Превод: Gemini 3.1 Pro
Редактор: Павел Николов
ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК
ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ
Сега, след анализа на посланията, за които се смята, че са написани от апостол Павел, стигнахме до изучаването на последните осем послания от Новия завет, които обикновено се наричат съборни или католически. Названието „католически“ в този контекст не бива да ни смущава. То в никакъв случай не означава, че посланията са били написани от римокатолици или за тях. Този термин произлиза от гръцката дума, означаваща „всеобщ“. Посланията се наричат всеобщи, защото засегнатите в тях проблеми се отнасят до всеки християнин по света, за разлика от посланията на свети Павел, които са адресирани до отделни общини или до конкретен човек и са посветени на определени въпроси. Както ще видим по-нататък, това разбиране за съборните послания не е напълно точно: част от тях са несъмнено адресирани до конкретни общини и са посветени на техните проблеми, а две от тях изобщо не са послания.
Тези послания засягат обаче значително по-голям брой въпроси. В тази глава ще разгледаме не само техния смисъл, но и историческите реалности, отразени в тях. Ще изложим съображения по три въпроса: взаимоотношенията между евреите и християните в текста на Новия завет и извън него; преследването на християните в Римската империя; взаимоотношенията между ортодоксията и ереста в ранната църква. Нашия обзор ще започнем с така нареченото Послание до евреите. „Така наречено“, защото в действителност не е послание и не е адресирано до евреите.
ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ
Макар че обикновено се нарича послание, дори бегъл прочит позволява да се разбере, че няма формата на такова. В него не се споменава нито името на автора, нито имената на тези, до които е адресирано, няма благословия и обръщение към Бога във въведението. С други думи, липсват именно тези елементи, които правят посланието послание. Когато към края на текста самият автор му дава характеристика, той говори за „увещателно слово“ (13: 22). Там той описва честно съдържанието на книгата и затова много учени смятат Посланието до евреите за проповед, която някой християнски проповедник е адресирал до своето паство.
Ако началото на книгата напомня наистина проповед, то краят, който повече прилича именно на завършек на писмо, може да е бил добавен по-късно от самия автор или от друг човек, който е прочел текста и е пожелал да го препрати на друга общност. В последните редове (13: 20–25) авторът или редакторът добавя благословия, увещание, намек за свое предстоящо пътуване, заключителни пожелания и сбогуване. Особено любопитно е, че в тези заключителни редове се споменава Тимотей. Дали авторът не е искал да накара по този начин читателя да повярва, че посланието е написано от Павел?
Автор и читатели
Книгата не е написана от Павел: подобно на Евангелията от Новия завет, тя е анонимна. Съвременните изследователи са убедени, че не е писана от Павел. Стилът ѝ няма нищо общо с трудовете на апостола. Нещо повече, Павел рядко споменава и още по-малко акцентира върху основните теми на това съчинение: старозаветното свещеничество и еврейската система от жертвоприношения. Тълкуването на толкова важно понятие като понятието „вяра“ (11: 1) се разминава силно с разбирането на Павел. Следователно с голяма доза сигурност може да се твърди, че Павел не е писал този текст, а истинският му автор не ни е известен.
Значително повече може да се каже за читателите. Авторът явно предполага, че неговите читатели са християни, които са претърпели гонения за вярата си: били подложени на затвор и конфискация на имуществото, макар че не са станали мъченици (10: 32–24, 12: 4). От думите на автора е очевидно, че не пише за юдеите, а за хора, произхождащи от езическа среда. Той припомня например наставлението, което са получили, когато са станали християни: вяра в Бога, във възкресението на мъртвите и в Съда (6: 1–2). На юдеите, приели християнството, всичко това несъмнено им било вече известно. Затова е по-вероятно текстът да е бил написан за новопокръстени езичници.
Традиционно се смятало, че текстът на посланието е адресиран до евреите. Затова още в древността било озаглавено „Послание до евреите“. Защото авторът се опитва да убеди с всички сили читателите в превъзходството на Исус над всичко, което юдаизмът може да предложи. Но е възможно авторът не толкова да се опасява от завръщането им към предишната вяра, колкото да се опитва да убеди езичниците да се придържат към вярата в Исус и да станат християни. Днес повечето изследователи клонят именно към това мнение. Авторът се опитва да убеди читателите, че ако отхвърлят Христовото учение заради юдаизма, например под заплахата от преследвания, ще допуснат сериозна грешка. За тях това би означавало да предпочетат преддверието на спасението от Господа пред самото спасение и несъвършената религия на древноеврейските Писания пред нейното изпълнение от Христос. За автора идването на Спасителя е предречено в свещените за юдеите текстове и е тяхно продължение. Христос стои във всичко над юдейската религия и онези, които отричат спасението, дарявано единствено от Христос, рискуват да навлекат върху себе си Господния гняв.
Превъзходството на Христос
Превъзходството на Христос и даряваното от него спасение преминават като червена нишка през цялата проповед: авторът изброява примери за това превъзходство над всичко в юдейската религия.
Христос е над пророците (1: 1–3). В миналото Господ говорел чрез пророците, но сега говори чрез Своя Син Исус, който е съвършеният образ на Бога.
Христос е над ангелите (1: 4–11, 2: 5–18). В Стария завет ангелите служели на Господ като специални вестители, но Неговият Син Христос е възнесен на място на славата пред самия небесен престол. Ангелите не са нищо повече от пратеници при хората, на които е отредено спасение, докато Христос е Господният Син, чиито страдания даряват това спасение.
Христос е над Моисей (3: 1–6). Моисей е само служител „в Господния дом“, а Исус е Син на стопанина на дома.
Христос е над Исус Навин (4: 1 – 11). Исус Навин дарил на израилтяните мир (или „покой“), като покорил Обетованата земя. Но самите Писания казват, че израилският народ не може да се наслади на този мир в пълнота (не може да „влезе в своя покой“). А Христос дарява съвършен покой.
Христос е над юдейските първосвещеници (4: 14 – 5: 10, 7: 1–29). Подобно на юдейските първосвещеници, Исус знаел отлично, че поради своята човешка слабост хората се нуждаят от посредник между себе си и Бога. Но за разлика от първосвещениците, Той бил безгрешен и не трябвало да принася жертви за Своите грехове, преди да ходатайства за хората пред Господа. Той превъзхожда свещениците, потомци на Левий (каквито са всичките юдейски свещеници), защото според Писанието „станал Първосвещеник навеки по чина на Мелхиседек“ (6: 20). Мелхиседек е загадъчна личност; Авраам, потомък на Левий (грешка на автора, не потомък, а праотец – бел.ред.), му дарява една десета част от всичко, което притежава (Бит. 14: 17–20). По този начин родът на Левий, в лицето на своя праотец, стои по-долу от Мелхиседек и неговия Наследник. Ако левитското свещеничество можело да направи Господните хора съвършени, Бог не би обещал да изпрати свещеник по чина на Мелхиседек. Христос превъзхожда също така свещениците и поради това, че те са много, а Исус е един; Той трябвало да принесе жертва само веднъж, а не да прави това постоянно, за разлика от свещениците.
Христос е свещеник на Висшия завет (8: 1 – 13). В Писанието се казва, че Господ обещал да сключи Нов завет (Ерем. 31: 31–34). Това показва, че първият завет, сключен с Израилевия дом, е стар и несъвършен. А Христос е свещеник на Новия завет.
Христос е свещеник в небесната скиния (9: 1–28). Земното светилище, където юдеите извършвали първоначално жертвоприношения, било създадено по образец на Небесния храм. Христос, за разлика от юдеите, не свещенодействал в земното подобие на храма; Неговата жертва била принесена на небесата при самия Бог, в истинския храм.
Христос принася най-висшата жертва (10: 1 – 18). За разлика от жертвите, които юдейските свещеници били принудени да принасят година след година, жертвата на Христос била съвършена. Неговата смърт донесла пълно изкупление на греховете, поради което необходимостта да се извършват все нови и нови жертвоприношения изчезнала.
Целта на автора
От тези съпоставки става ясно, че авторът не отрича по никакъв начин религията на Стария завет. Той цитира изобилно Стария завет и вярва, че религията на Писанията е била истинна за своето време. Но била заменена от друга, тази, която Старият завет предвещавал. Защото пророците предрекли идването на някой По-велик и това е Христос. Нещо повече, целият Стар завет е предвестие за идващото. Религията на Христос прилича на религията на Стария завет така, както една сграда прилича на своя чертеж. Когато сградата е завършена, от чертежа вече няма нужда. Христос изпълнява онова, което предсказала религията на древните юдеи, и да се предпочете моделът пред реалността би било в най-висша степен неразумно.
