заподозреш човек, запознат с основите на физиологията на мозъка, в съчиняването на такива фантазии като "подсъзнанието". А Фройд не просто познавал физиологията, а я познавал добре. И до своя кокаинов период написал няколко не лоши статии, включително и за медицинската енциклопедия на Нотнагел. Така че най-вероятно истинският творец на фройдизма е все пак не докторът, а С₁₇H₂₁NO₄.

(Но кокаинът, поради известни причини, не можел да заяви за своето авторство и всичките лаври обрал изключително Зигмунд Фройд.)

Между другото, ако се съди по всичко, именно постоянното кокаиново опиянение попречило на Фройд да забележи това съществено откритие, което направил през 1884 година. Когато пробвал кокаина, който му изпратила за изследване фабриката "Мерк" от Дармщат, той опитал въздействието на концентриран кокаинов разтвор върху роговицата на очите си и открил способността на cocainum да парализира рецепторите, включително и рецепторите за болка.

Малко по-късно това откритие било присвоено от Карл Колер, който именно въз основа на неразбираемата статия на Фройд в "Heitlersche Zentralblatt für Therapie" (където Фройд описал личните си преживявания) въвел в оперативната офталмология кокаиновата анестезия на роговицата, с което поставил началото на „нова ера“ в очната медицина.

Тази ситуация довела Фройд до дълговременна ярост и (по всяка вероятност) предизвикала пълното му скъсване с физиологията и медицината. Но той никога не забравил за очарователната сила на научната терминология и продължавал да жонглира с нея.

Плюс това доктор Зигмунд Фройд разбирал добре търговската тежест на научните регалии и имал единадесет неуспешни номинации за Нобелова награда.

Но всъщност цялото му учение (и според собствените думи на Фройд, и според фактите) нямало никаква връзка с неговите научни познания. Нещо повече, той непрекъснато споменавал, че "най-добрите си ученици е намерил сред хора, които не са лекари" (Ф. Виттельс «Фрейд его личность, учение и школа» 1925).

Нобеловият лауреат Питър Медауар характеризирал фройдизма като "грандиозно мошеничество на ХХ век". Но Медауар, заслепен от академичната си гнусливост, по всяка вероятност все пак греши.

В учението на Фройд няма нищо грандиозно.

За съжаление, в него изобщо няма нищо достойно за споменаване.

Но не трябва да смятаме фройдизма и за някакво празно място. Той ще остане вечен пример за това доколко паранаучната фантазия може да бъде за публиката по-съблазнителна и по-реална от науката.

Фройд предизвиквал дълго време справедливото раздразнение на биолози, физиолози и невролози, докато времето не го бутнало "три етажа по-ниско" от науката, в масовите развлекателни жанрове като езотериката и психологията.

Покрай фройдизма, спиритизма, хегелианството, езотериката и вулгарното християнство (което още не е изгубило докрай влиянието си) на интелектуалния пазар на Европа се промъкнали и всякакви видове източни мистики.

Всичко това заедно, накуп с мегафизиката образувало доста неблагоприятен фон. Разбира се, той не можел да влияе пряко на резултатите от научните изследвания, но създавал различни усложнения.

(Може (и трябва) да се презира обществото, но не следва да забравяме за финансовата зависимост на науката от неговите прищевки и увлечения.)

Кървавата революция през 1917 година в Русия дошла тъкмо навреме.

Заемайки се (като всички революции) да създаде „новия човек“, тя изолирала плътно Русия от всевъзможните забави на Европа. Всичките мистични тенденции изгубили постепенно по нейните земи правото на глас.

Нещо повече, революцията (разбирайки, че няма да се справи самостоятелно с метафизиката) сключила съюз с нейния основен враг – академичната наука. СССР я финансирал щедро и последователно, позволявайки на Павлов да не обръща никакво внимание на вятърничавото общество.

Извън зависимостта от субективните оценки за болшевизма трябва да признаем неговата безусловно положителна роля за създаването на необходимите условия за Павловата физиологична школа и за огромното количество проведени от нея експерименти, а чрез това и за развитието на принципно важни, глобални параметри на точното знание. Павлов несъмнено имал изключителна свобода за научни изследвания, осигурена му от условията на революционната среда.

(Отново виждаме, че не най-естетични събития влияят много благотворно върху хода на научната история. За експеримента на Фрич-Хитциг вече говорихме, но подобни примери в историята има много. Да си спомним английската чума през 1665 година. Да, нейни жертви станали няколко милиона души. Но тя прогонила Нютон в „Линкълнширското отшелничество“, където, напълно изолиран от света, той намерил най-сетне време да изследва дисперсията на светлината и да започне своето основно произведение „Математически начала на естествената философия“).

Но да пренебрегне взаимната връзка на двата здраво сплетени въпроса за произхода на мисленето и за общия произход на живота не могъл отначало и Павлов. За да успее, той се нуждаел от относителна определеност по въпроса за произхода на живота.

Теорията за условните рефлекси, макар че е свръхмощен, все пак е "контролен изстрел". Тя е много добра за окончателно ликвидиране на илюзиите, но категорично не става да душѝ по тъмните ъгли на мирозданието мистичните химери.

За да бъде ударът ефективен, противникът трябва да бъде измъчен, обезкръвен и желателно здраво вързан.

С други думи, някой трябвало да хвърли на колене пред Иван Петрович детронираната метафизика.

Павлов разбирал, че в противопоставянето с глобалния "извънфизически фактор" се решава съдбата не само на физиологията, физиката, астрономията и биологията, но и на цялата наука изобщо.

Но на първо време можел само да наблюдава схватката.

Не трябва да си затваряме очите за това, че докосването на истинското, последователното естествознание до крайната страна на живота ще мине без големи недоразумения и противодействия от страна на тези, които отдавна и привично са обсъждали тази област на природните явления от друга гледна точка и само тази гледна точка са признавали за единствено законна в дадения случай" (И. П. Павлов)

Разбира се, ние бихме могли да реконструираме лесно състоянието на темата по времето на Павлов, но ще получим само музеен експонат, днес съвсем неактуален.

На Иван Петрович, между другото, му били достатъчни тези представи, които биха могли да се сумират през 10-20-те години на ХХ век. Те били още много скромни, но за него достатъчни. Като нямал пълна яснота, ръководейки се само от увереността в това, че светът е неопровержимо материален, той се решил да започне своето дело.

И трябва да кажем.

Дори в доста плахия комплект от факти и хипотези Павлов успял да види всичко, което му трябвало: "пред нас е грандиозният факт на развитието на природата от първоначално състояние като мъглявини в пространството до човешко същество на нашата планета, във вид на, грубо казано, фази: слънчеви системи, планетна система, мъртва и жива част на земната природа". ("Двадцатилетний опыт")

Но не всички притежават експерименталния опит на Иван Петрович, позволяващ в капката кучешка слюнка да се види потвърждение на естествените основи на мирозданието.

Приблизително по същото време, тоест в началото на ХХ век, се появила първата възможност "да се опипа" метафизическата идея.

Никаква нейна "плът", никакво нейно осезаемо съдържание не било открито. (Както, между другото, твърдели жреците от племето сенуфо, а също така Хегел-Паскал-Хайдегер.)

Тя почти цялата се оказала направена от незнание, непостижимост и изтънчен романтизъм. Тоест от основните строителни материали на цялата останала култура на homo.

Но!

Всичките тези компоненти били удивително здрави строителни материали. Те били неуязвими за всякаква логика и неподвластни на каквато и да е емпирика.

Ние помним, че опитите на естествениците да победят метафизическата идея в честен бой само осейвал дискусионното пространство с парчета от академични зъби.

Началото на двадесети век добавило такива парчета.

Защо станало така?

Работата е в това, че метафизическата идея се адаптирала бързо към новата реалност. Тя се научила да обръща в своя полза всичките грешки и несъответствия на науката. Това несъмнено било спекулативен, но много мощен похват. Както виждаме, похватът работи и до ден днешен.

Неговият механизъм е прост: всеки пропуск или недостатък на естествознанието се сочи веднага като доказателство за наличието на някакво „свръхестествено начало“ в света, ако нещо не е получило още своето просто обяснение, се приема веднага в полза на метафизиката. Подходяща е и бърканицата с рисунките на ембриони от Хекел, и пилтдаунският череп, и липсата на „преходни формзи“, и неразгаданата роля на ферментите при образуването на ДНК, и някои квантови неясноти.

Неизбежността от грешки при натрупването и пречистването на точните знания е очевидно и естествено нещо. Но метафизиката се е научила да се впива в грешките на науката и да приема всяка от тях за лична победа.

