Рабиндранат Тагор (Rabindranath Tagore)
6 май 1861 г. – 7 август 1941 г.
Нобелова награда за литература, 1913 г.
(За дълбоко прочувствените, оригинални и прекрасни стихове, в които с изключително майсторство е изразено поетичното му мислене, превърнало се, по собствените му думи, в част от литературата на Запада.)
Индийският поет Рабиндранат Тагор е роден в Калкута и е най-малкото от четиринадесетте деца в известно и състоятелно семейство. Баща му, Махариши Дебендранат Тагор, е брамин, често посещаващ светите места в Индия. Майка му, Сарада Деви, умира, когато Тагор е на четиринадесет години. Лишил се от майка си, юношата води самотен и затворен живот. Той започва да пише стихове на осем години, учи отначало в къщи, след това в частни училища, сред които Източната семинария в Калкута, в педагогическо училище и в Бенгалската академия, където изучава бенгалската история и култура. Пътешествайки с баща си през 1873 г. по Северна Индия, момчето е потресено от красотата на видяното и от богатството на многовековното културно наследство.
През 1878 г. е публикувана епическата поема на Тагор "История на поета" ("Kabikahinе"). През същата година Тагор заминава за Англия да учи право в Лондонския университетски колеж, но след една година, без да получи диплома, се връща в Индия и известно време живее в Калкута, където по примера на по-големите си братя започва да пише. През 1883 г. се жени за Мриналини Деви, от брака с която има двама сина и три дъщери. Издава първите си сборници с поезия "Вечерни песни" ("Sandhya Sangeet", 1882 г.) и "Утринни песни" ("Prabhat Sangeet", 1883 г.), които слагат начало на кариерата му като поет.
През 1890 г. по молба на баща си Тагор става управител на родовото имение в Шелайдехо, Източна Бенгалия, където живее в градски дом и в къща край брега на река Падма. Селските пейзажи и обичаи са главна тема в стиховете на Тогор през 1893-1900 г., сред които трябва да бъдат посочени включените в сборниците "Златната ладия" ("Sonar Tari", 1894 г.) и "Мигове" ("Khanika, 1900 г.). "Това беше най-продуктивният етап от моята литературна дейност" - пише по-късно за това време поетът. Образът на "златната ладия", метафора на човешкия живот в потока на времето, се среща и в следващите произведения на Тагор. В "Мигове" романтично приповдигнатият стил на ранните стихотворения отстъпва място на по-разговорен стил, което предизвиква недоволството на много индийски критици от това време, шокирани от самобитния поетически глас на Тагор.
През 1901 г. Тагор се премества в Шантиникетан, семейно имение край Калкута, където заедно с петима учители открива училище, заради което съпругата му продава голяма част от скъпоценностите си, а поетът - авторското право за произведенията си. По това време Тагор съчетава преподаването с литературна дейност, пише не само стихове, но и романи, разкази, книги по история на Индия, учебници и статии по въпросите на педагогиката.
След смъртта на съпругата си през 1902 г. Тагор публикува сборника с лирически стихотворения "Памет" ("Sharan"), пронизани от гнетящото чувство за загуба. През 1903 г. умира от туберкулоза една от дъщерите му, а през 1907 г. от холера по-малкият син на поета.
През 1912 г. по-големият син на Тагор заминава да учи в САЩ в селскостопанския колеж към Илинойския университет и Тагор, който пътува с него, се спира в Лондон, където показва стиховете си в свой превод на английски език на Уйлям Ротенстайн, английски живописец и литератор, с когото се запознава една година по-рано в Индия. През същата 1912 г. със съдействието на Ротенстайн "Индийстото дружество" ("India Society") издава "Жертвени песни" ("Gitanjali") с предговор от Уйлям Батлър Йитс, след което Тагор става известен в Англия и САЩ. Езра Паунд, през това време неофициален секретар на Йитс, възхвалява стиховете на Тагор за "висшата мъдрост, напомняща за всичко това, което в хаоса на западния живот... в стълпотворението на градовете, в дърдоренето на търговската литература, във водовъртежа на рекламата се изпарява от главата". Но много поклонници на Тагор си представят неправилно не само неговата поезия, но и поета, когото възприемат като мистичен глас на народа на цяла Индия, докато той пише на бенгали, език, който разбира само част от населението на страната.
През 1915 г. Тагор получава рицарско звание, но след четири години, когато британската армия стреля срещу мирна демонстрация в Амритсар, се отказва от него. През следващите тридесет години поетът пътува по Европа, САЩ, Южна Америка и Близкия Изток. Картините му (Тагор започва да се занимава с живопис на 68 години) се излагат в Мюнхен, Ню Йорк, Париж, Москва и в други градове на света.
Макар на Запад Тагор да е известен повече като поет, той е също така и автор на много пиеси: "Жертвоприношение" ("Visarjan", 1890 г.), чийто герой, млад човек, е зает с мъчително търсене на истината; "Поща" ("Dakghar", 1912 г.) - печална история на един юноша; "Червените олеандри" ("Rakta-Karabi", 1925 г.) - драма на социалния и политическия процес. Многобройните новели на Тагор, основно от живота на бенгалските селяни, се появяват за първи път на английски език през 1913 г. в сборника "Страдащите камъни и други разкази" ("Hungry Stones and Other Stories").
Тагор е удостоен с почетните степени на четири университета в Индия, почетен доктор е на Оксфордския университет. Умира в Калкута след продължително боледуване.
Според литературния му секретар Амия Чакраварти, Тагор бил щастлив, че неговите произведения са толкова популярни сред обикновените бенгалци, че се възприемат като народни. "Хората в далечни индийски села пееха неговите песни (каквито написа повече от 3 хиляди), рецитираха неговите стихотворения, цитираха изреченията му, без дори да знаят кой е техният автор - пише Чакраварти. - Воловарите, салджиите и селскостопанските работници възприемаха поетическия му дар като многовековно културно достояние".
Макар че до края на 20-те години
Тагор остава широко известен на Запад, интересът към творчеството му
спада значително. В своята монография за него Мери Лейго обяснява това
с две причини. Първо, голяма част от английските преводи на
произведенията на Тагор (освен, естествено, авторизираните) не са се
оказали в състояние да предадат истинския смисъл и красотата на
написаното от него. Второ, много ранните стихове на поета, а също и
последните му книги не са превеждани и са достъпни само за бенгалския
читател. Според индийския изследовател Кришна Крипалани "основното
значение на Тагор се състои в импулса, който е придал за развитието на
индийска култура и мисъл... Той е дал на народа си вярата в неговия
език, култура и нравствено наследство".
Превод от руски: Павел Б. Николов
