Паул Хейзе (Paul Heyse)
15 март 1830 г. – 2 април 1914 г.
Нобелова награда за литература, 1910 г.
(За художествеността и идеализма, които демонстрира през целия си дълъг и продуктивен творчески път на лирически поет, драматург, романист и автор на известни по целия свят новели.)
Немският поет, прозаик и новелист Паул Йохан Лудвиг фон Хейзе е роден в Берлин в семейството на Карл Лудвиг Хейзе, филолог, преподавател в Берлинския университет. Майка му, Юлия (Заалинг) Хейзе, е от образовано еврейско семейство. Именно от майка си, която по-късно ще нарече "емоционална, необикновено ярка" жена, той възприема богатото въображение и страстта към съчиняване. В дома на семейството често гостуват известни учени, писатели, художници, сред които и историкът изкуствовед Франц Куглер, който става наставник на Хейзе.
В Берлинския университет Хейзе учи класическа литература и филология, а две години по-късно слуша курс лекции по романска филология в Бонския университет. Като получава през 1852 г. диплома от Берлинския университет, бъдещият писател заминава за Италия да продължи образованието си. От това пътуване запазва за цял живот любовта си към италианската природа и произведенията на италиански писатели като Данте, Бокачо и Джакомо Леопарди. В Италия Хейзе започва да пише - стихотворения, пиеси, разкази.
Бъдещето на Хейзе се определя през 1854 г., когато крал Максимилиан ІІ, предлагайки на начинаещия писател голяма стипендия, го кани да живее в Мюнхен като кралски придворен. Всичките му задължения се свеждат до това да участва в наситения интелектуален живот, който кралят всячески подпомага. Материално осигурен за цял живот, Хейзе се жени за Маргарете Куглер, дъщеря на наставника му, от брака с която има четири деца. Целият си останал живот прекарва със семейството си в своята мюнхенска вила.
Спокойната атмосфера на процъфтяващия доиндустриален Мюнхен влияе благотворно върху Хейзе, който се посвещава изцяло на литературата и през 1855 г. издава новелата "Арабиата" ("L'arrabiata"), написана по времето, когато писателят пътува по Италия, и чието действие се развива в Соренто. "Арабиата" е идилична история за млада рибарка, която отначало отхвърля ухажванията на млад салджия, но след това сама се влюбва в него. Романтичното настроение, южният колорит, описанието на черноока девойка и достъпната фабула са характерни и за другите книги на Хейзе. Повестта "Марион" ("Marion") се появява през 1855 г., след нея следват "Момичето от Трепи" ("Das Madchen von Treppi", 1858), "Андреа Делфин" ("Andrea Delfin", 1859) и "Портрет на майката" ("Bild der Mutter", 1859).
Когато през 1864 г. приятелят на Хейзе, поетът Емануел Гайбел, изпада в немилост пред Лудвиг ІІ, наследника на Максимилиан, в знак на протест писателят напуска кралския двор, но остава да живее в Мюнхен. Четири години след смъртта на Маргарете се жени през 1866 г. за Ане Шубарт.
Освен повести и разкази Хейзе пише и много драматически произведения. Историческата му пиеса "Ханс Ланге" ("Hans Lange", 1866) и трагедията "Мария Магдалина" ("Maria von Magdala", 1899) са популярни за времето си, но в историята на литературата Хейзе е известен повече като прозаик. В големите му романи "Деца на века" ("Kinder der Welt", 1873), "В рая" ("Im Paradiese", 1875) и "Мерлин" ("Merlin", 1892) се разглеждат преди всичко етични проблеми. Оригиналните стихотворения на Хейзе са отдавна забравени, но в замяна на това са добре известни преводите му на италиански поети: Алесандро Мандзони, Леопарди и някои други.
Във връзка с подема на натурализма в творчеството на такива писатели от края на ХІХ в. като Хенрих Ибсен и Емил Зола критиците от по-младото поколение нападат романтизма и екзотиката в книгите на Хейзе. В късните му произведения се появяват някои реалистични елементи, но като цяло писателят остава верен на романтиката и света на чувствата, той отхвърля натуралистичните описания на мрачната действителност.
През 1910 г. Хейзе става не само лауреат на Нобелова награда, но и почетен гражданин на Мюнхен, където след четири години умира от възпаление на белите дробове.
Рядко плодовит автор, Хейзе
издава двадесет и четири тома новели, шест романа, около шестдесет
пиеси и девет сборника с поезия. Но литературната му слава не е
дълговечна: в момента, когато получава Нобеловата награда,
популярността му е вече в миналото, а скоро след смъртта му Хейзе е
забравен. "Макар че новелите на Хейзе се четат леко - пише през 1934 г.
английският критик Е.К.Бенет, - едва ли може да се каже, че той внася в
жанра нещо наистина оригинално". С тази гледна точка не е съгласен
американският критик Хенри Кинг, който през 1936 г. обръща внимание на
умението на Хейзе да създава женски образи, дори го нарича "феминист".
Кинг твърди също, че "книгите на Хейзе не само не са остарели, но и са
свръхсъвременни". Тази гледна точка споделя и немската изследователка
Кристиан Улман, която през 1976 г. пише: "Хейзе трябва да бъде
препрочитан, защото неговите книги се отличават не само с техническо
съвършенство, но и са произведения на голям писател от ХІХ в., чието
описание на condition humaine ("живоат на човека", фр.) принадлежи към
великата традиция на Оноре дьо Балзак и Готфрид Келер".
Превод от руски: Павел Б. Николов