Според тази логика всяко забавяне на представящия се на арената атлет трябва да прибавя точка в полза на злобния инвалид, седящ на двадесет и петия ред на трибуната, който изобщо не участва в състезанието.

Положението е, разбира се, забавно. Но, строго погледнато, всичко това характеризира не метафизиката, а само метафизиците.

Които могат да бъдат разбрани. За спасяването на своята идея те са съгласни на всички. Тяхната наивна хитрост с прекрояването на научните грешки в доказателства за божието битие е по своему даже очарователна.

Разбира се, ние пак не сме уверени, че за тези хитрости ги е упълномощил непосредствено самият „демиург“. Лицензът, подписан от божеството, даващ им право да говорят от негово име, още никой от тях не ни е показвал.

Ние помним: през първата трета на XIX век някакъв поет провъзгласил, че „пред многото низки истини по-скъпа е възвишаващата лъжа“ и този принцип станал основа на паранаучните дисциплини. „Възвишаващата лъжа“ се преоблякла в парапсихологически и философски одежди, загърнала се с езотерични коприни и оглавила глухата и упорита война срещу физиологията.

Тази вечна битка на красивата „измама“ с физиологията се обяснява с разбираемия стремеж на човека да защити своето достойнство, да запази неприкосновен мита за уникалността на homo в мирозданието.

Днес, години по-късно, въпросът за произхода на живота е в общи линии решен. Прецизно, акуратно и доказано.

Но! Именно от тази епоха, когато било поставено началото на дадената тема, до ден днешен са протегнати пипалата на метафизиката. Те са живи. Те доста чувствително стимулират темата и я запазват жива до ден днешен.

№ 18

Предната лекция завършихме с това, че именно от предишната епоха в темата за произхода на живота и до ден днешен са протегнати пипалата на метафизиката.

Те инервират доста чувствително въпроса и го запазват актуален до сега.

Ще бъдем справедливи - именно те го запазват.

Никакво друго движение в тази област не се наблюдава вече няколко десетилетия. Едва когато пипалата започват да се движат и се заемат да душат поредната догма на естествознанието, науката си спомня дните на своята предишна слава и изпищява поне нещо в отговор.

Нейният писък, трябва да кажем, не прави впечатление.

Тя не може да окаже никаква сериозна съпротива все едно Павлов, Бернал, Фейман, Уотсън, Крик и прочее гиганти са отнесли със себе си в гроба целия огън на познанието, смелостта и убедеността.

Науката, която не успяла да се възвиси по въпроса за произхода на живота, отначало се слегнала смутено, а по-късно се научила да измъква от "основния въпрос" с толерантни фрази.

Защо станало така?

Работата е в това, че към края на ХХ век естествознанието се килна и се напука под ударите на тарана на културата. Той удряше непрестанно както по основите на науката, така и по всичките ѝ изящни надстройки.

Културата хвърли в бои легиони поети, тенори, дизайнери и режисьори. В резултат от това тя си възвърна почти всичките позиции, загубени през XIX век.

Като се въздигнаха над руините на научния мироглед, тенорите затвърдиха отново култа към гениите, необяснимостта на изкуството, света и любовта, а чрез това и метафизиката в нейния чист вид.

Прекрасен пример е Ричард Докинс. Ученият, който само запазва верността към науката и към нейното разбиране за света, се обявява за атеист и се се сочи като нещо екзотично.

Науката се оказа деморализирана и победена.

Оставиха ѝ в рамките на човечеството само ролята на придворен фокусник, изобретател на всякакви приятни "нещица" като дамските превръзки, бомбите и телефончетата.

Вместо Павлов и Крик на арената на вечната борба изпълзя поколение вяли и впечатлителни доценти.

От тяхната уста отново зазвуча бръщолевенето за "твореца", "душата", "демиурга" и за някаква "висша сила", която по всяка вероятност е станала "първопричина за света". Довършвайки карикатурността на картината, от всички пукнатини, отново плъзнаха придобилите смелост попове.

Разбира се, нещата не опират само до атаката на културата. И, разбира се, не само до поповете.

Важна причина за новото тържество на метафизиката над знанието стана липсата на научна дисциплина, която да се заеме специализирано и целеустремено именно с въпроса за произхода на живота.

Да, съществуват биохимията, биофизиката, астрофизиката, теоретичната физика, кристалографията, палеозоологията, палеоботаниката, еволюционната генетика, сравнителната анатомия, молекулярната, теоретичната и математическата биология, физиологията, геологията, космологията et cetera.

Да, всяка от тези дисциплини се докосва до нашия основен въпрос и предлага във връзка с него някакъв ограничен отговор, намиращ се строго в рамките на нейната компетентност. Но всичките отговори изобщо не са свързани в едно научно явление.

Защо?

Защото служенето на всяка от тези дисциплини изисква пожизнена и фанатична съсредоточеност само върху нейния предмет, без да се допускат никакви отклонения. Не можем да си представим персонаж, който би могъл да побере в себе си едновременно и в цялата им пълнота поне физиологията, структурната геология и квантовата механика. (А това са само три компонента от минимум двадесет.)

В известен смисъл биохимията и биофизиката могат "да се докоснат" за малко поради взаимната си връзка, също както геологията и палеонтологията, но за единна и стабилна картина е нужен синтез от всички дисциплини без изключение.

Нещо повече, този синтез трябва да бъде добре защитен и постоянно обновяван. За всяка дреболия, открита от генетиците или от палеоботаниците в него трябва да се намери веднага критично осмисляне и нужното място.

Такъв научен отрасъл, уви, не съществува. Няма, разбира се, и персонаж, който би могъл да владее цялата пълнота от споменатите знания. Ще повторим, че всяко от тях изисква цял живот и фанатично зацикляне върху един, максимум два строго специални въпроса.

И така, дисциплина няма, някаква титанична фигура, която да акумулира всичките знания, имащи пряко или косвено отношение към произхода на живота, също няма.

Но не всичко е така лошо, както изглежда на пръв поглед.

Продължава да съществува метод, който позволява да се избере от всичките науки тяхната същност, а като се избере, да се съединят същностите в повече или по-малко достоверна широка парадигма.

Това е картезианството.

А какво е картезианство?

Това е преди всичко умение "да се обира каймака".

Ще поясним.

Както помним, през XVII век във Франция възникнала необходимостта от реалистична доктрина, която да изясни феномена (според тогавашните представи) човешки разум.

Този стремеж към яснота бил закономерен.

Фактът, че човекът може да мисли, вече искал да бъде разгадан. Религиозната версия почти изгубила своята сила, оставайки само за верските фанатици, които с всяка изминала година ставали все по-малко. А натрупаните през много векове знания разкъсвали обществото отвътре. Появила се увереността, ме механиката на разсъдъка може да бъде обяснена с такава лекота, с каквато се обясняват законите на оптиката или астрономията.

Разбира се, натрупаните знания били най-различни по качество. Но те били много и значително по-силно обгаряли разума от днешните научни произведения.

Днес всички, дори сензационните изследвания, се възприемат като нещо, разбиращо се от само себе си и произтичащо от общия ред на нещата.

А през XVII век науката била все още откровение, преобръщащо живота на всеки, който се докосне до нея. Било време, когато книгите "вместо да се четат, се учили наизуст", а наличието на знание можело да струва скъпо на техния притежател или да стане причина за неговото издигане и невероятно благополучие.

От нашия двадесет и първи век общият обем на научната информация през шестнадесети век изглежда незначителен. Но това е абсурдна илюзия.

Той наистина бил огромен.

Астрономията през XVII век била съставена от причудливото смесване на Птоломей, Пурбах, Региомонтан, Тосканели, Риналдини, Коперник, Бруно, Галилей, Брахе, от системите на Авероес, Аристотел, Архимед, Аристарх, Ал Фергани, Арабахта, Варамишра, Улугбек и Николай Кузански.

Хиляди огромни томове включвали в себе си представите за минералите, магнетизма, металознанието, електричеството, зоологията, географията, ботаниката, скоростта, пречупването и вълновата природа на светлината, оптиката, ефектите на цветовете и електричеството, за анатомията, медицината, логаритмите, вакуума, размножаването на насекомите, механиката, пиротехниката, палеонтологията и балистиката.

Ще напомним, че по това време вече са се появили произведенията на Роджър и Френсис Бейкън, на фон Херик, Агрикола, Стуртевант, Гилберт, Кабео, Гасенди, Торичели, Юнгиус, Франческо Лана Терци, Хюйгенс, Ферма, Гримальи, Парацелс, Марко Марчи, Де Доминис, Карданус, Телезио, Нунец, Меркатор, Мигел Сервет, Гарвей, Николо Цуки, Амброаз Паре, Везалиус, Фалопий, Силвиус, Ван-Хелмонт, Рьомер, Свамердам, Санторио, Неемия Грю, Джон Рей, Мейо, Окама, Дунс Скот, Гебер, Северус Себокт, Тарталий, Бенедети, Малпигий, Симон Стевин, Фризиус, Снелиус, Санторио, Хартман, Бернар Палиси, Тарталий, Бенедети, Бирингучо, Тосканели, Хеснер, Ронделе, Гален et cetera.

