Кнут Хамсун (Knut Hamsun)
4 август 1859 г. – 19 февруари 1952 г.
Нобелова награда за литература, 1920 г.
(За монументалното му произведение "Сокът на земята".)
Норвежкият писател Кнут Хамсун (истинско фамилно име Педерсен) е роден в Лом, Гудбрансдаленската долина, селскостопански район в Централна Норвегия. Родителите му Тора (Олдсдатер) и Педер Педерсен, се заселват в Хармутрет, малко селце, където Хамсун, тримата му по-големи братя и двете му по-малки сестри прекарват ранното си детство. Когато момчето е на три години, семейството се премества в Хамарой, град в Нурлан, разположени приблизително на 100 мили северно от полярния кръг, където родителите вземат под аренда Хамсунд, малка ферма, принадлежаща на вуйчото на Хамсун. Следващите шест години Хамсун прекарва в идилична обстановка: пасе крави, любува се на красотата на норвежките фиорди и на заснежените планински върхове.
Но скоро семейството затъва в дългове и деветгодишният Хамсун е принуден да работи за своя вуйчо, суров набожен човек, който често го бие и го оставя гладен. След като не е в състояние да понася издевателствата, през 1873 г. Хамсун бяга в Лом, но през следващата година се връща в Хамарой и работи там в магазин. През 1875 г. юношата води живот на скитащ търговец, а след това започва работа при един обущар в северния град Буде. Именно там Хамсун създава първото си произведение, повестта "Загадъчният човек" ("Den Gaadefulde"), която е публикувана през 1877 г., когато е на осемнадесет години.
През следващата година Хамсун преподава в училището във Вестеролен, а след това става помощник на съдебния шериф, в чиято библиотека открива Бьорнстерне Бьорнсон, Хенрих Ибсен и други водещи скандинавски писатели. По това време Хамсун издава романа "Бьоргер" ("Bjorger", 1878 г.), чийто едноименен герой пише възвишени стихове за своя тежък живот.
С парите на нурлански търговец Хамсун заминава през 1878 г. за Християния (днес Осло), но не може да се издържа с писателски труд, изхарчва спестяванията си, живее в бедност и в края на краищата става работник по пътищата в Източна Норвегия. През 1882 г., като се снабдява с препоръчителни писма до влиятелни емигранти от Норвегия, заминава за Съединените щати, но връзките му се оказват недостатъчни и е принуден да работи отначало като ратай в щата Уисконсин, а след това като секретар на норвежки проповедник в Минесота. Тук младият човек се разболява сериозно, лекарите поставят непотвърдила се диагноза за туберкулоза и той се връща в родината си.
Когато Хамсун пристига в Осло през 1884 г., всички симптоми на болестта, очевидно бронхит, изчезват. Известно време живее във Валдерсе, където пише книга за Марк Твен под псевдонима Кнут Хамсунд (по-късно "д" отпада поради печатарска грешка). В Осло литературната му кариера не се увенчава с успех, Хамсун пак бедства, а след това, през 1886 г., отново заминава за Съединените щати. Като пристига в Чикаго, отначало работи като трамваен кондуктор, а през лятото като ратай по пшеничните полета на Северна Дакота. Разочарован от литературните си начинания, се връща отново в Европа и Копенхаген, по това време център на скандинавското издателско дело, и показва една започната повест на Едвард Брандес, брат на влиятелния датски литературен критик Георг Брандес, редактор на ежедневен копенхагенски вестник. На Брандес прави силно впечатление и изнуреният вид на Хамсун, и откъсът от повестта му. В края на същата година повестта се появява на страниците на едно от датските литературни списания, а през 1890 г. излиза цялата в Копенхаген под заглавие "Глад" ("Suit").
