КАК СЕ СНИМА КУЧЕНЦЕ
Ще го кажа направо: трудно; и изисква огромно търпение както от кученцето, така и от фотографа.
Да речем, че слънцето огрее трогателна сцена с кученце, което си хапва от паничката. Човек хуква стремглаво за фотоапарата, за да увековечи тази впечатляваща гледка от живота на кученцето. Докато се върне с апарата обаче, паничката е вече, разбира се, празна. „Бързо, сипете на Дашенка още една паничка млекце“, нарежда фотографът и с нужната професионална бързина настройва експозицията и фокусира обектива, докато Дашенка се заема геройски с втората порция. „Така, сега е чудесно“, въздъхва фотографът и в същия миг установява, че е забравил да сложи филм в апарата. Докато го зареди, Дашенка омита и втората паничка с мляко. „Сипете ѝ още веднъж“, нарежда снимащият и фокусира бързо. Само че Дашенка си наумява, че няма и няма да яде повече. И това си е. Всякакви увещания са напразни. Напусто бутат носленцето ѝ в млякото. Не иска и точка. Фотографът прибира с въздишка апарата вкъщи; а Дашенка, осъзнаваща напълно своята победа, отива да излока третата порция млекце.
Добре, втория път човекът е вече подготвен по-надеждно и има под ръка зареден апарат. Слава богу, сред цялото си щуране Дашенка сяда за малко; следва бързо фокусиране и в мига, в който е натиснат спусъкът, кученцето се стрелва и вече го няма. Всеки път, щом спусъкът щракне, то трепва рязко и отлита със скорост един метър за стотна от секундата.
Така няма да стане, трябва да се подходи по друг начин. Докато фотографът фокусира, двама близки застават до Дашенка и ѝ разказват приказки, за да си кротува на дупето. Но на Дашенка изобщо не ѝ е до приказки, а по-скоро иска да гони майка си. Или пък ѝ става горещо на слънцето и започва да скимти. Или в решителния миг тръсва глава с такава скорост, че на кадъра вместо бяло кученце се появява бяло размазано петно. И след като е съсипала по този начин снимката, Дашенка се успокоява и сяда като закована.
Опитваме се да я накараме да поседи мирно пет секунди с лек пердах: дърпа се като обсебена. Подкупваме я с парченце месо, поглъщаше го набързо и се втурваше за следващата хапка с такава пъргавина, че пак не се получава нищо Работата изобщо не върви. Господа, по-лесно е да снимате падане в пропаст или светкавица в небето, отколкото живота на едно кученце. Казвам ви го, за да можете да оцените онези няколко снимки, които по някаква невероятна случайност не се съсипаха. За това се иска такъв късмет, какъвто е нужен, за да намери човек диамант, голям колкото юмрук, в кофата за въглища. Аз, впрочем, не съм намирал такъв диамант, но сигурно е много приятна изненада.
В цялата тази фотографска разправия най-интересното е как се проявява едно такова кученце (имам предвид в тъмната стаичка, в проявителя). Първо изниква черната муцунка, после блясват черните очи, след което се очертават черните ушички; но носът, както подобава на едно куче, се показва на снимката първи.
Накратко, ако имате фотоапарат, вземете си и кученце; ако имате кученце, вземете си и фотоапарат, а после си опитайте късмета. Тръпката е голяма – много по-вълнуващо е от лов на плаха зебра или бенгалски тигър. И повече нищо няма да ви кажа по въпроса: убедете се сами.
ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА КОТКАТА
Това е моят Човек. Не се страхувам от него.
Той е много силен, защото яде много; Всеяден е. Какво ядеш? Дай ми!
Не е красив, защото няма козина. Няма достатъчно слюнка и трябва да се мие с вода. Мяука грубо и излишно много. Понякога преде на сън.
Отвори ми вратата.
Не зная защо е станал Господар; може би е изял нещо възвишено.
В моите стаи спазва чистота.
Взема в лапата си черен остър нокът и драска с него по белите листи. Не може да играе по друг начин. Спи през нощта вместо през деня, не вижда в тъмното, няма никакви наслади. Не мисли никога за кръв, не сънува никога лов и бой, не пее никога от любов.
Често през нощта, когато аз чувам тайнствени и вълшебни гласове, когато виждам как всичко оживява с тъмнината, той седи на масата с наведена глава и постоянно, постоянно драска с черния си нокът по белите листи. Не си мисли, че ме е грижа за тебе. Чувам само тихото шумолене на твоя нокът. Понякога шумоленето спира, бедната глупава глава не знае вече как да си играе и тогава ми става жал за него, и благоволявам да се приближа и да мяукам тихо в сладко и мъчително безпокойство. Тогава моят Човек ме вдига и потапя в моята козина топлото си лице. В този момент в него се събужда за секунда проблясък на по-висш живот и той въздиша от блаженство и мърка нещо, което почти се разбира.
Но не си мисли, че ме е грижа за тебе. Стопли ме и сега ще отида да слушам пак черните гласове.
ПРЕВОД: : Gemini 3.1 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
