До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското революционно движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.
Тя е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.
ПРЕДГОВОР
За народностния характер на Македония в последния век и до Балканската война ние имаме мненията на ред учени, пътешественици, географи, етнографи, историци и публицисти европейци от двата воюващи лагера: Всички почти дохождат до единодушното заключение, че Македония е земя, населена преимуществено с българи (освен иноверците турци и евреи), и Султанският ферман за създаване българската Екзархия, междудържавни актове като Цариградската конференция, Сан-Стефанския договор и Берлинския договор, потвърждават още един път тази истина. Без да имаме за цел разглеждането на тоя въпрос, ние се натъкваме на него мимоходом, излагайки фактическото положение па нещата през време на сръбския режим и революционната борба на населението в Македония през периода от края на 1912 година, когато сърбите заседнаха в тая страна, до края па 1915 година, когато те, изгубили и старата си територия и в пътя на своето отстъпление, бяха най-после принудени да напуснат и Македония.
И наистина, какво представляваше Македония, когато сърбите, макар и за три години време, се видеха господари на тая земя?
Освен големите ѝ градове, по-големи и по-населени от сръбските първостепенни такива; освен обширната територия, която почти удвояваше оная на тяхното кралство; освен хубостите на македонската природа и нейните завидни богатства, — сърбите намериха в Македония и едно население пропито крепък български национален дух; една част от него бе жив свидетел и ревностен съратник в националната борба за духовно обособление на българския народ, а друга още по-крупна част съставляваше жилавата материя и несъкрушимия дух, изтъкани и калени през 20-годишен период на революционна борба за политическа свобода и национално обединение; с една дума — население, което, сллед като се бе отдавна самоопределило в национално отношение и си имаше своята самостоятелна църква в лицето на българската екзархия, своето родно училище, просветило и възпитало редица поколения, бе си казало чрез революцията и своето политическо верую, очакващо в своите обятия ония, които бяха тръгнали да му донесат на своите щикове санкцията на осъществения народен идеал, а именно обединението му с неговите свободни вече братя.
И тъй в следващите страници се излагат, въз основа на внимателно подбрани, на мястото събирани и проверявани и възможно най-обективно предадени данни, страданията и борбите на българите в Македония през време на сръбския режим.
Онова, което още от сега може да се приеме като недостатък в предлаганата работа, то е непълнотата на досега подробните случаи от изтезания, гонения и насилия, извършени от сръбска страна върху българското население през тоя тригодишен тъжен период. Такава празнота може да е допусната и за някои и други прояви от прикрита или открита съпротива срещу тежкия режим. Но това се дължи на невъзможността да се установи изчерпателно в толкова кратък срок съвкупността от тези подробни случаи.
Съставителят.
ГЛАВА ПЪРВА
1. Хуриета и балканската война от 1912 година.
Младотурският режим, въведен .като по чудо в Македония в един критически за Европейска Турция момент, в твърде кратко време разочарова със своята безпомощност не само борците за свободата па Македония, които макар и с 15-годишна революционна борба зад гърба си, пред тържествените обещания за премахване на злото в тая страна, свиха революционното знаме, но даже и ония, които не допускаха съмнение в искреността на тия обещания и очакваха положителни резултати от смяната на един турски режим с други. Фактите останаха по-силни от желанията и очакванията, турчинът се видя обезличен и деградиран от приравняването му с християнина, а българинът, ако правеше баланс между стар и нов турски режим, правеше го като реалист, с оглед към осезателните и непосредствени факти, а именно: в отоманския парламент българския елемент можеше да се представлява само доколкото това допускаше комитета „Иттихадъ ве Тереки“. Основа на побратимяването трябваше да се търси в отоманизирането на нетурските народи, а това се постигаше с посягане на самостоятел- ността на учебното дело, което при стария режим си оставаше незасегнато. Задължителната военна повинност се обърна на средство за оплячкосване на нетурските поданици. В добавка на тези и други такива „блага“, младотурският режим пристъпи, за да се обезпечи от изненади, към тъй наречената обезоръжителна акция.
А последствията от всичките мерки на новия режим, който трябваше да възроди държавата? Те са известни: арестуване и заточение на голяма част от бившите, известни сега македонски революционери, избиването на друга част от тях, забягването па трети; сблъсквания и сражения между революционери и турските потери, атентати и ... мобилизацията на българската армия през септември 1912 година.
Всичко годно в България бе свикано под знамената и с неудържим устрем се отправи срещу главните сили на неприятеля. Македонските емигранти образуваха цял отряд в тая освободителна за тяхната земя война, а македонските революционни чети, заварени в тоя исторически момент в границите на родната македонска земя, не закъсняха, по изричното желание на българския генерален щаб, да се явят в помощ на съюзническите сръбски войски, на които оказаха всичкото си съдействие. А наличността от чети на революционната организация в деня на обявяване войната на Турция беше доста внушителна. Така в Кукушко действуваше с четата си Мито Морацалиев, в Енидлси-Вардарско — Въндо, в Дойранско — Мито Патарозлията, в Гевгвлийско — Ичко Димитров, във Воденско — Иван Палйошът, в Струмишко — Иван Николаев, в Битолско — Милан Матов, в Охридско — Петър Чаулев. в Прилeпско — Милан Гюрлуков, в Тиквешко — Лазар Тодоров, в Крушовско —.Ставрe Димитров и Иван Джонев, в Кочанско — Симеон Георгиев, в Радовишко — Христо Симеонов, в Щипско — Ив. Бърльо, в Брашовско — Дончо Ангелов, в Кумановско —- Кръстю Лазаров, във Велешко — П. Лесев, в Скопско — Лазар Велков, в Леринско — Кръстю Лйондев, в Ресенско — Кръстю Трайков, в Поройско — Илия Гегов.
По дадените инструкции и според местните обстоятелства, всяка от тия чети бе извършила до деня на мобилизацията определена задача (вж. „Революционната борба в Македония“ от А Томов и Г. Баджаров, стр. 142, 143, 144).
Всичките тия революционни чети, бойната сила на Вътрешната организация, се обърнаха на партизански отряди в помощи на съюзните армии.
Главните турски сили бяха разположени на Чаталджанските укрепления, в Булаир и Люле-Бургас, както и при Одрин,. и срещу тяух именно трябваше да действуват — знае се сега при какви обстоятелства, с каква упоритост и с каква развръзка — българските войски, а само второстепенни по брой и качество турски части бяха останали да бранят границите на Македония. Поради това походът на съюзните войски към Македония се извърши при значително по-благоприятни условия. При това, обстоятелството, че Македония представляваше територия на революционната организация, беше едно преимущество за ония съюзни армии, на които обект за действия представляваше тоя именно фронт на военния театър. Не е чудно, прочее, че тук противникът бе по-скоро поразен и по тоя начин военните действия за сърбите се привършиха.
2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците.
Крушовската чета на Методи Стойчев бе формирана окончателно на 25 септември 1912 год. На път за Крушово, при Кожух планина тя е имала първа среща с турска войска и след като бе изгубила дирите си, на 21 октомври пристига в Крушовско, събира селската милиция и през нощта влиза в града. Една част от четата с милиция стои притаена в града в продължение на два дена, а другата част заела околността на града. Големи турски войскови отделения, отстъпващи от Кичево, минали през Крушово по посока за с. Прибилци. Тогава притаената в града чета с милицията излиза в гръб на турците, удря ги и ги преследва, след което заема учрежденията в града, взема много муниции и дрехи от турците и урежда временно управление. Чак на 31 октомври пристига в града една сръбска рота от 16-и полк, а четата заминава в турските села да прибира оръжието; от с. Норово взела е 120 маузерови пушки, а от с. Житоше 100, които раздава на българското население в града. Един сръбски капитан обаче още тогава насила е прибрал пушките. От Битоля се задали силни турски части, настъпващи към Крушово. Революционната чета заедно с два взвода сръбска войска заела позиция при село Радово и на 2 ноември дала сражение на турската пехота и кавалерия. Четата била ангажирана в тоя бой до 5 с. м., когато една сръбска дивизия се задала по шосето от Кичево за Битоля.
Освен районната чета на чело на М. Стойчев и преди нейното пристигане тук, в Крушово имало още две местни чети: оная под войводството на Ставри Димитров от с. Дивяци и друга начело с Иван Костов Джонев отъ Крушово. Те имаха сражение с турците от с. Кочище, Ново село и Прибилци. които бидоха наказани за извършените от тях злодеяния и убийства над жителите от селата Журче, Острилци, Вардино, Градище и Сладуево.
При настъпването на сръбските войски към Битоля последните били водени от войводата Ставре Димитров с четата му. Последната е взела най-живо участие в боевете при с. Обедник, Облаково, Снегово и при Битоля. Тая, както и четата на Джонев са извършвали интендантската служба, реквизирали са храни и облекло за сръбските войски, които продоволствували цели 10 деня. След пропъждането на турците, обаче, последва разпореждане от началника на гарнизона в Крушево, в сила на което българската революционна чета трябвало да бъде обезоръжена. Тогава част от нея се укрива и след това забягва и отива в Малгара в помощ на българските войски, които още се сражаваха с турците, а другата част залавя гората и остава около Крушевско.
Щипските революционни чети, действуващи в тоя край при обявяване на балканската война, оказаха следните услуги на съюзните армии. Съюзените чети под началството на войводите Гьошо Гочев, Стоян Мишев и Славчо Абазов заведоха сърбите в с. Бреза, Братовско. Със съдействието на местни куриери те узнаха тук още първата вечер, че турски сили няма. На разсъмвание четнишките отделения завеждат сърбите в Братово, гдето остават, а сръбските части се упътват за Куманово. По това време турски части се движат от Кочани към Братово, гдето и опожаряват селата и на 7 срещу 8 октомври заемат югозападната част на Черни връх. Тогава едно четнишко отделение от 40 души под водителството на Цанко от с. Барбарево заема североизточната част на Черни връх и се почва неравен бой, който продължи до обяд, до пристигането на 14-и сръбски полк, който сменява останалото вече без патрони четнишко отделение. Другите четнишки отделения завзели Лесновските височини, гдето след еднодневен бой, турците разбити, отстъпили към Велес. Братовското отделение след това остава в Братово, а щипското се упътва към Щип, който бил вече опразнен от турците. Но и щипските граждани в това време не стояли в бездействие: те отворили склада с пушки и дрехи, въоръжават се и се обличат в турска униформа, с което заблудили отстъпващите турци и им взели 150 души пленници войници. Четата на Ефрем Чучков, в състав повече от 130 души, разбива заблудените турци, превзема височината Султани тепе и изпраща свои куриери, та довели сърбите, които и се настанили по тоя начин на тая важна височина, а самата чета се отправя към Бочани, присъединява се към 26 полк от 13-а Дивизия и води на 10 и 11 октомври двудневен бой с турците, които биват разбити.
В началото на октомври Кратовският революционен комитет получи официално съобщение от нелегалните борци в казата за предстоящата освободителна война; това бе възванието на Задграничното представителство на Вътрешната организация от 5 октомври. С него се подканяше всеки българин да изпълни както може своя последен дълг, като улесни с всичко съюзните войски. След получаването на това съобщение всеки член на организацията в Братовско бе на крак. Първата грижа 6е да се концентрират на определени места колкото може повече храни. Второ, да се повикат под оръжие всички, които бяха снабдени с такова. Веднага бе изпълнено едното и другото. Сега всеки с притаен дъх чакаше часа, в който ще се посрещат освободителите. Турците, макар и два пъти по-многобройни от българите, респектирани от силната и наложила се революционна организация, не се осмелиха да пристъпят към каквито и да било мерки да предотвратят готвещите се събития. Тъй минаха дните 6, 7 и 8 октомври. На 9-и сутринта турците, узнали, че неприятелят е близко, напускат града. Около 4 часа целият град бе на крак за посрещането: съюзните сърби, предводителствувани от доброволческия Кратовски отряд, местните чети и милицията, навлизат тържествено, обсипани с китки венци от цялото Кратовско население, местната комисия за посрещане и разквартируване на освободителите бе изпълнила задачата: всеки бе отворили къщата си, за да даде подслон на милите гости и да им постави на разположение всичко, което притежаваше.
Същото стана в Куманово, Кочани, Радовиш, Скопие, Гостивар, Прилеп, Битоля, Охрид, Ресен, Струга . . . Навсякъде съюзниците бяха улеснявани от четите и милицията на революционната организация, навсякъде предоставено им на разположение всичко, каквото македонският българин бе грижливо скътал за тоя тържествени час.
3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население.
Но още при влизането си в Македония сърбите не скриха своето неприязнено настроение спрямо българското население в страната. Посрещайки съюзните войски, това последното навсякъде проявяваше своята радост и по български, като възклицаваше навсякъде „добре дошли“, другаде „ура“, а на трето место „Христос Въскресе“. А в Криворечна Паланка отгдето турските военни и административни власти още на 6-и октомври 1912 год. избягали около 30 часа преди да навлязат съюзните войски, българското население изпратило депутация до командващия българските войски, да го моли час по-скоро да заемат опразнения град, за да не се върнати турците отново и пострада населението. Молбата бива изпълнена: на 7-и октомври вечерта градът бил препълнен от войски — наистина не български, каквито то е очаквало, но все пак освободителни съюзни войски. . .
В Скопие излезлите на посрещане жени, очаквайки свои синове и братя, питат сръбските войници де е българската войска. Като получават неочакван отговор, те са в недоумение, но все пак подават на войниците китки, съ надежда, че утре ще стъкнат други за своите....
Разбира се, това не се хареса никак на сърбите, които навсякъде задаваха въпроса: „ща си ти“? — на който получаваха все същия отговор: „българин“ — въпроси и отговори фатални и съдбоносни за бъдещите отношения между новите съюзници, та и Карнеджиевата анкета не е пропуснала да отбележи тоя факти. До тук неприязнеността се изразяваше с кисела гримаса, обикновена сръбска псувня, плесница по лицето на дързостника „бугараш“ — във всеки случай с известна предпазливост!. Но към януари, т. е. когато 3—4 месеца след привършването на военните действия, сърбите се настаниха вече в Македония, тяхната неприязън спрямо новите им поданици взе заплашителен характер. Те почват вече явно да негодуват и побесняват при всяко свободно проявление на българско чувство, българска реч, българско име. И от сега нататък в Македония не трябва да има вече нищо българско. Градовете добиват сръбски имена; улиците в градовете се именуват по сръбски, надписите на магазините са задължително сръбски, всеки ще окачи на името си окончание „ич“, свещеникът в черквата ще служи на сръбски, владиката ще споменава само името на Краля Петра, богомолецът ще се моли на сръбски, учителят ще преподава на сръбски, учеиикът става „дjак“ и всеки ден ще заявява: „я сам прави србин“. С една дума, работата, за която се запретнаха сърбите, беше работа сериозна, защото предстоеше българска Македония да се превърне на здрава част от „Велика Србия“. И в това свое дело те напрегнаха всичките си сили и не пропуснаха никакви средства.
Който гражданин не признава за напред новите закони, въведени специално за Македония, е предател и се наказва като такъв от специалните военни съдилища. Тежко наказание угрозява духовника, който не се съобрази с изискванията на сръбското духовенство, изпълнител и проповедник на едничката религия в държавата — сръбската. Такива свещеници веднага намират затвора; а българските владици се считат за изгубили вече своето паство и като такива през една нощ „доброволно“ заминават зад граница. За да свикнат богомолците на сръбско богослужение, устройват се нарочно чести молебствия от официално естество. Благочестивите българи, на които почна да отмилява вече и черквата — факт забелязан от сърбите и считан за явна демонстрация против техния режим от страна на религиозните граждани от Прилеп, Велес, Скопие, Охрид и пр. — биват предупреждавани: ако смеят, нека не дохождат. Сръбските закони влизат в сила и по отношение към просветното дело, т. е. закриват се българските училища, които се обръщат на сръбски и се унищожават българските книги, за да се заменят със сръбски. Които от българските учители в страната под натиск от властите се съгласяват да останат на местата си под контрола и ръководството на определените за това вещи и патриоти сръбски директори и инспектори, приемат се; всички останали трябва да напуснат границите на държавата. Колкото се отнася до децата — а те се бяха заинатили да не отиват вече на училище — те трябваше да бъдат заставени чрез родителите си да запълнят опразнените училищни стаи; в противен случай бащите отговаряха с кесията си за упоритостта на непокорната младеж.
Разбира се, при изпълнението на отделните задачи, които трябваше да докарат желаното претопяване на българския елемент от Македония, сръбските власти изпърво постъпваха така, че да се почувствува известна разлика в отношенията им спрямо местното население от тъй наречените в договора от 1912 г. „спорна“ и „неспорна“ зона и това беше твърде обяснимо. Защото, като имаха на първо време за основа тоя договор, те имаха един желан аванс, който знаеха да използуват за своите цели както трябва. И те го експлоатираха пред своите нови поданици от спорната зона в смисъл, че тяхната съдба е едва ли не предрешена в полза на Сърбия и на тях не остава друг изход, освен безропотно да се помирят с новото си поданство. Оттук и разликата в прийомите, които целяха асимилирането на българския елемент от спорната зона и асимилаторският начини и средства в местата, признати по договора и от самите сърби за български. Впрочем, туй различие в отношенията на сръбските власти спрямо българите от спорната и неспорната зона, беше само привидно и то на първо време, до когато още можеше да се очаква, че пунктът от договора относително арбитража ще се изпълни. Но когато сърбите видяха, че войната се продължи повече от очакваното време, а колебанията на самия арбитър да влезе в ролята си дойдоха само да насърчат желанието им да осуетят изпълнението на договора в тоя пункт, тогава те, облегнати на началото beati possedente, изтъкнаха пред съюзниците си формулата за изменилите се условия, които налагали известни промени и в договора. Това бе сериозно предупреждение към българското правителство, както и към населението от терзаните места в Македония. А това последното почти от първия ден след настаняването на сръбската власт бе за почнало и не преставаше да реагира по един или друг начин, а именно, докогато това бе възможно, открито, а после вече само прикрито. Сега нямаше вече за сърбите разлика между населението от спорната и неспорната зона; и едното и другото трябва да бъде сръбско. Сега можеше да се удуши един Лютфиев в Прилеп за пример и назидание на всеки, който се осмели да си помисли, че е възможно в бъдеще Царят на Българите еднакво да се зачита в Македония като венценосецът на „Велика Србиjа“. Сега не бе търпимо за сръбските власти каквото и да било реагиране от страна на населението в Македония и те побесняваха като виждаха, че територията, която те държеха, не беше безмълвната земя, която тъпчеха под краката си, а това бяха горите, чуките, доловете, реките и езерата, които на своя език, но внушително навяваха в ушите им спомените от бурните борби на близкото и по-далечно минало. Как можеха да бъдат спокойни, когато имаха това население, което с измислени теории и брутални мерки искаха да направят сръбско, а то с говора си, с душата си, с миналото и настоящето си им казваше, че принадлежи към друг народ. Можеха ли те равнодушно да слушат пастира да им казва: „Вие можете с щика на пушката си да ме отделите от паството, но никаква земна сила не ще скъса невидимите връзки, които ме свързват с него“, а народния учител да се провиква: „По-добре изгнание, даже и смърт, отколкото позорът, който ми предлагате“! . За да стигне бесът им до своя пароксизъм, те трябваше да чуят и негодуващия глас на възмутената от насилието ученикова душа, която ридаейки отправяше следната интимна изповед — протест пред Бога слещу задължителната декларация при влизане в сръбско училище: „Господи, прости ме, аз не съм сърбин“!
4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар.
Когато положението на българското население в страната почна да става нетърпимо, когато сърбите, бързайки да се приготвят и осигурят за очакваните от тях събития, бяха сключили тайно още прпез ноември 1912 г. своя отделен съюз с Гърция, насочен срещу съюзна България, тогава от всички градове на Македония, заети от сръбските войски, се отправиха до българското правителство и до Българския цар изложения, в които, въз основа на изтъкнатите в тях факти, се сочат признаците, по които може вече да се съди за явното намерение на сърбите да изменят на България, като не напуснат не само спорната, но също тъй и неспорната зона. Такива изложения се изпращаха почти от всички градове и със специални депутации, които трябваше и лично да разправяте за неволите и страданията на населението, което ги пращаше, както и за опасенията, от които се измъчваше неговата душа.
Скопяни още в първите дни от безпрепятственото влизане на сърбите в предалия се техен град бяха поразени от думите на сръбския престолонаследник към българския митрополит Неофит: „Владико, да служим молебен в Цар-Душановата цръква“ — думи предизвикателни и злокобни, защото сега в Скопие имаше само българска църква, а в миналото Скопие бе и българска столица.
Кумановчани са стреснати от неудържимия шовинизъм на сърбите, които са поразени от факта, че при посрещането им се явяват по-вече от 900 български ученици, с 26 учителски сили срещу някаква шепа сърбоманчета. Това не пречи на сърбите да предадат общинското управление на мизерното малцинство сърбомани в града, макар че там има 1100 български къщи срещу 240 сърбомански. На 6 декември, не цели 3 месеца от влизането на сърбите там, кумановчани поканват скопския владика за патронния празник на черквата им „Свети Никола“, а той им държал черковна реч, която сърбите не харесали никак. На Нова година сърбите забраняват строго на българските ученици да ходят и суровакат из града, както си е обичай, защото тоя обичай е свързан с български песни и български благопожелания по случай новата година. По тоя повод те още тогава предупреждавате и бият тревога, като предавате едно обстойно изложение по въпроса до пребиваващия тогава в Скопие генерал Паприков, под заглавие „Миналото, настоящето и бъдещето на гр. Куманово“, подписано от група по-смели и решителни български граждани. А в края на месец декември същата 1912 година пратиха по-пълно изложение и до Царя на българите, подкрепено с печатите на 20 градски еснафа, печата на Българското музикално-просветително дружество „Самообразование“, печата на „Българска матица“, на юнашкото дружество „Гоце Делчев“ и подписано саморъчно от всички (7) градски свещеници и 10 души първенци от града.
