Библиотека на Павел Николов: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА / ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„Ти ще чуеш, че аз съм страдал, но аз не съм страдал“.

„Деяния на Йоан“, 101, 6

„Те не го убили и не го разпънали, само им се сторило така“.

Коран, Сура 4, 157

„Каква просташка екзекуция? Но кажи ми, моля те, че не се е случила! Моля те, кажи, нали не се е случила?“

Михаил Булгаков, „Майсторът и Маргарита“

УВОД

Книгата „Хилядоликият Христос: историческо разследване“ е продължение на книгата „Исус: историческо разследване“ и първоначално двете книги бяха една – опит за биография на историческия Исус и история на ранните му последователи.

В първата книга се опитахме да докажем, че проповедта на Исус не се е отличавала по нищо от проповедите на другите юдейски фанатици по онова време и, плюс това, че е той е оглавявал значителна част от тях и е принадлежал към цяла редица Месии от рода на Давид, които се сменяли като ръководители на движението.

Първата теза – тезата, че историческият Исус не е бил пророк на мира, прошката и любовта – не е нещо съвсем ново поне от времето на Роберт Айслер и Самюел Брендън. Втората, за значителността на Исус, се среща много по-рядко, но с нея можете да се запознаете например във фундаменталното изследване на Роберт Айзенман „Яков, братът на Исус“.

В резултат втората книга се оказа посветена на отговора на следния прост въпрос: защо последователите на Исус са победили? По света е имало множество мегаломани, обещаващи на своите привърженици световна власт – от един буржски разбойник, който се обявил за Христос през 591 г., до живия бог Млимо, който по време на втората война между англичаните и матабеле се хвалел, че може да превръща куршумите на белите във вода, а снарядите им – в орехови черупки. Мистици, разбойници и терористи, чието обкръжение ги смятало за богове, са предостатъчни в човешката история, но нито един от тези прекрасни хора не станал основател на световна религия.

Как е успял да направи това Исус?

Заради отговора на този въпрос книгата „Хилядата лица на Исус: историческо разследване“ – малко неочаквано за автора – се оказа посветена, почти изцяло, на гностичните християнства.

„Гносис“ на гръцки означава „знание“.

Думата „знание“ – „гносис“ на гръцки, „мандай“ (מַנְדַּע) на арамейски и „манда“ (מַדָּע) или „яда“ (ידע) на иврит – била една от ключовите думи в революционния речник на ранния юдейски миленаризъм. При това винаги се имало предвид тайно знание. Знание за бога. Знание, позволяващо на човека да стане безсмъртен и даже бог.

Тази дума била много популярна в Кумран. Именно „знанието... скрито от цялата плът“ (IQS XI, 6) позволявало на членовете на кумранската секта да отиват на небето и „да участват в съвета на чистите богове (елим) и на всички, които притежават вечното знание“ (4Q286 Fr.7ai). Гносисът бил цел в живота на загадъчната египетска секта на терапевтите, „усъвършенстващи знанието“ в уединени манастериони [1]. А потомците на почитателите на Йоан Предтеча, и сега живеещи сред пясъците на Ирак, се наричат до ден днешен „мандеи“, което в превод от арамейски на гръцки ще рече „гностици“.

Гносисът бил ключов термин и за ранните гръцкоговорещи християни. Именно гносис обещал Исус на своите ученици в Евангелието от Йоан и именно притежател на гносиса наричал себе си.

„Отче праведни, светът не Те е познал, но Аз Те познах (έγνων); и тия познаха, че Ти си Ме пратил“ (Йоан, 17:25). „Дадох им да знаят Твоето име, и ще им давам да знаят (γνωρίσω)...“ (Йоан, 17:26).

Учениците на апостол Павел, също като обитателите на Кумран, притежавали знание (γνωσις) (1 Коринтяни, 8:1) и нараствали в познанието на Бога (Колосяни, 3:10). Именно познание на истината обещавало Посланието до евреите (Евреи, 10:26). Текстовете, написани от името на апостол Петър, препоръчвали на мъжете да живеят с жените си “според знанието“ (1 Петър, 3:7) и да покажат „в добродетелта гносис и в гносиса въздържание“ (2 Петър, 1:5–6).

Но през 180-те години – иначе казано, значително по-късно от времето, когато са били написани всичките тези канонични текстове на Новия завет – Ириней, един от бащите на църквата и епископ на Лион, написал текст, който се нарича "Опровержение и победа над лъжливия гносис", познат също като „Срещу ересите“.

Думата „гносис“ не случайно съответствала в това название на думата „ерес“.

Терминът „ерес“ не съществувал до появата на християнството. Имало гръцка дума „ейресис“. Но тя означавала просто „избор“ или „школа, направление“. „Ерес“ е едно от понятията, които ни подарил християнският новговор.

Работата е в това, че на глупавите езичници не им идвало на ум, че може да се вярва в бога неправилно. Жреците на Зевс Ботей никога не наричали „побеснели псета“ жреците на Зевс Касиос. А жреците на Афродита не призовавали императорите да екзекутират жреците на Аполон.

Не такъв бил случаят с религията на доброто и мира, чиито привърженици притежавали абсолютната истина. Там от време на време се появявали ужасни богохулници, които разбирали истината неправилно, и на добрите християни, които обичали враговете си, им се налагало да припомнят на тези неприятни на бога кучета, че ако не се разкаят, ще се пекат върху нажежени плочи в ада не по-зле от езичниците. „Но ако и сами ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет“ (Галатяни, 1:8) – пише апостол Павел.

Тук трябва да направим малко отстъпление и да припомним, че през I-V в. общините на последователите на Исус били извънредно разнообразни. Далеч не всички от тези последователи принадлежали към общината, чиито догми станали по-нататък държавна религия на Римската империя. Нещо повече, далеч не всички от тях се наричали християни! Общините на последователите на Исус се различавали и по ритуали, и по диета, и по теология.

Мнозина от последователите на Исус спазвали строго юдейския закон. Те употребявали само с кашерна храна. В други общини, напротив, учели, че може да се яде всичко. Така постъпвали например последователите на апостол Павел. „Всичко, що се продава на пазара, яжте без да ви тревожи съвестта“ (1 Коринтяни, 10:25).

Имало и трети вариант – да се яде всичко освен месо, предназначено за жертва на езическите богове (а това на практика било всяко месо, което се продавало на пазара). Победилата църква се придържала именно към този вариант. Тя не подкрепила варианта на Павел, и на тези, които употребяват идоложертвено, бащите на църквата обещавали, че, като нечестиви еретици, ще се пекат в ада върху нажежени плочи.

Християнските общини се различавали по отношението си към календара. У едни, като у евреите, календарът бил лунен. У други, като у обитателите на Кумран – слънчев.

Общините се различавали по ритуала на причастяването. Някои общини се причастявали с кръвта и плътта на Христос, иначе казано – с вино и хляб. Този вариант явно води началото си от апостол Павел, който заявил, че Христос му е разказал лично, че е причастил своите ученици по време на Тайната вечеря именно по този начин (1 Коринтяни, 11:23).

Но други братя во Христе явно не знаели за срещата на Павел и Христос на третото небе и се причастявали с хляб и вода, която еретична заблуда била, разбира се, достатъчна, за да ги обрече на вечно проклятие.

Нещо повече! Някои не употребявали и хляб, а само плодове, както например общината на елхасаитите, в която се родил основателят на манихейството, пророк Мани.

А някои общини смятали, че по време на Тайната вечеря изобщо не е имало никакво причастие. Вместо това по време на Тайната вечеря Исус научил своите поклонници на екстатичен танц: те заставали в кръг и танцували под звуците на гностичен химн, който бил популярен сред присцилианците още през IV в., за което ги изгаряли на клада. (Присцилианците били първите еретици, изгаряни на клада).

И, разбира се, те имали различно отношение към теологията.

Крайъгълен камък на учението на общината, към която принадлежал Ириней Лионски, било твърдението, че Исус, Божият син, се е принесъл в жертва за греховете на човечеството. Той умрял физически и възкръснал физически.

Но огромно количество последователи на Месията Исус смятали, че той не е умирал. Те били, между другото, тези, „които се наричали лъжливо гностици“ [2].

Носителите на лъжливия гносис смятали, че Исус е посланик на Истинския Бог, надсветовен дух, който никога не е имал тленна плът – не е умирал и не е възкръсвал. Те не допускали, че е дошъл да изкупи първородния грях. И мислели, че Христос е дошъл да даде на хората знание и това било знанието как да станат богове.

Освен това тези еретици считали, че нашият, вещественият свят, е недостоен за спасение. Те не намирали, че светът трябва да бъде спасяван. И твърдели, че трябва да има спасение от света. Те смятали, че хората могат да видят бога, да станат богове, да хвърлят от себе си смъртните одежди (иначе казано – плътта) и да придобият блещукащи ефирни тела на ангели. „Видиш ли Христос, ще станеш Христос“ – учели гностиците [3].

Някои от тях вярвали, че Христос – световният дух – просто е приел облика на човек. Някои, напротив, мислели, че е облякъл тялото на човека Исус като риза и че може да влезе по същия начин и в техните тела.

Тази позиция противоречала рязко на позицията на победилата църква, според която Исус Христос дошъл в плът, възкресението било напълно физически процес, а бъдещото Царство Божие имало като своя съставка съвсем осезаемо материално изобилие.

„Който казва, че няма нито Възкресение, нито Съд, е първенец на Сатаната“ – предупреждавал сурово през 160-те години Поликарп, епископът на Смирна [4].

Това неимоверно разнообразие от общини, вярващи в Исус, създава пред нас съвсем очевидни трудности. Като се започне от XIX в., в класическата библеистика било прието това, което можем да наречем теория за „малкия ручей“. Според тази теория Исус Христос бил неизвестен никому проповедник на мира и любовта, разпънат по грешка от римляните в препълнената с религиозни терористи провинция Юдея.

Смъртта му преминала съвсем незабелязано, но с течение на времето малкият ручей на доброто и любовта, проповядвани от него, се превърнал в могъща река, която помела в пропастта на забвението езическата античност с всичките ѝ богове и статуи.

Очевидно е, че самото това огромно разнообразие от общини, вярващи в Исус и съществуващи както извън пределите, така и в пределите на империята, противоречи на тезата за „малкия ручей“. Един „малък ручей“ не би могъл да има към II в. подобно количество мутации.

Освен това тази теза поставя под въпрос още едно често срещано твърдение, а именно, че християнството е възтържествувало заради своето уникално послание за Божия Син, който слязъл на земята, проповядвал любов и прошка и позволил да бъде разпънат за греховете на човечеството. Защото съвсем не всички общини изповядвали това послание! И ако някой представлявал „малък ручей“ на фона на безбрежния еретичен океан, това била именно победилата църква.

Както вече казахме, ересите в християнството били много. Може да се каже, че целия период от II до IV век бащите на църквата прекарали в непрестанна борба с ересите, точно така, както сталинското НКВД се борело непрекъснато с враговете на народа. И точно така, като в случая с враговете на народа, колкото повече църквата се борела с тях, толкова повече ставали.

Ириней Лионски преброява през 180-те години еретиците: Валентин, Птоломей, Коловрас, някой си Марк, от когото водят началото си маркосианите, Симон Влъхвата, Менандър, Сатурнин, Василид, Керинт, Николай, Ебион, Кердон, Маркион и Татиан, а също така офитите, каинитите и варвеолитите, в крайна сметка седемнадесет позиции.

След половин век Иполит Римски пресмята вече няколко десетки, включвайки между другото и еретиците Аристотел и Платон. А старателният Епифаний от Саламис, който създава през V в. фундаменталното произведение със заглавие „Панарион“, което ще рече „ковчеже с лекарства“, определя, че са вече осемдесет.

Делото за разкриване на ересите се усложнявало от това, че църквата – тънък мост на спасението, хвърлен над бушуващата бездна от ереси – била принудена, меко казано, да маневрира.

Например един от основоположниците на църковната ортодоксия, Юстин Мъченик, предшественик на Ириней, бил страшно недоволен от еретика Маркион, който смятал, че душите са безсмъртни и веднага след смъртта отиват на небето. Юстин даже отказвал да смята тези, които мислят така, за християни.

„Ако се срещнете с такива хора, които... не признават възкресението на мъртвите и мислят, че душите им веднага след смъртта отиват на небето, не ги смятайте за християни“ – предупреждава Юстин [5]. Той, подобно на Ириней, смята, че Божието Царство ще има напълно плътски характер и че мъчениците ще царстват „в същия вид, в който са получили плодовете на своето страдание и са били умъртвени“ [6].

Но вместо на еретици понякога се налагало да се възразява и на римски префекти, у които подобно описание на Божието Царство пораждало съвсем разбираеми опасения. И тогава същият Юстин Мъченик, който току-що е отказал да смята за християни тези, които не вярват във физическото възкресение на мъртвите, изведнъж представя пред императора напълно гностични позиции. „Когато чувате, че очакваме царство, напразно предполагате, че говорим за някакво човешко царство“ – уверявал той [7].

Нещо по-лошо, не всички гностици твърдели, че Божието Царство ще бъде непременно на друг свят! Например богохулникът Керинт, който живял в края на I век, твърдял, че Божието Царство ще бъде именно на този свят. Физическият свят, смятал той, ще бъде преобразен от Второто пришествие на Христос.

Накратко казано, Коринт вярвал именно в това, което било написано в Евангелието от Йоан в края на I век (чийто автор, според мнението на презвитер Гай, е Керинт). И въпреки това Керинт бил гностик и ужасен еретик, а Евангелието от Йоан било част от Свещеното писание.

Прибавете към всичко и факта, че доктрината на самата църква се променяла непрекъснато и това, което било истинска ортодоксия през II век – като отричането от Юстин Мъченик на безсмъртието на душата – към V век можело да се окаже съвършена ерес. Вярващите, за да не попаднат в ада, трябвало да де съобразяват с линията на партията, а все по-нови и по-нови преписвачи редактирали постоянно Евангелието, както в „1984“ на Оруел редактират вестниците със задна дата.

С една дума казано, ереста дебнела вярващите навсякъде и винаги и даже авторът, с покой предаден на земята като баща на църквата и мъченик, можел да бъде освиркан и покрит с позор от следващото поколение като най-зъл еретик. Можем само да си представим колко тежко се отразявало това върху посмъртното му съществуване: защото след всеки пореден църковен събор нещастниците били прогонвани от небето, където блаженствали с венци на главите и седнали на тронове, в ада, където ги жарели на нажежени плочи.

Не е трудно да видим от всичко казано по-горе, че да се определи точно какво именно означава „гностицизъм“, е много трудно. Затова ние коварно ще използваме тази дума в двояк смисъл. Първо, ще смятаме уверено за „гностични“ всички късни текстове, които са били преследвани като „лъжлив гносис“ от църквата. В този смисъл ще се доверяваме напълно на бдителните бащи на църквата, безпогрешно изобличаващи заговорите и в най-потайните кътчета. Ако текстът е бил изгарян или забраняван като гностичен, значи и ние ще го смятаме за такъв.

Второ, ще говорим за „протогностицизъм“ или за „гностични елементи“ в текстове, чието създаване предшества разделението между „ортодоксите“ и „гностиците“, а понякога даже предшества и проповедта на Исус Христос.

Всички тези, които Ириней заклеймява като представители на лъжливия гносис, наистина са живели доста късно. Безсрамният богохулник Маркион, по произход от Понт, претендирал за поста на римски папа през 130-те години. Около това време претендирал за същия престол и презреният учител по ерес Валентин, който дошъл в Рим от Александрия. И, между другото, когато загубили административната борба, се превърнали в еретици, както се превърнали в уклонисти Троцкий и Бухарин, които загубили в политическата игра със Сталин.

Нашият проблем се състои в това, че и техните разобличители, победили в същата административна борба, не са живели по-рано!

Няма съмнение, че представата за това, че възкръсналият Исус е имал свое истинско тяло, „изпълнено с кръв, укрепено с кости, пронизано от нерви и преплетено от жили“ [8], се е появила много рано.

В гностичните „Деяния на Йоан“ има например такъв епизод.

Йоан, любимият ученик на Исус, се крие според текста на Елеонския хълм, докато в същото време на Голгота разпъват Христос. Йоан, разбира се, страда от това. Той оплаква съдбата си и лее обилни сълзи. И ето че в момента, когато Йоан е на върха на отчаянието, Христос – когото в момента разпъват на кръста – застава до него.

Христос разкрива на любимия си ученик, че е жив и здрав, а разпятието е просто привидно. „Не съм изпитал нищо от това, за което говорят“ – казва Исус (Деяния на Йоан, 101:1) [9]. Като научил великата тайна, Йоан слязъл от хълма, радвайки се, смеейки се и презирайки глупавите хора, които мислели, че Исус е разпънат наистина.

Не е трудно да видим, че тези глупави хора са именно протоортодоксите – предшествениците на Юстин, на Ириней и практически на цялото съвременно християнство. От това с основание можем да си направим извода, че гледната точка на „глупавите хора“ е съществувала още преди да бъдат написани спорещите с нея „Деяния на Йоан“, иначе казано – още преди края на I век.

Бинго! Ортодоксите са съществували по-рано.

Но – ето ти проблем – в Евангелието от Лука има една сцена, която съвпада с описаната по-горе, но с напълно обратен знак. В нея Исус се явява след разпятието на своите ученици и те решават, че виждат Дух.

„А те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух“ (Лука, 24:37).

За да разубеди глупавите ученици, Исус им показва ръцете и краката си: ето, осезаеми са, физически, материални! А когато апостолите въпреки това не вярват, че не е Дух, Исус иска печена риба и яде.

Пред нас е същата богословска полемика. Лука полемизира с тези ученици на Исус, които смятат, че са видели Дух. Употребата от Исус на печена риба е сцена, с помощта на която Исус убеждава апостолите, че не е безплътен. Духовете не се нуждаят от риба.

Но ако Лука полемизира с гледната точка, че Исус е бил Дух, това означава, че тя е съществувала още по времето на Лука, който пише през 80-те години.

Нещо повече: тя е съществувала още по времето на Павел! Апостолът се сблъскал с нея в лицето на някой си Аполос, който дошъл в Александрия и, както ни е известно от „Деянията на апостолите“, „говорел и поучавал прилежно за Исус, а познавал само Йоановото кръщение“ (Деяния, 18:25). Този Аполос започнал внезапно да учи, че изобщо няма възкресение от мъртвите! (1 Коринтяни, 15:13). И Павел бил принуден не само да го опровергае, но и да му направи голяма отстъпка. Да, разбира се, физическо възкресение на мъртвите ще има, но човешкото тяло ще бъде променено: „Засява се душевно тяло, възкръсва духовно тяло“ (1 Коринтяни, 15: 44). „Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще умрем, но всички ще се изменим“ (1 Коринтяни, 15:51).

В този текст на Павел е поразително не само това, че гностикът Аполос, отричащ физическото възкресение, проповядвал много рано: през 50-те, че и през 40-те години. Поразително е, че Павел, без да е гностик и, нещо повече, като отрича основната точка от учението на Аполос, използва въпреки това напълно гностична терминология. По-специално противопоставя „душевното“ и „духовното“, точно срещу което по-късно ще негодува Ириней [10].

Читателят може би не разбира много добре защо всъщност дребните различия в догмите са предизвиквали у проповедниците на доброто и любовта такава бясна омраза. В края на краищата каква е разликата: идвал ли е Христос в плът, или в дух? Мъчил ли се е физически на кръста, или мъчението му се състояло в това, че той, трансцендентеният дух, се е спуснал в тленния свят на низшата материя като Супермен, пришелецът от планетата Криптон?

Проблемът е обаче в това, че от тези догматични разлики произлизали важни практически следствия. По-специално: просветлените гностици не се нуждаели от църковна бюрокрация, за да общуват с бога. Те правели това самостоятелно! Те самите ставали богове.

А между другото църквата смятала, че тя е земното въплъщение на Христос. „Епископът председателства вместо Бога“ [11] - настоявала тя. Ясно е, че гностиците, които не се нуждаели от епископи за установяване на междуградска връзка с бога, а общували с него по локална линия, предизвиквали жестокото раздразнение на църквата. Защото често тези еретици нямали изобщо църковна йерархия, а на своите събрания, за да определят кой да бъде през деня свещеник, хвърляли жребий. И в резултат този жребий се падал – на кого бихте си помислили! - и на жени!

За щастие, след като църквата дошла на власт, към методите на убеждение освен думите се добавили мечът и кладата. През V век епископите по цялата империя използвали самоотвержено за борба с еретиците тези войски, които по това време не достигали на фронта: защото именно тогава империята загивала под натиска на варварите.

В резултат с десетките разновидности на християнството, съществували в империята към IV век, се случило нещо много странно. Всичките тези разновидности преживели безпроблемно векове на жестоки езически преследвания. И всичките били изтребени с огън и меч след триумфа на религията на любовта и доброто.

За хиляда и петстотин години внедряваният със слово, огън и меч монопол на ортодоксите постигнал своето. Дори и през XIX век библеистиката смятала победилата църква за носителка на истинското слово на Христос, а гностицизма за отклонение от нейното единствено вярно учение.

Адолф фон Харнак го наричал „остър случай на елинизация на християнството“. Други влиятелни библеисти, например Вилхелм Бусе и Рудолф Бултман, напротив, смятали, че гностицизмът дължи своята поява на индийските и иранските култове. Самостоятелна източна религия, съдържаща гностичния „мит за изкупителя“, повлияла на безоблачното християнство и го изкривила.

Но – както ще се постараем да докажем и както все по-често се признава напоследък – гностицизмът има ясно очертани юдейски корени.

Ако гностицизмът използва някакви митологични личности, то това са изключително Адам, Ной, Сит и Енох. Пред нас е изключително юдейска митология, без никакъв примес от иранска, гръцка или индийска.

Дори гностицизмът да има множество Власти и Еони („безконечни родословия“, както ехидно говори за тях авторът на Посланието до Тимотей (1 Тимофей, 1:4)), те са съвършено статистични еманации на Монадата.

Еоните не грешат, не се влюбват, не развратничат като езическите богове. Те приличат по-скоро на математически символи, отколкото на живи същества. Всичките главни съставки на бъдещия гностицизъм, включително убеждението във възможността човекът да види бога е да стане бог, ги намираме още в Кумран и именно кумранският мистицизъм в края на краищата довежда до появата на еврейската мистична литература Хекалот и Меркава, а след това и на Кабала.

И Хекалот, и Меркава, и Кабала са по същество разновидности на юдейския гностицизъм. Нещо повече, още една разновидност на тази ранен, арамейскоговорящ гностицизъм се е запазила до ден днешен сред пясъците на Ирак. Става дума за вече споменатите мандеи, които смятат за истински Месия и посланик на надсветовните еони не е Исус Христос, а Йоан Кръстител. Те смятат Исус за Лъжемесия на евреите.

Историята на мандеите ни довежда до главния герой на нашата книга, а именно до Йоан Кръстител.

Всичките четири канонични Евангелия настояват за едно много странно на пръв поглед обстоятелство. Те настояват, че Исус е имал предшественик. И наричат този човек Йоан Кръстител.

Те настояват, че именно Йоан е кръстил Исус. Нещо повече, те настояват, че при този обред Йоан „видял, че се разтварят небесата и че Духът като гълъб слиза в Него“ (Марк,1:10).

Ще отбележим, че това описание има определено гностичен характер.

Първо, Марк ни съобщава, че Йоан Кръстител можел да вижда разтварящите се небеса и Светия дух. Това било много необичайно умение за юдейски пророк. Въпросът е, че на юдейските пророци било най-строго забранено да виждат бога. От това те умирали.

Напротив, процедурата по виждане на бога – с по-нататъшното превръщане в бог – била много популярна сред юдеите гностиици. „Който не спазва съботата, няма да види Бога“ (Тома, 27) – гласи едно от изреченията в гностичното „Евангелие от Тома“. Според Марк и Йоан притежава същото това умение да вижда божественото: той вижда Духа, слизащ в Исус.

Второ, според Марк, Йоан вижда как Духът слиза в Исус. Духът облича Исус като риза. Твърдението на Марк в оригинала е опасно близо до „гностичната ерес“.

Разказът за Йоан, ако си помислим, бил по-скоро неизгоден за християните. Той твърдял, че имало някакъв човек, който кръстил Исус. Именно този човек заявил, че видял лично как в Исус слязъл Светият дух, или, по-точно, ако се има предвид, че двамата герои в нашата история говорели на арамейски, Светата руха. Арамейската дума „руха“ („руах“ на иврит), иначе казано – „дух“, е от женски род и в много гностични системи тя, Руха, се смята за майка на Исус.

Това неудобство ни кара да подозираме, че тази история е истинска. И че Йоан Кръстител наистина е съществувал. Нещо повече, имайки предвид вярванията на мандеите (и не само тях) можем да подозираме, че между Йоан и Исус, или по-точно между техните ученици, са настъпили по-нататък сериозни разногласия.

Кой е този тайнствен Йоан Кръстител?

Ние имаме отговор на този въпрос: ако вярваме на текста, известен като „Славянския Йосиф“, Йоан Кръстител не бил някой друг, а онзи най-страшен пророк Цадок, когото Йосиф Флавий сочи като един от основателите на „четвъртата секта“, секта от асасини, терористи и убийци, отговорни за Юдейската война. Той не бил съвременник, а предшественик на Исус. Започнал да проповядва едно поколение преди него и бил екзекутиран малко след него, около 36 година.

„Славянският Йосиф“ е без съмнение крайно токсичен източник, пълен с християнски интерполации и изобщо бог знае какъв боклук. И трябва да се използва много предпазливо.

Ние ще се постараем обаче да докажем, че по този въпрос можем да му се доверим. И че текстът, отъждествяващ Йоан Кръстител с основателя на фанатичната „четвърта секта“, не би могъл да бъде фантазия на християнски преписвач по простата причина, че за всеки вярващ християнин подобно отъждествяване ще бъде най-страшната клевета, която би могла да се каже за Йоан, и най-ужасната ерес, която би могла да се каже за основаването на християнството.

Какво отношение има фигурата на Йоан Кръстител към появата на гностицизма?

Най-пряко. Както ще се постараем да докажем, пророк Йоханан, който кръщавал хора в Йордан и се хранел, ако вярваме на „Славянския Йосиф“, само с това, с което се хранели Адам и Ева в рая, проповядвал от името на добре известен персонаж – а именно от името на прародителя Енох, потомък на Адам и Ева, взет, според книга Битие, жив при Бога на небето (Битие, 5:24).

Откъси от всичките пет книги на Енох са открити в Кумран, докато там не е намерен нито един откъс от книгите на основателя на сектата на праведниците. Ние ще се постараем да докажем, че кумранският мистицизъм не е бил просто абстрактен комплект от мистични рецепти за убийци, желаещи да отидат приживе на небето и да влязат в Съвета на боговете.

Той се основавал на конкретния жизнен опит на неговия основоположник – човек, който твърдял, че е прародителят Енох, правнук на Адам от седмо коляно. Той бил взет жив на небето, видял Бога, превърнал се в резултат от това на ангел и се върнал обратно на земята преди края на времената.

В основополагащата книга от цикъла за Енох – Книгата на Стражите – прародителят Енох, взет жив на небето, се връща в земния свят по повеля на Господа, за да прокълне Господаря на Стражите – паднали ангели, които са се спуснали на земята, развратили са я и са се съвкупили с човешките дъщери. Тези Стражи, а след това техните синове, Великаните, се опитват да подкупят Енох и да го примамят на своя страна. Те го молят да се застъпи за тях пред Господа. Но вместо това Енох произнася проклятие над тях.

Ние ще се постараем да докажем, че историята на Енох, чието благоразположение напразно търсят Божите синове, е метафорично изображение на съвсем конкретна история. А именно – на опита на синовете на Ирод да спечелят благоразположението на пророка, който говори от името на върналия се на земята Енох.

Ние ще се постараем да докажем, че митичният „енохиански юдаизъм“, толкова любим на изследователите, не е абстрактно направление в юдаизма, не е нещо илюзорно, което е съществувало някъде във вечността, било то през V-тия, било то през II-рия век пр. н. е.

Това е напълно конкретна военна приложна теология, която започнала да се развива в кръговете на ревностните евреи след позорния край на династията на Макавеите като отговор на многобройните и неуспешни въстания срещу римляните.

Тази военна приложна теология започнала да обещава на своите привърженици не физическо възкресение, както било в ранните разновидности на юдейския миленаризъм, а освобождение на душата, родствена на Бога, от тялото“. Тази военна приложна теология започнала да обещава не материални богатства, а живот в Рая.

Тази теология унищожила една от главните носещи конструкции на юдейския монотеизъм: великата китайска стена между Бога и човека. Тя твърдяла, че душата е родствена на Бога. Че човекът може да отиде на небето, да види бога, да хвърли от себе си предишната одежда (иначе казано – физическото тяло) и да се облече в одежда на славата, което ще рече - в сияещо ангелско тяло.

Тя твърдяла, че падналите в боя шахиди ще отидат на небето и ще станат тям ангели (Енох. 19:139/104:4). Че те ще влязат в състава на Небесното войнство (Енох. 19:140/104:6). И ще сияят при това като небесните светила (Енох. 19:137/104:2).

И тя твърдяла това от името на човек, който постигнал всичко това – от името на върналия се от небесата Енох.

Именно този човек – който е и Йоан Кръстител, и реформаторът на юдейския миленаризъм Цадок – основал тази съвършено революционна (във всеки един смисъл) търговска марка на мистицизма, каквато не била виждана до тогава нито сред езичниците, нито сред монотеистите.

Той и неговите последователи създали концепцията за нов, небесен Рай. Рай до престола на Бога, където се събират шахидите, причислени към боговете (елим), където съзерцават Бога и самите те стават светци и богове, където сядат на своите небесни тронове и надяват своите венци. И към този Рай, естествено, е приложен Ад - там се мъчат тези, които не са се присъединили към шахидите.

Цадок/Йоан/Енох преосмислил или отхвърлил всичките догми на ортодоксалния юдаизъм (или, по-точно, ги развил отново на основата на древните юдейски вярвания отпреди монотеизма). Той обещал, че човекът в резултат от познанието може да стане Бог.

От негово време обещаният Рай станал неотменим елемент за фанатичните секти – от асасините до днешните ислямисти, които се надяват да получат своите седемдесет и две девственици.

Фактът, че Цадок/Йоан/Енох е направил това за решаването на извънредно практически проблем – обяснение на постоянните неуспехи на сектите на фанатичните миленаристи – не отменя красотата и дързостта на тази поразителна мистична постройка.

Йоан Кръстител създал религия, която учела, че човекът, по пътя на познанието, може да стане Бог. „Видиш ли Христос, ще станеш Христос“.

Това твърдение било същността на гностицизма. То се появило малко по-рано от Исус. То било белег за безкрайни на брой разновидности на християнството и в края на краищата било отхвърлено от победилата църква като много опасно, защото, от гледна точка на църковната бюрокрация, ново въплъщение на Христос не бил индивидът, а същата тази бюрокрация: църквата и нейните епископи. „Почитайте епископа като Исус Христос“ [12].

Именно отъждествяването на Йоан Кръстител с автора на книгите Енох (дори повече от отъждествяването на Йоан с Цадок) е най-спорното и заедно с това най-важното място в тази книга. До известна степен цялата книга може да се разглежда като увод към последната ѝ глава.

БЕЛЕЖКИ

1. Филон Александрийский. О созерцательной жизни, 25.

2. Ириней Лионский. Против ересей, 2, 31, 1.

3. The Gospel of Philip, 61, 25–30, NHS.

4. Поликарп Смирненский. Послание к филиппийцам, 7.

5. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем, гл. 80.

6. Ириней Лионский. Указ. соч., 5, 32, 1.

7. Юстин Мученик. Апология, 11.

8. Тертуллиан. О Плоти Христовой, 5.

9. Всички цитати от «Деянията на Йоан» са по: Richard I. Pervo. The Acts of John, Polebridge Press, 2016.

10. Ириней Лионский. Посоч. съч., 1,6, 2.

11. Игнатий Антиохийский. Послание к Магнесийцам, 6.

12. Игнатий Антиохийский. Послание к Траллийцам, 3.

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ

През декември 1945 година близо до скалата, наречена Джабал ал Тариф, на триста мили от Кайро и на четиридесет мили северно от Долината на царете няколко египетски фелахи копаели сабах - местна почва, използвана от селяните за наторяване. Фелахите били седмина и били родом от малкото селце Ал Каср, намиращо се на свой ред от другата страна на Нил по отношение на най-голямото селище в района, Наг Хамади. Главният от фелахите се казвал Мохамед Али.

Внезапно кирката на по-малкия брат на Мохамед Али закачила нещо. Скоро фелахите изровили от земята древен скелет. Те продължили да копаят и изкопали голяма глинена делва, висока половин метър, с капак и запечатана с битум.

Както било добре известно на всеки египетски фелах, в такива делви обикновено имало запечатани джинове. Затова Мохамед Али не отворил веднага делвата. Но след това му дошло на ум, че вмести джин в делвата може да има злато. Алчността победила предпазливостта и фелахите строшили делвата с мотиките си.

Злато в делвата нямало и това било минус. От друга страна там не намерили и джин, което пък било плюс. Вместо злато в делвата имало много стари книги. Това били кодекси, а не свитъци – с листи от папирус и твърди кожени обложки. Мохамед Али започнал да дели книгите и даже скъсал една от тях на половина, за да има за всички по равно, но никой от другарите му не проявил интерес към находката и в края на краищата той взел всичките книги със себе си. Вечерта на същия ден старата му майка хвърлила няколко листа в огъня.

По времето на находката Мохамед Али живеел необикновен и наситен със събития живот. Работата е в това, че половин година преди събитието бащата на Али, кой бил пазач на германско вносно оборудване, застрелял пълзящ към склада крадец, а на следващия ден роднините на крадеца застреляли бащата на Али. Мохамед Али бил зает повече с отмъщението, отколкото с книгите, плюс това не можел и да чете.

Един месец след откритието разбрал, че убиецът на баща му спи в полето до делва, пълна със захарен сироп. Мохамед Али и братята му се отправили бързешком към посоченото място и убили убиеца със същите инструменти, с които счупили делвата с ръкописите. След това отсекли ръцете и краката му, разрязали гърдите му, извадили още топлото сърце и го изяли, както изисквал обичаят за кръвното отмъщение – поне така Мохамед Али разказал по-късно за случилото се на Джеймс Робинсън, един от основните изследователи на ръкописите от Наг Хамади. Разбира се, той може и да е послъгвал, но съгласете се: ако е послъгвал, по-скоро би разказал как се е срещнал с убиеца в жесток двубой. Кой би се хвалил, че е убил спящ човек?

Така или иначе, убитият бил син на местния началник на полицията и Мохамед Али се страхувал, че домът им ще бъде обискиран. Затова дал кодексите на местния коптски свещеник да ги пази. Той направил известни справки и заподозрял, че книгите могат да представляват някаква ценност. По това време те били вече дванадесет на брой плюс листи от още една, разкъсани и напъхани между останалите. Колко книги са отишли в огъня, е трудно да се каже.

Зетят на свещеника – който се казвал Рахиб – бил местен учител. Книгите, които се спасили от фелахската печка, били прекрасно запазени, но били на древен коптски език и, разбира се, никой не можел да ги прочете. Рахиб взел една от тях и отишъл в Кайро да я продаде. Замисълът не се оказал много успешен – египетските власти научили за намерението му и конфискували книгите. Единадесет книги и няколко разкъсани страници те предали за съхранение на Коптския музей в Кайро.

Последната, тринадесетата книга, била изнесена от Египет и скоро била изложена за продажба в САЩ. Сред хората, научили за предложението, бил професор Жил Киспел, специалист по религиозна история от университета в Утрехт, Нидерландия. По негов съвет кодексът бил придобит от фонда „Юнг“, но когато започнал да работи с него, Киспел забелязал веднага, че няколко страници от книгата липсват. Като знаел, че останалите книги от Наг Хамади са предадени на Коптския музей, професор Киспел излетял спешно за Кайро, надявайки се да открие там липсващите страници.

Веднага след кацането той отишъл в Коптския музей и бил донякъде шокиран от условията, при което се пазели манускриптите. Музеят представлявал всъщност една малка, потънала в прах стая. Част от текстовете по това време били вече фотографирани. Киспел взел фотокопията, побързал да отиде в хотела и да се заеме с тяхната разшифровка. Първото фотокопие започвало с думите:

„Това са тайните думи, които каза живият Исус и които записа неговият близнак Юда Тома. Този, който съумее да изтълкува тези думи, няма да вкуси смърт“.

Това било гностичното „Евангелие от Тома“. Тринадесетте кодекса от Наг Хамади съдържали петдесет и два гностични текста. Някои от тях се дублирали и отделните оригинални текстове се свеждали до четиридесет и шест.

Тези текстове били един път и половина повече от текстовете в Новия завет... [1]

БЕЛЕЖКИ

1. Историята на находката в Наг Хамади послужила за увлекателно разследване от страна на Джеймс Робинсън, един от основните нейни изследователи, който представя детективските си търсения в „James M. Robinson. Hag Hammadi: The First Fifty Years, Institute for Antiquity and Christianity, 1995. “. М-р Робинсън даже уговаря Мохамед Али да се върне на мястото на откритието си. За тази цел му се наложило да уговаря сина на убития: „Трябваше да отида в Хамра Дум, да намеря там сина на Ахмад Исмаил, човека, когото Мохамед Али насякъл, и да получа от него уверения, че тъй като вече е стрелял по погребалната процесия на семейството на Мохамед Али, ранявайки Али и убивайки член на клана му, смята инцидента за изчерпан. Така че съображенията за чест го освобождават от необходимостта да нападне Мохамед Али, ако се върне в подножието на скалата. Занесох тези добри вести на Мохамед Али, който в отговор разкопча ризата си, показа белега на гърдите си, похвали се, че е бил ранен, а не убит, и заяви, че ако види някъде отново сина на Ахмад Исмаил, ще го остави на място. След демонстрирането на това фанфаронска безстрашие успях да го убедя да отидем при скалата, неузнаваем в моите дрехи, с правителствен джип, аз седнал на седалката откъм селото, откъдето можеха да долетят куршуми, а той на безопасната, откъм скалата страна, на залез слънце по времето на Рамадан, когато всички мюсюлмани си стоят у дома и се хранят след продължителния пост през целия ден“. В последно време се появиха много статии, критикуващи разследването на Робинсън за неполиткоректност и „некоректно колониално отношение“. Г-н Робинсън разказва, че арабите са занимават с кръвни отмъщения и не разбират ценността на древните ръкописи: каква неправда, виждате ли! (Виж например: Nicola Denzey, Justine Blount. Rethinking the Origins of the Nag Hammadi Codices. JBL 133, no. 2 (2014): pp. 399–419.)

ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ

За това какви са гностиците било отдавна и прекрасно известно. Те са проклети еретици, привърженици на „пропастта на безсмислието“ [1], на „яростта и безумието“ [2], „лишени от разум и изпълнени с богохулство“ [3], излюпили се „като скорпиони от неоплодено змийско яйце и като василиски от оса“ [4].

Ириней Лионски около 180 година им посвещава цялото си произведение „Срещу ересите“; двадесет години по-късно Тертулиан громи техните суетни и срамни измислици в „Срещу валентинианците“, а Епифаний от Саламис в своя „Панарион“, което ще рече „ковчеже с лекарства“, сравнява гностичната болест със змийска отрова. Освен че богохулствали чудовищно, гностиците – ако се вярва на техните противници – водели изключително осъдителен начин на живот.

Гностиците борборити се хранели с неродени деца, които вадели от разрязаната утроба на майките им, заченали по време на дяволски оргии. Причастявали се с менструална кръв и мъжко семе [5]. Гностиците карпократи, изпратени от Сатаната да поругаят божественото име на църквата, „правели всичко това... за което не само не трябва да се говори и слуша, но даже да се помисля и вярва, за да няма подобни дела между нашите съграждани“ [6].

По този повод Юстин Мъченик даже молел император Антоний Пий да избива проклетите еретици. Но тъй като Юстин Мъченик живеел в средата на II век, когато църквата още не можела да диктува на императорите, Антоний Пий оставил предложението му без внимание.

След като християнството станало държавна религия, кампанията за дискредитиране на „многоглавото чудовище, подобно на лернейската хидра“ [7], се сменила с планомерна кампания за унищожаване. Цензурата, продължила хиляда и петстотин години, била толкова успешна, че до ХХ век историците на църквата можели да се запознаят с порочното богохулство единствено от това, което им разказват Ириней и Епифаний, също така, както съветските студенти можеха да се запознаят с ретроградните теории на буржоазните икономисти изключително от това, което им разказват професорите марксисти.

Първият оригинален гностичен манускрипт е открит през 1769 година, когато неуморимият шотландски авантюрист Джеймс Брус, същият който открил изворите на Сини Нил и донесъл в Европа, хиляда години след създаването ѝ, книгата „Енох“, придобил по време на пътуването си от Етиопия за Луксор старинен кодекс, чиито разбъркани страници съдържали четири гностични текста. Равнището на интерес към порочното богохулство по това време било толкова ниско, че кодексът на Брус бил преведен и публикуван едва през 1892 година.

През 1773 година Антъни Аскю, лекар и колекционер на старинни книги, купил още един гностичен манускрипт направо от Лондонския антикварен магазин.

През 1886 година френски археолози, разкопавайки гробница в Горен Египет, в която през VII–VIII век бил погребан християнски монах, намерили заедно с него старинен сборник, съдържащ откъси от ортодоксални и гностични текстове. През 1896 година немският египтолог Карл Райнхард купил в Кайро превъзходно запазен манускрипт, известен днес като Берлински гностичен кодекс.

Египетският климат притежавал едно уникално свойство. В пустинята, при липсата на вода, древните ръкописи и даже парчета от ръкописи можели да се запазят необикновено дълго. Това използвали завършилите Оксфорд студенти Бърнард Гренфел и Артър Хънт, които през 1896 година започнали да разкопават купищата отпадъци на град Оксиринх, разположен в Горен Египет. Градът бил построен до канала, който съединявал Нил с оазиса Фаюм. По времето на римляните Оксиринх бил третият по големина град в Египет и столица на 19-ти ном, но след арабското нашествие каналът пресъхнал и градът изчезнал от лицето на земята.

А отпадъците се запазили.

Гренфел и Хънт се надявали, че в тях има изчезнали съкровища на гръцката литература. Трябва да кажем, че в общи линии мечтите им останали излъгани: книгите в древността били скъпо нещо и не попадали на бунищата, без да са станали съвършени парцали. Отпадъците на Оксиринх донесли, разбира се, откъси от неизвестни комедии на Менандър и много други интересни неща, но не можем да кажем, че са извършили преврат във филологията.

Затова пък отпадъците предоставили една поразителна изненада. В техните купища съвсем закономерно били открити доста много откъси от християнски текстове, сред които откъси от Новия завет. Помежду тях имало например три откъса от „Деянията на апостолите“, два от Лука, десет от Йоан и тринадесет от Матей. Имало там и три копия на „Посланието до евреите“ и „Апокалипсиса“. „Евангелие от Марк“ в отпадъците нямало [8].

В отпадъците на Оксиринх били намерени три откъса от гностичното „Евангелие от Тома“, което, между другото, до това време изобщо не било познато. Разбира се, когато работим с толкова малки числа, статистическата грешка може да бъде много голяма.

Но все пак.

Оксиринх бил изоставен през VII век, иначе казано – триста и повече години след като алтернативните разновидности на християнството били подложени на гонения. Освен това гностиците нямали нищо против каноничните евангелия, особено от Матей и Йоан. Те ги четели със същото удоволствие, с което ги четели ортодоксите. Църквата била тази, която не признавала текстовете на гностиците.

И ето, ако се върнем към отпадъците на Оксиринх, оказва се, че даже четиристотин години след началото на гоненията гностичното „Евангелие от Тома“ се е ползвало в града със същата популярност, с която се ползвали „Деянията на апостолите“, „Посланието до евреите“ и „Откровението на Йоан Богослов“. То било по-популярно от Лука и Марк. Излиза, че в началото на IV век гностиците в Египет една ли са били по-малко от ортодоксите!

БЕЛЕЖКИ

1. Ириней Лионский. Против ересей. Предисловие, 2.

2. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 2, 13, 7.

3. Ипполит Римский. Опровержение всех ересей, 7, 24.

4. Епифаний. Панарион, 26, 1, 3.

5. Епифаний. Панарион. 26, 4.2–5.7.

6. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 25, 4.

7. Ириней Лионский. Против ересей. 1, 30, 15.

8. Peter M. Head. Some Recently Published NT Papyri From Oxyrhynchus: an Overview and Preliminary Assessment, Tyndale Bulletin, 51 (2000). P. 1–16.

ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

Ако се опитаме са представим същността на развития гностицизъм като подход към света с две думи, ще се получи следното.

Съвременното християнство е религия, която изповядва Богочовек. Гностицизмът е религия, която изповядва Богочовеци.

За съвременния християнин – всеки: католик, православен, протестант – Исус е богочовек. Той имал две природи – божествена и човешка, имал истинска плът, страдал истински на кръста и се оставил да бъде истински разпънат, за да изкупи първородния грях.

За гностиците Исус е Бог. Той е предвечен дух, който просто приел образа на човек. А ако някой е богочовек, това е гностикът. Бог е влязъл в него и го е дарил с безграничните възможности да върши чудеса и да бъде безсмъртен.

Исус Христос в гностицизма е изцяло божествен Спасител, пратеник на истинския Бог, който се явил в тленния ни свят. А актът на Спасението се съдържа в познанието, гносиса. Който човек познае Бога, не просто преодолява границите на този свят, но става Бог, а Бог става този човек. „Исус каза: Онзи, който пие от устата ми, ще стане като мен; сам аз ще стана този човек и скритото ще му се открие“ (Тома, 108) [1].

Освен това гностиците често (но не всички!) смятали, че нашият свят е обител на злото. Светът се намира изцяло във владенията на злия Бог – Велиал, Ялдаваот, Саклас, Сатана. Истинският бог е извън света. Той е безграничен, неизмерим и неописуем. Той е въплъщение на абсолютното Добро. Той няма никакво отношение към света на материята. Но тъй като именно той е творец на човека, в човека е скрита част от божествения огън, която няма отношение към този свят, и за да разбуди тази част, Истинският Бог е изпратил на света своя Син – Исус Христос.

Някои (но отново съвсем не всички!) разновидности на гностицизма отивали толкова далече, че отъждествявали злия Бог с Яхве, иначе казано – с бога на евреите и Стария завет. Така или иначе, гностицизмът решил извънредно успешно въпроса за позорната екзекуция на Исус Христос.

Никаква позорна екзекуция не е имало, защото пратениците на надсветовните еони не могат да бъдат екзекутирани. Все едно да се опиташ да разпънеш на кръст слънчево зайче. Исус Христос бил предвечен дух, който просто приел образа на човек.

Ако е имало човек Исус, той е бил просто съд, в който се разполагал духът, и плащ, който духът е наметнал върху себе си. Духът влязъл в човека Исус по време на кръщенето и го напуснал на кръста, поради което именно човекът Исус започнал да вика: „Боже, Боже мой, защо ме изостави“ (Марк, 15:34).

Този надсветовен дух влизал по-късно и в телата на гностиците, които, като Исус, ставали единосъщни с Бога, вършели чудеса и получавали възможността да победят Сатаната и смъртта.

Следователно никаква екзекуция на Исус не е спасила никого. Христос не дошъл на света да изкупи първородния грях. Той дошъл на света да даде на хората истинско знание, гносис.

Гръцкият език, като езика на туземците нави от филма „Аватар“, различавал два вида знание: логическо знание и интуитивно знание, разбиране, опознаване. „Познавам Пушкин“ може да означава: зная, че има един човек Александр Сергеевич Пушкин и може би даже съм ходил вчера у него на чай, и „Познавам Пушкин“ може да означава: разбрал съм Пушкин и неговата поезия. Гносис е именно разбиране.

Една от тай-поразителните черти на гностицизма е убеждението му във всемогъществото на човека. Човекът, получил истинско знание, можел да застане даже по-високо от глупавия и ограничен бог на този свят, Сатаната, Саклас, Ялдаваот.

„Търсете Бога в себе си - пишел гностикът Моноймус. - Познайте този, който е вътре във вас“ [2]. „Ти видя Духа и стана Дух. Ти видя Христос и стана Христос“ [3]. Този, който е получил името на Бащата, Сина, и Светия дух, „не става християнин, а Христос“ - заявява „Евангелието от Филип“ [4].

„Най-навътре се намира Плеромата и нищо по-навътре няма. Това е, което се нарича най-висше“ – продължава то [5]. В „Тайната книга на Яков“ Исус иска да бъде надминат: „Станете по-добри от мене: станете синове на Светия дух“ [6].

Вместо да говори за грях и разкаяние, гностичният Исусе говори за илюзорността на предметния свят и за просветление. Според сполучливия израз на Барт Ерман, той идва не да спаси този свят, а да спаси човечеството от този свят [7].

Възкресението за гностиците не е еднократен процес, преживян от Исус Христос. Това е ежесекунден опит, необходим на избрания за освобождаването му от тленния свят. Небесното царство не е събитие от бъдещето. „Това е реалност, част от която всеки може да стане тук и веднага“ [8]. „Тези, които казват, че първо ще умрат и ще възкръснат, се заблуждават. Ако не получат възкресение, докато са живи, когато умрат, няма да получат нищо“ [9].

Носителите на лъжливия гносис не само не могат да възкресяват мъртви – доносничи срещу тях Ириней Лионски (което по негово мнение можела да прави общината, която оглавявал, и за което имало много доказателства), - „но и изобщо не вярват във възможността това да стане, смятайки за възкресение от мъртвите познанието за възвестяваната от тях истина“ [10].

Гностицизмът предполагал жив мистичен контакт с Бога и всяко откровение, получено в резултат от този контакт, не означавало по-малко, ако не означавало и повече, от прижизнените поучения на Исус. Всеки гностик бил самият той апостол и самият той Евангелие.

Като следствие гностичното учение не може да се преразкаже, защото по принцип нямало едно гностично учение. Гностицизмът не съществувал per se. Съществували гностицизми: на когото каквото бог открил, това цитирал. Едни гностици отъждествявали Сатаната и Яхве, други, напротив, ги противопоставяли.

Едни гностици смятали, че Исус Христос бил реален човек, чиято плът надсветовният дух надянал на себе си, а други – че Исус бил само илюзорна видиимост. На едни гностици бог открил, че небесата са седем, и те го знаели допълнително от собствения си мистичен опит, а други също така със сигурност знаели, че небесата са осем, девет или даже десет.

Освен това гностиците предполагали, че знанието как човекът може да се спаси от този свят, не е достъпно за всички. Хората за гностиците се делели на три вида – езичници, които били съвсем безнадеждни; обикновени християни, които те наричали „душевни“ (психици); и, накрая, избрани, „духовни“ хора (пневматици). Спасението било достъпно и за психиците, но познанието – само за пневматиците.

Някои разновидности на гностицизма смятали пневматиците за потомци на Сит – третия, след Каин и Авел, син на Адам, роден вместо убития Авел (Битие, 4:25).

За тях Сит бил единственият човек, на когото е предадена искрата на божествения огън. А всички останали хора, невежи и непросветени души, били потомци на лошия Каин, на когото не била предадена искра. Този детайл е интересен и нетривиален и ние ще се върнем по-нататък към него. Защото, според книга „Битие“, единственият човек, оживял след Световния потоп, бил Ной. При това Ной бил потомък на Сит (Бити, 5:29).

Така или иначе, гностичните текстове били нерядко написани на неразбираем език, предназначен за избраните. Освен това много гностици проповядвали различни системи за различните равнища на посвещение. За пневматиците – една система, а за добрите, но ограничени психици – друга, по-проста, адаптирана към скромните им възможности. Тази система позволявала съгласие с опростена система на бога, достъпна за късогледите психици, и изисквала от психиците вместо съвършен гносис само добри дела.

И така, зрелият гръцкоезичен гностицизъм, който дълго време бил известен единствено от преразказите на бащите на църквата, се включвал три съставки:

- от убеждението, че материалният свят се намира във властта на Сатаната;

- от убеждението, че истинският надсветовен Бог е изпратил в него Спасител, Христос, за да даде на хората знание;

- от уверението, че, който познае тази истина, ще стане Христос.

Плътта на човека принадлежи на света на вещите, но духът му носи в себе си частица от божествения огън. Исус Христос е дошъл на света, за да освободи божествения огън, затворен в хораат. Този човек, който разбере неговото учение, ще стане Исус и Исус ще стане този човек. Те ще станат духовни близнаци.

Текстът, който днес наричаме „Евангелие от Тома“, е по-правилно да бъде наречен „Евангелие от Близнака“, защото „тома“ на арамейски – езика, на който разговарял Исус – означава „близнак“. На гръцки „близнак“ е „дидим“. Евангелието от дидима Юда Тома е евангелие от близнака Юда Близнак, който е пълно духовно копие и ново въплъщение на Исус.

БЕЛЕЖКИ

1. «Евангелието от Тома» се цитира по превода на български от Елика Рафи.

2. Ипполит Римский. Опровержение всех ересей, 8, 8.

3. The Gospel of Philip, 61, 25–30, NHS.

4. The Gospel of Philip. 67, 25–26, NHS.

5. The Gospel of Philip, 68, 15–16, NHS.

6. The Secret Book of James, 6.19–20, NHS.

7. Bart D. Ehrman Lost Christianities, Oxford University Press, 2003. P. 61.

8. Elaine Pagels Revelations: Visions, Prophecy, and Politics in the Book of Revelation New York, 2012. P. 89.

9. The Gospel of Philip, 73, 1–4, NHS.

10. Ириней Лионский. Против ересей, 2, 31, 2.

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА

“ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“

По форма „Евангелието от Тома“ е поразително различно от четирите канонични Евангелия. Четирите Евангелия описват живота на Христос. Кулминационен момент в тях са съдът и разпятието.

Но за гностиците земният живот на Христос нямал никакво значение. Христос бил дух, влязъл в тялото на човек с име Исус по време на кръщението и напуснал го на кръста. Животът на човека, чието тяло Христос облякъл, не бил по-интересен за гностиците от биографията на някакви панталони или на някаква риза.

Единственото, което интересувало гностиците, било учението на Христос и „Евангелието от Тома“ се състои от сто и четиринадесет изречения, произнесени от живия Исус и записани от близнака Юда. „Този, който постигне тълкуването на тези думи, няма да вкуси смърт“ (Тома, 1).

Част от изреченията в Тама са ни познати по Марк, Лука, Матей и Йоан.

„Ако слепец води слепеца, двамата падат в яма“ (Тома, 34; Матей, 15:14) – казва Исус. „Няма пророк в своята родина“ (Тома, 31; Матей, 13:57; Марк, 6:4; Лука, 4:24; Йоан, 4:44). „Благословени са бедните, защото тяхно е Божието царство“ (Тома, 54; сравни Матей, 5:3; Лука, 6:20). Божието царство „е подобно на синапово зърно, най-малкото от семената. Когато попадне на обработена земя, ще стане дърво и укритие за небесните птици“ (Тома, 20; Матей, 13:31–32; Марк, 4:30–32; Лука, 13:18–19).

Но останалата част ни е напълно непозната. Например Исус казва:

„Ако изявиш онова, което е в теб, онова, което имаш, ще те спаси. Ако не изявиш онова, което е в теб, онова, което не изявиш, [ще] те убие.“ (Тома, 70).

„Това небе ще премине, и онова над него също ще премине. Мъртвите не са живи и живите не ще умрат. През дните, когато ядете мъртво, вие го правите живо. Когато пък сте в светлината, какво ще сторите? В денят, когато сте били едно, две сте станали. Когато обаче станете две, какво ще сторите“ ? (Тома, 11).

„Учениците му го запитаха: Кога ще ни се откриеш и кога ще те видим? Исус каза: Когато без свян се съблечете, вземете си дрехите и си ги сложите под краката като малки деца и ги стъпчете, тогава [вие] ще видите Сина на живия и не ще се побоите“ (Тома, 37).

Това са напълно необичайни за Исус текстове. Това са коани. Подобни коани би могъл да произнесе някой даос или учител по дзенбудизъм.

„Намерих ги всички пияни, но никого от тях не открих жаден“ – казва Исус (Тома, 28).

„Исус каза: Бъдете случайни минувачи“ (Тома, 42).

„Исус каза: Този, който е познал света, е намерил труп и този, за този, който е намерил труп, светът е недостоен“ (Тома, 56).

„Когато сами познаете себе си, ще бъдете познати .Тогава ще узнаете, че сте деца на живия Баща. Но ако не се познаете, в нищета ще пребивавате и сами нищета ще бъдете“ (Тома, 3).

Исус казва: „Блажен е лъвът, когото човекът изяде, и лъвът стане човек. И проклет е човекът, когото лъвът изяде, и лъвът стане човек“ (Тома, 7).

„Исус каза: Онзи, който пие от устата ми, ще стане като мен; сам аз ще стана този човек и скритото ще му се открие“ (Тома, 108). „За този, който е намерил себе си, светът е недостоен“ (Тома,111:3).

Дали историческият Исус е произнесъл тези изречения, е трудно да се каже. В края на краищата не трябва да забравяме, че според „Евангелието от Тома“ всеки, който опознае Исус, става негов Тома (близнак – бел. П. Н.). Всеки близнак би могъл да добавя свои изречения в „Евангелието от близнака“.

„ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА

Всичко това е много интересно – ще кажете вие – и „Евангелието от Тома“ е прелестен образец на късните гностични канони, в които истинските изречения на Исус са смесени с изречения на други „Христосовци“. Но какво общо имат с това историческият Исус и ранното християнство?

За да отговорим на този въпрос, да разгледаме още една група изречения в „Евангелието от Тома“, които съвсем точно водят началото си от най-ранната община на последователите на Исус, но едновременно с това не са се запазили в каноничните Евангелия.

Единствената канонична книга, която разказва за съдбата на Исусовите ученици след неговата екзекуция, е книгата „Деяния на апостолите“. Там се съобщава, че скоро след екзекуцията на Исус, в деня на Петдесетницата, върху всички апостоли се спуснал от небето Светият дух във вид на огнени езици (Деяния, 2:1–4). Така, ако се вярва на „Деянията на апостолите“, веднага след смъртта на Исус в църквата се възобновило колективното самоуправление. Всички апостоли били равни и всички били еднакво изпълнени със Светия дух.

Но „Евангелието от Тома“ смята, че положението е било съвсем различно. Ако му се вярва, след смъртта на Исус в общината нямало никаква демокрация. Абсолютна власт над нея получил Яков Праведника, физическият брат на Исус.

„Учениците казаха на Исус: Знаем, че ще ни напуснеш. Кой тогава ще ни бъде водач? Исус им отвърна: Където и да сте, ще отидете при Яков Праведника, за когото бяха създадени Небето и Земята“ (Тома, 12).

Това изречение може да се стори на читателя на Новия завет много страшно. Защото единственото, което знаем от Новия завет за роднините на Исус, е това, че не са го разбирали. Там даже се казва, че когато тези роднини чули, че Исус върши чудеса, се опитали да го заловят. Те решили, че се е побъркал! (Марк, 3:21). Това, съгласете се, е много лоша препоръка. Роднина, който се опитва да изпрати пророк в лудницата, едва ли е достоен да бъде негов приемник.

Ето защо, за да се разбере своеобразието на това изречение и цялата огромна история, която се крие зад него, сме принудени да направим едно доста сериозно отстъпление. Тази история е разказана пълно в книгата „Исус. Историческо разследване“, а тук ще се ограничим с краткия ѝ преразказ за тези, които не са чели първата книга, или са я чели, но не са я запомнили добре: в наше време не може да се запомни всичко.

Неосведомеността на повечето съвременни християни за ролята, която играел в движението на Исус неговият физически брат Яков Праведника, не е случайна. Можем без преувеличение да кажем, че текстовете, влезли в Новия завет, преследвали една цел: да махнат Яков, брата на Исус, от историята на християнството така, както Краткият курс по история на ВКП(б) на Йосиф Сталин преследвал целта да махне Троцкий от историята на Октомврийската революция.

Църквата даже обявила, че Исус е роден от девственица. Съгласете се, че това заявление решавало въпроса с Яков Праведника веднъж завинаги. Яков не e брат на Исус. Те даже не са роднини! Това било изящно теологично решение, гъсто забъркано в казана с перипетии на междуфракционната християнска борба.

Въпреки това Яков, братът на Исус, се запазил в други текстове: по-специално в текстовете на историка Хегезип, цитиран от Евсевий Кесарийски, Епифаний от Саламис и блаженият Йероним.

Според тези текстова Яков Праведника, братът на Исус, ръководел Ерусалимската църква в продължение на тридесет години. Той не пиел вино, не ядял месо, носел само ленена одежда (иначе казано – жреческа одежда) и претендирал за статута първосвещеник на юдеите.

Само от факта, че Яков претендирал за статута на първосвещеник, става ясно, че е спазвал строго юдейския закон. Нещо повече, прозвището му Праведник, било абсолютно знаково. Цадок, иначе казано – Праведник, наричали според Йосиф Флавий основателя на страшната „четвърта секта“ на зилотите и сикариите, виновниците за Юдейската война [1].

А думата праведници (цадиким) е едно от самоназванията както на кумранската община, така и на ранните християни. Още едно тяхно важно общо самоназвание било светци.

За Яков Праведника знае и Йосиф Флавий. В „Юдейските древности“ той съобщава, че Яков Праведника, „брат на Исус, наречен Христос“, бил екзекутиран по настояване на първосвещеника Анания около 62 г., иначе казано – тридесет и няколко години след екзекуцията на Исус и четири години преди началото на Юдейската война.

Йосиф Флавий казва, че с тази своя постъпка Анания така изплашил „най-добрите и най-усърдни законодатели, намиращи се в града“, че те побързали да се отрекат от него. Веднага след екзекуцията на Яков се надигнала нова терористична вълна от страна на сикариите, първа жертва на които станал синът на първосвещеника Анания – сикариите го отвлекли.

Сведенията, които съобщава Йосиф Флавий за Яков Праведника, се съгласуват извънредно зле със създадената по времето на Просвещението теория за „малкия ручей“. От тях следва, че Яков Праведника е бил важна част от теологично-политическия ландшаф в Ерусалим. Екзекуцията му предизвикала паника сред елита и оживление сред сикариите. Тези сведения сочат също така, че Яков Праведника е спазвал юдейския закон и е нямал понятие, че брат му е идвал да го отмени.

Читателят, разбира се, може да се усъмни: а ако тези сведения не принадлежат на Флавий? Може би християните са вписали нещо в този разказ? Отговорът е следният: те са премахнали нещо от него. Премахнали са изречението, което непредпазливо цитират няколко ортодокси, включително Ориген и Евсевий Кесарийски. Това изречение гласяло, че Юдейската война е избухнала като възмездие за смъртта на Яков Праведника.

Както е известно, Юдейската война била започната от зилотите. И единственият, за чиято смърт биха могли да отмъщават, е техният вожд. Изречението, свързващо Яков Праведника с Юдейската война, е напълно несъвместимо с историята за никому неизвестния проповедник на любовта и мира на име Христос, чиято смърт преминала незабележимо за неговите съвременници.

Още една причина, поради която човекът, оглавявал в продължение на тридесет години последователите на Исус, бил премахнат от Новия завет, е острият му конфликт с друг известен раннохристиянски персонаж, който, за разлика от Яков Праведника, е вероятно добре познат на читателя. Този човек останал в историята, и още как! Просветената библеистика от XIX в. го наричала „втори основател на християнството“. Това не е някой друг, а апостол Павел.

По ирония на съдбата именно Павел, чиито оригинални писма са най-ранната по време част от Новия завет, е единственият човек, който назовава по име Яков, брата на Исус. Прави го в „Посланието до галатяните“.

В този текст, написан, ще отбележим, още докато Яков е жив, Павел казва, че когато бил в Ерусалим, се видял там само с двама души: с апостол Петър и с „Яков, брата Господен“ (Галатяни, 1:19).

Тази среща едва ли е била приятна. Въпросът е в това, че малко по-нататък в същото послание апостол Павел съобщава, че между него и Петър в Антиохия се случило разногласие по въпроса за необходимостта да се спазва юдейския закон - иначе казано, необходими ли са съботата, обрязването и кашрута – и главен двигател на тава разногласие бил именно Яков.

„А когато Кифа (Петър на арамейски – бел. П. Н.) дойде в Антиохия, аз му се възпротивих в очи, защото беше се провинил. Понеже, преди да дойат някои от Яков, той ядеше заедно с езичниците; а когато дойдоха, оттегли се и странеше от тях, защото се боеше от обрязаните“ (Галатяни, 2: 11–12).

Картината, която се изправя пред нас, е напълно нагледна. Яков, братът Господен, несменяем ръководител на общината в продължение на тридесет години, и апостол Петър, ученик на живия Исус, който малко или много е чувал възгледите на Исус от устата му, смятали, че праведниците и светците, трябва да спазват юдейския закон. А апостол Павел – иначе казано, човекът, който никога не е виждал Исус на живо, - твърдял, че Исус е дошъл да отмени закона. Като доказателство той използва своя разговор с Исус на третото небе.

Това е все едно сред последователите на Карл Маркс да се появи човек, който проповядва любов към капиталистите, а като доказателство да не се позовава на „Капиталът“ на Маркс, а на посмъртните си срещи с него в своите видения.

Можем да си представим, че автентичните марксисти няма да бъдат доволни. Нещо повече, те биха могли да заподозрат нашия иноватор, че внася съзнателно разкол в редиците на движението и че се финансира от буржоазните власти. Те вероятно биха отлъчили подобен човек от редиците на движението и не е изключено да направят опит за ликвидирането му.

И наистина, „Деянията на апостолите“ твърдят, че апостол Павел е преследван почти навсякъде, където отиде. Като не е преследван от властите. Преследвали го евреите. Тези евреи в гръцкия оригинал на „Деянията“ не се наричат просто евреи, а ревнители или зилоти. А именно зилоти Йосиф Флавий нарича фанатиците, които започват Юдейската война.

„Деянията“ съобщават, че именно изпълнените с ревност (ζῆλος) юдеи изгонили Павел от Антиохия Писидия (Деяния, 13:45). Ревността им пламтяла толкова горещо, че не ги домързяло да изминат след Павел сто и петдесет километра до град Листра, да го настигнат, да го пребият с камъни и да го извлекат извън града, като го мислели за мъртъв (Деяния, 14:19). Тесалоникийските юдеи възревнували ( ζηλόω) срещу Павел и едва не превзели с щурм дома, в който се криел (Деяния, 17:5).

Но най-голямата неприятност се случила с Павел в Ерусалим. Там подсторената от някого тълпа едва не го линчувала на входа на Храма, крещейки, че е осквернил святото място; а след това, когато римските войски отървали Павел от разгорещената тълпа, някакви мрачни юдейски терористи дали клетва „да не ядат и да не пият“, докато не убият Павел по време на съдебното заседание, така че римският хилядник, който спасил живота на Павел, трябвало да вземе извънредни мерки. Той събрал конвой от двеста пехотинци, седемстотин конници и двеста стрелци и го изпратил под тази нечувана охрана за Кесария при прокуратора Феликс.

Кой е насъскал хората край храма и кой е ръководел фанатиците, дали клетва „да не ядат и да не пият“ – фанатици, които трудно можем да си представим като представители на официалната власт?

За личността на този човек можем да се досетим от това, че, според „Деянията“, Павел, едва-що пристигнал в Ерусалим, отишъл да се поклони на някой си Яков (авторът на „Деянията“ не посочва статута му). Този Яков смъмрил Павел за това, че не спазва Тората, посочил другите вярващи в Исус и казал:

„Виждаш ли, братко, колко хиляди повярвали юдеи има, и всички те са зилоти ( ζηλωτής)“ (Деяния, 21: 20).

Не е трудно да заподозрем, че евреите, преследващи Павел по всички градове на Римската империя, не са били просто евреи, а именно зилоти и че техен ръководител е бил същият Яков Праведника, отмъщението за чиято смърт станало причина за Юдейската война.

Идеите на последователите на Яков и идеите на последователите на Павел били пряко противоположни. Яков смятал, че брат му е дошъл, за да изпълни Закона. Той дошъл, за да смаже езичниците с желязна пета и да даде на избрани хора от евреите господство над целия свят.

Павел учел, че Исус е дошъл да отмени закона. Той учел, че Исус е дошъл да спаси езичниците, а не да ги унищожи.

Отхвърлянето на Павел от автентичните последователи на Исус било толкова силно, че немският протестантски библеист Кристиан Фердинанс Баур, основател на Тюбингенската школа, изказва още през XIX век хипотезата, че Павел е стигнал до нас в два вида, в две аломорфни модификации.

В християнската традиция той е известен като апостол Павел, апостол на езичниците, а в друга традиция, водеща към споменатите „зилоти“ - като ужасния гоес (което ще рече магьосник, шарлатанин) и подъл богоотстъпник Симон Влъхвата.

Един от ярките документи, представящи втората традиция, е групата текстове под названието „Псевдоклиментини“. „Псевдоклиментините“ разказват за организацията на ранната църква съвсем друга история от тази, която разказват „Деянията на апостолите“. Те не знаят за никакво колективно ръководство и за Светия дух, слязъл върху всички апостоли.

Вместо това „Псивдоклиментините“ твърдят, че никой нямал право да проповядва Исус, без да притежава за това писмо от Яков Праведника, единствения законен ръководител на цялата община. Симон Влъхвата/Павел, разбира се, нямал такъв документ.

Нещо повече, „Псевдоклиментините“ твърдят още едно важно нещо.

Каноничните „Деяния на апостолите“ започват своя разказ за кариерата на апостол Павел с безредици, станали на стъпалата на Ерусалимския храм. Според „Деянията“ по време на тези безредици Павел участвал в убиването с камъни на християнския мъченик Стефан, което в превод от гръцки език означава „Венец“.

„Псевдоклиментините“ разказват също за голямо сбиване между две сектантски фракции, станало на стълбите на храма. Ръководител на едната фракция бил Симон Влъхвата. Но той нападнал не някакъв „Венец“, а Яков Праведника, който претендирал, ще напомним, за венеца на юдейския Първосвещеник (според версията на светците и праведниците). По време на този теологично-криминален скандал Симон Влъхвата блъснал Яков по стълбите на храма, като му чупил крака, и след това Яков бил принуден да избяга в Дамаск, където Павел го последвал.

Този малък епизод говори за взаимоотношенията на Яков Праведника и апостол Павел много повече от сто богословски разсъждения. Симон/Павел нападнал Яков, брата на Исус, пред входа на храма, блъснал го по стълбите и му счупил крака!

Вождовете на тоталитарни секти прощават рядко подобни неща и ако е истинска, тази история представя действията на зилотите, преследващи Павел по всички градове на империята, в съвсем друга светлина.

Не теологията на Павел била причина за конфликта между него и зилотите. А личният конфликт между Павел и лидера на зилотите бил причина за теологичните иновации на Павел!

Както и да е, но Яков Праведника – аскетът, фанатикът, зилотът, първосвещеникът на юдеите, според версията на зилотите, абсолютният ръководител на сектата от последователи на Исус в продължение на тридесет години, човекът, чиято смърт хвърлила в паника „най-усърдните и най-добрите законодатели“ и довела до Юдейската война – бил изхвърлен от Новия завет.

Но в „Евангелието от Тома“ се запазил!

Ще се съгласим, само това изречение вече показва, че първоизточникът на нашето Евангелие води към текстове, които нямат паралели в гръцкия Нов завет, но представят автентичната арамейска традиция.

А ето още едно любопитно нещо, което Исус с голяма вероятност е казал или поне му се приписва отдавна. То се съдържа в стих 72. Там се казва:

„Един [човек] му каза: Кажи на моите братя да разделят с мен бащиния ми имот. Той му отвърна: Но човече, кой ме е направил вещ в делбата? Обърна се към своите ученици и им каза: Аз нищо не разделям, нали?“ (Тома, 72).

Колизията, описана тук, е напълно разбираема. Трябва да напомним, че ранната християнска община практикувала общност на имуществото. Тя също така избягвала парите – до такава степен, че даже в каноничните Евангелия Исус никога не взема пари.

И ето, представете си, че към човек, който проповядва общност на имуществото и всичките преимущества на комунизма, изведнъж, като към съдия, се обръща някакъв нещастен наследник с молба – не, не да постъпи в общината, не да даде имуществото си за общото дело, а с молба за съдействие при получаване на дял от наследство! Реакцията на Исус е мълниеносна. Той не е дошъл да дели, а да обобществява! „Аз нищо не разделям, нали?“ Защо обаче можем да твърдим, че този отговор е даден от Исус, или, по-точно, че този отговор му се приписва от доста отдавна?

Много просто. Защото имаме съответно изявление в „Евангелието от Лука“. И то, както лесно можем да се убедим, не е правилно.

„И някой от множеството Му каза: Учителю, кажи на брат ми да раздели с мен наследството. А Той му каза: Човече, кой Ме е поставил да съдя или деля между вас?“ (Лука, 12: 13–14).

У Лука смисълът на изречението се е изопачил или се е изгубил при превода. Нещо повече, това изказване вече е направо безсмислено. Как така: „кой Ме е поставил да съдя“.

Цялата християнска доктрина се гради точно на това, че Исус е Съдия и че именно той ще ръководи Страшния съд, награждавайки мъчениците с венци и тронове и хвърляйки грешниците в геената огнена. Като имаме предвид тази – главна, основна, многократно заявена – функция на Исус, отказът му да отсъди по въпроса за наследството изглежда съвсем неразбираем.

Напротив, изречението в стих 72 бие точно в целта. Това е изречение на лидер на комунистическа община, който не е дошъл да дели в полза на частни лица, а да да обобществява в името на бога.

Нещо повече, ние имаме още един арамейски текст, преведен на арабски и в този си вид достигнал до нас в състава на арабски манускрипт от Х в. В този арамейски текст Исус казва:

„Някой му каза: Господи, кажи на брат ми да подели (с мене) имуществото на баща ни. Той му каза: Кой ме е поставил да ви деля?“ [2]

Иначе казано, виждаме, че стих 72 в „Евангелието от Тома“ отново съдържа неизопачена арамейска традиция, различаваща се от каноничната, и именно традицията на Тома в дадения случай трябва да признаем за автентична [3].

Случаят с изказването в стих 72 е важен, но не е единствен.

Вземете например още един текст от Новия завет: „Първото послание на апостол Павел до коринтяните“. В него Павел пише: „А както е писано: Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, това е приготвил Бог за тези, които Го обичат. (1 Коринтяни, 2:9).

Павел очевидно цитира някакъв свещен текст: „както е писано“. Но нито в Стария, нито в Новия завет има нещо подобно. Затова пък аналогични изречения има в „Евангелието от Тома“. „Исус каза: Ще ви дам каквото око не е виждало, каквото ухо не е чувало, каквото ръка не е докосвала, каквото в човешкото сърце не е израствало“ (Тома, 17) [4].

От това можем да заключим, че през 50-те години е имало недостигнал до нас сборник с изречения на Исус, на който Павел се позовава. Някои изречения от този сборник не са влезли в каноничните Евангелия. Но са влезли в „Евангелието от Тома“. И, нещо повече, поне цитираното по-горе изречение е имало отчетливо протогностичен характер.

А ето още няколко други ранни изречения от Тома:

„Докато не славите съботата, няма да видите своя Небесен баща“ (Тома, 27).

„Фарисеите и книжниците взеха ключовете на познанието и ги скриха. Те не влязоха, нито допуснаха онези, които искат да влязат, да го сторят“ (Тома, 39).

В тези две изречения е поразително това, че съчетават съвсем отчетлив юдаизъм с отчетлив гностицизъм. Исус не просто призовава да се спазва съботата. Той съобщава, че без това не може да се види Бога. Ортодоксалният юдаизъм забранявал виждането на Бога. А Исус не просто порицава фарисеите. Той казва, че са скрили ключовете от гносиса.

В по-нататъшни времена ортодоксите твърдели, че гностицизмът е късно и неправилно разклонение от великия ствол на християнството. Но тези изречения са много ранни. Те са се оформили още тогава, когато техният автор (някой от последователите на Исус или дори самият Исус) все още е спазвал съботата и е водел полемика с фарисеите, и говорят за ключове от знанието и за виждане на Бога!

А ето още едно ранно и протогностично изказване в „Евангелието от Тома“: „Нека този, който търси, не се спре в своето търсене, докато не намери. Когато намери,той ще се смути и когато се смути,той ще се изуми от възхита и ще царства над Всичко“ (Тома, 2).

Защо можем да го смятаме за ранно?

Работата е в това, че много сходно изказване на Исус цитира Климент Александрийски [5]. Намерил го е в „Евангелието от евреите“. Това евангелие, недостигнало до нас изцяло, е написано от тези последователи на Исус, които са спазвали строго юдейския закон и са признавали водещата роля на Яков Праведника.

Но най-важният детайл, който потвърждава древността на източника, лежащ в основата на „Евангелието от Тома“, се намира на самата повърхност. Той просто бие на очи.

Този детайл не е нещо друго, а пълното име на апостола. Той се казвал Юда Тома, което ще рече Юда Близнака. Юда е име, Тома е прозвище.

Защо това е важно?

Защото, също както никъде в „Деянията на апостолите“ не се споменава за ръководната роля на Яков Праведника, точно така никъде в каноничните Евангелия не се споменава, че апостол Тома се е казвал в действителност Юда.

Изобщо авторите на каноничните Евангелия често манипулират с имената на апостолите.

Например Марк нарича апостол Симон Симон Кананит (Марк, 3:18). В превод от арамейски Симон Кананит означава Симон Ревнителя, или Симон Зилота. Смятайки, че гръкоезичният читател не знае арамейски, Марк е предпочел да остави страшния прякор без превод.

Матей казва, и той непредпазливо, че прозвището на апостол Петър (който също се казва Симон) е Симон Бариона (Σίμων Βαριωνã), което ще рече Симон Терориста. С думата барион Талмудът нарича тези хора, които Флавий нарича с думата зилот.

Във всички канонични Евангелия апостол Юда Тома фигурира просто като Тома (Марк, 3:18; Йоан, 11:16; 14:5; 20: 24–29). Това име станало много популярно в Европа. След победата на християнството по света се появили множество Томасовци, Томита, Томовци и даже Томасини. Но това име не било истинското име на апостола! Името му било Юда, а Близнак било просто арамейското му прозвище.

Защо ортодоксалното християнство превръща много рано прозвището на апостола – „Близнак“ – в негово собствено име?

Можем да предположим, че поне една от причините е била тази, че прозвището е носело гностичен характер. Защото апостолът бил наречен Близнак още приживе.

И това означава – ако отхвърлим невероятното наистина предположение Исус Христос да е имал брат близнак, – че човек на име Юда е претендирал още през 30-40 година Христос да му е духовен близнак, негов небесен двойник. Негово второ „аз“, влязло в Юда по същия начин, по който преди това Христос влязъл в човека на име Исус.

Фактът за „духовен близнак“ на Исус още през 40-те години противоречи явно на твърдението, че гностицизмът е късна ерес.

И макар че „Евангелието от Тома“ в своя днешен вид е написано не по-рано от 40-те години на I век, както виждаме, то отразява традиции, толкова ранни, колкото у Марк, Матей и Йоан, че даже и по-ранни [6]. Това е източник, независим от каноничните Евангелия. „Понякога този източник дори ги превъзхожда“ [7].

Съгласете се, това е много неочаквано. Свикнали сме да смятаме, че ужасният и проклет гностицизъм е късна ерес. Че е изопачаване на смисъла на Христос.

Но гностичното „Евангелие от Тома“ запазва за нас някои много ранни текстове, загубили се в Новия завет. Тези текстове в оригинала принадлежат на хора, които са спазвали юдейския закон и са смятали Яков Праведника за ръководител на всички вярващи. Те принадлежат на хора, които смятали човека, носещ името Юда, за духовен близнак, а не за предател на Исус. И тези текстове вече имали осезаемо гностичен нюанс.

БЕЛЕЖКИ

1. Ще припомним, че в иврит, както във всичките семитски езици, носител на смисъла е трибуквен корен, състоящ се само от съгласни. Гласните се прибавят към този корен според граматическата необходимост. Коренът ЦДК означава „справедливост“, „праведност“, „правосъдие“. „Цедака“ е справедливост или правосъдие, а също така милостиня. Праведник е, строго казано, „цадик“. А „Цадок“ е името на първосвещеника на цар Соломон, чиито потомци до времето на Макавеите единствени имали правото да стават първосвещеници. Нещата се усложняват даже от това, че прозвището на основателя на „четвъртата секта“ Цадок е стигнало до нас през гръцки език, където няма буква „ц“, и затова в гръцкия текст на Флавий неговата форма е „Садок“. Така че прозвището на основателя на „четвъртата секта“ Цадок би било по-логично да се преведе като „Справедливец“ или „Правдивец“.

2. Става въпрос за юдеохристиянски текст, инкорпориран в арабския трактат „Абд ал Джабара“, написан през Х век и публикуван от Шломо Пинес през 1966 г. Shlomo Pines The Jewish Christians of the Early Centuries of Christianity According to a New Source The Israel Academy of Sciences and Humanities Proceedings. Vol. II, n. 13, Jerusalem, 1966. P. 13; см также: Q. Quispel Q. The Discussion of Judaic

3. Quispel Q., The Discussion of Judaic Christianity, Vigilae Christianae. Vol. 22, N2, Jun 1968. P. 86.

4. Stephen J. Patterson. The View from Across the Euphrates, The Harvard Theological Review. Vol. 104, № 4 (OCTOBER2011). P. 428.

5. Helmut Koester Ancient Christian Gospels: Their History and Development, SCM Press, 1990. P. 85.

6. H. Montefiore. A comparison of the Parables of the Gospel According to Thomas and of the Synoptic Gospels; H. Montefiore and H. E. W. Turner Thomas and the Evangelist Studies in Biblical Theology, 35; 1962. P. 78.

АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ

Защо „Евангелието от Тома“ е така поразително различно от каноничните Евангелия?

На този въпрос има много отговори, но един от тях е необикновено прост.

Работата е там, че оригиналът на това евангелие бил написан на арамейски. То е достигнало до нас в превод на коптски и отчасти на гръцки, но оригиналът бил написан на арамейски.

Защо това е важно?

Защото в историята на християнството има една очевидна и невероятна загадка. Всичките текстове, които са влезли в Новия завет, са били написани на гръцки.

За да разберем необичайността на това, нека погледнем езиковата карта на античния свят.

Ще видим, че гръцкият език е бил език на цялата източна част на Римската империя. Той бил lingua franca в Египет, на Кипър, в Йония, в Антиохия, в Тир, иначе казано – във всички земи, които преди това влизали в състава на елинските царства. На гръцки говорели също така и живеещите в тях евреи, а евреи там живеели предостатъчно.

Но в Юдея и в Галилея не говорели на гръцки. Там гръцкият бил език на окупаторите, които през 63 г. пр. н. е. унищожили свободата на Юдея и осквернили Храма. Юдеите не общували с тези хора и следи от това са се запазили в Евангелията, където Исус нарича гърците кучета (Марк, 7:27) и говори на апостолите да не влизат в елински градове (Матей, 10:5), иначе казано – в тези градове на територията на разчленената от римляните Юдея, които били населени с езичници и на които било предоставено правото на полисно самоуправление.

Но на иврит в Юдея по това време също не говорели. Там говорели на арамейски – също lingua franca за Древния Изток. Той бил официалният език на друга империя, почивша о бозе, а именно - на Вавилонската. На него (по-точно, на неговите няколко различни диалекта) говорели и сред огромните пространства източно от римската граница, по цяла Месопотамия.

И Исус, и неговите апостоли са проповядвали очевидно на арамейски. Дори ако някой от тях е умеел да говори на пиджин гръцки, тяхната аудитория не знаела този език и не му се доверявала. Исус, проповядващ на галилейските селяни на гръцки, би направил същото абсурдно впечатление като водещ на новините по Fox News, който изведнъж започне да чете новините на френски.

Освен това гръцките текстове, влезли в Новия завет, били написани доста късно. Най-първото евангелие – „Евангелието от Марк“ – е написано след края на Юдейската война, иначе казано – не по-рано от 70 година. Писмата на апостол Павел били написани по-рано, но не по-рано от 40-50 година.

Съгласете се, много е странно, че Исус проповядвал на арамейски, а неговите канонични биографии се оказали написани на гръцки. Това е все едно единствените биографии на Карл Маркс, които са дошли до нас, да бяха написани на руски.

Естествено, възниква въпросът: къде са отишли тези книги, които са били написани от автентичните последователи на Исус, които би трябвало да са написани на арамейски и които са били написани преди каноничните Евангелия?

За да отговори на този въпрос, класическата библеистика градяла различни сложни теории, които се свеждали до това, че такива книги не са съществували. Последователите на Исус били неграмотни рибари и предавали вестта за него от уста на уста, докато Марк не съчинил през 70-те години първото Евангелие.

За тези теории най-кратко можем да кажем, че не са верни. Книги на арамейски имало. Съвсем наскоро видяхме, че в много ранен текст, написан през 50-те години, апостол Павел цитира писмено изказване на Исус. „А както е писано: Каквото око не е видяло и ухо не е чуло...“ (1 Коринтяни, 2:9).

Това написано изказване на Исус от времето на Павел е дошло до нас в състава на арамейско Евангелие и не е дошло до нас в състава на гръцките Евангелия.

Защо арамейският първоизточник е толкова важен?

Да вземем едно от изказванията у Тома. „Исус каза: Ако вашите наставници ви заявят,че царството е на небесата, птиците на небето ще са там преди вас. Ако ви кажат, че то е в морето, рибите ще са там преди вас. Царството е във вас и извън вас“ (Тома, 3).

Това изказване ни е известно на два езика – на коптски и на гръцки. Съвсем неотдавна, през 2004 година, Никълас Перин се опита да сравни двата превода, за да разбере как са звучали в оригинал. Това е своеобразен метод на лингвистична триангулация.

Никълас Перин забелязал два интересни момента. Той предположил, че думата, която обикновено превеждат като „наставници“ или „водачи“, в оригинала е реберим. Тази дума е много по-многозначна – тя може да бъде преведена и като „тези, които водят по пътя“, и като „тези, които отклоняват от пътя“, иначе казано – водят, но не където трябва [1]. Пред нас е дума, опасно близка да понятията „прелъстител“ и „измамник“ – термини, употребявани от Тората по отношение на тези, които учат неправилно и водят хората към нечестива бездна.

Що се отнася до думата „море“, според Перин, в арамейския оригинал на нейно място се намирала думата „техома“ (на иврит – „техом“), което ще реше бездна.

„Бездна“ е дума, натоварена с невероятна сакралност в иврит. Именно над бездна лети Божият дух в гл. 1 на „Битие“. И в домонотеистичния оригинал на текста това вероятно не е било бездна. Било е морско чудовище.

Техом е езиков родственик на онова чудовище, което във Вавилон наричали Тиамат и което Бог разсякъл, създавайки света.

Този дуализъм, Небесата горе, Техом (бездната) долу, се запазил дълго в юдаизма. В книга „Битие“, 49 например, благославяйки Йосиф, Яков му обещава „небесни благословения отгоре и благословения на бездната, която лежи отдолу“ (Битие, 49:25).

„Исус каза: Ако вашите реберим ви заявят,че царството е на небесата, птиците на небето ще са там преди вас. Ако ви кажат, че то е в техом, рибите ще са там преди вас. Царството е във вас и извън вас“ (Тома, 3) [2].

Общият смисъл на нашето изречение се запази. Всичко е разбираемо. Исус казва, че Божието царство не е от този свят. Но към този общ смисъл се добавиха много важни обертонове. Това вече не е абстрактно изречение. Това е изречение на юдейски рави. Двойката небе-бездна, шамаим-техом, ни отправя пряко към благословията на Яков. А тези, които говорят, не са просто „наставници“ или „водачи“, те са „отклоняващи от правилния път“.

Това ли е всичко?

Не, не е всичко.

Нека да се замислим кой е бил автор на това изказване?

Съвсем правилно – не е Исус. Имаме всички основания да предположим, че за историческия Исус Божието царство би било негов физически и военен триумф. И въпросът тук се отнася не само до реликтовите изречения, запазили се в Евангелията, каквото е знаменитото обещание за „сто пъти повече къщи и братя, и сестри, и майки, и деца, и ниви...“ (Марк, 10:30).

Въпросът тук е преди всичко в самите действия на Исус. Той дошъл в Ерусалим, за да се възцари в него, и неговите привърженици го приветствали с викове: „Да живее Царят на Израил“; и изобщо не предполагали, че този опит за възцаряване на Царя на Израил ще завърши позорно на кръста.

Но, от друга страна, автор на това изказване е бил някакъв много ранен последовател на Исус. Човек, който все още спазвал юдейския закон. Той мислел с категориите на юдейски рави. И не обичал тези вождове, които обещават материално Божие царство. Той ги наричал неправилни вождове. Той казвал, че не водят във вярната посока. От това следва, че в момента, когато той проповядвал, тези вождове вече са съществували и той е имал разногласия с тях по поземлен въпрос, а именно - кой кого ще закопае.

Кой е бил този човек?

Разбира се, след две хиляди години не можем да кажем точно, но имаме много добра кандидатура.

Този човек би могъл да е Юда Тома. Ученик на вожда, който наричал себе си негов Духовен Близнак. Който се провъзгласил за Близнак на Исус след неговата смърт. Който смятал, че също е станал Христос. И който спорел с някакви прелъстители, смятащи Божието царство за материално.

Това ли е всичко? Не, не е.

Работата е там, че нашето изказване се е запазило в орязана форма в „Евангелието от Лука“. Лука разказва за Исус следното:

„А когато беше попитан от фарисеите кога ще дойде Божието царство, Иисус в отговор им каза: Божието царство не идва така, че да се забелязва; нито ще кажат: ето го тук или там - защото, ето, Божието царство е във вас“ (Лука, 17: 20–21).

Удивително, но това добре познато канонично изречение на Исус е в действителност най-кратката формулировка на гностицизма.

На какво учели гностиците? На това, че материалния свят не е сътворен от истинския Творец, а от неразумен Демиург, който не знаел, че не е творец. Когато този Демиург се опитал да вдъхне в глинения Адам, създаден от него, живот, не успял. На помощ дошъл истинският Творец, който вдъхнал в човека част от своя дух. С което го оживил.

Единственото нещо от Божието царство, което съществува в материалния свят, е човешкия дух, част от Бога Творец. „Царството божие е в нас“.

„Божието царство не идва така, че да се забелязва; нито ще кажат: ето го тук или там - защото, ето, Божието царство е във вас“ (Лука, 17: 20–21).

Не е трудно да преценим, че Лука е заимствал текст от Юда Тома и го е съкратил. Лесно можем да видим, че текстът, споменаващ „небето и бездната“ е явно първичен по отношение на непонятния израз „ето го тук или там“. Излиза така, че прототип на твърдението у Лука е бил много ранен юдеогностичен текст, квинтесенция на гностицизма – и този текст, обеззаразен и дезинфекциран, е употребен от протоортодоска Лука.

Което не е единственото подобно съкращение. Така у Матей Исус казва на гръцки: „Търсете и ще намерите“ (Матей, 7:7).

У Юда Тома той казва на арамейски: „Нека този, който търси, не се спре в своето търсене, докато не намери. Когато намери, той ще се смути и когато се смути,той ще се изуми от възхита и ще царства над всичко“ (Тома, 2).

Това изречение го имало и в написаното на арамейски „Евангелие от евреите“, от което отново можем да предположим (макар и с по-малка увереност), че пълният арамейски вариант е съществувал по-рано от краткия гръцки и е носил освен това, за разлика от гръцкия, съвсем ярко изразен гностичен характер.

Но как да съгласуваме този ранен гностичен текст с твърдението на църквата, че гностицизмът е по-късна ерес?

БЕЛЕЖКИ

1. Nicholas Perrin. NHC II, 2 and the Oxyrhynchus Fragments (P. Oxy 1, 654, 655): Overlooked Evidence for a Syriac «Gospel of Thomas», Vigiliae Christianae. Vol. 58, № 2 (May, 2004). P. 148.

2. Nicholas Perrin. NHC II, 2 and the Oxyrhynchus Fragments (P. Oxy 1, 654, 655): Overlooked Evidence for a Syriac «Gospel of Thomas», Vigiliae Christianae. Vol. 58, № 2 (May, 2004). P. 148.

МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА

Къде е било написано това удивително евангелие, чийто най-ранен слой съчетава явен юдаизъм с явен гностицизъм?

Най-вероятно е било написано в Едеса и това обстоятелство е още по-удивително от неговия арамейски език [1].

Въпросът е в това, че ние сме свикнали да мислим за християнството като религия, която се е разпространявала на първо място вътре в Римската империя. А Едеса до III век се намирала извън границите на тази империя.

Тя била столица на малкото Осроенско царство – буферна държава между Рим и Партия. Миниатюрната, но стратегически важната Осроена представлявала всъщност голям оазис между горните течения на Тигър и Ефрат.

Едеса, основана от Селевкидите, се намирала само на триста километра от Антиохия, столицата на римската част от Сирия. Но след краха на Селевкидите тя се поарамейчила бързо, започнала да гравитира към Партия и се управлявала от местна арабска династия. Членовете на династията сечели монети ту с изображения на римски императори, ту на партянски царе и все повече и повече били въвличани в орбитата на римската политика, докато накрая не били погълнати – през 216 година по същество и през 242 година окончателно – от Рим.

В резултат от това последователите на Исус живеели в Едеса при съвсем други условия от последователите на Исус в преследващата ги Римска империя.

В Рим християните се криели по частни къщи, събирали се на богослужение като на нелегална явка. Никакви християнски храмове през I-II век в Рим не можело да има. Напротив, в Едеса църковно здание, където се събирали за богослужение вярващите, съществувало още към края на II век. Знаем това от „Едеската хроника“, която ни съобщава, че през ноември 201 година това здание, заедно с голяма голяма градска част, било унищожено от наводнение.

Един от видните едески християни през II век бил човек на име Бардесан. Този човек имал в Едеса съвсем други социален статут от освободените роби и робите, които заедно с богатите жени, били обикновено основен обект за християнско вербуване в Рим.

Бардесан бил виден партиански аристократ, великолепен стрелец с лък (това умение се смятало за необходима именно сред партианската младеж), другар в детските игри, а след това най-близък човек на едеския цар Абгар VIII.

В Едеса никога не са се издавали едикти срещу християните. Никакви доносници не са се договаряли там „да унищожат светците, не са чакали нужния час, не са влизали „в Дома Господен тогава, когато всички се молят и възхваляват Господа“ и не са ги арестували, както се оплаква в началото на III век Иполит Римски [2]. Там нямало Нерон, който зашивал християните в бича кожа за удоволствие на тълпата, Веспасиан, който след разгрома на Юдейското въстание заповядал да бъдат избити всички потомци на Давидовия дом, и Марк Аврелий, според чиито едикти „благочестивите хора“ били преследвани и гонени „по цяла Асия“ [3]. Нещо повече, сред едеските християни господствала упоритата легенда, че прародителят на Абгар VIII, Абгар V, е приел християнството още през I век веднага след смъртта на Христос!

И даже ако не споделяте гледната точка на автора на тази книга, че закон, предписващ да се наказват християните със смърт, е приет от Сената още през 36 година под натиска на император Тиберий, явно е, че в Едеса върху еволюцията на учението на светците са действали съвсем различни фактори от тези, които са действали върху римското християнство.

Какво можем да кажем за „автора“ на необикновеното Евангелие, за апостола Юда Тома?

Къде е живял? Как са свършили дните му?

Какъв е бил историческият му прототип? Какви са били отношенията му с другите апостоли и преди всичко с Яков по прозвище Праведника, „за когото били сътворени Небето и Земята“?

Какво още знаем за апостола Близнак?

Не малко неща.

Въпросът е в това, че той има цяла биография – „Деянията на Тома“. Наистина, тази биография била написана не по-рано от началото на III век и това е лошо [4]. Но затова пък била написана на същия арамейски език, на който е написано „Евангелието от Тома“, и – нещо повече – написана е в същата спомената вече Едеса.

Да пристъпим към проучването на тази увлекателна и необикновена биография и да видим какво можем да извлечем от нея.

БЕЛЕЖКИ

1. По повод на въпроса за това на какъв език са били написани първоначално „Деянията на Тома“ и „Евангелието от Тома“ съществува огромна литература. Ето някои от най-важните разработки: A. F. J. Klijn. The Acts of Thomas, Brill, 1962. P. 26; H. J. W. Drijvers Edessa und das jüdische Christentum. Vigiliae Christianae. Vol. 24, № 1 (Mar., 1970). P. 4–33; Barbara Ehlers. Kann das Thomasevangelium aus Edessa stammen?: Ein Beitrag zur Frühgeschichte des Christentums in Edessa, Novum Testamentum. Vol 12, Fasc 3 (Jul., 1970). P. 284–317; Nicholas Perrin. Thomas and Tatian: The Relationship between the Gospel of Thomas and the Diatessaron (Biblica Academia 5; Atlanta: Society of Biblical Literature; Leiden: Brill, 2002); Gilles Quispel. The Gospel of Thomas and the New Testament Vigilae Christiana, 11 (1957), 189–207; idem «L’Evangile selon Thomas et le Diatessaron», Vigiliae Christianae, 13 (1959), 87–117; Antoine Guillaumont Semitismes dans les logia de Jesus retrouves en Nag-Hammadi Journal Asiatique 246 (1958), 113–23; Han J. W. Drijvers Facts and Problems in Early Syriac-Speaking Christianity Second Century 2 [1982], 173–75; Hans Quecke: ‘Sein Haus seines Konigreiches’: Zum Thomasevangelium 85, 9f Le Muséon, 76 (1963), 51–53; Kurt Rudolph Gnosis und Gnostizimus: Ein Forschungsbericht Theologische Rundschau, 34 (1969), 194.

2. Hippolytus, Dan. I, 20, 2–3.

3. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 4, 26, 5.

4. Виж: A. F. J. Klijn. The Acts of Thomas, Leiden, Brill, 1962. P. 23; Gilles Quispel. Makarius, das Thomasevangelium und das Lied von der Perle, Leiden: Brill, 1967. P. 39.

ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА

“Деянията на Тома“ започват с това, че Исус Христос, като се явява след смъртта си на Тома, „близнака“, го изпраща за апостол в Индия. Тома не иска да ходи в Индия, като се мотивира с това, че е евреин. „Където искаш ме прати, но в Индия няма да отида“ – казва той на Исус [1].

Виждайки упорството на Тома, Исус предприема хитра стратегия. По това време в Ерусалим пристига индийски търговец на име Аббан. Изпратил го е цар Гундафор (реален исторически персонаж, управлявал част от Индия през I век) да му купи изкусен дърводелец за строежа на дворец.

Исус – ще припомним, че това се случва след разпятието му – се среща лично с Аббан на пазара и го пита не искали да купи роб дърводелец. Аббан точно това търси. Исус продава Тома на Аббан за три литри [2] сребро и като подписва със замах договора за продажбата, му го предава в ръцете. Подозрителният Аббан, за да не бъде измамен, пита за всеки случай Тома дали е роб на Исус. „Да“ – отвръща той [3]. Аббан се поздравява с изгодната сделка.

Най-напред по пътя си към Гундафор той и неговият нов роб Тома попадат в царския град Андраполис. В града цари голямо веселие: тамошният цар омъжва единствената си дъщеря и кани на пиршество всички пътници. Аббан и Тома отиват на пиршеството, за да не оскърбят царя с пренебрежение към неговото гостоприемство.

Ще припомня, че социалният статут на Тома по това време е много нисък: той е роб и плюс това чужденец, който говори на неразбираемия за никого в Индия арамейски език, и е ясно, че по време на пиршеството, където се е събрал цветът на града, се намира в най-долната част на хранителната верига.

Някакъв виночерпец му удря шамар за забавена реакция. Тома, в пълно съответствие със завета на своя учител, призоваващ да си даваме и лявата буза, когато ни ударят по дясната, казва на виночерпеца: „да ти прости Бог“, но веднага след това предрича, че ръката, която го ударила, ще се окаже скоро в зъбите на куче.

Така и станало: виночерпецът отива за вода и там го разкъсва лъв. Кучетата се хвърлят върху останките и едно от тях, държейки в зъбите си ръката, която ударила апостола, изтичало в залата, където било пиршеството.

Това произшествие хвърля гостите в не малка възбуда и те се изумяват особено, когато една девойка флейтистка, която е еврейка и разбира арамейски език, им съобщава, че робът, който седи до търговеца Аббан, „е или бог, или апостол на бог“: защото чула как той казал, че ръката, която го ударила, ще се озове в устата на куче [4].

Този случай, разбира се, привлича вниманието на царя и той, за да си подсигури за всеки случай благословията на този толкова важен вълшебник, му нарежда да се помоли в брачните покои за щастие на младоженците. Нещастният цар не знае каква змия слага в постелята на дъщеря си.

Тома се моли; след това извеждат гостите от брачния чертог. Но когато женихът влиза вътре, „вижда Господ Исус във вид на Юда Тома да разговаря с невестата“ [5], което го изумява силно: нали видял, че Тома напуснал чертога с всички останали. Господ му разяснява заблудата: „Аз не съм Юда, който също се нарича Тома, а съм негов брат“ – обяснява той [6].

След което Исус сяда на леглото, а женихът и невестата моли да седнат на по един стол и им разяснява необходимостта да се въздържат от всякакъв вид плътски връзки, за да превърнат тялото си в свещен храм.

На сутринта царят влиза в брачния чертог и вижда младоженците да седят все едно нищо не се е случило. В отговор на въпроса му за станалото през нощта женихът и невестата го информират за пълния си отказ от плътски сношения и за желанието си да влязат в Брачния Чертог на безсмъртието и светлината.

Символизмът на тази сцена е напълно разбираем. Въпросът е в това, че една от висшите гностични церемонии бил именно Брачният Чертог. Така се наричала церемонията, в хода на която посветеният се съчетавал със своя астрален двойник, със своята Пневма, с нетленна частица от Всевишния.

„Владиката е дал всичко тайно: Кръщенето, Миропомазването, Причастието, Изкуплението и Брачния Чертог“ – казва „Евангелието от Филип“ [7]. „Свято е кръщенето; по-свято е изкуплението. Най-свят е Брачният Чертог“ [8].

Нашият нещастен цар обаче не бил посветен в тънкостите на гностичните церемонии и изпаднал в ужас; като паднал на земята и раздрал одеждите си, той изпратил веднага да му доведат подлия магьосник, който по зла воля на небесата дошъл в града им. Но Тома бил вече в морето.

Вторият акт на нашия приключенско-теологичен роман се развива при двора на индийския цар Гундафор. Гундафор поръчва на Тома да построи дворец и го снабдява с предостатъчно пари и провизии за работниците. Тома не строи двореца, а парите и храната раздава на хората, като едновременно с това им проповядва Евангелието. Тома правилно схванал, че с добра дума и раздаване на пари може да привлече повече човешки души, отколкото само с добра дума.

В края на краищата, при този подход към предприятието, парите за двореца се оказват изхарчени. Царят вика Тома при себе си и получава отговор, че Тома му е построил незрим дворец, който царят няма да види приживе, но ще види след смъртта си. Както лесно можем да си представим, царят не се оказва много удовлетворен от този отговор и осъжда Тома на смърт за разхищение на хазната. Но по това време, за щастие на Тома, умира братът на царя Гад. Първото, което вижда той, когато отива на небето, е същият дворец, за който Тома говорел. Поразеният Гад уговаря ангелите да го пуснат на земята и, като оживява, моли горещо брат си да му подари двореца.

След това царят и брат му приемат „печат“, иначе казано – кръщене и помазване. По време на кръщенето Юда Тома призовава Христос, Всевишния, милосърдната майка и майката „на седемте дома, за да могат те да намерят покой в осмия дом“ [9].

При това има една важна теологична тънкост. След като царят и брат му приемат кръщенето с вода, чуват гласа на Бога, но не го виждат, защото още не са помазани. А след като приемат помазването, виждат юноша с факел, чиято светлина надмогва всяка друга светлина.

Всичките апостолски деяния, от които до нас са достигнали доста много, са построени по принципа на сериалите. Ако първият сезон има успех, все по-нови и нови автори пишат все по-нови и по-нови серии.

В „Деянията на Тома“ сезоните са доста много и във всеки от тях Тома, както подобава на близнак на Христос, върши чудеса: гони бесове и възкресява мъртви, кара магарета да проповядват и свети с неземна светлина – иначе казано, още приживе лицето му сияе, като лицето на Мойсей или Енох, когато видели Бога.

В един епизод даже убива Сина на Сатаната. Този син е същата змия, която съблазнила Ева, казала на Каин да убие Авел, ожесточила сърцето на фараона срещу египтяните и съблазнила евреите в пустинята да направят златния телец.

Съгласете се, че това е значително постижение – някакъв простосмъртен, макар и със сияещо лице, убил свръхестественото същество, чиито интриги лежали в основата на всички човешки нещастия.

Въпросното постижение изглежда още по-значително от това, че в Петокнижието на Мойсей нищо за никакъв Сатана, който ожесточил сърцето на фараона, не се казва. Авторите му постоянно подчертават, че Богът на Израил, един и единствен, е ожесточил сърцето на фараона. От една страна, той явил на фараона множество знамения (думата „от“ означава на иврит и „знак, знамение“, и „печат“), а от друга страна, направил така, че тези знамение да не му подействат. „Но Господ ожесточи сърцето на фараона“ – повтаря постоянно Тората.

Тората така се страхува да спомене за някакви съперници на Яхве, че в историята с чудесата на Мойсей кара Яхве да играе едновременно в два отбора: и за евреите, и за египтяните, което прилича, разбира се, на същинско издевателство по отношение на бедните египтяни.

Напротив, от гледна точка на „Деянията на Тома“ в историята с чудесата на Мойсей за отборите играят различни играчи. За отбора на египтяните – Синът на Сатаната, а за отбора на евреите – Господ.

Тома, близнакът на Исус, убива точно този Син на Сатаната. Прави го със слово. Като вижда Сина на Сатаната и до него убит човек, апостол Тома му заповядва, заповядва на змията, да поеме обратно в себе си отровата.

„И когато змията пое в себе си жлъчта, юношата подскочи и се изправи на крака, и падна в нозете на апостола, а змията, като се наду, се спука и умря, и отровата, и жлъчта ѝ се разляха, и на мястото, където се проля отровата, се разтвори Бездна и погълна Змията“ [10].

Иначе казано, нашият мъртъв юноша се простил със Сатаната и придобил Христовото знание. Той слязъл от Пътя на Тъмнината и Застанал на Пътя на Светлината. Неговата смърт и неговото възкресение били символични. Гностиците – ще припомним какво казва Ириней Лионски – „смятат, че възкресението от мъртвите е познание за възвестяваната от тях истина“ [11].

В този смисъл „Деянията на Тома“ се придържат към стила на символичния реализъм и можем да не се съмняваме, че апостол Тома е убивал много пъти Сатаната и е възкресявал мъртви за вечен живот. Такава била професията му. Всеки път, когато подпечатвал някого, той убивал Сатаната и възкресявал човек.

На края на своите странствания апостол Тома стига до една страна, чийто владетел е цар Миздай. Като изгонва бесовете от жената и дъщерята на царския военачалник, той става влиятелен човек в града. Славата му е още по-гръмка от факта, че не той лично изгонва бесовете, а кара да направи това едно диво говорещо магаре, което изпълнява блестящо отговорното поръчение.

Тази слава става причина за неговите неприятности: сред учениците му се появява някоя си Мигдония, жена на царския родственик Кариш.

Очарована напълно от небесния Христос, когото Тома проповядва, тя го моли да ѝ позволи „да приеме печата“, за да стане „Свещен Храм, в който Христос обитава“ [12].

Приемайки вярата, Мигдония отказва на мъжа си телесна близост. Когато се опитва да овладее жена си, тя му обяснява, че в нея се е заселил Христос. „Защото моят Господ Исус е по-голям от тебе и той е с мене, и е в мене“ [13].

Разбира се, че Христос, намирайки се вътре в Мигдония, не може по никакъв начин да прави секс с Кариш. Когато мъжът ѝ се опитва да протегне към новото Христово вместилище потната си лапа, Мигдония му връзва ръцете с чаршафа, хуква, гола, от мъжа си и нощува в стаята с прислужницата.

Това произшествие довежда Кариш до разбираем гняв и този алфа-самец, ослепял от страст и получил удар по най-чувствителната част на своето животинско его, отива веднага към царя, оплаквайки се от придошлия „магьосник и измамник“ [14], който „не яде и не пие“ [15], учи, че никой не може да живее, докато не се откаже от всичко материално, включително имуществото [16], твърди, че мъжът не трябва да лежи с жена си [17], и когото народът почита като Бог [18].

Може би историята с Мигдония щяла да се размине на Тома. Но дявол знае какво накарало цар Миздай да я разкаже на жена си – като забавен пример за безумието, в което гостуващият магьосник потапя знатните жени. Трябва ли да кажем, че жената на царя отишла веднага при Юда Близнака и след това, като се възродила за вечен живот, отказала тутакси на царя достъп до своя Господен Храм?

Този епизод препълнил окончателно чашата на търпението на и без това кипящия от гняв цар. Той отишъл лично в дома на своя военачалник Сифор, където намерил значителна част от елита си в нозете на проповядващия Тома.

Всички, които седели в нозете на Тома, се надигнали, приветствайки царя, но Тома останал да седи. Яростта на Миздай нямала предел. Той хванал една попаднала му табуретка, обърнал я и ударил здраво и страшно с нея наскоро пристигналия магьосник.

„И той взе седалката, и я обърна, и я хвана с двете си ръце, и го удари по главата така, че го рани, и го предаде на войниците, като каза: отведете го“ [19].

След това започват съд и мъчения. Разгневеният цар заповядва да се нажежат железни плочи и да се постави върху тях магьосникът. Но щом стъпалата на Юда докоснали плочите, изпод тях бликнали извори студена вода. Краката на Юда не пострадали, стражите с ужас отскочили настрани, а цар Миздай, оказвайки се пред сериозната перспектива да се удави, помолил изтезавания да спре потопа.

Юда Тома, на когото Господ заповядвал да се отплаща за злото с добро, дал веднага на небесните стихии съответните нареждания и водата спаднала. „И когато Миздай видя това, заповяда да го отведат в тъмницата: докато не реши какво да прави с него“ [20].

Историята за Юда Тома, който изстудил с вода нажежените плочи, има дълга предистория на Изток. В Едеса, където, ще припомня, били написани „Деянията на Тома“, и до днес разказват подобна история за прародителя Авраам, когото жестокият цар Нимрод искал да затрие. Нимрод хвърлил Авраам в една пещ: той паднал в пещта на колене и там, където паднал, бликнали два извора студена вода, които загасили пламъците [21]. „Езерото на Авраам", което един от тези извори образувал, съществува и до днес. В древни времена това езеро явно било свещено езеро на богинята Атаргатис, гъмжащо от свещени неприкосновени шарани [22].

Бихме могли да очакваме, че такъв велик магьосник като Юда Тома, за когото не е страшно даже нажеженото желязо, просто ще разтвори вратите на тъмницата и дим да го няма.

Но къде ти.

Факт е, че апостол Тома искал много да умре.

За него животът бил затвор, в който всички грешници спят, и само тези, които вярват в Господа, бодърстват, а смъртта била пробуждане за вечен живот. Да умре било съкровеното му желание. „Защото това, което наричат смърт, не е смърт, а освобождаване от тялото и аз го приемам с радост“ [23].

Иначе казано, Тома искал много да стане шахид, при това в буквалния смисъл на думата.

Въпросът е там, че арабската дума „шахид“ използва общосемитския корен „ШХД“ („да свидетелствам“) като означаващ „да стана мъченик“. Точно това значение има гръцката дума „мартус“ („свидетел“ в значение на „мъченик“), която, на свой ред, била калка на арамейската дума „сахде“ (също „свидетел“ в значение на „мъченик“). Тези, които на гръцки език наричали „мартуси“, в Едеса наричали „сахде“ и тъй като апостол Тома проповядвал на арамейски език, той искал да бъде именно сахде, а не мартус.

Ясно е, че Тома не можел да подмине разкошния случай да изпълни заветната си мечта.

Наистина, той разтворил преди екзекуцията вратите на затвора и потопил пазачите му в дълбок сън, но само за да кръсти жената на царя и царския син и да им каже напоследък няколко важни наставления.

Като им казал наставленията, Тома се върнал в тъмницата, настанил се удобно и зачакал дългоочакваното освобождение.

На следващия ден четирима войници извели Тома извън града и го пронизали с четири копия. Знатните последователи на Тома, включително сина на царя, Иузан, и военачалника му Сифор, го облекли в разкошни одежди, положили го в царската гробница и седели до гробницата ден и нощ, докато апостол Тома не се появил до тях и не им казал: „Защо седите тук и ме пазите? Аз не съм тук, защото се възнесох и получих всичко, което ми беше обещано“ [24].

Когато отворили гробницата, тя се оказала празна. Но дори прахът, който докосвал до известно време тялото на апостола, се оказал достатъчен, за да твори чудеса. Когато синът на цар Миздай се разболял, царят наредил да отворят гробницата, да вземат оттам малко прах и от този прах момчето оздравяло.

След това даже жестокият цар Миздай повярвал в Христос.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Thomas, 1, 1, 6. Всички откъси от „Деянията на Тома“ се цитират по руския превод в книгата, направен от: Harold W. Attridge. The Acts of Thomas. Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, Salem, Oregon, 2010.

2. Бележка на Павел Николов: Литра – стара мярка за тегло = 1/4 ока (1 ока = 1,28 кг.)

3. The Acts of Thomas. 1, 2, 10.

4. The Acts of Thomas. 1, 9, 3.

5. The Acts of Thomas. 1, 11, 3.

6. The Acts of Thomas. 1, 11, 5.

7. The Gospel of Philip, 67, 27–30.

8. The Gospel of Philip. 69, 14–70, 4.

9. The Acts of Thomas, 2, 27, 8.

10. The Acts of Thomas., 33, 11.

11. Ириней Лионский. Против ересей, 2, 31, 2.

12. The Acts of Thomas, 9, 87, 5.

13. The Acts of Thomas. 9, 98, 1.

14. The Acts of Thomas. 9, 96, 3.

15. The Acts of Thomas. 9, 96, 6.

16. The Acts of Thomas. 9, 100, 10.

17. The Acts of Thomas. 9, 98, 3.

18. The Acts of Thomas. 9, 106, 9.

19. The Acts of Thomas. 11, 138, 8.

20. The Acts of Thomas. 12, 141, 8.

21. Segal. Edessa. The Blessed City. P. 2.

22. Историята за Авраам, Нимрод и огнената пещ се разказва не само в Едеса. Това е много популярна история, чиито варианти (с пещ, но без вода) се срещат у Псевдофилон и в „Генезис Рабба“, 38:11. Средновековни персийски източници разказват същата история за Зороастър (виж: Yishai Kiel. Abraham and Nimrod in the Shadow of Zarathustra. The Journal of Religion. Vol. 95, № 1 (January 2015). P. 35–50.

23. The Acts of Thomas, 13, 160, 4–5

24. The Acts of Thomas. 13, 169, 2.

ИСТОРИЧНОСТ

Как – възкликва в този момент разяреният читател, - предлагате ни този текст като биография? Исус Христос, търгуващ посмъртно на пазара с роби, строителство на Небесен дворец, недосегаемият от огъня апостол Тома с железните си плочи, проповеди, предназначени за военачалници и индийски царе?

Какво има още в програмата?

Социално-политическа история на Вестерос от „Игра на тронове“? Практика и теория на класовата борба в Средната земя на Толкин?

Книгите от Новия завет може и да са пропаганда. Може би каноничните „Деяния на апостолите“ не казват много неща за живота на апостол Павел. Може би напълно съзнателно заблуждават читателя за причините, които накарали ревностните юдеи да преследват Павел по градове и села на Римската империя, и лъжат нарочно за характера на четиридесетте сикарии, които се заклели „да не ядат и да не пият“, докато не убият Павел. Но те поне твърдят, че в Ерусалим римски военачалник спасил Павел от разярената тълпа, а не че Павел полетял във въздуха пред очите на потресените зяпачи! Те даже често наричат враговете на Павел зилоти!

А какво можем да извлечем от един текст, написан в стил „Джак и бобеното зърно“?

Да не бързаме обаче.

За начало: „Деянията на Тома“, за разлика от „Игра на тронове“, се възприемали от повечето свои потребители като сакрален текст.

От средата на V век нататък този текст бил изгарян, а епископите, позволяващи си да го пазят, били обявявани за еретици по заповед на папа Лъв Велики, който разбрал, че текстът се използва от еретиците присцилианци. Изгаряни били и присцилианците.

Този текст бил изгарян не защото бил развлекателно четиво. Изгаряли го, защото за хората, вярващи не така, както учи римската църква, този текст бил сакрална реалност, същата като твърдението, Бог е създал света за шест дена.

Очевидно е, че такъв текст заслужава много повече от това да бъде поставен под графата „занимателна белетристика“. Дори да не съдържа важни сведения за Тома, той съдържа важни сведения за теологията и ритуалите на съчинилата го община. С ритуалите и ще започнем.

БЕЛЕЖКИ

1. По-подробно виж в: Susan E. Myers Spirit Epicleses in the Acts of Thomas, Mohr Siebeck, Tubingen, 2010. P. 119.

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

Какво ни прави впечатление в „Деянията на Тома“?

Преди всичко радикалната разлика на много обичаи и ритуали от обичаите и ритуалите на римската църква.

Това се отнася и за названията: Тома и неговата община никъде не наричат себе си „християни“. Те са „братя“, „светци“, „чисти“ и последователи на „Пътя, който види нагоре“ [1].

Това се отнася и за начина на живот: Тома „не яде и не пие“, иначе казано - не яде месо и не пие вино. Което твърдение неволно ни напомня четиридесетте сикарии, които се заклели да не ядат и да не пият, докато не убият Павел (Деяния, 23:21).

Тома категорично не признава никакви плътски сношения, поне за светците, които приживе са станали съд за духа на Христос.

Този суров, аскетичен, демонстриращ крайно въздържане Юда Близнак прилича много по своето поведение на Яков Праведника, брата на Исус, който бил несменяем ръководител на християнската община в продължение на тридесет години след смъртта на брат си. Яков Праведника също не ядял месо и не пиел вино, а коленете му били мазолести от молитвите за народа. Затова пък Тома съвсем не прилича на постпавловия Исус, който пирува весело с митари, а от упреците на шокираните аскети се измъква с ловкия софизъм: „Не съм дошъл да призова праведните, а грешните за покаяние“ (Матей 9:13).

Това още повече се отнася за обредите.

Тома не „кръщава“, а „подпечатва“. Разликата в терминологията като че ли не е особено голяма и думата „печат“ в значение на кръщаване се употребява в много християнски текстове. Но тук е важно това, че, което вече сме отбелязали, значението на думата „от“ на иврит е малко по-широко от думата „печат“. Тази дума носи в себе си мощен магически оттенък. „От“ е и печат, и белег, и знак, и знамение. „От“ поставя Господ на Каин, „от“ (в множествено число „отот“) поставя Мойсей. „Печатът“ е могъщ магически белег, талисман, който позволява само на „подпечатаните“ сто четиридесет и четири хиляди избрани евреи от „Откровението на Йоан Богослов“ да се спасят от злите скакалци и от хиацинтовите коне (Откровение, 7:4).

Освен това „печатите“, които Тома поставя, са два. Първият „печат“ е обикновено водно кръщаване. След него „подпечатаният“ чува бога, но не го вижда.

Вторият печат е Помазването. „И апостолът взе масло и го изля върху главите им и ги помаза“ [2]. След като цар Гундафор и неговия брат били подпечатани с първия печат, те можели да чуят бога. А когато били подпечатани с втория печат, те можели да го видят. „И когато те бяха подпечатани, пред тях се появи юноша със запален факел, така че техните светилници помръкнаха при приближаването на неговата светлина“ [3].

Този юноша със запаления факел удивително ни напомня не само ангел, но и двамата традиционни спътници на Митра, Каут и Каутопат, изобразявани като юноши с факли, насочени нагоре и надолу. Напомнят ни и за мястото на произхода на текста: Едеса, където имало арабски култ към боговете близнаци Азиз и Моним, Сутрешната и Вечерната Звезда [4].

Но най-вече церемонията с двата стадия на Посвещение, след първия от който можело да се чува бога, а след втория - да се вижда, ни отпраща към основната забрана на ортодоксалния юдаизъм: забраната да се вижда бога. Ритуалът, който практикува Тома, не е нещо друго, а много успешен начин да се преодолее тази забрана. Да, съобщават ни авторите на ритуала, в действителност такъв проблем има. Недостатъчно посветените хора - например пророк Еремия - могат само да чуват бога. Но тези, които са преминали през втората степен на инициация, могат и да го виждат. Помазването, което дава възможност да се вижда Бога, се споменава пряко в гностичното „Евангелие от Филип“ като втора степен на инициация на вярващия след Кръщаването [5].

Освен това Тома причестява своите ученици не с хляб и вино, както прави римската църква, а с хляб и вода [6]. Кой вариант е по-автентичен: с виното или с водата?

Римската църква настоявала, разбира се, на виното, а водата обявявала за зловредна ерес на енкратизма.

Но ние почти точно можем да кажем кой първи е причестявал своите ученици с вино: апостол Павел.

В 1-то послание до коринтяните Павел казва: „Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох - че Господ Иисус през нощта, когато беше предаден, взе хляб и като благодари, разчупи и каза: Това е Моето тяло, което е (разчупено) за вас; това правете за Мое възпоменание. Така взе и чашата след вечерята и каза: Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоменание“ (1 Коринтяни, 11:23-25).

Разбира се, вместо думата „вино“ Павел казва „моята кръв“, но почти не трябва да се съмняваме, че има предвид именно вино. При това Павел не се позовава в този текст на никакви пожизнени Исусови ученици, които заедно с Исус са били на тайната вечеря и съвсем точно са помнили какво е направил учителят. Той се позовава на своята лична аудиенция на третото небе.

Апостол Павел не прави впечатление на извънредно аскетичен човек. Откровено казано, той обичал да си поживее. И, като всеки религиозен лидер, бил склонен да оправдава желанията си с позоваване на Божията воля. Просто казано, апостол Павел не искал да се отказва от виното и затова казал, че да пие вино му е заповядал Исус. Нещо повече, той нарекъл това вино „кръв Христова“!

Напротив, неговите противници (същите тези четиридесет сикарии, които се заклели да не ядат месо и да не пият вино) били много по-аскетични. Ние даже можем да си представим как трапезните навици на Павел са ги дразнили не по-малко от неговите възгледи.

Ритуалите за причастяване с хляб и вода се запазили дълго време, при това на различни места в империята. Ето че даже през III век Киприан, епископът на Картаген, бил принуден да напише дълго писмо, упрекващо подведомствените му епископи в това, че причастяват вярващите с хляб и вода. Съдейки по негодуванието на Киприан, тези епископи в Африка са били мнозинство [7].

Иначе казано, лесно можем да предположим, че аскетичната практика за причастие с хляб и вода е била не по-малко, ако не и повече древна, от навика на апостол Павел да пийва вино.

А церемонията с Помазването?

Ще напомним, между другото, че думата Христос е превод на думата „Месия“ (Машиах) и двете думи означават на гръцки и на иврит едно и също нещо – Помазаник.

Гностиците обещали, че техните адепти могат да станат нови Христосовци, нови Помазаници. Затова церемонията Помазване в гностичната християнство винаги присъства в най-възвишен вид.

Помазването е именно превръщане на вярващия в Помазаник/Христос. Именно в такъв вид този ритуал присъства и в ранното „Откровение на Йоан Богослов“, където сто четиридесет и четири хиляди избрани стават „царе и свещеници на нашия Бог“ (Откровение, 5:10). „Откровението“ ги нарича царе, защото „те ще царуват над земята“.

И ето тук се сблъскваме с една парадоксална ситуация. Факт е, че в каноничните евангелия церемония Помазване на Помазаника за цар няма.

