ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТУРАТУРА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

„Менсфийлд парк“ е написан в Чотън, графство Хемпшир. Започнат е през февруари 1911 година и завършен през юни-юли 1813 година. Иначе казано, за създаването на романа от сто и шестдесет хиляди думи, състоящ се от четиридесет и осем глави, на Джейн Остин ѝ трябвало приблизително двадесет и осем месеца. Публикуван е през 1814 година (тогава излиза „Уейвърли“ на Уолтър Скот и „Корсар“ на Байрон) в три тома. Трите части са традиционни за онова време и в дадения случай отразяват структурата на книгата – това е комедия на нрави и уловки, на усмивки и сълзи в три действия, които са разделени съответно на осемнадесет, тринадесет и седемнадесет глави.

Аз съм против това да се разделят формата и съдържанието и да се смесва общата фабула със сюжетните линии. Единственото, което трябва да отбележа, докато не сме се задълбочили в проучването на книгата и не сме се потопили изцяло в нея (а не да тичаме по камъните и едва да си намокрим подметките), е това, че от външна страна нейното действие е основано на сложна игра на чувства, свързващи две земеделски семейства. Едното от тях включва сър Томас Бертрам, съпругата му и техните пораснали румени деца – Том, Едмънд, Мария и Джулия, а също така кротката племенница Фани Прайс, любимката на авторката, персонаж, през чието възприятие се процеждат събитията. Фани е приемно дете, бедна родственица под грижите на своя чичо (обърнете внимание, че моминското име на майка ѝ е Уорд /Ward (англ.) - „попечителство“, „опека“, а също така „подопечно лице“/). Това е задължителна фигура в много романи от XVIII и XIX век. Има няколко причини, поради които подобно строителство е толкова привлекателно за романистите. Първо, самотното, в чуждо семейство, сираче предизвиква непрекъснато състрадание. Второ, могат да започнат романтични отношения със сина и наследника, от което ще възникнат неизбежни колизии. Трето, двойнствената роля на странична наблюдателка и едновременно с това на участничка във всекидневния бит на семейството прави героинята удобна за решаване на задачите на автора. Образът на кротката възпитаничка намираме не само у писателките, но също така у Дикенс, Достоевский, Толстой и много други. Прототип на тези тихи госпожици, чиято срамежлива красота предстои в края на краищата да просияе ослепително през покривалото на скромността и смирението, когато логиката на добродетелта възтържествува над случайностите на живота – техен прототип е, разбира се, Пепеляшка. Беззащитна, самотна, зависима, незабележима, забравена от всички и в крайна сметка се жени за главния герой.

„Менсфийлд парк“ е вълшебна приказка, но по същество всички романи са приказки. Стилът и материалът на Джейн Остин на пръв поглед изглеждат остарели, изтъркани и нереалистични. Но това е заблуждение, на което са подложени лошите читатели. Добрият читател знае, че да търсиш в една книга реален живот, живи хора и прочее, е безсмислено занимание. В книгата правдивото изображение на човека, на явленията или на обстоятелствата, се отнася изключително за света, който е създаден на нейните страници. Самобитният автор създава винаги самобитен свят и ако един персонаж или едно събитие се вписват в структурата на тази свят, ние се радваме на среща с художествената истина, колкото персонажът или явлението да противоречат на това, което рецензентите, жалки писачи, наричат реален живот. За талантливия автор такова нещо като реален живот не съществува – той го твори сам и го оживява. Да усетим прелестта на „Менсфийлд парк“ можем само като приемем неговите закони, неговите условности и упоителната игра на измислицата. В реалността никакъв Менсфийлд парк не е имало и неговите обитатели никога не са съществували.

Романът на мис Остин не е такъв ярък шедьовър като някои други произведения то този вид. „Мадам Бовари“ или например „Анна Каренина“ са като управляеми взривове. Противно на тях, „Менсфийлд парк“ е дамско ръкоделие и детинска забава. Но ръкоделието в работната кошница е прелестно, а детето излъчва поразителна гениалност.

***

”Преди тридесет години...“ - започва романът. Мис Остин го пише между 1811 и 1814 година, затова преди тридесет години в началото на романа означава 1781 година. И така, приблизително през 1781 година „мис Мария Уорд от Хантингдън, която притежаваше само седем хиляди фунта, имаше щастието да плени сър Томас Бъртрам от Менсфийлд парк в графство Нортхемптън...“. Тук е предаден много тънко филистерския възторг поради този важен повод („имаше щастието да плени“), което дава верен тон на следващите страници, където паричните съображения мило и простодушна печелят първенство пред сърдечните и религиозните дела. Всяко изречение на тези встъпителни страници е ясно и точно.

Но да видим най-напред времето и мястото. Да се върнем отново на изречението, с което започва книгата. И така, „преди тридесет години...“ Джейн Остин пише по това време, когато главните персонажи на романа – в младежка възраст – са изиграли вече своите роли и са се потопили в небитието на успешния брак или в безнадеждното безбрачие. Основното действие на романа се развива през 1809 година. Балът в Менсфийлд парк е в четвъртък на 22 декември и, като прегледаме старите календари, лесно ще се убедим, че 22 декември е в четвъртък през 1808 година. Младата героиня на книгата Фани Прайс е тогава на осемнадесет години. В Менсфийлд парк тя идва през 1800 година, когато е на десет години. На трона по това време е крал Джордж III, много странна личност. Той царства от 1760 до 1820 година, значителен срок и към края му нещастният крал се намирал в състояние на почти безпаметно умопомрачение и вместо него управлявал регент, поредният Джордж. Във Франция 1808 година била връх в кариерата на Наполеон; Великобритания води с него война; в Америка Джеферсън току-що е прокарал в конгреса „Акта за ембаргото“ – закон, забраняващ на корабите на Съединените щати да влизат в пристанища, намиращи се под блокадата на англичаните и французите. Но в укритието на Менсфийлд парк ветровете на историята не се усещат почти никак, ако не се усеща слабият пасат, така наречения „търговски вятър“там, където става въпрос за делата на сър Томас на Малките Антилски острови.

Така разгледахме времето на действието. А какво да кажем за мястото на действието? Мевсфийлд парк, имението на Бертрамови, е измислено място в Нортхемптън (реално графство) в самия център на Англия.

„Преди тридесетина години мис Мария Уорд от Хантингдън.... имаше щастието...“ - все още сме на първото изречение. В дома на Уордови има три сестри и по обичая на онова време най-голямата от тях се нарича кратко и официално – мис Уорд, другите две ги наричат, като поставят пред фамилията и името. Мария Уорд, най-малката и, би трябвало да предполагаме, най-красивата, е особено вяла, апатична и уморено нежна жена, която, след като през 1781 година става жена на баронета сър Томас Бертрам, се нарича лейди Бертрам. Тя има четири деца: две момичета и две момчета и заедно с тях възпитава тяхната братовчедка Фани Прайс. Майка ѝ, незабележимата мис Франсис Уорд, също именувана в семейството Фани, се омъжила напук през 1781 година за беден пияница лейтенант и му родила деца, от които Фани, героинята на романа, е второто дете. И накрая, най-голямата сестра, мис Уорд, най-некрасивата от всички, се омъжила през същата 1781 година за страдащ от подагра свещеник, от когото нямала деца. Тя – мисис Норис, е най-забавен, комичен персонаж.

Като сме си изяснили това, да видим как Джейн Остин описва своите герои, защото красотата на произведението на изкуството се възприема истински, само когато е разбираемо неговото устройство, когато можеш да разглобиш неговия механизъм. В началото на романа Джейн Остин използва четири начина за характеризиране на действащите лица. Преди всичко е прякото описание с драгоценните частици от проблясващия хумор на авторката. Много от това, което знаем за мисис Норис, е предоставено по този начин, а не много умните и глупави персонажи се изчерпват напълно с това. Ето, обсъжда се пътуване до Содъртън, имението на Рашуърт: “Разбира се, стана дума за предстоящото пътуване до Содъртън. Едва ли беше възможно да се говори за нещо друго, тъй като мисис Норис беше в приповдигнато настроение по тази причина, а мисис Рашуърт, добронамерена, любезна, скучно приказлива и надута дама, за която от значение бяха само нещата, засягащи нея и сина ѝ, още не се беше отказала да убеждава лейди Бъртрам да се присъедини към компанията. Лейди Бъртрам през цялото време отклоняваше поканата, но спокойният тон на отказа ѝ не позволяваше на мисис Рашуърт да проумее, че тя наистина няма желание да тръгне, докато по-многословната и гръмогласна мисис Норис не й даде да разбере истинското положение на нещата“.

Друг начин за характеризиране е чрез пряката реч. Читателят сам определя характера на говорещия и при това не само по това, което се говори, но и по особеностите на речта на говорещия, по неговия маниер. Нагледен пример са разсъжденията на сър Томас: „...аз съм далеч от мисълта да поставям някакви въображаеми пречки пред плана, който така подхожда на положението на всеки от родствениците“. Това негово изказване е за предложението да бъде поканена в Менсфийлд парк за възпитание племенницата Фани. Той се изразява тежко и сложно, имайки предвид да каже само това, че няма да търси възражения, тъй като идването на племенницата се приема напълно от всички роднини. Малко по-долу почтеният джентълмен продължава своите тежки речи: „...да окажем на мисис Прайс услуга, която да ни прави чест, би трябвало да осигурим детето сега или да приемем за свое задължение да го осигурим по-късно, ако възникне такава необходимост, по начин, подобаващ на една дама - в случай, че възможността, на която така уверено залагате, не се осъществи“. За нас тук не е съществено какво именно се опитва да изрази – интересува ни как се изразява и аз посочвам този пример, за да посоча колко изкусно Джейн Остин характеризира персонажа чрез неговата реч. Това е тежък, бавен човек, бавно мислещ в амплоато на благороден баща.

Третият метод, използван от Джейн Остин за характеристика на персонажите е косвената реч. Иначе казано, в разказа има препратки към техни думи и частично се цитират, като се описва как и при какви обстоятелства са произнесени съответните думи. Нагледен пример е разказът за това как мисис Норис се изказва неодобрително за новия свещеник доктор Грант, дошъл да смени нейния починал съпруг. Доктор Грант обича много да си похапва и мисис Грант, „вместо да намери начин да му угоди при по-малко разходи, плащаше на готвачката си почти толкова щедро, колкото и обитателите на Менсфийлд парк“ – преразказва мис Остин. „Мисис Норис не можеше да говори спокойно за подобни пропуски, както и за количеството масло и яйца, които се изразходваха ежедневно в дома на свещеника“. По-нататък следва косвена реч: „Та кой обичаше повече от нея изобилието и гостоприемството! (Това в устата на мисис Норис е вече иронична характеристика, защото мисис Норис обича изобилието и гостоприемството изключително за чужда сметка – бел. Вл. Набоков). Никой не мразеше така скъперничеството и тя можеше смело да заяви, че по нейно време пасторският дом не беше лишен от каквито и да било удобства и никога в нищо не бе заслужил упрек, но начинът, по който се водеше домакинството сега, за нея беше непонятен. Такава важна дама в един селски пасторски дом — това беше нелепо! Килерът на мисис Норис, по нейно мнение, беше достатъчно добър, за да бъде посетен от мисис Грант. При всичките си усилия, единствените сведения, които успя да получи за съпругата на свещеника, показваха, че никога не е имала повече от пет хиляди фунта”.

Четвъртият метод е подражание на речта на описвания персонаж, но към него Остин прибягва рядко, само когато придава някакъв разговор, например когато Едмънд преразказва думите на Фани как ласкаво се е изказвала за нея мис Крофърд.

***

Мисис Норис е гротескова фигура, тя е доста вредна натрапчива особа, която вре носа си навсякъде. Не че е съвсем безсърдечна, но сърцето ѝ е груб орган. Племенниците Мария и Джулия са за нея богати, здрави и великолепни (мисис Норис няма свои деца), тя ги обожава по свой начин, а към Фани се отнася с презрение. В началото на романа мис Остин с характерната за нея тънка ирония обяснява, че мисис Норис не можела „да запази в тайна оскърбителните забележки срещу сър Бертрам“, които се съдържат в язвителното писмо на сестра ѝ, майката на Фани. Образът на мисис Норис не е само сам по себе си произведение на изкуството, той е и функционален, защото благодарение на нейната натрапчива намеса сър Томас взема в дома си Фани Прайс. А това е вече средство за характеристика като сюжетообразуващ компонент. Защо мисис Норис се стреми Бертрамови да вземат и да възпитават Фани? Отговорът е този: „...въпросът бе сметнат за уреден и всички вече се наслаждаваха на великодушния си замисъл. Строго погледнато, чувството на удовлетворение не би трябвало да бъде еднакво за всички, тъй като сър Томас беше решил да стане истински и последователен покровител на избраното дете, докато мисис Норис нямаше ни най-малко намерение да влиза в каквито и да било разходи по издръжката му. Когато ставаше дума за разходки, разговори и проекти, щедростта й нямаше равна и никой не умееше по-добре от нея да наложи на другите широта на мислене, но любовта й към парите беше равна на страстта ѝ да командва и тя твърде добре знаеше не само как да запази собствените си пари, но и как да похарчи тези на приятелите си. <...> Обзета от тази всепоглъщаща страст, която не беше смекчена от истинска привързаност към сестра й, тя се стремеше единствено към честта да планира и организира тази така скъпо струваща благотворителност. Независимо от това, заблудата по отношение на собствената й особа изглежда беше толкова голяма, че след този разговор тя си тръгна от пасторския дом, изпълнена с блажената увереност, че на света няма друга сестра и леля с подобна широта на мислене“. И така, без да изпитва особена любов към сестра си, без да изхарчи и едно пени и да направи каквото и да е за Фани, а само като я натрапва на сър Томас да я възпитава, мисис Норис се утешава с мисълта за това, че е уредила бъдещето на своята племенница.

За себе си мисис Норис казва, че не е от тези, които си хвърлят думите на вятъра, но в действителност разговорчивите уста на добрата жена изригват потоци от баналности. Тя говори гръмогласно. Тази гръмогласност мис Остин намира начин да предаде и подчертае. Води се все същият разговор между мисис Норис и Бертрамови да се вземе Фани Прайс за възпитаване: „Съвършено вярно! — възкликна мисис Норис. — Това са две много важни условия. А за мис Лий е все едно дали ще учи три момичета или само две — за нея не би трябвало да има разлика. Ако можех само да бъда по-полезна! Вие виждате, че правя всичко, което ми е по силите. Аз не съм от тези, които се боят от допълнителни грижи...“ И продължава в същия дух. Бертрамови отговарят. И отново мисис Норис: „Точно така мисля и аз — възкликна мисис Норис — и същото казах сутринта на съпруга си“. А малко по-рано в разговор със сър Томас: „Изцяло ви разбирам! — възкликна мисис Норис. — Вие сте въплъщение на великодушието...“ С повтарянето на глагола „възкликна“ Остин предава шумния маниер на тази несимпатична особа и може да отбележим, че на малката Фани, когато най-сетне попада все пак в „Мендсфийл парк“, особено неприятно впечатление ѝ прави силният глас на мисис Норис.

***

Към края на първа глава всички предходни действия са завършени. Запознали сме се със суетливата и вулгарна бъбривка мисис Норис, с твърдия като скала сър Томас, с намръщената, бедстваща мисис Прайс, а също така с безделната, отпусната лейди Бертрам и нейния мопс. Решението да се доведе и да се настани в Менсфийлд парк Фани Прайс е взето. Особеностите на характерите на персонажите у мисис Остин често придобиват структурно значение. Например заради леността на леди Бертрам семейството живее постоянно на село. Те имат къща в Лондон и преди, до появата на Фани, през пролетта – модния сезон – живеели в столицата, но в началото на романа „поради някакво дребно заболяване и голяма доза леност, лейди Бертрам се отказа от дома си в Лондон, в който обикновено прекарваше пролетта, и се установи постоянно в провинцията, като остави сър Томас да изпълнява задълженията си в парламента, радвайки се на по-голям душевен комфорт, или може би преживявайки липсата му, вследствие на нейното отсъствие“. Подобна подредба, разбираме ние, е необходима на Джейн Остин, за да може Фани да расте и да се възпитава на село и пътуванията до Лондон да не усложняват сюжета.

Образованието на Фани продължава, до петнадесет години гувернантката я научава на френски език и история, а братовчедът Едмънд Бертрам ѝ дава книги, “изпълващи с очарование свободните й часове, той насърчаваше вкусовете й и коригираше преценките й, той правеше четенето полезно, като разговаряше с нея за прочетеното и с разумна похвала увеличаваше неговата привлекателност“. Фани дели своята привързаност между родния си брат Уилям и братовчед си Едмънд. Интересно е да се запознаем с това, което са учели децата по времето на Джейн Остин в нейния кръг. Когато Фани се появила в Менсфийлд парк, сестрите Бертрам решават, че е „чудовищно глупава и през първите две-три седмици постоянно се появяваха в гостната с някое ново потвърждение на това.

- Скъпа мамо, представете си само, братовчедка ми не може да сглоби картата на Европа! — или — Братовчедка ми не може да посочи най-големите реки в Русия! — или — Тя не е и чувала за Мала Азия! — или — Тя не знае каква е разликата между акварел и пастел! Това е невероятно! Чували ли сте някога за подобна глупост?“

Тук сред всичко останало е важно това, че за обучение по география преди сто и петдесет години се използвала карта, нарязана на парчета – като нашите пъзели. Друг предмет, който изучавали тогава, била историята. Сестрите са учудени: „Но, лельо, колко отдавна беше, когато повтаряхме в хронологичен ред имената на английските крале, кога са се възкачили на престола и какви са най-важните събития по време на тяхното царуване!

- Да - добави другата сестра, - и на римските императори от Северий насам, а също и голяма част от езическата митология, и всички метали, металоиди, планети и известни философи“.

Тъй като римският император Северий е живял в началото на III век, можем да видим от каква древност е започвало преподаването на история.

Кончината на мистър Норис носи със себе си промени: мястото на енорийския свещеник се оказва свободно. То било предназначено за Едмънд, когато приеме в бъдеще свещенически сан, но бизнесът на сър Томас е до известна степен нестабилен и той е принуден да даде енорията не на временен викарий, а на постоянен, пожизнено, което ще съкрати чувствително очакваните доходи на Едмънд – ще му се наложи да се задоволи само с енорията Тортън Лейси, която също е под разпореждането на сър Томас. Трябва да кажем няколко думи за енориите и енорийските свещеници по отношение на обстоятелствата в Менсфийлд парк. Енорийският свещеник е пастор, който има бенефиций, тоест църковна издръжка. Този свещенослужител олицетворява енорията, той е уседнал пастир. Неговият документ за самоличност са къщата и някакво количество земя. Той получава също така доход, нещо като данък, една десетина, от земеделието и местните занаяти. В резултат от дълго историческо развитие изборът на енорийски свещеник по някои места се предоставял на светско лица, в Менсфийлд парк това е сър Томас Бертрам. После неговият избор трябва да бъде одобрен от епископа, но това е само формалност. Сър Томас, давайки енорията на едно или друго лице, получава от него, според установения обичай, определено заплащане. И това е всичко. Той все едно дава мястото на енорийския свещеник под аренда. Ако Едмънд е бил готов да заеме това място, доходите от Менсфийлдската енория биха били негови и бъдещото му благосъстояние би било осигурено. Но Едмънд не е посветен още в духовен сан и не може да стане свещеник. Ако не били дълговете и хазартните загуби на Том, по-големия син, сър Томас би могъл да даде мястото на свещеник в тяхната енория на някой познат за известно време, докато не бъде ръкоположен Едмънд, и да мине без тези доходи. Но положението му е такова, че той не може да си позволи това и е принуден да се разпореди с енорията по друг начин. Том изказва надеждата, че доктор Грант „няма да се задържи на този свят“, показвайки с този небрежен израз безразличие към съдбата на своя брат.

Говорим ли за конкретни суми, казва ни се, че мисис Норис разполагала след омъжването си с годишен доход почти хиляда фунта. Ако допуснем за удобство на пресмятането, че нейната зестра е била колкото зестрата на сестра ѝ, лейди Бертрам, а именно седем хиляди фунта, тогава нейният дял в семейния доход е около двеста и петдесет фунта и така доходът на мистър Норис от енорията е около седемстотин фунта в годината.

Тук виждаме един от похватите, който използва Остин, за да въведе нови обстоятелства и да придвижи действието на романа. Настаняването на Грантови в дома на свещеника е обусловено от смъртта на мистър Норис, чието място заема доктор Грант. А идването на двойката Грант носи след себе си, на свой ред, появата на младите Крофърдови, родственици на мисис Грант, на които предстои да изиграят в романа много съществена роля. Освен това, мис Остин иска да отдалечи временно от Менсфийлд парк сър Томас, за да могат младите да злоупотребят с получената свобода, а след това да го върне в самия разгар на малка оргия, в която се превърнала репетицията на една пиеса.

Как авторката прави това? Големият син и наследник Том прахосва много пари. Делата на Бертрамови са разклатени. И още в третата глава Джейн Остин изважда сър Томас от сцената. Годината е 1806-та. Сър Томас е принуден, за да оправи своя бизнес, да отиде лично на Антигуа – остров в Западна Индия, един от Малките Антилски острови на петстотин мили северно от Венесуела. По това време той принадлежал на Англия. По плантациите на Антигуа използвали евтиния робски труд, той бил и източникът на богатствата на семейство Бертрам. Затова Крофордови се появили съседно на Менсфийлд парк в отсъствието на сър Томас. „Така стояха нещата през юли и Фани едва беше навършила осемнадесет години, когато към местното общество в селото се присъединиха братът и сестрата на мисис Грант, някои си мистър и мис Крофърд, деца от втория брак на майка ѝ. Те бяха богати млади хора. Синът имаше хубаво имение в Норфък, а дъщерята — двадесет хиляди фунта. Като деца сестра им беше проявявала силна привързаност към тях, но тъй като майка им беше починала скоро след нейната женитба и грижата за децата беше поета от брата на баща им, когото мисис Грант изобщо не познаваше, оттогава тя почти не се беше срещала с тях. В дома на чичо си те бяха намерили истински дом. Адмиралът и мисис Крофърд, чиито мнения коренно се различаваха във всяко едно отношение, все пак бяха обединени от любовта си към тези деца или поне нямаха други противоречия, освен, че всеки си имаше любимец, към когото проявяваше повече привързаност. Адмиралът имаше слабост към момчето, докато съпругата му обожаваше момичето. И точно смъртта на мисис Крофърд беше накарала протежето ѝ, след още няколко месеца на изпитания в дома на чичо си, да си потърси друго убежище. Адмирал Крофърд беше човек, който пренебрегва приличията и вместо да задържи племенницата си, беше предпочел да доведе любовницата си под собствения си покрив. На този факт мисис Грант дължеше желанието на сестра си да дойде при нея — една стъпка, толкова приятна на едната страна, колкото и целесъобразна за другата“. Можем да видим колко щателно вниква мис Остин във финансовата страна на нещата, довели до идването на Крофърдови – практицизъм ръка за ръка с приказността, както е обикновено за вълшебните приказки.