Ето например, изложението, което населението от Скопската епархия поднесе чрез избрана депутация на Негово Величество царя:
До Негово Величество
Фердинанд I, Цар на Българите
в Ст. София.
Ваше Величество,
Петвековните страдания и мъки на християнина-роб в пределите на бившата Европейска Турция намериха отклик в пълното с любов и състрадание сърце на Ваше Величество, под чието мъдро 25 годишно управление младото Българско царство достигна високо развитие във всяко отношение и такава сила, пред която потреперя и поиска милости грозния наш досегашен господар — тиранин.
Господарю,
Няма днес българин, който да не благославя името на Ваше Величество, Великия Цар освободител, за дето с мощното оръжие на българския войник благоволихте да скъсате веригите на робството на един голям дял от българското отечество, останал неосвободен след паметната Руско-турска война през 1877 г. Погледите на всички българи от тия краища винаги съ били обърнати към едноплеменния свой брат в младото Българско Царство и към Неговия Велик и Мъдър Вожд и дълбоко са вярвали, че той ще бъде техният избавител от тежките мъки и страдания. Тия българи са били дълбоко убедени, че не е далеч денят, когато всички ще бъдем събрани под крепкия скиптър на Ваше Величество, и ще заживеем един истински човешки щастлив живот. Тая вяра е крепила неосвободения българинъ през всичкото време, откогато схществува Българската държава: тая вяра го е въодушевлявала да се бори юнашки срещу тиранията, както и срещу разни чужди религиозни и инородни пропаганди, които се домогвали с най-непростени средства да променят неговата праотеческа вяра и народност. И когато на 5 октомври т. г. се чу мощното слово на Ваше Величество, че сте решили да обнажите меча си срещу нашите потисници-турците, сърцата на всички ни се изпълниха с радост, защото напълно бяхме уверени, че правдата ще възтържествува, че кръстът и българският лъв ще потъпчат полумесеца и дивата сила на тиранина и че нашите дългогодишни въжделения да се видим всички обединени под един скиптър и около престола на Ваше Величество се сбъдват вече.
Такива също чувства са вълнували и сърцата на грамадното българско население от важната и скъпа за всички ни Скопска епархия, която захваща един голям дял от Северозападна Македония. Няма нужда, мислим, да се простираме тук и да описваме значението на Скопие и околността му в стратегическо и икономическо отношение за пяла Македония, па и за Велика България; няма защо да се говори и за народността на тукашното християнско население. Не можем обаче да премълчим факта, че това население от незапомнени времена се е считало за българско, за каквото и всички чужди и наши учени го признаха. В Скопие и епархията му наедно с Дебърско най-свято се е пазила в църквите и училищата, доколкото ги имало, старобългарската книга, завещана им от Солунските братя „Св. Св. Кирил и Методий“; Скопие и епархията му първи измежду всички епархии в пространното ни отечество още през първата половина на миналото столетие са поискали българин митрополит вместо грък и оттогава не са преставали да отстояват своето национално право. Самите турци за българско са считали тукашното християнско население през всичкото време на своето господаруване. Във фермана за съграждането на Скопската катедрална църква (1835 г.) изрично е казано, че тая черква е за българите. Християнското население в Скопската епархия се признава официално за българско още през 1870 г., когато турската власт издаде берат за български Скопски митрополит. Най-несправедливият между турските султани — султан Хамид не можа да игнорира дългогодишните настойни и справедливи молби на епархийското българско население в най-ново време, а го удостои с р`оден архиерей през 1890 г. и оттогава и по-напред шестима вече такива възседават на тоя Св. престол. И това българско население е пазило своите български нрави и обичаи и самоотвержено е защищавало своето българско име, църквата и учебните си учреждения, тия лостове за закрепванието на националното име и съзнание, срещу посегателството от страна на чуждите пропаганди. Особено то се бори срещу сръбската пропаганда, която през последните 20—25 г., подържана от турската власт, употреби най-низки средства в борбата си. И при все това, успехът ѝ бе незначителен, както това се вижда от следната таблица за християнското население в Скопската епархия:
I. В град Скопие има 1870 ж. българи и 1050 ж. сърби
в околията има 19369 ж. българи и 5885 ж. Сърби
II. В гр. Тетово има 5595 ж. Българи и 1130 ж. сърби
в околията има 15019 ж. българи и 6523 ж. сърби
III. В гр. Куманово има 5277 ж. българи и 1512 ж. сърби
в околията има 11085 ж. българи и 13911 ж. сърби
IV. В гр. Паланка 1251 ж. българи и 24 ж. сърби
в околията 1284 ж. българи и 10796 ж. сърби
V. В гр. Гостивар 178 ж. българи и 55 ж. сърби
в околията 3544 ж. българи и 5959 ж. сърби
VI. В гр. Кратово 2384 ж. българи и 105 ж. сърби
в околията 15608 ж. българи и 256 ж. сърби
VII. В гр. Кочани 2095 ж. българи
в околията 17540 ж. българи
VIII. В гр. Щип 7362 ж. българин
в околията 11912 ж. българи
IX. В Царевска пахия 7540 ж. българи
-----------------------------------------------------
Общо: 156731 ж. българи и 46935 ж. сърби
Горната статистика е най безпристрастната. От нея ясно става, че в някои околии сърбоманите надминават българското население. Това много ясно може да се обясни, като се знаят ония непростени и безчовечни средства, с които си служеше напоследък сръбската пропаганда. Така в Гостиварско тя е имала с помощта на златото в услугите си кръвожадното арнаутско население, а в Кумановска и Паланечка околия бе употребен нечуван терор от страна на сръбските чети, явно закриляни и подпомагани от турската власт. Въ Скопие обаче, както и в другите околийски средища, гдето тоя произвол не можеше съвсем открито да се упражнява, нашето надмощие е грамадно. Скопие наедно с Куманово, изложени на преките и най силните удари на сръбската пропаганда, достойно са отстояли борбата, запазиха наедно със своята чисто българска физиономия и оная на останалата Македония. Шар планина и днес си остава естествената етнографическа граница между българското и сръбското племе. На юг от тая планина няма сърби; изкуствено създадените такива, стига да се премахнат причините, веднага ще осъзнаят своята народност, към която по език, но нрави и обичаи се отнасят.
И на това грамадно българско население в епархията ни, както бе забелязано, винаги, ваше величество, погледите му са били обърнати към своите еднокръвни братя оттатък Рила, като са вярвали дълбоко, че в щастливия час, когато се сломи тежкото турско иго, и те ще съставят част от целокупното ни българско отечество. С такава надежда те приветстваха настоящата освободителна война на съюзните балкански държави, в която война най-много и най скъпи жертви даде Царство България. С такава надежда ние посрещнахме и сръбските войски, които на 13 м. м. октомври след боя им с турците при гр. Куманово, завзеха гр. Скопие без никаква съпротива. Не трябваше обаче да се измине и един месец, за да се убедим, че новонаредената в Скопие и Скопско, както и в другите градове на епархията, завзети от сръбските войски, сръбската власт погледна на нас, българите, като на завоявани, а не като на освободени християни. Тая власт игнорира всичко българско, даже не ще да се чуе името българин, а имаме положителни данни, че органите на тая власт заплашват българското градско, а особено селско население, като го заставят още от сега да се казва сръбско и да презира всичко българско. Тукашното наше българско население особено се отчайва, като чете по разните български и чуждестранни вестници, че между Царство България и Сърбия имало съглашение, според което цяла Северозападна Македония, дето изцяло почти спада нашата епархия с градовете: Скопие, Тетово, Гостивар, Куманово, Паланка, Кратово, Щип и Кочани с околиите им е била отстъпена на последната — Сърбия, а държането на органите на сръбската власт в освободените чисто български места, незачитането на българския език и българските учреждения в тия места дохождат да потвърдят съобщенията на вестниците.
Всичко това довежда ни до положението да се чувствуваме изпаднали в едно второ робство, много по-грозно и с много по-лоши сетнини за нашата народност в тоя край.
Ваше Величество,
При все и да признаваме, че в тия съдбоносни минути Вам и на Вашата славна армия предстоят важни дела, ние, пълномощниците на българското население в Скопската епархия, счетохме за свой непременен дълг да донесем до знанието на Ваше Величество всичко гореизложено и да Ви помолим вай-покорно в името на общобългарските висши интереси да излеете милостта си и към тукашния български край, населен с чисто българско население, като упражните всичкото си влияние, щото и тоя чисто български кът да се впише в пределите на Царство България, за да бъде напълно постигнат идеала ни за една целокупна велика България. Ние напълно се надяваме, че желанието и просбата ни ще се вземат непременно под патриотическото внимание на Ваше Величество, Великия Цар Освоводител, и че нашето хубаво Скопие ще краси като скъпоценен камък завинаги Короната на Ваше Величество Великия Цар, както и на династията Ви.
Нека по тоя начин, Ваше Величество, се даде възможност и на тая част от българското население, което досега е живеело с идеала да влезе в пределите на Велика България и е пазило най-свято тоя идеал, нека, казваме, му се даде възможност да извика то наедно с всичките верноподани българи открито и велегласно: Да живее Негово Величество Фердинанд I, Царят на Българите!
Покорни поданици на Ваше Величество.
гр. Скопие, 28 ноември 1912 год.
Скопски митрополит: (под.) Неофит.
Пълномощници на българското население от Скопската епархия. (Следват подписите им.)
Подобни изложения, както се каза, се изпратиха от много градове, гдето сръбският шовинизъм бе разперил криле. А кратовчани, които още с първите дни след дохождането на сърбите са изпитали тяхната неприязън, грубостта и шовинизма им, бяха изпратили своята комисия (от лицата Тошо Георгиев, Георги Анастасов и Стефан Бидиков) да иде първо и доложи за всичко на българските власти в Щип, а оттам да упълномощят лица за София. Скопяни даже бяха изпратили такъв и до руският император, като арбитър в спора между съюзниците.
5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.
Но нищо не бе в състояние да опомни забравилите се от леките успехи сърби, нищо не можеше да ограничи апетита им за българска земя и зловещата война между довчерашните съюзници се наложи един ден по фатален начин. И сега, като следствие от неизбежната междусъюзнишка война всичко българско бе подложено на открито и безпощадно преследване. За българщината в Македония настаниха черни дни, които по своята грозота надминаха и най-мрачния период от стария и нов режим на султаните. Българският език в Македония 6е руган заедно с българското племе, българските училища и черкви бяха разрушени, учителите, свещениците и владиците, гражданите, селените и търговците — псувани, унизявани, бити, затваряни, изгонени, заточени, убивани.
Но въпреки затруднението, пред което се изпречва човек при избора на материала поради огромната маса от злодеяния и престъпления, извършени от сърбите при започването на военните действия срещу България, нека дадем ред поне на най-известните факти от онова време.
Ето един списък на арестуваните на 17 юни 1913 год. учители в Битоля, които на 1З юли същата година бяха екстернирани в България, задето отказали да изменят на народността си и да подпишат декларация, че са сърби, въпреки угрозата, че ще бъдат застреляни.
I. Основни учители в гр. Битоля:
1. Ефтим Миладинов от гр. Щип — главен учител.
2. Евгений поп Симеонов от гр. Кичево, ст. учител.
3. Благой Христов от гр. Битоля — учител.
4. Траян Конев от гр. Прилеп — учител.
5. Методий Бекяров от гр. Прилеп — учител.
6. Христо Андреев от Битолско - учител.
7. Борис Белазелков от гр. Прилеп — учител.
8. Тома Захов от гр. Дойран — учител.
9. Георги Илиев от гр. Битоля — учител.
II. Основни учители от Битолска околия:
1 Илия Димев от Битолско — учител.
2. Михаил Капиданчев от гр. Воден — учител.
3. Стоян П. Андонов от Битолско — учител.
4. Кръсти Атанасов от Битолско — учител.
5. Антон Кръстев от Дебърско — учител.
6. Славейко Стрезов от гр. Дебър — учител.
III. Класни учители в град Битоля:
1. Лазар Цунев от Гевгелийско — директор м. гимназия.
2. Антон Димитров от Тиквешко — директор ж. прогимназия.
3. Никола Янишлиев от гр. Дойран — учител в м. гимназия.
4. Славейко Нечев от Велес — учител.
5. Димитър Небреклиев от Прилеп — учител.
6. Иван Василев от Кайлярско — учител.
7. Петър Киров от Кайлярско — учител.
8. Георги Генчев от Битоля — учител ж. прогимназия.
9. Александр Маджаров от Охрид — учител ж. прогимназия.
10. Антон Кецкаровъ от Охрид — учител ж. прогимназия.
11. Александр Развигоров от Щип — окр. уч. инспектор.
12. Ахил Минджов от Охрид — окол. учил. инспектор.
13. Спиро Мирчев от Прилеп — секретар в Митрополията.
14. Иван Петров от Битоля — архивар в Митрополията.
15. Поп Иван поп Анастасов от Охрид — енорийски свещеник.
Освен това в Битоля са арестувани на 20 юни 1913 г. и следните лица:
Кръстю Франгов, свещеник Атанас Алтипармаков, свещеник Антон Димов, свещеник Михаил Димов, свещеник Михаил, Данаил Ризов, Мише Димов, Силян Сагриев, Стефан Рошков, Никола Стойчев, Михаил Беличов, Митю Църномаров, Стефо Русомаров, Никола Скайов, доктор Чкатров, Ташко Филипов, Стоян Димов, Михаил Трайков, Богоя Терзията, Павел Бакалов, Тома Сагриев, Григор Сагриев, Григор Димев, Ангел Собаджията, Унчо Заякът, Недан Колев, Толе Гайдаджията, Стойче Топанджиев, Атанас Делев, Илия Дарков, Илия Мисков, Васил Мирчев, Ташко Арсов, Кале Танев, Цале Касапът, Владо Иосифов, Васил Мазарът, Тодор Димитров, Георги Лозанчев, Георги Петров Боищанец, Мильо Гайдаджия, Христо Котев, Лазар Христов, Тале Перивълк, Коста Крушечанец, Стоян Котев, Георги Казасът, Стерио Кафеджия, Илия Жабето, Димче Кондураджия, Коста Кондураджия, Илия Газдов, Каре Масларов, Наум Колимагаре, Спиро Касапът, Георги Ходжа, Илия Доленчанец, Ристе Доленчаиец и Недялко Дамянов — всички родом от гр. Битоля; свещеник Васил Колев от с. Кукуречани, Никола Дишков от с. Карамани, Найдо Велев от с. Кукуречани, свещеник Димитр Илиев от с. Могила, свещеник Спиро Митрев от с. Цапари, свещеник Никола Петров от с. Цапари, Антон Божинов, Георги Иванов и Алексо Митрев от с. Могила, Нечо Трифунов, Теле Лазаров, Толе Анев и Ангел Николов от с. Ивановци, Веле Петров от с. Беранци, Миле Стоянов от с. Лознани, Ядро Милев и Иван Цветков от с. Ношпал, Петко Петров от с. Добрушево, Митре Долев от с. Църничани, Диме Анев, Христо Вучков и Илия Петров от с. Радобор; Цвятко Киров от с. Далбеговци, Марко Ацев от с. Дедебалци, Георги Бошев от с. Трън, Ангел Николов от с. Егри — всичко 87 души, държани въ Битолския затвор до 20 юли 1913 година, съ изключение на Владо Иосифов, държан до 18 август 1914 г., Васил Мазирът, освободен чак на 15 септември 1915 година и Тодор Димитров, пуснати едва на 23 ноември 1915 година ви град Подградец, значи след сръбското отстъпление.
А от Битолската околия селата Цапари, Гявато и Сърбци бяха особено засегнати от сръбския режими, както преди тъй и по време на междусъюзнишката война, та до прогонването на сръбските войски. Така, на 29 април 1913 година сръбския битолски околийски началник Яня Константинович заедно си поручик Михайло Михайлович, член на „Черната ръка“, придружени от още двама сръбски войводи със 60 души стражари и една рота войници обсаждат с. Цапари, събират всички мъже и им предлагат, от страх пред бъдеща революция, да представят всичкото оръжие, скрито в селото. Като не могли да намерят такова, подлагат селските свещеници и първенци, както и голяма част от селените на такива инквизиторски мъки и изтезания, каквито Цапари никога по-рано не е запомнювало. Христо К. Вельов, Трайче Ташков, Лазе Василев, Христо Колев, Насе Гечев, Иванче п. Трайков, Петре К. Пъркев, Апостол Щатев и Наум Василев са най-тежко пострадалите, след което заедно с още мнозина други селяни били тикнати в никому неизвестни тъмнични долапи. От изтезания Насе Гечев, бивш селски войвода през времето на голямото Илинденско въстание, мъченически умря в Битолския затвор на 14 май същата година. На 1 май същите инквизитори дошли в селото да приберат ножовете, с които селяните си служели на трапезата. А на 2 май новите палачи искали от свещеник Спиро Димитров и пресвитерата му стара революционна архива, а от селяните Нашо Наумов, Иван Тръпчев, Спиро Танчев и др. били взети по няколко наполеона, за да се спасят от затвори, на Георги Димитров нанесли 40 удара с тояга и 25 с телен камшик по гол гръб и корем. Преди да напуснати селото, един сръбски офицер се изразил, че сърбите мразели на първо място българите, после австрийците, а най-после турците. Освен това заявили, че един скорошен ден ще донесе война между Сърбия и България: затова „бъдете сърби“. За да видят как са въздействали подвизите им върху духовете на цапарчани и селените от околните села, сръбските власти пратили чрез гяватското селско общинско управление апел за записване доброволци в сръбската армия. Тоя апел бе посрещнат от селяните с неприкрито негодувание. Тогава властта започнала насила да записва „доброволци“. Една цапарска депутация се явява пред битолския руски консул да протестира против това, но този представител на Николай II ги предал на сръбската власт и ония, които не успели да се изскубнати, а именно Марко Колев, Митр Чорбев и Гошо Ангелов, били арестувани и грозно изтезавани в Битолския затвор, гдето престояли от 9 юни до 15 юли 1913 год. А другите членове от тази депутация се изпокрили из битолските улици. На 16 юни с. година, т. е. щом се обяви междусъюзнишката война, сърбите арестуваха свещеник Спиро Димитров, свещеник Никола Петров и бившия учител Наум Василев.
В Ресен сърбите последователно закриха класните и основни, както и неделните училища в града и с. Янковец, унищожиха училищните библиотеки в града и всички околни села и заличиха всички български надписи на паметни плочи в църквите и училищата; изгориха всички намерени из къщите ликове на Царя, Екзарха и видни македонски революционери; биха немилостиво учениците Владимир Мильовски, Борис Чукалев, Асен Ляпчев, Крум Попов, Никола Татарчев и Кирил Милошев, защото пели български народни песни и носели пансионската си униформа; забраниха най-строго празнуването на „Св. Св. Кирилъ и Методи“ и Св. Цар Борис; обезоръжиха местните четници, които бяха принесли ценни услуги на сръбските войски при настъплението им; повърнаха всички български четници, които се бяха упътили за Малгара през м. януари 1913 година за довършване на борбата с Турция; устроиха засада на войводата Кръстю Трайчев; с терор заставяха гражданите да се декларират за сърби, а поради отказа им да сторят това екстернираха първенците Михаил Татарчев, Коста Стрезов, А. Милошев, Ефтим Ляпчев, Лазар Стрезов, Георги Татарчев, Ст. Мильовски, Ст. поп Георгиевъ, Кр. Дулянов, Кр. Стрезов, Г. Буруджиев, Христо Николов, архиерейския наместник свещеник Търпо Поповски и учителите Г. Трайчев, Кл. Хаджов, Д. поп Андреев. Спас Монавчев, Лазар Кипровъ и П. поп Андреев. Щомъ избухна междусъюзнишката война, сърбите арестуваха от града и околията 496 души българи първенци и революционери от турско време.
В Прилеп сръбските власти от рано бяха се запретнали да стреснат българщината: на 4 декември 1912 година, по случай рождения ден на сръбския престолонаследник бил устроен банкет, на който между другите поканен бил и учителят Атанас Лютфиев. При наздравиците този дигнал чаша в чест на Царя на българите. Не изминало още десет минути след това, сърбинът Стефо измамнически го повиква навън. При запушени уста, той изчезна из града и гробът му и до днес не се знае.— Още под впечатлението на това мистериозно убийство на 8-ми с. м. архиерейският наместник на българската община Иван Антонов и главният учител на българските училища в града Илия Иванов биват повикани от коменданта на града майор Ненадович, който им казал: „Вие сте ръководителите на българщината в Прилеп и като такива ще съобщите на населението да се откаже от мисълта си за присъединение към България“. Скоро след това туй предупреждение бе и официално отправено към населението с облепени афиши. А преди Коледа още бе завзета от сърбите и централната българска черква „Благовещение“, а след нея и другите както в града, тъй и в околията. Плочите с български надписи в манастирите „Св. Архангел“ в с. Варош, „Св. Богородица“ (Трескавец) и „Св. Никола“ в село Прилепец бяха изпочупени и разхвърлени на всички страни, за да не могат никога да се намерят и сглобят. По време на обезоръжаваното команди от сръбски четници разпределиха града и околията на части и почнаха публично да бият населението, предимно най-будните. На такъв публичен побой бяха подложени 48 души от града и 146 от селата. С обявяването на междусъюзническата война на първо време бе арестуван архиерейският наместник Иван Антонов, а подир него и най-видни граждани и учители на брой 32 души. 16 души учители и 7 учителки бяха заставени да напуснат града, задето отказаха да приемат сръбска служба.