"Глад" предизвиква веднага сензация и създава на Хамсун репутация на сериозен писател. В тази повест той скъсва с традицията на разобличителния реализъм, който тогава преобладава в скандинавската проза, и се отказва от господстващата по това време идея, според която задача на литературата е да подобрява условията на човешкото съществуване. Повестта по същество няма сюжет и разказва за млад човек от провинцията, който живее в Осло и мечтае да стане писател. Напълно уверен в своята гениалност, той предпочита да страда от нищета, отколкото да се откаже от амбициите си. "Това е герой на Достоевски - пише американският критик Алрик Густавсон. - С болна душа и тяло, изпитващ мъките на глада, той превръща вътрешния си живот в пълна халюцинация". Главният герой на "Глад" страда не само от липса на храна, но и от липса на социални контакти, от сексуална неудовлетвореност, от невъзможност да изрази себе си. С отчуждеността си този герой предхожда антигероя от литературата на ХХ в.
Както казва един от преводачите на Хамсун, съвременният американски поет Робърт Блай, "живостта и остротата на Хамсуновата проза потрисат всички". Книгата е написана с кратки съдържателни изречения, ясни и точни описания се редуват с преднамерено субективни и многозначителни. Повестта "Глад" е писана по времето, когато Артур Шопенхауер, Едуард фон Хартман, Фридрих Ницше и Август Стриндберг призовават да се обърне внимание на сложните подсъзнателни сили, които управляват човешката личност. Своята концепция за субективната проза Хамсун формулира в есе, озаглавено "Подсъзнателният живот на душата" ("Fra det ubevidste Sjaeleliv") и появило се в същата година като "Глад". Отказвайки се от условностите на обективната проза, писателят предлага да се изучават "тайните движения на душата, произтичащи в най-отдалечените дълбини на подсъзнанието, да се анализира безбройният хаос от впечатления, да се разглежда под увеличително стъкло изисканият живот на въображението, потокът от мисли и чувства".
Хамсун използва отново субективния метод в романа "Мистерии" ("Mystener", 1892 г.), в който се разказва за един шарлатанин, появил в едно крайморско селце и озадачил жителите му със странното си поведение. Романът "Пан" ("Pan", 1894) е написан като спомени на Томас Глан, който се отказва от цивилизованото съществуване и живее като ловец и рибар до провинциално градче в Нурлан. "Опитах се по аналогия с Русо да представя нещо като култ към природата, чувствителността, по-точно, свръхчувствителността на душата" - признава Хамсун пред свой приятел, когато работи над "Пан". Възвишените описания на природата изразяват еуфорията, която се стреми да постигне и самият Хамсун, и неговият главен герой, мистично и пантеистично отъждествяващ се с нурланското село. Пламенната страст на Глен към Едварда, разглезена своенравна дъщеря на местен търговец, поражда в душата му емоционален хаос, който в крайна сметка довежда героя до самоубийство.
Хамсун е признат автор на романи и есета, но под перото му излизат поетически и драматически произведения. От 1895 до 1898 г. той пише драматическа трилогия за живота на един философ: "Пред вратите на царството" ("Ved rikets port", 1895 г.), "Драма на живота" ("Livets spill", 1896 г.) и "Вечерна заря" ("Aftenrode", 1898 г.). Според общото мнение на критиците в пиесите си Хамсун не успява да изобрази характерите на героите си така дълбоко, както успява да направи това в романите си. Повечето от поетическите си произведения той изгаря преди публикуването им, но през 1904 г. издава сборника със стихотворения "Дивият хор" ("Det vilde kor"), който не отстъпва на най-добрата му проза.
От началото на ХХ век Хамсун пише обемисти романи, в които има много действащи лица и повествованието се води от трето лице, такива като "Деца на века" ("Bern av tiden", 1913 г.) и неговото продължение "Град Сегелфос" ("Segelfossby", 1915 г.). Според Джеймс У. Макфарлейн, един от преводачите на Хамсун, тези и следващите романи "се превръщат в образна демонстрация на устоялата и като цяло пасторална (дори феодална) система от ценности на писателя: антиинтелектуализъм и аполитичност в съчетание със силно предубеждение срещу търгашеския дух".