Вместо това в тях се разказват доста странната история как веднъж Исус бил в дома на някакъв прокажен и там дошла някаква проститутка и му изляла на главата масло.

„И когато Той беше във Витания и седеше на трапезата в къщата на прокажения Симон, дойде една жена, която имаше алабастрен съд с миро от чист и скъпоценен нард. И като счупи съда, изля мирото на главата Му“ (Марк 14:3) - съобщава Марк.

Наистина, Марк не казва че тази жена е била проститутка. Но го казва Лука.

Ще напомним, че в юдаизма жените - да не говорим за проститутките - не можели да бъдат свещеници и не можели да изпълняват никакви обреди. Най-вече не можели да помазват за цар. А прокажените се смятали за ритуално нечисти. Тях не ги пускали в Храма

Така, според каноническите Евангелия, помазването на помазаника Христос станало в дома на прокажен – иначе казано - на място, което било напълно забранено за юдея от гледна точка на ритуалната чистота. А Христос бил помазан от проститутка, с други думи – пак същество, негодно да помазва цар.

Как да разбираме този странен разказ?

Много просто. Какво е Помазване за цар? Това е въстание срещу римските власти. Това е престъпление, което се нарича crimen laesae maiestatis и означава престъпление в ущърб на величието на императора. Според Lex Julia maiestatis, приет от Цезар през 46 г. пр. н. е. и повторно от Август през 8 г., това престъпление се наказвало със смърт, независимо от размера на деянието.

Затова Марк, а след него и другите евангелисти се постарали да окарикатурят максимално тази церемония и да я обърнат с хастара навън.

Да, Исус е бил помазан – съобщават те. Но тази церемония нямала никакво отношение към церемонията, която извършил великият пророк Самуил като помазал Давид (1 Царе, 16:13), тя нямала никакво отношение към церемонията, която извършил първосвещеникът Садок, като помазал Соломон за цар ( Царе, 1:39), нямала отношение и към Ииуй, когото Господ помазал да изтреби дома на Ахав (2 Паралипоменон, 22:7). И изобщо - това не било Помазване за цар, а приготвяне за погребение (Матей, 26:7; Марк,14:9; Йоан, 12:8).

И ето, виждаме, че „Деянията на Тома“, написани извън пределите на империята, иначе казано – там, където Lex Julia maiestatis не действал, и гностичното християнство запазили церемонията Помазване в нейното ранно, величествено значение, такова, каквото го намираме в „Откровението на Йоан Богослов“. Никакви проститутки, никакви прокажени и никакви жени: помазан е Цар и това е направено от Пророк, Близнак на Господа.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Thomas, 1, 10, 10.

2. The Acts of Thomas. 2, 27, 4.

3. The Acts of Thomas. 2, 27, 11.

4. F. Cumont. Le culte de Mithras a Edesse, Revue Archeologique, 1888. P. 95–98.

5. The Gospel of Philip, 67, 27–30.

6. За практиката да се причестява с хляб и вода виж: Andew McGowan, Ascetic Eucharists: Food and Drink in Early Christian Ritual Meals. Oxford, Clarendon, 1999. P. 252–270.

7 Cyprian. Epistle 62, Ante-Nicene Fathers. Vol. 5 / Edited by Alexander Roberts, James Donaldson and A. Cleveland Coxe (Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886).

РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА

Още едно нещо, което ни прави впечатление в „Деянията на Тома“, е необикновено високия социален статут на неговите прозелити. Апостол Тома изобщо не проповядва на унижени и оскърбени, той се движи в най-висшите кръгове на обществото.

Тома като на шега покръства източни генерали и техните жени, царе и, особено, скучаещи, влиятелни, богати и мечтаещи за поне някаква самореализация царици. Даже царете, които нямат намерение да приемат християнството, като царят на град Андраполис, се отнасят към Тома със значително уважение. Също както в Китай влиятелният цзинши се отнасял с уважение към новодошлия даос.

Но може би Тома представя желаното за действително? Може би „цариците“ и „принцесите“ на Тома са били в действителност готвачки и робини? Може би те ставали царици едва след като Тома ги „подпечатвал“? Може би техният „царски“ статут е бил само символ?

Да се вгледаме по-внимателно.

В „Деянията“ за арена на подвизите, извършени от Юда Тома, се посочва далечната Индия. Но както вече казахме, „Деянията на Тома“ са написани в Едеса. Там е написано и „Евангелието от Тома“ и там, в Едеса, се намирала неговата гробница, която била посетена през IV век от благочестивата поклонница Егерия.

Според Егерия царят, когото апостол Тома покръстил в истинската вяра, не бил някой си индийски Гундафор, а Абгар, царят на Едеса!

„Нашият Господ Иисус в писмо, което изпратил на цар Абгар с бързоходеца Анания, обещал, че ще му изпрати св. Тома, след като се възнесе на небето“ - съобщава Егерия [1].

Твърдението, че царят на Едеса е приел християнството още в средата на I век, на пръв поглед може да предизвика само усмивка.

И наистина, Йосиф Флавий, нашият основен източник по юдейска история от онова време, не знае нищо за приемане на християнство от царя на Едеса

Той разказва съвсем друга история. Йосиф Флавий пише, че в интересуващото ни време - тоест през 30-те години – Елена, вдовицата на Монобаз, царя на Адиабена, съседна на Едеса, и нейният син Изат приели юдаизма.

Йосиф Флавий разказва за обстоятелствата, при които Елена приема юдаизма, следното.

Цар Изат бил склонéн към юдейската религия от някой си търговец на име Анания. Изат приел с радост всичките принципи на новата вяра и искал да се обреже. Но майка му, която вече приела юдаизма от друг проповедник, била решително против: „Той е цар и не може да навлече върху себе си неудоволствието на своите поданици, които, след като разберат за неговото благоразположение към чужденците и към техните обичаи, може да не пожелаят да се подчиняват на цар юдей“ [2].

На същото мнение бил и Анания. Той се страхувал за своята сигурност и затова разработил цяла теологична теория, според която Изат можел „да се покланя на Господ Бог и да не се обрязва, ако непременно желае да се присъедини към юдейството. Подобно поклонение, според него, било много по-важно от обрязването“. Анания казал, че „Предвечния ще му прости този пропуск, защото той се е съгласил на него по необходимост и от съображения с политически характер“ [3].

Царят дълго време следвал мнението на Анания, докато при него не дошъл „някой си Елеазар, галилейски юдей, който имал славата на голям познавач на закона“. „Като влязъл към царя и го приветствал, Елеазар го намерил да чете Мойсеевото Петокнижие и възкликнал: «О, царю, ти не изпълняваш основния закон и с това грешиш срещу Господ Бог. Ти не само трябва да четеш тези закони, но преди всичко и да ги изпълняваш. Докога смяташ да останеш необрязан?»" [4]

Тези думи така впечатлили царя, че той сложил настрани книгата, влязъл в другата стая, извикал лекаря и веднага го накарал да извърши операцията. Майката и Анания били поразени и изплашени.

Историята, разказана от Флавий, изобщо не е измислица. Царица Елена, вдовица на цар Монобаз, наистина е съществувала и наистина е приела юдаизма. Нещо повече, тя посетила Ерусалим, там я застигнала смъртта и била погребана в гробница, която е известна и до ден днешен.

Ние можем да бъдем сигурни в това, че вариантът на юдаизма, който приели царица Елена и цар Изат, е бил далече от пацифизма.

Въпросът е в това, че роднини на царя на Адиабена са участвали дейно в Юдейската война. За първи път те се сблъскали с римляните край Бейт Хороном. По време на този бой през 66 година въстаналите юдеи се опитали да задържат настъпващите към Ерусалим войски на Цестий. Йосиф съобщава, че сред ръководителите на сражението, загинали в него заради самоубийствената си храброст, имало и „роднини на адиабенския цар Монобаз и Кенедай“ [5]. Освен това няколко синове и братя на цар Изат участвали във фанатичната отбрана на Ерусалим. След превземането на града те попаднали в римски плен [6].

В Ерусалим, когато го обсаждали римляните, ще припомним, царял религиозен терор и зилотите убивали всички, които ме вярва така, като вярват те. Но зилотите не докоснали знатните адиабенци и, нещо повече, един от тях, Навайтай, бил един от тримата най-храбри защитници на града, които изумили всички със своите подвизи даже на фона на самоубийствената храброст на останалите фанатици [7].

Бойните подвизи на роднините на адиабетския цар край Бейт Хороном и в Ерусалим, на хиляда и двеста километра от родината им, напомнят удивително съдбата на американските комунисти, сражаващи се срещу Франко в Испания, и ни карат да предположим, че управляващата в Адиабена династия е била склонна към доста екзалтирана версия на юдаизма, което впрочем е обичайно за неофитите.

Ние имаме и други основания да подозираме, че юдаизмът, приет от царица Елена и нейния син, е съдържал доста миленаристки обертонове и че „галилейският юдей, славещ се като голям познавач на закона“, е имал пряко отношение към друг знаменит галилейски юдей, Исус. Така в един от вариантите на „Толеад Йешу“ се твърди, че покровителка на Исус била царица Елена, която имала син Монобаз.

А Талмудът твърди, че царица Елена не просто приела юдаизма, а дала назорейска клетва и я спазвала или четиирнадесет, или двадесет и една години. Иначе казано, според Талмуда царица Елена станала назорейка.

Думата „назореи“ - а съвсем не „християни“ - ще бъде една от ключовите думи в тази книга

А какво представлявали през I век назореите?

БЕЛЕЖКИ

1. Egeria’s Travels, 19.1–19, by John Wilkinson, London, 1971.

2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 2, 5.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 2, 5.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 2, 5.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 19, 2.

6. Иосиф Флавий. Иудейская война, 6, 6, 4.

7. Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 11, 5.

ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ

Според каноничните „Деяния на апостолите“ членовете на първата християнска община живеели в Ерусалим, докато не били принудени да избягат от града след гоненията, последвали заради някакви безредици, разиграли се на стъпалата на храма. След тях, според „Деянията на апостолите“, те избягали в други градове на Римската империя“.

„А онези, които се бяха разпръснали поради гонението, което стана заради убийството на Стефан, пътуваха чак до Финикия, Кипър и Антиохия, като на никой друг не възвестяваха словото, освен на юдеите“ (Деяния,11:19). Там, в Антиохия, вярващите били наречени (или провъзгласени за) християни“ (Деяния,11:26).

Тъй като по-късно християнството станало държавна религия на Римската империя, у читателя се създава неволно впечатлението, че неговият ареал на съществуване от самото начало е бил ограничен от пределите на Римската империя, както ареалът на маймуните бонобо е ограничен от река Конго.

Религията на Исус била малко ручейче на любовта и доброто, което се запазило благодарение на проповедите на Петър и Павел и постепенно се разляло в могъща река. То се разливало по територията на Римската империя и ако понякога реката излизала извън нейните граници, това ставало доста по-късно и благодарение на римските мисионери.

Тази мисъл, ако се замислим, е много странна.

Както вече казахме, във Финикия, в Кипър и в Антиохия и изобщо в цялата източна част на Римската империя говорели на гръцки език. И при това Римската империя преследвала християните.

А съвсем наблизо, зад границата на Юдея, по огромните пространство на Близкия изток говорели на арамейски език и по тези пространства живеело също така огромно еврейско население.

Така например много евреи живеели в Армения: те били депортирани там от Тигран II през 60-те години пр. н. е. [1]. Мовсес Хоренаци не само разказва за тези значителни по размери депортации, но и твърди, че от тях са произлезли няколко знатни армейски рода, включително рода Багратуни [2].

Евреи живеели в Арбела, столицата на споменатата вече Адиабена. Живеели и в Едеса. Еврейските жители на Едеса даже отъждествили града, в който се заселили, с Ур Халдейски – градът, от който дошъл праотецът Авраам. Това традиционно схващане няма никакви археологически основания, но е така упорито, че в околностите на града даже намерили пещерата, в която бил роден Авраам.

И, разбира се, множество евреи живеели, още от времето на вавилонския плен, в Месопотамия. В Нисибис имало знаменита еврейска академия; във Вавилон бил написан Вавилонският Талмуд. Евреите били толкова влиятелно и войнствено малцинство, че през 30-те години в блатата на Ефрат двама братя евреи, Анилей и Асиней, основали малка разбойническа сатрапия, която партянският цар бил принуден да признава цели петнадесет години [3]. А скоро след въстанието на Бар Кохба у вавилонските евреи се появил свой екзиларх (рош галут), владетел в изгнание, претендиращ, че произлиза от рода на Давид. Последният екзиларх бил убит през XI в. от Буидите.

И така, последователите на Исус в Юдея не говорели гръцки език и Юдея била част от империята, която ги преследвала.

Съгласете се: напълно неразбираемо е защо хората, които римляните преследвали и които не говорели гръцки, трябва да избягат от контролирания от римляните Ерусалим в гръцкоговорещата и също контролираната от римляни Антиохия?

Защо да не избягат вместо в Антиохия например в Едеса, която се намирала на почти същото разстояние от Ерусалим, колкото и Антиохия (700 и 900 километра), но затова пък била извън пределите на империята и плюс това говорела на родния за бежанците арамейски език!

Отговорът е, че те избягали!

БЕЛЕЖКИ

1. Мовсес Хоренаци. История Армении, 2, 49.

2. Мовсес Хоренаци. История Армении. 2, 3.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 8, 9, 1–4.

ЕДЕСА

Едеса, както вече казахме, била практически град държава, плодороден оазис в горното течение на Ефрат. Човешки селища съществували по тези места от много отдавна, но като стратегически важен обект Едеса била основана де факто от Селевкидите. През 30-те години на I в. обаче тя се отделила от гръцкото царство, поарамейчила се и се сдобила с династия от свои арабски царе, най-забележителната черта на които било тяхното име: тези царе почти неизменно се казвали Абгар.

Ако погледнем картата на Римската империя от I в., ще видим, че цялата Едеса, а също съседните ѝ Адиабена и Армения, и град Нисибис, и цялата Месопотамия са или части от Партянското царство, или негови васални държави.

А ако погледнем картата на Рим след три века, всичките тези земи ще се окажат или части от империята, или, както е случая с Армения, дълбоко васално царство.

Иначе казано, през I в. тези земи до една били гранични. Това бил широк фронт, по който настъпвала Римската империя, и всичките споменати от нас царства – и Едеса, и Адиабена, и Армения – били посредническо място за войни между двете свръхдържави по това време, Рим и Партия.

Ние гледаме обикновено на този регион с очите на настъпващите римляни, защото все пак сме, както и да го увъртаме, културни наследници на римляните, а не на партяните. Но нека променим ракурса и да погледнем ставащото с очите на местните владетели – Изат, царя на Адиабена, който приел войнствения юдаизъм, и Абгар, царя на Едеса, който уж приел християнството.

Те граничели с огромно чудовище, което постоянно се разширявало. Техен предишен суверен било крехкото партянско царство, чийто цар наричали Цар на Царете. Това величаво на пръв поглед прозвище произтичало именно от извънредно слабия контрол на партяните над подведомствените им територии. То означавало, че на териториите, формално подвластни на партяните, имало и други царе, подчинени на партянския Цар на Царете точно до такава степен, до каквато той можел да ги принуди.

Царските династии на Едеса и Адиабена били от арабски произход. Техните поданици говорели на арамейски, мнозинството от населението било семитско, а сред семитите живеели множество евреи.

Римската империя – чудовище, което пълзяло към тези земи, заплашвала да погълне царете, да ги лиши от земите им, от царствата им, от статута им и даже от живота им.

Но римското чудовище имало огромен проблем. Съвсем неотдавна то погълнало друга населена със семити земя – Юдея, и не се справяло добре със смилането ѝ. Тя куркала в корема му. На всеки двадесет години там избухвало по едно въстание, ту срещу Ирод, ту срещу самите римляни. Тези въстания били организирани от могъща секта, която ръководел (или която очаквала) Месия от рода на Давид. И емисарите на тази секта след разбиването на въстанията наводнявали Едеса и Адиабена.

Какво бихте направили вие на мястото на царете на Едеса и на Адиабена?

Отговор: разбира се, бихте маневрирали между двете свръхдържави, опитвайки се с всички сили да запазите своята независимост, и при определени условия несъмнено бихте подкрепяли еврейските миленаристи.

Именно това ставало през I в. в Горна Месопотамия.

През 64 г. пр. н. е. Помпей създал римската провинция Сирия. Така Едеса станала съсед на Рим, и поредният едески Абгар побързал да увери римляните в дружеските си отношения към тях.

След десет години той приел почетното задължение да съпровожда войските на Крас, който жадувал да спечели слава във война с партяните. Но римските легиони били зле приспособени за война в пустинята, в която леките партянски стрелци с лък имали сериозно предимство пред пешите, тежко предвижващи се в жегата легионери.

Като преценил трезво възможностите на легионерите, Абгар преминал на страната на партяните, и „преди предателството му да бъде открито, избягал с коня си, без да се крие от Крас, когото уверил, че иска да подготви успеха му и да обърка всичките планове на неприятеля“ [1]. На Абгар не му трябвало да препуска надалече: Кара, където Крас и римските войници изгубили главите си, се намирала на четиридесет километра от гостоприемната Едеса.

След сто години историята се повторила. През 49 г. друг Абгар приел с източен разкош римските войски, които карали в обоза някой си Мегердат – кандидат за трона на Армения [2]. Като пирували цяла зима, Абгар и Мегердат отишли в Адиабена при нашия стар познайник цар Изат и най-сетне преминали Тъгър, отвъд който се срещнали с партянските войски. Преди решителното сражение двамата царе, и Абгар, и Изат, избягали. Партяните разбили римските войски, а Мегердат, който бил роднина на партянския цар, се отървал с отрязани уши [3].

Римляните не се отказали от надеждата да завладеят Армения и след десет години все пак поставили на трона свой цар, като предварително прочистили страната с войските на Карбулон. Царят се казвал Тигран и е забележително, че бил внук на Ирод Велики.

„На Тигран дали за охрана хиляда легионери, две съюзнически кохорти плюс два отряда спомагателна конница и за да може да удържа по-лесно новия престол, на определени части от Армения, в зависимост от това с кои земи граничат, било наредено да се подчиняват на Фарасман, Полемон, Аристобул и Антиох“ [4].

Следваща мишена на Рим станала Адиабена. Тигран – със своите хиляда легионери и двете съюзнически кохорти – нахлул веднага в нея, желаейки вероятно да я присъедини към своите владения [5].

Това фактически била война на чужда територия: Рим и Партия си изяснявали отношенията в Адиабена. Рим започнал да събира на сирийската граница войски, които вероятно щели да сложат ръка върху владенията на Изат, ако не избухнала Юдейската война. Войските били прехвърлени от Сииря в Юдея и в резултат от това роднините на цар Изат, Монобаз и Кенедай, се срещнали с римляните не не край Арбела, а край Бейт Хороном.

Историята за нахлуването на римските легиони в Адиабена в началото на 60-те години ни карат да се отнесем съвсем по нов начин към разказите за това, че царят на Адиабена приел юдаизма, а царят на Едеса покровителствал апостол Юда Тома. Изведнъж разбираме, че те са имали сериозни геополитически основания. Да подкрепят юдейските миленаристи било за държавите, намиращи се от другата страна на римската граница, най-добрата стратегия за тяхната сигурност.

Благодарение на тази подкрепа войната между Рим и Партия, която Рим се надявал да води на територията на Адиабена, се разразила на територията на Юдея и можем да бъдем сигурни, че за адиабенските царе това било много по-приятно. Освен това, в случай на победа те можели напълно да разчитат, че ще се съюзят с Юдея.

Юдейската война завършила за евреите с чудовищно поражение, но за партяните тя била несъмнен плюс. Именно тази война спряла непрекъснатото източно разширение на Рим.

Това положение се запазило чак до 115 г., когато император Траян започнал стремителна и победоносна кампания срещу Партия.

Кампанията на Траян нямала паралели в римската история; тя сякаш била реванш за унизителните поражения на Крас и Марк Антоний. За първи път римските легиони победили партянските конници; за първи път войските на Рим завзели Ктесифон и излезли на брега на Червено море.

Траян се придвижил на изток повече от Александър Македонски и сенаторите в Рим не успявали нито да се справят със списъка на покорените от него народи, нито даже правилно да ги назоват [6]. От Червено море Траян отплавал за океана. Това бил първият – и последният – момент в историята на Рим, когато империята се простирала от Северно море до Индийския океан.

Войските на Траян завзели Нисибис, разграбили Едеса, Селевкия и Арбела. Партянското царство – втората свръхдържава в Близкия изток, която създавала много грижи на римляните, било вече практически унищожено, когато в покорените градове избухнало въстание.

Но това не било въстание на партяните. Това било въстание на юдеите.

Главен негов център станали Нисибис, Едеса, Селевкия и Арбела – градове с много на брой юдейско население. Лесно можем да предположим, че значителна част от това юдейско население е включвала същите миленаристи, които избягали от римляните, презрително наричани от тях китим, извън границите на империята и не били много щастливи, когато китим ги настигнали отново. Във всичките градове юдеите изклали римските гарнизони и завзели властта, а след това юдейски въстания избухнали в Киренайка, в Египет и на остров Кипър.

Въстанията, разразили се в далечния тил, били за римската армия стратегическа катастрофа. Траян бил принуден да отдели срочно за тяхното потушаване значителна част от своите войски.

Ние не знаем какво се е случило с династията на Монобаз след Юдейската война, но има основания да предполагаме, че Монобазите са били свалени през 117 година от генералите на Траян след потушаването на въстанието в Арбела и са избягали в Армения, където вероятно те се споменават от Мовсес като рода Аматуни, имащ юдейски произход [7].

През 194 година Адиабена и Осроена се обединили и атакували римския гарнизон, намиращ се в Нисибис от 160 година [8]. Времето, което избрали, било неподходящо. На римския престол по това време се качил професионалният боец Септимий Север, който веднага се отправил, „жадувайки за слава, в поход срещу варварите – осроените, адиабените и арабите“ [9].

Север отхапал от владенията на царя на Едеса (той пак, както е лесно да се досетим, се казвал Абгар) огромно парче, а царят започнал да сече монети със себе си от едната страна и Септимий Север от другата [10].

Това бил същият цар Абгар VIII, придворен, фаворит и другар в детските игри на когото бил знаменитият едески гностик Бардесан.

Окончателно инкорпорирал Едеса в империята синът на Септимий Север, капризният и глуповат император Каракала. Като не притежавал военния таланта на баща си, той се справил с поредния Абгар (девети номер) по много по-прост начин.

„Антонин излъгал Абгар, царя на Осроена: поканил го при себе си като приятел, а след това го задържал и го заточил в тъмница, като по този начин завладял Осроена, която останала без цар“ [11].

Това окончателно преобразуване на Едеското царство в провинция Осроена се превърнало в трагедия за Бардесан. Той избягал от Едеса в Армения и, като се скрил в планинската крепост Ани, написал между другото история на Армения [12]. От този момент до VII в. Едеса станала за дълго време част от Римската империя и стратегически римски център в Месопотамия.

БЕЛЕЖКИ

1. Плутарх. Красс, 22.

2. Тацит. Анналы. XII, 12, 3.

3. Тацит. Анналы. XII. 14, 6.

4. Тацит. Анналы. XIV, 26, 3.

5. Тацит. Анналы. XV, 1, 2.

6. Дион Кассий. 68, 29, 2.

7. Мовсес Хоренаци. История Армении, 2, 57; виж също: Jacob Neusner. The Jews in Pagan Armenia. Journal of the American Oriental Society. Vol. 84, No. 3 (Jul. - Sep., 1964). P. 230-240.

8. Steven K. Ross. Roman Edessa, Routledge, 2001. P. 20.

9. Дион Кассий. Римская история, LXXV, 1, 1.

10. Steven K. Ross. Op.cit., P. 49.

11. Дион Кассий. указ. соч., LXXVIII, 12, 1.

12. Мовсес Хоренаци. посоч. съч., 2, 66.

ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА

Представител на християнската църква, която по-късно станала господстваща в Римската империя и която нарекла себе си „католическа“, иначе казано – всеобща, и „ортодоксална“, иначе казано – правоверна, се появил в Едеса около 200 година почти едновременно с войските на Север. Това бил някой си Палут, ръкоположени от антиохийския епископ Серапион.

За свое учудване – и вероятно огорчение – Палут намерил в града множество секти, вярващи в Исус Христос. Всички те говорели арамейски език, иначе казано – същият език, на който говорел и Исус. Последователите на Палут били дълго време малцинство сред тези страшни еретици и получили от тях презрителното прозвище „палутиани“.

Положението започнало да се оправя едва през IV в., когато ортодоксалното християнство станало отначало държавна, а след това, през 380 г. - единствената разрешена религия в империята. През 411 г. епископ на Едеса станал някой си Рабула. Методите, използвани от Рабула за разправа с еретиците, се различавали малко от тези, с които по-късно инквизицията се разправяла с албигойците и катарите. Той конфискува имуществото им, горял книгите им и не се гнусял да насъсква срещу „еретиците“ войнствени фанатици.

„Със силата на Бога този прославен съмишленик на Исус Христос успял да унищожи домовете, в които се събирали, да вземе и да пренесе всичките им съкровища в своята църква, докато и камък даже не взел от тях за своя полза... Хиляди евреи и безброй еретици той накарал да приемат вярата в Месията по време на своето свещеничество“ – с нескрито възхищение съобщава „Животът на Рабула“ [1].

Усърдието на Рабула било още по-силно поради това, че точно тогава императорската власт отслабнала силно и епископите били де факто теократични управители на градовете. Колкото по-малко еретици и езичници имало в тези градове, толкова по-абсолютна била властта им.

Освен прякото изтребване на еретиците, Рабула водел с тях сериозна идейна полемика. Най-важен инструмент в тази полемика бил съчиненият по времето на Рабула текст, наречен „Учението на Адай“ [2].

Това бил трогателен текст, включващ в себе си ни повече, ни по-малко кореспонденция между Исус и Абгар, царя на Едеса. В тази кореспонденция Абгар предлагал на Исус да го защити от кървавите евреи, които всеки момент се канели да го разпънат. В „Учението на Адай“ се казвало също, че след смъртта на Исус апостол Тома изпратил в Едеса своя ученик Адай, чийто ученик пък бил Палут. (Същият ортодокс Палут, който, ще припомним, се появил в Едеса около 200 година и чиито ученици дълго били наричани „палутиани“). А човекът, в чийто дом се установил Аддай, бил някой си Товия, юдей.

Този късен текст, като фалшификат, е скъпоценен за нас със следното: негова мишена са почти всички големи групи „еретици“, живеещи по това време в Едеса.

Кои са били тези „еретици“, от които гъмжала Едеса?

На кого принадлежал храмът, унищожен от наводнението през 201 година?

Един от тях, както лесно може да се досети читателят, е нееднократно споменаваният от нас Бардесан – аристократ, другар в детските игри и фаворит на цар Абгар VIII.

Учението на Бардесан било не просто популярно в Едеса. „Животът на Рабула“ се оплаква, че Бардесан “прелъстил със сладостта на своите химни целия елит на града“ [3]. А един от малкото текстове на Бардесановата школа, които са стигнали до нас под името „Книга със закони на държавите“, даже твърди, че Бардесан покръстил в своята вяра цар Абгар. Така той бил не само негов фаворит, но и духовен наставник.

На пръв поглед това съобщение може да ни се стори странно. По какъв начин царят на езическата Едеса, където имало храмове на Небето и Бел, където в свещени езера, посветени на Атаргатис, се плодели неприкосновени шарани с плавници, украсени със скъпоценности, където вярвали в арабските богове близнаци Азиз и Моним, в Сутрешната и Вечерната Звезда, е могъл да повярва в Исус?

Тук обаче трябва да имаме предвид две неща.

Първо, вярата на Бардесан се различавала кардинално от тази, която изповядвала римската църква. За римската църква, преследвана от държавата, всичките достижения на Рим и Гърция, всичките статуи, богове, портици, колонади, философия и изкуство били дело на Сатаната. Те трябвало да бъдат унищожени и разсипани, а привържениците им – покръстени в истинската вяра. Не същото било при Бардесан: вярата му била по същество комплект от езотерични духовни практики, обещаващи сливане на човека с Бога, и Бел и Атаргатис не пречели на тази вяра, още повече че Бардесан не отричал съществуването на всякакви малки богове – той просто смятал, че човекът стои по-горе от тях в реда на творението.

Освен това боговете на Едеса се различавали много от римските. Въпросът е, че това били преди всичко семитски богове. За семитските религии, при цялото им многобожие, било характерно почитането на божествената Триада – Бог Баща, Богиня Майка и Бог Син. В Хатра това били например Марен (Господ), Мартен (Господарката) и Бар Марен – техният Син [4]. В Едеса били Бел, космокреатор, главен бог във вавилонския пантеон, творец на небето и на земята, съпругата му Атаргатис и синът им Небето – посредник между Бел и човечеството [5].

Именно такива отношения свързвали по всяка вероятност в домонотеистичния яхвизъм Ел, върховния бог, съпругата му Ашера и сина им Яхве и именно така си представял Бардесан произхода на Исус Христос.

„Нещо се изля от Бащата на Живота,

и Майката забременя с тайнството на риба, и го роди,

и той беше наречен Син на Живота“ [6].

Не можем да припишем „Евангелието от Тома“ на Бардесан, който е роден през 154 г. То било написано малко преди неговото раждане. И вероятно е било една от книгите, от които се е учел, и вероятно именно общината, към която принадлежал Бардесан, е почитала Тома като един от своите основатели. Но с голяма вероятност можем да припишем на Бардесан „Одите на Соломон“, написани в Едеса великолепни гностични текстове, разказващи за възнесението на небето и сливането с бога. „Одите на Соломон“, също като „Евангелието от Тома“, се характеризират с пълно отсъствие на интерес към земния живот на Христос и с пълна търпимост.

Както виждаме, ортодоксалният фалшификат, наречен „Учението на Адай“, е бил насочен и срещу бардесанитите и техния апостол Юда Тома. Фалшификатът твърдял, че Юда Тома не е идвал никога в Едеса – нищо, че Егерия видяла там неговата гробница! Той твърдял още, че човекът, който донесъл християнството в Едеса, бил някой си Адай.

Освен това „Учението на Адай“ било насочено и срещу манихейците, които в Едеса също били неимоверно много. За основателя на манихейството, пророка Мани, който се родил през 216 г., ще поговорим в тази книга по-късно, а сега ще отбележим, че човек на име Адай бил един от знаменитите сподвижници на Мани. Църквата явно го експроприирала, че и го обявила за наставник на Палут [7].

Още един знаменит сирийски „еретик“ бил Татиан (120-180 г.). За разлика от Бардесан той бил тясно свързан с Рим – дълго време живял в столицата на империята и даже бил ученик на главния идеолог (ако не и основател) на ортодоксията – Юстин Мъченик. Именно Татиан, като се върнал в Сирия, занесъл там римските Евангелия. До това време говорещите арамейски език последователи на Исус, ако се съди по всичко, не се интересували особено от неговия земен живот, предпочитайки сборници с изречения като „Евангелието от Тома“. От четири (или три) Евангелия Титиан направил едно – така наречения „Диатесарон“. „Диатесарон“ бил основното сирийско Евангелия чак до V в. Рабула и неговите подчинени го унищожили със същото усърдие, с което средновековните християни горели Талмуда. Теодорит Кирски разказва с гордост, че само в неговия малък диоцез били намерени и унищожени двеста копия на еретичното съчинение [8].

Основното нещо, в което църквата обвинявала Татиан, бил енкратизмът или, просто казано, прекомерният аскетизъм. Татиан (като апостол Тома) проповядвал плътско въздържане. Аскетизмът и безбрачието били стандартна съставка на сирийското християнство и в него от самото начало съществували институциите на „синовете на Завета“ и на „дъщерите на Завета“, бъдещите монаси и монахини [9]. „Деянията на Тома“ обясняват причината за този аскетизъм. От гледна точка на сирийските последователи на Исус именно умъртвяването на плътта позволявало да се превърне тялото в Божи Храм, достоен съд, в който може да слезе Христос. Защото в храм, който е разхвърлян, замърсен, потънал в лакомия и секс, Христос не би слязъл.

Изглежда много странно, че през II в. римската църква смятала аскетите за еретици. Но въпросът е в това, че през II в. църквата в Рим проповядвала често на богати матрони и придворни освободени роби, а тази част от населението не била много склонна към аскетизъм. Положението се променило през IV в., когато църквата дошла на власт и се оказало, че старите деви, умиращи без потомство, ѝ завещават с желание своето имущество. Оттогава ортодоксите станали горещи поклонници на аскетизма, но Татиан така и си останал еретик.

Освен манихейците и бардесанитите в Едеса, ако се вярва на „Житието на Рабула“, свирепствали греховните учения на маркионитите, борборитите, аудианите (тези гнусни еретици празнували Пасхата на 14 нисан, също като Исус, докато църквата през IV в. след указ на Константин започнала да я празнува според слънчевия календар) и загадъчните месалиани, които учели за мистично единение с бога и имали свещеници както мъже, так а и жени.

И бардесанитите, и месалианите, и аудианите били представители на чисто сирийското, местно арамейскоговорящо християнство, което нямало аналог в други части на империята. Не е трудно да забележим обаче, че те не били и не можели да бъдат първоначална форма на християнството в Едеса. Те се развивали паралелно с римската църква, но изобщо не били нейни предшественици.

Но „Учението на Адай“ спори не само с тях. Една от нейните най-главни мишени са проклетите евреи – убийците на Христос.

„Чух също така и това, че юдеите роптаят срещу тебе и те преследват, и искат да те разпънат, и гледат някак си да ти навредят. Аз имам един малък и прекрасен град, достатъчен за двама, за да живеем мирно в него“ – пише в този текст цар Абгар на Исус [10].

При това, въпреки зверския си антисемитизъм, „Учението на Адай“ съобщава, че глава на църквата след смъртта на Исус станал някой си Яков, а след идването си в Едеса апостол Адай се установил у някой си юдей Товия. В своето изложение на тази легенда Мовсес Хоренаци нарича въпросния Товия „юдейски велможа, който някога се скрил от Аршам и не отстъпил от юдейството, а останал верен на неговите закони, докато не повярвал в Христос“ [11].

Това кара мнозина изследователи да предполагат, че „юдеят Товия“ принадлежи към доста ранни и автентични пластове на легендата за цар Абгар. Легендата била редактирана от ортодоксите на Рабула и била приспособена за техните нужди, но не била тяхно творение.

Как се наричали юдеите, които вярвали като Товия, и чиито следи се запазили в древните слоеве на „Евангелието от Тома“? Как се наричали тези последователи на Исус, които смятали, че не може да бъде видян Бога, ако не се почита съботата?

Те имали много названия, но най-известното и популярно било назореи. Или по-точно, ако вземем думата от арамейски език, без да я пропускаме предварително през ситото на гръцките букви - нацореи.

БЕЛЕЖКИ

1. The Life of Rabbula, 41 // Jr. Phenix, R. Robert; Cornelia B. Horn. The Rabbula Corpus: Comprising the Life of Rabbula, His Correspondence, a Homily Delivered in Constantinople, Canons and Hymns (Writings from the Greco-Roman World Book 17). P. 59. SBL Press, 2017.

2. За датировката на „Учението на Адай“ виж: Jan Willem Drijvers, The Protonike Legend, the Doctrina Addai and Bishop Rabbula of Edessa, Vigiliae Christianae. Vol. 51, No. 3 (Aug., 1997). P. 298–315.

3. The Life of Rabbula, 40.

4. W. Drijvers. Cults and Beliefs of Edessa, Leiden, Brill, 1980. P. 41.

5. W. Drijvers. Cults and Beliefs of Edessa, Leiden, Brill, 1980. P. 62.

6. W. Drijvers. Bardaisan of Edessa. Gorgias Pr, 2014. P. 144.

7. J. W. Drijvers. The Protonike Legend, the Doctrina Addai and Bishop Rabbula of Edessa Vigiliae Christianae. Vol. 51, № 3 (Aug., 1997). P. 298–315.

8. Theodoret Haeret. Fab. I 20, cited in Stevenson // Creeds, Councils and Controversies. P. 308.

9. Robert Murray. Symbols of Church and Kingdom: A Study in Early Syriac Tradition. P. 14.

10. Мещерская Е. Н. Легенда об Авгаре. М.: Наука, 1984. C. 187.

11. Мовсес Хоренаци. История Армении, 2, 33.

ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ

Както вече казахме в предишната книга, думата „християни“ не е била и не е можела да бъде първоначално название на вярващите в Исус. Защото тези вярващи са говорели на арамейски език, а думата „християнин“ е гръцка. Затова не трябва да се чудим, че в Новия завет тя е употребена само три пъти. От тези три пъти два пъти е вложена нееднозначно в в устата на техните врагове. Третият случай се отнася до времето, когато това название се е появило.

„Деянията на апостолите“ съобщават, че вярващите „били наречени (или провъзгласени за) християни“ (Деяния, 11:26) в същата Антиохия, където избягали след безредиците по стълбите на Храма. Авторът на това произведение предполага, че става въпрос за сенатусконсулта от 36 г., който забранява сектата на християните по цялата територия на империята. По всяка вероятност именно този закон се споменава в „Псевдоклеемнтините“, където се разказва как в разгара на магическото единоборство между Симон Влъхвата и апостол Петър императорски вестоносец донесъл в Анитохия указ за забраната на всички гоеси.

Така или иначе, има голяма вероятност думата „християнин“ да е била римски юридически термин. В своите ранни текстове вярващите в Исус я влагат в устата на своите врагове. А всичките протоколи от разпити на християни от римски чиновници (които до нас са достигнали доста в състава на ранните и най-добрите жития на светците) започнат именно с този термин. „Ти християнин ли си?“ - се обръща към обвиняемия римският чиновник.

На територията на Юдея, запозната с вярата в Исус още преди сенатусконсулта, думата „християнин“ не била много разпространена и в арамейскоговорящите среди за означаване на вярващите в Исус се използвала друга дума - нацрайе, иначе казано – назореи (на иврит - ноцрим). Така например властите наричат Павел „представител на назорейската ерес“ (Деяния, 24:5).

Назорей в Новия завет е наречен и Исус. Прозвището Исус Назорей е негово стандартно име, също както прозвището на брат му Яков е Яков Праведника. Апостолите с готовност вършат чудеса в „името на Исус Христос Назорея“ (Деяния, 3:6) и проповядват от името на „Исус Христос Назорея“ (Деяния, 4:10). Матей даже свързва това прозвище с едно пророческо изречение: „За да се сбъдне казаното чрез пророците, че ще се нарече Назорей“ (Матей, 2:23).

Това прозвище се употребява и от властите. „И този беше с Исус Назорея“ – казва слугинята на първосвещеника за Петър (Матей, 26:71). А надписът, изрязан по заповед на Понтий Пилат на кръста на Исус, гласял: „Исус Назорей, цар Юдейски“ (Йоан, 19:19). Този надпис бил списък на всичките му прегрешения.

Ако на територията на Римската империя в края на краищата победила думата „християни“, в Палестина и извън нейните предели последователите на Исус продължавали да се наричат назореи. Епифаний от Саламис е запазил за нас важни сведения, че проклятието срещу еретиците, прието от фарисеите веднага след края на Юдейската война в Явна и известно днес като биркат ха миним, в античността често е звучало именно като проклятие срещу назореите. Евреите – съобщава Епифаний – „на разсъмване, и на обяд, и на свечеряване, и три пъти на ден, когато четат своите молитви в синагогите, ги проклинат и ги предават на анатема. Три пъти на ден те казват: „Да прокълне бог назореите“ [1].

Думата „назорей“ доживяла в семитските езици до наши дни. И днес „християнин“ на иврит е ноцри, а на арабски - насранѝ.

Тук трябва да уточним, че в иврит има два корена, които си приличат, НЦР и НЗР, с близки и взаимно заменяеми значения. На гръцки език те изобщо не се различават, защото в гръцки език ивритската буква „цадик“ не съществува.

Коренът НЗР (Битие, 49: 26; Числа, 6:13) носи в себе си значението „отделéн“, „посветен на бога“. Назорей е назореят Самсон, който не си стрижел косите. А НЦР (Изход, 34:7; Псалми, 34:13, и т. н.) означава „пазя“, „запазвам“, „охранявам“, „пазя в тайна“. „Ноцер тора“ е пазител на закона (Паралипоменон, 28:7), а „ноцер дарко“ – пазител на пътя (Паралипоменон, 16:17).

Ивритските ноцрим произлизат именно от НЦР – „спазвам“, „пазя“, „запазвам“ [2]. Ноцрим хабрит е „пазители на завета“ [3]. Това са тези, които спазват завета, а също така тези, които пазят тайната [4].

Иначе казано, прозвището на Исус, Ноцри, посочва евреин, който спазва фанатично закона. Тази дума била, разбира се, съвсем неприемлива за бъдещата църква.

Затова много рано думата била подложена на манипулации. Авторите на каноничните Евангелия започнали да обясняват, че Исус се наричал назорей, защото произлизал от несъществуващия град Назарет, който се появил на картата на Гаиллея едва след победата на християнството.

В продължение на доста дълго време църквата пазела трезвото разбиране, че „християните“ и „назореите“ са едно и също нещо.

„Евреите ни наричат назореи“ – пише в края на II в. Тертулиан [5]. Даже Евсевий Кесарийски уточнява в началото на IV в.: „Тези, които някога наричаха насмешливо назореи, сега са християни“ [6]. Вече споменатият Епифаний не само потвърждава, че християните се наричали отначало назореи, но и съобщава, че тази секта съществувала преди Исус Христос. „Сектата на назореите била преди Христос и не знаела Христос. Но независимо от това, както казах, всички наричали християните назореи“ [7].

С течение на времето обаче положението се променило. Назореите били обявени от победилата църква за еретици. Ереста им се състояла в това, че вярвали в Христос, но спазвали юдейския закон.

„И до ден днешен във всичките източни синагоги – съобщава блаженият Йероним – сред юдеите има ерес, която и до сега фарисеите проклинат, която наричат миним и която народът нарича назореи. Те вярват в Христос, Син на Бога, роден от девственицата Мария, и смятат, че е бил осъден на смърт от Понтий Пилат и че е възкръснал, в което вярваме и ние, но – желаейки да бъдат и юдеи, и християни, те се оказват и не юдеи, и не християни“ [8].

Назореите – съобщава Епифаний – „са изучили до съвършенство иврит... Те се различават от евреите и се различават от християните само по едно нещо. Те не са съгласни с евреите, защото са приели вярата в Христос, но тъй като и до сега са сковани от Закона – обрязване, събота и прочее, не са съгласни и с християните“ [9].

В пределите на Римската империя думата „християни“ изместила в края на краищата думата „назореи“, но извън границите на империята положението било друго. Там думата „назореи“ продължавала да съществува и надписът на жреца Картир, главният идеолог на зороастризма по времето на цар Бахрам I, гласи: „Ученията на Ариман и демоните бяха изгонени от царството и бяха унищожени, и евреите, шаманите, брахманите, назореите, християните и мактаките, и манихейците бяха смазани в царството“ [10].

Както виждаме, Картир различава спазващите Тората нацрайе от християните, привърженици на римската църква. Същата разлика прави и Псевдозахария. Той разказва как един персийски генерал помолил Велизарий, пълководеца на Юстиниан, да отложи битката до края на празнуването на Пасхата: „заради назореите и евреите в моята войска и заради вас, християните“ [11]. Арамейската дума нацрайе била стандартно наименование на християните във всички църкви, говорещи на арамейски език [12]. Производни от тази дума за означаване на последователите на Исус използвали също така всички народи, които се срещали с тях извън пределите на империята, иначе казано – арабите, персите и арменците [13].

Не е трудно да видим, че най-малко звучи двусмислено твърдението на Талмуда как адиабенската царица Елена, същата царица, чиито роднини след това паднали в Юдейската война, приела юдаизма и станала ревностна назорейка . Не един християнин при желание можел да сбърка „ц“ със „з“.

Както вече казахме, „Деянията на апостолите“ разказват основно за пътешествията на апостол Павел по градовете на Римската империя. Средиземно море било огромно шосе с хиляди пътни платна, свързващи частите на империята в едно цяло, и именно по това шосе с хиляди пъътни платна плавал апостол Павел към езичниците: той проповядвал в Антиохия и на Кипър, в Атина и Коринт, в Писиидя и Киликия, в Йония и Памфилия. В резултат от това ние оставаме с впечатлението, че вярата в Исус се е разпространявала именно на територията на Римската империя. Освен това оставаме с впечатлението, че тази вяра е била точно такава, каквато я проповядвал Павел.

В действителност картината била принципно друга. За говорещите арамейски език последователи на Исус най-логичните места, където можели да избягат след преследванията, били именно арамейскоезичните земи отвъд Ефрат.

Градовете Едеса и Антиохия се намирали само на триста километра един от друг, но към тях водели принципно различни пътища. Пътят към Антиохия лежал през римските владения; Антиохия се намирала на шестстотин километра по море от Кесария и още сто и тридесет километра трябвало да се изминат за Кесария от Ерусалим.

Пътят за Едеса минавал от другата страна на римската граница, по набатейските земи, чиито владетели през 30-те години били рязко враждебни по отношение на Иродовата династия и постоянно укривали сражаващите се с нея „разбойници“. А самата Едеса била всъщност най-ранният оазис, говорещ на арамейски език, който очаквал пътници отвъд Ефрат.

Първият път бил несъмнено по-удобен и по-лесен за бродещите пропагандисти, призвани да просвещават и да покръстват евреите в синагогите. На техните услуги били римските ханове и великолепните системи от пътища и корабоплаване. Вторият път бил единствено възможен за въоръжени групи.

Именно вярващите в Исус евреи „приели християнството в Месопотамия и по-нататък на изток, като с това поставили основите на семетското, говорещото арамейски език сирийско християнство“ – пише още през 1968 г. Жил Киспел [14]. Нещо повече, между Кумран и Едеса имало пряка връзка [15]. „Традицията, свързана с Тома била най-старата форма на сирийското християнство“ [16].

Тази традиция се проявявала в много неща. Преди всичко в самото оригинално име на апостола, Юда, което се запазило в едеското християнство, но се изгубило в каноничните Евангелия. Проявявала се и в това, че именно „Евангелието от Тома“ запазило в себе си старата форма, под която в назорейските среди се разпространявали думите на Исус – а именно формата на логиите, на събраните изречения на Исус Христос. Тази форма била чужда на бъдещите ортодокси и те успели да я адаптират едва когато вмъкнали гностичните изречения в измислената от Марк форма на приключенско Евангелие [17].

Дори най-предпазливите изследователи са принудени да признаят, че „сирийското християнство е пазело дълго някои черти, които могат да бъдат обяснени с произхода си от напълно еврейския вид християнство“ [18].

Това засягало и неговия аскетизъм, и неговата терминология, и даже неговата архитектура. Така например много ранни сирийски църкви имали в центъра си възвишение, наречено бема, което явно било заимствано от синагогите [19].

„Може само да се учудваме – пише Киспел – как по-раншните поколения не са успели да видят това, което сега ние виждаме така ясно“ [20].

В действителност това не е никак изумително. Наличието извън пределите на империята на огромни и разнообразни пластове от непавлово и антипавлово християнство влиза в противоречие с основната теза на класическата библеистика – за малкия незабележим пророк Исус, който дължи своята посмъртна слава изключително на „втория основател“ на християнството Павел.

Кракът на Павел никога не е стъпвал извън пределите на империята и това било естествено. Даже вътре в нея той бил подлаган постоянно на нападения от страна на ревностните юдеи, които едва не го убили в Листра и в Солун, нападнали го в Ерусалим, изпратени били някакви мрачни терористи, които се заклели да не ядат и да не пият, докато не го убият. Само постоянното сътрудничество с римските власти – с проконсула Сергий на остров Кипър, с неназования „хилядник“ в Ерусалим и с прокуратора Антоний Феликс в Кесария – спасило Павел от страшните сикарии.

Римските власти били крайно заинтересовани от посланието на Павел, което внасяло разкол в редовете на войнствените миленаристи. Що се отнася до самия Павел, той бил заинтересован като минимум да оцелее. Особено ако се има предвид, че враждата на Симон Влъхвата с Яков, брата Господен, носела не само теологичен, но преди всичко личностен характер. Защото, ако се вярва на „Псевдоклиментините“, Павел/Симон Влъхвата бил човекът, който нападнал физически Яков Праведника на стълбите на Ерусалимския храм, блъснал го по стъпалата надолу и му счупил крака. Едва ли след това Яков Праведника се е отнасял добре към Павел.

Извън пределите на империята наистина нямало християнство. Затова пък извън тези предели живеели назореите. „Много е вероятно – пише Бърнард още през 1968 г. - християнството да се е зародило в Едеса в еврейска среда, която е имала връзки с палестинските сектанти, и най-ранните покръстени да са били в голямата си част евреи“ [21]. В превод от езика на натруфените евфемизми на реалния исторически процес това означава: „миленаристите, вярващи в Исус, са избягали през набатейската пустиня, преминали са Ефрат и са основали в Едеса свои общини“.

Сред тези общини много рано възникнала легендата, че техният ръководител, апостол Юда, с прозвището Близнак, е покръстил в своята вяра Абгар, царя на Едеса.

Тази легенда поставяла ортодоксите в много сложно положение. Защото самото прозвище „Близнак“ свидетелствало красноречиво за гностичния характер на най-ранните разновидности на едеската вяра. Всичките по-нататъшни богоомразни гностични практики, всичките разговори за превръщането на човека в бог, за духовните близнаци, всичките призиви на „Одите на Соломон“ „да се облечем“ с любовта на бога [22] и да го намерим, „както любовник намира възлюбения“ [23], всичките разкази на месалианите, че „душата трябва да чувства същото при сливането с Божествения Жених, което жената чувства при съвкуплението с мъжа“ [24], произлизат от един общ прародител – от прозвището на апостол Юда, който претендирал, че е новото въплъщение на Христос и че е негов духовен близнак.

Как са свързани помежду си ранната едеска легенда за покръстването на едеския цар Абгар от Юда Тома и разказът на Йоисф Флавий за приемането на юдаизма от адиабенската царица Елена?

Разбира се, най-безопасно е да предположим, че първата история няма никакви реални корени. Тя просто е била измислена от ортодоксите през IV в., както смята великият Валтер Бауер [25], или се е родила от полемиката с манихейците през III в. [26] Едеските християни прочели Йосиф Флавий, станало им обидно, че царят на съседната Адиабена е приел юдаизма, и измислили свое покръстване на Абгар [27]. А може би са преписали това от Абгар VIII Велики, който бил най-добър приятел на Бардесан и поне не пречел на този мистик да привлече към своето учение „целия елит“ с помощта на сладкоречивите си химни [28]?

От подобни предположения и овцата е сита, и вълкът е цял.

Ние можем да разсъждаваме безопасно, че – виждате ли – извън границите на Римската империя е имало също последователи на Исус, но и те били малцина, неизвестни на никого, друго незначително ручейче, което обаче кой знае защо довело през II в. до появата в Едеса на влиятелния теолог и царски фаворит Бардесан. (Съгласете се: ако предположим, че царят на Едеса е приветствал лично вярата в Исус още през I в., „незначителното ручейче“ изобщо не е било незначително.)

Подобно предположение не съответства съвсем на наличните свидетелства. Колкото и оскъдни да са (а, да си признаем, ние не знаем нищо съществено за Едеса поне до походите на Траян), те все пак сочат ранния характер на легендата за Юда Тома.

Те сочат, че тя е предшествала по-късното (и спорещото с нея) ортодоксално „учение на Адай“. Те сочат, че тази ранна легенда е била добре осведомена за юдейския характер на ранното едеско християнство (велможата Товия). Не е факт, че едеските нацрайе са чели изобщо Йосиф Флавий – римски източник, пристрáстен и ненавиждащ зилотите. Затова пък лесно можем да предположим, че са знаели и без всякакъв Флавий за покръстването на царя на съседна Адиабена и за героичните подвизи на неговите роднини в Юдейската война.

Една от най-интересните разновидности на „учението на Адай“ се е запазила в „Историята на Армения“ от Мовсес Хоренаци. Общо казано, Мовсес цитира легендата в доста късен неин вид, с „писмата на Исус до Абгар“ и прочее недомислици. Но при това Мовсес твърди, че Абгар, царят на Едеса, е бил едновременно и цар на Армения, а царица Елена е била негова жена и вдовица.

Ние знаем точно, кой е бил цар на Армения през 30-60 г. и никакъв Абгар там не е имало. Откъде тогава Мовсес е взел това твърдение? Можем да направим едно просто предположение. Използвал е вероятно „Историята на Армения“ от Бардесан, която сочи като свой източник.

Това ни кара да мислим, че легендата за апостол Тома, наставник на цар Абгар, е измислена от Бардесан, наставник на друг цар Абгар. Първоначалната ѝ задача била да легитимира положението на Бардесан в двореца чрез легитимиране на териториялните претенции на Абгар VIII към Армения. От нея излиза, че прародител на Абгар е бил цар на Армения, защото слушал Апостол Тома.

Но както самото положение на Бардесан, така и тази легенда от II в. не се появила на гола поляна. Също като историята за адиабенските царе тя се опирала на високото положение на юдейските миленаристи извън пределите на империята.

Ако в пределите на римската империя те били преследвани, защото мечтаели да приключат с властта на китим, извън нейните предели били подкрепяни от местните власти точно поради същата причина.

От Йосиф Флавий знаем, че набатейците подкрепяли системно многобройните галилейски „разбойници“, воюващи срещу Ирод, и им давали убежище. Няколко години преди смъртта си Ирод даже били принудени да нахлуе в набатейстките владения специално за да унищожи лагерите на „разбойниците“ [29]. Кумран, разположена в „Дамаската земя“, се намирал точно във владенията на набатейския цар. Партянските войски нахлули през 37 г. в Юдея начело с Антигон, конкурент на Ирод [30]. Нищо не ни кара да си мислим, че Осроена и Адиабена - малки, но стратегически важно разположени царства, които трябвало да станат (и станали) първи обект на римската атака – са правели изключение. Всичките тези земи подкрепяли юдейските миленаристи по същата причина, по която германците сложили Ленин в пломбирания вагон.

И тази стратегия дала добри резултати. Юдейските фанатици били един от важните фактори, които за стотина години спрели римското разпространение на изток. Те спасили Адиабена от римското нахлуване през 66 г. и осуетили плановете на Траян да завоюва целия Изток чак до Ганг през 117 г.

Друг въпрос е, че тази подкрепа довела до парадоксални резултати. Преследваното, озлобеното, притиснатото в ъгъла християнство на територията на Рим продължавало да остава непримирим противник на религията и културата на омразните киттим. В много по-гостоприемната атмосфера на Месопотамия то бързо започнала да се движи към мистицизма и търпимостта.

Като типичен пример за това движения може да ни послужи сектата на кукитите, която почиатала Исус.

Разцветът на нейния основател, Кук, бил по всяка вероятност през 60-те годиин на II век [31]. Иначе казано, Кук живял малко по-рано от Бардесан.

Кукитите отказвали да погребват мъртвите и гонели от своите среди всички страдащи от кожни заболявания и всички инвалиди. Това патологично пристрастие към ритуалната чистота се съчетавало със странна гностична митология, според която Исус е дошъл на земята само и само да спаси своята невеста. Тази невеста била една от седемте девственици, дошли някога на земята с Майката на Живота, която била и майка на Исус. На земята Майката на Живота и девствениците се осквернили и Исус бил зает именно с процеса на тяхното пречистване от осквернението.

Кукитите едва ли са имали голямо влияние и вероятно към V век изчезнали без следа, погълнати от своите по-успешни събратя.

Но ето защо споменаваме тук тази секта. От една страна, тя явно имала пряко генетично отношение към юдейския миленаризъм. Гоненето от сектата на всички прокажени и инвалиди веднага ни напомня за кумранския текст, наречен „Война на Синовете на Светлината със Синовете на Тъмнината“, според който от лагера на Синовете на Светлината гонели точно прокажените и инвалидите по много уважителна причина. А именно – те оскверняват ритуално войските и към тези осквернени войски не можели да се спуснат ангелите, за да воюват с тях в един боен строй.

От друга страна, историята за Майката на Живота и нейния син Исус, спасяващ девственица, ни напомня живо множество източни култове и преди всичко култа за богинята Атаргатис, много популярен в Едеса, с нейния умиращ и възкръсващ жених. Както римското християнство превеждало юдейския мелинаризъм на езика на гръцката култура и философия, така кукитите били явна адаптация на същия мелинаризъм към местната месопотамска почва.

Нещо повече, можем да посочим още един, много по-малко екзотичен от кукитите, но съвсем известен на всички пример за добросъседски отношения между юдейските миленаристи и чуждестранните езичници и този пример не е нещо друго, а историята за тримата магове, навестили във Витлеем младенеца Исус.

Ще подчертаем, че става въпрос за магове. Въпреки че в Синодалния превод езическите мъдреци, които дошли при Исус, фигурират като влъхви, в гръцкия оригинал на Матей те са наречени именно „магове“ (μάγοι) (Матей, 2:1). Тази дума в тогавашния гръцки език означавала или зороастрийци, или вавилонски звездобройци.

От гледна точка на по-късната римска църква всички езически богове били дяволи. Много трудно е да си представим в Евангелията легенда за жреци на Аполон или Зевс, дошли да навестят младенеца Исус. Не виждаме в Евангелията нито една притча, в която Исус да разговаря със стоици или киници, или с последователи на Платон, а подобна притча не е било трудно да бъде написана, ако пред евангелистите е стояла задачата да легитимират учението на Христос като, да речем, учение на еврейски киник. Но ето че в Новия завет има легенда как на Исус се поклонили партянски почитатели на огъня (или вавилонски звездобройци).

Много е вероятно тази легенда да се е родила извън пределите на Римската империя като пропагандна притча, която трябвало да подчертае топлите и дружески отношения между юдейските миленаристи и техните източни покровители. Притчата легитимира също така източното отношение към звездите и астрологията. Гностикът Бардесан бил например известен астролог и смятал звездите и планетите за дахове, подчинени на бога – за разлика от хората, които имали свободна воля. Иначе казано, Бардесан, също като източните мъдреци, навестили Исус, бил от гледна точка на гърците маг.

И така, колкото и да е удивително, фантастичната на пръв поглед картина с покръстването на царете, която ни рисуват написаните в Едеса „Деяния на Тома“, се оказва не толкова далече от действителността.

Едеските царе, както техните адиабенски роднини и колеги, може би наистина са подкрепяли юдейския миленаризъм. „В основата на легендите е съвсем възможно да се крият факти“ [32]. Друг въпрос е, че тази разновидност на юдаизма, която покровителствали владетелите на Едеса, имала доста малко общи неща с бъдещата църковна ортодоксия.

БЕЛЕЖКИ

1. Epiphanius. Panarion, 29, 9, 1–2.

2. По всяка вероятност първи това е доказал Mark Lidzbarski, Mandäische Liturgien, Berlin, 1920. P. XVI–XIX.

3. R. Eisenman. James the Brother of Jesus and the Dead Sea Scrolls. P. 96, Grave Distractions Publications.

4. H. Zimmern. Nazoräer-Nazarener // Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft, 74 (1920). P. 429–438 et 76 (1922);. P. 45–46.

5. Тертуллиан. Против Маркиона, IV, 8.

6. Евсевий Кесарийский. Ономастикон Назарет.

7. Епифаний Панарион, 29, 6, 1–2.

8. Letters of St Jerome, letter 112, Nicene and Post-Nicene Fathers. Vol. 1 / Edited by Philip Schaff Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1887.

9. Epiphanius Panarion, 29, 7, 7–5.

10. Надписът на Картир се цитира по: Christelle Jullien, Florence Jullien. Aux frontières de l’iranité: „nāṣrāyē“ et „krīstyonē“ des inscriptions du mobad: Kirdīr Enquête littéraire et historique, Numen. Vol. 49, № 3 (2002). P. 286–287 G. Quispel The Discussion of Judaic Christianity Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 2 (Jun., 1968). P. 87.

11. François de Blois Naṣrānī (Ναζωραȋος ) and ḥanīf (ἐθνικός): Studies on the Religious Vocabulary of Christianity and of Islam, Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London. Vol. 65, № 1 (2002). P. 9.

12. M.–L. Chaumont. La christianisation de l’empire iranien des origines aux grandes persicutions du IVe siecle (Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium, 499). Louvain, 1988. P. 113.

13. Petri Luomanen. NAZARENES // A companion to 2nd Century В «HereticsВ» / ed Antti Marjanen and Petri Luomanen, Brill, 2005. P. 283.

14. G. Quispel. The Discussion of Judaic Christianity, Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 2 (Jun., 1968). P. 81.

15. J. L.C. Gibson, From Qumran to Edessa Annual Leeds University Oriental Society, V, Leiden, 1966. P. 24–39.

16. Helmut Koester. ΓNΩMAI ΔIAΦOPOI. The Origin and Nature of Diversification in the History of Early Christianity. The Harvard Theological Review. Vol. 58, № 3 (Jul., 1965). P. 293.

17. James M. Robinson. The Problem of History in Mark, Reconsidered Union Seminary Quarterly Review 20 (1965), 135.

18. Robert Murray. Symbols of Church and Kingdom: A Study in Early Syriac Tradition. P. 7.

19. Robert Murray. Symbols of Church and Kingdom: A Study in Early Syriac Tradition. P. 19.

20. G. Quispel. The Discussion of Judaic Christianity Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 2 (Jun., 1968). P. 82.

21. L. W. Barnard. The Origins and Emergence of the Church in Edessa during the First Two Centuries A. D. Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 3 (Sep., 1968). P. 165.

22. The Odes of Solomon, 7, 4 tr. By James H. Charlesworth. Cascade Books, 2011.

23. The Odes of Solomon, 3, 7.

24. John of Damascus. De haeresibus liber, 80, Migne, XCIV, 1, цит по: George L. Marriott. The Messalians; and the Discovery of Their Ascetic Book. The Harvard Theological Review. Vol. 19. No. 2 (Apr., 1926). P. 194.

25. Walter Bauer. Orthodoxy and Heresy in Earliest Christianity. Sigler Press, 1996, ch. 1.

26. Jan Willem Drijvers. The Protonike Legend, the Doctrina Addai and Bishop Rabbula of Edessa. Vigiliae Christianae. Vol. 51, No. 3 (Aug., 1997). P. 298–315.

27. Judah Segal. Edessa. The Blessed City, Gorgias Press, 2005. P. 68–69.

28. Judah Segal. Edessa. The Blessed City, Gorgias Press, 2005. P. 68–69.

29. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 16, 9, 2.

30. Иосиф Флавий. Иудейские древности. 14, 13, 3.

31. W. Drijvers. Quq and the Quqites: An Unknown Sect in Edessa in the Second Century A. D. Numen. Vol. 14, Fasc. 2 (Jul., 1967). P. 114.

32. B. Segal. Edessa. The Blessed City. Gorgias Press, 2001. P. 79.

ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ

Да оставим за малко град Едеса и да се върнем към „Деянията на Тома“.

Вече отбелязахме, че общината, сред която се появили „Деянията на Тома“, се различавала кардинално от протоортодоксите по своите ритуали. Но още повече се различавала по своята теология.

Въпреки че ръкописите на „Деянията“, коиот знаем, са подлагани безброй пъти на цензура, въпреки че са ги горели, поправяли и отново горели, тази разлика буквално ни се набива в очите.

В „Деянията на Тома“ Исус не е умирал. Той не е дошъл на земята, за да изкупи със смъртта си първородния грях. Дошъл е да даде на хората знание.

Това е знанието как човекът може да познае Бога и да стане Бог.

Това е знанието „за света, който е свише, за Бога и ангелите, за стражите и светците, които се хранят с храната на безсмъртните и пият истинско вино, за одеждите, които са вечни и не се състаряват, за вещите, които око не е виждало и за които ухо не е чувало, и които не са влезли в сърцата на грешниците, вещите, които Бог е приготвил за тези, които го обичат“ [1].

Исус от „Деянията на Тома“ е „скрита тайна, която бива разкрита, този, който прави явни много тайни“ [2]. Той е този, „който е незрим за очите на нашето дело, но е зрим за духовните очи“ [3].

Светът за Юда Тома е затвор, в който бодърстват само тези, които вярват в Исус. Истинският живот започва след смъртта на небесата, но светецът, който не яде месо, не пие вино и се въздържа от секс, може още приживе да направи своето тяло духовно вместилище и храм за Христос.

Освен това Юда Тома твърди, че членовете на сектата се възнасят на небесата и стават ангели. Те хвърлят своите смъртни одежди и обличат одеждите на славата, иначе казано – придобиват ангелски тела. Това учение за „одеждите, които са вечни и не се състаряват“, с други думи – за ефирните тела на ангели, които чакат праведниците на небето, е централна част от доктрината на Тома.

„Деянията на Тома“ съдържат в себе си поразителния „Химн на бисера“ – вмъкнат текст с изумителна красота. Има голяма вероятност този текст да е бил написан от вече не един път споменавания тук от нас Бардесан – аристократ, великолепен стрелец с лък, другар в детските игри на цар Абгар VIII, негов фаворит и маг.

„Химнът на бисера“ е възвишен гностичен текст за душата, която има небесен двойник, брат на Христос, и която забравя себе си, щом слезе от небесата в плътската нищета.

"Когато бях дете в двореца на моя Баща, се казва в „Химна на бисера“, и се възпитавах в разкош и богатство, от Изток, от моята родина моите родители ме изпратиха. Те съблякоха от мене дрехите, обшити със скъпоценни камъни и украсени със злато, дрехи, които сътвориха за мене, защото ме обичаха, и сключиха с мене Завет да не забравя своята родина, и ме изпратиха в Египет за бисера, който се намира в морето, обитавано от ужасен дракон. И те казаха: когато вземеш бисера и се върнеш, отново ще облечеш своите скъпоценни дрехи, и туника върху тях, и заедно с твоя брат, втората наша власт, ще станеш наследник на нашето царство [4].

Но когато отиодх в Египет, продължава авторът на химна, облякох дрехите на египтяните, за да не приличам на чужденец, и опитах от тяхната храна, и загубих паметта си, и забравих, че съм царски син, и станах роб на техния цар [5].

И забравих за бисера, за който моите родители ме изпратиха, и ядях тяхната храна, и пребивавах в дълбок сън. И тогава моите родители ми написаха:

„От твоя баща, Царя на Царете, и от твоята майка, Царицата на Изтока, и от брата твой, втората наша власт, на тебе, сине наш – мир. Вдигни се и се събуди от съня, и чуй думите от писмото, и си спомни, че си царски син, а се намираш под робски ярем. Спомни си бисера, за който си изпратен в Египет. Спомни си разкошните твои одежди и блещукащата туника, която ще облечеш и която ще те разкраси, когато името ти бъде написано в книгата на Живота, и с твоя брат, нашия втори цар, ще бъдеш в Нашето Царство“ [6].

И синът на Царя на Царете прочел писмото: и си спомнил свободата и бисера, за който бил изпратен в Египет, за да го отнеме от дракона, и взел бисера, и се върнал у дама, и свалил от себе си мръсните дрехи, и облякъл чудните одежди, които родителите му ушили за него.

„Но аз не помня техните форми. Защото бях още дете, когато напуснах двореца на моя Баща, и изведнъж, когато ги видях, като в огледало видях себе си. И ги видях изцяло, напълно, и видях в тях себе си в цялата своя пълнота, защото бяхме разделени, но едновременно с това бяхме заедно“ [7].

А накрая е кулминацията на цялата песен. Героят намира бисера, изкачва с в двореца на своя баща и облича многоцветните одежди.

„Облякох ги и се възнесох при вратата на мира и прославата, склоних глава и прославих Славата на моя Баща, който ме изпрати на света, защото изпълних неговата воля, и каквото ми обеща, направи го“ [8].

В този химн, който Юда Тома пее, самият той – а не само Исус – е Христос. Той е синът на Царя на Царете и на Царицата на Изтока, изпратен в материалния свят, за да вземе бисера на спасението. Героят от химна на Тома не вярва, че спасението е във физическото възкресение на плътта. Напротив, спасението е в това, че душата, освобождавайки се от плътта, се съединява с Бога и облича „многоцветните одежди“ – плътта на ангел.

Същото превъплъщение се случва в „2 Енох“, където от Енох, който е видял Бога, събличат земните дрехи и му обличат ризата на Славата Господня.

Същото превъплъщение се случва във „Възнесението на Исая“, където възнесеният на небето пророк вижда праведниците, избавени от одеждите на плътта: "И ги видях в най-висши одежди, и те бяха като ангели, намиращи се във велика слава“ [9].

Това превъплъщение се среща постоянно в „Одите на Соломон“: „И Господ ме обнови със Своите одежди, и ме овладя със своята Светлина“ (11, 11-12). „Облечи се в благото Господне и влез в Неговия Рай, и си свий венец от Неговото дърво“ (20, 7). „Тези, които са облекли Мене... ще бъдат нетленни в новия свят“ (33, 12).

Именно в такива ефирни блещукащи одежди са изправени до престола на Бога в кумранските текстове „боговете, подобни на пламтящи въглени“ (Q403 I, ii, 6), те са властите, застанали до трона на „Царя на светостта в царството на светците“ (4Q405 23 ii).

И именно метафората „тялото е облекло, което сваляме, за да станем ангели“ ни позволява да изтълкуваме правилно едно от загадъчните на пръв поглед изречения в „Евангелието от Тома“.

„Учениците му го запитаха: „Кога ще ни се явиш и кога ще те видим?" Исус каза: „Когато без свян се съблечете, вземете си дрехите и си ги сложите под краката като малки деца и ги стъпчете, тогава ще видите Сина на Живия и не ще се побоите“. (Тома, 37).

В този текст Исус изобщо не кара учениците си да станат нудисти. Одеждата, която трябва да свалят, е плътта.

Именно заради неверието в спасението на плътта, като основна ерес, е упрекнат Бардесан, лъжеца и крадеца на заблудени овце, подобен на прелюбодейка, грешаща в тайни покои, от ненавиждащия го и полемизиращ с него през IV в. ортодокс Ефрем Сирин: този син на Сатаната не вярва във физическото възкресение!

И какво? - ще кажете вие. Какво от това, че в края на II в. еретикът Бардесан не вярвал във възкресението на плътта така, както не вярвали авторите на „2 Енох“ и на „Възнесението на Исая“?

Как можем да твърдим, че в плътското възкреесние не е вярвал и Юда Тома? Че е препоръчвал „да се свалят одеждите“, да се сложат под краката и да се стъпчат?

Това, разбира се, не можем да твърдим. Но затова пък можем със сигурност да посочим, че комплексът от гностични идеи, обхващащ възможността да се види Бога, преобразяването на вярващите и избавянето от плътта, свързван с името на Юда Тома, е започнал да се развива сред вярващите в Исус много рано.

Нашето основно доказателство тук не е нещо друго, а именно „Евангелието от Йоан“.

И по-точно неговата знаменита христоматийна сцена, в която апостолът на име Тома отказва да вярва в телесното възкресение на Исус до момента, в който не се убеждава по пътя на опита. Няма да повярвам – казва Тома, - докато „не сложа пръста си в раните от гвоздеите, и не сложа ръката си в ребрата Му“ (Йоан, 20:25). Както е известно, в „Евангелието от Йоан“ Тома се оказва посрамен. Той слага пръста си в раните и ръката си в ребрата и става „не невярващ, а вярващ“ (Йоан, 20:27).

Не е трудно да видим, че апостол Тома, който не вярва във физическото възкресение на Исус, не е станал герой на тази сцена случайно. Авторът на „Евангелието от Йоан“ спори в този случай именно с теологията „на многоцветните одежди“. Той твърди, че възкресението на Исус е било физическо. Исус не е призрак, не е безплътен дух, не е носител на висши еони. Той няма да сложи плътските одежди в краката си. Той е възкръснал наистина, физически. Глупавият Тома, който отрича това възкресение, не е прав.

Това обаче означава, че теологията, с която спори авторът на „Евангелието от Йоан“, написано в края на I в., вече е съществувала.

Но, разбира се, най-главното, най-неотменимото и най-набиващото се в очите доказателство за ранния характер на гностичните идеи е свързано – както вече споменахме – със самото име на Юда Тома. Апостолът с име Юда наричал себе си духовен близнак на Исус.

Иначе казано, от негова гледна точка, Христос е бил надсветовен дух, облякъл като дреха тялото на човека Исус, а след това облякъл и тялото на човека Юда, от което Юда станал Тома.

Именно затова Тома и продължителите на неговата традиция не се интересували изобщо от формата на каноничните Евангелия, съдържаща историята за земния живот на човека Исус. От самото начало те се интересували от думите на духа Христос – извън зависимостта от това кой Христос ги е изказвал. Форма на „Евангелието от Близнака“ и прозвището Близнак са видими доказателства за извънредно ранната гностична съставка на вярата в Исус.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Thomas. 3, 36, 11.

2. The Acts of Thomas. 5, 47, 3.

3. The Acts of Thomas. 5, 53, 6.

4. The Acts of Thomas. 9, 108, 14–15.

5. The Acts of Thomas. 9, 109, 33.

6. The Acts of Thomas. 9, 110, 41–48.

7. The Acts of Thomas. 9, 112, 75–78.

8. The Acts of Thomas. 9, 113, 98-100.

9. The Ascention of Isaiah, 9, 7 // James H. Charlesworth. The Old Testament Pseudepigrapha. Vol. 2.

РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА

И така, вземайки за основа “Деянията на Тома”, можем да предположим доста много за ритуалите и теологията на почитащата го община. Но какво можем да кажем за реалния, живия, от плът и кръв апостол Юда Близнака, проповядвал и живял през първата половина на I век?

От една страна - като че ли нищо. Можем да сме сигурни, че апостол Юда Близнака никога не е строил дворец за цар Гундафор, и ако наистина е бил пронизан от четири войнишки копия, то не е било заради това, че накарал съпругата на цар Миздай да откаже телесна близост на мъжа си.

От друга страна - не малко.

Пред себе си виждаме суров, фанатичен аскет, който не ядял месо и не пиел вино. Той подпечатвал последователите си два пъти: един път с вода и втори път със свещен елей. Този печат им давал неуязвимост, каквато впечатляващо демонстрирал самият апостол Тома, когато нажеженото желязо не причинило никаква вреда на нозете му. Той познал Христос и станал Христос. Последователите му го наричали бог. Лицето му сияело приживе като лицата на Мойсей и Енох.

Той проповядвал краен аскетизъм и вероятната възможност на душата да се освободи от плътта. За него, като за Елеазар бен Яир, вожда на сикариите, душата била “родственица на Бога”.

След безредиците, случили се на стъпалата на Храма и завършили с появата на сенатусконсулта срещу “християните”, Юда Тома избягал извън пределите на империята в земите, където живеело огромно множество евреи. Той наистина проповядвал на техните царе. Тези земи говорели на арамейски език, тези земи след Юдея били следващият обект на римската експанзия и да подкрепят юдейските миленаристи било за владетелите на тези земи естествена стратегия за оцеляване.

Много жители на тези земи били също семити като семитите, които населявали Галилея и Юдея, и необикновено лесно скланяли да приемат юдаизма. Тези семити изповядвали религия, която се различавала слабо от домонотеистичния яхвизъм.

Няма нищо удивително в това, че проповедите на миленаристите по тези земи имали успех и най-лесно ще бъде да приемем, че лидер на нацрайе в Едеса е бил Юда Тома, както гласи местната едеска традиция. “Няма никакво съмнение, че тази традиция е имала първоначален произход от реалната историческа мисионерска дейност на тези апостоли в регионите, където са се запазили техните имена” [1].

БЕЛЕЖКИ

1. Helmut Koester. ΓNΩMAI ΔIAΦOPOI. The Origin and Nature of Diversification in the History of Early Christianity. The Harvard Theological Review. Vol. 58, No. 3 (Jul., 1965). P. 296.

ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

И така, имаме две легенди. Едната е християнската легенда за приемането през 30-те години на християнството от Абгар, царя на Едеса. Другата е юдейската легенда за приемането на юдаизма по същото време от Изат, царя на Адиабена, и майка му Елена.

Ние сме склонни да предположим, че тези две истории описват една и съща ситуация, а именно - покровителството, което набатейците, едесците, адиабенците и партяните оказвали на религиозните врагове на Ирод и римляните. Едеса и Адиабена били разположени на един и същи търговски път, съюзявали се помежду си (например през 194 г., когато римляните нападат Нисибис) и двете градски династии били свързани с роднински връзки. Знаем например, че в Едеса шестнадесет години управлявал “Ману, син на Изат”, който прекъснал с царуването си безкрайната редица от различаващи се само по номерата си Абгаровци и на когото явно царят на Адиабена е бил баща [1].

Ние имаме също така две различни легенди за разпръскването на апостолите. Според каноничните “Деяния на апостолите” вярващите, след гонението, “последвало убийството на Стефан”, се отправили по градовете и селата на Римската империя и “достигнали до Финикия, Кипър и Антиохия, където съобщавали посланието само на юдеи” (Деяния, 11:19).

Според другата версия, която без много желание и без голям ентусиазъм споменава Евсевий Кесарийски, светите апостоли се разпръснали по цялата земя, при което на Тома по жребий “се паднала Партия” [2].

Класическата библеистика от XIX в., библеистиката на “малкия ручей”, признала за правилна първата версия, а втората отнесла за сметка на неизбежното християнско преувеличение и самохвалство. Ако се замислим обаче, втората версия е много по-логична.

Напълно неразбираемо е защо бегълците от подконтролния на римляните Ерусалим, говорещи на арамейски език и проповядващи само на юдеи, трябва да отидат на повече от седемстотин километра в гръцкоговорещата и подвластната пак на римляните Антиохия. Арамейската Едеса, намираща се на почти същото разстояние, но извън пределите на империята, изглеждала за мнозина от бегълците къде по-логична отправна точка.

Миленаристите бягали отвъд Ефрат и по още една проста причина: надявали се да се върнат.

Всяка секта, претърпяла временно поражение, има две възможности да възстанови своето влияние. Едната е да вдигне ново въстание. Другата - да увеличи числеността си, вербувайки в мирно време нови привърженици. Вербуването протича преди всичко за сметка на това, че сектата взема имуществото на своите богати покровители и го раздава на бедните - така, както направил апостол Тома, когато строял дворец на Гундафор.

Тук особено помагат всякакви природни бедствия - земетресения, глад и прочее. Те, първо, винаги могат да бъдат обяснени с Божия гняв (причина за гнева винаги ще се намери), - второ, снабдяването с продоволствия на гладуващите е ненадминат начин за вербуване.

Именно такъв глад се разразил в Палестина по време на император Клавдий, иначе казано - след 44 година. Християнската община не се забавила да се възползва от него и, според “Деянията на апостолите”, събрала “ помощи за братята и сестрите в Юдея” (Деяния, 11:29).

Което е още по-интересно, именно този глад накарал царица Елена да отиде в Ерусалим. Според Йоисф Флавий новопокръстената назорейка, като научила за глада, изпратила хора да купят хляб от Египет и фурми от Кипър, а синът ѝ изпратил допълнително в Ерусалим много пари. “Разпределена сред нуждаещите се, тази сума спасила мнозина от жестоките мъчения на глада” [3].

Раздаването на продоволствия довело до това, че популярността на сектата нараснала, и през 45 г. в Юдея избухнало ново въстание.

Начело на въстанието стоял някакъв пророк, който обещал на своите привърженици да раздели водите на Йордан, както в древни времена направил това Исус Навин. Йосиф Флавий го нарича ”гоис” ( γόηс), което ще рече магьосник, вълшебник.

Гоис е стандартният термин, с който Йосиф нарича пророците от “четвъртата секта”. Това е същият термин - магьосник, измамник, вълшебник, - с който апостол Юда Тома нарича постоянно в “Деянията на Тома” своите врагове.

“Той се представял за порок и уверявал, че ще заповяда на реката да раздели водите си и да ги пусне лесно да минат” - пише Йосиф [4]. Вместо от разделени води бунтовниците били посрещнати от римска кавалерия и главата на гоиса била изложена в Ерусалим за назидание на останалите бунтовници.

Как се е казвал нашият гоис?

Според единствената бележка, запазила се за него в “Юдейските древности”, името му било Теуда. Роберт Айзенман смята, че Теуда е Юда Тома.

В такъв случай биографията на Юда Тома получава логичен завършек.

След екзекуцията на Исус и разгрома на ръководеното от него въстание част от неговите привърженици избягали в земите, говорещи арамейски език и простиращи се отвъд Ефрат. Те били влиятелни хора (вижте историята за “юдейския велможа Товия”), въоръжени и, несъмнено, фанатици. Техният предводител наричал себе си нов Христос.

Царете по тези земи покровителствали сектата. Благотворителната дейност на адиабенската династия в Юдея, както знаем, не се ограничила с раздаване на продоволствия. След двадесет години тази благотворителност завършила с участието на Монобаз и Кенедай, а също така на множество незнайни “роднини и деца” на цар Изат в Юдейската война.

Вероятно първият опит да се предизвика подобна война е бил през 46 година, веднага след смъртта на последния формално независим цар на Юдея, Ирод Агрипа, когато територията отново преминала под прекия контрол на римляните. За миленаристите това било страшно оскърбление, а за владетелите на Едеса и Адиабена - знак, че следващите в редицата са те.

Мощните продоволствени влияния, идващи отвъд Ефрат, помогнали да нарасне популярността на сектата и на първо място на нейния предводител, който имал база в три страни, иначе казано - на Юда Тома. През 46 година, като събрал достатъчно привърженици, той вдигнал въстание, бил разбит от войските на Куспий Фад, взет в плен и екзекутиран.

Статутът на “духовен близнак”, за който Юда претендирал, поставя пред нас още един огромен проблем.

Ние знаем много слабо как наистина е еволюирала вярата в Исус отвъд Ефрат. Но затова пък знаем много добре човека, който - въпреки цялата цензура, но която е подложен в Новия завет - ръководел Ерусалимската църква в продължение на тридесет години, до 62 г., докато не го хвърлили по присъда на Синедриона от стените на Храма.

Това бил физическият брат на Исус, Яков, с прозвището Цадок, фанатик, който не ядял месо и не пиел вино - той бил Папа на общината, неин Първосвещеник, неин абсолютен владика, човекът, за конфликта с когото разказват сдържано писмата на апостол Павел, този, чиито явно емисари биели Павел по всичките градове на империята от Листра до Солун заради това, че интерпретирал неправилно идеите на вожда.

Какви са били в такъв случай отношенията между физическия брат и духовния близнак?

Както вече отбелязахме, “Евангелието от Тома” помни добре първенството на Яков и смята, че след като Исус остави своето паство, негов лидер ще бъде “Яков Праведника, заради когото бяха създадени небето и земята” (Тома, 12).

Но не е трудно да видим също така, че титлата на Юда е зле прикрита полемика с претенциите на Яков. Яков бил физически брат на Исус. Юда Тома - да вдигнем летвата - бил негов духовен близнак.

Теологията за духовния близнак била за Яков най-малко потенциален проблем. Ако всеки Лъжец започне да заявява, че е станал Христос, какво ще стане с организацията и йерархията?

Роберт Айземан, представящ пред публиката трактовка на кумранските текстове, която не е тривиална и се разминава значително с обичайната, предполага, че Кумран е бил контролиран от партията на Яков Праведника. И че когато “Дамаският документ” - един от основните текстове на Кумран - говори за някакъв Лъжец, който отвел със себе си част от общината, този Лъжец е Павел.

Обаче Лъжец е безмерно понятие. Лъжец е и Дяволът, и Псевдомартусът, и Еретикът - това е всеки, който се е отклонил от генералната политика на партията. Също както твърдото доктринарство на марксистите се съпровождало от постоянни разколи, точно така и свръхбезапелационната йерархия на зилотите се съпровождала постоянно от появата на все по-нови и по-нови Лъжци. Юда Тома, подкрепян от говорещата арамейски език община отвъд Ефрат, бил в началото на 40-те години много по-силен кандидат за ролята на Лъжец от ренегата Павел.

Възвишената теология на Юда Тома може би е съдържала в основата си обикновено политическо съперничество. В дъното на мистичната теза, че всеки може да стане Христос, е лежала битката за влияние. И ако това е така, гибелта на Юда Тома е имала едно важно следствие: тя помогнала на Яков Праведника да концентрира в ръцете си цялата власт.

Ние не претендираме, че нашата реконструкция е напълно достоверна - в нея има прекалено много празнини, бели петна, смели отъждествявания и неоправдано изправени ъгли.

Ние се докоснахме едва-едва до историята на говорещите арамейски език последователи на Исус отвъд Ефрат - ще се върнем към тази история в разказа за манихейците и елхасаитите. В тази глава нашата цел беше да посочим две важни неща.

Първо: географското разпространение на ранното християнство е несъвместимо с теорията за “малкия ручей”, а разногласията между сектантите не включвали само спора между Яков Праведника и апостол Павел.

Второ: “Евангелието от Тома” е запазило някои много ранни изречения, които не са влезли в каноничните гръцкоезични Евангелия. То било “пряко и почти непрекъснато продължение на учението на Исус, нямащо паралел в каноничната традиция” [5].

Като вземем предвид факта, че тези изречения имали протогностичен характер, твърдението на римската църква, че гностицизмът е “късна ерес”, едва ли би могло да бъде истина.

Апостол Юда Тома, съвременник и ученик на Исус, смятащ себе си за ново въплъщение на Месията, е бил, от гледна точка на несъществуващите още ортодокси, еретик и гностик.

Но бил ли е единственият гностик в своето поколение?

Да продължим нашия разказ.

БЕЛЕЖКИ

1. Steven K. Ross. Roman Edessa. P. 30 (Chron. Zuq. 121–2/91).

2. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 1, 1.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности. 20, 2, 6.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности. 20, 5, 1.

5. Helmut Koester. ‘GNOMAI DIAPHOROI’, in Trajectories through Early Christianity (ed. James M. Robinson and Helmut Koester; Philadelphia: Fortress Press, 1971). P. 139

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

Четирите канонични Евангелия разказват за живота, смъртта и възкръсването на Исус Христос. В тях няма никакви подробности за посмъртното му съществуване. По отношение на който и да е друг персонаж от световната история това би било много логично. Абсурдно би изглеждала например биография, съдържаща посмъртни изказвания на Лев Толстой.

Но с Исус Христос нещата били други. Неговите ученици твърдели, че е възкръснал. Би било странно да очакваме, че възкръсналият Исус ще се въздържи от наставления към своите последователи. Нещо повече - посмъртните му напътствия са даже по-важни от изказаните приживе.

Като начало тези посмъртни изказвания биха могли да бъдат отправени към много по-широк кръг от хора. Приживе Исус учел само дванадесет апостоли, които имали щастието да се родят по едно и също време на едно и също място. След смъртта си той би могъл да се явява на всеки просветен потребител и да му разказва подробности за устройството на Бога.

Повечето гностични Евангелия се състоят именно от такива наставления: поучения, които Исус дава на своите ученици след своята смърт.

Едно от тези Евангелия - “Апокрифион от Йоан”, е написано през II в., между 40-те и 80-те години. В ортодоксалната християнство думата “апокриф” е придобила пренебрежителен характер. Апокрифи били книгите, които не влезли в Канона - одобрен от църквата и единствен разрешен списък от книги за свещено четене. Но в ранното християнство думата απόκρυφος означавала само “таен”, “скрит”.

Гностиците използвали тази дума изключително в положително значение. “Апокрифите” били тайни книги, предназначени не за глупавата публика, а за посветените. От тази гледна точка “Курсът по теоретична физика” на Ландау и Лившиц е за филолозите апокриф. Свръхсекретните доклади на военното разузнаване също са апокрифи.

“Апокрифонът от Йоан”, или “Тайното Евангелие от Йоан”, бил сред текстовете на кодекса, който египтологът Карл Райнхард купил в Кайро през 1896 г. Освен това три копия на “Апокрифона” били намерени в Наг Хамади. Така от тази книга имаме цели четири копия, датирани от средата на IV век. За сравнение: имаме само две копия на каноничния Нов завет, датирани от IV век: това са Codex Vaticanus и Codex Sinaiticus.

Въпреки вековете гонения тази тайна книга, принадлежаща към богоомразните съчинения, които, според указанията на папа Лъв Велики, дадено още през V век, трябвало да бъдат “не само забранени, но и напълно унищожени и изгорени с огън” [1], дошла до нас в повече по брой екземпляри от каноничния Нов завет.

“Апокрифонът от Йоан” изглежда още по-необичайно от “Евангелието от Тома”. Той започва с това, с което обикновено завършват любовните истории - със смъртта на главния герой, иначе казано, на Христос.

Авторът му води повествованието от момента, в който Йоан, любимият Исусов ученик, се оттегля в пустинята след екзекуцията на Исус. Сърцето му е разбито и душата му е уязвена от насмешките на фарисеите, подиграващи се с неговия учител, който им разказвал лъжи и не съумял да спаси себе си.

В този най-висш миг на отчаяние небесата се разтварят и Йоан вижда Христос - отначало в облика на дете, след това на старец, а след това на млад човек [2].

Тази променливост не е случайна. В каноничните Евангелия Христос възкръсва в плът: както съвсем наскоро видяхме, за да се убеди, че това е вярно, в “Евангелието от Йоан” не някой друг, а апостол Тома даже завира нехигиеничните си пръсти в раните му.

Но в гностичните текстове възкръсналият Христос мени постоянно своя облик. В гностичното “Евангелие от Петър” по време на сцената с Христовото възкресение камъкът се отмества от гробницата и от нея се показват двама души, чиито глави достигат небесата. Те подкрепят трети, главата на когото е по-висока от небесата. След тримата излиза кръст. В този момент се раздава гръмотевичен Глас от Небето - персонаж, който в талмудичната традиция е известен като Бат Кол. “Проповядвал ли си на покойниците” - пита Бат Кол. “Да” - отвръща кръстът [3].

В гностичните “Деяния на Петър” Исус изцелява от слепота няколко жени. Една от тях заявява веднага, че е излекувана от старец, а друга - че това е направил юноша. Трета смята, че нейният лечител е момче [4]. На друго място в “Деянията на Петър” за Исус се казва: “Той е голям и малък, и прекрасен и безобразен, и млад и стар, той е видим във времето и напълно невидим във вечността” [5].

В “Деянията на Петър и дванадесетте апостоли”, намерени в Наг Хамади, Христос се явява отначало на апостолите като търговеца Литаргоел, предлагащ на хората прекрасен бисер, а след това като лекар. Апостолите не го познават, докато не приема обичайния си вид [6].

В гностичните “Деяния на Филип” Исус се явява на Филип като дърво и орел върху него [7], а след това “в облика на красив млад човек с три лица: първото лице е лице на голобрад юноша, средното лице е лице на жена, облечена в дрехите на славата, и третото лице е лице на старец” [8].

В гностичните “Деяния на Йоан” Йоан, който лови риба в Генисаретското езеро, разбира веднага, че пред него не стои обикновен човек, защото вижда Исус като възрастен мъж. В същото време брат му го вижда като дете [9].

Тези промени в облика на Исус напомнят удивително промените в облика на Яхве.

“Рави Леви каза: Бог приема много образи. На един се представя изправен, на друг - седнал, на един като млад мъж, на друг - като старец” [10]. На друго място четем: “Край морето им се яви като млад мъж, воин... На Синай им се яви като старец, изпълнен с милосърдие” [11].

В “Апокрифона” Йоан също вижда Христос да променя облика си точно като Яхве: ту е млад мъж, ту е старец. С това Исус показва, че не е подвластен на законите на материалния свят и провъзгласява тъждеството си с Бога.

Като успокоява зарадвания от неговото възкръсване Йоан, Христос му обяснява устройството на космоса. Най-напред назовава себе си, иначе казано - Бога, Троицата.

“Аз съм Баща и Майка, и Син - казва Христос, - аз съм нетленна чистота” [12].

По-късната Троица се състояла от Баща, Син и Свети дух. Но в “Апокрифона от Йоан” Христос нарича себе си “Баща, Син и Майка”. На пръв поглед това е съвсем друга Троица. Но само на пръв поглед.

Въпросът е в това, че гръцката дума “пневма”, “дух”, е от среден род. Така гръцката Троица е свързана с изключително нетрадиционни сексуални отношения. В нея има две същества от мъжки род и едно от среден.

Но древноеврейската дума “дух” (“руах”, на арамейски - “руха”) е от женски род. За граматично благополучие е по-добре да я преведем с думата “духовност”. Такава Троица изглежда напълно логично от гледна точка на теологичната генетика: Бог Баща, Майка Духовност и техен Син, Спасител и Месия. Именно затова в “Евангелието от евреите”, преведено на гръцки език, Исус казва: “маята майка, Пневмата” [13].

Майката Духовност с женския си род е важен белег на гностичните текстове, преди всичко на сирийските, но също така и на гръцките.

Във вече споменатите “Деяния на Тома” апостол Юда Тома пее по време на причастието химн, в който между другото има следните редове: “Ела, милосърдна Майко, ела Ти, която разкриваш скритите Тайни, ела, Майко на Седемте дома, за да може да починеш в Осмия дом, ела, Света рух” [14]. В гностичния “Химн на бисера” от същите “Деяния” се говори за родителски души - Баща и Майка.

Авторът на гностичното “Евангелие от Филип” осмива примитивните глупаци, които разбират всичко буквално и смятат, че Исус се е родил от дева. Исус, според Филип, е бил заченат от девственица в този смисъл, че неговата майка, Пневмата, е девственица. “Някои казват, че Мария е забременяла от Светия дух. Те не са прави и не знаят какво говорят. Кога жена е забременявала от жена” [15]. В гностичните “Деяния на Петър” Петър казва за Исус: “Ти си моят баща и ти си моята майка” [16]. В гностичните “Деяния на Йоан” Исус учи Йоан на химн, в който има има следния ред: “Аз ще бъда роден и ще родя” [17].

Тази гностична Триада - Бог Баща, Богиня Майка и Бог Син - прилича до много голяма степен на класическата западна семитска божествена триада и ни кара да предполагаме, че има силно семитско (а съвсем не гръцко) влияние върху развитието на именно този детайл от гностицизма.

Не е трудно да забележим, че очевидно в гръцки език арамейската дума “руах” се е асоциирала със св. София, Божията премъдрост.

Като се представил на Йоан, Христос започнал да описва устройството на света.

Тъй като “Апокрифонът от Йоан” е написан доста късно - 50-100 години след каноничните Евангелия - това устройство е доста сложно. Гностичните системи се усложнявали като ракетните двигатели и с всяко десетилетие обрасвали с нови и нови детайли.

Тертулиан сравнявал саркастично универсума, описан от гностиците, с гигантско римско общежитие: “със стаи една над друга, с балкон за всеки бог, а до балконите водят безбройните, като в подобна сграда, стълби на ересите: вселената се е превърнала в дом за общо обитаване” [18].

Ако живееше днес, Тертулиан би сравнил гностичната вселена с гигантски търговски мол, в който на различни богове са дадени под аренда различни бутици. Въпреки това основният гностичен принцип, като принципа, по който се движи ракетата, оставал доста прост.

Върховно божествено начало е Бог - обяснява Исус на Йоан. - Той управлява всичко. Той е вечен и съвършен. Той не знае граници. Всичко съществува вътре в него. Нищо не съществува извън него и не го ограничава. Той е извън пределите на измерението, разбирането и описанието. Той е светлина, раждаща светлина, той е живот, раждащ живот, благослов, раждащ благослов, знание, раждащо знание, и благо, раждащо благо.

Със силата на Мисълта си този Бог, Монада, божествена Единица, създал Барбело. Барбело е точен образ (ейкон) на Монадата и на първата ѝ Мисъл, но, въпреки че е точен образ, Барбело е от женски род.

Езичникът би нарекъл Барбело богиня. Защото била родена от Монадата като Атина от Зевс. Но гностиците, като строги монотеисти, наричали божествените същности, родени от Монадата, еони, иначе казано - “вечности” или “вечни царства”. “Еон” бил един от най-любимите технически термини на гностиците; той им позволявал да избягват упреците в многобожие.

Барбело моли Монадата да ѝ даде Далновидност и с това създава Далновидността. Барбело моли Монадата да ѝ даде Нетленност и появилата се Нетленност застава редом с Мисълта и Далновидността. Така се появяват Вечният живот и Истината и тези пет еона оформят Царството на Бащата: Барбело, която е първият човек и образ на невидим дух, предмисъл и мисъл, заедно с Далновидността, Нетленността, Вечния живот и Истината (Алатея).

Бащата и Барбело зачеват заедно дете: това е Христос, помазан с Благото и постигнал поради това Съвършенство. “Апокрифонът от Йоан” нарича Христос “автоген”, което ще рече “самородéн”. Христос, син на Бога и Барбело, създава с със словото си света. От себе си и Нетленността той оформя три същности и четири сили. Трите същности са Волята, Мисълта и Животът. Четирите сили са Разбирането, Милостта, Възприятието и Разумността.

Милостта живее в царството на светлоносния еон Хармозел. Царството на Хармозел се дели на три царства: царство на Милостта, царство на Истината и царство на Формата. Също така сложно са устроени царствата на Ороел и Давитай и накрая четвъртото царство на светлоносния Елелет включва в себе си царствата на Съвършенството, на Мира и на София.

С появата на София божествената генеалогия получила нова актуалност, защото до този момент всички еони съществували по двойки, в допълващи се помежду си сизигии - божествени бракове на началата, създаващи пълнота, иначе казано, Плерома. (Изобщо в гностицизма - което го няма в ортодоксалния юдаизъм и в ортодоксалното християнство - женското начало играе важна роля.)

София изменила на това правило и на своя глава родила извънбрачния Ялдаваот - първата от непълните демонични същности, които на гръцки вече не се наричат еони, а архони: иначе казано, не Вечни царства, а Власти.

Ялдаваот бил злобен и несъвършен. Той не приличал по нищо на майка си, защото не бил роден от божествен брак. Имал глава на лъв и тяло на змия и когато видяла какво е направила, София го скрила от Монадата в блестящ облак, което имало трагични последици не само за космоса, но и за самия Ялдаваот, защото, изолиран от всички източници на битието, този абсурден и несъвършен архон си въобразил, че е единствен бог.

От този момент разказът в “Апокрифона от Йоан” започва да съвпада с “Книга Битие”, но с оценки, които са обърнати на сто и осемдесет градуса.

Ялдаваот и сътворените от него архони създават несъвършения свят и човека Адам. Но Адам остава бездиханен и неподвижен. Като вижда това, София решава да използва една уловка. По неин съвет Ялдаваот оживява Адам, вдъхвайки му душата Епиноя, получена от Соифя. Адам оживява, а Ялдаваот, напротив, се лишава от божествената Епиноя, която преминала в Адам.

Така - според “Апокрифона” - човекът, сътворен от невеж и ограничен демиург, се оказал по-високостоящ от този демиург. Способността за гносис го поставяла не само над животните, но и над от създателя на материалния свят.

Това обстоятелство не остава скрито от ревнивия Ялдаваот и в яростта си той заключва надминалото го свое творение в затвор от земя, вода, огън и вятър - иначе казано, в тъмницата на плътта - и го затваря в Едем, който, така погледнато, не е всъщност рай, а зандан, създаден специално за Адам.

Христос спасява Адам от Едем, като приема облика на змия. Той го подтиква да вкуси от дървото за познаване на Доброто и Злото.

Тогава Ялдаваот замисля нова пакост: опитва се да изтръгне от Адам духа Епиноя. Делото завършва отново с неуспех и при опита за екстракция на Епиноя се ражда Ева. Когато Адам я съзира, вижда в нея отражение на своята същност и по този начин се освобождава от тираничната власт на Ялдаваот.

В отчаянието си Ялдаваот изнасилва Ева и тя ражда Каин и Авел. Тяхното раждане е преднамерено престъпление на демиурга, желаещ да потопи света в бездната на похотта и тленността - именно от Каин ще се раждат все нови и нови деца, в които Ялдаваот ще вдъхва своя изкуствен дух и които ще му служат в тъмнина и невежество.

Но от Адам и Ева се ражда трети син, Сит. Именно неговите потомци са носители на истинския дух - Епиноя. Именно за тях е възможно истинското просветление и това така ядосва Ялдаваот, че той продължава да върши нови пакости. Отначало дава на хората да се напият със забрава, а след това изпраща на потомците на Сит потоп, от който те се спасяват върху светещ облак.

Тази история със спасяването на Сит обяснява мисловния ход на гностиците, които смятали себе си за просветлени носители на духовността, за потомци на Сит. Това не било възможно от гледна точка на юдейската ортодоксия, за която всички съвременни хора са потомци на синовете на Ной - Сим, Хам и Яфет. Но от гледна точка на “Апокрифона от Йоан” това било нещо съвсем разбираемо, защото Ялдаваот изпратил потоп на потомците на Сит, а потомците на Каин не докоснал.

Накрая, когато и потопът не помогнал, Ялдаваот изпратил на земята архоните, за да се съвкупят с човешките дъщери.

“Те донесли злато, сребро, дарове, мед, желязо, метали и всякакви други неща. И донесли големи безпокойства на хората, които ги следвали... Хората остарявали, без да изпитват удоволствие, и умирали, без да открият истината и без да познаят бога на истината. Така били поробени всички твари, от началото на света и до наши дни” [19].

Това печално положение поправил едва, след като идва на света, Христос, синът на Бащата и Барбело, и той идва, разбира се, не да вдигне революция, не да освободи евреите от властта на римляните и даже не да създаде Царство на земята. Този свят не трябва да бъде спасяван, защото той е зло, тленно творение на невеж драматург.

Могат да бъдат спасени потомците на Сит, носещи в себе си Епиноята. А потомците на Каин са обречени - те са доживотни пленници на Матрицата, създадена от Ялдаваот.

Не е необходимо спасение на света, необходимо е спасение от света.

БЕЛЕЖКИ

1. Elaine Pagels. The Gnostic Gospels. P. 75.

2. The Secret Book of John. The Revealer Appears to John (1, 5–2, 25). Всички препратки към “Апокрифона” са според следното издание: Meyer, Marvin W., Robinson, James M. The Nag Hammadi Scriptures: The Revised and Updated Translation of Sacred Gnostic Texts Complete in One Volume, HarperCollins.

3. The Gospel of Peter, 10, 41–42, From The Apocryphal New Testament, M. R. James: Translation and Notes. Oxford: Clarendon Press, 1924.

4. The Acts of Peter, 21, 12–13, Robert F. Stoops. The Acts of Peter, Early Christian Apocrypha. Polebridge Press, Salem, Oregon, 2012.

5. The Acts of Peter, 20, 24.

6. Acts of Peter and the Twelve Apostles // Meyer, Marvin W.; Robinson, James M. The Nag Hammadi Scriptures: The Revised and Updated Translation of Sacred Gnostic Texts Complete in One Volume. HarperCollins, 2004.

7. The Acts of Philip, 3, 5, цит. по: François Bovon and Christopher R. Matthews. The Acts of Philip, Baylor University Press, 2012.

8. The Acts of Philip. 14, 4.

9. The Acts of John, 88, 4–8; цит. по: Richard I. Pervo. The Acts of John, Early Christian Apocrypha. Polebridge Press, Salem, Oregon, 2016.

10. Pesikta Rabbati. Piska. 21, 100b; цит. по: Alan Segal. Two Powers in Heaven, 34.

11. The Mekhilta of R. Simeon. b.Yohai. P. 81; Bashalah 15; цит. по: Alan Segal. Указ. соч. P. 33.

12. The Secret Book of John. The Revealer Appears to John (1, 5–2, 25). The Nag Hammadi Scriptures. P. 108.

13. Origen. Commentary on John; Origen. Homily on Jeremiah 15, 4; Jerome. Commentary on Isaiah 11 (commentary on Isa 40:9); Jerome. Commentary on Micah (commenting on Mic 7:6); Jerome. Commentary on Ezekiel (commenting on Ezek 16:13) // Robert J. Miller. The Complete Gospels, Polebridge Press, 1994.

14. The Acts of Thomas, 2, 27, 6–10.

15. The Gospel of Philip. Mary Conceiving (55, 23–33), The Nag Hammadi Scriptures. P. 164.

16. The Acts of Peter, 3, 10, 7.

17. The Acts of John, 95, 7.

18. Тертуллиан. Против Валентиниан, 7.

19. The Secret Book of John. On Human Destiny, 29. The Nag Hammadi Scriptures. P. 130.

ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА

”Апокрифонът от Йоан”, като множество други християнски книги, е съставен от няколко написани по различно време части и една от тези части е диалогът за душата.

Йоан пита Исус какво ще стане с душите след смъртта.

“Господи - попитах аз, - когато душите се отделят от плътта, къде отиват?” [1]

Исус обяснява, че душата има пред себе си три пътя. Душите на тези, които са познали просветлението, се освобождават от оковите на плътта, получават вечен живот и става част от света.

Душите на тези, които не са достигнали напълно до светлината, се връщат на земята отново и отново, докато не се освободят от зевния свят чрез гносиса. Що се отнася до тези, които са достигнали до гносиса, но са се отвърнали от него, за тях няма спасение: “демоните на нищетата ще ги хвърлят там, където разкаянието е невъзможно” [2].

От гледна точка на днешния читател в тази картина няма нищо забележително освен това, че бъдещото християнско чистилище тук - поради причина, за която ще поговорим по-сетне - е заменено с колелото на самсара и с прераждането. А кой не зная, че след смъртта на праведника душата му отива в Рая? Ние срещнахме наскоро тази гледна точка и в “Деянията на Тома”.

Тоав обаче е само ан пръв поглед. Работата е там, че ранното ортодоксално християнство изобщо не обещава на хората безсмъртие на душата. В него - също като във “Втората книга Макавеи” - се утвърждава точно противоположната гледна точка.

Не Рай очаква спасилите се - иначе казано, не място извън този свят, - а вечен живот и физическо възкресение.

Физическото възкресение от мъртвите е основа на обещанията на Исус в каноничните Евангелия и крайъгълен камък в учението на апостол Павел.

“Ще има възкресение и за праведните, и за неправедните” - излага кратко същността на своето учение Павел (Деяния, 24:15). “Бог ще те възнагради, когато праведните възкръснат от мъртвите“ - казва Исус у Лука (Лука, 14:14).

Християнството е “учение за кръщенията, а също и за полагането на ръце, за възкресението на мъртвите и за вечния съд.” - твърди авторът на “Посланието до евреите” (Евреи, 6:2). “Тези хора оживяха и царуваха с Христос хиляда години” (Откровение, 20:4) - рисува бъдещето авторът на “Откровението на Йоан Богослов”.

Именно вярата във физическото възкресение на мъртвите, а съвсем не безсмъртието на душата, отличава привържениците на Исус от садукеите. “Същия ден няколко садукеи дойдоха при Исус, а садукеите не вярват във възкресението, и му зададоха такъв въпрос...” (Матей, 22:23).

“Вечен живот” (ζωήν αιώνιον), е словосъчетание, което се среща постоянно в Евангелията, и това е именно живот, физическо съществуване на възкръсналото тяло на земята. Даже “Евангелието от Йоан”, най-възвишеното и най-духовното, настоява непременно за физическо възкресение.

“Който яде плътта ми и пие кръвта ми, има вечен живот и аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан, 6:54). “Исус ѝ каза: аз съм възкресението и животът. Който вярва в мен, макар и да умре – ще живее” ( Йоан, 11:21).

Нещо повече: физическото възкресение на мъртвите трябва да стане всеки момент, още докато апостолите са живи. В Евангелията има несъмнено награда, която чака вярващите “на небесата” (Матей, 5:21). “Днес ще бъдеш в Рая” - обещава Исус на висящия до него разбойник, но тази награда има пределно краткосрочен характер.

Небесата за евангелистите са просто кратковременна спирка по пътя към всеобщото физическо възкресение, небесен петзвезден хотел, където, разбира се, дават венец и престол, но само за малко, до всеобщото възкресение. “И тогава тези хора ще отидат във вечно наказание, а праведните – във вечен живот“ (Матей, 25:46).

Физическото възкресение (а съвсем не безсмъртието на душата) остава и по-нататък основно обещание на ортодоксите.

“Ние се надяваме да получим обратно нашите тела, макар че са мъртви и заровени в земята” - излага същността на християнството Юстин Мъченик [3].

“Еретиците... като не признават спасението на своята плът... говорят, че веднага след смъртта си ще се възнесат над небесата” - негодува Ириней Лионски [4].

Възкръсва именно “тази плът, наситена с кръв, укрепена с кости, пронизана от нерви, преплетена от жили” - настоява Тертулиан [5].

“Апокалипсисът на Петър” твърди, че Месията ще нареди “на дивите зверове и птиците да възстановят всичката плът, която са изяли” [6].

В писмо на лионски християни, оплакващи се от екзекуции през 177 година, се отбелязва специално, че римските власти не позволявт да се погребват разкъсаните тела на убитите и парчета плът лежат дълго време на запустели места под военна охрана - несъмнен опит да се докаже нагледно, че християните преувеличават своите възможности за физическо възстановяване на труповете от техните части. “Изтерзани, овъглени късове, а също така глави и отсечени части от тела - всичко това много дни поред оставаше без погребение и се охраняваше с армейска старателност” [7].

През 306 година свети Филеас, епископ на Тмиус, спори с Кулкиан, префект на Египет, за същността на християнството. Кулкиан уточнява какво именно, от гледна точка на Филеас, подлежи на възкресение:

“Кулкиан: Само душата или и плътта също?

Филеас: И душата, и плътта.

Кулкиан: Тази плът ли?

Филеас: Да.

Кулкиан: Именно тази плът ли ще възкръсне? (повтаря изумено) Именно тази плът ли ще възкръсне?

Филеас: Именно тази плът ще възкръсне и плътта на тези, които са грешили, ще бъде наказана, а плътта на праведниците ще се спаси и ще живее вечно” [8].

Ефрем Сирин обвинява Бардесан именно в това, че не вярва във възкресението на мъртвите [9].

Това положение изглежда парадоксално. Средновековното християнство било буквално обсебено от идеята за Рая и Ада. Изображения на праведници с нимби и дяволи, които варят душите в адски котел, украсяват стените на безбройни църкви. Данте е описал Чистилището, Ада и Рая в своята “Божествена комедия”. Ако попитате съвременния редови християнин какво го чака след смъртта, той най-вероятно ще отговори: “Рай или Ад”. Съвсем не е факт, че ще си спомни за физическото възкресение на мъртвите в Края на дните.

Но именно физическото възкресение на мъртвите е основно обещание на ортодоксалното християнство още през III-IV век, и именно тезисът за всеобщото възкръсване на мъртвите е влязъл в Никейско-Константинополския символ на вярата.

Никъде в този символ на вярата с нито една дума не се споменава за безсмъртието на душата.

Твърдението, че след смъртта си праведникът не възкръсва физически, а - напротив - че се освобождава от тъмницата на плътта и пребивава в светлина, се смята още през II-IV век за страшна ерес и сатанинско богохулство.

“Ако се срещнете с такива хора, които... не признават възкресението на мъртвите и мислят, че душите им веднага след смъртта отиват на небето, не ги смятайте за християни” - предупреждава Юстин Мъченик [10].

Ето ти на!

БЕЛЕЖКИ

1. The Secret Book of John. On Human Destiny, 29. The Nag Hammadi Scriptures. P. 129.

2. The Secret Book of John. On Human Destiny, 29. The Nag Hammadi Scriptures. P. 129.

3. Юстин. Апология, 1, 17.

4. Ириней Лионский. Против ересей, 5, 31, 1.

5. Тертуллиан. О плоти Христовой, 5.

6. The Apocalypse of Peter The Ethiopic Text «The Apocryphal New Testament»; M. R. James Translation and Notes, Oxford: Clarendon Press, 1924.

7. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 5, 1, 59.

8. The Acts of Phileas Bishop of Thmuis (including Fragments of the Greek Psalter); P. Chester Beatty XV (with a New Ed of P. Bodmer XX, and Halkin’s Latin Acta), Cramer, 1984.

9. Ephraem des Syrers Hymn Contra Haereses, 53, 4; E. Beck, Des Heiligen Ephraem des Syrers Hymnen Contra Haereses, Secretariat du Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium. Vol. 169 (текст) and. Vol. 170 (перевод), (Scriptores Syri Tomus 76–77), Louvain 1957.

10. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем, 80.

ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК

Апостол Йоан е познат на ортодоксалните християни много по-добре от апостол Юда Тома. Това е свързано преди всичко с ареала на неговата дейност. Ако Юда Тома проповядвал извън пределите на Римската империя, Йоан проповядвал в римската провинция Азия, чиято столица бил Ефес [1]. “Там живял той, там в Ефес и свършили дните му” [2].

“Евангелието от Йоан” нарича шест пъти Йоан “любим ученик” на Исус и разказва, че по време на Тайната вечеря той сложил главата си на гърдите на Христос (Йоан, 13:23).

Това сладостно блаженство предизвикало по-късно зли догадки. Високопоставени европейски хомосексуални мъже търсели библейски аналогии за оправдаване на своите влечения и неизменно се натъквали на образа на Йоан, отпуснал се върху гърдите на учителя. “Исус имал своя Йоан, а аз си имам моя Джордж” - казал уж английският крал Чарлз I за своя възлюбен, херцог Бъкингам.

Ние обаче можем решително да опровергаем непристойните помисли на крал Чарлз I. Ранното християнство се отличавало с изключителен аскетизъм и званието “любим ученик”, за което претендирал Йоан, означавало съвсем друго нещо.

То било просто знак, че Йоан е особен избраник. Ако Юда Близнака претендирал отвъд Ефрат през 40-те години за званието “духовен близнак” на Исус, Йоан претендирал през 50-60-те години в римската провинция Азия за званието “любим ученик”.

Нещо повече - той претендирал за статута на Първосвещеник. Ето, ефеският епископ Поликрат твърдял в края на II в., че Йоан е носил златна табелка с Божието име.

“Йоан, който лежал на гърдите на Господ, свещеник, носещ петалон (πέταλον), мартус и учител, почива в Ефес” - пише той [3].

Петалон е в този случай табелката с Божието име, която украсявала венеца на юдейския първосвещеник. Истинският петалон можел да съществува само в един екземпляр и неговият оригинал бил направен за Аарон. “Думите на Поликрат означават, че Йоан е бил първосвещеник, приемник на Аарон” [4].

Петалонът, който носел любимият ученик на Исус, също като надписа на кръста: “Исус Назорей, цар Юдейски”, е достоверен и заслужаващ всякакво внимание детайл. Той не би могъл да бъде измислен от по-късните християни. Към III в. на тях не би им хрумнало да заявяват, че ученикът на Исус е претендирал за званието на юдейски първосвещеник.

Ортодоксалната традиция приписва също така на Йоан фантастично дълголетие: Ириней Лионски съобщава първи: “Йоан беше с нас до времето на Траян”, иначе казано - доживял е до матусаиловата възраст от сто и повече години [5].

За разлика от детайла с петалона тази традиция едва ли заслужава доверие и се обяснява вероятно с необходимостта да се припише на Йоан авторството на “Евангелието от Йоан”, което, както било известно още в античността, е написано наистина около 100 г. н. е. “Йоан проповядвал през цялото време устно и едва накрая се заел с писане” [6].

Затова пък традицията е запазила за нас още един детайл: апостол Йоан бил един от малцината апостоли, които починали от собствена смърт. Той не бил убит с изтезания, разпънат, разкъсан на части от зверове или подложен на други начини за екзекутиране. А просто, уморен от света, накарал да му приготвят гроб и легнал в него, но когато на следващия ден учениците му отворили гроба, той бил празен: като пророк Илия и Йоан бил взет жив във плът на небето. Така му обещал Исус, който казал, че Йоан ще пребъде до второто пришествие (Йоан, 21:23).

Гробницата му се намирала в Ефес; отначало се смятало, че е празна, но когато християнството победило, постепенно се наложила друга версия, а именно версията, че Йоан спи в своята гробница и диша.

Работата е в това, че поне от V в. нататък се говорело как в годишнината на неговото успение диханието му се превръща в излизаща навън манна.

Манната от диханието на Йоан имала чудодейни свойства. Тя лекувала треска, укротявала бури, правела раждането леко и като следствие от това била уникална местна услуга и ексклузивна свещена търговска марка, привличаща в Ефес благочестиви поклонници от целия християнски свят.

За излизането на манната споменава първи блаженият Августин през Vв. [7], а след него Григорий Турски през VI в. [8] През XII в. това чудо видял нашият съотечественик игумен Данаил. “И излиза прах свещен от гроба в деня на неговата памет, и събират верните хора този прах за изцеляване на всеки недъг” - свидетелства той [9].

Най-подробно описание на чудото, носещо твърд доход на местната епархия, е направил каталанския наемник Мунтанер, който през 1304 г. съобщава, че манната излизала на малки фонтанчета от девет дупчици, направени в надгробната плоча на спящия Йоан. Това чудо продължавало от вечерта на 7 май до залез слънце на следващия ден:

“Тази манна е толкова много, че, кагота слънцето залезе и изтичането спира, се събират цели три барселонски квартери. И тази манна помага чудодейно за много неща: ако някой например я изпие при първите пристъпи на треска, ще се избави завинаги от треската. По същия начин, ако бременна госпожа не може да роди и изпие манната с вода или вино, веднага ще роди. Или ако има буря в морето, достатъчно е да хвърлиш три пъти щипка от манната във водата в името на светата Троица, на Пресветата Богородица дева Мария,на благословения свети Йоан Евангелист и бурята веднага ще престане. Този, който страда от камъни в жлъчния мехур и изпие манната от името на гореспоменатите, веднага ще се поправи. И известна част от тази манна дават на поклонниците, които идват в Ефес; но тя се появява само един път в годината” [10].

БЕЛЕЖКИ

1. Ще припомним, че римската провинция Азия (някогашното Пергамско царство) заемала през I–II в. западната част на Мала Азия и граничела с Витиния, Ликия и Галатия.

2. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 1, 1.

3. nfv 3, 31, 3.

4. Richard Bauckham. The Testimony of the Beloved Disciple, Baker Academic, 2007. P. 44.

5. Ириней Лионский Против ересей, 2, 22, 5.

6. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 24, 7.

7. St Augustin Tractates on the Gospel of John, 124, 2 From Nicene and Post-Nicene Fathers, First Series. Vol. 7 / Edited by Philip Schaff Buffalo NY: Christian Literature Publishing Co., 1888.

8. Григорий Турский. О славе мучеников (De Gloria martyrum), 29.

9. Житие и хождение игумена Даниила из Русской земли. О городе Эфесе.

10. Ramón Muntaner, N. D. Hillgarth. The Catalan Expedition to the East: From the Chronicle of Ramon Muntaner. P. 59–60.

ЕФЕС

Но да се върнем от тринадесети век в първи век. Ефес, столицата на римската провинция Азия, бил един от най-древните и знаменити градове на гръцката Йония. Процъфтяването си градът дължал на удобното пристанище, в което Марк Антоний събрал своите осемстотин кораба преди битката при Акциум. Влиянието си - на храма на Артемида Ефеска, едно от седемте чудеса на света. А своята слава - на своите граждани. От Ефес е философът Хераклит, знаменитите живописци Зевксис и Паразий, от Ефес е и Зенодот, граматик и ритор, първият надзирател на Александрийската библиотека.

Населението на града било от сто и седемдесет до двеста двадесет и пет хиляди души и Страбон нарича Ефес първи по значение град след Рим [1].

Градът имал шест акведукта, две агори, най-големия в Азия театър за двадесет и пет хиляди души зрители и третата по големина в античния свят библиотека с дванадесет хиляди свитъка, чийто градеж между другото започнал малко по-късно от интересуващото ни време, при император Адриан.

С победата на християнството Ефес изгубил своето значение. Под властта на империята на ромеите той започнал да се превръща във второстепенен град; след арабското завоевание Егейско море било затворено за търговия, пристанището станало ненужно и устието на реката, в което било разположено, бързо се покрило с тиня. Сега руините на Ефес се намират на пет километра от бреговата линия.

През XI в. Ефес бил вече малко селце. Камъните на храмовете му били разграбени за строеж на къщи, статуите били раздробени на прах за производство на гипс и единственият процъфтяващ икономически отрасъл в разорения град била търговията с гореспоменатата манна, излизаща от гробницата на свети Йоан. Гробницата била построена по времето на Юстиниан от отломките на унищожените елински здания и парчета от храма на Артемида Ефеска [2].

Но ранният Ефес, кипящият мегаполис, езическият град, пълен със статуи, венци и процесии, поклонници, дошли да видят храма, занаятчии, търгуващи със свещени сувенири, престъпници, търсещи убежище, временни работници, бирници и царе, бързащи да депозират в храма праведно или неправедно съдраното от народа, е главното място на действие в “Деянията на Йоан” - съвсем правдива биография на апостол Йоан, написана някъде в началото на II в. в същата тази провинция Азия.

Ако се вярва на Ириней Лионски, който твърди, че апостолът е умрял по времето на Траян, излиза, че тези “Деяния” са написани от очевидец! И авторът на “Деанията”, за да подчертае това обстоятелство, посяга от време на време към местоимението “ние”, също като автора на “Деянията на апостолите”.

БЕЛЕЖКИ

1. Страбон. География, 14, 1, 24.

2. Hugh Plommer. St John’s Church, Ephesus. Anatolian Studies. Vol. 12 (1962). P. 127.

ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ

За съжаление достигналият до нас текст на “Деянията” не е пълен. През 787 година победилата църква ги обявява окончателно за еретични и ги унищожава както ѝ падне [1]. Най-съществената част от “Деянията”, която съдържа личните спомени на Йоан за връзките му с Исус Христос и представлява едно миниатюрно Евангелие, е достигнала до нас в общи линии по една удивителна причина: монахът, който я преписал през 1324 г., знаел толкова зле гръцки език, че не разбирал какво изобщо преписва [2].

Достигналият до нас текст на “Деянията” започва с това, че ефеският претор Ликомид, чиято жена се разболяла сериозно, извикал апостол Йоан да я излекува. Глас от Небето (Бат Кол) накарал Йоан да отиде бързо в Ефес, където го чакал Ликомид, предупреден от същия Глас.

“И когато рано сутринта тръгнахме на път и изминахме вече около четири мили, разнесе се Глас от Небето, който всичките ние чухме, и каза: Йоане, ти ще прославиш Господа в Ефес” (Деяния на Йоан, 18:3) [3].

Съвсем подобна сцена има в каноничните “Деяния на апостолите”. Там Глас от Небето също нарежда на римския стотник Корнилий да извика при себе си апостол Петър, а на апостол Петър да отиде при езичника Корнилий.

Както виждаме, авторът на “Деянията на Йоан” просто е откраднал сцената от Лука. Но това, колкото и да е странно, не изключва нейната правдивост. Напълно възможно е пред нас де имаме описание на стандартен похват на християнските гоиси. Отчаяните роднини често канели тези странстващи лечители при постелите на болните. Отговорът: “Да, да, зная, Глас от Небето ми заповяда да дойда при вас”, би могъл да е стандартен modus operandi, издигащ веднага статута на гоиса и даже вероятностите за успешен лечебен изход.

Лечението е успешно. Апостол Йоан произнася над мъртвата магическа формула. “Стани в името на Исус Христос” - нарежда той (Деяния на Йоан, 22:9). Клеопатра възкръсва и със същите думи възкресява своя мъж, който е починал от тревогите за своята съпруга.

След възкресението/покръстването Клеопатра и Ликомид стават добри християни и, нещо повече, основатели на християнската община в Ефес.

Благочестивият порив на Ликомид отива толкова далече, че той даже нарежда тайно на един художник да изобрази на портрет апостола. Той украсява портрета му с венци, поставя го в домашния параклис и му се моли допълнително след общите богослужебни ритуали.

Странното поведение на Ликомид не се изплъзва от вниманието на апостола и той, като навестява спалнята на своя ученик, намира там олтар с горящи кандила и свещи, а пред него - увенчана с цветя икона, изобразяваща някакъв старец. Изуменият Йоан пита сурово някогашния езичник какъв бог е изобразен на иконата: “Защото виждам, че все още живееш като езичник” (Деяния на Йоан, 27:8).