Митрополит Борис бе брутално екстерниран от Охрид веднага след обявяването на междусъюзнишката война, а в българската митрополия се настани сръбският митрополит Варнава, отявлен враг на всичко българско, който псувал гражданите всред улиците и биел сам ония, които не му отдавали чест. След екстернирането на Борис сърбите арестували всички учители и по-събудени граждани в един зимник, дето били изтезавани безчовечно. В едно тъмно и тясно пространство били поставени много души с цел да се задушат. Освен другите насилнически средства и заплашвания тук сърбите охотно прилагали и тежки берии и безпричинни глоби, та чрез материално омаломощение на населението да го принудят да се посърби; органи на властта не се стеснявали да заявяват, че докато не накарат населението да тръгне с цървули — а правела впечатление на сърбите носията и домашната обстановка на охридчани, — няма последното да се признае за сръбско. Гражданите и свещениците били заставяни да носят сръбски шапки, дюкянжиите — да поставят сръбски надписи с окончание „ич“, новородените трябвало да възприемат сръбско име по даден на свещениците списък. Някакъв майор, който минавал за образован и интелигентен, говорил пред едно събрание за сръбската народност на населението в Македония, а за старините, които се намирали в Охрид, казал, че били останки от няко-гашна „велика Србиjа“. Като забелязал, че нелепостите му били посрещнати от слушателите както те заслужавали, едно великолепно „марш“! от негова страна към присъстващите турило венец на неговите доводи за сърбизма на охридчани. Но Охрид и околията му трябвало да изпитат и прелестите на създадената специална терористическа чета за изтребление на по-видните и родолюбиви българи. Гражданинът Леви Огненов по едно чудо бил спасен от убийство, нагласено да се извърши в двора на черквата „Св. Климент“ на велики петък вечерта. Друг гражданин, Иван Групчев, който бил преследван също с цел да бъде убит, бил принуден да не излиза от къщи. А гражданинът Тодор Джамбазов, повикан един ден в клуба на тази чета и жестоко бит в една тъмна стая, едвам спасил живота си като сполучили да избяга от ръцете на убийците, един от които го гонил с револвер в ръка. Същата участ очаквала и Анастас Чорбев, ако не е бил навреме предупреден.
От град Кичево арестувани били всички учители и свещеници и най-видните граждани поради отказа им да подпишат поднесената им декларация, че те били отдавна сърби. Едновременно с тях арестувани били от Кичевска околия всичко 106 души селяни. За откази да изменят на народността си в Кичево сърбите убиха йеромонах Софроний поп Петров, игумен на Пречистенския манастир, и йеромонах Теофан, калугер в манастира „Пречеста“. И двамата сираци от детинство, едновременно подстригани, сподвижници в живота, те останали неразделни и при смъртта си. Първият, родом от с. Подвис, бил застрелян, а в същото време другият, родом от с. Слатино, Охридско, бива разпънат като Исуса Христа, с други двама тоже разпнати от двете му страни: Христо Николов от същото село и неговият другари Русе. А арестувани след тежки изтезания мъченически умрели: Яким Йончев от с. Подвис, Иван Сърбинов от с. Лахчани, Търпо Мойсов от село Поповец, Мише Найдов от с. Цер и Константин Троянов от същото село. Убити: Киро Василев от село Яворец, Максим Мицков от с . Осой, Наум Беличов от с. Цер и Петър Силев от същото село.
Сръбската власт в Дебър и околията пожела мигновено да посърби всичко, защото нищо сръбско не можа да намери, освен някои ренегати, които бяха останали от турския режим. Започва се гонение против учители и свещеници. На първите се забранява вече да бъдат български учители, а на вторите се забранява входа в черквите, до като не признаят за свой духовен началник сръбския епископ Варнава. Заличиха се надписите на училищата, защото бяха български, забрани се на всички свещеници да посещават църквите си, енориашите и митрополията, защото не бяха съгласни на антиканоническата мярка на сръбската власт. Обаче последната бе схванала, че злото иде от митрополит Козма, когото два пъти арестува и най-после интернира като мислеше, че злото се крие в Кириарха. Отвсякъде се почнаха гонения и интернирания на интелигентни свещеници българи и учители. Жертва на тези жестокости станаха следните млади свещеници и патриоти дебрани: свещениците Апостол Мирчев от село Тресанче, Павел Теодосиев, архиерейски наместник в Галичката околия, Наум Пейчинов от с. Ябланица, Дебърско; гражданите Янаки Томов от гр. Галичник, Стрезо Фериков от село Нерези, Алексо Жутев от с. Пискупшина и мн. други. След горните жестокости и след интернирането на митрополита Козма, което стана след катастрофата през 1913 година, населението в Дебърско даде вид, че се подви под новото най-тежко иго, а всъщност то чакаше скоро промяна на случайно сложилите се събития в полза на Сърбия, за да се освободи, защото робството и мъките бяха непоносими за него, както и за албанското население от Дебърската околия. И за да даде израз на своето негодуваме против сръбски гнет, то се присъедини към въстаналите жители от Пишкопея, като даде материална и морална нодкрепа на бунта. (Вж. „Въстаническото движение в Дебър)“.
В гр. Галичник и околията — привидните освободители сърби дойдоха на З ноември с. г. Народът ги посреща със съюзнишка радост; но, уви, той 6е излъган в чувствата си. Още при идването си те питали, „па шта си ти“ — „ Българин“ бе отговорът. „Има ли сръбска школа и сръбски учители“?— Не! — От това те схванали, че са дошли между чужди хора, противно на предубеждението им, че тук е сръбско. Сутринта събират населението в черква за молебен. Архиерейския наместник Павел Теодосиев, свършил българската духовна семинария в Цариград, чете ектениите на български и споменува имената на блаженнопочившите Екзарх Йосиф и митрополит Козма, без да подозира, че с това ще ядоса душата на офицерите, които не искали да изхокат свещеника в черква за дързостта му; но след молебена в черковния двор злобно питали какво е Екзарх Йосиф и защо пък митрополит Козма? Наместникът им разправя, че духовните глави на българите са екзархът в Цариград и митрополитът в Дебър. Това не им се харесва, та грубо отвръщат: „Попе, ти ще споменаваш сръбските духовни глави“ — „Не, бил отговорът - Те са ме ръкоположили да служа вярно на народа си и аз ще му служа“. Насмалко останало да го застрелят, ако някои от учителите не схванали опасния момент.
Сърбите, схванали националността на галичани и твърдото им убеждение в нея, почнали последователно да горят книги, да унищожавате, мъчат, интернират и убиват. На 8 декември 1912 год. затворили основното училище и прогимназията, под предлог, че трябвал за болница, в която не легнал нито един болен. Библиотеката от около 1000 екземпляра изгорили, унищожили, покъщнината изчупили или откраднали. На учителите не им дали да мръднат вън от града, да не агитират. Свещениците насилствено карали да споменават сръбските духовници и Краля, биели ги, убивали, затваряли. (Кои и как са убити виж в глава II).
В Крушово още от началото на сръбското владичество обезоръжена бе от властта четата на Методи Стойчев, както и оная на Иван Джонев, макар че те им помагаха във войната против Турция. Повечето от четите бяха малтретирани, а четникът К. Георгиев арестуван. Семействата на четниците Велко Стефанов, К. Георгиев и Христо Тахчиев бяха подложени на побой под предлог на скрито оръжие. В с. Острилци сърбите убили още в първите дни Стоян Велев, а в с. Журче умрял от побой селянинът Христо Талев. През същото време в с. Растовина е убит Андрея Богоев, а селяните Кръстю Златанов, Стефан Андреев, Петър Георгиев и други от същото село били интернирани в Битоля под предлог, че давали хляб на забегналите български четници. В село Кочище бил убит Златан Найдов, а интернирани в Битоля Андре Христов, Никола Найдов и други от същото село, загдето са давали прибежище и храна на забегнали четници. В село Мренога бил убит четникът Нечо Грозданов, в село Горно Дивяци убит Стойко Блажев, а Иван Найдов осакатен от силен побой. Всички убийства в Крушовско се извършвали от сръбските войводи Долгач, Блаже и Боге. Въ Крушово бити са през това време гражданите: Кръстю Житошанов, Стерио Велев и жена му, Иван Танев, Стоян Йосифов, Донка Иванова и мнозина други, а Атанас Янкулов е убит. Арестуваха свещеник Наум Мешков, учителите Михаил Станоев, Ташко поп Христов, Стерю Блажев, Димитър Атанасов и гражданите: Павле Пантов, 75-годишен старец. деец от църковно-училищната борба, Георги Карев, брат на войводата Никола Карев и всички по-събудени българи. Димитър Кръстев е бил бит, защото не е искал да свали българския надпис на магазина си. В с. Журче и с. Острилци пропъдени били учителките, от с. Мренога интерниран учителят Стефан Попов; от с. Кривогащани бити и интернирани учителят Петър Мирчев и свещеникът Йордан поп Николов; от същото село е убит бившият четник Георги Стойчев; от с. Бучин прогонен учителят, от с. Пуста река бит и интерниран свещеникът Никола Георгиев.
Училищата в града и селата бяха затворени още преди междусъюзнишката война, а от черквите изхвърлиха и унищожиха всички български книжа и надписи. Училищната библиотека, както и архивата бидоха спасени благодарение усърдието на предания стар служител Димитър Неделков. Арестуваните до сега учители Михаил Станоев, Княгиня Станоева и Флора поп Христова бяха през туй време екстернирани в България. В с. Кривогащани бяха изгорени училищната архива, черковните книги и частните библиотеки на учителя Мирчев и първенеца Никола Спасев, бивш четник, както и всички учебници на децата. В с. Св. Митрани бяха изгорени училищната и черковна архива, а също свидетелствата и учебниците на учениците. За по-силен ефект и с цел да сломят българския дух, сръбските власти бяха хвърлили пред очите на арестуваните в Крушово граждани отрязаната глава на убития български четник Иван Котев, случай констатиран и от Карнеджиевата анкетна комисия.
ГЛАВА ВТОРА
1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.
Никога и никъде в Македония, през всичкото време от идването на сърбите до тяхното прогонване от страната, мастното население не се бе помирило с мисълта да остане под сръбска власт. То винаги е реагирало. Душевната реакция, която се състои в открито изповядване на угрозената народност, в привързаност към оскверненото национално вероизповедание, зачитане на установените нрави и обичаи, когато ви ги петнят— това е реакция, готова сама да се обърне в самостойна акция в даден психологически момент. Такава реакция никога не е липсвала у македонския българин под сръбския режим; той постоянно я е проявявал, кога поединично, кога колективно. И естествено, тя го е карала да дири и конкретна форма, материален израз за нея, т. е. да се обърне тя на акция. Поводът не закъсня.
През целия си неособено труден военен поход в Македония сърбите, макар и подпомагани от чети на Вътрешната революционна организация, не можаха да не забележат, че населението чак до западните граници, като българско, очаквало българските освободителни войски. Това бе от естество да всели в душата им едно ожесточение. В Дебър и Дебърско през септември 1913 година сърбите с крутостта на своите обноски и суровостта на своя режим бяха дали пълен ход на своето ожесточение. Албанските шефове, които бяха от време приятелски настроени към българската революционна организация и в разбирателство с нейните водители, поведоха част от албанското население срещу крайно предизвикателните сръбски власти. Движението започва стихийно от Пишкопея (Долни Дебър) в момента, когато сърбите празнували анексията на Македония. Числото на потеглилите от Пишкопея въстаници постепенно се увеличавало от присъединилите се към тях по пътя до Дебър. Оттук сръбските чиновници и сръбската войска биват прогонени и тяхното място заемат въстаниците и временното управление в гр. Дебър, в състава на което влизат Сефединъ Пустина, Риза бей, Христо Атанасов, Байрам Стрезимир и др. — всички родом от гр. Дебър. Сега сърбите смятали да намерят спасение в Струга — Охрид, без да знаят всъщност какво ги очаква тук, в тия градове. А излезе, че и тук порасналата вълна на въстанието не даде мир на престъпната и гузна сръбска власт. Местните революционни чети под водителството на Петър Чаулев, Милан Матов, Павел Христов и Антон Шибаков станаха господари на положението, като пропъдиха чрез силата на оръжието цялата сръбска администрация и войскови части от Струга и Охрид.
2. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт.
Очистили родния си край от умразния сръбски режим, българите незабавно пристъпват към избиране членове за временното ръководене делата на местното население. В съгласие с боевите сили, които имаха за пряка цел да се справят с неприятелските сръбски войски, в Охрид бидоха избрани за членове на временното управление Лев Огненов, Роберт-колежски възпитаник, Иван Групчев, интелигентен гражданин, свършил Солунската българска гимназия, Лев Кацков, правник, Павел Христов от Битоля, революционен организатор, Петър Филев, търговец и др. Така се конституира домашно гражданско управление и се установи българска революционна власт в този отдалечен кът от българската земя.
3. Фронтът на въстаническите боеви сили.
Едновременно с грижите за вътрешното устройство, въстаналото население напрягаше усилията си и по направление към фронта, който заемаха местните боеви сили и който се простираше източно от града Охрид на разстояние повече от 15 километра от него, а именно по височините на Петрино планина и Буково, между Охрид и Ресен. Тук именно въоръженото българско население, подкрепено от местни турци и албанци, води четиридневни сражения с многочислена редовна сръбска войска.
4. Водителитe на въстанието.
Тe бяха всички из средата на самото население, живели с неговия живот, страдали заедно с него и борили се с всички препятствия в пътя на свободата. Те бяха дали вече доказателства за своята преданост към народа, за готовността си да се жертвуват за него. Затова те се радваха на неговото доверие. Един от тях е Петър Чаулев от Охрид, другият е Милан Матов - родом от гр. Струга, и трети - Павел Христов от град Битоля.
И тримата намерили ценно съдействие в лицето на Антон Шибаков, друг от вождовете в тоя въоръжен протест на народа против несносния режим на сръбската власт. Антон Шибаков е родом от селото Велгощи - предверие на гр. Охрид и като такова играло важна роля в развитието на революционната организация, на която той, Шибаков, се бил отдал. Поради влиянието и уважението, с които той, като интелигентен и вещ ръководител в селото, се ползвал до сега между съселяните си, бил избран от тях за вожд и в този съдбоносен момент, когато усилията били отправени срещу новия враг.
5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.
Въстанието, избухнало два месеца след Букурещкия договор в Югозападна Македония, имаше всички признаци да остане само едно смело движение, предприето срещу един нов незаконен и лош господар; то бе силен израз на народната омраза, която Сърбия вся в душите с извършеното вероломство, със своя проявен грабителски инстинкт за чужда земя и с нечовешко третиране на чуждото за нея население. При обстоятелствата, при които избухна този въоръжен протест, не можеше да се очаква от него по-друг изход от оня, който действителността наложи. Практически и непосредствено благоприятни за въстаналото население резултати нито са били допускани от водителите му, нито бяха възможни. Всичката смисъл на това движение си остана в това, че то бе не само въплътено презрение към носителите на новото робство в Македония, но и заслужен урок, отправен към всички, които изрично насърчиха или безмълвно одобриха несправедливото дело, извършено с Букурещкия договор спрямо българския народ.
Прочее, въстаническото движение трябваше тоя път да претърпи несполука и въстаниците - да понесат всичките последствия от своята смела, но неблагоразумна акция. Сърбите получиха навреме силни подкрепления, които, хвърлени на фронта срещу несравнено по-малочисления противник, направиха безполезна всяка негова по-нататъшна съпротива. Въстанието биде потушено, а въстаниците, отстъпили пред превъзходящите сили на противника, трябваше да се спасяват с оръжието си, очаквайки по-благоприятни обстоятелства.
Сърбите победоносно се върнаха отново в местата, от които бяха прогонени. И...тежко на победения!
Първа жертва на тяхната победа стана селото Вeлгощи. Това село бе претърпявало доста нещастия и бедствия в турско време, през време на Илинденското въстание от 1903 г. то бе даже опожарено от турците. Но това, което му било орисано да преживее от освирепелите сърби след тяхното повторно завръщане, е невероятно по своята жестокост. Сърбите знаели, че велгощани са се били срещу тях. Те знаеха, че Антон Шибаков е от това село. И макар, че нито Шибаков, нито другарите му могли след несполуката да стоят в селото си, все пак повилнелите сърби, не можейки да намерят него и другарите му, стоварили своята отмъстителност върху беззащитните жители от селото. И пристъпили към действия. Събрани били всички останали мъже от селото, наредени един до друг на малки редици и от всеки пет души бил изкаран по един и застрелван. По тоя начин застреляни били 12 души.
Велгощи можеше да послужи за сръбски пример и назидание на Охрид: отмъстени донякъде с пролятата българска кръв в това село, те не прибегнаха към поголовно клане в Охрид. Но и тук били издадени задочно много смъртни присъди на забегнали бунтовници, сринали се къщите на П. Чаулев и Милан Матов, незабелязано били погубени някои видни турко-албанци, осъден бил и пратен на екзекутиране гражданина Иван Алчев, защото заел длъжност във временното управление през сръбското бягство, но намушкан успял да избяга от ръцете на джелатите си, а Мишев, в дома на когото била намерена една ловджийска пушка, бил вързан и бит по немилостив начин в присъствието на жена му и децата му. Освен това като се изключат мнозината граждани, които в момента, когато сърбите бяха обърнали своята артилерия към града, успяха да избягат с лодки към Албания, застреляни са моментално и без всякаква присъда: учителят Димитър Иванов от Охрид, свещеник Георги П. Ангелов от село Слатино, Иван Дойчинов от Охрид, Христо Байрамов от същия град, Стоян Гълъбов от с. Велмей, Лазар Григоров, бивши учител от с. Велгощи, Коста Лятков от с. Велгощи и мнозина турци. Всички младежи от града, които по липса на лодки и лишени от възможността да хванат други пътища, за да избягат, имаха нещастието да останат тук, бидоха веднага арестувани и обречени да бъдат осъдени на смърт. Но откарани в Битоля, те могли да спасят живота си срещу една сума от петстотин лири турски. Градските свещеници Георги Икономов, Георги Бъндев, Иван Савев, Петър Рибаров, Хараламби Донев, Антон Автов, Ахил Карадимчев и дякон Георги Снегаров, които през време на бунта против сърбите се молеха заедно с народа за тържеството на правдата, сега бяха подхвърлени на двумесечен арест и силни морални изтезания.
Изтезаван е бил Васил Маленков, загдeто е прикривал въстаници. А къщите на воеводата П. Чаулев и неговите роднини Яким Чаулев, Григор Чаулев и Ленка Чаулева били ограбени и от основи разрушени. А ожесточението на сърбите не било по-малко и спрямо населението на Дебър и околията подир възвръщането им тук, засилени сега с пристигналата от Скопие Шумадийска дивизия. Разрушение, грабеж, обезчестяване, изгаряне на всички села и изтребление на населението, взело участие в бунта, - това са даровете, с които новонастанилата се сръбска власт щедро наградила местните жители. Тогава всички деятели и участници във въстанието били принудени да напуснат масово града и околията и да се преселят в Албания, а голям брой невинни българи и албанци били живи заравяни.
Дебър и Дебърско представлявали грозна картина на сръбското опустошение. Градът бил почти разрушен. Селата опожарени и обезлюдени, имотите разграбени, - всичко било обърнато на пепелище.
6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..
Получили вече достатъчно непосредствени факти от естество да изтъкнат пред очите на заслепелите сръбски власти разликата между онова, що са си представлявали те за Македония още в Сърбия във времето, когато чрез школата си, черквата си, печата си и специалните за целта сдружения тази шовинистична държава изостряше лакомия апетит на всеки сърбин - и действителния облик на Македония сега, когато благоприятно стеклите се обстоятелства докараха безпрепятствено в тая страна сърбите, - тия последните имаха всичките основания да си дадат нов отчет, с оглед към обективните условия, да си направят равносметка от влизането им в Македония насам и според това да насочат бъдещата си политика спрямо чуждото за тях население в тази нова, многожелана, но също тъй чужда и непозната тям страна, каквато бе Македония. Но те не сториха това, те не бяха в състояние да го направят: не здравият, разум, нито безпристрастната самооценка, а прекаленият шовинизъм и гордото самовнушение, че трябвало да образуват велика държава, са били и си оставаха техните ръководни начала. Пропити и осенени от тия принципи, те бяха тръгнали за Македония, и последователни на тях, те продължаваха да стоят в страната непоправими, въпреки очевидната действителност и напук на получените резултати. И вместо да извлекат нужната поука от преживяното, те си останаха привърженици на същите методи на действие. Вместо на хладния разсъдък, фактите, които те създаваха в страната и вълненията, които те предизвикваха всред населението, действаха на техните настръхнали чувства. Охлаждането, омразата, недоволствата и бунтовете на населението не бяха в техните очи резултат на собствената им система на управление, а нови причини и повод за нови преследвания, гонения, изтезания и изтребления на населението.
