До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското революционно движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.
Тя е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.
ПРЕДГОВОР
За народностния характер на Македония в последния век и до Балканската война ние имаме мненията на ред учени, пътешественици, географи, етнографи, историци и публицисти европейци от двата воюващи лагера: Всички почти дохождат до единодушното заключение, че Македония е земя, населена преимуществено с българи (освен иноверците турци и евреи), и Султанският ферман за създаване българската Екзархия, междудържавни актове като Цариградската конференция, Сан-Стефанския договор и Берлинския договор, потвърждават още един път тази истина. Без да имаме за цел разглеждането на тоя въпрос, ние се натъкваме на него мимоходом, излагайки фактическото положение па нещата през време на сръбския режим и революционната борба на населението в Македония през периода от края на 1912 година, когато сърбите заседнаха в тая страна, до края па 1915 година, когато те, изгубили и старата си територия и в пътя на своето отстъпление, бяха най-после принудени да напуснат и Македония.
И наистина, какво представляваше Македония, когато сърбите, макар и за три години време, се видеха господари на тая земя?
Освен големите ѝ градове, по-големи и по-населени от сръбските първостепенни такива; освен обширната територия, която почти удвояваше оная на тяхното кралство; освен хубостите на македонската природа и нейните завидни богатства, — сърбите намериха в Македония и едно население пропито крепък български национален дух; една част от него бе жив свидетел и ревностен съратник в националната борба за духовно обособление на българския народ, а друга още по-крупна част съставляваше жилавата материя и несъкрушимия дух, изтъкани и калени през 20-годишен период на революционна борба за политическа свобода и национално обединение; с една дума — население, което, сллед като се бе отдавна самоопределило в национално отношение и си имаше своята самостоятелна църква в лицето на българската екзархия, своето родно училище, просветило и възпитало редица поколения, бе си казало чрез революцията и своето политическо верую, очакващо в своите обятия ония, които бяха тръгнали да му донесат на своите щикове санкцията на осъществения народен идеал, а именно обединението му с неговите свободни вече братя.
И тъй в следващите страници се излагат, въз основа на внимателно подбрани, на мястото събирани и проверявани и възможно най-обективно предадени данни, страданията и борбите на българите в Македония през време на сръбския режим.
Онова, което още от сега може да се приеме като недостатък в предлаганата работа, то е непълнотата на досега подробните случаи от изтезания, гонения и насилия, извършени от сръбска страна върху българското население през тоя тригодишен тъжен период. Такава празнота може да е допусната и за някои и други прояви от прикрита или открита съпротива срещу тежкия режим. Но това се дължи на невъзможността да се установи изчерпателно в толкова кратък срок съвкупността от тези подробни случаи.
Съставителят.
ГЛАВА ПЪРВА
1. Хуриета и балканската война от 1912 година.
Младотурският режим, въведен .като по чудо в Македония в един критически за Европейска Турция момент, в твърде кратко време разочарова със своята безпомощност не само борците за свободата па Македония, които макар и с 15-годишна революционна борба зад гърба си, пред тържествените обещания за премахване на злото в тая страна, свиха революционното знаме, но даже и ония, които не допускаха съмнение в искреността на тия обещания и очакваха положителни резултати от смяната на един турски режим с други. Фактите останаха по-силни от желанията и очакванията, турчинът се видя обезличен и деградиран от приравняването му с християнина, а българинът, ако правеше баланс между стар и нов турски режим, правеше го като реалист, с оглед към осезателните и непосредствени факти, а именно: в отоманския парламент българския елемент можеше да се представлява само доколкото това допускаше комитета „Иттихадъ ве Тереки“. Основа на побратимяването трябваше да се търси в отоманизирането на нетурските народи, а това се постигаше с посягане на самостоятел- ността на учебното дело, което при стария режим си оставаше незасегнато. Задължителната военна повинност се обърна на средство за оплячкосване на нетурските поданици. В добавка на тези и други такива „блага“, младотурският режим пристъпи, за да се обезпечи от изненади, към тъй наречената обезоръжителна акция.