След като описва съвършенствата на Христос, авторът призовава многократно читателя да не предпочита юдаизма пред спасението от Христос. Първото такова увещание се среща в 2: 1–4. Ако в Стария завет непослушанието се наказвало, какво ще се случи с онези, които отхвърлят съвършеното спасение, донесено от Христос? Друго увещание от този род срещаме в 3: 7–18. Ако непослушанието към Моисей, Господния служител, водело до гибел, до какво ще доведе непослушанието към Христос, Божия Син? Още по-пряко и ясно авторът увещава читателя в 6: 1–6. Няма никаква надежда за онези, които са „отпаднали“, след като били „веднъж просветени“, за онези, които са се отвърнали от вярата, която са приели преди това. Те не могат да се върнат към вярата, защото това би означавало да разпнат Христос повторно. Още по-ярко предупреждение намираме в 10: 26–28: „Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво страшно очакване на съд и яростен огън, готов да погълне грешника… Колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий ?..“ (последното изречение е от стих 29, а не от 28 – бел. ред.)
След като доказва съвършенствата на Христос и призовава към вярност към Него, авторът продължава с изброяване на делата на онези хора от Юдейското писание, които са живели с вяра, действайки въз основа на увереността си в онова, което все още не са изпитали (гл. 11). Така живял и Христос, и Неговите последователи трябва да следват примера Му, дори ако това означава страдания (гл. 12). В края на книгата авторът увещава читателите да се обичат един друг, да не се предават на блудство, да се подчиняват на наставниците си и да не се увличат по погрешни учения, особено по онези, които изискват подчинение на юдейските закони (гл. 13).
ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ
|
ЕКСКУРС
Юдеите и християните в древността
Посланието до евреите хвърля светлина върху взаимоотношенията между вярващите в Христос и юдеите, които не Го следват, а остават верни на религията на Свещените писания. Това поставя въпроса за взаимоотношенията между ранните християни и юдеите като цяло. Вече разгледахме този въпрос отчасти. Някои ранни християни поддържали възгледа, че вярата в Исус предполага спазване на юдейските закони и обичаи. Логиката им е разбираема: Исус е юдейският Месия, изпратен от юдейския Бог при юдеите за изпълнение на Юдейския закон. Следователно християнството е религия на юдеите. За тази група християни признаването на Исус означавало да приемат еврейския Бог и да сключат с Него онзи Завет, който Той сключил със своя народ, като за целта отбелязват юдейските празници, спазват хранителните забрани, обрязват се и спазват Шабата. Тези възгледи били присъщи на някои християни в Галатия, с които Павел спори. Нито Павел, нито другите автори на Новия завет представят противоположен възглед. Според противоположната гледна точка Христос не е юдейският Месия, не е изпратен от юдейския Бог, а Еврейското писание не е вдъхновено от Бога. Въпреки че в нито една книга на Новия завет не срещаме такива възгледи, те достигнали до нас в по-късни текстове, например в учението на християнския богослов от II в. Маркион. Маркион твърдял, че учението му съответства на възгледите на Павел. Той отбелязва, че Павел е различавал Евангелието от Юдейския закон. За Маркион тази разлика е абсолютна. Евангелието и Законът са абсолютно различни неща. Благата вест донесъл Христос, а Законът бил даден от Мойсей. Няма съмнение, че Законът е даден на Мойсей от Бога, но не от Бога на Исус Христос. Богът, който дал Закона, е жесток, отмъстителен и безмилостен. Той е безусловно справедлив, защото дал на юдеите Закона, но тъй като го нарушавали всички, Той смятал за справедливо да наказва всеки човек със смърт. Но Богът на Исус е различен. Той е Бог на милосърдието и прошката. От това Маркион прави очевиден за него извод. Имало двама Богове. Според Маркион Богът на Стария завет създал нашия свят, направил народа на Израел Свой народ и му дал Своите заповеди. Но понеже всички юдеи нарушавали тези заповеди, Бог ги проклел. Богът на християните не изпратил Своя Син на земята, за да изпълни Юдейските писания, защото те принадлежат на друг Бог. Исус дошъл на земята, за да спаси човечеството от правосъдието на юдейския Бог. Затова последователите на Исус трябва да отхвърлят всичко, което Богът на юдеите създал: Неговите творения (творенията на злия Бог не са благо), Неговите закони, Неговото Писание. Така сред християните от II в. имало два противоположни възгледа за юдаизма. Една част от християните приемала връзката си с юдеите и смятала, че вярата в Христос предполага спазване на юдейските норми. Една от тези групи юдействащи християни се наричала ебионити. Друга част от вярващите в Христос отхвърляла всички юдейски обичаи и клоняла към мнението, че Исус не бил обвързан с юдаизма, следователно не би трябвало да бъдат обвързани и Неговите последователи. Най-влиятелното течение сред тях били маркионитите. Както обикновено се случва в такива случаи, повечето християни се придържали към междинни позиции между тези радикални възгледи. Това се вижда добре от примера с новозаветните автори. Апостол Павел учел, че Исус е изпълнение на Юдейския закон, но същевременно настоявал, че езичниците, които не са спазвали никога Юдейските закони, не бива и дори не трябва да ги спазват след кръщенето си; те не трябва да се обрязват или да се подчиняват на хранителните забрани. Авторът на Посланието до евреите е склонен да смята, че Писанието било дадено от единния истински Бог. Но в същото време е уверен, че религията на Писанията е само предзнаменование за бъдещите блага, които Божият Син разкрил, изкупвайки със смъртта Си нашите грехове. А Матей казва, че Христос е изпълнение на Юдейския закон, че го спазва стриктно и че следователно Неговите последователи също трябва да спазват Закона. В добавка към въпроса как християните разбирали своето отношение към юдаизма, е необходимо да разгледаме и един друг проблем: как християните се отнасяли като цяло към своите съвременници юдеи, които не повярвали в Христос? Това променя съществено представата за проблема и ни кара да се замислим как християнството се превърнало в антиюдейска религия. Няма никакво съмнение, че се случило точно това, макар че изследователите не са все още на едно мнение кога и как е станало. Но историята на християнството от IV в. насам е пропита (поне отчасти) с антиюдейски настроения, които през Новото време прерастват в радикален антисемитизъм. Още към средата на II в., както ще видим по-долу, имало християнски лидери, чиито изказвания били силно антиюдейски. Но защо това станало възможно? Самият Христос бил юдей, Учител, учениците Му също били юдеи; Исус ги учел на Своето особено разбиране за Юдейския закон. В началото на своята история християнството било секта в рамките на юдаизма. Как тогава се превърнало толкова бързо в антиюдейска религия? Ключът към разбирането се крие в радикализма на първите християни, които провъзгласили, че разпнатият Исус е юдейският Месия. Макар че за съвременните християни това е неразбираемо, в онези времена подобни думи били за юдеите безсмислица (вж. гл. 12 за Павел). Разпнатият Исус бил пълна противоположност на онзи Месия, когото юдеите очаквали: велик воин и цар, подобен на Давид; или върховен съдия, когото понякога наричали Човешки Син; или могъщ първосвещеник, който ще управлява народа според правилното тълкуване на Юдейските закони. Евреите, които чакали идването на Месията (не всички юдеи Го чакали, както Го чакат днес всички или поне мнозинството), си Го представяли велик и всемогъщ, способен да съкруши всички врагове на Господа и да установи Царството си на земята. Исус не само че не направил всичко това, не само че не унищожил враговете Си, но бил съкрушен от тях, измъчван и публично разпнат. Затова повечето юдеи Го смятали за всичко друго, но не и за Месия. Въпреки това християните отстоявали Неговия статут на Месия и смятали, че юдеите разбират погрешно смисъла на идването на Месията. Християните тълкували тази дума по различен начин. Знаейки, че Исус бил разпнат, и вярвайки в Неговото месианство, те измислили концепцията за разпнатия Месия. За целта препрочели многократно Писанието (Юдейската Библия) и открили места, в които се говори за страдащ Господен праведник. Той предаден на страдания заради спасението на другите и Господа ще отмъсти за него. За това особено ярко говорят 22 и 53 псалм. Християните заявили, че тези текстове говорят за Месията. Евреите оспорвали това твърдение, отбелязвайки, че посочените текстове не са месиански пророчества и в тях не се употребява нито веднъж думата „Месия“. Това не е убедило християните. Божият праведник трябвало да пострада, Месията е Божият праведник, следователно Месията трябва да пострада – така разсъждавали християните. За тях Исус бил страдащ Месия. Така се стигнало до разделение между онези малцина евреи, които вярвали в Исус, и онова мнозинство, което не вярвало в Него. Разколът се е