На смутения Ликомид му се налага да признае, че на иконата е изобразен той, Йоан. Уличен в почитането на идол, той се опитва да положи това върху строга теологична основа.

“Моят единствен Бог - уверява преторът - е този, който би възкресил от мъртвите мене и жена ми, но ако наред с този бог, хората, които са облагодетелствани от нас, също трябва да се наричат богове, тогава тебе , отче, съм изобразил на този портрет (Деяния на Йоан, 27:10).

Донасят на изумения Йоан огледало. Той дълго съпоставя отражението си с иконата и накрая упреква меко своя ученик: нарисувал е с неживи бои единствено неживата форма на Йоан. Художникът, който може да изобрази същността на Йоан, а не мъртвата му форма, е самият той, Ликомид. Но най-доброто, което би могъл да направи, е да се уподоби на Йоан и да изобрази душата си с краските на вярата, знанието, добротата и простотата (Деяния на Йоан, 29:3).

Тази сценка е извънредно важна.

Ортодоксалната църква - също като юдаизма и исляма - забранява строго изображенията до реформата на Константин. Това била най-радикалната разлика между християнството и останалите римски религии. Езичниците се покланяли на статуи в храмовете. Протоортодоксите се ръководели от заповедта: “Не си прави кумир”.

Ориген осъжда категорично всякакви изображения [4]. “Всяко изображение, голямо или малко, трябва да се нарича идол [5] - също така категорично твърди Тертулиан.

Само няколко години до идването на Константин на власт тридесет и шестият канон на Елвирския синод забранявал “да се поставят изображения в църквите, за да не станат обект на поклонение” [6], и още в началото на IV век Евсевий Кесарийски се нахвърлил стръвно срещу сестрата на император Константин, която се осмелила да му поиска изображение на Христос. Епископът отвърнал сурово, че това е “идолопоклонничество” и че “подобни неща не са допустими” [7].

От гледна точка на ортодоксите изображения употребявали само еретиците, особено гностиците [8]. Ириней Лионски съобщава с ужас за гнусната секта на карпократите: “те имат изображения, някои от тях оцветени” [9].

В края на IV век неистовият ортодокс Епифаний от Саламис се озовал в същото положение като апостол Йоан. Той посетил в Палестина някаква църква близо до Ветил и като влязъл вътре, видял с ужас на дверите везана завеса. “Тя беше украсена с изображение на Христос или на един от светците; не помня точно” [10]. Епифаний разкъсал веднага тази мерзост на парчета, като заявил, че никакво изображение, направено от човек, не може да украсява Христовата църква.

Не е трудно да видим, че апостол Йоан се отнасял към изображенията много по-меко от Епифаний. Неговият отговор е уклончив. Той, разбира се, не одобрява иконата. Но не я унищожава като неистовия Епифаний, не я конфискува, както Евсевий конфискувал изображението на апостол Павел и, разбира се, не си позволява да каже като Тертулиан: “Който е идолопоклонник, той е убиец” [11].

И което е още по-подозрително - на иконата, при свещите и кандилата, съвсем не бил изобразен Христос. Не неговата проповед, разпятие или възнесение. На нея бил изобразен живият Йоан, комуто, според мнението на езичника, подобавало да се нарича Бог.

БЕЛЕЖКИ

1. E. Junod, J.– D. Kaestli. L’histoire des Actes apocryphes des apotres du III au IX siecle: le cas des Actes de Jean Geneve/Lausanne/Neuchatel, 1982.

2. “Деянията на Йоан” се цитират по изданието: Richard I. Pervo. The Acts of John, Early Christian Apocrypha. Polebridge Press, 2016.

3. Ориген. Против Цельса, 4, 31.

4. Тертуллиан. Об идолопоклонстве, 3.

5. Ориген. Против Цельса, 4, 31.

6. A. W. W. Dale. The Synof of Elvira and Christian Life in the Fourth Century, Canon XXXVI, Ne Picturae in Ecclesia Fiant.

7. Евсевий Кесарийский. Письмо к Констанции // J.– P. Migne. Patrologiae cursus completus (series Graeca) (MPG) 20. Paris: Migne, 1857–1866, 1545–1549.

8. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 24, 5.

9. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 25.

10. Ernst Kitzinger. The Cult of Images in the Age before Iconoclasm. Dumbarton Oaks Papers. Vol. 8(1954). P. 92–93.

11. Тертуллиан. Об идолопоклонстве, 1.

ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР

Ефес, като всеки гръцки град в провинция Азия, имал градско самоуправление. Римската империя до III век не се обременявала с бюрокрация. Тя давала на лизинг всички възможни държавни функции. Именно затова техническото и съдебното управление на Юдея, както по времето на Хасмонеите, се осъществявало от Синедриона начело с Първосвещеника. Що се отнася до гръцките градове, те по старому се управлявали от избирани магистрати.

Най-богатите и най-знатните жители на града се съревновавали да бъдат избрани в градския съвет. По време на това съревнование те украсявали градовете с храмове, агори и обществени тоалетни. Те организирали шествия в чест на боговете, давали представления и пиршества - с една дума, купували гласовете на избирателите и в процеса на това изглаждали социалното неравенство, действайки като провайдъри на градска структура и като служба за социална защита на най-малко осигурените слоеве.

Именно такъв градски магистрат бил Ликомид. “Деянията на Йоан” го наричат претор (πραίτωρ) (Деяния на Йоан, 19:1). Теоретично това означава, че Ликомид е бил член на градския съд и се е разпореждал с парите, отделени за обществена работа: той не бил, разбира се, толкова важен човек, колкото е царят, но все пак можем да кажем, че Йоан е направил християнин ръководителя на съдебния и строителния департамент на град Ефес. Плячката била едра.

Покръстването на претора Ликомид позволило на Йоан да извърти един още по-впечатляващ номер. Той казал да докарат всички стари жени в градския театър (с двадесет и пет хиляди седящи места, най-големият в Азия), обещавайки да ги излекува до една. Обещанията му объркали останалите градски магистрати.

“Преторът Андроник, който беше главен по това време в Ефес, заяви, че Йоан обещава нещо невъзможно и невероятно: но ако, каза той, щом може да направи това, нека дойде в обществения театър, когато е отворен, гол, да не държи нищо в ръцете си и да не изрича вълшебното име, което, чувал съм, произнася” (Деяния на Йоан, 31:5-6).

Докарали според казаното от Йоан всички стари жени в театъра: лежащи на легло и крастави, куци и с херния, парализирани и задушаващи се от кашлица.

И какво?

Апостол Йоан излекувал всичките. Това било театрално представление, което надхвърлило по степен на зрелищност представлението, дадено в московския театър “Вариете” от Воланд и неговата свита.

Виждайки това масово изцеление, съпругата на скептично настроения претор Андроник, Друзиана, и след това самият претор станали убедени християни. Те даже се отказали от плътски сношения помежду си.

ЕФЕСКИЯТ ХРАМ

Ефесткият театър бил, разбира се, внушително обществено съоръжение. Но най-голямото чудо на Ефес, привличащо поклонници от цялата империя, бил знаменитият храм на Артемида Ефеска - същият, който четири века преди Йоан бил запален от търсещия слава Херострат. След пожара храмът бил построен наново и бил по-добър от предишния: величествено здание с дължина 137 метра, подпирано от 127 колони и украсено със статуи, изваяни от резците на велики скулптори.

Павзаний настоявал, че размерите на храма “превъзхождат всичките здания на смъртните” [1]. Сидонският поет Антипатър твърдял: “Извън пределите на Олимп Слънцето не вижда никъде равна на неговата красота” [2].

Освен че привличал поклонници от цяла Азия, храмът работел и като банка, приемал и пазел парите на градове, държави и царе. Това превръщало Ефес, като Ерусалим, в един от финансовите центрове на римския свят и - в съчетание с правото за храмово убежище - го правело дотолкова внушителна политическа сила, че император Октавиан Август с обичайната си предпазливост се погрижил за преструктурирането на култа. Той преселил част от жреците на храма, намиращ се извън градските стени, в новото здание на градските магистрати, а в самия храм позволил великодушно на жителите за издигнат Августеум, с което се преобразил в съпруг на богинята [3].

По времето на Траян романизацията стигнала още по-далече: около 104 година римският конник Вибий Салутарий учредил в чест на богинята поредното шествие. Подобни публични шествия били любимо развлечение за гражданите и любим инструмент за пропаганда: по време на вибиевото шествие жреците и магистратите носели по града тридесет и една статуи, сред които статуите на Римския народ и на Римския сенат.

Шествието се провеждало по време на ежемесечните събрания, по време на Себастиите, Сотериите и Великите Ефесии, по време на гимнастически състезания - иначе казано, почти на всеки две седмици. Ликуващата процесия влизала в града през Магнейските порти, насочвала се към театъра, излизала през Коресийските порти и се връщала в храма, където боговете в свещените им носилки се предавали от ефебите в ръцете на “Мусей, свещения роб на Артемида” [4].

Но даже великолепното шествие, учредено от Салутарий, бледнеело в сравнение с главното ефеско шествие по време на пролетния празник в чест на рождението на богинята.

“Зрелището привличало много хора, ефесци и чужденци; там, според обичая, родителите избирали ергени за девойките, а за юношите - моми. Шествието се организирало така: най-напред вървели жертвените животни, после хора с факли, кошници и благовония, след тях, коне, кучета и мъже с ловни принадлежности, а най-накрая девойките, всяка била пременена като за своя любим” [5].

И точно този празник на Ефес - неговия Ден на независимостта, неговия Ден на превземането на Бастиилята, неговия Ден на победата - апостол Йоан избрал, за да се срази с Артемида. Като прекъснал неучтиво процесията - кучетата, жреците, разпалените юноши, облечените в нови дрехи девойки, носачите, ефебите - пред очите на многочислената тълпа той призовал богинята на магически двубой, също както пророк Илия призовал жреците на Ваал.

“Вие всички казвате, че имате богиня, Артемида. Помолете ѝ се аз - само аз - да умра. Или аз, ако не можете да направите това, аз - само аз - ще призова моя Бог, за да ви умъртвя до един поради вашето неверие (Деяния на Йоан, 39:8–9).

С тези думи Йоан разрушил храма: олтарът вътре се разцепил на две, идолите рухнали и се разтрошили, приносите се откъснали от стените, и половината от храма, падайки, убила на място жреца, а хората, като един човек, се повалили с лице към земята и започнали да молят Бога на Йоан да се смили над тях.

Потресените ефесци приели вярата на Йоан и разрушили остатъците от храма, а Йоан, на когото Господ повелявал да отвръща на злото с добро, възкресил жреца (Деяния на Йоан, 47:7).

Историята за това как апостол Йоан разрушил с едно заклинание храма на Артемида Ефеска по време на празненствата, посветени на нейното раждане, е несъмнено още по-впечатляваща история от историята за това как апостол Йоан излекувал всички болни от град Ефес в театъра.

За съжаление, ако изгарянето на храма на Артемида Ефеска от Херострат направило на античния свят неизгладимо впечатление, повторението на този подвиг от Йоан след четиристотин години останало за неговите съвременници съвсем незабелязано.

Ефеският храм продължавал да бъде все така голям поклоннически, финансов и културен център на Азия. Поклонниците все така се стичали на тълпи. Римският конник Вибий Салутарий, както видяхме, не бил изобщо осведомен за разрушаването на храма, когато учредил през 104 година ново шествие в чест на богинята. Нямал сведения за това и цитираният от нас белетрист Ксенофант, по-малък по години съвременник на Вибий Салутарий, и Павзаний, който твърди през 170 година, че зданието на храма превъзхожда с величието си останалите строежи, направени от човешка ръка.

И можем да не се съмняваме, че ако Тацит, който става проконсул на Азия през 112 години, знаеше нещо за разрушаване на Ефеския храм, не би подминал да спомене това в своите “Анали”.

Ако Йоан беше разрушил наистина Ефеския храм, това щеше да бъде толкова известно събитие, колкото е известно днес разрушаването на Кулите близнаци!

Няма никаква възможност това да е истина! Но въпреки всичко “Деянията на Йоан” твърдят, че храмът е разрушен от апостола и, нещо повече, тези “Деяния” са написани не през Средните векове, не на Мадагаскар, не в Антарктида, а през 110-130 година, при това най-вероятно в същата Азия, и изобщо не са развлекателен роман: “Деянията на Йоан” били сакрален текст. Някои разновидности на християните приемали думите на този текст за продиктувани от Господ.

Разбира се, притиснати до стената, много потребители на "Деянията" биха могли да кажат, че това разрушаване трябва да се разбира в символичен смисъл - апостолът е разрушил храма в сърцата на хората. Но все пак за повечето от тези хора разрушаването на храма на Артемида от Йоан е бил толкова неоспорим факт, колкото и възкръсването на Исус от мъртвите.

Това бил прекрасен начин да се отделят вярващите от невярващите. Последователите на Йоан смятали, че техният учител е разрушил храма на Артемида. Което е подвиг, а не престъпление. А ако езичниците и еретиците отричат това, или не разбират метафората, или приписват разрушаването на някакъв Херострат, правят го, защото са Лъжци. Да не се вярва в разрушаването на храма на Артемида било същото кощунство като да не се вярва, че Христос е жив. Който не вярва в това, е Лъжец.

И, както често става, Голамата лъжа се оказала Голямо пророчество: в края на краищата великолепният храм на Артемида бил наистина разрушен и неговите отломки били използвани за построяването на базиликата на свети Йоан с нейното ежегодното изтичане на манна посред разорения, превърнат в призрак град.

БЕЛЕЖКИ

1. Павсаний. IV, 31, 8

2. Антипатр Сидонский. На храм Артемиды в Эфесе.

3. Dieter Knibbe, Wilhelm Alzinger. Ephesos vom Beginn der romischen Herrschaft in Kleinasien bis zum Ende der Pincipatzeit, Aufstieg und Niedergang der Romischen Welt 2/7/2. S. 748–830; Berlin: Walter de Gruyter, 1980. P. 761.

4. Guy Rogers. The Sacred Identity of Ephesos. Foundation Myths of a Roman City, London, Routledge, 1991. P. 212.

5. Ксенофонт Эфесский. Повесть о Габрокоме и Антии. 1, 2 / Перевод С. Поляковой. М., 1956.

“ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”

И така, ако се вярва на “Деянията на Йоан”, християнската община в Ефес е основана от апостол Йоан.

Това съобщение изглежда малко удивително, защото, според каноничните “Деяния на апостолите”, християнската община в Ефес е основана от апостол Павел, а не от някакъв Йоан.

“Деяния на апостолите” съобщават, че апостол Павел пристигнал в Ефес с кораб от Коринт и проповядвал там в синагогата, а след това, когато го изгонили от нея някакви злословещи юдеи, се преместил в училището на някой си Тиран (Деяния, 19:9).

Проповедите на Павел, ако се вярва на “Деянията на апостолите”, имали огромен успех и още по-голям успех му донесли чудодейните изцеления.

“Това продължи две години, така че всички юдеи и езичници в Азия чуха Господното слово. Чрез ръцете на Павел Бог извърши необикновени чудеса. Някои хора отнасяха със себе си кърпи и престилки, които Павел беше използвал, слагаха ги върху болните, те оздравяваха и злите духове ги напускаха. Някои юдеи също обикаляха из околностите и прогонваха зли духове. Те се опитваха да използват името на Господ Исус, за да прогонват вселилите се в хората демони, като казваха: „В името на Исус, когото Павел проповядва, ви заповядвам да излезете!“ Един юдейски първосвещеник на име Скева имаше седем сина, които правеха това” (Деяния, 19:10–14).

И така, авторът на каноничните “Деяния на апостолите”, който е ученик на Павел, твърди категорично, че общината в Ефес е основана именно от Павел. Неговата слава гърмяла по цяла Азия и към неговите одежди се докосвали болните, за да се излекуват. Той бил знаменит и влиятелен. Той вършел чудеса. Негови приятели били “азийските началници”, иначе казано - влиятелните градски магистрати (Деяния, 19:31).

А дори и да имало някакви юдеи, синове на първосвещеника, които също ходели при болните с името на Исус, те претърпели катастрофален неуспех: един обзет от бесове човек се нахвърлил върху тях, набил ги и ги изгонил от дома си с думите: “Исус познавам и за Павел зная, но вие кои сте?“ (Деяния, 19:15).

А авторът на “Деянията на Йоан” твърди категорично друго нещо: общината в Ефес е основана именно от Йоан, любимия ученик на Исус, който носел, според уверенията на неговия приемник Поликрат, пенталон на първосвещеник.

Той възкресявал мъртви с името на Исус, от когото се страхували архонтите и земните владетели. До неговата одежда се докосвали вярващите, за да се изцелят. Те “падали в нозете му и слагали ръцете му на главата си, и ги целували, и били изцелени от докосването на одеждите на светия апостол” (Деяния на Йоан, 62:2).

Той имал приятели сред градските власти: преторът Ликомид, след това Андроник, и “Клеобий, един много богат човек” от Милет (Деяния на Йоан, 18:1).

Иначе казано, “Деянията на Йоан” категорично не са съгласни с историята за произхода на християнската община в Ефес, както е описана в “Деянията на апостолите”.

Градският театър и храмът на Артемида в Ефес също играят голяма роля в “Деянията на апостолите”. Но те се споменават в много по-минорен контекст.

Според “Деянията на апостолите” ефеският театър бил основна сцена на “метежа срещу Пътя” (Деяния, 19:23).

Майсторът на сребърни изделия Димитри, който се препитавал, като правел сребърни фигурки на Ефеския храм, се уплашил, че успехите на апостол Павел ще го оставят без работа и, както знаем от по-нататъшната история на Ефес, бил напълно прав. Той вдигнал срещу Павел подобните на него занаятчии. Те хванали Гай и Аристарх, спътниците на Павел, и ги завлекли в театъра (θέατρον) (Деяния, 19:29).

Обезумялата тълпа викала два часа: “Велика е Артемида Ефеска”. Като чул за безредиците, Паевл побързал да се скрие. “Някои от управниците на провинция Азия, които бяха приятели на Павел, му пратиха послание, умолявайки го да не рискува да ходи в театъра” (Деяния, 19:31).

В края на краищата властите притиснали развълнувалия се народ, заставайки всъщност на страната на Павел. Те заявили, че странстващите проповедници на Христос не са направили нищо: “нито са ограбили храма, нито са похулили нашата богиня” (Деяния, 19:37) и като заплашили тълпата с обвинение в метеж, препоръчали на обидените да се обърнат към съда.

“Ако Димитрий и занаятчиите с него имат оплаквания срещу някого, то съдилищата са отворени, а там има и проконсули – нека кажат обвиненията си пред съда” (Деяния, 19:38).

И така, “Деянията на апостолите” и “Деянията на Йоан” отново си противоречат категорично. Съгласни са само с едно: през 40-те или 50-те години в Ефес е станала голяма разправия с християните и то точно в ефеския театър.

Според “Деянията на апостолите” Павел, чиято слава гърмяла по цяла Азия, избягал от театъра, като кой знае защо не използвал благоприятния случай да покаже на всички наоколо силата на Исус.

Според “Деянията на Йоан” всичко било обратно - апостол Йоан, любимият ученик на Христос, с петалона на първосвещеник, показал тази сила.

Как да си обясним това противоречие?

Разумното предположение се състои в това, че, когато били написани “Деянията на Йоан”, в Ефес е имало две различни християнски общини. Едната е била основана от апостол Павел. Другата - от апостол Йоан. Двете общини са се намирали в категорично разногласие помежду си.

Член на общината, основана от Йоан, прочел “Деянията на апостолите”, написани малко по-рано, през 80-те години, и се възмутил: не беше така!

За това кой е истинският автор на “Деянията на апостолите” и какво отношение би могъл да има към Ефес, ще поговорим много по-късно и в друга книга. А сега да се върнем към нашия текст.

СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН

Един от най-ранните християнски паметници, “Дидахе”, твърди, че апостолът може да остане на едно място само три дена. Ако остане повече, е лъжеапостол. Това извънредно практично правило усложнявало много залавянето на даден християнски проповедник и подчертавало заобикалящия го тайнствен воал: истина е, че минаващият пътьом гоис можел винаги да разкаже как съвсем наскоро е възкресил покойник в някой друг град.

Йоан следва изцяло това правило и странства непрекъснато по Азия, посещавайки ту Милет, ту Пергам, ту Лаодикея. Веднъж по пътя си възкресява един баща, убит от сина си за това, че искал да попречи на престъпната му страст. Убиецът се разкайва и става вярващ (думата “християнин” в “Деянията на Йоан” не се употребява нито един път) и даже си отрязва детеродните органи, което предизвиква упреците на Йоан. Йоан обяснява, че лошата мисъл да се превърне в евнух е вложена в сърцето на юношата от същия Сатана, който му е внушил да убие баща си, и казва, че коренът на греха не се намира във физическия орган, с който хората грешат, а в греховните мисли, които движат този орган.

Изобщо, всички чудеса, извършени от Йоан, се представят в “Деянията” като победа над Сатаната. Даже изобилието от болни жени в Ефес е според “Деянията” дело на Сатаната (Деяния на Йоан, 30:5).

И там, по време на това пътешествие, става нещо удивително, което показва властта на Йоан не само над живота и смъртта, но и над целия животински свят: той и спътниците му спират в един хан, гъмжащ от дървеници, и Йоан, на когото дървениците особено досаждат, им нарежда да излязат навън и да чакат пред прага. Спътниците му прекарват нощта спокойно, а на сутринта, когато излизат, виждат с изумление дървениците, построени до прага в една редица: бедните животинчета не се решават да нарушат заповедта на апостола и чакат да снеме заклинанието (Деяния на Йоан, 60–61).

КОНКУРЕНТЪТ

В един прекрасен момент, когато Йоан проповядвал в Ефес, се появил негов езически конкурент. Ние не знаем кога се е случило това печално произшествие, защото този епизод се е запазил отделно само в латинския вариант на “Деянията”, но във всеки случай по това време Йоан бил вече знаменит. Някой си Стратокъл, аскет и киник, приобщил към своята философия двама млади богаташи, Атик и Евгений. Подбудени от него, двамата богати мъже продали цялото си имущество за два огромни бисера и ги строшили публично пред очите на целия град.

Тук трябва да отбележим, че тъй като в древността не можели да шлифоват скъпоценните камъни, бисерите с идеалната им кръгла форма се смятали за най-скъпи и заемали в таблицата на ранговете това място, което сега е отредено за брилянтите.

Апостол Йоан, който покръствал магистрати и побеждавал жреци, не можел да подмине предизвикателството, хвърлено от философа. Пред очите на тълпата той възсъздал от праха строшените бисери и обяснил на Атик и Евгений, че християнското учение е много по-добро: според него имуществото не трябва да се унищожава, а да се дава на Йоан, който да го раздава на бедните.

След това чудо двамата млади богаташи и езическият философ приели вярата на Йоан. Имуществото им било продадено, парите били раздадени и “голямо множество от вярващи се присъединило към апостола” [1].

Уви, дяволът, “господарят на тези, които обичат този свят”, не се успокоил с това. Веднъж, като отишли в Пергам, двамата бивши богаташи, Атик и Евгений, босоноги и с окъсани дрехи, видели слугите си в сребро и коприна да славят земния свят. “Сърцето им беше пронизано от стрелата на дявола” [2]. Те сметнали отказа си от богатството за прибързан и неправилен.

Тогава Йоан решил да им преподаде нагледен урок. Той им казал да донесат съчки от гората и камъчета от местния плаж и веднага, не по-зле от Воланд на сцената на театър “Вариете”, превърнал съчките в златни слитъци, а камъчетата - в скъпоценни камъни.

Той дал с презрение тези тленни дрънкулки на своите ученици.

“Този, който обича парите, е служител на Мамон, а Мамон е името на дявола, който царува над плътската изгода и е стопанин на тези, които обичат този свят” - казал Йоан [3].

Трудно е да кажем дали тези думи са убедили двамата млади мъже, смутени от Сатаната, но Йоан имал под ръка и нещо друго, по-добро от думите.

Работата е там, че точно в този момент донесли при апостол Йоан един мъртъв юноша. Йоан го върнал към живота и възкръсналият разказал веднага на изумените Атик и Евгений, че видял след своята смърт как ангелите плачат, а Сатаната се радва на тяхното падение.

При това несъмнено свидетелство Атик и Евгений паднали в краката на Йоан, молейки го да превърне златото и скъпоценните камъни отново в клонки и камъчетата.

Така триумфът на Йоан над всичките аспекти на античната цивилизация бил пълен. Той покръстил езичниците в езическия им театър; той разрушил храма; и надминал всички езически философи.

БЕЛЕЖКИ

1. Acts of John, Lat, XV // Acts of John, The Apocryphal New Testament: A Collection of Apocryphal Christian Literature in an English / Translation by J. K. Elliott (Editor), Oxford University Press, USA; Second Revised Edition, 1994.

2. Acts of John, XV, ibid.

3. Acts of John, XV, ibid.

ДРУЗИАНА

Между другото Сатаната продължил да прави спънки на Йоан. Той овладял някой си Калимах - юноша, който пламнал внезапно от страст към християнката Друзиана. Калимах търсел ден и нощ възможност да се срещне с нея, а когато тя умряла, решил в отчаянието си да се съвкупи с трупа, “разпален от ужасна страст и обсебен от многоликия Сатана” (Деяния на Йоан, 70:1).

“Настойчивостта, с която Калимах се опитва да овладее умрялата матрона, илюстрира несъмнено идеята за това, че плътският секс е връзка с труп” - отбелязва Ричард Перво [1].

Обзетият от плътска страст Калимах подкупил роба Фортунат, който го завел в гробницата. Но едва нашият некрофил пристъпил към своето дело, върху него се стоварило страшно възмездие: от изневиделица се появила една змия, ухапала роба и обвила нечестивеца.

Можем да си представим истинското изумление на апостол Йоан, който се явил заедно с вярващи хора да възкреси Друзиана и намерил в гробницата, освен нея, още два съвсем странични трупа, единият от които освен всичко бил обвит от огромна змия.

Дори съвременен следовател би се стъписал, опитвайки се да разгадае какво именно се е случило: защото свидетели на произшествието липсвали, а труповете няма как да бъдат разпитани. За щастие апостол Йоан нямал подобно ограничение: той възкресил веднага Калимах и той не само се разкаял чистосърдечно за своята страст към плътския секс, но и повярвал безпрекословно в Христос.

При вида, че се е спасила още една душа, на Йоан му останало единствено да възхвали Господа, а също така да възкреси и роба Фортунат. Но тъй като във видението, изпратено от Господ на Йоан, не се казвали нищо за възкресяването на злобния роб (наредено му било да възкреси само Друзиана), Йоан изтълкувал това в смисъл, че трябва да възложи на нея възкресението на Фортунат.

Тя веднага се доближава до тялото на роба и произнася заклинание:

“Исус Христос, Богът на еоните, Богът на Истината, този, който ме е дарил да виждам чудеса и знамения и който ми е дал част в неговото име; ти, който си вдъхнал себе си в мене в своите много лица” - казва тя (Деяния на Йоан, 82:2–3).

Но възкресението не е от полза за роба. Той се оказва изключително неблагодарно същество. Едва възкръснал, започва да вика: “Ето докъде стигна властта на тези ужасни хора! Не искам да бъда възкресяван, по-добре да умра, отколкото да ги виждам!” - и хуква навън (Деяния на Йоан, 83:3).

Наглата постъпка на подлеца, който се отказва от възкресението и вечния живот, не остава ненаказана. Като отправя молитва, Йоан съобщава на братята и сестрите, че духът, обитаващ в него, му е казал, че Фортунат ще умре в същия миг от змийска отрова: както предсказал Йоан, така и се оказало. Човекът, който отказал да приеме християнската вярата, умрял и това било чудо. “Дяволът - напътствал го в последния му път Йоан - получи своето чедо” (Деяния на Йоан, 86:5).

БЕЛЕЖКИ

1. Richard I. Pervo. The Acts of John. Polebridge Press, 2016. P. 10.

ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС

Между другото възкресената Друзиана заявила нещо много важно. Тя заявила, че не била възкресена от Йоан. Тя заявила, че била възкресена от Христос.

Лично.

При това той бил многолик.

И един от неговите ликове бил ликът на Йоан.

“Господ ми се яви в гробницата в облика на Йоан и в облика на юноша” (Деяния на Йоан, 87:2) - заявява Друзиана. Точно така в “Деянията на Тома” Христос се явява на царския син и царската дъщеря в облика на своя близнак Тома.

Това наблюдение на Друзиана дава на Йоан повод за теологичен екскурс, който по същество е малко Евангелие и е централна част на “Деянията”.

В сбит вид и от първо лице апостол Йоан разказва като свидетел за своите съвместни странствания с Исус Христос. Този разказ е по същество втора степен на гностична инициация [1].

Според Йоан Исус не бил човек, а Бог, приел човешко подобие.

Когато Господ го призовал да служи, на Яков, брата на Йоан, му се сторило, че ги зове дете, а на Йоан - че ги зове възрастен мъж в разцвета на силите си (Деяние на Йоан, 88:4–9). Когато спрели с лодката на брега, Яков видял цъфтящ юноша, а Йоан - плешив старец с бяла брада (Деяния на Йоан, 89:1).

Очите на Исус никога не мигали (Деяния на Йоан, 89:3). Понякога той бил нисък и невзрачен мъж, а понякога достигал с главата си небесата (Деянията на Йоан, 89:4). Когато главата на Йоан лежала на гърдите му, на Йоан ту му се струвало, че тези гърди са материални, ту му се струвало, че изобщо ги няма (Деяния на Йоан, 93:2). Исус не оставял следи (Деяния на Йоан, 93:6).

Когато ги канели на трапеза, фарисеите давали на Исус и учениците му големи самуни хляб. Исус не се хранел, а вместо това делял своята дажба на малки парчета между учениците. “Това малко парче винаги насища изцяло всеки от нас, а тези самуни, които ни дадоха, останаха недокоснати, изумявайки с това нашите стопани” (Деянията на Йоан, 93:5).

Веднъж Исус взел Йоан със себе си на хълма [2] Тавор. Когато Исус започнал да се моли, Йоан видял, че от него излиза светлина, която не може да се опише с човешки думи.

Любопитен, Йоан се приближил.

“И видях, че той не носеше никакви дрехи, а беше гол и не беше човек, защото стъпалата му бяха по-бели от сняг, така че земята беше осветена от тези стъпала, и главата му достигаше небесата, поради което аз се уплаших и започнах да викам, а той се обърна и отново стана човек с нисък ръст (Деяния на Йоан, 90:6–7).

Според синоптичните Евангелия Исус научил по време на Тайната вечеря учениците си на ритуала причастие. Именно съвместната трапеза създавала в тях чувството за единство и именно тази съвместна трапеза (“събират се заедно, за да приемат храна, обикновена и невинна”) споменава като една от важните черти на срещнатите от него християни един такъв ранен езически източник като Плиний Младши.

Но в “Деянията на Йоан” не се говори нищо за това, че Исус е научил по време на Тайната вечеря апостолите да се причастяват! Точно обратното. Там се твърди, че той ги научил на друг ритуал - екстатичен танц.

Преди да бъде заловен от “беззаконните евреи, чиито закони са дадени от беззаконната змия” (Деяния на Йоан, 94:1), Исус събрал своите ученици и ги наредил в кръг. Той ги накарал да се хванат за ръце, а сам, в центъра на кръга, запял химн. След всеки стих от химна учениците отговаряли: “Амин”.

“Аз ще бъда спасен и ще спася. Амин.

Аз ще бъда освободен и ще освободя. Амин.

Аз ще бъда ранен и ще раня. Амин.

А ще бъда роден и ще родя. Амин.

Аз ще бъда изяден и ще изям. Амин." - пеели Христос и неговите ученици (Деяния на Йоан, 95:4–8).

“Огдоада пее хвала заедно с нас. Амин. Дванадесет танцуват във висините. Амин. Целият свят е танц във висините. Амин” (Деян. Ин. 95:14–16).

“Аз ще избягам и ще остана - казва Христос в химна, - аз нямам в себе си храм и имам в себе си храмове. Аз съм светилник за този, който ме вижда. Аз съм огледало за този, който ме вижда. Аз съм врата за този, който чука да влезе. Аз съм път за идващия” (Деяния на Йоан, 95:22–27).

“Виж себе си в мене, говорещия, а като видиш, мълчи за моите тайни” (Деяния на Йоан, 96:29–30). “Това, което изглеждам, не съм...Познай страданието и ще го избегнеш” (Деяния на Йоан, 96:39–42).

И, разбира се, този Бог, който не бил това, което изглежда, съвсем не бил разпънат.

В каноничните Евангелия сцените със залавянето, съда и екзекуцията на Исус заемат огромно място. Молещият се Исус в Гетсиманската градина, унизителният разпит при Каяфа, съдът на Пилат, бичуването, издевателствата на римските войници, полагането на венеца от тръни и възкликващите: “Радвай се, Царю юдейски!”, крясъците на тълпата: “Разпъни го”, гневните думи на другите висящи редом разбойници и злорадният вик на събралите се: “Нека се спаси, ако е Христос, избраник Божи” (Лука, 23:35).

Но в нашето миниатюрно Евангелие, както и в другите гностични Евангелия, тези сцени просто отсъстват. В него се твърди, че в същото време, когато уж разпъват Исус, той в действителност разговаря с Йоан на Елеонския хълм. “Не съм претърпял нищо от това, за което говорят” (Деяния на Йоан, 101:1) - уверил той Йоан и след това Йоан, с усмивка на уста и с радост в сърцето, се спуснал от хълма.

“Смеех се над всички тях, когато ми разказваха това, което разказват за него, защото знаех сигурно: Господ направи всичко това с измама за очите, за да приобщи и спаси човечеството” (Деяния на Йоан, 102:2–3).

Кои са тези глупаци, които твърдят, че Исус е бил разпънат?

Това са всички, които смятат, че Исус е умрял физически и е възкръснал физически.

Това е например апостол Павел, който настоявал винаги, че смъртта и възкресението на Исус имат напълно материален характер. “Христос умря за греховете ни, както казват Писанията, и... бе погребан, а на третия ден – възкръсна” (1 Коринтяни, 15:3-4).

Това е и основният му враг, Яков, физическият брат на Исус, на когото, според “Евангелието от евреите”, Исус се явил първи след своето възкресение [3].

Нашето миниатюрно Евангелие полемизира точно по този въпрос и на първо място би трябвало да си помислим, че го прави именно с “Евангелието от евреите”, в което се разказва как Исус, възкръснал физически, се явява първо на своя брат. Според “Деянията на Йоан” обаче Исус се явява първо на своя любим ученик Йоан! Той направил това по времето, когато ограниченият и безпросветен Йоан мислел, че Исус виси на кръста!

По време на цялата книга досега подчертавахме постоянно непримиримата идейна и лична вражда между суровия юдейски фанатик Яков, брата на Исус, и безродния космополит Павел. И ето, оказва се, че имало една теологична точка, по която двамата архиврагове си съвпадали. И двамата вярвали, че Исус е бил телесно, живо същество, което - въпреки всичко - е земно въплъщение на Господа.

И по това тяхната теология се отличавала кардинално от теологията на общината на “Деянията на Йоан”, за която Исус бил привидност. Той не е възкръсвал, защото не е умирал. Неговата екзекуция била само зрителна измама. Тези, които вярвали, че Исус е екзекутиран, били глупави, ограничени хора. Те не знаели. Те нямали гносис.

Фактът, че в град Ефес интересите на две общини - общината на последователите на Яков и общината на последователите на Павел - изведнъж, в един прекрасен момент си съвпаднали в борбата срещу общия идеологически враг, този факт, както ще видим, ще се превърне в решаващ за развитието на протортодоксалната църква.

БЕЛЕЖКИ

1. P. J. Lalleman. The Acts of John: a Two-Stage Initiation into Johannine Gnosticism, 1998.

2. По-скоро голям хълм, възвишение - 575 метра. (Бел. П. Н.)

3. Бл. Иероним. О знаменитых мужах, 2.

МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН

Заключителният епизод от “Деянията на Йоан” е метастазис, което ще рече място на смъртта. Този популярен сюжет се е запазил в десетина версии на половин дузина езици: гръцки, сирийски, коптски, арменски, етиопски, древноруски; и бил, разбира се, излъскан от ортодоксите.

Въпреки това един детайл в него е безспорно оригинален. За разлика от абсолютното мнозинство други “Деяния”, тук успението на Йоан не е съпроводено с мъченичество. Кончината му има абсолютно доброволен характер.

В един прекрасен момент Йоан събира своите ученици, обявява им за желанието си да напусне този свят и ги моли да му изкопаят гроб.

Преди да легне в него, Йоан казва:

“Да отстъпи огънят, да бъде победена тъмнината, да се лиши от сили пропастта, да изтлее пещта, да угасне Геената. Нека ангелите да настъпват, демоните да се страхуват, да бъдат победени Властите, да рухнат Силите, и нека тези, които стоят от дясната ръка, да стоят твърдо, а тези, които стоят от лявата - да се свършат. Нека демонът бъде обуздан, Сатаната - изобличен... нека децата му бъдат унищожени и целият му корен прокълнат” (Деяния на Йоан, 114:1–14).

С тези думи, като се подпечатва изцяло, Йоан ляга в гроба и се съединява с Бога. Учениците му заравят гроба, но като го разравят на следващия ден, намират само сандалите му. Подобно на Илия и Йоан се възнесъл на небето телесно.

АНАЛИЗ

Какво привлича вниманието в “Деянията на Йоан”?

Първо, апостол Йоан, както и апостол Тома, няма никакво намерение да проповядва на унижените, нещастните и бедните. Обект на неговото вербуване са изключително състоятелни клиенти и ако Тома вербува за Христовата вяра царе и техните пълководци, Йоан, поради демократичното устройство на живота в полисите, вербува претори и богаташи - а особено техните скучаещи жени.

Разбира се, авторът може да представя желаното за действително, но нас в дадения случай ни интересува именно желаното; той не изпитва никакъв дискомфорт, когато разказва с каква настойчивост Йоан си присвоява перспективните клиенти на киниците.

Второ нещо, което привлича вниманието - покръстването на градските магистрати носи със себе си въздържание от секс, но не идва с никакви други забрани: нито хранителни, нито ритуални. Никъде в “Деянията” не се казва, че учениците на Йоан минават на плодове и вода, спазват кашрута или поне се въздържат от идоложертвена храна. Нещо повече, никъде не се казва, че градските магистрати се отказват от участие в жертвоприношения!

Участието в жертвоприношения пред идолите било абсолютно табу за зилотите и по-късно - за протоортодоксалната църква. Всички оригинални деяния на мъченици от II-IV век съдържат винаги, като централен епизод, именно тази ключова сцена: от мъченика се иска да принесе жертва, а той отговаря, че по-скоро е готов да умре в името на Христос.

Не е така в общината на “Деянията на Йоан”. В нея влизат градски магистрати. В нея влиза преторът Ликомид. В нея влиза преторът Андроник. Едно от основните задължения на градските магистрати в гръцкия полис било именно принасянето на жертви. Това било тяхно професионално занимание. А ние изобщо не чуваме, че Ликомид и Андроник са се въздържали от жертвоприношения. И можем да предположим, че “Деянията” заобикалят деликатно този въпрос именно защото членовете на написалата ги община са принасяли жертви.

Точно за това ортодоксите упреквали гностиците. “Те се хранят безразборно с идоложертвени ястия, като си мислят, че няма никак да се осквернят от тях, и на всяко празнично увеселение на езичниците, посветено на идолите, се стичат първи” - негодува Ириней Лионски [1].

И накрая, удивителна особеност на тези “Деяния” е фактът, че Йоан и неговите ученици не са подложени на никакви гонения.

В “Деянията на апостолите” апостол Павел е подложен постоянно на гонения. Негови преследвачи са евреите зилоти. Те го бият до полусмърт отначало в Листра (Деяния, 14:19), а след това в Солун (Деяния, 17:5). Нападат го пред храма (Деяния, 21:36). Някакви четиридесет мрачни терористи се кълнат “да не пият и да не ядат”, докато не го убият (Деяния, 23:21), и хилядникът Лисий, който взема Павел под римско покровителство, е принуден да го изпрати в Кесария под безпримерната защита на двеста войници, седемдесет конници и двеста стрелци (Деяния, 23:23).

Нещо повече, авторът на “Деянията на апостолите” подчертава специално, че в Ерусалим Павел е нападнат именно от “азийски юдеи” (Деяния, 21:27), иначе казано - от същите юдеи от Ефес, Пергам и Смирна, които като че ли би трябвало да са възмутени от Йоан, който покръства ефеския претор Ликомид, не по-малко от Павел, който фамилиарничи с проконсула на Кипър!

Но в “Деянията на Йоан” няма нито един случай евреите да са преследвали Йоан, независима от това, че Йоан ги нарича постоянно “деца на Сатаната”, точно както обитателите на Кумран наричали евреите, които не принадлежат към тяхната секта, “синове на Велиал”.

Но което е още по-удивително - в “Деянията на Йоан” няма нищо и за преследване на Йоан от властите!

Никъде в достигналия до нас текст на “Деянията” не се казва, че мисионерската дейност на Йоан е била съпроводена от някакви препятствия. Той се придвижвал между Милет, Пергам и Ефес съвсем свободно и единствената му пречка били дървениците в един крайпътен хан. Той отнел пред очите на всички учениците на един киник. В Ефес го поканил един градски магистрат и този магистрат му уредил показна изява в театъра.

Навсякъде в “Деянията” нападаща страна е Йоан, който предизвиква храбро Сатаната: обещава да предаде на смърт всички, които се покланят на Артемида, разрушава храма ѝ, отнема учениците на киника etc. - и въпреки че целият околен свят за Йоан е резултат от дейността на Сатаната, градските власти - или благодарение на своите съпруги, очаровани от екзотичния целител, или поради предпочитание да не забелязват сложния за решаване проблем - просто не му обръщат внимание.

Тази ситуация - с липса на преследвания - била толкова скандална, че по-късно християните започнали да я поправят. Още Тертулиан бърза да ни съобщи, че в Рим Йоан бил хвърлен от Домициан в котел с кипящо масло, което обаче не му причинило никаква вреда. Учените градят разни сложни хипотези за това, че страшните мъчения на Йоан са били описани в тази част на “Деянията”, която не е стигнала до нас.

В действителност е по-лесно да предположим, че никакви преследвания в “Деянията” не е имало.

След края на Юдейската война единственият тест, който можел да разкрие християните, бил отказът им да принесат жертва на императора или на боговете. Законът изисквал да се убиват “християните” само защото са “християни”. Той изисквал да се убива “заради името”.

Но единственият начин да се определи дали даден човек е християнин, била именно позицията му по отношение на жертвите. Щом хората, които заявили на Плиний Младши, че не са вече християни, принесли жертви, били пуснати. Нямало в какво да ги обвинят.

Именно тази липса на преследвания възмущавало ортодоксите. В своята “Апология”, обръщение към императора, Юстин Мъченик негодува срещу еретиците, “които наричат себе си богове”. “И те не само не са гонени от вас, но и са удостоени с почести” - оплаква се Юстин [2].

Обстановката, в която живее азийската община по времето на “Деянията на Йоан” напомня живо общината, която е описана в съвременното им писмо на император Адриан (117-138 г.) до Минуций Фундан, проконсула на Азия.

В това писмо императорът забранява да се приемат за разглеждане анонимни доноси срещу християните. Той изисква доносниците да защитават обвиненията си в съда. Това е всъщност основа на римското наказателно право. Римляните, които минимизирали държавния си апарат, нямали нито следователи, нито прокурори, нито държавни обвинители. Ролята на обвинител по време на съдебен процес се изпълнявала винаги от частен гражданин, delator, който защитавал гледната си точка в състезателен процес и ако обвинението му не се потвърждавало, той също носел отговорност.

Тази система работела забележително, ако ставало въпрос за кражба на кокошка. Но е лесно да видим, че помагала зле срещу мафията или християнските общини. Подобна община, разполагаща със значителни парични и административни ресурси, можела да обърне лесно делото срещу обвинителя, особено ако членовете ѝ не изпитвали ни най-малък проблем с принасянето на жертви.

Към такава община, каквато се описва в “Деянията на Йоан”, римляните просто нямали какво да предявят. Тя можела да мрази целия околен свят, тя можела да го нарича обиталище на Сатаната, тя можела да проповядва въздържане от секс, но ако принасяла жертви, никакъв delator не би могъл да защити доноса си в съда и властите предпочитали да не забелязват проблема, за да не бъдат принудени да го решават.

БЕЛЕЖКИ

1. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 6, 3.

2. Юстин Мученик. Апология, 26.

”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”

”Деянията на Йоан” не са единственият текст, свързан с апостол Йоан и написан в римската провинция Азия. Няколко десетилетия преди “Деянията” в същата Азия е написан много по-известен и дори влязъл в Новия завет текст - “Откровението на Йоан Богослов”. Този текст се приписва лично на Йоан, заточен на остров Патмос.

Ние вече разгледахме подробно “Откровението” в “Исус: историческо разследване”. “Откровението” съвсем не е толкова мирна книга като “Деянията на Йоан”.

Главно съдържание на “Откровението” е впечатляващото описание на една космическа катастрофа, която ще унищожи целия езически свят, а също така и тези евреи, които не вярват в Христос. Всички тези неверници ще загинат в мъчения. Те ще умрат от град, мор, суша и звездата Пелин.

Ще умрат от поразените водни източници, от реките, превърнали се в кръв, от язви, от скакалци със златни венци и от чудовищни коне с лъвски глави и змийски опашки, възседнати от конници със сярна, хиацинтова и златна боря.

Всичките тези беди изобщо не са изпратени на света от Сатаната. Изпраща ги Агнецът - Христос. Бедите ще поразят езичниците - иначе казано, всичките там претори като Ликомид и Андроник. От тази космическа катастрофа ще се спасят само евреите, и то не всички, а само “подпечатаните”: по дванадесет хиляди души от дванадесетте колена Израилеви (Открвение, 7:4). Именно това изтребление на цялото човечество авторът нарича праведно, а привържениците на Исус нарича светци.

“И чух ангела на водите да казва: Праведен си Ти, Пресвети, Който си, и Който си бил, загдето си отсъдил така; понеже те проляха кръв на светци и на пророци, то и Ти си им дал да пият кръв. Те заслужават това” (Откровение, 16:5-6).

Тези, които вярват в Христос, но не спазват юдейския закон, са отбелязани специално от автора на “Откровението” като чудовищни еретици. Той нарича техните лидери “пророци на Валаам”, които съблазняват синовете Израилеви и ги учат да употребяват идоложертвена храна (Откровение, 2:14).

Тяхната община авторът нарича “Синагога на Сатаната”. Привържениците на “синагогата на Сатаната” “казват, че са юдеи, но не са – те са Лъжци” (Откровение, 3:9). В страшния Лъжец и “пророк Валаам”, основателя на “синагогата на Сатаната”, разпознаваме лесно апостол Павел. Именно той нарича своите ученици Нов Израил, не спазва закона и разрешава да се яде месо, принасяно в жертва на идолите: “Яжте всяко месо, което се продава на пазара, без да разпитвате откъде е, за да успокоявате съвестта си” (1 Коринтяни, 10:25).

Грандиозната картина на космическия геноцид, нарисувана от автора на “Откровението”, започнала да смущава много бързо църквата и тя се опитала да припише на любимото на паството произведение доста късна дата.

Ириней Лионски първи заявил, че “Откровението на Йоан Богослов” е написано през 80-те години, след преследванията на Домециан - същите, по времето на които се опитали да сварят огнеупорния Йоан в кипящо масло.

Тази теория била много удобна. Тя много подходящо размествала по скалата на времето написването на “Откровението” и Юдейската война, а едновременно с това обяснявала враждебното отношение на автора на “Откровението” към околния свят. И наистина, ако се опитат да ви сварят в казан с врящо масло, съвсем нормално е да бъдете недоволни.

Но значителна част от съвременната библеистика дава на “Откровението” друга датировка. Тя определя, че то е от 60-те години - времето на император Нерон [1].

Главна и очевидна причина за подобна датировка е фактът, че авторът на “Откровението” идентифицира пряко Антихриста, сина на Сатаната, който “ще води война със светците”, с кесаря Нерон, чието име, написано на иврит и превърнато в цифри, дава числото 666. Освен това авторът на “Откровението” не знае за разрушаването на Храма (Откровение 11:1), сринат след Юдейската война.

Иначе казано, “Откровението на Йоан Богослов” описва хода на Юдейската война така, както би трябвало да протече според мнението на нейните подбудители.

“Откровението” е написано от миленарист-мистик, който нарича своите съратници светци и праведници, иначе казано - използва същата терминология, каквато се използвала в Кумран. Еретикът (пророк Валаам, който учел да се употребява идоложертвена храна) е наречен от автора с кумранския термин Лъжец. Авторът на “Откровението” смята, че ще се спасят само тези, които спазват строго Мойсеевия закон. Дори най-благочестивите библеисти са принудени да се съгласят, че този автор е “юдеохристиянски пророк, който е преминал от юдаизма към християнството в някакъв момент от своята кариера” [2]. Той живеел в Азия и пишел на лош гръцки език, който не му бил роден.

По ирония на съдбата “Откровението на Йоан Богослов” е една от малкото книги в Новия завет, която би могла наистина да е написана от този, на когото понякога се приписва, иначе казано - от истинския, автентичния Йоан, “любимия ученик” на Исус.

Какво е общото между мирните “Деяния на апостолите”, в които езическите претори един през друг стават последователи на Христос, и фанатичното, изпълнено с омраза “Откровение”, в което горепосочените претори биват поразени от звездата Пелин, град, хиацинтови брони и скакалци със златни корони?

Теологията.

Главното, което прави впечатление в “Откровението” е необичайното могъщество на последователите на Исус. “Откровението” започва с обръщение към седемте ръководители на християнските общини в седем града на провинция Азия - Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сардис, Филаделфия и Лаодикия. Авторът на “Откровението” ги нарича не просто вождове, ръководители или лидери. Той ги нарича ангели, иначе казано - посланици на Бога.

Тези ангели, ръководители на седемте църкви, имат фантастични магически способности. Именно те тръбят с вълшебния шофар и изпращат на езичниците град и огън, и именно те изливат седем чаши с Божи гняв на земята:

“Излезе първият ангел и изля върху земята своята чаша. Тогава всички, които имаха белега на звяра и които се покланяха на неговия идол, се покриха с ужасни, болезнени рани” (Откровение, 16:2).

“Откровението” нарича вярващите в Исус “царе и свещеници” (Откровение, 5:10), очевидно защото са помазани. Помазването и кръщаването е магическият печат или белегът, за който говорят Езекииил и “Дамаският документ” и който дава на вярващите неуязвимост. Това помазване подпечатва вярващите с името на Бога: “Върху него ще напиша името на моя Бог” (Откровение, 3:12).

Царството на тези царе и свещеници за Йоан има несъмнено напълно земна природа. “И те ще царуват на земята” (Откровение, 5:10). Те ще възкръснат физически, както е възкръснал физически Исус. “Тези хора оживяха и царуваха с Христос хиляда години” (Откровение 20:4).

Но това напълно земно царство има също и космическо измерение. Вярващите в Христос получават не просто физическа власт и вечен живот. Те получават космическа власт. Те получават тронове на небето (Откровение, 11:16). Иначе казано - те, смъртните, ще станат богове.

Именно това е самата същност, сърцевината, основата на гностицизма: обещанието смъртният да стане Бог. Това е процедура, която е забранена най-строго от ортодоксалния юдаизъм. Той забранява на човека не само да става бог, но дори и да гледа бога. Той забранява на човека да пътешества по небето. Той забранява на човека да вижда Лицето на Бога. И в ортодоксалния юдаизъм на небето има само един трон: това е меркава, летящата колесница на Яхве.

Но Йоан вижда “около трона други двадесет и четири трона”. Той вижда да седят на тях старци, “облечени в бяло и носещи на главите си златни венци” (Откровение, 4:4). “На този, който победи, ще позволя да седне с мен на моя трон” (Откровение, 3:21) - обещава Агнецът на Йоан. Пред нас са същите кумрански “богове, подобни на пламтящи въглени” (4Q403 I, ii, 6), и властите, които стоят при престола на “Царя на светостта в царството на светците” (4Q405 23 ii). Пред нас е същата кумранска представа за това, че човекът може “да стои редом с войската на светците и общува с общината на Синовете на Небето” (IQH, 10).

И точно така, както в Кумран, целият този фантастичен мистицизъм има у Йоан ясно очертан милитаристичен характер.

Исус от “Откровението” не е човек. Той е Божество. Втора власт на Небето. Той е същество, поразяващо въображението. Той е Агнец със Седем Рога и Седем Очи. Той е Жътвар, който хвърля от облаците човешките гроздове в пресата на Божия гняв. Той е надсветовна власт, с Очи като Огнен пламък и с остър меч, който излиза от устата му.

“От устата Му излизаше остър меч, с който да порази народите. Той ще ги управлява с железен жезъл и ще стъпче гроздето в лина на яростния гняв на Всемогъщия Бог. И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: Цар на царете и Господар на господарите” (Откровение, 19:15–16).

Трудно е да си представим, че това космическо същество наистина е умряло и възкръснало. Възгледите на Йоан за физическото възкресение на Агнеца са без съмнение сложни и не така еднозначни, както в късния гностицизъм, но интересно е, че Йоан нарича този Агнец “като че ли” (ως) заклан (Откровение, 5:6): тоест прилича на заклан, но не е бил заклан.

Умиращи и възкръсващи в “Откровението” са смъртните, които вярват в Исус.

Единадесетата глава на “Откровението” съдържа рядък по сила разказ за двама мартоси, “две маслинови дръвчета, два светилника”. Под тези двама мъченици се крият две съвсем реални исторически личности, за които ще поговорим по-късно, а сега само ще отбележим, че тези “две маслинови дръвчета, два светилника” притежават невероятна магическа сила, с която обикновено се хвалели войнствените гоиси от “четвъртата секта”.

“Те имат власт да заключат небето, за да не вали никакъв дъжд през времето на тяхното пророкуване, и имат власт над водите, да ги превръщат в кръв и да поразяват земята с всяка язва, колкото пъти биха поискали” (Откровение, 11:6).

Те могат да убиват враговете си с огън от устата си. “И ако някой поиска да им навреди, огън излиза от устата им и поглъща неприятелите им. И ако някой поиска да им навреди, така той трябва да бъде убит” (Откровение, 11:5).

Тези два светилника ще бъдат убити от Врага и ще бъдат положени сред Ерусалим, но след три дена ще възкръснат и пред очите на целия град ще се възнесат на небето (Откровение, 11:11).

И точно като тези “два светилника ще оживеят физически всички други вярващи в Исус.

“После видях няколко трона, върху които седяха онези, на които бе дадена властта да съдят. Видях и душите на хората, които бяха обезглавени заради това, че са били верни на истината, която Исус разкри, и на Божието послание. Те не се бяха поклонили на звяра, нито на идола му, и не бяха приели печата му върху челата или ръцете си. Тези хора оживяха и царуваха с Христос хиляда години” (Откровение, 20:4).

Как са свързани тези два текста - “Откровението на Йоан Богослов”, което обещава на праведниците и светците, спазващи закона, фантастично могъщество и физическо възкресение, и “Деянията на Йоан”, обещаващи същото могъщество на градските претори, просветените богаташи и даже на приелите християнската вяра киници, но без да има обещание за физическо възкресение?

Лесно можем да предположим, че общината на “Деянията” е резултат от еволюция на общината на “Откровението” и че тази еволюция прогресира особено силно след Юдейската война.

До Юдейската война привържениците на Йоан проповядвали само на юдеите (както на арамейски, така и на гръцки - не трябва да забравяме, че в Азия мнозина юдеи просто не владеели вече арамейски) и спазвали фанатично закона. Именно спазването на закона ги превръщало в богочовеци, слизащи на земята от небесната скиния. След Юдейската война те проповядвали и на езичниците, защото не всички юдеи, след тоталния крах на предприетото от ангелите начинание, били предразположени да ги изслушат.

До Юдейската война те преследвали “синагогата на Сатаната” и нейния пророк Валаам. След нея обаче осъзнали всичките преимущества на Валаамовия подход.

До Юдейската война общината живеела в очакването на скорошен физически триумф и макар че знаела за пребиваването на душите на праведниците на небето, това пребиваване носело изключително кратковременен характер. “Световното царство стана царство на нашия Господ и на Неговия Христос, и Той ще царува за вечни векове” - обещавала общината (Откровение, 11:15).

След войната изведнъж се оказало, че Божието царство не се намира на този свят, а извън него. Не трябва да бъде спасяван светът - трябва да се спасяваме от света.

Но един ключов детайл остава в теологията на тази община неизменна. Тя все така обещавала на смъртните да ги научи да станат богове. Тя все така им обещавала невиждана сила и власт. Тя все така им обещавала тронове на небето. Тя все така им обещавала възможността да станат като Христос. “Защото, ако ме чуеш, след като ме чуеш, ще станеш като мене, а аз ще стана този, който бях” (Деяния на Йоан, 100:5).

БЕЛЕЖКИ

1. За различните датировки на “Откровението” виж: Adela Yarbro Collins. Crisis and Catharsis: The Power of the Apocalypse. Philadelphia. Westminster Press, 1984. P. 54–83.

2. David Aune. Revelation 1–5 (Word Biblical Commentary 52A). Dallas, Texas, 1997, cxxi.

PAUL vs JOHN

Както вече казахме, “Деянията на Йоан” са написани в противовес на “Деянията на апостолите”. Авторът на “Деянията на Йоан” прочел текста на нашия условен Лука (ще припомним, че Евангелието от Лука и “Деянията на апостолите” са написани от един и същи автор) и се възмутил: не е било така!

Лука, ученикът на Павел, казва, че християнската община в Ефес е основана от апостол Павел. “Не - възразява авторът на “Деянията на Йоан”, - основана е от Йоан”.

Лука казва, че Павел другарувал с “азиарсите” (Ασιάρχης), иначе казано - с началниците на град Ефес и на провинция Азия. “Не, градските власти са били ученици на Йоан!” - възразява авторът на “Деянията на Йоан”.

Лука разказва, че хората оздравявали от болести, като докосвали дрехите на Павел (Деяния, 19:12). “Не - възразява авторът на “Деянията на Йоан” - хората оздравявали, като докосвали дрехите на Йоан!” Лука разказва, че Павел покръстил множество хора “не само в Ефес, но и почти в цяла Азия” (Деяния, 19:26). “Не - възразява авторът на “Деянията на Йоан” - Азия и Ефес са покръстени от Йоан”.

Лука разказва за метежа, който бил вдигнат срещу Павел, когато занаятчиите, които си осигурявали прехраната с изработване на статуетки на Артемида Ефеска, се надигнали срещу Павел и завлекли учениците му в градския театър, където едва не ги убили.

Разказът на Лука представя неволно Павел в неизгодна светлина. Оказва се, че този могъщ чародей, който лекувал само с полагане на ръце и бил на “ти” с всички градски началници, изведнъж, вместо да се яви самолично в театъра и да демонстрира своето целителско изкуство пред очите на цялата тълпа, се скрил някъде и само покровителството на “азиарсите” му спасило кожата.

Разказаното в “Деянията на Йоан” е пряка полемика с Лука. Ако у Лука градският театър е място на позора на Павел, у автора на “Деянията на Йоан” градският театър е място на апотеоза на Йоан. Той събира в театъра всички болни и ги изцелява. Нещо повече: след това събаря храма на същата Артемида, от която позорно се скрил Павел.

Трудно е да не заподозрем, че епизодът с разрушаването на храма на Артемида не е толкова полемика с езичниците, колкото камък в градината на този, който в “Откровението” на Йоан е наречен “пророк Валаам” и основател на “синагогата на Сатаната”. Първоначалната причина за конфликта между двете ефески християнски общини останала далече в миналото - и двете не спазвали вече юдейския закон, но организационното съперничество продължавало. Нещата се изгладили, но съмнението останало.

Това обаче не е всичко. Защото у Лука и в “Деянията на апостолите” има поразителна сцена със “седемте синове на първосвещеника Скева”.

Лука разказва - ни повече, ни по-малко, - че след като учението на Павел надминало всички касови приходи и имало луд успех, се явили подражатели и от юдеите. Някакви “седем синове на юдейския първосвещеник Скева” също започнали да гонят бесове в името на Исус, но претърпели на това проприще съкрушително поражение. Един човек, от когото гонели бесове, се нахвърлил срещу тях с юмруци и с думите: “Исус познавам и за Павел зная, но вие кои сте?” (Деяния, 19:15).

Тези “седем синове на юдейския първосвещеника Скева” довеждали по-късно християнските библеисти до отчаяние. Текстът бил обявяван за анекдот, който не представлява “никакъв религиозен или личен интерес” [1], за “скверен анекдот” [2], за “скверна бурлеска” [3], за “легенда и шега” [4] и за “напълно неразбираема история” [5].

Наистина, от гледна точка на ортодоксалната библеистика историята изглежда напълно абсурдно. Кой е “юдейският първосвещеник” Скева?

Официалната история не познава такъв първосвещеник. Какво прави този “първосвещеник” в Ефес? Откъде има цели седем синове? И изобщо, което е най-главното - след като учението на Исус било уж малко ручейче, неизвестно никому, което едва-що се разливало в могъща река, откъде накъде един “юдейски първосвещеник”, та плюс това и седемте му синове, ще се опитват да гонят бесове от името на Исус?

Реалната историческа картина на Исус, проповядвана от могъщата “четвърта секта”, ни позволява да отговорим лесно на този въпрос.

Пред нас е пореден епизод на съперничество между общините на Павел и на Йоан в Ефес. “Юдейският първосвещеник”, който получил в един момент странното име “Скева”, не е някой друг, а Йоан със своя петалон, на който било написано името на Бога. А неговите “седем синове” са преди всичко “седемте ангели”, седемте светилници, седемте маслинови дръвчета, седемте ръководители на седемте азиатски църкви: Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сардис, Филаделфия и Лаодикия.

“Откровението” твърди, че тези “ангели” имат невероятно могъщество: те изливат чаши с Божи гняв на земята и идват от небесната скиния върху облаци. Те имат своя сутрешна звезда и седят върху тронове на небето и - още повече, владеят свещеното име. Именно това име им позволява да вършат чудеса. “И ще напиша върху него Името на Моя Бог... и Моето Ново име” (Откровение, 3:12).

Лука, противно на “Откровението”, разказва съвсем друга история. Тези клоуни, тези седем “ангели”, тези “седем синове на първосвещеника” само претендират, че имат името. Но в действителност претърпели съкрушително поражение. Те били набити, разсъблечени и изхвърлени на улицата от първия попаднал им бяс: “Исус познавам и за Павел зная, но вие кои сте?”

В “Откровението на Йоан Богослов” Йоан съобщава, че общината на вярващите в Ефес е разцепена. В нея има истински епископ, ангел, вожд, поставен от Йоан, който се труди усърдно за Неговото име (Откровение, 2:3). И в нея има Лъжец. Истинският ръководител на ефеската община не може да понася този лъжец: “Зная, че не търпиш злите хора. Ти изпита онези, които твърдят, че са апостоли, но не са, и откри, че са лъжци” (Откровение, 2:2).

Лука, ученикът на Павел, полемизира с “Откровението”. Павел не е никакъв Лъжец - казва той, - а е основател на християнската община в Ефес. А Лъжци са “седемте синове на първосвещеника”, които се опитали да гонят бесове с името на Исус, но не успели.

БЕЛЕЖКИ

1. Martin Dibelius. Studies in the Acts of the Apostles, 19n15, SCM Press, 1956.

2. Hans Conzelmann. Acts of the Apostles, Fortress Press, 1987. P. 163.

3. Gottfried Schille. Die Apostelgeschichte des Lukas, Berlin, Evangelische Verlagsanstalt, 1983. S. 379.

4. Gerd Ludemann. Early Christianity According to The Traditions in Acts. Fortress Press, 1989. P. 213.

5. William Neill. The Acts of the Apostles, Harper Collins, 1973. P. 205.

ТЕОЛОГИЯ

И така, ефеската християнска община, основана от Йоан, още в началото на II век се различавала от общината, която основал Павел.

Това обстоятелство отново противоречи на идеята за “малкия ручей”. Можем да смятаме за преувеличение всичко, което пожелаем: разказите в “Деянията на Йоан” за поголовното покръстване на преторите; твърдението на каноничните “Деяния”, че проповедите на Павел били чути “от всички жители на Азия”.

Но не можем да смятаме за преувеличение твърдението, че в град Ефес още през 50-те години на I век имало цели две общини, изповядващи Христос, и те взаимно се наричали Лъжци и синагоги на Сатаната. При това дейността им била достатъчно забележима, за да организират местните занаятчии погром срещу поне едната от тях.

Към края на I век тези общини се различавали кардинално помежду си. Едната от тях - общината на Павел - смятала, че Христос се е принесъл в жертва за цялото човечество. Той е умрял физически и е възкръснал физически.

Другата община казвала, че Исус не е умирал и не е възкръсвал. Докато непосветените го виждали да се мъчи на кръста, той разговарял с Йоан на Елеонския хълм.

Той бил бог и не можел да умре. И не е дошъл, за да изкупи греховете. Дошъл е, за да даде на хората знание. А неговото страдание не се състои в това, че е пострадал на кръста, а в това, че той - Богът, висшият дух - е слязъл в света на тленността и плътта.

“Ти чуваш, че съм страдал, но аз не съм страдал; че не съм страдал - но съм страдал, че съм бил пронизан, но не съм бил убит; че съм бил обесен, но не съм бил обесен; че кръвта ми е текла и не е текла; и аз не съм страдал от това, за което говорят, и не съм страдал от това, за което не говорят” (Деяния на Йоан, 101:6–9).

Тези общини се различавали и по своите ритуали. В ефеската община на последователите на Павел се кръщавали с вода, а се причастявали с хляб и с “Христовата кръв”. Този начин за причастяване бил предаден на общината от апостол Павел, а на него, на свой ред, това му било казано лично от Исус (1 Коринтяни, 11:23–25).

Но, според “Деянията на Йоан”, Исус не е причастявал никого по време на Тайната вечеря! Вместо това той осъществил съвсем друг ритуал: събрал учениците си и танцувал с тях танца на Плеромата.

Така че общината на “Деянията на Йоан” не познавала ритуала причастие в този вид, в който го познава общината на Павел. Вместо това тя познавала възбуден екстатичен танц в името на Христос, много приличащ на възбудения танц на цар Давид и на танца на участниците в източните култове - на Атис или на Дионис.

Общината на “Деянията на Йоан” се различавала и от общината на “Деянията на Тома”. Тя не познавала ритуала помазване, който е централен за общината на “Деянията на Тома”, и не се ограничавала по отношение на яденето и пиенето, за разлика отново от Тома, който “не ядял и не пиел”, иначе казано - не ядял месо и не пиел вино.

И така, ритуалите на общината, която написала “Деянията на Йоан”, се различавали ярко не само от ритуалите на последователите на Павели, но и от ритуалите на “Деянията на Тома”.

А теологията?

До някъде била еднаква.

В двете разгледани от нас “Деяния” Христос е бог, а богочовеци са Тома и Йоан. Те имат човешко тяло, но духът им е надскочил това тяло и се е съединил с Плеромата; те са познали Христос, станали са негови двойници и са способни да делегират изпълващото ги знание на други хора, включително и на жени. Това е същото омразно полово равноправие на гностицизма, което така възмущавало ортодоксите: в гностичните общини жените били свещеници наравно с мъжете. “Те се осмеляват да поучават, да спорят, да гонят бесове, да обещават изцеление!” [1]

Но тези две теологии не са съвсем идентични.

Те се разминават по един важен въпрос, а именно по въпроса за физическата съставка на Исус Христос.

“Деянията на Йоан” смятат, че Христос изобщо не е имал тяло: Христос е надсветовен дух, приел облика на човек. Напротив, “Деянията на Тома” смятат, че Христос е имал тяло и това тяло не било нечие друго, а тялото на Юда Тома! Надсветовният дух не приел облик на човек, а облякъл физическо човешко тяло като риза. Отначало облякъл тялото на Исус, а след това - тялото на Юда.

Двете теологии са гностични. Но това са две различни разновидности на гностицизма, гностицизъм 2.0 и гностицизъм 1.0, ако желаете.

И така, виждаме доста странна картина.

Виждаме две общини от последователи на Исус, различни по всичко: разстояние, езици, политическо положение. Йоан проповядва в говорещите гръцки език градове на римската провинция Азия. Юда Тома - в сирийската Месопотамия.

Йоан живее в Римската империя, където властите преследват християнските гоиси. Юда Тома - извън нейните предели, в земите на царе, които се отнасят търпимо към назореите или дори ги подкрепят. Двете общини - поне по времето, когато са написани “Деянията” - се различавали съществено по своите ритуали. Тома не знае нищо за екстатични групови танци в името на Исус. Йоан не знае нищо за хранителни забрани.

Но при това двете общини изповядват гностични разновидности на християнството. Техният Христос не се е раждал и не е умирал. Той дошъл на земята, за да даде на хората знание. Това било знанието как да станат като него.

Ако две разделили се биологични популации имат общ ген, разумно е да се предположи, че този общ ген е наследен от един и същи общ прародител. Но как тогава да съвместим това с твърдението на ортодоксите, че тяхната вяра е била първична, а “лъжливият гностизъм” се е появил по-късно?

БЕЛЕЖКИ

1. Тертуллиан. О прескрипции [против] еретиков, 41.

РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ

И така, какво можем да кажем за реалния апостол Йоан - не за митичната фигура, преработена и допълнена, вградена по-късно, като един от камъните, в основата на ортодоксалната църква, а за реалния ученик на Исус, от плът и кръв.

Доста много.

Той бил могъщ гоис, който проповядвал в синагогите на римската провинция Азия.

Той носел петалон и претендирал за статут на Първосвещеник, както и за ръководител на цялата назорейска община на Яков Праведника. За съжаление ние не знаем какви са били отношенията му с Яков.

Той подпечатвал хората и ги учел да стават царе и свещеници на своя Бог. Той спазвал фанатично закона и твърдял, че по време на Страшния съд ще се спасят само сто четиридесет и четири хиляди подпечатани. Подпечатването не било само кръщаване, но и магическа церемония, която правела посветения неуязвим. То изпълнявало същата функция като белега в “Дамаския документ”.

Както подобава на един апостол, Йоан не се заседявал дълго на едно място, а ходел от град на град, което било доста рационален навик. Като избяга набързо от властите в един град, гиосът винаги можел след това да разказва, че ангел Господен го е пренесъл за косите в друг полис.

Като всички християнски гиоси Йоан вярвал в своето всемогъщество. Това била самата същност, самата сърцевина на неговото учение. Той бил нов Христос. Той бил Христос в облика на Йоан. Светият дух влязъл в него, както влязъл в Христос, и го дарил с възможността да прави чудеса. Той, Йоан, можел да предава тази възможност на своите ученици. Той можел да ги направи царе, свещеници и даже ангели. Те можели да изливат чаши с Божия гняв на земята и да поразяват врага с огън от устата си. И, най-важното, Йоан можел да вижда бога.

Основен враг на историческия Йоан бил апостол Павел, когато Йоан наричал Лъжец и Валаам. Неговите ученици той наричал “синагога на Сатаната”. Омразата на азийските последователи на Йоан към Павел била така силна, че в “Деянията на апостолите” специално се споменава, че в Ерусалим Павел бил нападнат именно от азийски евреи. Именно те го заобиколили, като викали, че той е “осквернил това свято място” (Деяния, 21:28).

Основно разногласие между Павел и Йоан бил въпросът за спазването на Мойсеевия закон. Павел твърдял, че законът не трябва да се спазва: “Яжте всяко месо, което се продава на пазара, без да разпитвате откъде е, за да успокоявате съвестта си”. За реалния, историческия Йоан, Павел бил “Валаам, който подучи Валак да вкара в грях народа на Израел, като яде храна, принесена в жертва на идоли” (Откровение, 2:14).

Павел учел, че Исус е дошъл да отмени закона. Той се принесъл в жертва, за да изкупи първородния грях.

За любимия ученик и Първосвещеника Йоан това твърдение било анатема. Неговият Исус дошъл не да спаси езичниците, а да ги унищожи и да даде нова земя и ново небе само на тези, които вярват в Исус.

Това ново небе и тази нова земя били напълно материални, но Исус, който ги създава не е, разбира се, просто човек, макар възкресението му да е чудо. Той е Втора власт на Небето: той записва имената на хората в книгата на живота (Откровение, 21:27), Божият престол е “престол на Бога и на Агнето” (Откровение, 22:1) и описанието на Исус в “Откровението” е описание на Божество:

“Тогава видях небето разтворено, а пред мен – бял кон, чийто ездач се наричаше Верен и Истинен, защото справедливо съди и воюва. Очите на конника пламтяха като огън, а на главата си имаше много диадеми. Върху него беше написано име, което никой друг освен него не знае. Облечен бе в роба, потопена в кръв, и името му бе „Божието Слово“. Облечени във фин лен – бял и чист, възседнали бели коне, го следваха небесните войски. От устата на конника излизаше остър меч, за да порази с него народите. Той ще ги управлява с железен жезъл и ще стъпче гроздето в лина на яростния гняв на Всемогъщия Бог. И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: Цар на царете и Господар на господарите” (Откровение, 19:11–16).

Любимият ученик Йоан едва ли е доживял до сто години и даже до осемдесет. Във всеки случай Папий, епископът на Иераполис, който пише около 100 г., вече търси думи на Йоан от втора ръка.

Йоан не е написал “Евангелието от Йоан” и Домициан не го е варил в кипящо масло. Най-вероятно е умрял още преди Юдейската война и точно затова смъртта му е била съвсем спокойна. След войната основаната от него община в Ефес преосмислила радикално неговото послание. Тя започнала да проповядва не само на евреите, а и на езичниците. Но все така продължавала да враждува с общината, основана в Ефес от Павел, и отричала категорично факта, че Исус е умрял за човешките грехове. Тя смятала, че Христос изобщо не е умирал, а е дошъл да донесе на хората знание. Това е знанието как самите те могат да станат като него.

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП

Разгледахме биографиите на двама ученици на Христос: Юда Близнака и апостол Йоан.

Разбира се, тези биографии не са толкова достоверни, колкото са “Животоописанията” на Плутарх. Въпреки това ние можахме да направим от тях няколко извода. Те по-скоро описват едно процъфтяващо и развиващо се учение, а не “малък и незабележим ручей”. Това учение още през 40-те години е разделено на множество секти, различаващи се по цял спектър от въпроси и сред тях - въпроса за сътрудничество с властите. Това учение се развива не само вътре в Римската империя, но и навън, при което, ако се съди от “Деянията на Тома”, именно извън нейните предели то съществено по-дълго запазва някои ранни особености, по-специално церемонията помазване, даваща на преминалия през нея човек магическа неуязвимост и даже възможността да стане бог.

Ние открихме също така, че елементи на гностицизъм са присъствали в най-различни видове на тези секти, което ще рече, че са могли да бъдат обща черта, наследена от общ прародител.

Това е поразително и тревожещо предположение. Защото протоортодоксалната църква по-късно твърди, че гностицизмът е ужасна ерес и отклонение от истинската вяра. Че истинската вяра е била в началото, а ерестта се е появила след това.

Но може би просто сме допуснали грешка? В края на краищата разгледахме само две биографии и двете малко напомнят достоверни исторически източници. Може би просто сме направили грешен подбор? Може би известно - и при това съвсем не пълно - сходство между последователите на Юда Тома, който проповядва “отвъд Ефрат”, и последователите на Йоан, който проповядва в римската провинция Азия, е обусловено от по-късни взаимни влияния между еретиците, а съвсем не от общ прародител?

Ще разгледаме трета биография - биографията на апостол Филип.

ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП

Апостол Филип е известен на съвременния християнин много по-малко от Петър или Павел.

Разбира се, в римската църква “Свети Апостоли” можем да се насладим на висящата над олтара огромна картина на Муратори, нарисувана през 1704 г. и изобразяваща апостолите Яков и Филип, а капелата “Строци” във флорентинската църква “Санта Мария Новела” е забележително изрисувана с картини от живота на Филип, дело на четката на Филипо Липи, но все пак трябва да се съгласим, че на средностатистическата публика апостол Филип е известен много по-малко от например любимия ученик Йоан.

Това е странно: защото в Новия Завет на Филип е отделено доста много място. Апостол Филип се споменава във всичките канонични списъци на апостолите (Матей, 10:3; Марк, 3:18; Лука, 6:14).

Йоан добавя нови подробности: “А Филип беше от Витсаида, от града на Андрей и Петър” (Йоан, 1:44). Филип довежда при Исус Натанаил, бъдещия апостол Вартоломей (Йоан, 1:45).

Филип, както и Андрей, е гръцко име. Това е важна подробност. Синоптичните евангелия изобразяват учениците на Исус като неграмотни рибари, които и да са знаели гръцки език, то е било в пиджин вариант.

Но името Филип сочи произход минимум от дребната буржоазия: той би трябвало да е син на граждани, които са живеели в елинизираното градче и не са имали скрупули да нарекат своя син с името на тетрарха Филип, в чиито владения влизала по това време Витсаида (между другото, именно Филип дал на Витсаида правото на полис през 30-те години, като едновременно с това я преименувал на Юлия, в чест на Ливия, съпругата на Октавиан Август).

“Евангелието от Йоан” съдържа още една важна сценка. То съобщава, че когато Исус отишъл в Ерусалим, говорещите на гръцки език евреи, дошли в града за Пасхата, поискали да се срещнат с него и се обърнали с молба за това именно към Филип. “ Господине (Κύριε), искаме да видим Иисус” (Йоан, 12:21). Фиилп предал тази молба на Андрей, а след това и на Исус.

В този случай Филип явно изпълнява ролята на министър на външните работи, отговарящ за връзките с говорещите гръцки език свои съотечественици. Причината говорещите гръцки език юдеи да не се обърнат направо към Исус е най-вероятно в това, че те не говорят на арамейски език, докато Филип владее и двата езика.

Тази малка скица - вероятно автентична именно заради своята незначителност - отново противоречи на идеята за “малкия ручей”. Исус е бил явно важна птица, щом евреите, дошли в Ерусалим отвъд Палестина и незнаещи арамейски език, са пожелали въпреки това да го видят.

Строго казано, името Филип се прилага в Новия завет към двама малко различаващи се герои. Единият Филип е апостолът с гръцкото име от Юлия/Витсаида, който очевидно служел за преводач при общуването на Исус с говорещите гръцки език. Другия Филип е изобразен от Лука като завеждащ стопанската дейност. В “Деянията на апостолите” Лука съобщава, че след като броят на Исусовите последователи се умножил извънредно много, апостолите отделили от своите среди седем дякони, за да се грижат за стопанството. Един от тези дякони бил Филип (Деяния, 6:5).

Поради това някои изследователи смятат, че в ранната община е имало двама Филиповци - единият апостол, другият дякон. Ако се отнасяме към текста на Лука като към боговдъхновен, това трябва да е така. Но ние имахме вече случай да отбележим в предходната книга, че авторът на каноничните “Деяния” се занимава с най-безсъвестна агитационна пропаганда и сцената с избирането на седемте дякони не е нещо друго, а пропаганден ход, призван да зачеркне от историята на църквата нейния едноличен ръководител - Яков, брата Господен.

Можем да заподозрем, че говорещият гръцки език Филип е бил все пак в ранната община един, а Лука го е разжалвал от апостол в дякон поради някаква важна за него причина.

И наистина, по-нататък този дякон Филип се държи в “Деянията на апостолите” като същински апостол. Той отива в “самарийски град”, върши там чудеса и проповядва Христос (Деяния, 8:5). По внушение на ангел Божи покръства в християнство високопоставен евнух, приближен на етиопската царица Кандакия (Деяния, 8:38), след което изчезва току пред очите на изумения евнух, мигновено телепортиран от ангела в Ашдод (Деяния, 8:40). (Грижата на ангела за кръщаването на евнуха не е трудно да бъде разбрана: високопоставени евнуси, при това от свитата на царица, не се срещали под път и над път.)

Но най-важното е, че сред покръстените от Филип се оказва не някой друг, а Симон Влъхвата, който, както вече казахме, е второ агрегатно състояние на апостол Павел. “Самият Симон също повярва и като се кръсти, постоянно придружаваше Филип” (Деяния, 8:13).

Така в “Деянията на апостолите” имаме две сцени на кръщаване. В едната от тях Христос кръщава Павел. В другата Филип кръщава Симон Влъхвата. Не е трудно да забележим, че имаме една и съща история, но преразказана два пъти. Един път от апостол Павел, който твърди, че го кръстил Христос. Втори път от враговете на Симон Влъхвата, които настоявали, че го кръстил само Филип.

Павел запазва особена връзка с Филип и по-нататък. По време на своето последно и едва ли не станало за него съдбоносно пътуване до Ерусалим той, като отива в Кесария, се спира в дома на Филип. “На другия ден заминахме и пристигнахме в Кесария, където отидохме в дома на благовестителя Филип, един от седемте дякона, и останахме с него” (Деяния, 21:8).

Ако това е истина (а в дадения случай Лука няма никакъв мотив да лъже), излиза, че не всички апостоли на Исус се отнасяли към Павел толкова лошо, колкото го правели Яков и Петър. С говорещия гръцки език апостол Филип Павел/Симон нямал никакъв проблем - даже спрял в дома на Филип преди да отиде и да се изправи пред съда на Яков.

Затова Яков и Петър имали претенции не само към Павел, но вероятно и към Филип! Във всеки случай Лука разказва за това как апостолите, които останали в Ерусалим чули за проповедническата дейност на Филип и изпратили при него Петър и Йоан. Според версията на Лука те направили това, за да му предадат Светия дух: “Защото Той (Светият дух - бел. П. Н.) не беше слязъл още върху нито един от тях, а те бяха само кръстени в името на Иисус Христос” (Деяния, 8:16).

Иначе казано, въпреки извършените от Филип чудеса, въпреки покръстването на богатия евнух, въпреки мигновеното преместване в пространството и т. н., ерусалимският Централен комитет сметнал за необходимо да изпрати при Филип комисари, за да коригират някои негови идейни недостатъци.

Хората, чиито текстове легнали след това в основата на ортодоксалното християнство, съобщават за Филип още по-необичайни неща. Така например Лука разказва по-нататък, че Филип “имал четири дъщери девици, които пророкуват” (Деяния, 21:9).

На пръв поглед в това твърдение няма нищо странно: ами дъщери, ами пророкуват, ами да, ранните християни изпадали по време на събиранията си в екстаз и пророкували - та какво?

Но това е само на пръв поглед. Ранното християнство проповядвало пълно плътско въздържане. Така че Филип би могъл да има, да речем, една дъщеря. Но четири!.. Наличието на четири дъщери предполага, че апостолът се е размножавал като заек. Съобщението за четирите дъщери, които вдигат у дома си пророческа шумотевица, е в действителност изумително тънко тролене на Филип.

Климент Александрийски отива още по-далече: той твърди, че апостолът е омъжил една от тези дъщери [1] и че не е бил мъченик [2]. Това вече не е тролене, а обвинително заключение. В ранното християнство мъченичеството било необходим белег за професионална квалификация на апостолите. Да се уличи апостол в това, че не е мъченик, е все едно да се обвини нобелов лауреат, че си е подправил университетската диплома.

Твърдението на Климент било още повече странно, защото, според всичко отзиви, Филип е бил мъченик, а гробът му се намира в Иераполис, столицата на Фригия.

Защо Климент си позволил подобна неприлична атака срещу апостола на Христос? Въпросът е в това, че Фригия била център на движението на омразните на Климент еретици монтанисти, които се позовавали именно на апостолския авторитет на Филип и на неговите пророкуващи дъщери. Двете най-важни пророчици на монтанистите, Присцила и Максимила, били именно жени.

Иначе казано, репутацията на Филип в очите на ортодоксите била подмокрена. На него, като на апостолически предшественик, се позовавали прекалено често всякакви еретици.

Но доколко силно била подмокрена, станало ясно едва след находката в Наг Хамади, където сред останалите текстове било намерено гностичното “Евангелие от Филип” с изказвания от рода на “Ти видя Христос - ти стана Христос”.

Въпреки това Филип бил популярен апостол. И като всеки популярен апостол, имал своя биография. Тя се казва “Деяния на Филип”.

“Деянията на Филип” не влезли в списъка на каноничните книги на римската църква, но били известни в множество копия и варианти. През Х в. тези “Деяния” били преработени от православния монах Симеон Метафраст, което ще рече Преводач. Симеон изпълнявал в победилата църква същите задължения, каквито изпълнявало Министерството на истината в “1984” на Оруел: той адаптирал еретичните книги в съответствие с новите идеологични реалии. Произведението на Метафраст попаднало на свой ред в “Златната легенда” на Якопо да Вараце, по мотиви от която Филипо Липи рисувал своите картини.

В резултат от това към ХХ в. пълният текст на “Деянията на Филип” бил загубен. Останали само несвързани епизоди и благочестиви преразкази.

Но през 1974 г. френските изследователи Франсоа Бовон и Бертран Бовие намират в библиотеката на атонския манастир “Ксенофонт” неизвестно до тогава копие на “Деянията на Филип”.

То също не било пълно - някакъв средновековен благочестив читател откъснал възмутен голяма част от листите.

Но това копие дава най-сетне някакво знание за биографията на апостол Филип, какъвто бил в представите на една част от християните.

С тази биография и ще започнем [3].

БЕЛЕЖКИ

1. Климент Александрийский. Строматы, 3, VI, 52, 5.

2. Климент Александрийский. Строматы, 4, IX, 71, 3.

3. Всички цитати от “Деянията на Филип”, с изключение на специално посочените, са по: Francois Bovon and Christopher Matthews. The Acts of Philip, Baylor University Press, 2012.

АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА

Деянията на Филип в Xenofontos 32 започват с това, че апостолът извършва чудо: възкресява сина на една езичница. След това езичницата и синът ѝ стават негови последователи, праведници и светци.

Причината да се покръстят била много проста. Факт е, че синът на езичницата престоял от другата страна на смъртта и видял с очите си участта на тези, които не средват Исус.

Тази участ е ужасна.

Тези, които твърдят, че Исус е измамник, биват избутвани с нажежени гребла в горящ огън (Деяния на Филип, 1:5). Тези, които преследват епископите и свещениците, биват измъчвани от ангел с огнен меч (Деяния на Филип, 1:6).

Мъртвият езичник потръпва при вида на юноша, който лежи върху разпалени въглени. От юношата изтичат вътрешностите му и се превръщат в ръфащи го огнени змии. Този негодник бил виновен за това, че се присмял над една девственица и проклятието на девственицата настигнало след смъртта не само него, но и всичките му роднини (Деяния на Филип, 1:7).

Тези, които са клеветили праведниците, на оня свят се блъскат взаимно в огъня (Деяния на Филип, 1:8). А ето и един плешив старец: над него стои ангел с черпак и капе от този черпак нажежен огън върху главата на грешника, виновен за неумерена употреба на вино. Този грешник се напивал като свиня, а като се напивал, “клеветял епископите, свещениците, евнусите и девствениците” (Деяния на Филип, 1:10).

На вратата на Ада юношата среща кучето Кербер, което се храни апетитно с черните дробове на живи грешници. Те са виновни за това, че “са светотатствали по отношение на свещениците мъже, свещениците жени, евнусите, дяконите, дяконисите и девствениците, като ги обвинявали лъжливо в разврат и прелюбодеяние” (Деяния на Филип, 1:12).

И най-сетне, вече в края на своето пътешествие, юношата вижда едно изискано мъчение: двама грешници, вързани гърбом един към друг, се пекат на нажежена плоча, а редом кипи котел с разтопено олово и ангел налива от този котел олово в гърлата им, така че негодниците се жарят едновременно и отвътре, и отвън. Тези хора “направили много злини на земята. Те преследвали невинните и се отнасяли зле с тях, и ги презирали, като смятали себе си за праведници (Деяния на Филип, 1:16).

Лесно е да видим, че нашият възкръснал юноша е свидетел. Неговият разказ разголва живо първоначалното значение на думата мартирас/шахид. Възкръсналият е свидетел, очевидец в буквалния смисъл на думата. Той вижда с очите си Божия престол и страшните физически мъки на тези, които не вярват в Христос.

В грандиозната картина, нарисувана от нашия свидетел, правят впечатление две неща.

Всички мъчения, които вижда юношата, са предназначени само за тези, които злословят срещу представителите на правилната вяра. Сред измъчваните, които вижда нашият мартирас, няма нито един насилник, лъжец, крадец или убиец. На оня свят, даже повече, отколкото в “Апокалипсиса на Петър”, се мъчат изключително тези, които се отнасят зле с мирната религия на Христос, който наставлявал да се прощава на враговете и да се обичат ближните.

Второ, християнската община, към която принадлежи авторът на “Деянията на Филип”, се различава много от обичайната за нас. В нея има не само дякони, но и дякониси, и не само девственици, но и скопци. А сред измъчваните в ада виждаме еретици, които са се смятали за праведници, но при това са клеветили истинските праведници, дяконисите и скопците. В този неласкав портрет познаваме лесно представителите на римската ортодоксална църква с техните разкази, че еретиците се причастяват със сперма и менструална кръв, ядят младенци и практикуват групов секс.

Като поставил на Божия път езичницата и нейния син, Филип заминава за Атина. Там постъпва по същия начин като Йоан в Ефес. Твори чудеса в промишлени мащаби и иска категорично от местните езичници да престанат да служат на дявола, иначе казано - да се отрекат от старите богове. Като преценяват, че проверката на това, което твърди Филип, се намира извън границите на професионалните им компетентности, философите на Елада се обръщат към специалист, с други думи - към еврейския първосвещеник Анания.

Първосвещеникът Анания е напълно реален исторически персонаж и, нещо повече, той е принадлежи на цяла династия първосвещеници, знаменити с решителното си противопоставяне на миленаристите. Родоначалникът на тази династия, първият Анания (който в Евангелията фигурира като “Анна”), бил “сив кардинал” на Синедриона по време на екзекуцията на Исус Христос и по всяка вероятност негов зет е бил Каяфа, номиналният ръководител на Синедриона. Синът му, и той Анания, и той първосвещеник, е същият човек, който изпратил на екзекуция Яков Праведника, брата на Исус. Трудно е да кажем доколко добре авторът на “Деянията на Филип” е помнел ролята на рода Анания в преследването на миленаристите (изобщо с хронологията и историята тези “Деяния” не са много наред), но едва ли изборът на името е случаен.

И до този Анания, на когото, както е известно, само му дай да хвърли от височината на храма Праведника, идва от Атина питане: така и така, дойде човек на име Филип, лекува сакати, връща зрението на слепи, възкресява мъртви и проповядва някакъв цар на еоните Христос: какво да правим?

“Нима този лъжец се е добрал до Атина и прелъстява там философите?” - изумява се Анания. Заедно с петдесет войници той заминава за Атина, за да заведе Филип на съд пред цар Архелай [1]. “Ти си магьосник и влъхва - казва той - и аз те познавам, защото твоят Господ, измамникът, те нарече Син на гръмотевицата” (Деяния на Филип, 2:9) [2].

Анания се опитва да залови Филип, но веднага става ясно, че апостол Филип владее до съвършенство методите не само на целителната, но и на отбранителната магия: Анания ослепява.

Филип произнася заклинание и в град Атина от небето с бели одежди се спуска Христос. Лицето на Христос гори по-ярко от седем слънца. При появата на Христос атинските идоли - мерзките скулптури на нечестивите Праксител и Фидий, отвратителните истукани, изваяни от Поликлет и Лисип - падат и се разбиват на прах.

Демоните, обитаващи в статуите, се разбягват с писък, и един от тях, както често става с демоните, тези врагове на човечеството, убива попаднал на пътя му атинянин.

При вида на подобна несъмнена демонстрация на истинността на християнското учение за царя на еоните атиняните падат пред Филип на колене и викат: “Пощади ни, човече божи!” А петдесетте войници, доведени на площада, за да заловят Филип, се обръщат срещу своето началство и молят Филип за позволение на разкъсат Анания на парчета.

Но Исус е забранил на апостолите да отвръщат на злото със зло.

Затова Филип не само не позволява на новите вярващи да се разправят с мерзкия първосвещеник, но и отвръща с добро на злото - връща му зрението.

Това благодеяние обаче се оказва напразно. Вместо да благодари на своя спасител, неблагодарният Анания вика: “Ти си магьосник!” (Деяния на Филип, 2:18).

Филип, естествено, не може да остави този добър човек заблуден и да му позволи да погуби душата си.

Той произнася заклинанието: “Забартан, сабатабат, браманух!” Земята се разтваря и поглъща упорстващия първосвещеник до коленете.

И тук можем да забележим в нашия текст нещо любопитно. Отначало ни казват, че в резултат от заклинание, произнесено от Филип, в Атина се спуснал Христос. Именно от този Христос се разсипали на прах идолите и лицето на Христос сияело по-ярко от много слънца.

С други думи, нашият текст описва ни повече, ни по-малко второто пришествие. И бихме могли да очакваме, че след появата на Исус Христос цялата инициатива за действие ще поеме той, а на апостол Филип ще му остане само да лющи семки и да плюе.

Но не се случва нищо подобно. Христос слиза в Атина и явно, скръстил ръце на гърдите си, стои встрани, докато апостол Филип, като се грижи за душата на юдейския първосвещеник, го забива със заклинания в земята.

От това лесно можем да направим извода, че в оригиналния вариант Христос се спуска от небесата във Филип. Този Филип, изпълнен с Христос, чието лице сияе като много слънца, помолил първосвещеника да признае Христос. Но Анания в отговор на това само повтарял: “Исус е гоис!”

Тогава проповедникът на религията на любовта и мира Филип наредил на земята: “Погълни го до кръста” (Деяния на Филип, 2:19). Земята се разтворила и погълнала Анания до кръста. “Покай се и ще си спасиш душата” - умолява Филип. “Няма да бъда победен от магьосничество!” - отговаря първосвещеникът.

Като желае все пак да спаси непременно своя враг, Филип произнася ново заклинание и земята поглъща първосвещеника до шията. Дясната пета на Анания лижат езиците на ада, лявата е обхваната от леденящ студ и бесовете, събрали се под земята, го дърпат с радостен вой надолу, а в същата минута на площада се появява знатният атинянин, чийто син бил убит от демона, който избягал от статуята, която Исус съборил. Със себе си той носи трупа на сина си.

“Ако го съживя, ще повярваш ли?” - пита Филип Анания, като му дава последен шанс.

“Не, няма да повярвам! - крещи потъналият до шията Анания. - Ти ще го съживиш с магия”.

Този отговор прелива чашата на търпението на апостола на мира и доброто. “Кататема!” - крещи Филип. Което ще рече: върви в бездната! Бездната поглъща първосвещеника, Филип възкресява убития атинянин и при вида на тези несъмнени чудеса жителите на Атина приемат печата на кръщенето.

“И Филип остана две години в Атина и основа църква, и ръкоположи епископ и презвитер, и отиде да проповядва в Партия” (Деяния на Филип, 2:24).

БЕЛЕЖКИ

1. Архелай е свален от длъжност от Октавиан Август през 6 г.

2. В Новия завет “Синове на гръмотевицата” са наречени апостолите Йоан и Яков.

ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ

Както вече казахме, всяко популярно християнско съчинение се характеризира с изобилие от продължения. Приключенията на апостолите, като популярен сериал, продължават много сезони. Любимите сюжети се повтарят още и още. Приключенията на Филип са именно такъв, разтеглен в много сезони сериал.

В него апостол Филип посещава ту Атина, ту Ашдод, ту Картаген, ту Партия.

Филип учи за необходимостта да се раздадат богатствата и общината му е изключително вегетарианска. Той не яде месо и не пие вино (Деяния на Филип, 5:26). Той учи също така на умъртвяване на плътта и на абсолютно безбрачие. “Умъртвяването на плътта е подарък за душата” (Деяния на Филип, 3:17). “Не прави зло и се раздели с жена си” - така Филип сумира накратко своето учение (Деяния на Филип, 5:8).

Филип подпечатва (в смисъл на кръщава) хората и те “се възнасят нагоре към своята същност” (Деяния на Филип, 3:18). Ние сме “съграждани на висотите и роднини на светлината” - казва Филип (Деяния на Филип, 4:3). Като всеки светец, за когото е достъпно истинското знание за природата на човека и бога, Филип може да върши чудеса.

Когато Филип плава по море за Ашдод, усмирява със заклинание буря и изумените рибари виждат как риби от морските дълбини и чудовища се покланят на сияещия над вълните кръст. Разбира се, всичките тези добри хора стават веднага християни.

В Ашдод Филип изцелява Харитина, дъщеря на велможа. Тя облича мъжки дрехи и започва да следва апостола (Деяния на Филип, 3:6).

Филип покръства в своята вяра Ирей, главния олигарх на юдейския град Никатера. Ирей дава всичките си богатства на Филип и се отказва от секс с жена си. “Свали от себе си златотъканите одежди и облечи одеждите на безсмъртието” - обяснява ѝ Ирей (Деяния на Филип, 5:14).

Жената и дъщерята та Ирей приемат вярата на Филип. Те свалят от себе си гореспоменатите одежди и обличат никаби, които ги покриват изцяло, остават да се виждат само очите. “И одеянията им бяха пристойни, и никаква част от телата им не се виждаше, само очите” (Деяния на Филип, 5:23).

Това преображение на жените им позволява да видят истинската същност на Филип. Филип се преобразява в тяхно присъствие като Христос на хълма Тавор. Той сияе с ослепителна светлина и новопокръстените дори неи могат да го доближат (Деяния на Филип, 5:22).

Апостол Филип се знае с пророците и строи в Никатера синагога в името на Христос (Деяния на Филип, 7:2).

ГРАД ОФИОРИМА

Последният - и най-интересен - сезон от сериала за апостол Филип е свързан с пътуването му до град Офиорима, което ще рече Град на змиите.

Жителите на този страшен град носели на раменете си по една змия, която хапела всеки срещнат чуждоземец. Този странен избор на домашни любимци (непременно змия на рамото) напомня за Заххак - персийското въплъщение на Ариман. В епоса на Фирдоуси “Шахнаме” страшният владетел Заххак също има на раменете си по две змии, които се хранят с човешки мозък.

Входната врата на Офиорима се пазела от два огромни дракона. Те изяждали всеки, който се осмели да донесе в града посланието на мира и доброто. В пътните условия, дадени на Филип, влизало и унищожаването на драконите - аватари и деца на Сатаната.

Но не пречи да отбележим, че Офиорима е нещо повече от град. Той е целият материален свят. Този свят е затворен в едно страшно обиталище, чиито врати се пазят от дракони и жителите на което носят на раменете си ужасни змии, готови да ухапят всеки посланик на доброто и мира. Срещу тези змии Исус има важно средство: “Ако надигнат главите си, осенете ги със знака на Монадата” (Деяния на Филип, 8:7).

Тъй като град Офиорима не е лесен обект, за по-надеждно Исус не изпраща Филип сам. Той организира за случая цяла щурмова група от апостоли. Заедно с Филип той изпраща апостол Вартоломей, и - което е още по-важно - апостолката Мариамна.

Ортодоксалното християнство не признава жени апостоли.

Не било така в общината, чийто представител е Филип. В този текст Мириамна се появява като негов женски двойник, като Слава Божия, като земно въплъщение на гностичната София (Мъдрост - бел. П.- Н.). Тя кръщава жени, докато той кръщава мъже. Тя носи мъжки дрехи.

Нещо повече, напътствайки Мириамна за трудния поход, Исус я поставя по-високо от Филип. Той казва, че Филип е гневлив и че Мириамна трябва да му служи за юзда.

“Женският начин на мислене влезе във Филип, но мъжкият и мъжественият начин на мислене влезе в тебе” - казва Исус (Деяния на Филип, 8:3).

Тази висока роля на жената е типична за гностиците. За тях жената е изключително амбивалентно същество. Тя е и греховно вместилище, което изкушава плътта, и символ на върховна благодат, отблясък и земно въплъщение на София. При гностиците всички висши еони имат свои женски половини, които се намират с тях в сизигия, иначе казано - в платоничен брачен съюз. Ялдаваот (Сатаната) няма такава женска противофаза и именно затова е дефектен и ограничен.

Този висок статут на жената е отразен в гностичните Евангелия. Всички ортодоксални Евангелия са написани от мъже. Гностиците имат “Евангелие от Мария Магдалина”, което започва с това, че апостол Петър моли Мария Магдалина да разкаже на братята за Спасителя това, което знае само тя:

“Сестро, ние знаем, че Спасителят те обичаше повече от останалите жени. Кажи ни думите на Спасителя, които помниш, които знаеш, а ние не знаем и не сме ги чували” [1].

Същата най-висока представа за Мария Магдалина пази и “Евангелието от Филип”. Нещо повече, то твърди, че Мария Магдалина и Христос са били двойка.

“Двойката на Христос е Мария Магдалина. [Господ] обичаше Мариам повече от [всички останали] ученици [и той] често я целуваше [в устата] [2].

Както не е трудно да забележим, Мариамна, която след смъртта си Христос дава за спътница на Филип и която нарича негова сестра, е същата Мариамна/Мариам/Мария, която Исус обичал повече от другите ученици и често целувал в устата. Като имаме предвид двусмислието и объркаността на гностичните брачни метафори (които всъщност дават повод на ортодоксите за злонамерени преинтерпретации), Филип в тази версия е или шурей на Исусу или, ако заподозрем най-лошото, нов съпруг на Мириамна, овдовяла след смъртта на Исус.

По пътя за Града на змиите с апостолите се случило необикновено произшествие: срещнали говорещ леопард.

Този леопард отвлякъл току-що едно яре от някакво стадо. Той искал да го изяде, но ярето заговорило с човешки глас и упрекнало леопарда, че скоро оттук ще минат апостолите на Христос, а той продължава да яде кърваво месо.

Поразеният леопард пуснал ярето и побързал да посрещне апостолите. “Къде е ярето?” - попитал сурово Филип. “Там, под дървото”. Филип изцелил ярето и то, заедно с леопарда, станало негов спътник. Оттам нататък двете животни се хранели с това, с което се хранел и Филип: вода и хляб.

Пред нас е типична гностична метафора за преодоляването на животинската природа от човека. Филип просветил ярето, което било животно, и го направил човек. Едновременно с това метафората ни напомня за пророчеството на Исая, според когото след пришествието на Месията “рисът ще си почива с ярето” (Исая, 11:6).

Следващото приключение по време на това теологично пътешествие се оказва по-малко разбираемо: апостолите срещат Сина на Сатаната. Започва земетресение, свири вятър и от една купчина камъни, струпани един върху друг, излиза дракон, съпроводен от четиридесет и девет гигантски змии, които погубвали на това място пътниците.

Като предвидим трагичното превъзходство на силите, положението на апостолите изглеждало безнадеждно, но те имали оръжие за масово поразяване - молитвата. Филип произнесъл името на Христос и големият дракон се оказал не само безсилен да им причини някаква вреда, но им разказва и своята биография.

Той и неговите спътнички били същите петдесет змии, които жезълът на Мойсей погълнал. Той изкусил Ева, насърчил Каин да убие Авел и развратил ангелите с красотата на човешките дъщери, от който съюз се появили Стражите (Деяния на Филип, 11:3).

Същият този Син на Сатаната, ако читателите помнят, се срещнал с апостол Тома: и апостолът го раздраконил на малки парчета. Така че с право бихме могли да очакваме, че Филип също ще убие Сина на Сатаната.

Но в нашия текст нещата приемат удивителен обрат. Синът на Сатаната го моли за пощада, мотивирайки се с това, че той, заедно с неговите колежки, освен всичко друго е служил на Соломон и е построил по негова заповед Храма в Ерусалим. Той е готов да служи на Филип, както е служил и на Соломон.

Синът на Сатаната предлага на Филип да построи за шест дена Христова църква (понякога “църквата” в гръцкия текст се нарича “синагога”, а понякога “еклесия”) и Филип се съгласява невъзмутимо с този странен експеримент.

БЕЛЕЖКИ

1. The Gospel of Mary, 5, 5–6 // The Nag Hammadi Scriptures: The Revised and Updated Translation of Sacred Gnostic Texts, 2009.

2. The Gospel of Philip, 63, 60 // The Nag Hammadi Scriptures.

ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ

Историята за цар Соломон, който построил Храма с помощта на покорни нему духове, обикновено се асоциира с исляма: тя е разказана в Корана (34, 13) и именно в арабските приказки е станала изумително популярна.

Тази история на пръв поглед няма никакви древни корени. Наистина, Библията описва подробно строителството на храма от Соломон, но никъде не споменава за помагащи му духове.

Подробен разказ за това как цар Соломон (или като е правилно по оригинала: Шломо) строил храма, се съдържа в трета книга “Царе”, която заедно с другите три книги “Царе”, книгата “Исус Навин” и книгата “Съдии” съставя така наречената “Девтерономична история”.

Тези книги се наричат така, защото всичките, шест на брой, съдържащи се в “историята”, са написани от един и същи човек, или - в краен случай - от група съмишленици. Ричард Елиът Фридман даже смята, че знаем името на този човек и че той не не е никой друг освен пророк Йеремия [1].

Въпреки че по-късно Фридман сменя няколко пъти гледната си точка и започва да говори за Йеремия като за вдъхновител на текста, първоначалната му хипотеза е според мене най-привлекателна по причина на това, че свързани литературно-исторически текстове, притежаващи колосална степен на лексикална и теологична кохерентност, рядко се пишат от безлични колективи. Книгите, като историята, се творят от личности, а не от масите.

Така или иначе, можем да бъдем уверени, че Девтерономист е живял през VII–VI в. пр. н. е. и е бил един от най-радикалните монотеисти, чиито текстове са влезли в Библията. Нещо повече, той е бил един от създателите и идеолозите на юдейския монотеизъм.

И ето - този ранен автор, живял триста години след своя герой, не споменава за никакви духове по време на цар Шломо. Вместо това Девтерономист изброява съседни, напълно светски владетели, които поднасяли дарове на Соломон, защото просто били възхитени от неговата мъдрост.

Така той ни съобщава, че Хирам, царят на Тир, му изпратил сто и двадесет таланта злато и кедров и кипарисов дървен материал (3 Царе, 9:11-14). Савската царица, възхитена от мъдростта на Соломон, му подарила “ сто и двадесет таланта злато и аромати в много голямо количество и скъпоценни камъни” (3 Царе, 10:10). И всички царе на земята донасяли “всеки дара си: вещи от сребро и вещи от злато, и облекла, и оръжия, и аромати, коне и мулета. Така ставаше година след година” (3 Царе, 10:25).

Освен този златен дъжд, изсипал се върху Соломон благодарение на мъдростта му, царят, ако се вярва на Девтерономист, бил изключително успешен в икономическите си предприятия.

Заедно с цар Хирам той построил кораб в Есион-Гавер на Червено море и този кораб му докарал от Офир 420 таланта злато (3 Царе, 9:26-28). Един път на три години пристигал тарсийски кораб, “натоварени със злато и сребро, слонова кост и маймуни, и пауни” (3 Царе, 10:22). А цялото злато, което идвало годишно при цар Соломон, било шестстотин шестдесет и шест таланта, а среброто “се считало за нищо в дните на Соломон” (3 Царе, 10:21).

Така каноничният текст на Библията рисува един изключително реалистичен портрет на успешен цар, който трупа огромни богатства без никакви свръхестествени способности.

Но апокрифните юдейски източници представят съвсем различна картина. Така например текстът под заглавие “Завещанието на Соломон” разказва радикално различна версия за произхода на богатството на Соломон. В него няма никакви царе, царици и търговски кораби от Есион-Гавер. Според “Завещанието на Соломон” фантастичното богатство на царя имало фантастичен произход.

Цар Соломон - ни повече, ни по-малко - получил от архангел Михаил пръстен, който му давал сила над подземните и небесните духове. Тези духове му построили Храма. А за да властва над тях, на Соломон му трябвало печат.

“Завещанието на Соломон” се е оформило в днешния си вид доста късно: през II–III в. Но много негови части, и особено 18 глава, се определят като по-ранни: Тод Клуц ги отнася към I–II пр. н. е. [1].

Тази 18-та глава е нещо като древен магически учебник - определител на болести.

За да излекува една болест, съвременният лекар трябва да знае: а) как е нейното име, б) как се казва лекарството, което помага срещу нея.

Приблизително по същото схема работи процесът на лекуване и в 18-та глава на “Завещанието на Соломон”, само с тази разлика, че там целителят трябва да знае: а) името на стихийния дух, предизвикал болестта, и б) името на ангела, който помага срещу този дух.

Стихийните зли духове са общо тридесет и шест. В 18-та глава Соломон разпитва всеки от тях, за да разбере кой за коя болест отговоря. “Апокрифонът на Йоан”, както помним, съдържа точно такъв списък на частите на тялото и на духовете. Подобен списък има и в кумранската “Книга на Стражите”.

Като цяло в Кумранп са намерени няколко текста за заклинание на демони (11Q11 и 4Q560), в които заклинателите използват същата процедура като Соломон и апостол Филип. Те карат стихийният дух да назове името си и след това го подчиняват с помощта на името на дадения ангел [2]. По същата процедура, ако читателите помнят, действат в “Деянията на апостолите” седемте скитащи се между градовете “синове на първосвещеника Скева”, с тази разлика само, че опитът им да прогонят един зъл дух в името на Исус завършил с оглушителен неуспех.

В гръцкия текст на “Завещанието на Соломон” тези духове наричат себе си “стохеи” и “космократори”. Точно така нарича стихийните духове авторът на писмото до Колосяните (Колосяни, 2:8) и до Ефесяните (Ефесяни, 6:12). Нещо повече, авторът на тези писма предупреждава своето паство, да не се прелъстява от тези, които им обещават власт над стихийните духове, а вместо това да вярва в Христос, в когото обитават цялата Плерома, Началствата и Властите (Колосяни, 2:9–10) [3].

Това явно е камък в градината на тези, които като апостол Филип обещавали на своите последователи именно власт над стихийните духове.

За Соломоновата власт над стихийните духове ни съобщава през I в. Псевдо-Филон [4]. Същата история разказва и Йосиф Флавий: Господ дал на Соломон власт над злите духове и той, Йосиф, видял веднъж с очите си как някакъв юдейски заклинател Елеазар, използвайки заклинания, останали от времето на Соломон, изгонил бяс от един болен човек пред очите на високопоставена римска аудитория, включваща не кой да е друг, а император Веспасиан и синовете му. “Соломон е оставил след себе си заклинания за лечение от всякакви болести и вълшебни формули, с чиято помощ могат да се връзват демони” - съобщава Йосиф [5].

И така, имаме две версии за произхода на активите на цар Соломон.

Според монотеистичния текст, написан не по-късно от VI в. пр. н. е., богатствата на Соломон са му подарени от съседни царе, възхищаващи се на неговата мъдрост. Според редица юдейски апокрифи, написани не по-рано от II в. пр. н. е., иначе казано - минимум четири столетия по-късно, тези богатства са донесени на Соломон от покорни нему духове.

Изглежда логично да се предположи, че втората версия се е появила много преди първата. Соломон бил богат, несметно богат; той имал кораби, слонова кост, пауни и злато, и среброто, докато бил жив, не се смятало за нищо. Това несметно богатство е отразил реалистично в своя монотеистичен текст Девтерономист, но след това народната фантазия, която не се задоволила със сухи икономически обяснения като монопола на търговията в Червено море, измислила духове, пръстен, печат, etc.

Проблемът обаче се състои в това, че археологията не потвърждава историята за невероятното богатство на цар Соломон. Описаното в “Трета книга Царе” строителство на Хацор, Гезер и Мегидо е в действителност осъществено от друг цар и доста по-късно [6]. Разкопките край Храмовия хълм в Ерусалим не показват никакви следи от знаменития Соломонов храм или неговия дворцов комплекс [7]. Царството на Соломон в действителност било бедно, а Ерусалим даже по негово време си оставал едно голямо планинско село [8].

Затова пък Соломон, също като много други реални владетели на Древния Изток - например Гилгамеш, владетелят на Урук, или Атрахасис, владетелят на Шурупак, - израстнал в народната памет до съвършено грандиозни размери.

Иначе казано, нещата биха могли да бъдат точно противоположни.

Народната фантазия (или даже може би правителствената пропаганда) е смятала от много ранно време цар Шломо бен Давид за Син на Бога и Властелин на духовете. Тя приписвала на тези духове строителството на храма и необикновеното богатство на царя.

Но авторът на Девтерономичната история, идеолог и създател на юдейския монотеизъм, бил категорично против тази легенда. Тя не му била по сърце, както не му било по сърце почитането на Небесното войнство и Ашера.

Той успял да напише история за цар Соломон, без да спомене нито едно чудо. За Девтерономист чудесата била анатема, или, преведено на иврит - херем. А историята за цар, макар и от рода на Давид, който можел да заповядва на духове, е троен херем.

Историята за Соломон, който властвал над духовете, може съвсем реално да е една от древните легенди, които са се запазили в народната еврейска среда и са възкръснали отново във вярванията на юдейските миленариски на границата между столетията.

В крайна сметка едва ли можем да смятаме, че версията на Девтерономист е по-реалистична, само защото не споменава за власт над духовете. Логиката на мита, който твърди, че духовете служели на Соломон, защото бил изпълнен с мъдрост (хокма), поне е разбираема. А защо заради мъдростта на Соломон трябва да му служат земните царе и царици? Историята за могъщи царе от всички краища на земята, които ни в клин, ни в ръкав даряват на дребния цар на извънщатното Юдейско царство неизброими богатства, е не по-малко фантастична от историята за духовете.

Девтерономист описва много подробно икономическата активност на Соломон и корабите от Есион-Гавер - но работата е там, че това описание е прекалено подозрително в подробностите си. Библията, както между другото и останалите антични текстове, не се интересува изобщо от макроикономика. В цялата останала Библия не се срещат подробни разкази за някакви икономически предприятия. Текстът на Девтерономист прилича подозрително на рационализация. Много вероятно е авторът да е знаел за конкуриращата форма на яхвизма - форма, в която цар Соломон, Син на Бога, седи на Господния престол като аватар на Господа, може, благодарение на своята хокме, да заповядвал на духовете и е несметно богат.

Той се е опитал да даде на тази народна легенда рационално икономическо тълкуване. Да, на Соломон му носели злато. Но това били царици и царе, а не някакви духове. Този, който казва, че са били духове, не е никакъв монотеист, а е отвратителен езичник, който смята, че боговете на света са много и че хората могат да видят бога и да бъдат богове.

БЕЛЕЖКИ

1. Todd E. Klutz. Rewriting the Testament of Solomon, Tradition, Conflict and Identity in a late Antique Pseudepigraphon. LSTS. London, 53, T&T Clark, 2005. P. 35.

2. Clinton E. Arnold. Sceva, Solomon and Shamanism: The Jewish Roots at the Problem of Colossae. The Journal of the Evangelical Theological Society, 55/1, 2012. 7–26.

3. В Новия Завет двете писма се приписват на апостол Павел. Критично настроената библеистика се съмнява в авторството на Павел. По-вероятно е двете писма да са написани от негови последователи и ученици.

4. Pseudo-Philo. Biblical Antiquities, LX.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 8, 2, 5.

6. Israel Finkelstein. The Bible Unearthed, New York, 2002. P. 142.

7. Israel Finkelstein. The Bible Unearthed, New York, 2002. P. 126.

8. Israel Finkelstein. The Bible Unearthed, New York, 2002. P. 150.

ОФИОРИМА

Да се върнем впрочем към апостол Филип и неговите спътници, които след успешната сделка с дявола, се озовават в Офиорима/Иераполис, същият град, чиито градски врати се пазят от дракони. Филип устремява погледа си към драконите, те виждат светлината на Монадата в очите му, клюмват главите си и умират (Деяния на Филип, 13:3).

Апостолите се заемат с обичайното си дело: лекуват болни и възкресяват покойници. За да върне зрението на някой си Стахис, който някога в слепотата си преследвал християните, Филип слага пръст в устата на Мариамна и намазва с него очите на Стахис (Деяния на Филип, 14:7).

Магическият характер на това действие ще ни стане разбираем, ако си спомним, че Спасителят обичал Мариамна повече от другите жени и често я целувал в устата. Като слага пръста си в устата на Мариамна, Филип по магически начин се докосва до слюнката на Спасителя.

Апостол Филип раздава на градските бедняци зърно, вино и зехтин от три големи амфори, които по мистичен начин никога не се изчерпват. Филип кръщава мъжете, Мариамна - жените и най-голям фурор сред жителите на града предизвикват проповядващото яре и проповядващият леопард.

Както може да се види от “Деянията на Филип”, Филип рядко проповядва само на бедняци. Точно обратното: в Ашдод той кръщава дъщерята на един велможа, а в Никатера кръщава най-богатия жител на града.

Затова не е удивително, че и в змийския град Филип насочва вниманието си към семейството на неговия управител, който има красноречивото име Тиран.

Този управител, разбира се, не признава Христос. Но той има съпруга, която е не каква да е, а е близначка на Мариамна (Деяния на Филип, 15:9). Двете са еврейки и двете говорят на един език. Съпругата на управителя е чужденка в град Офиорима, а главната особеност на този град, както помним, се състои в това, че на раменете на неговите жители, като на раменете на персийския Захак, имало змии, които хапели чужденците и така им отнемали паметта.

В резултат от страшните ухапвания съпругата на управителя забравила своя баща и пътя, който води към дома майка ѝ, точно както станало с героя в “Химна на бисера” от “Деянията на Тома”.

Мариамна показва на заблудената душа, забравила своя произход в света на вещите, пътя към истинския неин дом, и съпругата на управителя получава прозрение. “Слънцето на справедливостта, Христос, слезе върху тебе, за да те просвети” - казва Мариамна (Деяния на Филип, 15:9).

Както помним, видът на християнството, което проповядвал Филип, изисквал пълно въздържане от секс и предоставяне на имуществото в полза на общината. Затова не е трудно да се досетим, че страшният управител Тиран със змиите на раменете е бил доста недоволен от това, че жена му го лишила от сексуални утехи.

Тиран нахлува грубо в спалнята на съпругата си в момента, когато тя се молела, с намерение да ѝ посегне сексуално. Обаче, щом протегнал ръка към нея, го ослепил лъч светлина.

Този неуспех не обезкуражава насилника. Напротив, той му посочва корените на всичките негови проблеми. “Хванете тези измамници и гоиси”! - командва Тиран със змиите на раменете (Деяния на Филип, 15:14).

Хвърлят Филип в затвора с всичките му спътници, включително ярето и леопарда. Пробиват му глезените и го окачат на дърво с главата надолу, до стените на храма, но той не чувства болка. Тиран иска също така да бъде задържана Мариамна, “затото пътува заедно с гоисите и несъмнено развратничи с тях” (Деяния на Филип, 15:19).

Войниците хващат Мариамна и събличат мъжките ѝ дрехи, разчитайки несъмнено да се позабавляват добре с ния. Но опитът им излязъл през носа. Лишената от одежди Мариамна придобива истинския си вид. Тя се Преобразява: обгръща я огнен облак, а войниците се разбягват с писъци.

Макар че апостол Филип, окачен надолу с главата за глезените, не чувства болка, оскърблението, нанесена на Мариамна, го засяга силно. “Да призовем ли огън от небето, братко Вартоломей, и да ги изтребим?” - пита Филип своя спътник.

Апостол Вартоломей е категорично против. Той напомня на Филип, че Господ е забранил да се отвръща на злото със зло. Опитва се да удържи Филип и Мариамна.

Нещо повече, на мястото на екзекуцията се появява още едно действащо лице - апостол Йоан. Той иска от Филип да се въздържи от непоправими постъпки.

Но гневливият Филип е вече заслепен от причинените му неприятности. Той произнася проклятие и се обръща към Бащата на Исус, към Яхве Цеваот, към Господа на Войските, пред когото треперят Началата и Властите и пред когото се прекланят даже огненосните херувими.

“Заповядай на Хадес да раззине своята паст и на великата бездна за погълне тези безбожни хора, които са решили да не допуснат Словото на Истината в този град” - казва Филип.

Бездната изпълнява веднага желанието му. Управителят на града със змиите на раменете, храмът, в който се покланял на Змията, всичките му жреци и седем хиляди души се провалили направо в ада. Незасегнати, както и в “Откровението на Йоан Богослов”, остават само тези, които са били подпечатани с печата на Христос, иначе казано - които са били кръстени от апостолите Филип и Мариамна.

Небесата се разтварят и в града оттам се спуска Спасителят. Който е бесен - ако тази дума е уместна за Христос. Той укорява строго на апостола за погубените души. Филип, както виси с главата надолу от дървото, настоява на своето:

“Ти знаеш, Господи, че дойдох в този град с твоето име на уста. И тъй като тези хора не приеха твоята Светлина, аз ги проклех и ги провалих живи в Хадес!” (Деяния на Филип, 15:30).

Но Спасителят остава непреклонен. Той налага на Филип сурово наказание: за това, че е презрял заповедите на Христос и е отправил в бездната цял град, отвръщайки на злото със зло, четиридесет дена след смъртта си Филип няма да бъде пуснат в Рая. След четиридесет дена той, разбира се, ще седне на обещания златен трон, но четиридесет дена ще трябва да седи отвън.

Спасителят чертае във въздуха знак на пламтящ кръст. Кръстът се превръща в стълба. Спасителят вика в бездната, предлагайки на всеки желаещ да излезе обратно по стълбата, която е кръст. Всички освен управителя със змиите на раменете бързат радостно да се възползват от предложението.

Както лесно можем да се досетим, хората, които излизат от бездната по светещия кръст, веднага стават до един вярващи. Те искат да свалят от дървото окачения за глезените Филип. Но той им забранява за правят това. Той иска да се раздели по-скоро с тленната си плът, за да се облече в многоцветните одежди на ангел1 и - подобно на апостол Тома, не може да подмине предоставилия му се случай. Дори фактът, че ще чака четиридесет дена отвън, не го спира.

“Не се докосвайте до мене, деца мои!” - моли разпънатият нагоре с краката Филип и цитира думите на Господ: “Докато не поправиш това, което е долу, с това, което е горе, а това, което е вляво, с това, което е вдясно, няма да влезеш в моето царство” (Деяния на Филип, 15:34). “Претвори тялото ми в Ангелска Слава” - моли Филип (Деяния на Филип, 15:38).

Желанието му се сбъдва. Филип умира. “Апостол Филип е увенчан с венеца на безсмъртието” - гърми Глас от Небето (Деяния на Филип, 15:40). А след четиридесет дена Христос в облика на Филип се явява на Вартоломей и Мариамна.

Както вече казахме, в по-късната християнска традиция Градът на змиите, в който бил екзекутиран Филип, се асоциира определено с Иераполис. В Иераполис показвали гроба на Филип, към Филип свеждали своята вяра появилите се във Фригия монтанисти, в Иераполис наистина почитали Кибела със змиите и прочее.

Но е лесно да видим, че градът на змиите Офиорима не е просто Иераполис и не е просто метафора на материалния свят.

Това е загадка.

Що за град е този, в който нещастните въодушевени жители се покланяли на Сатаната?

Град, в средата на който се издигал Храм на Сатаната.

Град, който заради преследването на Христос (защото Филип е новото въплъщение на Христос) се провалил под земята? Що за град е този, в който са се събрали толкова много апостоли, при което тези апостоли спорели помежду си като болшевиките и меншевиките в навечерието на Октомврийския преврат: да накажат ли жителите на града, или да не ги накажат?

Що за град е този, след гибелта на който се спасили само тези, които са белязани с печат, а на останалите, провалили се в геената за това, че отхвърлили Христос, била предоставена възможността да излязат оттам по блестяща стълба?

Този град е, разбира се, Ерусалим. В Храма, където се покланяли на змията, разпознаваме лесно Храма, построен от Ирод [1]. В геената - римския плен. А в спора на апостол Филип и апостол Йоан - реалния исторически спор между различните зилоти: да колят ли своите съотечественици, които упорстват в служенето си на Велиал, или да не ги колят?

БЕЛЕЖКИ

1. Същата метафора се среща в друг ранен юдеохристиянски апокриф: “Апокалипсис на Авраам”.