Сега да прескочим малко напред и да видим първото огорчение, което пристигналата мис Крофърд причинява на Фани. То е свързано с кон. Смиреното старо сиво пони, което Фани язди, за да укрепи здравето си от дванадесет години, умира през пролетта на 1807 година, а тя, вече седемнадесетгодишна, се нуждае все така от езда. Това е втората функционална смърт в романа – първата е кончината на мистър Норис. Използвам тук термина „функционална“ в смисъл, че тези две събития влияят на хода на действието в романа: те се използват с конструктивна цел, играят композиционна роля. Смъртта на мистър Норис довежда в Менсфийлд парк семейство Грант, мисис Грант води след себе си Хенри и Мери Крофърд, които скоро внасят в повествованието порочно-романтичен отенък. Смъртта на понито в четвърта глава, където прелестно показват себе си няколко персонажи, сред които и мисис Норис, довежда до това, че Едмънд дава на Фани за разходки един от трите си коня, смирена кобила, „мила, възхитителна, красива“, както се изказва за нея по-късно Мери Крофърд. Всичко това е подготовка за знаменитата емоционална сцена в седма глава. Красивата, миниатюрна, смугла и тъмнокоса Мери преминава от арфата на коне. За първи уроци по езда Едмънд ѝ заема коня на Фани и освен това предлага да я учи. Като ѝ показва какво да прави с поводите, той даже докосва нейната малка, здрава ръка. Великолепно са описани чувствата, които изпитва Фани, наблюдавайки отвисоко тази сцена. Вторият урок продължава по-дълго, за времето на ежедневната разходка не ѝ връщат коня. Фани отива да види къде е Едмънд. „Разстоянието между двете къщи не беше повече от половин миля, но от имението не можеше да се види пасторският дом. Изминавайки обаче петдесетина крачки от входната врата и поглеждайки през парка, пред погледа й се разкриваше домът на свещеника с всичките му имоти, които се ширеха на полегатия хълм отвъд селския път. На моравата на доктор Грант тя веднага зърна групата — Едмънд и мис Крофърд, и двамата на коне, яздеха един до друг, а отстрани докторът, мисис Грант и мистър Крофърд с двама-трима грума стояха и ги наблюдаваха. Компанията явно беше в прекрасно настроение, интересът на всички беше съсредоточен върху едно и също нещо и, без съмнение, се забавляваха много добре, тъй като веселият шум достигаше чак до нея. Самата тя никак не се зарадва на този шум. Не можеше да повярва, че Едмънд я е забравил, и тази мисъл й причини болка. Девойката не можеше да откъсне поглед от поляната, привлечена от това, което ставаше там. Отначало мис Крофърд и спътникът й обиколиха ходом моравата, която никак не беше малка, после, явно по нейно предложение, преминаха в лек галоп. Фани, при своята плахост, беше поразена колко добре се държи другата дама на седлото. След няколко минути двамата спряха. Едмънд беше застанал близо до мис Крофърд и нещо й говореше, явно й обясняваше как се държат юздите, защото беше хванал ръката й. Фани видя всичко, а може би въображението й допълни това, което беше скрито от погледа. Всичко това не би трябвало да я учудва — какво би могло да бъде по-естествено от желанието на Едмънд да бъде полезен и да проявява неизменна доброта към всеки? При все това тя неволно си помисли, че мистър Крофърд спокойно би могъл да му спести тази грижа. За него като брат би било особено уместно и прилично сам да поеме това задължение. Но мистър Крофърд, при цялата си прехвалена доброта и прословутото си ездаческо изкуство, вероятно в този случай нямаше да се окаже на нужната висота, пък и в сравнение с Едмънд не притежаваше истинска, действена услужливост. Мина й през ума, че на кобилата сигурно никак не е лесно да носи двоен товар — ако самата тя беше забравена, можеха да си спомнят поне за бедното животно“.

Развитието на събитието продължава. Темата за коня довежда до следващия епизод. Ние вече сме познати с мистър Рашуърт, който иска да се жени за Мария Бертрам. Запознанството с него става почти със запознанството със кротката кобила. А сега се извършва преход от темата за коня към темата, която ние ще означим като „Содъртънското приключение“. Очарован от прекрасната амазонка Мери, Едмънд взема коня на нещастната Фани. Мери на многострадалната кобила и той на своя кон отиват да яздят на Менсфийлдското пасище. И по-нататък следва преход: „Успешните начинания от този род неизбежно водят до нови планове и след като бяха отишли до Менсфийлдското пасище, всички бяха склонни на следващия ден да идат още някъде. Имаше още много красиви места, които заслужаваха да се видят и въпреки че времето беше горещо, навсякъде, където пожелаеха да отидат, се намираха сенчести пътечки. На една младежка компания никога не липсват сенчести пътечки“. Содъртън, имението на Рашуърт, е по-далече от Менсфийлското пасище. Мотив се разкрива след мотива, като цветчетата на градинска роза.

За Содъртън сме чували вече, когато мистър Рашуърт хвали „усъвършенстванията“ в имението на своя приятел и изказва намерението си да покани същия земемер. В по-нататъшен разговор събеседниците довеждат постепенно Ръшуърт до решението да обсъди тези планове не с платен земемер, а с Хенри Крофърд, като в набелязаното пътуване се наема да го съпровожда цялата компания. От осма до десета глава се разказва как минава пътуването, разгръща се „Содъртънското приключение“, а то, на свой ред, води до друго приключение – постановка на спектакъл. Двете теми се развиват постепенно, възникват и се формират една от друга, което се нарича композиция.

Да се върнем към зараждането на содъртънската тема. За първи път в романа има голям разговорен епизод, където Хенри Крофърд, сестра му, младият Рашуърт, годеницата му Мария Бертам, двойката Грант и всички останали са харакгеризирани с пряка реч. Тема на обсъждането е преустройството на именията, тоест придаването на „живописност“ на вътрешната подредба и фасадите на къщите и създаването на ландшафтни паркове, което от времето на Поуп до времето на Хенри Крофърд е било любимо занимание на образованите и безделни хора. Споменава се името на мистър Хъмхфри Рептън – по онова време висш авторитет по тези въпроси. Самата мис Остин сигурно е виждала много пъти неговите албуми по масите в гостните стаи на тези домове, в които ѝ се е случело да отиде. Джейн Остин не изпуска възможността за иронична характеристика. Мисис Норис разгръща темата как щял да бъде преустроен домът и имението на менсфийлдския свещеник, ако не било лошото здраве на мистър Норис: „На него, бедничкия, му беше трудно дори да излезе, за да се порадва на работата ни и това уби желанието ми да се заема с някои неща, за които неведнъж бяхме говорили със сър Томас. Ако не беше болестта на мистър Норис, щяхме да продължим оградата на овощната градина и да направим нови насаждения, които да закрият гробището — точно както направи доктор Грант. На практика ние постоянно се занимавахме с нещо такова. Само година преди смъртта на мистър Норис, през пролетта, засадихме кайсията до стената на конюшнята, която сега е такова чудесно дърво, просто радва окото, нали, сър? — обърна се тя към доктор Грант.

- Дървото безспорно върви много добре, госпожо — отговори докторът. — Почвата е добра и аз не мога да мина оттам, без да изпитам съжаление, че плодовете му не си струват усилията, хвърлени за събирането им.

- Сър, това място е торфище, ние сме го купили за торфище и сме платили за него… Впрочем, то ни е подарък от сър Томас, но аз съм виждала документите и знам, че струва седем шилинга и се води торфище.

- Измамили са ви, госпожо - беше отговорът на доктор Грант. - Ето тези картофи толкова наподобяват на вкус кайсии, расли на торфена почва, колкото и плодовете на онова дърво. Те в най-добрия случай са безвкусни, а хубавите кайсии са годни за ядене, което не може да се каже за тези от моята градина“.

Така че от бърборенето на мисис Нрис за преустройството на енорийското имение, както от напразните усилия на нейния маломощен съпруг, остава само една кисела дребна кайсия.

Младият Рашуърт е объркан и не може да каже две смислени думи – тази стилистична черта авторката предава косвено, посредством иронично писание на опитите му да се изкаже: „Мистър Рашуърт жадуваше да увери нейна светлост в пълното си съгласие и се опита да измисли някакъв комплимент, но докато се стараеше да изрази покорството си пред нейния вкус и собственото си намерение да постъпи именно по този начин, прибавяйки желанието си да угоди на всички дами и намеквайки, че е изпълнен със страстното желание да достави удоволствие на една-единствена, той съвсем се обърка и Едмънд използва възможността да сложи край на речта му, като му предложи вино“.

Аналогичен похват мис Остин използва и там например, където лейди Бертрам се изказва за бала. Самата реч не е цитирана, авторката се ограничава с една описателна фраза. И ето, оказва се, че не само съдържанието на тази фраза, но и нейната постройка, ритъм и интонация придават своеобразието на описаната реч.

Обсъждането на преустройството на именията се прекъсва от маниерния разказ на Мери Крофърд за арфата и чичо ѝ адмирал. Мисис Грант казва, че Хенри Крофърд, имайки някакъв опит в областта на земемерството, може да се окаже полезен на Рашуърт; Хенри Крофърд, като се дърпа от скромност, все пак се съгласява и с помощта на мисис Норис се ражда замисълът за общо пътуване до Содъртън. Шестата гласа се оказва преломна в романа. Хенри Крофърд любезничи с Мария Бертрам, годеницата на Рашуърт. Едмънд, въплътената съвест в книгата, „чува всичко, но не казва нито дума“. По смисъла на ромна в идеята за това пътуване има нещо греховно, и в това как младите, без необходимото наглеждане от по-възрастните, блуждаят из парка, принадлежащ на късогледия Рашуърт. В тази глава са изпъкнали превъзходно всички действащи лица. Содъртънското приключение подготвя и предвижда важни глави: тринадесета-двадесета, представящи епизода със спектакъла, който готвят младите хора от Менсфийлд парк.

***

В разговора за преустройство на имението Рашуърт изразява своята увереност, че Рептън без съмнение би изсякъл двата реда вековни дъбове от двете страни на алеята, тръгваща от западната фасада на дома, за да се отвори по-широк вид. „Фани, която седеше от другата страна на Едмънд, точно срещу мис Крофърд и внимателно слушаше, сега погледна към него и каза тихо:

- Да изсекат алеята! Колко жалко! Това не ти ли напомня за Купър? „Изсечени алеи, аз отново оплаквам незаслужената ви съдба“.

Трябва да се има предвид, че по времето на Фани да се чете и да се познава поезията било по-обичайно занимание, по-естествено и по-разпространено, отколкото сега. Нашата културна, или така наречена културна продукция е вероятно по-обилна и по-разнообразна, отколкото е била през първите десетилетия на XIX век, но си струва да си помислим за вулгарностите на радиото и телевизията, за немислимата пошлост на днешните дамски списания и наистина да отдадем предпочитание на пристрастието на Фани към стихотворенията, колкото банални и многословни да са били.

„Диван“ на Уилям Купър е една от частите на дългата поема „Задачата“ (1785 г.), която е характерен образец за поезия, позната на девиците от тази епоха и този кръг, към който принадлежат Джейн Остин и Фани Прайс. Купър съчетава дидактичните интонации на нравоописателя с романтичните фантазии и цветните пейзажи, характерни за стиховете от по-късно време. „Диван“ е доста дълго стихотворение. То започва с богат на детайли обзор на историята на мебелите, а след това преминава към радостите, които дарява природата. Ще подчертаем, че – съпоставяйки удобствата, усладите и премъдростите на градския живот, на покварата на големите градове с високото нравствено въздействие на простата и груба природа, Купър заема страната на второто. Ето откъс от първата част на „Диван“, където Купър се възхищава от вековните сенчести дървета в парка на свой приятел и съжалява за това, че е станал обичай да да се изсичат старите алеи, а вместо тях да се правят тревни площи и да се засаждат млади живи плетове от храсти:

„Недалече – права колонада

примамва към себе си, следа от минал век,

забравена, но достойна за по-добра съдба.

Бащите ни са обичали да се защитават

от зноя летен и в сенчестите

алеи и беседки с нисък покрив

да се наслаждават в прохладния полумрак

сред разгара по обяд; а ние носим сянката

със себе си, разтворили чадър

сред голота без дървесна сянка.

Иначе казано, сечем дърветата в провинциалните имения, а след това сме принудени да ходим с чадъри. А ето стиховете, които Фани цитира, когато чува как Рашуърд и Крофърд обсъждат плана за преустройство на имението Содъртън:

„Изсечени сте, стари алеи!

Оплаквам тъжната ви кончина

и се радвам на останалите

последни. Как изящен е зеленият свод,

там има толкова въздух, пространство, светлина

и толкова тържествен е този купол сякаш

е храм висок, където звучат химни;

земята отдолу е изпъстрена със сенки

като водна повърхност, от вятъра набраздена,

вълнува се, подкача и светлината играе,

танцувайки заедно с танцуващите листи,

смесвайки и сплитайки лъчите...“

Великолепен откъс с чудесно описание на игрите на светлината и сянката, каквото не често може да се срещне в поезията и прозата на XVIII век. В Содъртън Фани е разочарована от вида на домашната църква, която не отговаря на нейните романтични представи: „Въображението на Фани беше подготвено за нещо по-величествено от просторната продълговата стая, пригодена за домашни богослужения — в нея нямаше нищо впечатляващо и тържествено, ако не се смята изобилието на махагон и вишневочервените кадифени възглавници, които можеха да се видят по перваза на семейния балкон над главите им.

- Аз съм разочарована — прошепна тя на Едмънд. — Не си представях така един семеен параклис. Тук няма нищо, което да вдъхва благоговение, нищо печално и величествено. Няма ниши, паметни надписи, хоругви. Никакви хоругви, братовчеде, които „да развява нощният вятър, идещ от небето“. Няма указания, че „тук долу монарх шотландски спи“.

В случая Фани цитира, наистина малко свободно, описанието на църквата от „Песен на последния менестрел“ на сър Уолтър Скот (1805 г.), Песен втора:

„По стените гербове и вехти знамена,

вятърът разклаща дръжките им като клони“

И по-нататък се описва гробницата на чародея:

„В източния прозорец през цветното стъкло

блика сияние, разлято от луната“.

По витражите има различни изображения и

„Сребърен лъч осветява светите витражи,

върху плочите падат кървави отражения.

И мраморът крие кралската пепел.

Тук почива шотландският монарх.

И така нататък. Точен противовес на слънчевата картина на Купър е лунният офорт на Скот.

По-следващият похват не е прякото цитиране, а реминисценция, играеща в литературната техника особена роля. Литературните реминисценции са думи, образи или позиции, в които прозира неосъзнато подражание на някакъв предшественик. Авторът си спомня нещо, прочетено някъде от него, и го употребява в своите съчинения по свой начин. Ярък пример за това намираме в глава десета, в Содъртън. Вратата е затворена, няма ключ и Рашуърт отива за ключа, като оставя Мария и Хенри Крофърд да любезничат помежду си. Мария казва: „Да, така е, слънцето свети и в парка кипи живот. Но за съжаление тази желязна врата и тази канавка ме изпълват с чувството, че съм затворена, че съм лишена от нещо. Не мога да се измъкна оттук, „както е казал скорецът“ - тя изрече всичко това с много чувство и пристъпи към вратата. Той я последва.

- Колко време му трябва на мистър Рашуърт да донесе този ключ!“

Тук Мария цитира известен пасаж от „Сантиментално пътешествие из Франция и Италия“ (1768 г.) на Лорънс Стърн, където разказвачът на име Йорик слуша жалбата на затворен в клетка скорец. Жалбата на скореца е в случая на място: чрез нея Мария изразява тревогата си и опасенията си във връзка с предстоящия годеж с Рашуърт. Но това все още не е всичко. От жалбата на скореца в „Сантиментално пътешествие“ се протяга нишка към по-ранен епизод от книгата на Стърн, смътен спомен за който е проблеснал вероятно в съзнанието на Джейн Остин и се е предал на нейната живо мислеща героиня, където вече е придобил ясни очертания. По пътя си от Англия за Франция Йорк пристига в Кале и започва да търси карета, която да го откара до Париж. Мястото, където може да се наеме или да се купи карета, се нарича на френски remise и на входа на този remise в Кале се разиграва следната сцена. Името на стопанина е господин Десен. (Това лице е реално, по-късно то се споменава в знаменития френски роман от началото на XIX век „Адолф“ (1815 г.) на Бенжамен Констан дьо Ребек.) Десен отвежда Йорик в своя remise да си избере дилижанс, както наричали тогава каретите с четири колелета. Йорик харесал една млада спътничка „с черни копринени ръкавици без първите три пръста“. Той ѝ подава ръка и заедно със стопанина отиват до вратата; но господин Десен, като си поиграл с ключалката и проклел петдесет пъти ключа, се убедил най-сетна, че този ключ, който е взел, не е същият. Йорк разказва: „Продължавах почти непроизволно да я държа за ръката; така, ръка в ръка, господин Десен ни остави пред вратата, като каза, че ще се върне след пет минути“.

И в нашия случай се сблъскваме с мотива за липсващия ключ, благодарение на което младата двойка може да прекара известно време насаме.

***

Содъртънското приключение дава рядката при обикновени условия възможност да общуват насаме не само Мария и Хенри Крофърд, но и Мери Крофърд и Едмънд. И двете двойки използват случая, за да се уединят от останалите. Мария и Хенри се промъкват между оградата и затворената врата и се скриват в горичката отсреща, докато Рашуърт търси ключа, а Мери и Едмънд бродят из парка, уж определяйки неговите размери, докато нещастната изоставена Фани седи сама на пейката. Мис Остин е подбрала прецизно мястото на действието и романът протича в тези глави като пиеса. Три групи изпълнители се появяват на сцената една след друга:

1. Едмънд, Мери Крофърд и Фани.

2. Хенри Крофърд, Мария Бертрам и Рашуърт.

3. Джулия, устремила се да търси Хенри и изпреварила мисис Норис и мисис Рашуърт.

Джулия иска да се поразходи из парка с Хенри; Мери иска да поскита с Едмънд, който от своя страна иска същото; Мария се стреми да остане насаме с Хенри, това иска и Хенри; заветните мисли на Фани са, разбира се, за Едмънд.

Действието може да се раздели на сцени:

1. Едмънд, Мери и Фани навлизат в „гъсталака“ на гората – в действителност горичка – и разговарят за свещеници (Мери е потресена, когато чува в домашната църква, че Едмънд очаква посвещаване в сан; тя не знае, че той се готви да стане свещеник и съвсем не вижда бъдещия си съпруг в тази роля). Те се отправят към пейката и Фани пожелава да поседи и да си почине.

2. Фани остава на пейката, а Едмънд и Мери отиват в недокоснатата част на парка. На пейката Фани ще седи сама цял час.

3. Към нея се приближава втората група изпълнители - това са Хенри, Мария и Рашуърт.

4. Рашуърт отива за ключа. Хенри и мис Бертрам отначало остават, но след това изоставят Мери, за да огледат горичката от другата страна на оградата.

5. Те се промъкват между вратата и оградата и се скриват в горичката. Фани отново е сама.

6. Появява се Джулия, предният отряд на третата група изпълнители. Тя се среща с Рашуърт, който бърза към дома си за ключа. Като говори малко с Фани, Джулия също се промъква набързо между затворената врата и оградата, „вглеждайки се в парка“. По пътя за Содъртън Крофърд ѝ обръща внимание и сега тя ревнува.

7. Фани седи сама, докато задъханият Рашуърт не се появява с ключа. Среща на двамата изоставени.

8. Рашуърт отключва вратата и също отива в горичката. Фани е отново сама.

9. Фани решава да отиде да търси Едмънд и Мери и ги среща да се връщат откъм алеята с дъбовете, чиято съдба е обсъдена по-рано.

10. Тримата тръгват към къщата и срещат изостаналите от третата група мисис Норис и мисис Рашуърт, които току-що са тръгнали.

Според прогнозата на двете сестри Бертрам, ноември ще бъде "лош месец": през ноември се очаква завръщането на баща им. Сър Томас възнамерява да отплава със септемврийски кораб и затова преди пристигането му на младите им остават тринадесет седмици: от средата на август до средата на ноември. (Всъщност сър Томас ще се завърне в средата на октомври с нает кораб.) Очакваното пристигане на бащата ще се превърне, както мис Крофърд казва на Едмънд край помътняващия в здрача прозорец, докато девиците Бертрам, Рашуърт и Крофърд палят свещите на пианото, „предвестник и на други събития - сватбата на сестра ви и посвещаването ви в сан“. Темата за ръкополагането започва да се развива отново, като включва Едмънд, мис Крофърд. и Фани. Завързва се оживен разговор за това какво ръководи избиращите църковната кариера и доколко е уместно тя да бъде съобразена с очакваните доходи. В края на единадесета глава мис Крофърд се присъединява към веселото пеене на събралите се около пианото; Едмънд също, вместо да се възхищава на звездите с Фани, постепенно, стъпка по стъпка, отива по-навътре в залата, за да слуша музиката, а Фани мръзне сама на отворения прозорец - връщане към темата за изоставената Фани. Несъзнателните колебания на Едмънд между ярката и елегантна красота на нервното неспокойство на Мери Крауфорд и скромния, изящен външен вид на стройната Фани се очертава наяве в това предвижване през музикалната зала.

Отстъплението от строгите бащини правила за живота, свободното поведение по време на пътуване до Содъртън водят веселящите се младежи до идеята да изнесат представление преди пристигането на сър Томас. Темата на спектакъла е разработена в романа с голяма художественост. Развива се в глави дванадесета-двадесета по линията на магията и съдбата. Всичко започва с идването на ново лице – човек, който се появява за първи път в този сюжет и го напуска последен. Това е Йейтс, приятел по чашка на Том Бертрам. „Той долетя, носен от крилете на разочарованието, а съзнанието му беше завладяно от мисълта за сцената, тъй като събралата се компания бе имала намерение да постави театрален спектакъл. Пиесата, в която и той имал роля, трябвало да се играе само след два дни, когато внезапната смърт на една близка родственица на семейството разстроила замисъла им и разпръснала актьорите“.

„Като се започне от разпределението на ролите и се стигне до епилога, всичко беше пленително...“ - казва мистър Йейтс на приятелите си в Мансфийлд парк. (NB! Очарование, магия.) Разказвачът горчиво се оплаква, че прозата на живота или по-скоро смъртта, която се е случила неуместно, се е намесила и не е позволила замисълът да бъде завършен. „Няма полза да се оплаквам, но бедната престаряла дама определено не би могла да избере по-неподходящо време да се спомине и човек не можеше да не пожелае новината да бъде запазена в тайна само за три дни, колкото ни бяха нужни. Някакви си три дни, при това тя беше само нечия баба и това беше станало на двеста мили оттам, така че според мене нямаше да има кой знае каква вреда в цялата работа и доколкото знам, имало е такова предложение. Но лорд Ревъншоу, който по мое мнение е един от най-строгите блюстители на приличията в Англия, не искаше и да чуе за подобно нещо“. Тук Том Бертрам отбелязва, че смъртта на старата жена е послужила като своеобразен дивертисмент в края на пиесата – всъщност не кончина, а погребение; лорд и лейди Ревъншоу трябва сами да изиграят този дивертисмент, без участието на никого (в онези дни е обичайно да се дава кратка сцена след представлението, обикновено с фарсов характер). Ще отбележим, че тук като че ли се предусеща още едно неочаквано събитие, което ще попречи на другото театрално начинание - внезапното пристигане на сър Томас, бащата на семейството, което слага край на репетициите на "Любовни клетви" в Мансфийлд парк. Появата на бащата е същият финален дивертисмент, само че с драматичен характер.

Разказът на Йейтс за театралното начинание в дома на Ревъншоу пленява младите обитатели на Мансфийлд парк и разпалва тяхното въображение. Хенри Крофърд заявява, че е достатъчно глупав, за да приеме каквато и да е роля, от Шайлок и Ричард III до герой в някакъв фарс, пеещ песнички, и именно той предлага, „защото това е удоволствие, което още не е изпитано“, да изиграе поне нещо .„Нека да е само половината от пиесата... едно действие... една сцена.“ Том казва, че ще трябва зелена платнена завеса; Йейтс го следва, като изброява някои от необходимите декорации. Едмънд е обезпокоен и се опитва да смекчи общия плам със саркастично изречение: „Нека да не правим нищо само наполовина. Ако ще играем, нека това да стане в истински театър, в който да има и партер, и ложа, и балкон, и да се играе отначало докрай, така, че ако дори пиесата да е немска, или някаква друга, в нея да има и остроумни шеги, и развлекателни миниатюри след всяко действие, и пантомима, и моряшки танц, и песничка между отделните действия. Ако не надминем Екълсфорд (мястото на несъстоялия се спектакъл – бел. Вл. Н.), няма смисъл да се захващаме“. Споменатият по-горе „дивертисмент след края на представлението“ служи като заклинание, като магическа формула: точно това се случва в действителност – преждевременното идване на бащата се оказва точно този „дивертисмент след края на представлението“.