След бунтът в Охридско, Стружко и Дебърско сръбските власти трябваше да наказват бунтовниците и ние видяхме вече как постъпиха те в речените места. Но те не по-малко жестоко постъпиха и с населението на всички други околии, които не бяха се обявили за разбунтувани. В Битоля бяха изклали една вечер цялото семейство Стамболджиеви. В Прилеп, след погубването на учителя Атанас Лютфиев, бяха задигнали от дома му и погубили гражданина Григор Кондов. В Кичево, без да има въстание, сърбите бяха убили игумена йеромонах Софроний и калугера Теофан. В Цапари, кадето също не последва бунт, видяхме вече какво бяха извършили сърбите. В Радовиш, около два месеца след дохождането си сърбите бяха убили само в града местните граждани: Ефтим Янев Карамфилов, Ангел Томев, Илия Къчов, Велика Ил. Къчова, съпруга на Илия Къчов, Коце Мутов, Георги Стенанов и Тодор Георгиев; а в същото време в тоя град бяха убити и 62 души българи, бежанци от разни места. През същото време в Радовишко са били убити: от с. Долни Липовик - 9 души; от с. Горни Липовик - 4: от с. Цапавница - 2; от с. Габровци - 7; от с. Негреновци - 3; от с. Конче - 12; от с. Лубница - 16; от с. Подереш - 9; от с. Смилянци - 6 души.
През същия период от време в Битоля убити са от сърбите още Никола Кузев, Вангел Църнамаров, Илия Йосифов и Петър Стойков, от Битоля; Веле Мицев от село Беранци, Нове Ангелов и Кръстю Христов от с. Иваневци, Сърбин Стрезов от с. Кръстофор, Митре Цръклев и Китан Кръстев от с. Путуруз, Наум Колев, Гуле Колев и Павле Христов от с. Кукуречани; Секула Георгиев, Марко Петров и Стоян Талев от с. Могила; Стоян Талев и Христо Кузев от с. Беранци, Цветко Иванов от с. Облаково, Коте Стефанов от с. Стругово, Начо Дамчевски от с. Кръклино, йеромонах Козма, игумен на манастира „Св. Петър“ отъ с. Смилево; свещенник Илия поп Наумов и Петър Найдов от с. Лонатица, Спиро Танов и Гоше Иванов от с. Лера, Стоян Марков от с. Рамна; Лазар Пурдов, Илия Четелев и Блаже Рашайков от с. Гявато - всички от Битолско. Жертвите са били предварително арестувани в Битолския затвор; там са били грозно изтезавани, а подир това изкарвани на групи от по 5 - 6 души всяка нощ и след това убивани и заравяни вън от града при Девеани и др. Само Илия Йосифов от Охрид, бивш четник, е бил убит по пътя между Прилеп и Велес, на Бабуна планина.
В Галичник биха с торби пясък архиерейския наместник Павел Теодосиев, после го интернираха в Скопие, мъчиха го в затвора и най-после умря от мъки, загдето бе отказал да споменава в черква имената на сръбския държавен глава и сръбския кириарх. Същата и по-грозна участ постигна и свещеник Апостол Миронов от с. Тресонче: него пък измъкват нощно време от дома му, завличат го в близката гора, изпочупват му черепа, обезобразяват го и всред тези адски мъки божият и народен човек издъхва. Не бе пощадена тук и старата революционерка, куриерката Андреевица, която убиват пред страха на сърбите да не почне тя пак, както в турско време, да превежда тук чети. В Тиквешко сръбските власти мъченически изтезавали 91 души, от които трима умрели вследствие изтезанията; забелязани убийства са извършили над 186 души, двама души са обесили, 15 жени са обезчестили, от които четири умрели от изнасилването. В Кочанско изтезавани 107 души, а убити 201 човeка. Убититe разпределени по общини падат се: на Зърновска община 29 души, на Винишка - 38, Оризарска - 23; на Облешевска - 12, на Белска - 2, на Блатешка - 72, на Кочанска - 1, на Соколарска - 13 и на Полашка - 11. В Царево селска околия сърбите са погубили 212 души, от които 125 известно убити, а 87 безследно погубени. В Пехчевска околия числото на убитите от сърбите е 134 души. В Тетово убити сa: Гавро Серафимов, Сельо Ратайски, Иовче Янев и Иван Чварков и 14 души граждани изтезавани. А в околията - 308 души убити, разпределени по общини, както следва: Цървенишка община - 17, Лешичка - 10, Селчишка - 9, Долно Палчишка - 9, Седларевска - 1, Чифлишка - 12, Челопечка - 7, Жилинска - 73 и Сенокоска - 170. В Неготинската на Вардара околия сърбите сa смъртно изтезавали 19 души, а 331 души са убити от 19 селски и една градска община.
В Свети Николска околия тежко бити 93 души, умрели в затвора в гр. Кавадарци от изтезания Милан Петрушов, Тиме Костев, Божил Гичев и Иван Гичев от с. Неманции и Стройман Атанасов от с. Макреш в Свети Николския затвор. Убити: Серафим Богданов от с. Неманци, Лазар Андов от с. Судик, Гаврил Арсов от Свети Никола, Шериф Мустафа от с. Амзабегово, Гиче Иванов от с. Барбарево, Игнат Божинов от същото село и Лазо Митев от с. Стройманци, Иван Георгиев от с. Ранчанци е обесен при местността „Курията". Трайчо Коцев и Гюргя Трайчева, негова жена, родом от с. Сарамзалино са живи закопани в околността на селото. Дафинка Георгиева от Горно Църнилище и Цука Георгиева от същото село са обезчестени.
В Щип, това българско огнище и люлка на революцията в Македония, сръбската пропаганда никога не се бе похвалила на времето си с какъв-годе успех. Сега по стечение на обстоятелства (вж. „Нашите чети в помощ на съюзниците") сръбската дивизия на Степан Степанович влезе в града подир оттеглянето на българските войски. Сърбите веднага се опитват да настанят своя администрация, но българското четнишко отделение на Ефрем Чучков, с помощта на гражданите, поставят сърбите пред свършен факт, като приготвят през нощта стражарски дрехи, назначават околийски началник и още сутринта съобщават на сръбския комендант с едно писмо, подпечатано с българска петолевова монета, че тук има вече българска администрация. През първите дни още сърбите поставиха постове по десния бряг на Брегалница и не позволяваха съобщения с левия бряг. Единственият останал представител на българската власт в гр. Св. Никола - приставът с няколко души стражари - бе изпъден и докаран в Щип. Веднага започна преследване срещу всичко българско и отношенията между съюзниците се изостряха и ставаха от ден на ден по-опасни. Сведения с много конкретни факти от сръбска некоректност и предизвикателства се дадоха още тогава от щипяни на надлежно място, но нищо не помогна; на 25 юни 1913 година Щип попадна под сръбско владение, веднага след това сърбите пристъпиха към обезоръжаване на населението. След залез слънце никой няма право да излиза от дома под страх да не бъде застрелян. Една от първите вечери след тая заповед щипската чаршия бе ограбена, след това и опожарена. На следващия ден обискират къщата на доскорошния български кмет Арсо Лазаров, комуто взели пари и два часовника. Веднага с издига в града бесилка. Подканят Лазаров да предаде общинските пари, останали от българско време, иначе ще бъде обесен след 24 часа. Лазаров представя документи, че сумата е внесена в Българската Народна Банка, обаче сръбският комендант настоява. Провидението спасява Лазаров: през нощта коменданта умира. От после Лазаров е изплатил на срокове тая сума от 9600 лева. На издигнатата бесилка увисва един селянин, обвинен като бунтовник. Мите Сарафов бе застрелян само заради няколко случайно останали в къщата му от по-рано патрони. Угнетението на щипяни е причинявало неописуема болка в душата им, когато са били лишени и от своето родно училище и църква. Все пак малките щипянчета, заставени насила да посещават сръбско училище, позволявали са си понякога да се подиграят с чуждия тям език на преподавателите сърби. Тъй например, учителя каже на ученика „скини (свали) капу", а ученика почва да къса шапката си; или: „долази вамо", ученикът почва да лази по пoда. За да не остане неизпитано средство за въздействие върху духа на българина от Щип, сърбите си довеждат от Сърбия търговец на манифактурни стоки, повикват свои кръчмари, гостилничари, касапи, хотелджии. От друга страна сърбите са турили в ход и увеселения, вечеринки и балове, на които е било канено гражданството. Но разочаровани от безуспешността на всички опити, с цел да подвият каления в борби дух на щипския българин, сърбите махват ръка и се отдават на своето ожесточение. Сръбският агент Бабунски на чело на редовна войска и жандармерия, става проводник и носител на сръбският терор.
В с. Горни Балвaн някой си сръбски капитан Димко бил до смърт Коце Стоянов и Ефрем Арсов. Бабунски с около 50 души квартирувал често в селото, гдето яли, пили и безчинствали. Овчарчето Петър Янев е станало жертва на техните животински чувства. Тако Наков, изпратен от Бабунски до Св. Николското общинско управление, по пътя бил безследно погубен. Христо Постолов Везенков, няколко пъти арестуван и изтезаван, най-после погубен безследно от Бабунски. Постол Манов, Пeтруш Мицов, Салтир Манов, Тимо Андов, Дане Трайчев, Дафко Постолов, Серафим Андов, Иван Арсов и Ильо Ефремов - всички задигнати; на последния намерен е трупът на баира до селото. През 1914 година някой си Джоджо, начело на 20 души сърби дошъл в селото, изкарали всред село всичкото население и пред очите на всички бити са най-жестоко: Иоце Везенков, Йорде Манов, Петре Мицов, Тимо Андов и Зафир Стоянов. Жените и децата избягали да не гледат мъките на своите, но палачите с бой ги заставили да бъдат зрители на ужасната гледка. В с. Долно Трогерци прeз 1913 г. бити за оръжие сa: Серафим Костадинов, Герасим Еузов, Лазо Ников, Сандо Арсов, Гиго Ефремов, Арсо Малечков и Мите Тошев; последният е починал от побоя. В село Сърчиево убити през 1913 г.: Салтир Митрев и Стоян Димев, след като са дигнати от къщи нощно време и след две седмици намерен трупа на първия вън от селото, а на втория - около с. Варсаково. Същата участ са имали и Мане Тасов, Миле Янев, Петруш Саздов, Тодос Домазетов и Миле Домазетов. В с. Таринци, Бабунски е бил до смърт Яне Димитров, защото синовете му избягали в България. В с. Люботин сърбски войници търсят селянина Гьоро Арсов; разярени, че не го намерили, опожаряват къщата му, както и ония на роднините му и на някои други селяни - всичко 17 къщи, няколко плевни и училищното помещение. Освен това отделили измежду всички селяни 15 души - 13 мъже и 2 жени, а именно: Георче, Тоде и Христо Иванови, братя, Камче Пецов, Пане Стефанов, Гина Стефанова, негова майка, Моне Донев, Стоян Атанасов, Мите Николов, Ленка Николова, негова съпруга, Василко Анчев, Доне Василвов, негов син, Коце Гелков, Георге Христов и Моне Коцев. Всички извързани и закарани неизвестно къде. (Вж. „Сърбското отстъпление").
В с. Богословец бити сa 40 души, мнозина от които осакатели и месата им изпаднали. Вследствие побои умрели Пано Трайчев и Коце Георгиев, а Доне Лазов и Спиро Христов няколко пъти са затваряни и жестоко мъчени. В село Лясковица сърбитe опожаряват 80 български къщи. В пламаците хвърлили Ката Коцева, която изгоряла. Две моми - Петра Стоянова и Тана Коцева - били обезчестени. Избити са: Георги Георгиев и син му Коле Георгиев, 16 годишен; Христо Димчев, Петре Ильов, Петре Атанасов, брат му Тодор Атанасов, Георги Янев, Петре Спасов, Коце Спасов, негов брат на 16 години; Петре Паунов, 16 годишен, Васил Мицов, Яне Богатин Димов, Камче Стоянов, Диме Костов Миле Столев, Даме Коцев, Митре Йовев, Петре Стоянов, Томе Янев, Мито Ильов, Траян Лазов, Петре Тодев, Иван Николов, Гълъб Коцев, брат му Саздо Коцев, дедо Димо, внук му Коце Янев, Доне Димов, 16 годишен, Христо Васков, Доне Здравков, Иван Янев, Иван Дончев, Постол Дончев, Спасо Янев, Доне Славов, син му Христо Донев, 16 годишен, Мите Донев, Димо Костев, Пано Арсов, Камче Шапков, Стойче Паунов, Петре Салункин, Пано Ташкин, Стефко Анастасов, Кръсто Колев. Изклани в същото село от Бабунски са: Коце Янев, Ефтим Иванов, Миладин Манов, Гиго Василев, 20 годишен, Тоде Янев и Петра Арсова. В с. Пипеpово ограбени много къщи и изгорени две, а по-голямата част от дребния и едър добитък била задигната още през 1913 година. През 1914 година Бабунски изклал: Христо Йовев, Тасо Лазаров, Богатин Георев, Коце Йовев, Петре Димев, Стоян Андов и Петруш Ильов от същото село. От с. Cелце избити прeз 1914 год.: Траян Панов и Моне Зафиров; а всичкия добитък от селото задигнат, понеже голяма част от младежите избягали в България.
Село Калопетровци било подложено на ужасен терор от четата на Бабунски, вследствие на което всички мъже забегнали в България. Село Карбинци било колонизирано и оплeнено ощe на 1913 год. А през 1914 год. четата па Бабунски и сръбска жандармерия извикват една вечер от къщи и извързват Коце Петрев, Мите Наков и Стоян Коцев от същото село, свещеник Панче Парнаджиев и Анастас Манолев от Щип: всички петима са бити, мушкани с ножове и зверски убити. Труповете им са намерени едва след една година при дохаждането на българските войски заровени в местността "Под чифлика" в една ливада в селската мера. Същият Бабунски бил и безмилостно изтезавал жените Маца Йордева и Ника Ефремова, а завлякъл 18 годишния младеж Доне Ефремов. В с. Крупище бити до смърт през 1914 год. Мише Арсов, Йован Магдин и Коце Трайков, два месеца държани в Св. Николския затвор, от гдето първия избягал в България, поради което пък жена му Маца била бита до смърт. Бити и арестувани в същия затвор още Мирчо Панев, Коце Трайчев, Стоян Миов, Сотир Тасев, Ильо Илиев, които били тук безмилостно изтезавани, а последният от тях умрял от изтезание. Наум Димитров също умрял от бой, а другите лежали в затвора по три месеца. В с. Криводол прeз 1913 год. сръбски жандари извикват нощно врeме селяните Моне Филипов, Гьошо Христов, Гаврил Саздов, Гьошо Янев и Петре Ефремов, които и не се връщат вече у дома; след няколко месеца труповете им са намерени в мерата на с. Бърсаково. През 1914 година жандармерия и четата на Бабунски подложили на побой всички мъже и жени от Криводол, изнасилили Сава Петрова и отвлекли Лазо Петрушев. Отъ с. Долни Балван избягали за България всички младежи, за да се отърват от неизбежния терор. Вследствие на това сърбите конфискували покъщнината им, добитъка и всичкото жито.
От с. Шопур сърбите завлекли през 1913 година Христо Митрев, Траян Лазаров и Стойче Иванов, които изчезнали безследно. От с. Ново село задигнат същата 1913 година селянина Симеон Маниев, намерен отпосле заклан в „Дамянско поле". От с. Бръст Бабунски завлякъл през 1914 год. Данаил Карамфилов, който след зверски мъчения бил заклан, а трупът му намерен в манастирската черква при с. Гарван; в същия гроб бил намерен заклан със следи от зверски мъчения и селянинът Стоян Гълъбов. От с. Тонатарци избягали в България почти всички селяни, за да не изпитат сръбския терор; по тая причина немилостиво са бити всички жени и роднини на избягалите. Село Патрик е разорено от сърбитe през 1913 год., като заграбили 3500 глави дребен добитък и 200 глави пашитни говеда, събрали по-видните хора от селото и немилостиво ги измъчвали, а в къщата на Доне Домазетов изклани 16 души, някои от които недоклани и след това подпалват къщата, както и няколко околни къщи и вътре изгарят Пане Постолов, Тоде Постолов, братя, Ефрем Митрев и синовете му Георги и Митре Ефремови. Симе Постолов, Филе Йовчев, Коце Панев, Мане Гелев, Йорде Манев, Христо Янев, Гуга Камева, Ильо Стоянов, брат му Коце Стоянов, Мите Коцев и Стоян Милев. Спасилият се от сред пламъците Филип Митрев, разправя, че всички горепоменати клани-недоклани били натрупани в къщата, около която сърбите поставили часовой, подпалват къщата и когато пламъците обхващат и съседните къщи, часовоят, застрашен да бъде обхванат от пламъците, избягал. В туй време ранен в лявата си ръка, рамото и левия си крак, Филип с мъка успял да се спаси от изгаряне. Тежко раненият в гърдите си Мите Коцев също е можал да излезе от пламъците на горящата къща, но едва стъпил в двора и издъхнал. Не след много сърбите опожаряват и останалите къщи от селото, като останала само черквата, в която обаче всички светии са изподупчени с нож. Останалите живи селяни се пръснали по разни посоки.
В село Уланци сърбите почнали с арести и терор върху цялото население. Камче Попов, революционер от турско време, е бит и затварян няколко пъти; спасил се като дал 30 лири подкуп. През 1914 година, като не успели да разбият четата на Владимир Сланков, сърбите нанесли смъртен побой на по-видните селяни. Убили и хвърлили във Вардара Ильо Трайчев, кмет на селото; овчарите Даме Димев и Коле Петков, убити в селото, били пренесени през реката и заровени около гарата Градско. На същото това място са били заровени труповете на мнозина българи: Петре Лазов, 60-годишен старец, бит до смърт, занесен бил в къщи на носилка и след два дни издъхнал. Бити до смърт са и Божко Петров, Коце Кузманов, Димо Давчев, Трайко Минов, Илия Лазов, Камен Гьошов и Паунко Йордев. От с. Чардаклия бити сa от Бабунски Киро Рибарски и Манаско Рибарски, първият от които е донесен на кола в града на лечение и едва се спасил от смърт. Вследствие този терор повечето чардаклийци избягали в България. Извикани нощно време от къщи и безследно погубени от Бабунски са: Иван Милев, Христо Петров, Орде Тиквешански. Убит е също и Мите Наковски, чийто труп е намерен в местността „Маслинка", чардаклийска мера. Ето и жени бити до смърт: Вида Смилева, Яна Наунова и Гена Иованова.
Такива били теглилата на населеиието в Щипско. Но заедно с това сръбската власт подготвяше сама почвата на тайната борба за самосъхранение на довчерашните борци - революционери в тоя край.
В Радовиш и околията сърбите прибрали от българските черкви всичките кннги под предлог да ги заменят с нови. Черковното пение на български се забранило абсолютно; а по липса на сръбски псалтове, сръбските офицери и чиновници пеели на сръбски. Населението трябвало насила да посещава богослужението, за да слуша проповедите, държани против България. Бележитите надписи по черквите били заличени, като български. Манастира „Св. Константин и Елена" в с. Конче, дето на патронния празник се струпвало масово населението от цялата околия, бил изгорен; опожарена е и българската махала в това село, заедно с училището; опожарени са в същото време (още през 1913 год.) и селата Лубница - само българските къщи, Скоруша - заедно с черквата, Загорци и Гарван. Жителите на тези опожарени села забегнали в Струмица, но при бягството им били масово избити. Скъпите луксозни полилеи от градската черква били задигнати и пратени в Сърбия. Всичките приходи от черквите и училищата били веднага прибрани от сръбския архиерей, а покъщнината им унищожена. Свещениците Ефтим Христов и Гаврил Христов, стари хора, въпреки запрещението, един неделен ден по навик споменали в черква Цар Фердинанд вместо Крал Петър. Още в същия момент те били изведени от черквата и съсипани от бой. Същата участ и по същата причина е сполетяла и протестантския проповедник Коце Налънджиев, комуто счупили и три предни зъба. Вместо затворените български училища в града и селата сърбите отворили изпърво в града едно вечерно и едно неделно училище, които населението било карано насила да посещава. Преподаването на сръбски език, сказките и проповедите се изпълнявали от чиновниците. „Само србин мора живити у Србиjу", е бил лозунгът на агитаторите. През 1914 г. в града се отворило и основно училище и за да не остане то без ученици, бащите били глобявани с по 20 динара и бой за всяко отсъствие. Учителите, доведени от Сърбия, посещавали често гражданите, за да ги предразположат. За всеки случай обаче те били винаги въоръжени с револвер и кама ...
И Гевгели през 1913 год. остана в сръбски ръце. Тук сърбите тържествено подложили на унищожение чрез изгаряне училищната библиотека, училищната и общинска архиви, след което атрили всички български надписи в училището, черквата и на магазините. Поради жестокото преследване на всички по-събудени българи, населението бе прокудено от града, както и селата. По-късно военната повинност разреди още повече българския елемент. Струмица тогава бе препълнена от българи бежанци, от Гeвгели и околията, голяма част от които по-после се организираха в чети. Такава бе и четата на Дельо Гушински, която произведе атентата върху моста на река Зодица, между селата Смоквица и Пърдейци.