Ние изброихме тук само имената от първа величина, но освен тях следва да си спомним Мерсен, Арнолд от Виланова, Муциан Руф, Матеуа Силватикус, Улрих фон Гутен, Пиер Бейл, Пиетро Верджерио, Йохан Христиан Еделман, Авраам Сакуто, Де Прада, Пиетро Д`Абан, Лоренцо Вала, Хенрих Корнелий Агрипа, Пиетро Помпонаци, Ото Брунфелс, Йохан Вайер, Улис Алдрованди, Джон Ди, Джузепе Франческо Бори, Шарл Естиен, Жофроа Вале, Чеко Д` Асколи, Виет, Фредерико Чези, Экио и Франеско Стелути.

Разгорели се звездите на Бойл, Мариот, Касини, Борели, Хук, Галей, Нютон, Лайбниц и Льовенхук.

Корнелиус Дребел вече изпитвал първата подводница, а Магалоти подреждал своите "Очерци за природонаучната дейност на Академията на опитите", описвайки работата на термометрите, хидрометрите, махалата, часовниците, барометрите, микроскопите и телескопите.

Ще напомним, че още през 1560 година в Неапол се организира Academia secretorum naturae (Академия за природните тайни), основана от Джовани Батиста Порта, а през 1603 година е създадена Accademia dei Lincei, също изучаваща въпросите на физиката и (условно казано) на химията.

Като частна, но значима илюстрация за истинския обем от знанията през XVII век може да ни служи физиологията на мозъка.

И така, какво било известно по това време?

Джакомо Беренгарио (Giacomo Berengario, 1502–1550) открива и описва Corpus striatum.

Ахилини (Alessandro Achillini, 1463–1512) изучава първата и четвъртата двойка черепни нерви, иначе казано - обонятелните и блоковите нерви;

Габриеле Фалопио (Gabriele Fallopio, 1523–1562) описва още по-точно четвъртата двойка и нахвърля бележки за деветата, иначе казано - за глософарингеуса. Освен това той поставя научните основи за изучаването на тимпаничната хорда и езикоглътателния нерв;

Фернелиус (Jean F. Fernelius, 1497–1558) описва централния канал на гръбначния мозък и създава хипотезата за ролята на нервите като проводници на влиянието на главния мозък върху мускулите;

Силвиус (Jacobus Sylvius, 1478–1555) открива сирингомиеличните кухини топографира извивките на мозъчната кора;

Варолио (Constanzo Varolio, 1543–1575) описва мозъчния мост, мозъчните крачета и оптичния нерв;

Конрад Шнайнер (1614–1680) изказва предположение за ролята на мозъчната кора като локализатор на паметта, а на малкия мозък като център на рефлексите. (Грешните му изводи са дребен по същество фактор, главен в случая е фактът на търсенето.);

Хуан Хуарте (Juan Huarte, 1529–1588) сумирал някои доста спорни и разпокъсани данни за последиците от травми на главата;

Лоренц Фриз (Lorenz Frisius, ? — 1531), ако съдим по неговите рисунки, е изучавал прилежно хиазмата и дълбочината на мозъчната кора;

Томас Ераст (Thomas Erastus, 1524–1583) и Фернелиус (Jean F. Fernelius, 1497–1558) изследвали в тишината на своите лаборатории природата на епилепсията;

Андреас Везалиус (Andreas Vesalius, 1514–1564) описал и топографирал мозъка в седмата книга на своята поредица "За строежа на човешкото тяло". Освен това изказва сензационни предположения за възможните функции на многобройните му структури.

Разбира се, ние успяхме да си спомним само малка част от тези, които би трябвало да си спомним.

Но освен създателите и събирачите на точни знания за света, които до един, в една или друга степен, били аутсайдери, съществувала и официалната наука на Ватикана.

Именно тя, между другото, се смятала за истинска наука, а такива като Бруно, Коперник, Галилей и Везалия имали репутацията на "чудаци", на екзотични пришки, изскочили върху благородния нос на истинското знание.

Коперник не случайно отлагал толкова дълго публикуването на своите открития, разбирайки, че съчинението "De Revolutionibus Orbium Coelestium Libri Sex" ще бъде подиграно и обявено за лъженаука. Той пише: "Плаши ме мисълта за презрение заради нестандартността и различието на моята теория" (цитат според M. B. Hall — The Scientific renaissance 1450–1630).

Малко по-късно става ясно, че Коперник е бил прав. Неговото произведение се превърнало за дълго време не в обект на академични обсъждания, а само на насмешки. С него се подигравали мнозина. От автори на популярни дидактични поеми и енциклопедии (Де Бартис и Ж. Боден) до стълбове на науката (Тихо Брахе и Ф. Бейкън).

А от църковна гледна точка в произведението на Коперник не се виждало никакво особено престъпление. Папа Лъв Х се отнесъл към него иронично, но доста доброжелателно, а кардиналската курия го подкрепила. През 1532 година системата на Коперник била представена официално на четенията във Ватиканските градини, при това не от кого да е, а лично от секретаря на папата. Учението на Коперник се приемало в общи линии благодушно, докато Бруно не изострил положението, обявявайки се за негов верен последовател.

През XVI–XVII век научната ревност вече съществувала. "Специалистите" умеели да защитават своите "владения" от всякакви чужденци. За да получи някой право на глас в науката, трябвало да се присъедини към съответната каста (на астрономите, химиците, картографите), като приеме, разбира се, изцяло нейните възгледи по всички ключови въпроси. Била изработена и тактика за неутрализация на дисидентите и чужденците, промъкнали се нелегално в дисциплината. Тя била примитивна, но работела.

Кастата използвала умело тактическите преимущества на своята "висота". Тя осъществявала академичен погром над новите възгледи, а след това непременно сваляла своята оценка "един етаж по-ниско" при белетристиката, пресата и интелигенцията (в най-широкия смисъл на тези понятия, напълно приложими и към седемнадесети век). Те, малко разбиращи от същността на въпроса, но доверяващи се на званията и титлите, започвали охотно преследване, превръщайки за няколко години практическо всеки новатор в посмешище. Така се повтаряло от век на век.

На Коперник припомнили, разбира се, че професията му е каноник, а в астрономията е дилетант; на Галилео препоръчвали да гледа през тръбата за клизми, а не през телескопа, намеквайки за основната му професия (Галилео бил лекар).

Периодично се появявали персонажи, които се опитвали да се зъбят и на кастата, и на нейните подгласници. Ако се стигнело до открито и упорито противопоставяне, влизали в употреба дървата. Както показва примерът с Бруно, три купчини дърва, по правило, били достатъчни, за да се прекрати спорът, отишъл твърде далече.

Членовете на знаменитата академия "деи Линчеи" били принудени да си общуват с помощта на шифър от страх не пред инквизицията, а изключително пред научната общност. Ще напомня, че неформален ръководител на академията бил херцог Фредерико Чези, напълно способен да я защити от църковно преследване, но безсилен пред тогавашните научни катедри на Рим, Болоня и Флоренция.

Ние грешим като разграничаваме тогавашната наука от църквата. Това не е правилно. Църквата и науката били едно цяло.

През XVII век официалните учени, ориентирани да осигурят богословска картина на света, били хиляди. Всеки от тях имал възможността да публикува, да заема катедри в най-добрите университети и да поставя на колене всякакви "галилеевци". Ние можем, разбира се, следвайки традицията, да ги наричаме "схоласти", но това обозначение ще бъде доста условно.

Ще отбележим, че сред "схоластите" имало не само майстори на красивото шарлатанство или жонгльори с фактите. Нищо подобно. В по-голямата си част те били абсолютно добросъвестни изследователи.

Да, те не успели да преодолеят гравитацията на "християнската истина" и именно под нейното въздействие "превивали и формирали" естествените науки. Но правели това напълно искрено и самоотвержено.

Изброявайки ярките "схоласти" на века, трябва да си спомним за Фортиниус Луцетус, Лео Алатиус, Джймс Ъшър, Лудовико дела Коломбе, Афанасий Кирхерий et cetera.

С какво са се прославили?