задълбочил от факта, че християните не само настоявали на месианския статут на Исус, но и смятали, че само вярата в Неговата смърт и във възкресението му определя принадлежността към Божия народ. Раждането от юдеи, обрязването, спазването на Юдейския закон – всичко това няма никакво значение. Да бъдеш „истински юдей“ означавало да приемеш месианството на Исус. А приемайки Неговото месианство, човек можел да спазва или да не спазва Юдейския закон. Така се създала една странна ситуация: християните се провъзгласили за истински юдеи, за наследници на обещанията, дадени на Авраам, за хора, които разбират истинското значение на Юдейското писание, но при това не спазват неговите закони. Защо християните не отхвърлили напълно Юдейското писание и не основали своя религия, към което ги подтиквали много учители, включително и Маркион? Една от причините се крие в своеобразното разбиране за религията в Древния свят. Хората в древността не се доверявали по правило на нищо, което изглеждало ново и скорошно в религията или философията. Нищо ново не можело да бъде истинно. Всяка истина водела корените си от далечното минало, била признавана от древните мъдреци и произлизала от авторитетите. Една от причините, поради които, както ще видим по-нататък в тази глава, християните били подлагани на гонения, е тази, че отхвърляли езическите вярвания, но не ги заменяли с никаква друга древна религия. Вместо това почитали човек, разпнат съвсем наскоро. За да докажат древността на своята вярата, както и за да спрат гоненията, християните провъзгласили, че тяхната религия води началото си от най-древни времена. Тя е също толкова древна, колкото са еврейските пророци, колкото е и Моисей. Моисей живял 400 години преди гръцкия поет Омир, 800 години преди Платон. И Моисей предсказал идването на Исус. Християните впрегнали Юдейските писания в своя полза, провъзгласявайки, че тези текстове не принадлежат вече на юдеите. Писанието се превърнало в свещена книга не за евреите, а за християните. Юдеите сметнали това твърдение за глупаво. Християните от своя страна си присвоили свещените текстове, без дори да спазват изложените в тях закони. Очевидно е, че през II и III век напрежението само нараствало. Появили се християнски автори, които започнали да полемизират в своите съчинения особено разпалено с юдеите. Такъв бил Юстин Мъченик, живял в средата на II век. Той доказвал, че Господ заповядал на евреите да се обрязват, за да могат властите да откриват по-лесно онези, които са белязани и заслужават наказание. Други автори, като Мелитон Сардийски, по-възрастен съвременник на Юстин Мъченик, били убедени, че евреите са виновни за смъртта на Исус, а тъй като Исус бил Бог – евреите са виновни в убийството на Бога (вж. по-долу отстъплението „Омилия на Мелитон за Пасхата“). Това е първият достигнал до нас пример за обвиняване на евреите в богоубийство.
|
|
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Омилията на Мелитон за Пасхата
В края на II век Мелитон бил епископ на град Сарди в Мала Азия. В наши дни е известен преди всичко като автор на проповед, осъждаща евреите за убийството на Исус. В тази проповед се среща за първи път обвинение срещу евреите в богоубийство – те убили Исус, който бил истинският Бог, следователно са виновни за убийството на Бога. Подобно обвинение, разбира се, се използвало, за да бъде оправдано всяко насилие, извършвано когато и да било срещу евреите. Красноречието на тези обвинения е насочено отчасти към предизвикването на емоционална реакция. Ето няколко примера за разтърсващите и дори ужасяващи изказвания на Мелитон: „Убиват Го. И къде Го убиват? Насред Йерусалим. Защо? За това че изцели куците им и очисти прокажените им, изведе слепите им на светлина и възкреси мъртвите им. Заради това Той пострада.“ (гл. 72). „Защо, о, Израил, извърши тази нова неправда? Обезчести почелия те. Обезслави прославилия те. Отхвърли изповядалия те. Отрече се от проповядвалия ти. Уби оживотворилия те. Какво стори ти, о, Израил?“ (гл. 73). „Той трябваше да пострада, но не от тебе. Трябваше да бъде обезчестен, но не от тебе. Трябваше да бъде осъден, но не от тебе. Трябваше да бъде окачен на кръста, но не от твоята ръка.“ (гл. 75). „И тъй, Той е въздигнат на дървото и надпис е поставен, обозначаващ Убития. Кой е Той? Тежко е да се каже, но да не се каже е още по-страшно. Впрочем, слушайте, треперейки пред Този, пред Когото трепери земята. Окачилият земята е окачен на кръста. Разпрострелият небесата е разпрострян. Утвърдилият всичко е прикован на дървото. Господарят е оскърбен. Богът е убит. Царят Израилев е погубен от израилевата десница.“ (гл. 95–96).
|
Не е трудно да се проследи по полемичните произведения, написани срещу евреите, по-нататъшната история на антисемитизма. През I и II век числеността на юдеите в света превъзхождала значително тази на християните. Но след като през IV век император Константин приел християнството и християнската църква се превърнала в могъща политическа сила, именно тези християни възприели напълно сериозно полемичните нападки на своите предшественици и започнали да действат в съответствие с тях. Юдеят се превърнал в персона нон грата, унищожавали синагогите, конфискували имуществото на юдеите, а самите те били подлагани на нападения от тълпата. Така започнала скръбната история на християнския антисемитизъм.
ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ
Посланието съдържа множество увещания от етичен характер към неназовани читатели, живеещи извън Палестина. Авторът ги нарича „дванадесет колена, които живеят пръснато“. Може да се предположи, че посланието е написано от някой евреин до други евреи (нехристияни), но очевидно не е така. Авторът на посланието нарича себе си „раб на Бога и на Господа Исуса Христа“ (1:1). От тези думи става ясно, че той е християнин и пише за християни. И макар че авторът споменава рядко Исус (само веднъж, 2:1), неговите наставления биха изглеждали познати на всеки човек, който познава християнската традиция. Препоръките по морални въпроси отразяват учението на Христос (Проповедта на планината, например, известна от Евангелието от Матей). Вярващите в Христос не трябва да полагат никакви клетви, например, а е казано: „Нека думата ви бъде: да, да; не, не“ (Яков, 5:12; Матей, 5:33–37). Любовта към ближния се признава за изпълнение на закона на Писанието (Яков, 2:8; Матей, 22:39–40). Богатите трябва да очакват идващото възмездие (Яков, 5:1–6; Матей, 22:39–40).
В същото време някои примери за праведно поведение съвпадат с тези, които могат да се срещнат не в християнските, а в юдейските текстове. Интересно е, че образците за праведност са взети от Юдейската Библия, а не от християнската традиция: това са Авраам (2:21), Раав (2:25), Йов (5:11), Илия (5:17). Затова някои изследователи смятат, че книгата прилича по своя жанр на еврейските назидателни разкази, например на притчите. Но Посланието на Яков не е толкова афористично. А християнството, според тези учени, повлияло само върху детайлите. Има и друго мнение – авторът си е присвоил някакъв юдейски текст, като го християнизирал съвсем малко чрез няколко споменавания на Иисус. По-разпространено е обаче схващането, че авторът е компилирал няколко важни поучения от други съчинения: еврейски притчи и текстове, вдъхновени от учението на Иисус. И така събраните текстове адресирал до християнските общини.
Както ще видим, основната идея на книгата се състои в следното: тези, които вярват (предполага се в Исус), трябва да доказват това с дела (1:22–27, 2:14–26). За такива хора не е достатъчно да се наричат вярващи, те трябва да показват истинността на вярата си чрез своите постъпки и особено чрез делата си спрямо другите хора. Още няколко важни мисли се повтарят многократно в посланието. Една от тях говори за необходимостта да се „обуздава езикът“, тоест човек да внимава с думите си (1:26, 3:1–12). Друга – че богатството е опасно за вярващите (1:9–11, 4:13–17, 5:1–6). Трета – че трябва да се понасят мъжествено страданията (1:2–8, 12–16, 5:7–11). В същото време авторът не говори нищо за поведението на индивида – към края на книгата насочва съветите си към цялата църква: да се молят, да пеят псалми, да помазват болните с елей и да помагат на онези, които са отслабнали във вярата (5:13–16).
Сред основните въпроси остава въпросът за авторството. Авторът нарича себе си Яков, но не е известно за кой точно Яков става дума. Вижда се, че в Новия Завет много хора носят това име. Имало Яков Зеведеев, Яков Алфеев, Яков – баща на Юда, и Яков – брат на Христос. Повечето изследователи стигат до заключението, че авторът не пояснява кой е, защото всички познавали и без това въпросния Яков (както всеки от нас разбира кой се крие зад името Елвис). Това предположение изглежда достоверно, защото авторът не пише за малка християнска община, в която всеки знае кой кой е. Той адресира своето послание до всички християни, пръснати по света. Значи най-вероятно става въпрос за най-известния Яков – брата на Исус.