В Куманово след завземането на българското общинско управление сръбският окръжен управител Ранко Трифунович бърза да предупреди гражданството против всякакви български чувства, като заявява самоуверено, че освобождението на града и страната е изключително дело на сръбската армия, а игнорира съюзната българска. Той не се задоволява с противобългарската агитация, скоро пристъпва към заплашване и закани. Йордан Йовчев, търговец, съзнателен българин, иска разрешение да замине по работа в Солун, отказват му. Понеже след повторното искане и отказ се осмелил да узнае причините за отказа, не минало много и той бил унищожен безследно. Заловен е софийския български вестник „Дневник" и заради това само биват арестувани и осъдени по на един месец Манаси Кършутски, Петруш Андонов, Теодос Димов, Цетко Карамфилов и Теодос М. Кралев. Към март започват обиски из къщите на известни граждани, а именно Коце Перков, Ст. Стоянов, Тодор Сопотски, Стоян Дъртков и Сибин Димитров. В резултат оказва се у тях по една пушка от турско време; по тая причина те биват арестувани и лежат по един до два месеца.
Поради тайно уреден път за съобщение с България залавят Стоян Божинов Пръчков и Иван Спасов, хвърлят ги в затвора, изтезават ги и след 7 месеца първият умира вследствие изтезанията.
През месец април събират градските свещеници, а именно: архиерейския наместник на българската община Владимир Янев, Андон Дамянов, Георги Стаменов и Дионис Георгиев, убеждават ги да се признаят за сърби, иначе ще ги екстернират. След техния отказ те наистина бяха откъснати от домашните и паството си и екстернирани в България. А преди това още, другият свещеник Ананий поп Анастасов е избягал в България. След закриването на българското училище сърбите откриха курсове за българските учители, на които обещаха по-големи заплати, ако станат сръбски учители, но те отказаха, заради което бяха арестувани през май, именно: Милан Петков, Трипко Дончев, Иван Трайков, Александър Борозанов и Велко Смилев, заедно с гражданите: Трайко Анчев, Доне Градишки, Кирил Манев, Туши Секираров, Ефрем Тасев, Андрей Лазаров, Петруш Донев, Наце и Спиро Карамфилови, Тодор Барбутов и син му Александър, Анто Илиев, Петре Мадев, Васил Донев, Михаил М Славов, Зафир Трайков, Пано Гостилничар, Тодор Петков и много други българи, както и седем жени: Юляна Заркова, Доца Карабска, Павуна Якимова, Иванка Кръстева, Стоя Гюридоска, Гюрга Таскова и Троянка Велкова. Едновременно с тях арестувани били и 130 души първенци, свещеници и учители от селата. Всеки грамотен от арестуваните граждани и селяни бил заставян с насилие да подпише, че се признава за сърбин. Пред страха от изтезанията някои търсени от сърбите селяни забегнали. В такъв случай семействата им бивали вдигани насила от селото и задържани в града, гдето без подслон са били излагани на лишения и мъки в продължение на седмици и месеци, какъвто бил случаяг със семейството на Арсени Николов от с. Кокошине и много други. През това усилно за нещастниците време не са били редки случаите от раждане, заболяване и смърт. След Букурешкия договор някои от забегналите българи се върнали по домовете си, но тежко си патили от „Черната ръка", която избивала най-будните между тях и безмилостно ги е изтребвала. Така Лазар Митков, бивши пунктов организационен началник, родом от прочутото още от турско време село Облавци (наречено тогава Порт Артур поради важността му за революционната организация), веднага след завръшането му го повикват сърбите в околийското управление, отдето вече не излиза жив, а безследно изчезва. Тасо Четирски е убит е в хана си в село Младо Нагоричино от агенти на „Черната ръка+; Цане Димков от с. Павлешенци, арестуван и безследно изгубен. Тево Псалтиров от с. Живине постига същата участ, Саздо Галев от село Кокошине и Стоянче поп Манасиев и Стоиле от с. Малино биват извикани от къщи един ден от сръбски стражари и още един път не се връщат; именуемият Ицо от с. Павлешенци бива обесен от "Черна ръка" в собствената му казаница. Доне от с. Винци, повикан в околийското управление, е подложен на страшни мъчения чрез стягане, разпъване и най-после го изхвърлят от балкона; през цялото време на изтезаването той се разяждал в себе си заради своето левоверие и непрестанно е псувал подлите си и вероломни душегубци. Милан Арсев Пурчев от с. Живине бил извикан в Павлешенското общинско управление, за да съобщи имената на ония, които, според сръбските палачи, почнали да възобновяват революционната организация, сега вече срещу сръбската власт. Той отричал да знае подобно нещо. Дали му срок 24 часа да си помисли и дойде да съобщи. И той, дебнат зорко през тези тежки часове, е намислил... Зима си револвера в пояса, упътва се към Павлещенци, влиза в околийското управление и на въпроса, що има да каже, пак отговорил, че не знае. Околийският началник заповядал да го съблекат и подложат на бой. Тогава Арсев изважда револвера си, насочва го към началника Тодор Войвода, поваля го, стреля и срещу двамата стражари, които също падат, а един патрон запазва и за себе си: дотърчалите други стражари измушкват с щиковете си окървавения труп на Милан Пурчев. И оттогава нататък "Черната ръка" значително понижила ревността си за нови подвизи в Кумановско...
В Cкопие още първите дни сърбите, зле шокирани от факта, че при посрещането им от всякъде трябваше да чуват само българското „ура" вместо очакваното „живио" проявиха своите чувства на неприязън спрямо българското население. Те с угроза заставят българите да свалят българските знамена, с които бе окичен града. Още през първите дни Вардар завлече десетки трупове на местни турци и българи, макар че градът се предаде на сърбите чрез капитулация и след съвещания между скопския валия, кмета на града, градския ходжа Ибрахим бег и други градски първенци, съвещания, в които взе участие и руския консул. Чудно ли е, че скоро всички български фирми даже и надписът на камбаната в черквата „Св. Димитър“, били заменени със сръбски. Колкото за побоищата, на които са били подложени скопските българи, доста е да се изтъкне и случая с протосингела на българската митрополия преподобния Методи Димов. След моралните изтезания и телесните малтретирания, установени формално, той можал да спаси живота си благодарение на чуждо застъпничество. По-сетне и Карнегиевата анкета установи истинността на тоя случай. Гражданинът Спиро Гайдарджиев е не по-малко пострадал от сръбските мнителни власти, като съзнателен българин и при това деятелен съмишленик и участник в революционното дело през турския режим. Още преди съюзнишката война председателят на „Черната ръка“ в Скопие майор Попович извиква в участъка Гайдарджиев, който веднага бива арестуван; тук Гайдарджиев намерил арестувани и някои бивши четници. Още през първите дни от своето затворничество Гайдарджиев се ужасил, щом узнал, че това е лобното място на много български жертви. Тук са ставали мистериозни убийства и изхвърляне на трупове по Вардара. Схващайки безизходността на положението си, заплашеният, бит до кръв и давен с кърпи затворник с усилие се освобождава от въжето, с което бил привързан, дотътря се до прозореца на участъка и с висок глас предупреждава съседите и минувачите за опасността, която го е застрашавала. Това става в понеделник на Великденската седмица. Тогава сестрата на арестувания Гайдарджиев тича при руския консул и му съобщава за положението на своя брат. Консулът наистина се заинтересувал, направил веднага постъпки пред генерал Мишич. Същата вечер дотърчва в участъка майор Попович и разярен мъмри подведомствените си, че не са свършили на време с Гайдарджиев. След като му били ударени 50 тояги, отрешват му ръцете, измиват окървавените места по тялото му и така го задържат до следния ден. Преди да го пуснат, секретарят на майор Попович внушава на Гайдарджиев да не се е осмелил да съобщи нищо по случилото се, да се откаже от своя комитаджилък и се признае за сърбин; както е работил до сега усърдно като заблуден българин, още по-ревностно да работи занапред като истински сърбин, заради което щял да бъде добре възнаграден. В противен случай той няма да избегне участта си. На следващия ден докарват му файтон и го предават на домашните му. След 40 дена, когато Гайдарджиев бил вече здрав, явява се при градоначалника Церович, от когото иска разрешение да отпътува за България. След като му се отказва такова, Гайдарджиев се укрива и забягва зад граница.
Разбира се, че и тук българските училища били закрити, учителите пропъдени, учениците насилствено събирани, бащите глобявани и изтезавани, ако не ги пращат на сръбско училище, какъвто е случая с Коце Минов, комуто нанесли 12 тояги. Още при влизането в града сърбите свалили табелата над Българското педагогическо училище и я тъпчели под крака. Музикалните инструменти и библиотеката на просветителното дружество "Отец Паисий" били разграбени и унищожени. На 1 януари 1913 г. по случай новата година музиката на юнашкото дружество отива да поздрави престолонаследника. Щом обаче засвирили българския химн, веднага музикантите биват прекъснати и грубо изпъдени. След това музиката бива конфискувана.
Освeн основните училища сърбите открили тук и неделни и вечерни училища:. възрастните също трябвало да учат сръбски в Душановата столица. Димче Арсов е бит, само защото е изказал на български своите благопожелания към свои роднини, които изпращал на гарата. А Пеце Шивача е бит до смърт, защото в един разговор казал: „аз умирам, но сърбин не ставам". Томо Тополов бил бит, защото закъснял да смени българската фирма на хотела си и да я замени със сръбска. Перса Аврамова, разговаряйки със съседката си, произнесла се не ласкаво за грубостите и шовинизма на сърбите: затова тя и четири от съседките ѝ били бити. Стоян Маткалия е изтезаван в едно тъмно мазе, като го турили с боси крака във вода и го били до смърт, понеже не отдавал нужните почитания на посетителите си сърби в своя хан и в дюкяна си. Сръбският престолонаследник среща един ден при Каменншя мост на Вардара момиченцето Васка Зойчева, което запитал, от каква народност е, то му отговаря наивно, че е българче; тогава бъдещият крал го напсува по сръбски и му лепва няколко плесника. Сърбите страшно се дразнели от зеления цвят на българската ученическа шапка, дреха и даже каква да е зелена материя из магазините, а при вида на някой български опълченец с герб на калпака те побеснявали.
За сърбитe и черковията амвон става средство за убиване на българските чувства у богомолците и за насаждане на сръбския патриотизъм, поради което българите в знак на протест предпочитат да се лишат от черкуване. На Богоявление 1913 год. сърбите в Скопие нареждат да стане едноцърквие в градската черква "Св. Спас'', а подир това и водосвет срещу сръбската митрополия на Вардара, за което и нарочно заръчват из целия град. Вместо това цялото скопско българско население се събира на едноцърквие в черквата "Св. Димитърър", дето и си извършват обреда. По случай Великден сърбите пак нареждат за второ възкресение да стане едноцърквие в черквата „Св. Спас", но тоя път разпращат полицейски стражари из градските участъци, за да отправят цялото население към „Св. Спас“. Всеки богомолец дава вид, че се упътва за там, а в същност чрез известно завиване из улиците, всички българи се събират пак в черквата „Св. Димитр“, дето се извършва литургията. Естествено, сърбите си обясняват тая българска упоритост така, както се следва, и си вземат акт от нея.
На 23 юни, веднага след обявяване на междусъюзнишката война, сръбската власт поканва всички градски български свещеници и първенците от гражданите в двора на черквата "Св. Димитър" и поканва всеки българин да подпише, че се признава за сърбин. При това заявява се открито, че в случай на отказ всеки рискува не само с имота си, който ще бъде конфискуван, но че тогава държавата не гарантира нито неговата сигурност, нито оная на семейството му. Под влиянието на такива внушителни заплашвания неколцина граждани слагат подписа си: но това не попречва на властта да арестува и тикне в затвора и тях заедно с всички, които отказали да подпишат. Броят им скоро нараснал до 300 души, когато били докарани тук по същата причина и най-видните селяни от околията - всички псувани, ругани и бити за дързостта им да се наричат българи. 99 души от арестуваните се интернират в Митровица; из пътя те са били предмет на тежки обиди, лични оскърбления и заплашвания. Стигнали в Митровица, някой си капитан Гючкович им държал реч, в която ги предупреждава, че ще отговарят с главите си, ако проявят непокорство, а разни чиновници ги одумват, окайват ги и после ги увещават да преклонят глава и се признаят за сърби, като им натякват постоянно за дом, семейство, имот и живот, само за да сломят техния дух.
В Kриворечна паланка сърбитe веднага с дохождането си изхвърлили българския надпис над общинското управление, запретили да се споменава името на Царя на Българите, затворили за търговците българската граница, обрали и сринали всички турски къщи в града, като изпратили всички взети ценности в Сърбия. На всички стоки, донесени от България или останали от турско време, наложили контрибуция в злато сто на сто. Задължили всички граждани и по-видни селяни да получават сръбски вестници, а българските конфискували, обложили населението с тежки данъци и накарали търговците да водят книжата си на сръбски. На Георги Ширински от с. Кръкля били взети от сръбския полицейски пристав Стево 25 наполеона злато; заплашен със смърт, Ширински забегнал в България. На четвъртия мeсец слeд идването на сръбските войски в Крива паланка се започна посърбяването на българите под терора на "Черната ръка", ръководена тук от майор Вулович. Градските свещеници (на брой 6 души), училищният инспектор и петима души учители, с които трябвало да започне посърбяването, били принудени да избягат в България. Двамата бивши войводи от турско време - Яким Беляков от с. Конопница и Трайко Павлов от с. Псача били арестувани. Четниците Теодос Трайков, Йосиф Давитков и Янко Иванов били също арестувани и бити и, понеже не се признавали за "прави срби", към което били принуждавани, закарали ги в Скопския затвор. С тях заедно бил закаран и Кирил Якимов от с. Псача - и тримата обвинявани като членове на българската революционна организация. Семействата на всички избягали граждани и селяни, повече от 700 души, били събрани в правителствения дом и тикнати в затвор. Зданието на III-класното и основно българско училище било обърнато на казарма, дeто квартирували 75 души сръбски войници.
При подкачване на междусъюзнишката война по-видните граждани, на брой 56 души, били изпратени на заточение в Прешово. От селяните заточени са били повече 200 души.
Прeз сръбския режим в Паланешкия край били извършени следните политически убийства над българи от страна на органите на сръбската власт: Стефан Гогов от града, след като му взели 300 наполеона в злато, Деян Пешев, Яким Иванов и Стоян Митев от с. Кръкля; Анчо Павлов и Яким Трайчев от с. Муждивяк; Апостол Бакалски от с. Патралица; Йосиф Спасов от с. Длъбочица; Петре Атанасов от с. Бащево; Стефан Меджир, Митю Стоянов, Митю Якимов, Станойко Стефанов, Доде Якимов и Николай Спасев от село Подържикон и други.
Слeд настаняването на сърбите в Малеш първата им работа била да приберат оръжието. За тази цел заловени били всички незабегнали по-видни дейци от турско време и ги подложили на изтезания. След това турнали ръка на черквите и училищата, като унищожили всичко, което говори за българския характер на този край. През 1914 г. „Черната ръка“ започнала с изтреблението на бивши членове на революционната организация. Първи жертви били бившите войводи Павле Дудуков от Берово и Странджата от Ратово. След най-безчовечни изтезания и двамата били живи хвърлени в един бунар в Пехчево. Подплашени от тая варварска постъпка, всички бивши дейци забегнали за България. Озлобени от това, сърбите излели яда си върху семействата на забегналите, като ги подложили на хули, преследвания и интернирания. Терорът се усилва, когато сръбските власти организирали специална терористическа чета с цел да унищожава всеки събуден българин от околията, първа жертва на която станал Димитър Георгиев. Но скоро се видяло, че четата не е била достатъчна да се справи с предизвикания и принуден към самозащита българин от Малешевско, който почнал да реагира срещу силата със сила (вж. четитe). Тогава "Черната ръка" издействала на този край и редовни сръбски войски под началството на двама майори. Войската блокирала селата (март 1915 г.), събрала всичкото мъжко население от 12 до 80 годишна възраст в общинските управления и след двудневно държане без хляб и вода, отделени били по особен списък всички бивши организационни ръководители, четници и куриери, а останалите освободили. От арестуваните унищюжени били следните:
От Пехчево - Георги Кьосев, Иван Кьосев, Гаврил Ингилизов и Коле Куюмджията. Тасо Михаилов се самоубил вследствие непоносимите изтезния.
От Берово - Нико Трепов, Ефрем Чиплаков и една попадия.
От Негрево - Иван Китанов, Иван Попов и Иван Рендето.
От Мачово - Арсо Железаров, свещеник Ефтим и Атанас Пехливана.
От Будинарци - Ефтим Кантуров.
От Митрашинци - свещеник Петър.
От Владимирово - Михаил Кържов, Михаил Шуманов, Алекси Соколов, Иван Зърлев и Гаврил Ников.
Освен тези жертви, пребити били от бой: Ефтим Ингилизов от Пехчево, Тимо Ников от Берово и Иван Брашнаря от Владимирово. Последните двама били отвлечени от сърбите; от тях Иван Брашнаря починал в Призрен.
След Валандовския бунт (вж. Динамитните атентати) в Малеш се прибрали някои от четите. Това дало нов повод на побеснелите сърби да продължават инквизицията и унищожението на Малешевско. Новопристигналата сръбска войска се настанила на 20 март два километра вън от с. Владимирово в местността "Манговица". На другия ден от пристигането си войската блокира селото и залавя всичкото мъжко население без разлика на възраст. Три дена не са допуснали нищо живо да излезе от селото. И добитъкът е бил оставен без храна и вода. Започнали изтезанията. На мъчениците били връзвани ръцете и краката заедно, а след това били стягани с нарочно приспособени дървета, като менгемета. От силните стягания мъчениците не могли да издават никакъв глас, а само един вид подземно стенание. На мнозина от стяганите се пукнали търбусите и текла вряла пот от главите им. Мъчението продължило до 31 март. От изтезанията умрели: свещеник Иван Мицов Зърлев, на когото едното око изпръснало вследствие от мъките; свещеник Иван Мирчев, Лазар Бакалов, Наце Кръстев, Мите Кърлан, Мите Кушов и Иван Чаушов. Част от останалите живи били освободени, а другите закарани в Берово, дeто лежали още една седмица в затвор. От послeднитe задържан бил Коле Еринин, отвлeчен при отстъплението на сърбите и загинал. При отстъплението на сърбите от Малеш убит бил и Атанас Фичоров. Гробовете на загиналите били открити едва след дохаждането на българските войски.
Във Велес, тоя голям град с население, пропито с бодър български дух, сърбите не пропуснаха нито едно от своите средства за угнетяване и денационализиране, употребени от тях в другите градове на страната. Но и тук, както в останалите градове, нито едно от тия средства не мина без отпор и съпротивление от страна на жилавия велешанин. Затвориха се българските училища, за да се отвори сръбско, велешани предпочитаха да плащат глоби, но не и да пращат там децата си, а децата, на които бащите не били в състояние да плащат глобите, принудени да се запишат в сръбското училище, често изпълвали училищните стени с виковете „ура" и с песни като „Шуми Марица" и други, за което си привличали наказанията от страна на разядосаните учители. В черквите във Велес се забрани българската служба, българската проповед. Българският митрополит, подкрепен от своето възмутено паство, се застъпва и енергично протестира пред властта за извършеното посегателство. И когато митрополитът бива арестуван, а по-късно и екстерниран в България, велешани бойкотират сръбската служба: беловласите старци от града предпочитат да си четат молитвите у дома, отколкото да се молят на сръбски. Българските национални празници се зачеркват от сръбския календар, като се внушава от сръбска страна, че занапред национален празник трябва да се счита „Свети Сава". Българите от Велес, обаче, не се обаждат никак на сръбската покана на отпразнуването на тоя празник, а чакат 11 май, праздникът на българските просветители, общият всенароден праздник. И когато сърбите запрещават това празненство и нареждат да се отвори тоя ден чаршията, празнично пременените велешани стоят пред затворените си дюкяни, мълчаливо, но гордо протестирайки по тоя начин против несвестните посегатели върху българската съвест на гражданите. На следната година сръбската власт, за да прибере богомолци в заетата от сърбите българска черква, разрешава отпразнуването на „Св. Св. Кирил и Методи", но българите си го отпразнуват без никой от тях да отиде в черква.
Могли ли са сърбите да понесат тия прояви на българска упоритост от страна на велешките граждани? - Разбира се, не! И те започват да търсят „подстрекатели," произвеждат обиски по българските къщи, арестуват ,,съмнителни" граждани - а такива са всички за тях, изтезават ги и ги оковани в тежки вериги, изпращат ги с десетки да гният в Скопския затвор в продължение на цяла година, след което ги осъждат на доживотен затвор. (За участта им вж. ,,Отстъплението на сърбите от гр. Скопие“).
Но не са само тези средствата на сръбската мнителност и жестокост, които са били прилагани във Велес и не само тези са жертвите им. След 9 часа вечерта в никоя къща не трябва да гори лампа и дойката в тъмно трябва да храни своето бозайниче или да наглежда своя болник. Инак сръбски агент, добрал се крадешком, хлопа на прозореца зловещо и всява паника в сърцата на домочадието. Паниката между населението обаче била ужасна, когато настръхнали велешани почнали тайнствено да се питат за злокобната участ на този безследно загинал, оня незабелязано изчезвал гражданин, каквито са случаите с поп Иван Аврамов, поп Лазар Трайчев Андов и поп Петър Андреев. Жертвите след като били зверски изтезавани, после били закаляни и хвърляни в реката. Сръбското училище било инквизиторското място, дето кървавите петна по стените свидетелствуват за чудовищните дела на сърбите. Екзекутори били членовете на грозната ,,Черна ръка".
