Иван Петрович Павлов
26 септември 1849 г. – 27 февруари 1936 г.
Нобелова награда за физиология или медицина, 1904 г.
(Като признание за работата му върху физиологията на храносмилането, благодарение на което се формира по-ясно разбиране за жизнено важните аспекти, свързани с нея.)
Иван Петрович Павлов е роден в Рязан, където баща му, Пьотр Дмитриевич Павлов, е свещеник. Отначало учи в църковно училище в Рязан, а след това в Рязанската духовна семинария.
Вдъхновен от прогресивните идеи, които Д.И.Писарев, най-известният руски литературен критик през 60-те години на ХІХ в., и И.М.Сеченов, бащата на руската физиология, проповядват, Павлов се отказва от религиозната кариера и решава да посвети живота си на науката. През 1870 г. се записва във физико-математическия факултет на Петербургския университет, за да следва естествени науки.
Павлов е погълнат страстно от физиологията, която фактически ще има основно значение за него през целия му живот. Още като първокурсник той написва заедно с друг студент, Афанасиев, първата си научна монография, произведение по физиология на задстомашната жлеза. То е широко приветствано и Павлов получава за него златен медал.
През 1875 г. Павлов завършва следването си с отличие и получава званието кандидат на природните науки. Въпреки това, подтикван от непреодолимия си интерес към физиологията, той решава да продължи образованието си и постъпва в трети курс на Медико-хирургическата академия. Завършва през 1879 г. и отново е награден със златен медал. След конкурсен изпит получава академична стипендия заедно с длъжността директор на физиологичната лаборатория в клиниката на знаменития руски специалист по болнично лечение С.П.Бодкин, което му позволява да продължи изследователската си дейност. През 1883 г. представя докторска дисертация за нервите, контролиращи функциите на сърцето. В нея разработва идеята си за невризма, използвайки за пример усилващия сърдечен нерв, който открива, и освен това формулира основните принципи на трофичното функциониране на нервната система. В това, а също и в други свои съчинения, резултат преди всичко от изследванията му в клиничната лаборатория на Бодкин, Павлов посочва, че съществува основен модел на рефлекторното регулиране на дейността на кръвоносните органи.
През 1890 г. Павлов е поканен да организира и ръководи физиологичен отдел към Института по експериментална медицина. Под неговото ръководство, което продължава четиридесет и пет години до смъртта му, институтът става един от най-важните центрове за физиологични изследвания. Същата година е назначен за професор по фармакология към Военно-медицинската академия, а пет години по-късно заема освободената катедра по физиология, на което място остава до 1925 г.
В Института по експериментална медицина от 1891 до 1900 г. Павлов прави повечето от изследванията си върху физиологията на храносмилането. Там той разработва хирургическия метод на "дълготрайния" експеримент с широко използване на фистули, който позволява функциите на различни органи да бъдат наблюдавани непрекъснато при сравнително нормални условия. Това откритие бележи нова ера в развитието на физиологията, дотогава главният използван метод е "акутната" вивисекция и функциите на организма се определят само по пътя на анализа. Това означава, че изследването на функционирането на всеки орган изисква нарушаване на нормалната взаимозависимост между органа и неговата среда. Подобен метод е неадекватен като средство за определяне как се регулират функциите на органите и за откриване на законите, управляващи организма като цяло при нормални условия - проблеми, които пречат за развитието на цялата медицинска наука. Със своя метод на изследване Павлов отваря път за нов възход на теоретичната и практическата медицина. Той посочва пределно ясно, че нервната има доминираща роля за регулирането на храносмилателния процес и това откритие е фактически основа на съвременната физиология на храносмилането. Павлов съобщава резултатите от изследванията си в тази област с голямо значение за практическата медицина в лекции, които изнася през 1895 г. и публикува под заглавие "Лекции о работе главных пищеварительных желез" ("Лекции за работата на главните храносмилателни жлези", 1897 г.).