В КРАЙНА СМЕТКА

”Деянията на Филип”, както лесно може да се види, са написани от представител на община, която е далече от ортодоксията. В тази община има не само девственици, но и евнуси. Не само дякони, но и дякониси. Авторът на “Деянията на Филип” не обича ортодоксите и с удоволствие описва как в ада тези гнусни клеветници се пържат в големи тигани.

Ритуалите в тази община също са далече от ортодоксията. Общината употребява само вода и хляб, също като общината на Юда Тома, и пее вариант на химна, под който танцували по време на Тайната вечеря според “Деянията на Йоан”. Обаче общината на Филип се различава от общината, написала “Деянията на Йоан”: едната не признава евнусите, а другата ги възвеличава. Не е трудно да видим в това възвеличаване на ролята на евнусите, посветили се на Бога, отблясък от местна фригийска езическа традиция. В Иераполис почитали богинята Кибела и жреците ѝ, подобно на нейния възлюбен Атис, си режели половите органи.

В тази община ролята на жената е висока: в нея апостол Мариамна е женски двойник на Филип и за да излекува един човек, Филип слага пръста си в устата на Мариамна, която Христос е целувал. Тази висока роля на жените също е напълно естествена за град, в който почитали Великата майка.

Феминистките обаче не трябва да се радват прибързано: представата за високата роля на жената в тази община се съчетава с ужасяващ, параноичен, доведен до абсурд аскетизъм. В условията на този аскетизъм мъжете, за да се избавят от съблазън, си режели половите органи, а жените ходели с всеобхватни черни никаби, като оставяли само прорез за очите (Деяния на Филип, 5:23).

Разделението “Мариамна кръщаваше жените, а Филип - мъжете” е свързано не само с високата рола на жената, но и с абсолютна полова сегрегация. Дяконисите и жените апостоли сред жените в тази община съществуват по същата причина, по която в ислямските страни съществуват университети само за жени.

Като цяло приликата на този текст, написан не по-късно от IV в., с някои предписания на исляма е поразителна. Всеобхващащият тялото женски никаб, за да се избегнат съблазните, е само един пример. Друг пример е абсолютната забрана на виното. Трети пример е легендата за джиновете, които построили храм на Соломон, малко популярна на Запад, широко известна обаче в исляма.

Но най-важна за нас е, разбира се, строгата гностична идеология на текста. Тя не е просто прилепена към сюжета: тя е неговата основа. Също както всички действия на героите в текстовете на социалистическия реализъм отразявали строго господстващата идеология, точно така действията на Филип отразяват строго основните правила на гностицизма и им съответстват точно.

Целият околен свят е машинация на Сатаната. Жителите на този свят носят змии на раменете си и при входа за Града/света дракони изяждат чужденците. Тези дракони са същите деца на Велиал, които според “Възнесението на Исая” живеят над земята и не могат да познаят Спасителя, спускащ се от седмото небе. Както Спасителят идва на земята, подминавайки успешно козните на Сатаната, така и Филип със своите спътници влиза в Града.

Филип е двойник на Христос, също като Тома. След смъртта си Христос се явява като Филип на Вартоломей и Мариамна. Филип получава божествено знание и става единосъщен с Христос. В Атина по време на двубоя му с Анания в него влиза Христос. Той се Преобразява и блести с ослепителна светлина така, че вярващите даже не могат да се доближат до него (Деяния на Филип, 5:22). Той предава това умение за преобразяване на своите ученици. Той побеждава самия Сатана. Той е неуязвим и непобедим. Ангелите му показали устройството на мирозданието като на Енох: “Ти видя, Филипе, цялото устройство на творението отгоре и отдолу: светлината и тъмнината, водата и огъня, доброто и злото” (Деяния на Филип, 8:10) - казва му Христос.

Христос в “Деянията на Филип” никога не е умирал и не е възкръсвал. Той не е дошъл на света, за да изкупи първородния грях. Той е дошъл, за да донесе знание на хората и да ги научи как да бъдат единосъщни с Христос. Това знание се състои в осъзнаването за собствената божествена същност на човека. Ние сме “съотечественици на висотите и родственици на светлината” - казва Филип (Деяния на Филип, 4:3). Той подпечатва хората и те “се възнасят към своята същност” (Деяния на Филип, 3:18).

Филип сравнява човека с орел, в чийто образ му се явил Христос, защото орелът, когато “ражда своите пиленца, ги отнася нависоко и те на своя език викат на баща си: “Татко, къде ни отнасяш?” А той им казва: “Деца, вашата същност е на небесата и вие нямате нищо общо с това, което е долу. Не се страхувайте да летите нагоре, защото при вас този, който ви носи. Не гледайте това, което е долу, защото том ви дебне в засада Врагът” (Деяния на Филип, 3:16).

Но - за разлика от “Апокрифона на Йоан” - този Враг съвсем не е тъждествен на еврейския Яхве. Напротив, именно Яхве е Всевишният. Апостол Филип постоянно повтаря, че е евреин. Той признава пророците. Даже църквата, построена от Филип, понякога се нарича “синагога” (Деяния на Филип, 7:2).

А съпругата на управителя на Офиорима, нещастната чужденка, постоянно хапана от змии, се оказва еврейка и даже близначка на Мариамна. Вероятно под образа на изтерзаната жена, подложена на бесовските змийски зъби, се подразбира целият гонен по света еврейски народ.

АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ

През март 1892 година във Ватикана се състояла тържествена церемония: турският султан Абдул Хамид II предал на папата част от надгробната стела на Аверкий, епископ на фригийския Иераполис. Другата част от стелата, намерена от усърдния изследовател на цялата римска Мала Азия сър Уилям Мичел Рамзи, вече се намирала във Ватикана.

В надгробния надпис епископ Аверкий се отчитал пред единоверци и потомци за своите успехи. Той съобщава, че е посетил Рим и е видял там Царя и Царицата (Базилисата) в златни одежди и златни сандали, а също така хора, върху които имало блестящи печати.

Освен това Аверкий твърдял, че в компанията на Павел (иначе казано - на неговите книги) пресякъл цялата Сирия, преминал Ефрат и стигнал даже до Нисибис. Навсякъде по пътя си срещал братя. И навсякъде го водела вярата му. Тя му давала причастие във вид на вино и хляб и го хранела с риба, уловена от девственица.

Епитафията на Аверкий, съчинена още приживе в нелош гръцки хекзаметър, може да се преведе приблизително така:

“...Името ми е Аверкий, мой водач е светият пастир,

който пасе стадото си по планини и равнини,

очите му виждат всичко, всичко съзерцават те,

той ме научи на Словото и Достоверните Писания.

Той ме изпрати в Рим да видя там Базилевса

и Базилисата в златни одежди и със златни сандали,

видях и хора с печати, блестящи със светлината си,

видях цялата Сирия, и градове, и Нисибис,

и пресякох Ефрат, и с мене винаги беше моят спътник,

Павел с мене в колесницата, и вярата ме пазеше,

и от кладенеца слагаше чиста риба пред мене,

а рибата беше уловена от света девственица.

Вярата хранеше мене и моите спътници с риба,

Заедно с прекрасно вино, смесено винаги с хляб”. [1]

Надгробният надпис на Аверкий е достигнал до нас в три варианта. Парчета от оригинала са били намерени, както вече казахме, от сър Уилям Рамзи в развалините на публичните бани в град Иераполис, намиращ се в Мала Фригия, която към IV в. влизала в състава на Фригия Салутарис.

Освен това сър Рамзи пак там, недалече от Иераполис, в основата на местна джамия намерил стела на християнина Александър, починал през 216 г. Надписът на стелата е съкратен вариант на надписа на Аверкий, който явно направил на Александър силно впечатление. От това може да се направи изводът, че Аверкий е починал преди Александър, но не знаем точно колко преди.

И накрая, в пълния си вид текстът на стелата е достигнал до нас в състава на биографията на Аверкий от Иераполис, написана не по-рано от IV в. въз основа на по-древни източници и още един път полиран до пълна ортодоксалност от нашия стар добър познат Симеон Метафраст - същият, който преписал “Деянията на Филип”.

С тайна цел да объркаме окончателно читателя трябва да му напомним, че названието “Иераполис” на гръцки означава просто “Свещен град” и затова Иераполиси в империята имало толкова, колкото и Александрии, иначе казано - под път и над път. Само във Фригия имало два Иераполиса. “Животът на Аверкий” е написан в Иераполис на Меандра, където живеел и работел апостол Филип, а надгробните надписи на Аверкий и Александър били наемрени в друг, но също фригийски Иераполис на двеста километра от първия. Както в Средновековието най-различни градове се снабдявали в черепи на един и същи светия, така и двата фригийски Иераполиса не могли да се откажат от съблазънта да придобият всеки по един Аверкий.

Твърдението на Аверкий, че е посетил Рим и е видял Базилисата със Златни сандали, станало предмет на многобройни интерпретации.

Първата от тях е вероятно още от IV в., когато авторът на вече споменатият “Живот на Аверкий” съчинил на основата на това твърдение цял приключенски роман за това как дяволът, изгонен от епископ Аверкий от местен жител, отишъл в Рим и се вселил там не в кого да е, а в Луцила, дъщерята на император Марк Аврелий. На нещастния император и на неговата съпруга им се наложило да извикат специално при себе си Аверкий от Иераполис, за да излекува дъщеря им, а на дявола, изгонен този път от императорската дъщеря, Аверкий, съвсем като Филип и цар Соломон, поръчал да извърши полезна работа: да вземе езическия олтар от римския хиподрум и да го отнесе в Иераполис, където Аверкий направил от него свой надгробен паметник. Изглежда легендата за светци, които със своите заклинания могат да накара дявола да носи всеобща полза, е била доста разпространена във Фригия.

Така ортодоксалният автор от IV в. разрешил щастливо въпроса за “Базилисата със Златните сандали”, видяна от Аверкий в Рим. Тя не била коя да е, а императрица Фаустина. Християнският епископ бил много близък със съпругата на Марк Аврелий, защото излекувал дъщеря ѝ.

През XVII в. знаменитият янсенист Луи-Себастиан льо Нен дьо Тилемон заради същата тази “Базилиса” провъзгласил и надписа, и “Животът на Аверкий” за груб фалшификат [2]. Тилемон бил шокиран от факта, че християнският епископ е представен в надписа като зяпач. И наистина, като дошъл в Рим, той не намерил нищо по-добро от това да съзерцава модните дрешки на императрицата и печатите на римските сенатори!

Когато Рамзи разкопал надгробния камък на Аверкий и се оказало, че надписът е не само оригинален, но е и един от най-първите известни нам християнски надписи, махалото се люшнало в другата посока. Папата поставил с почит надгробния камък в музея, а надписът получил от Ди Роси гордото название “царица на християнските епитафии”.

Католическите библеисти веднага изтълкували “Базилисата със Златните сандали” като римската църква, чието непосредствено първенство епископ Аверкий признавал. “Всяка Църква е Царица за християнина и всяка Царица е облечена в Злато за източния човек” - заявил Дюшесне [3].

В отговор протестантите представили алтернативна теория: фригиецът Аверкий изобщо не е бил християнин, а е бил привърженик на мистичен култ и е почитал Великата майка Кибела. Именно нея, заедно с Атис, той е видял в Рим.

Най-близо до истината стигнал Адолф фон Харнак, който предположил, че Аверкий, макар и да бил християнин, бил за съжаление еретик, а именно - привърженик на езическите гностични секти, в които почитанието на Христос било смесено с езически мистерии [4].

Както вече казахме, биографията на Аверкий, като “Учението на Адай”, била написана не по-рано от IV в. и полирана до ортодоксален блясък от Симеон Метафраст през Х в. Въпреки това в нея са се запазили някои черти от предходните редакции, което виждаме и в “Учението на Адай”.

Ние няма да изброяваме всичките тези детайли, а ще отбележим един, главния. В “Живота” Аверкий не само посещава Нисибис и градовете отвъд Ефрат. Той изпълнява там важна мисия, а именно - бори се със страшната ерес на маркионитите. В тази нелека борба той има съюзници - цяла делегация християни, които се появяват там още преди него. Начело на тази делегация стои “знатен и блестящ мъж, притежаващ много богатства”. Мъжът се казва Барксесан . В този богат и знатен Барксесан разпознаваме лесно нашия стар познат, едеския гностик Бардесан [5].

Така загадката за “Базилисата със Златните сандали и Златните одежди”, която св. Аверкий видял в Рим, получава напълно удовлетворително обяснение. Епископ Аверкий, също като апостол Филип, знаел добре за женската съставка на божеството (Деяния на Филип, 14:4). Не Аверкий се изразявал по този начин почтително за римската църква. А римската църква - и много по-рано от XIX в. - се опитала да си присвои титлата Велика майка.

Истинският Аверкий, напълно реален исторически персонаж, се намирал вероятно под същественото влияние на Павел, което било напълно естествено. Фригия влизала в състава на Римската империя, била гръцкоезична територия, Павел е ходил във Фригия (Деяния, 16:6) и е дружал с апостол Филип. Той написал незапазено послание до жителите на Лаодикея, намираща се на десет километра от Иераполис, а негов ученик написал влязлото в състава на Новия завет послание до жителите на Колоса, на седемнадесет километра от Лаодикея.

Но не по-малко влияние Фригия - с нейния култа към Великата майка Кибела - изпитвала от страна на Едеса, с нейния култ към Великатка майка Атаргатис. Подобно на по-младия му съвременник Бардесан фригиецът Аверкий почитал Великата майка. Като Бардесан той се борел с маркионитите, които смятали Илдабаот за бог на Стария Завет, а не почитали много София, защото според тях тя не била майка на Христос, а на Илдебаот.

В този синкретизъм няма нищо удивително, ако си спомним, че по времето, когато живее Аверкий, основни врагове на римската църква били последователите на Маркион, Валентин и Монтан, иначе казано - късните “еретици”, живеещи през II в. Тя все още не се борила истински с влиянието на Изтока и се отнасяла доста неутрално към тамошните вярвания. Римският християнин Секст Юлий Африкан, който посетил през III в. Едеса, описва с възторг Бардесан. Африкан все още не знаел, че предметът на неговото възхищение ще бъде обявен за еретик.

“Деянията на Филип” са интересен паралел с живота на Аверкий. Както виждаме, и двамата умеят да накарат дявала да върши полезна работа. И двамата почитат Истинската Велика майка. И двамата използват думата “печат” (σφραγίδα), която объркала толкова бедния янсенист Тилемон, че приел блестящите печати за “пръстени”, а носителите им - за римски конници и сенатори.

Първооткривателят (почти) на пълния текст на “Деянията на Филип” Франсоа Бовон датира произведението към IV в., но при това прави уговорка, че много негови мотиви и части са съществували доста по-рано. Ще се съгласим: в “Деянията на Филип” е важна не толкова датировката на текста, колкото това, че той демонстрира непрекъснатата традиция на автохтонното фригийско християнство, заемащо до известна степен междинно положение между християнството на Рим и християнството на Едеса.

Фригийският епископ Аверкий се чувства сред единоверци и в Рим, и в Нисибис по това време, когато представителите на бъдещата ортодоксия не са навлезли много далече на изток. За него единомишленици са и Павел, и Бардесан.

Но как епископът, който почитал “Базилисата със Златните сандали”, почитал и Павел?

БЕЛЕЖКИ

1. Преводът е направен по реконструкцията на Теодор Зан. Theodor Zahn. Eine altchristliche Grabschrift und ihre jiingsten Ausleger. Neue Kirchl. Zeitchr., VI., 863–886.

2. Tillemont. Mémoires pour V histoire ecclésiastique, II. P. 620–621.

3. Duchesne. Mélanges de V Ecole de Rome. P. 173.

4. Harnack. Zur Abercius Inschrift. Texte und Untersuchungen, XII., 4b, Leipzig, 1895. S. 22.

5. Henri Grégoire, BARDESANE ET S. ABERCIUS, Byzantion. Vol. 25/27, No. 1 (1955–56–57). P. 364; Грегоар отбелязва също така, че някои части на “Животът” са преписани дословно от трактата на Бардесан “За обичаите на различните страни”.

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА

В съвременното християнство огромна роля играе култът към Богородица. Тя ни гледа от руските икони и от картините на възрожденските майстори; от витражите на готическите катедрали и от купола на “Света София”. Но в ранното християнство нямало нищо подобно. Земната майка на Исус имала доста по-малко значение.

Затова пък важна роля в култа играела Текла, спътничката на Павел. На Текла били посветени култови места и манастири. Близо до Тарс се намирало светилището на св. Текла, заобиколено с безкрайни пещери на отшелници и отшелнички. Св. Текла се явила на император Зенон, който ѝ построил църква в Селевкия. Някои легенди твърдели, че Текла не е умряла, което било естествено за персонаж, чието име Текла (Теоклея) се превеждало като “Божия слава”. В някои текстове, например в “Деянието на Евгения”, “Деянията на Текла” се наричат “свещено писание”, което ще рече, че се поставят наравно с Евангелията [1].

Тази популярност на Текла може да ни се стори много удивителна, защото в “Деянията на апостолите” - единствената книга, влязла в канона и посветена на събитията след смъртта на Исус, никаква спътница на апостол Павел категорично няма.

При това апостол Павел е не само главен герой на “Деянията на апостолите”. Техен автор е същият човек, който е написал “Евангелието от Лука”, и този наш условен Лука е бил ученик на Павел. А самият текст, въпреки своето днешно пищно название, е всъщност апология на Павел. Павел е главен герой и авторът на текста често пише от първо лице. Това е така нареченият “документ НИЕ”. Така авторът на “Деянията” подчертава, че познава добре Павел и пише това, което е видял с очите си.

Каноничните “Деяния на апостолите” на пръв поглед се различават изгодно от предишните текстове, които разгледахме. Чудесата в тях не са системообразуваща част от сюжета. Разбира се, там Павел също изцелява болни и гони бесове, а ангел пренася апостол Филип в Ашдод, но по принцип текстът на “Деянията на апостолите” е доста реалистичен.

Ние видяхме това съвсем неотдавна в примера за град Ефес. Авторът на “Деянията на апостолите” честно разказва как любимият му учител, въпреки своите изцеления, е бил принуден да се крие от разярената тълпа, ревяща в театъра на “великата Артемида Ефеска”. При това Павел бил спасен от тълпата не от умението си да поразява своите врагове със слепота, а от баналното покровителство на градските магистрати.

Ще припомним, че именно авторът на “Деянията” разказва за своя учител. Той съобщава, че за разлика от другите апостоли Павел не бил личен познат на Исус.

Нещо повече, той първоначално преследвал неговите ученици! Даже участвал в убиването с камъни на някой си дякон Стефан, чието име в превод от гръцки означава “венец”. Стефан бил убит в хода на безредици, протекли право на стълбите на Храма, и след тези безредици последователите на Исус били принудени да избягат от Ерусалим.

Павел, “дишайки още заплахи и убийство срещу учениците на Господа”, тръгнал след тях за Дамаск и по пътя за Дамаск му заговорил Христос. “И като падна на земята, чу глас, който му казваше: Савле, Савле, защо Ме гониш?” (Деяния, 9:4).

Интересното е, че самият Павел описвал своето покръстване малко по-иначе. Той съобщил, че бил “грабнат и занесен до третото небе... и чул неизразими думи, които на човека не е позволено да изговори” (2 Коринтяни, 12:2–4).

Разказът на Павел имал подчертано гностичен привкус. Павел ни по-малко, ни повече твърдял, че лично се е възнесъл на небето. Напротив, разказът на Лука, според когото Павел само чул глас, спазвал най-строгите канони на юдейския монотеизъм. Именно юдейската ортодоксия забранявала да се вижда Бога и разрешавала само да се чува гласът му.

Скоро след своето покръстване Павел, според “Деянията”, се появил в Ерусалим, след това в Кесария, а след това в Антиохия. От Антиохия заминал за Селевкия, а оттам отплавал за Кипър. След Кипър проповядвал в Антиохия, Писидия, Икония и Листрах. Учредявайки църкви и просвещавайки хората, Павел преминал през Финикия, Сирия, Самария и Киликия, през Македония и Гърция, през Галатия и Фригия, през Азия и Ахая и накрая се озовал в Рим.

Навсякъде по този път Павел проповядвал, че Исус Христос умрял на кръста, за да изкупи греха на цялото човечество, и че неговите последователи не трябва да спазват кашрута и да се обрязват. “Яжте всяко месо, което се продава на пазара, без да разпитвате откъде е” - уверявал той своите последователи (1 Коринтяни, 10:25).

Заради това свое послание Павел, както вече казахме, бил подложен на преследване от злобните юдеи. Те го изгонили от Антиохия Пасидия (Деяния, 13:45) и едва не го убили с камъни в Листра (Деяния, 14:19). В Солун юдеите за малко да превземат с щурм къщата, в който се криел (Деяния, 17:5).

Когато Павел се появил за първи път след дълго прекъсване в Ерусалим, тълпата се нахвърлила върху него направо пред входа на Храма. А когато римляните го спасили, някакви четиридесет фанатици се заклели (иначе казано - приели херем, свещена клетва), като казали, че няма да ядат, нито да пият, докато не убият Павел (Деяния, 23:12).

За да спаси Павел, на римския хилядник се наложило да предприеме наистина извънредни мерки и да го изпрати за Кесария при прокуратора Феликс под охрана от двеста пехотинци, седемдесет конници и двеста стрелци с лък.

В оригинала авторът на “Деянията” често нарича юдеите, нападнали Павел, ревнители, иначе казано - зилоти, както Йосиф Флавий нарича партията на антиримските въстаници. Той съобщава също така, че юдеите, които изгонили Павел от Антиохия Пасидия, били изпълнени с ревност ( ζῆλος) (Деяния, 13:45) и че солунските юдеи възревнували ( ζηλόω) срещу Павел (Деяния, 17:5).

Ревността била също така непосредствена причина за опита да бъде линчуван Павел в Ерусалим. Във всеки случай в навечерието на това линчуване Павел се явил при Яков и той му заявил: ”Ти виждаш, брате, колко десетки хиляди повярвали юдеи има и всички те са зилоти ( ζηλωτής)” (Деяния, 21:20).

Удивително е, че в посланията на самия апостол Павел няма никакви оплаквания от преследващи го евреи.

Вместо това в посланията му постоянно се срещат жалби срещу “лъжеапостоли” (2 Коринтяни, 11:13) и “лъжебратя” (Галатяни, 2:4), които тревожат покръстените от него хора, “изкривяват благовестието Христово” (Галатяни, 1:7) и ревнуват (ζηλοũσιν) (Галатяни, 1:17) учениците на Павел. Вместо да не обръщат внимание на юдейския закон, те призовават да бъде ревностно спазван.

При това посланията на Павел не оставят у нас съмнение за личността на тези гнусни еретици: това са не някои други, а Яков, брата Господен, и апостол Петър, който се срещнал с него в Антиохия, колебал се известно време в отношението си към Павел и преди да дойдат някои от Яков, ядял заедно с езичниците, а когато дошли, се оттеглил и странял от тях, защото се боял от обрязаните (Галатяни, 2:12).

Нещо повече: Павел бил принуден да признае, че “лъжебратята” стояли в сектата много по-високо от него. Те били “велики апостоли” (2 Коринтяни, 11:5) и “най-почитани” (Галатяни, 2: 1).

Както вече казахме по-рано, всичко това заедно ни кара да предполагаме, че “юдеите”, които са се опитвали да убият Павел в много градове на Римската империя, са били именно зилоти. И че тайнственият Яков, при когото Павел побързал да се яви веднага след идването си в Ерусалим, не е бил друг, а Яков Праведника, братът на Исус, ръководител на цялата община от последователи на Исус.

Главна причина за разногласията между Павел и Яков, брата Господен, бил не просто абстрактният спор за юдейския закон. Истинските последователи на Исус, иначе казано - зилотите, праведниците, светците, ноцрим, спазвали фанатично юдейския закон и смятали, че второто пришествие на Христос ще бъде ден на триумф на Израил над всичките му врагове. Това ще бъде ден, когато праведниците ще поразяват враговете си с огън от своите уста и когато светците ще режат гърлата на езичниците в състава на смесени с ангели военни съединения. От тяхна гледна точка Павел бил нов Валаам, а учениците му били “синагога на Сатаната”.

“Учението на Павел възмущавало дълбоките убеждения на юдеите християни. Опитът да се представи трагичната смърт на техния Властелин, Месията на Израил, от ръцете на омразните римляни като божествен акт на спасение на езичниците от гибелта, която всички те заслужавали, бил от тяхна гледна точка равносилен на богохулство” - отбелязва С. Брендън [2].

Неприятностите на Павел били от съвсем друг характер в сравнение с неприятностите на другите апостоли, “най-почитани” и “лъжебратя”.

Тях ги преследвали властите: в Пергам те убили “верния свидетел Антипа” (Откровение, 2:13), а в Ерусалим цар Ирод убил с меч Яков, брата на Йоан (Деяния, 12:2).

Напротив, римските власти постоянно пазели Павел, а преследвали неговите фанатични противници.

В четиридесетте юдея, заклели се да не ядат и да не пият (тоест да не ядат месо и да не пият вино), докато не убият Павел посред съдебното заседание, трудно можем видим представители на официалните власти. Клетвата да не се яде месо и да не се пие вино е типична клетва на членовете на “четвъртата секта”, които точно по това време развихрят терористична кампания в Ерусалим. Същата формулировка се употребява и по отношение на апостол Тома: той “не яде и не пие” (Деяния на Тома, 9:96:6).

Неприемането на посланието на Павел било толкова голямо, че германският протестантски библеист и основател на Тюбингенската школа Кристиан Фердинанд Баур още през XIX в. предположил, че познаваме апостол Павел под два различни ипостаса.

Единият аватар на Павел е именно апостол Павел, “апостолът на езичниците”, а другият му аватар е Симон Влъхвата, магьосник и вълшебник, претендиращ, както помним, за ужас на Юстин Мъченик, че самият той е Христос и бог.

Така фактът, че “Деянията на апостолите” са действително написани от очевидец и имат напълно реалистичен характер, съвсем не ги прави достоверен документ. Точно обратното - това е пропаганден документ, подчинен само на една цел: максимално да дистанцира Павел от страшния Симон Влъхвата и да заяви, че Исус е проповядвал това, което проповядва Павел.

И този документ, чийто автор често пише от първо лице и се нарича спътник на Павел, никъде нито с една дума, нито с един ред, нито с една буква не говори за присъствие в живота на Павел на някаква жена, още повече жена с претенциозно име, превеждащо се от гръцки като “Божия слава”.

Защо?

Нека да се вгледаме по-внимателно.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Saint Eugenia, 3 // F. C. Conybeare. The Armenian Apology and Acts of Apollonius and Other Monuments of Early Christianity. New York, 1986.

2. Samuel Brandon. Jesus and the Zealots. P. 184.

АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ

Според каноничните “Деяния” в самото начало на своята подвижническа дейност Павел отишъл в град Антиохия. Оттам заминал за Кипър, откъдето се върнал по море в Пергия, в областта Памфилия, и се отправил навътре в Мала Азия.

Сега голяма част от градовете, по които пътешествал Павел, не съществуват, а териториите, на които се разполагали, са надеждно отрязани от Европа от векове религиозни разпри между различните видове монотеисти. Гръцкият език там е забравен завинаги, небето е осеяно с върхове на минарета и на много места управлението е по-лошо отколкото преди две хиляди години по време на римските проконсули и избирането на градски магистрати.

Но преди две хиляди години всички тези градове били най-процъфтяващата, най-богатата и най-образованата - гръцкоговореща - част на Римската империя, съединена с римски пътища и хилядолентовото шосе, наречено Средиземно море: шосе, по което в империята превозвали всичко - от тухли до християнски идеи. Обемът на средиземноморските превози, който съществувал в зенита на Римската империя, бил достигнат отново едва през XIX в.

Според “Деянията на апостолите” Павел, като слязъл от кораб в Перга, заминал оттам за Антиохия Писидия, столицата на римската провинция Писидия (да не се бърка в Антиохия - столицата на Сирия). Той пътувал по монументалния път, наречен Via Sebasta.

Останки от това впечатляващо стратегическо шосе, създадено, за да изолира териториите на планинските племена и да свърже новите колонии, поразяват въображението и днес.

От Перга Via Sebasta водела до Антиохия Писидия, а оттам - до Листра, откъдето едно разклонение отивало до Икония. Заради гнева на изпълнилите се с ревност юдеи Павел трябвало да бяга от Антиохия Писидия в Икония, а след това в Листра.

И там се случило нещастие: същите ревностни юдеи, които се опълчили на Павел в Антиохия, не се поленили да отидат след него в Листра, където били Павел с камъни и го извлекли вън от града, като мислели, че е умрял (Деяния, 14:19).

Именно по това време се появяват “Деянията на Павел и Текла”, които, въпреки волята на автора, ни помагат да разберем причината, поради която Павел бил подложен на толкова лошо отношение.

“Деянията на Текла” започват с идването на Павел в Икония. По това време той имал в региона не малко задочни последователи и един от тях, на име Онесифор, излязъл да посрещне Павел на кръстопътя, водещ към града.

“И той тръгна насреща и застана на кръстопътя на големия път, който водеше към град Листра, и там спря и го чакаше. И гледаше тези, които минаваха край него, помнейки описанието, което му даде Тит. И ето че видя идващия Павел. Той беше нисък на ръст, с къдрави коси, тънки и криви крака, сини очи и сраснали се вежди, и беше изпълнен с благодат и жалост Господня, и понякога приличаше на човек, а понякога на ангел” (Деяния на Текла, 3) [1].

В най-добрия от гръцките варианти на “Деянията на Павел” Павел е описан така: “нисък, плешив, кривокрак, пращящ от здраве, със сраснали се вежди и дълъг нос, и изпълнен с благодат. Понякога прилича на смъртен, а понякога лицето му свети като на ангел” [2].

Какво?! - ще кажете на това място вие.

Павел е бил нисък плешив човек с венец къдрави коси около голата глава, с криви крака, сраснали се вежди и дълъг нос? Не може да бъде! Това е карикатурно описание на евреин! Това е Шейлок, а не Павел!

И наистина - колкото и да разглеждате картините на художниците от Ренесанса, изобразяващи апостола, едва ли ще видите Павел в такъв необичаен облик.

За какво свидетелства това описание?

За ранен произход на текста. Едва ли някой по-късен християнски бързописец би се сетил да опише апостола с тънки и криви крака. Пред нас е гласът на човек, който е виждал реалния Павел.

Освен това Онесифор чака Павел на кръстопътя, който води от Антиохия Писидия за Листра. Вече споменатият от нас сър Уилям Мичел Рамзи, който в продължение на 50 години изучава Мала Азия и разкопава първи Антиохия Писидия, обобщава още в края на XIX в., че става въпрос за много древен текст: според Рамзи по времето на Павел пътят за Икония се отделял от основната Via Sebasta между Антиохия и Листра така, както е описано в най-ранните текстове на “Деянията на Павел”, докато през II в. Икония и Листра били свързани вече напряко [3].

Тези два детайла ни дават правото да предположим, че прототипът на “Деянията на Павел и Текла” е написан наистина много рано. Разбира се, историческата достоверност на детайлите не гарантира все още историческа достоверност на представените в текста събития - също както историческото описание на Москва през 30-те години в “Майсторът и Маргарита” не доказва, че по това време Москва е била посетена от Сатаната. И така, Павел идва в Икония и започва да проповядва Христос.

Тази проповед е чута от младата и знатна красавица Текла, сгодена за знатния и влиятелен Фамирис. Три дни и три нощи тя седи до прозореца, не спи и не яде, а само слуша Павел, докато майка ѝ и женихът ѝ не вдигат тревога. В града им е дошъл гоис, влъхва и измамник и поразителното поведение на младата и красива девица езическото ѝ семейство веднага свързва с най-черна магия.

Ядосаният Фамирис хуква да прави справки за Павел и бързо получава неочаквана помощ от някои си Димас и Хермоген.

Въпреки че идват в Икония заедно с Павел и претендират да са също “слуги на Благословения” и “праведници”, Димас и Хермоген са изпълнени с ревност към Павел и само търсят как да го погубят (Деяния на Текла, 14).

Фамирис им предоставя за това драгоценна възможност. Като обядвали обилно за негова сметка (после пак ще се върнем към този трогателен детайл), Димас и Хермоген съобщават на Фамирис, че Павел “разделя с измама юношите от жените и девойките от мъжете”. Едновременно с това му обещават да го научат на "възкресението, което проповядват” и което се състои в това, че “възкръсваме, когато получим знание за истинския Бог” (Деяния на Текла, 14) [4].

Съобщението на Димас и Хермоген решава нещата. Хващат Павел и го хвърлят в тъмница. Но Текла се явява и в тъмницата, като подкупва пазачите със златно огледалце. Именно там я намира шокирания Фамирис: девойката седи посред килията на Павел, “прикована към него с привързаност” (Деяния на Текла, 19).

Нещастният Фамирис, обезумял от ревност и без да може да различи духовната интимност от физическата интимност, помъква заедно с разярена тълпа Павел на съд, докато Текла остава в тъмницата и отчаяно започва да се търкаля по пода, към който до неотдавна бил прикован Павел.

Това поведение потвърждава най-лошите подозрения на Фамирис. “Долу влъхвата” - вика тълпата. Като нашибали Павел с камшик, изгонили го от града, а Текла осъдили да бъде изгорена на клада. Ако се съди по поведението на жениха и майката на девойката, които настояват единодушно за екзекуцията, те явно предполагали, че общуването на Текла в затвора с пътуващия влъхва не се е ограничило само със съзерцаване на бога.

Тържествуващата тълпа завлича Текла на стадиона. Нещастната девойка се оглежда в търсене на поне някаква подкрепа и изведнъж вижда “Господ Исус Христос, седящ редом с нея в облика на Павел” (Деяния на Текла, 21). “И ето, докато тя не сваляше поглед от него, Господ стана от мястото си и се възнесе на небесата” (Деяния на Текла, 21).

Ще напомня, че името Текла (Теоклея) означава на гръцки Божия слава и е ясно, че да се изгори Божията слава било също толкова невъзможно, колкото и да се разпъне Божието спасение. Едва връзват Текла за стълба, когато се случва чудо: град и дъжд изгасят огъня и невредимата Текла се присъединява към Павел. Тя го моли да я кръсти, но получава уклончив отговор: Павел се страхува, че екзалтираната девица ще изиграе някакъв нов номер.

Павел и Текла отиват заедно от Икония в Антиохия Писидия, където ги чака нова порция неприятности, както се полага в гръцкия роман - жанр, към който “Деянията на Павел и Текла” явно се ориентират.

Местният богаташ Александър, отново както се полага според каноните на гръцкия роман, пламва от похот при вида на Текла и обещава на Павел много пари за съпровождащата го красавица. Той очевидно си мисли, че Текла е наложница и робиня. В отговор Павел се държи малко странно: той заявява, че не познава Текла и че тя не му принадлежи.

Като получава такъв съмнителен отговор, Александър си разпуска ръцете и ги пъха там, където не трябва. Божията слава отговаря, като му раздира физиономията и събаря от главата му златния венец с фигурка на цезаря, след което, по искане на Александър, Текла трябва да бъде хвърлена на зверовете да я разкъсат. Не може да ѝ помогне даже застъпничеството на местната влиятелна дама Трифена, която я взема под свое покровителство и я настанява у дома си до екзекуцията.

Царица Антония Трифена е напълно реален исторически персонаж. Тя била вдовица на римския клиент и тракийски цар Котис III и по-малка сестра на две римски маронетки: Зенон, царя на Армения, и Полемон, царя на Понт. Трифена била далечна роднина на императорския дом на Юлиевците. За нея споменава Тацит, а историкът Стробон бил приятел на майка ѝ.

Тя не оставила голяма следа в историята, но в причерноморския Кизик са се запазили надписи за издигнати от нея постройки, а в Тракия, чиято царица била, се сечели монети с нейното име. От 38 г. живеела като частно лице в град Кизик, който по-рано преустроила за своя сметка.

Трифена била напълно интегрирана в римския императорски двор: децата ѝ се възпитавали при двора на Антония Младша. През 38 г. Калигула я назначил за жрица на култа към Юлия Друзила, а през 42 г. Клавдий я назначил за жрица на култа към Ливия Друзила. Но вероятно нещата не се ограничавали само с официални култове: във всеки случай някаква Трифена, която “работи за Господ”, се споменава и в посланията на апостол Павел (Римляни, 16:12).

В лицето на Трифена виждаме отново класическия тип на влиятелна и богата вдовица, най-добър обект за християнска пропаганда. Ние, разбира се, можем трудно да кажем доколко далечната роднина на императора е била очарована от дошлия християнски гоис, но споменаването на малко известната понтийска царица, както ще видим, ни позволява да направим предположение за ареала на зараждането на текста.

И така, по заповед на съдията и въпреки Трифена Текла била хвърлена на зверовете.

Отначало пуснали срещу нея една лъвица. Но свирепата лъвица легнала в нозете ѝ. Тогава пуснали срещу Текла леопард. Но лъвицата разкъсала леопарда. След леопарда последвала мечка: лъвицата разкъсала и нея. Накрая пуснали лъв: лъвицата се сбила със самеца и взаимно си прегризали гърлата. Половата солидарност с Текла се оказала по-висшестояща от видовата солидарност.

След гибелта на лъвицата изкарали срещу Текла нови зверове и на нея не ѝ останала надежда да оцелее. А между другото тя не била кръстена заради странния отказ на Павел и следователно била обречена на посмъртни мъки. Текла се огледала в отчаянието си и видяла зад себе си езеро, пълно с хищни мурени, предназначени също за кърваво развлечение на публиката. “В името на Исус Христос, вижте, ще се кръстя в последния ден” - извикала силно Текла и се хвърлила в езерото.

От небето блеснал огън. Мурените изплували нагоре с коремите и огнен облак обвил самокръстената Текла, за да скрие голотата ѝ.

По това време дори най-дебелокожите зрители успели да забележат, че на стадиона става нещо необичайно.И наистина, женската част на аудиторията, съчувствайки на страданията на Текла, започнала да вика: “Позор, позор” и да хвърля към девойката подправки и благовонни треви. Но сексистки настроените самци искали продължение на банкета.

Вързали Текла за два огромни бика, а след това заврели в яйцата им нажежено желязо (трудно е като че ли да се измисли по-сексистки натоварена сцена). Огънят от желязото обаче се прехвърлил на въжетата, които стягали Текла. Те изгорели и Текла паднала на арената невредима. Царица Трифена, която присъствала на екзекуцията, извикала и паднала безчувствена: помислила си, че Текла е мъртва.

И едва тук бездушният преследвач Александър се стреснал. Лъвицата, огнения облак, изплувалите нагоре с коремите мурени - всичко това той приел равнодушно. Но от припадъка на Трифена се изплашил страшно, защото била роднина на Август и Александър се страхувал от детайлното разследване на смъртта ѝ.

По негова заповед съдията оправдал Текла и жените, които седели в театъра, надали силен вик и с гръмки гласове започнали да славят Бога, и казали: “Велик е Богът на Текла” (Деяния на Текла, 38).

Царица Трифена се свестила и взела Текла в дома си. Там тя седяла осем дена, обучавайки царицата на Божиите заповеди. Иначе казано, Текла постъпила като апостол. След това, облечена с мъжки дрехи, тръгнала по Писидия да проповядва Божието слово, а царица Трифена изпратила с нея злато и богати одежди, “за да служат на вдовиците” (Деяния на Текла, 41).

БЕЛЕЖКИ

1. Цялата история на Павел и Текла се цитира по: The Acts of Paul and Thecla // F. C. Conybeare. The Armenian Apology and Acts of Apollonius and Other Monuments of Early Christianity. New York, 1986; Конибеар възпроизвежда арменския вариант на “Деянията”, който се е запазил по всяка вероятност в най-запазен вид.

2. Richard Pervo. The Acts of Paul, 3, 3.

3. William Ramsay. The Church in the Roman Empire, London, 1897. P. 33.

4. На следващите редактори това твърдение на Димас и Хермоген се сторило недостатъчно еретично и те го заменили с удивителното: “Ние възкръсваме в своите деца”.

”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”

”Деянията на Павел и Текла” имат интересна съдба. Някъде след края на II век те не съществували самостоятелно, а като част от епично платно със заглавие “Деяния на Павел”.

“Деянията на Павел” били написани през 160-190 година и имали ортодоксален по това време характер. Нещо повече: създаването им, доста вероятно, е реакция на римската църква, започваща по това време да се формира именно в противопоставяне с гностицизма, срещу липсата на увлекателен теологичен трилър, главно действащо лице на който да бъде нейният основополагащ апостол.

Проблемът в случая бил следният: “Деянията на апостолите” били канонична книга в римската църква от много ранно време и като такава фигурират в най-първия от достигналите до нас канонични списъци, така наречения “Канон Муратори”, съставен около 70-те години на II век. Но, разбира се, не можели да се похвалят със завладяващ сюжет.

Другите апостоли - Йоан, Андрей, Тома, Петър, Филип - възкресявали хора с батальони и врачували пред театри. На този фон постиженията на Павел в каноничните “Деяния” бледнеят: той не съборил нито едни храм, не възкресил нито един умрял човек и, което е най-съмнително, даже не умрял като мъченик: “Деянията на апостолите” завършват с това, че Павел живеел в Рим, проповядвал Божието царство и учел с пълно дръзновение за Господ Иисус Христос, без някой да му забранява (Деяния, 28:31).

Причината за такъв край - както вече казахме в предишната книга - е преди всичко в това, че той съответствал на действителността. Ние нямаме никакви основания за смятаме, че реалният исторически Павел, съюзник, ако не агент на римляните, заклет враг на зилотите и техния вожд Яков, брата на Исус, човекът, когото ревностните юдеи се опитали да убият няколко пъти - отначало в Солун, след това в Листра, когото римските войници спасили в Ерусалим от тълпата, когото под несравним конвой от двеста пехотинци и седемдесет конника, като ценен кадър, отправили от Ерусалим за Кесария заради клетвата на четиридесет сикарии, които се заклели да не пият и да не ядат, докато не убият отстъпника - та ние нямае никакви основания да смятаме, че този исторически Павел е бил заплашен с нещо от страна на римляните. И неговият ученик “Лука” рекламирал с удоволствие това обстоятелство.

Но, разбира се, че това, което през 80-те години било гордост за Лука, към 160-та година се превърнало в скандал. Апостол без мъченичество бил като чайник без дъно. Протоортодоксалната римска църква се нуждаела от мъченическа смърт на Павел и срочно от това извършваните негови чудеса да не бъдат по-ниска класа от тези, които вадели неговите гностични съперници.

Допълнително отегчаващо обстоятелство било това, че сред гностиците, срещу които се налагало да се сражава църквата, бил роденият в Понт Маркион. Син на богат собственик на кораби и ръководител на местната християнска община, Маркион пристигнал в Рим през 30-те години на II век и дори се опитал да си купи място на римски епископ. След като претърпял поражение на изборите, борбата срещу маркионитите придобила особена политическа важност, а между другото Маркион твърдял, че неговото учение е същото като учението на Павел!

На това еретично твърдение трябвало да се даде бърз и решителен отпор.

“Деянията на Павел”, ако се съди по всичко, били този отпор - отпор на всички гностични “Деяния” в общ план и на Маркион в частен. В тях Павел върши чудеса, не по-лоши от Йоановите: той възкресявал мъртви наляво и надясно, кръстил един говорещ лъв и даже разрушил, след пост и молитви, храма на Аполон в Сидон, като с това изравнил сметките си с тези на Йоан.

В края на “Деянията на Павел” имало и най-истинско мъченичество: Павел предизвикал Нерон, бил екзекутирал и възкръснал, при това не като някакъв безплътен дух, от каквито духове били толкова увлечени гностиците, а в най-реално безсмъртно тяло, като в този си вид изнесъл на Нерон поучително слово в присъствието на всичките му придворни, философи и генерали [1].

В продължение на дълго време “Деянията на Павел” съответствали напълно на ортодоксията. Цитирали ги, като Св. Писание, Ориген [2] и Комодиан [3], а популярният чак до Средните векове Cena Cipriani споменавал името на Текла девет пъти - един път повече от името на самия Христос! [4]

Но както често става с книгите, написани от ортодоксите, за да се сражават срещу ересите, “Деянията на Павел” били признати за еретични. Това, което било ортодоксия през II век, станало най-зла ерес към V век. “Деянията на Павел” били провъзгласени за еретична книга, използвана от богохулните манихейци и присцилианци, и изчезнали от оборота за хиляда и петстотин години, докато през 1896 г. хайделбергският професор Карл Шмид не започнал да ги възстановява по практически разпаднал се на прах коптски манускрипт.

БЕЛЕЖКИ

1. Richard Pervo. The Acts of Paul, 14, 6.

2. Ориген. Комментарий на Иоанна, 20, 12.

3. Commodianus. Carmen Apologeticum, 624–30.

4. Richard Pervo. The Acts of Paul. P. 52.

АНАЛИЗ

И така, “Деянията на Павел”, в които, като епизод, влезли и “Деянията на Текла”, били написани през 160-190 г., вероятно в Рим, и полемизирали с гностиците.

Толкова по-поразителен бил гностичният характер на включения в тях текст.

В “Деянията на Павел и Текла” не само Исус умее да промени облика си, но и Павел - кривоногото средно на ръст човече понякога “приличало на човек, понякога на ангел” (Деяния на Текла, 3). А Текла в момента, когато я качват на кладата, вижда пред себе си Исус Христос в облика на Павел.

Промяната на облика и тъждеството с Исус Христос е именно маркерът, който характеризира гностичните текстове. Нещо повече, там Павел демонстрира всички характеристики, които недоброжелатели приписвали на Симон Влъхвата: той променял по желание своя облик и твърдял, че е новият Христос.

Не по-малко интересна е и проповедта на Павел. Той проповядва:

“Благословени са чистите в сърцето си, защото ще видят Бога. Благословени са пазещите своята непорочност, защото ще станат Храм Господен. Благословени са тези, които почитат Бога, защото ще станат Господни ангели. Блажени са тези, които са приели мъдростта на Христос, защото ще бъдат наречени Синове на Всевишния” (Деяния на Текла, 5).

Наставленията на Павел напомнят несъмнено за Проповедта на планината (или напротив - Проповедта на планината повтаря Павел). Но интересното е това, че по-голямата част от тези наставления има характера на откровено гностични обещания. На тези, които следват учението му, Павел обещава, че ще могат да видят бога и самите те да станат богове. Те ще бъдат господни ангели и Синове на Всевишния, какъвто е Исус. Техните тела ще станат Господен Храм, иначе казано - телесно вместилище за надсветовния Христос.

Още един забележителен детайл от историята на Текла, живо свързан с истинското учение на Павел, но противоречащ на по-късната позиция на ортодоксалната църква, е високата роля, отредена на жената. Текла не е просто мъченица и светица. Тя е апостол. Тя кръщава себе си, като се хвърля в езерото с мурените, и заявява на Павел, че Бог ѝ е дал правото да кръщава.

Това е същата роля, която жените играят в посланията на Павел, в които той понякога поставя имената на своите ученички пред имената на мъжете им и една от тях, Юния, нарича директно апостол (Римляни, 16:7). Това е същата роля, която жените играят при гностиците. Те стават по жребий епископи и свещеници, “поучават, водят спорове, гонят бесове и лекуват” [1].

Но това е роля, която не се признава изобщо от ортодоксалната църква.

“Деянията на Павел и Текла” имат толкова явен и простодушен феминистки оттенък, че можем да се запитаме дали това не е един от малкото християнски текстове, написани от жена. Във всеки случай женската солидарност се проявява в този текст съвсем явно. Всички самки там застават винаги на страната на Текла, а всички самци участват в заговор срещу нея. Дори лъвицата, защитаваща Тегла от пуснатите срещу нея зверове, е също от женски род!

Този феминистки подтекст на разказа за Текла така биел на очи, че вече споменатият от нас патологичен женомразец Тертулиан обявил “Деянията на Текла” за фалшификат. Според Тертулиан те били изфабрикувани от някакъв си малоазийски презвитер. Апостол Йоан го разобличил и презвитерът признал, че е съчинил фалшификата “от Любов към Павел” [2]. Ако се вярва на Тертулиан, излиза, че “Деянията на Павел” са написани преди смъртта на апостол Йоан! (Което, разбира се, не е така.)

Но най-важното е в друго.

Както вече казахме, от каноничните “Деяния” следва, че апостол Павел е проповядвал сам. Ако все пак имал сътрудници, те били спътници, а не спътнички: Варнава, Сила, Лука и Тимофей, с които Павел кръстосвал цялата империя, утвърждавайки църквата.

Напротив, от това, което знаем за гнусния еретик Симон Влъхвата, следва, че той практикувал порнея, иначе казано - имал непозволени полови връзки. Той водел навсякъде със себе си някаква млада жена, и не стига това, но и богохулствал, като обявил своята съжителка и съобщница не за нещо друго, а за Мъдростта Божия, слязла на земята в женско тяло.

Иполит Римски съобщава, че жената, която водел със себе си Симон Влъхвата, се наричала Елена. Тя била робиня. Симон Влъхвата я намерил в Тир, където я видял да стои на покрива на една къща, и тъй като бил мошеник и шарлатанин, веднага, за да легитимира внезапно пламналата в него страст, обявил на другарите си, че е дошъл в града специално при тази жена, за да я спаси от робство.

“И като я откупил, той имал навика да я води навсякъде със себе си, твърдейки, че тя е заблудена овца, а той е Силата над всички неща. Този нечист човек, като се влюбил в презряната жена на име Елена, я купил за робиня и се наслаждавал с нея. Но въпреки всичко се срамувал от своите ученици и затова съчинил въпросното обяснение” [3].

Според “Псевдоклиментините” нещата били още по-радикални. Жената, с която пътешествал Симон Влъхвата, се казвала Луна и преди да стане държанка на Симон, била в сектата на някой си Доситей, който след смъртта на Йоан Кръстител ръководел община от негови последователи.

Симон Влъхвата се влюбил в Луна и, за да я получи, решил да заеме мястото на Доситей. Доситей и Симон се сбили и тоягата, с която Доситей имал намерение да набие напълно възгорделия се свой ученик, изведнъж, като дим, преминала през тялото на Симон. “Ти да не би да си Христос?” - възкликнал изуменият Доситей и, като получил отговор, че - именно - Симон е Христос, отстъпил с почит на прелъстителя и измамника своето място.

Скоро Доситей се съсухрил и умрял от нещо, а Симон Влъхвата оглавил сектата му и започнал да съжителства с Луна. С нейна помощ той вършел всякакви чудеса. Поставил например Луна в една кула и “се събрало голямо множество хора, за да я видят, и стояли около кулата от всички страни; и всички видели как тя се навела напред и погледнала едновременно от всичките прозорци на кулата” [4].

Подобно възвишено положение на любовницата на Симон в сектата се обяснявало с това, че той наричал себе си Христос, а своята съжителка - Мъдрост Божия. Той твърдял, че “е сила, стояща по-високо от Създателя Бог, докато Луна, която е с него, се явила свише, от небето, и е Мъдростта, майка на всичките неща” [5].

Не е трудно да видим, че приключенията на Павел и Текла напомнят точно приключенията на Симон Влъхвата и неговата държанка. Обстоятелството, че Павел нарича своята спътница Божия Слава, а Симон Влъхвата нарича своята спътница Божия Мъдрост, само увеличава сходството.

Двете жени са апостолски сизигии. Двете са женски ипостас на Всевишния. Двете вършат чудеса.

Текла и Елена са един и същи персона, само че описан от различни гледни точки.

И Павел, и Симон претендират да са нов ипостас на Христос - “Приехте ме като Божи ангел, като Исус Христос” (Галатяни, 4:14).

И Павел, и Симон Влъхвата водят със себе си жена. Павел нарича своята спътница Божия Слава, Симон Влъхвата нарича своята спътница Божия Мъдрост.

Привържениците на Павел твърдят, че тази жена е знатна и богата и че е последвала Павел изключително от духовни съображения. Противниците на Павел твърдят, че е робиня, купена от него, за да удовлетвори похотта си, и със същата цел, с която фокусникът си намира съблазнителна асистентка.

Във всеки случай и двете жени не са еврейки. За привържениците на Павел такъв съюз е символ на приобщаването на езичниците към Христос, нагледно доказателство, че в Христос няма “нито елин, нито юдей”. За противниците на Симон Влъхвата такъв съюз е най-страшният грях, който може да извърши един юдей; а Симон Влъхвата е “новият Валаам”, призоваващ Израил към “порнея”, иначе казано - към незаконни полови връзки (Откровение, 2:14).

И така, “Деянията на апостолите", напълно реалистични и частично написани от първо лице, не казват, че Павел е имал женска сизигия. Напротив, “Деянията на Павел и Текла”, много по-фантастични текст и даже преднамерено приличащи на гръцки роман, твърдят, че той е имал спътница.

Какво казва за това нашият главен герой - апостол Павел? Имал ли е сизигия, или не е имал?

В “Първото послание до коринтяните” Павел защитава горещо теоретичното си право да има платонична спътница в живота, която той нарича “сестра жена”. ”Или нямаме власт да имаме за спътница сестра жена, като останалите апостолите и братята Господни, и Кифа” (1 Коринтяни, 9:5).

А в “Посланието до филипяните” той се обръща, освен към останалите жени ученички, и към своята сизигия, която моли да им помогне в апостолското служене.

“Моля Еводия, моля Синтихия да бъдат единомислени в Господа - пише Павел, - а и тебе те моля, истинска моя сизигия (σύζυγε), помагай на тези жени, които се бориха заедно с мен за благовестието” (Филипяни, 4:3).

Тези думи на Павел така смутили бъдещите християни, че в Синодалния превод “истинска сизигия”, което ще рече “истинска съпруга”, се превежда като “искрен сътрудник” - съвсем ясен пример колко далече стои по-късната ортодоксия от ранните последователи на Павел.

За това, че Павел имал жена, знаел добре Климент Александрийски, който пише, че в това послание Павел се обръща към своята съпруга, “която не вземал със себе си, за да пътува по-лесно” (Стромати, 3, 53, 1).

Поразително е, но “Деянията на апостолите” - които са като че ли по-малко фантастичи от “Деянията на Павел и Текла” - се оказват по въпроса за сизигията на Павел много по-неточни.

Да се върнем сега при каноничните “Деяния”. Според тях скоро след примането на новата вяра Павел заминал за Антиохия, столицата на римската провинция Сирия, където по това време имало и други вярващи. Авторът на “Деянията” избягва старателно въпроса за отношенията на Павел с другите апостоли, намиращи се в Антиохия. По подразбиране невнимателният читател може да реши, че тези отношения са били прекрасни.

Самият Павел е по-откровен в своите послания. Той пише, че в Антиохия имал сблъсък с апостол Петър заради спазването на юдейския закон: и това е същият конфликт, за който вече сме споменавали.

“Но когато Петър дойде в Антиохия, аз открито му се противопоставих, защото грешеше. Преди да пристигнат няколко души, изпратени от Яков, Петър се хранеше заедно с езичниците, но когато тези хора се появиха, той се отдръпна и отдели, защото се страхуваше от онези, които принадлежаха към групата на обрязаните” (Галатяни, 2:11–12).

“Псевдоклиментините” рисуват още по-впечатляваща картина. Според тях Антиохия била ни повече, ни по-малко място на магически двубой между проклетия Симон Влъхвата и противопоставящия му се апостол Петър, като точно в разгара на този двубой в града пристигнал императорски пратеник с указ, поставящ всички гоиси извън закона. В предишната книга предположихме, че става въпрос за сенатусконсулта от 36 година, който обявявал за престъпление самата вяра в Исус. Много вероятно е това да е бил и законът, според който вярващите в Антиохия “за първи път били наречени християни” (Деяния, 11:26).

Според “Псевдоклиментините” проклетият Симон Влъхвата, въпреки всичките си магьоснически усилия, претърпял поражение в двубоя с апостола на самия Господ и бил принуден да избяга от Антиохия с крехка лодка.

Авторът на каноничните “Деяния” също признава, че Павел отплавал от Антинохия, но твърди, че причина за това бил Светият дух. Павел отплавал за Селевкия, а оттам за Кипър (Деяния, 13:4).

Там, на остров Кипър, Павел се срещнал с някакъв влъхва, лъжепророк и юдей на име Вариисус, когото апостолът разобличил в присъствието на Сергий Павел, проконсул на Кипър и “разумен мъж” (Деяния, 13:7). Павел, ни повече, ни по-малко, поразил този “клеветник” (διάβολος) и “враг на Праведността” със слепота (Деяния, 13:10).

Тук трябва да кажем, че Вариисус е бар Исус, което ще рече “син на Исус”. Иначе казано, Павел срещнал на остров Кипър някакъв юдей, който наричал себе си син на Исус и донесъл за него на проконсула. А това станало вероятно веднага след сенатусконсулта, насочен срещу християнските гоиси. Можем да не се съмняваме, че проконсулът е прочел с дълбоко удовлетворение доноса на Павел и с още по голямо удовлетворение се е убедил, че някои от новопокръстените “християни” са напълно склони да си сътрудничат с римляните.

И след тази история със сина на Исус Павел отплавал от Кипър за Перга, а след това се отправил по Via Sebasta навътре в континента, към Антиохия Пасидия.

Там започнали неприятностите му с изпълнените с ревност ( ζῆλος) евреи (Деяния, 13:45). В Антиохия Пасидия те повдигнали гонение против Павел и Варнава и ги изпъдили от своите предели (Деяния, 13:50). В Икония, където Павел отново проповядвал в синагогата, юдеите искали да го убият с камъни (Деяния, 14:5). А когато Павел отишъл от Икония в Листра, след него от Антиохия и Икония дошли юдеи, които били Павел с камъни и го извлекли извън града, като мислели, че е умрял (Деяния, 14: 19).

От каноничните “Деяния” не се разбира добре кои са тези юдеи и защо така са се захванали с Павел, че не ги домързяло да го последват от Антиохия Пасидия до Листра. Можем случайно да си помислим, че това са били редови граждани - грънчари, занаятчии, тъкачи, хлебари и прочее. Макар че, разбира се, обикновените хлебари обикновено нямат желание и възможности да изминат пеш повече от двеста километра по планинските пътища, за да убият с камъни един пътуващ проповедник.

В “Деянията на Текла” мотивите на юдеите, които се скарали с Павел, са описани много по-ясно. Тези юдеи са ревнители и праведници. Те идват в града заедно с Павел и когато неговият ученик Онесифор отказва да ги покани в дома си, ревнуват.

“Димас и Хермоген възревнуваха... и Димас каза: Не сме ли и ние посланици на Благословения Бог, защо не ни приветстваш?” (Деяния на Текла, 4).

При тези думи на Онесифор не му остава нищо друго освен да ги покани: “Не виждам у вас следи от праведност, но ако сте такива, влезте в моя дом и се подкрепете” - казва той (Деяния на Текла, 4).

Именно Димас и Хермоген насъскват срещу Павел могъщия езичник Фамирис. Те не само обвиняват Павел в магьосничество, но и предлагат на Фамирис да го научат на истинско възкресение, което произтича от познаването на Бога. Нещо повече, те правят това след “великолепен пир с изобилие на вино, необикновен разкош и прекрасна маса” - съвсем съзнателна и премерена храчка на автора на “Деянията” по посока на праведниците, които упрекват Павел, че се храни на една трапеза с езичници, но и самите те нямат нищо против да се подкрепят за сметка на езичниците.

Не е трудно да си представим какъв ефект за суровите зилоти е предизвикала появилата се до Павел, който наричал себе си ново въплъщение на Христос, прекрасна езичница, която той представял като Слава Божия. Именно този ефект е уловен в “Псевдоклиментините” в разказа за мошеника Симон Влъхвата и жената, която той водел навсякъде със себе си под името Мъдрост Божия.

При внимателно четене на “Деянията на апостолите” можем да видим, че взаимоотношенията на Павел с останалите членове на сектата се разклатили сериозно в Антиохия и рухнали окончателно в Писидия. “Деянията на Текла” посочват по всяка вероятност главната причина за това окончателно скъсване. Именно в Писидия, ако им се вярва, Павел среща прекрасната си спътница.

Именно в Писидия го напускат шокираните ученици Димас и Хермоген, чиито имена, като имена на предатели, се споменават във “Второто послание до Тимофей”. Именно в Писидия ревностните юдеите бият Павел с камъни и именно след като прекрасната Текла, Славата Божия, става негова спътница, Павел получава презрителното прозвище “Валаам”, с други думи - пророк, който учи да се яде идоложертвено месо и се занимава с порнея - неразрешени за един син на Израил полови връзки с езичнички.

БЕЛЕЖКИ

1. Тертуллиан. О прескрипции [против] еретиков, 41.

2. Тертуллиан. О Крещении, 17.

3. Ипполит Римский. Опровержение всех ересей, 6, 14.

4. Recognitions of Clement, 2, 12.

5. Recognitions of Clement. 2, 12.

И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА

Както вече казахме, “Деянията на Павел” били протоортодоксален текст, оформен не по-рано от 160-190 г., когато католическата църква вече съществувала и се борела поне с някои видове гностицизъм. Но някои епизоди от тези “Деяния”, и преди всичко историята на Текла, имат в основата си откровено гностичен сюжет.

Павел бил новият Христос. Христос се явил пред Текла в облика на Павел. На жените било разрешено да проповядват и да кръщават. А образът на Текла, Славата Божия, спътницата на Павел, прекалено явно приличала на образа на Мъдростта Божия, спътницата на Симон Влъхвата.

Как такъв откровено гностичен сюжет е попаднал в “Деянията на Павел”, написани в края на II в. в лоното на римската църква в рамките на борбата с гностицизма?

Отговорът на този въпрос ни дава вероятно образът на царица Трифена: същата, която е изобразена като покровителка на Текла.

Както вече казахме, един от главните конкуренти на бъдещите ортодокси от 130 г. натам били маркионитите. При което даже не ставало дума за идеологическо съперничество, а за нещо по-сериозно - административно.

Ръководителят на понтийските християни Маркион се опитал през 30-те години на II век да стане римски епископ и след като претърпял поражение, създал своя църква, иначе казано - алтернативна административна структура със свои епископи, дякони и доходи.

Бихме могли да заподозрем, че борбата с гностицизма в Рим през 30-те години на II век е започнала именно като резултат от борбата с Маркион. Тази борба не била идеологическа. Тя била политическа и административна борба, водеща се с идеологически измерения. Както Сталин през 30-те години на миналия век не се борил с “дясното” и “лявото” отклонение, а със своите политически съперници Троцкий и Бухарин, така и папите Хигин и Анаклет, които възтържествували административно над Маркион, имали интерес да го разгромят идеологически.

Маркион бил богат човек: баща му бил не само ръководител на синопската християнска община, но и най-богатият корабовладелец в Синоп. Това едва ли би могло да стане без благоволението на властите: и тук отново се сещаме за царица Антония Трифена, дъщеря на управителя на Понт, Киликия и Кападокия и марионетна римска царица на Тракия. През 38 г. Трифена след любезна покана на император Калигула се отрекла от трона и се заселила като частно лице в Кизик. Въпреки това влиянието ѝ в Понт продължавало да бъде голямо, а дъщеря ѝ и синът ѝ станали съответно управители на Тракия и Мала Армения.

В “Деянията на Текла” Антония Трифена е изобразена като последователка и покровителка на равноапостолната Текла. Но това не е единственото, което я свързва с християнството.

Както знаем от “Деянията на апостолите”, един от събеседниците на Павел бил не някой друг, а Агрипа II, царят на Юдея. Той разговарял много дружески с Павел и даже се шегувал с него: “Още малко и ще ме убедиш да стана християнин” (Деяния, 26:28).

Фактическа съуправляваща (и както се говорело, съжителка на Агрипа) била по това време сестра му Береника, която след няколко години се омъжила за брата на Антония Трифена - понтийския цар Полемон. Разбира се, за вярваща юдейка по това време не било лесно да се омъжи за необрязан чужденец. Но Береника имала добър пример в лицето на сестра си Друзила, която точно по това време се омъжила за необрязания прокуратор на Юдея Антоний Феликс.

По странно съвпадение Йосиф Флавий съобщава, че Друзила била уговорена да се омъжи за Феликс от юдей на име Симон. А “Деянията на апостолите” потвърждават сведенията на Йосиф Флавий, като съобщават, че Феликс и Друзила ходели при Павел, за да разговарят с него за вярата (Деяния, 24:24).

Така всички тези високопоставени персонажи - юдейката Друзила и нейният римски съпруг Феликс, сестра ѝ Береника, нейният понтийски съпруг Полемон и сестра му Антония Трифена - били доста тясно свързани помежду си и в центъра на тези връзки наистина би могъл да се намира могъщият проповедник Симон Влъхвата/апостол Павел, който разрешавал порнеята, иначе казано - сексуалните връзки с необрязани.

Много е трудно да си представим, че през 60-те години на II век римски или ефески автор е бил осведомен за съществуването на царица Трифена, оставила следи основно върху монети и във вид на дарителски надписи в далечния за тези автори Кизик.

Друго нещо е провинция Витания и Понт, преминали на пряко подчинение на Рим през 62 г. Разбираемо е, че там фигурите на Трифена и нейния син са имали огромно значение.

И нещо повече - процъфтяването в понтийската община на последователите на Павел (напомням: това процъфтяването било такова, че в началото на II век в провинцията, според Плиний Младши, храмовете опустели и хората не принасяли жертви на боговете) може да се обясни лесно с покровителството, което оказвали на новото суеверие Трифена и Полемон. Религиозен сектант трудно може да стане най-едрият корабовладелец в града без знанието на царя.

КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?

С голяма вероятност това е бил текст, написан от жена между 90-те години на I в. и 20-те години на II в. в римската провинция Витиния и Понт. Този текст е запазил спомените както за покровителството, което понтийската династия оказала на учениците на Павел, така и за преследванията, които ги връхлетели през 115-117 г., когато наместник на провинцията станал много пъти споменаваният от нас Плиний Младши.

Този текст пазел достоверни спомени за апостол Павел и го описвал като нисък кривокрак човек с голям нос. Този текст носел откровено гностичен характер. Той наричал Павел ново въплъщение на Христос, а неговата спътничка - Божия Слава.

Този текст очертавал също така ранния ареал на употребата на думата “християнин”. Както и в Новия завет, и в писмата на Плиний Младши, тази дума в “Деянията на Текла” се използва изключително като пейоративна: тя се влага в устата на враговете на Павел или на властите. “Донеси, че е християнин” - така Хермоген съветва Фамирис. “Изобличи го пред наместника Кастелий, че се опитва да прелъсти чужд народ с учението на християните” (Деяния на Текла, 14; Деяния на Текла, 16).

През 160-190 г. ортодоксален преразказвач експроприирал този текст, за да го включи в документ, призван да утвърди апостол Павел като собственост на римската църква. Но при това моментите от текста, които по-късно ще бъдат признати за гностични и еретични, още не били смятани от римската църква за такива.

Така достигаме до парадоксална ситуация. “Деянията на Тома”, “Деянията на Йоан”, “Деянията на Филип” и “Деянията на Павел и Текла” отразяват различни, далече разминаващи се видове християнство.

Едни от тези видове признават евнусите и жените апостоли, други - не. Едни знаят церемонията на двойното подпечатване с вода и елей, а други знаят само подпечатването с вода. Едни твърдят, че на Тайната вечеря Исус е причастил своите ученици с вино, други - че ги е причастил с вода, а трети - че е танцувал с тях танца на Плеромата. Едни смятат Яхве за творец на света, други го смятат за глуповат и ограничен демиург. Но всичките имат в себе си гностични черти.

Нещо повече, тези гностични черти са еднакво характерни за “Откровението на Йоан Богослов”, което нарича последователите на Павел “синагога на Сатаната”, и за “Деянията на Павел и Текла”, където Павел е изобразен като ново въплъщение на Христос, способно да променя облика си и съпровождано от Божията Слава!

Ако един и същи ген е характерен за два далече разделили се вида, разумно е да предположим, че този ген е притежавал и техен общ прародител.

Но как тогава да се съгласува това с твърдението на ортодоксите, че отначало е съществувала тяхната, правилната, вяра, а след това гностиците са я извратили?

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

Кога са се появили най-първите гностици?

За каноничната църква този въпрос не представлявал никакво затруднение. Ереста на гностицизма е задънена улица, отклонила се от ствола на истинската вяра, а родоначалник на тази заблуда бил именно Симон Влъхвата. Отначало съществувала правилната вяра, но след това еретиците я извратили.

В средата на II в. Юстин Мъченик споменава, че е срещал лично последователи на антиохиеца Менандър, който, на свой ред, бил ученик на Симон Влъхвата. Този Менандър твърдял, че също е Господ и обещавал на учениците си физическо безсмъртие. А основоположникът на класическия гностицизъм Валентин, ако се вярва на Климент Александрийска, бил уж ученик на някой си Теуда, който, на свой ред, бил ученик на апостол Павел [1].

За това, че в учението на истинския Павел би могло да има значителен гностичен компонент, вече говорехме и ще говорим още. Но ако гностицизмът е бил още една трансформация на учението на Павел, бихме могли да очакваме, че гностичните Евангелия ще са написани преди всичко от името на Павел или на Савел, или на Симон.

Но гностичните текстове, написани от името на Павел, са нищожен дял от другите гностични текстове.

Нещо повече - много от тях пазят по-автентични, отколкото при учениците на Павел, текстове за положението на нещата в сектата след смъртта на Исус и помнят добре, за разлика от Лука, че ръководител на църквата след Исусовата смърт станал брат му Яков.

След откриването на първите истински гностични текстове учените отишли в друга крайност: гностицизмът изобщо няма никакво отношение към християнството. В него виждали влияние на будизма, зороастризма и неоплатонизма.

Това било дохристиянско движение, което води началото си от древни вавилонски и персийски образци [2], от пренаписан зороастризъм [3], от платонизма с неговото разделяне на царството на Идеите от света на Вещите, от дуалистичната религия на персите и от будизма, който учи, че животът е страдание [4].

Влияние на будистите и персите в късния гностицизъм безусловно има, защото последователите на Исус проповядвали наистина до самия Инд и до същия Инд се простирал тогава гръцкоговорещият свят. По това време в Александрия можел да се срещне не само практикуващ будист, но (при по-голям късмет) и китайски търговец. През I–IV в. Близкият Изток бил религиозен парник и ноев ковчег с чифт представители на всяка вяра.

Но ако влиянието на будизма, платонизма и зороастризма е било толкова голямо, защо Буда и Зороастър влезли в гностичния пантеон на многократните Спасители едва през III в., по време на реформите на Мани, а Платон станал почитан сред пророците едва при друзите през XI в.? Ако гностицизмът е бил основан от Платон, Зороастър и Буда, защо те не са влезли в списъка на неговите основатели от самото начало?

Защо в ранния гностицизъм като многократни Спасители почти винаги фигурират или Исус, или персонажи от Стария завет - Сит, Шем, Енох, Ной и Мелхиседек (по правило представляващи предходни въплъщения на Исус), или неговите апостоли?

Въпреки всичките усилия на историците, археолозите и филолозите, засега не знаем нито един гностичен текст, който явно да предшества раждането на християнството [5].

Може накрая да се предположи и още един вариант: гностицизмът е бил продукт на вътрешна еволюция на юдаизма. Но ако това е така, как Йосиф Флавий не споменава нищо за съответната юдейска секта?

Отговорът е, че той споменава за нея. А именно - когато говори за “есеите”.

Есеите, според Йосиф Флавий, “вярват твърдо, че макар тялото да е тленно и материята да е преходна, душата остава винаги безсмъртна; че - произлизаща от най-фин етер и въвлечена от някаква природна пленителна сила в тялото, душата се намира в него като в затвор, но щом телесните окови паднат, тя, като освободена от дълго робство, отлита весело във висините” [6].

Това е удивително вярване от гледна точка на ортодоксалния юдаизъм.

Ортодоксалният юдаизъм от епохата на Втория храм не казвал нищо за душата. В цялата Тора няма да намерите нито ред, който да говори поне с някаква определеност не само за безсмъртна човешка душа, но изобщо за нейно съществуване.

В Тората човекът не може да вижда бога, човекът не може да бъде въплъщение на бога, човекът не може да се качва на небесата: и това не било случайност, а напротив - било системообразуващ принцип на монотеизма. Между Бога и човека лежала непреодолима ивица от препятствия, с бодлива тел, със светлини на прожектори, с постоянни теологични патрули и датчици за движение, които проследявали бдително нарушителите. Между Бога и човека нямало никого: в Жреческия кодекс няма даже ангели, пророчески сънища и говорещи животни. Ортодоксът от времето на Ездра би сметнал за чудовищно езичество и прелъстяване на Израел идеята за душа, която е част от бога.

Дори ранните фарисеи не говорели нищо за душата: това, което “Книгата на Даниил” обещава на надигналите се срещу Антиох Епифан въстаници, е вечен живот и възкресение на тялото. Същите вярвания характеризирали и римската църква, поне през II–III в. Нашият добър стар познайник Юстин Мъченик, както помним, подчертавал специално, че душите не могат да бъдат безсмъртни. Погледът на бдителния Юстин уловил, че безсмъртната душа, както и да извъртаме, е бог. “Душите са смъртни и подлежат на наказание” - твърдял Юстин [7]. Безначален и неразрушим е само Бог, а възкръсва плътта.

И ето че според Йосиф Флавий есеите вярвали не във физическото възкресение на тялото, а в това, че след смъртта “душата, като освободена от дълго робство, отлита весело във висините”. Сравнете с гностиците, които “учат, че душата има божествен произход и се изпраща на този свят за наказание” [8].

Но мирните есеи (ако изобщо някога са били такива, каквито ги описва на страниците си Йосиф Флавий) не били единствените, които имали тази възвишена и тази неортодоксална представа за човешката душа като част от бога.

Същото убеждение, според Йосиф Флавий, било характерно и за кървавите сикарии.

В седма глава на “Юдейската война” се разказва за отбраната от сикариите на Масада - непристъпната крепост на Ирод на брега на Мъртво море, където се пазели запаси за дълговременна обсада и оръжие за десет хиляди души. Диверсионната операция на сикариите за завземането на този арсенал поставила началото на войната, също както завземането на арсенала в Сепфорис се превърнало в отправна точка за въстанието на Юда след смъртта на Ирод през 4 г. пр. н. е. Сходството между двете операции се усилва и от това, че Юда Галилееца, прародител на Месията Менахем, който завзел Масада, и Юда, син на водителя Езекия, който вдигнал въстание през 4 в. пр. н. е., са вероятно едно и също лице.

Скоро след завземането на Масада Менахем заминал за Ерусалим, провъзгласил се там за цар и бил убит, но неговият роднина, Елеазар бен Яир, продължил да командва непристъпната крепост, очаквайки пришествието на Божието царство и от време на време разорявайки околните градчета. Жителите на тези градчета изобщо не били езичници, а други евреи, които обитателите на Масада смятали за деца на Велиал, защото вярвали в техния бог по друг начин.

“Няма никаква разлика - казвали сикариите - между тях и чуждоземците, защото те предадоха срамно свободата, за която имаше толкова много войни, и обикнаха римското робство” [9].

Това била удобна философия, позволяваща не само да се ограбват невъоръжените селяни заедно с въоръжените римляни, но и да се възвисява този грабеж до богоугодно дело.

Когато римляните обсадили Масада, всички сикарии, намиращи се в крепостта, извършили масово самоубийство, също като участниците в сектата на Джим Джонс в Джонстаун през 1978 г. Те убили жените и децата си, а след това се лишили от живота си взаимно.

Но това не бил просто акт на отчаяние. Преди масовото самоубийство Елеазар бен Яир се обърнал към сектантите с прочувствена революционна реч, която, разбира се, е измислена от Йосиф, но се основава на идеи, които са му добре познати.

Съдържанието на тази реч било съвсем парадоксално. Всичко, което знаем за юдейския миленаризъм по това време, ни кара да предположим, че Царството божие в него - както в “Откровението на Йоан Богослов” и дори в “Евангелието от Марк” - е имало напълно материален характер.

То било Ново небе и Нова земя. То било Дърво на живота, засадено до Престола на Господ, Великия цар, който ще слезе, за да посети земята със своята милост. При неговото настъпление планините ще подскачат като овце, небето ще се навие като свитък и Месията ще дойде с войски от ангели върху облаци. Даже в Ерусалим, в най-последния момент от щурма на Храма, жертвите ще бъдат много големи, защото обезумялата тълпа с жените и децата си ще търси спасение в горящото здание заради думите на някакъв лъжепророк, който точно в деня на щурма ще възвести на града, че “Бог заповядва да влязат в храма, където ще видят знамение за тяхното Спасение” [10]. От това се вижда, че тълпата е чакала Спасение, или в обратен превод - Йешу, даже в последния момент, и че това Спасение/Йешу е било съвсем осезаемо и материално.

И ето че тогава, когато въстанието е разгромено, а обсадените в Масада фанатици са заплашени от мъчителна смърт, техният лидер изведнъж съобщава на своите подчинени, че Царството божие не е от този свят.

“От най-ранното пробуждане на съзнанието в нас са ни внушавали наследения от отците божествен закон, а нашите предци са подкрепяли това и с мисъл, и с дело, че не смъртта, а животът е нещастие за хората. Защото смъртта дарява на душите свобода и им открива вход към родно чисто място, където не могат да ги постигнат никакви страдания” - заявява Елеазар [11].

Но това е на практика същото, което казват преди екзекуцията си апостол Юда Тома и апостол Филип! Те искат именно да се избавят от тленната си плът, за да отидат по-скоро в Рая на небето!

Никакви аналози на подобни заявления в ортодоксалния юдаизъм няма и не може да има. Може да прочетете цялата Тора и никъде няма да намерите, че смъртта “дарява свобода на душата”. “Законът”, за който говори терористът Елеазър, съвсем не е Тората, а учението на “четвъртата секта”.

Сикарият Елеазар бен Яир нарича душата “родствена на бога”. “Докато те (душите) се намират в оковите на тленното тяло и са заразени с неговите пороци, те всъщност са мъртви, защото божественото не хармонира с тленното - продължава Елеазар, - но когато тя (душата), освобождавайки се от привързващото я към земята и натрапеното ѝ бреме, достигне своята родна обител, едва тогава ще придобие блажена мощ и непритесняваща я с нищо сила” [12].

На пръв поглед това е напълно парадоксален обрат! Всичко, което знаем за “четвъртата секта”, свидетелства, че тя се надявала на Царството божие на земята и на практика го насаждала с огън и меч. Но само на пръв поглед.

В действителност подобен обрат е напълно логичен. Речта на Елеазар бен Яир прилича на баснята за “киселото грозде”. Когато въстанието било в началото си, в политическата програма на сектата присъствали физическото безсмъртие, венците и троновете. Когато програмата се оказала неизпълнена по независими от нейните автори обстоятелства, авторите заявили, че венците, троновете и безсмъртието очакват всичките им последователи на небето.

Иначе казано, можем да предположим, че юдейският гностицизъм е възникнал като разновидност на учението на зилотите.

И наистина - гностичните текстово и текстовете от Кумран имат много поразителни паралели. Много повече от паралелите между гностиците и ортодоксите.

БЕЛЕЖКИ

1. Климент Александрийский. Строматы, 7, XVII, 106, 4.

2. Wilhelm Bousset, Kyrios Christos. Geschichte des Christusglaubens von den Anfängen des Christentums bis Irenaeus Göttingen, 1913. S. 222–263.

3. Richard Reitzenstein. Das iranische Erlosungmysterium, Leipzig, 1921.

4. Henry L. Mansel The Gnostic Heresies of the First and Second Centuries, London, 1875. P. 16–31.

5. Edwin Yamauchi Pre-Christian Gnosticism, A Survey of the Proposed Evidence, Tyndale Press, 1973.

6. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 11.

7. Юстин Мученик. Разговор с Трифоном иудеем. Гл. 5.

8. Климент Александрийский. Строматы, 3, III, 13, 2.

9. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 8, 1.

10. Иосиф Флавий. Иудейская война. 6, 5, 2.

11. Иосиф Флавий. Иудейская война. 7, 8, 7.

12. Иосиф Флавий. Иудейская война. 7, 8, 7.

СОФИЯ И АШЕРА

Една от най-набиващата се в очите черта на гностицизма е женската компонента на божеството.

У гностиците всички висши еони имат свои женски половини, които са с тях в сизигия, иначе казано - в платоничен брачен съюз. Дефектите и ограничеността на Ялдаваот, бога на материалния свят, са свързани именно с това, че няма такава половина.

Съкровено тайнство на гностицизма е Брачният чертог, церемония, при която вярващият се свързва платонично със своята Духовност, като по този начин се превръща в Нов Христос.

Това тайнство, както видяхме, не било изобщо ограничено от гръцкоезичните варианти на гностицизма. Точно обратното. Представата за Света Руха - майката на Христос, би могла да се появи само на арамейски език, но не и на гръцки език и прекрасната “Божия слава”, съпровождаща Павел по време на неговите странствания, е аналог на юдейската Шехина.

Тази представа за женската компонента на божеството водела естествено към по-висока в сравнение с ортодоксията роля на жената. Много гностични общности не познавали фиксираната бюрокрация. Свещеническите задължения те разпределяли пред общо събрание със жребий. Жребият се печелел ту от мъже, ту от жени.

Именно подобно положение на нещата виждаме например в “Деянията на Йоан”, в които апостол Йоан предава постоянно своето право да възкресява на жени: Друзиана и Клеопатра. Същото виждаме и в “Деянията на Тома”, където Тома помазва сина на цар Визан, но нарежда на своята ученичка Мигдония да помаже жените (Деяния на Тома, 13:157:15). И отново същото виждаме в “Деянията на Филип” с тяхната апостолка Мариамна, в “Деянията на Павел и Текла” и в “Посланието до филипяните”, в което апостол Павел моли своята “истинска сизигия” да помага на две други жени, Синтихия и Еводия, за “благовестието”, което ще рече - при апостолската им длъжност (Филипяни, 4:2–3).

Свещеници мъже и свещеници жени имала също така загадъчната сирийска секта на масалианите в пълно съгласие с “Евангелието от Тома”, чиито мистични изречения обещавали възнесение над въпросите на плътта. “Исус е казал... когато направите мъжкото и женското едно, така че мъжкото да не бъде мъжко, а женското да не бъде женско... тогава ще влезете в царството” (Тома, 22).

Именно това положение на нещата възмущавало ортодоксите: “Те [жените] учат, влизат в спорове, гонят бесове и лекуват” [1].

Наличието в гностицизма на женско божество го различава на пръв поглед рязко от класическия юдаизъм. Яхве е определено мъжко същество и не е обвързан с брачни връзки. Той няма никаква женска съставка.

Но ранният домонотеистичен яхвизъм познавал много добре богинята Ашера, близка родственица на угаритската Атират, съпруга на върховния бог Ел и майка на седемдесет богове, един от които вероятно бил Яхве, племенният бог на Израил [2]. Така, като напрегнем малко мисълта си, можем да кажем, че в ранния юдаизъм култът към Богородица е бил добре известен.

В Ерусалим култът към Ашера-Богородица е бил разпространен поне до 700 г. пр. н. е.: археолозите са намерили няколко стотици нейни статуетки в пещери светилища, разположени само на триста метра от Първия храм [3]. Подобни фигурки се намират почти при всички археологически разкопки, отнасящи се за VIII–VI в. пр. н. е. в Юдея [4].

Изображенията и надписите от Кунтилет Аджруд споменават за “Яхве и неговата Ашера” [5]. Надпис от VIII в. пр. н. е. на гробницата на някой си Урия в Хирбет ел Кум гласи: “Благословен да е Урияху от Яхве; неговата Ашера го спаси от враговете му” [6].

Ашера била почитана не само като статуя, но и преди всичко като горичка или отделно дърво. Често се изобразявала като дърво с три стилизирани равнища от клони (иначе казано - във вид на менора). Изображението на Ашера като менора се среща често в сирийските антични гробници; може да се види и култова поставка от Таанах [7]. Още един популярен символ на Ашера е гълъбът.

Думата “Ашера/ашера” се среща в Библията около четиридесет пъти. Но читателят на Синодалния превод никога няма да се досети за това. Почти винаги в превода вместо “Ашера” стои бдително или “Астарта”, или “дърво”, или “горичка”.

Така в Синодалния превод на “Второзаконието” четем: “Не си посаждай дъбрава от какви и да било дървета при жертвеника на Господа, твоя Бог, който ще си издигнеш; и не си поставяй стълб, понеже това мрази Господ, Богът твой” (Второзаконие, 16:21–22). В оригинала четем: “Не посаждай дърво Ашера при жертвеника на своя Бог”.

“Направиха си и дъбрава, покланяха се на цялото небесно войнство” - четем в Синодалния превод на “4 Царе” (4 Царе, 17:16). “И направиха Ашера, и се покланяха на цялото небесно войнство” - твърди оригиналът.

Поклонението на свещено дърво било една от главните особености на култа към Яхве, както го познавали патриарсите.

Веднага след идването на Авраам в Ханаан Господ му се явява лично покрай дъба (елон) Море, близо до Сихем (Битие, 12:6). Именно там Господ дава Ханаан на Авраам и именно там Авраам поставя жертвеник (Битие, 12:7). Под същия този “дъб близо до Сихем” Яков закопава чуждите богове, които му дават неговите домашни (Битие, 35:4).

Под същия “дъб край светилището на Господ” в Сихем Исус Навин поставя в земята думите на закона (Навин, 24:26). Също там, под дъба близо до Сихем, е посветен за цар Авимелех (Съдии, 9:6).

Сихем не бил единственото място, където край олтара на Яхве растяло свещено дърво. В Хеврон жертвеникът на Авраам се намирал до дъба Мамре (Битие, 13:18) [8]. Дъбът на плача във Ветил се асоциирал с особа от женски пол, която преминалата през монотеистичната мелачка Тора нарича кърмачка на Ревека (Битие, 35:8).

Още една Ашера Авраам посадил в Беер Шева. Поради монотеистичната цензура Ашера се превърнала в ешел, тамариск, и сега мазоретският текст на “Книга Битие” гласи: “И посади Авраам при Беел Шева ешел и призова там името на Господа, вечния Бог” (Битие, 21:33).

И накрая именно храм на Ашера построил цар Соломон в Ерусалим според рамките на обширната строителна програма за превръщане на обикновеното евусейско градче в нов религиозен център на нацията. Храмът на Ашера бил разположен на Елеонския хълм срещу храма на Яхве (4 Царе, 23:13).

С началото на монотеистичните реформи през VIII–VI в. пр. н. е. култът към Ашера бил провъзгласен за езичество и отклонение от култа към Яхве, а поклонението под дървета, описано в древните части на Тората, било прокълнато и забранено.

Пророк Еремия проклина еврейския народ за това, че се моли “под всяко клонесто дърво” (Еремия, 2:20). Пророк Езекиил обещал сурово, че поразените от Господ еврейски идолопоклонници ще лежат “под всяко зелено дърво и под всеки клонест дъб, там, дето принасят благовонни кадива на всичките си идоли” (Езекиил, 6:13). А авторът на Девтерономичната история (иначе казано - с голяма вероятност същият Еремия) обяснявал поклонението към Ашера от страна на Соломон с влиянието на чуждоземни жени (3 Царе, 11:5).

Иначе казано, монотеистите обявили за езичество и чуждестранно влияние всичко, което било почитано от Авраам, Яков и Исус Навин.

Ашера/ашера била изсечена по цялата земя по време на първата юдейска монотеистина реформа, предприета от цар Езекия през VIII в. пр. н. е. (4 Царе, 18:4). По това време явно бил унищожен и нейният олтар в светилището ѝ в Арад [9].

Реформата на Езекия не била доведена до края и неговият син Манасия върнал Ашера в Храма (4 Царе, 21:7).

Тя била изнесена от Храма по времето на Йосия, внук на Манасия. Той станал цар през 640 г. и организирал в Юдея истинска Културна революция. Той унищожил конете на слънцето, които се намирали на входа на храма, изгорил висшите жреци върху техните олтари “и изнесъл Ашера от дома Господен вън от Иерусалим, при потока Кедрон, и я изгорил при потока, стрил я на прах и хвърлил праха ѝ в общонародните гробища, след което разрушил домовете на кедешим, които се намирали край Господния храм, където жените тъкат платна за Ашера” [10].

Но реформата на Йосия също не продължила дълго. Царят бил убит в сражение с египтяните на 39 години и след него на престола на юдейското царство един след друг се сменили четирима царе, които не съчувствали много на монотеистите. Двадесет години след смъртта на Йосия, през 587 г. пр. н. е., Ерусалим бил завзет от вавилонците и Първият храм бил разрушен.

Колкото и да е странно, именно падането на Юдейското царство, болката, кръвта, геноцидът и пленничеството, които станали народна трагедия, се оказали спасителни за партията на монотеистите. Монотеистите били врагове на последния юдейски цар и в резултат от това - активни политически съюзници на вавилонците. Затова именно представител на партията на монотеистите бил назначен от вавилонците за наместник на разорената от тях територия.

Така, веднага след разрушаването на Втория храм, в Юдея, завзета от вавилонците, имало две теологични партии. Едната била на монотеистите - съюзници на вавилонците. Другата - на привържениците на дореформената юдейска религия, които, разбира се, се поклонявали на Яхве като Господ на Израил, но при това не отричали съществуването на други богове.

Разрушаването на Храма се обяснявало от тези партии различно и Библията е донесла до нас част от тогавашните ожесточени дебати.

Монотеистите обяснявали падането на Първия храм от гнева на Яхве с това, че последните четирима юдейски царе се отклонили от истинската вяра. Но техните врагове го обяснявали с гнева на оскърбената от монотеистите Ашера.

Тези кощунствени негодници избягали от вавилонците (и монотеистите) в Египет и там заявили на пророк Еремия буквално следното:

“Но бездруго ще вършим всичко, що е излязло из нашите уста: да кадим на богинята на небето и да й правим възлияния, както сме вършили, ние и бащите ни, царете ни и князете ни, в градовете на Иудея и по иерусалимските улици, защото тогава бяхме сити и честити и беди не видяхме; а откак прекратихме да кадим на богинята на небето и да ѝ правим възлияния, търпим във всичко оскъдия и гинем от меч и глад” (Еремия, 44:17–18).

Съобщението на Библията, че в Египет са се установили някакви лоши евреи, които се покланят на женско божество, се потвърждава от археологията. Въпросът е в това, че част от тези евреи били изпратени на гарнизонна служба на границата с Нубия. Там, на границата, в Елефантина, на остров сред Нил, се намирал храм на Яхве. Той бил построен вероятно още по времето на цар Манасия и просъществувал до средата на IV в. пр. н. е. В храма, освен Яхве, почитали съпругата му Анат Яху, а на противоположния бряг на Нил имало храм, посветен на Ашера [11].

Отвъд Елефантина, на територията на съвременна Етиопия, живее народът кемант. Числеността му през 1994 г. е определена на 172 хиляди души. Кемант изповядват религия, подобна отчасти на древния дореформен яхвизъм. Те спазват съботата и кашрута, правят животински жертвоприношения и се подчиняват на първосвещеник.

Една от характерните черти на тяхното богослужение са запазилите се обреди за поклонение на свещени горички. Дървото, около което вършат жертвоприношения, е украсено с разноцветни ивици от плат. В тези ивици лесно можем да различим “дрехите за горичката” (4 Царе, 23:7), които жените тъчели преди реформите на Йосия.

Ашера, майка/съпруга на Яхве, била напълно премахната от официалната религия на Израил, но продължила да съществува в народната култура, също както през Средновековието народната култура пазела дълго време езическите поверия и обреди.

Талмудът познава прекрасно Ашера, на която отделя не малко време. Трактатът “Авода Зара” различава три вида Ашери: дърво, което е посадено за поклонение, дърво, под което е поставен идол, и, което е най-интересно, дърво, което е подрязано специално за поклонение. На клоните му е придадена особена форма.

Талмудът предупреждава сурово, че под сянката на Ашера не може да се минава освен в случаите, когато Ашера расте покрай обществен път. Под нейната сянка не е позволено да се садят плодове. Ако някой по невнимание е изгорил в огнището треска от Ашера, огнището трябва да бъде унищожено, а ако някоя нещастна жена е направила от дърво на Ашера совалка, цялото изтъкано от нея платно трябва да бъде унищожено. Ако това платно се е смесило с други платна, всичките платна трябва да бъдат унищожени [12].

Изобилието и изобретателността на табута, свързани с Ашера в Талмуда, не оставя съмнения в това, че равините са знаели добре с какво си имат работа. Проблемът Ашера продължавал да бъде разпространен и доста актуален и така и не бил решен никога изцяло.

Ашера, въпреки всичките забрани, се запазила все пак в еврейската култура и още как! Защото менората, седемсвещникът, е именно стилизирано изображение на същата тази Ашера.

Но менората не била единствената трансформация на Ашера.

В Тората - непосредствено в “Книга Битие” и нататък - често фигурира думата “Руах”, иначе казано - Дух. Тя се споменава в най-първите редове на “Битие”:

“А земята беше безвидна и пуста; ...и Дух Божий се носеше над водата” (Битие, 1:2).

Тази дума фигурира също така като съставка на Бога, която прави човека одушевено същество.

“Духът Ми няма да пребъде вечно в човека” (Битие, 6:3) - казва Господ, ограничавайки човешкия живот до сто и двадесет години. “Всичко на сушата, що имаше дихание на живия Дух в ноздрите си, умря” (Битие, 7:22) - съобщава Яхвист за потопа.

Както вече говорихме, думата “Руах” е на иврит в женски род. За граматично благозвучие ще я превеждаме с думата “Духовност”.

Иначе казано, в Тората е написано, че “Божията Руах се носела над водите”, че Господ ограничил пребиваването на своята Руах в човека до 120 години и че при потопа загинали всички, които имали Руах.

Така даже за ортодоксите Руах останала теологически допустим ипостас на Господ, чието наличие е фиксирано в неподлежащи на обсъждане свещени текстове. Много скоро този женски ипостас започнал да фигурира в напълно ортодоксалните текстове като Божия мъдрост (Хокма), а след това като Божие присъствие (Шехина).

На гръцки Мъдрост е София.

Мъдростта Божия, също като Ашера, се асоциирала с дърво. Така например в “Книга Притчи” Мъдростта е наречена пряко “дърво на живота за ония, които я придобиват” (Притчи, 3:18).

Според Псевдо Филон именно Дървото на живота Господ показал на Мойсей. “И той му показа Дървото на живота, от което той отряза клонка и я хвърли във водите на Мемра, и водите на Мемра станаха сладки” [13]. Именно Дърво на живота според кумранските традиции Господ ще посади (за праведниците) край своя престол, когато слезе на земята (Енох, 5:29–30).

В Кумран, въпреки целия му монотеизъм, Божията мъдрост заемала огромно място.

“Бог обича Мъдростта - се казва в “Дамаския документ” - и учреди Съвет пред Себе си. Предпазливостта и Знанието му служат” [14]. “Да освети сърцето ти, даващо живот, с Мъдростта и да те дари с Вечно знание” - се казва в “Серех ха Яхад” (IQS II, 2–4). Във всичките тези текстове Мъдростта заявява себе си като женски ипостас на Всевишния, даващ Знание и дори творящ мир.

Главен носител на тази Мъдрост и на това Знание (на гръцки - гносис) в кумранските текстове е Енох - седмият син на Адам, който се възнесъл жив на небето, видял Бога и се превърнал след това в ангел. “И ще бъде дадена Мъдрост на всички избрани” - така описва един от кумранските текстове за Енох последиците от Страшния съд (Енох, 5:8/1:21). Според друг текст Енох вижда в Рая “дървото на Мъдростта, с чиито плодове се хранят светците и получават от това велика Мъдрост” (Енох, 32:3/5:58).

Но най-интересният текст за Мъдростта намираме в “Притчите на Енох”, които не са познати в Кумран, но които говорят за “видение на Мъдростта, възникнало пред Енох” (Енох, 37:1/6:1), и за “думите на Мъдростта, които трябва да бъдат преразказани на всички живеещи на земята” (Енох, 37:2/6:2).

В този текст се казва, че Първият храм е бил унищожен с огън, след като от него била изгонена Божията мъдрост. После Божията мъдрост се качила на небесата и оттам насетне съществувала само за праведниците. “Мъдростта не намери на земята място, където да живее, и затова нейно жилище станаха небесата” (Енох, 42:1/7:39).

Лесно е да видим, че в “Притчите на Енох” разрушаването на Първия храм е обяснено така, както го обяснявали противниците на Еремия. Противниците на Еремия твърдели, че храмът бил разрушен след като от него била изгонена Кралицата на Небето, а “Притчите на Енох” твърдят, че храмът бил разрушен, след като от него била изгонена Божията мъдрост [15].

Приблизително по същото време, когато са написани “Притчите на Енох”, в Египет е написана на гръцки език още една книга, която е известна като “Книга на София”, или също като “Премъдрост Соломонова”.

Мъдростта/София седи в тази книга до Божия престол (Премъдрост, 9:4). Тя била с Господ, когато творял света (Премъдрост, 9:9). Тя спасила Ной от потопа (Премъдрост, 10:4), както направила това Първомисълта в “Апокрифона на Йоан”. Тя избавила Йосиф и извела евреите от Египет (Премъдрост, 10:15).

Тя е “отражение на вечната светлина, чисто огледало на действието на Бога и образ на благостта Му” (Премъдрост, 7:26). “Тя въздига благородството си с това, че живее заедно с Бога, и Владетелят над всички я е обикнал. Тя е посветена в тайните на Божия ум и е избирателка на делата Му” (Премъдрост, 8: 3–4).

Лесно е да видим, че юдаизмът в “Книгата на София” има силно нетрадиционен характер. София, която съжителства с обикналия я Бог, напомня неприлично за надписите от Кентилет Аджруд за “Яхве и неговата Ашера”.

И впечатлението за нетрадиционност се усилна от това, че авторът, от чието лице е написан текстът, казва: “Аз я обикнах и потърсих от младини, и пожелах да си я взема за невеста и станах любител на хубостта ѝ” (Премъдрост, 8:2). Защото нашият автор съобщава лично, че София е съжителка и възлюбена на самия Яхве! Какво тогава се опитва да ни каже? Че ни повече, ни по-малко иска да отнеме от Господ дамата на сърцето му ли?

Разгадаването на странните отношения, свързващи София, Яхве и автора на книгата, е много просто. Дошлите след това ортодокси приписали авторството на книгата на Соломон. Но от текста на книгата следва единствено, че е написана от името на син на Давид.

Това, че този син е Соломон, никъде в книгата не е казано непосредствено. Затова пък този син на Давид е носител на същите идеи, които характеризират кумранците, зилотите и ранните християни.

Той знае, че мъчениците в името на Божията слава получават безсмъртие. Той нарича тези мъченици Божии синове и светци (Премъдрост, 5: 5). За него Мъдростта е този Божи ипостас, който се спуска над човека и го прави безсмъртен и дори бог. Благодарение на Мъдростта светците “влизат в съдружие с Бога” (Премъдрост, 7:14). “Чрез нея ще постигна безсмъртие” - съобщава авторът на книгата, синът Давидов (Премъдрост, 8:13).

В “Книгата на София” няма нито един абзоц, който не би получил одобрението на гностиците.

Кумранският “Химн на Самопрославянето”, написан от името на Месията на сектата, казва, че този Месия бил подложен на позор и унижение, но вече се намира на небесата по-високо от ангелите. Негова обител е вече Великият съвет.

Същата история ни разказва и синът на Давид, авторът на “Книгата на София”. Той разказва за един праведник, който бил оскърбяван, но вече “е причислен към Божиите синове, и жребият му е със светиите” (Премъдрост, 5:6).

Синът Давидов обещава скорошно връщане на този праведник.

“Тогава праведникът ще застане с голяма смелост пред лицето на ония, които са го оскърбявали и са презирали неговите подвизи; а те, като видят, ще се смутят от голям страх и ще се слисат от неочакваното негово спасение и, като се разкайват и въздишат от притеснение на духа, ще говорят в себе си: “Това е оня същият, който беше някога си за присмех и за приказна гавра помежду ни. Безумни, ние смятахме живота му за лудост и смъртта му за безчестна!” (Премъдрост, 5:1–5).

“Книгата на София” е разширен вариант на “Химна на Самопрославянето”. Това е инструкция как да попаднете в Съвета на боговете. Коеито става, когато върху вас се спусне Мъдростта/София.

Сходството на гностичните теории с древната ханаанска религия е съвсем видимо. Но както лесно може да възрази читателят, Руах, Хокма и Шехина, които са редуцирани аватари, теологични отломки от Ашера, превърнати в манифестации и атрибути на Всевишния, се различават все пак много силно от пълноценната гностична Майка в този вид, в който съществува в “Химна на бисера” или в “Апокрифона на Йоан”. Първото е монотеизъм. Второто, строго казано, вече не е.

Къде е настъпил преходът от строгия монотеизъм на кумранците (защото те несъмнено били най-твърди монотеисти) към повече от подозрителните от тази гледна точка постановки на гностиците?

Отговорът на този въпрос може да се намери лесно, ако си спомним, че най-важният ареал, в който става еволюцията на юдейските миленаристи, били арамейскоговорещите земи около Ефрат и че във всичките тези земи Ашера продължавала да съществува, при това именно в своята характерна семитска форма, като един от членовете на Триадата, състояща се от Бог Баща, Бог Син и Богиня Майка - Атаргатис, Танит, Алат, Астарта, Dea Syria.

Атаргитис била почитана в сирийския Йераполис и в Едеса, в Кирбет Танур и в Харан, в Кафр-Небо, Палмира, Дура-Европос и Дамаск. След хилядолетия тя се изобразявала почти така, както и на култовата поставка от Таанах от Х в. пр. н. е.: възседнала лъв или стояща между два лъва, със свещени риби, които са ѝ посветени, и свещената си птица - гълъба. В почитането на Атаргатис религията на сирийския Йераполис била “удивително сходна с ханаанската религия, съществувала 1500 години преди това” [16].

В теологията на Бардесан от Едеса, който учел на тайнства край храма на Атаргатис в съседния Йераполис, Великата Майка играела огромна роля. Рибата - символ на Христос - била едновременно с това и главно култово животно на Атаргатис. В Йераполис и Едеса имало свещени езера, които гъмжели от неприкосновени, посветени на богинята шарани, чиито плавници били украсени със скъпоценни камъни. Гълъбицата - християнски символ на Света Руах - била едновременно символ и на Ашера, и на Атаргатис.

Ще повторим: в никакъв случай не става дума за това, че теологията на Бардесан или на други апостоли на Христос, живеещи извън пределите на империята, била по-автентична от теологията на римската църква. Тази теология влязла “в симбиоза с религиозните форми, които вече съществували на даденото място” [17].

Влиянието на западносемитските култове към Великата Майка върху развитието на Руах и Хокма трудно може да се преосмисли, а тези култове, на свой ред, водели началото си от общосемитската Атират/Ашера, майка на седемдесет деца, бивши седемдесет богове на народите.

“Гностичната София - отбелязва Маргарет Баркър - е всичко, което останало от богините на Израил” [18].

БЕЛЕЖКИ

1. Тертуллиан. О прескрипции [против] еретиков, 41.

2. John Day. Asherah in the Hebrew Bible and Northwest Semitic Literature. Journa of Biblical Literature. Vol. 105, No. 3 (Sep., 1986). P. 387.

3. Kathleen Kenyon. Digging up Jerusalem, London, 1974. P. 142.

4. Raz Kletter. The Judean Pillar Figurines and the Archaeology of Asherah. Oxford: BAR International Series, 1996. P. 10.

5. John Day. Asherah in the Hebrew Bible and Northwest Semitic Literature. Journal of Biblical Literature. Vol. 105, No. 3 (Sep., 1986). P. 391.

6. André Lemaire. Les inscriptions de Khirbet el-Qom et l’Asherah de Yhwh. Hebrew Union College Annual. 40–41 (1969–1970). P. 165–167.

7. William G. Dever. Did God Have a Wife? Archaeology and Folk Religion in Ancient Israel. Grand Rapids, Michigan, 2005. P. 152–154.

8. Тук трябва да направим една забележка. Дървото, под което се явява Господ в Битие 18:1, се нарича в съвременния мазоретски текст “елоне Мамре”, иначе казано - намира се в множествено число. При това името на дървото, “елон”, може да се изтълкува и като “дъб”, и като “терпентиново дърво”. Септуагинта - най-ранният древен превод на Тората, направен още през III в. пр. н. е. - твърди, че Господ се е явил на Авраам при Мамрийския дъб (ед. ч.). В някои съвременни преводи фигурира терпентиново дърво. А в “Таргум Онкелос” - стандартен превод и тълкуване на Тората на арамейски език от I в. - се твърди, че Господ се явил на Авраам “ в “равнината Мамре”. Тази “равнина” попаднала от “Таргум Онкелос” даже във Вулгата, латинския превод на Библията, направен от блажения Йероним в края на IV в. А всичките тези равнини, терпентинови дървета, тамариски, кърмачки, дъбрави, различни четения на имената, числата и прочее дреболии са следа от непрекъснатата борба на монотеизма срещу свещеното дърво, което символизирало Ашера и мястото на нейното обитаване.

9. William G. Dever. Did God Have a Wife? Archaeology and Folk Religion in Ancient Israel. Grand Rapids, Michigan, 2005. P. 175.

10. Какви именно са били тези “кедешим” не е съвсем известно. Синодалният превод превежда това като “блудни домове”, иначе казано - като места за свещена храмова проституция. Някои библеисти настояват, че става въпрос за мъжка проституция. Има също така подозрение, че става въпрос просто за места, където живеят хора, посветени на Яхве, без да са жреци, които Девтерономист в полемичен изблик нарича содомити. Един учен даже стига толкова далече, че ги определя като “весталки”.

11. A. Cowley. Aramaic papyri of the Fifth Century B. C. Oxford. Clarendon Press, 1923. N 44 (3). P. 147; M. E. Mondriaan. Anat-Yahu and the Jews at Elephantine. Journal for Semitics, 22: 537–52.

12. Avoda Zarah. 48a-b.

13. Pseudo-Philo, 11, 15 // The Old Testament Pseudepigrapha / edited by James H. Charlesworth. Vol. 2, New York, 1985.

14. The Damascus Document, 2,2 // R. H. Charles / ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English. Vol. 2: Pseudepigrapha (Oxford: Clarendon Press, 1913). P. 799–834.

15. Виж подробно: Margaret Barker. The Angel of the Great Council.

16. Robert A. Oden. The Persistence of Canaanite Religion. The Biblical Archaeologist. Vol. 39, No. 1 (Mar., 1976). P. 34.

17. H. J. W. Drijvers. Edessa und das jüdische Christentum. Vigiliae Christianae. Vol. 24, No. 1 (Mar., 1970). P. 4.

18. Margaret Barker. The Great Angel. A Study of Israel’s Second God, London, 1992.

СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО

Да погледнем втората набиваща се в очите особеност на гностицизма - а именно необикновения брой богове. Както вече казахме, язвителният Тертулиан сравнявал вселената на гностиците с многожилищна сграда, където всеки етаж се дава под наем на всякакви Гармозели и Алетеи, еони и царства.

В ортодоксалния юдаизъм няма нищо подобно. Там Бог е един; в “Жреческия документ” няма даже ангели.

Тази космическа самота на Бога различава рязко юдейския монотеизъм от другите близкоизточни религии, за които била характерна фундаменталната митологична концепция за Съвета на боговете, наричан също така Съвет на светците и Велик съвет. Тази концепция води началото си от шумерските градове държави, управлявани не от царе, а от съвет на старейшините.

Също както градът се управлявал от съвет на хора, светът се управлявал от Съвет на боговете с върховен Бог, чието име се пишело с клинопис по един и същи начин, но на шумерски език се произнасяло като “Ан”, а в семитските езици се произнасяло като “Ел”. В угаритските текстове именно Ел и съпругата му Атират станали родители на седемдесет синове, които били едновременно членове на Съвета на боговете и персонални богове на един или друг народ.

Съветът на боговете бил любимо място за действие в много митове на Древния Близък изток.

Именно Съвет на боговете свиква младият Ваал, след като побеждава чудовището Ямма и си построява дворец. Ваал организира голямо пиршество и кани в дома си седемдесетте синове на Ашера. Това тържество е описано от угаритския “Цикъл на Ваал” с детайли, които карат Рабле да побелее от завист:

“Ваал изгражда дом,

Ваал изгражда дворец,

Убива едър и дребен добитък,

коли бикове и тлъсти овни,

телета на една година,

овце и агнета.

Той кани братята си в своя дом,

близките си в своя дворец,

кани седемдесетте синове на Ашера.

На боговете дава сукалчета овни,

на богините дава овце,

на боговете дава бикове,

на богините дава крави,

на боговете дава тронове,

на богините дава кресла,

на боговете дава делви с вино,

на богините дава чаши.

Боговете ядяха и пиеха...” [1]

Никакво подобно чревоугодничество, повече подобаващо на Гаргантюа, отколкото на Всевишни, Тората не познава. Яхве няма нито братя, нито синове, нито братовчеди, нито шуреи. Книга “Битие”, като описва сътворението на света, не споменава нито един път за създаване даже на ангели. Бог е сам.

“Ако син на проститутка ти каже “Има двама Богове”, отговори му, какт е казал Господ: “Един съм в морето и един съм на Синай” [2].

Ние не можем да си представим в Тората сцена, в която Яхве се тъпче с храна на дълга маса със своите братя, пъхайки в устата си с мазни пръсти парчета тлъсти агнешки мръвки и гълтайки от златни чаши течащо по бялата му брада вино.

Проблемът е в това, че “Псалмите”, които частично са били писани много преди партията на монотеистите да дойде на власт, познават много добре Съвета на боговете, наричан още Съвет на светците и събрание на Божиите синове.

Яхве, също като Ваал и Мардук, изпълнява в този Съвет на боговете функциите на нов цар: “Бог стои в Съвета на боговете, съди всред боговете” (Псалми, 82:1). Божиите синове също го възхваляват: “Отдайте на Господ, вие Божии синове, отдайте на Господ слава и чест” (Псалми, 29:1). Тези два текста описват Яхве като нов ръководител на Съвета на боговете. Също така в Угарит описвали Ваал, във Вавилон - Мардук, а в Урук - върховния бог Ану [3].

Двете най-древни части на Тората, Яхвист и Елохист, смятат несъмнено, че евреите могат да се покланят само на Яхве, също както, да речем, американските войници могат да слушат само президента на САЩ. Което не означава, че американските не вярват в съществуването на други президенти - те просто не трябва да слушат техните команди.

По този начин вероятно са били настроени в оригинала си Яхвист и Елохист. За тях Яхве бил персонален бог на еврейския народ и нов ръководител на Съвета на боговете, но това не означавало, че другите народи нямат свои персонални богове, които понякога действат заедно с Яхве. Например, когато иска да разруши Вавилонската кула, той казва: “Елате, да слезем и там да разбъркаме езика им, така че един на друг да не разбират езика си” (Битие, 11:7). А преди да изгони Адам от Рая, Яхве заявява: “Ето, Адам стана като един от Нас” (Битие, 3:22). Това предателско “ние” е типичната форма, която употребява ръководителят на Съвета на боговете [4].

Дори ултрамонотеистичният Жречески кодекс в разказа си за сътворението на света за шест дена е запазил предателска езикова грешка. Там ангели няма, разкази за сътворяването им също. И въпреки това там Бог казва: “Да създадем човека по Наш образ и Наше подобие” (Битие, 1:26).

Представата за Съвет на боговете в домонотеистичния яхвизъм е смесена с представата за още една група свръхестествени същества - а именно, с представата за небесно войнство.

Първоначалният Яхве бил бог на бурята, подобно на всички персонални богове на ханаанските народи. Той идвал с небесно войнство сред блясъка на мълнии върху облаци.

Това небесно войнство видял по-специално пророк Михей: “Видях Господ, седнал на престола Си, и цялото небесно войнство стоеше около Него от дясната Му страна и от лявата Му страна” (3 Царе, 22:19). Видял го и пророк Елисей: “И Елисей се помоли и каза: Моля Те, Господи, отвори му очите, за да види! И Господ отвори очите на слугата и той видя, и ето, хълмът беше пълен с огнени коне и колесници около Елисей” (4 Царе, 6:17).

Това войнство е възпято в “Псалмите”: “Божиите колесници са двадесет хиляди, дори хиляди по хиляди; Господ е всред тях в светилището, както бе в Синай” (Псалми, 68:17). “Благославяйте Господа, всички вие, Негови войнства” (Псалми, 103:21). “Хвалете Господ от небесата, хвалете Го във висините! Хвалете Го, всички Негови ангели, хвалете Го, всички Негови войнства! Хвалете Го, слънце и луна, хвалете Го, всички светещи звезди!” (Псалми, 148:1–3).

Именно тези звезди, членове на това войнство, се сражавали със Сисара (Съдии, 5:20). Вероятно това Слънце послушало Исус Навин и спряло над долината Гавон, защото било именно член на това войнство (Навин, 10:12).

За създаването на това войнство в самото начало на света споменава отново даже “Жреческият документ”: “Така бяха завършени небесата и земята и цялото тяхно войнство” ( Битие, 2:1). Това Небесно войнство било толкова важна характеристика на Яхве, че пълната му титла била Яхве Цеваот, което ще рече Господ на войнствата (откъдето идва неправилният превод “Господ Саваот”).

И членовете на Небесното войнство, и членовете на Съвета на боговете били светци, “кедошим”. Тази дума била за тях едно от най-важните названия.

“Между синовете на силните кой може да се уподоби Бога на Господ? Бог е твърде страшен в Съвета на светците” (Псалми, 89:7–8) - гласи Псалм 89. А древен химн, влязъл по-късно в състава на Второзаконието и известен сега като “Песен на Мойсей”, нарича светци именно членовете на Небесното войнство.

“Господ дойде от Синай, и яви им се от Сиир, възсия от планината Фаран и дойде с десетки хиляди светци“ (Второзаконие, 33:2).

Небесното войнство, също като Ашера, било най-строго забранено от монотеистичните реформатори. “Второзаконието” - програмен документ на монотеистичните реформи, осъществявани от цар Йосия, поискало да бъдат убивани всички евреи, които “отидат и служат на други богове, и им се покланят, или на слънцето, или на луната, или на което и да било от небесното войнство” (Второзаконие, 17:3).

От гледна точка на автора на “Второзаконието” излиза, че смъртно наказание заслужават не само пророците Елисей и Михей, но и самият Мойсей!

В резултат от реформите на Йосия жреците, които “кадят на Ваал, на слънцето, на луната и на дванадесетте зодии, и на цялото небесно войнство” (4 Царе, 23:5), били забранени, а някои даже били изгорени на олтарите им.

Но Небесно войнство и Съветът на боговете, наричан също така Велик съвет и Съвет на светците, продължавали да съществуват в недрата на народа, също както през Средните векове в монотеистичната Европа предишните езически богове продължавали да съществуват под вида на дяволи и светии.

Към I в., когато непоклатимата ортодоксия, характерна за редактора на Тората, започнала да се колебае и да се разпада на множество конкуриращи се течения, ангелите отново придобили легално положение. По-специално те се споменават в “Книгата на Даниил” и се наричат в нея между другото “стражи” (Даниил, 4:14) и “светци” (Даниил, 8:13).

Но истински Съвет на боговете се събрал отново в кумранските текстове [5]. В някои от тях, например в “Химните на Съботното жертвоприношение”, се стига дотам, че Бог започва да бъде наричан “Бог на боговете, ръководител на всички висши ръководители и Цар на царете на всичките вечни съвети (4Q403). Практически, преведено на гръцки, това е гностичният бог на еоните.

“Химните на Съботното жертвоприношение” са литургия, която пеят ангели и хора, и по своята композиция напомнят удивително гностичните химни.

Те ни съобщават за “община на всички богове (елим) на знанието” и “община на всички богове на бога” (4Q400 fr. I i). В тях чуваме за “седем вечни съвета” (4Q400 1 i 9–10), за “храмове на Царя” (4Q400 1 i 13) и за “светилища на святостта” (4Q400 1 i 7) - обърнете внимание на множественото число.

“Богът на боговете” в тези химни се намира “сред всички богове на знанието” (4Q404). Тези богове на знанието са Седемте върховни Власти, които го възхваляват с песни.

Третата Власт пее на Бога на върховните богове химн за прослава със седем пъти по седем чудесни възхвали. Четвъртата Власт пее на Бога на великите деяния химн за възхвала със седем пъти по седем думи на удивителна похвала. Петата Власт пее на Царя на Славата благодарствен химн и т. н.

Всичките тези Трети, Четвърти, Пети и прочее Власти, които влизат в състава на Съвета на светците, се наричат даже също като при гностиците: “власти” (на гръцки - “архони”). Наистина, при гностициза архоните са лоши ангели, а Властите в кумранските химни са добри ангели, еони.

Също като гностичните еони - Барбело, Нетленност, Живот, Предвиждане, Вечен живот и Истина - тези Власти са удивителни безлики. Те не се гневят, не се занимават с интриги, не убиват, не насилват, не ядат и не пият: с тях не са свързани никакви митове.

Но най-интересното в “Химните на Съботното жертвоприношение” е не просто тяхното съдържание, но и мястото, където са намерени. Някои откъси от тези химни са намерени в Кумран. Но още един откъс е намерен в Масада - крепостта, завзета от безпощадните сикарии.

Хората, които пеели тези възвишени гностични химни, били същите главорези, които изклали околните еврейски селища, защото не вярвали така, както трябвало да вярват. Те участвали в божествената литургия заедно с членовете на Съвета на боговете като светци.

Терористите с още мокри от кръвта мечове, с тояги, върху които все още имало следи от мозъка на децата и жените от Ейн Гади, пеели:

“Той ще пречисти чистите, за да даде дължимото на тези, чийто път е крив” (4Q400 fr. I i). “Как нашата святост да се сравни с тяхната святост” (4Q401, fr. 14, 7–8) - пеели те. Пеели от името на Петата, Шестата и Седмата Власт седем химна на праведността. Пеели за това, че Бог “ще благослови всички богове, близки до истинското знание, със седемте думи на праведността” (4Q403 1, i). И под тези богове - светци, получили Мъдрост и благословени от праведността - разбирали себе си.

Ние вече цитирахме малко по-горе възвишената реч на вожда на сикариите Елеазар бен Яир, който преди масовото самоубийство на последователите си произнесъл тази възвишена реч за душата, която е родствена на Бога, и за това, че тя получава истинска свобода едва тогава, когато се прости с материалния свят. Тази реч, написана от Йосиф Флавий от името на Елеазар в съответствие с тогавашните литературни правила, може да ни се стори измислица и преуваличение. Наистина, не са я записвали с магнетофон.

Но “Химните на Съботното жертвоприношение”, независимо от Йосиф и в допълнение към него, потвърждават: също като апостолите в гностичните “Деяния”, Елеазар бен Яир действително би могъл да рекламира смъртта като желан начин човекът да се освободи от света и да стане член на “общината на всички богове на Бога”.

БЕЛЕЖКИ

1. CAT, 1.4 VI, 38–59, цит по: The Ugaritic Baal Cycle. Volume II, Introduction with Text. Translation and Commentary of KTU/CAT 1.3–1.4 / Mark S. Smith and Wayne T. Pitard. Supplements to Vetus Testamentum. Vol. 114, Brill, Leyden, 2009. P. 83–84.

2. Peshikta Rabbati, 21 100b, цит. по: Alan F. Segal. Two Powers in Heaven, Brill, 2002. P. 34.

3. Frank M. Cross Jr. and David Noel Freedman. Blessing of Moses. Journal of Biblical Literature. Vol. 67, No. 3 (Sep., 1948). P. 202.

4. Franc Moore Cross. Canaanite Myth, 187.

5. (1QM 1, 10; 1QM 4,9; 1Q22 1 IV.1; 4Q400 2 7; 4Q491 11 I.12; 4Q400 1 I.4; 4Q400 II.9 4Q418 69 II 15 4Q427 7 II. 9; 4Q286 7 I. 6; 4Q431 2 8; 4Q401 11, 3; 4Q427 7.I 14; 4Q427 8 I.10; 4Q511 10 11; 4Q457b 1 I.5), см.: Michael S. Heiser. Monotheism and The Language of Divine Plurality in The Hebrew Bible and The Dead Sea Scrolls. Tyndale Bulletin, 65.1 (2014), 85–100.

САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО

В Тората Господ Бог няма никакъв Космически противник. Това различава рязко космогонията на Библията от космогонията на останалия Древен Изток.

Във всичките останали космогонии На Древния Изток Богът на бурята, син на Всевишния, сътворява света, като унищожава водно чудовище, олицетворение на хаоса. Във Вавилон Мардук създава света, като унищожава чудовището Тиамат. В угаритския цикъл за Ваал ездачът на облаци Ваал създава света, като унищожава водното чудовище Ямма, Бога на морето (Ямм) и Речния господар (Нахар). Ваал унищожава също така чудовището Лотан. “Ти победи Лотан, извиващата се змия, и сложи край кървавата змия” - се казва в цикъла за Ваал [1].

Но Яхве не унищожава свои съперници. Той просто няма такива. Книга “Битие” започва с това, че без всякакви конфликти с хтонични чудовища Бог, носещ се над бездната и водата, създава света с една дума.

“ А земята беше пуста и неустроена и тъмнина беше върху бездната, и Дух Божи се носеше над водите. И Бог каза: Да бъде светлина! И стана светлина. И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината. И Бог нарече светлината ден, а тъмнината нарече нощ. И стана вечер, и стана утро: ден първи. И Бог каза: Да бъде твърд посред водите, която да раздели води от води! И Бог направи твърдта; и раздели водите, които бяха под твърдта, от водите, които бяха над твърдта. И стана така”(Битие, 1:2–7).

Трудно е да се измисли нещо по-възвишено, по-космично и по-далечно от кървавите подвизи на Ваал или на Мардук, който пронизва корема на Тиамат, разрязва утробата ѝ, смазва черепа ѝ и прерязва вените ѝ [2]. За разлика от другите древни богове Яхве не побеждава съперници: такива няма. И именно това прави от юдаизма монотеизъм.

Което, разбира се, би било добре. Но - както вече писахме в предходната книга - в други места на Библията Яхве, подобно на вавилонския Мардук и угаритския Ваал Хадад, е представен като унищожител на чудовища [3].

“Ти си раздвоил Ямма (морето) със силата си; ти си смазал главите на морските чудовища. Ти си строшил главите на Левиатана, дал си го за ястие на людете, намиращи се в пустинята (Псалми, 74:13–14).

“Ти си смачкал Раав, разпръснал си враговете си с мощната си ръка” (Псалми, 89:10).

“Събуди се, събуди се, облечи се със сила, ти, мишца Господня! Събуди се както в древните дни, в отдавнашните поколения! Не си ли ти, която посече Раав и прободе смъртно морското чудовище?” (Исая, 51:9).

Всичките тези текстове ни отпращат именно към борбата на Яхве с различни чудовища. Пророците с удоволствие сравняват тези чудовища с политическите противници на Израил: например Исая нарича Египет “Раав” (Исая, 30:7), а Езекиил - “Танним” (Езекиил, 32:2).

“Говори и кажи: Така казва Господ Бог: Ето, Аз съм против теб, фараоне, царю на Египет, Танним, който лежи сред реките си, казва: Реката ми е моя, аз я направих за себе си!” (Езекиил, 29:3).

Даже пророк Исая знае добре за битка на Господ с негови космически противници. Наистина, той твърди, че тя ще се осъществи в бъдеще. Тази битка ще е Страшният съд, великото поражение на враговете на Израил: “В онзи ден Господ ще накаже с тежкия, големия и силния си меч Левиатан, бягащата змия, и Левиатан, виещата се змия; и ще убие морското чудовище (Танним) (Исая, 27:1).

На пръв поглед нещата изглеждат невероятни. По какъв начин пророците знаят за двубоя на Господ с Танним, Раав и Ямма, ако за това не се казва нищо дори в книга “Битие”?