Луцетус (Fortinius lucetus, 1577–1675) е автор на много влиятелната концепция, че почти цялата Луна е направена от фосфор, а светлината ѝ е фосфоресценция. Най-забавното е, че хипотезата се базирала на крайно убедителни експерименти. Луцетус вземал болонски камни (фосфоресциращи шпати) и правел от тях дискове и полусфери. Тяхната светлина била практически незабележима през деня, но с настъпването на тъмнината те се разгаряли ярко, придобивайки доста реалистично сходство с Луната.

На основата на многобройни опити, при които дисковете и полусферите се наблюдавали на различни разстояния, под различни ъгли и в условията на различна осветеност, Луцетус обявил с абсолютна увереност, че Луната има фосфорна природа.

Като следствие:

Със своята красота и опора на естествените явления хипотезата направила огромно впечатление на съвременниците, а Луцетус придобил славата на авторитетен астроном и учен.

Да видим втория фигурант от нашия списък - Лео Алатиус (Leo Allatius, 1586–1669), пазителят на Ватиканската библиотека.

Той създал прекрасната теория, че пръстените на Сатурн се състоят от крайната плът на Исус Христос, възнесла се след обрязването.

Като следствие:

Състояли се (минимум) два диспута с участието на богослови и мнозинство астрономи, които решили възможността хипотезата да бъде включена в университетските курсове.

Третият герой е професор Джеймс Ъшър (James Ussher, 1581–1656). Основавайки се на библейската хронология, той изчислил деня на сътворението на света, иначе казано - 23 октомври 40004 г. преди новата ера, и така установил "много точната" възраст на планетата.

Като следствие:

В продължение на дълго време тази цифра се смятала за единствено вярна и доказана от науката.

Защо изброяваме всичките тези безсмислици?

Изключително за да създадем обемна и максимално ярка представа за естествознанието по това време.

А също така - за да разясним силата и универсалността на метода, който позволил да се отделят "овцете от козите" и да се обере истинския научен "каймак" от всички дисциплини.

Алатиус, Белармини, Луцетус, Кирхерий и още хиляди (минимум) "схоласти" нямали върху титулните листи на своите произведения специални бележки, които да предупреждават, че тяхното изучаване е чиста загуба на време.

Напротив. Както вече казахме - тогава те били доста авторитетни автори. Запознаването с техните фолианти било задължително.

Разбира се, науката през XVII век била фантасмагорична смес, в която обоснованото и точното се преплитало с най дивашки догадки. Откритията на Кеплер съседствали с отлетелия към Сатурн препуциум на Христос, а грубите грешки на Кирхериус имали същата тежест като откритията на Ферма.

Задълбочаването във всичко без изключение било тогава толкова нереално, колкото и сега. Или още по-невъзможно.

Днес имаме закони на естествознанието. Всичко, което им противоречи, може да бъде смело и безусловно бракувано. Можем да не вземаме под внимание (или да не приемаме сериозно) летящите перепуциуми, психотерапията и "извънтелесните усещания".

Но по онова време тези ориентири не били още формулирани. Всичко било доста по-сложно и по-объркано.

И това било прекрасно, защото само безбрежният и бездънен епистемологичен хаос на XVII век можел да създаде фигура, способна да го укроти и подреди. По логиката на развитието на науката тя непременно трябвала да излезе от "пяната на столетието".

Тази "Афродита" не закъсняла да се появи.

Тя приела образа на професионалния войник наемник, картоиграч и дуелист Рьоне Декарт. Той е познат и като Картезий или Картезиус, защото академичните правила по това време изисквали от учените да си латинизират имената.

Образованието му не прескочило границите на езуитското училище в Ла Флеш, където Декарт учел латински, основи на елементарната математика, а също така езуитска логика.

Като завършил училището, Декарт отишъл да воюва.

Разбира се, не за родната Франция, а за талери и гулдени. Под знамената на Максимилиан Баварски щурмувал Прага, а под барабаните на Орлеанския принц громял арминианите.

Когато му се отдавал случай, странствал, играел на карти, надувал коремите на дами и девици, богохулствал, пиянствал, пиратствал, пушел тютюн, биел се на дуели, с една дума - водел много здравословен начин на живот.

Периодично Декарт се уединявал и шлифовал лещи. Или ходел в кланиците, където изучавал свинските сърца.

Впрочем, не само сърца и не само свински.

Да си спомним известния пример, който го характеризира като доста дързък експериментатор.

Като направил в рамката на прозореца, който се намирал в кабинета му, дупка, Декарт закрепил там току-що извадено око на бик, „гледащо навън“. От задната страна на окото изстъргал слой тъкани и така станало възможно да види „през окото“ миниатюрното обърнато изображение на своя двор.

Неговите ембриологични занимания също си струва да бъдат споменати отделно.

„Веднъж накарах да убият една крава, за която знаех, че е заченала преди известно време, само за да разгледам плода ѝ“ (Декарт в писмо до Марсен от 2 ноември 1646 г.).

Той не е преподавал никога и нищо, почти не четял лекции, а и изобщо избягвал академичните среди. По-специално е известно, че по необясними причини Декарт не пожелал да се запознае даже с Галилей.

Дните си завършил при двора на шведската кралица Кристина, като получил отровно причастие от ръцете на йезуита Жак Виоге, защото орденът на Исус започнал да се дразни от влиянието на Картезиус върху младата кралица.

Разбира се, по би му подхождала кладата, но сантименталните йезуити решили да се отнесат братски към ученика от училището в Ла Флеш и се ограничили с отрова в причастието.

С какво именно е подправил Виоге „тялото христово“, останало неизвестно, но Декарт умрял в мъки.

По-нататък всичко се наредило още по-успешно: съчиненията му били внесени в INDEX LIBRORUM PROHIBITORUM, а Луи XIV забранил със специален указ във всички университети на Франция даже да се помни името на Картезиус.

Животоописанието на Декарт, разбира се, не може да предизвика нищо друго освен завист. Макар че отчасти го е засенчил Хокинг с неговата амиотрофична латерална склероза, биографията на Рьоне Декарт и до ден днешен си остава еталон за учен. Преди всичко с това, че това е биографията на човек, за когото храбростта било нещо обичайно.

Но не това е същността.

Трябва да напомним, че говорим за човек, който с поразителна лекота преобърнал и структурирал европейската наука.

Той ни е подарил метод, с помощта на който от която и да е смес от знания можем да извлечем най-необходимото и най-важното, като отсеем дреболиите и излишните подробности.

Картезиус утвърдил очевидното: „Всички науки са дотолкова свързани помежду си, че е по-лесно да се изучават всичките заедно, отколкото която и да е от тях отделно от всички останали...“ (Декарт, „Правила за ръководство на ума“. Правило 1)

Неговото „Разсъждение за метода, позволяващ да направляваме разума си и да намираме истината в науката“ не е загубило ефективността си и днес. Определени неудобства създава архаичността на стила, но преодоляването ѝ се възнаграждава щедро.

Нещо повече, без прилагане на метода на Декарт „за обиране на каймака от всички науки“ опитите за ориентиране в произхода на живота днес са обречени на пълен провал.

Не случайно един от първите автори на теорията за абиогенезата Джон Бърдън Сандерсън Холдейн (1892–1964), основоположник на биохимичната генетика, създава дружеството на „картезианците“ и първи през ХХ век прилага разработените от Рьоне Декарт методи за познание на сложните явления.

Необходимо е уточнение.

Под картезианство (в дадения случай) нямаме предвид философската система и невидяната от Декарт в мъглата на неговия век „двойственост на света и човека“.

Съвсем не.

Говорим само за картезианската механика на мисленето. За способността да се съгласуват дръзко данните от различните науки, за да се отговори на глобалните въпроси.

Картезианството ни учи да вървим срещу всички догми и научни приличия. То се основава на безстрашието, твърдостта и липсата на авторитети.

По същността си то е пиратство.

Разбира се, използването на този метод обрича на някаква повърхност, а понякога и на забавни дребни грешки.

За грешките можем да не се тревожим. Ако идеята е ценна, в науката има достатъчно чистачки, които ще оберат с удоволствие неизбежните боклуци.

Разбира се, картезианството гарантира конфликт с "тесните специалисти", но тези нещастници трябва да бъдат разбрани и простени.

Представлявайки предимно евнуси, призвани да охраняват и поддържат реда в своя фактологичен "харем", специалистите са длъжни да се съпротивляват, когато в него проникват всякакви нагли хора.

Разбира се, като открият промъкналия се в "харема" чужденец, евнусите-доценти непременно ще нададат разобличителен ревнив вик. Да се направиш на "един от тях" е невъзможно. Може даже и да не се опитваш. Дори ако имаш достатъчно актьорски способности за имитиране на техните мимики и речи, все едно, рано или късно, ще настъпи момент "да се свалят гащите". И тогава всичко ще се разкрие. Така че по-добре е да се действа веднага дръзко и уверено, без да се обръща внимание на възмущението.