Изследванията на Павлов върху физиологията на храносмилането го довеждат логично до създаването на науката за условните рефлекси. В проучването си за рефлекторното регулиране на дейността на храносмилателните жлези Павлов обръща специално внимание на феномена "психическа секреция" , предизвикан от хранителни стимули на разстояние от животното. Използвайки метода, разработен от неговия колега Д.Д.Глински през 1985 г., за поставяне на фистули в каналите на слюнните жлези, Павлов успява да осъществи опити в естествената среда на тези жлези. Серия подобни опити кара Павлов да отхвърли субективната интерпретация за "психическата" слюнна секреция и на основата на хипотезата на Сеченов, че психическата дейност има рефлекторен характер, да заключи, че дори в този случай рефлексът - макар непостоянен, а временен или само условен - е включен.
Откриването на функциите на условните рефлекси прави възможно изследването на цялата психическа дейност да става обективно вместо да се прибягва до субективни методи, както се налага да се прави дотогава; сега вече става възможно да се изследват с експериментални методи най-сложни взаимозависимости между организма и външната среда.
През 1903 г. на ХІV Международен медицински конгрес в Мадрид Павлов изнася доклада "Експериментална психология и психопатология на животните". В него е дадено определение на условните и останалите рефлекси и се посочва, че условният рефлекс трябва да бъде разглеждан като елементарен психологически феномен, който в същото време е и физиологичен. От това следва, че условният рефлекс е ключ към механизма на повечето протичащи форми на реакция на животните и хората в тяхното обкръжение и прави възможно обективното изследване на психическата животинска и човешка активност.
По-късно, в рамките на систематична изследователска програма, Павлов трансформира теоретичния опит на Сеченов да открие рефлекторните механизми на психическата дейност в експериментално доказана теория за условните рефлекси.
Като се ръководи от принципите на материалистичното учение за законите, управляващи дейността на живите организми, Павлов извежда три принципа на теорията за рефлексите: принципа на детерминизма, принципа на анализа и синтеза и принципа на структурата.
Разработването на тези принципи от Павлов и неговата школа помага съществено за изграждането на научната медицинска теория и за откриване на законите, управляващи функционирането на организма като цяло.
Експериментите на Павлов и неговите ученици показват, че условните рефлекси се зараждат в церебралната кора, която действа като "първичен разпределител и организатор на всички функции на организма" и отговаря за най-деликатното равновесие между животното и неговото обкръжение. През 1905 г. е установено, че някои външни фактори могат, съвпадайки по време с обикновения рефлекс, да се превръщат в условен сигнал за образуване на нов условен рефлекс. Във връзка с откриването на този общ постулат Павлов започва да изучава "изкуствените условни рефлекси". Изследванията в лабораторията му в продължение на много години разкриват за пръв път основните закони, управляващи функционирането на мозъчната кора. Много физиолози са привлечени от проблема. В резултат от цялостното проучване се появява стройната Павлова теория за висшата нервна дейност.
През ранните етапи от своите научни занимания Павлов получава световно одобрение и признание. През 1901 г. е избран за член-кореспондент на Руската академия на науките, а през 1907 г. за академик. През 1912 г. става почетен доктор на Кеймбриджския университет, а през следващите години почетен член на различни научни дружества в чужбина. Накрая по предложение на Парижката медицинска академия е награден с Ордена на почетния легион (1915 г.).
След Октомврийската революция специален държавен указ, подписан от Ленин на 24 януари 1921 г., отбелязва "забележителните научни заслуги на академик И.П.Павлов, имащи огромно значение за работническата класа от цял свят".
Комунистическата партия и съветското правителство вземат мерки на Павлов и неговите сътрудници да бъдат дадени неограничени възможности за научни изследвания. Съветският съюз става виден център за физиологични проучвания и това, че ХV Международен физиологичен конгрес (9-17 август 1935 г.) е проведен в Москва и Ленинград (днес Санкт-Петербург - бел.прев.), показва ясно, че е признат за такъв.
Павлов насочва цялата си енергия към научни реформи. Той посвещава много сили за превръщане на физиологичните заведения, които ръководи, в световни центрове за научни знания и общо взето се признава, че постига успех в този си опит.
Павлов създава голяма физиологическа школа с много знаменити възпитаници. Той оставя богато научно наследство - блестяща група ученици, които продължават да разработват идеите на своя учител, и множество последователи по целия свят.
През 1881 г. Павлов се жени за Серафима Василевна Карчевская, учителка, дъщеря на лекар от черноморския флот, от която има четирима сина и една дъщеря. Единият от синовете му е известен физик и професор по физика в Ленинград.
Превод
от руски: Павел Б. Николов