Почти сигурно е обаче, че братът на Исус не може да е бил автор на посланието. Една от главните причини, които ни карат да мислим така, е, че Яков най-вероятно не е можел да пише.
През последните години редица важни изследвания доказаха напълно обосновано, че мнозинството от хората в древния свят били неграмотни – не можели нито да пишат, нито да четат. Няколко изключително авторитетни изследвания посочиха, че през I в. в Римска Палестина едва 3% от населението можело да чете. От тях повечето хора знаели еврейски (арамейски) и само малка част – гръцки. Съвсем малцина от онези, които можели да четат, умеели и да пишат. Писането на съчинения (стихове, писма, исторически разкази) изисквало дълги години обучение. По правило това ставало на родния език (в дадения случай – арамейски). Да пишат умеели единствено висшите слоеве, богатият елит, населяващ предимно големите градове.
Посланието на Яков е написано на добър гръцки език с използване на изразителни риторични похвати. Но какво знаем за Яков, брата на Христос? Той бил беден селянин, роден в малко галилейско селце , където говорели на арамейски. Малко вероятно е да е знаел изобщо гръцки. Най-вероятно не е ходил на училище, където би могъл да се научи да пише текстове, а още по-съмнително е, че се е научил да прави това на чужд език. Най-вероятно книгата е била написана под псевдоним: нейният автор говорел от името на Яков, без да е Яков.
Но авторът се е опитвал не случайно да увери читателя, че е Яков. Достатъчно е да си припомним, че в Посланието до галатяните се споменават „някои от Яков“, които провокирали спор между Петър и Павел в Антиохия, когато Петър отказал да дели трапеза с неюдеи (защото тази група хора била непреклонна за спазването на юдейските хранителни забрани). Сред ранните християни е съществувало убеждението, че за разлика от апостол Павел, който отказвал спасение на неюдеите въз основа на следването на Закона, именно Яков настоявал за неговото спазване от последователите на Христос.
Мнозина предполагат, че Посланието на Яков е протест срещу учението на Павел за спасението чрез вяра, а не чрез следване на Закона (както Павел твърди в Посланията до римляните и до галатяните). Очевидно е, че авторът на посланието изказва идеи, противоположни на Павловото учение.
„Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата?.. Но искаш ли да разбереш, о, суетни човече, че вярата без дела е мъртва? Авраам, нашият баща, не показа ли праведността си с дела, като възнесе на жертвеника сина си Исаак (15:6)? Виждате ли, че човек става праведник с дела, а не само с вяра?“ (2:14–26)
От времето на Мартин Лутер и Реформацията през XVI в. този откъс се тълкува често като критика на възгледите на апостол Павел. Павел казва, че вярата спасява човека без следване на Закона. Яков твърди, че човекът се спасява не само с вяра, но и с постъпки. И Павел, и Яков цитират „Битие“ (15:6) в подкрепа на своите идеи. Това не може да е просто съвпадение – вероятно Яков е отговарял на Павел.
Но при внимателен прочит става ясно, че Посланието на Яков не е точен отговор на Павел. Павел никога не твърдял, че спасението се корени само във вярата. Той е убеден, че всеки истински вярващ води праведен и благочестив живот. Нещо повече, под думата „вяра“ Павел изглежда разбира вяра в смъртта на Исус. Яков явно влага в нея друго значение – приемане на смъртта на Христос с разум (като бесовете, които вярват в единия Бог, 2:19). И за Яков познаването на истината за Бога и Христос не е достатъчно, за да се спаси човек. Освен това Яков, говорейки за дела, има предвид добри дела, а не „дела по Закона“, както Павел.
Ето защо едва ли Яков спори пряко с Павел, а по-скоро с неговите по-късни тълкуватели. В глава 13 говорихме за Посланието до ефесяните, чийто анонимен автор изостря до краен предел вниманието върху учението на Павел за спасението чрез вяра, твърдейки, че от делата на човека не зависи нищо: спасителна може да бъде единствено Божията благодат чрез вяра в Христос (2:1–10). Възможно е Посланието на Яков да е написано, за да се влезе в спор с някой от привържениците на подобна позиция, иначе казано - то е псевдоепиграф, опониращ на друг псевдоепиграф. Във всеки случай учението на автора е твърде многостранно. Според него Бог не се нуждае от нашите правилни мисли или красиви думи. Вярата трябва да се доказва с дела, защото „вярата без дела е мъртва“.
ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР
Названието „Първо послание на Петър“ се е утвърдило за книгата, написана от името на апостол Петър, която е адресирана до „пришълците“, пръснати из провинциите на Средна Азия – „Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния“ (1:1). Под тези хора, както и в Посланието на Яков, се разбират неюдеите. Очевидно е следователно, че авторът е писал за християни. Темата на посланието е как да бъдеш праведен християнин в този свят.
Авторът нарича своите читатели „пришълци“. Понякога срещаме този термин в древните текстове. Той се употребява по отношение на хора, които живеят в чужда страна, но не са нейни граждани или нямат граждански права (нещо като днешните нерезиденти или дори нелегални мигранти). Такива хора се чувствали откъснати от познатата си среда. Първото послание на Петър говори за отчуждеността от обществото като цяло и за страданията, които тя причинява. Но не бива да се мисли, че посланието е посветено изключително на „пришълците“. Авторът адресира своето съчинение до църквите в различни области и вероятно членовете на тези църкви се намират в различно положение по отношение на гражданството. Най-вероятно той използва думата „пришълци“ като фигура на речта, защото неговите читатели са пришълци във всяко кътче на света, където живеят, тъй като истинският им дом е на небесата. Където и да живеят на земята, те са странници.
Най-важното, което можем да кажем за хората, които водят живот на странници, е, че те страдат много. Авторът на посланието се опитва да им помогне да се справят с това. Думата „страдания“ се среща в тази книга на Новия Завет по-често, отколкото във всяка друга. Дори в много по-дългото Евангелие от Лука или в Деянията тя се среща по-рядко, макар че именно тези книги описват подробно мъките на християните. Дори когато авторът на Първото послание на Петър не обяснява пряко как да се понасят страданията, той говори за това иносказателно. Така например призовава нееднократно да се живее праведен живот, така че другите да смятат християните за безвредни, за хора, които не вършат нищо лошо. Християните трябва да бъдат послушни роби, покорни жени, кротки мъже; те трябва да се подчиняват на властите и да бъдат предани на императора. Това не са само съвети как да се живее праведно. Това са указания как да се избегнат преследванията от подозрителните власти и как да се посрамят хулителите.
Очевидно е, че получателите на това послание са били преследвани заради своята вяра: те са страдали не просто заради житейски несгоди. Авторът обаче не споменава официални гонения, нито че християните са били преследвани от римските власти. Вместо това посочва съществуването на врагове на християнството сред местните жители. Преди бъдещите християни не се отличавали от езичниците по нищо, но след като се кръстили, започнали да се обединяват в свои отделни общини и да следват новите си нравствени принципи, различни от моралните принципи на околните. Семействата им и бившите им приятели били разстроени от това и дори оскърбени (4:3–5). В отговор авторът убеждава своите читатели да не се боят от страданията, защото техният Господ, Исус Христос, е страдал (4:12–13). Християните трябва да следват неговия пример. Но трябва да страдат не заради лошите си постъпки (например за нарушаване на законите), а заради доброто си поведение. Те трябва да живеят честно и праведно и ако страдат заради това, нека бъде така (3:14–17, 4:14–15). Ако обаче страдат заради своето праведно християнско поведение, трябва да бъдат „готови да отговарят винаги на всеки, който иска от вас сметка за вашата надежда, но с кротост и благоговение“. Така християните ще посрамят враговете си (3:15–17). По този начин скептично настроеният свят ще бъде покорен от праведното поведение (3:1). Хората, като виждат праведния живот на християните, ще бъдат посрамени, защото християните не са направили никога нищо лошо (2:11).