Във всичките тия места нямаше никакъв бунт, за да бъдат тъй наказвани някакви бунтовници. Но сърбите просто изтребваха българи. А те, ако не бяха проявили своето бунтовничество, вероятно, можаха да го сторят ... Прочее, от предвидливост и за самосъхранение сърбите, с повод или без повод, трябвало да убиват...
ГЛАВА ТРЕТА
1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.
Но това положение на работите трябваше да накара българското население в Македония да се замисли за своето застрашено съществуване. То имаше една спечелена опитност в борбата си за съществуване, която опитност му внушаваше вяра в собствените сили. Вътрешната революционна организация не бе изгубила своето мощно обаяние върху душата на измъчвания и угнетен българин. Тя бе преустановила своята дейност от турско време, но и под нейните свити знамена винаги духът на българина от Македония биваше мощно окрилян. А водителите на тая организация — полковник Александър Протогеров, Христо Матов, Тодор Александров и Петър Чаулев — бяха на своя пост. Те не чакаха само развитието на събитията, а съобразявайки се с тях, упътваха и направляваха подготвителната работа за подновяване на революционната борба в Македония съгласно новонастъпилите условия. А тези последните бяха вече доста назрели, за да се започне със създаването на тайни революционни групи и комитети по градовете и селата в Македония; нареждане на куриерската служба и възстановяване на организационната поща. Някъде едновременно, а другаде и преди създаването на градските и селски революционни комитети създадоха се и устроиха от забегналите въгората граждани и селяни малки по състав групи, които се оформиха в местни районни чети, първоначалната задача на които бе почти агитационна и организаторска. Такива изникнаха почти във всичките околии в Македония: в Битолско четата под войводството на Кръсто Льондовъ, въ Прилепско - оная под войводството на Дамян Попов, във Велещко - на Владимир Сланков, в Кумановско - на Кръсто Лазаров, в Тиквешко - на Лазар Тодоров, в Слопско — на Лазо Велков, в Щипско - на Стоян Мишев и Иван Бърльо, в Кратовско - на Дончо Ангелов, в Ресенско - на Кръсто Трайчев, в Гевгелийско - на Дельо Тушински, в Паланечко - на Петко Стефанов, в Малешевско - на Гаве Стоилов, в Мориховско - на Атанас Джамо, в Радовишко - на Христо Симеонов.
Избягвайки каквито и да било нападателни акции, които не съответстваха нито на вътрешното положение на организацията, нито на международното положение, тези чети освен агитационната си цел имаха и практическата задача да уредят връзките между отделните комитети, както и ония с Централния комитет. Агитацията намери широка почва; а и самите сръбски власти значително улесняваха в това отношение работата на агитаторите; те сами подхранваха революционното дело, което вземаше широки размери. Сръбските власти при уредбата на общинските управления прибягваха винаги до съдействието на хора, които не бяха изпъквали като противни на новия сръбски режим; явните бунтовници бяха прогонени, интернирани или унищожени; но все пак трябваше да назначат на повечето места българи. Тогава в непродължително време много градски, а още повече селски общински управления на чело с местните кметове попаднаха в мрежата на подновилата се революционна организация и се отдадоха в услуга на нейните въоръжени борци, числото на които постоянно се увеличаваше.
Естествено, че за да могат да виреят и действат, революционните чети имаха в своя подкрепа преди всичко вътрешните обективни условия: сръбският режим увеличаваше всеки ден броя на недоволниците между населението; изтезанията, арестите, екстерниранията и убийствата даваха богат материал за образуване на чети от всички годни, успели да се изтръгнат от ноктите па обезумелите сръбски власти. Но всяка от тия чети трябваше да си обезпечи покрай това и ред условия за своето съществувание и изпълнение на предназначението си; всяка от тях имаше нужда да си извоюва неприкосновеност на района в който действаше; да осигури храната си, облеклото си, въоръжението си — с една дума всичко, от което имаха нужда и четите на Вътрешната организация от времето на борбите против турския гнет. Прочее, и сега, както тогава, покрай формалната държава трябваше да се образува една друга, тайна държава — оная на революционната организация; тази последната трябваше да си създаде своя територия; такава бе станала почти цяла Македония: за градовете и широките пътища нощта принадлежеше на организацията, а по селата, колибите и тайните пътеки организацията си служеше и нощем и деня. Мирните поданици на тази държава бяха всички некомпрометирани пред сръбската власт българи от селата и градовете; а нейната армия съставляваха четите. Едните поддържаха другите; те взаимно попълваха нуждите си. Гражданинът или селянинът виждаше надеждата и спасението си в лицето на местната чета винаги, когато призракът на сръбската мнителност, подозрение или жестокост заплашеше неговия живот; четата беше при това фиданката, от която рано или късно се очакваше да разрасне плодовитото дърво на леляната свобода. А четата от своя страна, съзнавайки важността на своята тежка мисия и работейки да я постигне, трябваше да нагажда дейността си по такъв начин, че да не излага преждевременно на крайна опасност мирните си събратя от града или селото, които бяха обект на нейния високопатриотичен и хуманен стремеж; при това за да бъде тоя стремеж възможен и дълготраен — кой знае кога нейните благородни усилия ще докарат очакваната свобода — самата чета имаше ежедневна нужда от помощта и съдействието на гражданина и още повече на селянина. По такъв начин при общи и взаимно допълващи се интереси между легални и нелегални борци, четите в Македония бяха в постоянни връзки първо със селото, а чрез него и с града.
2. Сражения между четите и сръбските войскови части.
Но съществуването на революционната организация в страната не можеше да се крие дълго време от сръбските власти. Малко време държа Сърбия в ръцете си Македония, но много изстъпления извършиха нейните административни и военни органи; а съразмерно с това беше и числото на ония, които за да не станат безполезни жертви на сръбския Молох, рискуваха с живота си, но поне, присъединени към местните революционни чети, добиваха утехата, че отдават последна дан за свободата на окървавената родина. По тоя начин броят на четите в страната, значително пораснал (от едната първоначално чета, например, в Прилепско образуваха се по-после пет такива), а съставът на всяка чета също увеличен (от 4—5 души първоначално, сега четите наброяваха по 15—20 и често пъти повече души) — шансовете за укриване на местопребиванието, движението и издръжката им пропорционално намаляха. Като последица от това ново положение на работите дойдоха срещите на революционните чети със сръбските жандармерийски и войскови отделения, престрелките, а после и редовните сражения между тях.
Кумановската районна чета под войводството на Кръстю Лазаров, на път през Кратовско, бе открита при село Кетеново и на 4 октомври 1914 година дава едно сражение, в което от четата паднаха убити: Йосиф Гелев от с Живине, Кумановско, Иван Делчев от гр. Панагюрище и Васил Христов от Солун; от сръбска страна 7 души убити и много ранени. Четата успяла през нощта да се спаси, но на следващия ден, 5 октомври, тя бива втори път открита в с. Пезово, пак Кумановско, тоя път без жертви. След два дена, на 7 октомври, на път за към Щипско, същата чета бива открита в с. Патетино, гдето пада убит четникът Кълъчов от Кукуш. На 9 юни 1915 година до с. Габреш при местността „Островица“ кумановската чета бива обсадена от голямо сръбско отделение. Но тя не само разкъсва обръча, ами и убива 9 души сърби, без сама тя да даде нито една жертва. — Но още по-епични са сраженията, които кумановската революционна чета даде на 27-и, 28, 29 и 30 август 1915 година. В местността „Бислим“ до с. Добрешани, Кумановско, на 6 км до града, войводата Кръстю Лазаров съ 39 души четници бива обсаден от три дружини сръбска редовна войска, снабдена и с артилерия. Сражението започва на 27 август и продължава 4 дена, до 30 същия месец. През време на боевете са убити 13 души от четата, а именно: Арсен Божинов от с. Павлешенци, Гаце поп Лазаров от с. Преход, Нестор Божинов от с. Живино, Трайко Дътков и син му Доце Трайков, и брат му Йосиф Дътков от с. Добрешани, Велико Кръстов от с. Шупликамен, Гаврил Секулички, Богдан Божинов от с. Младо Нагоричино, Коле и Томе Трайкови от с. Горно Койнаре,. един от с. Орешец и друг неизвестно откъде. 14 души четници, между които Теодос Анев отъ Куманово, помощник-войвода, Тодор Тошанов от Щип, 7 души от с. Пчиня, Кумановско, и други петима, бидоха живи заловени от сърбите, след като изхарчили всичките си патрони; а останалите 12 души и сам войводата Лазаров, тежко и на няколко места ранени, промъкнали се и се спасили из околните села в района след непрекъснати 4-дневни сражения.
Кратовската районна чета под войводството на Дончо Апгелов води три сражения със сърбите, а именно: при с. Мушково, после при с. Ямища и трето при с. Койково. — Четникът Стефан Георгиев х. Костов, пратен в гр. Кратово по организационна работа, бива забелязан от чуждо око, обграден в собствената си къща от едно отделение сръбски войници и стражари и в отговор на предложението да се предаде, насочва пушката си срещу обсадата, по време на престрелката успява да повали на земята най-жестокия гонител на всичко българско в околията, известния наредник Якшич, след което незасегнат си пробива път и намира другарите си. Същата районна чета на Дончо Ангелов убива след това в местността „Жгури“ при „Черни връх“ сръбския войвода Перо Нешич, от когото беше пропищяла околията.
Велешката районна чета под войводството на Владимир Сланков, след успешно изпълнение на възложената ѝ акция по железопътната линия при с. Веноле, бива открита от сръбската войска и при с. Скачинци води упорито сражение. В това сражение падат убити сам войводата и петима от неговите другари: Камен Лазаров от с. Дворище, Велешко, Илия Касо, Христо Бондиков, от Велес, Борис Йорданов от с. Ораовец, Велешко, и Георги Табаков.
Малешевската чета под войводството на Гаве Стоилов Сейменски даде няколко сражения със сръбската войска и потеря в околията: първото от тях било дадено при воденицата на Никола Ильов отъ с. Негрево; вследствие на големите изтезания, на които е бил подложен от сърбите, стопанинът на воденицата наскоро изгубил живота си. Второ сражение е водила същата чета на планина Сливница. Трето по ред сражение е последвало в Симова река, Ратовско, дето паднали от сръбска страна трима убити и двама ранени. Четвърто сражение се е завързало при родното на войводата с. Смоймирово; тук сърбите дали 8 души убити и 7 ранени. Но затова пък сърбите изгорили по тоя повод цяла махала от това село, убили дядото на войводата и едно дете на неговия шурей, а сестра му починала вследствие силните изтезания, на които била подложена от разярените войници. По-незначителни схватки е имала четата и при Владимировския мост на р. Брегалница, после между селата Смоймирово и Спиково, както и при Занога. — Но в Малешевско освен околийската чета на Г. Стоилов по-късно се е образувала и друга една от владимировски младежи, които за да избягат от тежката угроза на сръбския режим, взели гората; задачата на тая чета била да превежда през границата в България всички компрометирани, подозрени от сръбските власти и забегналите, за да не служат в сръбската войска младежи. При едно преминаване към Струмица тая чета завързала сражение със сръбските граничари в местността „Колун“, по време на което паднали от сръбска страна 20 души, но и четата изгубила тук своя началник, Георги Тодоров, и я души четници, между които и Георги Чучев, ръководител от с. Владимирово.
Освен околийската чета на войводата Кръсто Трайков от Ресенско се образували и други по-малки чети под началството на Тале Андонов и Сп. Симеонов. Те крепили духа на местното население и в оттовор на сръбските насилия търсили случай да си отплатят на инквизиторите и често усяивали. Един ден били открити от сръбската потеря в с. Дърмени четниците Никола Андреев, Спиро Гошарев и М. Донев, които - отказвайки да се предадат, били живи изгорени заедно с две къщи на семейството Несторови.
Криво-Паланечката чета, състояща се от 23 души юнаци под войводството на Петко Стефанов от с. Тлъмници, Паланечко, след повече от 12-месечно бродене из околията под сръбския режим, през месеци май 1915 г. била открита от сръбска войска при с. Градец, гдето дала едно сражение, което траело две денонощия. Срещу много по-големи жертви от своя страна, сърбите могли в резултати на тоя неравен бой да се похвалят с двамата убити четника, а именно: Димитър Спасев от с. Радибуш и Спасе Христов Пашов от с. Кръкля, телата на които били държани непогребани и излагани пред населението за назидание в продължение на повече от една седмица. Днес над гробовете на своите смелчаци признателното население е издигнало един скромен паметник.
Щипската чета с войводата Ефрем Миладинов начело завързала сражение със сръбската жандармерия близо до село Богословец. Един сръбски стражар бил тежко ранен. По тоя повод дошли на постоянно квартируване в селото 20 души жандари, които вършат най-големите жестокости, между които и изнасилвания, жертва на които станали: Сава Трайчева, 36-годишна, Левтерка Саздова, 40-годишна, и Петра Митова, 50-годишна.
Крушовската революционна чета, която пред опасността да бъде обезоръжена от сръбската власт забегна в гората, след като оказа всичкото си съдействие на сръбските войски през Междусъюзническата война, даде 4 сражения на сръбски жандармерийски и войскови отделения. На 17 юни 1913 година тя даде първата жертва в борбата си против сръбския режим: четникът Иван Котев тогава бе убит и обезглавен.
В Прилепско местната околийска чета под началството на Ангел Богев Джанов даде сражение на едно сръбско войсково отделение над село Прилепец. При Червената стена районната чета под войводството на Дамян Попов има друго сражение; Найдо Карабелев с отделението си се би срещу потерята във Варошкото поле; отделението на Д. Насев води сражение на Раковски синор. Вранечкото отделение, чийто район бе терзан от сръбския войвода Иван Долгач, диреше случай да отърве населението от тоя български душегубец; с тая цел четата поставя засада против Долгач, който беше отдавна начело на едно жандармерийско отделение и в завързалото се сражение между с. Вранче и с. Средорек Долгач пада убитъ. Младежите от Прилеп, забегнали от града поради сръбския гнет, имаха престрелка със сръбска потеря в Сарикаския ридъ.
От Прилепско движението се разшири и в съседното Тиквешко, гдето се образуваха също местни чети под воеводството на Илфияд Гроздановъ отъ гр. Кавадарци и Стоян Иванов отъ Мързенъ-Ораовецъ.
В с. Цапари действа четата на Михаил Мукев.
В Скопско действа в туй време Лазо Велков с четата си.
Между случайните сражения, които четите на възобновената революционна организация дадоха, трябва да споменем още следните: Щипската чета под войводството на Иван Янев Бърльо — при е. Бурилчево и Гюганци: Кумановската чета на Кръстю Лазаров — при с. Ранчанци, Св. Николска околия; войводата Милан Гюрлуков с четата си, на път за Прилепско, се сражава при с. Липовик и др.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.
Ако една част от редицата сражения между революционните чети и сръбските жандармерийски или войскови отделения бяха неизбежно наложени на първите поради изтъкнатия факт, че т се намножиха по брой и увеличиха по състав: друга част пък такива бяха дело на собствена инициатива, предприети с цел да накаже някой отличил се по злодеянията си престъпник и да се успокои възмутената народна съвест. Но в тази неравна борба между жадуващото за свобода българско население от Македония и завоевателите настъпи и такъв момент, когато революционната организация мина от отбранително в нападателно положение. Това стана, когато водителите на освободителната борба преценвайки несносното положение вътре в решиха да се предприемат в страната редица динамитни атентати. Посредством тях избегнаха се от една страна тежките последствия за населението от сраженията, които даваха четите, като при това протестът срещу сръбския режим ставаше по-силен, по-ефектен, а от друга страна македонският въпрос изпъкваше пред света като въпрос съвсем неразрешен, нито чрез анексията на Македония към Сръбското кралство, нито чрез Букурещкия договор.
Първа проява на революционната борба в тази ѝ нова фаза бе разрушението с динамит на железопътния мост на р. Водосир, между Удово и Демир Капия, извършено от Радовишкия войвода Христо Симеонов преди още да избухне конфликтът между Австро-Унгария и Сърбия.
След започването на войната между Австро-Унгария и Сърбия, а именно на 16-и август 1914 година, Велешката чета под войводството на Владимир Сланков бомбардира железопътната линия при с. Скачинци, Велешка околия.
По-късно, а именно през м. ноември с. г. четата на Кольо Левтеров с минната команда на Димитър Недков устрои атентата върху Карадачкия и Водосирския мост на Демир Капия, недалеко от с. Градец. С умелата подготовка на предварителните работи, смелостта на четниците и ценното съдействие, което оказаха селяните в тая акция, четата изпълни задачата си, без да даде нито една жертва, като издебна сръбските застави и постове при двата моста в състав от 40 души войници с един офицер и един инженер кондуктор и ги изби до един. След това и двата моста бидоха бомбардирани. Дълго време след това снабдяването на сръбската войска с припаси и муниции, доставяни през Сърбия, се затрудни значително и трябваше да се извършва с трансбордиране. С това мостът на р. Водосир беше за втори път повреден. За трети път той бе разрушен след това от Кукушкия войвода Гоце Междуречки
2. Голямото нападение при Валандово и Удово.
От всички акции, които вътрешната организация бе предприела и извършила в Македония до когато сръбският режим душеше тая област, най-голямата по своя размер и най-важна по добитите резултати, е голямото нападение при селото Валандово, Струмишко, и на станцията Удово, на железопътната линия Солун-Скопие.
Тази акция имала за цел да разруши големия железен мост на Вардара. Тя била замислена през м. април 1915 г. и с изпълнението ѝ били натоварени четите на воеводите Кольо Левтеров от Варна, Петър Чаулев от Охрид, Димитър Недков от Щип, Иван Пальошов от Енидже-Вардарско, Трайко Мечов и Мито Патарозлията, Ефрем Миладинов от Щип, Петър Овчаров и Христо Чаушът от Воденско — един отряд от около 400 души. Незабелязани от сръбските постове, четниците се домъкват до самите окопи на сърбите. Туй се извършва през нощта на Велики четвъртък. Развити в боен ред, с щикове на пушките и гръмогласно „ура“ четниците настъпват срещу заспалите сърби. Всека една от четите имала отделна задача за изпълнение, а именно: едни трябвало да унищожат квартируващите сръбски войски във Валандово и в околните села на левия бряг на Вардара — Пирава, Калково, Калъцново, Удово, Кошарка и пр.; а други трябвало в същото време да превземат гара Удово, моста при тая гара и да бомбардират последния. Към споменатите чети се присъединява и един отряд въоръжени милиционери от околните села на брой около 600 души. Целият отряд изобщо и всяка част от него отделно изпълнили сполучливо задачата. Милиционерите и една част от четите, действащи във Валандово и селата срещу квартируващата там сръбска войска, ненадейно нападат гарнизоните и влизат с тях в борба, която траяла през нощта и целия следващ ден — Велики петък.
Срещу 28 души убити милиционери и четници в тая схватка били унищожени 470 души сръбски войници и 7 души офицери. В туй врeме действуващите при гара Удово чети връхлетяват върху сърбите, разположени на височинната — хълм сeверно от споменатата гара, гдeто неприятелят бе поставил и едно нескорострелно оръдие. Знаейки добре от предварителното разузнаване подробното разположение на противника, четниците атакуват тая височина на север от Удово, пропъждат неприятеля от позициите, като му отнемат и нескорострелното оръдие, което един четник, стар артилерист от турската армия, насочва срещу отстъпващия противник, а сутринта призори почва да обстрелва и гарата Мировци, на десния бряг на Вардара. Тук четниците бяха дали 5 жертви: две момчета убити и три ранени; между ранените бил и войводата Овчаров. Още преди разсъмване задали се бяха откъм Гевгели и Велес тренове, от които наизлезли сръбски войски, които се опитали да минат моста, но напразно: концентрирания пушечен огън на отряда не им позволил това. Към 6 часа сутринта неприятелят докарал вече с железницата и скорострелни оръдия, с които открил огън срещу позициите на въстаниците. Това сражение трая до вечерта. При настъпването на следващата нощ въстаниците действуващи тук, както и ония при Валандово отстъпили безследно по разни посоки. Атентатът наистина не постигна пряката си цел. Но на следващия ден официална Сърбия 6е изправена пред свършения факт, който се състоеше не вече в един немощен и безвреден протест срещу измяната ѝ, жертва на която ставаше измъчената, но борческа Македония, а факт, който свидетелствувайки за по-нататъшното развитие на революционните сили в недрата на страната, започваше да говори на по-реален по-вразумителен език на помрачената сръбска съвест. Официална Сърбия трепна пред призрака на неизвестното бъдеще, което ѝ предвещаваше тази нова фаза на македонската революционна борба срещу нетърпимия сръбски режим. А неофициална Сърбия, сръбското обществено мнение, приспивано над сладкия блян за тъй евтиното присвоена Македония, сега имаше да пролива горчиви сълзи над далечните гробове на своите 470 души войници и 7 офицери, загинали при Удово и Валандово поради... алчността и безумието на ония що ги бяха изпратили.
ГЛАВА ПЕТА
1. Първите набори в Македония.
Сърбия, след като изневери на договора си спрямо България и се споразумя с Гърция върху богатата си териториална плячка в Македония, прибърза, както се знае, да провъзгласи формално присъединението на заграбената от нея част от Македония към кралството. Скоро след това военните власти пристъпиха към съставяне на наборните списъци. Военната повинност на македонското население трябваше да допринесе към умиротворението на страната и да съдейства за по-скорошното възприемане от страна на населението мисълта за помиряване с новия ред на нещата. Заедно с това военната повинност се явяваше и като пробен камък за авторитетността на сръбската власт в Македония, за нейната издръжливост пред толкова неподатливото население и за похватността и жилавината ѝ, с които имаше да се наложи тя при дадените условия.
