Ромен Ролан (Romain Rolland)
29 януари 1866 г. – 30 декември 1944 г.
Нобелова награда за литература, 1915 г.
(За високия идеализъм на литературните му произведения, за съчувствието и любовта към истината, с която описва различните човешки типажи.)
Френският романист и публицист Ромен Ролан е роден в осигурено буржоазно семейство в Кламси, малко градче в Южна Франция, където прекарва детските си години. Баща му, Емил, е адвокат, уважаван в града човек, а майка му, по рождение Антоанет Мари Куро, е набожна затворена жена, по чието желание през 1880 г. семейството се премества в Париж, за да може синът да получи добро образование.
От най-младите си години, когато майка му го учи да свири на пиано, Ромен обиква музиката, особено произведенията на Бетховен. По-късно, като ученик в лицея Луи Велики, обиква също толкова силно и съчиненията на Вагнер. През 1886 г. юношата постъпва в престижното училище Екол нормал суперьор, където учи история, готвейки се да стане университетски учен, което е силното желание на майка му, и през 1889 г. получава диплома за преподавател.
От 1889 до 1891 г. Ролан е стипендиант в Рим, където учи история в Екол франсез, но с времето изгубва интерес към изследователската работа и под впечатлението на шекспировите исторически пиеси започва да пише цикъл исторически драми, в основата на които лежат събития и личности от италианското Възраждане. В Рим бъдещият писател се запознава с германката Малвида фон Майзенбуг, приятелка и доверено лице на такива знаменитости от ХІХ в. като Лайош Кошут, Джузепе Мазини, Фридрих Ницше и Рихард Вагнер. Нейната идеалистична философия и интересът й към немския романтизъм повлияват съществено върху начина на мислене на Ролан.
Като се връща през 1891 г. в Париж, Ролан продължава да пише пиеси и да се занимава с изследователска работа. През октомври 1892 г. се жени за Клотилд Бреал, дъщеря на знаменит филолог. През същата година младоженците се връщат в Рим, където Ролан започва работа над дисертацията си за оперното изкуство до Жан Батист Люли и Алесандро Скарлати. През 1893 г. Ролан заминава отново за Париж и се занимава там с преподавателска и научна работа, а също и с литература. Две години по-късно в тържествена обстановка той защитава първата в Сорбоната дисертация от областта на музиката, след което получава катедрата по музикознание, учредена специално за него.
През следващите седемнадесет години Ролан се занимава с литература и едновременно с това чете лекции по музика и изобразително изкуство в Сорбоната, а също и в други учебни заведения: в Школата за социални изследвания и в Екол нормал сурериор. По това време се запознава с Шарл Пеги, поет-католик, в чието списание „Двуседмични тетрадки” ("Cahiers de la Quinzaine") печата първите си произведения.
Тъй като се интересува най-вече от историята на културата и особено от нейните решителни или, както сам ги нарича, „героични” периоди, Ролан не започва да пише отделни произведения, а цели цикли, работата над които не винаги довежда до край. Първият подобен цикъл от пиеси, посветен на италианското Възраждане, остава само в скици и не е напечатан, а вторият, „Трагедии на вярата” ("Les Tragedies de la foi"), включва в себе си три пиеси: „Свети Луи” ("Saint Louis", 1897 г.), «Аерт» ("Aert", 1898 г.) и «Тържество на разума» ("Le Triomphe de la raison", 1899 г.). В следващите цикли на писателя влизат не само пиеси, но и биографии и романи.
Трите исторически пиеси, влезли в „Трагедии на вярата”, съчетават в себе си изкуството и социалната критика, чрез които Ролан се стреми да внуши на своите съграждани вярата, мъжеството и надеждата, които според писателя толкова не достигат на съвременната му Франция. Въпреки това „Трагедии на вярата” променят малко във френския театър, където по това време процъфтява еснафската мелодрама. Това навежда Ролан на мисълта за народен театър; подобно на Лев Толстой, от когото се възхищава и с когото си пише, Ролан смята, че публиката трябва да бъде възпитавана с героични примери. Като проявява интерес към статията на Морис Потеше „Народният театър”, през 1903 г. той публикува в „Двуседмични тетрадки” манифест, призоваващ да се противодейства на песимизма и материализма на 80-те години на ХІХ в. и излязъл след това в отделна книга - „Народният театър” ("Le Theatre du peuple", 1918 г.), - в който писателят говори за необходимостта да се създадат нови пиеси, в чиято основа да лежат исторически събития, вдъхновяващи публиката.
Ролан създава цикъл от 9…12 пиеси, посветени на френската революция и написани в духа на шекспировите исторически хроники. Три от тези пиеси влизат в цикъла „Театър на революцията” ("Theatre de la Revolution", 1909 г.), завършен след тридесет години с драмата „Робеспиер” ("Robespierre", 1939 г.). Тези дидактични, изпълнени с патетика пиеси на политически теми по времето, когато ръководещо литературно направление е натурализмът, остават незабелязани; успехът им идва по-късно – в Германия след Първата световна война, а във Франция – през 30-те години на ХХ в.