Намира се и помещение – билярдната зала, просто трябва да се премести библиотеката в кабинета на сър Томас и тогава ще се отворят и двете врати към залата. Пренареждането на мебели в онези дни е сериозен въпрос и опасенията на Едмънд нарастват. Но снизходителните майка и леля, които обожават младите госпожици Бертрам, не възразяват. Напротив, мисис Норис дори се заема да направи завесата и да контролира работата по сглобяването на декора. Пиесата обаче все още не е избрана. Нека отново отбележим магическата нотка, играта на артистичната съдба: пиесата „Любовни клетви“, спомената от Йейтс, изглежда забравена, но всъщност това съкровище лежи и чака своето време. Обсъждат се други пиеси - но те са с твърде много или, напротив, с твърде малко герои; мненията в трупата се различават и по въпроса какво да играят: комедия или трагедия? И тук отново действа магията. Том Бертрам, „вземайки един от многото струпани на масата томове с пиеси и разлиствайки го, изведнъж възкликна:

- „Любовни клетви“! А защо да не опитаме с „Любовни клетви“, както са направили у Ревъншоу? Как не се сетихме досега!“

„Любовни клетви“ (1798 г.) е адаптация на мисис Елизабет Инчбалд по пиесата на Август Фридрих Фердинанд Коцебу „Das Kind der Liebe“ (нем. „Дете на любовта“ – бел. П. Н.). Пиесата е доста безсмислена, но може би не по-глупава от много от днешните драматургически произведения, които имат изключителен успех. Сюжетът е изграден около съдбата на Фредерик, незаконен син на барон Вилденхайм и Агата Фрибург, прислужница на майката на баронесата. След като влюбените се разделят, Агата води добродетелен живот и възпитава сина си, а баронът се жени за богата невеста от Елзас и се установява в нейните владения. В началото на действието елзаската съпруга вече е починала и баронът с единствената си дъщеря Амелия се завръща в Германия, в семейния си замък. Едновременно с това, по удивително съвпадение, без каквито съвпадения нито трагедиите, нито комедиите са възможни, Агата също се завръща в родното си село до замъка и я намираме в момента, когато е изгонена от селския хан, защото няма с какво да плати на собственика. По друга щастлива случайност тя е намерена от сина си Фредерик, който е прекарал пет години във военни походи и сега се е върнал в родината си, за да търси мирна работа. За това обаче му трябва акт за раждане и Агата, ужасена от молбата му, е принудена да му разкрие рождената му тайна, която е пазила скрита досега. След като прави такова признание, тя припада и Фредерик, като я настанява в една селска къща, отива да проси милостиня, за да купи хляб. Още едно съвпадение: в полето той среща нашия барон и граф Кесел (богат и глупав претендент за ръката на Амелия), получава от тях определена сума, която обаче не е достатъчна, и започва да заплашва барона, без да знае, че това е баща му, а той нарежда да го затворят в замъка.

Историята на Фредерик е прекъсната от сцената с Амелия и нейния наставник, преподобния Анхелт, който е инструктиран от барона да я предразположи към граф Кесел. Но Амелия обича Анхелт и е обичана от него и чрез откровени думи, срещу които мисис Крофърд кокетно възразява, измъква признание от него. След това, когато научават за затварянето на Фредерик, двамата се опитват да му помогнат: Амелия му носи храна в тъмницата, а преподобният Анхелт му издейства да бъде приет от барона. В разговор с Анхелт Фредерик казва името на баща си и по време на следващата среща с него всичко се изяснява. И завършва щастливо. Баронът, опитвайки се да изкупи грешката от своята младост, се жени за Агата и признава своя син; граф Кесел си тръгва, без да е постигнал нищо; Амелия се омъжва за стеснителния Анхгелт. (Резюмето на пиесата е взето от рецензията на Клара Линклейтър Томсън „Джейн Остин, обзор“, 1929 г.).

Тази пиеса не е избрана, защото мис Остин мисли, че тя е особено неморална, просто ролите в нея съвпадат много успешно с героите на романа. Въпреки това, няма съмнение, че тя осъжда замисъла да се поставят „Любовните клетви“ в кръга на Бертрамови и не само защото става дума за извънбрачни деца и се съдържат думи и дела, които са твърде откровени за млади дворяни, но също така и защото Агата като роля, макар и покаяла се, все пак е познала незаконната любов и е родила извънбрачно дете, което определено не е подходящо за млади дами. Подобни възражения не се повдигат конкретно никъде, но със сигурност играят основна роля при неприятното отношение, което изпита Фани, когато прочита пиесата, а също така, поне в началото, при негативното отношение на Едмънд към сюжета и действието на пиесата.

„Първото, което направи тя, възползвайки се от самотата си, беше да вземе оставения на масата том и да започне да чете пиесата, за която беше слушала толкова много. Любопитството ѝ се събуди и тя поглъщаше страница след страница с нетърпение, което на моменти се сменяше с изумление, че в един частен театър е възможно не само да се предложи, но и да се приеме подобно нещо. И Агата, и Амелия, всяка по свой начин, ѝ се сториха дотам неуместни в едно домашно представление, положението на едната и езикът на другата бяха дотолкова неподобаващи за една жена с достойнство, че тя трудно можеше да си представи братовчедките си да се захванат с подобно нещо, ако си дават сметка за какво става дума; и най-искреното ѝ желание беше протестите на Едмънд, които без съмнение щяха да последват, да им помогнат колкото е възможно по-скоро да се опомнят“.

Няма причина да се смята, че Джейн Остин не споделя възгледите на своята героиня. Но въпросът тук не е, че пиесата като такава е осъдена за неморалност. Просто тя е годна само за професионален театър и е напълно невъзможно да се играе в дома на Бертрамови.

Следва разпределението на ролите. Художествената съдба се е погрижила действителните отношения между героите на романа да бъдат отразени в отношенията на героите в пиесата. Хенри Крофърд успява да осигури подходящи роли за себе си и за Мария, иначе казано - такива роли (Фредерик и майка му Агата), в които те са постоянно заедно и постоянно прегърнати. От друга страна, Йейтс, вече увлечен по Джулия, е раздразнен, че на Джулия е предложена второстепенна роля, която тя отхвърля. „Жената на ратая! - извика мистър Йейтс. - Какво говорите! Най-баналната, най-жалката, най-нищожната роля! Най-голямата скука, която може да съществува - в цялата роля няма нито една сносна реплика. И вие я предлагате на сестра си! Това е направо оскърбително. В Екълсфорд тя беше дадена на гувернантката. Всички ние бяхме единодушни, че не можем да я предложим на другиго“. Том настоява: „Не, не, Джулия не бива да бъде Амелия. Тази роля изобщо не е за нея. Тя няма да ѝ хареса. Няма да я изиграе както трябва. Прекалено е висока и силна. Амелия трябва да бъде дребна, лека, с момичешка фигура и подвижност. Тя подхожда само на мис Крофърд и на никой друг. Мис Крофърд има нужния вид и ще се справи превъзходно, убеден съм“.

Хенри Крофърд, благодарение на когото ролята на Агата не се пада на Джулия, тъй като я уговаря за Мария, сега се застъпва Джулия да играе Амелия. Но ревнивата Джулия се отнася с подозрение към неговите уговорки. Като избухва, тя го упреква, но Том продължава да повтаря, че само мис Крофърд е подходяща за ролята на Амелия. „Не се бой, не ми е нужна тази роля! - извика възмутено Джулия; - щом няма да бъда Агата, не искам да играя нищо друго! А колкото до Амелия, от всички роли на света тази ми е най-отвратителната. Аз просто не мога да я понасям“ - И като каза това, тя бързо излезе от стаята и почти всички се почувстваха смутени, но никой не изпита особено съчувствие към нея, освен Фани, която тихо слушаше всичко и си мислеше с голямо съжаление, че причината за безпокойството на Джулия е жестока ревност“.

Обсъждането на другите роли допринася много за портретите на младите обитатели на Мансфийлд парк. Особено характерно е как Том Бертрам завзема всичките комични роли. Рашуърт, надутият глупак, като получава ролята на граф Кесел, която му подхожда необичайно, буквално цъфти пред очите ни, облечен в син и розов сатен, издуващ се от гордост заради своите четиридесет и две реплики, които обаче не успява да научи наизуст. Фани със страх вижда, че общата възбуда расте. Предстоящото представление се превръща в истинска оргия на всичко позволеното, особено по отношение на греховната страст на Мария Бертрам и Хенри Крофърд. Решава се критичен въпрос: кой трябва да играе Анхелт, младия свещеник? За тази роля, по време на която Анхелт признава любовта си на Амелия - Мери Крофърд, съдбата откровено сломява съпротивата на Едмънд. В крайна сметка страстта, внушена му от миниатюрната красавица, го кара да изостави всички възражения. Той се съгласява, защото не може да позволи външен човек, младия съсед Чарлз Медъкс, да бъде поканен за тази роля и Мери да играе в любовна сцена с него. Едмънд много неубедително обяснява на Фани, че се ангажира да участва в пиесата единствено с цел да ограничи публичността, „поставяйки нашето безразсъдно начинание в по-строги рамки“, така че всичко да остане в семейния кръг. Постигнали победа над благоразумието на Едмънд, братъг и сестрата триумфират. Те го приветстват радостно в своите редици и пренебрегват спокойно желанията му да ограничи броя на зрителите. Покани за предстоящото представление са изпратени до всички съседи. Разиграва се и своеобразна прелюдия към него: Фани, тъжен зрител, първо чува как Мери Крофърд репетира ролята си, а след това изпълнява подобна молба от страна на Едмънд. Стаята на Фани им служи като място за срещи, тя се оказва връзка между тях, при внимателната, нежна Пепеляшка, която не таи никакви надежди, грижейки се, както винаги, за другите.

Остава да се определят последния изпълнител и може да се организира генералната репетиция на първите три действия. Фани отначало решително отказва да поеме ролята на съпругата на селянина, отхвърлена от Джулия: тя не вярва в актьорските си способности и всичко това ни ѝ харесва. Мисис Грант се заема да изиграе съпругата на селянина, но когато точно преди репетицията се оказва, че не може да напусне дома си, всички, дори Едмънд, молят Фани поне да прочете ролята на мисис Грант от книгата. Принудителното ѝ съгласие разваля магията, демоните на кокетството и греховната страст се разпръскват пред нейната чистота. Репетицията обаче така и не бива завършена. „Те наистина започнаха и бяха прекалено погълнати от шума, който самите те вдигаха, за да чуят необичайния шум в другата част на къщата, така че репетицията продължи известно време, когато вратата на стаята широко се разтвори и се появи Джулия, пребледняла от ужас, и извика:

- Баща ми пристигна! В момента е в хола!“ Така Джулия все пак получава главната роля и с това завършва първият том на романа.

Под режисурата на мис Остин двама благородни бащи се събират в билярдната зала на Мансфийлд парк: Йейтс като властния барон Вилденхайм и сър Томас Бертрам като сър Томас Бертрам. Йейтс с поклон и любезна усмивка отстъпва на сър Томас. Това е един вид епилог. „Той (сър Томас) се запъти към „Театъра“ и стигна точно навреме, за да стане свидетел на първата среща между баща си и приятеля си. Сър Томас, доста изненадан, откри, че в стаята му горят свещи, а когато хвърли поглед наоколо, видя и други признаци на нечие неотдавнашно присъствие, както и пълен безпорядък в разположението на мебелите. Особено го порази преместената от вратата към билярдната стая етажерка, но още не беше успял да се учуди както трябва, и откъм билярдната се чуха звуци, които още повече го поразиха. Там някой говореше твърде гръмогласно. Гласът му беше непознат, а той не просто говореше, а направо викаше. Сър Томас пристъпи към вратата, доволен, че в този момент достъпът му до стаята е открит, и като я отвори, се озова на театрална сцена, очи в очи с гръмко декламиращ млад човек, който имаше такъв вид, сякаш ей сега щеше да се катурне от сцената. Тъкмо в момента, в който Йейтс забеляза сър Томас и се вживя в ролята си може би по-успешно, отколкото когато и да било по време на репетиция, в другия край на стаята се появи Том Бертрам. Никога досега не му беше струвало такова усилие да остане сериозен. Мрачното и изумено лице на баща му, стъпил за първи път в живота си на сцена, и постепенната метаморфоза на обхванатия от страст барон Уилденхайм в добре възпитания и непринуден мистър Йейтс, който се покланяше и поднасяше извиненията си на сър Томас Бертрам — това беше такова зрелище, такова истинско представление, че той за нищо на света не би го изпуснал. Това, по всяка вероятност, щеше да бъде последното действие на тази сцена, но той беше сигурен, че по-добро не би могло и да се измисли. Театърът щеше да бъде закрит с невероятен успех“.

Сър Томас, без нито с дума на укор, отпраща декоратора и казва на дърводелеца да разглоби всичко, което е сковал в билярдната зала. „След някой и друг ден си замина и мистър Йейтс. Сър Томас беше особено заинтересован от неговото отпътуване. Той искаше да остане сам със семейството си и присъствието на чужд човек щеше да бъде обременително, дори и да беше някой по-добър от мистър Йейтс. А точно той — нищожен и самоуверен, разточителен безделник — беше крайно досаден и ненужен. Сам по себе си отегчителен, като приятел на Том и поклонник на Джулия, той беше просто непоносим. За сър Томас беше абсолютно безразлично дали мистър Крофърд ще остане или ще си замине, но пожеланията към мистър Йейтс за приятно пътуване, които му отправи докато го изпращаше през хола до входната врата, бяха изречени с най-искрено задоволство. Мистър Йейтс беше останал достатъчно дълго, за да види краха на всички театрални приготовления в Менсфийлд, отстраняването на всичко, което имаше нещо общо с пиесата. Той напусна къщата, когато тя отново беше придобила присъщата си умереност и консервативност и сър Томас, изпровождайки го, се надяваше, че се е избавил от най-лошата съставна част на театралния замисъл, при това последната, която неизбежно щеше да му напомня за неговото съществуване.

Мисис Норис се изхитри да скрие от погледа му един предмет, който би могъл да го разстрои. Завесата, чиято изработка ръководеше с такъв талант и успех, замина заедно с нея за нейната къща, където по някаква щастлива случайност се оказа, че има особена нужда именно от зелено сукно“.

***

Хенри Крофърд прекъсва внезапно флирта си с Мери и без да се обвързва с никакви задължения, заминава за Бат. Сър Томас, който отначало се отнася благосклонно към Рашуърт, скоро разбира с кого си има работа и предлага на Мери, ако желае, да развали годежа. Той вижда колко хладно и небрежно се отнася тя към годеника си. Въпреки това, Мери отказва предложението на баща си: „При сегашното си душевно състояние тя се радваше, че съдбата ѝ е безвъзвратно решена. Отново се беше обвързала със Содъртън и вече не беше заплашена от възможността да даде на Крофърд повод да тържествува, като ръководи постъпките ѝ и унищожава перспективите ѝ за успешно бъдеще. Тя се оттегли, изпълнена с горда решимост, и с твърдото намерение занапред да бъде по-внимателна към мистър Рашуърт“.

След известно време празнуват сватбата, младите заминават да прекарат медения си месец в Брайтън и вземат Джулия със себе си.

Фани, заради своята скромност, получава безусловното одобрение на сър Томас и става негова любимка. Един ден, попаднала в проливен дъжд, Фани се скрива в къщата на свещеника и с някои вътрешни неудобства става близка приятелка с Мери Крофърд, която ѝ свири любимата пиеса на Едмънд на арфа. Скоро тя е поканена заедно с Едмънд при семейство Грант на вечеря, където вижда Хенри Крофърд, който се е отбил при сестрите за няколко дни. В сюжета на романа се случва нов обрат: Хенри е запленен от разцъфтяващата красота на Фани и решава да отдели две седмици вместо два дни, за да я накара да се влюби в него, ей така, през този период. Братът и сестрата обсъждат весело плана му. Хенри обяснява: „Вие я виждате всеки ден, затова и не забелязвате промяната, но, уверявам те, тя е съвсем различна от това, което беше през есента. Тогава тя беше просто едно тихо, скромно момиче, с нелоша външност, а сега е направо красавица. Тогава си мислех, че нито цветът на лицето, нито чертите й са особено привлекателни, но тази нейна нежна кожа, която толкова често се покрива с руменина, както вчера, е просто прелестна. А колкото до очите и устните ѝ, не се съмнявам, че могат да бъдат достатъчно изразителни, когато има какво да изрази. После, и маниерите, и държанието ѝ, toute ensemble, така неописуемо са се подобрили! И от октомври насам е пораснала най-малкото с два дюйма".

Сестра му се присмива на неговото възхищение, но се съгласява, че красотата на Фани е „точно от този тип хубост, която с времето прави все по-силно впечатление“. Особеното очарование, признава Хенри, е, че Фани не е лесна. „Никога в живота си не съм прекарвал толкова време в компанията на едно момиче, опитвайки се да го забавлявам, с толкова малък успех! Никога не съм срещал друго момиче, което да ме гледа така мрачно! Трябва да опитам да се справя с това положение. Погледът ѝ казва: „Няма да ми харесате, за нищо на света няма да започна да ви харесвам!“, а аз казвам, че ще ѝ харесам“. Мери не би искала Фани да страда заради него: „...Едно малко влюбване може би ще я пооживи и ще ѝ бъде от полза, но не ми се ще да се измъчва, защото е най-милото създание на света и е способна на много силни чувства“. Хенри отговаря, че става въпрос само за около две седмици. „Не, аз няма да ѝ причиня зло, на горкото момиченце! Искам само да ме гледа нежно, да ми се усмихва и да се изчервява, да ми пази място до себе си — където и да сме, и когато седна до нея и я заговоря, да сияе от щастие. Да мисли така, както аз мисля, да се интересува от всичко, което ме засяга и ми доставя удоволствие, да се опитва да ме задържи по-дълго в Менсфийлд, а когато си замина - да се почувства нещастна за цял живот, това е всичко, което искам!

- Самата скромност! - каза Мери. - При това положение мога да не чувствам угризения. Е, ще имаш достатъчно удобни случаи да направиш добро впечатление, защото се виждаме доста често.

И без каквито и да било други възражения тя остави Фани на волята на съдбата - съдба, която можеше да бъде по-жестока, отколкото Фани заслужаваше, ако сърцето ѝ не беше защитено по начин, за който мис Крофърд не подозираше“.

След няколко години плаване Уилям, братът на Фани, се завръща в родината си и по покана на сър Томас идва да посети Мансфийлд парк. „Сър Томас има удоволствието да приеме в лицето на своето протеже, което беше изпратил в плаване преди седем години, един съвсем друг човек — пред него стоеше младеж с открито, приятно лице, чието държание беше естествено и непринудено, и в същото време — сърдечно и почтително, което ясно свидетелстваше, че има насреща си приятел“. Фани е напълно щастлива с любимия си брат, а той от своя страна я обича много. Хенри Крофърд не може да се насити на това как „пламнаха бузите на Фани при тези думи, как заблестяха очите ѝ, как следеше с дълбок интерес и беше изцяло погълната от разказа на брат си, когато описваше някое от неизбежните в такива случаи опасни приключения или страшните сцени, без които беше невъзможно да се мине за толкова дълго време, прекарано в плаване.

Хенри Крофърд имаше достатъчно вътрешен вкус, за да оцени по достойнство една такава картина. Фани стана още по-привлекателна за него, двойно по-привлекателна, защото нейната чувствителност, която така я красеше и озаряваше лицето ѝ, сама по себе си беше привлекателна. Той вече не се съмняваше, че притежава богато сърце. Тя беше способна на чувство, на истинско чувство. Заслужаваше си да бъдеш обичан от такава девойка, да събудиш първия плам в нейната нежна, непокварена душа. Тя го беше заинтригувала повече, отколкото беше предвиждал. Две седмици никак не бяха достатъчни. Той реши да остане за неопределено време“.

Всички Бертрамови се събират около трапезата на семейство Грант. След вечерята, когато големите играят вист, младежите започват игра на карти, наречена "спекулация"; лейди Бертрам се присъединява към тях. Хенри Крофърд разказва на Едмънд за случайното си посещение в Торнтън Лейси. Там много му харесало и отново, както преди в Содъртън, започнал да убеждава бъдещия собственик да направи някои подобрения. Любопитно е как двата плана за преустройство, предложени от Крофърд, съответстват на двата обекта на неговото ухажване. И в двата случая темата за плановете в книгата е предумишлена. Преди той планира да преустрои имението на Рашуърт и по този начин планира да съблазни Мария, годеницата на Рашуърт. Сега акцентът му е върху бъдещия дом на Едмънд и Крофърд планира да покори бъдещата съпруга на Едмънд, Фани Прайс. Той иска да наеме къщата в Торнтън Лейси за зимата, за да „да продължи, да задълбочи и всячески да укрепи дружбата и близостта със семейството от Менсфийлд парк, които с всеки изминат ден му ставаха все по-скъпи.“. Но Крофърд го очаква приятелският отказ на сър Томас; той обяснява, че Едмънд няма да остане в Мансфийлд парк, когато след няколко седмици ще поеме свещеничеството, а ще се установи в Торнтън Лейси, където ще се грижи за своите енориаши на място. Хенри няма представа, че Едмънд би прехвърл пасторските си задължения на някой помощник. Мери Крофърд се интересува от предложението му да превърне дома на свещеника в Торнтън Лейси в изящно джентълменско жилище. Целият този разговор е умело вплетен в "спекулацията" - играта на карти, с която се забавляват младите хора. Мис Крофърд, вземайки карта, пресмята дали трябва да се омъжи за свещеника Едмънд. Такъв паралелен ход на мисълта и играта напомня за взаимното проникване на фантазията и реалността в епизода с театралните репетиции, когато същата Мери играе Амелия пред Фани в двойката Едмънд-Анхелт. Темата за плановете и предумишлеността, отекваща или във връзка с реорганизацията на имотите, или в репетициите, или в играта на карти, оформя приятен повествователен модел.

Следващият етап от развитието на сюжета е балът, глава 10, част II. Подготовката за него е свързана с различни преживявания и действия и дава нов тласък на действието на романа. Виждайки колко по-хубава е станала Фани и искайки да угоди на Уилям, сър Томас решава да организира бал в нейна чест и се захваща със същото усърдие, както синът му Том, когато замисля домашно представление. Мислите на Едмънд са заети с две предстоящи събития: ръкополагането, което ще се състои през възкресната седмица, и бракът с Мери Крофърд, все още като мечта. Загрижеността за това как да бъде ангажирана мис Крофърд за първите два танца е една от онези грижи, които стимулират романтиката, превръщайки бала в структурно събитие. Друга предпоставка е подготовката на Фани за бала. Мис Остин използва тук същия метод на преплитане на действието, както е в епизода със Содъртън и в описанието на подготовката на пиесата. Уилям подарява на сестра си кръст от сицилиански кехлибар, единственото ѝ украшение. Тя обаче няма на какво да го закачи, освен на панделка си Но добре ли е това за бала? Едва ли се вписва, но без кръста тя изобщо не може да мине. И за роклята има съмнения. Фани решава да помоли мис Крофърд за съвет. Тя, след като е чула за кръста, предлага на Фани златна огърлица, купена за Фани от Хенри Крофърд, като я уверява, че това е стар подарък от брат ѝ, който лежи в кутеята с украшения. Въпреки сериозните колебания за произхода на подаръка, Фани най-накрая се съгласява. След това се оказва, че Едмънд ѝ е купил златна верижка за кръста. Фани е на път да върне огърлицата на мисис Кофърд, но Едмънд, трогнат от това „съвпадение на намеренията“, както му се струва, вижда ново доказателство за добротата на мис Кофърд и убеждава Фани да запази подаръка си. И тя решава да носи и двете украшения на бала. За нейна радост обаче огърлицата на Крофърд е твърде масивна и не може да влезе в брънката на кръста, така че темата за огърлицата избледнява, отново свързвайки петима герои в един възел: Фани, Едмънд, Хенри, Мери и Уилям.

Описанието на бала е нов епизод, който разкрива характерите на героите. Зърваме грубата и суетлива мисис Норис, която „още с влизането беше изцяло погълната от задачата да нареди наново дървата в камината и да угаси прекрасния огън, запален от главния лакей.“ Думата „угаси“, когато се използва за огън, е една от стилистичните находки на Остин и, между другото, е единствената метафора на авторката в книгата. Появява се и флегматичната лейди Бертрам, убедена, че Фани изглежда толкова красива, защото тя, лейди Бертрам, е изпратила прислужницата си, мисис Чапмън, за да ѝ помогне да се облече. (Всъщност Чапмън е изпратена твърде късно и срещна Фани, вече облечена, на стълбите.) И сър Томас, неизменно солиден, сдържан, бавен в изказванията си, и млади хора - всеки играе своята роля. Мис Крофърд дори не подозира, че Фани обича Едмънд и е напълно безразлична към брат ѝ Хенри. Тя бърка силно в сметките си, когато пита лукаво Фани дали знае защо Хенри ще ходи в Лондон и дори е решил да вземе със себе си Уилям, който трябва да се върне на своя кораб; мис Крофърд си мисли, че сърцето на Фани ще затупти от радост и душата ѝ ще се изпълни с упоително съзнание за успех, но Фани просто отговаря, че не знае нищо. „Е, в такъв случай — каза със смях мис Крофърд — не ми остава нищо друго, освен да предположа, че заминава единствено заради удоволствието да придружи брат ви и да си поговори по пътя за вас“. Противно на нейните очаквания, Фани е смутена и недоволна. „Мис Крофърд се чудеше защо приятелката ѝ не се усмихва и реши, че е болезнено чувствителна, странна и каква ли не още, но и през ум не ѝ мина, че може би вниманието на Хенри не ѝ е приятно“. Балът не донася голяма радост на Едмънд. Той и мис Кофърд отново спорят за намерението му да стане свещеник, „тя го нарани дълбоко с изказванията си за професията, на която той много скоро щеше да се посвети. Двамата разговаряха, после мълчаха, той я убеждаваше, тя му се надсмиваше, докато накрая се разделиха, сърдити един на друг“.

