Теодор Рузвелт (Theodore Roosevelt)
27 октомври 1858 г. – 6 януари 1919 г.
Нобелова награда за мир, 1906 г.
(За ролята му при подписването на Портсмутския договор.)
Теодор Рузвелт, историк, политик и двадесет и шести президент на САЩ, е роден в Ню Йорк. Той е второто от четирите деца на търговеца на стъкло Теодор Рузвелт и Марта Бълок. Семейството не изпитва никакви нужди. В детството си страдащото от късогледство и астма момче започва да се занимава с физкултура – бягане и бокс. Рузвелт учи при частни учители и през 1880 г. взема успешно зрелостните изпити в харвардското училище “Фибета капа”. През октомври същата година се жени за Алис Х. Ли, по произход от Масачузетс. Следващата година учи в Германия и пътешества по страната.
След завръщането си в САЩ Рузвелт е избран в асамблеята на щата Ню Йорк от Републиканската партия. Но скоро след раждането на дъщеря му Алис Ли (по-късно Лонгвърт) съпругата му умира. Безутешният вдовец се оттегля от политиката и известно време живее в ранчото си.
Като се връща към политическата дейност през 1886 г., Рузвелт издига кандидатурата си за кметските избори, но търпи поражение. Тогава се жени за Едит Кермит Кароу и се установява на Лонг Айлънд. Семейството има пет деца. През тези години Рузвелт съвместява длъжностите пълномощник на гражданската служба на САЩ (Civil Service Commission) от 1889 г. до 1895 г. и комисар на полицията в Ню Йорк от 1889 г. до 1897 г. Като полицейски комисар Рузвелт се опитва да наруши неутралитета в отношенията между градската управа, полицията и престъпния свят. За да се убеди, че заповедите му се изпълняват, той надява черен каскет и се разхожда по затънтените улици, наблюдавайки патрулните; този маниер предизвиква възторга на карикатуристите и донася на Рузвелт широка популярност.
След като президентът Уйлям МакКинли го назначава през 1897 г. за помощник-секретар по флотските въпроси, Рузвелт започва да се готви за възможна война с Испания. Той иска от конгреса 1.5 млн. долара за въоръжение и гориво за флота. През февруари 1898 г., изпълнявайки длъжността секретар, изпраща секретна телеграма на комодор Джордж Дюи в Хонконг със съвет да се приготви да атакува испанските кораби в случай на война. Благодарение на това предупреждение два месеца по-късно Дюи успява да нанесе поражение на испанския флот в залива Манила. През април 1898 г. конгресът обявява война на Испания, при което Рузвелт с чин подполковник организира доброволчески полк, състоящ се основно от ловци и каубои. Самият Рузвелт се сражава храбро близо до хълма Сан Хуан и в битката при Лас Гвасимас.
Връщайки се в САЩ като национален герой, Рузевлт издига кандидатурата си за поста губернатор, като определена роля в предизборната му кампания изиграват хората от доброволческия полк. Побеждавайки с малка разлика, през януари 1899 г. той става губернатор. На новия си пост Рузвелт убеждава законодателите да създадат комисия по въпросите на жилищната аренда и да учредят система за гражданска служба. Местните републиканци, разтревожени от независимостта на Рузвелт, решават да го махнат от щата и издигат кандидатурата на губернатора за поста вицепрезидент (традиционно лишен от всякаква власт). През 1900 г. Рузвелт побеждава на изборите заедно с президента МакКинли. Но на 14 септември 1901 г. МакКинли е убит и Рузвелт става президент, най-младият в историята на САЩ (той е само на 41 години).
Рузвелт донася в Белия дом динамичен, решителен стил на ръководство, който използва за пропагандиране на своите възгледи. “Аз не узурпирах властта – казва по-късно той, – а разширих значително рамките на изпълнителната власт”. Рузвелт създава морално ръководство, мобилизиращо общественото мнение и изразяващо се в политически действия. Той превръща федералното правителство в защитник на обществените интереси и арбитър в конфликта на икономическите групи. Осъществява надзор и контролира тръстовете, много популярна негова стъпка става завеждането на дело срещу Компанията за северни ценни книжа (железопътен картел), което президентът спечелва. Правителството на Рузвелт става също така арбитър в споровете между труда и капитала, както например при миньорската стачка през 1902 г.