|
ЕКСКУРС
Преследване на първите християни
Първото послание на Петър е свързано без съмнение с гоненията срещу християните. Мнозина имат грешна представа за преследването на християните, основана, изглежда, на треторазрядни холивудски филми. Противно на утвърденото мнение, в началото на своята история християнството не било забранена религия. Нещо повече, християните не се криели тогава в катакомбите, за да избегнат гнева на императора. Но кой и защо ги преследвал тогава? И кога римските власти започнали да подкрепят гоненията, превръщайки ги в официални? Ранните християни се сблъсквали понякога с враждебност към себе си (но това било по-скоро изключение). За това знаем благодарение на съчиненията на Павел, Деянията и Първото послание на Петър. Почти във всеки случай първите противници на християните били техните семейства, бившите им приятели и общини. Почти никога опасността не идвала отгоре — от властите. Тъй като ранните християни били евреи, най-вероятно отрицателното отношение към тях се зародило в еврейските общини, където са извършвали своите богослужения. Ако историята на Павел преди да приеме християнството може да служи за пример, причина за първите гонения е била увереността на християните, че Исус е Месията. Повечето евреи отхвърляли рязко християнското мнение, че разпнатият престъпник е всемогъщият Господ. Едва ли и вие самите бихте приели с отворени обятия човек, който влиза във вашия кръг и започва да убеждава всички, че престъпник, екзекутиран преди няколко години на електрическия стол, е всъщност спасителят и че трябва да му се покланяте. Отначало бихте пренебрегнали такъв човек, бихте му се присмели, ако прояви настойчивост. И ако продължи да настоява, това би ви разгневило и биха започнали сериозни проблеми. Същото се случило между ранните християни в техните еврейски общини. Християните изглеждали в очите им нелепи, упорити, глупави и в крайна сметка смутители. Освен това от Първото послание на Петър можем да заключим, че покръстените езичници скъсвали с предишния си живот. Техните бивши приятели и познати намирали това за необяснимо и странно. Но имало и по-сериозен проблем. В глави 1 и 9 говорихме за това, че в езичеството боговете не изисквали твърде много. Нужно било единствено да им се отдава почит. Те не търпели да бъдат забравяни и ако това се случело — пази се. Божествата били смятани за изключително могъщи. Когато върху дадена община се стоварвали нещастия, това често се възприемало като съд от боговете, на които не била отдадена достатъчна почит. Представяте ли си какво е ставало в една община, в която някои членове отказвали категорично да почитат боговете, а след това се случвала катастрофа — земетресение, суша, глад, епидемия? Хората несъмнено мислели, че някой е предизвикал гнева на боговете. И на първо място вината била хвърляна върху онези, които не почитали боговете, тоест върху християните. Изисквало се да се върнат към почитането на боговете. Ако отказвали, трябвало да бъдат принудени. Така започнали гонения срещу християните, за да бъдат заставени да се покланят на богове, които те смятали за бездушни идоли или бесове (евреите ставали рядко обект на преследване, защото тяхната религия, за разлика от християнската, била древна и това им служело за оправдание). Освен всичко друго, християните били смятани за опасни за обществото, защото се обединявали за практикуването на своя култ в малки затворени общини и не служели на своя бог публично. Какво крият? Какво става всъщност на техните богослужения? Вярно ли е, че се целуват помежду си като братя и сестри? Може би се отдават на кръвосмешение? Вярно ли е, че ядат тялото и пият кръвта на свой „син“? Може би убиват и изяждат малки деца? Колкото и безумно да звучало всичко това, такива обвинения достигнали до нас през вековете. Няма съмнение, че мнението за християните в обществото не било най-добро. Така преследването на християните започнало в самите общини. Противно на широко разпространеното мнение, в Римската империя нямало многогодишни гонения, поддържани от римските императори. Масово преследване започнало всъщност едва през 249 г. при император Деций. Преди това подобно нещо нямало. Случвало се някои императори да се обявяват за преследване на християните в една или друга област, но гоненията не достигали съществени мащаби. В разглеждания от нас период — I в. и началото на II в. — само двама императори участвали активно в гоненията срещу християните. През 64 г. това бил Нерон. За това знаем от „Аналите“ на римския историк Тацит, които достигат до 115 г. Според Тацит Нерон искал да промени съществено архитектурния облик на Рим. Но не можел да осъществи своя замисъл, защото градските сгради били в добро състояние. Тогава Нерон наел подпалвачи, за да изгорят по-голямата част от Рим. Те направили това, но пожарът довел собствениците на изгорелите къщи до предсказуемо възмущение. Плъзнали слухове, че за пожара е виновен лично императорът. За да отклони подозренията, Нерон решил да стовари цялата вина върху общината, известна на всички със своята антисоциалност и недоброжелателност — християните. Той събрал всички християни в Рим и ги осъдил публично на мъчителни изтезания и смърт. Важно е да се разберат няколко неща за първото официално преследване на християните от страна на империята. Първо, християнството не било обявено извън закона. Второ, гоненията били ограничени до Рим, а не се случвали повсеместно из цялата империя. Трето, християните били преследвани не заради своята вяра, а за палеж. Те не били виновни за него, но това е друг въпрос. Обвиненията, повдигнати срещу тях, нямали религиозен характер.
|
|
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Друг поглед върху мъченичеството на християните
Повечето достигнали до нас от древността християнски текстове възхваляват мъчениците. Смята се, че християните приемали с готовност смъртта заради вярата си и понасяли мъжествено всякакви изтезания. Така подражавали на Христовите страсти. Но не всички автори от древността споделяли това мнение. От трудовете на много християнски автори знаем за множество примери на отстъпничество в периода на гоненията. Авторът на едно такова съчинение, Тертулиан, напада особено остро някои християнски общини заради критиката им към мъченичеството. Тези общини се опитвали да убедят своите събратя по вяра да не бъдат глупави и да не загиват заради вярата си. Членовете на тези общини смятали, че щом Христос е умрял, на Неговите последователи не им трябва изобщо да правят това лично. За тях всеки, който смята мъченичеството за необходимо, отрича по този начин, че смъртта на Христос е достатъчна за спасението (Тертулиан. „Скорпиак“. I). Явно се получавало така, че тези хора предлагали да се принасят нужните жертви на боговете, в които вярвали останалите жители на държавата, но без при това човек да става отстъпник в душата си. Те смятали, че в крайна сметка Господ ще съди онова, което се случва в душата на човека, и за Него няма значение една толкова дребна постъпка като хвърлянето на шепа тамян върху горящия олтар. Други известни гонения, подкрепени от властите, се случили 50 години по-късно при управлението на император Траян. В глава 11 споменахме вече Плиний, римски управител в една от провинциите на Средна Азия (всъщност Мала Азия – бел. ред.). Той е първият известен езичник, който споменава в своите трудове Исус. Контекстът, в който го прави, говори за проблем, възникнал в неговата общност. Събирането на групи с обществени цели било незаконно и Плиний открил, че християните нарушават това правило, като се събират заедно за практикуване на своя култ. Той научил всичко, което могъл, за тези групи християни и се опитал да ги разпръсне. Нещо повече, Плиний разбрал, че християните не се покланят на езическите богове, включително и на божествения император. Когато при Плиний били доведени християни, той се опитал да ги принуди да се откажат от своята вяра в Христос и да извършат жертвоприношение пред изображението на императора. Онези, които отказали, били екзекутирани. А онези, които направили това, което искал от тях (да хвърлят шепа тамян в огъня на олтара), били освободени. Този случай показва, че принадлежността към християнството не се смятала за престъпление. За престъпления наказвали след извършването им, например за убийство или кражба. Но отреклите се от своята вяра християни били освобождавани. Престъпление било да останеш християнин, а някогашната принадлежност към тази религия не се е разглеждала като злодеяние. В писмо до Траян Плиний разказва как решил проблема с християните, а в своя отговор императорът одобрил действията му. Християните трябвало да бъдат принудени да се покланят на езическите богове. Ако отказват – с тях се разправят сурово. Това гонение било предизвикано отново от вярата на езичниците, че боговете ще се разгневят, ако не им се покланят както подобава. Езичниците не се притеснявали, че християните вярват в своя Бог, не ги вълнувало дори, че смятат Исус за Бог. Това било приемливо за езичниците, стига християните да се покланят и на държавните богове. Ако християните не правели това, можели да навлекат яростта на боговете върху цялата община. Затова и лично християните се оказвали в неприятно положение.
|
В цялото си послание авторът подчертава, че въпреки страданията, неговите читатели християни са избрани хора, на които се е открил нов живот, и затова са истински деца на Господа (1:2–3, 14–19, 2:9). Те са единствените, в които пребивава Бог, и затова са избрани за Неговото достояние (2:4–9). Ето защо не бива да се страхуват от страданията. Напротив, трябва да се радват, ако страдат за правото дело, защото мъченията им ще доведат до спасение в идния свят (1:1–3, 9).