Сър Томас, забелязвайки вниманието, оказвано от мистър Крофърд към Фани, се замисли, че такъв брак би имал не малки достойнства. И тъй като на сутринта се предвижда пътуване до Лондон „след кратък размисъл сър Томас покани Крофърд да закуси рано сутринта в имението, вместо да седне на масата сам. Той самият също щеше да закуси с тях. Готовността, с която беше приета поканата, за сетен път го убеди, че подозрението му, на което, трябваше да признае, до голяма степен се дължеше днешният бал, никак не е лишено от основания. Мистър Крофърд беше влюбен във Фани. Сър Томас беше изпълнен с радостни предчувствия за това какво щеше да последва. В това време племенницата му съвсем не чувстваше благодарност за тази покана. Тя се беше надявала да остане насаме с Уилям тази последна сутрин. Това щеше да бъде с нищо несравнима милост. Но въпреки че надеждите ѝ бяха разрушени, и през ум не ѝ минаваше да роптае. Точно обратното, тя до такава степен не беше свикнала някой да се съобразява с желанията й и да се прави каквото и да било, за да ѝ се угоди, че по-скоро беше склонна да се чуди и да се радва, че е постигнала толкова много, отколкото да се оплаква от последвалия нежелан развой на събитията“. Сър Томас казва на Фани до отиде да спи, след три часа през нощта, въпреки че балът не е свършил и „пет или шест самоотвержени двойки“ продължават да танцуват. „След като я отпрати по този начин, сър Томас може би се грижеше не само за здравето ѝ. Не е изключено да му беше дошла на ум мисълта, че мистър Крофърд е седял достатъчно дълго край нея, или пък му беше хрумнало да я представи в най-добра светлина като бъдеща примерна съпруга, демонстрирайки послушанието ѝ“. Забележителна финална нота!

***

Едмънд заминава за Питърбъро за една седмица, за да навести свой познат. В негово отсъствие мис Крофърд, разкайвайки се за поведението си на бала, се опитва да разбере от Фани какво знае за неговите намерения и чувства. Хенри Крофърд се завръща от Лондон и на следващия ден носи изненада за сестра си: Хенри казва, че след като си флиртувал с нея, се е влюбил сериозно във Фани и сега възнамерява да се ожени за нея. Донесъл е и приятна изненада за Фани - под формата на писма, от които става ясно, че е повлиял на влиятелния си чичо адмирал и най-накрая е повишен в офицер. След това в съобщение, направо, Хенри ѝ предлага веднага ръката и сърцето си. Този разговор е толкова неочакван и толкова неприятен за Фани, че тя побягва смутена. Мис Крофърд ѝ изпраща бележка по брат си: „Скъпа моя Фани — защото от днес нататък ще мога винаги да ви наричам така, за голямо свое облекчение, тъй като езикът ми трудно се обръщаше да ви нарека „мис Прайс“, особено през последните няколко седмици - не мога да позволя на брат си да тръгне, без да ви изпратя няколко реда, с които да ви изкажа поздравленията си и да изразя възторженото си съгласие и одобрение. Кажете „да“, скъпа Фани, и не се страхувайте от нищо! Няма никакви пречки тук, за които да си струва да се говори. Лаская се от мисълта, че няма да ви е безразлично да узнаете за моето съгласие. Така че, усмихнете му се тази вечер с най-прелестната си усмивка и го изпратете обратно при мене още по-щастлив, отколкото тръгва при вас“.

Стилът на тази бележка, който на пръв поглед е много елегантен, при по-внимателно разглеждане се оказва доста пошъл. Тук има много сладникави банални фрази, като искането за „най-прелестна усмивка“. Всичко това не е така за Фани. Когато Крофърд я пита, преди да си тръгне, за отговор за сестра му, „с единственото желание по никакъв начин да не покаже, че е приела сериозно случилото се, Фани с разтреперана ръка и със също така треперещо сърце написа: „Много съм ви благодарна, драга мис Крофърд, за любезните поздравления, доколкото се отнасят за моя скъп Уилям. Останалата част от писмото ви, доколкото разбирам, е просто шега, но аз така слабо се ориентирам в подобни неща, че се надявам да ме извините за молбата ми да забравим по-скоро тази случка. Познавам мистър Крофърд достатъчно дълго, за да си изградя представа за начина му на живот, и ако той ме разбираше също така добре, мисля, че щеше да се държи с мене по съвсем различен начин. Аз самата не знам какво пиша, но ще ми окажете огромна услуга, ако никога повече не заговорите на тази тема. С благодарност за честта, която ми оказахте с писмото си, скъпа мис Крофърд, оставам…“ и т. н.

Стилът на тази бележка, напротив, е искрен, чист и ясен. С отговора на Фани завършва вторият том на романа.

В този момент новият композиционен тласък идва от сър Томас, строг човек, който използва цялата си сила и цялото си влияние, за да убеди кротката Фани да се омъжи за Крофърд. „Той, който беше благословил брака на дъщеря си с мистър Рашуърт! Едва ли от него можеше да се очаква някаква романтична изтънченост“. Сцената на разговора между чичото и племенницата му в Източната стая (глава 1, част III) е една от най-силните в книгата. Сър Томас е изключително недоволен и не крие недоволството си, което довежда Фани до пълно отчаяние, но не може да получи нейното съгласие. Тя далеч не е убедена в сериозността на намеренията на Крофърд и се придържа към идеята, че това са просто празни любезности от негова страна. Освен това смята, че при такава разлика в характерите бракът им би бил нещастен и за двамата. У сър Томас проблясва мисълта, че привързаността ѝ към Едмънд е причина за нейното несъгласие. Но той отхвърля веднага тази мисъл. Цялата сила на порицанието му се стоварва върху Фани. „Тук той замълча. Фани вече плачеше така горчиво, че колкото и да беше разгневен, сър Томас не би могъл да продължи с упреците. Образът, който ѝ беше нарисувал, всички тези обвинения, толкова тежки и многобройни, всяко следващо все по-ужасяващо - струваше ѝ се, че сърцето ѝ ще се пръсне от мъка! Своенравна, твърдоглава егоистка, и на всичкото отгоре неблагодарница! Такава я виждаше той. Тя беше излъгала очакванията му, беше изгубила доброто му мнение. Какво щеше да стане с нея?"

Крофърд продължава да оказва натиск и посещава Мансфийлд парк почти всеки ден с пълното одобрение на сър Томас. Едмънд се връща и има повторение на темата от пиесата: Крофърд чете сцени от „Хенри VIII“. Това несъмнено е една от най-слабите пиеси на Шекспир, но през 1808 г. обикновените английски читатели предпочитат историческите драми на Шекспир пред божествената поезия на неговите велики трагедии като „Хамлет“ или „Крал Лир“. Темата на пиесата е умело преплетена с темата за духовния сан (приет вече от Едмънд) в разговора на мъжете: просто да се изнесе една проповед или просто да се изнесе умело. Едмънд разказа на Крофърд за първата си проповед, която е изнесъл наскоро, и Крофорд го засипва с въпроси „как се е чувствал и дали службата е минала успешно. Във въпросите му, въпреки че бяха зададени с жив дружески интерес и нескрита симпатия, нямаше и следа от онази беззлобна ирония или лекомислие, от които Фани би се почувствала дълбоко оскърбена - нещо, което Едмънд добре съзнаваше - така че той отговаряше с нескрито удоволствие. Задоволството му нарасна още повече от факта, че Крофърд продължи да го разпитва за мнението му и да изказва собствените си виждания относно най-подобаващия начин на поднасяне на определени части от службата, показвайки, че и по-рано е мислил по въпроса, при това доста задълбочено. Това беше най-верният път към сърцето на Фани. Цялата му галантност и остроумие, заедно с добродушието, не можеха да я спечелят, или поне не позволяваха да бъде завоювана така скоро без помощта на чувството, дълбокото проникване и сериозното отношение към сериозните материи“.

С обичайната си лекота в мислите Крофърд си представя, че е модерен лондонски проповедник: „Една майсторски написана проповед, поднесена изкусно, е източник на несравнимо удоволствие. Никога не съм чувал такава, без да изпитам огромно възхищение и уважение и дори на моменти ми се иска самият аз да приема свещенически сан и да проповядвам” <...> „Само че на мене ми е нужна лондонска публика. Аз бих могъл да проповядвам само на образовани слушатели, способни да оценят изкуството ми. Пък и никак не съм сигурен, че ще имам желание често да чета проповеди - може, да кажем, от време на време, веднъж-дваж всяка пролет, след като са ме чакали с нетърпение няколко недели, но не и постоянно. Да чета редовно никак няма да ми е по сърце“. Този чисто актьорски подход не обижда Едмънд, защото е братът на Мери. Затова пък Фани клати глава.

Обстоятелственият сър Томас сега получава също доста обстоятелствения Едмънд за свой помощник, за да упражни влияние, способно да склони Фани за брак с Крофърд. Започвайки разговор с нея, Едмънд мисли, че Фани все още не обича Крофърд, основната му мисъл е, че ако с течение на времето не се препятства на ухажването на Крофърд, тя ще го оцени и ще го обикне и постепенно нишките, които я свързват с Мейнсфилд парк, ще отслабнат и бъдещото напускане на дома вече няма да ѝ изглежда невъзможно. Влюбеният Едмънд бързо продължава да хвали Мери Крофърд, с която ще се сроди чрез Фани. Разговорът завършва с нотка на бдително очакване: предложението на Крофърд е просто твърде неочаквано и само поради това неприемливо. „Казах им, че от всички човешки същества ти си единственото, над което навикът властва по-силно от всяка промяна, и самият факт, че в предложението на Крофърд се съдържа промяна, вече работи срещу него. Прекалено ново, прекалено отскоро е всичко, затова не е в негова полза. Казах им, че ти не гледаш с добро око на това, с което не си свикнала, и какво ли не още в същия дух, за да им създам представа за характера ти. Мис Крофърд ни разсмя, като ни разкри как смята да окуражи брат си. Тя заяви, че ще го посъветва да продължи със същото постоянство опитите си да се хареса, и тогава без съмнение след десетина години щастлив брак ухажването му ще бъде прието напълно благосклонно." „Фани се усмихна насила, защото това се очакваше от нея. Чувствата й бяха крайно объркани. Тя се боеше, че прави грешка, че говори прекалено много и стига твърде далеч в предпазливостта си, която смяташе за необходима, за да се защити от едно зло, но по този начин се излагаше на друго, и затова шегата на мис Крофърд, повторена от Едмънд, в този момент особено силно я огорчи.."

Убеждението на Едмънд, че Фани отхвърля Крофорд просто защото всичко е ново за нея, също изпълнява композиционна функция, тъй като по-нататъшното развитие на действието изисква Крофърд да остане в Мансфийлд парк и да продължи да я ухажва. Едно опростено обяснение на отказа на Фани му дава претекст мисли така и да бъде подкрепен от сър Томас и Едмънд. Много читатели, особено читателки, не могат да простят на умната и изтънчената Фани любовта ѝ към такъв скучен човек като Едмънд. Затова мога само да повторя, че най-лошият начин да четеш книги е да се впуснеш по детски в действието и да общуваш с героите, сякаш са истински хора. Въпреки че, разбира се, в живота често се случва слабите, умни момичета да обичат всеотдайно скучни глупаци. Независимо от това Едмънд – трябва да му отдадем дължимото – е всъщност добър, честен, приятен и мил човек. Което е всичко за светската страна.

Хората се опитват да повлияят на бедната Фани по различни начини - Мери Крофърд апелира към нейната гордост. Да спечелиш любовта на Хенри е голям успех. Все пак толкова много жени въздишаха по него. Мери е толкова безчувствена, че без да го осъзнава, избухва: брат ѝ всъщност има недостатък като склонността да се влачи по жени, „с което кара младите момичета да се влюбват в него“. Тя добавя: „И аз наистина съм дълбоко и искрено убедена, че никога досега не е изпитвал тези чувства към друга жена, че ви обича с цялото си сърце и ще ви обича толкова дълго, колкото изобщо е възможно. Ако има на света мъж, способен да обича една жена цял живот, то без съмнение, Хенри ще ви обича така." Фани не може да не се усмихне леко, но не казва нищо в отговор. Психологически не е съвсем ясно защо Едмънд все още не е казал за любовта си към Мери Крофърд; но композицията на романа изисква известна бавност на неговото ухажване. В резултат от това брат и сестра Крофърд заминават за Лондон, всеки по своя път, предварително уговорена работа, без да научат нищо определено от Фани и Едмънд.

***

На сър Томас по време на неговите „величествени размишления“ му хрумва, че за Фани не е лошо да погостува няколко месеца на родителите си в Портсмут. Вече е февруари 1809 година. Фани не е виждала родителите си почти девет години. Сметката на сър Томас е тънка: „Той, разбира се, искаше Фани да замине с охота, но също така искрено се надяваше престоят у дома да ѝ се стори досаден до болка още преди да е дошъл краят на гостуването, и краткото време, през което щеше да бъде лишена от елегантността и разкоша на Менсфийлд парк, да я отрезви и да я накара да оцени по достойнство също така великолепния и вече постоянен дом, който ѝ се предлагаше“. Тоест Евърингам, норфолкското имение на Крофърд. Нататък следва забавен откъс за това това как мисис Норис е осенена от мисълта, че каретата на сър Томас и пътните разходи, свързани с нея, могат да бъдат използвани в неин интерес, тъй като тя, мисис Норис, не се е виждала с любимата си сестра Прайс от двадесет години. Но после, за неописуема радост на Уилям и Фани, тя се сеща, че „сега в Менсфийлд парк няма да минат никак без нея“, с което въпросът приключва. „В действителност тя навреме съобрази, че макар пътуването до Портсмут да ѝ излиза безплатно, все пак на връщане, ще не ще, трябва да бръкне в собствения си джоб. Така че горката ѝ скъпа сестричка мисис Прайс трябваше да понесе разочарованието, че тази прекрасна възможност е пропусната. Явно им предстояха още двадесет години раздяла“.

Не много убедителен е откъсът, посветен на Едмънд: „Заминаването на Фани, това нейно пътуване до Портсмут, се отрази и на плановете на Едмънд. Той също трябваше като леля си Норис да се пожертва в името на Менсфийлд парк. Намерението му беше горе-долу по това време да замине за Лондон, но той не можеше да остави майка си и баща си точно тогава, когато всички, от които зависеше тяхното спокойствие, ги напускаха. И с усилие, което беше мъчително за него, макар и да не го показваше явно, той отложи със седмица-две пътуването, което очакваше с трепетната надежда, че ще намери завинаги щастието си“. Поради композиционни съображения ухажването на Едмънд към мис Крофърд отново е възпрепятствано.

След като с горката Фани вече са говорили за Хенри Крофърд сър Томас, след това Едмънд, после Мери Крофърд, сега, по време на пътуването на Фани с брат ѝ до Портсмут, Джейн Остин изобщо не споменава тази тема. Те напускат Мансфийлд парк в понеделник, 6 февруари 1809 година, и на следващия ден пристигат в Портсмут, голямо морско пристанище в южната част на Англия. Фани ще се върне в Мансфийлд парк не след два месеца, както е планирано, а след три - в четвъртък, 4 май 1809 година, денят, в който навършва деветнадесет години. Веднага след пристигането си в Портсмут Уилям получава заповед да се яви на кораба, а Фани остава сама със своето семейство. „Ако сър Томас можеше да надникне в душата на племенницата си и да прочете мислите ѝ, когато тя пишеше първото си писмо до леля си, щеше да сметне, че няма причини за отчаяние. <...> Уилям замина и домът, в който я беше оставил — Фани не можеше да си затвори очите пред този факт — се оказа пълна противоположност на това, за което беше мечтала. Той беше живият пример за шум, безпорядък и неподобаващо поведение. Никой не си знаеше мястото, нищо не се вършеше както трябва. Тя не беше в състояние да уважава родителите си така, както се беше надявала. Фани и по-рано не очакваше кой знае какво от баща си, но той беше още по-небрежен към семейството си, навиците му бяха още по-лоши, а маниерите — по-груби, отколкото можеше да предположи. <...> Той ругаеше и пиеше, беше мръсен, груб и недодялан. <...> Той и сега почти не я забелязваше, ако не се смятат моментите, в които пускаше по неин адрес някоя от грубите си шеги.

Майка ѝ я разочарова далеч по-силно. Тук тя разчиташе на нещо по-добро, но не намери почти нищо. <...> Мисис Прайс не беше лоша жена, но вместо привързаността и доверието към дъщеря й да растат с всеки изминат ден, вместо да я цени все повече и повече, тя продължи да проявява към нея същата доброта, както в деня на пристигането й, и това беше всичко. Майчинският й инстинкт бързо беше задоволен, а друг източник на привързаност не се намери. Сърцето и денят й вече бяха запълнени до краен предел, така че за Фани не стигаше нито времето, нито майчината нежност. <...> Денят ѝ минаваше в своего рода мудна суетня — тя вечно имаше много работа, която не успяваше да свърши, вечно закъсняваше и се оплакваше, но не правеше никакъв опит да промени нещо. Искаше да бъде пестелива, но ѝ липсваха изобретателност и чувство за ред, беше недоволна от прислужниците си, а не умееше да ги постави на мястото им и да спечели тяхното уважение, било като им помага, било като проявява повече строгост към тях, или правейки опит да им угоди“.

Фани има главоболие от шума и задухата, от мръсотията и лошата храна, от нечистоплътната прислужница и от постоянните майчини оплаквания. „За една такава деликатна и нервна натура, каквато беше Фани, да живее в непрестанен шум и врява беше мъчение... <...> Тук всички бяха шумни и гръмогласни, като се изключи може би майка ѝ, чийто глас звучеше също така монотонно, както този на лейди Бъртрам, но нейната вялост беше преминала в раздразнително мърморене. От каквото и да имаха нужда, всички тук крещяха, за да го получат. Прислужниците също се оправдаваха, крещейки откъм кухнята. Вратите вечно се блъскаха, по стълбите се тичаше от сутрин до вечер, всичко се вършеше с гръм и трясък, никой не можеше да седи спокойно на мястото си и да накара другите да го чуят“. Само единадесетгодишната сестра Сюзън дава, според Фани, някаква надежда и Фани се заема да я научи на добри обноски и да я склони да чете книги. Сюзън схваща всичко в движение и е пропита с любов към по-голямата си сестра.

Отиването на Фани в Портсмут нарушава единството на действието в романа, който, с изключение на неизбежната и съвсем естествена размяна на писма между Фани и Мери Крофърд, все още не е помрачен от порока на английските и френските романи от XVIII век – предаването на информация чрез кореспонденция. Но сега сме изправени пред нов обрат в композицията на романа: по-нататък действието се движи с помощта на писма, героите си разменят новини. Мери Крофърд от Лондон дискретно намеква на Фани, че изражението на Мери Рашуърт се е променило при споменаване на името ѝ. Йейтс все още ухажва Джулия. На 28 февруари семейство Крофърд ще бъде на прием при семейство Рашуърт. А Едмънд, отбелязва Мери, „не бърза“: може би го задържат на село енорийските дела. „Сигурно някоя стара грешница в Торнтън Лейси има нужда да бъде вкарана в правия път, никак не ми се иска да допусна, че ме пренебрегва заради някоя по-млада“.

Неочаквано в Портсмут се появява Хенри Крауфорд, за да предприеме последна атака към сърцето на Фани. За нейно голямо облекчение домакините придобиват при неговата поява по-представителен вид и се отнасят с госта достатъчно учтиво. В Хенри тя също забелязва промяна към по-добро. Сега той се грижи за имението си. „Беше се представил на няколко наематели, с които не се беше срещал по-рано, и се беше заел с разглеждането на някои фермерски къщи, за чието съществуване не беше подозирал до този момент, въпреки че се намираха на негова земя. С всичко това той целеше да направи добро впечатление на Фани, в което успя напълно. За нея беше много приятно да чуе от него толкова уместни изказвания — този път той се беше държал именно така, както трябва. Приятел на бедните и потиснатите! Нищо не би могло да й бъде по-драго, и тя вече беше на път да го погледне с одобрение, когато той отново я стресна и я накара да се затвори в себе си, добавяйки съвсем недвусмислено, че се надява скоро да има помощник, приятел и наставник във всичко, което се отнасяше до благотворителността и полезността на Евърингам, някой, благодарение на когото Евърингам и всичко, свързано с него, ще му станат още по-скъпи.

Фани се извърна с мисълта, че би предпочела да не чува подобни думи. Тя беше склонна да допусне, че добрите му качества са повече, отколкото е предполагала. Може би в края на краищата той нямаше да се окаже толкова лош. <...> Тя сметна, че той забележимо се е променил към по-добро, откакто се видяха за последен път — беше много по-мил, отзивчив и внимателен към чувствата на другите, отколкото в Менсфийлд. Никога досега тя не го беше намирала толкова приятен, или по-точно, толкова близко до възможността да ѝ бъде приятен. В държанието му с баща ѝ нямаше нищо обидно, а във вниманието му към Сюзан имаше нещо особено мило и деликатно. Не, той определено се беше променил. Искаше ѝ се и следващият ден да е отминал, или той да е пристигнал само за един ден, но пък нещата далеч не бяха толкова лоши, колкото се беше опасявала, а и толкова беше хубаво да си поговори отново за Менсфийлд!“ Крофърд е загрижен много за здравето на Фани и я моли да уведоми сестра му, ако има някакво влошаване, за да могат да я върнат обратно в Мансфийлд. Тук, както и на няколко други места в романа, е дадено да се разбере, че ако Едмънд се ожени за Мери, а Хенри продължава да се държи по същия образцов начин, в края на краищата Фани ще се омъжи за него.

***

Идването на пощальона заменя по-фините композиционни похвати. Романът започна да се разпада по шевовете, все повече и повече се срива в свободен епистоларен жанр. Това показва известна умора на авторката, която заобикаля по този начин композиционните трудности. А в същото време ние сме на прага на най-драматичния момент в повествованието. От писмото на приказливата Мери научаваме, че Едмънд е бил в Лондон и че „мисис Фрейзър, която съвсем не е лош съдия, заяви, че познава не повече от трима мъже в Лондон с такава привлекателна външност, ръст и излъчване. И трябва да ви призная, че когато обядвахме тук онзи ден, нямаше нито един мъж, достоен да се сравни с него, а бяхме шестнадесет души. За щастие сега всички се обличат еднакво, така че за човека не може да се съди по облеклото, и все пак…"

Хенри се кани да се върне отново в Евърингам по работа, която Фани одобрява, но той може да напусне Лондон едва след приема у Крофърдови. „Той ще се срещне с мистър Рашуърт и съпругата му и трябва да призная, никак не съжалявам за това, дори съм малко любопитна, а мисля, че и той, макар да не си го признава.“. От писмото става ясно, че Едмънд все още не се е обяснил; неговата мудност е почти смехотворна. Така минават седем седмици от планираните два месеца в Портсмут, когато най-накрая пристигна писмо на Едмънд от Мейнсфилд. Той е огорчен от несериозното отношение на мис Крофърд към сериозните неща и от лошите маниери на нейните лондонски приятели. „Като си помисля за голямата ѝ привързаност към тебе и за разумното ѝ, безупречно поведение като сестра, тя ми се струва съвсем друг човек, комуто е достъпно всичко благородно. Тогава съм готов да се упрекна, че я съдя твърде строго за лекомисленото ѝ държание. Не мога да се откажа от нея, Фани. Тя е единствената жена на света, която мога да си представя като своя съпруга." Той се колебае дали да ѝ предложи брак в писмо, или да отложи за юни, когато тя трябва да се върне в Менсфийлд? Писмото, може би, не е все още най-добрият начин. Между другото, той се среща с Крофърд при мисис Фрейзър. „Това, което виждам и чувам ме изпълва с все по-голямо задоволство. У него няма и сянка от колебание. Той много добре знае какво иска и е твърдо решен да го отстоява, а това е безценно качество. Когато го видях в една стая със сестра ми, не можех да не си спомня това, което ти ми каза веднъж, и признавам, че срещата им не би могла да се нарече приятелска. От нейна страна студенината беше явна. Двамата почти не си проговориха. Видях как той се сепна от изненада и съжалих, че мисис Рашуърт не можа да сдържи обидата си от някогашното въображаемо пренебрежение, проявено към мис Бертрам“.