В областта на външната политика Рузвелт е изразител на империалистическите настроения на епохата. Убеден, че морската мощ стои в основата на положението на Америка в света, той укрепва всячески флота. Подкрепя Панамската революция срещу Колумбия, в резултат от която се образува независимата Панамска държава, а САЩ успява да придобие зоната на канала за 40 млн. долара. В рамките на карибската отбранителна стратегия Рузвелт преразглежда доктрината, формулирана от президента Джеймс Монро през 1823 г. (доктрина за ненамеса на европейските държави в проблемите на западното полукълбо). Според Рузвелт САЩ не трябва да остава встрани по време на икономически и политически кризи в региона, които биха могли да оставят нестабилните американски държави беззащитни пред вмешателството на европейците.
С подкрепата на деловия свят и на прогресистите Рузвелт е избран през 1904 г. за президент с мнозинство то 2.5 милиона гласа. Победата си на изборите той приема като мандат за реформи. По време на втория си президентски срок той прокарва закона на Хепбърн за железните пътища, закона за инспекцията на качеството на месото и много други. Въпреки съпротивата на индустриалците от Запада присъединява 148 хил. акра земя към националните паркове; с учредяването на националната комисия по консервацията започва системното изучаване на природните богтства на страната.
В Азия Рузвелт се стреми да запази съществуващия баланс на силите. Когато Япония обявява война на Русия през 1904 г., той се надява, че японските успехи по море ще заставят руснаците да се въздържат от нахлуване в Манджурия. Пълната победа на едната или другата страна би заплашила интересите на САЩ в Тихия океан. През 1905 г. по молба на Япония Рузвелт кани съперниците на мирна конференция в Портсмут (щат Ню Хемпшир). Когато преговорите стигат до задънена улица, той се обръща към правителствата на двете страни с призив да постигнат компромис. През септември Портсмутският договор слага край на руско-японската война. Въпреки че Рузвелт не се изказва на конференцията като президент на САЩ, по-късно признава: "Можах да направя нещо само благодарение на президентския си пост".
Като напуска Белия дом през март 1909 г., Рузвелт прекарва известно време в Африка, чете лекции в Оксфорд и Сорбоната, пътешества по Европа. Тъй като пропастта между консерваторите и прогресистите по време на администрацията на Уйлям Ховард Тафт продължава да се разширява, Рузвелт приема за свой дълг да се върне към политиката и издига кандидатурата си за президентските избори през 1912 г., но търпи поражение. През последните години от живота си той се присмива нееднократно на президента Уидроу Уилсън заради предпазливостта му, противопоставя се и на влизането на САЩ в Обществото на народите. Умира неочаквано на шестдесет години, докато спи.
Рузвелт оставя впечатляваща следа в американската политика. Като политически деец той разбира рано необходимостта от реформи, организира общественото мнение и помага на законодателите да вземат нужните решения. Като президент използва широко възможностите на администрацията, вземайки при необходимост твърди мерки или умерени решения. Осъзнавайки опасността от концентрация на капитала, Рузвелт подкрепя закони, защитаващи потребителя и регулиращи бизнеса. Той е привърженик на разумното използване на природните ресурси, заставайки на позициите на обществените интереси.
В сферата на международните отношения Рузвелт скъсва с традиционния американски изолационизъм и слага началото на дипломатическите контакти с народите от Азия, Европа и Карибския басейн. Историците често критикуват империализма му от времето на испано-американската война, както и тактиката му на силна ръка, проявила се при строежа на Панамския канал. Но не трябва да се забравя, че Рузвелт е първият американец, получил Нобелова награда. Законодателството му бележи началото на първия период на американските реформи. В системата на президентското управление Рузвелт внася дух на увереност, съперничество и страст, толкова характерен за неговото време.
Превод
от руски: Павел Б. Николов