Кой написал тези наставления за християните, търпящи гонения? Смята се, че книгата е написана не от кого да е, а от Петър – ученик на Исус и един от най-близките Му сподвижници. Почти сигурно обаче това не е вярно по същите причини, поради които Посланието на Яков не е могло да бъде написано от Яков, брата на Христос. От новозаветните Евангелия знаем за Петър, че принадлежал към нисшите слоеве на обществото, говорещи арамейски език. Роден е в затънтените краища на Галилея, в малкото градче Капернаум. Той не принадлежал към висшите слоеве на обществото, не бил представител на богатия елит и най-вероятно не е ходил на училище, където в продължение на години да се научи да чете, а след това още дълги години да се научил да пише. Ако Петър знаел изобщо гръцки, надали е можел нещо повече от това да го говори със затруднение. И едва ли е могъл да напише такъв качествен текст като Първото послание на Петър.
Някои учени предполагат, че Петър е продиктувал посланието (може би на Силуан, 5:12). Но съвременните изследвания, посветени на практиката да се диктува в древността и на използването на писари от авторите, показват, че разполагаме с малко доказателства за съществуването на подобни практики. Изобщо не разполагаме със сведения за писари, които са писали под диктовка писма на език, който не е роден за тях, или които са съставяли толкова труден и реторично изискан текст за някой друг, наричащ себе си автор. Същевременно обаче знаем, че голям брой древни текстове са подправени. Хората подписвали често текстовете си с някое известно име, за да може читателите да приемат съчиненията им за сериозни. Изглежда, че имаме работа точно с такъв случай. В книгата се твърди, че това е текст на Петър, макар че е написан всъщност от някой друг, който използвал името на апостола.
Това не е единственият подобен случай. Както ще видим по-нататък, Второто послание на Петър е написано също под псевдоним. Същото може да се каже и за няколко текста, които не са включени в Новия завет: Евангелие от Петър, Послание на Петър до Яков, Послание на Петър до Филип и трите Апокалипсиса, приписвани на Петър. В периода на ранното християнство е съществувало нещо като занаятчийско производство на книги под името на Петър. Първото послание на Петър е първият пример за това. Неизвестен автор разсъждава за мрачното положение на нещата, когато християните страдат за своята вяра. Подписвайки се с името на великия апостол, той пише, за да вдъхне кураж на страдащите, да ги вдъхнови да страдат единствено за право дело и да ги убеди да не губят надежда. Защото, ако не отстъпят от вярата си, ги очаква най-великата награда – спасение в идния свят.
ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР
За Второто послание на Петър се спори по-малко, отколкото за другите новозаветни текстове, написани под псевдоним. Практически всички изследователи са единодушни, че който и да е написал тази книга, това не е Симон Петър. Забележително е, че доколкото ни е известно, никой не знаел за съществуването на посланието в продължение на един век след вероятното му написване. Не е запазено нито едно споменаване на посланието до около 220 г., но не може да се каже, че и след това текстът е бил широко разпространен. По всяка вероятност посланието е било включено в канона само защото църковните отци са приели апостол Петър за негов автор.
Има множество доказателства, че Петър не е автор на тази книга. Немаловажен е фактът, за който стана дума по-рано – апостолът почти със сигурност не е можел да пише. Освен това е очевидно, че авторът е заимствал много от Посланието на Юда (особено за гл. 2). Посланието на Юда е още една книга, написана под псевдоним, за което ще говорим по-нататък. Малко вероятно е един от главните апостоли на ранната църква да е разчитал на чужд текст по въпросите за противопоставянето на лъжливите учители, на което е посветено Посланието на Юда.
Въпреки че авторът на посланието не е Петър, той прави всичко възможно да се представи за него. По това текстът се отличава от Първото послание на Петър. Двете послания на Петър са очевидно написани от различни автори, защото стилът на текстовете се различава съществено. Първото послание „не настоява“, че е написано от Петър, макар че заявява това. Но авторът на Второто послание настоява, че е Петър, като твърди, че е присъствал лично на Планината на Преображението, видял е божествената благодат на Исус и е чул глас от Небето.
Авторът искал да убеди читателите, че е Петър, за да си придаде тежест, която да му позволи да критикува лъжливите учители, на което е посветен текстът. Според автора те се придържали към пагубни ереси. Не знаем в какво са се изразявали тези ереси, както и кои са визирани като лъжливи учители. Известно ни е само, че мнимият Петър имал какво да каже за тях с много недоброжелателен тон. Най-интересното от казаното от него е следното. Неговите противници използвали посланията на Павел, но ги „изопачили за своя гибел, както и останалите Писания“ (3:16). Това любопитно твърдение показва, че авторът на посланието е живял във време, когато посланията на Павел са били не просто широко разпространени; по времето на автора те са били вече обединени и са били смятани за едно цяло с Писанията (Стария завет). Също така цитатът показва, че книгата е била написана най-вероятно след смъртта на Павел. Обикновено посланието се датира към началото на II век, около 120 г., иначе казано - било е написано 60 години след предполагаемата дата на смъртта на Петър.
Авторът напада остро своите противници (християни), особено в глава 2. За съжаление, тези нападки не помагат особено да разберем какви възгледи споделяли неговите опоненти. Но все пак някои неща за техните лъжливи учения стават ясни. Противници на мнимия Петър били „наглите подигравачи“, които не вярвали в скорошния край на света (3:3–4). С други думи, тези хора твърдели, че апокалипсисът няма да настъпи толкова скоро, и се присмивали на християни като автора, които поддържали друго, недоказуемо мнение.
Авторът твърди, че въпреки подигравките на „присмехулниците“, краят на света без съмнение ще настъпи скоро. Ако пък се забави, читателите му трябва да си спомнят, че за Бога времето тече по различен начин, отколкото за хората, защото „за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден“ (3:8). Това би могло да означава, че дори краят на света да не е настъпил вече 6 хиляди години, все пак предстои в близкото бъдеще.
|
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Петър, пушената риба тон и летящият еретик
Най-интересният апокриф, разказващ за апостол Петър, се нарича „Деяния на Петър“. В този текст се разказва за различни сблъсъци между Петър и Симон Влъхвата (вж. Деян. 8:14–24). Апостолът надделява над влъхвата, като призовава на помощ Господната сила. Вижте този забавен откъс, в който Петър доказва боговдъхновеността на своето послание, възкресявайки мъртва риба тон. „Но Петър се обърна и видя на прозореца да виси пушена риба тон. Той я взе и каза на хората: „Ако сега заплува като риба, ще повярвате ли в Този, когото проповядвам?“ И всички казаха в един глас: „Да, ще ти повярваме“. Наблизо имаше езерце, затова Петър каза: „В името на Исус Христос, в когото все още не са повярвали [каза го на рибата тон], оживей пред тях и заплувай като риба!“ И той хвърли рибата в езерцето, а тя оживя и заплува. И хората видяха това. Петър я накара да плува не само през този час, за да не нарекат случилото се илюзия, и рибата продължаваше да плува и привлече тълпи от различни места, на които беше показано, че една пушена риба тон може да оживее. Хората започнаха да ѝ хвърлят хляб и тя изяждаше всичко. И когато хората видяха това, мнозина последваха Петър и повярваха в Господа“ (Деяния на Петър, 13). В решаващия двубой между влъхвата еретик (Симон Влъхвата) и Божия човек (Петър), влъхвата използвал своите способности, за да подскочи във въздуха и да полети като птица над хълмовете и храмовете на Рим. За да не загуби от него, Петър помолил Господа да порази еретика във въздуха. Господ се вслушал в молбата му, за разочарование на влъхвата. Неподготвен за подобно рязко падане, той се ударил в земята и счупил крака си на три места. Тълпата, която видяла всичко случило се, го пребила с камъни като злодей. Така истинският ученик на Господа възтържествувал над своя враг, проповедник на ерес.
|
Авторът твърди, че краят на света няма да настъпи, преди всеки човек да получи време да се покае и да се обърне към истината. Но Страшният съд ще се състои при всички положения и ще дойде незабелязано, „като крадец“ (3:9). Неотвратимостта на този ден трябва да подтиква хората към свят живот в очакване на разрушаването на този свят и идването на новия век (3:11–12).
ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН
Тези послания получили това название, защото ранните църковни отци смятали, че са написани от същия човек, който е автор на четвъртото Евангелие. Те били убедени, че това е не друг, а Йоан Зеведеев, един от учениците на Исус. Почти сигурно е, че този апостол не е писал посланията, защото, подобно на своя събрат по вяра бедния селянин от арамейски произход Петър, Йоан Зеведеев най-вероятно не е можел да пише. Това дава основание да се предполага, че който и да е авторът на тези послания, той не е същият човек, написал Евангелието от Йоан, макар че авторите на посланията и на Евангелието да споделят някои богословски убеждения и да засягат едни и същи въпроси.