Накрая идва огорчаваща новина: сър Томас възнамерява да вземе Фани от Портсмут едва след Великден, когато трябва да отиде в Лондон по работа, иначе казано - месец по-късно от първоначално планираното.

Реакцията на Фани на влюбването на Едмънд е предадена чрез това, което сега наричаме поток от съзнание или вътрешен монолог, техника, която Джеймс Джойс използва толкова възхитително сто и петдесет години по-късно. „Тя беше толкова наранена, че едва ли не я обзеха неприязън и гняв към Едмънд. „Нищо хубаво няма да излезе от това забавяне — каза си тя. — Защо още не са решени нещата? Той е заслепен и нищо няма да го вразуми, абсолютно нищо, след като толкова време истината стои пред очите му, а той не може да я види. Ще се ожени за нея и ще бъде нещастен и достоен за съжаление. Дано поне влиянието ѝ да не успее да го направи непочтен!“ Тя отново хвърли поглед на писмото. „Толкова била привързана към мене! Ама че глупост! Тя не обича никого, освен себе си и брат си. Приятелите й я тласкали по грешен път! По-скоро тя ги тласка по грешния път. Може би всички те взаимно се развращават един друг. Но ако наистина я обичат далеч повече, отколкото ги обича тя, още по-малко вероятно е те да са й навредили с нещо, като изключим ласкателството. „Единствената жена на света, която някога съм могъл да си представя като своя съпруга“! Ни най-малко не се съмнявам. Това чувство ще го ръководи през целия му живот. И дали тя ще приеме предложението му или ще му откаже, сърцето му винаги ще ѝ принадлежи. „Да изгубя Мери е равносилно да изгубя Крофърд и Фани“. Не ме познаваш, Едмънд. Двете семейства никога няма да се сродят, освен ако не ги свържеш в родство ти. О, пиши й, пиши й веднага! Сложи край на всичко това веднъж завинаги! Нека се свърши с това мъчение. Хайде, реши се, обвържи се, подпиши си присъдата!

Тези чувства обаче дотолкова наподобяваха злоба, че разговорът на Фани със самата себе си не можеше дълго да продължи в този дух. Не след дълго тя омекна и я обзе съжаление“.

Фани научава от лейди Бертрам, че Том се е разболял тежко в Лондон и никой не се е грижил за него там, така че той, съвсем болен, е докаран в Мейнсфилд. Болестта на брат му пречи на Едмънд да напише писмо с обяснение до мис Крофърд. По пътя към връзката им непрекъснато възникват пречки, които Едмънд сякаш нарочно трупа. Мери Крофърд в писмо до Фани намеква, че имението на Бертрамови би било в по-добри ръце, ако принадлежи на сър Едмънд, а не на сър Томас. Хенри вижда доста често Мария Рашуърт, но Фани няма защо да се тревожи. Почти всичко в писмото на Мери отвращава Фани. А писмата продължават да идват, споменавайки често Том Бертрам и Мери Рашуърт. Но ето че идва писмо от Мери, което предупреждава за някакъв ужасен слух: „Току-що до мене достигна крайно възмутителен, злонамерен слух и аз ви пиша, мила Фани, за да ви предупредя да не му вярвате, ако стигне до вашите уши. Бъдете уверена, че тук има някаква грешка, и че след ден-два всичко ще се изясни, или поне че Хенри няма никаква вина и независимо от някакво моментно étourderie (фр. лекомислие – бел. П. Н.) не мисли за никого, освен за вас. Не казвайте никому нито дума, не слушайте нищо, не се впускайте в догадки, с никого не споделяйте, докато не ви пиша отново. Сигурна съм, че нещата ще се уталожат и ще се окаже, че всичко това е някакво недомислие на Рашуърт. Ако наистина са заминали, готова съм да си заложа главата, че са се отправили към Менсфийлд парк и Джулия е с тях. Но защо не ни позволите да дойдем да ви вземем? Дано да не съжалявате за това. Ваша и т.н.“

Фани е зашеметена. Тя не може да разбере какво всъщност се е случило. А два дни по-късно седи в хола, където „слънчевите лъчи, заливащи гостната, вместо да я разведрят, я караха да се чувства още по-тъжна — съвсем различно беше градското слънце от това в селската шир. Тук цялата му сила беше само в блясъка, в безпощадния, непоносим блясък, чиято единствена заслуга беше, че излагаше на показ петната и мръсотията, които иначе спокойно биха се скрили. Нямаше нито здраве, нито радост в градското слънце. Тя седеше като в пещ в непоносимата задуха, а наоколо танцуваха рояците прашинки. Фани само местеше поглед от петната по стените, които главата на баща й беше белязала, към масата, цялата в драскотини и резки, оставени от братята й, върху която стояха криво-ляво почистеният чаен поднос, зле забърсаните чаши и чинийки със следи от миенето, рядкото синкаво мляко, в което плуваха боклуци, и намазаният с масло хляб, който с всяка измината минута придобиваше все по-мазен вид от първоначалния, в който беше излязъл от ръцете на Ребека“. В тази неприятна стая Фани чува неприятна новина. Баща ѝ научи от вестника, че Мери Рашуърт е избягала с Хенри Крофърд. Ще отбележим, че новината се съдържа във вестникарска статия, а това всъщност е същото като в писмо. Същата епистоларна форма.

По-нататък събитията се развиват с бясна скорост. Едмънд пише от Лондон на Фани, че избягалата двойка не може да бъде намерена, но неприятностите едва са започнали: сега Джулия е избягала с Йейтс в Шотландия. На следващата сутрин Едмънд трябва да отиде в Портсмут, за да отведе Фани и Сюзън в Менсфийлд парк. Той идва и, „поразен от промяната във външността на Фани, без да подозира на какви ежедневни изпитания е била подложена в бащиния си дом, и отдавайки до голяма степен, дори изцяло, промяната на неотдавнашните събития, взе ръката й и каза тихо, но много прочувствено: - Никак не е чудно… сигурно ти е болно… ти страдаш. Как е възможно човек, който веднъж те е обикнал, да те напусне! Но твоята… твоето чувство е съвсем отскоро в сравнение с… Фани, помисли си как се чувствам аз!“

Очевидно той е намерил за необходимо да се откаже от Мери заради скандала. Когато се появява в Портсмут у Прайсови, той притиска Фани до гърдите си, когато тя влиза, и повтаря почти нечуто: „Моя Фани… моята единствена сестра… единственото ми утешение сега“.

Портсмутската интерлюдия - три месеца от живота на Фани - свършва, а с това свършва и епистоларната форма на повествованието. Отново сме на това място, от което тръгнахме, с единствената разлика, че Крофърдови не са вече с нас. Ако беше разказала останалата част от историята с двете бягства на влюбените двойки толкова подробно и пряко, колкото са изобразени забавленията и увлеченията в Мейнсфилд парк преди заминаването на Фани за Портсмут, мис Остин би трябвало да напише напише още един том от петстотин страници. Епистоларната форма, която тя използва при портсмутската интерлюдия, играе своята композиционна роля, но е ясно, че твърде много неща се случват зад кулисите и че кореспонденцията, поддържаща действието, няма особена художествена стойност.

Междувременно от романа остават само две глави и в тях трябва да се завържат последните възли и да се измете боклукът. Мисис Норис, потресена от прегрешението на любимата си Мария и развода, сложил край на брака, чийто замисъл винаги е приписвала гордо на себе си, става, както се разказва, съвсем друг човек, тиха, безразлична към всичко и накрая отива да живее с Мария в „в далечно ѝ усамотено жилище“. Тази промяна не ни се показва, така че, естествено, ние запомняме мисис Норис като гротескова сатирична фигура в по-голямата част от романа. Едмънд най-накрая е разочарован от мис Крофърд. Тя, очевидно, изобщо не разбира цялата дълбочина на моралния проблем и осъжда само безразсъдството на брат си и Мария. Едмънд е ужасен. „Да чуя жената, която… да чуя как не може да намери по-сурова дума от „безразсъдство“!… Да обсъжда случилото се по този лекомислен, свободен, хладнокръвен начин! Охотно, без ужас, без отвращението, свойствено на истински скромните жени. Ето това прави висшето общество! Та нима можеш да срещнеш друга жена, така щедро надарена от природата?… И са я покварили, покварили!… О, Фани, не греха им осъждаше тя, а тяхната непредпазливост!“ - пояснява Едмънд, като едва сдържа риданията си. И цитира думите на мис Крофърд за Фани: „Защо му отказа? Тя е виновна за всичко! Простодушна малка глупачка! Никога няма да ѝ простя. Ако тя беше приела предложението му, както беше редно, сега до сватбата щяха да остават броени дни и Хенри щеше да бъде прекалено щастлив и прекалено зает, за да си търси други развлечения. Той изобщо нямаше да си прави труда да подновява познанството си с мисис Рашуърт. Всичко щеше да свърши с един обикновен безобиден флирт и ежегодни срещи в Содъртън и Евърингам.“ Едмънд заключва: „Но магията е разрушена. Аз прогледнах“. Той казва на мис Крофърд, че е поразен от отношението ѝ към въпроса и особено от надеждата ѝ, че ако сър Томас се въздържи от намеса сега, Хенри може да се ожени за Мери. Нейният отговор затваря темата за споровете около свещеническия сан. „...Видях как лицето ѝ смени цвета си и тя цялата пламна. <...> Ако можеше, би се разсмяла. Отговори ми почти със смях. „Хубава лекция ми изнесохте, честна дума. Това да не е част от последната ви проповед? Ако продължавате в този дух, бързо ще вкарате в правия път всички в Менсфийлд и Торнтън Лейси и следващия път, когато чуя за вас, вече ще бъдете прочут проповедник в някоя голяма методистка общност или мисионер в далечни краища.“

Той се сбогува и излиза от стаята. „Бях направил няколко крачки, когато чух вратата зад мене да се отваря. „Мистър Бертрам“ — каза тя. Аз се обърнах. — „Мистър Бертрам“ — повтори тя с усмивка… но тази усмивка никак не подхождаше на току-що проведения разговор — игрива и предизвикателна, сякаш целеше да ме покори, поне така ми се стори. Аз ѝ устоях — такъв беше първият ми импулс — и не спрях. Оттогава… понякога… В някои моменти съжалявам, че не се върнах. Но знам, че постъпих правилно. Ето така завърши нашето познанство!" В края на главата Едмънд е убеден, че никога няма да се ожени. Но читателят знае по-добре.

В последната глава порокът се наказан, добродетелта е възнаградена според заслугите, а грешниците започват да се държат по-добре.

Оказва се, че Йейтс има повече пари и по-малко дългове, отколкото сър Томас предполага, и е приет в семейното лоно.

Здравето и нравствеността на Том бележат успех. Той е преживял страданието и се е научил да мисли. Тук за последен път се появява мимоходом мотивът на представлението: Том смята себе си частично виновен за романа, завързал се между сестра му и Крофърд, „и неговата непростима идея за театъра, остави такава следа в душата му, че на двадесет и шест години, притежавайки достатъчно здрав разум и добри приятели, той стана друг човек. Том се превърна в това, което трябваше да бъде — помощник на баща си, тих и уравновесен, който вече не живееше единствено за собствено удоволствие“.

Сър Томас осъзнава, че е грешил в много отношения, особено в методите за възпитание на децата си: „Липсваше морален принцип, ефективен морален принцип.“

Мистър Рашуърт е наказан за глупостта си и може да бъде отново измамен, ако реши да се ожени пак.

Прелюбодейците Мария и Хенри живеят в нищета и разделени.

Мисиис Норис напуска Менсфийлд парк, за да „се посвети на своята злочеста Мария, в резултат на което двете се заселиха в далечно ѝ усамотено жилище в чужд край, където, почти лишени от компания, без каквато и да било привързаност от страна на едната и пълна липса на здрав разум у другата, скоро, както се и очакваше, при своите характери се превърнаха в наказание една за друга“.

Джулия само следва примера на Мария и затова е простена.

Хенри Крофърд, „покварен от ранната свобода и лошия семеен пример, прекалено дълго се беше подчинявал на капризите на безсърдечната си суетност. <...> Ако той беше проявил същото постоянство и настойчивост, Фани щеше да стане неговата награда, при това връчена му напълно доброволно и не много дълго след като Едмънд се оженеше за Мери“. Но престореното безразличие на Мария, когато се срещат в Лондон, очевидно го засяга болезнено. „Не можеше да понесе пренебрежението на жена, която до неотдавна го гледаше в очите. Трябваше на всяка цена да победи гордостта и гнева ѝ. Причината за този гняв беше Фани. Той трябваше отново да стане господар на положението и да накара мисис Рашуърт да се отнася към него така, както се отнасяше Мария Бертрам“.

Светът се отнася към мъжете в случай на подобни публични скандали много по-снизходително, отколкото към жените, но „можем с пълно основание да предположим, че един здравомислещ човек като Хенри Крофърд не е могъл да мине без съответната доза яд и съжаление — яд, преминаващ понякога в угризения, и съжаление, превръщащо се в безмерна горчивина, че така се е отплатил за гостоприемството, че е нарушил покоя в семейството и се е лишил от най-доброто, най-ценното и най-скъпо на сърцето познанство, като по този начин е изгубил жената, към която се е стремил и с чувствата, и с разума си“.

Мис Крофърд се заселва при Грантови, които се преместват в Лондон. „А Мери вече достатъчно се беше наситила на приятелите си, на суетата, честолюбието, любовта и разочарованието през последната половин година, и имаше нужда от искрената доброта на сестра си, от неизменното ѝ спокойствие и благоразумие. Те заживяха заедно, а когато доктор Грант, след три поредни грандиозни обеда за една седмица по случай назначението му, получи апоплектичен удар и се спомина, двете не се разделиха. Мери, която беше твърдо решена никога повече да не се увлича по по-малък брат, дълго не можа да намери сред блестящите млади франтове и безделничещите наследници, готови да се поставят в услуга на красотата ѝ и на двадесетте ѝ хиляди фунта, такъв, който да задоволи порасналите ѝ в Менсфийлд изисквания, чийто характер и маниери да дават някаква надежда за семейно щастие, което там се беше научила да цени, или способен да измести от сърцето ѝ Едмънд Бъртрам“.

Едмънд Бертрам, макар че бракът му по строгите правила би могъл да се приеме за инцест, намира в лицето на Фани идеалната жена. „Той още не беше спрял да съжалява за нея, още обясняваше на Фани колко невъзможно е да срещне друга като нея, когато започна да си задава въпроса дали няма да му подхожда също толкова, а може би и много повече, момиче от съвсем друг тип. Дали самата Фани не му е станала толкова скъпа, толкова нужна с всичките си усмивки и мили привички, колкото Мери Крофърд никога не бе могла да бъде, и дали не беше възможно в края на краищата да я убеди, че горещата сестринска привързаност може да бъде достатъчно здрава основа за съпружеска любов. <...> Нека никой не си въобразява, че е в състояние да опише чувствата на една девойка, току-що получила уверения в любов, на която почти не е смеела да се надява“. Лейди Бертрам вече има дежурна племенница Сюзън вместо Фани, така че темата за Пепеляшка не свършва дотук. „При толкова прекрасни качества и искрена любов, радвайки се на приличен доход и добри приятели, след женитбата си двамата братовчеди изглежда получиха най-добрата гаранция за земно щастие, която може да съществува. И Едмънд, и Фани бяха еднакво създадени за семейни радости, еднакво привързани към селския живот, домът им беше изпълнен с любов и уют. И за да допълним радостната картина, трябва да кажем, че точно тогава, когато бяха живели заедно достатъчно дълго, за да изпитат нужда от увеличаване на дохода и да почувстват неудобството да са далеч от родителския дом, смъртта на доктор Грант ги направи стопани на Менсфийлдската енория. Скоро след това събитие те се преселиха в Менсфийлд и тамошният свещенически дом, към който по време на двамата му последни стопани Фани нито веднъж не се беше приближавала, без сърцето й да се свие от болка или тревога, не след дълго се превърна в такава радост и за душата, и за погледа ѝ, както от много време насам беше всичко, намиращо се в обсега и под покровителството на Менсфийлд парк“. Забавно убеждение, че след така завършения разказ на авторката, животът на всички герои ще тече гладко и благополучно. Останалите грижи все едно ги поема Господ Бог.

***

Обръщайки се към принципите на изграждане на разглеждания роман, трябва да отделим внимание на някои характеристики на „Мансфийлд парк“ (срещащи се и в други произведения на мис Остин), които могат да бъдат открити в силно развита форма и в „Студеният дом“ (а също и в други произведения на Дикенс). Това едва ли може да се счита за пряко влияние на Остин върху Дикенс. Тези черти и у двамата са от областта на комедията – комедията на нравите, за да бъдем по-точни – и са типични за сантименталния роман от XVIII и XIX век.

Първата обща черта за Джейн Остин и Дикенс е младата героиня във вид на лакмусова хартия – Пепеляшка, възпитаница, сираче, гувернантка и т. н., през чиито очи, чрез чието възприятие се виждат останалите герои. Друга характерна и очевидна прилика е похватът (лесно се вижда у Джейн Остин) да се отбелязват несимпатичните или малко симпатичните герои с някаква смешна черта в навиците, привичките или природната им даденост и да се вади тази черта на показ всеки път, когато въпросният герой се появява. Веднага ни идват на ум два примера: мисис Норис с нейната пресметливост и лейди Бертрам с нейния мопс. Мис Остин разнообразява майсторски картините, като променя, така да се каже, осветлението: действието се развива и героите получават някой и друг допълнителен нюанс, но като цяло тези комедийни герои, като в пиеса, носят със себе си всеки свой смешен недостатък през целия роман, от сцената към сцената. По-нататък ще видим, че Дикенс използва същия метод.

За да открием третото сходство, трябва да се обърнем към сцените от Портсмут. Ако Дикенс беше писал преди Остин, бихме могли да кажем, че семейство Прайс е изобразено с тоналността на Дикенс и че образите на децата там са свързани с детската тема, която преминава през целия роман „Студеният дом“.

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870)

“СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

Сега сме готови да се заемем с Дикенс. Вече сме готови да възприемем Дикенс. Готови сме да се насладим на Дикенс. Четейки Джейн Остин, трябваше да положим известни усилия, за да правим компания на нейните герои в гостната стая. А когато имаме работа с Дикенс, ние сме на масата, отпивайки портвайн. Към Джейн Остин и нейния „Менсфийлд парк“ трябваше да намерим подход. Мисля, че го намерихме и изпитахме известно удоволствие да съзерцаваме нейните деликатни изображения, колекцията ѝ от елегантни украшения, запазени в памук - удоволствие, между другото, принудително. Трябваше да се потопим в определено настроение, да фокусираме погледа си по определен начин. Лично аз не харесвам порцелана или приложните изкуства, но често ми се налагам да погледна скъпоценния полупрозрачен порцелан през очите на специалист и в същото време да се чувствам възхитен. Да не забравяме, че има хора, които са посветили целия си живот на Джейн – своя обвит в бръшлян живот. Сигурен съм, че други читатели чувстват по-добре от мен мис Остин. Все пак аз се опитах да бъда напълно обективен. Моят обективен метод, моят подход беше по-специално да надникна през призмата на културата, която нейните млади дами и господа са почерпили от студения кладенец на осемнадесети и началото на деветнадесети век. Задълбочихме се и в композицията на нейния роман, приличащ на паяжина: искам да напомня на читателя, че в преждата на „Мансфийлд парк“ централно място заема репетицията на пиесата.

С Дикенс излизаме на простор. Според мен прозата на Джейн Остин е очарователен преразказ на стари ценности. Дикенс има нови ценности. Съвременните автори все още се опиват от виното на неговата реколта. Тук не е необходимо, както в случая с Джейн Остин, да търсим подходи, да се убеждаваме, да бавим. Просто трябва да се вслушаме в гласа на Дикенс и това е всичко. Ако беше възможно, щях да посветя всичките петдесет минути от всяко занятие на безмълвното размишление, концентрацията и просто възхищението от Дикенс. Но мое задължение е да ръководя и систематизирам тези разсъждения, това възхищение. Когато чете „Студеният дом“, човек трябва да се отпусне и да се довери на своя гръбнак – въпреки че четенето е основен процес, точката на художественото наслаждение се намира между лопатките. Лекият трепет, преминаващ по гърба, е онази кулминация на чувствата, която е дадено да изпита човешкият род при среща с чистото изкуство и чистата наука. Да почетем гръбначния стълб и неговото потръпване. Нека се гордеем, че принадлежим към гръбначните животни, защото мозъкът е само продължение на гръбначния мозък: фитилът минава по цялата дължина на свещта. Ако не можем да се насладим на този трепет, ако не можем да се насладим на литературата, нека оставим намеренията си и да се потопим в комиксите, телевизията и „книгите на седмицата“. Все си мисля обаче, че Дикенс ще се окаже по-силен.

Обсъждайки „Студената къща, скоро ще забележим, че романтичният сюжет на романа е илюзия, той няма голямо художествено значение. В книгата има нещо по-добро от печалната история на лейди Дедлок. Ще ни трябва малко информация и за съдебните спорове в Англия, но иначе всичко е само игра.

***

На пръв поглед може да изглежда, че „Студеният дом“ е сатира. Нека се разберем. Когато сатирата няма голяма естетическа стойност, тя не постига целта си, колкото и да е заслужена тази цел. От друга страна, когато сатирата е пронизана от художествен талант, нейната цел е маловажна и избледнява с времето, докато брилянтната сатира остава произведение на изкуството. Струва ли си изобщо да говорим за сатира в случая?

Изследването на общественото или политическо въздействие на литературата трябвало да бъде измислено за тези, които по темперамент или под тежестта на образованието си са нечувствителни към естетическите течения на истинската литература - за тези, у които четенето не трепти между лопатките. (Повтарям отново и отново, че изобщо няма смисъл да четете книга, ако не я четете с гръбначния си стълб.) Човек може да бъде напълно доволен от мисълта, че Дикенс е бил нетърпелив да осъди беззаконието на Канцлерския съд. Съдебни спорове като в случая с Джарндисови се случват от време на време в средата на миналия век, въпреки че историците по правните въпроси казват, че повечето от фактите датират от 20-те и 30-те години, така че много от мишените са били улучени до времето, когато е написан „Студеният дом“. А ако мишената е престанала да съществува, нека се насладим на резбата на поразяващото оръжие. Освен това, като обвинителен акт срещу аристокрацията, образът на Дедлокови и тяхната среда е лишен от интерес и смисъл, тъй като познанията и представите на писателя за този кръг са твърде оскъдни и повърхностни, а в художествено отношение образите на Дедлокови, колкото и жалко е да го кажем, са напълно безжизнени. Затова нека се радваме на паяжината, без да обръщаме внимание на паяка; нека се възхищаваме на архитектониката на темата за злодеянието, пренебрегвайки слабостта на сатирата и нейната театралност.

В крайна сметка един социолог, ако иска, може да напише цяла книга за експлоатацията на децата по това врече, което историците наричат тъмна зора на индустриалната епоха, за детския труд и прочее. Но, честно казано, многострадалните деца, изобразени в „Студеният дом“, принадлежат не толкова на 1850 година, колкото на по-ранни времена и на техните правдиви отражения. От гледна точка на литературната номенклатура те са по-скоро свързани с децата на предишни романи - сантименталните романи от края на XVIII и началото на XIX век. Ако прочетем отново онези страници от „Мансфийлд парк“, в които става въпрос за семейство Прайс в Портсмут, не може да не забележим подчертана връзка между нещастните деца на Джейн Остин и нещастните деца от „Мрачната къща“. При това, разбира се, ще се усетят и други литературни източници. Става въпрос за метода. И от гледна точка на емоционалното съдържание също е малко вероятно да се озовем в 50-те години на XIX век – озоваваме се с Дикенс в неговото детство и историческата връзка отново е прекъсната.

Съвършено ясно е, че мене ме интересува повече чародеят, отколкото разказвачът или учителят. Що се отнася до Дикенс, само такъв подход, струва ми се, може да го запази жив - въпреки привързаността му към реформи, евтино писане, сантиментални глупости и театрални небивалици. Той сияе вечно на върха, чиято точна височина, очертания и структури, както и планинските пътеки, по които човек може да се изкачи дотам през мъглата, са ни известни. Неговото величие се крие в силата на измисленото.