Нещата се решават лесно, ако вместо Синодалния превод погледнем оригиналния текст. Работата е в това, че на иврит думата море е ямм, а родствената ѝ дума вода, над която вода в началото на книга “Битие” кръжи Божия дух, е маим. Танним, водният дракон, който се споменава от Езекил и Еремия, е близък езикв родственик на вавилонската Тиамат и на същата техом (бездна), която пак фигурира в първите стихове на “Битие” [4]. А седемглавата змия Левиатан/Лотан не само се споменава в угаритските текстове като противник на Ваал, но и се описва със същата ритуална формула като у Исая, включително с угаритската дума “извита” (каллатон), която няма в нито един друг текст на Стария Завет [5].

Иначе казано, историята за Твореца, който отделил горните води от долните, напомня подозрително за подвига на Ваал, който поразил чудовището Море, и на Мардук, който разделил бездната Тиамат на две половини, “като мидена раковина и създал от горната половина небосвода” [6]. Безличната дума маим, която използва авторът на Жреческия документ, е явно опит да се деперсонализира чудовището Ямма, да се превърне от Космическо чудовище в космическа вода. При това Ямм, като противник на Яхве, остава непокътнат в други текстове, сред които и “Псалмите”.

Липсата на Космически противник поставя пред монотеистичния редактор на Тората сериозен проблем - а именно как да обясни произхода на злото.

От Тората следва, че злото идва на света заради постъпката на Адам и Ева, които вкусили от дървото на познанието за добро и зло, а към това лошо за тях дело ги подтикнала змията.

За разлика от Лотан, извиващата се змия, тази змия не била свръхестествено същество. Точно обратното. Тя била обикновено животинче, създание Господне. Змията била “най-хитра от всички полски животни, които Господ Бог създал” (Битие, 3:1).

За своите интриги животичнето понесло образцово наказание. “И Господ Бог каза на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски животни! По корема си ще се влечеш и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си!” (Битие, 3:14).

Така че за появяването в света на смъртта и злото бил виновен самият човек. Ако Адам и Ева не са били вкусили от плода, щели са да живеят вечно.

С подобен проблем Библията се сблъсква, и когато става въпрос за Световния потоп. По време на този потоп Бог унищожил буквално цялото човечество.

“И всяка плът, която се движеше по земята, умря - птици, добитък, зверове, всички пълзящи животни, които пълзят по земята, и всеки човек. От всичко, което беше на сушата, всичко, което имаше в ноздрите си жизнено дихание, измря. Всичко, съществуващо, което беше по лицето на земята, се изтреби - от човек до добитък, до пълзящи животни и небесни птици - изтребиха се от земята.” (Битие, 7:21–23).

Това описание не оставя никакво съмнение, че става въпрос за съвършено ужасен геноцид и тотална екологична катастрофа. Унищожени били всички: от младенците, кърмещи се от майчината гръд, до пухкавите котенца. Спасил се само Ной и тези, които взел в ковчега си. Нито един военен престъпник в човешката история не е постигал подобен резултат. И въпреки това Библията смята Бога, който извършил този тотален геноцид, за всеблаг и могъщ - макар че всеки съдия от съда в Хага би залепил на такъв Бог доживотен затвор.

Разгадката на въпросното жестокосърдечие на Яхве се състои в това, че легендата за Световния потоп е едно от малкото заимствани в Библията от околните народи. Във всичките тези легенди неизменно действат двама богове. Единият е жесток и кървав и иска да унищожи човечеството, а другият е милостив и го спасява. Например в акадския епос за Атрахасис (XVIII в. пр. н. е.) бог Енлил иска да унищожи човечеството, а бог Енки го спасява.

Тъй като редакторът на Тората признавал само един бог, наложило му се е да обедини тези две функции в едно лице и в резултат от това се появило несъответствие. Неговият Бог е напълно чудовищен тиранин и никак не е за учудване, че в “Апокрифона на Йоан” митът за Световния потоп е представен също като в епоса за Атрахасис. Това е мит за двама богове: късоглед и ограничен Демиург, бог на евреите, който иска да унищожи човечеството, и Всевишен бог, който го спасява.

Аналогичен проблем стоял пред редактора на Тората и когато описвал впечатляващата серия от магични двубои между Мойсей и фараона.

В хода на тези магични двубои Мойсей превръща водите на Нил в кръв, изпраща на египетската земя жаби и мухи, тъмнина и град, скакалци и чудовищни болести. Но, въпреки впечатляващото майсторство на Мойсей, всеки път след поредното чудо фараонът отказвал да освободи евреите.

Защо фараонът проявява такъв магарешки инат? Бихме могли да заподозрем, че е имал някакъв бог, противник на бога на евреите, и този бог помагал на египтяните.

Но монотеистът, който редактирал окончателния текст на Тората някъде към средата на V в. пр. н., е, не можел да допусне това. Затова предлага повече от неочаквано обяснение. Той твърди, че Яхве, Господ Бог, стои не само зад чудесата, които твори Мойсей, но и зад несговорчивостта на фараона [7].

Отначало той изпраща на египтяните мухи, жаби, язва и град, а след това ожесточава сърцето на фараона, за да не пусне евреите. “Но Господ ожесточи сърцето на фараона и той не ги послуша” (Изход, 9:12).

Редакторът отново е готов да представи Господ Бог като някакъв чудовищен садист, който си играе с египтяните като котка с мишка, но не допуска даже намек за съществуването на Космически противник.

Точно така Библията обяснява всички нещастия, които се случват с евреите, и даже разрушаването на Ерусалимския храм. Всички тези печални събития са свързани с това, че хората, с развратеното си сърце, са разгневили Господ. Затова той им изпратил потоп, язви, глад, суша; смесил езиците им, отнел вечния им живот, изгонил ги от Рая и изобщо заради лошото им поведение им изпраща врагове, които разпарят коремите на жените и разбиват главите на децата о камъните. И при това Библията обявява този отмъстителен, дребнав, инфантилен и капризен Бог, чиито престъпления срещу човечеството са достатъчни за сто Нюрнбергски процеса, за Трансцендентен и Всеблаг.

При гностиците, както видяхме вече от многобройните гностични “Деяния”, нещата са радикално различни. За съществуването на злото при тях е виновен Сатаната, Космическия противник на Всевишния.

Сатаната е съблазнил Адам и Ева. Сатаната е помагал на вълшебниците на фараона. Сатаната е подбудил евреите да създадат златния телец. Сатаната е изпратил на земята Световния потоп, а истинският Всевишен е спасил хората от него.

У гностиците Велиал е всемогъщ. Той стои зад всяко изпитание, с което се сблъсква вярващият.

В “Деянията на Филип” неверието на майката, чийто син умрял, е резултат от действието на “Врага, който унищожава душата” (Деяния на Филип, 1:2). В “Деянията на Андрей” консулът Егет преследва апостола, защото Егет е “син на Змия” [8]. В “Деянията на Йоан” цялата околна действителност, включително изобилието на болни жени в Ефес, е резултат от козните на Сатаната. Дори действията на новопокръстения вярващ, който в припадък на излишно благочестие си отрязал детеродния орган, също е резултат от интригите на Сатаната (Деяния на Йоан, 54:2). Отначало Сатаната го развращава с грях, а след това с излишна ревност.

В Тората всяка неприятност, която се случва с човека - от потопа до геноцида, се обяснява с гнева на всеблагия Бог. У гностиците всичко това се обяснява с интригите на Сатаната, княз или бог на веществения свят.

А какво казват кумранските текстове?

Те споделят гностичната позиция. Дамаският документ съобщава, че именно Велиал е вдъхновил египетските влъхви, противопоставящи се на Мойсей [9]. Същото се казва в книга “Юбилеи”, алтернативен и допълнен вариант на книга “Битие”, намерен в Кумран и популярен сред ранните християни: Мастема помага на египетските влъхви да се противопоставят на Мойсей (Юбилеи, 48:9).

Според “Серех ха Яхад” целият съвременен за кумранците свят извън тяхната община е “владение на Велиал” (1QS2). Левитите на общината непрекъснато проклинат всички “хора от земята на Велиал” (1QS2). “Да не запазя Велиал в сърцето си” - гласи един кумрански химн (1QS,4). Според “Дамаския документ” отпадналият от бога Израил е владение на Велиал. Велиал улавя Израил в три мрежи: “Първата е прелюбодеянието, втората е безчестието и третата е оскверняването на Храма. Този, който избяга от тази, ще бъде уловен от онази, а който избяга от онази, ще бъде уловен от тази” [10].

Както виждаме, кумранците, въпреки целия си монотеизъм, са от гледна точка на еврейската ортодоксия най-страшни еретици. Те връщат в мирозданието същата фигура на Противника на Бога, която така безпощадно унищожавали авторите на Жреческия кодекс и редакторът на Тората. И нещо повече, те твърдят, че всички евреи, които не са в тяхната община, са деца на този Противник, синове на Велиал!

Отношението на кумранците към евреите, които не влизат в общината им, е идентично на отношението към евреите в някои гностични текстове, например в “Деянията на Филип”.

В “Деянията на Филип” юдейският първосвещеник е враг. Той е обсебен от Мастема. Но при това Филип е евреин, изграждат синагога на Исус, а покръстената от апостола жена на управителя на Града на змиите е символ на юдейския народ, върнал се най-сетне при истинския Бог.

Велиал в Кумран е не само властелин на света. Той е преди всичко обект на войната, която водят с него праведниците и светците. Именно в края на тази война Месията, Свещенният цар, ще осъществи “навсякъде Божия съд” над “Велиал и неговите последователи” (IIQMelch II, 9, 13).

Тази история за победата на Месията над Велиал не е нещо друго, а е основополагащият мит на Древния Изток за унищожаването от бога (Мардук, Ваал) на Водното чудовище и Бездната. И едновременно с това е начин да се опише напълно реален конфликт. Това е също така история за войната на въстаниците, оглавявани от Месията от дома на Давид, срещу Ирод и римляните.

“Кумранският дуализъм - отбелязва Карт Рудолф - върви по пътя към гностичния дуализъм” [11].

БЕЛЕЖКИ

1. CTA 5.I.1–2 = KTU1.5.I.1–2, цит. по: John Day, God’s conflict with the dragon and the sea. Cambridge University Press, Cambridge, 1985. P. 142.

2. J. B. Pritchard. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament Princeton University Press, 1950. Enuma Elish, tab. IV. P. 61ff.

3. Виж: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА / ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - https://biblioteka1955.blogspot.com/p/blog-page_37.html.

4. John Day. God’s Conflict with the Dragon and The Sea, Echoes of a Canaanite Myth in the Old Testament. Cambridge University Press, 1985. P. 7.

5. John Day. God’s Conflict with the Dragon and The Sea. P 142.

6. J. B. Pritchard. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament Princeton University Press, 1950. Enuma Elish, tab. IV. P. 61ff.

7. Строго погледнато, точно това обяснение предлага Жреческият кодекс. Целият съществуващ днес разказ за десетте египетски наказания е изкуствена изрезка от два текста, единият от които, по-ранен, принадлежи на Елохист и възпява Мойсей, а другият, по-късен, принадлежи на Жреческия документ и възпява Аарон. Редакторът на Тората ги редува така, че унищожава даже най-малкото съмнение за наличието на втори бог, действащ на страната на фараона.

8. The Passion of Andrew, 40, 5 // The Acts of Andrew.

9. The Damascus Document, 7, 19 // R. H. Charles / The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English. Vol. 2: Pseudepigrapha. Oxford: Clarendon Press, 1913.

10. The Damascus Document. P. 799–834.

11. Kurt Rudolph Die Mandäer 1 Prolegomena: Das Mandäerproblem Göttingen, 1960. S. 555.

МИСТИЦИЗЪМ

Но като че ли най-главната черта, обща и за гностиците, и за кумранците, е всепроникващият мистицизъм, иначе казано - тази форма на религия, която се основава на идеята за сливане на човека с Бога.

Централната, първоначалната, основната теза на гностицизма е тезата за възможността на човека да стане Бог посредством съкровеното знание. “Ти видя Христос - ти стана Христос” (Евангелие от Филип, 44). “Този, който е пил от моите уста, ще стане като мене. А аз ще стана като него” (Тома, 112).

Тази теза се различава радикално от съзнанието за нищожност пред Бога, характерно и за ортодоксалния юдаизъм, и от ортодоксалното християнство.

Но затова пък прилича много на кумранския мистицизъм. Основните, любимите текстове на Кумран са текстовете за мистичното съзерцаване на Бога, превръщащо не само Месията, но и редовия сектант в светец и член на Съвета на боговете.

Избраните в Кумран стават членове на “съвета на чистите богове (елим) и всички, които владеят вечното знание” (4Q286 Fr.7ai). Те са създадени, “за да стоят редом с войската на светците и да общуват със събранието на синовете на небето” (1QH 3.21–22). Кумранските текстове говорят пряко за “хора в Съвета на боговете” (1QSb, IV).

Нещо повече, кумранската община се нарича “яхад”, което буквално означава “заедно”. Това не е обаче просто “заедно”. Това са “хора заедно с боговете”. Това са хора, които участват в ангелска литургия с правата на елим (богове) и тези хора не случайно се наричат светци - с тази дума, която се употребява в древния яхвизъм за назоваване на членовете на Съвета на боговете, съратници на Яхве, който “идва със светите си множества” (Второзаконие, 33:2).

Колективното пеене на кумранците било акт на колективно възнесение, също като в общината на Йоан. Кумранците изобщо правели всичко заедно. Освен колективни Възнесения те имали колективни Петминутки на Омразата, по време на които проклинали колективно Велиал, и колективни публични Покаяния, удивително напомнящи тези, които организирал Мао Цзедун сред комунистите в Янан.

“Ние сме Твоят народ и Ти ни възнесе чудодейно на орлови криле и ни отнесе при Себе Си” (4Q504 Fr. 6). Пред нас е същата метафора, която по-късно използва апостол Филип.

“Кумранската община споделя с ангелите особеното си знание на Бога” - отбелязва Питър Шафър [1].

БЕЛЕЖКИ

1. Peter Shafer. The Origins of Jewish Mysticism, Princeton University Press, 2011. P. 125.

СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ

Кумранско-гностичната идея за възнесението към Бога е свързана с друга идея - за лицезрението на Бога. В ортодоксалния юдаизъм човек не може да види лицето на Бога и да не умре. Жреческият кодекс е съвсем категоричен в това отношение.

“Не можеш да видиш лицето Ми, защото човек не може да Ме види и да остане жив” - казва Бог на Мойсей (Изход, 33:20).

Когато Мойсей все пак настоява да види лицето на Бога, Бог не му отказва: “Рече още Господ: Ето място при Мене; ти ще застанеш на канарата; и когато минава славата Ми, ще те поставя в една пукнатина на канарата, и ще те прикрия с ръката Си догде премина; после ще дигна ръката Си, и ще Ме видиш изотдире; но Лицето Ми няма да се види” (Изход, 33:21–23). Мойсей постъпва така: застава в пукнатината на канарата и Славата (кавод) на Господа преминава пред него. Но дори този кратък епизод от контакта с Бога е достатъчен, за да може лицето на Мойсей да излъчва светлина, така че при разговор с народа му се налага да го закрива с покривало (Изход, 34:35).

Но Жреческият документ не е цялото количество от древни еврейски вярвания. Други текстове, влезли в Тората, са запазили в себе си други традиции на древния яхвизъм: традиции, които наричали целия еврейски народ царство на свещеници и свят народ (Изход, 19:6).

В тези традиции Бог бил виждан не само от Мойсей, но и от всичките вождове на израилския народ. Нещо повече, те не само виждали Бога, но и пиели и се хранели с него, както пиели и се хранели в цикъла за Ваал членовете на Съвета на боговете. “Те видяха Бога и ядоха, и пиха” (Изход, 27:11).

Носители на тази древна яхвистка традиция, промъкнала се контрабандно в Девтерономичната история, били пророк Елисей, който видял с очите си колесниците на небесното войнство, и неговия учител пророк Илия, който се възкачил в една подобна колесница жив на небето. Тези пророци имали властта да творят чудеса: те изпращали суша и предизвиквали дъждове, възкресявали мъртви, лекували от проказа в река Йордан и поразявали враговете си по Божия воля.

Носител на тази древна яхвестка традиция бил и Хоний с кръговете, потомък на Мойсей, живял през I в. пр. н. е. и съумяващ да докарва с начертаните от него кръгове дъжд. Според Талмуда дори ръководителят на Синедриона нарекъл веднъж Хоний Божи син. Хоний заспал след разрушаването на Първия храм и се събудил от съня си/ от смъртта след построяването на Втория.

Същите магически способности били характерни и за първите последователи на Исус: “Те имат власт да заключат небето, за да не вали никакъв дъжд през времето на тяхното пророкуване, и имат власт над водите, да ги превръщат в кръв” (Откровение, 11:6).

Монотеистичната реформа от VII–V в. пр. н. е. е насочена в значителна степен срещу тази шаманска традиция, позволяваща на смъртния да вижда Яхве и даже да бъде негово въплъщение. Тази традиция били напълно унищожена в ортодоксалния юдаизъм, но се запазила и се развивала на други места, включително в Египет, далече от садукеите от Втория храм.

Така например Филон Александрийски твърди, че Мойсей бил преобразен и станал Бог, след като видял и познал Бога: “Той беше наречен Бог и Цар на целия народ. И той, както казват, влязъл в тъмнината, където бил Бог, иначе казано - в безформеното и невидимото, в безвещното прасъществуване на съществуващите неща, постигайки неща, невидими за смъртно същество” [1].

Представата за това, че този, който види Бога, не само не умира, а напротив - става бог/ангел, съвсем не е лично мнение на Филон. Това е мнение, ако не общоприето, то поне много разпространено сред александрийските юдеи. Във всеки случай именно подобно положение на нещата било отразено в написана за широката публика светска пиеса на Езекиил Драматург - единственият достигнал до нас юдейски драматург, който пише на гръцки език пиеси по подобие на Софокъл и Еврипид.

В пиесата на Езекиил “Изход” моментът на преобразяване на Мойсей в Бог е кулминация на цялата история. Мойсей се изкачва на планината Синай и Бог му отстъпва своя престол:

“И на върха на планината видях

Великия трон, достигащ небосвода,

и мъж с най-благородно лице,

увенчан с царска корона; и с десница

си ме повика; и аз застанах пред трона.

Той ми връчи своя скиптър и венец

и ме помоли да заема престола,

от който стана. Аз погледнах

широкия кръг на света, под мене

бе земята, а небосводът бе над нея.

След това под нозете ми множество звезди

започнаха да падат и аз ги преброих... [2]

Това преображение, случило се с Мойсей в духа на египетската традиция, ни помага да разберем причините за един от най-устойчивите ранни гностични тропи: а именно историята за това, че човекът, като се качи на небето и види Господ, съблича смъртните си одежди (тялото), облича одеждите на безсмъртието (става ангел) и започва да сияе.

Този мотив виждаме например във “Възнесението на Исая”. С възнасянето на Исая нагоре от небе на небе лицето му се преобразява и започва да сияе [3]. В “Апокалипсис на Петър” сияят лицата на Илия и Мойсей, които Петър вижда на хълма Тавор.

Точно така е описан този процес на преобразяване в “Притчите на Енох” и в “2 Енох” - два текста, единият от които е достигнал до нас на етиопски език, а другият - на древноруски. Оригиналите и на двата вероятно са били писани в Египет около I век.

В тези две книги смъртният Енох застава пред Господ и съзерцаването на Госпос го превръща в ангел.

“И Господ ме повика с устата си: “Дерзай, Енох, не се страхувай! Стани и застани пред лицето ми навеки”. И ме вдигна Михаил, великият Господен ангел, и ме заведе пред лицето на Господ. И изпита Господ слугите си, като им каза: “Да остане ли Енох, за да стои пред лицето ми навеки”. А славните се поклониха и казаха: “Да остане” (2 Енох, 22: 5–7) [4].

Пред нас са същите “венци от слава и одеяния от величие в безкрайна светлина” (IQS IV, 7–8), които обещава на кумранците “Уставът на Общината”. Това са същите “венци от святост и многоцветни одежди” (4Q 11611–5 fr.10), които в Кумран обещават на Месията, а в “Химна на бисера” от “Деянията на Тома” - на всеки, който стане духовен двойник на Месията и се освободи от веригите на живота.

Това е устойчив зилотско-гностичен троп. Смъртните, които се възнесат на небето, събличат земните си одежди (плътта) и обличат ангелски одежди (астрално тяло).

Именно в този смисъл трябва да се разбира казаното от Исус в “Евангелието от Тома”: “Учениците му го попитаха: кога ще ни се явиш и кога ще те видим? Исус отговори: когато съблечете своите одежди, без да се срамувате и свалите дрехите си, и ги поставите под нозете си като малки деца, и ги сгазите, тогава ще видите Живия син и няма да се страхувате”.

Новото астрално тяло, получено вместо “свалените одежди”, сияе, както сияело лицето на Мойсей след срещата му с Бога. По същия начин сияят привържениците на Исус по време на молитви, иначе казано - тогава, когато виждат Бога и се сливат с него.

В “Деянията на Петър” стаята, в която се молят вярващите, сияе с “неизразима, невидима светлина, която никой не може да опише” [5]. Със същата светлина сияе затворът, в който се моли паството на Тома [6]. В “Деянията на Филип” се преобразява Филип. Преобразява се и Мариамна, когато се опитва да я залови стражата. Тялото ѝ се обвива с огнен облак и тя става подобна на “стъклен съд, изпълнен с дим и пламък”. За гностиците именно в такъв “огнен облак” живеят еоните.

Ще отбележим, че във всички описани по-горе случаи не става дума за преображение на Христос. Става въпрос за преображение на хора, които съвсем сигурно са родени от хора.

БЕЛЕЖКИ

1. Филон Александрийский. Жизнь Моисея, 1, 155–8.

2. Eusebius. Praeparatio Evangelica, 29 (бел. На автора).

3. The Ascension of Isaiah, 7, 25.

4. Библиотека литературы Древней Руси. РАН. ИРЛИ / Под ред. Д. С. Лихачева, Л. А. Дмитриева, А. А. Алексеева, Н. В. Понырко. СПб.: Наука, 1999. Т. 3: XI–XII века.

5. The Acts of Peter, 21, 8, Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, 2012.

6. The Acts of Thomas, 13, 153, 7, Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, 2010.

КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ

И така, за членовете на сектата бил характерен най-възвишен мистицизъм. Те можели да се качват на небето и да бъдат част от Небесното войнство. Техет противник бил самият Велиал.

Кой тогава бил техният Месия?

Ако редовите членове на сектата можели да станат ангели, кой в такъв случай бил техният генерал?

Кумранските текстове дават напълно еднозначен отговор на този въпрос.

От една страна кумранският Месия, или по-точно - цялата редица от Месии, сменили се начело на сектата, бил обикновен човек. Той бил цар от рода на Давид, изпратен да изпълни пророкуваното. Той бил лъв, който няма да легне, докато не изяде плячката, която нищо няма да спаси (1QSb).

“Книгата за войната на синовете на светлината срещу синовете на тъмнината”, написана по всяка вероятност по време на въстанието срещу Ирод през 37 г. пр. н. е., описва поредния Месия като жив и действащ ръководител на общината, който трябва да порази лично царя на китим с ръката си.

“И Ръководителят на Общината, Потомъкът на Давид, ще го убие с удари и рани” (4Q285. Fr. 7).

Пред нас е жив, очевиден човек, Давидов потомък. В един от кумранските текстове са запазени даже белезите на един от тези Месии.

“И на главата си, в косите, има рождено петно с червен цвят. И във вид на бобено зърно [брадавица на лицето?], и малко рождено петно на бедрото му... Мъдростта му ще достигне до всички хора и той ще знае тайната на живота. И всички замисли срещу него ще се превърнат в нищо, и управлението му над всичко живо ще бъде велико” (4Q534).

Пред нас е описание на напълно конкретен човек. Брадавеца с размер на бобено зърно върху физиономията се връзва зле с някакъв абстрактен лик. На нито една икона няма да намерите ангели с брадавици. И ако авторът на текста за Месията е принуден да ни съобщи като негова характерна черта брадавицата, можем да предположим, че той описва напълно конкретно и, нещо повече - многократно видяно от него лице.

Но от друга страна този Месия с брадавица във вид на бобено зърно бил въплъщение на Господа. Той бил “Свят и Велик, Господ на Славата, вечен цар”, който “ще слезе отгоре, за да посети земята с милост” (Енох, 5:28)

Именно същото ни говори за “четвъртата секта” Йосиф Флавий. Той съобщава, че “четвъртаат секта” не признавала над себе си друг хегемон (иначе казано - вожд) освен Господ. И веднага добавя, че през 6 г. хегемон бил Юда от Гамала.

“Вожд (ἡγεμών) на четвъртата философска школа станал галилеецът Юда. Привържениците на тази секта между другото се придържат във всичко към учението на фарисеите. Затова при тях се забелязва несдържана от нищо любов към свободата. За единствен свой вожд (ἡγεμών) и владика те смятат Господ Бог” - пише Йосиф [1].

Ако не се познават кумранските текстове, в това заявление на Флавий може лесно да се види противоречие: как така Юда може да бъде водач на сектата, която не признава друг водач освен Господ?

Кумранските текстове ни позволяват да отговорим лесно на този въпрос: за сектантите всеки текущ техен ръководител бил Месия от дома на Давид и Господ. Именно затова той имал копита от бронз и рога от желязо и, въпреки брадавицата, “носел смърт на безбожниците с диханието на устата си” (1QSb, V).

За да разберем смисъла на кумранската теология, трябва да помним, че при своето възникване тя решавала принципно други въпроси от тези на следващата я християнска теология. Тя не трябвало да обяснява смъртта на Месията, неговото възкресение и други подобни неща.

Пред нея стояла съвсем друга задача. Тя трябвало да обясни по какъв начин този конкретен човек, пореден ръководител на сектата, от плът и кръв, потомък на Давид, с брадавица на физиономията и с рождено петно в косите, е едновременно с това и въплъщение на Господа. На какво основание той притежава абсолютната власт над членовете на общината и по какъв начин пред неговия престол след победата ще израсте Дървото на живота.

За решаването на тази задача подхожда една-единствена теология. На научно наречие тя се нарича адопционизъм.

Състои се в твърдението, че Господ, или неговата Руах, влиза в конкретен човек - в потомък на Давид. Така този човек става аватар на Господ. Негово въплъщение на земята.

Господ е избрал за своето въплъщение потомък на Давид, защото именно потомците на Давид имат някакви особени качества, позволяващи им да бъдат приемници на господната сила.

Не всички хора могат да бъдат аватари на Господа. Също както течният азот не може да бъде просто налят в чайник, а трябва да се държи в специалния Дюаров съд, точно така и Господ от небето не може да се спусне в когото и да е. Той може да слезе само в потомък на Давид. Потомъкът от дома на Давид е дюаров съд за Руах.

По същество тази теология сигурно се отличавала малко от царския култ, който бил приет в Юдея до монотеистичните реформи и в рамките на който всеки пореден цар се смятал за поредния син и въплъщение на Господа.

Важното на тази теология, или по-скоро христология, защото става въпрос за съчетаване на физическото и божественото в персоната на Помазаника, Месията, Христос, се състои в това, че тя била прижизнена теология.

Тя била съвсем обикновена. Не била предназначена за сложни конструкции, необходими след позорната екзекуция на един от Месиите.

По същество тя даже не била теология. Тя била сектантска пропаганда. Образци на “теологии” от подобен вид срещаме във всичките човешки култури от Мексико до Китай. В обожествяването на живия вожд, дучето, фюрера, Непоколебимата скала, Сина на Небето и Земята няма нищо удивително. Това е един от човешките архетипове.

В съвременната библеистика е прието разделението на “висока” и “ниска” христология. Под “ниска” христология се разбира представата за това, че Исус се е родил човек, но поради своите достижение се е качил на небето, достигайки статута на божество. Под “висока” - представата за това, че Исус е бил от самото начало Световен дух. Обикновено се предполага, че първата христология се е появила по-рано.

Но, както виждаме, в Кумран нямало нищо подобно. Кумран познавал едновременно двете христологии - и високата, и ниската. “Ниската” христология била за членовете на общината. Те, обикновените хора, можели да се качат на небето и да станат елим.

Това било почетно и вероятно резервирано само за висшите йерарси отличие, но все пак пътешествията по небето били в Кумран макар и важно, но и напълно възвисяващо дело - нещо като съвременно пътешествие до Северния полюс. И именно в резултат от това, че членовете на общината можели да се качват на небето, нейният Месия трябвало да бъде нещо по-голямо. Той бил вместилище на Надсветовния дух. Бил дюаров съд за Господа.

Както пътешестващият шейх не може да се настани в каквато и да е хотелска стая, а само в президентския апартамент на седемзвездния хотел, така и Господ, слизайки на земята, си избирал поредния син на Давид за живот в него.

Именно към тази христология за Исус - за дюаровия съд Исус - за седемзвездния хотел - изповядвали повечето от юдеите християни.

Ебионитите - оплаква се Иполит Римски - смятали Исус за човек и именно затова мислели, че всеки може да стане Христос като Исус,защото Исус е бил човек [2].

Назореите - пише Йероним - предполагали, че “цялата пълнота на Божествеността пожелала да обитава телесно” в Исус [3]. Сампсеите, по-рано наричани осеи, вярвали, че по свое желание Христос “съблича от себе си тялото на Адам и отново го облича” [4]. Псевдоклиментиновите хомилии говорят за предшестващ Спасител, който “сменя своите форми и имена от началото на света и се появява на този свят отново и отново” [5].

Христологии за Исус като вместилище принадлежат също така и на ранните гностици, по-специално на Керинт и Карпократ [6]. Те твърдели, че духът Христос е слязъл в човека Исус във вид на гълъб. Именно след това човекът Исус започнал да върши чудеса. На кръста Христос напуснал човека Исус, поради което той извикал: "Боже! Боже мой! Защо си ме оставил”. “А Христос, като духовен, останал чужда на страданията” [7]. Тялото на Христос било “плътско вместилище за Логоса” - пише гностикът Теодот [8].

Тази теология била характерна и за някои протоортодокси. Тялото на Христос било “съд за неговия Дух” - четем в посланието на Варнава [9]. “С волата на Господа светият предшестващ Дух, сътворил цялото творение, се облече в плътта, която Той пожела” - гласял “Пастирът” на Хермас [10]. Христос “се облякъл в човек” - твърдял Климент Александрийски [11].

И най-вероятно именно към тази христология се е придържал авторът на нашето най-ранно “Евангелие от Марк”, което започва от момента, когато светият Дух слиза в Исус, и завършва с момента, когато Духът го напуска на кръста.

Това била първа и прижизнена христология. Нещо повече, тази христология предшествала Месията на име Исус, защото кумранската община започнала своето съществуване преди него и начело на тази община се сменили порядъчно на брой Месии.

Можем да наречем тази христология христология на дюаровия съд. Патриция Крон предлага термина “хотелска христология”. В смисъл, че Христос се е настанил в Исус като в хотел и го е напуснал след известно време.

Тази христология претърпяла ужасен удар, когато в решаващия момент Надсветовният дух, обитаващ в своя аватар, не успял да порази враговете с огън от устата си, поради което дюаровият съд бил заловен от децата на Велиал и разпънат. “А ние се надявахме, че Той е Онзи, който ще избави Израил” (Лука, 24:21).

След това осиротялата община се разделила и за да се разбере станалото трябва да се има предвид едно нещо: това разделение се случило не поради теологична, а поради организационна причина.

Точно както в Съветския съюз през 20-те години въпросът се състоял не в “десния” и “левия” уклонизъм, а в борбата на Сталин с Троцкий и Бухарин за власт в партията, така и в “четвъртата секта” през 30-60-те години въпросът не се състоял в това как именно се съотнасят в Иус от Давидовия дом Богът и човекът, а в борбата за лидерство в сектата.

Яков Праведника, физическият брат на Исус, настоявал, както виждаме от “Евангелието на евреите”, за физическото възкресение. Той продължавал да изповядва старата христология за дюаровият съд. Исус от дома на Давид бил единственият, който подхождал на земята за ролята на вместилище на Надсветовния дух. Този Надсветовен дух неизвестно защо се отлъчил в решителния момент от своето обиталище - отишъл на разходка, заплеснал се - и станало така, че в същия този момент децата на Велиал разпънали Исус.

Тази теология била единствено възможна за Яков, брата Господен. Той настоявал, че брат му е бил единственият подходящ съд за Господа по простата причина, че бил негов роднина и претенциите на Яков за лидерство се градели върху физическото му родство с Исус.

Нещо повече, не трябва да забравяме, че Яков Праведника бил от детството си посветен на Бога. Той бил назорей в ортодоксалния смисъл на думата. Не се подстригвал, не ядял месо, не пиел вино. Също като след това римския папа нямал семейство и деца. Фактът, че Яков, братът на Исус, не можел да бъде продължител на династията, а можел само да заема място при брат си, бил вероятно един от ключовите фактори при формирането на култа именно към Исус.

Христологията на дюаровият съд била основна христология на юдеите християни.

Обаче Яков много бързо се сдобил със съперници, такива като Юда Тома или апостол Павел, познат също като Симон Влъхвата. Ако Христос е бил Надсветовен дух, вязъл в Исус, защо би трябвало да се ограничава само с Исус? Той би могъл да влезе и в Юда, и в Павел.

Без ни най-малко да отричат физическото възкресение на Исус, те претендирали да бъдат новите Христосовци. А Павел не само бил “Христос в образа на Павел”, но и мъкнел със себе си Божията слава във вид на девицата Текла.

Нещо повече, тези нови Христосовци претендирали, че вместилище на Светия дух ще стане всеки, който бъде техен последовател! “Благословени са телата на светците, защото са били направени достойни да станат храмове на Бога, за да може Христос да обитава в тях” - поучавал своите ученици Юда Тома [12]. Подобна демократична революция и прехвърляне на Светия дух за общо ползване едва ли се харесвали на Яков. Много вероятно е в Дамаския документ именно носителите на тази идеология да са наречени Лъжци.

Скоро у опозицията на Яков се появил още един хитър теологичен ход: Исус Христос, заявила тя, не е имал никакво отношение към Давидовия дом. Той бил син на Бога, а не син на Давид - в буквалния смисъл на тази дума. А Мария, съпругата на номиналния му баща Йосиф, била девственица.

Тезисът за непорочното зачатие, превърнал се по-късно в една от главните норми на протоортодоксалнаат църква, бил насочен в началото директно срещу претенциите на Яков Праведника да ръководи сектата. От него следвало, че Яков няма никакво отношение към Исус. Даже не били роднини!

Едновременно с това се появила нова напаст.

Още една разновидност на Лъжците заявила, че изобщо не е имало никакъв дюаров съд. Надсветовният дух изобщо не се нуждаел от дънки и риза. Той просто приел облика на човека Исус и в момента, когато глупавият и ограничен Яков кършел ръце, оплаквайки екзекуцията на своя брат на Голгота, въпросният призрак просвещявал апостол Йоан (а също така Вартоломей). Не можем да кажем, дали самият Йоан е подкрепял тази версия или само неговите ученици, но във всеки случай тя била поредната диверсионна находка среку организацията, възглавявана от Яков Праведника.

И така, имаме за ортодоксите две новини: добра и лоша. Добрата новина се състои в това, че гностичната теология за виртуалния Христос, за Христос като Световен дух, който само приел човешки облик, е несъмнено по-късна. Тя била насочена срещу Яков след разпъването на Исус.

Лошата новина се състои в това, че другата гностична теология - теологията за Исус като дюаров съд, за Исус като вместилище, в което се е настанил Световинят Господ, била по-ранна. “Христологията за вместилището била много стара форма на христология, вероятно най-старата от засвидетелстваните” [13].

Тя не само предхождала Йоан, Симон Влъхвата и Юда Тома - тя предхождала екзекуцията на Исус. Тя предхождала появата му на белия свят! Тя била теология, която изповядвал самият Исус. Това била официалната теология на Кумран и официалната теология на “четвъртата секта”. Непорочното зачатие - една от основните догми на съвременната християнска църква - била за Кумран нечувана ерес.

И така, гностиците и кумранците имали удивително общи неща. И едните, и другите почитали Мъдростта на Господа, и едните, и другите знаели за Съвета на боговете. И едните, и другите били уверени в способностите си да вършат чудеса; те знаели, че с техния Месия се е случило нещастие, но не е умрял, а се е озовал в Съвета на боговете по-високо от ангелите. Те го смятали за Син на Всевишния и за въплъщение на Яхве. Според тях хората можели да се Преобразяват, заставайки пред Всевишния, и това Преображение ги правело ангели, които могат отново и отново да слизат не земята. И едните, и другите били уверени, че над цялата земя, освен над тяхната община, властва Велиал. Те се виждали като борци с този Велиал, на когото между другото били подвластни и невлизащите в общината евреи. Много гностици спазвали юдейския закон.

Но главната идея на късния гностицизъм и на зилотите е диаметрално различна. Зилотите проповядвали спасение на света, гностиците проповядвали спасение от света. При кумранците Яхве идва на земята, а при гностиците човекът се качва на небето.

Освен това кумранците нямали нищо против насилието. Напротив: насилието над всички деца на Велиал било свещен акт. Убийствата и ограбването на неверниците бли главен момент от мистичното единение с войската на ангелите, възпято в Свитъка за войната.

При гностиците нещата били противоположни. Въпреки че имали неимоверна вълшебна сила, било им строго забранено да я употребяват срещу враговете и когато нещастният апостол Филип провалил в ада цял град, Спасителят го мъмрил строго и дори го отлъчил за четиридесет дена от Рая!

Как е станала тази удивителна инверсия?

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

2. Hippolitus. Refutation, 7.34.1–2.

3. Hieronimus. In Esaiam, 11, 1–3.

4. Epiphanius. Panarion, 53.1.8.

5. Clementine Homilies. 3.20, Ante-Nicene Fathers. Vol. 8. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co, 1886.

6. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 26, 1.

7. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 26, 1.

8. Exerpta Ex Teodoto, 1 // Robert Pierce Casey. The Excerpta ex Theodoto of Clement of Alexandria, London, 1934.

9. Послание Варнавы, 7:3.

10. The Shrepherd of Hermas, 6 [59]:5, Ante-Nicene Fathers. Vol. I. Buffalo, 1886.

11. Clement of Alexandria. Quis Dives Salvetur, 37. Cambridge, 1897.

12. The Acts of Thomas, 9, 94, 6.

13. Patricia Crone. Jewish Christianity and the Qurʾān (Part One) / Journal of Near Eastern Studies. Vol. 74. No. 2 (October 2015). P. 239.

МАРВИН ХАРИС

През 1974 г. известният американски антрополог Марвин Харис издава книгата „Cows, Pigs, Wars, and Witches: The Riddles of Culture“. Точно пет години преди това излиза фундаменталната книга на Самуел Брендън „Исус и зилотите“, която често цитирахме тук, и Харис, без съмнение, се е намирал под нейното силно влияние.

Но той не бил библеист, а антрополог. Освен това Харис бил атеист и изобщо марксист, което в дадения случай не се отразило върху качеството на произведението му, но затова пък го лишило от спирачките, които са обичайни за библейските критици.

Затова Харис сравнил скритата във вековете еволюционна история на култа към Христос с историята на много по-малко съдбоносния за човечеството, но затова пък добре наблюдаван култ – а именно характерния за много обитатели на Нова Гвинея култ карго.

Ще напомня, че пророците на култа карго учели, че всички прекрасни неща, които са притежание на белите, са изпратени в действителност от духовете на предците на туземците. Освен това те учели, че знаят „тайната на карго“ и че те, пророците, ще дарят скоро на своите съплеменници шевни машини, радиоприемници и даже цели параходи, които буквално ще се сипят от небето.

Възниква едни въпрос: как така това странно поверие се е задържало в Меланезия и Папуа-Нова Гвинея в продължение на повече от сто години? Нали очевидно е противоречало на наблюдаваните факти.

Отговорът се състои в това, че мемът, който се нарича „култ карго“ проявил необичайна способност да еволюира. Колкото по-главозамайващо се променяла действителността, толкова по-главозамайващо се променял и мемът.

Например Маданг, в северната част на Нова Гвинея, бил колонизиран отначало от германците. Германците се държали с туземците доста жестоко и затова идването на австралийците след края на Първата световна война бил възприет от поклонниците на култа карго като дългоочаквано избавление от проклетите завоеватели.

Туземците даже започнали да ходят масово на църква, защото били сигурни, че там ще им разкрият тайната на карго, изпратено им от Христос. Туземците смятали, че Господ, като създал Адам и Ева, ги заселил в Рай, пълен с карго, иначе казано – с консерви, ориз, стоманени инструменти и кибрит. Христос върнал този Рай на белите, а сега се готви да го върне и на туземците.

Когато, въпреки две десетилетия усърдни молитви, карго така и не се появило, вярата на туземците започнала да се променя. Тръгнали слухове, че белите са заловили Христос и го държат затворен в Сидни: нали Исус Христос искал да даде карго на туземците, но белите и евреите се уговорили да го оставят за себе си.

Затова когато започнала Втората световна война, туземците веднага разбрали, че тя се води, за да могат духовете на предците да им дадат карго.

Тези духове на предците щели да се явят в образа на японците и за да се приготвят за тържественото събитие, туземците трябвало да оставят своята работа, да заколят всички прасета и кокошки и да започнат да строят складове за карго, което предците ще им донесат.

През 1944 г. японците били изгонени и австралийците, които дошли на тяхното място, се опитвали да привлекат туземците на своя страна с обещания за „промишлено развитие“ и „мирно съжителство“. Трябва ли да обясняваме, че добрите туземци прели всичките тези прекрасни вричания за обещание да им бъде разкрита тайната на карго?

При това съвсем не може да кажем, че австралийците водели туземците за носа. Напротив, те много искали да им обяснят как стоят нещата в действителност и даже няколко години след края на войната поканили един от най-влиятелните пророци, наречен Яли, на обиколка по Австралия.

Там му показали авиационни и корабни заводи, пивоварни и прочее, искайки да му обяснят, че именно с помощта на тези неща се произвежда карго. Но Яли не бил глупак и отлично виждал, че съвсем не всички хора, които карат големи коли и живеят в големи къщи, работят във фабриките и пивоварните.

За щастие глупавите бели освен в авиационните заводи и кораборемонтните работилници завели Яли и в музея в Куинсланд. Там, в музея, Яли видял новогвинейски церемониални маски, същите, които мисионерите наричали „сатанински“ и забранявали на туземците да ги носят. И се оказало, че мисионерите са отнесли маските и са ги поставили в храм в Куинсланд.

Наредили са ги на олтари, зад стъкла, и Яли видял големи групи молещи се, които се стичали в музея от всички краища на Австралия, за да се поклонят на маските на предците. Ясна работа, проклетите бели са ги измамили: те се молят на духовете на предците, които им изпращат карго, а новогвинейците карат да се молят на някакъв си Христос.

От гореказаното се вижда, че култът карго изобщо не игнорирал действителността. Напротив, той се съобразявал напълно с нея. Всеки път, когато в действителността се случело нещо, това случило се нещо можело да се обясни превъзходно от гледна точка на култа карго.

Един път появил се, мемът карго бил способен на поразителна еволюция. Той можел да се откаже от практически всяка своя фактическа съставка: можел да почита като духове на предците отначало белите, след това японците, след това пак белите, да чака карго отначало от Христос, а после пак от маските на предците. Неговото развитие не се подчинявало на законите на логиката, но затова пък се подчинявало на законите на психологията и мемът демонстрирал крайна устойчивост по редица параметри.

Колкото и да еволюирал, той обслужвал винаги психологичните потребности на две ключови групи хора. Първо, на жреците на култа карго, които благодарение на този мем запазвали своята висока социална позиция и статут, и, второ, на редовите поклонници на култа, които благодарение на него получавали психологичен комфорт и надежда за светло бъдеще.

МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР

В първата част на тази книга разгледахме четири сакрални трилъра: „Деянията на Тома“, „Деянията на Йоан“, „Деянията на Филип“ и „Деянията на Павел и Текла“. Опитахме се на основата на тези тенденциозни и идеологизирани разкази да възсъздадем биографиите на въпросните апостоли – както реалните, така и измислените.

В действителност трилърите, подобни на тях, са били много повече. До нас са достигнали шест апокрифни „Деяния“, написани долу-горе рано, в промеждутъка от II до IV в. - на Тома, на Йоан, на Петър, на Андрей, на Филип и на Павел.

Всичките тези „Деяния“ имат гностичен характер. Всичките са напълно еднотипни като вълшебните приказки. Всичките имат еднаква морфология. Тази морфология може да бъде анализирана, както е направил това по отношение на вълшебните приказки Владимир Проп.

Във всичките тези „Деяния“ апостолите вършат чудеса. Тези чудеса за удобство могат да бъдат разделени на няколко големи групи.

ЧУДЕСА

Апостолите са властни над материалния свят: стихиите, вещите и храната.

Апостол Андрей успокоява буря [1]. Апостол Йоан превръща морските камъчета в скъпоценни камъни [2]. Апостол Филип раздава на бедните от три огромни делви зърно, вино и зехтин и всичките продуктите в делвите не свършват [3].

Апостолите имат също така власт над животните. Апостол Тома кара диви магарета да проговорят [4]. Филип – яре и леопард [5], Петър – куче [6], а апостол Йоан има впечатляваща власт над дървениците [7].

Всички апостоли възкресяват и изцеляват хора.

Апостол Андрей изцелява съпругата на Антифан [8], сина на Каприан и дъщерята на Николай [9]. Той възкресява юношата роб на Деметрий от Амасея, когото Деметрий „обичал с несравнима любов“ [10]. Тома възкресява юноша, убит от дракон [11]. Апостол Йоан изцелява в Ефес цял стадион [12]. В крайна сметка Йоан побеждава апостол Андрей, който възкресил едновременно четиридесет души – целия екипаж на потънал кораб [13].

Апостолите убиват бесове и разрушават нещастните им леговища.

Апостол Йоан разрушава храма на Артемида Ефеска. Апостол Филип разрушава храмовете в Атина.

Апостол Андрей прогонва седем демона, живеещи край пътя в Никея [14]. Апостол Тома побеждава Сина на Сатаната – същият, който развратил Ева, подтикнал към братоубийство Каин, подбудил ангелите да се съешават с човешките дъщери и влязъл в Юда, за да предаде Христос [15]. „Деянията на Филип“ между другото твърдят, че Синът на Сатаната бил победен от Филип, който обаче не го убил, а му наредил да построи християнски храм [16].

Но дори тези подвизи помръкват пред подвига на апостол Вартоломей, който във „Въпроси на Вартоломей“ възлага пета върху самия Велиар.

Този Велиар е доста впечатляващо създание – той е дълъг 1900 лакти и ширак 700 лакти, а 6067 ангели го държат с огнени вериги. Въпреки това апостолът, по нареждане на Исус, не само стъпва на вратан а Велиар, но и го заставя да каже тайното си име и да разкрие всичките тайни на света [17].

Всички апостоли са съвършено неуязвими. При опит да бъдат хванати, техните противници се лишават от зрение, изсъхват им ръцете, провалят се вдън земя, etc.

Домециан заповядва да сварят Йоан в кипящо масло, но то не му причинява никаква вреда [18]. Мечовете на нападащите апостол Андрей падат на земята, след като е начертал във въздуха кръст [19]. Апостол Филип поразява със слепота и паралич всичките петстотин стражи, които идват да го арестуват [20].

Нечестив слуга удря по бузата апостол Тома по време на пиршество. Апостол Тома, разбира се, веднага си обръща другата буза, но меко предсказва, че ръката, която го е ударила, ще бъде скоро в зъбите на кучетата. Не минава и половин час, когато негодникът, ударил апостола, е разкъсан от тигър и кучетата, като откъсват ръката от трупа, влизат с нея в залата на пиршеството за изумление на всички присъстващи [21].

Тези чудеса не са украшение, не са отклонение, което отвлича от същността на сюжета. Те са самата същност на повествованието: учението на апостолите е истинско, защото те могат да вършат чудеса. Те играят в „Деянията“ същата роля, която играят експериментите в науката. Именно благодарение на тези чудеса апостолите печелят привърженици.

Някой си Гратин от Синоп имал треска, жена му – воднянка, а в сина му се вселил демон. Гратин изпратил да доведат апостол Андрей, който излекувал и тримата от болестите. Гратин и семейството му веднага повярвали и били кръстени [22].

Харитина, дъщеря на виден гражданин на Ашдод, страдала от цирей на окото. Апостол Филип я излекувал и тя станала негова ученичка. Облякла мъжки одежди и го последвала [23].

Апостол Тома възкресил юноша, убит от Сатаната. Юношата станал негов ученик (Деяния на Тома, 3:33).

Пак апостол Тома възкресил ефеския претор Ликомид и жена му Клеопатра: Ликомид и Клеопатра станали негови верни последователи [24].

Апостол Йоан по време на магически двубой с жрец на Артемида изпил пред очите на публиката в театъра отрова, която не му причинила никаква вреда. Изпробвали отровата върху престъпници и те загинали. Йоан ги възкресил. Поразеният жрец и всички зрители приели християнството [25].

Тези чудеса били централно доказателство за правотата на християнското учение и главен елемент на сюжета. Учението на Христос било истинско, защото позволявало да се вършат чудеса. „Не дойдох да ви уча с думи, а да върша чудеса“ – казва апостол Филип на атиняните [26].

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Andrew, 8; цит. по: Dennis R. McDonald. The Acts of Andrew. Polebridge Press, 2005.

2. The Acts of John, Lat., XV. From «The Apocryphal New Testament», M. R. James. Translation and Notes. Oxford: Clarendon Press, 1924.

3. The Acts of Philip, 15, 5.

4. The Acts of Thomas, 4, 39.

5. The Acts of Philip, 12, 8.

6. The Acts of Peter, 2, 9, 9 // Robert F. Stoops. The Acts of Peter. Polebridge Press, 2012.

7. The Acts of John, 10, 60.

8. The Acts of Andrew, 29.

9. The Acts of Andrew. 16.

10. The Acts of Andrew. 3, 1.

11. The Acts of Thomas, 4, 30.

12. The Acts of John, 30–36.

13. The Acts of Andrew, 24.

14. The Acts of Andrew. 6.

15. The Acts of Thomas, 3, 32.

16. The Acts of Philip, 11, 8.

17. Gospel (Questions) of St. Bartholomew, 4, 12–60 / The Apocryphal New Testament, ed. J. K. Elliott.

18. Tertullian. О прескрипции [против] еретиков, xxxvi.

19. The Acts of Andrew, 9, 4.

20. The Acts of Philip, 2, 12.

21. The Acts of Thomas, 1, 6–9.

22. The Acts of Andrew, 5.

23. The Acts of Philip, 4, 5–6.

24. The Acts of John, 24–25.

25. The Acts of Jonh. Lat XXI. From «The Apocryphal New Testament», M. R. James. Translation and Notes, Oxford: Clarendon Press, 1924.

26. The Acts of Philip, 2, 11.

АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ

Способността на апостолите да вършат чудеса е свързана с това, че са познали Христос и са станали Христосовци. Те са Христосовци в буквалния смисъл на думата.

Друзиана, ученичката на Йоан, вижда Господ в облика на апостол Йоан [1]. Текла, ученичката на Павел, вижда „Господа Исус Христос редом с нея в облика на Павел“ [2]. Учениците на апостол Тома виждат пред себе си „Христос в облика на Тома“ [3]. Ученичката на апостол Андрей вижда „Господ в облика на Андрей“ [4]. Вартоломей и Мариамна вижда пред себе си Христос във вид на апостол Филип [5].

Те могат да се преобразяват като Христос.

Лицето на апостол Андрей сияе като лицето на ангел [6]. Апостол Филип се преобразява и сияе така, че към него не може да се доближи никой [7]. Когато се опитват да заловят апостолката Мариамна, тя е обкръжена от „огнен облак“ и войниците се разбягват [8]. В друг вариант на „Деянията на Филип“ се съобщава, че Мариамна станала „като стъклен съд, изпълнен с дим и огън“.

Което е още по-важно, тази своя способност да бъдат Христосовци и да вършат чудеса апостолите предават на учениците си.

В Солун тълпата иска да изгори апостол Андрей за това, че негов ученик станал богатият млад човек Екзоос. По заповед на Андрей Екзоос взел бутилка вода и произнесъл възклицание: „Господи Исусе Христе, на когото са подвластни всичките стихии, който мокриш сухото и сушиш мокрото, охлаждаш горещото и раздухваш гаснещото, потуши този огън“ Огънят угаснал [9].

Клеопатра, жителка на Ефис, възкресена от апостол Йоан, веднага възкресява своя съпруг, претора Ликомид [10].

В „Деянията на Андрей“ морето изхвърля на брега четиридесет трупа, жертви на корабокрушение. Андрей възкресява първия труп и когато той става християнин, му нарежда да възкреси следващия. Така, един след друг, възкръсват всичките четиридесет души [11].

По същия начин апостолите предават на учениците си способността да се преобразяват. Лицето на евреина Анания, покръстен от Филип, свети като на ангел [12]. Апостол Тома, седящ в тъмницата, призовава в молитвите си Христос и внезапна в тъмницата става светло като ден [13]. Апостол Петър се моли и внезапно трапезарията се изпълва „с ярка светлина, подобна на разсъмване, такава, каквато обикновено виждат само в облаците“. Тази светлина влиза в очите на неговите ученици и им позволяват да виждат физически Христос в тройния му облик на момче, юноша и старец [14]. Когато проконсулът на Града на змиите се опитва да хване своята съпруга християнка, светлината, спускаща се над нея по време на молитва, го ослепява [15].

Възкресението на мъртвите също разкрива пред авторите някои сюжетни възможности, които трудно могат да бъдат пренебрегнати. Защото възкресеният лично виждал с очите си всичко, за което разказват Писанията. Той е свидетел/шахид/мартус в прекия и буквалния смисъл на думата.

Веднъж двама богати млади хора се разочаровали от учението на апостол Йоан. Те поискали да вземат своето богатство и да напуснат общината. За щастие в този момент Йоан възкресил тъкмо навреме един мъртвец. Оказало се, че мъртвецът със собствените си очи видял ликуването на дяволите заради неразумното решение на богаташите. Поразените богаташи останали в общината [16].

Проконсулът Лесбий преследвал следващите Пътя. Докарали му апостол Андрей и когато го въвели при проконсула, оказало се, че той е умрял. Апостол Андрей го възкресил и след това проконсулът признал, че да преследва следващите Пътя му заповядал Сатаната [17]. Както лесно можем да разберем, това откровение на римския магистрат оказало най-благоприятно въздействие за покръстването на околните.

Апостол Филип възкресил сина на една вдовица. Като възкръснал, той веднага засвидетелствал, че е видял със собствените си очи как в ада мъчат страшно тези, които не са съгласни с учението на апостол Филип.

Но най-драматичната история се случила с апостол Тома. Индийският цар Гундафор му поръчал да построи дворец и Тома, вместо да направи това, раздал всичките пари на бедните. Като научил за присвояването, Гундафор бил предсказуемо недоволен. За щастие той имал брат, който се казвал Гад. Той по това време умрял и веднага възкръснал. Като възкръснал, Гад разказал удивителна новина: оказва се, че апостол Тома наистина построил на цар Гундафор разкошен дворец на небесата и той, Гад, го видял с очите си. Разбира се, след подобно свидетелство всичките обвинения в присвояване били снети и апостол Тома все така останал упълномощен да строи небесния дворец [18].

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of John, 87, 2.

2. Acts of Paul and Thecla, 21.

3. The Acts of Thomas, 1, 11, 3.

4. The Passion of Andrew, 47, 1.

5. The Acts of Philip, 15, 42.

6. The Acts of Andrew, 11, 15.

7. The Acts of Philip, 5, 22.

8. The Acts of Philip. 15, 20.

9. The Acts of Andrew, 12, 13.

10. The Acts of John, 24, 8.

11. The Acts of Andrew, 24.

12. Syrian Acts of Philip. From «The Apocryphal New Testament», M. R. James. Translation and Notes. Oxford: Clarendon Press, 1924.

13. The Acts of Thomas, 12, 153, 7.

14. The Acts of Peter, 2, 21, 7.

15. The Acts of Philip, 15, 18.

16. The Acts of Jonh, Lat XVIII. From «The Apocryphal New Testament», M. R. James. Translation and Notes, Oxford: Clarendon Press, 1924.

17. The Acts of Andrew, 22, 14.

18. The Acts of Thomas, 2, 24.

ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ

Във всичките „Деяния“ чудесата не са литературно украшение на сюжета. Те са движеща сюжетна ос, основна функция на апостолите. Възкресяването на мъртви е начин да се приеме Христовата вяра.

Апостолите вършат много повече чудеса от Исус: Йоан изцелява цели стадиони, Андрей – цели кораби!

Но въпреки тези чудеса напредъкът на вярата в Христос не винаги върви гладко. Колкото повече чудеса вършат апостолите, толкова по-ожесточено се бори с тях Сатаната.

Всеки път след публично извършени чудеса упорити и невежи хора, обзети от дявола, вместо да повярват в Христос, започват да предявяват претенции към апостолите.

Тези претенции са три вида. Първо, властите на градовете, в които апостолите унищожават храмовете на Сатаната, неизвестно защо не винаги се оказват доволни. Те заповядват да заловят апостолите.

Второ, винаги по непонятни причини се намират хора, които въпреки очевидните доказателства, предоставени им от чудесата, продължават упорито да наричат апостолите „магьосници“, иначе казано – гоиси.

И трето, не винаги се оказват доволни роднините на новопокръстените християни, особено мъжете, чиито жени им отказват секс.

Аристократката Мигдония, след като повярвала в Христос, отказала телесна близост на мъжа си Кариш. Ядосан, той се оплакал на царя от магьосника [1].

Апостол Андрей излекувал Максимила, жената на проконсула Егет. Тя, като повярвала, се отказала от секса. Ядосаният проконсул хвърлил развратителя Андрей в затвора [2].

Апостол Филип излекувал съпругата на Никанор, проконсул на Иераполис. Като повярвала в Христос, тя престанала да спи с мъжа си. Както лесно можем да се досетим, разгневеният съпруг заповядал да арестуват Филип с всичките му спътници, включително говорещото агне и говорещия леопард. „Виждам, че си станала жертва на чаровете на тези гоиси!” - възкликва проконсулът [3].

Изобщо, щом човек стане християнин, това веднага изправя по пътя му нови сложности. Всички наоколо, макар че той изповядва религията на доброто и мира, веднага започват да сипят върху него най-диви клевети. Християните, в отговор на тези клевети, изобщо не се озлобяват и продължават да обичат своите врагове.

Апостол Андрей покръстил юношата Сострат. Майката на Сострат, язичница, като разбрала за покръстването, не намерила нищо по-добро от това да отиде при властите и да обвини сина си, че искал да я изнасили.

Шокираният от това страшно обвинение проконсул заповядал да зашият юношата в чувал със змии и да го удавят в реката. Тогава Андрей започнал да се моли. Молитвите му предизвикали земетресение, а злата майка, която наклеветила сина си християнин, умряла на място. Проконсулът и потресените зрители веднага се покръстили, а Андрей изцелил всички, които били ранени по време на земетресението [4].

Човешката неблагодарност е в общи линии един от главните движещи мотиви в „Деянията“. Колкото и да вършат апостолите неоспорими чудеса, винаги се намира някой недоволен магистрат, свадлив роднина или езическа тълпа, които никак не искат да повярват. Те наричат апостола „измамник“ и „магьосник“ и се опитват да го убият отново и отново, а той ги спасява отново и отново. В края на краищата те или стават вярващи, или умират.

Изобщо, човекът, който по някаква причина се е свързал с мирните проповедници на любовта и доброто, творящи чудеса, няма избор.

Или ще повярва, или ще умре.

Апостол Андрей покръстил в Солун един богат юноша на име Екзоос. Вместо да се зарадват на покръстването на сина си, родителите му запалили къщата, в която се намирали Андрей и синът им. Въпреки че синът потушил със заклинание огъня, тази демонстрация на истинността на учението не ги спряла.

„Той е станал гоис!” - заявили родителите [5]. Те го проклели и го лишили от наследство. Положението било уредено само по чудо: след петдесет дена нечестивите езичници внезапно починали и парите били наследени от юношата Екзоос, който, разбира се, веднага ги дал на Андрей за раздаване на бедните.

Апостол Филип заповядал на един ангел да го отнесе с кораб за едно денонощие от Кесария до Картаген. Евреинът Анания чул това и започнал да богохулства. Той заявил, че Христос, когото Филип призовава, е станал на прах в Ерусалим, а Филип „развращава хората с неговото име“. Тогаво Господният ангел окачил заради богохулството евреина на върха на мачтата. Евреинът Анания приел Христовата вяра и ангелът му простил [6].

Проконсулът на Македония Вариан научил, че в Солун се появил магьосник, който иска да разруши всичките храмове и ги нарича обиталища на дявола. Той веднага изпратил конница и пехота да арестуват Андрей. Повечето войници не се решили да го докоснат и само един от тях, обладан от дявола, се хвърлил върху него. И веднага паднал мъртъв. Но тъй като Исус повелявал да се отплаща с добро за злото, Андрей го възкресил.

Вместо да се възхити от случилото се, проконсулът Вариан се разярил. „Не вярвайте на влъхвата“ – заявил той на народа [7]. По заповед на проконсула Андрей бил хвърлен на зверовете и срещу него пуснали див бик. Бикът, вместо да разкъса Андрей, разкъсал един войник. Тогава по нареждане на проконсула пуснали срещу Андрей леопард. Вместо да убие Андрей, леопардът убил сина на проконсула. Апостолът, на когото Исус повелявал да се отплаща с добро за злото, възкресил и сина [8].

Апостолите Андрей и Матей отиват при ужасните мирмидонци, които се хранят с човешко месо. Въпреки убедителността на апостолското послание за добро и любов мирмидонците отказали да променят своите навици. На апостол Андрей не му останало нищо друго освен да заобиколи града им с огнена стена и да го потопи във вода [9].

Изобщо езичниците, по отношение на които апостолите проявяват такава снизходителност, се оказват по правило хора неблагодарни и упорити. Въпреки фантастичното всеопрощаване от страна на апостолите, те ги преследват отново и отново. Всеки път апостолите спасяват, възкресяват и лекуват своите врагове. И всеки път спасените и възкръсналите проявяват дивашка неблагодарност.

Ние вече видяхме колко отвратително се държи проконсулът Вариан, когото Андрей спасява отново и отново. Не по-добро е поведението и на Фортунат, възкресен от Друзиана: „Каква власт са придобили само тези умници! Не искам да възкръсвам, по-добре да умра, отколкото да ги виждам!“ - възкликва той [10]. Категорично се отказва от възкресение първосвещеникът Анания. А когато Лесбий, проконсулът на Ахая, чува, че в града е дошъл човек, възкресяващ мъртвите и изцеляващ болните, вместо да се зарадва на тази безплатна медицинска помощ, веднага възкликва: „Той е гоис и измамник!“ [11].

И така, апостолите могат да вършат чудеса. Те заповядват на леопарди, магарета, дракони и дървеници. Те изцеляват болни и възкресяват мъртви. Те укротяват бури. Те могат да стават невидими [12]. При опит да бъдат заловени хората губят ръцете си, мечовете си, зрението си, etc. Изтезанията не им причиняват никакво неудобство.

Всичко това, естествено, предизвиква въпроса: как при подобно могъщество, неуязвимост и умение да заповядват на стихиите те биват екзекутирани?

Отговорът на „Деянията“ на този въпрос е неизменно прост: екзекутират ги, защото самите те искат това. Материалният свят е създаден от Сатаната и екзекуцията е начин за освобождаване от неговата власт. Да увисне на кръста е предел на мечтите на всеки апостол. „Унижаването на плътта е подарък за душата“ [13].

„Деянията на Андрей“ съдържат впечатляваща многосерийна картина на неговото могъщество, която не оставя съмнение в това, че Андрей е имал множество начини да избегне кръста, ако това е било негова задача.

Неприятностите на Андрей започват, както лесно можем да се досетим, когато завладял с пропагандата си цялото семейство на проконсула Егет, включително брат му Стратокъл и жена му Максимила, която била много по-знатна по произход даже от самия Егет.

Егет хвърля проклетия магьосник в затвора, където го посещават Стратокъл и Максимила. Покрити с невидима завеса те са отведени там от Господ в облика на Андрей. Това малко чудо показва, че Андрей лесно можел да напусне затвора, както го молят да постъпи неговите ученици. Вместо това Андрей обяснява, че да бъде екзекутиран е най-съкровеното му желание.

„Ако вие познаете всичко, което е във вас, ще познаете, че сте нематериални, че сте светци, че сте родственици на Неродения, разумни, небесни, прозрачни, чисти, извън плътта, извън света, изван Силите, извън Властите – казва Андрей, – и ще бъдете щастливи да напуснете този свят“ [14].

За съжаление учениците му се оказват лоши слушатели и когато водят Андрей към ешафода, Стратокъл се опитва да го спаси.

Андрей има отново възможност да оцелее, но апостолът упреква глуповатия Стратокъл за неуместното му усърдие и лично заповядва на треперещите от страх палачи да го вържат на кръста. Той не чувства болка и проповядва, висейки на кръста, три дена.

Тези проповеди оказват най-благотворно въздействие върху хората, които се събрали да видят екзекуцията, и те искат от проконсула да освободи праведника.

Егет, изплашен да не стане революция, решава да свали странния магьосник от кръста. И тогава Андрей извършва последното решително чудо. „Не дай, Господи, твоят Андрей, който беше привързан към твоя кръст, да бъде отвързан отново, не ме давай заедно с твоята тайна на нечестивия дявал!“ - обръща се той с молитва към кръста [15].

С тези думи той предава Богу дух, а проконсулът е постигнат от отдавна заслужено възмездие: самоубива се, като скача в една пропаст, и цялото му земно състояние преминава към брат му, който е добър християнин.

Всичките останали апостоли непрекъснато мечтаят да умрат. Апостол Йоан ляга доброволно в гроба, за да се спаси от веригите на този свят. Доброволно отива на смърт апостол Тома, могъщият близнак на Христос. „Днес е моето освобождение“ – възкликва радостният Петър по време на разпятието [16].

Малко подвежда Спасителя само апостол Филип, който с едно заклинание по време на разпятието изпраща целият многохиляден град Офиорима в Ада. Но след това се поправил. Когато освободените от Ада жители се опитват да го свалят от кръст, апостолът категорично отказва.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Thomas. 10, 125.

2. The Passion of Andrew, 26, 7 // The Acts of Andrew, Polebridge Press, 2005.

3. The Acts of Philip, 15, 14.

4. The Acts of Andrew, 4.

5. The Acts of Andrew. 12, 14.

6. Syrian Acts of Philipp. From «The Apocryphal New Testament», M. R. James. Translation and Notes Oxford: Clarendon Press, 1924.

7. The Acts of Andrew, 18c, 10.

8. The Acts of Andrew. 18c, 27.

9. The Acts of Andrew and Matthias, 30 // Dennis R.McDonald. The Acts of Andrew, Polebridge Press, 2005.

10. The Acts of John, 83, 3.

11. The Acts of Andrew, 22, 3.

12. The Passion of Andrew, 13, 8 // The Acts of Andrew.

13. The Acts of Philip, 3, 17.

14. The Acts of Philip, 3, 17.The Passion of Andrew, 38, 7 // The Acts of Andrew.

15. The Passion of Andrew. 63, 2.

16. The Martyrdom of the Holy Apostle Peter, 8, 4, Robert F. Stoops; The Acts of Peter, Polebridge Press, 2012.

РЕАЛИСТИЧНОСТ

На пръв поглед всичките "Деяния" са приказки. Но в действителност, ако се взрем, те описват напълно реалистично света на ранните християни – не по-малко реалистично от произведенията на социалистическия реализъм, разказващи за неуморната борба на мирните комунисти с вредителите, които сипват натрошено стъкло на колхозните кокошки.

Чудесата и изцеленията съвсем точно се изобразяват в тях като основен инструмент за вербуване на вярващи.

Въпреки цялата фантастичност на сцените: възкресяване на мъртви, изцеляване на паралитици, послушание на дървеници и т. н., пред нас е изключително жизна колизия.

Средната продължителност на живота в античността била тридесет и пет години. Обикновеният апендицит бил смъртоносен. Александър Македонски умрял от треска, която би могла да бъде излекувана с всеки един антибиотик. Страхът от болест и смърт – внезапна болест и неизбежна смърт – бил един от постоянните, неотстъпните, съпровождащи всяка минута от живота страхове.

В гоисите, проповядващи Христос, хората вярвали, защото те се позиционирали като Спасители и Целители, които могат да лекуват болни, възкресяват мъртви и обещават вечен живот.

Така, напълно реалистично, изглеждат и сцените с победата над Сатаната. Трябва само да имаме предвид, че победа над Сатаната било всяко покръстване на езичник, а също така всеки екзорцизъм, всяко изцеление или всяко оскверняванее на езически олтар – любим спорт на християните. Достатъчно било да разрушиш олтар или да изгониш бяс и вече си победил Сатаната.

Също така – изключително реалистично – „Деянията“ описват реакцията на облагодетелстваните езичници срещу напразните опити на миролюбивите християни да спасят грешните им души. Родителите на новопокръстените християни негодуват. Съпрузите се обръщат към съда. Цар Миздай, проконсулът Вариан, проконсулът Егет и всякакви други персонажи, които се сблъскват с християните, неизменно ги наричат „магьосници“, гоиси. Първосвещеникът Анания, дори потънал до шия в земята, продължава да упорства и да хули името на Исус Христос. „Дайте ни измамника, дайте ни влъхвата!“ [1] - това е обикновеният вик, който надава тълпата, когато в града идва светец. „Изпратѝ за Сифор и за магьосника, който се крие в дома му, и го убий“ – нарежда цар Миздай [2].

Освен това, както вече отбелязахме, апостолите явно не знаят нищо за това, че трябва да разпространяват християнството само сред унижените и оскърбените. Те проповядват бедност, но това не означава, че проповядват на бедните.

Апостол Петър проповядва на римския сенатор Марцел. Апостол Йоан покръства претора Ликомид, претора Андроник и богаташите Атик и Евгений. Апостол Андрей покръства богаташите Екзоос, Медиас и Николай и даже двама проконсули. Апостол Тома покръства царски деца и царици. Апостол Павел покръства вдовица на понтийския цар Антония Трифена. Апостол Филип – богаташа Ирей.

Разбира се, много от тези „покръствания“ представят желаното за действително, но сами по себе си тези наивни текстове описват modus operandi на християнските проповедници много по-точно от по-късните високопарни проповеди.

Богат ученик или особено ученичка били за предпочитане пред беден ученик заради имуществото, което били готови да предоставят на разположение на своя нов духовен баща. Всяка секта винаги се стреми да привлече в редиците си преди всичко влиятелни и богати привърженици, и християните, които се специализирали по отношение на богатите жени, робите и евнусите, не били изключение.

Можем даже да предположим, че сериозните преследвания, които разярените съпрузи или родители стоварвали върху гоиса, покръстил съпруга/син/дъщеря, са свързани не толкова с въздържане на жените от секс, колкото със строгите изисквания на ранните християни да се предоставя на разположение на сектата всичкото движимо и недвижимо имущество на новопокръстения. Лесно можем да разберем причината за тяхното недоволство, без да прибягваме до хипотезата за вселилия се в роднините Сатана. Жалбите на разярените семейства били наистина, както ще видим и в други книги, една от главните причини за преследване на християнските гоиси.

В много от изброените по-горе „Деяния“ има още една любопитна особеност. За тях, както и за всички гностични текстове, е характерен яркият дуализъм. Сатаната там е Бог на материалния свят, а евреите са деца на Сатаната. „Техните закони са дадени от беззаконната Змия“ [3]. Но Сатаната съвсем не винаги се отъждествява с Бога на Стария завет.

Много често нещата са точно противоположни – евреите са деца на Сатаната, защото са отстъпили от своя истински Бог. Филип и Тома подчертават в беседата си с Исус, че са евреи. Тома и Филип цитират пророците [4], апостолите проповядват в синагоги [5] и строят синагоги [6], а синовете на Сатаната със своите спътници, които Филип и Тома побеждават, се оказват същите онези петдесет египетски змии, които жезълът на Мойсей погълнал.

Всички тези текстове отразяват различни литургични практики. Едни общини се причастяват с вино, други – само с вода. Филип и неговите ученици са строги вегани, които не признават даже хляба [7]. Общините на Филип и Йоан вместо причастие „танцуват в името на Христос“ и пеят при това един и същи гностичен химн, който се появява за първи път в „Деянията на Йоан“. Но това не означава, че имаме една и съща община. Общината на Филип одобрява самоскопяването, а общината на Йоан осъжда категорично скопците.

Много от тези текстове – но не и „Деянията на Петър“ – се характеризират с високата роля на жените. В „Деянията на Йоан“ Йоан предава способността си да възкресява мъртви на своите ученички Друзиана и Клеопатра. В „Деянията на Филип“ Мариам играе ролята на двойник на Филип. Тя облича мъжки дрехи и следва Филип. Апостолка е Текла от „Деянията на Петър и Текла“. Тя също облича мъжки дрехи и следва Павел. Двете спазват заповедта, изложена в „Евангелието от Тома“: „Всяка жена, която стане мъж, ще влезе в Царството небесно“ (Тома, 118). В древността мъжът – но не и жената – се смятал за съвършен човек. Превръщането в мъж е път към съвършенството.

Но, което е най-важно, „Деянията“ с почти фотографска точност дават отговор на въпроса за причините, поради които Божието царство на земята, обещано в ранните кумрански текстове, се е сменило с Небесно царство, обещано в гностичните трактати.

Гностицизмът е съвсем закономерен резултат от еволюцията на вярата в Исус след многократните провали на въоръжените въстания.

Обитателите на Кумран обещали на своите последователи златни тронове, неуязвимост в боя, светски блага и потресаващо, поразително могъщество. След редовните разгроми паството започнало да си задава въпроса: как при това могъщество на апостолите се получават такива плачевни резултати? Единственият отговор, който дава възможност да се запази властта над паството се състои в това, че цялото обещано могъщество е незримо и очаква вярващите в друг свят.

В „Книгата на Стражите“ и в „Книгата за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината“ под Божие царство се разбира напълно материален преврат. По време на този преврат Господ трябва да слезе на земята физически. Праведниците трябва да възкръснат физически. Дървото на Живота трябва да бъде пресадено на планината Синай физически.

Ириней Лионски още в края на II в. разказва извънредно сериозно, че след второто пришествие на всеки лозов храст ще има десет хиляди лози, на всяка лоза десет хиляди клонки, на всяка клонка десет хиляди издънки, на всяка издънка десет хиляди грозда, на всеки грозд десет хиляди зърна и във всеки грозд двадесет и пет метрети вино. В това според Ириней не вярвал само предателят Юда.

Но тъй като Божието царство все закъснявало и закъснявало, адептите на „четвъртата секта“ трябвало да намерят обяснение: къде са обещаните тронове?

И те го намерили. Златните тронове са на небето. Учениците на Христос са разпънати, защото самите те искат това. А не поразяват с огън от небето враговете си само защото Христос не е заповядал да поразяват с огън враговете си. Той заповядал да приемат смъртта и да си обръщат другата буза.

В източниците на гностицизма лежи много прост сбор от отговори на много прости въпроси, задавани от паството. Този сбор е конструирана така, че да представя безсилието и смъртта на хората, които се представят за всемогъщи гоиси, като резултат от собствените им желания.

Вие ни обещахте скъпоценности и злато – казва паството, обещахте ни, че щитовете на светците ще бъдат украсени с чисто злато – къде са украшенията?

„Ето ги“ – отговаряли авторите на „Деянията“. Когато двама богаташи, които дали имуществото си на общината, започнали да роптаят, апостол Йоан събрал камъчета от морския бряг и ги превърнал в скъпоценности. Всеки светец във всеки момент може да има на разположение злато и бисери, но това ще погуби душата му. Само затова светците нямат злато и бисери.

Апостолите са бедни? Това е, защото богатството на този свят води към геената в следващия. Апостолите не изгарят своите противници с огън от небето? Това е така, защото Исус е заповядал да се отвръща на злото с добро.

Адептите на „четвъртата секта“ трябвало да обяснят защо, въпреки фантастичното си всемогъщество, възможността да стават невидими, способността си да издишат огън от устата си etc, въпреки тоталната си неуязвимост, апостолите са разпъвани един след друг и бил намерен единствено възможният отговор: разпъват ги, защото тези всемогъщи магьосници искат да бъдат разпънати. Те искат по-скоро да попаднат в царствоот на Исус, което не е на този свят.

„Не смъртта, а животът е нещастие за хората. Защото смъртта дарява на душите свобода и им отворя входа към скъпото светло място, където не могат да ги застигнат никакви страдания“ – казва на своите сикарии Елеазар бен Яир преди масовото самоубийство в Масада [8].

„Докато Господ желаеше да бъда в плът, не възразявах, но сега, когато желае да ме призове, аз се радвам“ – казва апостол Петър преди разпятието [9].

„Не позволявай, Господи, твоят Андрей, както е привързан към кръста, да бъде свален от него“ – възкликва при опита да бъде освободен апостол Андрей [10].

„Всяка душа, обитаваща в тяло забравя за небесните неща... Не тъгувайте, а се възрадвайте, защото оставям зад себе си своя телесен дом, своето тяло и се спасявам от сатанинското изкушение“ – казва на кръста апостол Филип [11].

Не е трудно да се види, че това са съвсем аналогични изказвания. И Елеазър бен Яир, братовчедът на Месията Менахем, и апостол Филип, и Тома, духовният близнак на Исус – всичките твърдят едно и също нещо: гроздето е кисело. След като Божието царство на земята не може да бъде постигнато, значи и желанието за това не е било голямо. След като не може да бъде освободен светът, трябва да се освободим от света.

Същата функция имало и предписанието за любов към враговете. Всички гностични „Деяния“ на апостолите, като червена нишка, са пронизани от този мотив: разпъваният и изтезаван апостол не унищожава своите врагове с огън от устата си само защото Христос е заповядал да обича. „Ако неговият Бог не беше добър, всички щяхте да бъдете убити“ – казва Ирей, ученикът на Филип [12].

Гностичният компонент започнал да се развива именно като отговор на постоянните неуспехи на милитаристите. На хората трябвало да бъде обяснено къде се намират мъчениците, които все още не са възкръснали физически, и обяснението било, че заесга чакат възкресението си на небето.

Кланетата и най-възвишеният мистицизъм били пряко свързани помежду си и нещо повече, те често са свързани и до ден днешен: именно оттогава религиозните фанатици, унищожаващи хората около себе си, като средновековните асасини или терористите, предизвикали 11 септември, се надяват неизменно на небесна награда.

Както вече казах, развитият гностицизъм се характеризирал с изключителна сложност на конструкцията и възвишеност на ритуалите. Това било нещо като християнски барок. За разлика от другите видове християни, гностиците свикнали да се отнасят към виденията и фантазиите като към изключително важен източник на знания и в тяхната система броят на кристалните сфери, на огнените дворци и на светоносните еони се умножавал толкова бързо, колкото на екрана в Холивуд се умножават подвизите на Джеймс Бонд.

Но ако юдейските зилоти и гностиците са две брънки на една непрекъсната верига, ако Мъдростта, която Енох изгонил от Храма, се превърнала в гностичната София, създаваща еони, би трябвало да предположим съществуването между тези две крайности на някаква междинна група от текстове, написани след 70-те години – времето на унищожаването на Кумран, и по-рано от 130-те години – времето на отделянето на гностиците от протоортодоксите.

И наистина, такива текстове има.

Нещо повече, за разлика от „Притчите на Енох“ и „Апокрифона на Йоан“ те са добре известни на абсолютното мнозинство от читатели.

Тези текстове се наричат „Нов завет“.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Philip, 6, 6.

2. The Acts of Thomas, 9, 101, 8.

3. The Acts of John, 94, 1.

4. The Acts of Thomas, 59, 4; The Acts of Philip, 6, 14.

5. The Acts of Peter, 9, 3.

6. The Acts of Philip, 7, 2.

7. The Acts of Philip. 5, 26.

8. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 8, 7.

9. The Martyrdom of the Holy Apostle Peter, 7, 6.

10. The Passion of Andrew, 63, 2.

11. The Martyrdom of Philip, 24 in Vaticanus Graecus, 824 (V), in Bovon, The Acts of Philip.

12. The Acts of Philip, 6, 18.

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“

„ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“

Възгледите на автора на „Евангелието от Йоан“ за Исус Христос съвпадат точно с възгледите на гностика Керинт, който, също като Йоан, живял в Ефес [1] и който, според мнението на римския презвитер Гай, живял през III век, е написал това „Евангелие“ [2].

Исус у Йоан е типичното Второ начало, Втора власт на Небето, Мемра, Логос, девтерос теос, посредник между Бога и предметния свят. „В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Словото стана Бог“ (Йоан, 1:1).

Исус у Йоан обещава на своите ученици невероятно знание: „Ще виждате небето отворено и Божиите ангели да възлизат и слизат над Човешкия Син“ (Йоан, 1:51).

Той се нарича пряко притежател на гносиса и обещава гносис на своите ученици. „Отче праведни, светът не Те е познал, но Аз Те познах (έγνων); и тези познаха, че Ти си Ме пратил“ (Йоан, 17:25). Пред нас е същият гносис, който след това Ириней Лионски ще заклейми като „лъжлив“. „И явих им Твоето Име, и ще им явявам (γνωρίσω)“ – казва Йоан (Йоан, 17:26).

Исус у Йоан обещава на своите ученици, че ще вършат чудеса, и даже превъзхождащи го по размах: „Който вярва в Мен, делата, които върша Аз, и той ще ги върши, и по-големи от тях ще върши“ (Йоан, 14:12). Това е съвсем същото, което намираме в гностичните „Деяния“, в които учениците на Исус възкресяват на едро умрели и изцеляват цели стадиони.

„Евангелието от Йоан“ обещава, че тези, които приемат Божия син, ще станат Божии синове: „А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца - на тези, които вярват в Неговото Име; които се родиха не от кръв, нито от плътска воля, нито от мъжка воля, а от Бога“ (Йоан, 1:12–13).

Гностичният характер на тези обещания се вижда невъоръжено око: вярващите ще видят разтворените небеса; те ще вършат чудеса даже повече от Исус; те ще станат Божии синове.

Ортодоксалният Исус идва на света, за да се принесе в жертва за греховете на човечеството. Но не такъв е Исус у Йоан. Той идва, зад а даде на хората гносис. “Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас“ (Йоан, 18:37) – обяснява Исус своята цел на Пилат, при което Пилат му задава въпрос: „Какво е истина?“ (Йоан, 18:37). „Евангелието от Йоан“ пропуска отговора на Исус, но затова пък този отговор е даден от „Апокрифона на Йоан“. Истината е Алатея, една от Петицата, съставяща царството Царството на Бога Баща, заедно с Барбело, Придвиждането, Нетленността и Вечния живот.

Ето само някои от изказванията на Исус у Йоан: „Аз победих света“ (Йоан, 16:33). „Те не са от света, както и Аз не съм от света (Йоан, 17:16). „Пребъдвайте в Мене, и Аз във вас (Йоан, 15:4) (сравнете с гностичното: „Ти позна Христос и стана Христос“). „Аз съм лозата, вие сте пръчките“ (Йоан, 15:5).

„Ако пребъдете в Мене и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете, и ще ви бъде“ (Йоан, 15:7).

„За да бъдат те едно, както ти, Отче, си в мене и аз съм в тебе, те също да бъдат в нас“(Йоан, 17:21). „И славата, която Ти Ми даде, Аз дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно: Аз в тях и Ти в Мен, за да бъдат съвършени в едно“ (Йоан, 17:22–23).

„Отче, желая, където съм Аз, да бъдат с Мен и тези, които си Ми дал, за да гледат Моята слава, която си Ми дал; защото си Ме възлюбил преди създанието на света“ (Йоан, 17:24). „И явих им Твоето Име, и ще явя, така че любовта, с която си Ме възлюбил, да бъде в тях, и Аз в тях“ (Йоан, 17:26).

Тези изказвания са просто неразбираеми извън гностичния контекст. „Евангелието от Йоан“ е чист вид ранно гностично евангелие. Басилид, Валентин, Птоломей, Теодот и Хераклеон се отнасяли към него изключително положително. За гностиците „Евангелието от Йоан“ и „Апокрифонът на Йоан“ били диптих. Евангелието било за новаци, апокрифонът за напреднали потребители. Това така се набива в очи, че екзестенциално настроеният Рудолф Бултман даже обявява, че една от главните съставни части на „Евангелието от Йоан“ е била някакъв гностичен пратекст, адаптиран от Йоан за свои нужди [3].

Но това напълно гностично по терминология евангелие има една важна особеност. Тази особеност е вече споменатата от нас история с апостол Тома, който отказва да вярва, че Исус е възкръснал физически.

„Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите и не сложа пръста си в белега от гвоздеите, и не сложа ръката си в ребрата Му, няма да повярвам!“ - заявил Тома (Йоан, 20:25).

Неверието на Тома, както е известно, било посрамено. Той сложил ръце в отворените рани на Христос. След това Исус се явил на Петър, който ловял риба, и рибите, уловени от Петър, също били съвсем материални. Те били точно сто петдесет и три и макар че били толкова, мрежата не се скъсала (Йоан, 21:12).

Иначе казано, Йоан съчетава извънредно гностичните твърдения от вида „Ще пребъдете в мене, а аз във вас“, etc., с обещанието за чисто физическо възкресение и чисто материално изобилие при триумфа на Исус, включително до способността да изпрати много риби. „Исус ѝ каза: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мен, ако и да умре, ще оживее“ (Йоан, 11:25). „Както си Му дал власт над всяко създание да даде вечен живот на всички, които си Му дал“ (Йоан, 17:2).

Това е същият възглед, към който се придържа гностикът Керинт [4].

Керинт (или негов съмишленик), вярващ в хилядолетното царстване на Исус в плът, спори с по-радикалните гностици и използва за целта похват, типичен за равин и християнски пропагандист. Той кара своя противник да потвърди с действия своята неправота и заставя апостол Тома, иначе казано – „близнака“, който не вярва във физическата възкресение на Христос, да сложи пръсти в раните му. И самият този факт от полемиката означава, разбира се, че по времето, когато е написано „Евангелието от Йоан“, идеята за Христос като безплътен дух вече е съществувала.

БЕЛЕЖКИ

1. Ириней Лионский. Против ересей, 3, 3, 4.

2. Epiphanius. Panarion, li. 3.6.

3. Rudolf Bultmann. Jesus Christ and Mythology London: SCM Press, 1960. См. реконструкцию этого гностического мифа: Rudolf Bultmann. Johannesevangelium // Die Religion in Geschichte und Gegenwart, 3 Tubingen: Mohr Siebeck, 1959, 840–850.

4. Epiphanius. Panarion, xxviii. 1. 7.

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“

„QUELLE“

Още по-интересен случай са евангелията от Матей и Лука.

Учените отдавна са забелязали, че от четирите канонични евангелия – Марк, Матей, Лука и Йоан – първите три си приличат много. Затова Марк, Матей и Лука получили названието синоптични. Те разказват едни и същи събития и понякога с едни и същи думи.

Причината за тези съвпадения не е трудна за отгатване: Матей и Лука са създадени след Марк и са негова разширена версия. Матей и Лука преписвали от Марк, понякога дословно. Но у Матей и Лука има още няколко общи места, които не се срещат у Марк и които също явно водят началото си от някакъв общ първоизточник. Този първоизточник германските библеисти от XIX в. започнали да наричат Quelle (източник), или просто Q.

Хипотезата за съществуването на Q е изказана още в началото на XIX в., но дълго време изглеждала невероятна, защото Матей и Лука са заимствали от Q само изречения.

За учените било трудно да си представят подобно странно евангелие, което се състои само от изречения на Исус, като „Корана“. Но след откриването на „Евангелието от Тома“ станало ясно, че подобен вид евангелие напълно би могло да е съществувало и, нещо повече, зад него да е стояла определена философия.

Тази философия не се интересувала от жизнения път на Исус, а само от неговите изказвания.

Ако Q, предшестващ евангелията от Матей и Лука, имал гностичен характер, би трябвало да се очаква, че и изреченията, заимствани от него, ще имат същия характер. И наистина тези изречения са точно такива.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на този, който хлопа, ще се отвори“ (Матей, 7:7-8; Лука, 11:9–10) – казва Исус думи, които си кореспондират пряко с началото на „Евангелието от Тома“.

„Никой не може да служи на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не можете да служите на Бога и на Мамона“ (Матей, 6:24; Лука, 16:13) – казва Исус.

В този последен цитат особено поразителна е рязката дуалистична картина на света.

Още едно заимстване от Q е Проповедта на хълма, която всъщност дава на човечеството нова ценностна система, основаваща се на любовта и смирението вместо на насилието и гордостта.

"Блажени бедните по дух, защото е тяхно небесното царство. Блажени скърбящите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото на тях ще се покаже милост. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии синове. Блажени гонените заради праведността, защото е тяхно небесното царство“ (Матей, 5:3–10) – това е или интерпретиране, или заимстване от Q.

Проповедта на хълма се възприемала от ортодоксалните християни като поетично обръщение към хора, които имат най-различни качества: кротки, чисти по сърце, бедни духом и т. н.

Но всички тези прилагателни могат да бъдат и собствени имена. „Преследвани за праведност“ (δεδιωγμένοι ένεκεν δικαιοσύνης) са праведниците, цадиким. „Бедни“ (ебиоинм) е другото любимо самоопределение на обитателите на Кумран. „Чисти“ (καθαροι) е още едно название на гностична секта, доживяла в Италия и Франция до XII–XIV в. и изтребена по време на жестоките кръстоносни походи.

„Любете неприятелите си; правете добро на тези, които ви мразят; благославяйте тези, които ви кълнат; молете се за тези, които ви нанасят вреда“ (Лука, 6:27; Матей,. 5:44) – това е също заимствано от Q. Както вече казахме, тезисът „Обичайте враговете си“ е напълно ключов за мирогледа на гностиците. Само той позволявал да се обясни защо всемогъщите магьосници, които виждат небето разтворено и са Божии синове, не изпепеляват своите врагове с огън от небето. Те не правят това, защото имат заповед да обичат.

В Проповедта на хълма Исус казва, че тези, които обичат своите врагове, ще бъдат синове на техния висш небесен Баща (Матей, 5:45). В контекста на ортодоксалното християнство тази фраза се възприема като метафора, но в гностичната система, където всеки, който познае Бога, става Божи син, тя има и по-мистично, и по-буквално значение.

„Помоли се на своя Баща, който е в тайно“ (Матей, 6:6) – продължава Исус. Защо Яхве трябва да е в тайно. Нищо тайно в юдейската вяра няма. Таен бил точно Всевишният. Тази странна фраза на Матей вероятно може да ни обясни защо последователите на гностика Карпократ използвали само „Евангелието от Матей“ [1].

От Q е заимствана още една важна гностична тема: Сатаната, който изкушава Христос с всичките царства на света (Матей, 4:1–11; Лука, 4:1–13). Както и в случая с неверния Тома ние виждаме отново в този епизод отблясък от полемика. Сатаната прелъстява Исус с власт над материалния свят, иначе казано – точно с това, което кумранските текстове обещават на своя Месия. „Порази народите със силата на своите мишци и опустоши земята със своето желязо... Да ти направи Той рога от желязо и копита от бронз; гневи се като млад бик и тъпчи народите като улична кал“ – се казва там (1QSb, V). Това, което било основно обещание на ранните миленаристи, Q обявява за изкушение на Сатаната.

Още едно важно заимстване от Q съдържа в себе си препратка към множествения Спасител: „Колко пъти съм искал да събера твоите деца – обръща се Исус към Ерусалим, - както кокошката прибира пилците под крилата си, но не искахте! Ето, вашият дом ви се оставя пуст“ (Матей, 23:37–39; Лука, 13:34–35). Утвърждението на Исус за това, че се е опитвал лично да спаси Израил много пъти, няма смисъл в рамките на историческия Исус. Но затова пък хармонира превъзходно с хомилиите от „Псевдоклиментините“, които говорят за многократния Спасител, който менял формите и имената си от началото на света и се появявал в света отново и отново [2].

Накрая още едно заимстване от гностичния Q е знаменитото изречение „Божието царство е във вас“ (Лука, 17:21; Тома 3). То наистина не се среща у Матей, вероятно за него е било прекалено радикално, но то е самата същност на „Еванглието от Тома“. Съвременният християнин и даже агностикът възприемат тази фраза като красива метафора. Но в своя първоизточник, както вече казахме, тя е съвсем концентрирано изложение на гностицизма.

Божието царство за гностиците се намира извън пределите на този свят, в невъобразимата далечина – то е Огдоада, Плерома, неизказуема и неописуема Монада. Единствената искра от Божието царство в тленния, създаден от демиурга свят е Душата, Епиноя, отломка от божествената светлина, която София вдъхнала в демиурга, а демиургът, по грешка – в Адам. „Синът човешки е в нас – следвайте го“ – казва на апостолите Мария Магдалина в гностичното „Евангелие от Мария Магдалина“. „Почукай в себе си като във врата и върви след себе си като по прав път“ – се казва в гностичното „Евангелие от Силван" [3].

Божието царство е в нас. Който познае тази искра в себе си, той ще стане подобен на Бога и ще стане Христос: няма начин да се изрази по-кратко цялата философия и практика на гностицизма.

Но най-интересното заимстване от Q е това: „А от дните на Йоан Кръстител досега небесното царство със сила се взема (βιάζεται) и борци (βιασται) го завземат“ (Матей, 11:12–13). Това изречение съвсем точно има арамейски оригинал. Той е в „Евангелието от евреите“ и на един от ранните екземпляри на Матей неизвестен читател някъде между 370 и 500 г. е поставил препратка: „У евреите: взема се насила (или граби се)“ [4].

Идеята за това, че Небесното царство се взема със сила (от Месията бик с железни рога и бронзови копита, който може да убива враговете си с огън от устата), е подложена много бързо на християнска цензура и у Лука четем: „Законът и пророците бяха до Йоан; оттогава Божието царство се благовества (ευαγγελίζεται) и всеки влиза (βιάζεται) с усилие в него (Лука, 16:16).

Както лесно можем да забележим, между Божието царство, което се благовества, и Божието царство, което се взема със сила, има голяма разлика. Разликата е точно с размерите на едно разпятие. Римляните пет пари не давали за тези, които благовестват Божието царство. Но тези, които се опитвали да го завземат със сила, разпъвали на кръст.

Интересно е, че най-точният вариант на цитата се е запазил вероятно в текста на Юстин Мъченик, написан около 160 г. Там четем: „Законът и пророците са до Йоан Кръститеил. От това време нататък Царството небесно се завзема със сила и използващите сила го превземат“ [5].

Пред нас вероятно е не само оригинал на изказване в Q, но и напълно точна формулировка на цялата идея на „четвъртата секта“. Законът господства до времето на Йоан Кръстител. След това започва времето на войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината. Това е времето, когато Божието царство се завзема със сила: „Защото бог те е поставил като Жезъл на властта... [и всички царе] на народите ще ти служат. Той ще те укрепи със Своето свято Име и ти ще бъдеш като [лъв; няма да легнеш, докато не изядеш] плячката, която нищо няма да спаси“ (1QSb, V).

БЕЛЕЖКИ

1. Ириней Лионский. Указ. соч., 1, 26, 2.

2. Clementine Homilies. 3.20, Ante-Nicene Fathers. Vol. 8. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co, 1886.

3. The Teachings of Silvanus. Christ Is the Wisdom of God (106, 22–107, 25). The Nag Hammadi Scriptures.

4. M. R. James. The Apocryphal New Testament. Oxford, Clarendon Press, 1924. P. 8.

5. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем, 51.

АПОСТОЛ ПАВЕЛ

Но най-важната съставка на протогностичните текстове, влезли в „Новия завет“, не е „Евангелието от Йоан“, не са заимстванията от Q и даже не е „Откровението на Йоан Богослов“, на чийто протогностичен характер вече обърнахме внимание. Това са най-ранните и безусловно оригинални текстове от „Новия завет“, а именно – седемте оригинални послания на апостол Павел.

Още в началото на ХХ в., преди находката в Наг Хамади, Ричард Райтзенщайн нарича Павел не просто първи, а най-велик гностик [1].

Една от най-набиващите се в очите особености на посланията на апостол Павел е пълната липса на препратки към историческия Исус. Земният живот на Исус подчертано не интересувал Павел, така както не интересувал и гностиците.

Както гностиците, така и Павел никога не се позовава на историческия Исус. Той се позовава винаги на личните си посмъртни разговори с него на третото небе. „Апокрифонът на Йоан“, който започва с посмъртна среща на Христос с неговия ученик, поставя в съвсем нова светлина известното произшествие, случило се с Павел по пътя за Дамаск.

Ако цадиким настоявали да се спазва църковната йерархия, Павел проповядвал свобода в името на Христос. На неговите събрания не се подчинявали на старшите: там те изпадали в екстаз и проповядвали „на ангелски и човешки езици“ (1 Коринтяни, 13:1).

Апостол Павел не просто познал Христос: той станал тъждествен на Христос като близнака Тома: „Приехте ме като Божи ангел, като Исус Христос“ (Галатяни, 4:14) – пише апостолът. „Съразпънат съм с Христос; и вече не аз живея, а Христос живее в мен“ (Галатяни, 2:20). „Затова се трудя и аз, като се боря според Неговата сила (ενέργεια), която мощно действа (ενεργέω) в мен“ (Кол. 1:29) [2].

Всички негови ученици при кръщенето също ставали Божии синове. Всички надянали Христос: „Всички вие, които сте се кръстили в Христос, с Христос сте се облекли“ (Галатяни, 3:27). „Облечете с Господ Иисус Христос и не се грижете за страстите на плътта“ (Римляин, 13:14).

Павел нарича Сатаната „Бог на този свят“ (2 Коринтяни, 4:4) и разказва за себе си гностична история за възнасяне на небето. „Познавам един човек в Христос, който преди четиринадесет години - в тялото ли, не зная, вън от тялото ли, не зная, Бог знае - беше грабнат и занесен до третото небе... в Рая, и чу неизразими думи, които на човека не е позволено да изговори” (2 Коринтяни, 12:2–5).

Това възнасяне, случило се очевидно по пътя за Дамаск, било апостолският мандат, който Павел всеки път използвал като коз.

Павел изобщо не разказва подробности не само за живота, но и за екзекуцията на Исус Христос. Но затова пък тази екзекуция имала за него световен есхатологичен характер. Тя е въплъщение на Божествения план, благодарение на който архонтите на днешния еон (αρχόντων τοũ αιωνος τούτου) в невежеството си и за собствената си гибел са разпънали предсъществуващия „Господ на Славата“ (1 Коринтяни, 2:8).

Тази езотерична оценка на Исус и на неговата смърт е централна точка в проповядваното от Павел благовестие и, като при гностиците, това знание е постигнато от него в пряко общуване с Бога, без всякакви посредници [3].

В „Посланието до колосяните“ Павел (или негов ученик) представя своята доктрина така: Христос „е образ на невидимия Бог, Първородният на цялото творение; защото в Него беше създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото - било престоли или господства, или начала, или власти - всичко беше създадено чрез Него и за Него... защото в Него благоволи Бащата да обитава цялата Плерома“ (Колосяни, 1:15–19).

Пред нас е кратко представяне на гностичната космогония. Христос е образ на невидимия Бог, в който обитава Плеромата (πλήρωμα) и от когото са създадени Престолите (θρόνοι), Господствата (κυριότητες), Началата (αρχαι) и Властите (εξουσίαι).

Павел използва типично гностична лексика. Като късните гностици той употребява думите „нус“ и „пневма“ за означаване на Божествената субстанция, изпълваща човека в резултат от слезлия върху него Дух.

Като гностиците той използва глаголите μορφόω (изобразявам) и μεταμορφόομαι (преобразявам) и ги използва строго със същото предназначение – за означаване на централната за гностицизма процедура на мистично сливане на човека с Христос.

„Деца мои, за които пак съм в родилни мъки, докато се изобрази (μορφωθη̣) Христос във вас!“ (Галатяни, 4:19). „И не бъдете съобразни с този свят, а се преобразявайте (μεταμορφοũσθε) чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит каква е Божията воля“ (Римляни, 12:2).

В „Послание до колосяните“ Павел нарича пряко своите ученици гностици и пневматици. Неговите адресати растат „в познаването на Бога (επιγνώσει τοũ θεοũ)“ (Колосяни, 1:10) и притежават „духовно (πνευματικη̣) разбиране“ (Колосяни, 1:9). Те свалят от себе си стария човек и се обличат „в нов, който се подновява в в познанието си по образа на Този, който го е създал“ (Колосяни, 3:10).

Но още по-интересно е „Първото послание към коринтяните“, които не били толкова напреднали, колкото освежилите познанието си колосяни и при които Павел дошъл само да чете подготвителен курс по висша мъдрост: „Защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Иисус Христос, и то разпънат. Аз бях слаб между вас, страхувах се и много треперех“ (1 Коринтяни, 2:2–3).

В това послание Павел прави една още по-важна разлика, основна за гностиците, между хората, които са „душевни“ (психици) и „духовни“ (пневматици). Психиците са подготвителна степен на вярващите в Христос. Според по-късния гностицизъм те ще се спасят, ако вършат праведни дела. Пневматиците са избраници, които са постигнали духовната същност на Бога, и именно те ще попаднат след края на света в Плеромата.

„Но душевният (ψυχικος) човек не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то трябва да се преценява духовно. Но духовният (πνευματικος) човек преценява всичко, а него никой не преценява” (1 Коринтяни, 2:14–15).

Апостол Павел използва гностична терминология. Той прави разлика между психици и пневматици и нарича Сатаната „Бог на този свят“. Той се обявява за тъждествен на Христос и обещава да пробуди Христос в душите на своите ученици, но най-интересното е, че цялата тази гностична терминология и есхатология е съществувала преди Павел! Иначе казано, преди 50-те, ако не и преди 40-те години. Павел просто я използва за своите цели: нещо повече, понякога той има сериозни разногласия с гностиците.

Едва утвърдил християнството в Коринтската община, Павел се сблъскал там с нова и опасна ерес: някои от новопокръстените твърдят, че възкресението в плът не съществува.

Павел бърза да възрази веднага на това: как така! „Как някои между вас казват, че няма възкресение на мъртвите?“ (1 Коринтяни, 15:12). „Ако няма възкресение на мъртвите, тогава и Христос не е бил възкресен. А ако Христос не е бил възкресен, тогава нашата проповед е празна и вашата вяра също е празна“ (1 Коринтяни, 15:13-14).

Човекът, който отрича възкресението от мъртвите, е в дадения случай известен. Това е някой си Аполос, който дошъл от Александрия и „поучавал правилно за Исус, а познавал само Йоановото кръщение“ (Деяния, 18:25), но ето че подвел Павел по такъв неочакван начин.

Разногласията между Аполос и Павел нямат нищо общо с разногласията между Павел и вярващите в Исус зилоти. Възкресението от мъртвите било централна точка в програмата не само на зилотите, но и на фарисеите, чието учение водело началото си от предходното поколение миленаристи и от „Книгата на Даниил“.

Именно към това общоразпространено обещание апелира апостол Павел. „Аз съм фарисей, син на фарисеи – оправдава се той пред Синедриона. - Съдят ме поради надеждата за възкресение на мъртвите“ (Деяния, 23:6). Иронизирайки „стълбовете“ и „знаменитостите“, иначе казано – Петър и Яков, Павел въпреки всичко е напълно съгласен с тях за физическото възкресение на мъртвите.

Аполос отрича една от централните точки на учението на Павел, но съвсем не същата, която отричат емисарите на Яков. Той смята, че физическото възкресение изобщо не съществува! Според Аполос след смъртта на вярващите предстои не възкресение в плът, а напротив – освобождение от веригите на плътта.

Но ако в случая с „лъжеапостолите“, които завиждат „на свободата в името на Христос“, Павел иска да се разграничи, тук той призовава решително за единство. Той порицава тези, които започват да се считат помежду си за „принадлежащи към Павел“ или за „принадлежащи към Аполос“, и нещо повече – прави на човека от Александрия важна теологична отстъпка: възкресението, разбира се, ще бъде телесно, но е истина и това, че възкръсналото тяло няма да бъде сегашното земно тяло.

„Сее се душевно тяло, възкръсва духовно тяло“ (1 Коринтяни, 15:44). „Плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното. Ето, казвам ви една тайна: не всички ще умрем, но всички ще се изменим“ (1 Коринтяни, 15:50–51).

Както един и същи учител по математика на едно равнище обяснява, че не може да се извлече корен от отрицателно число, а на друго използва такива корени за изграждане на теорията за комплексните числа, така и Павел е готов да обясни възникналото недоразумение с разликата между равнището на подготовка на психиците и пневматиците.

Първите знаят само Исус Христос, „при това разпънатия“, и само за вторите е достъпна висшата математика на битието, която Павел, също като кумранците, нарича Мъдрост (София): „Обаче ние проповядваме София между съвършените, но не София от този еон, нито на архонтите от този свят“ (1 Коринтяни, 2:6).

Гностик ли е Павел и още повече първи от великите гностици, както твърди Райтзенщайн?

Това зависи от определението, което ще дадем на гностицизма. Ако за главна черта на гностицизма смятаме твърдението, че човекът може да стане Бог, безусловно - да. Павел даже в писмата си се позиционира като нов Христос – обвинение, което църквата ще предяви по-късно на Симон Влъхвата.

Но ако за главна черта на гностицизма се смята замяната на тезата за физическото възкресение на мъртвите с тезата за блаженството на душите на небесата, безусловно – не. Павел смята, че Исус е умрял и е възкръснал физически, побеждавайки със смъртта си смъртта, и че точно така физически ще възкръснат последователите на Исус, които той, като кумранците, нарича „светци“. И по тази точка Павел безусловно си съвпада със своя заклет враг Яков Праведника, брата Господен.

Може да се смята, че това е добра новина за църквата: Павел не е съвсем гностик. Той е недооформен гностик. Той е псевдогностик. Той е, според собствените му признания, „всякакъв за всички“. На психиците обещава спасение с помощта на добри дела, а на по-напредналите консуматори – с помощта на гносиса.

Лошата новина се състои в това, че към времето на Павел/Симон Влъхвата, иначе казано – към времето на написването на най-ранните текстове на „Новия завет“, идеята за това, че смъртните ще възкръснат не в плът, а ще бъддат освободени от нейните окови, вече е съществувала. Павел спори с тази идея.

Отказът на Павел да спазва Закона и гностичният отказ от идеята за физическо възкресение са две различни мутации. Те са се случили независимо една от друга. И втората мутация се е случила още по-рано от първата.

БЕЛЕЖКИ

1. Richard August Reitzenstein. Die hellenistischen Mysterienreligionen, 1927. P. 62.

2. „Към колосяните“ едва ли принадлежи на Павел. Най-вероятно го е писал негов ученик.

3. S. G. F. Brandon. Jesus and The Zealots. P. 151.

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ

ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ

През втората половина на III в. в източните части на Римската империя, а също така в съседна Персия, след това в Индия и Китай започнала да се разпространява бързо нова вяра – учението на пророка Мани.

През VI–VII в. манихейството било най-широко разпространената световна религия. Изповядвали го в Европа, Африка и Азия, Персия и Индия; то станало държавна религия на уйгурите. По Пътя на коприната стигнало до Китай, където по едно време династията Тан му обявила война. Манихейството минало в нелегалност и като всяка преследвана религия еволюирало в няколко секти, включващи манихейската секта на Минцзяо, който копнеел за завръщането на Принца на светлината, Мин ван. Много силно повлияло манихейството и на сектата на Белия лотос, която чакала завръщането на Буда Майтрея (Митра). Именно тези секти вдигнали през 1351 г. въстание срещу монголите. Те смятали, че светът се управлява от Силите на Тъмнината, които ще бъдат победени от Принца на светлината.

Църковният историк Сократ Схоластик представя произхода на манихейството така: „Един скитски сарацин имал жена пленница от Горна Тива. Заради нея се заселил в Египет и като получил египетско образование, започнал да въвежда в християнството възгледите на Емпедокъл и Питагор, като твърдял, че има две начала: добро и зло“.

Ученик на този сарацин бил не друг, а Буда, който преди това се наричал Теревинт.

„Буда се преместил във Вавилония, населена с перси, и започнал да разказва за себе си много удивителни неща, казвайки, че се е родил от девственица и се възпитавал в планините. Той написал четиир книги и едната от тях нарекъл книга на тайнствата, другата – евангелие, третата – съкровище, а четвъртата – глави“ [1].

След това Буда започнал да се занимава с магии и като пострадал от духа, който призовал, загинал. Една от неговите богати поклонници си купила роб на име Куврик и, като го възпитала, му завещала състоянието си и книгите, написани от Буда. Този Куврик, като се преселил в Персия, „променил името си и започнал да се нарича Манес, а книгите на Буда представял за свои на хората, които мамел“ [2].

В продължение на седемнадесет столетия разказът на Сократ Схоластик за магьосника Буда и роба Куврик, който откраднал книгите му, бил главен източник на знанията за манихейството, но в началото на ХХ в. европейските учени започнали да намират една след друга оригинални манихейски книги – в Турфан, в Алжир, в Китай, където и до ден днешен във Фудзиен се намира единственият в историята на човечеството манихейски храм.

През 1929 г. край Нармутис в Египет са намерени едновременно няколко манихейски кодекса. През 1969 г. Кьолнският университет купува кодекс, известен по-нататък като Кьолнски манихейски кодекс. През 1991 г. нови текстове са намерени в египетския оазис Дакле.

След това става ясно, че Сократ Схоластик е прав за едно: най-интересното в живота на пророка Мани е неговият произход.

Бащата на Мани, Патик – или сириец, или перс, който живеел близо до Ктесифон, се покланял цял живот на местните идоли (ще отбележим, че не е бил поклонник на огъня), докато не се присъединил в навечерието на раждането на сина си към битуващата в Месопотомия секта на елхасаитите [3].

Най-забележителната черта на елхасаитите било постоянното ритуално миене. Също като Йоан Кръстител и учителя на Йосиф Флавий, пророк на име Банус, те смятали, че кръщаването с вода измива греха. В Манихейския кьолнски кодекс сектата е наречена именно „баптисти“, което ще рече „кръстители“.

Елхасаитите се кръщавали с вода не един път, а постоянно и даже кръщавали плодовете, с които се хранели. Те не употребявали месо, не употребявали хляб и не пиели вино. По всяка вероятност това бил обет, който сектата трябвало да спазва до второто пришествие и възстановяването на Храма.

Елхасаитите спазвали строго съботата и кашрута, отнасяли се панически към екскрементите си, вярвали в единия юдейски Бог, в Исус и второто му пришествие, а също така смятали Исус за една от инкарнациите на вечно завръщащия се Спасител.

Иначе казано, в елхасаитите разпознаваме наши стари добри познати, разновидност на праведниците, светците и ноцрим, иначе казано – автентични юдейски последователи на Исус.

Общините на Тома и Филип също не употребявали месо и не пиели вино; общината на „Възнесението на Исая“ била община от пророци, които не се докосвали до жертвена храна, носели власеници, живеели в пустинята и можели да се възнасят на небесата [4]. А вярата в Предвечния Дух, слязъл в тялото на Исус от Давидовия род, била, както вече казахме, не просто най-ранна теология, а прижизнена пропаганда.

Ще повторим: една от най-фундаменталните заблуди в историята за вярата в Исус се състои в приемането по подразбиране на твърдението, че тя се е разпространявала само на територията на Римската империя. В действителност нещата стоят точно обратно. На територията на Римската империя след екзекуции и въстания вярата в Исус бързо мутирала в мирно постпавлово християнство.

Но участниците в претърпелите поражения въстания съвсем не били задължени да останат на територията на империята. Извън нейните граници, извън пределите на Палестина и Египет съществували обширни територии, където кракът на китим не бил стъпвал и именно там избягали много от членовете на „четвъртата секта“, още повече че по тези места се говорело на арамейски език. Към началото на II в. елхасаитите живеели и в Трансйордания, и в Персия, и в Арабия, където, въпреки строгостта на своите предписания, привлекли значителен брой прозелити.

Те се върнали и в империята: в средата на III в. Ориген отбелязал горчиво техните успехи в Палестина. Елхасаитските общини били много в района на Мъртво море и на Голаните, където през 80-те години на ХХ в. археолози откриха изоставено селище и греди, украсени с кръстове и менори – явно от здание на юдео-християнска синагога [5]. В края на IV в. Епифаний от Саламис се оплакв, че много християнски общини край Йордан са елхасаитски, но най-ранното свидетелство за елхасаитите принадлежи на неуморимия борец с ересите Иполит Римски.

Според Иполит сектата се наричала така по името на своя учител Елхасай, автор на книга, продиктувана му от Божи син, висок деветдесет и шест мили; стъпката му била четиринадесет мили. Божият син бил съпровождан от жена на име Свети дух [6]. В този Божи син разпознаваме лесно класическия гностичен Христос, който често бивал висок на ръст и се съпровождал от майка си - Светата духовност.

Що се отнася до еретика Елхасай, който уж основал сектата, такъв човек, разбира се, не е имало. „Ел хасай“ е развалено произношение на арамейския израз „Скрит Бог“. Елхасаитите очаквали завръщането на Скрития бог, както по-късно шиитите ще чакат завръщането на Скрития имам.

Така че елхасаитите били типични юдейски гностици, съчетаващи юдейските ритуални ограничения с мистични тълкувания на Христос. Те били точно това, което в Талмуда се нарича миним, иначе казано – привърженици на ереста за Двете небесни начала. Не всички миним били елхасаити, но всички елхасаити били миним. Под названието „мугташила“ сектата просъществувала в Месопотамия най-малко до Х в.

Със своята крайна ритуалност, отвращението от екскрементите и „нечистата“ храна елхасаитите приличали удивително на кумранците, а реформата, предложена през 40-те години на III в. от двадесет и четири годишния Мани, приличала удивително на реформата на Павел, на когото Мани се покланял.

Като Павел и Мани заявил, че нечистотата не идва от храната, а от мислите. Като Павел и Мани поискал да се преобразуват ритуалните забрани в морални максими. Той заявил, че „чистотата, за която говори Писанието, е чистота, която произлиза от разбирането за това как да се отдели светлината от тъмнината, смъртта от живота, чистата вода от размътената“ [7].

За Мани, както и за Павел, главната ценност на Исус била в това, че посочил несъстоятелността на юдейството, основаващо се на Закона.

При това Мани – което е важно – виждал себе си не като основател на нова религия, а като единствения правилен продължител на делото на Христос. „Свещеникът Мани претендирал, че знае истината за Христос, че е негов последовател и че никой, освен той и неговите последователи, не спазва закона на Христос и неговите предписания и че „Евангелието“, което Мани има, е „Евангелие от Христос““ – възмущава се около IV–V в. юдей и последовател на Исус от Мосул, може би потомък на елхасаитите, от които се отклонил Мани [8].

Една от най-важните особености на елхасаитската община била нейната йерархична организация и твърдата дисциплина, наследена от кумранците, и Мани, изправен пред съда ѝ, бил веднага обвинен, като Павел, в нарушение на Закона, в неизпълнение на заповедите на Спасителя, а също така в отказ да се занимава със задължителен селскостопански труд [9]. Думата, с която елхасаитският синод заклеймил Мани, в Кьолнския манихейски кодекс звучи на гръцки като „десидамонос“, което буквално означава „обладан от демони“.

Иначе казано, Мани бил наречен Лъжец.

Наказанието на Лъжеца трябвало да бъде смъртно, но тъй като отец Мани заемал в сектата доста високо положение, случаят приключил с изгнание.

Билингвът Павел, който владеел свободно и гръцки, и арамейски език, се отправил да проповядва Исус по Римската империя. Билингвът Мани, който владеел еднакво свободно арамейски и персийски език, се отправил да проповядва в друга посока: първото му пътешествие било в Индия. Там Мани покръстил в своята религия будисткия цар Туран. Като видял как Мани лети във въздуха, царят възкликнал: „Ти си Буда!“

Трудно можем да кажем дали Мани е летял и дали царят се е покръстил, но напълно сигурно е, че от пътешествието в Индия манихейството спечелило, защото се обогатило с будизъм. А Шапур, новият хегемон на сасанидска Персия, след лична аудиенция дал на Мани свободата да проповядва в страната.

Християнството, иначе казано – „четвъртата секта“, елинизирана от говорещите на гръцки език проповедници, абсорбирало в себе си гръцкия стоицизъм и неоплатонизъм. Манихейството, иначе казано - „четвъртата секта“, иранизирана от Мани, абсорбирало в себе си източните религии, преди всичко будизма, с който Мани се запознал в Индия, и зороастризма с неговия непримирим дуализъм.

При това основните съставки на учението на Мани продължавали да имат арамейски произход. Мани твърдял, че му се явила същата Света Раух, която „Евангелието от евреите“ нарича майка на Христос. Тази Света духовност Мани, подобно на апостол Тома, наричал Близнак. Като кумранците Мани знаел легендата за Стражите и твърдял, че неговите последователи, когато се освободят от смъртните си одеяния, тоест от плътта, ще се облекат в одеяния на ангели и ще застанат до престола на Бащата на Величието.

Мани се обявил за Утешителя, иначе казано – за Менахем, чието идване обещал Исус (ще обърнем внимание, че предсказанието на Исус за Утешителя било широко известно на юдейските гностици), за Печат на Пророците (ще обърнем внимание на любимата на юдейските гностици дума „печат“) и за „апостол на Исус Христос по волята на Господа и Бащата на Истината“, обединявайки в свое лице ученията на Буда, Зороастър и Исус [10].

Много интересен бил и списъкът на пророците, за последовател на които се обявил Мани, освен, разбира се, Буда, Зороастър, Исус и Павел. Това бил Адам, синът му Сит, внукът му Енос, Енох и Шем – любими герои на цадиким и гностиците, имащи сложни отношения със смъртта и обикновено възнесени живи на небето. По-късно тези пророци били широко представени в исляма.

Един от първите мултикултуралисти в света, Мани, както и Исус у Матей, предполагал, че спасението на човека в деня на Страшния съд, манихеец или не, не зависи от неговата вяра, а от неговите постъпки по отношение на унижените, страдащите и оскърбените. „Гол бях и ме облякохте, болен бях и се грижехте за мене, вързан бях и ме освободихте“ – казва Мани в написаната от него книга на фарси „Шабураган“, цитирайки дословно Исус (Матей, 25:31–46) [11].

Мани проповядвал почти четиридесет години. Той се върнал в Персия през 40-те години на III в., тъкмо тогава, когато току-що появилата се сасанидска империя преживявала разцвет на могъществото си. Ардашир I, основателят на династията, починал и бил сменен от младия си син Шапур. Мани си издействал аудиенция при Шапур и получил неговия благослов. Той съпровождал Шапур в победоносната му кампания, по време на която край стените на Едеса бил пленен император Валериан. (Но въпреки това Едеса останала римска.)

По време на царстването на Шапур манихейството имало държавна подкрепа и се разпространявало стремително по земите на Персия.

Със смъртта на Шапур I нещата тръгнали зле. Неговите приемници започнали да преследват манихейците. През 274 г., на петдесет и осем години, Мани бил арестуван и затворен в крепост, също като Йоан Кръстител, където починал след един месец от разпитите и изтезанията.

„Посланикът на света хвърли войнственото одеяние на плътта и зае своето място в кораба на светлината, където получи божествено одеяние, световна корона и сияен венец“ – съобщава ни за събитието текстът, наречен „История за смъртта на Мани“ [12]. Мани се помолил на Ормузд, възнесъл се при боговете на светлината и достигнал нирвана.

БЕЛЕЖКИ

1. Сократ Схоластик. Церковная история, 1, 22.

2. Сократ Схоластик. Церковная история, 1, 22.

3. Michel Tardieu. Manichaeism, University of Illinois Press, 2008. P. 6.

4. Ascension of Isaiah, 2, 8–11.

5. Claudine Dauphin. «Farj en Gaulanitide: Refuge judéochrétien?» Proche-Orient Chrétien 34 (1984). P. 233–45.

6. Hippolytus of Rome, Refutation of all Heresies. IX, 8. Ante-Nicene Fathers. Vol. 5. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

7. The Cologne Mani Codex, 84–85 // The Cologne Mani codex (P. Colon. inv. nr. 4780) / «Concerning the origin of his body», translated by Ron Cameron and Arthur J. Dewey. Missoula, Mont.: Scholars Press, 1979.

8. Shlomo Pines. The Jewish Christians of the Early Centuries of Christianity according to a New Source. Israel Academy Proceedings, II, 13. P. 66.

9. John C. Reeves. The ‘Elchasaite’ Sanhedrin of the Cologne Mani Codex in Light of Second Temple Jewish Sectarian Sources. P. 83.

10. John C. Reeves. The ‘Elchasaite’ Sanhedrin of the Cologne Mani Codex in Light of Second Temple Jewish Sectarian Sources. P. 83.

11. Tardieu. P. 16.

12. The Story of the Death of Mani, in The Gnostic Bible, ed. Willis Barnstone and Marwin Meyer. Boston and London, 2011. P. 597.

ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ

Също като кумранската община и общината на манихейците деляла членовете си на няколко разреда. Висш разред били избраните. Те се наричали праведници [1]. Избраните били подпечатани с три печата. „Печатът на устата“ забранявал ругатните, пиенето на вино и употребата на месо. „Печатът на ръцете“ забранявал заниманието с каква да е стопанска дейност, „печатът на гърдите“ забранявал половите сношения. Пълно посвещение можели да достигнат и жените. След Страшния съд и слизането на Исус на земята праведниците трябвало да се превърнат в ангели [2].

Има голяма вероятност Шапур I да е покровителствал новата религия по същата причина, по която римските власти със свито сърце покровителствали Павел. Назорейските, елхасаистките и ебионитските общини на територията на Персия били просто прекалено влиятелни, за да не се вземат под внимание. Универсализмът на Мани помагал да бъдат неутрализирани.

Светът, според Мани, бил създаден по следния начин.

Отначало съществувал невидим, непознаваем и трансцендентен Бог, който говорещите гръцки език гностици наричали Монада, а Мани – „Баща на Величието“. Той се намирал в своите пет царства на Ума, Знанието, Разума, Мисълта и Волята. Негова сизигия и платонична съпруга била Майката на Живите.

Строгият аскет Мани не допускал и намек за връзка между Бащата и Майката. Те създавали света по духовен начин: Бащата казал една дума и се появил Първоадам, иначе казано – Първочовекът.

Този Първоадам изобщо не бил смъртен – той бил Божествено същество, създадено в началото на началата, за да се сражава с тъмнината. Първото сражение обаче се оказало неуспешно: Тъмнината победила и погълнала Първия Адам. Тя погълнала също така Светлината и от това смесване на Светлината и Тъмнината се появил нашият свят.

Победата на Тъмнината обаче не била дълга. Първият Адам не ѝ бил от полза: скоро той се отърсил от забравата и се обърнал с призив към Бащата на Величието, който се смилил над него и му изпратил на помощ нови Сили: Приятелите на Светлината, Великата Забрана и Живия Дух.

Като получил това подкрепление, Първият Адам унищожил Синовете на Тъмнината и им одрал кожите. От техните кожи създал Небето, от изпражненията им – Земята, а от костите им – Планините. Така нашият свят бил създаден от смесването на светлината и тъмнината, които никога вече не трябвало да се разделят.

Но Синовете на Тъмнината, архоните, оставали все така силни. Именно те създали на земята животните и растенията и именно те направили от глина човека Адам, създаден по Божи образ и подобие, иначе казано – по образа на Първия Адам, който бил Бог, а не човек.

Опитът на архоните да създадат човека обаче завършил неуспешно: той лежал неподвижно на земята, докато Исус (очевидно тъждествен на Пъривя Адам) не вдъхнал в него душа, направена от светлина, и не му дал плод от Дървото на Света. Тогава Адам се събудил, станал и като си скубел от отчаяние косите и се биел в гърдите, възкликнал: „Горко му, горко му на създателя на моето тяло и на този, който е приковал към него моята душа, и на метежниците, които са ме поробили!“ [3].