Като се налудуваш достатъчно в "харема" с най-красивите идеи и си напълниш джобовете със скъпоценни факти, трябва накрая да направиш важен поклон. След това трябва да се възхитиш на самоотвержеността на евнусите-пазачи, даващи живота си за опазването и за благополучието на "харема". После, като помахаш с ръка, можеш да скочиш през прозореца.

(Това се нарича академична междудисциплинарна етика и тя трябва да бъде безусловно спазвана.)

Също толкова дребен проблем е и така наречената "повърхностност". Разбира се, тя е доста условна и "повърхностност" може да бъде наречена с доста голямо преувеличение.

Но!

Едно нещо е да създадеш и да развиваш една научна дисциплина, друго е да я използваш и да ѝ обираш "каймака". Разбира се, това са напълно различни равнища. Първото изисква абсолютно вглъбяване и жертвеност, детайлно постигане на всички нюанси. Второто - само структурирано трезво запознаване с тази дисциплина.

№ 19

Ще дадем най-прост пример за повърхностност, допустима за решаването на задачите, които сме си поставили.

Когато говорим за произхода на живота, е трудно да не зададем въпроса за геологическата "развитост" на една или друга планета.

Кой е елементарният индикатор за подобна развитост?

Разбира се, на първо място това е многообразието на минералния състав на кората.

Какво могат да кажат всъщност минералите за планетата, където са се появили?

Доста много неща.

Като знаем приблизителното количество на минералите и химизма, който ги създава, можем лесно и почти безпогрешно да нахвърлим "портрета" на планетата от момента на нейното образуване до наши дни.

Наличието или липсата на сулфати, арсенати, борати, хлориди, флуориди, въглеродни съединения и нитрати дава ясна представа за вулканизма, релефа, наличието и вида на течностите, температурата, възрастта, магнетизма, радиоактивността, масата и даже ъгловата скорост на въртенето по оста на планетата в различни периоди.

Както е известно, колкото по-голяма е скоростта на въртенето по оста, толкова по-полегат става общият релеф. (Палеонтолозите казват, че той се сляга.) А слягането променя донякъде минералогичния портрет на горния слой на планетата.

Разбира се, за да говорим за минералите, трябва да си представим ясно тяхната еволюция.

Тя, като всичко останало, започва с възникването на Вселената.

И ето че произнесохме съдбоносни думи. Отворихме бездна, гъмжаща от астрофизически и космологични теории. Бездна живописна, безбрежна и съблазнителна.

Ще отбележим, че нямаме работа там.

Нещо повече, за да обсъдим спокойно въпроса за произхода на минералите, трябва да избегнем участието в безкрайните спекулации за общия произход на материята.

Ние само трябва да подредим тези факти, които днес изглеждат относително безспорни.

Затова трябва да си спомним наставлението на следващия картезианец, професор А. Д. Сперанский, любимият ученик на Иван Петрович.

"За да може една неподвижна група разединени факти да оживее, не е необходимо да се добавя в нея някакво количество нови факти. Трябва само фактите да бъдат съединени в динамична система. Ако това се постига по отношение на една безпорядъчна група неизползвани факти, то по същия начин и със същия успех може да се постъпи и със стария материал, вече влязъл в състава на едни или други комбинации, защото фактите нямат самостоятелно и изолирано значение".

На нас ни предстои сега да направим една много сложна маневра. За да стигнем до нашите минерали, трябва да се промъкнем между свирепо хапещите чудовища на основните космологични хипотези.

Главната опасност се състои в демоничното обаяние на теоретическата физика и астрофизика. Те поглъщат и изяждат без остатък даже тези, които просто минават покрай тях по своя си работа. Да не говорим за безумците, които са решили да сърфират по горящите вълни на теориите за произхода на Вселената.

Тъй като нашата задача е значително по-скромна от критичното осмисляне на "началото на началата", ние ще вземем за основа така наречения "Стандартен модел", който е общоприет в съвременната астрономия и астрофизика. Именно Стандартният модел има косвено, но силно потвърждение във фундаменталното уравнение на Фридман и в трудовете по космология на Вайнберг, Хабъл, Сейгън и Хокинг.

И така.

Отначало нямало нищо. Нито време, нито пространство, нито материя.

В това "нищо" протекъл взрив. Обикновено го наричат "Голям", с което по принцип можем да се съгласим. Дори и защото определението "Малък" явно не му подхожда.

"След това за миг се появило не просто нещо, а всичко, на което предстояло да съществува, и всичко наведжъж. В този момент обемът на Вселената бил по-малък от атомно ядро". (R. M. Hazen The story of earth 2012)

Във факта, че е имало някакъв взрив, не би трябвало да се съмняваме, защото реликтовото излъчване на Хабъл наистина доказва, че цялата енергия и материя на Вселената е получила в един момент рязко и съществено ускорение, чиято сила не отслабва и до днес.

Всичко наистина се е разлетяло и продължава да се разлита. В това можем да се убедим лесно и самостоятелно, като съпоставим наблюдаемата и абсолютната светимост на звездите или като погледнем известната система на Бъркоф.

Но!

Космологията днес е направила всичко възможно, за да стане произходът на Големия взрив напълно необясним. Взривът се появява като изневиделица. Без всякаква причина и без каквато и да е необходимост.

Разбира се, като добавка към Стандартния модел се прилага и версията за някаква сингуларна точка. Когато тя бъде приложена към хипотезата за Големия взрив, се появява възможността всичко окончателно да се обърка и да се обезсмисли.

Ще я формулираме, като се опираме на известните произведения на Хокинг, Краус, Хайзен, Потър, Хабъл, Хойл, Вайнберг и Сейгън.

И така.

Сингуларната точка е съществувала, когато още не е имало нищо и не е могло да има. Макар че не е имало нищо, все пак е имало нещо и това „нещо“ било затворено в свръхплътен обем с неустановимо малък размер. Въпреки че всичко вече го е имало, нищо не е имало, никакъв размер, че даже и самата точка. Но въпреки това, че нищо не е имало, нещо е имало и то даже гръмнало така, че материята, а също така всякакви дупки и парчета от време и до ден днешен се разлитат от точката, в която никога не ги е имало.

Сингуларната версия, разбира се, очарова със своята абсурдност, на която биха завидели дори бащите на църквата. Взрив е имало и си остава слабото място на космологията и астрофизиката. Между друго, от него намирисва не на бог, а на най-обикновена неразвитост на науката, простима за дивия XXI век.

Вероятно след няколко столетия сингуларността и версията за „изневиделицата“ ще забавляват космолозите приблизително така, както сега ги забавлява „препуциумът на Христос“ в трактовката на професор Леон Алатиус.

Ще подчертаем дебело: съмняваме се не във факта на Големия взрив, а в неговата безродност. В това, че не е бил предшестван от дълга редица квантови и кваркови космологични събития. Да, ние все още не ги знаем и не можем даже да фантазираме за тях. Но те несъмнено са се случили, защото Взривът има всички характеристики на доста сложно, многокомпактно и, ако можем да се изразим така, доста „развито“ събитие.

Отношението към Взрива като към „начало на началата“ е толкова абсурдно, колкото и обявяването на антракозавъра за начало на целия земен живот.

Ще поясня.

Да предположим, че нашите палеонтологични находки са ограничени само до протогеринуса (разновидност на антракозаврите), доста симпатично гущероподобно същество от карбон.

Наистина, определена част от земната фауна води своя род именно от него. Антракозавърът дал еволюционно начало (и) на зверозъбите гущери терапсиди, а на тях се паднал еволюционният жребий да дадат живот на млекопитаещите.

А тези животни, които са предшествали антракозавъра, нямаше да можем да ги открием и нямаше да имаме за тях никакво понятие.

Ние нямаше да имаме класификатори, според които нашият протогущер е бил предшестван от акантостеги, ихтиостеги, латимерии и прочее. Нямаше да знаем тези наименования и нямаше да имаме щастието да се докосваме до скелетите на тези същества.

Разбира се, нямаше да знаем и за по-раншните му предци: за ткрилобитите, аномалокарисите и меките организми от едиакарския период.

Щяхме да имаме само протогеринус. Великолепен, но самотен. И много би му подхождало наименованието „сингуларен“.

Но въпреки това морфологическата сложност и развитието на нашия гущер никога не биха ни позволили да смятане, че с него „е започнало всичко“.

По една проста причина ние сме в състояние да забележим доста съществената разлика между протогеринуса и късните рептилии, неговите преки потомци.

Като сравним нашия „сингулярен“ гущер с диметродона, а след това с доста по-развитите синапсиди, ще видим всички белези на продължаващото усъвършенстване на мозъка, организма, функциите и морфологията.