А последствията от всичките мерки на новия режим, който трябваше да възроди държавата? Те са известни: арестуване и заточение на голяма част от бившите, известни сега македонски революционери, избиването на друга част от тях, забягването па трети; сблъсквания и сражения между революционери и турските потери, атентати и ... мобилизацията на българската армия през септември 1912 година.
Всичко годно в България бе свикано под знамената и с неудържим устрем се отправи срещу главните сили на неприятеля. Македонските емигранти образуваха цял отряд в тая освободителна за тяхната земя война, а македонските революционни чети, заварени в тоя исторически момент в границите на родната македонска земя, не закъсняха, по изричното желание на българския генерален щаб, да се явят в помощ на съюзническите сръбски войски, на които оказаха всичкото си съдействие. А наличността от чети на революционната организация в деня на обявяване войната на Турция беше доста внушителна. Така в Кукушко действуваше с четата си Мито Морацалиев, в Енидлси-Вардарско — Въндо, в Дойранско — Мито Патарозлията, в Гевгвлийско — Ичко Димитров, във Воденско — Иван Палйошът, в Струмишко — Иван Николаев, в Битолско — Милан Матов, в Охридско — Петър Чаулев. в Прилeпско — Милан Гюрлуков, в Тиквешко — Лазар Тодоров, в Крушовско —.Ставрe Димитров и Иван Джонев, в Кочанско — Симеон Георгиев, в Радовишко — Христо Симеонов, в Щипско — Ив. Бърльо, в Брашовско — Дончо Ангелов, в Кумановско —- Кръстю Лазаров, във Велешко — П. Лесев, в Скопско — Лазар Велков, в Леринско — Кръстю Лйондев, в Ресенско — Кръстю Трайков, в Поройско — Илия Гегов.
По дадените инструкции и според местните обстоятелства, всяка от тия чети бе извършила до деня на мобилизацията определена задача (вж. „Революционната борба в Македония“ от А Томов и Г. Баджаров, стр. 142, 143, 144).
Всичките тия революционни чети, бойната сила на Вътрешната организация, се обърнаха на партизански отряди в помощи на съюзните армии.
Главните турски сили бяха разположени на Чаталджанските укрепления, в Булаир и Люле-Бургас, както и при Одрин,. и срещу тяух именно трябваше да действуват — знае се сега при какви обстоятелства, с каква упоритост и с каква развръзка — българските войски, а само второстепенни по брой и качество турски части бяха останали да бранят границите на Македония. Поради това походът на съюзните войски към Македония се извърши при значително по-благоприятни условия. При това, обстоятелството, че Македония представляваше територия на революционната организация, беше едно преимущество за ония съюзни армии, на които обект за действия представляваше тоя именно фронт на военния театър. Не е чудно, прочее, че тук противникът бе по-скоро поразен и по тоя начин военните действия за сърбите се привършиха.
2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците.
Крушовската чета на Методи Стойчев бе формирана окончателно на 25 септември 1912 год. На път за Крушово, при Кожух планина тя е имала първа среща с турска войска и след като бе изгубила дирите си, на 21 октомври пристига в Крушовско, събира селската милиция и през нощта влиза в града. Една част от четата с милиция стои притаена в града в продължение на два дена, а другата част заела околността на града. Големи турски войскови отделения, отстъпващи от Кичево, минали през Крушово по посока за с. Прибилци. Тогава притаената в града чета с милицията излиза в гръб на турците, удря ги и ги преследва, след което заема учрежденията в града, взема много муниции и дрехи от турците и урежда временно управление. Чак на 31 октомври пристига в града една сръбска рота от 16-и полк, а четата заминава в турските села да прибира оръжието; от с. Норово взела е 120 маузерови пушки, а от с. Житоше 100, които раздава на българското население в града. Един сръбски капитан обаче още тогава насила е прибрал пушките. От Битоля се задали силни турски части, настъпващи към Крушово. Революционната чета заедно с два взвода сръбска войска заела позиция при село Радово и на 2 ноември дала сражение на турската пехота и кавалерия. Четата била ангажирана в тоя бой до 5 с. м., когато една сръбска дивизия се задала по шосето от Кичево за Битоля.