Резултатите от тоя решителен опит са поразителни. За тях може да се съди от фактите, последвали веднага с повикването под знамената на всички македонски младежи от отделните околии. А тези факти се изразяват ни повече ни по-малко в рязко противопоставяне на българите против тая мярка чрез общо отказване на подлежащите да се явят в частите, чрез масово укриване по села и градове, чрез бягство в гори и планини, а неуспялите да се отклонят по някой начин и насила записаните са се спасявали с още по-голям риск, а именно чрез дезертиране от редовете на сръбската армия. Така числото на укритите в Ресен и Ресенско възлиза на 100 души, които остават в гората; а 440 души през Албания и Гърция са забягнали в България. От с. Смилано, Битолско, са се укрили в гората 90 души; от с. Гявато — 80 души; от с. Цапари — 50 души, а стотици забегнали прe Гърция и Албания в България. От с. Сърбци са укрити 30 души, после забегнали през Гърция в Америка. От Битолска околия укрили се още от с. Стругово — 3 души, от с. Загорча — 1, от с. Боища — 2, от с. Лeсково — 3, от с. Кръклино — 6; от с. Гъбо-Лахци — 2, от с. Драгарино — 2, от с. Църно-Буки — 6, от които двама отпосле заловени; от с. Могила — 7, от които Илия Талев заловен в Гърция и повърнат на сърбите; от с. Облаково — 15 души и от с. Кукурeчани — 20 души.
Забегналите младежи от гр. Прилeп образуваха цяла чета, която в местността „Сарикаски рид“ води сражение със сръбска потеря.
Колкото младежи от Охрид бяха останали след бунта и повторното връщане на сърбите, щом чули че ги викат войници, изпокриват се в града, който с месеци гъмжал от такива укрити младежи. Някои от тях (Георги А. Пармаков) не сполучили да се укрият още в града, изплъзват се от ръцете на самата наборна комисия в Битоля, отгдето се връщат пак в Охрид и се укриват до влизането на българските войски. Когато пръв влезлият в града полковник Мархолев бил тържествено посрещнат от охридското население, един от тия младежи с българско знаме го приветствал горещо. А в отговор на приветствието му Мархолев споменал между друго и за следите по лицата им от тяхното доброволно затворничество. В Охрид обаче, заловени били и други неуспели да се укрият младежи, които били изпратени като войници в Сърбия, гр. Валево. Повечето от тях обаче при първа възможност дезертирали от там и след това се присъединили към българските войски. Участта на останалите не е известна до днес.
Укритите младежи от Кичевка околия надминават триста души, именно: от гр. Кичево - 20 души, от с. Добреновец - 30, от Иванчишка община - 62, от с. Лахчани - 29, от с. Малковец - 13, от с. Душегубица - 16, от с. Свинища - 8, от с. Бръждани - 7, от с. Юдово - 6, от с. Подвис - 3, от с. Пополжани - 2, от с. Вранещица - 10, от с. Кладник - 8, от с. Бeлица - 12, от с. Цeр - 15, от с. Мало Църско - 10, от с. Велмевци - 7, от с. Орланци - 10 и от Ращанска община - 35.
Населението от Галичник заслужава повече от тая страница с посрещането на зова за набора. Свикани били всички до 46-годишна възраст. Ония, които се намерили вкъщи, били конвоирани със стража, а всички, които били по работа, не се върнали вече; всички се надпреварвали кой как да избяга. Нощта обърнали в ден; с коне, обути с шаечни обувки се отправяли на групи за Битоля, където семейството Скайовци ги улеснявало в по-нататъшния им път. Но Галичник е цял град, всичкото му население не е могло да се укрие незабелязано. Задържаните за войници били пратени на обучение в гр. Дебър. Но и от там пак галичани избягвали нощно време за Албания или Битоля. В края на краищата от стотици души останали по неволя около 20 души. Но и те не е останали докрай: дошли в отпуска по домовете си, половината от тях се изпокрили в тайни скривалища и по цели месеци, някои даже и година време се самоарестували, докато при удобен случай забягвали през планини сред снегове и виявици, а малцината останали нещастници се предали на австрийската войска. Майките на завърналите се отпускари ревностно улеснявали укриването и забягването на своите синове, които след дълги странствувания се прехвърляли до Солун или в България.
Свикването па преглед на набора в Крушовската околия даде същия резултат — масово укриване в града и селата на повече от 450 души младежи. Една незначителна част от тях образуваха после малки чети, които спъваха действията на сръбската власт и на няколко пъти бяха дали сражения (в отстъплението). Други които по една или друга причина не бяха успели да се укрият при повикването, масово почнаха да дезертират от частите и да бягат през известния тям канал (Велес — Щип) за България или през Гърция в Дедеагач. или се предали на австрийците. Такива от Крушовската околия има повече от 350 души.
От Струга и Стружска околия, за да не влязат в редовете па сръбската армия, избягали около 270 души — повечето през Албания и Гърция за България. Постъпили в сръбската армия, нямайки възможност да се укрият или избягат, или открити след като са се укрили — около 300 души. От тях останалите живи около 240 души дезертирали и се предали на австрийската армия, а около 60 души останали в Македония и Моравско и дочакали българските войски.
Велес с околията дават една много внушителна цифра на забегналите след повикването подлежащите на преглед. На 1 януари 1915 год. изчезват едновременно и се упътват по канал към България една група от 1200 души! Това е лесно обяснимо, като се знае сравнително по-късото разстояние между България и тая околия, през която минавал при това и канала на македонската организация. Преди да прехвърли границата тая чета, въоръжена освен с хубави пушки, още и с една картечница, останала от турската войска, била открита от сръбски отделения, с които водела ожесточено сражение, в резултат на което имало значителни жертви и от двете страни. Всички останали живи велешани, стъпили на свободна българска земя, постъпиха в редовете на българска армия.
В Тетовска околия забягването било тоже масово. Така от града Тетово забегнали приблизително 100 души, от които 30 души избягали в Албания, от село Раотиници — 15 души, от Челопек — 50 души, от с. Седларци — 50, от с. Жилче — 50 души и от с. Селзо — 30 души.
От Радовиш и околията през м. май 1914 година сръбските власти търсили 725 души, подлежащи по списък за първия набор войници. Вместо това число едва се събрали около 200 души, които под конвой били изпратени във вътрешността на кралството, гр. Крагуевац. Тук след дързостта при заклеването (виж. Клетвата в Крагуевац) събраните войници от Радовишко, както впрочем и ония от другите околии на Македония, били разпръснати из разни сръбски полкове. Отпосле обаче, мнозина от тях успели да забягнат в България. Част от 80-те, души, останали в сръбските полкове и по необходимост взели участие във войната с Австрия, се предали на австрийските войски, а другата част дезертирали, когато българските войски бяха настъпили в Сърбия.
Кратово и околията дали 1174 души забегнали подлежащи на преглеждане българи, част от които усилиха кадрите на местните революционни чети, а повечето минаха в България. И тук обяснението на сравнително голямата цифра забегнали лежи в благоприятното местоположение на околията и близостта ѝ с дотогавашната българска граница.
От Дебър и околията масово забегнаха в Албания поради близостта ѝ всички подлежащи на повикване, доколкото бяха останали такива след погрома на тамошното население, устроен от сърбите подир завръщането им след бунта.
Щип с околията лишиха сръбската армия с повече от 900 души, които на големи и малки групи се укриваха в града и селата, а после се присъединяваха към четите, едни за да засилят техните редове, а други се прехвърлиха зад граница — в България. Първа такава група бе оная от 400 души: малко подир нея напусна друга една група от 360 души; трета група от 160 души. При все това останаха една значителна група младежи, които не сполучиха да забегнат и бяха взети в сръбската армия, но не за да прославят сръбското име, а за да докажат и те заедно с другарите си от Радовиш и другите македонски краища, колко дълбоко е била възмутена тяхната душа от извършеното насилие на чуждата тям власт и как силно били те пропити от гордо съзнание на своето национално чувство. След отказа им да дадат клетва за вярност на крал Петра и разпръсването им в разни полкове, упоритите българчета при удобни случаи и не без риск забегнали в България, едни направо, други през Македония, използувайки своя отпуск, а трети през Австро-Унгария.
При липсата на свободен канал от Скопие скопските младежи се крили дълго време в самия град, а някои и в околните села, за да избягат от военната повинност в сръбската армия. Така например Трайче Китинчев, Найдо Билбилов, Мануил Джиков, Васил Черваров, Блаже Димитров, Миле Иванов, Вани Ковалаков и мнозина техни връстници се крили почти цяла година в града и дочакали тук пристигането на българските войски. От избягалите по селата открити били и убити от сърбите младежи. Иван Атанасов Гавазов, уловен в с. Дивле и убит из улиците в града. Теофил Стойков бил хванат в с. Ращак, гдето е и убит. Санде Димчев Вощинаров е убит неизвестно в кое село. При железния мост в града е убит и Лазар Давитков по причина, че в турско време е бил полицейски пристав в гр. Криворечна паланка и съдействал на българите.
Младежите от Свети Николска околия бягали кой как може, за да не постъпят в сръбската армия. Известни са имената на 243 души забегнали младежи от околията и то само от 13 села без градеца Св. Никола а именно: от с. Ранчанци - 20 души, от с. Преод - 12 души, от с. Неманици - 100 души, от с. Павлишенци - 4 души, от с. Гайранци - 18 души, от с. Пестришино - 3 души, от с. Лезово - 10 души, от с. Трооло - 18 души, от с. Судик - 22 души, отъ с. Пуздерци - 4 души, отъ с. Сарамзалино - 5 души, от с. Долно Църнилище - 10 души, и от Горно Църнилище - 17 души. А за самия град Св. Никола, както и за останалите села от околията не може да се установи точно числото на забегналите от набор младежи, поради честите отвличания и интернирания от страна на сръбските военни и административни власти в тая околия.
Куманово служило като канал за минаване към България на скрилите се от сръбските наборни комисии младежи. Трайко Пръкински от с. Младо Нагоричино, Кумановско, в бягството си измръзнал и пръстите от краката му окапали. Евтим Д. Болтов от града не успял да се скрие, когато го дирели, взет бил за войник, но след като постоял кратко време, избягва, крие се в града в продължение на 120 дена, вследствие на което изгубва зрението си.
От гр. Криворечна паланка всичките потърсени от сърбите граждани на брой около 250 души избягали в пределите на Царството. Също тъй повече от 2500 души селяни от околията — цифра единствена по своята внушителност и обяснима с близостта на България — избягали от сръбската военна тегоба и годните от тях се записали доброволци в българската армия.
Когато младотурският режим въведе задължителната военна повинност и за християнското население в Македония, новата мярка биде посрещната хладно, с голяма доза недоверчивост, и подозрение, във всеки случай неохотно, и това е твърде понятно и обяснимо от гледна точка на създадените до тогава взаимоотношения между управляващи и управлявани. Но когато сърбите се опитаха да въведат в същата тая страна сръбската военна повинност, македонското население прояви нещо много повече от това. Безбройните факти от повсеместно и масово укриване, отклонение, бягство и дезертиране, говорят не само за нежелание и недоверие, а за буйно противопоставяне срещу новата власт, за реално проявление на силна душевна омраза, за реакция на една дълбоко наранена колективна душа, за решително и коренно осуетяване всичките разчети на сръбското владичество над Македония. И ако въпреки това и независимо от всичко друго, което се знае за неделимостта на Македония от общата майка България, би се намерил някой да каже, че тези прояви на македонското население носят само отрицателен характер, защото най-после омразата може да е едно мимолетно чувство, а да се противопоставиш на разпоредбите на една току-що настанила се власт не е нещо небивало, нито да се не явиш в казармите е някаква положителна величина, която да послужи в подкрепа на една любима теза, макар че в случая нямаме работа с единици от македонското население, а с цял един народ, то какво заключение би се следвало да се изведе из отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.
2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.
Както се знае вече, не буквално всички македонски младежи можаха да се укрият при повикването им на военна служба. От хилядниците и десетохилядници подлежащи от всичките краища на Македония сърбите все можаха да допипат няколко стотици души, главно от Радовишко, Щипско, Кочанско, Свети Николско, Пехчевско и Тиквешко. Но ето какво се случи.
На 18 март заловените младежи от гр. Радовиш и околията на брой около 200 души биват откарани под конвой в Щипъ и тук затворени в един хан. В същото време в Щип се залавят и местните неуспяли да забегнат младежи, не повече от няколко десетки. На 21 март и едните и другите биват подкарани неизвестно тям накъде. Когато се видели па гарата във Велес, те всички дружно запяват „Шуми Марица“. Но техният път не се свършва до Велес. Дава се заповед да влизат в приготвения за по-нататък трен. Щипяни се бунтуват и заявяват: „Ние няма да служим в сръбската армия, ние сме българи“! Но насила те биват натъпкани в трена, който потегля. На 23 заранта щипяни пристигат в Крагуевац, а на 25 тук са вече и радовишани, тиквешани и други. Посрещането става най-тържествено: сред топовни гърмежи, музика, хор и целият град в празничен вид, новобранците маршируват гордо между любопитните посрещачи, пеейки: „Край Босфора шум се вдига“, после „Тих бял Дунав“, докато пристигат до казармите „Петър Карагеоргевич“, дето бил отслужен водосвет и държани приветствени речи. След това новобранците били разпределени на квартири из къщите в града. На 30 март те били събрани в казармите и облечени в нови войнишки дрехи. От 1 до 5 април всеки ден дохаждали при тях офицери и учители да ги обучават във военен дух и агитират, че до сега те са били заблуждавани от българите. Към 10 април им била дадена за разучване войнишката клетва. На 14 вечерта били предупредени от командирите, че на другия ден ще се заклеват. На 15 април заранта всички новобранци били построени в казармения двор. В присъствието на гражданите от Крагуевац и цялото духовенство с митрополита начело, с музика и знамето на полка дадена била заповед войниците да оставят пушките си и да се построят в кръгъ Свещеникът между войниците е готов да почне клетвата и когато офицери и граждани — всички със затаен дъх чакат новобранците да повторят клетвата, която той произнася, отвсякъде се чуват гласове: „Ние сме се клели вече, втори път не се кълнем!“ Всред настъпилото между офицерите и присъстващите недоумение из гърлата на новобранците се изтръгва продължително „ура“!, което, заразява автоматически и самите крагуевчани. Офицерите са обзети от неописуем бяс. Свещеникът едва изговаря името на крал Петра, а новобранците го заглушават с непрекъснато „ура“ и „да живее България, да живее Цар Фердинанд!“ Тогава обезумелите от яд офицери се залавят за голите си шашки, втурват се срещу новобранците и започват да удрят кой къде завърне. Но и новобранците изкарват ножовете от пушките си и са готови за самоотбрана. Посред настъпилата паника между населението и беса па офицерите, посред звънтенето на изпотрошени шашки и капеща кръв, по заповеди на полковия командир Данаило Калафатович се туря край на тая кървава саморазправа и боят се преустановява, като се оттеглят офицерите. В тоя момент майор Божидар Загорич тича от един новобранец на друг и с треперещ от яд и злоба глас пита всекиго: „Ти приемаш ли?“, на което всеки отговаря: „не!“ — Последва отделянето на селяните новобранци от гражданите. Селяните, запитани, кой им е внушил да не дават исканата клетва, отговорили, че те се считат вече обвързани, като са дали веднъж клетва като българи; затова не могат да дават втори път. По-будните от тях тикват в затвора, а останалите в казармата. Гражданите били разпитвани поотделно. Търсили агитаторите между тях, за да бъдат изпратени в България. 10-дневен нечовешки арест не установил никакви агитатори. Тогава сърбите изкарали арестуваните граждани от Радовиш на отделно место и им предложили: „който иска да иде в България, да излезе пет крачки напред“. Пръв излиза Христо Кошевец, който козирувайки, казал: „Аз съм българин и искам да ида в България“. След него същото направили и Ангел Андреев, Мильо Спиров, Коце Клисаров, Кирил Сарамандов, Иван Темкин. Останалите всички извикали задружно, че са българи. Първите шестима били отделени, след което веднага изпратени на военен съд в Ниш, а всички други били подложени на казармени наказания. Така постъпили сърбите и с новобранците от другите места: гражданите и по-будните селяни — в тежък арест, а селяните – на казармени изтезания. Патилата на затворниците били грозни. Всеки затворник бил поставен в отделна килия, в която не било възможно нито да се лежи, нито да се седи. За храна им се давало на три дни по малко сух хляб и вода. Ежедневно идвал в затвора офицер, който запитвал всеки затворник: „Ще се кълнеш ли?“ и ежедневно бил даван все краткия отговор: „не!“ Това продължило 18 дена. Една вечер — това било през една тъмна нощ — всички затворници били изкарани вън от града и заставени да изкопаят един дълъг ров. Когато ровът бил приготвен, един взвод войници с натъкнати на пушките ножове застанали срещу изправените мъченици, а един офицер, командващ взвода, отправил за последен път заплашително въпроса: „ще се кълнете ли?“ Изправените пред гроба си новобранци и тоя пжт произнесли непоколебимо: „не! Убийте ни, има кой да ни жали и кой да търси сметка за нас!“ Но офицерът нямал заповеди да убие непреклонните. Чрез него трябвало да се употреби това ultima ratio, де се турне на последно изпитание издръжливостта на безгранично любещите своята родина македонци. Чрез готовността си по-скоро да загинат, отколкото да изменят на своята съвест и на своето отечество, македонските новобранци в Крагуевац нанесоха съкрушителен удар на сръбския шовинизъм и прославиха със своя безподобен подвиг многострадалната и изкупила свободата си Македония. Сърбите никога не са имали Македония на своя страна. Но от крагуевацкия подвиг на македонските българи тя бе вече окончателно изгубена за сърбите и в тяхното собствено съзнание.
Не може човек достатъчно да измери силата на онова чувство, което карало македонския българин от четирите краища на Македония да бяга от военната повиност в сръбската армия. И най-далечното разстояние не обезсърчаваше хората в намерението им да бягат. Измръзваха хората всред снегове и мраз, но и с измръзнали членове те пак бягаха. Убиваха ги щом ги откриеха в бягството, но и това не ги задържаше. Излагаха на изтезания и мъки своите семейства, обаче те все гледаха да се изтръгнат от сръбските ръце. И в бягството си от армията те не изпускаха случая да унищожат своя началник офицер, стига това да не пречеше на целта им да избя- гат. Истина е че революционните чети (там дето ги имаше) по поръка на организацията агитираха между населението да не дава войници на сръбската армия, но тоя факт едва ли е достатъчен да обясни силното чувство в душата на македонеца първо, защото не на всякъде имаше революционни чети в момента на повикване новобранците и второ, даже там, дето имаше такива, много пресилено би било да се отдава изключително на тях влиянието, щото дезертиранията да вземат такива размери. Една по-обстойна анализа, сигурно, би хвърлила повече светлина върху душата на македонския българин. Но засега нека се задоволим да приемем крупните факти както си са.
Толкова поне, ако не и по-силно ще да е било у тия хора противоположното на това чувство, което ги притегляше в обятията на майка България: всички те пристигаха в обетованата земя и се записваха доброволци в редовете на родната армия: цялата XI Македонска дивизия, почти цялата Планинска дивизия и Допълващия Македонски полк са образувани все от македонски синове, които и до днес са на фронта на брой не по-малко от 50 хиляди, като будна стража в защита границите на българската земя.
ГЛАВА ШЕСТА
1. Войната със Сърбия от 1915 г.
Нека видим сега и какво бе поведението на българите от Македония - гражданство, селяни, чети, милиция и дезертиралите новобранци - във време на встъпването на България в днешната война, всъщност във войната срещу Сърбия за изтръгване на Македония. В самото предвечерие на войната българските революционни чети в Македония, в редовна връзка и постоянно разбирателство със щаба на партизанските отряди при българската армия, скъсаха сръбските военни телеграфни и телефонни жици в страната и унищожиха стълбовете. За уверение, че възложената им от началството задача бе действително извършена, пратеници бяха представили на границата части от телефоните и цели кълба жици на командващите българските войски. А в същото това време куриери на революционната организация донасяха по желанието на главното командуване на българската армия най-точни сведения за състава и разположението на сръбската артилерия и на сръбските войскови части.
В делата на партизанските отряди изобилстват материали от подобни донесения и изложения, а в архивата на граничните организационни пунктове при Кюстендил, Горна Джумая, Пехчево и пр. се пазят оригиналите от споменатите рапорти на четнишките войводи. Ето един препис от шифрованата телеграма на г. полковник Протогеров (сега генерал), началник на партизанския отряд, чрез коменданта в Кюстендил до пунктовия н-к Ангел Узунов в Кюстендил, за да се прекъснат телеграфните и телефонните съобщения.
Шифрована, Бърза
Подадена на 25. IX. 1915 г. - Коменданта
Приета на 25. IX. 1915 год. - гр. Кюстендил
Предайте на пунктовия началник да разпореди веднага на 28 того всички чети, милиционери и куриери да почнат да скъсват по възможности на по-вече места телеграфните жици и телефонните съобщения. № 101.
Началник на партизанския отряд,
(п.) Полковник: Протогеров.
