Шарл Робер Рише (Charles Robert Richet)
26 август 1850 г. – 4 декември 1935 г.
Нобелова награда за физиология или медицина, 1913 г.
(За работата му в областта на анафилаксията.)
Френският физиолог Шарл Робер Рише е роден в Париж в
семейството на Алфред Рише, професор по клинична хирургия в медицинския факултет на Парижкия университет, и Йожени Рише (Рьонуар).
След завършването на обикновено начално и средно училище Шарл решава да тръгне по стъпките на баща си и да се заеме с медицина.
Той постъпва в Парижкия университет, но скоро разбира, че не го интересува практическата медицина, а изследователската работа.
Освен това го влекат хуманитарните дисциплини, към които запазва интереса си цял живот.
Като студент-медик Рише изучава хипнозата, храносмилателните секрети и влиянието на болката върху
дейността на мускулите и нервите. През 1877 г. получава медицинска диплома, а през следващата година защитава докторска
дисертация, в която за първи път доказва наличието на солна киселина в секрета на стомаха при бозайниците, птиците и
безгръбначните. Освен това открива, че по време на храносмилането в стомаха присъства една от формите на млечната киселина.
През същата година става професор в медицинския факултет на Парижкия университет и се заема с изучаването на различните
видове мускулни свивания.
През 1883 г. Рише изследва механизма за поддържане на постоянна вътрешна температура при топлокръвните
животни, по-специално изпарението от слизестите обвивки и мускулното треперене. Той установява, че за регулирането на
телесната температура отговарят специални дялове на главния мозък и че отделянето на топлина при животните зависи от размера
на тялото (колкото е по-голямо животното, толкова по-малко топлина отделя на единица маса). Освен това Рише се инетресува от
микробиология и особено от съдържанието на бактерии в течните среди на организма; тази тема е едно от направленията в
изследванията му на храносмилането.
През 1880 г. Луи Пастьор обявява, че е открил начин за запазване на пилетата от птича холера.
Присъствайки на експеримента, при който Постьор инжектира на пилетата омаломощени холерни микроби, отгледани в изкуствена
среда, Рише проявява интерес към идеята, че болестите, предизвикани от микроби, могат да са свързани с изработване на токсин,
чието действие се възпрепятства от химическите вещества на кръвта. През следващата година той изказва предположението, че
френските овце, заболяващи от синя пъпка, могат да бъдат предпазени от болестта, като им се прелее кръв от устойчиви на нея
алжирски овце. Но Рише успява да провери това предположение едва през 1888 г., когато започва да изучава по-задълбочено какви
свойства има кръвта на заразените животни.
Работейки с Жул Ерикур, Рише открива бактерията Staphylococcus, предизвикваща смъртоносно заболяване при
зайците, но само ограничени гнойници при инфектирани с нея кучета. Прякото преливане на кръв от кучета във вените на зайците, за
да им се придаде устойчивост към бактерията, предизвиквало токсично действие. Но ако кръвта се преливала между ципите на
перитонеума, за да я просмуква бавно, предаването на устойчивостта се осъществявало успешно и зайците придобивали имунитет
към следваща инфекция със Staphylococcus.
След това Рише и Ерикур решават да приложат своята "хемотерапия" (наречена по-късно серумна
терапия или серотерапия) към заболяванията на човека. Те започват с туберкулозата. Както признава по-късно Рише, това е
неуспешен избор: "Серумната терапия на туберкулозата е съмнителна, докато в случаите на дифтерита дава чудесни резултати,
което доказа две години по-късно [Емил фон] Беринг в прекрасна разработка". Десет години Рише и неговият колега се
опитват безуспешно да разработят серумна терапия на тубелкулозата.
През 90-те години на ХІХ в. Рише взема участие в различни изследвания, които нямат отношение към
физиологията, а по-специално прави неуспешни опити да построи аероплан. Към края на века Рише и Ерикур са принудени да признаят,
че първоначалната им цел - серумна терапия на туберкулозата - не е достигната. Но те откриват, че храненето със сурово месо
подобрява състоянието на болни от туберкулоза кучета. През 1900 г. Рише доказва, че "зомотерапията" (хранене със сок от
сурово месо) може да бъде ефективно средство за лечение на туберкулозата при хората.
През 1901 г., когато изучава токсичното действие при пряко инжектиране на мускулна тъкан във вените, Рише
получава възможност да усъвършенства своите познания по токсикология. При научна експедиция в Средиземно море с принца на
Монако Алберт той е натоварен със задачата да изследва отровните пипалца на сифонофора физалия. След някои предварителни
опити Рише се връща във Франция, където започва сравнително изследване на отровата, която има морската анемония. Той инжектира
на кучета отрова в различни концентрации, за да определи токсичната доза. Ако кучетата оживявали, след няколко седмици отново
им инжектирали отрова. И, както пише Рише, "изведнъж се разкри потресаващ факт, в който самият аз повярвах с огромно усилие".
Когато инжектирали на кучетата много по-малки дози отрова, те умирали много бързо. Рише нарекъл това явление анафилаксия, тъй
като било противоположно на профилактичния (превантивния) ефект при обикновената имунизация.
Анафилаксията има много важно значение за медицината. Така например противодифтеритният серум,
разработен от Беринг, не винаги носел желания ефект: при някои болни се развивала бурна реакция срещу него дори и със смъртни
случаи. Според данните на Рише те умирали от анафилактичен шок - прекомерна алергична реакция срещу чужди белтъчини, антигени.
При хора с повишена чувствителност анафилаксия може да предизвика по-голяма доза серум, използван за имунизация срещу токсина
на тетануса, както и ухапване на пчели или инжектиране на пеницилин например. Независимо от природата на антигена някои
симптоми на анафилаксията са еднакви: гадене, сърбеж, понижаване на артериалното налягане, загуба на съзнание, затруднено
дишане, понижаване на температурата и дори смъртен изход.
През 1900 г. Рише и други учени провеждат множество изследвания, изучавайки анафилаксията. През 1911 г. Рише
обобщава работата си в монографията "Анафилаксия" ("Anaphylaxis"). Той обяснява явлението с това, че "в кръвта се намира
вещество, което само по себе си е безобидно, но отделя силна отрова при смесване с антиген". Като посочва, че такива вещества
са белтъчини, Рише разработва специфични диагностични проби за откриване на свръхчувствителността.
През 1913 г. Рише се жени за Амели Обри. Семейството има две дъщери и двама сина (един от тях също става
професор по медицина в Парижкия университет, по стъпките на Рише тръгва и негов внук). Рише е всестранно талантлив човек, има
разнообразни интереси: той е физиолог, бактериолог, патолог, психолог, статистик, инженер, поет, драматург и писател. Занимава
се с изучаване на психиката. През 1923 г. в превод на английски език излиза книгата му "Тридесет години изследване на психиката" ("Thirty Years of Psychical Research"),
в която описва опитите си в тази област. Убеден пацифист, Рише пише няколко книги, разказващи за ужасите на войната. Умира в
Париж.
Роше е избран за член на Френската академия на науките. През 1926 г. става кавалер на Ордена на Почетния
легион. Освен това в продължение на 17 години е един от издателите на "Списание за физиология и обща патология" ("Journal de Physiologic et Pathologie Generale")
и в продължение на 24 години - издател на "Научен преглед" ("Revue Scientifique").
Превод от руски: Павел Б. Николов