За книгите се е утвърдило названието Послания, което е коректно за втория и третия текст, всеки от които заема не повече от страница, и по този начин са най-кратките книги в Новия завет. Второто послание на Йоан е написано от някого, който нарича себе си „старец“, до една загадъчна личност, наричана „избраната госпожа“. По-късно в същото послание авторът престава да се обръща към госпожата и насочва думите си към група хора (използва „вие“ в множествено число, като се започне от 6-и стих). Повечето изследователи обясняват тази промяна по следния начин: под „госпожа“ авторът има предвид християнската община, църквата, към която се обръща. Третото послание на Йоан прилича много на Второто, така че най-вероятно са написани от един и същи автор. Стилът на писане е сходен, много теми се припокриват, а авторът отново нарича себе си „старец“. Третото послание обаче е адресирано не до цяла община от вярващи, а до човек на име Гай, когото авторът подкрепя в спор, възникнал в неговата община.
По-обширното Първо послание на Йоан едва ли може да се характеризира като послание: в текста не се срещат имената на автора и на получателя; липсват и другите характерни елементи на писмо. Тази книга прилича по-скоро на есе или на нещо като отворено писмо, написано до общност от вярващи. В много отношения текстът е сходен с Второто и Третото послание, така че те най-вероятно имат един и същи автор. Историческият контекст на посланието дава основание да се предположи, че авторът е живял след написването на Евангелието от Йоан. Стилът на посланията и на Евангелието се различава значително, така че най-вероятно текстовете са написани от двама различни автори, живели в една и съща община.
Най-ясно историческата ситуация, вдъхновила автора, е изразена в Първото послание на Йоан. Според 1 Йоан 2:19 в общината настъпил разкол – част от религиозната общност поискала да основе своя община.
„Те излязоха от нас, но не бяха наши; защото, ако бяха наши, щяха да останат с нас; но излязоха, за да стане явно, че не всички са наши.“
От цитираните думи се вижда, че разделението не преминало гладко и било съпроводено с богословски спорове. Авторът нарича напусналите общината „лъжци“ и „антихристи“ (буквално: хора, които са против Христос). За останалите в общността мнимият Йоан пише, че „знаят всичко“.
Кои били тези отцепници, чието напускане предизвикало такъв фурор? Авторът посочва, че отричали, че „Исус е Христос“. На пръв поглед няма причини да не вярваме на това твърдение, но всъщност то не може да означава, че отцепниците не признавали Исус за юдейския Месия. Те живели дълго време в рамките на християнската общност и били християни до разделението. Насока за техните нови възгледи се намира в 1 Йоан 4:2–3, където отказват да изповядат „Исус Христос, дошъл в плът“. Същото твърдение срещаме и във 2 Йоан 1:7. Това е достатъчно, за да си съставим представа за случилото се.
По-рано в тази глава говорихме за учението на Маркион. То се състояло в това, че според него Исус не е пратеник на жестокия юдейски Бог, който създал света, а на друг Бог, превъзхождащ първия във всичко. Тогава не говорихме за това какво мислел Маркион за Христос. Според него, тъй като Христос не е изпратен от създателя, не може да бъде създание. С други думи, Исус не може да бъде същество от плът и кръв. Той е духовна същност, която няма никакво отношение към нашия свят. Но защо в такъв случай изглежда на хората материален? Според Маркион Исус само изглежда като човек. В действителност Той няма тяло – това е само привидност.
Маркион не е единственият, който се придържал към това мнение. Богословите наричат това разбиране за Христос докетизъм (от гръцкия глагол „изглеждам“). Някои гностици също твърдели, че тялото на Христос само изглеждало истинско. Този подход очевидно продължил да се развива в рамките на общината на Йоан. Отделилата се група не изповядвала Исус, „дошъл в плът“. С други думи, не вярвали, че Исус е имал тяло. И именно в този смисъл отричали Христос. По-точно казано, не вярвали, че Христос се е въплътил в живия човек Исус.
Защо някои не вярвали във въплъщението на Христос? Това е свързано с факта, че с времето християните променили възгледа си за Исус, смятайки Го не само за юдейския Месия, но, в известен смисъл, и за самия Бог. Развитието на този подход виждаме в Евангелието от Йоан. В някои стихове Исус прилича на обикновен човек (например 1:35–42). В други пък е представен като божествена същност (1:1–18). С течение на времето представите на членовете в общината на Йоан се развивали. Те започнали да смятат Исус не просто за божествен, тоест за въплъщение на Бога на земята. Вече Го смятали за истински Бог. Но истинският Бог не може да бъде едновременно и човек. Защо в такъв случай прилича на човек? Това е само мираж. Така докетизмът се развил в общината на Йоан. Членовете на тази община не са маркионити, нито гностици, ученията на двете групи се различават, но възгледите им за същността на Христос били еднакви. Тази част от християнската община на Йоан, която подкрепяла докетистките представи за Христос, смятала учението на останалата част от своето общество за неприемливо. Затова си тръгнали и основали своя общност, която може би се трансформирала по-късно в секта с гностически уклон. Авторът на Посланията на Йоан критикува тези отстъпници и техните възгледи, твърдейки, че Христос бил същество от плът и кръв, дори ако същевременно бил в някакъв смисъл и Бог.
Именно затова авторът на Първото послание на Йоан започва тази книга по начина, по който го прави – твърдейки, че видял и чул „Словото на живота“ (разбирай Христос), и могъл да се докосне до Него, когато се въплътило на земята. Христос е истинско, осезаемо същество. В противен случай не би имал плът и кръв и не би могъл да пролее кръвта Си за изкупление на греховете на другите. Затова авторът подчертава силно, че именно кръвта на Христос изкупила греховете, защото Той е принесъл истинска човешка жертва (1:7, 2:2, 4:10).
За автора групата, напуснала общината, не само имала неправилни възгледи. Нейните членове върели и аморални постъпки. Те не спазвали Божиите заповеди (2:4), не обичали своите братя по вяра, както е редно (2:9–11, 4:20), и грешели, като отричали това (1:6–10). Възможно е авторът да свързва моралното падение на групата с нейни богословски грешки. Ако не отдават нужното значение на съществуването на Христос в плът, то може би за тях няма значение и собственото им съществуване. Затова не се интересуват вече от изпълнението на Божиите заповеди и от проявата на любов към своите събратя. Това обяснява защо в своите послания авторът подчертава необходимостта да се спазват Божиите заповеди и да има взаимна обич, което да се противопостави на омразните докетисти, напуснали общината.
ПОСЛАНИЕ НА ЮДА
Краткото, състоящо се само от една глава Послание на Юда, е подписано с името „Юда, брат на Яков“ (1:1). Обикновено носителят на често срещано име уточнява кой е чрез името на баща си. Посочването на брат вместо това показва, че авторът е имал несъмнено много известен брат. Както вече видяхме по-рано, Исус е имал братя на име Юда и Яков. Яков е по-известен, защото след възкресението на Христос бил водач на Ерусалимската църква. Авторът на посланието се нарича негов брат. Подразбира се, че по този начин нарича себе си и брат на Христос. Но както и в случая с Яков, Петър и Йоан, нямаме основание да смятаме, че истинският Юда е можел да пише, още повече на добър гръцки език. Подобно на останалите изброени, той принадлежал към низшите слоеве на обществото, бил обикновен занаятчия без образование и говорел на арамейски. Разбира се, не е могъл да получи сериозно образование, а още повече да овладее втори език до такава степен, че да пише качествени текстове на него. Поради това Посланието на Юда е най-вероятно псевдоепиграф.