Освен районната чета на чело на М. Стойчев и преди нейното пристигане тук, в Крушово имало още две местни чети: оная под войводството на Ставри Димитров от с. Дивяци и друга начело с Иван Костов Джонев отъ Крушово. Те имаха сражение с турците от с. Кочище, Ново село и Прибилци. които бидоха наказани за извършените от тях злодеяния и убийства над жителите от селата Журче, Острилци, Вардино, Градище и Сладуево.
При настъпването на сръбските войски към Битоля последните били водени от войводата Ставре Димитров с четата му. Последната е взела най-живо участие в боевете при с. Обедник, Облаково, Снегово и при Битоля. Тая, както и четата на Джонев са извършвали интендантската служба, реквизирали са храни и облекло за сръбските войски, които продоволствували цели 10 деня. След пропъждането на турците, обаче, последва разпореждане от началника на гарнизона в Крушево, в сила на което българската революционна чета трябвало да бъде обезоръжена. Тогава част от нея се укрива и след това забягва и отива в Малгара в помощ на българските войски, които още се сражаваха с турците, а другата част залавя гората и остава около Крушевско.
Щипските революционни чети, действуващи в тоя край при обявяване на балканската война, оказаха следните услуги на съюзните армии. Съюзените чети под началството на войводите Гьошо Гочев, Стоян Мишев и Славчо Абазов заведоха сърбите в с. Бреза, Братовско. Със съдействието на местни куриери те узнаха тук още първата вечер, че турски сили няма. На разсъмвание четнишките отделения завеждат сърбите в Братово, гдето остават, а сръбските части се упътват за Куманово. По това време турски части се движат от Кочани към Братово, гдето и опожаряват селата и на 7 срещу 8 октомври заемат югозападната част на Черни връх. Тогава едно четнишко отделение от 40 души под водителството на Цанко от с. Барбарево заема североизточната част на Черни връх и се почва неравен бой, който продължи до обяд, до пристигането на 14-и сръбски полк, който сменява останалото вече без патрони четнишко отделение. Другите четнишки отделения завзели Лесновските височини, гдето след еднодневен бой, турците разбити, отстъпили към Велес. Братовското отделение след това остава в Братово, а щипското се упътва към Щип, който бил вече опразнен от турците. Но и щипските граждани в това време не стояли в бездействие: те отворили склада с пушки и дрехи, въоръжават се и се обличат в турска униформа, с което заблудили отстъпващите турци и им взели 150 души пленници войници. Четата на Ефрем Чучков, в състав повече от 130 души, разбива заблудените турци, превзема височината Султани тепе и изпраща свои куриери, та довели сърбите, които и се настанили по тоя начин на тая важна височина, а самата чета се отправя към Бочани, присъединява се към 26 полк от 13-а Дивизия и води на 10 и 11 октомври двудневен бой с турците, които биват разбити.
В началото на октомври Кратовският революционен комитет получи официално съобщение от нелегалните борци в казата за предстоящата освободителна война; това бе възванието на Задграничното представителство на Вътрешната организация от 5 октомври. С него се подканяше всеки българин да изпълни както може своя последен дълг, като улесни с всичко съюзните войски. След получаването на това съобщение всеки член на организацията в Братовско бе на крак. Първата грижа 6е да се концентрират на определени места колкото може повече храни. Второ, да се повикат под оръжие всички, които бяха снабдени с такова. Веднага бе изпълнено едното и другото. Сега всеки с притаен дъх чакаше часа, в който ще се посрещат освободителите. Турците, макар и два пъти по-многобройни от българите, респектирани от силната и наложила се революционна организация, не се осмелиха да пристъпят към каквито и да било мерки да предотвратят готвещите се събития. Тъй минаха дните 6, 7 и 8 октомври. На 9-и сутринта турците, узнали, че неприятелят е близко, напускат града. Около 4 часа целият град бе на крак за посрещането: съюзните сърби, предводителствувани от доброволческия Кратовски отряд, местните чети и милицията, навлизат тържествено, обсипани с китки венци от цялото Кратовско население, местната комисия за посрещане и разквартируване на освободителите бе изпълнила задачата: всеки бе отворили къщата си, за да даде подслон на милите гости и да им постави на разположение всичко, което притежаваше.
