Ели Дюкомен (Élie Ducommun)
19 февруари 1833 г. - 6 декември 1906 г.
Нобелова награда за мир, 1902 г. (заедно с Шарл Албер Гоба).
(Като допринесъл за мирното сътрудничество между народите.)
Швейцарският журналист, педагог и борец за мир Ели Дюкомен е роден в Женева. Той е най-малкият от тримата сина на Октавия Мате и Жул Дюкомен, часовникар от Ньошател. Макар че родителите не успяват да му осигурят висше образование, успехите на момчето са толкова забележителни, че след като завършва училище на седемнадесет години отива да живее в едно преуспяващо саксонско семейство като домашен учител. Като прекарва там три години, Дюкомен научава перфектно немски език и след завръщането си в Женева започва да го преподава в държавните училища.
Две години по-късно става редактор на политическото списание "Женевски преглед" ("Revue de Genève") и дейността му помага да заеме високо положение в местната политика; през 1857 г. е назначен за вицеканцлер на кантона Женева, а след пет години за канцлер.
Като се връща към журналистиката през 1865 г., Дюкомен става редактор на вестник "Прогрес" ("Progrès"). По това време започва да се интересува и от движението за мир, което се заражда в Западна Европа. Интересът му се задълбочава и след известно време той е вече един от редакторите на списание "Съединени европейски щати" ("Les États-Unis d'Europe"), където отговаря за френския отдел. Списанието се издава в Париж от пацифистката организация Международна лига за мир и свобода (Ligue internationale de la paix et de la liberté). Дюкомен се включва в дискусиите, организирани от различните работнически групи и либерални дружества в Берн. В процеса на тези дискусии се ражда идеята за кредитна организация, която да обслужва нуждите на швейцарските работници. Тя е реализирана от Дюкомен през 1869 г., когато основава Швейцарската народна банка. Към 1907 г. броят на вложителите в банката нараства от деветдесет и трима на четиридесет хиляди.
През 1871 г., след едногодишна военна служба като секретар на генерал Ханс Херцог, Дюкомен с колегата си Август Шнееханс основава вестник "Helvétie", който излиза в голям тираж и бързо си спечелва популярност. Но подкрепата на федералната швейцарска конституция отблъсква френските абонати на вестника и през 1972 г. той престава да съществува. През следващата година Дюкомен оглавява строителството на железопътната линия Юра-Берн (по-късно Юра-Симплон), което дължи на журналистическата си известност. Като се премества в Бил и наблюдава строежа, той не губи връзката си с пацифистите. След края на строителството през 1887 г. Дюкомен се връща в Берн. Длъжността си на администратор по ж.п.линията той съчетава с работа в Големия съвет на Женева в продължение на девет години и в Големия съвет на Берн в продължение на десет години.
През 1891 г. по време на ІV конференция на Междупарламентарния съюз в Рим заедно с Албер Гоба основава Международното бюро за мир за координиране на дейността на различните пацифистки дружества в Европа. Дюкомен заема длъжността секретар на новата организация, без да получава никакво възнаграждение. Средства за съществуване продължава да му носи работата по ж.п. линията.
Посвещавайки вечерите, почивните дни и отпуските си на работата в Бюрото, Дюкомен поддържа обширна кореспонденция, подготвя ежегодни конференции, пише и разпространява заявления и брошури, събирайки внушителна библиотека от документи по проблемите на мира и разоръжаването. Той също така ръководи швейцарската делегация на Бюрото.
Всичките пари, получени от Нобеловия комитет, Дюкомен дава на пацифистките движения. Когато през 1903 г. швейцарското правителство получава железопътната линия Юра-Симплон, той напуска поста си и вече нищо не го отвлича от пацифизма.
През 1857 г. Дюкомен се жени за братовчедка си Адел Дюкомен. Човек с широки интереси, той цени литературата и театъра, основава две културни дружества за франкоезичното население на Швейцария. Книгата му със стихове "Последни усмивки" ("Derniers Sourires") е публикувана през 1886 г. Умира в Берн. Животът на Дюкомен се характеризира, както пише Фредерик Паси, един от неговите съратници в движението за мир, с "непрекъснат труд, усърдие, добросъвестност и преданост на поставените задачи".
Превод от руски: Павел Б. Николов