Тези белези на несъмненото развитие „нагоре“ ни задължават да предположим, че е необходимо и „обратно броене“. От антракозавъра надолу, към все по-прости и по-прости особи.

Пред нас би се изправила задачата да ги търсим и да ги намерим.

Долу-горе същата е и историята с Големия взрив.

Няма никаква възможност да предположим, че в космическата верига той е бил „първото“ събитие, че неговата природа е някаква мистична сингуларност, която няма обяснение.

По всяка вероятност Взривът е бил предхождан от дълга поредица явления, която вероятно ще стане известна някога на астрофизиката. Взривът ще престане да бъде „сираче“, ще се появят не само породилите го фактори, но и понятните причини. Сингуларността или ще бъде предадена в архива, или ще получи ясно обяснение.

Вероятно най-перспективната посока на търсене ще бъде хипотезата за „квантовата пяна“. По-скоро тази нейна част, в която С. Билсън-Томпсън е изказал предположението за възможността субкомпонентите на елементарните частици да се самоорганизират. (Примкова квантова теория).

Тъй като нашият път към минералите преминава през грандиозните етапи на космическата история, ще ни се наложи да уточним още един момент.

Въпросът е в това, че ние не можем да вървим на каишка, дори ако тя е приготвена за нас от Сейгън или Вайнберг.

Да се върнем към Взрива. Същността на работните теории се свежда до това, че преди 13,7 милиарда години протоенергията е излязла от точката на събитието. Но за да излезе от нея, протоенергията е трябвало да се овеществи. (Приблизително същата картина можем да видим, като наблюдаваме през пролетта пъпките на което и да е дърво.)

Астрофизиците говорят за едно такова събитие. Но по логиката на нещата подобни опити (за излизане от точка) би трябвало да са квадрилиони.

Само този опит, при който се е задействал „естественият подбор“, при който, в крайна сметка, се е осъществил начинът на овеществяването, е станал начало на Вселената.

Този начин се състоял в нужната пропорция на слабото и силното ядрено взаимодействие, а също така на гравитацията и електромагнитните сили.

Тогава по всяка вероятност е възникнал и петият фактор (времето), който дал на силите да направят известна маневра и позволил накрая да заработи техният механизъм.

Неуспешни опити за сътворение на Вселената, при които протоенергията е оставала сама в себе си, безсилна да напусне „квантовия мехур“, по всяка вероятност е имало безкрайно много. Може би неуспехи е имало и малко по-късно, когато настъпвал изходът, но неправилният баланс на силите не позволявал на протоматерията да набере необходимата мощ на движението и температурата. Тогава всичко умирало още с раждането.

От всички без изключение примери ние сме се убедили многократно, че всичко в природата става в резултат от секстилиони „проби и грешки“ и само с постепенно еволюционно развитие и старателно подбиране на работещи схеми.

Моментът на успех настъпва като следствие от неизбежна случайност.

Нейната неизбежност е обусловена от неограничената възможност за „експерименти“ и от тенденциите на материята за самоорганизиране.

Това обяснява всичките загадки на „първите мигове“. И точността на подбраната температура, и отгатнатата скорост на разширяване на пространството. И отчасти суперсиметрията.

През нито един етап от еволюцията нищо не се получава от „първи път“, а красивият принцип на „внезапността“ никога не работи.

Ние нямаме никакво основание да предполагаме, че Големият взрив е имал някакъв друг произход от което и да е друго природно явление, подчинено на четирите сили (плюс времето). Разбира се, неговата разгадка е в неговата история. Но тя все още е незнайна.

Но нека с това се оправят астрофизиците, защото към произхода на минералите то няма голямо отношение.

Квантовата теория на полето допуска нарастване на първоначалния квантов мехур до 10-27 степен, което е достатъчно да започне в нея първият процес, изискващ известно „време“, тоест особен вид пространство за възможността от последователни действия на силите. Най-добре го е казал Айнщайн: „Времето съществува, за да не се случва всичко едновременно“.

Какви още „сили“ и фактори, освен тези, са се използвали тогава, но са били бракувани от напиращата да напусне своята точка протоенертия като неефективни за решаването на конкретно този проблем, вероятно няма да научим скоро. С някои от тях вероятно се срещаме в квантовия свят, но „не се поздравяваме“, защото „не се познаваме“, а за тяхното примерно обозначаване в нашия език няма нито думи, нито термини, нито понятия.

Ще се опитаме да обясним още по-разбрано. С още по-прост пример.

Историята на Големия взрив (по всяка вероятност) напомня долу-горе епопеята с възникването на дезоксирибонуклеиновата киселина.

Големият взрив дал някога живот на барионната материя и на пространството, благодарение на което се появила Вселената с квазарите, пулсарите и другите атрибути на космоса.

Всичко се оказало по-сложно, отколкото изглеждало през първите няколко мига, когато „свръхплътният космос се появил във вид на чиста еднородна енергия и никакви частици не нарушавали неговото абсолютно еднообразие“. Тази красива картина, уви, довела до образуването на звездите и планетите, до гравитационния грабеж на черните дупки и до количката на Хокинг.

Приблизително същата история, но в по-малки мащаби, се случила с ДНК.

Някога ДНК създала органиката, проявявайки удивителна ловкост при използването на аминокиселините. По всяка вероятност е имала някакви дълбоко лични причини (в този момент). Но еволюционният механизъм изведнъж заработил и ДНК станала главнокомандващ на доста специфична форма на живот, обречена вечно да изгражда от аминокиселините белтъчини, от белтъчините клетки, а от клетките организми.

До момента обаче, в който ДНК получила своите златни еполети, тя била само дезоксирибонуклеинова киселина, една от многото киселини, които се появили на Земята в резултат от първоначалния химизъм.

Историята на нейната поява не съдържа нищо необичайно или извънредно. Тя, разбира се, е високомолекулярно, но не много сложно изградено съединение на производните на рибозата и фосфорната киселина.

Най-първата епоха, която се нарича Хадейски еон, наплодила голямо количество подобни киселини.

Наистина, нуклеиновата киселина (лежаща в основата на ДНК) има много романтична подробност в своята биография.

В някои метеорити, долетели на Земята от дълбокия космос през последните петдесет години, е открит гликоалдихид. През верига от прости реакции той може да се превърне в рибоза, ключов ингредиент на рибонуклеиновата киселина (РНК). При изваждане от нея на един атом кислород РНК лесно се превръща в ДНК.

Но особена необходимост от космически произход на дезоксирибонуклеиноваат киселина не е имало. Тя била обречена да се появи и в резултат от естествените процеси върху ранната Земя.

Ние помним, че през епохата на нейното раждане всички елементи са имали ежесекундната възможност да осъществят помежду си всякакви реакции.

Хадейският еон бил време на велика химическа оргия, която, уви, няма да се повтори никога.

Цялата планета била една лаборатория, снабдена с ретортите на хиляди вулкани, с екстректорите на хидро- и геотермалните извори, а също така с всякакви видове природни реактори, дефлегматори, дестилатори, хладилници и изпарители.

Да, всичко това се е запазило отчасти и до ден днешен, но интензивността на последователните химическите коитуси тогава е била милион пъти по-голяма от днешната. И толкова пъти по-ефективна.

Защо се решаваме да твърдим това?

Първо, защото вездесъщият свободен кислород, който умее да замърси и „да препъне чрез окисление“ всеки експеримент, още нямал власт на Земята. Просто тогава не го е имало. Следователно не е имало и никакъв защитен озонов слой. Имало е сочна смес от радиоактивни пари и нажежени газове, уловена и задържана от гравитацията на Земята, а всички видове космически радиации правели с нея (а едновременно и с литосферата) каквото им хрумне.

Второ, защото палитрата на енергетичните въздействия върху елементите и техните връзки била значително по-богата.

Тя включвала всичките видове излъчвания, взривната и разрядната енергия, всичките видове нагрявания, охлаждания и налягания. Както вече установихме, нищо не пречело на късовълновия ултравиолет и на метеорния дъжд да горят, облъчват и бомбардират планетата.

Радиоактивността на ранната Гея била безумна. По това време всичките радиоактивни елементи били млади, изпълнени със сила и дори не си помисляли за някакво разпадане или полуразпадане.

По най-груби сметки торият е бил четвърт пъти повече от сега, а уранът 238 и 235 – три пъти повече. Съдържанието на трансурановите елементи (плутония и кюрия) е достигало може би на отделни места 1%. От недрата излизал нажежен водород, който въвличал трансураните в локални термоядрени реакции, а взривното и повърхностното изливане на вулканичните лави издигало нагоре и радиогенен аргон, който добавял пикантност на цялата картина.