Не е трудно да забележим, че тази манихейска теология напомня изумително „Апокрифона на Йоан“. Отново виждаме все същите Велик Баща и Велика Майка, създадената от тях поредица от Божествени еони, Исус/Първоадам, падналите архонти и човека, който бил създаден от силите на тъмнината, но го одушевили силите на светлината.

Което е още по-интересно обаче, е, че тя прилича на ханаанската, а още по-широко – на семитската митология, като тази, към която се придържали евреите до монотеистичната реформа, така и като тези семитски митологии, които били популярни в Едеса, Емеса, Хаарн, Мосул и Низибис, във всичките земи на Сирия и Месопотамия, където били разпространени елхасаитите. В Бога Баща и Бога Син, Всевишния и Първоадам разпознаваме отново Ел и Ваал от угаритския „цикъл за Ваал“. Ваал се сражава с Чудовището Смърт и е победен, но след това оживява, побеждава го и от тялото му създава света.

В историята на елхасаитите прави впечатление това, че едно от местата, които обитавали, била днешната Саудитска арабия и по-специално град Медина. Пророк Мохамед нямало защо да се запознава с християнството от гръцките търговци в Медина. На неговите услуги била една много по-автентична традиция, представлявана от заселилите се в Арабия елхасаити и назореи.

Много предписания на исляма (забраната да се пие вино, многократното ритуално миене и, разбира се, обрязването) отразяват именно автентичните предписания на говорещите арамейски език последователи на Исус, както ги сближава и употребата на общия семитски корен „ШХД“ (свидетелствам) в значение на „да бъда мъченик“. Именно от елхасаитите ислямът би могъл да заимства Идрис (Енох), втория пророк след Адам, множествеността на небесата (в исляма са седем) и гностичната юдейска легенда за джиновете, които построили Храма на Соломон (и църквата на свети Филип).

Ислямът запазил също така още една любопитна гностична традиция: пророкът Мохамед учел, че пророк Иса не е бил разпънат. „Те не го убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен. И които бяха в разногласие за това, се съмняваха за него. Нямат знание за това, освен да следват предположението. Със сигурност не го убиха те.“ (Коран, Сура 4:157).

БЕЛЕЖКИ

1. Francis Crawford Burkitt. The Religion of the Manichees, Cambridge University Press, 1925. P. 273.

2. The Gnostic Bible. P. 578.

3. Burkitt. The Religion of the Manichees. P. 272.

ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ

Всички събития, за които разказвахме досега, са станали в Палестина. В краен случай - по нейните покрайнини, в земите на Дамаск, където бил разположен Кумран.

До това време сме споменавали съвсем малко в разказа си едно важно място, почти нефигуриращо в евангелията. Това е място, което, ако се вярва на „Деянията на апостолите“, никога не е било посетено от апостол Павел – за разлика от Кесария, Антиохия и Рим. Това място по парадоксален начин отсъства у Евсевий от списъка на земите, в които Исус изпраща апостолите [1].

Въпреки всичко на това място имало огромно юдейско население, толкова многобройно, че римските власти му предоставяли правото да се самоуправлява. То било толкова многочислено, че даже издигнало на своя територия Храм на Яхве, при това не един, а два. Единият – в Елефантина (съществувал от VIII до IV в. пр. н. е.), а другият – в Леонтополис (съществувал от II в. пр. н. е. до I в.).

Това население било дотолкова елинизирано, че за мнозина негови представители гръцкият език бил по-роден от иврит. Именно на това място и за тези елинизирани юдеи била преведена на гръцки език Септуагинта и степента на тяхната еманципация била толкова висока, че те изписвали синагогите си с изображения и окачали по стените на своя храм оброчните щитове на императора.

Това място е Египет и неговата столица Александрия била огромен мегаполис, кипяща столица на елинистичния Изток с половинмилионно население, поне четвърт от което – сто двадесет и пет хиляди души – се състояло от елинизирани юдеи.

Между Израел и Египет имало пустиня – любимо място, където се криели бирйоним и където малка група свикнали с пустинния живот фанатици винаги имала преимущество пред отряд правителствени войски.

Зилотите – и преди Исус, и след него – мигрирали лесно през Синай. В Египет от Ирод се скрил дърводелецът Йосиф, бащата на Исус. В Египет – сто години преди Ирод – по времето на Александър Янай бягали преследваните от него фарисеи. В Египет след провала на Юдейското въстание избягала част от партията на сикариите и, „като не били доволни от своето спасение, те започнали отново да организират вълнения“ [2].

От Египет дошъл Аполос, който „говорел и поучавал прилежно за Исус, а познавал само Йоановото кръщение“, но не вярвал във физическото възкръсване на телата. Пак там, в Египет, в продължение на няколко столетия се запазили последователите на пророк Доситей, когото „Псевдоклиментините“ наричат ръководител на сектата на Йоан Кръстител, Йосиф Флавий – „влиятелния юдей Дорт“, подстрекаващ съплеменниците си да се отметнат от римляните, а Ориген – измамник и магьосник, чиито привърженици смятали, че е възкръснал.

Именно в Египет – направо в гръцкия превод – били внесени съществени добавки към почитаната от светците „Книга на Даниил“, така че тя сега е единствената в света книга, написана едновременно на три езика: иврит, арамейски и гръцки.

Именно в Египет през II в. пр. н. е. била написана „Втората книга на Макавеите“, в която за първи път била формулирана ясно доктрината, постановяваща физическото възкръсване на мъчениците за слава на Бога. Също там след Юдейската война била написана „Четвъртата книга на Макавеите“, наричаща смъртта на всеки мъченик изкупителна жертва в името на целия еврейски народ.

Именно в Египет била написана през I в. от името на Давидов син книгата „Премъдрост“, в която се разказва за Праведник, Божи син, когото презират и оскърбяват. В Египет били написани „Втората книга на Енох“ и „Притчите на Енох“.

В Египет бил написан „Апокалипсисът на Илия“, който вероятно съдържа най-старите изказвания на Исус: „Всички, които ми се покоряват, ще получат тронове и венци сред тези, които са Мои“ (1:8). „Ще напиша Моето име на челата им и ще подпечатам дясната им ръка, и те не ще изпитват нито глад, нито жажда“ (1:9). „Тези, които са Мои, няма да бъдат победени“ (2:1) [3].

И накрая именно в Египет през 40-те години имало една странна секта, чиито привърженици Филон Александрийски нарича „терапевти“ и „терапевтиди“.

Целта на живота им – според Филон – бил гносисът, постигането на тайния смисъл на Светото писание, а особеното място, където те практикували това занятие, Филон нарича монастерион. Гръцката дума „монах“, която ще рече самотен, станала по-късно едно от самоназванията на гностиците.

Думата „терапевт“ в съвременния език означава „лекар“ и може да ни се види странно, че религиозната школа е наречена така, както наричаме днешните лекари. Но в древността лечителското умение било тясно свързано с магьосничеството, „лекари“ по принцип нямало, а имало „целители“ и „спасители“. Именно в областта на целителството, както виждаме, се специализирали апостолите: способността им да вършат чудодейни изцеления била нагледно доказателство за тяхната божествена сила.

„Терапевтите“ и „терапевтидите“ са Спасители и Спасителки; постигането на тайния смисъл на Светото писание давало на всеки привърженик на сектата възможността да познае Спасението (Йеша), а може би и да стане като него.

Според Филон терапевтите се учели да почитат „Съществуващия, който е и по-добър от благото, и по-чист от единицата, и по-първоначален от Монадата“ [4].

Те се отказвали от собствеността, като предавали състоянието си на своите родственици, и се заселвали в уединени места, особено по хълмовете край Мареотида. Във всеки техен дом имало уединено помещение, което Филон нарича монастерион и в което обитателите на дома „усъвършенствали знанието си“ [5].

„Те мислят постоянно за бога и се молят два пъти на ден – пише Филон за сектата на Спасителите. – Жените живеят с мъжете, като запазват девствеността си. Извънредно въздържани са и не докосват нито храна, нито питие до залеза на слънцето. Правят така, защото храната и всичко телесно е свързано за тях с тъмнината“.

Облеклото на терапевтите било просто, трапезите – непретенциозни и по време на тези съвместни трапези храната не се поднасяла от роби, каквито те нямали, а от членове на общината. Трапезите се съпровождали с тълкуване на Светото писание. Често по време на събранията терапевтите бивали обхванати от свещен екстаз и започвали да изричат пророчества.

„Като неистови вакханки и корибанти те изпадат във възторжени състояния, докато не видят това, което страстно желаят“ [6].

Не е трудно да видим в това описание сходство с обитателите на Кумран и Масада, които пеели „Песента на съботното жертвоприношение“ заедно с ангелите и с учениците на апостол Йоан, които танцували под мелодията на гностичен химн.

„Цялото си време от сутринта до вечерта те посвещават изцяло на екстаза. Като четат Светото писание, те тълкуват иносказателно учението на предците си. Те смятат, че словесните изречения са само символ на скрит смисъл, който се разкрива при тълкуване. Имат съчинения на древни мъже, основатели на сектата, които са оставили след себе си много произведения с иносказателен характер [7].

Може да ни се стори странно, че Филон, брат на главния митничар на Александрия и чичо на бъдещ юдейски прокуратор, се отнася с такъв възторг към една толкова подозрителна секта.

Въпросът е може би в това, че самият Филон е бил от гледна точка на късния юдаизъм еретик и привърженик на доктрината за Двете власти на Небето. Филон учел, че евреите имат двама богове. Единият Бог е неизречената, вечната, безвидната монада, пребиваваща в съвършенство извън света. Другият Бог е изпълнителната власт на първия Бог. Това е Логосът – Божието слово, посредникът между надсветовния Бог и хората, вторият Бог (девтерос теос). Не била чужда на Филон и идеята за човека Мойсей, който познал Бога и станал Бог.

При това Филон починал през 50 г. Което означава, че сектата на Спасителите и Спасителките, изпадащи в екстаз и танцуващи в името на Монадата, процъфтяла в Египет не по-късно от 40-те години и била по това време сравнително мирна.

И така, сектата на терапевтите правела от хората Спасители и Спасителки чрез отказ от секс и имущество, чрез ревностно спазване на юдейския закон и чрез познаване на тайната. Ортодоксални християни тези хора, разбира се, не биха могли да бъдат. От гледна точка на по-късното римско християнство те са били два пъти еретици. Първо, спазвали са юдейските закони, и второ, били са гностици.

Едновременно с това ортодоксите твърдели, че тяхната вяра е правилна и води началото си от самия Христос, а всички еретици са по-късно явление. Но сектата на Спасителите съществувала в Египет още през 40-те години – сто години преди оформянето на римската ортодоксия. Тя съществувала по същото време, когато от Египет при Павел дошъл Аполос, който учел за Господа правилно и „познавал само Йоановото кръщение“ (Деяния, 18:25).

БЕЛЕЖКИ

1. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 1, 1–3.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война. 7, 10, 1.

3. Apocalypse of Elijah // James H. Charlesworth. The Old Testament Pseudepigrapha. Vol. 1, 1983.

4. Филон Александрийский. О созерцательной жизни, 2.

5. Филон Александрийский. О созерцательной жизни. 25.

6. Филон Александрийский. О созерцательной жизни. 12.

7. Филон Александрийский. О созерцательной жизни. 28–29.

МАНДЕИТЕ

Но най-удивителното в нашия разказ е това, че ранните юдейски гностици не само са се запазили, но и продължават да изповядват своята вяра до ден днешен.

Мандеите са малка етнорелигиозна група, която живее и сега в Месопотамия. Езикът им води началото си от арамейския и арамейският език се използва все още от мандеите като език за богослужение.

Самоназванието „мандеи“ идва от арамейската дума „манда“, означаваща това, което гърците наричат „гносис“. В превод на гръцки език „мандеи“ означава гностици. При това „мандеи“, знаещи, се наричат редовете потребители на религията. Свещениците, които притежават истинското знание, се наричат „насура-я“, назореи, иначе казано – наричат се така, както по цялата арамейска чужбина се наричали юдейските последователи на Исус, който също наричал себе си Исус Назорей.

В свещената книга на мандеите, която се казва „Гинза рба“, се твърди, че техните предци са избягали от Палестина по време на разрушаването на Храма.

Мандеите са хемеробаптисти, иначе казано – практикуват всекидневно ритуално кръщение. Те постоянно се мият ритуално и независимо от това, че живеят в пустинята, непременно се заселват край реки. Религиозната им терминология има пълни паралели със Свитъците от Мъртво море и те до ден днешен наричат всяка вода за ритуално измиване „юрдна“, което ще рече „йордан“.

Мандеите вярват във Всевишния и Трансцендентен Бог, който е създал света чрез редица еманации, и в страшния Бог на този свят, ужасния ограничен демиург Птахила. Мандейските жреци, благодарение на своето знание, имат грандиозно могъщество; всеки мандийски жрец е свещен цар (маута), коронован и помазан [1].

„Гинза рба“ – главната свещена книга на мандеите – пази гностичната легенда за това как злото се появило на света, защото Сатаната отказал да се поклони на Адам, когото Бог поставил за цар над цялото творение. Освен Адам мандеите, също като елхасаитите и манихейците, почитат Авел, Сит, Ной, Шем и особено Енох.

Подобно на елхасаитите, мандеите използват семитския корен „шхд“ в значението на „свидетел/мъченик“. Още една основна за ранните християни дума, които те обичат, е думата „рибар“. „Аз съм рибар, който лови души и е Свидетел (Sahdan) на Живота“ – казва една от мандейските молитви [2].

Главната разлика между мандеите и християните е съвсем поразителна: като истински пророк те почитат Йоан Кръстител, а Исус смятат за Лъжемесия, за Лъжец, за Месия на евреите. Нещо повече, мандеите смятат, че Йоан Кръстител е кръщавал хората в продължение на цяло поколение преди при него да дойде Исус [3].

За Лъжемесии мандеите смятат също така Авраам и Мойсей. Подобно на християните, мандеите не спазват обрязването и съботата. Те ненавиждат евреите и виждат в тях Лъжци и деца на Птахила. За ипостас на Птахила те смятат злата Руха кудша, иначе казано – Светата духовност.

Мандеите съобщават някои вълнуващи подробности от биографията на Йоан, които не оставят съмнения за неговото превъзходство над Исус, Лъжемесията на евреите.

Йоан Кръстител (Ахя Йоханан) се родил, когато баща му бил на деветдесет и девет, а майка му – на осемдесет и осем години [4]. Той бил роден по чудноват начин. Заченат бил във водите на Йордан и поставен в утробата на майка си Еншибай [Елисавета] [5]. Тя била и не била негова майка. Той бил „поставен свише“ [6]. Преди неговото раждане над Еншибай засияла звезда и над дома на баща му Захария се появили три небесни огъня [7].

Йоханан бил роден, за да разруши черните замисли на господарите на този свят, Птахила и Руха. да стане свидетел на Истината и да посвети хората в тайната на Великия живот [8].

След раждането на момчето Енох го взел по заръка на Бащата на Славата и го отнесъл при Дървото на Живота, иначе казано – в Рая [9]. Когато Йоан бил на седем години, Енох написал книга, предназначена за него. А когато Йоан станал на двадесет и две години, Енох го научил на съкровеното вълшебство [10].

„Научих се там на цялата мъдрост и усвоих всичките свои речи. Те ме облякоха в одеждите на славата (което ще рече: в плътта на ангел – бел. Ю. Л.) и ме покриха с облачно покривало. Опасаха ме с пояс, пояс от жива вода, който сияеше надмерно и блестеше. Поставиха ме в облак, в облака на Славата и в седмия час на Деня на Слънцето ме пренесоха в Ерусалим“ [11].

Пренесен на земята в Облака на Славата (иначе казано – в този именно облак, в който обитават надсветовните еони), Йоан, с неговата плът на ангел и лице, покрито с облачно покривало, започнал, разбира се, да върши невероятни чудеса.

Той „очиствал прокажени, отварял очите на слепи и изправял на краката им сакати“ [12]. Той бил „целител, чието лекарство е Живата вода“. Бил посланик на Великия цар на Светлината [13]. Бил неуязвим – не можело да го пореже желязо и да го изгори огън [14].

Той бил Втората власт на Небето.

Бил увенчан с венеца на Царя на Славата и седял от дясната му страна [15]. Един от мандейските химни, написани от името на Йоан, гласи: „Кой пророк може да се сравни с мене? Чии думи могат да се сравнят с моите думи и кой говори с моя чудесен глас... Има ли някой, който да може да знае моето място във висината?“ [16]

Сходството на този химн с кумранския Химн на Самопрославянето просто се набива в очи.

Веднъж, когато Йоан проповядвал край Йордан, при него се явил Исус, Лъжемесията на евреите. Той му казал: „Кръсти ме с твоето кръщене и произнеси над мене Името, което произнасяш“ [17]. Йоан изпълнил молбата на Исус, но от това не се получило нищо добро. Исус „извратил думите на Живота и ги превърнал в думи на Тъмнината“ [18]. „Той и неговият брат възлезли на планината Синай“ [19].

Йоан поучавал в храма четиридесет и две години и се възнесъл на небето [20]. Известно време след това евреите в Ерусалим започнали да убиват неговите ученици, така че „от назореите не се спасил нито един човек“ [21]. Това разгневило Бащата на Славата. Той наредил на Енох да разруши храма на евреите, дома на стопанката на този свят Руха [22], което той направил, като приел образа на гигантски бял орел [23].

„Псевдоклиментините“, които разказват за разправията на стъпалата на Храма между последователите на Исус и последователите на Йоан Кръстител, съобщават, че след смъртта на Йоан Кръстител неговите ученици били оглавени от някой си Доситей. А сирийският апологет Теодор бар Конай, който пише в края на VIII век, казва, че мандеите, жители на Мезена, носят в неговия край името достайе, иначе казано – доситеяни [24].

Невероятно, но факт: последователите на Йоан Кръстител, начело на които стоял човек на име Доситей, са съществували наистина и ненавиждат Лъжемесията на евреите Исус и неговия брат до ден днешен.

БЕЛЕЖКИ

1. Robert Stahl. Les Mandéens et les Origines Chrétiennes. Paris, 1930.

2. G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer. Watkins, London, 1924. P. 71.

3. Robert Eisler. Jesus Messiah. P. 319.

4. John’s birth. Upbringing and First Apperance. § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

5. John’s birth. Upbringing and First Apperance. § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

6. Portents at John’s Birth, § 18 – пак там.

7. Portents at John’s Birth, § 18 – пак там.

8. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa. Citta del Vaticano, 1953. P. 4.

9. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa. Citta del Vaticano, 1953. P. 5–6.

10. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa. Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

11. John’s birth. Upbringing and First Apperance. § 32 // G. R. S. Mead. Посоч. съч.

12. E. S. Drower. Op. cit. P. 7.

13. E. S. Drower. Op. cit. P. 7.

14. John’s Invulnerability. § 27 // G. R. S. Mead. Посоч. съч.

15. E. S. Drower. Op. cit. P. 7.

16. John the Ascetic. § 21 // G. R. S. Mead. Посоч. съч.

17. John and the Baptism of Jesus. § 30 // G. R. S. Mead. Указ. соч.

18. E. S. Drower. Op. cit. P. 4.

19. E. S. Drower. Op. cit. P. 4.

20. E. S. Drower. Op. cit. P. 7.

21. E. S. Drower. Op. cit. P. 8.

22. E. S. Drower. Op. cit. P. 9.

23. Wilhelm Brandt. Die mandäische religion, Leipzig, 1889. S. 155.

24. C. H. Kraeling. The Origin and Antiquity of the Mandeans. Journal of the American Oriental Society. Vol. 49 (1929). P. 203.

ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ

Да се върнем към това, с което започнахме.

Ние се опитахме да възстановим – доколкото е възможно от нашите оскъдни на факти, но богати на чудеса източници – биографиите на апостолите на Исус и чрез тях – историята на общините от последователи на Исус през първите десетки години след неговата екзекуция.

Възникналата пред нас картина на бурни теологични мутации, настъпили с мема за разпънатия Исус в ядрения реактор, клокочещ срещу римляните не само в Палестина, но и в двете диаспори – както гръцкоговорящата, така и арамейскоговорящата, – се различава значително от традиционната представа за развитието на християнството.

През XVIII в. Волтер забелязва първи поразителното мълчание на античните езически източници за християнството. Това мълчание той обяснява с малката известност на християните.

Библеистиката от XIX в. асимилирала тази концепция на Волтер като аксиома (макар без посочен по принцип източник). Християните – гласила тази аксиома – са били в началото малобройни и неизвестни. Разпъването на кроткия Месия, проповядващ любов и ненасилие, станало на практика незабележимо. Той влязъл в град Ерусалим без всякакви народни тълпи; обръщането на масите в Храма било просто дребен художествен хепънинг. Нещастният Месия бил погребан в общ гроб и Понтий Пилат, като в известния разказ на Анатол Франс, в залеза на дните си, присвивайки очи, питал, греейки се на залязващото слънце: „Исус ли? Не помня“.

Християнството, според тази традиционна гледна точка, израснало, като огромно и мощно дърво, от малко зрънце. Плахият пламък, запален от проповедника на мира и доброто, се разпространявал сред най-обикновени хора – рибари, каменари, дърводелци – както при тлеещия отдолу торф, преди да избухне в ярък и неугасим пламък.

Когато с натрупването на сведения за чисто юдейския характер на ранното християнство тезата за Исус като мирен пророк на любовта нямало как вече да се поддържа, тази гледна точка била модифицирана: да, разбира се, Исус е бил обикновен юдейски пророк на омразата. Но той бил много малък пророк. Той бил малко известен неудачник, унил лузър, „слабо и безсилно нищожество, екзекутирано по най-унизителния и най-мъчителния начин от римляните, бродещ проповедник, който се оказал в разрез със закона и бил разпънат като дребен престъпник“ [1].

Фактът, че бил разпънат, го дискредитирал напълно и ако не бил апостол Павел – както твърди още през XIX в. германският лютерански теолог Вилхелм Вреде, - вярата в Исус никога нямало да стане популярна.

Бурната картина на стремителната и лавинообразна теологична еволюция на вярата в Исус, която наблюдаваме още в началото на 50-те години, поставя и на двете хипотези дебел кръст. Да се нарича Исус „малко известен пророк“, дължащ своята популярност на Павел, е все едно да се нарича Маркс „малко известен философ“, чието учение е станало известно само благодарение на Кауцки.

Както лесно можем да заключим от кумранските текстове, начело на кумранската община стоял съвсем конкретен Месия от рода на Давид. По-точно, тъй като общината съществувала доста дълго време, тя вероятно е била ръководена последователно от няколко Месии. Сред тях на един от Месиите се случила беда, в хода на която той бил унижен от хората, но след това се оказал по-високо от ангелите.

Тази община изобщо не била многонационална – всичките ѝ членове били фанатични юдеи. Но тя била многоезична: текстовете, намерени в Кумран, са написани на различни арамейски диалекти, на иврит и на гръцки език. Иначе казано, нейни представители живеели във всичките еврейски диаспори. Освен това тази община била крайно войнствена и свещената война, която общината водела срещу синовете на Велиал, съвсем не била абстрактна по характер. Тя била напълно реална война, която отново и отново завършвала с разгром. Не един път в текстовете от Мъртво море се споменават „угнетителите, които няма да постигнат победа“ (IQH, XVII), и враговете, които „мъчат праведниците и ги изгарят в огън“ (Енох. 19:95/100:7).

Ние знаем само една секта, която в интересуващия ни период от време била разпространена по цялата диаспора, постоянно вдигала въстания и бивала подлагана на съответните преследвания. Това е „четвъртата секта“, зилотите и сикариите. Кумранските текстове били сложени в тайниците от хора, които се събрали от всичките краища на диаспората през 60-те години и загинали по време на Юдейската война. Те скрили текстовете именно защото се надявали на възкресение (основно физическо) и не мислели живота си без любимите книги.

От кумранските текстове следва, че общината на зилотите ръководел Месия от рода на Давид, че този Месия бил едновременно Господ и човек и че с един от Месиите се случило нещастие. Възниква въпросът: ако Месията Исус се е провъзгласил за Месия от дома на Давид без съгласуване със зилотите, по какъв начин този самозванец е избегнал преследването от тяхна страна?

Ако Исус е умрял като нищожен лузър, защо брат му след тридесет години имал такова влияние, че екзекуцията му хвърлила в паника „най-добрите и най-усърдните законоведи“ и дала тласък на Юдейската война?

Ако Исус е бил неизвестен на никого неудачник, защо станало така, че Павел, който проповядвал алтернативен Исус, се излагал постоянно на сериозни опасности? Кои са били тези терористи, които набили Павел почти до смърт в писидийската Антиохия (Деяния, 14:12), а след това в Солун (Деяния, 17:5)?

Какви са били хората в тълпата, която се нахвърлила срещу Павел при Храма и щяла да го убие, ако не се намесили римските власти? Кой след тази намеса изпратил четиридесет шахиди, които се заклели „да не пият и да е ядат“, докато не убият Павел?

Ако Исус се е прославил сред елините единствено благодарение на посмъртната реклама на апостол Павел, по какъв начин още преди Павел в Египет се е развило гностично християнство, около един от чиито представители – Аполос, Павел се умилквал, надявайки се да намери в него съюзник срещу сикариите?

Ако учението на Исус е било „малко ручейче“, защо през 50-60-те години в Ефес вече имало поне две християнски общини, които се мразели помежду си – общината, основана от Павел, и общината, основана от Йоан?

И изобщо, ако Исус е бил неизвестен на никого пророк, защо му е трябвало на Павел да говори от негово име? Продължения се пишат само на бестселърите. Никой не пише продължение на неизвестен на никого текст.

„Теорията за малкото ручейче“ е несъвместима с разнообразието от вярващи, което намираме на територията на Римската империя още към 40-50-те години. Ако нещо е било „малко ручейче“ на този широк фон, това е именно възтържествувалото на територията на Римската империя учение на римската църква, според която Исус е отменил юдейския закон, дошъл е да спаси цялото човечество и е възкръснал физически на третия ден след смъртта си.

Но най-главното е, че теорията за „малкоот ручейче“ е напълно несъвместима със съществуването на многобройни разновидности от последователи на Исус извън пределите на Римската империя.

Ако християнството е дължало своите успехи само на Павел, на кого дължат своите успехи назореите, елхасаитите, сампсеите, есеите, осеите, сабеите и ебионитите – десетки юдеохристиянски секти, съществуващи извън пределите на империята, секти, без които е неразбираемо развитието на две други големи световни религии – манихейството и исляма?

Ако Исус е бил нищожество, защо новият реформатор на юдейския гностицизъм, пророк Мани, е тръгнал точно по стъпките на апостол Павел и е провел върху персийския и будисткия субстрат същата реформа, която Павел провел върху субстрата на елинската култура?

Докато сме били запознати с манихейството само от Сократ Схоласт, сме можели да се утешаваме с мисълта, че пророк Мани е заимствал Исус Христос от гръцкото християнство. След запознаването с написания на гръцки език Кьолнски манихейски кодекс и с написания на китайски език „Компендиум на учението на Мани, Буда на Светлината“ подобно предположение е несъстоятелно.

Сектата, към която принадлежали родителите на Мани, имала същата йерархия и организация, същите поверия и ритуали като кумранците. Терминологията на Мани е терминология на юдейските гностици, а текстовете на Мани, например „Книгата на великаните“, водят началото си непосредствено от едноименната кумранска книга. Мани, също като Павел, е просто реформатор на „четвъртата секта“. Даже манихейският Принц на светлината и Буда Майтрея, които въстанали в Китай през 1351 г., били поредната – и, разбира се, вече много далеч от оригинала – мутация на идеята за Христос.

При това елхасаитите и манихейците запазили някои съществени черти на допавловото християнство и били толкова влиятелни, че придали тези черти на исляма. Как това широко разпространение на вярата в Исус се съгласува с хипотезата за лузъра и неудачника, който уж щял да бъде забравен, ако не бил „вторият основател на християнството“ апостол Павел?

Отговорът е – никак.

Единственият начин, по който можем да обясним всичките тези факти, е да предположим, че Исус е бил Главният Месия на „четвъртата секта“. Месия с голяма буква, Син на Бога и Син на Всевишния.

Той бил този, който в арамейските и кумранските текстове от това време се нарича Спасение, Йешуа/Йеша.

Именно пришествието на Исус проповядвал Юда Тома/Теуда, който бил вероятен съперник на Яков и чието въстание било потушено по времето на прокуратора Куспий Фад.

Именно Исус проповядвал безименният пророк, за когото Йосиф Флавий казва, че извеждал хората в пустинята, за да им показва „знамения за тяхното Спасение“, иначе казано – в обратен превод на арамейски: знамения за Йешуа [2].

И даже в най-последния момент на щурма на Храма някакъв пророк призовал жителите на Ерусалим да вървят към него: „където ще видите знамение за вашето спасение” [3]; иначе казано – пак в обратен превод на арамейски: знамение за Йешуа.

Йешуа не дошъл, Ерусалим бил превзет, Храмът бил разрушен, а роднините на адиабенската царица Елена били убити или попаднали в плен.

Фарисеите, които се събрали в Янва, проклели миним - дума, с която по-късно се означавали юдействащите християни. Император Веспасиан заповядал да се изтреби целият род на Давид и жертва на тази заповед станали роднините на Исус.

Разрушаването на Храма нанесло на вярата в Исус чудовищен удар и станало един от най-важните фактори за нейната еволюция. Но тази еволюция протичала не само в пределите на империята, а преди всичко извън нейните предели. Общините на назореите продължавали да съществуват по всички гранични с империята земи – в Адиабена, в Армения и в Осроена. Нещо повече, „назореите в тези региони можели да се развиват и да печелят последователи при по-благоприятни условия, отколкото езическите християни в римската империя“ [4].

Общините на вярващите се развивали в Рим и в Персия противоположно. В пределите на Римската империя християните били преследвани все по-малко, от Константин нататък ортодоксалната църква започнала да доминира над другите вярвания и другите разновидности на християнството, а през 380 г. тя станала единствената разрешена имперска религия. Над Римската империя се спуснала желязна завеса – завесата на варварството, фанатизма и разпада.

Извън границите на Рим нещата били точно напротив.

Последователите на Исус били влиятелни там още през I в. Поощрявали ги, флиртували с тях. В резултат от това те били доста по-търпими към местните обичаи и лесно еволюирали в мистични секти като кукитите, бардесанитите и особено манихейците.

Но именно успехите на манихейците си направили с тях зла шега. През 271 г., след смъртта на цар Шапур, който покровителствал пророк Мани, на персийския престол се качил синът му Бахрам – първият управник в историята на човечеството, на когото принадлежи съмнителната чест, че изобретил идеята за държавна религия, задължителна и една за всички поданици. За Бахрам тази държавна религия бил зороастризмът. Мани, подобно на Исус, бил екзекутиран. Всички останали секти – и юдейски, и месиански, и езически – били забранени.

„Ученията на Ариман и демоните бяха изгонени от царството и унищожени, и евреите, шаманите (будистите), брахманите, назореите, християните и мактаките, и манихейците бяха смазани в царството“ – твърди в свой надпис жрецът Картир, главен идеолог на реформите на Бахрам [5].

Както вече отбелязахме, в надписа на Картир „назореите“, иначе казано – вярващите в Исус евреи, и „християните“, иначе казано – носителите на римската разновидност на вярата, се споменават като две различни религии. Което е още по-интересно, между „християните“ и „манихейците“ там се говори за още една религия, „мактаки“. Според мнението на някои изследователи става въпрос за познатите ни вече „баптисти“ [6]. Така от седемте унищожени от Картир религии точно четири – назореите, християните, баптистите и манихейците – са различни мутации на юдейския месианизъм, което вече свидетелства само по себе си за огромното му разпространение и влияние отвъд Ефрат.

Константин, половин век след реформите на Шапур, направил ортодоксалната църква системообразуващ имперски инструмент и колелото се завъртяло на 180 градуса. Сега вече в Рим подкрепяли християните (наистина, само една от техните разновидности), а в Персия ги преследвали.

Преследванията, които Шапур I започнал, били продължени през 340 г. от правнука му Шапур II (309–379). Пред Шапур стоял примерът на Римската империя, където пред очите му християнството се превърнало от преследвана религия в победоносна и безпощадна партия, подкопаваща абсолютната власт на императорите и изтребваща цялата предшествала я култура.

Шапур отчел грешките, допуснати от Диоклетиан, и, за разлика от непоследователните и половинчати Диоклетиянови преследвания, кампанията му по разгрома на месопотамското християнство била много по-безпощадна, по-системна и по-успешна. Арбела, Киркук, Мосул и Суза – всички тези места, които някога, през I в., били убежище за първите последователи на Исус, се превърнали в място на системно изтребление и на християните, и на назореите. Преследванията продължили и по времето на Ардашир II (379–399) и на Ездегерд II (438–457). Те се съпровождали от ответни контраатаки на назореите, които унищожавали огнените олтари, и от масово емигриране.

Но това не означава, че юдействащите последователи на Исус на територията на Персия изчезнали веднага. През 60-те години на миналия век Шломо Пинес открил и публикувал много интересен юдеохристиянски източник, инкорпориран в арабски манускрипт от Х в., принадлежащ на Абд ал Джабар. Този текст, написан някъде в района на Мосул през V или VI в. (но във всеки случай след превръщането на християнството в държавна религия на Рим), съдържа унищожителна критика на римското християнство от юдеохристиянски позиции.

„Знайте – пише неговият автор, - че тези християнски секти са от най-невежите хора на света по отношение на Христос, неговата история и неговата майка и че всеки от авторите на евангелията е научил това, което е написал, много време след Христос и след смъртта на неговите спътници“ [7].

Исус, според нашия анонимен автор от Мосул, изобщо не е проповядвал отказ от Закона. Точно обратното: „Исус дошъл, за да оживи и установи Тората“ [8].

След смъртта на Исус неговите ученици се молели заедно с другите евреи в синагогите, докато римляните не съблазнили някои от тях да извършат отстъпничество. Римляните предложили на тези ученици да се отрекат от Закона, като в замяна на това им обещали всякаква подкрепа. „Ако се откажете от техния Закон и се отделите от тях, и се молите като нас (с лице) на Изток, и се храните с това, с което се храним ние, и смятате за позволено това, които ние смятаме за позволено, ще ви помогнем и ще ви направим силни, и евреите не ще могат да ви причинят (вреда). Напротив, вие ще бъдете по-силни от тях“ – казали римляните на някои от последователите на Исус [9].

Но истинските ученици отказали на изменниците.

„Тези ученици им казали: «Лошо направихте. Не трябва да се позволява на римляните да оскверняват Благата вест. Като казахте «да» на римляните, вие се отвърнахте от вярата. Отсега нататък не можем да общуваме помежду си. Напротив, ние трябва да заявим, че между нас и вас няма нищо общо»“ [10].

В резултат от това между двете групи избухнала война. По време на войната извратителите на Христовото слово се обърнали за помощ към римляните, а истинските ученици трябвало да избягат от страната.

„И римляните написали за тях на своите управници в Мосул и Джазират ал араб. Започнали да ги търсят. Някои били заловени и изгорени, други били убити“ [11].

Въпреки че нашият мосулски анонимен автор си представя света доста наивно и пише късно, той все пак разказва много по-точно от каноничните „Деяния на апостолите“ за развитието на християнската община след смъртта на Исус.

Неговата версия представя съвсем точно Павел не като верен последовател на Исус, както е в „Деянията“, а напротив – като човек, принуден да търси защита от тези последователи при римските власти. В най-добрия случай тя го показва като неволен съюзник на римляните, а в най-лошия – като агент провокатор, когото римляните подкрепят, за да разцепи „четвъртата секта“.

Към VII в. територията на Месопотамия, на която някога процъфтявали нацрайе, била поделена между християнската империя на ромеите и зороастрийската империя на персите. Двете воюващи империи имали една обща черта: и едните, и другите преследвали манихейците и юдействащите християни.

В резултат от това те започнали да се преселват от Мосул и Едеса там, където не стигала нито ръката на персите, нито ръката на римляните. Едно от местата, където отишли, била Саудитска Арабия.

А един от тези назореи, живеещи през VI в. в град Мека, бил не някой друг, а братовчедът на Хадиджа, първата жена на пророка Мухамад. Казвал се Варака ибн Навфал. Според преданието той приел християнството още в езическите времена, използвайки за своите записи писмеността на юдеите, а като чул проповедта на Мухамад, обявил: „Това е законът, даден от Господ на Мойсей“ [12].

Ако съдим по изказванията на Мухамад, той в действителност си е представял генезиса на християнството много по-добре от европейските библеисти през XIX в. А именно: Мухамад твърдял, че след появата на Исус евреите се разделили на тези, които повярвали в Исус, и на тези, които не повярвали в него.

“И част от синовете на Исраил повярва, а друга не повярва. И подкрепихме вярващите срещу врага им, и те станаха победители” [13].

Твърдението на пророк Мухамад, че е подкрепял вярващите в Исус евреи да се борят с враговете си, може да ни се стори на пръв поглед удивително, но в действителност то хвърля светлина не само върху генезиса на исляма, но и върху причината за извънредно бързите му победи на територията на Византия. Тези победи били невъзможни без горещата подкрепа, която оказвали на ислямските армии и евреите, и назореите, и тези разновидности на християнството, които в дадения конкретен момент се смятали от Константинопол за ереси и се подлагали на ужасяващи гонения.

Не случайно най-ранното съобщение за исляма – а именно съобщението на арменския епископ Себеос, написано през 60-те години на VII век – твърди, че причина арабите да завладеят Палестина са зверствата на император Ираклий след завземането на Едеса. Според Себеос юдеите, избягали от Едеса заради жестокостите на Иракрлий, се стекли в Арабия при исмаилтяните и, като се присъединили към тях под ръководството на човек на име Мухамад, изтласкали римляните от Палестина и я завзели.

БЕЛЕЖКИ

1. Bart Ehrman. Misquoting Jesus, 188.

2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 8, 10.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 6, 5, 2.

4. G. Quispel. The Discussion of Judaic Christianity. Vigiliae Christianae. Vol. 22, No. 2 (Jun., 1968). P. 88.

5. Christelle Jullien, Florence Jullien. Aux frontières de l’iranité: <<nāṣrāyē>> et <<krīstyonē>> des inscriptions du mobad Kirdīr. Enquête littéraire et historique. Numen. Vol. 49, No. 3 (2002). P. 286–287.

6. H. W. Bailey. Note on the religious sects mentioned by Kartir (Karder) // The Cambridge history of Iran iII/2. Cambridge: Cambridge University Press, 1983. 907–8.

7. Schlomo Pines. The Jewish Christians of the Early Centuries of Christianity according to a New Source. Israel Academy Proceedings, II, 13. P. 25.

8. Pines. P. 5.

9. Pines. P. 15.

10. Pines. P. 15.

11. Pines. P. 15.

12. Patricia Crone. Jewish Christianity and the Qurʾān (Part One). Journal of Near Eastern Studies. Vol. 74, No. 2 (October 2015). P. 225–253.

13. Коран. 61:14.

ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ

И така, един от междинните изводи в тази книга гласи, че последователите на Исус не са били малобройна секта.

Напротив, те били могъща община, изградена по принципите на тоталитарното еднолично управление и на мрежовия маркетинг. Нейните членове си споделяли рецептата за безсмъртие по същите правила, по които две хилядолетия по-късно се търгува с хербалайф. Тази община се разделила на много фракции и променяла своя софтуер със същата лекота, с която ние инсталираме на компютъра си различни версии на програмите, но при това принципите на общината, нейният хардуер – изискването за безпрекословно подчинение на началството – оставал същият. Църквата била организация с непредсказуемо бъдеще, но с неизменна йерархия.

Този извод е сам по себе си необичаен. Но още по-необичаен е другият извод – а именно този, че „гностичната ерес“ изобщо не е по-късна мутация. Точно обратното: неотразимото обещание да бъдат научени хората да се възнасят на небето, да стават богове, да творят чудеса, да влизат в Съвета на боговете, да живеят вечно, да обличат ефирни тела на ангели и да сияят било първоначалното главно послание, което допринасяло за успеха на движението.

Гностицизмът не се е появил по-късно.

По-късно се появила ортодоксията.

Всичките текстове на бащите на църквата“, на Ириней Лионски, на Юстин Мъченик, на Поликарп Смирненски, които знаем, са от 30-те до 80-те години на II век и, нещо повече, почти всичките са полемики със страшните и омразните „гностици“, които объркват хората, отиват на небето без разрешение от църквата, не се подчиняват на епископите и даже претендират – о, ужас: като Маркион и Валентин – за поста епископи на Рим.

Неволно се създава впечатлението, че ако Маркион или Валентин беше победил в борбата за този пост, историята на християнството би била друга. Също както борбата на Сталин с „леивя“ и „десния“ уклон не била идеологическа, а политическа, така и непрестанната борба с гностиците създала западната християнска доктрина в нейния съвременен вид, което, между другото, не пречело на църквата постоянно да заимства от гностиците.

Могат да ми възразят, че евангелията, които римската църква признала за канонични през 70-те години на II век – иначе казано, евангелията от Марк, Матей, Лука и Йоан – са били написани много по-рано от началото на битката с лъжливия гносис.

Проблемът обаче е в това, че от тези четири евангелия три не са ортодоксални.

„Евангелието от Йоан“ е чист вид ранно гностично евангелие. Авторът на „Евангелието от Матей“ спазва юдейския закон. Що се отнася до „Евангелието от Марк“, то започва с историята за това как Светата Раух влиза в човека Исус при кръщаването му, и завършва с това, че го напуска на кръста. Пред нас е ранно протогностично евангелие, написано от привърженик на апостол Павел.

От четирите канонични евангелиста само Лука удовлетворява напълно дефиницията „протоортодокс“. Той смята, че Исус се е родил от девственица, дошъл е да отмени юдейския закон, да спаси цялото човечество и е възкръснал след смъртта си на третия ден.

Теологията на Лука е безспорно протоортодоксална. Но Лука не е много надежден източник на сведения за историята на ранните християни. Защото той е също така автор и на „Деянията на апостолите“ – един от най-мащабните фейкове в историята на човечеството, фейк, който трябва да представи апостол Паевл като автентичен последовател на Исус.

Но интересното е, че нашият условен Лука пренаписва не само посланието на първоначалното християнство! Лука редактира и своя учител Павел, при това доста съществено.

Лука твърди, че по време на своето обръщане към Христос Павел не бил възнесен на небето, както твърдял самият Павел (2 Коринтяни, 12:2–4), а само „чул глас“. Разликата между възнасяне на небето и глас от небето в дадения случай е съвсем христоматийна. На небето се възнасят езичниците, мистиците и гностиците. Глас от небето говори на юдейските ортодокси.

Лука, както виждаме от историята с Текла, предпочел да зачеркне от живота на Павел неговата прекрасна спътница, толкова удивително приличаща на Божията Мъдрост, съпровождаща Симон Влъхвата. Той цензурирал категорично всякакви намеци, че Павел се провъзгласявал за нов Христос – намеци, напълно очевидни в писмата на Павел: „Приехте ме като Божи ангел, като Христос Исус“ (Галатяни, 4:14).

С други думи казано, Лука ни представя редактиран, цензуриран, обеззаразен Павел. Този дезинфекциран и дегностициран Павел бил създаден по-късно от автентичния гностичен Павел, също както протоортодоксалното „Евангелие от Лука“ било създадено по-късно от протогностичните Q и „Евангелие от Марк“.

Ранната гностична теология, предполагаща, че човекът Исус е бил само облекло на духа Христос (можем да я наречем Гностицизъм 1.0), се появила по-рано от Лука. Още по-интересно е, че Гностицизъм 2.0, теологията, според която Исус Христос е Надсветовен дух, приел човешки облик, също се появила по-рано!

Това е ясно от простото обстоятелство, че Лука спори с нея.

Исус, според Лука, се явил на апостолите след възкресението, и тези глупаци, като го видели възкръснал, решили, че виждат дух (Лука, 24:37). Исус разобличил веднага абсурдното им заблуждение и за по-убедително доказателство ял печена риба и мед.

„И когато говореха за това, Сам Иисус застана между тях и им каза: Мир вам! А те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух (Πνεũμα). И Той им каза: Защо се смущавате? И защо се пораждат такива съмнения в сърцата ви? Погледнете ръцете Ми и краката Ми - че Аз съм същият“ (Лука, 24:36–39).

Тази сцена, описана през 80-те години на I век, показва, че протоортодоксите (или по-точно тези, които споделят възгледите на Лука) вече са съществували. Но самият факт, че Лука спори с хора, които „помислили, че виждат дух“, предполага, че и такива хора са съществували.

На каква основа стои протоортодоксията на Лука?

Единственото и разумно от пръв поглед предположение е това, че, макар евангелист Лука да бил преди всичко ученик на Павел, възгледите му в това отношение са били обърнати към възгледите на Яков Праведника. Именно Яков Праведника, като физически брат на Исус, бил заинтересован като никой друг от неговото физическо възкресение.

Тезата, че Христос е Всемирен дух, който се вселява ту в Юда Тома, ту в Павел – или обратното, а по времето, когато разпъват сянката му, беседва мирно с любимия си ученик Йоан, не се харесвала категорично на Яков. Тя лишавала не само него, но и цялата ръководена от него йерархия от каквото и да е право на власт. За какво са наистина епископите и мекаберите, ако стълбата към небето се намира вътре във всеки вярващ и да се говори с Господ е възможно по локална връзка?

Да се обърнем, за да проверим тази хипотеза, към теологията на Яков Праведника. Но да направим това, уви, не е много лесно, защото текстовете, съдържащи тази теология, не са достигнали до нас изцяло.

Въпреки това те са съществували. Един от тези текстове например се казвал „Евангелие от евреите“ и имал в древността много широко разпространение. Светите бащи го цитирали често, а блаженият Ероним го превел през IV в. на латински език. Ероним даже го смятал за „истинското «Евангелие от Матей»“.

Преживявайки вековете на страшните римски гонения без никакъв ущърб за себе си, „Евангелието от евреите“ не преживява триумфа на ортодоксалната църква и е унищожено напълно като еретичен текст, изкривяващ светлия образ на Исус.

Въпреки това до нас са достигнали някои негови откъси и ние знаем, че „Евангелието от евреите“ описва съвсем същата история като тази на Лука. В него се говори, че някои апостоли помислили възкръсналия Исус за Дух или за „демон без тяло“ и срещнали суров отпор.

„Тъй като апостолите решили, че той е Дух, или, според „Евангелието от евреите“, което назореите четат, Демон без плът, той им казал...“ [1].

Нещо повече! В „Евангелието от евреите“ откриваме първоизточника на разказаната от Лука история как Исус ял риба. Исус у Лука яде риба пред някакви неназовани апостоли. По неизвестна причина Лука не смята за необходимо да посочи имената на хората, с които Исус обядвал след възкресението.

В „Евангелието от евреите“ се споменава име и човекът, получил правото на първа трапеза с възкръсналия покойник, е не някой друг, а Яков Праведника, физическия брат на Исус.

„В евангелието, наречено „Евангелие от евреите“, което неотдавна преведох на гръцки и латински език – пише блажения Ероним – и което често използва Ориген, след разказа за възкресението на Спасителя се казва: „Но Господ, като даде своя саван на свещеника, се изправи пред Яков...“ (тъй като обаче Яков дал обет за пълен пост, все още не можел да види Възкръсналия с очите си) – и отново малко по-нататък се казва: „Приготви маса и хляб – каза Господ“, - и веднага след това: „Той донесе хляб и Господ го благослови, и го разчупи, и даде на Яков Праведника, и му каза: «Брате мой, яж от хляба, защото Човешкият син възкръсна»“ [2].

Както очаквахме, възкресението на Исус и в този текст има чисто физически характер. Исус, от гледна точка на Яков Праведника, е възкръснал в плът. Това била единствената теология, която можела да удовлетвори брата на Исус от организационна гледна точка. Защото различните разкази, че Надсветовният дух Христос може да се вселява в телата на всякакви хора или изобщо - че е приел само вид на човек, лишавали властта на Яков от всякакви теологични основания и вероятно с тази цел са се появявали: също като историята за раждането от девственица.

И нашата загадка като че ли е решена! След смъртта на Исус последователите му се разделили на едни, които следвали неговия духовен двойник, и други, които следвали неговия физически брат. Първите станали гностици, а вторите, въпреки множеството теологични ъпдейти, се превърнали в ортодоксална църква.

Но да видим сега следното изречение, което се е съдържало в „Евангелието от евреите“ и което ни е точно известно. В него Исус говори за своята майка.

Той нарича майка си Света Раух.

Той казва: „Майка ми, Светата Раух, ме взе за един косъм от главата и ме възнесе на великия хълм Тавор“ [3].

Пред нас е типично гностично твърдение! В него Исус обявява за своя майка не Мария, жената на Йоисф, а Светата Раух. Това е едно от твърденията, които оформят същността на гностицизма. „Някои говорят, че Мария е забременяла от Светия дух. Те не са прави и не разбират какво говорят. Кога жена е забременявала от жена?“ [4].

Но какво е това? Откъде накъде Яков, физическият брат на Исус, ще сочи като негова майка не своята майка, а Духовността/Раух? Не копае ли Яков яма за себе си? И как тази майка се съчетава с историята за физическото възкресение?

Може би имаме пред нас някакво късно евангелие, което не отразява напълно гледната точка на Яков? Може би се заехме напразно да реконструираме теологията на Яков, основавайки се на „Евангелието от евреите“?

Това мнимо противоречие може лесно да се разреши, ако си спомним кумранската теология. Кумранците били именно мистици. Те обещавали на хората възможността да станат елим, богове. Те обещавали, че техните привърженици ще се възнесат на небето, ще се облекат в ефирни тела на ангели и ще заседават в Съвета на Боговете.

И естествено в сектата, в която дори най-обикновените, редовите, от плът и кръв хора можели да станат елим, вождът бил не просто повече от човек, той бил повече от другите елим.

Той бил не само Месия от дома на Давид. Той бил съд за Светата Раух. Той бил Син на Бога и Господен аватар на земята, а в момента на неговото помазване или дори кръщаване, както преди петстотин години, Светата Раух влизала в тялото му и глас провъзгласявал: „Ти си мой син, в този ден те родих“. Именно това пишело в „Евангелието от евреите“ [5].

Както вече казахме, ключът, който ни помага да разберем теологията на Яков, е във факта, че това била прижизнена теология. Нещо повече, тази теология предшествала раждането на Исус. Кумранската община започнала своето съществуване поне половин век преди неговото раждане и начело на нея се сменили порядъчно количество Месии, във всеки от който в момента на помазването влизал Дух Господен точно така, както още преди монотеистичните реформи влизал в истинските царе от дома на Давид.

„Евангелието от евреите“ имало явен прагностичен оттенък. По-специално неговата версия, свързана с изгонването на търговците от Храма, се различавала силно от каноничната. А именно - в нея се казва, че лицето на Исус по време на погрома сияело.

„Ярка небесна светлина сияела от очите му и Величието на Бога светело в лика му“ [6].

Така тази версия отговаряла много успешно на въпроса как Исус, сам, без помощта на фанатици и бойци, съумял да очисти грамадния и строго охраняван комплекс от здания, галериите и дворовете, където само за затварянето на вратите били необходими всеки ден двеста души. Според „Евангелието от евреите“ това станало с помощта на чудо. Търговците (или неверниците) не бягали от човека. Те бягали от явената им Слава Господня.

Именно затова текстовете, свързани с Яков, носят също отличителния печат на ранния юдейски гностицизъм. „Псевдоклиментините“ например изповядват Надсветовния Вечен Спасител, които от време на време се въплъщава в различни хора и намира цялата пълнота на своето въплъщение в Исус.

Именно затова на миленаристката традиция било добре известно пророчеството на Исус за Менахем/Утешителя. За една традиция, свързана с името на Яков, нямало нищо необичайно в това, че Месията в нея назовава пряко името на своя приемник, обявявайки фактически Менахем за ново Божие вместилище: от гледна точка на тази теология идването на Менахем било всъщност второ пришествие.

Кумранците били настроени много по-мистично от победилата ортодоксална църква и даже от победилия равински юдаизъм. Лука изкривява възгледите на своя учител Павел не в полза на Яков Праведника, а в полза на основателя на юдейския монотеизъм – Еремия [7].

Приземеният прозаичен тон на повествованието, представено от Лука, крайната бедност на чудеса, напълно реалистичното описание на апостол Павел, който се крие от тълпата, бушуваща в ефеския театър – това съвсем не е ранно безизкусно християнство, което по-късно е украсено от буйни гностични фантазии. Точно обратното, безизкустността на Лука е реакция на „басните и безкрайните родословия“, на разказите на Йоан Богослов за всемогъщи магьосници, които могат да убиват с огън от устата си и които пращат на враговете си лоша реколта и суша, на историята за Исус, чийто сияещ лик прогонва търговците от Храма.

Главно и фундаментално обещание на гностицизма било в крайна сметка обещанието за безсмъртие на душата, а не за физическото възкресение на тялото.

Това обещание, както съвсем справедливо забелязал един от основателите на ортодоксията Юстин Мъченик, било несъвместимо с монотеизма. „Душите са и смъртни, и подлежат на наказание, защото ако са безначални, нямаше да грешат“ – пише той [8]. Именно затова още през 50-те години на II в. Юстин отказвал да признае безсмъртието на душата и не искал да смята за християни тези, които „не признават възкресението на мъртвите и мислят, че душите им след смъртта отиват веднага на небето“ [9].

Историята на църквата била история на борбата с гностицизма.

Тя била история на борбата с идеята, че човекът може да стане Бог. Само един човек е бил Бог: Христос – казвала църквата – и на вярващите им остава единствено да го следват и да слушат епископите. След възнесението на Исус земните права на Бога са преминали към църквата.

Отначало църквата, олицетворявана от Яков, се борела с лошия магьосник Симон Влъхвата/Павел, който се провъзгласил за нов Христос. Тя се борела с гнусните привърженици на гностика Валентин, които вярвали в Исус, но отказвали да се подчинят на епископите. Светите бащи пишели до императорите доноси срещу негодниците, които свиквали своите молитвени сбирки без одобрение от началството и уж непременно се занимавали по време на тях с оргии и ядене на малки деца.

След като победила, църквата преминала от думи към дела. Епископ Рабула разграждал камък по камък църквите на маркионитите, Магнус Максимус горял на клади присцилианците. Църквата унищожавала богомилите, катарите и албигойците. Император Алексей Комнин се отказал да оглави кръстоносен поход, защото имал по-належащи дела: трябвало да изколи сто хиляди павликяни, които живеели на негова територия и били негови данъкоплатци. Тази политика погубила всъщност империята на ромеите.

Но въпреки че преследвали гностиците отначало с думи, а след това с огън и меч, ортодоксите преписвали щедро от тях при всяка поредна промяна на църковната доктрина.

Те заимствали от гностиците Троицата и света София. Заимствали от тях институцията на монашеството и самата дума „монах“, която била едно от самоназванието на гностиците. Заимствали в края на краищата, и не без мъчнотии, идеята за спасението на душата, а не просто за възкресението на тялото – същата идея, която заклеймявал Юстин Мъченик, един от основателите на църковната ортодоксия.

При това ранните кумрански представи за самите себе си като за елим и за околния свят като за владение на Велиал не само не изключвали идеите за въоръжена борба с Велиал, а напротив, предполагали тази борба. Обитателите на Кумран стават след смъртта си светци и започват да сияят именно защото участват в космическа война.

В това съчетание на агресия с мистика няма нищо удивително. Посмъртното блаженство на душата станало главна надежда на асасините и на религиозните фанатици именно след Кумран. Патентът на идеята за Рая бил издаден точно там.

Именно мистичната съставка на миленаризма позволявала на членовете на сектата да вербуват привърженици сред най-широките кръгове и постоянно да се люшкат към нужната за оцеляване посока между диаметрално противоположните тълкувания на обещанията, които Месията давал.

Всеки път, когато се обръщали към невежите и народните маси, миленаристите разказвали за десетте хиляди грозда. Всеки път, когато се обръщали към елита, разказвали, че гроздовете са метафора.

Даже ортодоксите имали грях в това отношение. При полемиката си срещу гностиците те винаги наблягали на това, че Божието царство има съвсем материален характер. Праведниците, уверявал Ириней Лионски, ще царстват „в това творение, в което са получили плодовете на своето страдание и са били умъртвени“ [10].

Но само да се обърнели към управниците, ортодоксите заимствали чисто гностични аргументи и веднага заявявали, че Царството божие не е от този свят. „Когато чувате, че очакваме царството, напразно смятате, че говорим за някакво човешко царство“ – уверявал Юстин Мъченик [11].

Преди въстанията миленаристите обещавали на своите привърженици Дървото на Живота, което ще бъде донесено и посадено до престола на техния лидер, и десет хиляди грозда. След провала на въстанията, като Елеазар бен Яир, те обяснявали, че гроздовете ги чакат на небето. Преди въстанията обещавали на вярващите неуязвимост. След провала се оказвало, че техните вождове са разпънати, защото самите те се пожелали това.

Тези квантови скокове осигурявали нерушимостта на идеята.

Гностицизмът и идеята за физическото възкресение били алотропни модификации на един и същи мем, така както графитът и елмазът са алотропни модификации на един и същи химически елемент. Фактът, че гностичните разновидности на християнството предполагали, че Божието царство не е от този свят, не им пречел във всеки момент да започнат обратна трансформация. Гностици по същество били и мирните есеи, за които пише Йосиф, но мирният гностицизъм никога не стоял на повече от един фазов преход от зилотското клане.

Това двусмислено колебание, което по-късно в исляма ще бъде наречено колебание между „джихада на сърцето“ и „джихада на ръката“, се запазило във всички, дори в най-възвишените модификации на гностицизма

Манихейството по най-последователен начин противопоставяло безтелесния свят на Светлината на материалния свят на Тъмнината. Но това не попречило на китайските манихейци от 1351 г. да обещаят на своите въоръжени последователи най-осезаема физическа победа над света на тъмнината, олицетворен от династията Юан, под предводителството на Мин ван, най-осезаемия Принц на Светлината.

Последователите на Исус, изповядващи различни разновидности на гностицизма и, нещо повече, на гностичния юдаизъм, не били „малко ручейче“. Те повлияли значително на света извън пределите на Римската империя.

Геополитическата история на Близкия изток през II–VII в., включително безславния край на великата кампания на Траян, не може да се разглежда без участието на елхасаитите, масбофеите, сабеите и прочее. Без тях е неразбираема цялата история на триумфа на исляма. Нещо повече, без тях е неразбираема и историята на многобройните близкоизточни религии – алавити, друзи, езиди, които обикновено се смятат за модификации на исляма, но всъщност водят своето начало от арамейския гностицизъм.

На практика всичките тези религии възприемат своите напълно земни реформатори така, както кумранците възприемали своя Месия: иначе казано – като човек, но човек, в когото е влязла Втората Власт.

Така друзите смятат за Скрит Имам младия фатимидски халиф Ал Хакам (996-1020 г.). Езидите смятат совя основател шейх Ади за земно въплъщение на Ангела Паун, демиург, който създал нашия свят. Ярзанитите са уверени, че техният основател султан Сахак, Царя на Истината и Господ, е заченат непорочно от девственица и не е умрял, а се е въплътил след смъртта си в друг светец.

Без гностичното назорейство е неразбираема историята на суфитския мистицизъм, включително и историята на суфи Ал Шалмагани, който се обявил за тъждествен на Бога и бил екзекутиран в Багдат през 934 г.; и на неговия предшественик Ал Халаджа, екзекутиран през 922 г. Въпреки публичната му екзекуция обаче, неговите последователи се събирали сто години след това на брега на Ефрат и чакали завръщането му.

Всичките тези монотеистични мистици имали една обща черта: всичките смятали, че човекът може да стане Бог.

Тази форма на монотеизма изповядвал Кумран. Той възприемал своите Месии, включително и този, с когото се случило нещастие, но след това се озовал по-високо от ангелите, като вместилище, в което се е спуснала Светата Раух. В това именно се състоял кумранският минут, иначе казано – ерес. Кумранците изповядвали това, което в юдаизма се наричало ерес за Двете Власти на Небето. Те твърдели, че властите са две – трансцедентален и непознаваем Всевишен и неговия Син, посредник между Всевишния и Творението.

И при това нито Яков Праведника, нито даже Исус бил творец на тази теология.

Те били нейни консуматори.

Но кой в такъв случай е неин създател?

Географията на ранното християнство се оказва много по-обширна от предполагаемата. Тя се простирала от „земята на Дамаск“, иначе казано – от Кумран, до китайската област Джинджан, където до ден днешен се намира последният запазил се в Китай манихейски храм. От Турфанския оазис до Месопотамия, където и до днес живеят реликтовите потомци на първите хемеробаптисти.

Но сега – когато търсим отговора на този въпрос – ни предстои да се отправим към най-екзотичната от нашето пътешествие страна.

Границите на тази страна се намирали на хиляди километри от Римската империя. Когато Исус бродел по градчетата на Галилея, тази страна все още не съществувала. Даже градът, в който ще отидем, бил основан 1147 години след раждането на Христос.

Ще се отправим към заснежената далечна и варварска Москва от 1504 година.

БЕЛЕЖКИ

1. Jerome // Esaiam, prol. 65, цит. по: A. F. J. Klijn. Jewish-Christian Gospel Tradition. Brill, 1992. P. 122. Същата идея се съдържа в текста, който Ориген нарича „Доктрина на Петър“. „В него Спасителят все едно казва на своите ученици: «Аз не съм демон без тяло»“. Origen. de Principiis, prooem. 8, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 122.

2. Jerome, de viris illustribus, 2, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 80.

3. Origen, comm. // Johannem, II, 12; Hom. // Jeremiam, XV, 4; Jerome. Comment // Esaiam, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 52–53.

4. The Gospel of Philip. Mary Conceiving (55, 23–33), The Nag Hammadi Scriptures. P. 164.

5. Jerome // Esaiam, XI.1–3, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 98.

6. Jerome // Matthaeum, 21, 15–16, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 137.

7. В други юдеохристиянски евангелия – „Евангелие от назореите“ и „Евангелие от ебионитите“ – гностичните тенденции били представени, ако се съди по всичко, още по-ярко. В тях по-специално се казвало, че великата небесната Сила на име Михаил, на която Небесният баща поверил Христовото пришествие на земята, се спуснала от небесата и станала Мария. A. F. J. Klijn. P. 134–135.

8. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем. Гл. 5.

9. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем. Гл. 80.

10. Ириней Лионский. Против ересей, 5, 32, 1.

11. Юстин Мученик. Апология, 11.

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ

ЮДЕЙСТВАЩИТЕ

На 27 декември 1504 г. от Рождество Христово – 7012 г. от Сътворението на света – в Москва било организирано необичайно за московчани развлечение – аутодафе. Еретиците, с отрязани преди това езици, били изгорени в дървени каси, за да не могат по всяка вероятност ужасите на тяхната агония да смутят събралия се да гледа народ.

Аутодафетата не били изобщо в стила на московската ортодоксия, но в случая нещата били сериозни: в страната се развъдила страшна ерес, заплашваща основите на православието. Злодеите еретици обърквали народа с особената святост на своя живот, а сред покровителите на отровното учение изпъквали всесилният думен дяк [1] Фьодор Курицин, наследникът на престола и неговата майка, та даже и великият княз Йоан III.

Ереста се наричала ерес на юдействащите [2].

Тази зараза дошла в богоспасяващата Москва от Литва с посредничеството на Новгород.

През 60-те години на XV век търговската република се опитвала да задържи своята независимост, балансирайки между Великия московски княз Йоан III и полския крал и Велик литовски княз Казимеж IV. Казимеж IV бил изборен крал, принуден да угажда на сейма, и затова Новгород виждал в него по-малкото зло.

През 1470 г. новгородците се подчинили на наместника на Казимеж, княз Михаил Олелкович, и с неговата свита в Новгород дошли няколко литовски евреи, начело на които стоял евреинът Сахария (Захария). Йосиф Волоцкий, недоброжелател на Захария, го нарича „инструмент на дявола, обучен на всякакво злодейско изобретение: чародейство и магьосничество, звездобройство и астрология“ [3].

Точно след една година Михаил избягал от Новгород, но ереста останала. Евреинът Сахария покръстил в своята вяра Гавриил, протопоп от църквата „Света София, протопоп Алексей и протопоп Денисий, както и сина на знатния новгородски търговец Григорий Тучин. „Външното благочестие на еретиците насочило към тях вниманието на народа и съдействало за бързото разпространение на ереста“ – обобщава със съжаление историкът Сергей Соловьев [4].

От Новгород заразата проникнала в Първопрестолната. Като отишъл в Новгород през 1480 г., Йоан III взел на връщане със себе си в Москва юдействащите Дионисий и Алексий, когото Йосиф нарича „окаян поборник на сатаната, дива свиня на дявола, втурнала се от полето и опустошаваща Христовото лозе“ [5]. Иван даже назначил двете скверни псета за архимандрити на две големи църкви.

Причината за либерализма на великия княз се криела вероятно в лошите отношения с тогавашния московски митрополит Геронтий.

Малко преди посещението на Йоан III в Новгород по време на освещаването на Успенската катедрала митрополит Геронтий не повел кръстния ход около катедралата към слънцето, а с гръб към него. Този важен въпрос: в каква посока да се върви, с гръб или с лице към слънцето, станал предмет на непреодолими разногласия между митрополита и великия княз. Всичко завършило с това, че на Йоан III, като на император Хайнрих в Каноса, му се наложило да отиде и да склони чело пред митрополита, да се признае за виновен и да обещае занапред да го слуша за всичко.

Изпитаното от великия княз унижение вероятно помогнало много за безпрепятствената мисионерска дейност на Дионисий и Алексий. „Адовите диви свине“ и „опустошители на Христовата градина“ покръстили в своята вяра Зосима, архимандрит на Симеоновия манастир, монаха на име Захария, дяците Истом и Сверчок, а най-вече – думния дяк Фьодор Курицин, всесилния фаворит на Йоан III. Двамата московски търговци Ивашка Чорний и Игнашка Зубов даже отишли в Литва и там се обрязали.

Ереста – при пълното одобрение на великия княз – покровителствали Елена, снахата на Йоан III, нейният син и наследникът на трона Дмитрий.

Първи с настъпващата за православието беда започнал да се бори новгородският архиепископ Генадий. В резултат от това „дивите свине“, като заминали от Новгород за Москва, се концентрирали в столицата. През 1489 г. митрополит Геронтий, който унизил Йоан III, починал и на негово място, при негласното покровителство на великия княз, бил назначен симпатизиращият на юдействащите Зосима.

Генадий, отстранен от участие в изборите за митрополит, не изтърпял тази щета за святата вяра и се обърнал за помощ към игумена на Волоколамския манастир Йосиф Волоцкий, известен както със своя личен аскетизъм, така и с фанатичната защита на правата на манастирите да имат крепостни селяни и да събират огромни богатства. Този руски Савонарола получил прозвището Просветител – от което става ясно какво се е смятало по това време за просвещение в Русия.

През 1491 г. по настояване на Генадий и Йосиф Волоцкий бил свикан събор и Зосима, който все още не стоял здраво на стола си, претърпял там първото си поражение. Еретиците, избягали от Генадий, били върнати по негова заповед в Новгород.

В Новгород добрият архиепископ Генадий заповядал да ги качат на коне с лицето назад и да ги прекарат по улиците с шлемове от брезова кора, с венци от слама и с надпис: „Това е сатанинското войнство“. Народът ги плюел в очите и викал: „Ето ги Божите врагове, хулителите Христови!“ В края на церемонията шлемовете били запалени; който не умрял, полудял. „Така постъпил този добър пастир, за да всее страх в нечестивите и безбожни еретици – и не само да всее страх, но и да покаже на всички зрелище, изпълнено с ужас и трепет, та да укрепят правата си вяра тези, които го видят“ – съобщава ни Йосиф Волоцкий [6].

Сходството на новгородската церемония с аутодафе изобщо не било случайно: Генадий се интересувал живо от чуждестранния опит и специално за този случай се допитал до посланика на Хабсбургите. „Каза ми кралският посланик за испанския владетел, как очистил своята земя, и аз ти изпращам списък с неговите думи“ – пише в едно от писмата си Генадий [7]. Православната църква страняла в общи линии от мерзките католически обичаи, но в случая заимствала прогресивните западни технологии.

Решителните мерки обаче, предприети за отстояване на светата вяра в Новгород, не намалили опасността, царяща в Москва.

„Откакто слънцето на православието възсия над нашата земя, никога не сме имали такава ерес: по домовете, по пътищата, на пазара всички – монаси и миряни – разсъждават със съмнение за вярата, основавайки се не на учението на пророците, апостолите и светите бащи, а на думите на еретиците, на отстъпниците от християнството, с тях дружат, учат се от тях на юдейство. Еретиците пък не излизат от дома на митрополита, даже спят у него“ – възмущавал се Йосиф Волоцкий [8].

Проблемът се усложнявал от това, че православните, опиращи се на учението на пророците и светите бащи, нямали книгите на тези пророци и свети бащи, а еретиците имали такива книги.

„Има ли у вас в Кириловия манастир, или във Ферапонтово, или в Каменния книги: Силвестър, папа римски, Словото на презвитер Казма за ереста на богомилите, Посланието на патриарх Фотий до българския цар Борис, Пророчества, Битие, Царства, Притчи, Менандър, Исус Сирах, Логика, Дионисий Ареопагит, защото еретиците имат всичките тези книги“ – пише новгородският епископ Генадий до ростовския си колега [9].

Когато станало ясно, че такива книги няма, Генадий дал нов съвет: „Нашите хора са безпросветни, не умеят да говорят по обичайните книги: така и вие не плодете никакви думи, когато говорите за вярата с тях; а организирайте за целта събор, та да ги екзекутирате и бесите“ [10].

Трудно би могло да се каже как биха се развили по-нататък нещата, ако не били семейните неуредици на Йоан III, подозрителен и жесток като цар Ирод.

Първа съпруга на Йоан III била Мария, великата Тверска княгиня. Тя му родила син Йоан, наречен за разлика от баща си Млади и провъзгласен още докато баща му бил жив за велик княз. През 1467 г. Мария починала и след пет години Йоан III се оженил повторно. Негова съпруга станала София Палеолог, племенница на последния император на ромеите и възпитаница на римския папа Павел II.

През 1490 г. Йоан Млади започнал да страда от болки в краката. Придворният лекар, венецианският евреин Леон, го целял с флакони и лекарства, но пациентът починал. Леон бил екзекутиран. Болярите, които не обичали София, роптаели и я одумвали.

Йоан III вероятно бил дълбоко в душата си на същото мнение: във всеки случай след смъртта на сина си назначил за свой наследник сина му, своя внук Дмитирй, който заедно с майка си покровителствал юдействащите.

Царица София и синът ѝ Василий, негодуващи от назначението, организирали срещу Йоан III заговор. Заговорът бил разкрит, Василий бил заловен, шестима негови привърженици били екзекутирани, а гръцките придворни дами на майка му, които според общото мнение били отровителки и магьосници, били удавени в река Москва. На 4 февруари 1498 г. в Успенската катедрала Дмитрий бил провъзгласен за господар и велик княз и излязъл от църквата с шапка и барми [11].

Бъдещето на юдействащите в този момент изглеждало осигурено.

Но не минала една година. когато Йоан III бил обзет от нови мисли. Той се уплашил, че партията на внука му набира сили. Двама боляри, Ряполовский и Петракиев, които били привърженици на Дмитрий, изпаднали в немилост. Всички Патракиеви били подстригани за монаси, а на княз Семьон Ряполовский отсекли главата край река Москва.

След още две години участта на Петракиеви постигнала и Дмитрий. На 11 април 1502 г. той бил заточен заедно с майка си в манастир. На 14 април нов велик княз станал Василий, синът на София. Тогава починал и главният покровител на юдействащите при двора на великия княз – думният дяк Фьодор Курицин.

Триумфът на партията на София бил триумф и на Йосиф Волоцкий. Йосиф Волоцкий искал от царя разкаяние, а разкаянието според него трябвало да се изрази в екзекутиране на еретиците. „Господарю – заявил Йосиф на Йоан, - изправи се само срещу днешните еретици и за предишните Бог ще ти прости“ [12].

Съборът се провел в края на 1504 г.. Въпросът бил решен с най-голяма бързина: на крепителите на ереста Волк Курицин (брат на покойния думен дяк), на Иван Максимов, на Дмитрий Конопльов, а също така на архимандрита на новгородския Юриев манастир Касиан отрязали езиците и изгорили еретиците в сандъци.

Другите еретици се разкаяли и били изпратени по различни манастири. След като отрязали езика на Некрас Рукавов, го отправили в Новгород, но главният борец с ереста, неуморимият Йосиф Волоцкий решил, че разкаянието, направено от страх, не е искрено, и Некрас Рукавов, вече без език, бил изгорен. Малцина се спасили с бягство в Литва и Полша, където несъмнено укрепили движението на унитаристите.

БЕЛЕЖКИ

1. Дяк (на руски: дьяк)1. Чиновник в руската Болярска дума от XVI до XVII век. 2. Църковен служител, дякон, помощник на свещеника. (бел. прев).

2. На руски: жидовствующие. (бел. прев).

3. Иосиф Волоцкий. «Просветитель, или Сказание о новой ереси новгородских еретиков: Алексея протопопа, Дениса попа, Федора Курицына и других, то же исповедующих». М.: Институт русской цивилации, 2011. С. 23.

4. Соловьев С. М. История России с древнейших времен. М.: Мысль, 1989. Т. 5. С. 179.

5. Иосиф Волоцкий. Просветитель.

6. Иосиф Волоцкий. Просветитель.

7. Соловьев С. М. История России. Т. 5. С. 183.

8. Соловьев С. М. История России. Т. 5. С. 184.

9. Соловьев С. М. История России с древнейших времен. Т. 5. С. 180.

10. Послание архиепископа Новгородского Геннадия собору епископов. 1490 г., октябрь, 5–6.

11. Част от парадно облекло, покриваща раменете.

12. Соловьев С. М. История России с древнейших времен. Т. 5. С. 185.

ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI

Произходът на ереста на юдействащите удивително не интересувал не само борците с нея, но и повечето руски историци.

За Йосиф Волоцкий тя била просто сатанинска интрига. Споменатият по-горе кралски посланик, носител на челния опит в борбата с еретиците, вероятно виждал в нея мерзките машинации на евреите, насилствено накарани от московските господари да приемат християнството. Иловайский се опитвал да види в ереста отзвуци от западноевропейската реформация.

В действителност вилнюските юдеи, които дошли през 1470 г. с княз Михаил Олелкович в Новгород, са били най-вероятно наследници на онези pasagini, иначе казано – „минувачи“ (ср. „ще бъдете минувачи“ в Тома:47), които папа Юлий II анатемосал през 1511 г.

Названието pasagini било известно в Европа от XII в. През 1184 г. те били анатемосани от Веронския синод, през 1229 и 1235 г. - от папа Инокентий IV, а през 1929 г. - от папа Николай IV.

В произведението си „Summa contra haereticos“ Препозитин от Кремона съобщава, че pasagini-те практикуват обрязването, спазват съботата и употребяват само кашерна храна. Те смятат Исус Христос за Втори бог – по-висш от сътворените същества и демиург, създател на целия свят, и имат наглостта да цитират „Стария завет“ и „Новия завет“ в подкрепа на своята доктрина. За същите pasagini около 1250 г. пише Григорий от Бергамо, а малко по-рано, през XI столетие, кардинал Умберто да Силва Кандида съобщава за ереста на нашите добри познати - назореите, християни, които спазват съботата.

Иначе казано, юдействащите – наследници на pasagini-те и назореите – са преки потомци на истинските апостоли на Исус.

Причината, поради която pasagini-те се прехвърлили през XIII в. в Литва и Крим, е същата, която някога накарала назореите да се преместят в Мека. Понеже победилата църква преследвала всички, които не били съгласни с нейните възгледи, еретиците отивали в покрайнините на европейския свят – в кримските степи и в езическите балтийски лесове.

В средата на XIII в. те пристигнали в Литва по времето на крал Миндовг. Езичникът Миндовг се кръстил едва през 1251 г. и вероятно pasagini-те имали намерение да го привлекат към своята вяра. През XIV в. те се появили в България. През XV в. дошли със свитата на литовския княз Михаил Олелкович в Новгород.

В крайна сметка назореите просъществували почти две хиляди години и изчезнали от лицето на земята едва след Октомврийската революция: до Първата световна война в Русия все още имало около четиристотин хиляди съботяни. Разбира се, те били обикновени селяни: като политическа сила юдействащите изчезнали от историческата арена през декември 1504 г. Те били изгорени в дървени сандъци, а езиците им били изтръгнати.

Но преди да изчезнат, юдействащите оставили на света една от книгите, които превели от гръцки език, и тази книга е абсолютно безценен документ за историята на ранното християнство, книга, чието свидетелство е не по-малко важно от свидетелството на находката при Наг Хамади и на свитъците от Мъртво море.

Става дума за така наречения християнски Йосиф.

ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ

Трите единствени достигнали до нас исторически произведения, разказващи за Юдейската война и нейните първопричини, са трите книги на Йосиф Флавий: „Юдейската война“, „Юдейските древности“ и автобиографията на Йосиф. Християните обичали много Йосиф и през Средните векове неговият авторитет отстъпвал само пред авторитета на Светото писание.

Всички останали книги, посветени на историята на Юдейскате война и на причините за нея – а ги имало много – не са достигнали до нас. Те били унищожени или са изчезнали.

Съгласете се, че това е голям проблем. Това е все едно за времето на Наполеон да са достигнали до нас само три текста и всичките да са написани от Талейран. В осведомеността на Талейран за най-важните събития през управлението на Наполеон не можем да се съмняваме, но има някои съмнения в неговата обективност. По същия начин Йосиф бил осведомен свидетел, но предубеден, и неговата биография е илюстрация към парадоксите на тогавашната юдейска история, не по-лоша от неговите съчинения.

Йоисф е роден през 37 г., седемдесет и четири години след като разчленената от римляните Юдея загубила независимостта си и значителна част от територията си. Това било време на голямо национално унижение за нацията, която се смятала за избран Божи народ.

Господ сключил с потомството на Авраам завет, като избрал семето му сред всички народи на земята. Той върнал своя народ от вавилонския плен обратно и възстановил Втория храм.

Всеки, който посягал на избрания народ, бивал унищожен: Господен ангел избил войските на Сенахирим, когато обсаждали Ерусалим (4 Царства, 19:35), Вавилонското царство, колос на глинени нозе, паднало в прах, а когато през 167 г. пр. н. е. Антиох IV Епифан забранил жертвоприношенията на Израилевия бог и осквернил Храма, получил в отговор въстанието на Макавеите, ревнуващи за Господа: те освободили Ерусалим, унищожили нечестивците и Господни ангели се сражавали в техните редици (2 Макавеи, 11:8).

Съгласите се, че е било съвсем неразбираемо защо този път Господните ангели обявили стачка и защо не действат срещу римляните така решително като срещу Сенахирим, Балтазар и Антиох Епифан. Възникнал въпросът:

„Как стана така, че народите, които смяташе за нищо, започнаха да ни владеят, а Ние, Твоят народ, когато Ти нарече Свой първенец, единороден, Твой любимец, сме предадени в ръцете им?“ (3 Ездра, 6:57–58).

Този въпрос бил още повече актуален, защото – както току-що казахме, предходните владетели на Юдея – династията на Хасмонеите – били успешен пример за първото в историята на човечеството миленаристично въстание срещу неверниците [1].

Хасмонеите не само върнали на Юдея пълната независимост, но и преумножили многократно нейните територии. Те завзели Идумея и Галилея и накарали тамошните семитски племена да приемат юдаизма. Покорили самаряните и сринали до основи омразния за всеки евреин храм на Яхве върху планината Гаризим.

Около 60-те години пр. н. е. двама представители на тази династия, Аристобул и Хиркан, започнали гражданска война помежду си. Властолюбивият и бездарен Хиркан се обърнал за помощ отначало към идумейците, след това към набатейците, а след това към римляните – към китим, както ги наричали тогавашните юдейски сектанти. Последното се оказало съвсем фатално. През 63 г. пр. н. е. Ерусалим бил превзет, страната – разчленена, а Хиркан станал марионетка в ръцете даже не на римляните, а на тяхното протеже – идумееца Антипатър, управляващ остатъците от някогашното царство с правата на римски наместник.

Къде си Господи? Къде гледаш?

„Защо Израил е оставен да го поругаят езичниците? Защо народът, който Ти възлюби, е отдаден на нечестивите племена?“ (3 Ездра, 4:23).

I в. пр. н. е. също бил за Юдея време на религиозни експерименти.

Ортодоксалният юдаизъм от периода на възстановяването на Втория храм загубил своя монопол. Неговите привърженици обявили за садукеи. Те били „потомци на малкото знатни родове“, чието влияние било нищожно [2].

Тяхното място като управляваща националтеократия заели фарисеите – революционна партия, която вдигнала въстание през 167 г. пр. н. е. и дошла на власт с победата на Хасмонеите. Фарисеите твърдели, че имат „устната Тора“, иначе казано – сборник с устни предания, които не са влезли в „Петокнижието на Мойсей“, и на първо място в тази устна Тора стояло обещанието за физическо възкресение, липсващо в Тората.

Привържениците на Макавеите обещали на своите последователи физическо възкресение от мъртвите и изграждане на Божие царство по целия свят. Всъщност именно неуспехите, които сполетели миленаристите по независещи от тях причини в процеса на реализирането на тази амбициозна програма довели до падането на династията. Но миленаристите изобщо не се разочаровали от своята идеология и завземането на Храма от римляните не означавало за тях край, а напротив – начало на съпротива.

Юдеите въстанали веднага след завземането на Ерусалим от римляните, отначало под предводителството на Аристобул Хасмоней, а след това – под предводителството на военачалника му Питолай. През 48 г. избухнало въстанието на вожда Езекия, който разорявал римската Сирия. През 40 г. пр. н. е. се разгоряло ново въстание – срещу сина на Антипатър, бъдещия цар Ирод. През 4 г. пр. н. е., веднага след смъртта на Ирод, Юдея въстанала отново, през 6 г. започнало въстанието срещу преброяването на Квириний; през 36 г. в Юдея за малко да бъдат въведени отново войски, а след пет години се разразило ново въстание, този път свързано с намерението на император Калигула да издигне в Ерусалимския храм гигантска златна статуя на самия себе си.

По това време се появил на бял свят и нашият герой Йосиф. Той в никакъв случай не бил известен, разбира се, под позорното римско име „Флавий“, което в неговия случай означавало статут на роб, а след това на освободен роб в бъдещия императорски дом на Флавиите, победители на евреите и разрушители на Храма.

Той се казвал Йосиф бен Мататияху – син на свещеник от богато семейство и майка, произлизаща от Хасмонеите. „Мататияху“ означава „дар от Яхве“. Така наричали стария ревностен свещеник, който започнал въстанието на Макавеите.

Светът наоколо бил удивителен и тревожен. Божието царство стояло на прага и имало мнозина желаещи да го ускорят. Когато Йосиф бил на девет години, в околностите на Ерусалим се появил пророкът Теуда, който обещал на своите привърженици да раздели водите на река Йордан; в пустинята по това време се подвизавал архиразбойникът Елеазар бен Динай, който градял Божието царство с огън и меч, а когато Йосиф бил на петнадесет години, в Юдея нахлули отново сирийските легиони, разпъвайки надясно и наляво въстаналите юдеи и самаряни.

Тогава, след потушаването на въстанието, към императорския съд в Рим се отправил във вериги дори първосвещеникът Анания бен Недевей, чийто син станал по-късно един от първите герои в Юдейската война. Това поразително обстоятелство показва, че неприемането на римляните прониквало във всичките слоеве на обществото, без изобщо да подминава даже маргиналите и бандитите.

Юдея кипяла от омраза към китим. Нямало тяхна грешка или тяхно престъпление, което да не бъде стократно раздуто от мълвата и специално предоставено на пропагандистите. Наглите войници на китим, като стояли по стените на храма, си вдигали туниките и показвали на вярващите голи задници. По време на обиски късали свитъци с Тората. Вземали подкупи от коварните самаряни и оставяли без последствия убийствата на мирните галилейски поклонници, така че кротките вярващи, за да колят самарянските села, трябвало да търсят помощта на Елеазар бен Динай.

Какво значели всичките тези беди – не е ли това, че Господ подлага на изпитание своя избран народ и че Божието царство е вече близо?

Ето, всеки миг планините ще заподскачат като овце. Ето, всеки миг Великият светец ще дойде с безброй светци върху облаци, за да съди всяка плът; тогава вярващите ще прережат гърлата на неверниците без всякакво състрадание към тях и неверниците ще отидат в геената огнена, а вярващите ги чака Дървото на Живота до престола на Великия цар и земята ще дава от една мера семена десет хиляди мери семена, а от една мера маслини – десет преси елей.

Всеки шахид трябвало да възкръсне, за да влезе в Божието царство, в изобилието и вечния живот. А дори възкресението да се отлагало, на шахидите не им било никак зле: очаквайки физическото възкресение, те се качвали на небето, обличали там вместо смъртните си тела ангелски одежди и чакали времето, когато ще пристигнат с Великия светец върху небесни облаци. За всеки, който не вярвал в тържеството на тази мирна мечта, бил приготвен кинжал на сикарий и затова хората вярвали лесно и с желание.

Йоисф, роб в дома на Флавиите, се изказва за цялото това богостроителство доста скептично (което не му пречи между другото да възпроизвежда практически дословно антиримската му пропаганда).

Йосиф, син на Мататияху, син на Господния дар, вероятно мислел иначе. Във всеки случай, едва пораснал, нашият млад аристократ отишъл да учи не в Атина и не в Александрия. Той отишъл в пустинята, при един пророк, истинското име на когото Флавий не се осмелява да каже, а вместо това го нарича просто Banus, което ще рече къпещ, кръстител: така в края на XIX в. в Русия златната младеж отивала при есерите и бомбистите.

Флавий не бързал да разкрие този свой стаж в пустинята. Извадил го на бял свят тогава, когато неговият враг Юст Тибериадски написал своя версия на „Юдейската война“, в която представил Флавий като един от главните виновници за нея.

Човек, който искрено се е разочаровал от фанатична идеология – подобно на бившите комунисти Артур Кьостлер или Уитакър Чембърс – обикновено не жали нито време, нито сили, за да разобличи тази идеология и като познава нещата отвътре, прави това с убедителност, недостъпна за този, който никога не се е намирал под нейното обаяние. Дезертьорите и опортюнистите, напротив, са склонни да защитават предишните си убеждения.

Йосиф Флавий принадлежи към защитниците и неговият знаменит пасаж за „мирните есеи“, които съществували от древни времена, и за страшната „четвърта секта“, която нямала към есеите никакво отношение, вероятно се дължи именно на стажа му в пустинята.

През 52 г., когато Йосиф бил на петнадесет години, император Нерон изпратил в Юдея за прокуратор Антоний Феликс, брат на совя любимец, освободения роб Палант.

Феликс разбил съкрушително поредния мирен пророк, обещаващ на своите бойци да разруши стените на Ерусалим. Той поканил Елеазар бен Динай, който изтребвал неверниците в продължение на двадесет години, на обяд и там го арестувал, от което става ясно, че Елеазар не е бил обикновен разбойник. Освен това Феликс предприел значителна чистка сред жреците в храма, като задържане и изпратил в Рим на съд някои свещеници, които се хранели изключително със „смокини и ядки“, иначе казано – с храната, която – както видяхме – се хранели апостолите Тома и Филип, а също така пророците от „Възнесението на Исая“.

След тези свещеници заминал за Рим и младият Йосиф, син на Божия дар, като техен ходатай [3]. Само диетата на неговите подопечни намеква за характера на претенциите, които прокураторът Феликс имал в разгара на царящия в Юдея религиозен терор към тези вегани, но Йосиф не смята за нужно да ни ги каже, а се ограничава само със съобщението, че причината, поради която злобният прокуратор Феликс ги заковал във вериги, била „дребна и незначителна“ [4].

Поведението на Йосиф в Рим напомня като две капки вода поведението на апостолите в многобройните разглеждани от нас „Деяния“. Всички те не губели време, опитвайки се да вербуват като свои привърженички скучаещите, влиятелните и колкото се може по-богати матрони. Йосиф Флавий не бил изключение. Той се запознал с известния актьор Алитурий, по произход евреин, а с негово посредничество получил доверието на Попея, съпругата на Нерон, която се интересувала много от юдаизма, най-вероятно от частта му за вечния живот [5].

Нищо удивително нямало в интереса на Попея. Четири години преди визитата на Йосиф, през 57 г., победителят на британците Авл Плавций бил принуден да осъди жена си, Помпония Грецина, за пристрастие към „чуждоземното суеверие“ [6]. А през 95-та Домициан екзекутирал братовчед си Климент и заточил съпругата му Домитила за увлечение по „юдейските суеверия“ [7]. Именно слугата на Домитила убил след това Домициан, като отмъстил по този начин за своята господарка.

Лобистките усилия донесли успех. Свещениците вегани биил освободени, а върху младия и красив Йосив се изсипала вълна от подаръци.

По това време в Юдея вече започвали вълнения. За мирния есей, живеещ в Рим, било логично да остане настрани от клането. Но Йосиф бен Мататияху побързал да се върне веднага в родината си, според самия него – за да откаже съотечествениците си от участие в гибелното начинание. По неизвестно какво стечение на обстоятелствата тези проповеди в полза на римляните (за които знаем само от думите на Йосиф) довели до това, че Йосиф заел веднага високо място в революционното движение и бил изпратен от Синедриона в Галилея като член на извънредна комисия.

В тази комисия Йосив не бил главен. Той имал за свои началници двама стари и по-опитни свещеници. Не знаем каква е причината за това – младостта на Йосиф, който още нямал тридесет години, или някакво недоверие към него: защото в Ерусалим по това време господствала умерена партия и комисията, изпратена в Галилея, била отправена там от името на ерусалимските жирондисти.

Така или иначе, комисията попаднала в самия ад. Галилея, още от въстанието на вожда Езекия, била владение на фанатици. Самата дума „галилеец“ се намирала сред синонимите на думата „зилот“.

При тези обстоятелства Йосиф предпочел да се присъедини към преобладаващата страна, плюс това че – както отбелязва ехидно още Роберт Айслер – преминаването от единия лагер в другия веднага го издигнало по звание. От млад човек, подчинен на двама стари равини, Йосиф моментално се превърнал във върховен политически комисар на Галилея – пост, който в „Юдейската война“ той изобразява като пост на главнокомандващ, отчасти за да преувеличи своето значение, а отчасти за да омаловажи идеологическата съставка на своята кариера.

Поведението на Йосиф в Галилея било дотолкова съмнително, че той го обяснявал най-малко два пъти – един път в „Юдейската война“, а втори път – в автобиографията си след обвиненията на Юст Тибериадски.

Въоръжената шайка на Йосиф събирала от населението пари под предлог, че са нужни за Храма, съдела заможните граждани (поне Йосив нарича това съд), употребявала парите за по-нататъшно въоръжаване на революционните мерзавци, вършела чудовищни жестокости и грабела градовете, подчиняващи се на други полеви командири – с една дума, правела точно това, в което Йосиф като познавач обвинявал след това зилотите и архиразбойниците.

За да придаде законност на своята власт, Йосиф водел със себе си седемдесет състоятелни и знатни мъже от Галилея, които формално представлявали революционен Синедрион, одобряващ всичките му решения, а в действителност се намирали в положението на заложници [8].

Необузданата алчност бързо го скарала със съратниците му.

Като застанал начело на революцията, Йосиф най-напред се отправил към Тибериада. Стигайки до стените ѝ, той обявил, че ерусалимският Синедрион му е наредил да унищожи двореца на Ирод, защото бил украсен със забранени от закона изображения. Освен с езически изображения, дворецът бил препълнен с всякакви полезни неща и ревността на Йосиф към Господнето дело била прекрасен повод за революционна експроприация.

Но когато Йосиф се явил в двореца, излязло, че вече са го изпреварили. Местният революционер Исус от Сепфорис „с помощта на някои галилейци запалил целия дворец, надявайки се да се обогати с грабеж, защото видял, че дворцовият покрив е направен частично от злато“ [9].

Възмущението на Йосиф, потресен от този акт на вандализъм, нямало предел, а по-нататъшните му ефективни действия напомняли буквално действията на котарака Бегемот, който успял да спаси от изгорелия „Дом на Грибоедов“ една престилка и една сьомга.

„Явих се в Тибериада, като с цялата си енергия се постарах да спася от грабителите всичко възможно от дворцовата мебел, а именно – канделабрите от коринтски бронз, царските маси и множеството сребърни кюлчета“ – пише Йосиф, като не забравя да поясни, че всички тези богатства били отнети от грабителите с една-единствена цел да бъдат върнати на законния им притежател, а именно – на цар Агрипа [10].

Следващия си голям успех Йосиф постигнал, когато се намирал в град Тарихея. По това време няколко млади революционери от град Дабарити извършили дръзка експроприация, като ограбили кортежа на съпругата на Птоломей, един от приближените на цар Агрипа. След експроприацията те се явили при Йосиф „с четири мулета, натоварени с украшения и други вещи, като не се брои изрядното количество сребро и петстотинте златни монети“ [11].

Йосиф отнел веднага награбеното, ръководейки се, естествено, от най-чисти подбуди. „Реших да запазя това имущество за Птоломей, защото беше мой съотечественик, а нашият закон забранява да обираме даже враговете си. На тези, които го донесоха, казах, че то трябва да бъде продадено, а парите да отидат за поправка на ерусалимските стени“ [12].

Както лесно можем да се досетим, организаторите на експроприяцията не останали доволни от този отговор. Тълпа обкръжила дома на Йосиф. Той излязъл при множеството, като си посипал главата с пепел, и този път представил друга версия за събитията: взел парите, за да запази стените на Тарихея. Но бойците били все така недоволни. Йосиф извикал техни представители в дома си. Когато те влезли, нашият храбър политически комисар хванал най-дръзкия от тях и заповядал да го бият с камшици; „после – разказва Йосиф Флавий – му отсякох с меч едната ръка, закачих я на врата му и го изхвърлих на улицата. Тълпата се уплаши от това зрелище, защото мислеше, че у дома има много войници“ [13].

Към тези тежки жертви, ще напомним, нашият герой, според неговите думи, пристъпвал, за да върне имуществото на законните собственици.

Идеята с отсечената ръка се харесала на Йосиф и станала един от любимите му начини за възпитание на населението.

Веднъж, когато за пореден път Тибериада се настроила срещу него, Йосиф под предлог, че ще преговаря, примамил при себе си главния подстрекател – някой си Клит. Но като заповядал да му отсекат двете ръце пред очите на целия град, Йосиф проявил милосърдие, обявявайки, че ще се задоволи само с едната ръка, ако Клит я отсече сам с другата. Клит умолявал и плачел, но всичко завършило с това, че – както с удоволствие съобщава Йосиф, Клит вдигнал с дясната ръка меча и си отсякъл лявата – толкова голям бил страхът му от Йосиф [14].

Няколко дена след това Йосиф превзел Гисхала, която се отдръпнала от него едновременно със Сепфорис, и позволил на войниците да я разграбят [15].

Жестокото отношение към поверената му територия не пречело на Йосиф да бъде уверен, че галилейците са толкова добри към него и са му толкова предани, че когато превземат градовете им с щурм и отвеждат жените и децата им в робство, те не страдат така силно за сполетялото ги бедствие, както се безпокоят за неговото оцеляване [16].

При тези принципи на бойна координация не е за учудване, че Йосиф се скарал с всичките реални лидери на въстанието в Галилея – Йоан от Гисхала, Юст от Тиберия и Исус от Сепфорис. Войската на Йосиф, привикнала по-скоро да граби, отколкото да воюва, се разбягала при първите слухове за приближаването на римляните, преди още да е видяла враговете. Йосиф се скрил в Тибериада, а след това избягал в Йотапата.

Там политическият комисар на въстаниците започнал да получава тъкмо навреме пророчески видения, в които Бог му препоръчвал да се предаде на Веспасиан. Той можел да тълкува сънища и умеел да отгатва значението на това, което божеството разкрива в загадъчна форма; същевременно той, като свещеник и принадлежащ към свещенически род, бил добре посветен в предсказването на свещените книги – пише за себе си Йосиф [17].

Ясно е, че на самия Йосиф и на ум не би му минало да стане римлянин; към това го подтикнала очевидно явената му воля на Бога.

Но за изпълнението на Божията воля имало препятствие. Малкото другари, останали живи с него, изобщо не се канели да отиват при римляните. Те се готвели да отидат направо на небето – за тамошните венци и ефирни тела, и също като сикариите в Масада хвърлили жребий. Жребият трябвало да определи кой от тях ще убие другарите си и след това ще се самоубие. Йосиф, опитен не само в тълкуването на пророчества, но и в хвърлянето на жребий, направил така, че жребият се паднал на него.

Като убил другарите си, които поставили вратове под меча му, той се предал на Веспасиан и когато бил отведен при него, му предсказал господство над целия свят.

„Подобен автор никога не би заслужил, разбира се, вниманието ни – отбелязва Роберт Айслер, - ако не са два момента. Първо, достойният за съжаление факт, че за най-важните събития от периода, който Йосиф описва, нямаме никакви други източници. Второ, още по-важно нещо: днес можем да кажем – при това съвсем по-определено от преди, че - колкото и малко достоверен да е, Йосиф е имал достъп и е използвал широко официалните информационни източници, които получавал от първа ръка, преди всичко дневниците и деловата кореспонденция на римските цезари, пазещи се в архивите на императорския дворец“ [18].

БЕЛЕЖКИ

1. Читателят може малко да се обърка: защо въстанието през 167 г. пр. н. е. се нарича въстание на Макавеите, а династията, която дошла на власт, се нарича Хасмонеи. Много просто. Макавей (което означава „чук“) било прозвището на един от главните вождове на въстаниците, Юда Макавей, син на Мататия. Това име се прехвърлило и върху братята му, които ръководели войната след смъртта на Юда. Така синовете на Мататия били като ръководители на въстанието Макавеи, но произлизали от рода на Хосмонеите.

2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 4.

3. Josephus Flavius. Vita, 3.

4. Josephus Flavius. Vita, 3.

5. Josephus Flavius. Vita, 3.

6. Тацит. Анналы, 13, 32.

7. Дион Кассий. История, 67, 14.

8. Josephus Flavius. Vita, 14.

9. Josephus Flavius. Vita. 12.

10. Josephus Flavius. Vita. 13.

11. Josephus Flavius. Vita. 26; Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 3.

12. Josephus Flavius. Vita, 26.

13. Ibid. 30; Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 5.

14. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 10.

15. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 10.

16. Josephus Flavius. Vita, 6.

17. Иосиф Флавий. Иудейская война, 3, 8, 3.

18. Robert Eisler. Jesus Messiah. P. 201.

“ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“

Както лесно можем да видим, Йосиф Флавий е колкото осведомен, толкова и недостоверен разказвач. Неговата роля в Юдейската война е най-малкото двусмислена. Поне двама свидетели го обвинили, че е играл във въстанието много по-важна роля от тази, която следва от неговия хвалебствен и заедно с това съмнителен разказ.

Единият е споменатият вече Юст Тибериадски. Другият бил някакъв зилот Йонатан. Йонатан се опитал да вдигне въстание в Пентаполис (иначе казано – в елинските крайбрежни градове на днешна Либия), бил заловен от тамошния управник Катул и по време на изтезанията дал показания, включително и за Йосиф. Катул отправил Йонатан окован в Рим и по заповед на Веспасиан го изгорили жив. А Йосиф не бил докоснат.

В „Юдейската война“ Йосиф не може да се удържи, нарича Катул клеветник и дори казва, че заради наклеветяването на божия човек Йосиф римският наместник бил постигнат от ужасен край: „Вътрешностите му започнали да гният, докато не изпаднали съвсем... този случай не по-малко от други е за мене явно доказателство, че божественото провидение наказва злодеите“ [1].

Лесно можем да видим, че римският наместник на далечната Киренайка не е имал никакъв смислен повод да клевети един от ръководителите на въстаниците в Галилея, когото не е виждал никога в живота си и чийто арест не би му донесъл никаква облага. Набива се в очи това, че Веспасиан даже не помислил да накаже наместника за клевета – на Йосиф се наложило да повери това важно дело непосредствено на Господа. Най-вероятно Катул не е казал на Веспасиан за новия му предан роб нищо такова, което императорът да не знаел; и че сведенията, изречени от Йонатан по време на изтезанията, са били съобщени от Йосиф предварително на новия му покровител.

Действията на Йосиф в Галилея се отличават малко от действията на „лионския касапин“ Фуше. Той предал фарисеите заради зилотите и зилотите заради римляните. Неговото скъперничество го скарало с другите лидери и неговата способност да оправдава всяко свое предателство с указание от Бога едва ли внушавала доверие към него. Като добавка към всичко Йосиф не знаел достатъчно гръцки език. Той написал „Юдейската война“ на арамейски, гръцкият вариант бил дело на преводачи.

От какво тогава се ръководели Веспасиан и Тит, когато благословили домашния си роб за тежката литературна работа?

Преди всичко са се ръководели явно от пропагандни съображения. Йосиф превъзходно доказал себе си още по време на обсадата на Ерусалим, когато служел като преводач при разпитите на пленените: сведенията, получени от тези разпити, му позволили по-късно да изобрази впечатляващата картина на хаос и объркване в лагера на метежниците.

Юдеите били значителна част от имперското население. Месианските настроения били разпространени навсякъде сред тях. Римската империя била прагматична държава и да се занимава с геноцид на своите поданици само защото вярват в някакво superstitio exitiabilis, било някак си контрапродуктивно.

Кой по-добре от един бивш метежник би могъл да намери ключе към сърцето на носителите на superstitio-то, особено ако се има предвид, че - от една страна, е бил свещеник, пророк и равин, познавач на загадъчния за римляните юдейски манталитет; а от друга страна бил предател, доносник, палач, използващ познаването на юдейския закон, за да провъзгласи Веспасиан за Месия, а като добавка бил роб в императорския дом, иначе казано – съвсем не бил, даже по римските разбирания, пълноценно същество?

Разликата на „Юдейската война“ от Тацит или от Тит Ливий се състои в това, че „Юдейската война“ е преди всичко пропаганден, а не исторически текст. Йосиф Флавий – независимо че използва обичайните за тогавашната просветена публика изрази, образи и понятия – стои в действителност по-близо до Девтерономист отколкото до Тукидид.

Неговият текст е само имитация на исторически. В действителност той е пропаганда. В този смисъл произведението на Йосиф Флавий е първата лястовичка на тези текстове, които ще пишат църковните историци като Евсевий Кесарийски – текстове, чиято задача не се състои в описване на действителността, а в тоталното ѝ пренаписване.

Като не пренебрегва там, където е възможно, историческата обективност и съобщава множество поразително достоверни детайли, пропагандата на Йоисф обаче има няколко идеологически свръхзадачи.

Първо, тя трябва да въздигне и белоса своя автор, преувеличавайки ролята му във войната и едновременно с това омаловажавайки идеологическата съставка на тази роля.

Второ, трябва да стовари вината за войната на отделни недостатъци и досадни ексцесии. От римска страна тя трябва да посочи като виновници за военния сблъсък конкретни корумпирани лица, назначени от отделни лоши императори – преди всичко Калигула и Нерон, прокълнати по това време от официалната пропаганда.

Точно такава пропагандна позиция Йосиф Флавий заема и по отношение на „четвъртата секта“. От една страна, той нарича членовете ѝ главни виновници за войната – маргинали и терористи, които въвличат мирния юдейски народ в своите кървави експерименти. От друга страна, по всякакъв начин се извърта и хитрува, когато става въпрос за възникването на „четвъртата секта“ и за нейните убеждения – за да може читателят, особено слабо информираният, да не забележи доколко тази история и тези убеждения са неотделими от цялата история на Юдея след падането на Храма през 63 г. пр. н. е.

Йосиф не се спира даже пред това да припише на зилотите убийствата, извършени от римляните. Той например съобщава че рави Шимон бен Гамлиел, нази на Синедриона, е убит от зилотите. Но юдаизмът го поставя в свитъците на Тората сред „десетте мъченици“, изгорени от римляните, и легендата даже твърди, че черепът на рави Шимон се намира сред императорските съкровища в Рим [2].

И накрая, още една важна задача на този пиар проект била да прехвърли вината за опожаряването на Храма от римляните на „четвъртата секта“.

Унищожаването на Храма направило огромно впечатление на всички юдеи. То обърнало изцяло тяхната история, изменило обичаите им, довело до изчезването на садукеите и в края на краищата до появата на равинския юдаизъм. Малко събития в и без това мъчителната история на юдейския народ могат да се сравнят с това по степен на трагизъм.

Тит, който командвал щурма на Ерусалим и унищожил Храма, е поставен в Талмуда сред главните отрицателни герои.

Талмудът твърди, че, след като превзел Храма, Тит влязъл в светая светих и се чифтосал там с една проститутка върху свитък от Тората. За наказание Бог изпратил едно насекомо, което проникнало през ноздрата на Тит в мозъка му и се хранело с този мозък седем години. Веднъж той минавал покрай една ковачница, ковачът ударил по наковалнята, и насекомото веднага се успокоило.

Тит решил, че наковалнята може да му помогне срещу насекомото, и оттогава започнали да водят всеки ден при него ковача, който удрял с чук по една наковалня. Като чувало звука, насекомото замирало. Но това средство помагало само тридесет дена, а след това насекомото свикнало и престанало да се страхува от удара на чука. То ядяло и ядяло мозъка на Тит отвътре. Когато след седем години Тит починал и отворили черепа му, се оказало, че насекомото е пораснало колкото голямо врабче с бронзова човка и железни нокти [3].

Както можем да съдим от тази поучителна притча, юдейският народ не обичал много император Тит.

Но не и Йосиф Флавий. Той полага всички усилия, за да изобрази Тит като човек, който се опитва да спаси на всяка цена Храма, изгорял изключително поради упорството на зилотите. Именно тези кървави терористи „заставили римляните да се докоснат против волята си до свещения храм и да хвърлят главнята“ [4].

Но Йосиф Флавий мълчи благоразумно защо в такъв случай Тит не възстановил Храма, а напротив, поставил сред руините му римски гарнизон, който не само пресичал всякакви опити за богослужение, но и пречел за елементарното очистване на развалините от осквернилите ги кости.

С други думи, текстовете на Флавий са пропаганда, при това предназначена преди всичко за неговите съотечественици. На гръцките му читатели в края на краищата им било напълно безразлично кой именно е убил рави Шимон и даже кой именно е изгорил Храма.

От това съвсем естествено следва, че първата версия на „Юдейската война“ е написана на арамейски език и вероятно е била готова за триумфа на Тит. Втората версия – гръцката – се появила доста по-късно и, според думите на самия Йосиф, съдържала сериозни разминавания с арамейската [5].

В този смисъл процесът по създаване на произведението, наречено „Юдейската война“, напомня видимо популярният някога в СССР творчески процес на достопочтените писатели от националните покрайнини: някои от литературните шедьоври на тези гении съществуват само преведени на руски език.

И ето че в този монументален пропаганден труд – по-точно, в текста, който е достигнал до нас – се забелязват странни пропуски.

Например Йосиф никъде в достигналия до нас гръцки вариант на „Юдейската война“ не употребява думата „Месия“ или „Христос“. Съгласете се все пак, че това е странно: в текста, посветен на войната за Христос, няма и помен от Христос.

Точно така в „Юдейската война“ не се обяснява изобщо какви са зилотите. Даже за злополучната „четвърта секта“, появила се според думите на Йосиф през 6 г. по време на въстанието на Юда Галилееца, научаваме от „Юдейските древности“. В „Юдейската война“ съответният фрагмент е странно осакатен. В него Йосиф съобщава с бързината на скоропоговорка за въстанието на Юда Галилееца и преминава веднага към възхвала на мирните и кротки есеи.

Иначе казано, в текста, който е посветен на войната на римляните с „четвъртата секта“, няма никакви обяснения какво представлява „четвъртата секта“ и каква точно е връзката ѝ със „зилотите“ и „сикариите“ – дали това са други нейни имена, или „сикариите“ са нейно бойно крило. Точно така в достигналите до нас текстове на римските историци за ранните християни няма никакви точни сведения какво представляват християните. Както вече казахме, Йосиф Флавий безусловно и нарочно прикрива нещата, когато говори за юдейските мелинаристи. Но все пак за текст, който е написан, за да стовари върху тези мелинаристи цялата отговорност за унищожаването на Храма, пълното на практика мълчание за техния произход идва малко в повече.

Но и тези пропуски не са единствени.

Вземете например историята с император Калигула, който през 41 г. искал да постави в Ерусалимския храм своя статуя, но бил свален от престола и убит, преди да направи това. (Можем само да си представим как зилотската пропаганда е интерпретирала тази смърт.) Тацит съобщава, че намеренията на Калигула предизвикали въстание сред юдеите.

„По времето на Тиберий в Юдея царяло спокойствие, но когато Гай Цезар наредил да поставят в храма изображението му, народът хванал оръжието; наистина, скоро след смъртта на Цезар движението стихнало“ [6].

Но Йосиф Флавия не съобщава в „Юдейската война“ за никакво въстание, а казва, че протестът на юдеите имал изключително мирен характер. Юдеите „се събрали с жените и децата си в Птолемаидската долина и молели трогателно Петроний да пощади родните им обичаи, а също така и живота им“ [7].

Подобно твърдение изглежда не странно, а направо – на фона на съобщенията на Тацит – неправдоподобно.

Става въпрос за 41 г. „Четвъртата секта“, ако се вярва на „Древностите“, по това време била вече на тридесет години и нещо. Случвало се тя да вдига въстания и по по-дребни поводи от златната статуя на императора в юдейския Храм. Как е могла да подмине такъв чудесен предлог?

Ако ставало въпрос за „добър“ император, бихме могли да си представим, че Йосиф е решил да заобиколи хлъзгавия въпрос. Но Калигула от гледна точка на тогавашната официална историография принадлежал към „несправедливите“ императори и никой римски пропагандист, какъвто по това време бил Йосиф Флавий, не се чувствал задължен да го защитава. Точно обратното: разказът за въстанието, предизвикано от действията на безумния Калигула, съответствал напълно на генералната пропагандна линия на книгата.

А ако това въстание е било описано от Флавий и е било зачеркнато от по-късните църковни цензури, защо църковните цензори е трябвало да се грижат за репутацията на „четвъртата секта“ и какво ги интересувало въстанието на юдеите, вдигнато срещу Калигула?

Не по-малко удивителни са в „Юдейската война“ въпросите, засягащи описанието на всичко свързано с отношенията между юдеите и римляните в столицата Рим.

Юдеите са прогонвани от Рим два пъти. Един път – през 19 г. по времето на Тиберий. Втори път, след четвърт век по времето на Клавдий, който – както ни съобщава Светоний, „изгонил от Рим юдеите, бунтувани от някакъв Хрестос“ [8].

Тези масови изселвания били несъмнено важен епизод в отношенията между двата народа. Но в съвременния текст на „Войната“ няма нищо, което да разяснява думите на Светоний. Нещо повече, там не пише нищо за изселване на юдеите от Рим било то заради някакъв Хрестос, било то заради нещо по-дребно.

Също така поразително „Юдейската война“ заобикаля пожара в Рим. От Тацит знаем, че Нерон обвинил за палежа християните. В какво вярвали християните, Тацит не съобщава, той само казва, че било зловредно суеверие. На пръв поглед би трябвало да се обърнем за пояснение към „Юдейската война“, най-вече защото по времето на пожара Йосиф бил в Рим: намирал се там като молител за юдейските свещеници, спазващи същата диета като еврейските миленаристи.

При тези условия би трябвало да очакваме, че Флавий ще ни разкрие причините за пожара с такива подробности, за каквито Тацит не би посмял и да мечтае. Но в достигналия до нас текст на „Юдейската война“ няма нито една дума за пожар!

И накрая още един пример, не толкова очевиден, но не по-малко важен.

В непрекъснатата верига от събития, довели до Юдейската война, един от възловите моменти била смъртта на Ирод Агрипа, цар на юдея от 41 до 44 г.

Ирод Агрипа, любимецът на Клавдий, бил типичен източен деспот: хитър, щедър, жесток и кадърен. Неговият елинизъм не му попречил да се провъзгласи за Месия и даже за Бог. Той командвал в региона, с подкупи и дарове подчинявал на себе си верните на Рим църкви, изграждал наново стените на Ерусалим и като подплашил един от лидерите на миленаристите, Симон, накарал хиляда и четиристотин редови „разбойници“ да се убиват помежду си по време на гладиаторски битки във възстановения от него елински амфитеатър в Берита [9].

Успехите на Ирод Агрипа смутили толкова римляните, че те се уплашили след неговата смърт да дадат Юдея на синя му и я поставили отново под управлението на римски прокуратори – Куспий Фад и Тиберий Александър.

Така смъртта на Агрипа през 44 г. била за Юдея също толкова важно събитие като оставката на Архелай, сина на Ирод, през 6 г. И в двата случая богоизбраният народ преминал от управлението на идумейци непосредствено под управлението на китим.

Ако се вярва на „Юдейските древности“, именно оставката на Архелай довела до появата на „четвъртата секта“. Юдея преминала непосредствено в ръцете на римляните, Квириний, наместникът на Сирия, обявил данъчно преброяване, фанатиците видели в това благоприятен предлог за агитация и заявили, че юдейския народ трябва да се подчинява само на Бога и следователно на проклетите езичници не трябва да се плащат данъци. Таке те вдигнали своето първо (ако се вярва на „Юдейските древности“) въстание.

Би трябвало да се очаква, че след смъртта на Агрипа и връщането на Юдея под пряката власт на римляните „четвъртата секта“ ще се възползва от същия предлог за поредни вълнения.

Така и станало: в „Юдейските древности“ Йосиф Флавий споменава, че на Куспий Фад най-напред му се наложило да хване и да екзекутира „архиразбойника Толомей“ [10]. След това Фад и новият наместник на Сирия, Лонгин, се явили с войски в Ерусалим и поискали да им бъдат предоставени кидарът и ризата на първосвещеника [11]. Ризата била поставена в Антониевата кула под охраната на римски гарнизон. Оттам нататък тя се давала на първосвещеника само по време на празници. Едно от исканията на „четвъртата секта“ било за всенародни избори на първосвещеника и римската експроприацията на свещената дреха – безусловно изключително оскърбителна за юдеите и даваща огромен простор за антиримска пропаганда – вероятно била свързана с критична за римляните обстановка в Ерусалим.

Но в „Юдейската война“ Йосиф Флавий разказва съвсем друга история. Той не казва нищо за Фад и Александър освен една явна скоропоговорка: по тяхното време народът „бил спокоен, защото те не посягали на туземните обичаи и нрави“ [12].

Това съобщение е не само лъжливо (спрямо казаното в „Древностите“), но е и удивително, като се имат предвид личните отношения, които свързвали Йосиф Флавий и Александър.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 11, 4.

2. R. Travers Hertford. Christianity in Talmud and Midrash. P. 132.

3. b Gittin 56b-57a.

4. Иосиф Флавий. Иудейская война, предисловие, 4.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, предисловие, 1.

6. Тацит. История, 5, 9.

7. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 10, 3.

8. Светоний. Божественный Клавдий, 25.

9. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 19, 7, 5.

10. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 1, 1.

11. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 1, 1.

12. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 11, 6.

ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР

Ние споменахме вече името на Тиберий Александър в първата книга. Сега дойде време да се спрем по-продължително на биографията на този удивителен персонаж и едно от ключовите лица по време на разигралата се в Юдея драма.

Прокураторът на Юдея Тиберий Александър не бил нито римлянин, нито грък. Той бил юдей. Негов чичо бил знаменития философ Филон Александрийски, когото вече цитирахме тук във връзка с учението му за втория Бог, Логоса, посредник между трансцендентния Творец и материалното творение.

Бащата на Тиберий Александър, на име Александър, бил назначен от римляните за алабарх на Александрия или, по-просто казано, за неин главен митничар. На тази длъжност Александър натрупал толкова богатства, че пожертвал за Храма девет врати, разкошно облицовани със злато и сребро. На цар Агрипа дал заем от 200 хиляди драхми, за да ожени сина си (не Тиберий Александър, а брат му) за принцеса Береника. Инвестицията излязла неуспешна: синът му умрял скоро, а Береника станала по-късно любовница на Тит.

Калигула, който имал нужда от пари, извикал алабарха Александър в Рим и го хвърлил в затвора вероятно по същата причина, по която Луи XIV арестувал суперинтенданта Фуке. С възцаряването на Клавдий алабархът излязъл веднага на свобода: двамата с Клавдий били стари приятели.

Едва ли назначаването на Тиберий Александър на поста прокуратор на Юдея е струвало на баща му по-евтино от сватосването за Береника. Но това назначение не се свеждало до обикновена корупция. Административно то било много успешно: начело на Юдея се оказал, от една страна, чистокръвен евреин, а от друга – просветен владетел, верен на Рим и нямащ склонности, за разлика от представителите на династията на Ирод, към собствено обожествяване.

Тиберий Александър оправдал напълно височайшото доверие. През 66 г. той бил назначен за префект на Египет: ключова длъжност, като се има предвид, че египетското зърно било горивото, което движело римската армия и позволявало да се раздава в столицата хляб на народа, който обожавал императора.

На тази длъжност той извършил две исторически постъпки: първо, в самото начало на Юдейската война избил без всякаква жалост с помощта на римските войски множество свои съотечественици, което вероятно спасило Александрия от превръщането ѝ във втори Ерусалим. (Йосиф Флавий, който не бил склонен към точност в цифрите, смята, че броят на изкланите е 50 хиляди.)

Второ, именно Тиберий Александър бил сивият кардинал, който направил всичко, за да помогне на Веспасиан да стане император. Не е изключено, че именно заради това е бил назначен за преториански префект, иначе казано – за нещо като министър-председател: пост, до съвсем неотдавна немислим в републиканския Рим за човек, натоварен с двойната стигма на египетския и юдейския произход.

Когато Веспасиан влязъл в Александрия, разказва Дион Касий, изцелил двама, слепец и човек с изсъхнала ръка. „На първия плюл в очите, а на втория настъпил ръката“ [1]. Не е трудно да предположим, че тези две щастливи произшествия са били организирали от префекта на Египет, който се специализирал в това отношение по време на дългите години административна практика в миленаристкия Изток.

Тази случка с изцеляването на слепи и сакати хвърля важна светлина върху известната само от думите на Йосиф история за това как се предал в плен, а след това провъзгласил безстрашно Веспасиан за господар на света.

Не е трудно да видим, че картината, която Йосиф рисува, не е просто неправдоподобна, тя е невъзможна. Непоисканото предсказание за императорска власт е била най-мечешката услуга, която би могла да се окаже на един пълководец по това бурно време, когато главите на неуспешните претенденти за тази власт хвърчали от главите една след друга. Подобно предсказание превръщало автоматично Веспасиан в метежник и единственият резултат от него би могла да бъде незабавната и мъчителна екзекуция на юдейския политкомисар, натрапващ на Веспасиан услуги, от които той най-малко имал нужда, особено ако му ги предоставя един фанатик и предател.

Иначе казано, ако тази история поне по нещо прилича на истина, то между щастливия предсказател Йосиф и втората договаряща се страна би трябвало да има предварителни уговорки на тази тема и човекът, с когото Йоисф водел преговори, е бил по всяка вероятност не римлянинът, а именно Тиберий Александър, намиращ се по това време сред обкръжението на Веспасиан и изпълняващ при превземането на Ерусалим ролята на началник на главния щаб на Тит.

И ето че на този човек – палач на народа му, дясна ръка на Тит, бъдещ преториански префект на Римската империя, изиграл ключова роля в съдбата му, Йосиф Флавий – ако се вярва на каноничния текст на „Юдейската война“ – посвещава половин абзац, споменавайки го набързо заедно с неговия предшественик.

И така, да обобщим. В съвременния текст на „Юдейската война“ не присъства думата „Месия“, иначе казано – Помазаник, на гръцки – Христос. В него не се разяснява какви са зилотите. В него не се казва, че юдейските миленаристи вярвали в Месията от рода на Давид и го смятали за въплъщение на Господа и Син на Бога. В него изобщо липсва каквото и да е споменаване на Давидовия род.

В него кой знае защо няма нищо за метежа на юдеите по времето на Калигула, за изселването им от Рим по времето на Тиберий и Клавдий, за пожара по времето на Нерон и накрая – за събитията в Юдея през преломния момент, свързан със замяната на цар Агрипа с бъдещия изпълнител на желанията на императорите Тиберий Александър.

Някои от тези пропуски са несъмнено свързани с пропагандното лукавство на Йосиф. Други биха могли да се предизвикани от изискванията на политическия момент или от лична неприязън (би могло например Йосиф да се скарал с Тиберий Александър). Но въпреки това обемът им е многократно по-голям от дела на недоизказаното и лъжата, които били приемливи за тогавашната римска историография.

Честно казано, тези изкривявания са такива, че самият им обем би превърнал всеки текст в посредствен и безсмислен разказ, който не предава същността на събитията – а текстът на Йосиф е всичко друго, но не и посредствен и безсмислен.

Как да си обясним този феномен?

Вече споменатият от нас Роберт Айслер го обяснява изящно и просто: съществуващият текст на „Юдейската война“ е резултат от хиляда и петстотин години християнска цензура. Простата и плодотворна идея на Роберт Айслер е, че християните са редактирали Йосиф Флавий точно така, както са редактирали Библията и че след библейската критика идва времето на флавиевата критика.

Айслер е написал своята изпреварила времето си книга „Исус Месията и Йоан Кръстител“ през 20-те години на миналия век в разорената Австрия след Първата световна война. След нацисткия аншлус попада в концентрационен лагер. Здравето му е подкопано и той умира през 1949 г., без да види нито свитъците от Мъртво море, нито кодексите от Наг Хамади, нито Кьолнския манихейски кодекс, нито „Деянията на Филип“, намерени от Франсоа Бовон в манастира Ксенофонт, нито много други текстове, на които се позовавахме тук.

Но Айслер разполагал с не по-малко важен източник, на който обърнал първи внимание: староруски кодекси, съдържащи текст на Йосиф Флавий, който е много по-различен от запазения в Европа – така наречения „Славянски Йосиф“.

БЕЛЕЖКИ

1. Дион Кассий. Римская история, 66, 8.

СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ

Като всеки пропагандист – при това пропагандист, преследващ в дадения случай двойни цели и принуден да крие своето минало – Йосиф Флавий има една дразнеща особеност. В „Юдейската воййна“ и „Юдейските древности“, разделени почти от двадесет години, той често описва едни и същи събития по съвсем различен начин.

Например в „Юдейската война“ той съобщава за смъртта на на първосвещеника Йонатан бен Анания от ръцете на терористите сикарии. Това става през 52 г. и според Йосиф е първият шумен терористичен акт от подобен род. След смъртта на Анания убийствата започнали да стават постоянно.

„Те (сикариите - Ю. Л.) убивали хората посред бял ден и в самия град, предимно в празнични дни се смесвали с тълпата и със скрити под дрехите си кинжали убивали своите врагове; щом жертвите падали, убийците се възмущавали заедно с другите от случилото се“ [1].

Пред себе си имаме картина, рисуваща убедително началото на масов терор.

Но в „Древностите“ Йосиф предлага съвсем друга хипотеза. Той съобщава, че първосвещеникът Йонатан, ни повече, ни по-малко, е станал жертва на интригите на злобния прокуратор Феликс, който наел за убийството му религиозните екстремисти чрез посредничеството на някой си Дорас [2].

И така, според „Юдейската война“ Йонатан бил убит от сикариите, а според „Юдейските древности“ сикариите били наети не от кого да е, а от римския прокуратор.