Преместването на Хамсун във ферма през 1911 г. отразява неговото задълбочило се отчуждение от обществото и неприемането, особено във връзка със събитията през Първата световна война, на индустриалния век. С такива настроения е пропит романът "Сокът на земята" ("Markens grede"), издаден през 1917 г. В него с голяма любов се разказва за живота на норвежките селяни Исак и Ингер, запазили вековната си привързаност към земята и верността си към патриархалните традиции.
Една година след излизането на "Сокът на земята" Хамсун се сдобива с имението Нерхолм в Южна Норвегия, където съчетава литературната работа със селскостопанска. Романът "Жените край кладенеца" ("Konerne ved vandposten") се появява през 1920 г. Циничен и безизходен, той разказва за умирането на малко крайморско селце, заразено с лъжливите, според гледната точка на автора, ценности на съвременния свят. След това се появява "Последната глава" ("Siste kapitel", 1923 г.), мрачен роман за селски санаториум.
Преживявайки депресия, свързана с неблагожелателни отзиви за своите книги, Хамсун дълго се лекува по метода на психоанализата, след което пише трилогията "Бродяги" ("Landstrykere", 1927 г.), "Август" ("August", 1930 г.) и "А животът си върви" ("Men livet lever", 1933 г.), главен герой на която е бродягата Август. Макар че в тези три романа Хамсун отново се връща към темата за социално отхвърлените, безсилието на Август този път носи необратим характер. Последният роман на Хамсун "Пръстенът се затваря" ("Ringen sluttet"), е издаден през 1936 г. В него се описва безцелния живот на един човек, чиито надежди не могат да се осъществят, но който независимо от всичко остава, по думите на Хамсун, "властелин по рода си".
С възрастта Хамсун става все по-реакционен: през 1934 г. той заявява открито, че подкрепя нацистите. Макар че писателят никога не е членувал в норвежката нацистка партия, под перото му излизат няколко нацистки статии, публикувани по време на немската окупация на Норвегия, а през 1943 г. Хамсун се среща в Германия с Гьобелс и Хитлер. Хиляди читатели в знак на протест връщат на писателя книгите му. В края на войната Хамсун и съпругата му са арестувани. През есента на 1945 г. писателят е настанен в психиатрична клиника в Осло, където прекарва четири месеца, след което е преместен в дом за престарели хора в Ландвик. През 1947 г. е изправен пред съд, признат е за виновен за сътрудничество с врага и е осъден да плати 425 хил. норвежки крони (около 80 хил. долара по тогавашния курс), но не попада в затвора поради "интелектуална деградация". Книгата "По обраслите пътеки" ("Pa gjengrodde stier"), разказваща за съдебен процес, се появява през 1949 г., когато Хамсун е на 90 години. Произведението е написано извънредно живо, Робърт Блай го нарича "все така раздвижено, свежо и ярко", но това изобщо не оправдава поведението на Хамсун по време на войната. Въпреки това книгата помага безусловно за възраждане на интереса към творчеството на писателя.
През 1898 г. Хамсун се жени за Берглют Бех, от брака с която има дъщеря. През 1906 г. съпрузите се развеждат, а две години по-късно писателят се влюбва в актрисата Мария Андерсън, която е по-млада от него с двадесет и три години. Двамата се женят през 1909 г., имат две дъщери и двама сина. По време на разследването, свързано с делото от 1947 г., Мария разкрива интимни подробности от брака им и разгневеният Хамсун отказва да я вижда следващите три години, но от 1950 г. те живеят отново заедно до смъртта на писателя.
Много критици са единодушни, че Хамсун, с присъщите му
субективност, фрагментарност, лиризъм и нарушена последователност на действието,
е родоначалник на съвременната проза. "Днес Хамсун е единственият норвежки
писател, ако не смятаме Ибсен и Унсет, който е
класик в световната литература" - смята Харалд Нес. С него е съгласен Алрик
Густафсон, който заявява, че книгите на Хамсун подкупват не с изобличението си,
а "с чисто литературните си достойнства и се запомнят великолепно с очертаните
живи характери, невиждани богатства на литературни похвати и може би на първо
място със своя стил, който по чувствителност и искреност на звученето е
най-чиста поезия".
Превод от руски: Павел Б. Николов