Същото стана в Куманово, Кочани, Радовиш, Скопие, Гостивар, Прилеп, Битоля, Охрид, Ресен, Струга . . . Навсякъде съюзниците бяха улеснявани от четите и милицията на революционната организация, навсякъде предоставено им на разположение всичко, каквото македонският българин бе грижливо скътал за тоя тържествени час.
3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население.
Но още при влизането си в Македония сърбите не скриха своето неприязнено настроение спрямо българското население в страната. Посрещайки съюзните войски, това последното навсякъде проявяваше своята радост и по български, като възклицаваше навсякъде „добре дошли“, другаде „ура“, а на трето место „Христос Въскресе“. А в Криворечна Паланка отгдето турските военни и административни власти още на 6-и октомври 1912 год. избягали около 30 часа преди да навлязат съюзните войски, българското население изпратило депутация до командващия българските войски, да го моли час по-скоро да заемат опразнения град, за да не се върнати турците отново и пострада населението. Молбата бива изпълнена: на 7-и октомври вечерта градът бил препълнен от войски — наистина не български, каквито то е очаквало, но все пак освободителни съюзни войски. . .
В Скопие излезлите на посрещане жени, очаквайки свои синове и братя, питат сръбските войници де е българската войска. Като получават неочакван отговор, те са в недоумение, но все пак подават на войниците китки, съ надежда, че утре ще стъкнат други за своите....
Разбира се, това не се хареса никак на сърбите, които навсякъде задаваха въпроса: „ща си ти“? — на който получаваха все същия отговор: „българин“ — въпроси и отговори фатални и съдбоносни за бъдещите отношения между новите съюзници, та и Карнеджиевата анкета не е пропуснала да отбележи тоя факти. До тук неприязнеността се изразяваше с кисела гримаса, обикновена сръбска псувня, плесница по лицето на дързостника „бугараш“ — във всеки случай с известна предпазливост!. Но към януари, т. е. когато 3—4 месеца след привършването на военните действия, сърбите се настаниха вече в Македония, тяхната неприязън спрямо новите им поданици взе заплашителен характер. Те почват вече явно да негодуват и побесняват при всяко свободно проявление на българско чувство, българска реч, българско име. И от сега нататък в Македония не трябва да има вече нищо българско. Градовете добиват сръбски имена; улиците в градовете се именуват по сръбски, надписите на магазините са задължително сръбски, всеки ще окачи на името си окончание „ич“, свещеникът в черквата ще служи на сръбски, владиката ще споменава само името на Краля Петра, богомолецът ще се моли на сръбски, учителят ще преподава на сръбски, учеиикът става „дjак“ и всеки ден ще заявява: „я сам прави србин“. С една дума, работата, за която се запретнаха сърбите, беше работа сериозна, защото предстоеше българска Македония да се превърне на здрава част от „Велика Србия“. И в това свое дело те напрегнаха всичките си сили и не пропуснаха никакви средства.
Който гражданин не признава за напред новите закони, въведени специално за Македония, е предател и се наказва като такъв от специалните военни съдилища. Тежко наказание угрозява духовника, който не се съобрази с изискванията на сръбското духовенство, изпълнител и проповедник на едничката религия в държавата — сръбската. Такива свещеници веднага намират затвора; а българските владици се считат за изгубили вече своето паство и като такива през една нощ „доброволно“ заминават зад граница. За да свикнат богомолците на сръбско богослужение, устройват се нарочно чести молебствия от официално естество. Благочестивите българи, на които почна да отмилява вече и черквата — факт забелязан от сърбите и считан за явна демонстрация против техния режим от страна на религиозните граждани от Прилеп, Велес, Скопие, Охрид и пр. — биват предупреждавани: ако смеят, нека не дохождат. Сръбските закони влизат в сила и по отношение към просветното дело, т. е. закриват се българските училища, които се обръщат на сръбски и се унищожават българските книги, за да се заменят със сръбски. Които от българските учители в страната под натиск от властите се съгласяват да останат на местата си под контрола и ръководството на определените за това вещи и патриоти сръбски директори и инспектори, приемат се; всички останали трябва да напуснат границите на държавата. Колкото се отнася до децата — а те се бяха заинатили да не отиват вече на училище — те трябваше да бъдат заставени чрез родителите си да запълнят опразнените училищни стаи; в противен случай бащите отговаряха с кесията си за упоритостта на непокорната младеж.