Препис от писмото, изпратено от пунктовия началник в Кюстендил, Ангел Узунов, на Паланечката, Кратовската, Кочанската, Царевоселската и др. чети, за да прекъснат телефонните и телеграфните съобщения в навечерието на войната.
„По заповед от по-горното началство вие трябва да изпълните под страх на отговорност ѝ неизпълнение на отечествения дълг това, което ви пита по-долу и то точно тогава, когато ви съобщавам аз.
Ето в какво се състои заповедта, която вие трябва да изпълните:
1) От 28 т. месец (значи в понеделник) ще почнете да късате телеграфите и телефоните, които са поставили сърбите. Това трябва да почне от понеделник, а не по-рано. Късането да стане не само от четите, но и от куриерите и от бежанците, които се навъртат около селата и то непрекъснато до обявяването на войната;
2) Щом получите настоящето мое писмо, моментално да изпратите със специален куриер до мен последните сведения за разположението на сръбските части в района ви и то с най-големи подробности и вярност. Това е най-необходимо;
3) Щом се обяви войната, всички чети и куриери да се яват пред настъпващите български войски, да дадете най-голямо съдействие и да бъдете на тяхно пълно разположение.
От горното виждате, че ни предстоят важни събития и се намираме пред война с изменниците сърби, които ни ограбиха Македония. Това е достатъчно да знаете, за да изпълните с най-голяма грижа онова, което се иска от вас и за което вие сте се нагърбили доброволно и с особена преданост.
Изпращам ви най-сърдечни поздрави на всички.
Гр.. Кюстендил, 25. IX. 1915 год.
(п.) А. Узунов
Тъкмо преди да се открият военните действия между България и Сърбия, четите на организацията и селската милиция бяха на крак и се поставиха в пълна услуга и помощ на българските освободителни войски. Така в Кратовско местната революционна чета под войводството на Дончо Ангелов, след като скъса сръбските военни телеграфни жици, залови състава на сръбското общинско управление в с. Лесново, влезна втясна връзка с българските войскови части, именно 22 пехотен полк, на които указа пълно съдействие във всяко отношение и най-сетне първа тя влезна в града един ден преди освободителните войски, на които приготви квартири, храна и фураж. А при отстъплението на сръбските войски от Кратовско една сръбска дружина се отправи към баира Черни връх, откъдето почна да обстрелва града със своите оръдия. Тогава районната чета, засилена със селската милиция, успя да прогони сръбската дружина от Черни връх и я принуди да остави едно оръдие с около стотина каси муниции и много други военни материали.
В историческото градче Крушево също тъй първи влязоха войводите Петър Чаулев и Павел Христов начело на един четнишки отряд, предшестващ настъпващите български войски. Посрещнати триумфално от укритите тогава поради набора младежи, както и от мнозина други граждани, те водиха бой с отстъпващите сръбски войски, в който взеха участие присъединилите се от града и селата милиционери до пристигането на настъпващите български освободителни войски. А тези последните не само били посрещани от населението в Крушевско с радост до опиянение, но били и всячески улеснявани и подпомагани от селската милиция; така например с настъпващата към Битоля българска кавалерия е имало милиционери от с. Кривогащани, които водили войската, посочвайки ѝ местата на сръбските скрити позиции и засади. Четата и милицията от с. Мренога напада в гръб сръбските войски, които водеха бой с български войскови отделения откъм Крушево. Милицията от с. Пуста река, улеснявайки напредването на български кавалерийски разезди, води бой със сръбските войски.
При освободения Щип районната чета под войводството на Иван Бърльо заедно с местната милиция води сражение с ония сръбски войскови части, които се бяха опитали да се върнат в тоя град. Сърбите тук бидоха отблъснати, опитът им да превземат обратно града биде напълно осуетена, и по тоя начин благодарение на юначните си защитници Щип биде предпазен от един нов сръбски ужас.
Радовишката чета под войводството на Петър Овчаров, който бе оздравял от раните си, получени при Удово, заедно с милиция и Велешката чета под водителството на Петър Лесев, при обявяване на войната срещу Сърбия навлизат в гр. Радовиш, удрят в тил отстъпващите сръбски войски и избиват много сръбски войници. По дирите на отстъпващите сърби, четите и милицията се срещат при местността „Лъкавица“ с едно отделение от ония сръбски войскови части, които се бяха отправили към Щип. Тук се започва сражение, докато пристига и Щипската чета и милицията, в резултат на което сърбите бяха разбити и прогонени по направление към Криволак. Под селото Хаджи Реджеплия, близко до Криволак, пристига един ескадрон българска кавалерия, която ведно с четите и милицията завързва сражение с отстъпващите сърби. А три дни подир това сражение пристигат и полковете от ХI-а Македонска дивизия, които завързаха големите Криволашки боеве срещу съединените английски, френски и сръбски войски, —боеве, които донесоха слава на българското войнство в упоритата му съпротива срещу дръзкото посегателство върху родната македонска земя.
Десетина дена преди пристигането на българските войски в Тетовско един отряд милиционери от около 250 души от селата Желино, Добърце, Грумниш и др. водил боеве със сръбските войскови части, а на 26 октомври (1915 г.) 60 души от милицията на с. Теарци и съседните му села заминали да посрещат освободителните български войски, на които оказали всичката си помощ и улеснили всячески по-нататъшния им поход.
В гр. Велес, преди още да бъде освободена западната част на града, граждани преплуват Вардара, за да съобщят на бъл- гарските войскови части в източната част на същия град каква е численността и какво е разположението на неприятелските сръбски сили. Косато българските войски стигнаха до Прилепско, тук бидоха посрещнати от местните чети, които взеха участие в много сражения, дадени съвместно срещу сръбските войски, до окончателното прогонване на тези последните.
Ония от българските младежи от Щип, които бяха взети в сръбската армия, понеже не бяха сполучили да избягат, по време на сръбското отстъпление пред австрийските войски се укривали и оставали в окопите, отдето хвърляли бомби в тила на сърбите. По тоя начин били избити много сръбски войници и офицери. И когато австрийските войски се доближавали, българите се предавали на тях, а те ги препращаха след това в България, дето постъпваха в редовете на българската армия.
В Куманоаско, а именно при селото Младо Нагоричино, взетите от околията българи в сръбската армия при започване па военните действия се отделят настрани от сръбската армия и в един удобен случай заемат позиция и удрят в гръб сръбските войски.
Подобен случай от изненада на сръбския тил е станал в същото туй време и в Паланечко.
И както преди да почната военните действия, тъй и след като бидоха прогонени неприятелските сръбски сили, омандването на българската армия си е служило за разузнавателната служба главно със стари местни калени четници и милиционери.
2. Отстъплението на сърбите от Македония. Възторгът на българите от Македония при посрещането на освободителните български войски.
Като виждаме какво е било положението на изстрадалото население в Македония и неговата непрекъсната революционна борба против толкова угнетителния сръбски режим, не е трудно да си представим, какви са били жестокостите на сърбите при тяхното принудително отстъпление от тая страна. И ние не ще свършим този очерк само с приведените факти и доказателства за непримиримостта на българския дух с мисълта за едно сръбско владичество в люлката на българското възраждане, а ще си послужим и с ония известни до сега сведения за сръбските изстъпления в последния момент, които показват, че и самите сърби са гледали на Македония като на страна за грабеж и оплячкосване, а на населението ѝ — като на неприятелско. Знае се, че при напускане границите на бившото сръбско кралство сръбското главно командуване позволи на всичкото шовинистично население да придружи отстъпващите войски, а незаразената от държавен шовинизъм маса остана в своите огнища. В Македония сръбските войски имаха грижата да съберат в затворите колкото можаха повече българи от градове и села и в момента на отстъплението си да ги задържат със себе си. Понеже не можаха да водят със себе си такъв голям товар, те се отърваваха от него постепенно и на етапи и така избиха голяма част от задържаните българи. Те опожаряваха села, пленяха градове, задигаха добитък, опустошаваха стопанства, обезчестяваха семейства. Македонското население, което две години по-рано бе свидетели на незабелязаното отстъпление на турските войски, с отвращение и ужас гледаше сега на последните изстъпления на новите натрапници. Така при отстъпването от Кратовско видяхме, че сърбите вместо сбогом бомбардираха града, и ако четата и милицията не бяха побързали да ги пропъдят от височината Черни връх, Кратово можеше да се обърне на развалини.
При напускането на гр. Свети Никола сърбите разбили дюкяните в цялата чаршия, както и много къщи. Жената на Наце Арсов е бита до смърт за пари и за да се отърве, взела пари на заем от своите съседи. Наце Богев, потърсен в последен момент от сърбите, успял да се укрие. Заради него сърбите бият немилостиво дъщеря му Стана, която трябвало да каже де е баща ѝ. Около 150 граждани били закарани от сърбите към Велес, но благодарение на тъмната нощ повечето успели да избягат и да се изпокрият из пътя; само Гаврил Арсов, 55-годишен, бил заклан, а Йове Димитриев, Петре Стефанов, Стойче Илиев, Иван Янев, Христо Капетанов, Борис Траянов и Янко Арсов били отвлечени от сърбите. В последен момент сърбите изгорили 3 къщи и 3 дюкяна. Общата загуба от грабеж и опожаряване в гр. Свети Никола достига до 1 ½ милион лева. — От селата в Свети Николска околия са отвлечени от сърбите 30 души селяни, които минали през града. Само от с. Неманици са закарани 50 коня, 100 вола и около 150 000 оки жито. Освен това е задигнат голямо количество едър и дребен добитък, както и цели хамбари жито. Освен убитите в разни времена от сърбите 201 души, от Кочанска околия били отвлечени при отстъплението като арестанти, за ангария, или като войници 122 души. Опожарени къщи от сърбите в същата околия - 261, 6 дюкяна, два магазина и два хотела, а ограбени 4 дюкяна, 1 хан, почти всичкия едър и дребен добитък и маса покъщнина.
Малко време преди отстъплението от Щипска околия, в с. Горни Балван бил пратен да квартирува един сръбски капитан с 50 души войници, които изнасилили Яна Петрова на 35 години, Вана Ладева на 35 години, Савда Тасева на 40 години, Гюргя Ильова на 40 години, Васа Иванова на 25 години, Ваня Митева на 30 години и Петра Ладева на 25 години. А при отстъплението жителят Коце Везенков от същото село е грозно изтезаван и мушкан от войници с нож в гръкляна, за да си каже парите. Отвлечени от с. Долно Трогерци, същата околия при отстъплението: Яне Шаклев, 70-годишен старец, Яне Стойнев на същата възраст, Санде Кузин и Саздо Иванов по на 55 години, Лазо Янков и Йордан Иванчев по на 35 години, като заедно с отвлечените закарана била и по-голямата част от едрия добитък, а взети пари в брой от селото 3 600 лири. От с. Сърчиево са отвлечени Тимо Петрев на 45 години, Тоде Танев на 50 години, Сане Митов на 60 години, Коле Тасев и Митко Донев по на 25 години. От с. Таринци същата околия са отвлечени Тасе Стойлов на 45 години, Трайчо Ильов на 50 години и Петър Манев, който се спасил с бягство. — От отвлечените още през 1913 година 15 души от с. Люботен, след отстъплението на сърбите през 1915 г. били намерени от Мито Падарина труповете на 8 души около Новоселската мера, а труповете на другите 7 души намерил дядо Киро и синът му Лазо отъ с. Доляни в мерата на това последното село. Освен това тук са бити немилостиво с цел да изнудят парите им, всички мъже и жени от селото, на които наистина били взети от сърбите всичките пари. Селският писар (родом от Сърбия) с трима жандари извикали в общинското управление селяните и преди да отстъпят селото, взели 1500 лева и 250 лири турски. А Зоя Манева с дъщеря ѝ Руса били бесени за гредата в къщи и мушени с нож, задето мъжът ѝ избягал. Селото, изгорено от сърбите преди да отстъпят, представлява развалини. Изклани при отстъплението всред село Сарамзалино: Димко Спиров, Симо Стоянчев, Сане Панов и Мишко Коцев от с. Богословец. А завлечени към Велес и после заклани и хвърлени във Вардара: Ване Димев, Коле Димев и Траян Димев —и тримата братя от същото село. Отвлечени още Гьошо Трайков и братовият му син Санде. — От с. Крупище същата околия са отвлечени при сръбското отстъпление Санде Коцев, Коце Донев и Величко Зафиров и е задигнат повечето от едрия и дребен добитък от селото. От с. Шопур сърбите задигнали при отстъплението си всичкия едър добитък. От село Брест отвлечен при отстъплението бил Иван Тодев, а от с. Тонатарци Данаил Стоянов. Свещеник Наум от с. Мечкуевци бил дирен от сърбите. Като не го намерили, подложени били на грозни изтезания домашните му и най-подир била изгорена къщата му, в пламъците на която били хвърлени и живи изгорели четирима души от селото.
Селото Патрик било подпалено от сърбите.
Една част от с. Лесковица също била изгорена.
Отъ гр. Радовиш са убити при отстъплението: Наджи ефенди на 16 октомври 1915 год. в гр. Качаник; Илия Зафиров, 60-годишен, първенец и деец по църковния въпрос, убит на 6 ноември 1915 г. по пътя за гр. Призрен; Мите Михайлов на 7 ноември по пътя за гр. Призрен; Григор Стоянчев на 14 ноември по пътя за Шкодра; Ташо Андонов на 17 ноември по пътя за Шкодра; Илия Карабашев на 19 ноември по пътя за Шкодра; Васил Тазиров на 18 ноември по пъти за Шкодра; Бошнак Ахмедаа на 18 ноември по пътя за Шкодра; Стоян Мицев на 19 ноември по пътя за Шкодра; свещеник Георги Икономов на 24 ноември в гр. Шкодра; Мехмед Расимов - убит на 24 ноември в гр. Шкодра: Аниф Ходжа - убит на 24 ноември в гр. Шкодра; Коце Зафиров - убит на 6 ноември по пътя за Призрен; Иван Тарабулов - убит на 10 ноември в Прилеп; Туше Ташков - убит на 10 ноември в Прилеп; Иван Христов убит на 10 ноември в Прилеп; Йосе Наков - убит в Дебър; Илия Бачков - умрял в Охрид; Георги Пецев - умрял в Сан Джовани. От същия град Радовиш избягали след като били отвлечени от сърбите: Туше Христов, Григор Лозналиев, Георги Христов, Туше Кочкаров и Хафъз Исмаил — всички от Призренския затвор; Георги Лозналиев, Тоше Теохаров, Дончо Андев, Тодор Цветков, Георги Андреев, Траян Бойков, Христо Витанов, Туше Григоров и Григор Михайлов - от Шкодренския затвор; Никола Зафиров Абдураман Кадриев, Васил Джарта, Туше Шапков, Сали бей и Васил Брендов избягали от Албания.
Безлюдно изчезнали по пътя за Албания Костаки поп Гаврилов, Илия Тренчов и Коце Пецев отъ гр. Радовиш. Тези жертви на сръбското безумие са част от арестуваните на 3 март 1915 година и изтезавани видни граждани от Радовиш с цел да кажели какво се готвело против сръбската власт, както и да откриели кои са ръководителите и членовете на българската революционна организация.
От Битолска околия освен жертвите, споменати до сега, сърбите малко време преди да опразнят Битоля изпратили 165 души затворници към Охрид. По пътя, при с. Братин дол, двама от затворниците — синове на свещеник Васил от с. Кукуречани — били убити от стражата, която ги конвоирала. На шосето при прохода „Буково“ бил убит друг от битолските затворници, родом от гр. Прилеп, на име Димко. По-нататък при с. Опейнца били убити още 10 души, родом из Мориховските села; само на трима отъ тях се знаят имената: Цвятко, Христо и Павле. Още по-нататък при село Косел са убити други двама затворници от с. Книжо поле. Преди пристигането на затворниците в гр. Охрид сърбите отлъчили трима от тях, родом от гр. Велес, съдбата на които е неизвестна. От Охридския затвор отделили още 16 души старци и жени, които били изпратени към Струга — Дебъръ. 35 души от затворниците, между които и четникът Стоян Илиев от Ресенската чета на войводата Тале Андонов, в деня на отстъплението на сърбите от Охрид били изпратени в гр. Поградец. Какво се е случило с останалите затворници, не се знае точно. И до сега в Охрид знаят, че сърбите при отстъплението си хвърлили трима нещастника в бунара при старата черква „Св. Климент“ в махалата „Имарет“. Когато първите български разезди били вече в охридското поле и до самия град, сръбски войници още били заети с разбиване дюкяните и магазините в чаршията и с плячкосването им. Последна жертва на алчността има за плячка и българска кръв станал гражданинът Васил Дуков, който бил изведен в градината на Абдула ага и след като му били взети всичките пари, там бил заклан. А когато ренегата Темко Попович, член в турския сенат, гледал колко радушно и трогателно посрещали охридчани влезлите вече в града освободители, не е можал да скрие впечатлението си от народните ликувания и казал; „имат право да тържествуват“!
Между битолските затворници, които заедно с отстъпващите сърби извършиха одисеята Битоля—Ресен—Охрид—Струга— Дебър, били и отвлечените селяни от село Цапари, а именно: Христо К. Вельов, Петре Мукев, Спиро Христов, Петре Симонов, Христо Михаилов, Апостол Трайков, Илия Стойчев и Лазо К. Троянов, които изнемощели и отпаднали сполучили след всички премеждия да се върнат по домовете си. — При отстъплението от Битоля сръбската жандармерия се отбила в Цапари и потърсила селските свещеници и селянина Насе Янков, но като не намерила тях, задоволила се с ограбване и побой на домашните им.
Около една седмица преди отстъплението на сърбите от гр. Кичево през една нощ са убити от тях 18 души българи от други околии; убийството станало близко до града и в присъствието на свещеник Иван поп Кръстев, който ги погребал в един трап, гдето били изхвърлени труповете им. От Кичевското село Иванчища сърбите убили, преди да напуснат това село, Арсо Христов; а жена му била изнасилена и, вързана за прозореца, жива изгорила заедно с подпалената къща.
При отстъплението си от Скопие сърбитe завлекли между многото неизвестни още и Недялко Стойков, Иван Зафиров и Санде Хаджи Митков, които били убити вън от града и при дохождането на българските войски труповете им били открити. В Скопския затвор се намерили по това време и десетки затворници от гр. Велес, които заедно с други няколко стотици затворници, между които и жени с деца, сърбите в бягството си закарват чак до града Ресен при нечувани мъки, лишения и изтезания. В тоя град заварва свободата тези нещастници голи, гладни, и изнемощели. Само братското състрадание и помощ на ресенчани турнали край на тяхната мизерия.
По време на отстъплението от Гостиварско сърбите обстрелваха непрекъснато с оръдия всички околни села в продължение на няколко дена и в резултат: от с. Добридолъ 50 къщи са изгорели и 10 души селяни убити; от с. Врабчица изгорена една къща и два дюкяна, задигнат и едрия добитък; с. Чеграни - неколкократно обстрелвано и разрушено, 20 души убити; от с. Чайле 7 души убити и хвърлени във Вардар; с. Калища - цялото опожарено (около сто къщи) и мнозина избити.
В Тетовско, с. Пирог — 8 души убити, но селото се е спасило срещу 300 лири турски откуп; в с. Неготин изгорени 30 къщи и убити 12 души; от с. Лeрци дигнати селяните (около 80 души мъже) и убити между Групчин и с. Желино, в мест- ността Здравев Зобел; в с. Градец 50 къщи са опожарени и 150 души избити.
Призрен. Каква гробница представлява тоя град личи и от един рапорт на началника на 3-а Балканска дивизия под № 1609, от 31. XII. 1915. г. Българските войски намерили във влажните подземия на „калето“ в тоя град 70 души българи, които представлявали плачевна гледка. Всички били изтощени от глад, осакатели от мъчения и болни от измръзване па ръцете и краката. Между мъчениците лежали и разлагащите се трупове на четирима българи; върху мъртвешките им лица били отпечатани следите на мъчителни конвулсии, които свидетелствували за преждевременната им мъченическа смърт. Те били погребани от свещеника на Ямболски полк. Между тях се е борел със смъртта и един турчин. Преди да издъхне, той успял да каже, че в затвора имало около 800 души, почти всички българи, между които и деца по на 12—16-годишна възраст. Те били разкарвани ту в Биляни, ту в Скопие, ту в Прищина. На 5 ноември 1915. г. пристигнали в Призрен, дето и били затворени в Калето. На 16 с. м. сърбите извадили из затвора всички способни да се държат на краката си и ги отправили за Дяково, като оставили да гният в подземията на Призренското кале само съвършено болните.
Неизброими са всички сръбски жестокости, извършени над македонското население по време на отстъплението. Но навикнало от време на жертви в борбите си за постигане на своя идеал, това население и сега в този велик и съдбоносен за него момент понесе стоически всичко, като притаи в душата си великата тяга за погубените близки и силния гняв за нанесените му безмерни пакости, безчестия и разрушения. Защото ей на, ще мръкне и в непроницаемия мрак ще изчезнат навеки престъпниците из непроходимите върхове и чуки... а утре ще пукне зората и ще се притиснат туптящите сърца на освободени и освободители и ще грейне хубавото слънце на мечтаната свобода. Поради това, въпреки претърпените жестокости, македонското население прояви чудно и неописуемо ликуване при приближаването и посрещането на родните братя освободители, чрез несравнимите подвизи, на които то постигаше вече своя идеал, за който се бе борило с десетки години наред: освобождение и обединение с всеобщото българско отечество.
ПРИЛОЖЕНИЯ
СНИМКИ
(Край)