Лесно е да забележим, че втората версия не идва от дълбоко проучване на проблема от страна на Йосиф. Едва ли бившият революционер, живеещ след въстанието в Рим, е намерил за двадесетте години, които разделят двата текста, някакви необикновени подробности, позволяващи му да направи подобно фантастично заключение за причините, довели до смъртта в Йонатан.

Пред нас не е нещо друго, а типична вътрешна юдейска пропаганда и става ясно от какви кръгове идва: това е пропагандата на юдейския истаблишмънт, враждебен както към римляните, така и към зилотите. Нейната цел е да бъдат компрометирани зилотите, като бъдат представени за агенти на римляните. (Ще отбележим в скоби, че авторът на тези думи се сблъсква постоянно с подобна пропаганда в руския Северен Кавказ. Там няма като че ли нито едно шумно убийство, което местният истаблишмънт да не обяви за „поръчка на ФСБ, осъществена от терористи“.)

Така че разликата между версията „Йонатан бил убит от сикариите“ и версията „Йонатан бил убит от сикариите, наети от прокуратора“ не е изобщо в старателните търсения, осъществени от Йосиф. Тя е само в историческата обстановка. Да се припише на римския прокуратор сътрудничество със сикариите веднага след Юдейската война било прекалено. След двадесет години, когато страстите стихнали, това станало по-малко опасно.

Този пример показва, че Йосив променял лесно описанията на събитията и даже самата им същност в зависимост от времето или читателя, за когото е предназначен текстът.

При това той е написал най-малко три текста за събитията, довели до началото на войната.

Единият от тях е „Юдейските древности“, написан през 90-те години на I век.

Другият бил „Юдейската война“ на гръцки език, издаден двадесет години по-рано.

И накрая първият и най-ранен текст, създаден спешно тъкмо за триумфа на Тит, бил оригиналният текст на „Юдейската война“, написан от Йосиф на арамейски език. Той бил предназначен преди всичко не за гърците, а за неговите съотечественици и затова съдържал, според личните признания на Йосиф, значителни разлики от достигналата до нас гръцка версия.

Айслер предполага, че в основата на „Славянския Йосиф“ лежи именно този първи, арамейски текст, преведен по-късно на гръцки език и вече от гръцки – на староруски. Това предположение – както всичко, което излязло от устата на архиеретика Айслер – било подложено по-късно на ожесточена критика, но за нас най-главното не е това.

Важното за нас е, че текстът на славянския Йосиф се разпространява най-напред в среди, говорещи на арамейски език. И макар че този текст, както и каноничният Йосиф, бил подложен на цензура и интерпретации, цензурата на назореите имала различен характер от цензурата на ортодоксите.

Времето на поява и на географско разпространение на списъците на „славянския Йосиф“ в Русия съвпада точно с времето на поява и на географско разпространение на ереста на юдействащите.

Първият древноруски текст на „Славянския Йосиф“ се съдържа във Вилнюския кодекс от 1261 г.: кодексът е написан тогава, когато юдействащите дошли при двора на крал Миндовг [3].

До 1916 г. той се пазел на същото място, от което дошъл в Новгород княз Михаил Олелкович, съпровождан от евреина Сахария. Следващото копие, което използвал митрополит Макарий, било създадено в Новгород, иначе казано – в града, където споменатият Сахария произнесъл първата си проповед и където посветил в своята вяра протопоп Алексей и протопоп Дионисий [4].

А манускриптът номер 654 в Московската духовна академия е от Волоколамския манастир. „Няма да сме много смели, ако предположим, че пред нас е същото копие, което било създадено за лични нужди на най-знаменития противник на юдействащите, Йосиф Волоцкий“ – отбелязва Айслер [5]. Накрая, още два манускрипта, идентични на Казанския, с номера 445 и 446, се пазели в Соловецсия манастир, където изпращали на заточение останалите живи последователи на гнусната ерес.

Разбира се, не става дума за това, че „Славянският Йосиф“ е автентичен. Неговият текст, разбира се, също както каноничния текст на „Юдейската война“, е плод на добросъвестния труд на няколко поколения християнски преписвачи, смятащи за свой дълг да споделят с хранените от тях чада правилните представи за Исус и да поправят кощунствените твърдения на автора. Появилите се по такъв начин поправки в текста са обикновено взети направо от Светото писание и съдържат, освен всичко друго, душераздирателното описание на знаменитото посещение на влъхвите при Ирод и последвалото го избиване на младенците [6].

Но освен тези благочестиви добавки в текста има и други разлики. Някои от тях са типични авторски поправки, които нямат някакво особено идеологическо съдържание. „Славянският Йосиф“ например съобщава неизвестни подробности за погребението на Нерон: пред ковчега му деветима роби носели розово масло в златни съдове и водели за сбруите 500 коня [7]. А в повествованието за обсадата на Ерусалим се вмъква разказ за това как някакъв юдейски стотник Фоя извикал на преговори един римски центурион и хвърлил върху него от стената каменна плоча, обкована със злато [8].

Даже Н. А. Мешчерский, руският издател на „Славянския Йосиф“, който изобщо не понася хипотезите на Айслер и обявява славянския Йосиф ни повече, ни по-малко за паметник на друвноруската художествена литература (Русия е родината на слоновете [9] и на Йосиф), е принуден да признае, че „този епизод би могъл да се намира в някой от ръкописите на гръцкия текст, който не е достигнал до нас“ [10].

А между другото „Славянският Йосиф“ не е ценен със стотника Фоя и с неизвестните детайли от погребението на Ирод. Ценността му е съвсем друга.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 3.

2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 8, 5.

3. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist, New York, 1931. P. 148.

4. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist, New York, 1931. P. 163.

5. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist, New York, 1931. P. 164.

6. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, 1, 20, 4. М., 1958.

7. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, 1, 32, 9.

8. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, 5, 6, 4.

9. Анекдотичен израз от времето на Съветския съюз, когато съществува стремеж всички големи достижения на човечеството да се приписват на руснаците. - Бел. П. Н.

10. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, 5, 6, 4.

ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД

И в „Юдейските древности“, и в „Юдейската война“ Флавий отделя огромно място за впечатляващата фигура на Ирод Велики, сина на идумееца Антипатър, провъзгласен от римляните за цар на Юдея през 40 г. пр. н. е. и починал през 4 г. пр. н. е.

Ирод преустроил Юдея в буквалния смисъл на думата. Цялото действие на Новия завет протича сред декори, издигнати от Ирод. Ирод строял градове, потушавал въстания и убивал синовете си. Той наводнил Юдея с шпиони и я покрил с мрежа от крепости, от които властвал над ненавиждащия го народ. Даже двореца му в Ерусалим бил обграден с 15-метрова стена, а когато присъствието на Ирод в Ерусалим станало прекалено опасно, той си построил нов дворец на върха на един хълм на петнадесет километра от столицата.

Отношението на Ирод с римляните били прекрасни, с поданиците му – отвратителни. Талмудът го набеждава, че е некрофил и че се е сношавал с мъртвата си съпруга Мариамна, запазвайки тялото ѝ в корито с мед. Евангелията го обвиняват за избиването на младенците и даже римският лоялист Йосиф говори със зле прикрито злорадство за семейните трагедии на Ирод, който убил отначало жена си, а след това и синовете ѝ.

Трудно е като че ли да се намери в историята цар, когото с такова съгласие да нападат несъгласни с всичко останало хора, но въпреки това, докато бил жив, Ирод смазвал с желязна ръка всички заговори и въстания срещу него, превърнал Ерусалим в един от финансовите центрове на тогавашния свят, осигурил икономическия разцвет на Юдея и с интриги, войни и ласкателства разширил нейната територия практически до тази, която заемала до римската инвазия.

Всички тези успехи на Ирод били още по-неочаквани, защото престолът на Юдея не му принадлежал нито по рождение, нито поради някаква друга законна ситуация, не повече отколкото на Наполеон принадлежал престола на френската империя.

Ирод роден в 73 г. пр. н. е.

По това време юдейският елит вече четиристотин години не признавал никакви царе. Политическият юдейски мейнстрийм се характеризирал с категорично неприемане на царската власт, толкова непреклонно, колкото в Рим или в Атина, но в Рим смятали, че трябва да управляват гражданите, докато в Юдея управлявала храмовата колективна теокрация начело с първосвещеника. До въстанието на Макавеите първосвещеникът се избирал задължително от рода на Садок, онзи първосвещеник, който помазал Соломон за цар.

След победата на Макавеите първосвещеникът започнал да се избира от рода на Хасмонеите, но продължавал да управлява еднолично. Негов помощник в управлението била колективната теокрация в лицето на Синедриона. Синедрионите били местни градски съвети и ерусалимският Синедрион, който управлявал страната, бил неин главен законодателен, съдебен и изпълнителен орган. За разлика от аналогичните органи на самоуправление в елинските градове той не се състоял от избрани лица, а от влиятелни лица и познавачи на закона.

Между другото, тази управляваща теокрация формирала юдаизма, отначало в неговия ортодоксален, а след това в неговия равински вид. Тя пазела ревностно своите привилегии и когато Хасмоней Александър Янай се опитал да се обяви за цар, фарисеите му отговорили с въстание. Въстанието било удавено в кръв и осемстотин фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който пирувал с жените и наложниците си. Фарисеите обаче били силни не само с военната си мощ. Въпреки своето поражение, те победили. След смъртта на Янай през 76 г. пр. н. е. вдовицата му капитулирала пред фарисеите и те, като дошли на власт, предприели религиозен терор и чистка на всичките пълководци на Янай, които ги победили някога.

Ако се вярва на Талмуда, човекът, който организирал религиозния терор, бил Симеон бен Шетах, ръководител на Синедриона и брат на царица Александра.

Наистина, в Тората и Танах имало друга традиция. Тази традиция била свързана с цар Давид. Тя твърдяла, че престолът на Юдейското царство ще бъде вечно запазен за потомците на Давидовия дом и дори наричала тези потомци синове и аватари на Господа.

Тази традиция започнала да оживява именно през интересуващото ни време, скоро след падането на династията на Хасмонеите. Тя прозира още в „Псалмите на Соломон“, съчинени през 40-30-те години пр. н. е., и се проявява ясно в кумранското съчинение „Война на Синовете на светлината срещу Синовете на тъмнината“, изобразяващо войната на въпросните синове срещу Велиал под предводителството на напълно жив и реален Месия от дома на Давид.

Но през 60-те години тази традиция била все още слабо разпространена. Във всеки случай, когато през 64 г. пр. н. е. делегация от знатни юдеи отишла при римляните да се оплаче от неприемливия стремеж на Хиркан и Аристобул към еднолична власт, тя не се мотивирала, ако се вярва на Йосиф, с това, че двамата нямат връзка с дома на Давид, а че нарушават правилото на колективната теокроция. „Народът бил изправен срещу двамата, като не искал да се подчинява нито на единия, нито на другия и се обосновавал с това, че има обичай, според който народът трябва да се подчинява само на свещенослужителите на почитаемия Бог“ [1].

Но така или иначе, Ирод и от тази гледна точка не ставал за юдейския престол. Той не бил от дома на Давид. Нещо повече, той изобщо не бил евреин. Той бил арабин. Бил син на дребния идумийски принц Антипатър. Идумея (Едом) била завоювана и покръстена насила в юдаизъм от Йоан Хиркан тридесет години преди раждането на Ирод.

И така, Ирод, син на идумейски принц, който бил васал на Хасмонеите, е роден през 73 г. пр. н. е. в момента, когато в Юдея свирепствал религиозния терор на Симеон бен Шетах.

Този религиозен терор станал причина за следващата спирала на гражданската война: синът на царица Александра, Аристобул, въстанал отначало срещу фарисеите, а след това срещу своя слаб и безполезен брат Хиркан, назначен от фарисеите за първосвещеник.

Двамата участници в гражданската война – и Аристобул, и Хиркан – се обърнали към римляните за подкрепа. В отговор те също подкрепили по-слабия, иначе казано – Хиркан, смятайки справедливо, че ще бъде по-добра римска марионетка от своеволния и имащ подкрепата на войските Аристобул. През 63 г. пр. н. е. Ерусалим бил превзет, Храмът разграбен, Юдея разчленена и Хиркан, вместо да стане марионетка на фарисеите, станал марионетка на римляните и на своя някогашен подчинен идумеец Антипатър, който единствен от всичките привърженици на Хиркан можел да се похвали със значителни военни сили.

Така идумейците, съвсем неотдавна покорени от евреите, се превърнали изведнъж във фактически управници на разчленената и унижена Юдея.

Следващият етап от възхода на Антипатър и на неговия син Ирод се дължи на гражданската война в Рим. Оказвайки услуги ту на едната, ту на другата от враждуващите страни, Антипатър и Ирод вдигали цената на тези услуги все по-нагоре и по-нагоре и получавали за тях все повече и повече.

Антипатър и Ирод започнали войната като дребни клиенти на римляните, управляващи неофициално раздробената и потисната Юдея. Но Ирод завършил живота си като цар на най-влиятелната и най-богатата от буферните държави на Рим. Той предал и надживял всичките си покровители – Помпей, Цезар, Касий и Антоний. Ирод възстановил царството до тези на практика предели, които имало по времето на Йоан Хиркан.

За първи път Ирод оказал услуга на римляните през 48 г. пр. н. е. Тогава войната между Помпей и Цезар била в разгара си и галилейските въстаници използвали това, за да грабят покрайнините на римската Сирия, чийто наместник по това време бил Секст, братовчед на Цезар. Техният предводител се наричал Езекия, иначе казано – носел името на царя от рода на Давид, който предприел през VIII в. пр. н. е. първата сериозна монотеистична реформа. Ръцете на Секст били къси, за да стигнат до юдейските разбойници и на помощ му се притекъл младият Ирод. Той разбил предводителя Езекия и го екзекутирал заедно с галилейските му привърженици.

По това време Синедрионът оставал все още влиятелен орган, състезаващ се с военния диктатор Антипатър за влияние върху слабия и безволев Хиркан. Военната помощ, която Ирод, синът на Антипатър, оказал на римляните срещу защитниците на вярата, възмутила не на шега Синедриона. Ирод бил извикан в Ерусалим и щял да бъде осъден на смърт, но избягал в навечерието на присъдата. По-късно, според Йосиф Флавий, за да си отмъсти, Ирод изклал целия Синедрион. От поведението на Синедриона става ясно, че галилейският предводител Езекия не е бил какъв да е бандит и грабител. Той бил най-малко същото, което са били Юда Макавей или Елеазар бен Динай – войн за Божията слава. Ние на свой ред предполагаме, че именно предводителят на галилейските разбойници Езекия е подбудил движението, което след това се превърнало в „четвъртата секта“. Той бил Месията от дома на Давид, чиито победи предсказвали „Псалмите на Соломон“.

До 44 г. пр. н. е. покровител на Антипатър и Ирод бил Юлий Цезар. Когато Цезар паднал убит, Антипатър и Ирод сключили веднага съюз с убиеца му Касий. В замяна на това Касий обещал да направи Ирод цар. Известията за тези преговори възмутили юдейския елит и Антипатър бил убит. Скоро, през 42 г., пр. н. е., загинал и Касий.

След неговата гибел едновременно две делегации от знатни юдеи се явили при Антоний с жалба срещу Ирод, който подкрепял Касий, най-злия враг на Антоний, и даже окрал заради него цялата Юдея [2].

Но Ирод стигнал до Марк Антоний по-рано от Синедриона: парите, събрани за Касий, отишли за подкуп на Антоний. Първата делегация от „знатни юдеи“ Антоний арестувал, а втората заповядал да изколят [3].

Ерусалим отговорил на това клане с въстание, към което се присъединили веднага галилейските фанатици. Ирод бил принуден да избяга в Рим, а въстаниците се обърнали за помощ към партяните. Войната в Юдея станала прокси война между Партия и Рим и Рим бил подкрепен решително от Ирод. Октавиан и Марк Антоний не само изпратили да помогнат на Ирод римски войски, но и го наградили най-сетне с дългоочакваното звание цар на Юдея.

„След като свършило заседанието, Ирод излязъл от сената, като от едната му страна вървял Антоний, а от другата – Октавиан. Консулите и другите държавни сановници ги съпроводили, за да принесат жертви на боговете и да положат сенатскто решение на Капитолия“ [4].

Галилейските фанатици, които се отказали да се предадат живи и прерязали пред очите на Ирод гърлата на своите жени и деца, били изкарани с дим от непристъпните пещери, Ерусалим бил превзет и след превземането му последвало клане.

„Когато войската нахлула, започнала страшна касапница, защото римляните били ожесточени от дългата продължителна обсада, а преданите на Ирод юдеи се стараели ревностно да не оставят жив никого от противниковата партия. Цели тълпи от хора били избити по тесните улици, в домовете им, където се били скупчили, и по пътя на бягството им към храма; нямало състрадание нито към безсловесните бебета, нито към старците, нито към беззащитните жени. Макар че царят изпратил хора и призовавал за пощада, не се спрял нито един войник; като побеснели вилнеели те срещу хора от всякаква възраст“ – пише Йосиф в „Юдейската война“ [5].

В това подробно описание на разправата на Ирод с враговете му има една странност. Наистина, в „Юдейските древности“ Йосиф казва два пъти, че Ирод не просто е осъществил чистка сред цялото население, убивайки наляво и надясно своите врагове. Йосиф съобщава, че Ирод освен това изклал целия Синедрион [6]. За това, че Ирод Велики убил всичките равви, говори и Талмудът [7].

Но поразителното е, че в каноничния текст на „Юдейската война“ няма съобщение за тази екзекуция.

Това е странно.

Да, разбира се, Ирод убивал много и често, но да екзекутира всичките членове на Синедриона, не е обичайно събитие. Да не се спомене за него в разказа за „Юдейската война“ е все едно да се забрави за екзекуцията на Луи XVI в разказ за Великата френска революция.

Но ето че в „Славянския Йосиф“ има описание на клането.

Както видяхме, всичките кризисни моменти на идумейската династия, които са едновременно и моменти на най-голяма опасност, и моменти на най-големи възможности, съвпадат с перипетиите на римската гражданска война.

Въстанието на предводителя Езекия избухва през 48 г. пр. н. е., иначе казано - в момента, когато Помпей и Цезар си изясняват отношенията. Касий обещава да направи Ирод цар през 44 г. пр. н. е. заради подкрепата му. Избиването на юдейската делегация от Антоний става през 41 г. пр. н. е., скоро след смъртта на Касий.

През 31 г. пр. н. е., шест години след победата и възцаряването на Ирод, в Рим започва нов рунд на гражданската война. Този път си изясняват отношенията Антоний, тогавашния покровител на Ирод, и Октавиан Август.

В каноничния текст на „Юдейската война“ Йосиф съобщава, че Ирод, както винаги, използвал войната за укрепване на властта си. Той събрал войски, но вместо да ги даде под командването на покровителя си Антоний, нахлул с тях в Коилесирия, чийто владетел, също като Ирод, бил съюзник на Антоний.

Така Ирод се заел с привичната си игра, избягвайки да вземе пряко участие във войната на покровителя си, но използвайки тази война за увеличаване на своите владения.

Но не му потръгнало. Отначало арабите му нанесли съкрушително поражение, а след това страната била постигната от „небивало до тогава земетресение“ [8]. Около същото време – 2 септември 31 г. пр. н. е. - покровителят на Ирод, Антоний, загубил битката при Акциум и окуражените араби, на свой ред, нахлули стремително в Юдея.

„Славянският Йосиф“ съдържа важно допълнение към тези събития. Той съобщава, че след като Ирод тръгнал на поход срещу арабите, членовете на Синедриона започнали да плетат в негово отсъствие интриги.

„Ирод постоял малко в Ерусалим и заминал да воюва с арабите. Възмутените и скърбящи свещеници се оплаквали между другото помежду си, но не смеели да говорят гласно, защото се страхували от привържениците на Ирод.

Законът не позволява да имаме за цар чуждоземец – говорели те. - Месията трябва да бъде кротък и да произлиза от Давидово коляно. А Ирод е арабин и необрязан. Месията трябва да бъде хрисим, а той заля с кръв цялата ни земя. По време на Месията сакатите ще се вдигат да ходят, слепите ще проглеждат, а бедните ще стават богати. Но ето че здравите станаха сакати, виждащите ослепяха и богатите обедняха.

Как може да става това? Или пророците са лъгали? Те са писали, че няма да има владетел от Юда и когато истинският владетел дойде, ще получи всичко и ще му се покоряват народите. Къде е покоряването на народите? Ние не приемаме неговото беззаконие, а му се покоряват езичниците. Горко ни, защото ни е оставил бог и ни е забравил, и иска да ни предаде на запустение и на по-голяма гибел, отколкото по времето на Навуходоносор и Антиох. Защото тогава имало пророци и учители и пророкували за пленничеството и за завръщането. Днес няма никой, за да бъде попитан, и никой, който да даде утеха!“ [9]

След тези речи един от членовете на Синедриона, на име Леви, изтичал при Ирод и съобщил, че зад гърба му зрее недоволство. Ирод се озовал с бърз марш на скок в града, изклал целия Синедрион и назначил нов.

„А Ирод, като изпратил хора през нощта, ги убил тайно от народа, за да няма вълнения. На тяхно място назначил нови. А на сутринта се разтърсила земята и погълнала безчислено множество добитък и шест хиляди души“ [10].

Трудно е да се подложи на съмнение важността на този пасаж.

Пред нас е безусловно повратен момент в сюжета, преобръщащ напълно всичките традиционни представи за произхода на Юдейската война.

Тази сцена показва в съвсем друга светлина всичките религиозни проблеми, с които се сблъсква Ирод и неговото потомство: и предсмъртната заповед на Ирод да се избият тотално знатните юдейски родове, и ненавистта на Талмуда, и „разбойниците“, с които Ирод се сражавал в Галилея, и още повече омразата на евангелистите към него.

За начало: тази сцена ни казва, че идумеецът Ирод, посветен за цар по време на идолопоклонническа церемония, претендирал за статута на Месия!

Честно казано, тази претенция била напълно логична. Ирод бил назначен за цар от римляните и естествено имал нужда тази титла да бъде потвърдена и от Синедриона. Извън зависимостта от това какъв смисъл влагал вярващият юдей в думата (иначе казано – сметял ли е Месията за бог или човек), царят на Юдея бил именно Помазаник – Месия.

Но от гледна точка на всичките членове на колективната теокрация, които съставяли Синедриона, и на тези, които през 48-ма съчувствали на въстанието на Езекия, и на тези, които през 41-ва отишли като делегати при Антоний, и на тези, които през 40-та одобрявали въстанието срещу Ирод, тази претенция била чудовищно светотатство.

Не е чудно, че на Ирод се наложило да екзекутира членовете на своето семейство, да покрие мразещата го Юдея с мрежа от господстващи над нея крепости, да учреди политическо следене и да се бори през целия си живот със заговорите на фанатиците.

Не е чудно, че Талмудът обявява Ирод за роб и разказва, че седем години се сношавал с трупа на лежащата в мед Мариамна. Не е чудно, че Евангелията приписват на Ирод избиване на младенци!

Ирод не просто се провъзгласил за Месия. Той се държал именно като Месия. Всичките му грандиозни строежи, реконструирането на Храма, мащабните строителни проекти, храмовете в Берита, театрите в Дамаск, колонадите в Антиохия – това било поведение на Божи Помазаник. ”И ще му се покоряват народите“ (Битие, 49:10).

Нещо повече, Ирод и неговите потомци имали цяла официална теологична партия, главната особеност на която била именно в това, че смятала Ирод за Христос. В Евангелията членовете на тази партия се наричат иродиани. В Талмуда същото означава по всяка вероятност и названието битусим, по името на назначения от Ирод първосвещеник.

За това, че иродианите смятали Ирод за Христос, споменава като за разбираем сам по себе си факт Тертулиан. „Иродианите, които наричали Ирод Христос“ („qui Christum Herodem esse dixerunt“) [11].

За гнусната ерес на иродианите подробно и с възмущение споменава Епифаний. „Те вярвали, че Ирод е Христос, и че Христос, обещан от Закона и Пророците, е Ирид, и се гордеели с Ирод, защото той ги съблазнил“ [12].

За тази ерес знаели добре блаженият Ероним, епископ Филастрий и епископ Теофилакт. Патриархът на съвременната библеистика Джеймс Чарлсуърт сочи седем важни писмени източника за Ирод като Месия, включително „Славянския Йосиф“, който Чарлсуърт смята за важен източник [13]. Към тези писмени източници трябва да добавим осми – а именно, бронзовите монети на Ирод, украсени с изображението на военен царски шлем и светеща над него шестолъчна звезда [14]. Тази монета е явна препратка към едно от любимите пророчества на миленаристите:

„Ще излезе звезда от Яков и ще се въздигне скиптър от Израил, ще порази моавските първенци и ще погуби всичките потомци на Сит“ (Числа, 24:17).

Доста прозрачен намек за официалната религия на иродианите прави и Йосиф Флавий: той пише, че внукът на Ирод, Ирод Агрипа, умрял, след като се явил в езическия театър в Кесария с удивителна одежда, изтъкана от сребърни нишки, и неговите привърженици го приветствали като Бог. На мига Агрипа го свил корем, тай почувствал, че умира, и казал: „Аз, когото признахте за свой Бог, сега съм готов да се разделя с живота. Съдбата изобличи неочаквано всичките ви лъжливи уверения, защото аз, когото току-що нарекохте безсмъртен, трябва да умра“ [15].

Този сакраментален разказ за Агрипа, когото веднага след обявяването му за Бог го заболели вътрешностите (иначе казано – най гнусното, най-нечистото място), е вероятно заимстван пряко от агитационната пропаганда на зилотите.

В партията на иродианите нямало нищо необичайно. Малко ли са по света диктаторите, които се провъзгласявали за една или друга разновидност на Месията. Няма нищо удивително в постъпката на Ирод. Щеше да бъде удивително, ако не се беше опитал да постъпи така. Странното е друго: а именно това, че претенциите на Ирод за статут на Месия са убягнали от погледа на съвременните историци.

„Как е станало така – пита Джеймс Чарлсуърт, - че традицията, според която някои приближени на Ирод го провъзгласили за Месия и Христос, била пренебрегната в публикациите за Ирод и в общоприетите книги за месианизма и христологията?“ [16]

На този въпрос може да се отговори лесно. Фактът, че иродианите са позиционирали членовете на Иродовата династия като Христосовци, носи със себе си радикално преразглеждане на представите за това как се е зародила вярата в един друг Христос – Исус.

Както вече казахме, в продължение на почти четиристотин години юдейският елит не изпитвал никаква носталгия по царското управление. Можем даже да заподозрем, че категоричната забрана на идеята за въплъщение на Бога в човек се е развила в юдаизма по времето на Втория храм именно като отговор на царския култ, характерен за домонотеистичните времена.

Но в един момент през I в. пр. н. е. или през I в. такъв култ се появил и станал характерен за много разновидности на юдаизма. В резултат от това възникват две еднакво неприятни хипотези. Или култът към Месията от дома на Давид, като сериозна политическа компонента, е възникнал още преди Ирод, скоро след падането на Ерусалим, през 50-40 г. пр. н. е., и тогава официалната теология на иродианите е била реакция на този култ. Или, напротив, култът към Христос от дома на Давид е бил отговор на официалния култ към Ирод Христос.

Така или иначе, двата култа били тясно свързани и в двата случая култът към Божеството Месия от дома на Давид се е развил съществено по-рано от времето, когато започват проповедите на Исус.

Нещо повече, това хвърля съвсем нова светлина върху фигурата, която арамейското християнство наричало Син на беззаконието, а гръцкото – Антихрист.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 3, 2.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 12, 5.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 12, 7.

4. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 14, 4.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 18, 2.

6. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 9, 4; 15, 1, 1.

7. Baba Bathra 3b-4а.

8. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 19, 3; Иосиф Флавий. Иудейские древности, 15, 5, 2.

9. Мещерский А. Н. Указ. соч., 1, 19, 2, М., 1958. С. 200.

10. Мещерский А. Н. Указ. соч., 1, 19, 2, М., 1958. С. 201.

11. Тертуллиан. Против еретиков, 1.1.

12. Панарион. 1.20.1,1.

13. James Hamilton Charlesworth. Who Claimed Herod was “The Christ”? Eretz – Israel: Archaeological, Historical and Geographical Studies, Ehud Netzer volume, 2015. P. 29–39.

14. Charles Sandy Brenner. Herod the Great Remains True to Form. Near Eastern Archaeology. Vol. 64, No. 4 (Dec., 2001). P. 212–214.

15. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 19, 8, 2.

16. James Hamilton Charlesworth. Who Claimed Herod was “The Christ”? Eretz – Israel: Archaeological, Historical and Geographical Studies, Ehud Netzer volume, 2015. P. 33.

ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ

Персонажът на име „Антихрист“ е дотолкова интегрирана част в нашата култура, че рядко си даваме сметка за това колко е странен. Защо миленаристите са измислили такъв чудноват сюжет: че преди идването на истинския Христос ще дойде Антихристът, ще покори всички, ще възтържествува над всички и точно в разгара на това тържество ще го постигне ужасен край?

Този сюжет няма паралели в Св. Писание на евреите. Тората не познава фигура на Лъжемесия, на Лъжепомазаник. Цар Манасия бил отстъпник и „вършел неправилни нещо пред очите на Господа“, но не бил Антихрист. Цар Навуходоносор ръзрушил Първия храм, но и той не бил Антихрист.

Всичко застава на мястото си, ако предположим, че Синът на Беззаконието е напълно конкретен персонаж.

Това е човекът, който претендирал за статута цар на Юдея, но бил провъзгласен за такъв по време на езическа церемония на езическия Капитолий. Това е човекът, който се обявил за Месия, но изклал целия Синедрион. Това е човекът, който твърдял за себе си, че е пазител и въплъщение на Закона, но изграждал езически храмове и езически стадиони, правел дарения за Олимпийските игри и заедно със своя приятел Марк Агрипа се любувал на езическите пиеси, представяни в личния му театър, изграден до самия му дворец.

Синът на Беззаконието бил Ирод.

Това е същият „Син на Велиал“, с когото се сражавали Синовете на Светлината в „Книгата за войната на Синовете на Светлината със Синовете на Тъмнината“, и в тази книга, написана най-вероятно в разгара на въстанията през 40-37 г. пр. н. е., се предсказвало уверено, че Синът на Велиал ще бъде унищожен.

Вместо това Синът на Велиал победил Синовете на Светлината и станал цар. Това досадно теологично обстоятелство изисквало обяснение и обяснението било намерено. Синът на Беззаконието е дошъл преди идването на Месията, Антихристът – преди Христос. Така било угодно на Бога.

Ако Ирод се е провъзгласил за Месия, естествено е да предположим, че миленаристите са му отговорили, като са го провъзгласили за Антимесия и Син на Беззаконието.

Интересно е, че това предположение придава внезапно правдоподобие на много твърдения в Евангелията.

Например историята за бягството на Исусовото семейство от Ирод в Египет става веднага съвсем реална. Няма нищо удивително в това, че лидерите на галилейското въстание срещу Ирод избягали след поражението му през 37 г. пр. н. е. в Египет. Там по това време управлявала все пак Клеопатра, която не можела да понася Ирод и давала с удоволствие убежище на всичките му противници.

Придобива правдоподобност и историята с избиването на младенците, многократно осмивана от язвителните скептици, твърдящи, че в нашите исторически източници не са се запазили никакви подобни сведения за Ирод. Избиването на младенците в целия Витлеем е несъмнено поетическо преувеличение, но не би трябвало да се съмняваме много, че Ирод наистина е можел да издаде заповед за унищожаването на всичките членове на рода на Езекия и изобщо на членовете на всеки род, който претендирал за ръководство на галилейските разбойници и за произход от Давид.

Дори късната апокалиптична традиция запазва устойчивото твърдение, че Антихристът ще изповядва юдаизъм, ще се настани в Ерусалимския храм и даже ще го възстанови: именно това направил Ирод. Ирод се отъждествява пряко с Антихриста в юдеохристиянския апокриф „Успение на Мойсей“ и, което е интересно, присъства като стандартен персонаж в средновековните народни мистерии [1].

Удивително е, но това тъждество на Ирод с Антихриста (което очевидно е повлияло и на магьосническите заклинания, използващи постоянно израза „Ирод Антихрист“) се изплъзвало доста дълго време от погледа на библеистите, както се изплъзвали и не по-малко очевидните претенции на Ирод за статута на Помазаник, Месия.

Проблемът вероятно е такъв, че това тъждество, както и съвсем вероятното преследване, на което Антихристът подлага рода на Исус, е несъвместимо с историята за Исус като никому неизвестен проповедник на мира и доброто. То е съвместимо със съвсем друга история – за Исус като наследствен вожд на праведниците и светците.

За много изследователи било по-просто да провъзгласят за измислица историята с опита на Ирод да убие Исус, отколкото да се откажат от теорията за „малкият ручей на доброто и злото, който се разлял в огромна река“.

Но може би всичките тези конструкции се крепят на текст, който няма историческа ценност? Може би сме взели копче и сме зашили към него балтон?

А ако историята за Синедриона, който не пожелал да признае Ирод за Месия – историята, от която направихме толкова обхватни изводи – е вмъкната в „Славянския Йосиф“ от московски или гръцки преписвачи?

Това не е много вероятно предположение.

За начало: историята е представена в „Славянския Йосиф“ не много разбираемо. Само сравняването на „Славянския Йосиф“ с други известни исторически текстове позволява да разберем, че ропотът в Синедриона е станал в разгара на гражданската война в Рим и след поражението на Ирод от арабите. Много е трудно да си представим, че нашият хипотетичен преписвач е до такава степен специалист по римска история.

Освен това славянският вариант се различава от каноничния не само по впечатляващата дискусия в Синедриона, но и по цяла редица други детайли. Така например каноничният Йосиф твърди, че малко преди тази история Клеопатра предложила на Антоний да убие Ирод, но той отказал категорично [2]. „Славянският Йосиф“ представя всичко точно наопаки: поробеният от похотта Антоний отстъпил на Клеопатра и в нейно присъствие заповядал да убият Ирод, но след това размислил [3].

Пред нас е типична поправка на автора, която в този случай не носи никакъв пропаганден смисъл, а е свързана просто с това, че Йосиф не е знаел нещо, объркал се е и е направил уточнение (ако знаете само колко пъти е поправял този текст). Преводачът по принцип не би направил подобна поправка, тя не е важна за него, но е важна за Йосиф, който уточнявал, разпитвал и проверявал документи.

И най-главното е, че за разлика от вставката за избиването на младенците, вставката за избиването на Синедриона няма паралели в Евангелията и не е инструмент за християнска пропаганда.

Който и да е преписвачът на Йосиф – протоортодокс или назорей, той е бил безусловно враждебен на юдейския истаблишмънт. (Между другото, Талмудът забранява категорично общуването с назореи.) Той нямал никаква причина да изобразява Ирод като претендент за Христос, да обявява за мъченици фарисеите, главните врагове на Исус, и да наказва фарисеите със земетресение.

Затова е напълно разбираемо защо този откъс би могъл да бъде написан само от предпазливия и страхлив Йосиф.

Разказът за Синедриона, изклан от Ирод, противоречи коренно на главното послание на „Юдейската война“ за лошата „четвърта секта“, злобни, но малобройни маргинали, които се появили едва през 6 г.

Ропотът на Синедриона рисува съвсем друга картина – картината на тоталното неприемане на римляните и на техните марионетки от целия юдейски религиозен елит; и като добавка това неприемане не било от 6 г., а от десетилетия преди това.

В арамейския вариант на текста избиването на Синедриона попаднало, защото тази история била много добре известна на съотечествениците на Йосиф. Но в гръцкия вариант на изданието той се отказал предвидливо от нея, разсъждавайки с основание, че елините могат да си направят не много ласкави изводи за юдеите.

БЕЛЕЖКИ

1. Deanne Williams. The French Fetish From Chaucer to Shakespeare. Cambridge University Press. P. 58.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 18, 5; Иосиф Флавий. Иудейские древности, 15, 4, 1.

3. Мещерский А. Н. Указ. соч., с. 199.

ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

Съпротивата на юдейския истаблишмънт срещу Ирод заради убитите членове на Синедриона не спряла. Отначало надеждите на фарисеите се съсредоточили върху последния от Хасмонеите – шестнадесетгодишния брат на царица Мариамна. Ирод го направил първосвещеник, за да омилостиви фарисеите, но като се изплашил от прекомерния ентусиазъм по този повод, съвсем скоро удавил юношата в едно езеро.

Вниманието на фарисеите се прехвърлило върху синовете на Ирод от Мариамна, които мразели своя баща заради смъртта на майка си. Когато Ирод убил и синовете си, фарисеите организирали заговор с участието на Ферор, брат на Ирод. Сред останалите в заговора участвал и Фероровия евнух Багой, на когото обещали да върнат мъжкото достойнство [1].

Застаряващият и хилав тиранин вече не се появявал в Ерусалим. Антихристът прекарвал дните си ту в разкошния ерихонски дворец, ту в крепостта Иродион, която заповядал да построят в пустинята на петнадесет километра от Ерусалим върху непристъпна скала.

Когато станало ясно, че от върха на скалата Ерусалим не се вижда, Ирод наредил да насипят по-висок хълм, за да има винаги пред очите си опасния, примамващ и мразен от него град с ослепително блестящият на слънцето Ерусалимски храм, покрит от всички страни със златни листи и построен от него, Ирод, новия Месия на неблагодарните евреи.

Малко по-ниско от двореца в склона на Иродион бил изсечен в скалата малък частен театър: именно там Месията развличал с езически пиеси близкия си приятел Август Марк Агрипа, който посетил Юдея през 15 г. пр. н. е. Оттам царят изпращал заповедите за екзекутиране на синовете си и враговете си.

Накрая отмъстителният и параноичен старик се разболял тежко. „Краката му отекли, като на хората, които страдат от хидрофобия, коремът му отгоре се възпалил, а на срамните му области се отворила гниеща язва, в която се плодели червеи“ [2].

Фанатиците веднага обявили болестта на Антихриста за отдавна обещаното наказание. Сред населението се разпространили слухове за неговата смърт, желаното било бързо представено за действително и разгорещена от слуховете тълпа нахлула в Храма, за да свали от вратите му златните орли. Тълпата се предвождала от видни законоучители, фарисеите Юда и Мататиия.

Но Ирод бил още жив. Метежът бил смазан, инициаторите заловени и изправени пред съда в Ерихон. Съдили Мататия и Юда посред езическия амфитеатър, където по заповед се явили най-знатните юдеи. Мястото, избрано от Ирод, било допълнително унижение както за подсъдимите, така и за тези, които били принудени да стоят на стълбите на амфитеатъра, а в същото време самозваният Месия на Израил, болен, гниещ и полубезумен, „възвисил глас и започнал да вика, че още приживе не се притесняват да го обиждат“ [3].

Историята за бунта на Юда и Мататия е учебникарски пример за автоцензурата на Йосиф. В две различни свои книги – в „Юдейската война“ и в „Юдейските древности“ – Йосиф описва това въстание съвсем различно.

В „Юдейските древности“ Йосиф съобщава, че рави Мататия и рави Юда обещали на своите последователи вечен живот. Те ги призовавали да станат шахиди. „Какво може да бъде по-почетно и по-славно от това да умреш за заветите на бащите? Който свърши живота си така, душата му ще стане безсмъртна и ще вкуси вечното блаженство” - казвали те [4].

Но по-нататък историята за безсмъртието на душа, което обещават вярващите въстаници, се сторила на Йосиф много опасна и в „Юдейските древности“ Юда и Мататия вече призовават да се умре не заради „вечния живот“, а заради „славата и честта“, все едно не били юдейски равини, а спартански военачалници [5].

Освен това, ако в „Юдейската война“ Йосиф употребява думата „въстание“, напълно логична, когато става дума за тълпа религиозни фанатици, щурмуващи оградата на храма, то в „Юдейските древности“ той използва същия похват, който използват често проучените от нас християнски „Деяния“.

А именно: Йосиф заявява, че младите хора, заобикалящи Мататия и Юда, се решили да щурмуват вратите само защото искали много да умрат и затова не се съпротивлявали никак на войниците [6].

А какво казва „Славянският Йосиф“?

В него речта на Юда и Мататия има още по-мистичен и по-войнствен характер. Там учителите обещават също на своите последователи вечен живот. Но те твърдят също така, че всички, които не ревнуват по закона на Мойсей, ще попаднат в ада. Който не е шахид, е обречен на вечни мъки – твърдят Юда и Мататия.

„Тези, които умират страхливо, тези, които обичат своето тяло и не искат смъртта на храбрите, а умират от язва, тези, които нямат слава, ще приемат безконечни мъки в ада“ [7].

Освен това Юда и Мататия произнасят в „Славянския Йосиф“ дълга реч, позовавайки се на мъчениците, пострадали за вярата по време на Макавейското въстание, и наричат себе си в тази реч ревнители, иначе казано – зилоти. „Ще бъдем мъчени заради божествената ревност, но от нашата болка ще си изплетем венец“ [8].

Речта на Юда и Мататия е програмна реч, която би могъл да произнесе жител на Кумран или по-късен назорей.

Юда и Мататия призовават да се жертва живота за Мойсеевия закон, обещават на падналите венец на небесата и делят света на тези, които принадлежат към тяхната община, и тези, които не принадлежат. Всички, които не принадлежат, са синове на Велиал и ще горят в ада.

Можем, разбира се, да заподозрем, че този текст е прибавен към произведението на Йосиф от назореите. Това предположение не противоречи на наблюдаваните факти.

Но в края на краищата има не по-малка вероятност, че е вярно обратното и че Йосиф е редактирал няколко пъти историята за екзекуцията на Юда и Мататия, премахвайки последователно от нея различни части. Защото въстанието, вдигнато през 4 г. пр. н. е. от славните учители на закона, се съгласува зле с главната теза на „Юдейската война“, че „четвъртата секта“ се състои от екстремисти и отцепници, появили се едва десет години след убийството на Юда и Мататия.

„Юдейската война“ започва разказа за въстанията на юдеите с въстанието на Макавеите през 167 г. пр. н. е. Отчасти въпреки своята воля авторът рисува верига от непрекъснати миленаристки вълнения – отначало срещу Селевкидите, после срещу последните хасмонейски управници, които решили да се избавят от миленаристката теокрация и се обявили за царе, а след това срещу римляните и Ирод. Въстанието на Юда и Мататия се оказва логично звено в тази верига и вероятно трябва да се вслушаме в „Славянския Йосиф“, който твърди, че Адът, Раят, небесният венец и ревността са били ключови хаштагове на въстанието срещу Ирод през 4 в. пр. н. е.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 2, 4.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война 1, 33, 5.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 66, 3.

4. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 33, 2.

5. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 6, 2.

6. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 6, 3.

7. Мещерский А. Н. Указ. соч., 1, 33, 2. С. 239.

ПРОРОК ЦАДОК

Докато Антихристът бил жив, пасял мразещия го народ с железен жезъл. След смъртта му страната се взривила.

В Ерусалим добре организирани тълпи от поклонници завзели храма, в Ерихон и Витарамат изгорили дворците на Ирод. Но най-голямото въстание избухнало в Галилея – оперативна база на същите „разбойници“, които убили жените и децата си, само и само да не бъдат пленени от Ирод. Там Юда, потомък на „същия Езекия, който някога начело на разбойническа шайка разорявал страната, но бил победен от цар Ирод“, вдигнал въстание в столицата на Галилея – Сепфорис. Той завзел царския арсенал и въоръжил множество привърженици [1].

Крайните бенефициенти на тези въстания били римляните. В страната били въведени легиони, Сепфорис бил превзет и опожарен, а жителите му били поробени [2].

Като се възползвал от момента, Октавиан Август разделил прекалено голямата, от гледна точка на римляните, държава на Ирод между тримата от останалите му живи синове, а след десет години взел от единия, на име Архелай, неговата част от Юдея и я преподчинил пряко на Квирин, наместника на Сирия.

Този преход на Юдея непосредствено в ръцете на китим, заедно със съпътстващото го данъчно преброяване, предизвикало ново въстание на някой си Юда Галилееца. Именно след подчиняването на Юдея на Квирин, наместника на Сирия, „един именит (ὄνομα) галилеец на име Юда обявил за позор това, че юдеите се примиряват с положението на римски данъкоплатци и признават за свои властелини, освен Бога, и смъртни хора. Той подбуждал своите съотечественици към независимост от римляните и основал особена секта, която нямала нищо общо с останалите“ [3].

Тази „особена секта“ била същата „четвърта секта“, която след това предизвикала Юдейската война.

Краткото съобщение на Йосиф ни поставя в пълна задънена улица. За начало: има голяма вероятност знатният Юда от Галилея, който основал „особената секта“ през 6 г., да е същият Юда бен Езекия, който вдигнал въстание след смъртта на Ирод преди десет години. Така че твърдението на Йосиф за съвсем новата ужасна „четвърта секта“ е малко преувеличено. То е свързано по-скоро не с действителното положение на нещата, а с желанието да се изместят от "четвъртата секта" всякакви подозрения за родство с „мирните есеи“, които съществуват от старо време, отколкото.

Но най-главното е друго. Факт е, че в „Юдейските древности“ Йосиф Флавий разказва за произхода на „четвъртата секта“ малко по-иначе. Според неговите думи основател на сектата бил не само именитият Юда. Друг неин основател бил фарисеят Цадок [4].

Ще се съгласим, че подобно разногласие е повече от странно. Защото цялата „Юдейска война“ е написана, за да се стовари отговорността за клането върху „особената секта“, която „нямала нищо общо с останалите“.

В „Юдейските древности“ можело да се спомене фарисея Цадок между другото, но в „Юдейската война“ би трябвало да бъде удостоен минимум с отделна глава! Как е станало така, че Йосиф Флавий не споменава в „Юдейската война“ за Цадок? А ако сведения за фарисея Цадок са съществували в „Юдейската война“, кой ги е зачеркнал?

И ако това са направили християните, защо ги е интересувала биографията на ужасния основател на юдейската „четвърта секта“? Откъде накъде ще цензурират сведенията за пророк Цадок?

„Славянският Йосиф“ позволява да отговорим на този въпрос.

Въпросът е там, че той съдържа подробна биография на пророк Цадок, основателя на страшната „четвърта секта“, която започнала плодотворната си дейност в края на царстването на Архелай. Наистина, Йосиф не споменава името на нашия пророк, но да се усъмним, че става дума за Цадок, е доста трудно. Той проповядва същите неща като Цадок и го прави по същото време, когато проповядва Цадок.

Йосиф пише:

„Тогава ходил някакъв мъж по Юдея с чудно облекло. Той носел само власеница, а лицето му било лице на дивак. Като отишъл при юдеите, той ги призовал към свобода, казвайки: Бог ме е пратил, за да ви покажа пътя на закона, който ще ви избави от много властители. И няма никой да владее смъртните освен Всевишния, който ме е пратил” [5].

Този мъж, когото Йосиф не назовава по име, кръщавал хората в Йордан и „като ги потапял, ги наставлявал да се отрекат от злите си дела и казвал, че ще им бъде даден Цар, който ще ги избави и ще покори всички непокорни. А той няма да бъде бъде покорен“.

„Дивият мъж“ бил отведен при Архелай. На въпроса: „Кой си ти и откъде си?“ - той отвърнал: „Аз съм Човек, а бях там, където ме водеше Божия Дух и се хранех с тръстикови корени и млади кълнове [5].

Този отговор възмутил събралите се там свещеници, сред които бил Симон от сектата на есеите. „Ние четем всеки ден божествените книги – казал есеят Симон, - а ти излезе днес от гората като звяр и смееш да ни учиш и да прелъстяваш народа с неприличните си думи? И се втурнали да го разкъсат. А той, като ги укорил, казал: няма да ви бъде разкрита тайната, защото не я познахте. Затова ще падне върху вас неизказана пагуба, а заради вас и върху всички хора“.

Опитът на Архелай да осъди страшния пророк (явно с помощта на Синедриона) завършил с неуспех. Той „отишъл от другата страна на Йордан. И никой не смеел да му попречи да прави това, което правел преди“.

Дългият разказ за „дивия мъж“, който се хранел с корени, кръщавал хората в Йордан и призовавал към свобода още в края на управлението на Архелай, не е единственото споменаване на нашия могъщ пророк, когото даже Синедрионът не се осмелил – или не поискал – да осъди на смърт.

Като разказва как тетрархът Архелай бил уволнен през 6 г. за професионална непригодност и как подчинената му Юдея отишла непосредствено под властта на римляните, Йосиф Флавий преминава към дълъг разказ за мирната и изпълнена с любов секта на есеите.

След това се връща отново към „дивия мъж“. Действието става вече през 30-те години и от цялото потомство на Ирод в Палестина по това време управляват само двама. Това са Антипа и Филип, братя на Ирод. Ирод Антипа управлява Галилея и Перея, а Филип – Голанитида, Трахонитида и Батания, иначе казано – Голаните и част от граничещата с тях Йордания.

И именно тетрархът Филип сънувал пророчески сън, каквито пророчески сънища, както знае всеки читател на Стария завет, сънували в изобилие неправедните царе. В съня орел изкълвал двете му очи.

Този сън на Филип бил изтълкуван от явил се при него „див мъж“. Той „дошъл при Филип неповикан и казал: слушай словото Господне! Ето какво означава сънят, който си видял: орелът е твоята кончина, защото тази птица е насилник и хищник. Той е също твоят грях: той ще вземе очите ти, които са твоята власт и твоята жена!“

Предсказанието на „дивия мъж“ било точно: до вечерта Филип починал, а властта му и жена му Иродиада получил Ирод Антипа.

Това отново предизвикало възмущението на „дивия мъж“: женитбата с братова вдовица, която има деца, била забранена от Тората. „Дивият мъж“ изобличил Антипа и в резултат от това вбесеният тетрарх го екзекутирал.

„И бил нравът му чуден, и житието му не като на обикновен човек: той бил като безплътен дух. Не ядял хляб и даже мацá по време на Пасха, казвайки: в памет на Господ, който избави хората от робството, е дадена тази храна и по време за бягството, защото нямало време. Нито вино, нито силни напитки той не позволявал даже да му носят и се гнусял да яде всичко животинско. Той изобличавал неправдата и се хранел само с дървесни издънки” [6].

В този без преувеличения поразителен разказ има няколко важни момента, най-главният и най-спорният от които ще отложим за по-късно, а сега ще поговорим за други.

Първо, от „Славянския Йосиф“ следва, че пророк Цадок, страшният основател на „четвъртата секта“, е много добре познат на християните.

Наистина, той фигурира в евангелията под друго име.

В тях той се казва Йоан Предтеча.

Това е същият човек, който според „Новия завет“ кръстил Исус и го признал за Месия.

Нашият „див мъж“ се държи по същия начин като Йоан Предтеча. Йоан носи власеница и кръщава хората в река Йордан. И проповядвал същото, което проповядва основателят на „четвъртата секта“, фарисея Цадок. Той призовава юдеите към свобода.

Нещо повече. Той проповядва, че юдеите не трябва да се подчиняват на никого освен на Господ и веднага им обяснява, че ще имат „Цар, който ще ги избави и ще покори всички непокорни“.

Това е съвсем същото, което каноничният Йосиф говори за „четвъртата секта“.

„Вожд (ἡγεμών) на четвъртата философска школа станал галилеецът Юда – съобщава Йосиф Флавий. - Привържениците на тази секта са по всичко доста близки до учението на фарисеите. Но за тях е характерна необуздана любов към свободата. За единствен свой вожд (ἡγεμών) и властелин те смятат Господ Бога“ [7].

На пръв поглед текстът на Йосиф съдържа съществено противоречие. Йосиф съобщава, че сектата, смятаща за свой единствен хегемон Господ, смятала за хегемон Юда от Гамла.

Това противоречие може да изчезне лесно, ако си представим, че „четвъртата секта“, също както правели кумранците, и също, както парвели християните, смятали своя хегемон Юда не просто за човек, а за аватар на Господа. Именно това ѝ позволявало да съчетава страстния стремеж към свобода с желязната тоталитарна йерархия. „Да отидат на смърт, е за тях нищо, също както се отнасят с безразличие към смъртта на приятели и родственици, само и само да не признаят над себе си върховенството на човек“ [8].

Второ, в този текст на Йосиф Флавий Цадок/Йоан има огромно влияние.

Пред очите си нямаме някакъв маргинален гоис, незабележим за повечето юдеи. Пред нас е могъщ пророк, към когото не са безразлични и Архелай, и Филип. Това е нов Илия, който разобличава смело Ахав, нов Самуил, който сваля и назначава царе.

Трето, „Славянският Йосиф“ приписва именно на този пророк изобретяването на практиката за кръщаване в Йордан с цел да бъдат измити греховете. Тази практика за ежедневно измиване била по-нататък отличителен белег на всички следващи потомци на „четвъртата секта“ – масботеите, есеите, осеите, сампсеите, сабеите, елхасаитите, та чак до мандеите, които до ден днешен живеят сред пясъците на Ирак, и до мюсюлманите, които практикуват пет пъти измиване всеки ден.

Четвърто, „Славянският Йосиф“ и „Новият завет“ се разминават поразително по въпроса за диетата на „дивия мъж“. „Новият завет“ смята, че Йоан се е хранел с акриди, иначе казано – със скакалци, а „Славянският Йосиф“ повтаря няколко пъти, че се е хранел с това, което раждат дърветата.

Както видяхме по-горе, повечето назорейски секти забранявали употребата на животинска храна, а някои, например елхасаитите, не употребявали хляб и се хранели само с плодове. Именно веганска диета спазвали свещениците, за които Йосиф Флавий отишъл да се застъпи в Рим: тези превъзходни хора се хранели с фурми и плодове. Към тази диета се придържал апостол Филип, който ядял само плодове и пиел само вода. Към нея се придържал апостол Тома, който „не ядял и не пиел“, иначе казано – не ядял месо и не пиел вино, и същата формулировка „Деянията на апостолите“ използват, когато говорят за четиридесетте сикарии, които преследвали Павел: те се заклели „да не ядат и да не пият“, иначе казано – да не ядат месо и да не пият вино, докато не убият Лъжеца.

Този отказ от месо и даже от зърнени храни имал дълбоко религиозно значение. Въпросът е в това, че всички сектанти се хранели с това, с което се хранели Адам и Ева в Рая до грехопадението. Именно тогава Господ дал на хората всеки „плод на дърво, което дава семе“ (Битие, 1:29), а месо не им дал и не ги карал да правят хляб. Освен това нашият „див мъж“ носел власеница, с други думи – същото облекло, което господ направил на Адам и Ева (Битие, 3:21).

Иначе казано, „дивият мъж“ се хранел с това, с което хората се хранели в Рая, и носел това, което облекли до изгонването от Рая. Той поучавал за пълно връщане към диетата, предписана от Господ на човека преди грехопадението [9].

Това, което пише „Славянският Йосиф“, се съгласува превъзходно с всичко, което знаем за хранителните табута на автентичните юдейски последователи на Исус и изобщо на еврейските миленаристи.

Ние имаме много преки и косвени свидетелства за многобройни юдейски секти на „кръстители“, които спазвали вегетарианска или дори веганска диета. Напротив, нямаме никакви свидетелства за еврейски пророци, които се хранели със „скакалци“.

Иначе казано, „Славянският Йосиф“ свидетелства правилно за диетата на Йоан Кръстител, а „Новият завет“ - греши. Според Айслер дървесните плодове са се превърнали в „скакалци“ при превода от арамейски език на гръцки. Преводачът би могъл да сбърка семитската дума „харубим“ (скакалци) със сходната „харумиб“ (плодове на дървото рожков) или гръцката дума „акридес“ („скакалци“) с гръцката дума „акрода“ („млади растителни издънки“) [10].

Едва ли това объркване е случайно. Евангелист Марк бъркал постоянно в своя полза и вероятно за него е било важно да пресече всякакви слухове за родството на Йоан Кръстител с фанатичните вегански секти.

Така или иначе, ортодоксите, както винаги, когато отстъпвали от оригиналното юдейско учение, издигали грешката си в символ на вярата и я бранели с фанатизъм, който не се спирал дори пред умишлено изкривяване на гледната точка на противника. Ебионитите, юдействащите християни, оплаква се неистовият борец с ереста Епифаний, казват, че Йоан се хранел „с див мед, чийто вкус бил като вкуса на манната, и с еукриди (тоестс изпечени в масло питки). „Ето как те, а харесва ли ви това, превръщат истинското повествование в лъжа и заменят скакалците с питки“ – възкликва негодуващият Епифаний [11].

С други думи, споменаването, че дивият мъж се хранел с дървесни плодове, свидетелства в полза на това, че тези сведения принадлежат на Йосиф Флавий. Много трудно е да си представим как християнският преписвач е решил ни в клин, ни в ръкав да замени свещените за него „акриди“ с „дървесни плодове“. Точно обратното: той по-скоро би заменил „плодове“ с „акриди“.

Именно това станало в много от преписите на „Славянския Йосиф“. „Акридите“ ги няма в шест от тридесетте налични преписа, но в повечето преписи преписвачът, без съмнение верен наследник на Епифаний, пише на едно място, като не се стърпява: „И всичко животинско се гнусеше да яде. И всяка неправда изобличаваше. И за храна имаше дървесни кълнове, акриди и див мед [12].

Нашият нещастен преводач даже не забелязал, че акридите не само противоречат на духа на текста, който няколко пъти повтаря, че „дивият мъж“ се хранел само с дървесни кълнове, но и направо са в разрез с информацията, съобщена точно един ред по-нагоре: а именно, че „дивият мъж“ се гнусял да яде животинско.

Също така е трудно да си представим, че някакъв преписвач си е измислил епизода с есея Симон, който разобличил „дивия мъж“.

Работата е в това, че „есеите“ отсъстват сред действащите лица в „Новия завет“, там има само иродиани, книжници и фарисеи. Късен християнски преписвач няма как да измисля някакъв „есей“. В неговия образ на света такъв персонаж отсъства. Той или изобщо не знае тази дума, или, ако е учен и многоезичен, я знае само от писанията на бащите на църквата, за които „есеите“ са еретична секта, спазваща юдейския закон и вярваща в Исус Христос, потомък на Давид, син на Есей, откъдето идва между другото името им. Тези „есеи“ също така били някога много войнствени и колели в тесните улички всички християни, които не спазват юдейския закон, „от което получили своите имена, наричани от едни зилоти, а от други – сикарии“ [13].

Иначе казано, християнският преписвач няма как да измисли сцена с участието на някакъв неразбираем за него „есей“, той по-скоро ще вземе фигура от стандартния репертоар на „Новия завет“ – фарисей или иродианин.

„Мирните есеи“ са специфичен белег на пропагандата на Йосиф Флавий, фейкова конструкция, създадена от него по същата рецепта, по която след това християнската пропаганда създала ранните „мирни християни“. Епизодът с противопоставянето на есея Симон и „диивя мъж“ е класически образец за Йосифовата пропаганда, призвана да премахне по драматичен и нагледен начин подозрението за родство на есеите и „дивия мъж“.

Но най-драматичната част от нашата история е безусловно предсказанието на Йоан Кръстител, че тетрархът Филип ще загуби и жена си, и владенията си и че те ще преминат към брат му Ирод Антипа.

Работата е там, че това поразително по силата си предсказание е в корена си правилно.

От текста на „Славянския Йосиф“ може да се заключи, че Антипа, тетрархът на Галилея, след смъртта на брат си Филип през 34 г. се оженил за съпругата му Иродиада (която по това време станала на петдесет и една години) и наследил неговите владения.

Това изобщо не е истина. Легендата за пророчеството просто бърка двама синове на Ирод: тетрарха Ирод Филип, който управлявал Трахонея и Голаните и който починал около 34 г., и друг Ирод, доведен брат на Антипа от дъщерята на свещеника Симон Боет. В „Юдейската война“ Йосиф не разказва нищо за тези Иродовци, но след двадесет години в „Юдейските древности“ разгръща тази история с детайли, които не оставят съмнения за нейната достоверност.

Йосиф пише следното: „По време на едно пътуване до Рим той [Ирод Антипа] навестил своя доведен брат Ирод, който се родил от дъщерята на първосвещеника Симон. Като се влюбил в жената на брат си, Иродиада (тя била дъщеря на общия им брат Аристобул и сестра на Агрипа Велики), той поел риска да ѝ предложи женитба. Иродиада се съгласила и се сговорила с него да влезе в дома му, когато се върне от Рим. Същевременно било условено Ирод да изгони дъщерята на Арета“ [14].

По-нататък Йосиф съобщава, че когато научила за това, дъщерята на Арета, набатейския цар, избягала при баща си, който тръгнал да отмъсти на Антипа с война. Антипа изгубил войната заради екзекутирането на Йоан Кръстител.

По същия начин авторът на предсказанието сбъркал и с наследството. След смъртта на Филип владенията му не преминали към брат му Агрипа, а към император Тиберий. Но Тиберий скоро починал и новият император, Гай Калигула, ги дал на още един представител на Иродовия дом – на своя любимец Ирод Антипа, който до това време живеел в Рим, не владеел нищо и бил затънал в дългове, което не му пречело да заема на Калигула огромни суми [15].

Така легендата за предсказанието на „дивия мъж“ не само е съставена, както обикновено, със задна дата, но и бърка всичко, което може да сбърка. Тя бърка тетрарха Филип с частния римски гражданин Ирод, а тетрарха Ирод Антипа с Ирод Агрипа, фаворита на Калигула.

Откъде идва това изумително по своята неточност предсказание?

Можем да направим просто предположение: от разказите на пророка Банус. Карайки стаж при мирните есеи, Йосиф Флавий чувал от тях много на брой фолклорни разкази за мъдростта на „дивия мъж“. И днес не ни е лесно да се оправим с различните Иродовци, а сектантите в юдейската пустиня след двадесет години от описваните събития – още повече.

Те знаели, че Ирод Антипа бил женен за жената на брат си и че се развел с дъщерята на набатейския цар. Знаели, че през 36 г. този цар започнал срещу него, война, която той загубил заради Йоен Кръстител.

Всички тези събития се слели за сектантите в една и съща история, която Йосиф Флавий възпроизвел набързо в арамейския вариант на „Юдейската война“.

По-късно, когато пишел „Юдейските древности“, той общувал много с Ирод Агрипа II, който живеел като частен гражданин в Рим, и това увеличило много познанията му за генеалогията на безкрайните Иродовци. Ирод Агрипа несъмнено му посочил къде греши.

Сама по себе си тази история с грешното предсказание не била толкова важна, ако няма едно „но“. Есеите, които разказали историята на Йосиф, объркали всички детайли.

Но те ги объркали именно защото Йоан Кръстител бил екзекутиран след смъртта на Филип и в навечерието на войната на Антипа с набатейците, иначе казано – около 36 г. Именно тази дата на смъртта на Йоан Кръстител потвърждават косвено и „Юдейските древности“, в които се казва, че Ирод Антипа започнал войната с набатейския цар Арета през 36 г. и че, според общото убеждение, я загубил заради смъртта на Йоан. „Юдеите били убедени, че Иродовата войска загинала единствено като наказание за убийството, защото Предвечния искал да даде урок на Ирод“ [16].

Така – и това е още един наш важен извод – хронологията на „Славянския Йосиф“ се разминава радикално с евангелската. Според „Евангелие от Лука“ Йоан Кръстител е съвременник на Исус и бил екзекутиран една година преди него. Според „Славянския Йосиф“ Йоан започнал да проповядва едно поколение преди Исус, а е екзекутиран през 36 г. - долу-горе по това време, когато бил отправен с позор в оставка Понтий Пилат, прокураторът на Юдея, и когато, както предполагаме, е бил приет сенатусконсултът срещу християните.

И сега да обобщим.

В текста на „Юдейските древности“ Йосиф посочва като основатели на „четвъртата секта“ Юда Галилееца и фарисея Цадок, което ще рече Праведник. Привържениците на тази секта, според Флавий, се характеризират с „несдържана от нищо любов към свободата. За единствен водач и владетел те смятат Господ Бог" [17].

“Славянският Йосиф“ говори за „див мъж“, който започнал своята проповед в същото време като Цадок. Той, „отивайки при юдеите, ги призовал към свобода и обещал, че „никой няма да владее над смъртните освен Господ Бог, който го е пратил“.

Освен това „Славянският Йосиф“ съобщава подробни сведения за поведението на „дивия мъж“: той носел власеница, кръщавал хората в Йордан и се придържал към веганска диета. Тези подробности не оставят съмнение, че става дума за човека, когото евангелията знаят като Йоан Кръстител.

„Славянският Йосиф“ не назовава името на „дивия мъж“. Това не е случайно. В „Юдейската война“ са безименни всичките главни прелъстители на юдейския народ. Йосиф не казва името нито на „египтянина“, който отвел хората в пустинята по времето на прокуратора Феликс, нито на „самарянина“, съсечен от Пилат на планината Геризим.

Първото и натрапващо се предположение е, че Йосиф знае тези имена, но не иска да ги увековечава. Ако става дума за елин или римлянин, това би било справедливо предположение. Но става дума за юдей.

Една от най-важните черти на юдейската традиция била забраната на божествените имена. Преди всичко това се отнасяло за името на еврейския Бог; при произнасяне то се заменяло с „Адонай“ (Господ), а истинското му име, Тетраграматонът, יהוה (YHWH), никой нямал право да признава на глас, освен Първосвещеникът, и то само един път в годината, след като се пречисти ритуално и влезе в Светая светих. Всеки друг човек, произнесъл името на Бога, се наказвал със смърт за светотатство.

Името Исус и вероятно имената на някои други могъщи „магьосници“ от „четвъртата секта“ също имали сакрална сила и също се намирали под забрана. Под забрана по-късно се намирало името на еретика рави Елиша бен Абуя, който бил известен просто като „Ахер“, което ще рече „друг“. Работата била не в това, че юдеите се съмнявали в могъществото на тези имена, те се съмнявали в последствията от това могъщество за душата.

Така например в Тосефта има следния разказ: „Рави Елеазар бен Дама бил ухапан от змия. Яков от Кфар Сама дошъл да го излекува в името на Исус, сина на Пантера. Но рави Ишмалел не му позволил. Той казал [на Елеазар бен Дама]: „Не е позволено [да те лекува Яков], бен Дама!“

Той [Елеазар бен Дама] казал [на Ишмаел]: „Ще ти дам доказателство, че може да ме лекува!“ Но не успял да докаже това преди смъртта си.

Рави Ишмаел казал: „Щастлив си ти, бен Дама, защото почина в мир и не наруши забраната, установена от Мъдреците! Защото този, който събаря оградата, издигната от Мъдреците, в края на краищата ще бъда настигнат от наказание и е казано: „Който разруши оградата, ще бъде ужилен от змия“ [18].

В "Палестинския Талмуд" в трактата "Авода Зара" има много подобна история, само че с нещастен край.

„Той [рави Ешуа бен Леви] имал внук, който погълнал [нещо вредно]. Дошъл един човек, прошепнал над него името на Исус бен Пантера и той се излекувал“. Когато [магьосникът] си отишъл, той [рави Ешуа] го попитал: „Какво каза над него?“

Той отвърнал: „Такава и такава дума“.

Той [рави Ешуа] казал [на влъхвата]: „Колко по-добре щеше да бъде за него, ако беше умрял, без да чуе тази дума!“ [19].

В тези истории, както виждаме, името Исус, също като името на Бога, има целителна сила. На пръв поглед за нас са съвсем неразбираеми чувствата на рави Ешуа бен Леви, който тъгува при вида на излекувания си внук, но същността на тези истории е в това, че изцелението, което носи името Исус, е дяволско изкушение. По-лесно щеше да ни бъде да разберем смисъла на историите, ако на мястото на „Исус“ стоеше името „Сатана“.

Рави Елеазар бен Дима бил ухапан от змия и умрял, но ще попадне в Рая, защото не успял да чуе името Исус. Внукът на рави Ешуа бил излекуван с името Исус, но след смъртта си ще бъде обречен на вечни мъки. Затова равинът не иска внукът му да бъде спасяван с Исусовото име.

По същия начин евреинът Фортунат в „Деянията на Йоан“ и първосвещеникът Анания в „Деянията на Филип“ отказват категорично да бъдат спасени с името на проклетия гоис.

С голяма вероятност Йосиф Флавий, който не споменава името на „дивия мъж“ в текста, адресиран за юдейската диаспора, се ръководи от същия принцип. Ако не той, то неговите читатели смятат това име за забранено. Дори в „Юдейските древности“ той не споменава име, а прозвище – Цадок, което ще рече Праведник.

И така, от „Славянския Йосиф“ следва, че Иоан Кръстител е основателят на „четвъртата секта“ Цадок. Той „призовавал за свобода“ и обещал на юдеите „Цар, който ще ги избави и ще покори всички непокорни“. Хранел се само с дървесни плодове, иначе казано – спазвал същата диета като Адам в Рая.

Той проповядвал най-малко тридесет години, като изобличавал безстрашно римските марионетки. Въвел практиката на ежедневното кръщаване, основал „четвъртатаа секта“ и благословил Юда Галилеец да въстане срещу китим.

След провала на въстанието той „преминал на другата страна на Йордан“ и се появил отново в Галилея през 30-те години. Екзекуцията му впечатлила силно неговите съвременници и те обяснили, че загубата на войната с набатейците е наказание за смъртта на Йоан.

Всичките тези сведения се съгласуват много добре със сведенията на „Псевдоклиментините“ за сектата на поклонниците на Йоан Кръстител, които смятали, че е възкръснал именно той, и със сведенията на Ориген за вярващите в безсмъртието на Доситей, приемника на Йоан Кръстител.

Те се съгласуват също така превъзходно с текстовете на мандеите, които предполагали, че Йоан Кръстител е дошъл с едно поколение по-рано от Исус и че проповедта му продължила четиридесет и две години.

Но те противоречат напълно на евангелската хронология или по-точно на евангелист Лука, който единствен съобщава времевите рамки на проповедта на Йоан Кръстител. Лука казва, че Йоан започнал да проповядва „в петнадесетата година от управлението на император Тиберий“ (Лука, 3:1), проповядвал половин година и бил екзекутиран, а след него започнал да проповядва и след една година също бил екзекутиран братовчед му Исус.

Може ли подобна хронология да е фантазия на християнския преписвач?

Едва ли.

Християнският преписвач можел да вмъква (и вмъквал) в текста редове, които потвърждават „Новия завет“. По-специално, както лесно можем да видим, вмъкнал с удоволствие „скакалците“. Но откъде накъде ще разказва, че Йоан Кръстител се е появил едно поколение преди Исус, екзекутиран е след него и не е някой друг, а страшният пророк Цадок, основателят на „четвъртата секта“?

Точно обратното – сведенията на „Славянския Йосиф“ обясняват защо християнската цензура е махнала от каноничния текст на „Юдейската война“ всички изречения за основателя на „четвъртата секта“.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 4, 1; Иудейские древности, 17, 10, 5.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 5, 1; Иудейские древности, 17, 10, 9.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 1.

4. Иосиф Флавий. Иудейский древности, 18, 1, 1.

5. Мещерский А. Н. Указ. соч., 2, 7, 2.

6. Мещерский А. Н. Указ. соч., 2, 9, 5.

7. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

8. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

9. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist. P. 236.

10. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist. P. 236.

11. Епифаний. Панарион, 30, 13, 5.

12. Мещерский А. Н. Указ. соч., 2, 9, 5.

13. Hyppolytus of Rome. Refutation Of All Heresies, 9, 21 // Ante-Nicene Fathers. Vol. 5 / Edited by Alexander Roberts, James Donaldson and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

14. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 5, 1.

15. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 6, 4.

16. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 5, 2.

17. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

18. Цит. по: Peter Schafer. Jesus in the Talmud. P. 54.

19. Цит. по: Peter Schafer. Jesus in the Talmud. P. 60.

TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0

Каноничния текст на „Юдейската война“ не споменава изобщо за Исус. Вместо това съдържа очевидна смислова празнина.

Въпросът е там, че в „Юдейската война“ Йосиф Флавий отделя твърдо много място за Понтий Пилат, префекта на Юдея. Той не посвещава толкова място на никого от неговите предшественици. Нещо много важно, според Йосиф, се е случило по време на управлението на Пилат в Юдея.

Но какво?

В „Юдейската война“ Йосиф разказва две истории, в които глуповатият, грубоват и неразбиращ местните обичаи префект Понтий Пилат оскърбил най-добрите чувства на местните юдеи.

В единия случай, разказва Йосиф Флавий, Понтий Пилат въвел в града войски, които имали signa, иначе казано – свещени значки, на които бил изобразен императорът. Юдеите се оскърбили от присъствието на изображенията в свещения град и в стройни редици тръгнали да изминат сто и тридесет километра до Кесария, където помолили Пилат да махне мерзостта.

Премахването на свещените значки означавало фактическо извеждане на римските войски от Ерусалим. Това искане било вероятно един от елементите на административната война, която водели срещу новоназначения прокуратор на Юдея Синедрионът и Ирод Агрипа, тетрархът на Галилея.

Но Йосиф представя цялата история като резултат от спонтанно народно възмущение, предизвикано от невежия римски чиновник, и не пропуска случай да подчертае изключително мирния характер на протеста. Пилат, по думите на Йосиф, заплашил тълпата със смърт, ако не се разпръсне, но демонстрантите – наистина с християнско смирение – си оголили сами шиите в очакване на удара.

На поразения Пилат не му останало нищо освен да махне свещените значки от града – резултат, към който се стремели несъмнено организаторите на спонтанните протести [1].

Във втория случай причина за народните вълнения бил построеният от Пилат водопровод. Ерусалим се задъхвал без вода и Пилат употребил за строежа на водопровода корбана, иначе казано – свещената храмова хазна. Това отново довело до протести, които били, според думите на Флавий, изключително мирни по характер. Този път Палат не се церемонил и, като преоблякъл римски войници с цивилни дрехи и ги въоръжил с тояги, ги насъскал срещу тълпата [2].

Така или иначе двете истории, които разказва Йосиф, не изглеждат много важни. Те приличат по-скоро на уводни бележки към Най-Важната История, която Йосиф искал да разкаже за Понтий Пилат, префекта на Юдея.

И наистина, в „Юдейските древности“ тази Най-Важна История присъства. Като разказва подробно за неволите на Пилат и войнствените юдеи, Йосиф продължава:

„Около това време живял Исус, мъдър човек, ако изобщо можем да го наречем човек. Той извършил изумителни деяния и станал наставник на хора, които с удоволствие възприемали истината. Той привлякъл при себе си много юдеи и елини. Той бил Христос. По настояване на нашите влиятелни лица Пилат го осъдил на разпъване. Но тези, които преди това го обичали, не са престанали да го обичат и сега. На третия ден той отново им се явил жив, както възвестили за него и за много други негови чудеса боговдъхновените пророци. И сега съществуват така наречените християни, които се наричат така по неговото име“ [3].

Това е знаменитото свидетелство на Йосиф Флавий, то е Testimonium Flavianum.

Този кратък текст за Исус Христос, който бил разпънат по времето на Пилат по внушение на влиятелните евреи, но възкръснал на третия ден, се превърнал в една от главните причини произведенията на Йосиф да се ценят толкова от християните.

Вие, разбира се, ще попитате: как така вярващ юдей в текст, посветен на бунтовниците от „четвъртата секта“, разказва с такива възвишени изрази за възкресението на Христос? На въпроса някога имало също такъв прекрасен отговор: евреинът Йосиф искал да охули Христос, но ангел Господен, водещ ръката му, не дал да направи това.

Докато църквата била всесилна, Testimonium Flavianum се смятал за най-ценното историческо свидетелство за Христос. Всеки, който посмеел да се усъмни в неговата достоверност, рискувал да отиде на кладата. Но след като кладите угаснали, някак си от само себе си угаснало и убеждението в достоверността на Testimonium.

Скептичната библеистика от XIX в., възпитана традиционно с идеята за „неизвестния Исус“, го смятала за по-късна добавка. Според нея това е фейк, също като кореспонденцията между Сенека и апостол Павел. Този фейк няма историческа стойност, а Йосиф Флавий не е знаел нищо за Христос, който бил прекалено незначителен персонаж, за да му посвети Йосиф дори един ред.

Ще отбележим, че скептичната библеистика от XIX в. била коренно заблудена, защото Йосиф определено имал разказ за Исус. Можем да установим това от съобщенията на Ориген, който е чел Флавий преди библеистите от XIX в. и казва, че Йосиф Флавий не признава Исус за Христос. Едва ли Ориген би направил подобно заявление, ако просто не е намерил в текстовете на Флавий някаква бележка за Исус.

Само от това следва, че Флавий все пак е споменавал за Исус, но съвсем не с тези изречения, от които е съставен Testimonium Flavianum.

И наистина.

В „Славянския Йосиф“ Testimonium има съвсем друг характер. Той се намира между историята със свещените значки и историята с водопровода. Ето го:

„По това време имало един човек, ако може да бъде наречен човек. Защото обликът и тялото му били човешки, а делата му – божествени. Той творял дивни и велики чудеса. Така че не мога да го нарека човек. Но като имам предвид човешката му природа, няма да го нарека и ангел.

Всичко, което вършел, вършел го с невидима сила, слово и поведение. Едни казвали за него: „Нашият първи законодател стана от мъртвите, изцелява и върши чудеса“. Други казвали, че е посланик на бога. С много неща той се противопоставял на закона и не спазвал съботата, но не вършел нищо нечисто и не правил нищо с ръце, а само със слово.

Много хора го следвали и слушали неговото учение. И много правели това, защото се надявали, че ще освободи юдейският народ от римляните.

Обикновено стоял пред града на Елеонския хълм и там изцелявал. Към него се присъединили сто и петдесет слуги и множество хора, които видели неговата сила и това, че твори със слово всичко, което пожелае. Те му казвали да влезе в града, да избие римските войници и Пилат, за да царства над народа. Но той отказал.

Когато вестите за него достигнали водачите на евреите, те се събрали начело с първосвещеника и казали: Ние сме слаби и не можем да се противим на римляните. Но понеже „лъкът е опънат“ [4], да отидем и да кажем на Пилат за това, което чухме, и няма да имаме неприятности: защото ако чуе от други, ще ни лиши от имущество и ще ни унищожи, а потомството ни ще разпръсне. Те отишли и разказали на Пилат. Той, като изпратил хора, избил много народ и заловил чудотвореца.

Той го съдил и намерил, че е добър човек, а не е злодей, не е метежник и не желае царството, та го пуснал, защото изцелил умиращата му жена. Той се върнал на предишното място и вършел предишното си дело. Още повече хора се събирали при него и още повече нараснала славата му. Тогава книжниците се изпълнили със завист и дали на Пилат тридесет таланта, за да го убие. Той взел парите, и им казал да правят каквото искат. Те взели и го разпънали въпреки закона на бащите им и се подигравали с него“ [5].

Ето! Все нови и нови недоразумения! - ще каже читателят.

Нас току-що ни увериха, че Testimonium Flavianum е фейк. И сега ни предлагат съвсем сериозно да обсъждаме това? Исус, който изцелява жената на Пилат? И е осъден на смърт срещу подкуп от тридесет таланта?

Какво е това, ако не Testimonium Flavianum 2.0? Фейк от арамейския, гръцкия или славянския цензор?

Съвсем вярно. Този текст е фейк.

И с това е ценен.

Въпросът е там, че този фейк се различава от Testimonium Flavianum 1.0.

С това той отново – като бележката на Ориген – свидетелства, че у Йосиф е имало някакъв текст за Исус. Когато вмъквате на чисто, това е само вмъкване. Но когато цензорите смятат за необходимо да поправят съществуващ текст, тогава всеки драска по различен начин. Един ще препише така, друг иначе.

Крайните резултати няма да си съвпадат и именно затова днес арабският, румънският и още повече славянския вариант на Testimonium Flavianum не съвпадат с версията, която цитирал за първи път Евсевий Кесарийски.

Текстът на Йосиф бил преписан доста рано и в такъв вид бил известен на много от бащите на църквата. Така например Йоан Антиохийски (ок. 620 г.) споменава за подкупа, даден на Пилат [6], а Vita beatae Virginis Mariae et Salvatoris Rhythmica разказва за излекуваната от Исус жена на Пилат. Можем да предположим, че и Йоан, и Vita beatae са се запознали с тези увлекателни исторически подробности от първоизточника на „Славянския Йосиф“, още повече че Vita beatae се позовава на Йосиф.

И така, няма никакво съмнение, че разказът за Исус в „Славянския Йосиф“ е редактиран и то капитално. Този откъс се намира в самия епицентър на исторически деформации: тук цензурата се превръща в черна дупка, изкривяваща документа по най-чудовищен начин.

Още по-интересно е, че в този епицентър са се запазили някои руини на първоначалните смисли.

Например „Славянският Йосиф“ не нарича Исус по име, също както не нарича по име и Йоан. Той нарича Исус чудотворец, преведено на гръцки - гоис, дума, която Йосиф използва за означаване на пророците от „четвъртата секта“. Точно така - гоиси - наричат християните техните врагове в различните разгледани от нас „Деяния“. В „Деянието на Тома“ цар Миздай иска „да бъде екзекутиран гоисът“ [7]. „Ти си гоис“ - казва първосвещеникът Анания на апостол Филип [8]. „Хората не вярват на гоиса - казва в „Деянията на Андрей“ проконсулът Вирин [9].

Думата гоис е изключително стандартен термин по отношение на Исусовите последователи, от което можем даже да заподозрем, че заедно с думата „християнин“ е била официално спомената в сенатусконсулта от 36 г. Във всеки случай „Псевдоклиментините“ описват този сенатусконсулт като „закон за забрана на всички гоиси“ [10]. Именно „гоисите“ изгонил Тиберий през 19 г. от Рим.

Имаме правото да предположим, че думата „гоис“ по отношение на Исус е останала от оригиналния текст на Флавий.

Връзката на гоиса, разпънат от Пилат, с „четвъртата секта“ също се проследява доста ясно в този текст. Хората, които отивали при него, мислели, „че така юдейските колена ще се освободят от римските ръце“. За Исус се надявали, че ще влезе в града и „ще убие римските войници“. При ареста му Пилат „убил много“. Всички тези сведения, компрометиращи нашия мирен пророк, едва ли биха могли да бъдат заимствани от Новия завет. С голяма вероятност са останали от оригиналния текст на Йосиф Флавий.

Още един остатък от оригиналния текст са 150-те „слуги“ на гоиса, които най-вероятно в оригинала не са били слуги, а последователи или телохранители. В разказа на каноничния Йосиф за „египетския пророк“ подобни последователи са наречени дорифори, което ще рече „копиеносци, телохранители на тиран“ [11].

Цифрата сто и петдесет не може да е заимствана от евангелията, защото там я няма. Тя е близо до юдейските източници. Например в една от версиите на „Толедот Йешу“ се твърди, че Исус имал триста и десет войнствени ученици, които го изтръгнали от ръцете на Синедриона и го отвели в Антиохия. А друга версия съобщава, че Исус нахлул в Ерусалим с две хиляди бойци.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 9, 3.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 9, 4.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 3, 3.

4. Членът на Синедриона в дадения случай цитира „Псалми“: „Понеже ето, безбожните опъват лък, приготвят стрелата си на тетивата, за да устрелят в мрака правите по сърце“ (Псалми, 11:2). Трудно да се каже принадлежи ли този текст на оригинала, или на църковния преписвач.

5. Мещерский А. Н… Указ. соч. С. 259–260.

6. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baprist. P. 461.

7. The Acts of Thomas, 9, 101, 8.

8. The Acts of Philip, 2, 18.

9. The Acts of Andrew, 18с, 10.

10. Recognitions of Clement, 10, 56.

11. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 5.

12.Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 5.

УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА

Един друг откъс от „Славянския Йосиф“ е посветен на учениците на Исус.

Най-забележителното в този откъс е мястото, където се намира. Той следва веднага след повествованието за смъртта на Ирод Агрипа – внука на Ирод Велики, чиито вътрешности били разядени скоропостижно от червеи, след като придворните го приветствали на елинския стадион като Бог [1].

Именно след тази смърт Юдея преминала отново под прекия контрол на римляните. В каноничния текст на „Юдейската война“ Йоисф Флавий заобикаля този ключов момент и не казва нищо за реакцията на зилотите срещу това ново национално унижение.

В „Славянския Йосиф“ има съответен текст. Но той съвсем не разказва за оживление на „четвъртата секта“, а за оживление на учениците на „споменатия по-рано гоис”. Според „Славянския Йосиф“ оживлението станало по време на съвместното управление на Куспий Фад и Тиберий Александър, изпратени в Юдея след смъртта на Агрипа. Цитираме по-долу целия текст, в който има няколко християнски добавки.

„По това време се появили много ученици на споменатия по-рано гоис. Макар че той умрял, на хората било обявено, че е жив и че ще ги освободи от робството. Много хора ги слушали и им се подчинявали въпреки тяхната репутация. Апостолите били обикновени хора: едни тъкачи, други обущари, трети занаятчии, четвърти рибари. Но вършели велики знамения, както самите те желаели. Благородните наместници и законоучители, като виждали развръщането на народа, решили да ги заловят и да ги убият, защото „малкото няма да е малко, ако стане голямо“. Но отстъпили, уплашени от знаменията, и казали: „С отрова такива чудеса не се вършат и ако тези хора творят не по Божи промисъл, скоро ще се разобличат сами“. И им разрешили да правят каквото поискат. Заради извършените от тях дела изпратили едни при Август, други в Антиохия на съд и в далечни страни“ [2].

Както казахме по-горе, благочестивите християнски добавки в този откъс се виждат с невъоръжено око. Но добавка ли е целият текст?

Очевидно не.

За начало – нито един християнски преписвач не би забеляза, че в „Юдейската война“ липсва текста, посветен на Фад и Александър. Още по-малко би бил склонен да ги нарече „благородни наместници“ заради желанието им да изтребят християните. Едва ли би съобщил, че Исус е бил мъртъв и че само неговите ученици твърдели, че е жив. Едва ли също така му е дошло на ум да припише на учениците на Исус класическото формулно обещание на „четвъртата секта“: „Той ще ви освободи от робството“.

Нещо повече, „Славянскийт Йосиф“ твърди, че учениците на гоиса са развръщали, иначе казано – са развращавали, извращавали и прелъстявали хората. Ще напомня, че думата „извращаване“ в този случай не е речева фигура, а юридически термин. Според Тората пророк, който прелъстява Израил, трябва да бъде умъртвен, дори ако върши чудеса (Второзаконие, 13:5). Именно в прелъстяване на народа е обвинен Исус от Талмуда [3]. Именно в прелъстяване на народа обвиняват фарисеите Исус в Новия завет (Лука, 23:14) и именно „прелъстители“ (πλάνοι) нарича каноничният Йосиф Флавий пророците от „четвъртата секта“ [4].

Освен това християнската пропаганда се характеризира с една любопитна тенденция: тя обвинявала за нещастията на ранните християни юдеите, а римляните, напротив, оправдавала всячески. В „Деянията на апостолите“ християните са преследвани именно от цар Агрипа: той убил Яков, брата на Йоан, и арестувал Петър по време на празника Пасха (Деянията, 12:1–3). Ако християнският цензор беше добавял от себе си, той щеше да припише гоненията на юдейския цар, а не на римските му приемници.

Пред нас имаме напълно свързан разказ за това, че след скоропостижната смърт на Ирод Агрипа, която изглеждала като очевидно божествено наказание за преследването на светците, в Юдея се появили множество последователи на гоиса Исус. Те били заловени, някои от тях били екзекутирани, а някои отправени на съд в Рим (както след това разбойникът Елеазър бен Динай и храмовите свещеници, след които отишъл в столицата и Йосиф). От това отново следва, че властите са били доста осведомени, и наместникът на Антиохия, и даже император Клавдий) за проблема с „непрекъснато вълнуваните хора от някой си Христос“.

Но най-интересен резултат този откъс дава при сравнение с „Юдейските древности“.

Въпросът е там, че в „Юдейските древности“ Флавий споменава имената на представителите на „четвъртата секта“, екзекутирани по времето на Фад и Александър. По времето на Фад това бил магьосникът и измамник Теуда, който повел хората към Йордан, като им обещал да раздели водите на реката [5], а по времето на Тиберий Александър – Яков и Симон, двамата синове на Юда Галилееца.

Но Яков и Симон не са само имена на синовете на Юда Галилееца. Това са имена и на двама от апостолите на Исус: Яков Отмъстителя и Симон Зилот (Марк, 3:16–19).

Разбира се, Яков и Симон били разпространени имена, но когато четеш в „Славянския Йосиф“, че благородният Тиберий Александър решил да убие служителите на разпънатия чудотворец, който обещал да освободи юдеите от робство, а след това четеш в „Юдейските древности“, че същият Тиберий Александър разпънал Яков и Симон, синовете на Юда Галилееца, трудно можеш да се освободиш от подозрението, че синовете на Юда Галилееца са били апостоли на Исус.

Много е възможно именно този вълнуващ епизод да е описан в „Откровението на Йоан Богослов“, който съобщава за „две маслинови дървета, два светилника“, които могат да пращат глад и суша (свирепстващи тъкмо по това време в Юдея) и да убиват хората с огън от устата си. Тези „две маслинови дървета, два светилника“ били разпънати от Антихриста насред Ерусалим, но на третия ден възкръснали пред очите на всички хора и се издигнали към небето в облак.

И накрая ще отбележим още един нетривиален детайл. Йосиф Флавий употребява за Исус крайно странна формулировка: „Той умрял, но те говорели, че е жив“. Ортодоксите не казвали, че „Исус е жив“. Те казвали: „Исус възкръсна“ и това била принципна позиция. Твърдението: „Исус е жив“ съдържало в себе си прекалено много възможни „еретични“ интерпретации. Много трудно е да си представим късен гръцки или или руски преписвач, който вместо формулировката „Исус възкръсна“ използва странната формулировка „Исус е жив“. Затова пък страничният скептичен наблюдател, пишещ през 70 г. и малко или много осведомен за многобройните разногласия между последователите на Исус, би написал именно така.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 11, 6.

2. Мещерский А. Н. Указ. соч., 2, 11, 4. С. 264–265.

3. „Учителят каза: Исус Назорей се занимавал с магьосничество, лъжел и прелъстявал Израил“. b Sanh 107b, b Sot 47a.

4. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 4.

5. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 5, 1.

ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН

Както вече казахме, в каноничния текст на „Юдейската война“ – книга, написана за въстанието, което избухнало заради очакването на Месията, Йосиф Флавий не споменава нито един път думата „Месия“.

Само един път той се доближава до опасната тема, като съобщава, че „главното, което подтикнало юдеите да започнат война, било двусмисленото пророческо изречение, което гласяло, че по това време един човек от родния им край ще постигне световно господство“ [1].

Става въпрос за благослова, който в книга „Битие“, 49:10, Яков дал на своя четвърти син Юда. Това неясно, със явен фалически подтекст изречение било произнесено много рано при двора на юдейските царе (може би даже при двора на цар Соломон) и най-вероятно е гласило: „Няма да си отиде скиптърът от Юда и жезълът отсред краката му, докато не отиде в Силом (Шило), и ще му се покорят народите“. С течение на времето Шило, като свещено място, било изместено от Ерусалим, изречението изгубило първоначалния си смисъл и Шило започнало да се възприема като лично име. Тълкували го като „Спасител“ или „Примирител“ и то било едно от любимите пророчества на Кумран.

Тук Йосиф благочестиво прибавя, че в действителност това пророчество се отнася за Веспасиан. В „Славянския Йосиф“ изречението на Флавий има кратко, но зашеметяващо продължение. То гласи: „Под това име някои имали предвид Ирод, някои – разпънатия чудотворец Исус, а някои – Веспасиан“ [2].

Но може би тази добавка е направена от християнския преводач?

Няма никакво съмнение, че християнските читатели, следвайки своите кумрански предшественици, отнасяли „Битие“ 49:10 към Христос. Именно такава приписка има например в полетата на „Юдейската война“ във Ватикано-Урбиновия кодекс [3].

Но нашето изречение няма никакво отношение към това какво е можел да добави християнинът, по тази причина, че като един от вероятните Месии в нея се посочва Ирод. Официалната идеология, както се опитахме да посочим, наистина провъзгласявала Ирод за Месия, но е напълно невъзможно Ирод да бъде включен в кратката листа на Христосовците от християнин, който проявява едновременно добро познание за социалната и политическата обстановка в Юдея през I век, каквото християните фундаментално нямали.

Освен това едва ли християнин би нарекъл Исус „разпънат чудодеец“. „Разпънат гоис“ е лексика на Йоисф. Това е презрителният тон на някогашният зилот, който стоварва върху бившите си съмишленици цялата вина за Юдейската война.

Изречението на Йосиф имало смисъл само в един случай: ако наистина изброявал в него трима души, за които по една или друга причина се смятало, че са сериозни кандидати за изпълнение на пророчеството. А именно - Ирод, който се провъзгласявал за Христос и когото миленаристите смятали за Антихрист; Исус Христос, който дошъл след Антихриста, и накрая Веспасиан, към когото услужливите юдейски дезертьори от всякаква боя (включително фарисеите) започнали да прилагат това изречение след войната.

Както съвсем справедливо отбелязва Роберт Айслер, този абзац фе факто обявява, че Месията на зилотите, виновни за разрушаването на храма, е именно Исус [4].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 6, 5, 4.

2. Мещерский А. Н. Указ. соч., 6, 5, 4. С. 422.

3. Мещерский А. Н. Указ. соч., 6, 5, 4. С. 62.

4. Robert Eisler. Jesus Messiah. P. 551.

ДРУГАТА ВОЙНА

И така, ако отстраним благочестивите добавки, пред нас имаме съвсем друга „Юдейска война“.

В каноничния текст на „Юдейската война“, поправян от поколения цензори, няма нито Исус, нито Йоан Кръстител. Макар че нейната декларирана цел е да разкаже за отделни негодници от „четвъртата секта“, подбудили мирния юдейски народ да въстане срещу римляните, в нея има удивително малко сведения за дейността на тази секта до средата на 50-те години.

За идейния основател на „четвъртата секта“, когото Йосиф нарича в „Юдейските древности“ Цадок, не се говори изобщо, разказът за Понтий Пилат увисва във въздуха; в „Юдейската война“ не се споменава, че „четвъртата секта“ се е сражавала под ръководството на Месия от рода на Давид, и не се казва, че за Месия се обявил и самият Ирод. Там не се споменава даже за въстанието на Теуда!

Напротив, в онази, другата „Юдейска война“ темата за „четвъртата секта“ преминава като червена нишка, както го изисква идеологичният дневен ред на текста. А историята за Ирод, който се провъзгласил за Месия и изклал роптаещия по този повод Синедрион, е основна. Ако за християните падането на Ерусалим било наказание за разпъването на Христос, за Йосиф то е наказание за светотатството, извършено от Ирод. В другата „Юдейска война“ разказът за разпъването на Христос от Пилат заема своето законно ключово място между историята за значките и историята за водопровода.

Необичайното оживление на „последователите на възкръсналия гоис“ се поставя съвсем логично в 44 г., когато Юдея, управлявана от спазващ закона владетел, се връща под непосредствения контрол на омразните китим. В тази „Юдейска война“ се казва пряко, че пророчеството за явяването в израилските земи на Месия, който ще управлява целия свят, „едни свързват с Ирод, други с гоиса Исус, а трети с Веспасиан“.

И ако каноничният текст на „Юдейската война“ рисува картина на религиозно брауново движение, на спонтанен миленаризъм, извиращ от земята, новата „Юдейска война“ подрежда изцяло това движение с разказа за двамата му най-могъщи основатели: “диивя мъж“, който започнал да проповядва по времето на Архелай, и гоиса, разпънат по времето на Понтий Пилат.

Дотук имаме два дискурса за събитията в Палестина в началото на I век.

Единият – излязъл изпод перото на цензурирания Йосиф – описва историята на една ужасна секта от миленаристки революционери. Другият дискурс – „Новият завет“ – разказва за проповедника на любовта и мира Исус Христос, който бил разпънат за няма и нищо от римляните по подбуда на юдеите.

„Славянският Йосиф“ показва, че двата дискурса описват едно и също нещо.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 6, 5, 4.

2. Мещерский А. Н. Указ. соч., 6, 5, 4. С. 422.

3. Мещерский А. Н. Указ. соч., 6, 5, 4. С. 62.

4. Robert Eisler. Jesus Messiah. P. 551.

А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?

Както читателят би могъл да забележи, по-горе ние не само изследвахме текста на „Славянския Йосиф“, но и постепенно доказвахме, че той трябва да бъде приеман сериозно.

Това е свързано преди всичко с категоричното неприемане на този текст в продължение на по-голямата част от ХХ век. Да кажем, че „Славянският Йосиф“ има лоша репутация, означава да не кажем нищо. Като че ли в историята на библеистиката няма текст, който да е бил подложен на по-голямо неприемане.

Отначало нищо не предвещавало беда. „Славянският Йосиф““ бил публикуван в Русия през 1866 г., а на Запад става известен след 1906 г., коагато е преведен на немски език от рижкия германец Александр Беренц. Отначало е посрещнат с „ура“ и даже попада, като допълнение, в деветтомното академично издание на Такари [1].

Но по това време се появила книгата на Роберт Айслер, която тук постоянно цитирахме. Тя предизвикала ефект на взривила се бомба и най-добрите християнски пера веднага били хвърлени в защита на проповедника на любовта и мира Христос от фантазиите на варварите славяни.

Още не успяло да изсъхне печатарското мастило върху изданието на Айслер, когато Джон Мартин Крийд, кеймбриджки професор по теология и по съвместителство каноник на местната катедрала, обявил цялото произведение на Айслер за нечистоплътна инсинуация, а „Славянския Йосиф“ ни повече, ни по-малко за фантазия на преводач от XII век, които искал да украси скучния текст за непознатия му еврейски живот с подробности от живота на известните му библейски персонажи.

„Той представя еврейския историк вероятно за първи път на обикновения, полуварварски, но християнски народ. Нещо от това, на което била посветена книгата, тези хора знаели от „Новия завет“ и той, естествено, бил загрижен да свърже новата историческа книга с познатия им разказ от Писанието“ [2].

Не по-малко били оскърбени и юдаистите.

„«Славянският Йосиф» е написан, за да се създаде християнска версия на Йосиф. «Славянският Йосиф» не може да хвърли никаква нова светлина върху живота на Исус. Всичките му абзаци за Исус са добавки, основаващи се на християнската литература“ – заявява категорично Шломо Цейтлин през 1948 г. „Печатайки тези христологични абзаци като допълнение към «Юдейската война», редакторът и издателите на „Loeb Classical Library“ направиха лоша услуга на науката, изучаваща Йосиф, юдаизма и ранното християнство“ [3].

Това твърдение на един от най-известните юдаисти от ХХ век би имало много по-голяма тежест, ако в същата статия Шломо Цейтли не беше обявил за фалшификати току-що публикуваните кумрански текстове и не беше отнесъл „Дамаския документ“ към VIII век.

Не провървяло на „Славянския Йосиф“ и в руската наука. А. Н. Мешчерский, който издал „Славянския Йосиф“ на руски език през 1958 г., го обявил, както вече казахме, ни повече, ни по-малко за „произведение на руски автор“ [4]. Всичките добавки, цитирани по-горе, от гледна точка на Мешчерски, са направени от руския преводач, а заявлението на Йосиф за съществуването на арамейски текст било „литературна мистификация“ на автора, „който се стремял по такъв начин да предизвика по-голям интерес от страна на римските читатели към предлаганата на вниманието им книга“ [5]. По какъв начин заявлението за съществуване на варварски оригинал ще увеличи този интерес, Мешчерский не пояснява.

Трудно е да се измисли текст, към който с такова поголовно неприемане да се отнасят и англиканските свещеници, и водещите юдаисти, и даже съветските професори. Всички те обявяват единодушно „Славянския Йосиф“ за средновековна християнска фалшификации, чиито сведения са взети направо от евангелията.

По-горе се постарахме да покажем защо тази хипотеза не издържа на критиката. Разбира се, в „Славянския Йосиф“ (както между другото и в каноничния) е пълно с християнски интерполации и смешни грешки.

Но ние имаме право да попитаме: ако става въпрос за грък, който е превел Йосиф на староруски език (sic!), защо е постъпил така отвратително?

Как му е хрумнало да нарече Исус „чудодеец“, което в обратен междинен превод на гръцки е гоис, термин, с който Йосиф нарича пороците от „четвъртата секта“?

Какъв Сатана го е подбудил да отъждестви предтечата на Исус с Цадок, страшния основател на „четвъртата секта“? Защо е тръгнал срещу цялата евангелска хронология? Как е стигнал до мисълта да напише, че Йоан Кръстител се е родил едно поколение преди Исус, а е бил екзекутиран след него?

По какъв начин в текста на славянския преводач от XII в. се е вмъкнала хронологията на мандеите? Нима толкова внимателно е изучавал еврейските традиции, за да види забраната да се произнасят имената на гоисите? Как така е решил да обвини учениците на гоиса Исус в прелъстяване на народа и да вложи в устата на „дивия мъж“ типичната терминология на „четвъртата секта“?

Защо добавките на нашия благочестив християнин не се ограничили с това, че отъждествил Исус с пророците от „четвъртата секта“, а Йоан – с Цадок? Как му е дошло на ум да вложи обещанието за безсмъртие на душата при мъченическа смърт в устата на еврейски равин, въстанал срещу Ирод?

Как се е досетил да ни съобщи, че Ирод се обявил за Месия, проявявайки с това рядък исторически усет и също така рядко неуважение към Исус? Как му е дошло в главата да припише на Синедриона опит да свали Ирод, при това точно в момента, когато неговият покровител Антоний претърпял поражение от Октавиан Цезар?

Добавките в „Славянския Йосиф“ изобщо „не се основават на християнската литература“, както смята безапелационно Шломо Цейтлин. Точно обратното – те противоречат радикално на евангелията. Те говорят за всичко това, което евангелията се опитват да скрият.

В „Славянския Йосиф“ несъмнено, както и в каноничния, има много християнски добавки. Но ние не смятаме каноничния Йосиф за пълна измислица заради това, че Testimonium Flavianum е фейк!

Няма съмнение, че най-ранните варианти на „Славянския Йосиф“ и описваните от него събития са разделени точно от хиляда и петстотин години. Но ето го проблемът: ние притежаваме още няколко книги, запазили се само на староруски език, които имат вероятно същия произход: те идват от юдеохристиянските кръгове.

Една от тях е „Втората книга на Енох“, текст, който има важно значение за историята на развитието на юдейския мистицизъм. „Втората книга на Енох“ е написана вероятно на гръцки език в Александрия през I в., но се е запазила само на староруски. Най-ранният ѝ манускрипт е от XIV в. [6].

Но на никого не му е хрумнало да каже, че „Втората книга на Енох“ е фантазия на староруския преводач. Напротив, във футсаменталната си книга Петер Шафер я използва за възстановяване на развитието на юдейския мистицизъм.

Същото се отнася за още един юдеохристиянски апокалипсис, наречен „Апокалипсис на Авраам“. Този дълбоко мистичен текст също се е запазил в староруски превод и най-ранният му текст е от XIV в. [7]. И отново на никого не му изва на ум да обяви този текст за фантазия на руския преводач, пожелал да запознае по-подробно своите невежи читатели с историята на праотеца на евреите.

Причината, поради която „Втората книга на Енох“ и „Апокалипсисът на Авраам“ се използват спокойно за реконструкция на ранния еврейски мистицизъм от I и II в., докато „Славянският Йосиф“ понася анатеми, е много проста и няма нищо общо с това, че неговите добавки са „основани на християнската литература“ и не могат „да хвърлят никаква нова светлина върху живота на Исус“.

Точно обратното: това станало, защото нашият текст преобръщал всичките традиционни представи за Исус. Той отъждествявал Йоан Кръстител с основателя на „четвъртата секта“, а Исус – с един от нейните вождове.

Ето защо сега, когато идеята за миленаристкия характер на Исусовите проповеди постепенно и неизбежно прониква дори в най-консервативната библеистика, отношението към „Славянския Йосиф“ започва да се променя. Айслер, подобно на Коперник, престава да бъде еретик, неприличен за цитиране.

През 2000 г. Йосиф беше издаден на френски език и в изданието доминиканецът Етиен Ноде, един от най-големите специалисти по Йосиф Флавий, посочва „Славянския Йосиф“ като оригинален текст [8]. Алесандро Фалсета прокарва през „Славянския Йосиф“ права линия, водеща от Кумран до „Евангелието от Матей“ [9]. И съвсем неотдавна не друг, а самият Джеймс Хамилтън Чарлсуърт, патриарх в изучаването на юдеохристиянските апокрифи и Кумран, се позовава на „Славянския Йоисф“ като на важен, макар и не безспорен източник [10].

БЕЛЕЖКИ

1. Josephus, with an English Translation by H. ST. J. Thackeray, The Loeb Classical Library.

2. John Martin Creed. The Slavonic Version of Josephus’ History of the Jewish War. The Harvard Theological Review. Vol. 25, No. 4 (Oct., 1932). P. 318.

3. Solomon Zeitlin. The Hoax of the «Slavonic Josephu»”. The Jewish Quarterly Review. Vol. 39, No. 2 (Oct., 1948). P. 179.

4. Мещерский А. Н. Указ. соч. С. 65.

5. Мещерский А. Н. Указ. соч. С. 69.

6. Peter Schafer. The Origins of Jewish Mysticism. Princeton University press, 2009. P. 77.

7. Тихонравов Н. С. Памятники Отечественной Русской литературы. Т. 1. Санкт-Петербург, 1863.

8. Etienne Nodet. Le texte slavon de la Guerre // H. St. J. THACKERAY. Flavius Josephe: l’homme et l’historien (trans. Etienne NODET; Paris: Le Cerf, 2000). P. 129–247.

9. Alessandro Falcetta. THE LOGION OF MATTHEW 11:5–6 PAR. FROM QUMRAN TO ABGAR Revue Biblique. Vol. 110, No. 2 (AVRIL 2003). P. 222–248.

10. James Hamilton Charlesworth. Who Claimed Herod was “The Christ”? Eretz – Israel: Archaeological, Historical and Geographical Studies. Ehud Netzer volume, 2015. P. 29–39.

ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

И така, „Славянският Йосиф“ е ценно допълнение към каноничния текст на Йосиф Флавий. Неговите сведения за Исус не са много интересни – това е истина. Но той внася важни допълнения в историята за Ирод, който изклал Синедриона заради нежеланието му да го признае за цар и Месия. Той внася нюанси – ще видим колко са важни – в проповедите на фарисеите Юда и Мататия. Той ни казва, че прокураторите Куспий Фад и Тиберий Александър започнали да преследват апостолите на Исус, които били прекрасно познати не само на тях, но и на императора.

Безспорно е обаче, че най-важната част от „Славянския Йосиф“ засяга биографията на Цадок/Йоан Кръстител – съвсем друга и много по-впечатляваща биография от тази, която срещаме в евангелията.

От евангелията научаваме, че имало един пророк, който си създал навика да кръщава хора в Йордан, проповядвал скорошното пришествие на Господ, призовал да бъде приготвен „пътя Му“, носел власеница и се хранел с акриди. Според Лука той започнал да проповядва през 29 г. и проповядвал половин година. Бил с половин година по-голям от Исус и двамата били братовчеди.

Но от „Славянския Йосиф“ следва, че хронологията на Лука е чиста пропаганда. Тази пропаганда цели да отдели колкото се може повече във времето проповедта на Йоан от страшния основател на „четвъртата секта“ Цадок. Освен това тя иска да представи фигурата на Исус като напълно подчиняваща фигурата на Йоан.

„Славянският Йосиф“ ни дава съвсем друга хронология. Йоан Кръстител е могъщият Цадок, основателят на „четвъртата“ секта. Той бил така влиятелен, че от него се страхували и Архелай, и Филип, и Антипа. Проповядвал минимум тридесет години и започнал своята проповед още преди падането на Архелай, а бил екзекутиран около 36 г. Екзекуцията му направила силно впечатление на хората. Той носел власеница, хранел се с това, с което се хранел Адам в Рая, и му станало навик да кръщава хора в река Йордан, като основал по този начин сектата на кръстителите.

Той призовавал хората към свобода и обещал, че „единственият им ръководител ще бъде Господ Бог [1]. И този ръководител той видял в Исус, точно както знаменитият рави Акива видял през II в. пр. н. е. Месията в Симеон бар Кохба.

Ясно е, че подобна подкрепа струвала скъпо. Ясно е защо за евангелистите е толкова важно да напомнят, че Йоан видял лично Светия дух като гълъб, слизащ над Исус, и че при това прозвучал Бат кол (небесен глас), който произнесъл древния химн, огласяван при възкачването на царете от Давидовия род на трона: „Ти си мой син, аз те родих днес“ (Евреи, 5:5). Можем също така да заподозрем, че мястото в „Дамаския документ“, където се говори как в края на дните ще се възправят Спасението и Праведността (Йеша ве Цадока), първоначално е обещавало връщане на Спасението и Праведника.

Но е разбираемо също така, че подобна подкрепа има своите негативни страни. Ако Исус е помазан за царството от основателя на ужасната „четвърта секта“ Цадок, трудно е да си представим, че е бил пророк на мира и доброто. Освен това е трудно да си представим, че бурната му трудова дейност е минала незабележимо покрай вниманието на римляните.

Освен това „Славянският Йосиф“ твърди, че Цадок/Йоан е проповядвал от времето, когато царувал Архелай (4 г. пр. н. е. - 6 г.), до 35/36 г. Той бил екзекутиран след 34 г., когато починал тетрархът Филип, и именно заради неговата екзекуция Ирод Антипа изгубил през 36 г. войната с набатейския цар Арета. Така от „Славянския Йосиф“ следва, че Цадок не само е започнал да проповядва едно поколение преди Исус, но и че е бил екзекутиран след него, а не преди него.

Това е съвсем логично твърдение. Сектата не е търговска компания, която може да се създаде за пет минути. Всичките създатели на големи секти, като започнем от пророка Мани и свършим с основателя на научния комунизъм Карл Маркс, изграждали своите организации десетилетия наред. Ако пророкът Мухамад беше проповядвал само половин година, Близкият Изток и Средна Азия едва ли щяха да изповядват днес исляма.

Същото е и с Цадок/Йоан.

Твърдението на Лука, че Йоан проповядвал половин година, е просто невероятно. Влиятелно религиозно движение не може да се създаде за половин година. Мандеите, които твърдят, че Йоан започнал да проповядва едно поколение преди Исус и проповядвал четиридесет и две години, са в дадения случай много по-близо до истината.

Но най-главното е друго.

На въпроса на Архелай „Кой си ти?“ “дивият мъж в „Славянския Йосиф“ отвръща: „Аз съм човек, а бях там, където ме водеше Божият дух“.

Но „дивият мъж“ не разговарял с Архелай на староруски. Той говорел на арамейски език. Като следствие не е казал на Архелай: „Аз съм човек“. Както отбелязва още Роберт Айслер, ако е говорел на иврит, е отговорил: „Аз съм енош“. Ако е говорел на арамейски, е казал: „Аз съм енаш“ [2].

Но „енош/енаш“ не е просто „човек“. Това е също така собствено име. Енош е син на Сит и внук на Авел [3]. В мандейската митология именно Авел, Сит и Енош са тримата „утрас“. „Утрас“ са ангели, които някога били хора, но били взети на небето и се превърнали във всемогъщи и неуязвими посланици на Светлината.

„Меч не може да ги порази, огън не може да ги унищожи, воден потоп не може да ги отнесе, и ремъците на сандалите им не могат да потънат във водата. Те бяха съдени и оправдани. Те търсеха и намериха. Те се бориха и достигнаха Великото място на Светлината и Вечното жилище“ [4].

„Гинза раба“ съдържа цяла голяма книга за това как великият Енош, син на великия Сит, син на великия Адам, бил взет жив на небето и там Божият дух го разходил сред всичките тайни на мирозданието. Именно това го превърнало от човек в ангел.

Ранните християни и кумранците също знаели много добре историята за един човек, когото Божият дух взел на небето и го превел през всичките тайни на мирозданието, но неин герой не бил Енош, внук на Адам, а малко по-друг човек – Енох, седмият по ред потомък на Адам.

„Аз съм Енош, а бях там, където ме водеше Божият дух“ – заявява „дивият мъж“.

Заменете „Енош“ (אֱנוֹשׁ) с „Енох“ (חֲנוֹךְ) и заявлението на „дивия мъж“ се превръща в изчерпателен конспект на „Книгата на Стражите“, написана от името на древния праведник Енох [5].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

2. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist. P. 231.

3. В руския перевод Енош се казва Енос.

4. E. S. Drower. The Canonical Prayerbook of the Mandaeans Leiden, 1959. The Book of Souls, ch 77. P. 80.

5. Подобна замяна може да изглежда доста спорна. Но ние трябва да помним, че именно тя била направена от мандеите. Всичко, което кумранците говорели за Енох, мандеите говорели за Енош – до историята за пътешествието му по небето.

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

По време на целия този текст ние използваме един и същ похват. Представяхме – явно фантастичните – биографии на един или друг персонаж, като апостол Тома или Йоан, и се опитвахме да реконструираме чрез тях, първо, реалния им живот, а второ, първоначалния мит, който съвсем не беше по-малко важен: защото този мит е бил сакрална реалност за техните последователи.

Сега ще се опитаме да направим същото с най-необичайната фигура, която сме срещали някога на страниците на тази изобилстваща от необичайни фигури книга, а именно с праотеца Енох, който живял в самото начало на сътворението на света – преди падането на Първия храм и преди неговото изграждане, преди Мойсей, преди Авраам, преди Вавилонската кула, даже преди потопа.

Времето, когато е живял, и произходът на нашия герой са неясни.

Въпросът е в това, че Яхвист и Жреческият документ – двата най-важни текста, влезли по-късно като съставна част на книга „Битие“ – съобщават за персонажа на име Енох съвсем различни сведения.

Яхвист казва, че Адам имал двама внуци: Енох (חֲנוֹךְ, Анох, с ударение на последната сричка) и Енош (אֱנוֹשׁ) (Битие, 4:17–26).

Енох се родил от Каин. Това е същият Каин, който убил брат си Авел и получил от Бога печат, защитаващ го от убийци. Този Каин, който получил печата (а печатът, ще отбележим, в дадения случай не действал като позорно клеймо, а като вълшебно защитно средство), построил първия град и го нарекъл Енох в чест на своя син (Битие, 4:17). Потомците на Енох станали родоначалници на всички пастири (Битие, 4:20), на всички музиканти (Битие, 4:21) и на всички ковачи (Битие, 4:22).

Така персонажът на име Енох се оказва прародител на цялото трудово човечество. Но към Господа, ако се съди по всичко, нямал право да се обръща, вероятно защото баща му бил изгонен от Господнето лице. Към Господа се обръщал братовчед му Енош [1]. Той бил син на Сит, третия син на Адам. Именно по времето на Енош хората започнали да призовават името на Господа (Битие, 4:26).

В това странно разделение на човечеството на потомци на Енох и потомци на Енош, от които първите се занимавали с физически труд, а вторите се специализирали да призовават името на Господа, вероятно виждаме следи от много ранно дуалистично деление на евреите номади, предшестващо делението на дванадесет колена.

Така, но на Жреческия документ категорично не се харесала цялата история за Рая, ябълката, убийството на Авел и настъпилия след това разцвет на Каиновите синове. Той смятал, че Бог е създал човека по свой образ и подобие и за него не е достойно да върши тези увлекателни, но неприлични неща.

Затова Жрецът изхвърлил от своята история на света всичко за Едем, ябълката и змията. От гледна точка на Жреца никакви Каиновци и Авеловци изобщо не са съществували. Адам и Ева имали един син – Сит, който имал син Енош (Битие, 5:6), а Енош имал праправнук Енох, седми след Адам (Битие, 5:18). Този Енох вървял пред Бога и заобиколил смъртта: „Енох ходѝ пред Бога и не се намираше вече, защото Бог го взе“ (Быт. 5:24).

Така според Яхвист от двойката Енош/Енох пред Бога ходел Енош. А според Жреца било точно обратното. Енох, чието име може (но не задължително) да се изтълкува като „Посветен“, се отличавал с особена святост и вероятно даже бил възкачен жив на небето. А Енош, чието име, както вече казахме по-горе, означава на иврит просто „човек“, смъртен“, не направил нищо друго, освен да умре банално [2].

Пред нас е вероятно откъс от някакъв древен спор за това чий клан е по-главен и подробности за този спор няма как да разберем. Не ги разбрали и по-следващите поколения: двамата, Енох и Енош, се превърнали в праотци и във всеки случай мандеите явно ги бъркали.

Така или иначе, историята за това, че Енох отишъл на небето, невнимателно спомената в „Битие“ 5, създавала по-късно на монотеистите много главоболия. Защото - ако е заобиколил смъртта, Енох е станал безсмъртен. Да станеш безсмъртен означавало, строго казано, да станеш Бог. А ортодоксите имали само един Бог. Всичко останало било прелъстяване на Израил.

Нечестивите езичници се справяли по-добре, което всъщност ги правело езичници. Апотеозът – превръщането на смъртен в бог – бил за тях извънредно, разбира се, но все пак широко известно събитие. Богове станали смъртните Херакъл и Асклепий. Емпедокъл скочил в гърлото на вулкана Етна и благодарение на това се превърнал в бог [3]. Бог станал прародителят на римляните Еней. „Тялото на Еней не било намерено никъде и мнозина предполагали, че е бил възкачен при боговете“ [4].

Основателят на Рим, Ромул, се възнесъл на небето направо от Капитолия, загърнат в огнен облак, за което веднага съобщил на войниците му сенаторът Прокул Юлий, като ги уверил, че видял лично Ромул, „прекрасен, повече от човек и облечен в свещени одежди [5].

При погребението на Август същото се случило със сенатора Нумерий Атик. Той заявил, че когато гледал погребалния огън на принцепса, видял душата му, възнасяща се на небето, за което веднага получил възнаграждение от милион сестерции [6].

Всички тези възмутителни езически басни били строго забранени в монотеистичния юдаизъм от началото на Втория храм и у нито един ортодоксален пророк не виждаме ни най-малки позовавания на Енох. За него, като за технологично неблагонадежден елемент, мълчат Исая, Еремия, Захария и т. н.

Енох не бил много известен и по време на Макавейското въстание: във всеки случай в „Първа книга на Макавеите“, като изброява достойните за подражание праотци, Мататия назовава Авраам, Йосиф, Финеес, Исус Навин, Калеб, Давид и даже Илия, който „за голямата си ревност към закона бил взет дори на небето“ (1 Макавеи, 2:58), но за Енох не знае нищо.

С началото на I век обаче фигурата на Енох изведнъж придобива отново широка популярност сред най-различните слоеве на теологично подкованото население.

За Енох се оказват превъзходно осведомени най-ранните християни. В посланията, написани през I век, на него се позовават Варнава, Климент, а също така апостол Юда. За книгите, написани от тях, се изказват като за Свещено писание Ориген, Тертулиан и Атинагор.

За Енох били прекрасно осведомени манихейците. В „Книгата на Великаните“, написана от пророк Мани, главен герой е Енох. За Енох в тази книга се казва, че бил Скрит (ср. „Скрит имам“). Енох е наречен в книгата „мъдър“.

Под същата титла „Мъдър“ (Идрис) Енох става известен в исляма. Той е наречен там втори пророк след Адам. Коранът знае, че Енох/Идрис бил възнесен жив на небето [7]. Там, на това небе, го посрещнал пророк Мухамад, както съобщава хадисът, разказан от Малик ибн Анас [8].

Още по-интересно е, че Енох става много популярен в юдаизма, но не навсякъде, а в една негова много специфична разновидност: в мистичната предшественичка на Кабала, а именно литературата за Хекалот и Меркава, наречена така, защото нейните герои описват пътешествията си по небето, по време на които видели Небесните дворци (Хекалот) и огнедишащата колесница/престола на Господа (Меркава).

В този мистичен юдаизъм Енох се възнася на небето, преобразява се там на ангел и става Малък Яхве, Метатрон, изпълнителна власт на трансцендентния Господ. Той седи на небесен престол и записва в книга греховете на Израил.

Заслугите на Енох – скромен персонаж, за когото даже не се знае точно дали бил трети, или седми след Адам – изведнъж станали за определени кръгове грандиозни.

Така например кумранската книга „Юбилеи“, използвана също и от ранните християни, твърди, че Енох е изнамерил календара. „Той описал небесните знамения по реда на месеците им в книга, за да знаят човешките синове годишните времена по реда на отделните месеци“ (Юбюлеи, 4:17).

Ще напомня, че календарът бил за евреите всичко. Освен очевидната си практическа необходимост той имал и огромно ритуално значение: празниците, жертвоприношенията и дните за пречистване зависели именно от календара. И ето, оказва се, че този календар – който единствен можел да позволи на вярващите да спазват чистотата – бил даден на хората именно от Енох! Нещо повече, той не го измислил сам, а го донесъл от небето. „Той бил с Божите ангели в продължение на шест години и те му показали всичко, което е на земята и на небесата, господството на слънцето; и той записал всичко“ (Юбилеи, 4:21).

Изнамирането на календара е само по себе си грандиозно достижение, но Енох не се задоволил с това. Той изнамерил и писмеността.

Арменският „Авел“ твърди: „Енох, син на Сит, създал буквите и нарекъл планетите с техните имена“ [9].

Писмеността Енох изнамерил не просто така. Работата е в това, че той предвидил как светът ще бъде унищожен от потоп. И изобретил писмеността, за да предаде на новото човечество своите знания.

„Той предрекъл, че светът ще бъде унищожен два пъти, от вода и от огън. И направил две колони, от бронз и от глина, и написал на тях имената на тези части от творението, които Адам нарече. Той казал: „Ако светът бъде унищожен от вода, ще остане бронзът, ако е от огън – ще остане глината“ [10].

Иначе казано, Енох създал скрижалите!

В традиционния юдаизъм скрижалите са донесени от Мойсей. Той слиза с тях от планината Синай, където му били дадени непосредствено от Яхве. А според Еноховата алтернативна традиция скрижалите със законите са написани от Енох.

Но и това не е всичко! Енох получил знание. Той предвидил бъдещето. Той седнал на небесен престол като божествен писар. И – според все същия арменски „Авел“ – създал общност от свои последователи на земята.

„Енох проповядвал на своите синове вестта за целомъдрен и непорочен начин на живот, за да получат праведно възмездие от Господа. Двеста души, обучени на това от него, си спомнили живота в Рая и създали завет за себе си, за да живеят чисто. Те били наречени „синове Божи“ [11].

И така, като вземем някъде началото на I век, ние научаваме от различни източници, че Енох:

- бил на небето;

- донесъл оттам календара;

- научил човечеството да пише;

- написал скрижали от бронз и глина, предназначени да преживеят унищожаването на света;

- създал група от праведници, които започнали да живеят като в Рая.

Дори Прометей не направил нещо подобно!

Тези грандиозни посмъртни постижения на Енох, който внезапно станал известен някъде три и половина хиляди години след своето изчезване (ако следваме еврейския календар), поразяват сами по себе си. Но още по-поразително е това, че някои известни нам автори знаят съвършено точно за постиженията на Енох – но предпочитат да мълчат за тях.

Така не някой друг, а нашият добър познат Йосиф Флавий разказва историята за изнамирането на календара, но го приписва на някакви неназовани потомци на Сит.

„Те изнамерили науката за небесните тела и тяхното устройство и за да не бъдат изобретенията им забравени и да не изчезнат, преди да се запознае с тях човечеството, тъй като Адам предсказал гибел отчасти от силата на огъня, отчасти поради огромно количество вода, те направили две колони, едната тухлена, другата каменна, и записали върху тях съобщение за своето изобретение“ [12].

Както виждаме, Йосиф Флавий, прекрасно запознат с историята за Енох и двете колони, говори неясно. Той приписва изнамерената астрономия на „потомците на Сит“, а Еноховото пророчество за потопа – на Адам.

Съгласите се, че подобна автоцензура е объркваща. Не става дума, слава Богу, за Юдейската война, става дума за събития, случили се, от гледна точка на Флавий, три и половина хиляди години преди това! Защо бившият мирен есей Йосиф Флавий става изведнъж толкова чувствителен към въпроса кой именно е изнамерил календара и кой е предсказал потопа?