* * *

Има няколко неща, на които трябва да обърнем внимание, когато четем книгата:

1. Една от най-забележителните теми в романа са децата, техните тревоги, несигурност, техните скромни радости - и радостта, която носят, но главно техните трудности. „Не съм създал този свят. Аз се лутам в него, непознат и суров", цитирам Хаусман. Взаимоотношенията между родители и деца са интересни, обхващайки темата за „сирачеството“: липсващ родител или липсващо дете. Добрата майка люлее мъртвата си рожба или сама умира. Деца се грижат за други деца. Изпитвам неизразима нежност към историята как Дикенс, в трудните години на своята лондонска младост, вървял веднъж зад един работник, който носел на ръце дете с голяма глава. Мъжът вървял, без да се обръща, а момчето гледало през рамото му към Дикенс, който ядял вишни от хартиена торба по пътя и давал от тях на най-тихото дете, и никой не виждал това.

2. Канцлерският съд – мъгла – безумие; ето още една тема.

3. На всяко действащо лице е присъща характерна черта, някакво цветно отражение, съпровождащо появата на героя.

4. Участието на вещите – портрети, къщи, карети.

5. Социологичната страна, блестящо представена например от Едмънд Уилсън в сборника с есета „Рана и лък“, не представлява интерес и няма значение.

6. Детективският сюжет (с детектив, предвещаващ Холмс) във втората част на книгата.

7. Дуализмът на романа като цяло: злото, почти равно на доброто, е въплътено в Канцлерския съд, един вид преизподня, с емисари дяволи – Тълкингхорн и Уолсън – и множество малки дяволи с еднакви одежди, черни и протрити. На страната на доброто са Джарндис, Естер, Уудкорт, Ада и мисис Багнет; помежду им са поддалите се на съблазън. Някои от тях, като сър Лестър, спасяват любовта, доста изкуствено побеждаваща суетата и предразсъдъците. Ричард също е спасен, макар да обърква пътя, но по същността си е добър. Изкуплението на лейди Дедлок е платено със страдания и Достоевский жестикулира бурно на заден план. Скимпъл, Смолуидови и Крук са въплътени съучастници на дявола. Също като филантропите, мисис Джелиби например, които сеят около себе си мъка, убеждавайки се, че вършат добро, а в действителност угаждайки на своите егоистични подбуди. Проблемът е в това, че тези хора – мисис Дгелиби, мисис Пардигъл и други – губят времето и енергията си за най-различни странни замисли (паралелно с темата за Канцлерския съд, удобен за адвокатите и пагубен за неговите жертви), докато в същото време децата им са изоставени и нещастни. Има надежда за спасение за Бъкет (който изпълнява дълга си без ненужна жестокост), но не и за фалшивите мисионери, Чадбандови и подобните на тях. „Добрите“ често стават жертви на „лошите“, но това е спасение за първите и вечни мъки за вторите. Сблъсъкът на всички тези сили и хора (често свързани с темата за Канцлерския съд) символизира борбата на по-висшите, универсалните сили - чак до смъртта на Крук (спонтанно запалване), което е напълно подходящо за дявола. Тези сблъсъци формират "гръбнака" на книгата, но Дикенс е твърде голям художник, за да налага или сдъвква мислите си. Героите му са живи хора, а не ходещи идеи или символи.

* * *

В „Студения дом“ има три основни теми.

1. Темата за Канцлерския съд, която се развива около отчайващо скучния процес „Джарндисови срещу Джарндисови“ и е символизирана от лондонската мъгла и затворените в клетка птички на мис Флайт. Представя се от адвокати и безумни страни по делото.

2. Темата за нещастните деца и отношенията им с тези, на които помагат, и с родителите им, в по-голямата си част измамници и ексцентрици. Най-нещастният от всички е бездомникът Джо, вегетиращ под отвратителната сянка на Канцлерския съд и несъзнателно участващ в мистериозен заговор.

3. Темата за тайната, за романтичното преплитане на разследванията, които се водят последователно от трима детективи – Гапи, Талкингхорн, Бакет и техните помощници. Темата за тайната води до нещастната лейди Дедлок, майката на извънбрачната Естер.

Фокусът, който ни демонстрира Дикенс, се състои в това тези три топки да се държат в равновесие, да се жонглира с тях, да се разкриват връзката им, да не се оплетат конците.

Опитах се да изобразя с линии в диаграма многото пътища, по които тези три теми и техните изпълнители са свързани в сложното движение на романа. Тук са отбелязани само няколко герои, въпреки че списъкът им е огромен: само децата в романа са около тридесет. Може би трябва да се съедини Рейчъл, която знае тайната за раждането на Естер, с един от измамниците, преподобния Чадбанд, за когото Рейчъл се е омъжила. Хоудън е бивш възлюбен на лейди Дедлок (наричан още Немо в романа) и баща на Естер. Тълкингхорн, адвокатът на сър Лестър Дедлок, и Бакет са детективи, които се опитват да разкрият тайната, не без успех, което случайно води до смъртта на лейди Дедлок. Детективите намират помощници като Ортанз, френската прислужница на милейди, и стария негодник Смолуид, шуреят на най-странния и неясен герой в цялата книга – Крук.

Мисля да проследя тези три теми, започвайки с Канцлерския съд-мъглата-птичките-лудия ищец; наред с други обекти и създания ще разгледаме обезумялата старица мис Флайт и ужасяващия Крук като представители на тази тема. След това ще премина подробно към темата за децата и ще покажа най-добрата страна на нещастния Джо, както и гнусния измамник, уж голямо дете - мистър Скимпъл. След това ще разгледаме темата за тайната. Обърнете внимание: Дикенс е едновременно магьосник и художник, когато разглежда мъглата на Канцлерския съд, обществена личност – отново комбинирана с художник – по темата за децата и много интелигентен разказвач по темата за тайната, която движи и насочва повествованието. Художникът е този, който ни привлича; затова, след като анализирам най-общо трите основни теми и характерите на някои от героите, ще пристъпя към анализ на формата на книгата, нейната композиция, стил, нейните художествени средства, магията на езика. Естер и нейните поклонници, невероятно добрият Удкърт и убедително донкиходстващия Джон Джарндис, както и такива видни личности като сър Лестър Дедлок и други, ще бъдат за нас много занимателни.

Първоначалната ситуация в "Студеният дом" по темата за Канцлерския съд е доста проста. Делото „Джарндисови срещу Джарндисови“ се е точило с години. Множество тъжители чакат наследство, което никога няма да получат. Един от Джарндисовите, Джон Джарндис, е човек с добро сърце и не очаква нищо от процес, който според него едва ли ще приключи до края на живота му. Той има млада подопечна, Естер Съмърсън, която не е пряко свързана с делата на Канцлерския съд, но изпълнява ролята на филтриращ посредник в книгата. Джон Джарндис се грижи и за братовчедите Ада и Ричард, негови опоненти по време на делото. Ричард се впуска изцяло в процеса и полудява. Още две страни по делото, старата мис Флайт и мистър Гридли, вече са луди.

Книгата започва с темата за Канцлерския съд, но преди да се заема с нея, позволете да насоча вниманието си към особеностите на метода на Дикенс. Ето как той описва безкрайния процес и лорд-канцлера: „Трудно е да се отговори на въпроса: колко хора, които дори не са участвали в съдебния процес „Джарндисови срещу Джарндисови“, са били покварени и отклонени от истинския път поради неговото разрушително влияние. Той корумпира всички съдии, като започнем от референта, пазещ купища набодени с карфици, прашни, грозно смачкани документи, прикрепени към делото, и свършим с последния чиновник копист от „Камарата на шестимата чиновници“, преписал десетки хиляди листа под неизменното заглавие „Джарндисови срещу Джарндисови“. Под каквито благовидни предлози да се извършват изнудването, измамата, подигравката, подкупа и протакането, те са пагубни и не могат да донесат нищо друго освен вреда. <...>

Така в най-гъстата кал и в самото сърце на мъглата седи лордът Върховен канцлер в своя Върховен канцлерски съд“.

Сега да се върнем към първия абзац на книгата: „Лондон. Есенното съдебно заседание - "сесията през Микалмъс" - започна наскоро и лорд-канцлерът седеше в Линкълнс ин Хол. Непоносимо ноемврийско време. По улиците има такава киша, сякаш водите на потопа току-що са се оттеглили от лицето на земята <...> Кучетата са толкова омазани с кал, че не могат да се видят. Конете едва ли са по-добри – опръскани до самите капаци. Пешеходците, до един заразени с раздразнителност, се мушкат с чадърите си и губят равновесие по кръстовищата, където от съмване (ако в този ден имаше съмване) десетки хиляди други пешеходци успяваха да се спънат и подхлъзнат, добавяйки нови приноси към вече натрупаната - слой върху слой - кал, която по тези места полепва упорито по настилката и расте като сложна лихва“. Така метафората „расте като сложна лихва“ свързва истинската кал и мъглата с калта и бъркотията в Канцлерския съд. Към седналия в самото сърце на мъглата, в самата гъста кал, обърканият мистър Тингъл се обръща: "М'лорд!" (Mlud). В самото сърце на мъглата, в гъстата кал, самият „Милорд“ се превръща в „Mud“ („кал“), ако леко поправим заекването на адвоката: My Lord, Mlud, Mud.. Веднага трябва да отбележим, в самото начало на нашето изследване, че това е характерен Дикенсов похват: словесна игра, която кара неодушевените думи не само да живеят, но и да изпълняват фокуси, разкривайки своя непосредствен смисъл.

На същите първи страници откриваме още един пример за подобно свързване на думи. В началния абзац на книгата пълзящият дим от комините се сравнява с „мек черен дъждец“ (a soft black drizzle) и точно там, в абзаца, който разказва за Канцлерския съд и процеса „Джарндисови срещу Джарндисови“, могат да се намерят символични имена на адвокати от Канцлерския съд: „Чизл, Мизл – или как там се казват? - бяха свикнали да си дават неясни обещания, че ще разгледат някакъв проточил се процес и ще видят дали има нещо, което могат да направят, за да помогнат на Дризл, който е толкова зле третиран, но не и преди тяхната кантора да се се справи с делото на Джарндисови“. Чизл, Мизл, Дризл - зловеща алитерация. И веднага по-нататък: „Навсякъде тази нещастна афера разпръсна семената на мошеничеството и алчността...“ Измама и алчност (shirking and sharking) са методите на тези адвокати, живеещи в дъжда и калта (mud and drizzle) на Канцлерския съд, и ако се върнем отново към първия абзац, ще видим, че shirking и sharking е сдвоена алитерация, отразяваща залитането и плъзгането (slipping and sliding) на пешеходците в калта.

Нека проследим старата мис Флайт, ексцентрична ищтца, която се появява в самото начало на деня и изчезва, когато празният съд затваря. Младите герои на книгата - Ричард (чиято съдба скоро ще бъде странно преплетена със съдбата на лудата старица), Ада (братовчедката, за която се жени) и Естер - това трио среща мис Флайт под колонадата на Канцлерския съд: „... странна дребна старица с омачкана шапка и с ретикюл в ръцете“ се приближава към тях и „усмихвайки се, прави... необичайно церемониален реверанс.

- О! - каза тя. - Подопечните от делото на Джарндисови. М-много се радвам, разбира се, че имам честта да се представя! Каква добра поличба е за младостта, надеждата и красотата, ако се окажат тук и не знаят какво ще излезе от това.

- Малоумна! — прошепна Ричард, без да предполага, че може да го чуе.

- Съвсем вярно! Малоумна, млади господине - каза тя толкова бързо, че той съвсем се обърка. - Аз също бях някога подопечна. Тогава не бях малоумна - продължи, като правеше дълбоки реверанси и се усмихваше след всяка своя кратка фраза. - Бях надарена с младост и надежда. Може би дори с красота. Сега всичко това няма никакво значение. Нито едното, нито другото, нито третото ме подкрепи и ме спаси. Имам честта да присъствам постоянно на съдебните заседания. С моите документи. Очаквам съдът да се произнесе. Скоро. В деня на Страшния съд... Моля ви, приемете моята благословия.

Ада беше малко уплашена и аз (това е разказ на Естер – бел. прев.), като исках да зарадвам възрастната жена, казах, че сме ѝ задължени много.

- Д-а! - каза тя свенливо. - Предполагам, че е така. А ето го и Приказливият Кендж. Със своите документи! Как сте, ваша милост?

- Прекрасно, прекрасно! Но не ни досаждайте, скъпа! - каза мистър Кендж вървейки и ни въведе в своята кантора.

- Даже и не мисля - възрази бедната старица, подтичвайки край мене и Ада. - Изобщо не досаждам. Аз и на двете завещавам имоти и това, надявам се, не означава да досаждам? Очаквам, че съдът ще се произнесе. Скоро. В деня на Страшния съд. Това е добра поличба за вас. Приемете моята благословия!

Щом стигна до широката стръмна стълба, тя спря и не продължи повече; но когато ние се качвахме нагоре, погледнахме назад и видяхме, че все още стои долу и бърбори, приклякайки и усмихвайки се след всяко кратко изречение:

- Младост. И надежда. И красота. И Канцеларския съд. И Приказливия Кендж! Ха! Моля ви, приемете моята благословия!“

Думите младост, надежда, красота, които тя повтаря, са изпълнени със смисъл, както ще видим по-нататък. На следващия ден, разхождайки се из Лондон, тримата и още едно младо създание срещат отново мис Флай. Сега в думите ѝ присъства нова тема – темата птици: пеене, крила, полет. Мис Флай се интересува много от полета (англ. дума “flight“ `полет` е омоним на името на героинята – бел. П. Н.) и пеенето на птиците, сладкогласните птици в градината на Линкълнс Ин. Предстои ни да отидем до нейното жилище над магазина на Крук. Там има още един наемател - Немо, за когото ще стане дума по-нататък, той също е един от най-важните герои в романа. Мис Флай ще покаже около двадесет клетки с птици. „Завъдих ги тези дребосъци с особена цел и подопечните веднага ще я разберат - каза тя. - С намерение да пусна птичките на воля. Веднага щом се вземе решение по моето дело. Да! Те обаче умират в затвора. Горките глупачета, животът им е толкова кратък в сравнение с канцлерското съдопроизводство, че всички умират, птичка след птичка - цели ята умряха една по една. И аз, знаете ли, се страхувам, че нито една от тези птички, въпреки че всичките са млади, също няма да доживее до освобождението си. Мн-ного е жалко, нали?" Мис Флай дръпва завесите и птичките чуруликат на гостите, но тя не им казва имената. Думите: „Друг път ще ви кажа имената им” са много значими: тук се крие трогателна тайна. Възрастната жена отново повтаря думите младост, надежда, красота. Сега тези думи са свързани с птиците и като че ли сянката от решетките на клетките им лежи, като окови, върху символите на младостта, красотата и надеждата. За да разберем по-добре колко тънко мис Флайт е свързана с Естер, забележете сами, че когато Естер напуска дома си като дете, за да отиде на училище, взема със себе си само една птичка в клетка. Моля ви убедително да си спомните за една друга птица в клетка, която споменах във връзка с „Менсфийлд парк“, използвайки пасаж от „Сантименталното пътешествие“ на Стърн - за скореца, а покрай него за свободата и неволята. Тук отново следваме същата тематична линия. Клетки, клетки за птици, техните решетки, сенките на решетките, зачеркващи, така да се каже, щастието. Птичките на мис Флайт – ще отбележим в заключение - са чучулиги, конопарчета и скатии или същото като младост, надежда и красота.

Когато гостите на мис Флайт минават покрай вратата на странния наемател Немо, тя им казва няколко пъти: "Ш-ш-ш-т!" По-късно този странен наемател се успокоява сам, той умира „от собствената си ръка“ и мис Флайт е изпратена да повика лекар, а след това, трепереща, поглежда иззад вратата. Починалият наемател, както научаваме по-късно, е свързан с Естер (това е нейният баща) и лейди Дедлок (това е неговата бивша любовница). Тематичната линия на мис Флайт е вълнуваща и поучителна. Малко по-късно ще се спомене, че друго бедно, поробено дете, едно от многото поробени деца в романа - Кеди Джелиби се среща със своя любим, Принц, в стаята на мис Флайт. Още по-късно, по време на посещение на младите хора, придружени от г-н. Джарндис, ние научаваме от устата на Крук имената на птиците: „Надежда, Радост, Младост, Мир, Спокойствие, Живот, Прах, Пепел, Загуба, Нужда, Разорение, Отчаяние, Безумие, Смърт, Коварство, Глупост, Думи, Перуки, Парцали, Пергамент, Грабеж, Прецедент, Безсмислица и Глупости“. Но старият Крук пропуска едно име - Красота: нея болната Естер ще загуби.

Тематичната връзка между Ричард и мис Флайт, между нейната лудост и неговата лудост, се разкрива, когато той е напълно погълнат от съдебната битка. Ето един много важен откъс: „Според Ричард излизаше, че е разкрил всичките ѝ тайни и затова не се съмняваше, че завещанието, според което той и Ада трябва да получат не се знае колко хиляди лири, най-накрая ще бъде одобрено, ако Канцлерския съд има поне капка разум и чувство за справедливост... и въпросът върви към щастливия си край. Ричард доказваше това на себе си с всички изтъркани аргументи, които беше чел във вестниците, всеки един от който го потапяше все по-дълбоко в блатото на заблудите. Той дори започна да се мярка от време на време в съда. Казваше ни, че всеки път вижда там мис Флайт, бърбори с нея, прави ѝ дребни услуги и присмивайки се тайно на старата жена, я съжалява с цялото си сърце. Но той не подозираше - моят беден, мил, весел Ричард, който по това време беше дарен с толкова много щастие и толкова светло бъдеще! - каква фатална връзка се появява между свежата му младост и нейната гаснеща старост, между свободните му надежди и нейните затворени птици, мизерния ѝ таван и не съвсем здравия ѝ разум“.

Мис Флайт познава и друг побъркан ищец, мистър Гридли, който също се появява в самото начало на романа: „Още един разорен ищец, който идва от Шропшир от време на време, всеки път се старае с всички сили да разговаря с канцлера след края на заседанията и на когото е невъзможно да се обясни защо канцлерът, който трови живота му в продължение на четвърт век, сега има право да забрави за него. Този разярен ищец застава на видно място и следи с очи съдията, готов, щом стане, да се обади с висок и жалостив глас: "Милорд!"

Няколко адвокатски чиновници и други лица, които познават този жалбоподател в лице, се задържат тук с надеждата да се позабавляват за негова сметка и по този начин да разпръснат скуката, вдъхновена от лошото време." По-нататък мистър Гридли изрежда дълга тирада за положението си, обръщайки се към мистър Джарндис. Той е разорен от делото за наследството, от съдебните разноски, поети три пъти повече от това наследство, докато делото все още не е приключило. Чувството на обида прераства в убеждения, от които той не може отстъпи: „Бях в затвора за неуважение към съда. Бях в затвора за заплахи към адвокат. Имах всякакви неприятности и пак ще имам. За тях е забава да ме задържат – мене, „човекът от Шропшир", - да ме водят в съда под стража и всичко останало; но понякога не само ги забавлявам, понякога е по-лошо. Повтарят ми значи да се сдържам и за мене ще бъде по-добре. Аз казвам, че ще полудея, ако се сдържам. Някога изглежда съм бил доста добродушен човек. Моите земляци казват, че ме помнят такъв; но сега съм толкова обиден, че трябва да намирам отдушник, да давам воля на възмущението си, иначе ще полудея. <...> Но почакайте - добави той във внезапен пристъп на ярост, - аз ще ги посрамя някога. До края на живота си ще ходя в този съд, за да го посрамя." "Той беше - отбелязва Естер - ужасен в яростта си. Никога не бих повярвала, че е възможно човек да се ядосва толкова, ако не го бях видяла с очите си." Но той умира на стрелбището на мистър Джордж, в присъствието на кавалериста, Бакет, Естер, Ричард и мис Флайт. "Не трябва, Гридли! — извика тя, докато той бавно и тежко падна назад, далеч от нея. - Как без моята благословия? След толкова години!"

В един много слаб фрагмент авторът поверява на мис Флайт да разкаже на Естер за благородното поведение на доктор Удкорт по време на корабокрушение в моретата на Източна Индия. Това не е много успешен, макар и смел опит на автора да свърже лудата старица не само с трагичната болест на Ричард, но и с щастието на Естер. Връзката между мис Флайт и Ричард става все по-силна и накрая, след смъртта на Ричард, Естер пише: „Късно вечерта, когато шумът на деня беше утихнал, бедната побъркана мис Флайт дойде при мене разплакана и каза, че е пуснала на воля своите птички“.

Друг герой, свързан с Канцлерския съд, се появява, когато Естер, на път за мис Флайт с приятели, спира в магазина на Крук, над който живее старата жена - „... в магазина, над вратата на който имаше табела „Крук , склад за парцали и бутилки“ и друга с дълги тънки букви: „Крук, търговец на употребявани корабни принадлежности“. В единия ъгъл на прозореца висеше снимано червено здание на фабрика за хартия, пред която разтоварваха каруца с чували, пълни с парцали. Редом имаше надпис: "Изкупуване на кости". По-нататък - "Изкупуване на негодни кухненски прибори." След това - "Изкупуване на старо желязо". Още - "Изкупуване на хартиени отпадъци". И - "Изкупуване на дамски и мъжки дрехи". Човек би си помислил, че тук се купува всичко, но нищо не се продава. Витрината беше пълна с мръсни бутилки: бутилки от вакса, бутилки от лекарства, бутилки от джинджифилова бира и сода, бутилки от кисели краставички, бутилки от вино, бутилки от мастило. Като казах последното, се сетих, че по редица признаци можеше да се познае близостта на един магазин до юридическия свят - изглежда, така да се каже, като нечистоплътна храненица и беден роднина на юриспруденцията. В него имаше много бутилки от мастило. На входа на магазина стоеше малка разклатена пейка с планина от оръфани стари книги и надпис: „Юридически книги, по девет пенса за книга“.

Така се установява връзката между Крук и темата за Канцлерския съд с неговите правни символи и колебливи закони. Обърнете внимание на близките надписи „Изкупуване на кости“ и „Изкупуване на дамски и мъжки дрехи“. Защото участникът в съдебния процес не е за Канцлерския съд нищо повече от кости и парцаливи дрехи, а скъсани мантии на закона – парцали на законните - и хартиени отпадъци Крук изкупува също. Ето какво отбелязва самата Естер с известна помощ от Ричард Карстън и Чарлз Дикенс: „А парцалите - и тези, които бяха нахвърлени върху единственото блюдо на дървените везни, чиято кобилица, загубила противотежестта си, висеше накриво от таванската греда, и тези, които лежаха под везните, може някога да са били нагръднци и мантии на адвокати. Човек е в състояние само да си представи как Ричард прошепва на Ада и мен, надничайки в дълбините на магазина, че костите, подредени в ъгъла и оглозгани, са кости на клиентите на съда и картината можеше да се счита за завършена“. Самият Ричард, който прошепна тези думи, е предопределен да стане жертва на Канцлерския съд, защото поради слабост на характера изоставя една след друга професиите, които се опитва да упражнява, и в резултат от това е въвлечен в безумна глупост, отравяйки се с призрака на наследството, което може да получи чрез Канцлерския съд.

Самият Крук се появява, възниквайки, така да се каже, от самото сърце на мъглата (спомнете си шегата на Крук, когато нарича лорд-канцлера свой брат - наистина брат по ръжда и прах, по лудост и мръсотия): „Той беше нисък , смъртно блед, набръчкан; главата му беше хлътнала дълбоко в раменете и седеше някак накриво, а дъхът му излизаше от устата на облаци пара - сякаш в него гореше огън. Вратът, брадичката и веждите му бяха така гъсто обрасли с бяла като слана четина и бяха така набраздени от бръчки и издути вени, че приличаше на корен на старо дърво, обсипано със сняг“. Възлестият Крук. Неговата прилика със заснежения корен на старо дърво трябва да се добави към нарастващата колекция от сравнения на Дикенс, които ще бъдат обсъдени по-късно. Тук прозира още една тема, която впоследствие ще се развие - споменаването на огъня: „сякаш огън гори в него“. Сякаш е зловеща поличба.