|
ЕКСКУРС
Ортодоксията и ереста в ранното християнство
Някои от съборните послания, както видяхме, засягат по един или друг начин темата за лъжеучителството. Това ни води до въпроса за взаимоотношенията между ортодоксията и ереста в ранното християнство (скоро ще дам определения на тези термини). Християнството се отличавало съществено от другите религии на Древния свят, защото предметът на вярата в него имал огромно значение. Както говорихме вече по-рано, в езическите религии вярванията играели малка роля. Много по-голямо значение имало там как се отдава почит на боговете, като се принасят жертви и се отправят молитви. За християните всичко било различно. За тях имало само един Бог, а Исус е Негов Син, Който ни дал единствения път за спасение. Ако вярваш неправилно, си обречен. Но различните християни и християнски общини вярвали в различни неща, с което сме се сблъсквали вече неведнъж. Противниците на Павел, галатяните, твърдели, че е необходимо да се спазва Юдейският закон, за да бъдеш последовател на Исус. Същото мнение подкрепяли и някои по-късни юдействащи християни като ебионитите. Те се придържали към краен монотеизъм: има само един Бог. В резултат от това много от тях стигали до заключението, че Исус не може да бъде Бог. В противен случай би имало двама Богове, а не един. Противоположно учение предлагал Маркион, който смятал, че има двама Богове, а Исус бил до такава степен Бог, че изобщо не бил човек. Но какъв бил наистина? Човек ли бил, но не и Бог? Или Бог, но не и човек? А Бог един ли е все пак, или са двама? Имало и гностици, които вярвали не в един или двама богове, а в цяло множество. Те вярвали също, че този свят не е сътворен от висшето божество, а се появил в резултат от космическа катастрофа, случила се по вина на низши божества, и че този свят е затвор за божествените искри. Защо тези, които се придържали към разнообразни мнения, не можели да прочетат просто Новия завет и да разберат, че не са прави? Отговорът е очевиден: Новият завет не съществувал. Книгите, които в крайна сметка съставили Новия завет, били подбрани в резултат от тези спорове и събрани в свещения канон на църковните отци, които се опитвали да се борят с всички, изповядващи посочените различни вярвания (както и много други). Църковните отци твърдели, че всички посочени общини се заблуждават в една или друга степен. В същото време членовете на въпросните общини уверявали, че именно църковните отци са разбрали всичко погрешно, а техните възгледи водят началото си от Исус и Неговите ученици. И също имали текстове, които можели да го докажат – евангелия, които представяли ученията на гностиците, маркионитите и ебионитите, и били подписани с имената на апостолите. Откъде знаем, че всички тези учения са погрешни, а църковните отци били прави? В какво трябва да се вярва е в крайна сметка безспорно теологичен въпрос. А в тази книга не съм си поставял теологична цел да ви обяснявам в какво трябва да се вярва. Целта ми е, както писах в глава 1, да покажа как Библията може да се разбира от гледна точка на историята и литературата. Какво можем да кажем тогава за историческите взаимоотношения между различните подходи към християнството? Обикновено за това се говори като за взаимоотношения между ереста и ортодоксията в ранната църква. Термините се нуждаят от обяснение. Буквално „ортодоксия“ означава „правилно учение“, а „ерес“ – „избор“ (избор да не се вярва в правилното учение). Подобно разбиране на термините създава проблем за историците, защото историята не може да ни покаже колко са били боговете: един, двама или тридесет и шест. Това е въпрос към теолозите, а не към историците. Но историците могат да изследват историята на християнството и да кажат къде и кога кои възгледи са били основни и кои са надделели над останалите. Изследователите наричат ортодоксия учението на победителите в теологичните диспути не защото правотата им е безспорна, а защото точно тези хора победили и решили в какво да вярват християните. Ученията на победените (маркионити, гностици, ебионити и т.н.) се наричат ерес не защото били грешни. Наричат ги ерес, защото за заблудени ги смятали онези, чието учение привлякло в крайна сметка мнозинството от вярващите. Как се оформили исторически взаимоотношенията между ортодоксията и ереста? За по-голямата част от християнската история тези взаимоотношения описал първият голям историк на ранното християнство Евсевий. Евсевий, един от църковните отци, живял през IV в., написал десеттомен труд със заглавие „История на християнската църква“. Съчинението обхваща периода от времето на Исус до дните на Евсевий, тоест до началото на IV в. В текста се разглеждат множеството разновидности на християнската доктрина, съществували през първите векове от съществуването на християнската църква. Относно това разнообразие Евсевий се придържа към много ясно мнение. Той бил член на „ортодоксалната“ църква, която победила в диспутите. Затова Евсевий е убеден, че учението, признато за ортодоксално, било винаги доминираща доктрина на мнозинството и било винаги истинно. Исус проповядвал на Своите ученици „ортодоксалното“ учение. Те го предали на своите ученици, а те от своя страна на своите приемници и това предаване от поколение на поколение продължило 300 години. Ортодоксалното учение се състои в следното: има само един Бог; Исус, Неговият Син, съчетава пълноценно в Себе Си човешка и божествена природа; светът е създаден от истинския Бог; Юдейските писания са предсказали пришествието на Исус в света и т.н. Според Евсевий ересите възникнали тогава, когато в църкват проникнали упорити, подли и вдъхновени от дявола хора, които се опитали да изопачат нейното учение. Така било с юдействащите християни, с Маркион, с различните основоположници на гностицизма и много други. Но ортодоксията е истинското учение, което доминирало от самото начало. С „евсевианския“ подход към ереста и ортодоксията хората били съгласни в продължение на много векове, защото привържениците на доминиращото учение смазали онези, които се придържали към други възгледи, до времето, когато Рим приел християнството. За хората нямало нищо изненадващо в това, че техните теологични възгледи са преобладавали винаги и са били истински християнски още от самото зараждане на религията. Повечето хора в наше време също мислят по същия начин. Но изследователите се съмняват, че подобен опростен подход към взаимоотношенията между ортодоксията и ереста е коректен. През 1934 г. изтъкнатият германски изследовател Валтер Бауер написал важната книга „Ортодоксията и ереста в ранното християнство“. В нея поставил под съмнение възгледите на Евсевий и предложил различен подход. Според Бауер, ако се съди по изворите, най-ранната доктрина сред по-голямата част от християнския свят била обявена по-късно за ерес. Например в някои области на Сирия и Мала Азия най-ранното християнско учение било учението на Маркион, в Египет – гностицизмът и т.н. Членовете на тези общини се опитвали да привлекат колкото се може повече новопокръстени и да дадат решителен отпор на своите опоненти. Но именно онази форма на християнството, която била възприета в Рим, постигнала най-голям успех в опитите си да надделее над останалите. Католическата (тоест вселенската) църква била резултат от тази борба. И в крайна сметка се превърнала в Римокатолическа църква. През последните 80 години по тази тема са направени множество изследвания. Никой не смята, че Бауер е напълно прав. Изглежда, че грешил в много детайли. Но последните открития, като споменатата в 11-а глава библиотека от Наг Хамади, потвърждават, че основните тези на Бауер са очевидно верни. Ранното християнство било разнородно. В различните региони имало множество различни убеждения. Привържениците на всяко от тези убеждения смятали, че са прави и че именно тяхното учение са проповядвали Исус и апостолите. В крайна сметка надделяла една-единствена доктрина. Когато това станало, нейните последователи нарекли своето учение ортодоксално, а за другите доктрини заявили, че били еретични от самото начало. Впоследствие пренаписали историята на спора, за да изглежда така, сякаш техните убеждения са били винаги споделяни от мнозинството (именно в такъв дух писал и Евсевий). Повече от представителите на другите течения ортодоксите настоявали за важността на йерархията на духовенството, която би позволила да ръководят и да казват на хората в какво да вярват (това се вижда от Пастирските послания). Те изисквали единна форма на вероизповедание, която да въплъщава техните теологични убеждения (в наши дни например мнозина се придържат към два символа на вярата – Апостолския и Никейския). Освен това утвърдили библейския канон – книгите, за които се смятало, че са написани от апостолите, и които са потвърждавали възгледите, наречени ортодоксални (по-подробно за това в гл. 15). |
В книгата се говори за лъжеучители, които проникнали в християнската община (1:3–4). Авторът твърди, че отхвърлили Христос, но не е ясно как е възможно това, след като лъжеучителите принадлежали към християнската църква. Възможно е авторът, подобно на автора на Посланията на Йоан, да е смятал, че всеки, който вярва в нещо съществено различно от него, не е истински християнин.
Повечето нападки на автора са свързани с разпътството на лъжеучителите и неправедния им начин на живот. Те се държат като „безсловесни животни“ (1:10), „нечестиви [са] във всичките си дела“ (1:15), те са „роптатели, ... чиито уста говорят надути думи; и са лицеприемци заради облага“ (1:16). Те „блудстват и налитат на друга плът“ (1:5–7) като жителите на Содом и Гомора. От тези нападки е трудно да се разбере какво учение са проповядвали тези хора: в обвиненията не се казва почти нищо по същество. Казва се само, че са „безводни облаци, от ветрове разнасяни; есенни дървета, безплодни, дваж умрели, изкоренени; свирепи морски вълни, които изхвърлят своите срамотии; блуждаещи звезди, за които е запазен мракът на тъмнината навеки“ (1:12–13).
Във всеки случай авторът усеща, че от тези хора, „които нямат дух“, произтича опасност за неговата община. Лъжеучителите, според него, трябва да разберат какво се случва с онези, които се противопоставят на Господа и отклоняват от пътя Неговите хора. За такива е опасно да се изправят пред Божия съд, където те, „подложени на наказанието на вечния огън“, ще бъдат „дадени за пример“ (1:7).
Невъзможно е да се установи кога точно е написана книгата. Изследователите я датират приблизително към края на I век.
(Следва)