Следва да споменем също така, че значително по-голяма е била и електроразрядната (мълнийната) активност, атакуваща с милиони волта адската смес от свободен водород, сероводород, въглероден двуокис, серни хлорни, флуорни пари и вода. В този коктейл се кондензирали и трансмутирали киселините, ту падащи като дъждове, ту покриващи всичко с окиси.

Върху окисите се трупали облаци от космически прах, изпълнени с всякакви видове кристали и молекули на тежки елементи.

Ударите на астероидите и метеоритите осигурявали безкрайни взривове, земетресения, ударни вълни, разпуквания на тънката кора и температурни скокове. Освен това астероидите носели със себе си на планетата все нови и нови елементи. Това, което се раждало само в дълбокия космос, при взривяването на звездите.

Ще напомним, че интензивността на метеорните бомбардировки надвишавала стотици пъти днешната, защото Слънчевата система още не била окончателно оформена и космосът бил изпълнен с остатъци от образуването на планетите.

Милиони квадратни километри реактивни химически маси се пресовали, раздробявали, отново се спичали и изстивали. Коктейлите от радиоактивни пари и газове ги нажежавали пак, а вулканите ги заливали с дълбока магма и ги засипвали с извънредно съдържателна радиоактивна пепел, предизвикваща тънки реакции. Вулканичната пепел, както се знае, е богата (също така) на азот, което в съчетание с множество други фактори просто не би могло да не стартира синтеза на азотни съединения.

Слънцето ту се приближавало, ту се отдалечавало.

В съответствие с това се колебаела и силата на неговото гравитационно въздействие върху Земята, ту забавяйки, ту ускорявайки нейното въртене.

От това започнала да се движи още съвсем тънката тогава кора, която се образувала в процеса на първоначалното изстиване на външния слой на планетата.

Кората се опъвала, пукала се и се гърчела, изпускайки от своите дълбини магмени вълни и диапири. Образували се разломи. А в тях нахлували киселинно-водните океани, които успели да се кондензират на повърхността. Това предизвикало отново взривове от пари със стотици километри дължина и невероятни комбинации и рекомбинации на елементите. Възможно е през този период да са се образували фосфатните киселини, които били така необходими за създаването на ДНК.

По зоните на разломите вървяла и дегазацията на връхната мантия, насищаща първичната атмосфера с уранов, серен и волфрамов хексафторид, а също така и с живачни пари.

В такт с нарушаването на въртенето, както винаги, се активизирали земетресенията. Те смесвали водоносните хоризонти и подземните извори с разтопени магмени слоеве. Всичко отново се взривявало, сливало и смесвало, обогатявайки още повече концентрацията на реагенти и облекчавайки техните връзки.

Но най-главен и най-неповторим фактор на Халдейския еон, по всяка вероятност, е бил именно съюзът на разклонените верижни химически и верижни ядрени реакции. Благодарение на това веществото е можело да премине през всичките мислими стадии на своите промени. Разбира се, при намирането на някаква оптимална форма то „се спирало“, както „се спрели“ в кварцовия кристал „срещналите се“ силиций и кислород.

Цялото великолепие на процесите е невъзможно да бъде описано, както е невъзможно да си представим техния мащаб. Но е важно да помним, че в ядрено-химическите трансмутации милиарди години наред е участвал ежесекундно всеки микрограм от огромното планетно тяло.

Разбира се, ние говорим сега само за щатните, относително спокойни ситуации. Всичко, което ставало в момента, когато Луната се отделила от Земята или когато я бомбардирали особено едри тела, било още по-живописно. По-специално Р. Хайзен предполага, че гравитационните сили на Луната, намираща се първоначално от Земята само на 24 000 километра, са били демонично големи. Под нейното въздействие „всеки няколко часа разтопената магма на повърхността на Зевята се надигала на гигантски вълни с височина повече от километър“.

Сега, като имаме някаква представа за мощта на лабораторията, в която било необходимо да се окислят само няколко фосфата и чрез енергетични въздействия да се получи рибоза, а след това чрез проста N-гликозидна връзка да се обедини фосфорната киселина с производните на рибозата в полинуклеотид, трябва да сме сигурни, че процесът не е бил прекалено сложен, макар че продължил дълго и досадно.

Дезоксирибонуклеиновата киселина губи репутацията си на „сложна“ киселина, когато разгледаме съставните ѝ части. Да вземем за пример пурина. Молекулата му се състои от пет атома въглерод, четири атома азот и четири атома водород.

Артър Корнбърг, разбира се, синтезирал ДНК лабораторно. Не му трябвали нито милиарди години, нито земетресения. Нито попадения на особено големи метеорити в лабораторията му. Но той взел вече образувалите се елементи.

Ние имаме прекалено много примери за образуване на химични съединения, осъществено през този период, които превъзхождат ДНК по сложност.

Вероятно са минали не по-малко от половин милиард години в непрекъснато търсене на краен субстрат, който вече притежава химическа пълнота и може да осъществява ефективни реакции. Даже не била необходима „космическа“ рибоза, донесена от неведоми области на галактиката, макар че за застраховка я имаме и нея предвид.

В резултат от безкрайното множество геохимични събития, в един момент се събрали заедно и се разпределили, най-сетне, в нужните пропорции аденинът, тиминът, гуанинът и цитозинът (+ някакъв протофермент, чието име засега не е установено, но който напълно би могъл да бъде нуклеотид). Дезоксирибонуклеиновата киселина се появила и започнала да функционира.

Ние сме в правото си да предположим, че и първоначалното овеществяване е било доста досаден процес. Но така било само в началото, в епохата на „квантовата пяна“, с други думи - на тези безброй мехурчета, от които се родила вселената.

Нататък всичко се развивало по-живо.

„Протоенергията“ се устремила най-сетне вън от точката и придобила чертите на енергия вече в по-разбираемия смисъл на тази дума.

Всяка следваща стъпка (това, което се нарича „фазов преход“) се диктувала винаги от ежеминутната необходимост и винаги се предизвиквала от някаква конкретна причина.

Те до една в някаква степен са изчислими, но ще се спрем на най-главната и най-простата.

Тя се състои в това, че енергията, озовала се във властта на „сместа“ от ядрени взаимодействия, гравитацията, електромагнетизма и времето, не можела да има никакво друго поведение.

Да, самата „смес“ (вселенската ДНК) още се образувала и формирала (несъмнено е, че и тя имала своята еволюция, скрита от нас в дълбините на квантовия свят). Но нейната интегративна мощ не оставяла никакъв избор за младата материя. „Сместа“ управлявала създалата я среда все по-уверено и по-деспотично.

Но енергията също не стояла със скръстени ръце. Тя получила каквото искала. Най-вероятно това било така нареченото „развитие“, иначе казано – възможността за безгранично разпространение, в резултат от което се появява пространството.

Като следствие от всичките тези събития почти мигновено се образувала така наречената кварк глуонна плазма, състояща се от всички видове кванти, кварки, бозони, глюони и така нататък.

Разбира се, никакви елементи и цели атоми в състава на плазмата още нямало, но „силите“ веднага започнали да подреждат лошо управляемите квантови частици в нещо по-солидно. В нещо, което би им било напълно покорно.

Това не се оказало сложно. Наложило се само да бъдат затворени част от кварките в протони и неутрони, да се моделира ядрото и да му се прикачат електрони.

Именно тогава силното ядрено взаимодействие получило за първи път възможността да се ободри порядъчно и да придобие професионални навици. Но дадените процеси са описани толкова красиво от квантовата хромодинамика (КХД), че да се добави към Фейнман, Алтарели или Индурайн нещо ново засега не изглежда възможно.

Като резултат се появил първият атом. Той бил лек, обикновен, но най-важното е, че вече (почти) напълно се детерминирал от силите.

Пътьом, както свидетелства космологията, ставали множество много важни събития: образуване на антиматерия, суперсиметрия и снижаване на температурата от „температура на Планк“ (10₃₂) до 10₂₇.

(Тук не всичко е много ясно, защото остава напълно неразбираемо на кого именно е била прехвърлена част от температурата, след като около големия плазмен облак, който в този момент представлявал пространството, не е съществувало още нищо, способно „да поеме“ част от градусите. Най-вероятно не е имало никакво „даване“ на на температура, а е настъпило капсулиране, благополучно затворило енергията в атомите.)

Но за суперсиметрията, антиматерията, тъмната материя и енергия, а също така и с „температурния часовник“ на образуващата се Вселената нека се карат все така астрофизиците. Ние не ще позволим да ни въвлекат в това, защото по въпроса за произхода на минералите то не е прекалено съществено.