Разбира се, при изпълнението на отделните задачи, които трябваше да докарат желаното претопяване на българския елемент от Македония, сръбските власти изпърво постъпваха така, че да се почувствува известна разлика в отношенията им спрямо местното население от тъй наречените в договора от 1912 г. „спорна“ и „неспорна“ зона и това беше твърде обяснимо. Защото, като имаха на първо време за основа тоя договор, те имаха един желан аванс, който знаеха да използуват за своите цели както трябва. И те го експлоатираха пред своите нови поданици от спорната зона в смисъл, че тяхната съдба е едва ли не предрешена в полза на Сърбия и на тях не остава друг изход, освен безропотно да се помирят с новото си поданство. Оттук и разликата в прийомите, които целяха асимилирането на българския елемент от спорната зона и асимилаторският начини и средства в местата, признати по договора и от самите сърби за български. Впрочем, туй различие в отношенията на сръбските власти спрямо българите от спорната и неспорната зона, беше само привидно и то на първо време, до когато още можеше да се очаква, че пунктът от договора относително арбитража ще се изпълни. Но когато сърбите видяха, че войната се продължи повече от очакваното време, а колебанията на самия арбитър да влезе в ролята си дойдоха само да насърчат желанието им да осуетят изпълнението на договора в тоя пункт, тогава те, облегнати на началото beati possedente, изтъкнаха пред съюзниците си формулата за изменилите се условия, които налагали известни промени и в договора. Това бе сериозно предупреждение към българското правителство, както и към населението от терзаните места в Македония. А това последното почти от първия ден след настаняването на сръбската власт бе за почнало и не преставаше да реагира по един или друг начин, а именно, докогато това бе възможно, открито, а после вече само прикрито. Сега нямаше вече за сърбите разлика между населението от спорната и неспорната зона; и едното и другото трябва да бъде сръбско. Сега можеше да се удуши един Лютфиев в Прилеп за пример и назидание на всеки, който се осмели да си помисли, че е възможно в бъдеще Царят на Българите еднакво да се зачита в Македония като венценосецът на „Велика Србиjа“. Сега не бе търпимо за сръбските власти каквото и да било реагиране от страна на населението в Македония и те побесняваха като виждаха, че територията, която те държеха, не беше безмълвната земя, която тъпчеха под краката си, а това бяха горите, чуките, доловете, реките и езерата, които на своя език, но внушително навяваха в ушите им спомените от бурните борби на близкото и по-далечно минало. Как можеха да бъдат спокойни, когато имаха това население, което с измислени теории и брутални мерки искаха да направят сръбско, а то с говора си, с душата си, с миналото и настоящето си им казваше, че принадлежи към друг народ. Можеха ли те равнодушно да слушат пастира да им казва: „Вие можете с щика на пушката си да ме отделите от паството, но никаква земна сила не ще скъса невидимите връзки, които ме свързват с него“, а народния учител да се провиква: „По-добре изгнание, даже и смърт, отколкото позорът, който ми предлагате“! . За да стигне бесът им до своя пароксизъм, те трябваше да чуят и негодуващия глас на възмутената от насилието ученикова душа, която ридаейки отправяше следната интимна изповед — протест пред Бога слещу задължителната декларация при влизане в сръбско училище: „Господи, прости ме, аз не съм сърбин“!
(Следва)