Ролан замисля и серия биографии на знаменити хора, чийто живот и дейност биха могли да станат пример за читателя. Биографът му Уйлям Томас Стар предполага, че е написал „Животът на Бетовен” ("Vie de Beethoven", 1903 г.), първата и най-успешната биография от серията, „в знак на благодарност за източника на вдъхновение в минутите на отчаяние и безнадеждност”. Отчаянието вероятно е предизвикано до голяма степен от развода на писателя със съпругата му през 1901 г. Като завършва през 1905 г. биографията на Микеланджело, Ролан се отказва от продължение на биографската серия, защото стига до извода, че истината за трудната съдба на великите хора едва ли ще подейства на читателя вдъхновяващо. Но той остава верен на биографичния жанр и по-късно пише биографии на Хендел (1910 г.). Толстой (1911 г.), Ганди (1924 г.), Рамакришна (1929 г.), Вивекананда (1930 г.) и Пеги (1944 г.).
Романът в десет тома „Жан Кристоф” ("Jean-Christophe"), излизащ от 1904 до 1912 г., е история за живота на един гениален музикант, за прообраз на когото е послужил Бетовен, а също и широка панорама на европейския живот през първото десетилетие на ХХ в. Отделни части от романа се печатат в „Двуседмични тетрадки” на Пеги, веднага получават световна известност и донасят на Ролан първото международно признание, след което писателят напуска Сорбоната (1912 г.) и се посвещава изцяло на литературата. Австрийският писател Стефан Цвайг твърди, че „Жан Кристоф” е резултат от разочарованието на Ролан от биографичния жанр: „Тъй като историята е отказала да му бъде утешител, той се е обърнал към изкуството…”.
Нобеловата награда за литература през 1915 година Ролан получава преди всичко благодарение на „Жан Кристоф”. Наградата е връчена на писателя едва през 1916 г. – отчасти заради скандала, който той предизвиква с това, че, отивайки да живее малко преди Първата световна война в Швейцария, публикува през 1915 г. страстни антивоенни статии под названието „Над схватката” ("Audessus de la melee"), в които се обявява за свобода и интернационализъм, срещу несправедливостта и ужасите на войната, а също и срещу бившите пацифисти, които по време на войната стават запалени националисти.
Политическите възгледи на Ролан продължават да остават противоречиви, особено по отношение на Съветския съюз, който подкрепя по всякакъв начин, макар и да го критикува за грешките му. Изобщо в годините между световните войни писателят отделя все повече време и сили за политиката и обществения живот и в същото време продължава да пише много: статии по музикознание, биографии, пиеси, дневници, спомени, писма, очерци, романи. През 20-те години се увлича от индийската религиозна и политическа мисъл; през 1931 г. при него в Швейцария идва Ганди, чиято биография Ролан пише през 1924 г. Основно художествено произведение на писателя през този период е шестият му цикъл „Очарована душа” ("L'Ame enchantee", 1925-1933), роман в седем тома, в който се описва мъчителната борба на една жена, за да реализира своите възможности. Защитавайки правото си на самостоятелен труд и на пълноправно гражданско съществуване, Анет Ривиер, героинята на романа, се освобождава от своите илюзии.
През 1934 г. Ролан се жени за Мария Кудашева, а четири години по-късно се връща от Швейцария във Франция. По време на Втората световна война писателят изоставя своята позиция „над схватката” и заема място в редовете на борците с нацизма. Умира от туберкулоза, от която страда още като дете. Писмото му , прочетено на глас в Сорбоната, в което писателят изразява съболезнованията си на семействата на дейците на науката и изкуството, загинали от ръцете на нацистите, е написано три седмици преди смъртта му, на 9 декември.
Личността на Ролан и неговите идеи вероятно оказват
повече влияние върху съвременниците му отколкото неговите книги. Приятелят му
Мари Дормоа пише: „Възхищавам се от Ромен Ролан. Възхищавам се и от Жан
Кристоф, но човекът като че ли ми харесва повече от автора… Той беше водач,
фар, показващ пътя на тези, които се колебаят, на които не им достигат сили, за
да изминат пътя си сами”. Някои критици недооценяват литературните
достижения на Ролан, в книгите на когото отделните думи се оказват понякога
много по-маловажни от общия смисъл, от основната идея; съществува и
мнение, че „Жан Кристоф” е замислен от Ролан като симфония, неясен е и
безформен. За късните книги на Ролан английският романист и критик Е.М.Форстър
пише, че авторът „не е оправдал надеждите, които е дал в младостта си”. Най-обмислената
преценка за творчеството на Ролан принадлежи на биографа му Стар, който пише,
че „ако се пренебрегне Жан Кристоф, Ролан ще бъде помнен не като
писател, а като един от най-активните и решителни защитници на човешкото
достойнство и човешките свободи, като страстен борец за по-справедлив и хуманен
обществен строй”. Стар твърди също, че „вероятно не е дошло времето Ролан да
бъде оценен достойно… Само времето е способно да определи гениалното от
преходното, от недълговечното”.
Превод от руски: Павел Б. Николов