Така или иначе нашите „генерали“ (силите) получили първия си „войник“ (атома), способен да изпълнява заповеди.

Квантовата анархия, разбира се, не отишла никъде, но тя (частично) се преместила във „войника“ и по груба аналогия може да бъде уподобена на клетъчните и междуклетъчните процеси, опаковани във войнишкия организъм. Те, разбира се, са могъщи и могат да попречат на изпълнението на заповедта на генерала, но могат и да не попречат.

Тези процеси могат например да заставят войника да предпочете седенето в тоалетната пред участието в парада. Подобно нещо е, разбира се, възможно, но върху статистическата картина, както показва историята на вида homo, не влияе чувствително. Паради се провеждат редовно.

И така, появил се първият атом.

Макар че това събитие не било отбелязано с банкет, по силата на известни причини именно този момент можем да смятаме за официалното начало на процеса на общата еволюция на барионната (видимата) материя.

(Малко по-късно историята на възникването на водородния атом ще се повтори отчасти с протоклетката, която ще даде начало на вече следващия етап на еволюцията, органичния).

Но водородът не бил съвсем самотен. Малък процент от общата маса на младото вещество се заемал от атоми на хелия, деутерия и ако се съди по всичко, на лития. Това било вече практически видимо овеществяване.

Отново заработили силите, които отново уголемили обектите на своето въздействие. Появили се първите доста прости по своята конструкция молекули. След известно време част от пространството било обвито от газово-молекулярна мъгла.

Гравитацията завъртяла бойко от мъглите огромни дискове и продължавала да ги върти. Техните центрове все по-силно се свивали, защото все по-силно ги притискали периферните маси. Това били (водородно-хелиеви) сфери от турбулентен газ, осъдени от своето циклопско вещество да изпълнят ролята на ядрен взрив. Но настъпва момент, когато подобна звезда, когато изгори водородния си запас, се превръща в червен гигант и започва да гори своя хелий. Това горене позволява да се образуват въглеродни и кислородни ядра. След това възникват все по-тежки и по-тежки елементи, гори въглеродът, произвеждайки неон, магнезий и още повече кислород. Реакциите отново се променят, новообразуваните елементи започват да си взаимодействат. Но в същото време продължава да работи гравитационната сила, довеждайки атомите и електроните до пределно притискане. После започва да действа принципът на Паули. Най-последните процеси създават вече и железни атоми. Ако това горящо нещо бъде набързо разглобено и изследвано, в него вече може да се открият (освен водород, хелий, кислород, деутерий, въглерод, неон и желязо) още множество различни елементи, включително сяра, магнезий, силиций и азот. А всичко завършва с взрив. За всеобщо удоволствие всичко гръмва по дяволите и изпълва вселената с нови елементи вече във вид на облаци. Малко по-късно взаимодействието на четирите основни сили ще формира от газово-праховите (небуларните) облаци космически тела.

Ние знаем, че литосферата на Земята се състои от няколко хиляди различни минерала. По-голямата тяхна част има собствена вещественост и осезаемост. По-малката присъства във вид на отделни атоми и молекули, намиращи се в други субстрати и породи.

Осезаемите (стабилните) минерали се делят по своя произход на утаечни, хидротермални и магнетични.

Тук е много важно да не потънем в тягостното блато на академичните спорове между научните школи, които броят и класифицират тези минерали малко различно. Да, това „блато“ е възхитително, но то наброява няколко стотици тома и се състои от доводи и контрадоводи на съветската, американската и европейската школа.

Съветската астрогеология, където до ден днешен господства сянката на Катерфелд, признава за „стабилни“ едва 2 000 земни минерала, авторът на теорията за „минералната еволюция“ Робърт Хейзън смята за такива не по-малко от 3 700, а планетологът Анди Ноул защитава съвсем други цифри. При желание можем да съберем още около 30 мнения по дадения повод, които си противоречат, но изглеждат напълно академично и обосновано.

Цялата работа е в това, че Катерфелд брои само „химически чистите“ минерали, образували се в добиологичния период на планетата, а (например) Хейзън признава за минерали и тези, които са се формирали под влиянието на зародилата се органична форма на живот.

Категорично се различават и данните за количеството минерали на Луната и Марс. Катерфелд предполага, че можем да говорим уверено само за 89 лунни минерала. Това е справедливо, защото в 400-те килограма лунна почва, доставена от корабите „Аполо“ в земните лаборатории, те са именно толкова. Американската астрогеология обаче оценява минералния потенциал на Луната още по-щедро.

Съща е историята с Марс.

(Колкото и яростно да се дърпат помежду си геолозите, астрогеолозите и планетолозите от различните школи, всички те са по принцип съгласни както за наличието на съществена количествена, така и на качествена разлика между Земята, Луната и Марс)

Като знаем тези цифри и химизма, който създава минералите, комбинирайки елементите при различни условия, можем лесно и почти безпогрешно да нахвърлим „портрета“ на планетата от момента на нейното образуване до наши дни.

Чрез тези много прости данни ние получаваме представа за вулканизма, релефа, наличието на течна вода, температурите, възрастта, магнетизма, радиоактивността, масата и даже за ъгловата скорост на въртене на планетата около оста ѝ през различните периоди.

Както се знае, колкото по-голяма е скоростта на въртенето около оста, толкова по-плосък става общият релеф. (Палеонтолозите казват, че той се сляга). А слягането несъмнено променя до някаква степен минералния портрет на горния слой на планетата.

Същественият дял на боратите и флуоридите ни подсказва, че планините са сравнително скорошна придобивка на Земята. Следователно някога скоростта на въртене около оста е била значително по-голяма. Разбираме, че земното денонощие е продължавало 4-6-8 часа, релефът е бил плосък, а следователно моретата по-малки и по-горещи.

Тези изводи прибавят живописни подробности.

Разбира се, за да произнесем присъда за развитостта и неразвитостта на едно космическо тяло, ще ни трябват за сравнение още няколко планетни обекта от (примерно) същия тип като Земята.

Да вземем добре проучената Луна.

В онези 400 килограма нейна почва, които са доставили корабите „Аполо“ в земните лаборатории, ще видим само 89 минерала. Да допуснем щедрото предположение, че те са три пъти повече от събраните. Но минералната развитост на Земята и Луната все едно ще остане несъпоставима.

Долу-горе същата ще бъде историята с Марс, където е открит базалт, андезит, дацит, фелдшпат, но няма нито кварц, нито слюда. Внимателни предположения за състава на Йо и Енцелад характеризират тяхната минерална развитост като доста средна в сравнение със Земята.

Всичко това ще ни даде правото вече уверено да определим понятието „развитост“ по отношение на такива свръхсложни тела като планетите и да направим необходимите аналогии.

Разбира се, изброеното от нас е едва една стохилядна от знанията, които науката има за космическите обекти. Ние проявихме възмутително лекомислие, като разказахме за взаимните връзки на минералите и развитието на планетното тяло. Това трябваше да се направи чрез триизмерни диаграми, с изчисляване на хелиоцентрично разстояние от планетните тела и на „съдържанието на силикати в зависимост от близостта до Слънцето“.

В астрогеологията на Катерфелд значението на масата, размера, плътността и вулканизма на планетата се определят по формулите Mk = 6х1022 кг, Dk=3.300 km, dk = 3,25 g/sm. В еволюционната минералогия, която днес се представлява блестящо от професор Хейзън, към същите изводи трябва да се върви по съвсем друг път.

Произходът на минералите може да се определи по Вернадский и по Шопф. Можем да се ръководим от Брайзър или Хайзен. Това са спорещи школи. Те виждат процесите на минералотворенето малко по-различно.

Всичките тези нюанси ще бъдат свръхпринципни за планетолозите. Но на нас те са ни съвсем безразлични.

Ние обрахме своя „каймак“. Получихме инструмент, който ни позволява по отношение на самоорганизиращите се архисложни структури да приложим понятието „развитост – неразвитост“.

В добре разработената наука изводите и формулировките по правило са така очевидни, че може без всякаква деформация да се пренесат в картезианската „тъкан“ на обобщенията. Декартовият метод позволява да оперираме с данни от всякакви дисциплини, като се освободим почти напълно от тях.

Завършвайки тази лекция, следва още един път да си спомним думите на картезианеца Питър Медауар (1915–1987) и неговата блестяща формулировка: „С прогреса на науката конкретните факти се поглъщат от нея и в известен смисъл изчезват в общите твърдения с нарастваща обяснителна сила. На нас не ни е необходимо повече да си представяме в явен вид целия обем от факти. Във всички науки ние се освобождаваме постепенно от товара на единичните примери, от тиранията на конкретното“.

Pages

ИЗКУСТВОТО ДА ОСКЪРБЯВАШ