По-късно Крук назовава имената на птичките на мис Флайт – символи на Канцлерския двор и на страданието, този откъс вече го споменахме. Сега се появява една ужасна котка, която разкъсва вързоп парцали с тигровите си нокти и съска по такъв начин, че Естер се чувства не на себе си. И между другото, старият Смолуид, един от героите на мистериозната тема, зеленоок и с остри нокти, е не само шурей на Крук, но и нещо като човешка версия на неговата котка. Темата за птичките и темата за котката постепенно се доближават - както Крук, така и неговият зеленоок тигър със сива кожа чакат птиците да напуснат своите клетки. Тук има скрит намек за това, че само смъртта освобождава този, който е свързал съдбата си с Канцеларския съд. Така Гридли умира и е свободен. Така Ричард умира и е свободен. Крук плаши слушателите си със самоубийството на някой си Том Джарндис, също жалбоподател в Канцлерския съд, като цитира думите му: „В края на краищата това... е като да паднеш под воденичен камък, който едва се върти бавно, но ще те стрие на прах; все едно да се печеш на бавен огън." Обърнете внимание на този "бавен огън". Самият Крук е също жертва на Канцлерския съд и също ще изгори. И определено ни се подсказва каква е смъртта му. Той е буквално пропит от джин, който в речниците се определя като силна алкохолна напитка, продукт от дестилацията на зърно, предимно ръж. Където и да отиде Крук, винаги носи със себе си някакъв преносим ад. Преносимият ад не е характерен за Дикенс, но е характерен за Набоков.

Крук е свързан не само с темата за Канцлерския съд, но и с темата за тайната. След смъртта на Немо, адвокатският чиновник Гапи, запален от страст и желание за изнудване, заедно с приятеля си Тони Джоблинг (който също така се нарича Уивл), отива при Крук, за да измъкне от него писма, свързани с някогашния роман на лейди Дедлок. Гапи влиза в кръчмата, връща се с пълна бутилка джин и старецът „я взема в ръцете си като любим внук“. Уви, вместо думата "внук" е по-подходящо да се каже "вътрешен паразит". Сега стигаме до поразителните страници на глава 32, която описва стряскащата смърт на Крук, осезаем символ на бавния огън и на мъглата на Канцлерския съд. Нека си припомним образите от първите страници на книгата - димната мъгла, ситния черен дъждец, саждите: тук е ключът, тук е зараждането на ужасната тема, която сега ще се развие и, подправена с джин, ще достигне до своя логичен край.

Гапи и Уивл вървят към жилището на Уивл (същата стаичка, в която се самоубива любовникът на лейди Дедлок, Хоудън, в къщата, където живеят мис Флайт и Крук), за да изчакат до полунощ, когато Крук обещава да им даде писмата. По пътя те срещат мистър Снагсби, собственик на канцеларски магазин. Странна миризма се носи в тежкия мрачен въздух.

„- Дишате ли чист въздух преди да си легнете? - пита търговецът.

- Е, тук няма много въздух и колкото го има, не е много чист - отговаря Уивл, оглеждайки тясната улица.

- Съвсем правилно, сър. Не забелязвате ли — казва мистър Снагсби, млъквайки, за да подуши въздуха, - не забелязвате ли, мистър Уивл, направо казано, че тук мирише на печено, сър?

- Вероятно; и аз забелязах, че днес тук мирише някак си странно“ - съгласява се мистър Уивл. - Трябва да е от „Слънчевия герб“ – пържат пържоли.

- Пържат пържоли, казвате? Да... значи пържоли? - мистър Снагсби пое въздух с носа си и подуши. — Може би е така, сър. Но, смея да твърдя, няма да е зле да се скастри готвачката на "Слънчевия герб". Прегорила ги е, сър! И си мисля - мистър Снагсби пак пое въздух и подуши, после плюе и си бърше устата, - мисля си, направо казано, че не са били много пресни, когато са ги слагали на скарата“.

Приятелите се качват в стаята на Уивл, обсъждайки мистериозния Крук и страховете, които Уивл изпитва в тази стая, в тази къща. Уивл се оплаква от потискащото обзавеждане на стаята си. Отбелязва как „слабо гори тънката свещ с огромни сажди и цялата покрита със стопен восък“. Ако останете глухи за тази подробност - по-добре не се заемайте с Дикенс.

Гупи хвърля случайно поглед на ръкава си.

„- Слушай, Тони, какво става тази вечер в къщата? Или саждите в комина са се запалили?

- Да са се запалили саждите?

- Е да! - казва мистър Гапи. - Виж колко сажди са се натрупали. Виж, ето на ръкава ми! И на масата също! Дяволите да я вземат тази гадост, не е възможно да се изчисти... размазва се като черна мазнина!“

Уивл слиза по стълбите, но навсякъде царят мир и тишина и когато се връща, повтаря думите, които е казал на мистър Снагсби неотдавна за изгорените пържоли в „Слънчевия герб“. „Значи… - започна мистър Гапи, все още гледайки ръкава си с очевидно отвращение, когато приятелите подновяват разговора, седнали един срещу друг на масата близо до камината, изпънали вратове така, че челата им едва не се срещат, - значи тогава ти каза, че е намерил пакет писма в куфара на своя наемател?“

Разговорът продължава известно време, но когато Уивл започва да разбърква въглищата в камината, Гапи внезапно скача.

„- Уф! Появиха се повече от тези отвратителни сажди - казва той. - Да отворим прозореца за минута и да подишаме чист въздух. Тук е непоносимо задушно." Те продължават разговора, опрени на перваза на прозореца и полунаведени навън. Гапи потупва перваза и изведнъж бързо отдръпва ръката си.

"- Какво по дяволите е това? — възкликва той. - Виж ми пръстите!

Те са изцапани с някаква гъста жълта течност, отвратителна на пипане и вид и още по-отвратително миришеща на някаква гнила гадна мазнина, която буди такова отвращение, че приятелите настръхват.

- Какво си правил тук? Какво си излял през прозореца?

- Какво да съм излял? Нищо не съм изливал, кълна ти се! Не съм изливал нищо, откакто живея тук - възкликва наемателят на мистър Крук.

И все пак да видят тук... и тук! Мистър Уивл носи свещ и сега може да се види как някаква течност, бавно капеща от ъгъла на перваза, се стича надолу върху тухлите и на друго място се застоява в гъста, зловонна локва.

- Ужасна къща - казва мистър Гапи и дръпва рамката на прозореца надолу. — Дай ми вода или ще си отрежа ръката.

Мистър Гапи толкова дълго миеше, търкаше, душеше и пак миеше изцапаната си ръка, че не му остана време да се подкрепи с чаша бренди и да постои мълчаливо пред камината, когато камбана в катедралата „Свети Павел“ започна да удря дванадесетия час; и ето че вече всичките други камбани започват също да удрят дванадесет пъти от своите камбанарии, ниски и високи, и в нощния въздух се носи многогласен звън“.

Уивл, както е уговорено, слиза долу, за да получи обещания пакет документи на Немо, и се връща ужасен.

„- Не можах да го извикам, отворих тихо вратата и погледнах в магазина. И там мирише на изгоряло... навсякъде има сажди и тази мазнина... но стареца не е там!

И Тони издава стон.

Мистър Гапи взема свещ. Нито живи, нито мъртви приятелите слизат по стълбите, вкопчени един в друг, и отварят вратата на стаята до магазина. Котката е отишла до самата врата и съска - не към пришълците, а към някакъв предмет, лежащ на пода пред камината. Огънят зад решетката е почти е угаснал, но в помещението нещо тлее, пълно е със задушлив дим, а стените и таванът са покрити с мазен слой сажди“. Якето и шапката на стареца висят на фотьойла. На пода се търкаля червената панделка, с която са били вързани писмата, но писмата ги няма, а лежи нещо черно.

„- Какво ѝ става на котката? - казва мистър Гапи. - Виждаш ли?

- Сигурно е много раздразнена. И нищо чудно - на такова ужасно място.

Оглеждайки се, приятелите бавно пристъпват напред. Котката стои там, където са я намерили, и все още съска към това, което лежи пред камината между двата фотьойла.

Какво е това? По-високо свещта!

Ето едно изгоряло място на пода; ето малък сноп хартия, който вече е изгорял, но още не се е превърнал в пепел; не е толкова лека, колкото обикновено е изгорялата хартия, а ето... ето огнището - овъглено и цепнато дърво, поръсено с пепел; или може би това е купчина въглища? О, ужас, това е той! и това е всичко, което е останало от него; и те бягат стремглаво на улицата с угасналата свещ, като се блъскат един в друг. Помощ, помощ, помощ! Тичайте тук, в тази къща, за бога!

Ще дотичат мнозина, но никой няма да може да помогне. „Лорд-канцлерът“ на този „Съд“, верен на званието си до последната своя постъпка, умира от такава смърт, от каквато умират всички лорд-канцлери от всички съдилища и всички онези, които са на власт във всички онези места – както и да се наричат, - където цари лицемерие и има несправедливост. Наречете, ваша милост, тази смърт с каквото и да е име, обяснете я както искате, говорете колкото си искате, че е можело да бъде предотвратена, все едно това е вечно същата смърт - предопределена, присъща на всички живи същества, причинена от гнилите сокове на порочното тяло, единствено от тях, и това е Самозапалване, а не друга смърт сред всичките тези смърти, от които човек може да умре“.

Така метафората се превръща в реален факт, злото в човека унищожава човека. Старият Крук изчезва в мъглата, от която се е появил - мъгла в мъглата, кал в калта, лудост в лудостта, черен дъждец и мазен магьоснически мехлем. Усещаме го физически и няма никакво значение дали от гледна точка на науката е възможно да изгорим, подгизнали от джин. И в предговора, и в текста на романа Дикенс ни заблуждава, като изброява предполагаеми случаи на спонтанно запалване, когато джинът и грехът пламват и изгарят човек до пепел.

Има нещо по-важно от въпроса дали това е възможно, или не е. А именно, трябва да съпоставим двата стила на този фрагмент: бойкият, разговорен, движещ стил на Гапи и Уивл и протяжния апострофичен набат на заключителните фрази. Определението „апострофичен“ произлиза от термина „апостроф“, който в реториката означава „въображаем призив към един от слушателите, към неодушевен предмет или към фиктивен човек“. И сега въпросът е: за кой автор ни напомня това апострофично, бумтящо звучене на Дикенс? Отговор е: за Томас Карлайл (1795-1881) и най-вече за неговата „История на Френската революция“, публикувана през 1837 г. Какво удоволствие е да се потопите в това великолепно произведение и да откриете там апострофично звучене, тътен и тревога на тема съдбата, суетата и възмездието! Два примера са достатъчни:

„Най-светли монарси, вие, които водите протоколи, издавате манифести и утешавате човечеството! Какво би било, ако веднъж на хиляда години вашите пергаменти, формуляри и държавно благоразумие бъдат пометени от всички ветрове? <...> ... И човечество само ще каже какво точно е необходимо за неговата утеха (Глава 4, книга VI, „Марсилезата“).“

„Нещастна Франция, нещастна заради своя крал, кралица и конституция; дори не се знае с кое е по-нещастна! Каква беше задачата на нашата толкова славна Френска революция, ако не тази, когато измамата и заблудата, които отдавна са убили душата и започват да убиват и тялото <...>, един велик народ най-накрая да се надигне” и т. н. (гл. 9, книга IV, "Варене").

Време е да обобщим темата за Канцлерския съд. Тя започва с описание на духовната и природната мъгла, която съпровожда действията на съда. В първите страници на романа думата „Милорд“ (My Lord) приема вид на кал („mud“) и ние виждаме затъналия в лъжи Канцлерския съд. Открихме символичен смисъл, символични връзки, символични имена. Побърканата мис Флайт е свързана с други двама ищци от Канцлерския съд, като и двамата умират в хода на повествованието. След това преминахме към Крук, символ на бавната мъгла и бавния огън на Канцеларския съд, на нечистотията и лудостта, чиято удивителна съдба оставя лепкаво чувство на ужас. Но каква е съдбата на самия процес, на делото „Джарндисови срещу Джарндисови“, което се проточва с години, ражда демони и унищожава ангели? Ами, както краят на Крук се оказва доста логичен в магическия свят на Дикенс, така и съдебният процес стига до логичен край, следвайки гротесковата логика на този гротесков свят.

Веднъж, в деня, когато процесът трябва да бъде възобновен, Естер и нейните приятели закъсняват за началото на заседанието и, „като наближихме в Уестминстър Хол, разбрахме, че заседанието вече е започнало. Още по-лошо, днес имаше толкова много хора в Канцлерския съд, че залата беше претъпкана - не можеше да се мине през вратата и не можехме да видим или чуем какво става вътре. Явно ставаше нещо смешно - от време на време се чуваше смях, последван от възклицание: "Тишина!". Очевидно се случваше нещо интересно - всички се опитваха да се притиснат по-близо. Явно нещо забавляваше много джентълмените юристи - няколко млади адвокати с перуки и бакенбарди стояха на куп отделно от тълпата и когато някой от тях каза нещо на останалите, те пъхнаха ръце в джобовете си и избухнаха в такъв смях, че дори се превиха на две и започнаха да тропат с крака по каменния под.

Попитахме стоящия до нас джентълмен дали знае кое дело се разглежда? Той отговори, че е делото "Джарндисови срещу Джарндисови". Попитахме още дали знае на какъв етап се намира. Той отговори, че, честно казано, не знае и никой никога не е знаел, но доколкото разбрал, процесът е приключил. Приключил за днес, тоест отложен за следващо заседание ли? - попитахме ние. Не, отговори той, съвсем е приключил.

Приключил!

След като чухме този неочакван отговор, ние се изненадахме и се спогледахме. Възможно ли е намереното завещание най-накрая да е изяснило случая и Ричард и Ада да забогатеят? Не, това би било твърде добре - не би могло да се случи. Уви, не се и случи!

Не се наложи да чакаме дълго за обяснение; скоро тълпата се раздвижи, хората се втурнаха към изхода, червени и разгорещени, а с тях нахлу навън и застоял въздух. Всички обаче бяха много весели и приличаха повече на зрители, гледали току-що фарс или представление на фокусник, отколкото присъствали на съдебно заседание. Стояхме встрани, търсейки някой познат, когато изведнъж от залата започнаха да изнасят огромни купища хартии - купища в чували и купища с такъв размер, че не се побират в чували, с една дума - огромни планини от хартиени свезки в различни формати и напълно неподвързани, под тежестта на които чиновниците, които ги влачеха, залитаха и хвърляйки ги веднага на каменния под на залата, тичаха за други. Дори тези чиновници се смееха. Като хвърлихме поглед на хартиите, видяхме на всяка отгоре титула "Джарндисови срещу Джарндисови" и попитахме един мъж (вероятно съдия), който стоеше сред хартиените купчини дали съдебният спор е приключил.

- Да -каза той, - най-сетне приключи! - и също се разсмя“.

Съдебните разноски са погълнали цялата тъжба, цялото оспорвано наследство. Фантастичната мъгла на Канцлерския съд се разсейва - и само мъртвите не се смеят.

* * *

Преди да преминем към истинските деца в значимата за Дикенс тема за децата, нека погледнем измамника Харолд Скимпъл. Скимпъл, този фалшив диамант, ни е представен в шеста глава от Джарнднис: "... няма да намерите друг като него в целия свят - това е най-прекрасно творение ... дете." Подобна дефиниция на детето е важна за разбирането на романа в най-съкровената, съществена част на който става дума за бедствието на децата, за страданията, преживени в детството - и тук Дикенс е винаги на висота. Затова определението, намерено от един добър и мил човек, Джон Джарндис, е съвсем правилно: детето от гледна точка на Дикенс е прекрасно създание. Но е интересно, че определението "дете" не може да се припише на Скимпъл. Скимпъл заблуждава всички, заблуждава мистър Джарндис, че той, Скимпъл, е невинен, наивен и безгрижен като дете. Всъщност това съвсем не е така, но тази негова фалшива детинщина опорочава достойнството на истинските деца – героите на романа.

Джарндис обяснява на Ричард, че Скимпъл е, разбира се, възрастен мъж, поне на неговата възраст, „но по свежестта на чувствата, простодушието, ентусиазма и очарователната безхитростна неспособност да се занимава с житейски дела - той е истинско дете.“

„Той е музикант - но само любител, въпреки че би могъл да стане професионалист. Освен това е любител художник, въпреки че също би могъл да превърне рисуването в своя професия. Много надарен, обаятелен човек. Няма късмет в делата си, няма късмет в професията си, няма късмет в семейството си, но това не го притеснява... истинско дете!

- Вие казахте, че е семеен човек, значи има деца, сър? — попита Ричард.

- Да, Рик! Около половин дузина — каза мистър Джарндис. - Повече! Вероятно дузина. Но той никога не се е интересувал от тях. И как? Той има нужда от някой да се грижи за самия него>. Истинско дете, уверявам ви!“

За първи път виждаме мистър Скимпъл през очите на Естер: „Дребен жизнерадостен човек с доста голяма глава, но с деликатните черти и нежния си глас, той изглеждаше необичайно очарователен. Говореше за всичко на света толкова лесно и естествено, с такава заразителна веселост, че беше удоволствие да го слушаш. Фигурата му беше по-стройна от тази на мистър Джарндис, цветът на лицето му беше по-свеж, а сивите му коси бяха по-малко забележимо и затова изглеждаше по-млад от приятеля си. Изобщо приличаше повече на преждевременно остарял млад човек, отколкото на добре запазен старец. В обноските и дори в костюма му имаше някаква безгрижна небрежност (косата му беше някак разчорлена, а слабо завързаната му вратовръзка се вееше като у автопортретите на познати художници) и това неволно ми внушаваше мисълта, че прилича на романтичен младеж, който е грохнал по странен начин. Веднага ми се стори, че неговите маниери и външен вид изобщо не са същите като на човек, който като всички възрастни хора е минал през дълъг път на грижи и житейски опит. Известно време той бил домашен лекар на германски принц, който след това се разделил с него, защото „винаги се държал като същинско дете“ по отношение „на мерките и теглилките“, не разбирал нищо от тях (освен че му били противни). Когато изпращали хора да го викат, за да помогне на принца или на някой от неговото обкръжение, „той обикновено лежал по гръб в леглото и четял вестници или рисувал фантастични скици с молив, поради което не можел да отиде при болния“. В крайна сметка принцът се ядосал - "съвсем основателно", призна си откровено мистър Скимпъл - и отказал услугите му, а тъй като за мистър Скимпъл "не останало в живота нищо друго освен любов" (което обяснява с очарователна веселост), той "се влюбил, оженил се и се сдобил с румени бузи". Неговият добър приятел Джарндис и някои други добри приятели му търсели от време на време едно или друго занимание, но нищо добро не излязло от това, тъй като той, трябва да призная, страда от две от най-древните човешки слабости: първо, той не знае какво е "време", и второ, не разбира нищо от пари. Затова никога не се явява никъде навреме, никога не може да върши никакви дела и никога не знае колко струва това или онова. Какво пък! <...> Всичко, което иска от обществото, е да не се намесва в живота му. Не е толкова много. Нуждите му са нищожни. Дайте му възможност да чете вестници, да разговаря, да слуша музика, да се любува на красиви пейзажи, дайте му агнешко, кафе, пресни плодове, няколко листа бристолски картон, малко червено вино и нищо друго не му трябва. В живота той е истинско дете, но не плаче като децата, искайки луната от небето. Той казва на хората: „Вървете с мир всеки по своя път! Ако искате, носете червена униформа на войник, ако искате синя униформа на моряк, ако искате епископско облекло, ако искате престилка на занаятчия, а ако не, забодете си перо зад ухото, както правят чиновниците; стремете се към слава, към святост, към търговия, към промишленост, към каквото и да било, просто... не се намесвайте в живота на Харолд Скимпъл!"

Всички тези мисли и много други той ни изложи с необикновен блясък и удоволствие, но говореше за себе си с някаква жива безпристрастност, сякаш не го беше грижа за себе си, сякаш Скимпъл беше някакво странично лице, сякаш знаеше, че Скимпъл, разбира се, има своите странности, но и своите изисквания, с които обществото е длъжно да се заеме и не трябва да ги пренебрегва. Той просто очароваше слушателите си “, въпреки че Естер не престава да се смущава на какво основание този човек е свободен както от отговорност, така и от морален дълг.

На следващата сутрин по време на закуската Скимпъл започва увлекателен разговор за пчелите и търтеите и откровено признава, че смята търтеите за въплъщение на по-приятна и мъдра идея от пчелите. Но Скимпъл съвсем не е безобиден търтей без жило и това е неговата съкровена тайна: той има жило, но то е скрито за дълго време. Детската безцеремонност на изявленията му радва мистър Джарндис, който внезапно открива прям човек в един двуличен свят. Но прямият Скимпъл просто използва добрия Джарндис за свои цели. По-късно, вече в Лондон, зад детските пакости на Скимпъл все по-ясно ще изплува нещо жестоко и зло. Агентът на съдия-изпълнителя Ковинс, някой си Некет, който веднъж идва. да арестува Скимпcл за дълг, умира и Скимпcл, поразявайки Естер, съобщава за това по следния начин: „«Ковинсов» (Скимпъл променя нарочно името на Ковинс – бел. П. Н.) е арестуван от Великия съдия-изпълнител смъртта - каза мистър Скимпъл. - Той вече няма да оскърбява слънчевата светлина с присъствието си.“ Докосвайки леко клавишите на пианото, Скимпъл се шегува с починалия, който е оставил децата си кръгли сираци. „И той ми каза - започна мистър Скимпъл, прекъсвайки думите си с тихи акорди там, където поставям точки (казва разказващата – Вл. Н.). - Какво е оставил „Ковинсов“. Три деца. Кръгли сираци. И тъй като професията му. Не е популярна. Подрастващите „Ковинсови“. Живеят много зле”. Обърнете внимание на стилистичното средство тук: жизнерадостният измамник редува шегите си с леки акорди.

След това Дикенс постъпва много умно. Решава да ни заведе при осиротелите деца и да ни покаже как живеят; в светлината на техния живот се разкрива фалша на "детето" Скимпъл. Естер разказва: „Почуках на вратата и от стаята се чу ясен глас:

- Заключени сме. Ключът е у мисис Блайндър.

Сложих ключа в ключалката и отворих вратата. В окаяна стаичка със скосен таван и много лошо обзавеждане стоеше мъничко момченце на пет-шест години, което люлееше на ръце тежко дете на година и половина (харесвам тази дума „тежко“, благодарение на нея фразата се установява на правилното място. - Вл. Н.). Времето беше студено, а стаята не беше отоплена; вярно, децата бяха увити в някакви вехти шалове и пелеринки. Но тези дрехи, очевидно, не топлеха добре - децата се бяха свили от студ, а нослетата им се бяха зачервили и заострили, въпреки че момчето ходеше напред-назад без почивка, люлеейки и гушкайки бебето, което беше склонило глава на рамото му.

- Кой ви затвори тук сами? - естествено попитахме ние.

- Чарли - отвърна момчето, като спря и ни погледна.

- Чарли брат ли ти е?

- Не. Сестра - Чарлот. Татко я наричаше Чарли. <...>

- Къде е Чарли?

- Отиде да пере — отговорило момчето. <...>

Гледахме ту децата, ту се споглеждахме ние, но ето че в стаята изтича едно много малко на ръст момиченце, с много детска фигура, но с интелигентно, вече не детско лице - хубаво лице, едва видимо изпод широкополата майчина шапка, твърде голяма за такова малко дете, и с широка престилка, също майчина, в която бършеше голите си ръце. Бяха покрити със сапунена пяна, от която все още се вдигаше пара, и момичето я отърси от пръстите си, набръчкани и побелели от горещата вода. Ако не бяха тези пръсти, можеше да бъде сбъркана с умно, наблюдателно дете, което си играе на пране, подражавайки на бедна работеща жена“.

Така Скимпъл се превръща в гнусна пародия на дете, докато това момиченце подражава трогателно на възрастна жена. „Детето, което то (момчето – Вл. Н.) люлееше, протегна ръце към Чарли и запищя, искайки тя да го вземе „на ръце“. Момиченцето го взе съвсем майчински - това движение съответстваше на старата шапка и на престилката - и ни погледна над товара си, а малкото се притисна нежно към сестра си.

- Нима — прошепна (мистър Джарндис – Вл. Н.) ...нима това малко момиче издържа с труда си останалите? Вижте ги! Вижте ги, за Бога!

Наистина заслужаваха да се видят. И трите деца се притиснаха здраво едно в друго, две от тях зависеха за всичко от третото, а третото беше толкова малко, но какъв възрастен и позитивен вид имаше, колко странно не подхождаше той на детската фигурка!“

Моля, обърнете внимание на жалостната интонация и почти благоговейния трепет в думите на мистър Джарндис.

„- Ах, Чарли! Чарли! - започна моят настойник. - На колко години си?

- Четиринадесет години започнах, господине - отвърна момичето.

- Охо, каква почтена възраст! - каза настойникът. - Каква почтена възраст, Чарли!

Не мога да опиша колко нежно ѝ говореше той — наполовина на шега, но толкова състрадателно и тъжно.

- И ти живееш тук сама с тези деца, Чарли? – попита настойникът.