Какво отношение имат календарът и потопът към мирните есеи?

Да се отговори на този въпрос станало възможно след като били намерени свитъците от Мъртва море.

Сред сектантските текстове, открити в Кумран, се оказали няколко книги, написани от името на Енох.

Главната от тези книга е „Книгата на Стражите“.

С нея и ще започнем.

БЕЛЕЖКИ

1. В Синодалния превод Енош е Енос.

2. На съвременния читател, който не е проникнал дълбоко в Петокнижието на Мойсей, може да му се стори, че твърдението „Бог взе Енох“ не е равносилно изобщо на разказ за възнесение на небето. Наистина, ние днес често казваме „взе го Бог“ в смисъл, че някой е умрял. Но тук трябва да имаме предвид, че историята на Енох се съдържа в Жреческия документ или, по-точно, в тази негова част, която сама нарича себе си „Книга на Адамовите поколения“. „Книгата на Адамовите поколения“ е скучен инвентарен списък на потомците на Адам, като се посочва броят на преживените от тях години, а всеки ред от списъка завършва с думите: „и умря“. На този фон твърдението, че Енох „ходел пред Бога“ като другите избрани мъже, например Ной и Авраам, и че „Бог го взел“, наистина контрастира рязко с участта на Адам, Сит, Ламех и прочее. Ако вземем под внимание факта, че „Книгата на Адамовите поколения“ е вероятно доста полемичен документ, призван да се противопостави на гнусните езически басни на Яхвист за ябълката, змията, братоубийството и така нататък, като замени тези басни със скучен инвентарен списък от имена, трудно бихме приели, че с Енох наистина не е станало нещо невероятно – толкова невероятно, че даже „Книгата на Адамовите поколения“ не е намерила сили да каже баналното „и умря“.

3. Диоген Лаэрций. Жизни, 7, 66–68.

4. Дионисий Галикарнасский. Римские древности, 1, 64, 4.

5. Овидий. Fasti, 2 481–509.

6. Дион Кассий. Римская история, 56, 36, 4–5.

7. Коран, 21, 86.

8. Sahih Muslim, 1:309; 1:314.

9. M. E. Stone. Armenian Apocrypha Relating to Adam and Eve, SVTP 14. Leiden, Brill, 1996, Р. 151.

10. M. E. Stone. Armenian Apocrypha Relating to Adam and Eve, SVTP 14. Leiden, Brill, 1996, Р. 151.

11. M. E. Stone. Armenian Apocrypha Relating to Adam and Eve, SVTP 14. Leiden, Brill, 1996, Р. 200.

12. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 1, 2, 3.

„КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“

“Книгата на Стражите“ е безспорно едно от най-великите произведения на световната теология. Това е пророческа книга с необикновена сила и необикновена новост.

Традиционните пророчески книги на евреите са написани от името на реални исторически персонажи – Исая, Еремия, Захария. Напротив, „Книгата на Стражите“ е написана от името на праотеца Енох, седмия син на Адам, който бил взет жив на небето и опознал неговите тайни.

Тя започва с малък апокалипсис. Енох предрича Страшния съд и скорошното пришествие на Господ: Светия и Великия, Бог на света, Който ще излезе от Своето жилище.

„И оттам Той ще отиде на планината Синай, и ще се яви със Своите войнства, и в силата на Своето могъщество ще се яви от небето“ (Енох, 1:4).

Идването на Господ ще бъде съпроводено от грандиозна космическа катастрофа.

„Ще се разлюлеят възвишенията на планините и високите хълмове ще се слегнат, и ще се разтопят като пчелен мед на пламък“ (Енох, 1:6).

В резултат от това идване всичко, което е на земята, ще загине. Там ще има съд над праведните и неправедните. Грешниците, иначе казано – всички, които не принадлежат към общината на Енох, ще бъдат унищожени и спасени ще бъдат само избраните праведници, принадлежащи към тази община.

„А за избраните ще настане светлина и радост, и мир, и те ще наследят земята; а за вас, нечестивите, ще настъпи проклятие“ (Енох, 1:20/5:7).

След този пророчески преамбюл действието внезапно се измества. Енох разказва на своите слушатели какви са причините за появата на земното зло.

На всеки ортодоксален еврей причината за появата на злото била добре известна: постъпката на Адам и Ева, които вкусили, подтикнати от змията, плода от дървото на познанието.

Но Енох разказва съвсем друга история. Злото се е появило на света, защото Божите синове (бене элохим) се спуснали на земята и се чифтосали там с човешките дъщери.

На Енох може да се вярва: нали бил очевидец на събитията. Той бил седми потомък на Адам и цялата история с бене элохим минала пред очите му.

Божите синове начело със своя вожд Шемяза се чифтосали с човешките дъщери и родили великани. Те научили човечеството на всякакви ужасни неща: на металургия, на изработване на украшения, на употреба на белила и червила, на боядисване на веждите, на тъкачество и на вълшебства. Енох отбелязва специално, че именно падналите Божи синове научили хората да ядат месо. „И те започнаха да грешат по отношение на птиците и зверовете... и започнаха да ядат дружно месото им и да пият кръвта му“ (Енох, 2:12/7:5). Самият Енох, както лесно може да заключим от този пасаж, не ядял месо.

След това на земята се появили кръвопролития и неправди, и воплите на душите, угнетявани от великаните, достигнали до слуха на ангелите – Михаел, Габриел, Рафаел и Израел. Като чули воплите, ангелите се обърнали към Всевишния, когото в обръщението си наричат „Господар на Господарите, Бог на Боговете и Цар на Царете“ (Енох, 2:21/9:4). Въпросът им бил прост: защо Господарят на Господарите и Богът на Боговете, след като е всемогъщ и всевиждащ, допуска безчинствата на Шемяза.

„Ти знаеш всичко, преди да се случи, Ти знаеш това и техните дела, но не ни казваш нищо. Какво трябва да направим сега с тях заради това?“ (Енох. 2:29–30/9:11).

В отговор Господ заповядва на ангелите да убият пред очите на Шемяза децата му и да го заточат с неговите съучастници до Страшния съд, а на Енох – смъртния, който се качил на небето - поръчва да слезе отново на земята и да обяви Божията воля на началника на Стражите. Той трябва да му каже от името на Господаря на Господарите и Бога на Боговете:

„Няма да имаш мир. Ти си осъден, ще бъдеш вързан и нито ще бъдеш облекчен, нито ще бъдат чути молбите ти заради неправедните дела, които си извършил, заради всичките твои безбожни деяния и неправди, и грехове спрямо хората“ (Енох, 3:6/13:1–2).

Енох изпълнява исканото поръчение. Той обещава на падналите ангели гибел от името на Господ. Нещо повече, той казва, че Господ го е сътворил, за да предрече тяхната гибел.

„Както Той е сътворил и предназначил човека да разбира словата на знанието, така е сътворил и предназначил мене, за да накажа Стражите, Синовете на Небето“ (Енох, 3:17/14:3).

Падналите ангели се ужасили от думите на Енох. Защото предрекъл, че ще лежат вързани под земята в очакване на неминуемата огнена бездна и ще видят при това умъртвяването на своите любимци и гибелта на своите деца (Енох, 3:5/ 12:6).

Затова те се обърнали веднага към Енох за застъпничество и тъй като били лишени вече от достъп до небесния дворец, му поръчали да връчи от тяхно име писмено ходатайство на Бога. „И те ме помолиха да напиша вместо тях молба, за да получат чрез нея прошка, и да прочета тази молба в присъствието на Господаря на Небето“ (Енох, 3:8/13:4)

Обикновено, както знаем, ангелите се застъпват за хората. Но в книгата на Енох всичко става в обратен ред. Ангелите молят човек да се застъпи за тях. „Енох и ангелите си сменили местата“ [1].

Тук трябва да се отклоним и да обърнем внимание на един важен момент. Всичките събития, които описва книгата на Енох, не стават в Ерусалим и даже не в Юдея, а в Галилея, в най-северната нейна точка, на южните склонове на хребета Хермон.

Енох се възнася на небето „в Дан, на юг от Хермон“ (Енох, 3:11/13:7). Ангелите седят и плачат в очакване на присъдата, предадена от Енох, „в Абел Маин, между Ливан и Сенир“, иначе казано – на място, намиращо се на седем километра северно/северозападно от Дан [2] (Енох, 3:13/13:9). А ангелите се спускат от небето на планината Хермон.

Дан е съвсем невероятен малък град, поразително различен от заобикалящия го сушав юг. Разположен е в подножието на хребета Хермон. Снеговете, стичащи се от Хермон, се гмуркат под карстовите разломи и в Дан бликат хиляди извори, превръщайки земята във воден резерват със съвършено удивителен микроклимат. Навсякъде край тебе звънят, преливат се и ромолят ручеи, над тях се свеждат гъсти храсталаци. Може да ти се стори, че се намираш по-скоро в мангровите гъсталаци на Борнео или – ако затвориш очи – на върха на напоените с влага шотландски калунови хълмове, отколкото в сухата напукана Галилея. Там се намират днес развалините на град Дан: северния култов център на северните израилтяни.

Не е чудно, че на галилейските жители това място, където се намират изворите на Йордан, им приличало много на земния Рай, от който – както е известно, изтичали четири реки. Но монотеистичен Дан никога не е бил: в него имало златен телец (3 Цар, 12:29).

Хермон - планински хребет, който днес е поделен между Израел, Сирия и Ливан – бил свещено място за живеещите по тези места семитски народи. Самото название „Хермон“ произтича от общосемитската дума „херем“ – свещено проклятие, посвещение, забрана. Хермон е планина на заклинанието и посвещението.

На три-четири километра от Дан, на склона на Хермон се намирало това, което в Библията се нарича бама - иначе казано, олтар на открито място [3]. На такива олтари почитали Яхве до монотеистичната реформа на цар Йосия. В хода на реформата жреците им били изгаряни върху тях.

На територията на Юдея всички подобни олтари били разрушени, но в Галилея, която монотеистите дълго не успявали да завземат, този олтар във вид на характерно правоъгълно възвишение с водеща към него наклонена плоскост се е запазил и до ден днешен.

Причина за неговото необикновено запазване е Ирод Велики. Работата е там, че когато получил тези земи (а това станало през 20 г. пр. н. е.), той построил на същата височина храм в чест на Август [4]. Ирод не разрушил древния олтар, а просто го оставил да стои в мазето на храма, като го разделил на две половини с носеща стена. През 192 г. храмът бил преустроен за идването на Адриан. Сега той, естествено, е рухнал и в резултат от това най-запазилата се част от него е именно древният олтар.

Мястото и до сега е свещено за друзите: малко по-долу е разположен гробът на друзски светец. Отдясно и отляво на храма текат ручеи: това са все същите снегове на Хермон, от които води началото си Йордан.

На Хермон, петнадесет километра по права линия от Дан, на височина 2814 метра над морското равнище се намирал най-високият античен храмов комплекс. Сега там стоят развалите на два малки римски храма. Богът, на който се молели в тях, се наричал дословно така, както се наричал Богът в „Книгата на Стражите“, а именно – Велик Светец [5].

За съжаление този, който иска да отиде сега от бамата, която Ирод престроил, до Храма на Великия Светец, не може да направи това: между тях минава една от най-охраняваните граници на света. Храмът на Великия Светец е в сирийската част на Хермон, а бамата - в израелската. Когато ми се случи да посетя храма на Ирод, планината бучеше като кошер: сирийците бяха успели да свалят израелски самолет, на километър от храма се събираха резервисти, наоколо имаше палатки и БТР-и и израелските танкове маневрираха на триста метра от древния храм.

Важността на географията тук е в това, че макар всичките тези места – и Дан, и бамата, и Храма на Великия Светец – да са били свещени места, в никакъв случай не са били монотеистични.

Всички те са били част от царството на Израил, което се покланяло на Яхве, но не познавало ортодоксалния монотеизъм. В състава на монотеистичната Юдея тези места, населени по това време основно от итурейци, влезли едва слез 104 г. пр. н. е.

Те били загубени след разчленяването на Юдея от Помпей през 63 г. пр. н. е. и се върнали отново в нейния състав едва по времето на Ирод, когато Август му предал земите на итурейския цар Зенодор. Ирод вероятно знаел какво прави, когато издигнал храм на Август, живия бог, именно на мястото на древната бама.

И така, Енох не се издига на небето в Ерусалим (където би получил за такива шегички точилка по главата от първия появил се свещеник). Той се издига на небето там, където до завземането на Израил от асирийците през 722 г. пр. н. е. имало златен телец. Нещо повече, Енох смятал Ерусалимския храм за осквернен, а жертвите, принасяни в него – за скверни и нечисти (Енох, 17:96/89:73). Той се отнасял към Ерусалим също толкова лошо, колкото ерусалимското свещеничество към Дан.

Книгата на Енох не е единствената любима миленаристка книга, чието действие се развива в Галилея. Там се разгръща и действието на „Завещанието на Леви“ – още един кумрански текст, който също описва възнесение на небето. В него на небето се издига Леви, прародителят на всички левити. Той осъществява това направо от планината Хермон, на чийто връх вероятно е разположена вратата за небето. В книгата на Енох през нея се спуснали ангелите, а Енох - се възнесъл [6].

Тази географска препратка хвърля неочаквана светлина върху едно събитие, което е добре известно на християните. А именно – върху разговора на Петър и Исус, по време на който Петър признал Исус за Месия. „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Матей, 16:16) – казал Петър.

Този разговор се състоял не кога да е, а тогава, когато минавали покрай Кесария Филипи, близо до която стоял храмът на Август, издигнат от Ирод. Като награда за това прозрение Исус дал на Петър „ключовете от вратата на небето“. Както току-що видяхме, тази врата се намирала съвсем наблизо – през нея минали Енох, Леви и падналите ангели!

И тя съвсем не се намирала в Ерусалим! [7]

Ключовете, дадени на Петър, имали велика сила. „Каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ – казва, предавайки ключовете, Исус (Матей, 16:19). Така Петър получава от Исус същите пълномощия, които ангел Михаил получава от Господ, който му поръчва да върже Шемяза (Енох, 2:41/10:11).

Но да се върнем от географията към Енох. Като чува какво искат безсмъртните Стражи, смъртният Енох пише подробен мемурандум, в който изброява молбите на всеки Страж и на неговите деца. След това пристъпва към доставката му. Той се качва на небето и попада в дворец от огън и лед. Енох вижда Велик престол, на който седи някой. Одеждата му сияе като слънце. Той е чист като сняг. Лицето му не може да се погледне.

„Изпод Великия престол излизаха реки от пламтящ огън, така че не можеше да се гледа в него. И Този, Който е велик в славата си, седеше на него; одеждата му беше по-блестяща от самото слънце и по-чиста от снега. Нито ангел можеше да прекрачи там, нито смъртен да съзерцава лицето на Най-Славния и Най-Величествения“ (Енох, 3:33–35/14:19–22).

Както виждаме, „Книгата на Стражите“ спазва строго фундаменталната ортодоксална забрана да не се вижда лицето на Бога. Всеки, който види това лице, ще умре. Затова Енох не вижда Господния лик, но самото съзерцание на престола води до това, че лицето на Енох започва да сияе, както сияло лицето на Мойсей. Освен това Енох разговаря не с Господ, а с неговото Слово.

Господнето Слово отхвърля молбата на Стражите. „Кажи им – няма мир за вас“ (Енох, 3:55/13:1) – казва то на Енох.

Енох изпълнява точно поръката на Господ. Стражите седят в Абел Маин печални, със скрити лица. Енох се връща при тях от небето и им отказва от името на Господ.

„Написах вашата молба и ми беше открито във видение, че именно тя няма да бъде изпълнена за вас във всички дни на цялата вечност, но ви е произнесена присъда. И отсега няма да се качите вече на небето до цялата вечност и на земята трябва да ви вържат за всички дни на вечността. Но преди това ще видите убити вашите възлюбени синове и те няма да са радост за вас, а ще паднат пред очите ви от меч“ (Енох, 3:18–20/14:4–6).

Пред нас е наистина величествена сцена. Смъртният пророк Илия изобличавал храбро нечестивия цар Ахав. Смъртният пророк Еремия изобличавал храбро цар Седекия. Но смъртният Енох ги надминал всичките: той изобличава не просто царе, а Синовете на Бога! Той им предрича, че ще бъдат вързани до края на времената и че техните синове ще загинат от меч.

Но проклятието, изречено от Енох, съвсем не е главното съдържание на книгата.

След посещението на небесния дворец (хекалот) и съзерцаването на Господния престол (меркава) ангелите уреждат на Енох кратка екскурзия по небето. Той вижда отвор на бездна и къде се пазят ветровете. Вижда основата на небето и крайъгълния камък на земята. Вижда вратата, от която излиза слънцето, и страшния зандан, в който се намират вързани падналите ангели. Ангелите обясняват на Енох цялата подредба на мирозданието. Казано със съвременен език, те му четат кратък курс по астрофизика заедно с единната теория за полето и теорията за струните. Те му дават гносис.

Този гносис е истински гносис, божествено знание, а съвсем не някаква жалка металургия, на която Азазел учел хората. „Аз, Енох, бях единственият, който видя тези видения и пределите на всичко. И нито един смъртен не е видял това, което видях аз“ (Енох, 4:26/19:3).

Три важни забележителности вижда Енох по време на своята мистична екскурзия. Първо, вижда висока планина. Тази висока планина е „престолът, на който ще седи Свещеният и Великият, Господарят на славата, вечният Цар, когато слезе, за да посети земята с милостта си“ (Енох, 4:8/25:3).

Второ, Енох вижда до планината Дървото на Живота. „Когато всичко бъде изкупено и завършено за вечността, то ще бъде дадено в ръцете на праведните и смирените. От неговите плодове ще бъде даден живот на избраните; то ще бъде пресадено на север до свято място – до храма на Господ, на великия Цар“ (Енох, 4:29–30/25:4–5).

И, трето, Енох вижда Рая и Ада.

Раят и Адът са разположени на земята в долините край голям планински хребет (Енох, 5:10/22:1).

Долините са четири. Едната е предназначена за душите на праведниците и тя „има по средата си воден извор и светлина“ (Енох, 5:10/22:2). Другата е предназначена за мъченията, на които ще бъдат подложени душите на грешниците в очакване на Страшния съд, останалите две са за тези, които са убити от грешниците и ще свидетелстват срещу тях, и за тези, които не са били грешници, но са дружали с грешници и не са им се противопоставяли. Последните – както обещават в „Славянския Йосиф“ уважаемите равини Юда и Мататия – също ще бъдат постигнати от незавидна съдба: за тях няма да има възкресение.

На всеки съвременен потребител на религиозна литература тази познавателна екскурзия, организирана за праотеца Енох, няма да му се стори нещо особено.

Ние даже можем да кажем, че тя е била изключително примитивна. Например апостол Павел, който пише през 40-50-те години, бил възнесен до третото небе. Исая във „Възнесението на Исая“, което също е от I век, се възнася до седмото небе. В системата на гностика Валентин тези седем небеса са даже само небесен сутерен в сравнение със отвъднебесното пространство, където се намира Плеромата. Разполагаме с мистични системи, в които съществуват осем, девет, десет и прочее небеса. Във вече споменатата 2-ра книга на „Дясната Гинза“, която е мандейска версия на „Книгата на Стражите“ и в която пак ангел показва на Енош тайните на небето и мирозданието, ангелът казва: „Ще ти открия тайната, че небето, което човешките синове наричат небе, не е небе“ [8].

В сравнение с това многоетажно великолепие пътешествието на Енох не изглежда нещо особено, то е тризвездно. Ангелите явно са разходили Енох с бюджетни средства. Неговото небе е едноетажно. То може да се нарече селска плевня в сравнение с нюйоркските небостъргачи на Плеромата.

А Раят, който Енох вижда, е разположен на земята и в него „има по средата светлина и извор“ (Енох, 5:2/22:2). От всички хотелски услуги в този Рай виждаме само електричество и водопровод! Пред себе си явно имаме Рай трета класа.

Но ако погледнем на пътешествието на Енох от гледна точка на ортодоксалния юдаизъм, разликите са феноменални.

Като начало: никой от юдейските пророци през VIII–V век пр. н. е. не се е качвал на небето. Всичките свои откровения те получавали изключително на земята.

Когато например пророк Исая видял Бога, той седял със свитата си в храм (Исайя, 6:1). Пророк Езекил видял Бога, намирайки се „сред пленниците при реката Ховар“ (Езекия, 1:1), иначе казано – в концентрационния лагер, организиран от вавилонците. А пророк Еремия изобщо не е виждал Бога. Той само го чувал. Еремия съвсем не можел да търпи пророците, които твърдели, че са видели Яхве, и постоянно ги наричал измамници (Еремия, 23:25).

Иначе казано, в ортодоксалния юдаизъм между човека и Бога имало огнена стена. Човек не можел да види Бога и да остане жив. На възнесението на небето била наложена строга забрана и монотеистите употребили не малко сили, за да забранят легендата, че Мойсей не е умрял и се е възнесъл на небето.

В Стария завет има само един пророк (ако не смятаме Енох), който се качил на небето. Това бил пророк Илия. Той живеел в северното царство Израил и принасял жертви на Господ на планината Кармел (иначе казано – правел това, за което монотеистите изгаряли жреците на техните жертвеници). От което можем да видим, че в оригинала си Илия е бил носител на не съвсем ортодоксални традиции.

Книгата на Енох предлага радикално друга концепция за отношението между човека и Бога от тази на ортодоксалния юдаизъм. В ортодоксалния юдаизъм човекът и Богът са разделени от непреодолима стена. Между тях няма нищо общо. Богът е всемогъщ, човекът е нищожен.

В „Книгата на Стражите“ Енох е смъртен, който става безсмъртен. Той стои по-високо дори от падналите ангели, Синовете на Бога. Той може да се качва на небето, а те не могат. Те могат да научат хората само на някаква жалка металургия, а за него е достъпен тайният гносис.

Но даже тази фундаментална разлика е само начало.

Светът на Енох се различава радикално от света на Тората.

В Тората причина за злото в света са хората. Те не послушали волята на Бога и вкусили от плода на дървото на познанието. В книгата на Енох причина за злото в света са Божите синове. Те се чифтосали с човешките дъщери и от тяхната сексуална невъздържаност се появили великани, които угнетявали хората. Ще отбележим, че шестата глава на книга „Битие“, откъдето Енох е взел тази история, не осъжда изобщо съюза на Синовете на Бога с човешките дъщери. Напротив, тя твърди, че великаните, родили се от този съюз, били „силни“ и „знаменити мъже“ (Битие, 6:4). Яхвист, на когото принадлежи този откъс, се отнася към великаните със същата почит, с която гърците се отнасяли към Херакъл и Тезей.

В ортодоксалния юдаизъм Дървото на Живота е табу, нещо забранено. Адам бил изгонен от Рая, за да не може да вкуси от плода на Дървото на Живота и да стане безсмъртен. Тази мисъл е изразена в Тората пределно ясно. Там Господ изгонва Адам от Рая и поставя на изток от него херувим с огнен меч, за да пази пътя към Дървото на Живота.

„И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото. И сега, да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно!“ (Битие, 3:22).

Но в книгата на Енох Дървото на Живота е награда, приготвена за праведниците. Когато всичко бъде свършено и изкупено, то ще бъде пресадено в подножието на планината, до престола на Великия цар.

В ортодоксалния юдаизъм единствен посредник между човека и Бога са потомците на Аарон. Само те могат да принасят жертви на Бога и само в Ерусалимския храм. От икономическа гледна точка монотеизмът е утвърждаване на монопола на посредничеството между човека и Яхве за потомците на Аарон.

Но в книгата на Енох няма никакви препратки към жертвоприношения, жреци и даже ерусалимския храм. А посредници между нашия свят и Бога са ангелите и Енох.

В ортодоксалния юдаизъм Бог е единственият поръчител, архитект и строител на вселената. В Жреческия документ няма даже ангели и още повече в ортодоксалния юдаизъм няма никакви указания за това, че ангелите могат да паднат. Напротив, в книгата на Енох отпадането на ангелите от Бога е главна движеща сила на човешката история, а падналите ангели са стопани на този свят.

И накрая, в ортодоксалния юдаизъм не се говори нищо за безсмъртни души. Можем да прекараме цялата Тора през сито, но няма да намерим никъде поне някакъв съществен намек, че човешките души живеят след смъртта. Даже миленаристките текстове от II-I век пр. н. е., написани след въстанието на Макавеите, обещават на своите последователи физическо възкресение от мъртвите, а не безсмъртие на душите.

Първата книга в историята на юдаизма, която обещава на мъчениците безсмъртие на душите е „Книгата на Стражите“. Първият пророк, който обещава това, е Енох. Този Енох е също безсмъртен. Той бил взет на небето, докато бил още жив Адам, и станал небесен писар. Били му явени тайни и първата от тези тайни е именно тайната за безсмъртието на душите. Било му дадено знание. Даден му бил гносис.

В този смисъл „Книгата на Стражите“ е първият в историята на човечеството гностичен текст. И герой на този текст съвсем не бил Исус.

Герой бил Енох.

БЕЛЕЖКИ

1. Yarbro Collins. Women’s History and the Book of Revelation // SBLSP 1987 (ed. K. H. Richards). Atlanta: Scholars, 1987. P. 89.

2. George W. E. Nickelsburg. Enoch, Levi and Peter: Recipients of Revelation in Upper Galilee, Journal of Biblical Literature. Vol. 100, No. 4 (Dec., 1981). P. 582.

3. Review of The Roman Temple Complex at Horvat Omrit / An Interim Report edited by J. Andrew Overman and Daniel N. Schowalter. BAR S2205 (2011).

4. „Когато Август му подарил нови земи, Ирод и там му построил храм от бял мрамор при изворите на Йордан, в местността, наречена Панион. На това място се намира планина с много висок връх; в подножието на планината, към котловината, гледа гъсто засенчена пещера, превръщаща се в дълбока пропаст и запълнена със застояла вода, чиято дълбочина е неизмерима; от края на пещерата бликат извори. Там, според някои, е началото на Йордан“. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 21, 3.

5. George W. E. Nickelsburg. 1 Enoch 1. A Commentary on the Book of 1 Enoch, 1–36; 81–108, Minneapolis: Fortress, 2001.

6. The Testament of Levi, 2:5; R. H. Charles. The Testaments of the Twelve Patriarchs, with introduction, notes, and indices. London. Adam and Charles Black. 1908.

7. George W. E. Nickelsburg, Enoch, Levi, and Peter: Recipients of Revelation in Upper Galilee. Journal of Biblical Literature. Vol. 100, No. 4 (Dec., 1981). P. 593.

8. Mark Lidzbarski. Ginza. Der Schatz oder Das große Buch der Mandäer. Gottingen, 1925. S. 270.

ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ

“Книгата на Стражите“ не е единствената кумранска книга, написана от името на праотеца и пророка Енох. В Кумран били открити цели пет такива книги. При това в Кумран не се намерила нито една книга, написана от името на пророк Цадок, когото „Дамаският документ“ обявява за основател на кумранската секта. А Йосиф Флавий нарича човека с това прозвище основател на „четвъртата секта“. Но ето че в Кумран са намерени пет книги на Енох – цяло истинско Петокнижие, допълващо Петокнижието на Мойсей.

Една от тези книги била „Астрономическата книга на Енох“ – иначе казано, същия този календар, който донесъл от небето Енох и според който всъщност живеела сектата.

И тук ни чака голяма изненада: защото календарът не бил лунен, какъвто бил приет в юдаизма, а слънчев, който по-късно използвали повечето от християните.

Трудно е да не се съгласим с важността на този детайл.

Както вече казахме, фанатично спазваната кумранска ритуална чистота е много тясно свързана с календара. Да следваш неправилен календар било все едно да бъдеш най-голям грешник, а за грешниците според Енох били предназначени геената огнена и мъките пред очите на праведниците.

Излиза, че всички евреи имали лунен и неправилен календар, а правилен календар имали кумранците, които сключили Нов завет с Повелителя. Ангелите на небесата предупреждавали специално Енох за такава възможност: ще дойдат след него някакви злобни прелъстители и ще отвратят хората от слънчевия календар в полза на лунния:

„Защото сигурно ще има такива, които ще започнат да следят луната – как тя обърква сезоните и с всяка година идва десет дена по-рано. Заради това ще настъпи време, когато те ще нарушат реда и ще превърнат прокълнатия ден в ден на свидетелство, и нечистия ден – в празничен, и ще объркат всички дни - и святото с нечистото, и нечистия ден със светия“ (Юбилеи, 6:36–37).

Въпросът за календара бил най-нагледната и най-непреодолимата разлика между участниците в Новия завет и останалите евреи. И наистина – човек може да пренебрегне разликите в това, което засяга теологията и изобщо словесната сфера. Но ако отбелязвате празника в даден ден, а всички останали евреи – в друг, тази разлика няма как да се преодолее. Именно откъси от „Астрономическия Енох“ били намерени в завзетата от сикариите Масада.

ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ

Още един, четвърти текст, написан от името на Енох и намерен в Кумран е „Видението на Енох“ и накрая, петият текст е „Посланието на Енох“.

Разбира се, читателите на настоящата книга не са членове на кумранската секта и да гледат този безкраен сериал, в който Енох предсказва винаги победа на силите на доброто, малко им е омръзнало: но потърпете още миг.

„Посланието от Енох“ е съставено също от първо лице. Това е „написано от книжника Енох пълно знамение за мъдростта“ (Енох, 19:1/92:1). То е адресирано до неговия син и „бъдещите родове, които ще ходят в праведност и мир“.

В своето „Послание“ Енох отново уверява потомците, че притежава божествена мъдрост, защото бил взет на небесата. Но е удивително, че той не говори нищо за Стражите, които всеки момент ще бъдат унищожени от ангелите, нито да синовете на Великаните, които всеки момент ще загубят войната със светците.

Вместо това той говори за преследването на праведниците от грешниците.

„Горко ви, грешници, защото преследвате праведниците“ – пише Енох (Енох, 19:38/95:7). „Горко ви, силни, които поразявате със силата си праведния“ (Енох, 19:46/96:8). „Горко ви, придобиващи злато и сребро в неправда“ (Енох, 19:54/97:8).

Енох уверява, че преследването няма да продължи дълго и ще завърши зле за грешниците.

„Вие ще бъдете предадени в ръцете на праведниците; те ще ви прережат гърлата и ще ви умъртвят, и няма да има състрадание към вас“ (Енох. 19:69/98:12).

Тържеството на праведниците над грешниците отново има в този текст съвсем материален характер. Честно казано, това е геноцид и клане. В този геноцид ще се състои Страшният съд. Всички, които биват убивани по време на Страшния съд, ще са грешници. Всички, които няма да бъдат убивани, ще са праведници.

„И в тези дни ще бъдат убити на едно място бащи заедно със синовете си, от изгрева до залеза ще бъдат клани“ (Енох, 19:89/100:1–2). „И конете ще вървят до гърдите си в кръвта на грешниците, и колесниците ще потънат до върха си“ (Енох, 19:91/100:3).

Въпреки обаче тези обещания за хепиенд във вид на прерязани гърла и колесници, потънали в кръв, авторът на „Посланието на Енох“ има един малък проблем. Ако се съди по всичко, хепиендът е обещан отдавна, а прерязаните гърла все още ги няма и няма. Нещо повече, събитията като че ли вървят обратно: сега-засега грешниците изтезават праведниците. Те „мъчат праведниците и ги изгарят в огън“ (Енох, 19:95/100:7), „правят злини и пият кръв“ (Енох, 19:64/98:11) и дори „изричат проклятия, които не са разрешени“ (Енох, 19:35/95:4).

И когато в резултат от тези преследвания, мечове и клади праведниците, които би трябвало да режат гърлата на грешниците, умират, грешниците се смеят над тях и казват: „Е, каква беше ползата от вашата вяра?“

„Ето че те, като нас, умряха в печал и мрак, и какво предимство имат пред нас... Защото също умряха и вече няма да видят никога светлина“ (Енох, 19:118–122/102:6–7).

Затова Енох смята за необходимо да се поддържат морално праведниците, които в бъдеще време трябва да прережат гърлата на грешниците, и споделя с тях най-важната тайна на светоустройството.

„Аз зная тази тайна и я прочетох на небесните скрижали… и намерих написаното за душите на тези, които са умрели в правда“ (Енох, 19:125/103:2).

Великата тайна се състояла в това, че – докато телата на праведниците загиват, душите им отиват в Рая. Нещо повече, те отиват на небето и стават ангели (Енох, 19:139/104:4). И още нещо повече, тези души ще бъдат „съратници на небесните войнства“ (Енох, 19:140/104:6). И още нещо повече, те ще сияят като небесните светила (Енох, 19:137/104:2).

Така доводите на мръсните грешници, смеещи се над умиращите мъченици, се оказват посрамени. Енох знае тайната. И тази тайна е в това, че всеки шахид отива на небето и става там ангел. Затова праведниците не трябва да се страхуват да стават шахиди. „Ако даже праведниците спят продължителен сън, и тогава не трябва да се страхуват от нищо“ (Енох, 19:93/100:5).

Както виждаме, „Посланието на Енох“ съдържа по-прогресивна версия на Рая. Това е Рай 2.0, поправен и допълнен, адаптиран за по-взискателни потребители. „Книгата на Стражите“ го рисувала като място, където „има извор на вода и светлина“. Не може да се каже, че това е много привлекателно. Наистина, приятно е, че в „Книгата на Стражите“ към Рая има прокарана вода и прокарано осветление, но много потребители се надявали на нещо повече.

„Посланието на Енох“ предоставя това нещо повече. Душите на шахидите не са в него просто временно настанени. Мъчениците за вярата ще станат ангели! Това е съкровената тайна, на която се крепи цялото учение на Енох (сравнете в „Славянския Йосиф“: „няма да ви бъде открита тайната“ – укорява „дивият мъж“ Синедриона).

Освен това авторът на „Посланието на Енох“ знае още една, специфична категория грешници. Това са еретиците. „Горко вам, изкривяващи праведните думи“ – възкликва той (1 Енох, 19:74/99:2). Ще отбележим, че в „Книгата на Стражите“ все още няма Еретици, наречени също така Лъжци. Затова Адът в нея бил обещан не само на грешниците, но и на тези, които не воюват с тези грешници, точно както обещават това в „Славянския Йосиф“ фарисеите Юда и Мататия.

МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО

Всички кумрански книги имат една важна обща черта.

Във всичките Енох не е Месия. Той е смъртен, връщащ се от небесата, за да предскаже идването на Светия Велик, Господаря на света, който ще се яви на планината Синай със своите небесни войнства. В „Книгата на Стражите“ въпросният Месия е наречен Господ и Слово. В „Посланието на Енох“ – Слово (Енох, 19:113/102:1) и Син (Енох, 19:147/105:2).

Нашият Енох е предтеча на Месията.

Нещо повече, в един от кумранските текстове се казва, че този Месия, Слово и Син, е едновременно с това и роднина на Енох. В „Книгата на Стражите“ няма подобно нещо. Но от кумранската „Книга на Ной“, която, в много окастрена форма, днес е също една от съставните части на етиопския Енох, следва, че Енох и Месията са близки роднини.

„Книгата на Ной“ е организирана като „Книгата на Стражите“. В нея бащата на Ной, Ламех, се обръща към своя възнесен на небето роднина с молба да изтълкува едно странно произшествие: родил му се внук, чието лице сияе и баща му се страхува, че синът му е незаконен, не е негов, а на Стражите.

„Родих необикновен син: той не е като човек, а прилича на дете на небесните ангели, защото се роди различен от нас: очите му приличат на слънчеви лъчи и лицето му блести“ – казва бащата (Енох, 20:5/106:4). В кумранските текстове се говори, че от родилия се Месия „стаите на къщата засияли като лъчите на слънцето“ (1Q19, fr. 3) и че той ще бъде „възнесен във Величието на Славата“ и ще бъде „прославен сред синовете на Небето“ (1Q19, fr. Frs. 13–14).

Но ако Енох ругае Стражите, своя роднина, напротив, благославя. Той обяснява, че въпреки сияещото лице на ангел Ной е безспорно законно роден син на Ламех, а сияе, защото ще спаси своите синове от унищожението, с което Господ ще порази земята заради нейното безчестие.

С други думи казано, този Месия, роднина на Енох, е едновременно и Бог, и човек. Той е най-истински син на своя баща, но едновременно с това е и Слово Божие, и Син Божи. Кумранските предсказания на Енох за Месията са класически пример за ереста, наречена Втора власт на Небето.

Именно в кумранската „Книга на Ной“ са описани даже характерни черти на Месията – червеникаво рождено петно в областта на косата, брадавица с формата на бобено зърно на лицето и „малко рождено петно на бедрото“ (4Q534).

Явно това е същият Месия, който ще има „железни рога и копита от бронз“ и ще носи „смърт за нечестивите с дъха на устата си“ (1QSb, V).

Много е възможно това да е същият Месия, който бил понизен и унижен, но после се оказал по-високо от ангелите (4Q471b). Същият, за когото ще разказват всякакви лоши неща. „Те ще произнесат много думи срещу него и много [лъжи]. Ще съчиняват истории за него“ (4Q541, fr. 9).

И този Месия бил роднина на своя предтеча Енох.

И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ

Кога било написано кумранското Петокнижие на Енох?

С неговата датировка се случило странно нещо.

Когато в началото на XIX в. била преведена и публикувана етиопската „Книга на Енох“, изследователите веднага забелязали в нея десетки съвпадения с Новия завет. Затова книгата не предизвикала особен интерес. Сметнали, че това е някакъв късен постхристиянски текст, написан под влиянието на Новия завет. Защото в противен случай трябвало да се предположи, че Новият завет е написан под влиянието на „Книгата на Енох“!

Но след като в Кумран била намерена „Книгата на Стражите“, станало ясно, че това просто не е така. Кумран бил унищожен от римляните по време на Юдейската война и никакви книги, написани по-късно от 70 г. там просто нямало. Следователно „Книгата на Стражите“ е била написана преди книгите на Новия завет!

Тогава католическият свещеник отец Милик, на когото в Кумран било поръчано да изследва „сектантската“ литература, избрал друг път. Той се постарал да датира „Книгата на Стражите“ колкото се може по-рано. Няколко десетилетия Милик се потял над съчинение, което трябвало да посочи, че тази книга е написана далече през V в. пр. н. е. Задачата се оказала непосилна, съчинението останало недовършено и в края на краищата отец Милик датирал текста като написан през първата половина на II в. пр. н. е. [1].

Тази датировка разделяла надеждно кръвожадните кумрански текстове, в които праведността се състои в това да се режат гърлата на грешниците, от времето, когато живял проповедникът на мира и любовта Исус Христос.

Тя превръщала също така праотеца Енох в абстрактен литературен персонаж. Според отец Милик в пустинята живеела някога мирната секта на есеите, която от време на време имала навика да пише неизвестно защо разни книги от името на Енох. Този Енох нямал никакво отношение към реалността – той умрял в далечното минало. И мирните есеи нямали никакво отношение към клането, станало през I в. „Синът на Велиал“, с когото се борели, бил чиста абстракция. Обещанията да се режат гърлата на противниците и разказите за кървавите преследвания, на които ще бъдат подложени враговете, са просто така, нищо, абстрактни фантазии на една съвсем мирна секта.

Тъй като настоятелната необходимост да се разделят във времето „мирните кумрански есеи“ от „мирния Христос“ не е задача на тази книга, ще се опитаме да датираме „Книгата на Стражите“ и ние [2].

Авторът на „Книгата на Стражите“ живее по време на страшно нещастие, стоварило се върху еврейския народ. Това нещастие носи продължителен, разтеглен във времето и многосериен характер. Това нещастие е толкова голямо, че кара даже ангелите да роптаят. „Ти знаеш всичко, преди да се случи, но не ни казваш нищо“ – възкликват те.

Нещо повече. То е толкова продължително, че много членове на общината, към която принадлежал авторът на „Книгата на Стражите“, се съблазнявали и я напускали. Тези хора, които „не са изтърпели до последно и не са изпълнили Господния закон“, ще бъдат приравнени към грешниците и по време на Страшния съд ги чака ужасен край (Енох, 1:17/4:4).

Много странно е да се търси такъв текст в средата на II в. пр. н. е.

Това не било време на беди. Точно обратното – това било времето на победата на единственото успешно миленаристко въстание в Юдея: въстанието на Макавеите. Това било времето на Юда, който очистил храма от езичниците. на неговия брат Елеазар, който загинал със смъртта на шахид, на Йонатан, предателски убит от елините, и на Симон, който водел победоносен херем, унищожавайки езическите градове около Юдея и изтребвайки тяхното население.

През 60-те и 50-те години пр. н. е. нацията горяла с яркия пламък на успешния фанатизъм и изграждала Божието царство в целия свят. Странно би било Енох да характеризира това време като време на „неправда, която се вършела на земята“.

Но може би „Книгата на Енох“ е написана преди въстанието на Макавеите? Може би този Господ, чието пришествие книгата пророкува, е Юда Макавей, „Свещенният и Великият, Господарят на славата, вечният Цар, който ще слезе, за да посети земята с милост“?

Това също е съмнително предположение.

Както вече казахме, „Книгата на Стражите“ има много характерна и много странна теология. Тя нарича Месията, който ще слезе на земята, Слово, Син на Бога, Господ и Цар.

За нищо подобно Юда Макавей и неговите братя не претендирали. Те не претендирали нито за статута Синове на Бога, нито за статута Слово. Те даже не претендирали за статута Царе! Те управлявали нацията като Първосвещеници. Именно опитът на техните потомци да се обявят за царе довел до граждански войни, отслабване и крах на династията.

Освен това – на което обърнахме внимание – текстовете от II в. пр. н. е., свързани с въстанието на Макавеите, обещават физическо възкресение, а не спасение на душите. Даже в кумранската „Книга за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината“, която е от 40-те или 30-те години пр. н. е., не се казва нито дума за отиване на душите на праведниците в Рая. В нея се твърди, че те ще победят съвсем скоро Велиал на земята, а тези, които паднат в битката, ще възкръснат.

От това може да предположим, че още през 40-те години пр. н. е. идеята за спасение на душите не е била позната на юдейските миленаристи. За което съществували сериозни теологични препятствия: вечно живеещата душа е всъщност Бог.

Освен това преследванията на Антиох Епифан били доста краткотрайни. Реакцията на оскверняването на храма била почти незабавна.

А между другото цикълът на Енох свидетелства за продължителен характер на неуспехите. Така в „Книгата на Стражите“ Енох предрича гибел на Шемяза. В тази книга Господ заповядва на ангел Михаил: „Унищожи душите на всички мелези и синове на Стражите“ (Енох, 2:45/10:15). От текста на „Книгата на Стражите“ е ясно, че тази заповед трябва да бъде изпълнена веднага.

Но в „Книгата на Великаните“ се оказва, че заповедта не е изпълнена! Великаните, които трябвало да бъдат убити от ангел Михаил, са все още живи и, нещо повече, водят война с ангелите!

А в „Посланието на Енох“ нещата отиват още по-далече: там изобщо няма нито Стражи, нито техни синове, на които Енох предрича скорошен край. Вместо това той казва, че праведниците ще прережат гърлата на грешниците и еретиците!

Може би „Книгата на Стражите“ е написана още по-рано, както твърди Джордж Никелсбърг, който я поставя в IV в. пр. н. е.? [3]

Но тази датировка е още по-неправдоподобна – не случайно от нея се отказал даже отец Милик.

Работата е в това, че храмовата теокрация, която управлява през IV в. пр. н. е. Юдея, била съвършено нетърпима. Тя старателно пазела своя монопол върху жертвоприношенията на Яхве и твърдяла, че жертвите могат да бъдат принасяни само от потомците на Аарон и само в ерусалимския храм. Именно тя обявила през V–IV в. пр. н. е. за самаряни тези евреи, които говорели на същия език, молели се на същия Яхве и имали същата Тора, но не принасяли жертви в Ерусалим, а в храма на планината Гаризим.

И ето, получава се, че друга група юдеи, които смятали за свещен хребета Хермон и които също отказвали да принасят жертви в Храма, когото наричала нечист и скверен, не била прокълната от тази храмова теокрация и даже не била забелязана.

И при това не може да кажем, че нашата група била малка и незабележима. Тя съществувала навсякъде, където живеели евреи! Сектантските кумрански текстове са написани на много езици. Има различни текстове на арамейски диалекти. В Кумран са намерени откъси от гръцки текстове. Даже в рамките на самата Юдея хребетът Хермон, толкова важен за сектантите, и Кумран били разделени от двеста километра.

При това текстовете на нашата група съобщават за постоянни войни, които водят Синовете на Светлината, и за ответните удари, които им нанасят Синовете на Тъмнината. „Хората, които вършат насилие, търсеха живота ми, защото аз следвах Завета – оплакват се химните на сектантите. – Могъщи хора издигнаха своите лагери срещу мене и ме обкръжиха с цялото си въоръжение. Те сипеха стрели, от които няма излечение, и пламъкът на техните копия бяха като огън, който бушува между дървета“ (IQH, X).

Както виждаме, животът на нашите сектанти не може да се нарече лесен. Те постоянно воювали и постоянно ги преследвали.

Но никакви следи от тези войни кой знае защо не се открива в юдейската история от IV–III в. пр. н. е.! И нашата група смели борци с Велиал изобщо не се проявяват по време на безкрайните войни на Селевкидите и Птоломеите за Юдея!

А какво станало с тази група след това?

Миленаристката династия на Хасмонеите, дошла на власт след въстанието през 167 г. пр. н. е., също била съвсем нетърпима. Хасмонеите градели Божието царство в целия свят, обещавали на своите привърженици възкресение от мъртвите, водели настъпателен джихад, унищожили храма на планината Гаризим и като завзели Юдея и Галилея, ги покръстили в юдаизъм. Но ето че опорната база на нашите фанатици, намиращи се само на двадесет километра от Ерусалим, неизвестно защо не докоснали: и това въпреки двустранната войнственост!

При това светите места на нашата група фанатици (появили се уж през IV в. пр. н. е.) се разполагали в Галилея, покръстена в юдаизъм едва през I в. пр. н. е. Тя наричала основателя си Цадок, който носи същото прозвище, което у Флавий носи „основателят“ на „четвъртата секта“. А нейните текстове били намерени в заетата от „четвъртата секта“ Масада!

Кои са Стражите?

Кои са тези Синове на Бога, всесилни владетели на земята, които затънали в сексуална невъздържаност, жестокост и разкош и които въпреки това помолили Енох да се застъпи за тях и получили отговор: „Няма да имате мир!“ И кои са техните синове, които отново молели Енох да разгадае техните сънища?

Антиох IV Епифан?

Но Антиох никога не се мазнел на еврейските пророци. Напротив, целта му била пълно унищожаване на юдаизма.

Хасмонеите?

Да? Наистина ли?

Еврейски пророк да нарече паднали Синове на Бога единствената победоносна юдейска миленаристка династия, която освен това не претендирала никога за статута на горепосочените Синове?

Ние знаем една-единствена династия, която едновременно ласкаела, примамвала, купувала и преследвала фанатиците миленаристи: това била династията на Ирод и на неговите потомци.

Ние знаем също така една-единствена група фанатици, която дълго, но безуспешно режела гърлата на грешниците без всякакво състрадание към тях: това била „четвъртата секта“.

Именно Ирод претендирал за статута на еврейски Месия. Именно партията на иродианите „смятала Ирод за Христос“. За кумранците Ирод не бил Месия, а Антимесия. Не Син на бога, а Син на Беззаконието. Не Господ, а Шемяза – име, което между другото, не е съвсем име, а нещо като местоимение.

„Шемяза“ може да се преведе като „Той знае името“. Енох нарича своя персонаж „Вие знаете кой“, както Джоан Роулинг нарича Волдемор.

Семейната история на Вие знаете кой съвпада удивително със семейната история на Ирод, както тя се развивала през последните години на неговото царуване. Енох предсказва на Вие знаете кой, че синовете му „ще се избиват взаимно“ и именно това станало с многобройните синове на Ирод от различните му жени: най-големият му син Антипатър, разяждан от завист и жажда за власт, успял да предизвика екзекуцията на двамата си по-малки братя, а след три години, когато интригите му били разкрити, бил също екзекутиран, съвсем малко преди смъртта на Ирод. „По-добре да си свиня на Ирод отколкото негов син“ – отбелязал философски по този повод Октавиан Август.

„Унищожи децата на блудството и децата на Стражите сред хората; изведи ги и ги пусни сами да се погубят, като се избият помежду си“ (Енох, 2:39/10:9) – казва Господ Бог на Гавриил. Това е същото, което се случило с тримата синове на Ирод – Александър, Аристобул и Антипатър – през 7-4 г. пр. н. е.

Но синовете на Ирод били много и след смъртта му Август разделил владенията му между тези, които оцелели: иначе казано – между Архелай, Филип и Ирод Антипа.

Политиката на това второ поколение иродиани по отношение на юдейските миленаристи се характеризирала със същата смес от агресия и увещаване като политиката на Великаните, синовете на Стражите, по отношение на Енох.

Един от нашие добри източници в дадения случай са синоптичните евангелия, според които Ирод Антипа, тетрархът на Галилея, се подлизва на Йоан Кръстител: „Ирод се страхуваше от Йоан, като знаеше, че той е праведен и свят човек, и го пазеше здраво; и когато го слушаше, вършеше много неща и с удоволствие го слушаше“ (Марк, 6:20). В „Славянския Йосиф“ всичките управляващи потомци на Ирод – Архелай, Филип и Ирод Антипа – се опитват да се договорят с „дивия мъж“. В Кумран се е запазило писмо на един ръководител на сектата до някакъв цар: не е изключено да е адресирано именно до Ирод Антипа.

Историята на Шемяза, на когото Енох предрекъл, че ще види гибелта на синовете си, които ще се избиват помежду си, съвсем точно и много специфично напомня семейната история на Ирод.

А историята за Великаните, които изпратили през „голямата пустиня“ вестоносец при Енох, за да изтълкува сънищата им, напомня едно към едно разказа на „Славянския Йосиф“ как „дивият мъж“ изтълкувал сънищата на потомците на Ирод.

„Дивият мъж“ бил извикан да изтълкува съня на тетрарха Филип и в отговор му предсказал смърт и позор. Енох бил извикан да изтълкува сънищата на Великаните и в отговор им предсказал смърт и позор.

Наш по-напреднал текст е „Посланието от Енох“. Този текст има значително по-прогресивна теология. В него Раят е разположен на небето, не на земята, душите в него се превръщат в ангели, а не стърчат около някакъв „извор, над който се лее светлина“.

Но затова пък този текст не съдържа нито дума за Стражите и за Великаните. Ние можем да предположим, че това е просто защото е написан след 44 г., когато Юдея минала под пряката власт на римляните и предсказанието за падението на съвършено конкретна династия, представителите на която претендиране за статуса на Синове на Бога, било заменено с общи изобличения на алчни грешници.

Съвсем не случайно Енох говори, че падналите ангели научили хората да ядат месо: ще напомним, че „дивият мъж“ не ядял месо. Това твърдение на Енох противоречи на Тората, според която употребата на месо е разрешени лично от Господ, но след потопа (Битие, 9:3). То обаче помага да се разбере защо последователите на „дивия мъж“ не ядели месо.

И съвсем не случайно „дивият мъж“ в „Славянския Йосиф“ казва на своите съдии: „Няма да ви се разкрие тайната.

Това изречение ни отправя към главното съобщение на книгата на Енох. Именно Енох открива на своите слушатели удивителна, невероятна, нечувана до това време в юдаизма тайна и тази тайна се състои в това, че няма да умрат, а ще отидат в Рая. На тези, които се опитат да съдят „дивия мъж“, тази тайна няма да бъде открита и затова те са обречени.

Тук, между другото, се срещаме отново с косвено доказателство за оригиналността на „Славянския Йосиф“: много трудно е да си представим как нашият хипотетичен „преводач от XII в.“, чиято просветителска дейност сред дивите славяни описва така трогателно Джон Мартин Крид, е отишъл преди да подправи своя текст за малко в Палестина, влязъл е там в пещерите на брега на Мъртво море, които ще бъдат открити едва след осем века, и като съобразил, че книгите на Енох са централни за кумранците, е вложил в устата на „дивия мъж“ два ключови термина – за „тайната“ и за „плодовете на дървото“, единият от които описва същността на учението на Енох, а другият – същността на начина му на живот.

Една от удивителните особености на християнската библеистика се състои в това, че повечето религиозни текстове се изучават от нея като самостоятелни ефирни същности, напълно отделени от реалния живот.

При този подход еволюцията на идеите се превръща в умозрителна еволюция. Тя се развива в безвъздушното пространство. Получава се така, че идеите се изменят, размножават се и се трансформират от само себе си.

Това е несъмнено така, ако става въпрос за научни идеи. Що се отнася до религиите – в тях няма никаква самостоятелна еволюция. Еволюцията на религиите е еволюция на фалшивите новини. Това е еволюция на пропагандата.

Пропагандата не може да се проучи откъснато от реалността. Агитационната пропаганда е винаги реакция на напълно конкретни предизвикателства.

В предходната книга се опитахме да докажем, че идеята за Господ Месия от дома на Давид сред кумранците не е била абстрактна религиозна идея. Тя съществувала, защото ръководителят на кумранската община претендирал, че произлиза от рода на Давид. Смешно е да мислим, че начело на една тоталитарна община, чиито началници били равни на боговете, е стоял някой, който няма нищо общо с жив и действащ Месия.

Идеята за Сина на Безнаконието/Антихриста не възниква сама по себе си. Тя трябвало да обясни дългото и успешно управление на Ирод. Нещо повече, Синът на Беззаконието и падналият ангел Шемяза били тясно свързани помежду си.

Идеята за вечния живот на праведниците също не възникнала сама по себе си. Тя се появила като реакция на няколко десетилетия унизителни поражения.

По същия начин „Книгата на Стражите“ не е абстрактен пример за някаква „енохианска литература“, която несвързани помежду си мечтатели са писали в продължение на стотици години. Това е книга на могъщ пророк и реформатор на тоталитарната секта.

Тази книга отправяла проклятия към съвсем определена династия: династия на управници на Юдея, които претендирали, че са Месии, но в действителност били врагове на Бога.

Тази книга съдържала удивително прогресивна теология. Никаква следа от тази теология няма нито в пророчествата на Даниил, написани през II в. пр. н. е. преди въстанието на Макавеите, нито дори в миленаристките книги, написани след това въстание. Първата следа от тази теология (ако, разбира се, нямаме пред себе си анахронизъм) виждаме в края на управлението на Ирод, когато фарисеите Юда и Мататия, които вдигнали въстание срещу златния орел, обещали на своите последователи спасение на душите. А в „Славянския Йосиф“ те обещали плюс това и Ад за всички, които не се присъединят към тях – точно както се обещава и в „Книгата на Стражите“.

Хасмонеите – единствените представители на династия в историята на Юдея, които водели успешно настъпателен джихад – не разгромили тази секта и даже не знаели за нейното съществуване.

Географията на тази книга е свързана с Галилея и, нещо повече, с хребета Хермон, на който, според „Завещанието на Леви“, имало врата към небето, и със селището Дан в подножието на Хермон, където имало златен телец.

Дан на крайния север и Ветил на крайния юг били две сакрални места за обитателите на царството на Израил. Ветил се споменава пряко в Тората като място, което Яков нарекъл „врата към небето“ (Битие, 28:17), и именно във Ветил отишъл Илия преди да се възнесе на небето (4 Царства, 2:2). Там, във Ветил, живеели „пророчески синове“, които били прекрасно осведомени за това, че Илия ще се възнесе на небето (4 Царства, 2:5).

В древните домонотеистични вярвания на евреите Дан и Ветил, две места, в които имало златни телци, били по всяка вероятност едновременно и две места, където имало врата към небето. Но мистичната традиция за възнасяне на небето бил пряко забранена от монотеистичните реформатори и жертвеникът във Ветил бил разрушен и осквернен от цар Йосия (4 Царства, 23:15). (Йосия не успял да стигне до Дан – по това време той бил отдавна и непреодолимо завзет от асирийците.)

До завоюването от Хасмонеите през I в. пр. н. е. Галилея не познавала монотеизма. Но именно там срещаме огнище на отчаяна съпротива срещу римляните и Ирод. Там през 48 г. пр. н. е. вдигнал въстание предводителят Езекия, там през 37 г. пр. н. е. срещу Ирод се сражавали до край „разбойници“ и убивали, за да не попаднат в плен, себе си и децата си. Именно в Галилея, край Дан, продължавало да има такива „разбойници“, които избягали във владенията на набатейците, когато Август подарил тези земи на Ирод.

Щом Ирод заминал за Рим през 7 г. пр. н. е., те веднага нахлули обратно в царството му, разрушавайки селата и колейки пленниците, „така че техните беззакония приличали на истинска война“ [4]. Именно там, в Галилея, веднага след смъртта на Ирод вдигнал въстание Юда, потомък на предводителя Езекия – вероятно същият, който през 6 г. вдигнал въстание и срещу преброяването на Квирин.

Трудно е да не свържем тези две обстоятелства – „Книгата на Стражите“, чийто герой слиза от небесата, за да прокълне Стражите, именно в Галилея, и упоритата съпротива срещу Ирод от страна на галилейските разбойници, при това не само в началото на неговото царстване и след смъртта му, а през цялото време на управлението му.

„Книгата на Енох“ предрича на падналия ангел Шемяза, че ще види как синовете му ще се избият помежду си, което се случило през 7-4 в. пр. н. е. Тази книга била написана от името на Предтеча, който нарича Слово и Син на Бога идващия Месия и едновременно с това го нарича човек (а в „Книгата на Ной“ – даже и родственик).

Но – казват ни по подобие на повърхностния отец Милик – този Енох Предтеча няма никакво отношение към Йоан Предтеча. И разказът за това как Великаните, синовете на Шемяза, са изпратили за Енох, за да му разкажат своите сънища, също нямат никакво отношение към разказа на „Славянския Йосиф“ как синовете на Ирод изпратили за „дивия мъж“, за да им изтълкува сънищата!

Съвпадението на терминологията и на теологията на тази книга с Новия завет също, казват е чиста случайност.

И изобщо тази книга не е имала никакво отношение към конкретна секта. Тя просто била книга. Тя била написана случайно. Нещо като роман, който бил познат на всички. Някакъв „енохиански юдаизъм“, който съществувал неизвестно колко време.

Със същия успех можем да изследваме текстовете на Мао Цзедун като разновидност на китайската литература, посветила се от стари времена в търсенето на социална справедливост.

Както вече казахме, съвсем не е случайно, че в мистичната кумранска секта, проповядваща възможността хората да се възнасят на небето, не се намерили книги, написани от основателя на сектата, пророка Цадок, но пък са се намерили цели пет книги, написани от името на възнеслия се на небето Енох.

Авторът на настоящата книга предполага, че пророкът с прозвище Праведник (Цадок), обявявайки се за Енох, е реформирал кумранската секта [5].

А „Книгата на Стражите“ е негова биография. Това е биография на съвсем конкретен пророк, който се появил в Юдея вероятно скоро след смъртта на Ирод. Той се хранел с корени и носел власеница, кръщавал хората в река Йордан, проклел синовете на Ирод вместо да ги благослови и на въпроса на единия от тях: „Кой си ти?“ отговорил гордо: „Аз съм Енаш (или Енох), а бях там, където ме водеше Божият дух“.

Това не е биография в смисъла, в който разбира биографията Плутарх. Нашият герой не разказва къде се е родил и с какви думи е ругаел Архелай.

Това е гностична, или по-точно протогностична биография, в която се казва, че нашият пророк е бил в действителност седми син на Адам и е бил взет в плът на небето. Той заема мястото на ангелите: те паднали, а той, напротив, се възнесъл. В нея се разказва как управляващата династия се опитала да го примами на своя страна, но от името на самия Господ той казал: „Няма да имате мир“.

И освен това в нея се разказва, че той видял с очите си Рая, в който се намират душите на падналите за вярата, и Ада, в който ще отидат тези, които не се включат в борбата.

Можем да си представим какво ободряващо влияние оказало това известие върху сектата, която бил ожесточена, обезсилена и стремително губеща своите привърженици. Те се борели срещу римляните вече петдесет години и всеки ден им обещавали невиждани блага, но все още нищо не се виждало на хоризонта.

Обещали им възкресение от мъртвите, а те не възкръсвали. Обещали им космическо изобилие, а то не идвало. Обещали им през 37 г. пр. н. е., по време на войната срещу Ирод, че Месия от рода на Давид ще убие сина на Велиал, а победил Синът на Велиал.

„Книгата на Стражите“ е нещо повече от още едно нова пророчество.

Това е първият миленаристки текст, в който се казва, че след смъртта си праведниците не просто ще възкръснат, а и ще отидат в Рая.

„Книгата на Стражите“ е нов модел на света. Това е свят, в който човекът се възнася на небето, става безсмъртен и получава ангелско звание. След появата на „Книгата на Стражите“ в юдаизма през I в. избухва взрив от книги, в които се разказва за пророци, възнесли се на небето. На небето се възнасят Авраам и Илия, Барух и Ездра.

„Книгата на Стражите“ създава нов жанр. Също както „Евангелието от Марк“ създава нов жанр и множество подражатели започват да преписват Марк, добавяйки свои теологични акценти, също така нов жанр създава и „Книгата на Стражите“. След нейната поява историята за приключенията на Енох на небето се пише отново и отново, с различни теологични обертонове.

В нашата първа книга ние обърнахме вече внимание на един поразителен факт: а именно – пълната липса в християнската традиция на свещени книги, написани през 30-те и 40-те години на иврит или на арамейски, иначе казано – на езика, на който проповядвал Исус.

Това не е просто невероятно. Това е невъзможно. Християнството принадлежало на две велики писмени традиции: гръцката и еврейската. Никакви позовавания на това, че християните са били неграмотни, не спасяват положението. Книгата за неграмотни означава повече от книгата за грамотни. Книгата за неграмотни се чете на глас. Нейното четене е ритуал, който обединява общината. В юдейската среда книгата е втора след Бога. Да се каже, че неграмотните не се нуждаят от книга, защото не умеят да пишат, е все едно да се каже, че телевизионните зрители не се нуждаят от телевизор, защото не умеят да монтират телевизионни предавания.

Така че „Книгата на Стражите“ е безпрекословно Свещено писание.

БЕЛЕЖКИ

1. T. Milik. Problemes de la litterature henochique a la lumiere des fragments arameens de Qumran. HTR, 64, 1971, 333–378.

2. Тази глава е посветена на Енох, а не на Кумран. Пълният и подробен разбор на датировките на кумранските текстове, включително и радиовъглеродните, ще отложим за следващата книга.

3. George W. E. Nickelsburg. Apocalyptic and Myth in 1 Enoch 6–11. Journal of Biblical Literature. Vol. 96, No. 3 (Sep., 1977). P. 391.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 16, 9, 1.

5. Заради справедливостта можем напълно да допуснем (както правят някои изследователи), че нашият Цадок не е първият Цадок и че в историята на сектата е имало още един негов предшественик, също Цадок, за приемник или даже за инкарнация на когото се обявил нашият герой.

КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ

Християните знаят много добре историята на ангелите, които са отпаднали от Бога. За християнството това твърдение е очевидно от само себе си. Кой не е чувал за възгорделия се Люцифер? Много християни даже са убедени, че това е казано в Петокнижието на Мойсей.

Но там няма нищо подобно!

Петокнижието на Мойсей – въпреки някои забежки на Редактора – е ултрамонотеистичен текст. Той, честно казано, нито уважава много ангелите, нито казва нещо за техния произход. Що се отнася до падналите ангели, за Редактора това е абсурд, клевета срещу всемогъществото на Бога и тотална ерес. Именно в такава ерес упреква християните юдеят Трифон в ранния текст на Юстин Мъченик: „Ти казваш, че ангелите са сгрешили и са отпаднали от Бога“ – възмущава се събеседникът на Юстин [1].

Затова пък Исус – както, разбира се, и неговите последователи – знае много добре за падналите ангели. Исус, също като Енох, казва, че за „дявола и неговите ангели“ ще бъде приготвен вечен огън (Матей, 25:41). А авторът на „Откровението на Йоан Богослов“ вижда „ангел, който слиза от небето и държи в ръката си ключа от бездната“. Този ангел оковава дявола Сатана и слага върху него печат (Откровение, 20:1–2). Не е трудно да види, че ангелът, който оковава Сатаната, е дошъл в „Откровението“ направи от „Книгата на Енох“, в която Господ нарежда да направи същото на ангел Рафаел.

За паднали ангели, които чакат във вериги Страшния съд, говори „Посланието на Юда“ (Юда, 6), а във второто „Послание на Петър“ се казва, че в деня на Второто пришествие „ще бъдат унищожени с огън стохеите” (2 Петър, 3:10).

Гръцката дума „стохеи“ (στοιχεῖα) в дадения случай не означава „частици“, както е преведено в Синодалния превод [2]. То постоянно се споменава в гностичните текстове (и в Колосяни 2:8) именно като стихийни духове, паднали демони, властващи над материята.

Както вече казахме, ортодоксалният юдаизъм не знае нищо за стохеи, за паднали ангели и окован Сатана. Това е теологично нововъведение в „Книгата на Стражите“.

При това Исус не просто знае добре историята за падналите ангели. Тя му е известна и като Свещено писание.

В „Евангелието от Марк“, в дванадесета глава, в която се разказва за дискусиите в Храма, садукеите, които не вярват във физическото възкресение на тялото, задават на Исус коварен въпрос.

На една жена починал мъжът ѝ, и тя, като нямала деца, се омъжила за брат му: и така седем пъти. Когато седемте възкръснат, чия жена ще бъде? - питали тържествено садукеите.

Исус се измъкнал лесно от капана, като казал, че във възкресението няма секс.

„Исус им каза: не затова ли се заблуждавате - понеже не знаете нито Писанията, нито Божията сила? Защото, когато възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, а са като ангели на небесата“ (Марк, 12:24–25; Матей, 22:29).

Както виждате, Исус не само ни казва, че ангелите не правят секс. Той и се позовава при това на Свещеното писание.

Но на кое?

В Тората няма нищо подобно. Жреческият кодекс в нея забранява изобщо ангелите. А от Яхвист, който е именно източникът на историята за бене элохим и човешките дъщери, следва, че божиите синове нямали нищо против секса и покривали човешките самки със страшна сила, като Юпитер Даная. От което се раждали герои.

Отговорът се състои в това, че Исус не се позовава на Тората, а на „Книгата на Стражите“. Именно „Книгата на Стражите“ свързва в едно цяло вечния живот, ангелския статут и липсата на секс. За ангелите, казва Енох, Господ „не е направил жени, защото духовните имат свое жилище на небето“ (Енох, 3:47/15:7).

При това Исус не само цитира „Книгата на Стражите“, но я смята и за Свещено писание. А в целия текст на Новия завет има над сто преки или косвени препратки към кумранските книги на Енох [3].

Учението на Исус е идентично с учението на Енох. Двамата проповядват една и съща теология и често правят това с едни и същи думи.

Така Исус казва, че Човешкият син ще дойде на земята „върху облак със Сила и Слава голяма“ (Лука, 21:27). Енох обещава, че „Светият Велик ще се яви с могъщата си войска от небето на небесата“ (Енох, 1:4).

Исус обещава на човечеството „ново небе и нова земя“ (Откровение, 21:1). Енох обещава на човечеството „ново творение“ (Енох, 13:1/72:1) и „ново небе“ (Енох, 18:16/ 92:16).

Исус проповядва, следвайки Енох, че избраните „ще наследят земята“ (Матей, 5:5; Енох, 1:20/5:7).

Исус, като Енох, учи, че хората няма да бъдан съдени от Небесния баща, а от Сина му (Йоан, 5:22; Енох, 11:62). Исус твърди, че мястото за наказание ще бъде геената (Матей, 5:22, 29, 30; 10:28; Енох, 17:124/90:26).

Следвайки Енох, Исус говори за „неправедния Мамон“ (Лука, 16:9; Енох, 10:61/63:10).

Исус, също като Енох, обещава, че „ще свали силните от престолите им“ (Лука, 1:51; Енох, 8:10/46:5).

„Книгата на Енох“ съдържа цял „животински апокалипсис“, в който юдейският народ е представен като овце, а Исус също казва: „Аз съм вратата за овцете“ (Йоан, 10:7).

Въпросът не е само във вербалните съвпадения. Не е и в това, че и Исус, и Енох наричат своите последователи „избрани“, „праведници“, „светци“ и „деца на светлината“. Не е в това, че и двамата смятат, че Господ на Славата ще дойде с войска върху облаци; не е в това, че обещават на света Страшен съд, на последователите си – вечен живот, а на враговете си – геена огнена.

Работата е в това, че повечето о тези обещания нямат паралели в ортодоксалния юдаизъм и даже в ранния миленаризъм от II в. пр. н. е. - миленаризма на фарисеите.

Ще посочим няколко примера. Исус обещава, че не само ще седне на трона на Славата, но и че ще постави там своите последователи. „Когато Човешкият син седне на славния Си престол, вие също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте израилеви племена (Матей, 19:28).

Това, че обещанието е напълно сериозно, се потвърждава от текст на „Откровението“. Неговият автор се качва лично на небето и там, на небето, вижда обещаните престоли.

„И около престола имаше двадесет и четири престола и на престолите седяха двадесет и четирима старейшини облечени в бели дрехи, и имаха на главите си златни венци“ (Откровение, 4:4).

Съвременният читател една ли ще се порази от тази сцена: престоли като престоли, малко ли престоли има на небето. На нашите съвременници, развратени от Холивуд и спецефектите, дори цяла зала с престоли на небето няма да им направи впечатление. Но за ортодоксалния юдаизъм това звучало изумително. На небето според него има само един престол: това е огнената меркава, Божият колесница, която видели Исая и Езекиил. Единствено изключение от това правило бил пророк Даниил, който успял да види на небето два престола: за Предвечния и за Човешкия син, и това твърдение на Даниил шокирало по-късно равините и служело за основа на безкрайни интерпретации.

Прякото, явното, неприкритото обещание на хората за престоли на небето било от гледна точка на ортодоксалния монотеизъм нарушение на всички и всякакви забрани и прелъстяване на Иизраил.

Кой обещал същото като Исус? Енох.

„Ще поставя всекиго на престола му на почестта и той ще сияе вечно“ (Енох, 20:32/108:12) [4].

А ето едно важно обещание на ранния Исус. Той обещава на своите последователи плод от Дървото на живота. „На този, който победи, ще дам да яде от Дървото на живота, което е сред Божия рай“ (Откровение, 2:7). Именно това Дърво на живота вижда авторът на „Откровението“ сред Новия Ерусалим. То расте на брега на реката на живота, извираща от престола на Бога и Агнето (Откровение, 22:1).

Никъде в Тората не се казва, че Бог ще възнагради човека с Дърво на живота. Напротив, там се разказва, че Бог го е изгонил от рая, за да не яде от това дърво.

Кой обещал на своите привърженици Дървото на живота край Божия престол, намиращ се на земята?

Енох.

„Когато всичко бъде изкупено и свършено до вечността, то ще бъде дадено на праведните и смирените. От този плод ще бъде даден живот на избраните; то ще бъде пресадено на север до свято място – до Храма на Господ, на Великия цар“ (Енох, 5:29–30).

Ранният Исус и неговите привърженици владеели едно важно умение. Те можели да поразяват врага с огън от устата си. Именно това умение притежавали „двата светилника“, споменати от Йоан Богослов: „И ако някой поиска да ги обиди, огън излиза от устата им и поглъща неприятелите им“ (Откровение, 11:5). За това умение споменават Яков и Йоан: „Искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби?“ (Лука, 9:54) – питат те Исус, минавайки покрай едно самарянско село. „Огън дойдох да хвърля на земята“ – обещава Исус (Лука, 12:49). За това умение, като характерна черта на Месията говори в края на I в. и Ездра (3 Ездра, 13:10).

По разбираема причина по-късно това умение излязло от мода. Мирните християни не поразявали никого с огън от устата си. Имало редки изключения, но редки: например в „Деянията на Андрей и Матей“ тези двама достойни апостоли обкръжили града, който не приел неговото учение, с огнена стена и изгорили всичко, намиращо се вътре.

Но затова пък историята как Месията ще притежава функциите на гигантска космична огнепръскачка, става главно предсказание на Енох: „В дните, когато ще изпрати върху вас мъчителен огън, къде ще избягате и ще се спасите?“ (Енох, 19:112/102:1). В манихейската „Книга на Великаните“ се казва, че не само Месията, но и неговите ученици „ще имат власт над Великия огън“. „Отдолу и отгоре ще полетят те за тези души, които ще опитат да се спасят от огъня“ [5]. „Да донесеш смърт на безбожниците с дъха на твоята уста“ (1QSb, V) – казват кумранските текстове за Месията.

Какво именно обещава Исус на своите привърженици?

Физическо възкресение и вечен живот. Но освен това той им обещава блаженство на небето в промеждутъка до физическото възкресение. „Днес ще бъдеш с Мен в рая“ – казва той на разпънатия до него разбойник (Лука, 23:43).

Именно тази концепция обаче, както вече казахме, е теологично нововъведение на Енох, неговото главно религиозно ноу-хау, различаващо го от предшестващите го генерации миленаристи. Да, вечният живот и прерязаните гърла на противниците задължително съществуват в програмата, но до физическото възкресение в света със сто килограма грозд на всяка лоза те ще живеят в небесен петзвезден хотел и даже ще сияят.

И накрая и Исус, и Енох проповядват Страшен съд. По време на този Страшен съд праведниците ще възсияят, а грешниците ще бъдат хвърлени в геената огнена.

Това е главната предизборна точка в тяхната миленаристка програма, тяхното коренно обещание и техният съкрушителен аргумент.

„За избраните ще настъпи светлина и радост, и мир, и те ще наследят земята, а за вас, нечестивите, ще настъпи проклятие“ (Енох, 1:20/5:7).

„Ангелите ще излязат и ще отлъчат злите измежду праведните и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей, 13:50).

Не може да се каже, че това ключово обещание е било толкова безпрецедентно като някои други. Страшният съд над праведниците и грешниците е описан за първи път още в пророчество на Даниил: „И много от спящите в пръстта на земята ще се събудят - едните за вечен живот, а другите за позор и вечно презрение“. Тази идея води началото си още от фарисейския миленаризъм от времето на Макавеите и продължила да съществува у две разновидности, наследили този миленаризъм – християните и равините.

Но все пак си струва да отбележим, че ако пророците тълкували много и разпалено пришествието на Господ и деня на неговата разправа с угнетителите на народа на Израил, идеята за физическо възкресение на грешниците, за да бъдат подложени на вечни мъчения, не била много популярна. Грешниците трябва да бъдат убивани и толкова. „Египет ще стане пустош и Едом ще стане гола пустиня заради насилието над юдовите синове, защото проляха невинна кръв в земята си“ (Йоил, 3:19). Даже второ в „Макавеите“ наказание за грешниците е просто липсата на възкресение (2 Макавеи, 7:14).

Но именно вечните мъчения на враговете на сектата в геената огнена са подробно описани в предизборната програма на Месията в „Книгата на Енох“ – и именно те стават ключово обещание на Исус.

Става дума не за заимстване на отделни абзаци: става дума за преразказване на една и съща идеология с малко по-различни (а понякога и с еднакви) думи. В единия случай тази идеология се проповядва от праведника Енох, който предсказва триумфа на Сина, в другия – от самия Син.

При това в редица случаи, както например в историята за Дървото на живота, пресадено до престола на Месията, и умението да се поразява врага с огън от устата, въпросните цитати от Енох се срещат именно в най-ранните християнски текстове, но след това са отстранени.

И накрая, книгите на Енох наричат Месията, от една страна – човек и законен син на своя баща, а от друга – наричат го едновременно Господ, Слово и Син.

За удобство поразителното сходство на теологията на Енох и на теологията на Исус и поразителните разлики от ортодоксалния юдаизъм можем да представим в таблица.

Юдаизъм	Енох	Исус
Божиите синове родили от човешки дъщери славни и могъщи потомци	Божиите синове паднали, чифтосващи се с човешките дъщери	Божиите синове паднали, чифтосващи се с човешките дъщери
Бог няма космически съперник	Има Бог и Сатана	Има Бог и Сатана
Господ, съдия на цялата Земя, ще дойде и ще унищожи всички врагове на Израил (ортодоксите). Ще има Страшен съд, по време на който грешниците ще бъдат хвърлени в геената огнена, а праведниците ще получат вечен живот ("Книга на Даниил").	Ще има Страшен съд, по време на който грешниците ще бъдат хвърлени в геената огнена, а праведниците ще получат вечен живот.	Ще има Страшен съд, по време на който грешниците ще бъдат хвърлени в геената огнена, а праведниците ще получат вечен живот.
-	В очакване на физическо възкресение праведниците живеят в Рая.	В очакване на физическо възкресение праведниците живеят в Рая.
Човекът е изгонен от Рая, за да не яде от Дървото на живота.	Дървото на живота ще бъде дадено на праведните.	"Победилите ще вкусят от Дървото на живота.
На човека е забранено да вижда Бога.	Когато човекът види Бога, ще стане Бог.	Когато човекът види Бога, ще стане Бог. (гностиците)
На човека е забранено да се качва на небето. Изключение прави само пророк Илия.	Когато се възнесе на небето, човекът хвърля смъртните си одежди (тялото) е се облича в одеждите на славата (получава ангелско тяло).	Когато се възнесе на небето, човекът хвърля смъртните си одежди (тялото) е се облича в одеждите на славата (получава ангелско тяло).
Ангелите не съществуват (Жреческия документ). Ангели има и поведението им е като на хората: ядат, пият и се чифтосват с жени (Яхвист).	Ангелите нямат плътски желания.	Ангелите нямат плътски желания.
Месията не е Господ.	Месията е Господ.	Месията е Господ.
-	Енох не е Месия. Той само предсказва неговата поява.	Йоан Кръстител не е Месия. Той само предсказва неговата поява.
Лунен календар.	Слънчев календар.	Слънчев календар.

С други думи, теологията в книгите на Енох не е юдейска теология от V, III или даже I в. пр. н.е. Това е раннохристиянска теология. Книгите на Енох са Свещено писание за последователите на Исус до поражението в Юдейската война.

Това били книги на Йоан Предтеча.

БЕЛЕЖКИ

1. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем, 79.

2. Така е в руския Синодален превод. В българския думата е преведена „стихии“.

3. Виж например: Henry Hayman. The Book of Enoch in Reference to the New Testament and Early Christian Antiquity. The Biblical World. Vol. 12, No. 1 (Jul., 1898). P. 37–46.

4. Тук трябва да обърнем внимание, че пряко обещание за престоли на небето има в най-последната глава на етиопската „Книга не Енох“, която не е намерена сред текстовете на Кумран. Но обещанието, че праведниците ще се възнесат на небето и ще сияят, е характерно за Кумран.

5. W. B. Henning. The Book of the Giants, BSOAS11 (1943–46). P. 68.

ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

Кумран бил унищожен от римските войски по време на Юдейската война, през 69 или 70 година. Като резултат – всички книги, написани от името на Енох и намерени в Кумран, са създадени преди това време.

Но с това Енохиадата не завършва.

Книги на Енох, както и евангелия, продължавали да се пишат още и още. Всички те имали един и същи сюжет: Енох се възнася на небето и получава там знание. Но теологията им била различна. (Точно така било с евангелията: те винаги имали един сюжет и различна теология.)

Така темата за смъртните, които стават ангели – иначе казано, свалят от себе си одеждата на плътското тяло и се облича в в тела на славата – получава по-нататъшното си развитие във „Втора книга на Енох“, чийто оригинал, запазил се само в славянски превод от XIV в., е написан вероятно на гръцки език през I в. в Александрия.

През времето, изминало между нейното написване и „Книгата на Стражите“, жилищните условия на праведниците и ангелите се подобрили значително. На небето вече има седем етажа и Енох се качва последователно на всеки един от тях [1].

На седмото небе той вижда лицето на Господ и вместо да го убие, съзерцанието на Господнето лице го превръща в ангел.

“И Господ с устата си извика към мене: „Дерзай, Енох, не се страхувай! Стани и застани пред лицето ми за вечни времена“. И ме вдигна Михаил, великият Господен архангел, и ме заведе пред лицето на Господ. И попита Господ своите слуги, като им каза: „Да се приближи ли Енох, за да застене пред лицето ми за вечни времена?“ А славните се поклониха и казаха: „Да се приближи“ (2 Енох, 22:5–7).

Бог заповядва на Михаил да свали от Енох земните му одежди и да го облече в ризата на Господнята слава (2 Енох, 22:8). Иначе казано, Енох сваля от себе си човешката плът и облича плът на ангел [2].

А какво става със забраната да се съзерцава лицето на Бога, която действа все още в „Книгата на Стражите“?. Забраната се запазва, но сега вече се отнася за Енох. Когато изпраща ангела Енох обратно на земята, Господ инструктира един от ангелите да изстуди лицето му, защото „ако лицето ти не бъде изстудено тук [на небето], никой смъртен няма да може да го погледне“ (2 Енох, 37:2) [3].

При това Енох във „Втора книга на Енох“ продължава да не бъде Месия. Той е племенник на Ной Мелхиседек, който се родил възрастен и бил възпитаван от архангел Гавриил в Рая.

Съвсем по друг начин се развива действието в „Притчите на Енох“ – текст, който се е запазил в състава на етиопската „Книга на Енох“, но показателно липсва в Кумран.

В този текст Енох също се качва на небето. Той вижда жилищата на праведниците под крилата на Господаря на Духовете (Енох, 7:13). Разбира също така за Страшния съд (Енох, 8:4–5). Вижда плюс това Две власти на небето: Предвечния и Човешкия син. Научава, че Човешкият син е бил познат предвечно: „И преди Слънцето и знаменията да бъдат сътворени, преди небесните звезди да бъдат създадени, името Му беше изречено пред Господаря на духовете“ (Енох, 8:20–21).

И накрая следва кулминацията.

Енох вижда Господ в лицето и се преобразява. Разбира, че той е Човешкият син, който ще седне на престола на славата да съди царете: „И аз паднах по лице, и цялото ми тяло се разтопи, и моят дух се промени... И онзи ангел дойде при мене, и ме приветства с гласа си, и каза: „Ти си Човешкият син, роден за правда“ (Енох, 12:14–17).

Енох, който до това време само възвестява идването на Месията, открива, че той е Месията [4]. Пред нас е все същата юдейска ерес за Двете власти на Небето, но Втора власт в „Притчите на Енох“ не е Месията, а Енох!

Даже притчите обаче не са още предел! В „Трета книга на Енох“, написана на иврит, Енох се възнася на небето и става там ангел Метатрон – Малък Яхве. Плътта му се превръща в пламък, веждите му стават мълнии, той сяда на трон отдясно на Господ и записва в книга греховете и заслугите на Израил. Именно Енох става в мистичния юдаизъм Небесен писар, който отбелязва в книга всичко това [5]. Ще се съгласим, че това е наистина добра кариера за изобретателя на календара и азбуката, чието име Йосиф Флавий не се решил да спомене.

БЕЛЕЖКИ

1. „Втора книга на Енох“ се цитира по превода на Л. М. Навтанович // Библиотека литературы Древней Руси. Т. 3 / под ред. Д. С. Лихачева, Л. А. Дмитриева, А. А. Алексеева, Н. В. Понырко. СПб.: Наука, 1999. Тъй като в превода на Натанович няма номерация, тя е дадена така, както е прието в англоезичните издания.

2. Peter Schafer. P. 81.

3. Цитат по: 2 Enoch // Paul C. Schnieders. The Books of Enoch, USA, 2012.

4. Peter Shafer. Jewish Jesus. P. 77.

5. С. Rowland. The Open Heaven. P. 338.

ЯХИЯ ЙОХАНАН

И така, ние предположихме, основавайки се на данните от „Славянския Йосиф“, че пророк Цадок и Йоан Кръстител са едно и също лице и че този човек се представял като праотеца Енох, който слязъл обратно на земята преди края на времето. Той не ядял месо, защото, според „Книгата на Стражите“, хората са научени да ядат месо от падналите ангели, и проповядвал на хората тайното знание как да станат безсмъртни, знание, което оформило по-късно същността на гностицизма.

А книгите на Енох, намерени в Кумран, са ново Петокнижие, текстове, написани от древен пророк, който се е възнесъл на небето, видял е Бога, облякъл е „одеждите на славата“, станал е безсмъртен и отново се е спуснал на земята, за да основе община на праведници и да предрече идването на Месията [1].

Да видим сега какво казват за отношенията на Енох и Йоан Кръстител мандеите – доживелите до наши дни остатъци от поклонниците на Йоан.

Те имат два варианта за отговор на този въпрос.

Според редица текстове, част от които вече цитирахме, Яхия Йоханан бил възпитан от Енох/Енош.

След раждането на момчето Енох го взел по заповед на Бащата на Славата и го отнесъл при Дървото на живот, иначе казано – в Рая [2]. Така според мандеите Йоан е бил възпитаван от Енох направо в Рая. Именно Енох дал на Йоан знание и създал за него буквите. А когато Йоан бил на двадесет и две години, Енох го научил на съвършено вълшебство [3].

„Аз се научих там на всичката си мъдрост и усвоих всичките си речи. Те ме облякоха в одеждите на славата (сравни превръщането на Енох в ангел - Ю.Л.) и ме покриха с облачно покривало. Опасаха ме с пояс, пояс от жива вода, който сияеше свръх всяка мярка и блестеше. Сложиха ме на облак, на облака на Славата, и в седмия час на Деня на Слънцето ме занесоха в Ерусалим“ [4].

Донесен на земята върху облака на Славата, обиталище на надсветовните еони, Йоан, чието лице било покрито с облачно покривало (също като лицето на Енох, когато видял Господ), творял чудеса.

Той „очиствал прокажените, отварял очите на слепите и вдигал куците на крака“ [5]. Той бил „изцелител, чието лекарство е Живата вода“. Той бил посланик на Великия Цар на Светлината [6]. Йоан бил неуязвим – не можел да бъде поразен от желязо и изгорен на огън [7]. Той бил увенчан с венеца на Царя на Славата и седнал от дясната му ръка [8].

А когато след смъртта на Йоханан евреите в Ерусалим започнали да убиват неговите ученици, така че от „назореите не се спасил нито един човек“ [9], именно Енох отмъстил за неговата смърт. По заповед на Бащата на Славата той отишъл в Мидия, взел седем стрели, произнесъл над тях седем заклинания и разрушил с тях храма ва евреите, дома на Лъжемъдростта, Руха [10].

И така, според редица манихейски химни, Йоханан бил възпитан от Енох в Рая. Той бил писар, на когото Енох продиктувал своите книги. Последователите на Йоан били последователи на Енох и Енох разрушил Втория храм, за да отмъсти за смъртта на Йоан.

Според друга версия, изложена във втората книга на дясната Гинза, в „Книгата на Великия Господ“, Енох е Йоан.

В „Книгата на Великия Господ“ се казва, че Енох слязъл в света по времето на Пилат. Той, Енох, изцелявал болни, връщал зрението на слепи, очиствал прокажени, поставял на краката им куци, карал да проговорят неми. Той победил смъртта със силата на Великия цар на Светлината. Той направил много евреи свои ученици. Той направлявал всеки, който бил ревностен и твърд във вярата си в Единия, в Господ на всички светове [11]. Той слязъл в Ерусалим с одежди (иначе казано – в тяло) от водни облаци, които скривали неговото сияние. „Одеянието му не беше телесно“ [12]. Той имал триста шестдесет и пет ученици. И когато евреите ги убили, той унищожил, за да отмъсти, Ерусалим, като се превърнал на голям бял орел [13].

Именно Енох мандеите наричат пророк на нова религия [14].

В „Харан Гавайта“ последователите на Йоан се наричат направо последователи на Енох [15]. И така, за мандеите Йоан Кръстител е или самият Енох, или негов ученик, възпитаван от Енох направо в Рая.

БЕЛЕЖКИ

1. Заради справедливостта трябва да кажем, че за Петокнижието на Енох първи започва да говори отец Милик, към чиято датировка се отнесохме тук толкова скептично.

2. John’s birth. Upbringing and First Apperance, § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer; E. S. Drower / ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa. P. 6.

3. Ibid., в двете.

4. John’s birth. Upbringing and First Apperance, § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

5. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

6. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

7. John’s Invulnerability, § 27 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

8. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

9. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 8.

10. Haran Gawaitha. P. 9.

11. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer. Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136. S. 48.

12. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer. Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136. S. 48.

13. Wilhelm Brandt Die mandäische religion, Leipzig, 1889. S. 153–155.

14. Wilhelm Brandt Die mandäische religion, Leipzig, 1889. P. 152.

15. The Haran Gawaita. P. 8.

ЕНОХ ИЛИ ИЛИЯ

Хипотезата, отъждествяваща Енох и Йоан, се сблъсква с едно очевидно на пръв поглед възражение. А именно – в каноничните евангелия Йоан никъде не се нарича пряко Енох. Вместо тава се нарича Илия. „Това е Илия, който трябваше да дойде“ (Матей, 11:14; 17:12, Марк, 9:13).

Въпросът се усложнява още и от факта, че това отъждествяване съществува само в синоптичните евангелия. В „Евангелието от Йоан“ тъждеството на Йоан Кръстител и Илия, напротив, се отрича: „И го попитаха: Тогава какво си? Илия ли си? Каза: Не съм. Пророк ли си? И отговори: Не“ (Йоан, 1:21).

Вместо това в „Евангелие от Йоан“ Йоан Кръстител е наречен просто „човек“. „Яви се човек, изпратен от Бога, на име Йоан“ (Йоан, 1:6). „Той не беше светлината, но свидетелства за светлината“ (Йоан, 1:8).

Да разгледаме тезата на синоптичните евангелия, че Йоан е бил Илия, по-внимателно.

Като начало думите на Исус, че Йоан е Илия, са сами по себе си интересни. Те ни напомнят, че това, което наричаме сега ранно християнство и което по-точно би трябвало да наречем гръцко-езическо назорейство, имало съвсем друг комплект от догми и вярвало, че избрани хора – и взети на небето като Илия – могат да слязат отново на земята. В същото вярвали и фарисеите, които смятали, че „душите на добрите хора се преселват след смъртта в други тела“ [1].

Някои арамейски таргуми по това време смятат, че Илия е върналият се на земята ревнител Финеес, потомъкът на Аарон, който пронизал с копието си евреина и медиатянката, съвкупяващи се в скинията (Числа, 25:8).

Именно тази представа за свети хора, връщащи се на земята в телата на съвременници, виждаме в текстовете, свързани с името на апостол Петър – в „Псевдоклименините“, в които Петър вярва в Спасителя, връщащ се на земята през определени промеждутъци от време, и в „Апокалипсиса от Петър“, където Исус показва на Петър починалите му събратя Мойсей и Илия.

Това виждаме и в каноничните евангелия, в които някои смятат Исус „за Йоан Кръстител, други – за Илия, а трети – за един от пророците“ (Марк, 8:28; Матей, 16:14; Лука, 9:19). Дори „Славянският Йосиф“ казва, че Исус е бил смятан за върналия се на земята Мойсей. Това твърдение не е заимствано точно от каноничните евангелия. Но затова пък се разполага в руслото на юдейския египетски мистицизъм, според който Мойсей бил взет жив на небето и „получава там името Мелхи“, което ще рече „цар“ [2].

Изобщо големият брой юдеохристиянски апокрифи, написани изведнъж през I–II в. от името на праотци и пророци, възнесли се на небето, вероятно се обясняват с това, че тези праотци и пророци се обявил може би в миленаристките общини в големи количества и спешно споделяли с потомците си своите теологични мемоари.

И така, ако нашата хипотеза за теологичното тъждество на Йоан Кръстител и Енох е вярна, защо Матей и Марк – за разлика от мандеите – отъждествяват Йоан не с Енох, а с Илия?

Отговорът вероятно се състои в това, че Матей и Марк не са мандеи. Те не са последователи на Йоан. Те са последователи на Исус.

Отношението на авторите на синоптичните евангелия към Йоан е крайно двойнствено. От една страна те помнят и се гордеят с това, ме Йоан е провъзгласил Исус за Месия и видял лично Светата Раух, слизаща върху него във вид на гълъб.

От друга страна, тези евангелия са написани след като пътищата на последователите на Йоан и Исус се разделили. Те са съставени след като ръководител на сектата на Йоан Кръстител станал някой си Доситей, който имал в тази секта тридесет апостоли, жена на име Луна и чиито ученици имали наглостта да твърдят, че той също е възкръснал!

Следи от този раздор са се запазили дори в каноничните евангелия. По-специално у Марк упрекват Исус, че учениците на Йоан постят, а Исусовите – не (Марк, 2:18).

Още по-радикално стоял въпросът с „Евангелието от евреите“. Там се разказвало ни повече, ни по-малко, че Исус отказал категорично да бъда кръстен от Йоан Кръстител, защото Йоал кръщавал за прощаване на греховете, а Исус заявил, че няма грехове.

„Майката на Господ и неговите братя му казали: Йоан Кръстител кръщава за прощаване на греховете, да отидем, за да ни кръсти. Той обаче им отговорил: Какъв грях съм извършил, за да отида и да ме кръсти?“ [3].

Както помним, „Евангелието от евреите“ е написано от последователите на Яков Праведника, който, ако се вярва на „Псевдоклиментините“, си изяснил на стъпалата на Ерусалимския храм отношенията с последователите на Йоан Кръстител по въпроса кой е възкръснал наистина: Йоан или Исус. Ние можем да предположим, че след тази въоръжена разправия последователите на Якове са се опитвали всячески да омаловажат ролята на Йоан.

Вероятно именно затова в Кумран не са намерени „Притчите на Енох“ – книга, в която за Месия е провъзгласен Енох, а не Исус. За Кумран това е книга на Лъжците. Това е книга на тези, които на стъпалата на храма счупили крака на ръководителя на сектата им. На тези, които „са писали Лъжливи слова“, „прелъстявали са със своята Лъжа“ (Енох, 19:72/98:15), и „са изкривявали думите на Истината“ (Енох, 19:74/99:2).

Нещо повече, можем да направим съвсем рисковано предположение. А именно – че тази част от движението, което ръководел Яков, отвърнала достойна на подлите машинации на учениците на Йоан: а именно, снабдила се със свой собствен Енох.

Защото, както току-що видяхме, и Енох, и Мойсей, и Илия можели да се качват на небето и да слизат от него, напред и назад, като на таван за сено. И ако Енох е дошъл веднъж в тялото на Йоан, не му пречело нищо да дойде втори път и в тялото на някой друг.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 26 8, 14.

2. Климент Александрийский. Строматы. 1, XXIII, 153, 1.

3. Jerome. Adv Pelagianos III 2, цит. по: A. F. J. Klijn, Jewish-Christian Gospel Tradition. Brill, Leiden, 1992. P. 103.

ЕНОХ 2.0

През I век, до падането на Храма, бил написан текст, който се нарича сега „Апокалипсис на Илия“. Ние го разгледахме подробно в първата книга. Той бил преработен съществено през III в., но оригиналът е много по-ранен [1].

Една от особеностите на „Апокалипсиса на Илия“ се състои в това, че в него главни борци срещу Антихриста, паднал като утринна звезда от небето, са Енох и Илия.

Те, предрича „Апокалипсисът“, ще се сражават със Сина на Беззаконието седем дена на пазарния площад в голям град. След това ще лежат три дена мъртви на площада и всички ще гледат. На четвъртия ден ще възкръснат и ще кажат на Антихриста: „О, безсрамнико, о – Сине на Беззаконието. Наистина ли не се срамуваш от това, че прелъстяваш Божия народ, за който не си страдал?“ (Апокалипсис на Илия, 4:15) [2].

Скоро след това всенародно възкресение Месията ще изпрати от небето шестдесет и четири хиляди шестокрили ангели, за да помогнат на праведниците и светците. Тези, които са подпечатани с печата на Христос, ще бъдат вдигнати във въздуха и ще отидат в Рая. Там ще вкусят от Дървото на живота. Те ще седнат на Тронове и ще получат Венци. Що се отнася до останалите на земята, очаква ги ужасен край. Месията ще изпрати на земята огън, който ще се издигне на седемдесет и два лакътя. Той ще изпепели грешниците като слама.

След това Енох и Илия – които, разбира се, не само възкръснали, но и се възнесли на небето – ще се върнат отново.

„Те ще свалят от себе си плътна на този свят и ще облекат духовна плът. Те ще преследват Сина на Беззаконието и ще го убият, защото няма да може да говори. В този ден той ще се разтече пред тях, като лед, разтопен от огън. Той ще умре като змия, в която няма дихание“. Те ще му кажат: „Твоето време свърши. Днес ти ще умреш, и всички, които вярват в тебе“ (Апокалипсис от Илия, 5: 32–34).

Този текст, както виждаме, демонстрира всички знакови характеристики на юдейския миленаризъм от I в. – венци на небето, Дърво на живота за праведниците. Месия, който изпраща огън от небето, и победители на Антихриста, които свалят от себе си плътта на този свят и се обличат в ефирната плът на ангели. При това тези победители са именно възкръсналите Енох и Илия. Ричард Бокхъм отбелязва справедливо, че този текст отразява дохристиянската (в съвременния смисъл на думата) традиция, защото в съвременната християнска традиция Антихристът ще бъде победен от Христос [3].

Това съответства напълно на кумранската традиция, а именно – на „Виденията на Енох“. Там Енох съобщава лично, че трите ангели, които са ги отнесли на небето, ще го върнат заедно с Илия на земята в навечерието на Страшния съд (Енох, 17:131/90:31).

Тази кумранска традиция за Енох и Илия, които ще бъдат главни ръководители в борбата с Антихриста, продължава в някои други ранни християнски текста, например в споменатия вече „Апокалипсис на Петър“.

„Енох и Илия ще бъдат изпратени да обяснят, че Той е Лъжец, който е изпратен на света, за да прави знамения и чудеса, с които да прелъстява. И затова те ще бъдат убити от неговата ръка и ще станат мъченици“ – четем в един от вариантите на „Апокалипсиса“ [4].

„Тогава Енох и Илия ще слязат от небето. Те ще проповядват и ще потопят в срам злобния враг Враг на Правдата и Син на Лъжата. Тогава ще ги обезглавят и Михаил и Гавриил ще ги възкресят и ще ги отнесат н Градината на радостта, и нито капка от неговата (sic) кръв не ще се пролее на земята“ – четем в друг вариант [5].

Иполит Римски съобщава, че Енох и Илия ще проповядват срещу Антихриста 1260 дена. Те ще бъдат облечени във власеници и ще бъдат убити за това, че са отказали да признаят Антихриста за Христос [6]. Тертулиан предполага, че Енох и Илия „са предназначени да умрат, за да погубят Антихриста със своята кръв“ [7].

За Енох и Илия, които съобщават на хората „истинското знание за Бога“ и ги призовават „да не се подчиняват на богобореца“, знае Ефрем Сирин, а също така Тибуртинската сивила [8] и Псивдоиполит [9]. Това са, разбира се, много късни текстове, но те отразяват съществено по-ранна и неканонична традиция, според която главни борци срещу Антихриста и негови изобличители са именно Енох и Илия.

А кога е възникнала тази традиция?

Можем да видим един любопитен момент: съдбата на Енох и Илия от „Апокалипсиса на Илия“ като две капки вода напомня съдбата на „двата светилника“ от „Откровението на Йоан Богослов“, като между другото Иполит Римски отъждествява пряко „двата светилника“ с Енох и Илия.

Ще напомня, че двата въпросни светилника са могъщи гиоси, които могат да докарват мор, язви и суша и да поразяват врага с огън от устата си и които ще бъдат убити от Антихриста – звяр, излязъл от бездната.

Труповете им ще бъдат оставени насред Ерусалим и хората ще ги гледат три дена. След три дена те ще оживеят пред очите на своите врагове, ще се разнесе Глас от Небето, двата светилника ще се възнесат на небето върху облак, а градът ще бъде разтърсен от земетресения.

Можем да предположим, че „Апокалипсисът на Илия“ и „Откровението на Йоан Богослов“ описват напълно реално събитие, но така, както е представено от зилотската пропаганда.

Кое е това събитие?

През цялата история на Юдейската война има едно събитие, което може да претендира за подобен статут. Това е разпъването около 48 г. от Тиберий Александър на Яков и Симон, двамата синове на Юда Галилееца. Ако се вярва на „Славянския Йосиф“, тези двама синове на Юда Галилееца са били и двама апостоли на Христос.

Те били разпънати пред очите на целия Ерусалим и тъй като възкресението и възнесението по това време било обикновено нещо за пророците от „четвъртата секта“, ясно е, че зилотската пропаганда ги е обявила за възкръснали и възнесли се. Хората вярвали в това възкресение на добрите пастири лесно и с желание, защото всеки, който не вярвал, рискувал да получи сика в хълбока.

Ясно е, че нямаме никаква възможност да отъждествим Яков и Симон с първия Енох. Те живеели поколение след него. Но ние сме силно съблазнени, че или Яков, или Симон е бил вторият Енох, Енох 2.0, който не само се върнал отново на земята, за да порази Антихриста, но и продиктувал нови книги, написани от името на Енох, включвайки между другото „Книгата та Ной“, която се настоява трогателно, че Месията е не само Бог и човек, но е и роднина на Енох.

В това увеличаване на броя на Еноховците няма нищо невероятно. Ако сред противниците на Яков, брата на Исус, през цялото време се появявали адаптирани и допълнени Христосовци, защо сред неговите привърженици да не се е появява нов, адаптиран и допълнен Енох? Ако по Юдея бродели Лъжехристосовци, защо да не са бродили по нея и Лъжееноховци?

БЕЛЕЖКИ

1. J.– M. Rosenstiel. L’Apocalypse d’Elie. Paris, Geuthner, 1972.

2. Всички цитати от „Апокалипсиса на Илия“ се дават по изданието: Apocalypse of Elijah // James H. Charlesworth The Old Testament Pseudepigrapha. Vol. 1, 1983.

3. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature. Vol. 95, No. 3 (Sep., 1976). P. 452.

4. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature. Vol. 95, No. 3 (Sep., 1976). P. 455–456.

5. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature. Vol. 95, No. 3 (Sep., 1976). P. 455–456.

6. Hippolitus of Rome. On Daniel, 22, On Christ and Antechrist, 43.

7. Тертуллиан. О душе, 50.

8. Old Testament Pseudepigrapha: More Noncanonical Scriptures, Richard Bauckham, James Davila, Alex Panayotov. Vol. 1, 217.

9. Ps-Hippolytus. De Consummatione Mundi, 29. From Ante-Nicene Fathers. Vol. 5 / Edited by Alexander Roberts, James Donaldson and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

„ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“

Има ли още някакви текстове за Йоан?

Има.

Още един източник за биографията на Йоханан/Цадок е „Толедот Йешу“, антиназорейска сатира, разпространяваща се в юдейска среда и представляваща антибиография на Месията Исус. Единен вариант на „Толедан Йешу“ няма. Изследователите сочат поне три групи текстове, кардинално различаващи се помежду си по сюжетите, времето на действие и пораждащата сюжета теология.

За „Толедат Йешу“ ще говорим отделно в друга книга, но сега ни интересува само една група от текстове, които изследователите са нарекли „Пилат“. Там действието се развива в Юдея по времето на управлението на Понтий Пилат. Тя се смята за най-ранната група от текстове, създадени писмено около III–IV в.

Според тази версия на „Толедот“ Исус бил гоис, творец на удивителни чудеса. Той отварял очите на слепите, възкресявал мъртвите и се провъзгласявал за Бог.

По заповед на Понтий Пилат Исус бил арестуван. Той бил обвинен, че прелъстява народа и се занимава с вълшебства.

Разпитан от Пилат за причината на магически си успехи, Исус се позовал на древни египетски книги, които притежавал. Той заявил, че това са книги на пророк Валаам, син на Фегор. Но когато Пилат го притиснал, Исус казал истината. Той признал, че тези книги не са египетски, а са написани от някой си Йоханан Бояджията. След това Исус заедно с Иоханан били изпратени на съд пред император Тиберий в Рим, където двамата гоиси се обявили за синове на Бога.

Не е трудно да се види, че пред нас имаме съвсем точно изложение, основаващо се вероятно на „Книгата на Стражите“. Кумранските сектанти твърдели, че удивителните им магически книги, даващи им власт да летят, да пробиват планини и така нататък, са донесени от някакви неведоми далнини: от Рая, от небето или в краен случай от Египет, където наистина би могло да се запазят остатъци от дореформения яхвизъм (сравни съобщението на Филон Александрийски за сектата на Спасителите, които имали книги от основоположниците на тази секта, от „древните мъже“).

А в действителност тези техни книги били написани от Йоханан Бояджията.

И така, имаме за християните две новини: едната – добра, другата – лоша.

Добрата новина се състои в това, че четиримата евангелисти са били прави. Могъщият пророк Йоан Кръстител наистина е кръстил Исус. Нещо повече, по всяка вероятност и го е помазал за Месия.

Това била много тържествена церемония. При която вероятно е прозвучал химнът: „Ти си мой син, аз те родих днес“. Йоан обявил на всеослушание, че е видял Светата раух, слизаща в Исус. Той провъзгласил Исус за Господ на Славата, за Вечен цар, за Свят и Велик, който „ще слезе да посети земята с милостта си“ (Енох, 5:28/25:3).

Йоан го признал за Втора власт на Небето. Това било много съществено свидетелство. Защото за това свидетелствал не друг, а самият Цадок, новото въплъщение на превърналия се в ангел Енох.

Лошата новина се състои в това, че при никакви обстоятелства могъщият родоначалник на „четвъртата секта“ Цадик не би могъл да провъзгласи Месията за пророк на любовта и мира. И при никакви обстоятелства това провъзгласяване ни бе могло да убегне от вниманието на римските власти.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

И така, виждаме, че Йоан Кръстител, който е и Цадок, и Енох, се оказва с богата, напълно завладяваща биография.

По-точно казано, биографиите са две. Едната от тях е реална.

Йоан/Цадок започнал своята дейност не едновременно с Исус, а едно поколение преди него. Той ръководел движението тридесет години.

Йоан разработил ритуал за ежедневно кръщаване на хората, който трябвало да ги освободи от греха. Той извел хората в пустинята, където сключили „Нов завет с Господа“. И ги направил праведници, светци, пазители на Завета и Съвършени в Пътя.

Йоан/Цадок реорганизирал радикално получения човешки материал на основата на нови обединяващи ритуали, безпрекословно подчинение на началството, общност на имуществото и военен мистицизъм.

Встъпването в общината изисквало дълга подготовка (Йосиф Флавий бил стажант у пророка Банус три години). След завършването на този подготвителен курс новакът се приемал в общината с ритуално измиване, което сваляло от него греховете.

Степените на посвещение били няколко и висшите членове на общината, съдове, изпълнени със Светия дух, се намирали от низшите толкова високо, че след докосване до тях се измивали, все едно са се докоснали до нечисто животно.

Всички, встъпващи в Новия завет, трябвало да предадат „целите си знания, сили и могъщество на Общината“ (1QS, 1, 11). Те трябвало да практикуват ежедневно измиване, което сваля от тях греховете. Трябвало „да се хранят заедно и да се молят заедно“ (1QS6, 2–3). От тях се изисквало безпрекословно подчинение на мебакера на общината. Нарушаването на устава се наказвало със смърт или, при по-леки случаи, с изгнание. Изгнанието също водело често до смърт, защото членът на общината, лишен от имущество, предпочитал по-скоро да умре в пустинята, отколкото да погуби душата си, свързвайки се с неверниците.

Пълноправните членове на общината се молели от сутрин до вечер, след това работели пет часа, после се пречиствали с вода, обличали чиста, задължителна бяла одежда и се събирали на обща трапеза, по време на която, като по времето на Тайната вечеря, „свещеникът първи простирал ръка, за да благослови първите плодове на хляба и новото вино“ (1QS6, 4–6).

Всичко това – ритуалните пречиствания, оскъдната диета, фанатичното спазване на закона, съвместните трапези и химни – водело участниците в общината до изменено състояние на духа, при което те се смятали за инструменти на Бога и съратници на ангелите. Ангели присъствали сред тях по време на богослужението. Ако Тората отричала за смъртния даже възможността да види лицето на Бога, книгите на сектантите описвали тях самите, праведници и светци, стоящи до трона на Господа. В битката срещу неверниците с тях трябвало да вървят ангелите и Човешкия син, който ще дойде върху облаци.

Всичките тези тайни били известни на Йоан, защото той бил Енох, взет жив на небето, или възпитаник на Енох, живял до 22-рата си година в Рая.

Защо Йоан взел като свой революционен псевдоним именно Енох? Внимателното проучване на мандейските книги позволява да се даде отговор на този въпрос. Работата е в това, че мандеите наричали Енох първи жрец.

Жреческият въпрос бил болно място за ортодоксалния юдаизъм. Жреците на Яхве можели да произлизат само от рода на Аарон. Жреческият кодекс следял толкова сурово този момент, че даже зачеркнал от историята за Авраам извършваните от него жертвоприношения. Според Жреческия кодекс Авраам не би могъл да принася жертви на Бога, защото не е потомък на Аарон!

Като наричал Енох първи жрец, а себе си негов аватар/приемник, посветен за жрец, Йоан Кръстител делегитимидирал напълно грандиозната машина на официалното жречество.

Йоан/Цадок/Енох оказал върху съвременния му свят не по-малко влияние от Месията Исус.

Той бил родоначалник на всичките по-нататъшни секти на хемеробаптистите (иначе казано – на всекидневните кръстители) – масбофеи, есеи, осеи, сампсеи, сабеи, мандеи и т. н. Той бил предшественик на две съществуващи днес световни религии – християнството и исляма, който и досега практикува всекидневно петкратно измиване, забранява покланянето на изображения и спазва някои хранителни ограничения, които си налагат сектантите след падането на Храма: а именно – забраната да се пие вино.

За разлика от Исус, който престанал рано да се възприема като пророк само на евреите, Йоан/Енох оказал огромно влияние върху развитието на юдаизма – и не само върху революционните негодници, както Йосиф Флавий нарича членовете на „четвъртата секта“, но и върху самия юдейски мейнстрийм.

Именно той се превърнал в по-нататъшните мистични юдейски текстове във върховния ангел Яхоела/Метатрон, на когото Бог връчил съдбите на света. Спомени за тези събития ни е препратил даже Ориген, който съобщава за „поверие, съществуващо за Йоан Кръстител и гласящо, че той... бил ангел и се въплътил в плът, за да стане свидетел на светлината“ [1].

Но най-главното наследство на Йоан се състои в това, че е създал юдейския гностицизъм като начин на мислене: като идея за това, че човекът може да стане Бог.

Ортодоксалният юдаизъм във вида, в кйото се оформил по време на възстановяването на Втория храм (средата на V в. пр. н. е.), не казвал нищо за безсмъртието на душата. „Те не признават безсмъртието на душата“ – пише Йосиф Флавий за последните му носители, садукеите. За това имало сериозни теологични причини, превъзходно изложени на времето от Юстин Мъченик, който в дадения случай се изявил като привърженик не само на християнската, но и на юдейската ортодоксия.

Защото безсмъртната душа, още повече душата, възнесла се на небето, която получава с това велико могъщество и е „родствена с Бога“ (както изящно се изразява сикарият Елеазар бен Яир), е всъщност Бог. Вярата в безсмъртната душа е несъвместима със строгия монотеизъм. Можем да предположим, че безсмъртието на душата е било зачеркнато от Тората именно в резултат от монотеистичните реформи. Това безсмъртие Жреческият кодекс се опитва да замени с дълголетие: оттам идва и педантичността, с която той постоянно фиксира необичайното дълголетие на патриарсите.

Въстанието на Макавеите през II в. пр. н. е. завършва с победа на първите юдейски миленаристи, които по-късно се развиват в партия на фарисеите. През II в. пр. н. е. тези мелинаристи, поради посочените по-горе причини, не вярвали все още в безсмъртието на душата. Вместо това „Втора книга Макавеи“, написана около 124 г. пр. н. е., говори за физическо възкресение на тялото.

Тази идея не противоречала на монотеизма и дълго оставала любимо обещание на най-различни фанатици. Например „Книгата за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината“, която – както смятаме – е написана по време на въстанието през 40-37 г. пр. н. е. срещу Ирод, съдържа в себе си изключителната идея за физическо възкресение.

Победата на Ирод пречупила тежко Синовете на Светлината. Те обещали победа на Месията и десет хиляди грозда на всяка лоза, а вместо това победил Синът на Беззаконието. „Надявахме се да бъдем глава, а се оказахме опашка“ (Енох. 19:131) – оплаквали се Синовете на Светлината. Грешниците ги дразнели: къде е вашето възкресение? „Праведниците умират като нас и каква е ползата от техните дела? Ето те, като нас, умират в печал и мрак и какво преимущество имат те пред нас?“ (Енох, 19:119).

Отговорът на този въпрос (ако Йосиф Флавий в дадения случай не допуска анахронизъм) бил даден в края на управлението на Ирод и окончателно формулиран от пророка Цадок. Отговорът се състоял в това, че не трябва да се скърби: дори ако физическото възкресение и физическото изобилие се отлагат заради някакви неясни обстоятелства, за праведниците е приготвено блаженство на небесата. Те ще станат там членове на Съвета на боговете, ще свалят от себе си грешната плът, ще се облекат в сияещи тела на ангели и ще светят.

„Вие ще преживеете велика радост като небесни ангели... вие ще светите като светила небесни и вратите небесни ще се отворят за вас (Енох, 19:137–139).

Целият протогностичен комплекс от представи, че смъртните могат да се качват на небето, че могат да станат елим, че могат да получат Божествено знание, като съблекат от себе си плътските одежди и засияят – този комплекс предшествал дейността на Исус с едно поколение.

Той бил теология на Кумран.

Той бил теология и на юдейския миленаризъм. Той бил теология, създадена от Йоан Кръстител.

Като следствие истинският, историческият Исус споделял напълно този комплекс от убеждения. Той обещал на своите последователи да ги постави пред Божия престол и обещал, че „седящият на престола ще направи от тях свои скинии“ (Откровение, 7:15).

Истинският, историческият Исус не само спазвал ревностно закона. Той смятал, че именно ревностното спазване на закона ще превърне телата на неговите последователи в храмове, в които ще може да слезе Светият дух и да им позволи да видят Бога. „Ако не спазвате съботата като събота, няма да видите своя Небесен баща“ (Тома, 27).

Истинският, историческият Исус не бил само зилот.

Той бил протогностик, защото бил последовател на Йоан Кръстител. Той обещал тронове на небесата и твърдял, че тези, които са станали скинии, където обитава Бог, „няма да знаят нито глад, нито жажда“ (Откровение, 7:16). Той цитира „Книгата на Стражите“ като доказателство, че получилите вечен живот ще получат с него и тела на ангели: „При възкресението хората няма да се женят и омъжват, а ще бъдат като ангелите в небето“ (Матей, 22:30).

Господ, заселил се в Исус от Давидовия дом, бил за тези ранни юдейски миленаристи само частен случай от пребиваването на Бога в човека – в телесната скиния, в храма от плът и кръв.

Йоан Кръстител казал, че хората могат да стават богове и това било основата на гностицизма. Той провъзгласил Йешуа ха Ноцри за въплъщение на Господ и това било основата на християнството.

Ние започнахме тази книга с твърдението, че Исус е бил наследствен лидер на войнствената „четвърта секта“. Но, пита се, по какво се отличавал той от другите войнстващи пророци? Историята знае огромно количество мегаломани, но нито един от тях – от римския Калигула до Млимо Метабеле – не останал в историята на човечеството като основател на нова религия.

Отговорът се състои в това: новата религия била основана върху твърдението, че Месията Исус е новият Господ. Тя била основана върху твърдението на Йоан Кръстител, че всеки вярващ може да получи безсмъртие.

Това послание удовлетворявало вечната мечта на човечеството и се издигало високо над създалата го среда. От височината на човека, който е станал член на Съвета на боговете, дребните подробности от земния живот не били вече интересни. Това послание не само придавало смисъл на пораженията и изтезанията – то ги превъзхождало. То ги правело незначителни. То правело от „четвъртата секта“ религия, намираща се отвъд омразата и любовта, доброто и злото, мира и войната, отвъд материалния живот.

Защото в края на краищата каква е разликата дали си изгубил въстанието, или си го спечелил, ако при всички случаи ще се озовеш в ангелски одежди на небесата?

Всички следващи разновидности на гностицизма се появили някъде по-късно. Решителното противопоставяне на предметния свят и света на духовното, провъзгласяването на Бога на Израил за Сатана, многоетажните гностични вселени с нейните безчислени Монади – всичко било по-късно.

Отначало имало проста и невероятна за ортодоксалния юдаизъм идея. Човек на име Енох, седми син на Адам, се качил на небето, превърнал се там в ангел и слязъл на земята, за да предскаже идването на Месията и да посочи на хората, че те също могат да се качат на небето. Че могат да станат там безсмъртни, богове, ангели, светци, членове на Съвета на боговете и да сияят.

И Енох, и Исус обещавали на своите привърженици едно и също нещо: и тронове на небесата, и Дърво на живота на земята. И това, което по-късно ще бъде наречено „ортодоксално християнство“, и това, което след това ще бъде наречено „ерес на измамния гносис“, са се появили от един и същи корен.

Но в един момент на мястото на това мирно съществуване дошъл разколът и, както винаги в подобни ситуации, този разкол не бил свързан с абстрактната еволюция на идеите. Той бил свързан с борбата да власт.

Когато Новият Месия, вместо да порази враговете с огън от устата си, бил позорно разпънат, това било колосален удар по сектата.

Исус не бил женен и нямал деца. Негов естествен наследник при това положение бил брат му Яков. Но Яков бил посветен на Бога и не можел да има деца по правило: той бил девственик и свещеник. Яков излязъл от положението, като обявил, че Исус не е умрял.

Той възкръснал физически и се явил на своя брат, а след това се възнесъл на небето и скоро ще се върне оттам с ангели върху облаци. Надсветовния Дух, намиращ се в Исус, съживил своя обитател. Никакъв нов Месия не бил нужен. Трябвало да се чака връщането на стария, което ще се случи всеки момент, и пазител на мястото на Месията ще бъде на първо време неговият брат.

А Йоан Кръстител? Ако се вярва на „Славянския Йосиф“ и на мандеите, през това време той бил още жив. И ние нямаме ни най-малки основания да предполагаме, че Йоан Кръстител е споделял новата теологична конструкция на Яков.

Нещо повече, имаме сведения за безредици върху стъпалата на храма – безредици, които толкова често споменавахме и които имали в историята на сектата такова огромно значение, че разказът за тях дошъл до нас в два ипостаса. Те са описани в „Деянията на апостолите“ и в „Псевдоклиментините“. По време на тези безредици, ако се вярва на „Псевдоклиментините“, привържениците на Яков Праведника, които смятали, че е възкръснал Исус, се сблъскали с привържениците на Йоан Кръстител, които твърдели, че е възкръснал Йоан.

Още не сме разгледали всичките наши източници – ще се върнем към този въпрос в следващата книга, - но дори сега, като имаме предвид данните от „Славянския Йосиф“, можем да предположим какви са били тези безредици.

Това били безредици след екзекутирането на Йоан Кръстител през 36 г.. Това били сблъсъци на фракцията на Йоан Кръстител и на фракцията на Яков Праведника за лидерство в сектата. Именно тези сблъсъци довели до оставката на Пилат и до това, че по указание на вече побеснелия Тиберий Сенатът приел закон срещу християнските гоеси.

След тези безредици сектата се разцепила на няколко фракции. Фракцията на привържениците на Яков изповядвала физическото възкресение на Христос. Фракцията на привържениците на Йоан Кръстител започнала да развива идеята за безсмислието на физическото възкресение и за това, че Христос може да стане всеки.

Във всеки случай именно лидерите, свързани със сектата на Йоан Кръстител, демонстрирали постоянно гностичен начин на мислене. Аполос, който „знаел само Йоановото кръщение“, не вярвал във физическото възкресение даже през 50-те години. За нов Христос се смятал Доситей, приемникът на Йоан Кръстител, когото Роберт Айзенман идентифицира с метежника Дорт, разпънат на кръст от сирийския наместник Умий Квадрат. Симон Влъхвата/апостол Павел, смятащ себе си за нов Христос, също се намирал до 36 г. именно в сектата на привържениците на Йоан Кръстител.

Идеята за превръщането на човека в Бог била самата същност на новата религиозна теология. Именно тя осигурявала нейната фантастична привлекателност, но именно тя, по поразителен начин, се намирала в жестоко противоречие с друга особеност на „четвъртата секта“ – строгата ѝ организация.

Цялата „четвърта секта“ била изградена върху жестоко подчинение на началниците, които трябвало да бъда слушани като Бог. Но ако човек може да се качи сам на небето и да стане там Бог – защо му е да слуша началниците?

По време на безредиците през 36 г. пътищата на тоталитарната организация, оглавявана от Яков Правендика, и на мистичната идеология, създадена от Йоан Кръстител, се разминали за първи път и макар че организацията по-късно сменяла много пъти своята идеология и се отказвала от всичко – от спазването на юдейския закон, от самата фигура на Яков Праведника накрая, - тя винаги се отнасяла с недоверие и подозрение към идеята за пряк, без посредничеството на епископ, разговор с Бога.

Ортодоксалната църква в този смисъл била в много отношения връщане към ортодоксалния юдаизъм. Съвсем не е случайно, че един от главните идеолози, ако не основател на бъдещата християнска ортодоксия – Юстин Мъченик, - отричал безсмъртието на душата и, нещо повече, изграждал това отрицание върху неоспорима теологична основа. „Единият бог е безначален и неразрушим - пише той, - затова душите са смъртни и подлежат на наказание“ [2]. Още през 50-те години на II в. Юстин Мъченик призовавал да не се смятат за християни тези, които мислят, че „след смъртта душите им се вземат веднага на небето“, но затова пък се отнасял неутрално към тези християни, които спазвали юдейския закон.

Идеята за превръщането на човека в Бог се оказала обаче прекалено неотразима и проникнала в края на краищата и в ортодоксията под вида на идеята за безсмъртието на душата. Нещо повече, всичките светци (обърнете внимание на термина), всичките апостоли и мъченици със сияещи венци напомнят дословно именно това обещание, което давали на своите последователи ранните гностици: ще застанете до престола на Бога. Ще станете членове на Съвета на светците. Ще станете богове.

Съвременната библеистика се намира в доста удивително състояние. С натрупването на все повече и повече фактически материал старата история за Исус – като неизвестен пророк (не е важно дали на омразата или на любовта) – се пука по всички шевове. Забавно е да се види към какви хитрости прибягват някои изследователи на мандеите и назореите, развиващи се извън пределите на Римската империя, какви невероятни, фантастични теории за произхода на тези названия и на тези религии ни предлагат те.

Всички тези теории приличат на знаменитите епицикли, които рисували астролозите, за да обяснят сложните движения на планетите около Земята.

В действителност епициклите не са необходими, защото планетите не се движат около Земята. Те се движат около Слънцето. За да се обясни гигантското разнообразие от различни секти, съществуващи както в пределите, така и зад пределите на Римската империя, са достатъчни само три постановки.

Йешуа ха Ноцри не е бил „неизвестен“ пророк.

Той е бил могъщ пророк от „четвъртата секта“ и, нещо повече, не бил първия и последния Месия от тази секта, която вярвала, че нейният Месия е аватар на Бога.

Идеологията на тази секта, в този вид, в който я реформирал Йоан Кръстетел, който е Цадок и който е Енох, била протогностична. Тя обещавала на своите членове безсмъртие на душата, венци на небесата и тела на ангели - и именно тази теологична иновация била главна причина за успеха на сектата.

Как именно се развивала историята на Исус?

На колко години е бил, когато го разпънали? Кога именно се е случила екзекуцията?

Защо християните са променили времето на екзекутирането на Исус, пренасяйки го по-близо до екзекутирането на Йоан Кръстител?

И как от ранното назорейство се оформила християнската църква?

За това – в следващата книга.

КРАЙ

БЕЛЕЖКИ

1. Origen. Comm. on John. 2.31.

2. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем. Гл. 5.