- Да, сър — отвърна момичето, гледайки доверчиво право в лицето му, - откакто татко умря.

- С какво живеете, Чарли? — попита настойникът, като се обърна за момент. - Ех, Чарли, с какво живеете?“

Не бих искал да чуя обвинение в сантименталност въз основа на тази характеристика на „Студения дом“. Задължен съм да кажа, че хулителите на сантименталното, "чувствителното" по принцип нямат понятие от чувства. Без съмнение историята за студент, станал овчар заради една девица, е сантиментална, глупава и вулгарна история. Но нека си зададем въпроса: няма ли разлика в подходите на Дикенс и на писателите от отминалите времена? Колко различен е например светът на Дикенс от света на Омир или Сервантес? Изпитва ли героят на Омир божествената тръпка на жалост? Ужас - да, изпитва, а също и някакво смътно състрадание, но пронизващо, особено чувство на жалост, както го разбираме сега, познато ли е било в неговото минало, представено в хекзаметри? Няма да се заблуждаваме: колкото и да е деградирал нашият съвременник, като цяло той е по-добър от омировия човек, от homo homericus, или от човека през Средновековието. Във въображаем двубой americus versus homericus (на американския срещу омировия човек – бел. П. Н.) наградата за човечност ще получи първият. Разбира се, съзнавам, че в „Одисея“ може да се долови и неясен духовен импулс, че Одисей и старият му баща, срещнали се след дълга раздяла и разменили си незначителни реплики, изведнъж отмятат назад глави и вият, приглушено роптаейки срещу съдбата, сякаш не осъзнават съвсем собствената си мъка. Точно така: тяхното състрадание не се осъзнава напълно; това е, повтарям, един вид обичайно преживяване в онзи древен свят с локви кръв и мръсен мрамор - в свят, чието единствено оправдание са шепата великолепни поеми, останали от него, винаги движещи напред хоризонта на стиховете. И стига сме се плашили от ужасите на онзи свят. Дон Кихот се опитва да спре да набият едно дете, но Дон Кихот е луд. Сервантес спокойно приема жестокия свят и винаги се чува животински смях при най-малката проява на жалост.

В откъса за децата на Некет високото изкуство на Дикенс не може да бъде сведено до детинско бръщолевене: тук има истинско, пронизващо, насочено съчувствие, с преливания от плавни нюанси, с безмерна жал в изречените думи, с подбор на епитети, които виждаме, чуваме и осезаваме.

Сега темата за Скимпъл трябва да се пресече с една от най-трагичните теми в книгата, темата за нещастния Джо. Това сираче, съвсем болно, е доведено от Естер и Чарли, която става нейна прислужница, в къщата на Джарндис, за да се стопли в една студена дъждовна нощ.

Джо се е свил до ъгъла на нишата на прозореца в преддверието на Джарндайс и гледа безизразно пред себе си, което едва ли се дължи на шока от лукса и спокойствието, в които е попаднал. Отново разказва Естер.

„- Лоша работа“, каза настойникът, след като зададе два-три въпроса на момчето, опипа челото му и го погледна в очите. - Какво мислите, Харолд?

- Най-добре е да го изгоним навън - каза мистър Скимпъл.

- Как така навън? — попита настойникът с почти строг тон.

- Скъпи Джарндис - каза г-н Скимпъл, - знаете какъв съм – аз съм дете. Бъдете строги с мене, ако го заслужавам. Но по природа не мога да понасям такива болни хора. И никога не съм могъл да ги понасям, дори когато бях лекар. Той може да зарази другите. Неговата треска е много опасна.

Мистър Скимпол каза всичко това с обичайния си лек тон, като се върна с нас от антрето в гостната и седна на една табуретка пред пианото.

- Ще кажете, че е детинщина - продължи мистър Скимпъл, гледайки ни весело. - Е, признавам, може би е детинщина. Но нали аз наистина съм дете и никога не съм претендирал да ме смятат за възрастен. Ако го изгоните, той пак ще тръгне по своя път; това означава, че ще го прогоните там, където е бил преди - това е всичко. Разберете, няма да му е по-лошо, отколкото е било. Е, нека му бъде по-добре, щом искате така. Дайте му шест пенса, или пет шилинга, или пет лири и половина — вие можете да броите, а аз не – далече е от мене!

- И какво ще прави? – попита настойникът.

- Кълна се в живота си, нямам представа какво ще прави - каза мистър Скимпъл, като сви рамене и се усмихна чаровно. - Но ще прави нещо, в това изобщо не се съмнявам“.

Ясно е какво ще прави нещастният Джо: ще умре в някоя канавка. А засега го настаняват в чиста, светла стая. Много по-късно читателят ще научи, че детективът, който търси Джо, подкупва лесно Скимпъл, който посочва стаята, където се намира скитащото момче, и Джо изчезва за дълго време.

След това темата за Скимпъл се слива с темата за Ричард. Скимпол започва да живее за сметка на Ричард и му търси нов юрист (от когото получава пет фунта за това), готов да продължи безполезния съдебен спор. Мистър Джарндис, все още вярващ в наивността на Харолд Скимпъл, отива задно с Естер при него, за да го помоли да внимава с Ричард.

„Стаята беше доста тъмна и в никакъв случай не спретната, а обзаведена с някакъв нелеп, изтъркан лукс: голяма скамейка за крака, диван, пълен с възглавници, меко кресло, натъпкано с възглавнички, роял, книги, принадлежности за рисуване, ноти, вестници, няколко рисунки и картини. Стъклата на прозореца бяха помътнели от мръсотия и едно от тях, счупено, беше заменено от хартия, залепена с тесто; но на масата имаше чиния с оранжерийни праскови, друга с грозде, трета с бисквити и бутилка леко вино като допълнение. Самият мистър Скимпъл се беше отпуснал на дивана, облечен с халат, и отпивайки ароматно кафе от старинна порцеланова чаша, въпреки че вече беше към обяд, съзерцаваше цялата колекция от саксии с цветя, стоящи на балкона.

Като изобщо не се смути от появата ни, той стана и ни прие с характерната за него непринуденост.

- Ето тук живея! — каза той, когато седнахме (не без затруднения, защото почти всички столове бяха счупени). - Ето ме пред вас! Ето моята оскъдна закуска. Някои искат говеждо печено или агнешки бут за закуска, но аз не. Дайте ми праскови, чаша кафе, червено вино и готово. Имам нужда от всички тези деликатеси не за друго, а само защото ми напомнят за слънцето. В кравешките и агнешките бутове няма нищо слънчево. Животинско удовлетворение - това е всичко, което дават!

- Тази стая служи на нашия приятел за лекарски кабинет (тоест би служила, ако той се занимаваше с медицина); това е неговото светилище, неговото ателие - обясни ни настойникът. (Пародийна препратка към темата за доктор Уудкорт. – Вл. Н.)

- Да – промълви мистър Скимпъл, обръщайки лъчезарното си лице към всички ни подред, - и можете също да я наречете клетка за птици. Това е мястото, където живее и пее една птица. От време на време скубят перата ѝ, подрязват крилата ѝ; но тя пее и пее!

Той ни предложи грозде, повтаряйки със сияещ вид:

- Тя пее! Нито една нотка честолюбие, но все пак пее. <...> Всички тук ще запомним този ден завинаги - каза весело мистър Скимпъл, наливайки си в една чаша малко червено вино, - ще го наречем денят на Света Клеър и Свети Съмърсън. Трябва да се запознаете с дъщерите ми. Те са ми три: синеоката ми дъщеря е Красавицата (Аретуза – Вл. Н.), втората ми дъщеря е Мечтателката (Лора - Вл. Н.), а третата е Присмехулницата (Кити – Вл. Н.). Трябва да ги видите всичките. Те ще бъдат възхитени."

Тук се случва нещо значително по отношение на темата. Точно както в музикалната фуга една тема може да пародира друга, така и тук виждаме пародия на темата за птичките в клетка на лудата старица мис Флайт. Скимпъл всъщност не е изобщо в клетка. Той е изкуствено украсена птица с механична пружина. Клетката му е бутафорна, както са и детинщините му. И прозвищата на дъщерите на Скимпол също пародират имената на птичките на мис Флайт. Детето Скимпъл се оказва измамникът Скимпол, а Дикенс разкрива истинската му същност чрез чисто художествени средства. Ако разбирате хода на моите разсъждения, значи сме направили известна крачка към разбирането на тайната на словесното изкуство, защото вече трябва да ви е станало ясно, че моят курс от лекции, освен всичко друго, е и своеобразно детективско изследване на тайните на литературната архитектоника. Но не забравяйте, че това, което мога да обсъдя с вас, в никакъв случай не е изчерпателно. Много неща - теми, техните вариации - ще трябва да откриете сами. Книгата е като пътен сандък, натъпкан с много неща. На митницата ръката на служителя разбърква небрежно съдържанието му, но този, който търси съкровище, ще трябва да проследи всичко до последната нишка.

В края на книгата Естер, разтревожена, че Скимпол ограбва Ричард, отива при него с молба да спре това познанство, на което той весело се съгласява, след като е научил, че Ричард е останал без пари. По време на разговора се оказва, че той е допринесъл за отстраняването на Джо от къщата на Джарндис - изчезването на момчето е тайна за всички. Скимпъл се защитава по обичайния си начин:

- Помислете за този случай, скъпа мис Съмърсън. Има едно момче, което е доведено в къщата и сложено на легло в състояние, което изобщо не ми харесва. Когато това момче е вече в леглото, идва един човек ... точно като в детската песен "Къщата, която Джек построи". Един човек, който пита за момчето, доведено в къщата и сложено на легло в състояние, което никак не харесвам. <...> И ето го Скимпъл, който приема банкнота, предложена от човека, който пита за момчето, доведено в къщата и сложено на легло в състояние, което никак не харесвам. Това са фактите. Прекрасно. Трябва ли гореспоменатият Скимпъл да откаже банкнотата? Защо трябваше да откаже банкнотата? Скимпъл се противи, той пита Бъкет: "Защо е нужно? Не разбирам нищо от това; не ми трябва; вземете си я обратно." Бъкет все пак моли Скимпъл да вземе банкнотата. Има ли причини, поради които Скимпъл, неизвратен от предразсъдъците, може да взема банкнотата? Има. Скимпъл е наясно с тях. Какви са тези причини?

Причините се свеждат до това, че полицаят, който стои на стража на закона, е пълен с вяра в парите, която Скимпъл може да разклати, като откаже предложената му банкнота, и по този начин да направи полицая неподходящ за детективска работа. Освен това, ако от страна на Скимпъл е осъдително да приеме банкнотата, много по-укорително е от страна на Бъкет да я предлага. „Но Скимпъл се стреми да уважава Бъкет; Скимпъл, въпреки че е малък човек, смята за необходимо да уважава Бъкет, за да поддържа обществения строй. Държавата иска настоятелно от него да се доверява на Бъкет. И той му се доверява. Това е всичко!"

В крайна сметка Естер характеризира доста точно Скимпъл:

„Настойникът и той охладняха един към друг главно поради случая с Джо, а също и защото мистър Скимпол (както по-късно научихме от Ада) пренебрегнал безчувствено молбите на настойника да не изнудва пари от Ричард. Големият му дълг към настойника не оказа влияние върху раздялата им. Мистър Скимпъл почина около пет години по-късно, оставяйки дневник, писма и различни автобиографични материали; всичко това беше публикувано и го изобрази като жертва на коварна интрига, която човечеството е замислило срещу едно невинно дете. Казват, че книгата била забавна, но когато я отворих веднъж, прочетох само едно изречение от нея, което случайно ми попадна под око и не продължих по-нататък. Ето изречението: „Джарндис, като почти всички, които познавам, е въплътено себелюбие.“ А в действителност Джарндис е най-превъзходният, най-добрият човек, каквито в цялата литература има безброй.

И така, нека обобщим. В полифоничната структура на книгата мистър Скимпъл се появява отначало като весело, добродушно, палаво, очарователно, искрено и невинно дете. Добросърдечният Джон Джарндис, който в някои отношения също е истинско дете, е заслепен и измамен от лъжливата детинска същност на Скимпъл. Под диктовката на Дикенс Естер описва Скимпъл по такъв начин, че да разкрие неговото плитко, но приятно остроумие и неговото евтино, но забавно обаяние; и скоро през това обаяние избива истинската грубост, безчувствие и нечистоплътност на този човек. Бидейки пародия на дете, той служи като прекрасен контраст с истинските деца, описани в книгата - малките помощници, които поемат задълженията на възрастните, децата, които играят трогателно ролята на настойници и се грижат за останалите. От голямо значение за вътрешното развитие на историята е срещата между Скимпъл и Джо; Скимпъл предава Джо, фалшивото дете предава истинското. Темата за Скимпъл съдържа пародия на птиците, затворени в клетка. Ричард, неуспелият ищец, наистина е птица в клетка. Скимпъл, който живее за негова сметка, е в най-добрия случай птица с часовников механизъм, в най-лошия - лешояд. И накрая, има почти неразвито съпоставяне с истинския лекар, Уудкорт, който използва знанията си, за да помага на хората, и Скимпъл, който отказва да практикува като лекар и само един път, когато се допитват до него, определя правилно треската на Джо като опасна , но съветва да го изгонят от къщи, което несъмнено го обрича на смърт.

Най-трогателните страници от книгата са посветени на темата за децата. Ще забележите един сдържан разказ за детството на Естер, за нейната кръстница (всъщност нейна леля) госпожица Барбари, която постоянно внушава на момичето чувство за вина. Виждаме изоставените деца на филантропката мисис Джелиби, осиротелите деца на Некет, малките чираци – „лошо облеченото куцо момиче с прозрачна рокля“ и момчето, което „танцува само в празна кухня“, които ходят на уроци в танцовото училище на Тървидроп. Заедно с бездушната филантропка мисис Пардигъл посещаваме семейството на зидар и виждаме мъртво дете. Но сред всичките тези нещастни деца, мъртви, живи и полуживи, най-нещастният е, разбира се, Джо, който, без да знае, е свързан тясно с темата за тайната.

При разследването на съдебния лекар по повод смъртта на Немо се установява, че починалият е разговарял с момче, което мете кръстовището на Канцлерската улица. Довеждат момчето.

„А! Ето го момчето, господа!

Ето го, много мръсно, много пресипнало, много парцаливо. Е, момче!.. Но не, почакайте. Внимателно. На момчето трябва да се зададат няколко предварителни въпроса.

Казва се Джо. Така се казва и нищо повече. Че всеки има име и фамилия, той не знае. Никога не е чувал. Не знае, че "Джо" е умалително от някакво дълго име. На него и краткото му е достатъчно. Че с какво е лошо? Може ли да каже как се пише? Не. И по букви не може да го каже. Няма баща, няма майка, няма приятели. Не е ходил на училище. Къде живее ли? Какво е това? Метлата си е метла, а да се лъже не е добре, той го знае. Не помни кой му е говорил за метлата и лъжите, но е така. Не може да каже точно какво ще направят с него след смъртта, ако излъже сега тези господа – може би ще го накажат много строго и с право... - така че ще говори истината“.

След разследването, при което на Джо не е позволено да свидетелства, мистър Тълкингхорн, адвокат, изслушва показанията му насаме. Джо си спомня само „че веднъж, в една мразовита зимна вечер, когато той, Джо, треперел от студ до някакъв вход, недалеч от неговото кръстовище, един човек се огледал, върнал се назад, разпитал го и като научил, че няма нито един приятел на света, казал: "И аз нямам. Нито един!" - и му дал пари за вечеря и нощувка. Помни, че оттогава човекът често разговарял с него и го питал дали спи спокойно през нощта, как издържа на глада и студа и дали не искал да умре, и задавал всякакви други също толкова странни въпроси“.

„Много ме жалеше - казва момчето, като бърше очите си с парцалив ръкав. - Видях го наскоро как лежи изпънат – ето така - и си мисля: да би могъл да ме чуе, когато говоря за него. Много ме жалеше, много!“

По-нататък Дикенс пише в стила на Карлайл, с погребални повторения. Енорийският надзирател „със своята компания от просяци“ отнася тялото на наемателя, „тялото на нашия току-що починал любим брат на гробище, притиснато в задната улица, зловонно и отвратително, източник на злокачествени болести, които заразяват телата на нашите любими братя и сестри, още намиращи се сред живите ... На скверното парче земя, което и турчин не би пожелал, защото е ужасяваща мерзост, при вида на което би потръпнал и кафр, бедняците донасят нашия току-що починал любим брат, за да го погребем по християнския обред.

Тук, на гробището, което е заобиколено от всички страни с къщи и до железните врати на което води тесен, зловонен покрит проход - на гробището, където цялата мръсотия на живота върши своята работа, докосвайки се до смъртта, а всичките отрови на смъртта също вършат своята работа, докосвайки се до живота - погребват нашия любим брат на дълбочина един-два фута; тук го засяват в тленността, за да се възправи от тленността като призрак на възмездието до одъра на много болни хора, като срамно свидетелство пред бъдещите векове за онова време, когато цивилизацията и варварството са водили заедно на каишка нашия самохвален остров“.

В нощната мъгла се сгъстява неясният силует на Джо. „Заедно с нощта идва някакво непохватно същество и се промъква по протежение на двора към желязната врата. Вкопчено в прътите на решетката, то гледа вътре; стои и гледа две-три минути.

После мете тихо стъпалото пред вратата със стара метла и разчиства целия проход под сводовете. Мете много усърдно и старателно, пак поглежда към гробището за две-три минути, след което си тръгва.

Джо, това ти ли си? (Отново красноречието на Карлайл – Вл. Н.) Да-да! Въпреки че си отхвърлен свидетел, неспособен да „кажете точно“ какво ще направят с него ръцете, по-могъщи от човешките, все пак не си затънал напълно в мрака. Нещо като далечен лъч светлина явно прониква в твоето смътно съзнание, защото си мърмориш: „Много ме жалеше, много!“

Полицията нарежда на Джо „да не се задържа“ и той напуска Лондон, разболява се от едра шарка, приютяват го Естер и Чарли, той ги заразява и след това изчезва мистериозно. Нищо не се знае за него, докато не се появява отново в Лондон, сломен от болестта и лишенията. Той лежи смъртно болен в галерията стрелбище на мистър Джордж. Дикенс сравнява сърцето му с тежка каруца. „Защото каруцата, която е толкова трудна за теглене, се намира към края на своето пътуване и се влачи по каменистата земя. Дни наред тя пълзи нагоре по стръмнините, разнебитена, разтрошена. Ще минат още ден-два и когато слънцето изгрее, то вече няма да види тази каруца по трънливия ѝ път. <...> Тук идва често мистър Джарндис, а Алън Уудкорт седи там почти по цял ден и двамата си мислят много за това как странно Съдбата (с гениалната помощ на Чарлз Дикенс. - Вл. Н.) е вплела този нещастен отцепник в мрежата на толкова много житейски пътища. <...> Днес Джо спи цял ден или лежи в забрава, а Алън Уудкорт, който е пристигнал току-що, стои до него и гледа изтощеното му лице. След малко той тихо сяда на леглото, с лице към момчето ... потупвайки гърдите му и слушайки сърцето му. "Каруцата" почти спира, но все още се влачи едва-едва. <...>

- Е, Джо! Какво ти е? Не се страхувай.

- Стори ми се - казва Джо, потръпвайки и оглеждайки се наоколо - стори ми се, че съм отново в „Самотния Том“ (отвратителен бедняшки квартал, в който е живял – Вл. Н.). Тук никой ли няма освен вас, г-н Удкот? (обърнете внимание на многозначителното изкривяване на фамилното име на лекаря: Woodcot – дървен дом, тоест ковчег – Вл. Н.).

- Никой.

- И не са ме върнали в „Самотния Том“? Не са ли, сър?

- Не са.

Джо затваря очи и мърмори:

- Много ви благодаря.

Алън се взира в него за няколко мига, след това, като приближава устните си до ухото му, каза тихо, но отчетливо:

- Джо, не знаеш ли нито една молитва?

- Никога не съм знаел нищо, сър.

- Нито една кратка молитва?

- Не, сър. Нито една. <...> Ние никога не знаехме нищо. <...>

След като заспива за кратко или се унася, Джо се опитва да скочи внезапно от леглото.

- Спри, Джо! Къде отиваш?

- Време е да отида на гробището, сър - отговаря момчето, втренчвайки безумните си очи в Алън.

- Легни и ми обясни. На какво гробище, Джо?

- Където го заровиха, този, който беше толкова добър, много добър, жалеше ме. Ще отида на онова гробище, сър - време е - и ще помоля да ме положат до него. Трябва да отида там - нека ме заровят. <...>

- Ще успееш, Джо. Ще успееш. <...>

- Благодаря ви, сър. Благодаря ви. Ще трябва да се вземе ключът от вратата, за да ме вкарат вътре, иначе тя е заключена ден и нощ. Там има и едно стъпало, изметох го с метлата... Ето, съвсем се стъмни, сър. А ще стане ли светло?

- Скоро ще стане светло, Джо.

Скоро. „Каруцата“ се разпада на части и много скоро ще дойде краят на нейния труден път.

- Джо, бедното ми момче!

- Въпреки че е тъмно, аз ви чувам, сър… само че опипвам… опипвам… дайте ми ръката си.

- Джо, можеш ли да повториш това, което ще кажа?

- Ще повторя всичко, което кажете, сър - зная, че е добро нещо.

- Татко наш...

- Татко наш!... Да, това е много добра дума, господине. (Татко - дума, която той никога не е имал възможност да произнесе. - Вл. Н.)

- Който си на небето...

- Който си на небето... ще светне ли скоро, сър?

- Много скоро. Да се свети твоето име...

- Да се свети... твоето...”

А сега се вслушайте в камбанния звън на реториката на Карлайл: „Светлина заблестя по тъмния, мрачен път. Умря!

Умря, ваше величество. Умря, милорди и господа. Умря, преподобни и непреподобни служители на всички култове. Умря, хора; а нали небето ви е дало състрадание. И така всеки ден около нас умира някой“.

Това не е урок по стил, а по съпреживяване.

* * *

Темата за тайната-престъпление осигурява основното действие на романа, тя е негова рамка, държи го в едно цяло. В структурата на романа темите за Канцлерския съд и съдбата отстъпват пред нея.

Една от линиите на семейство Джарндис е представена от две сестри. По-голямата сестра е била сгодена за Бойтърн, ексцентричен приятел на Джон Джарндис. Друга е имала връзка с капитан Худън и е родила извънбрачна дъщеря. По-голямата сестра лъже младата майка, като я уверява, че детето е починало при раждането. Тогава, след като се разделя с годеника си Бойтърн, със семейството и приятелите си, по-голямата сестра заминава с момиченцето за малък град и го възпитава в скромност и строгост, вярвайки, че само това заслужава едно дете, родено в грях. Впоследствие младата майка се жени за сър Лестър Дедлок. След дълги години, прекарани в спокоен брачен затвор, Тълкингхорн, адвокат на семейство Дедлок, показва на лейди Дедлок някои нови, не особено важни документи по делото Джарндис. Тя проявява необичаен интерес към почерка, с който е преписан единия документ. Опитва се да представи въпросите си за писаря като обикновено любопитство, но почти веднага припада. Това е достатъчно за мистър Тълкингхорн да започне свое разследване. Той тръгва по следите на един писар, някой си Немо (което на латински означава „Никой“), но не го намира жив: Немо току-що е умрял в мизерна стаичка в къщата на Крук от твърде много опиум, който по това време е по-достъпен от сега. В стаята не е намерено нито парче хартия, но Крук успява да открадне връзка с важни писма още преди да доведе Тълкингхорн в стаята на наемателя. При разследването на смъртта на Немо се оказва, че никой не знае нищо за него. Единственият свидетел, с когото Немо разменял приятелски думи, малкият уличен метач Джо, не бил допуснат от властите да свидетелства. Тогава мистър Тълкингхорн го разпитва като частно лице.

От вестникарска статия лейди Дедлок научава за Джо и идва при него, преоблечена като френската си прислужница. Тя дава пари на Джо, когато той ѝ показва местата, свързани с Немо (когато е разпознала като капитан Худън по почерка); и най-важното е, че Джо я отвежда до гробището с железните врати, където е погребан Немо. Разказът на Джо достига до Тълкингхорн, който му прави очна ставка с прислужницата Ортанс, облечена в роклята, използвана от лейди Дедлок, когато посещава тайно Джо. Джо разпознава дрехата, но е напълно сигурен, че този глас, ръката и пръстените не принадлежат на предишната жена. Това потвърждава предчувствието на Тълкингхорн, че тайнствената посетителка на Джо е била лейди Дедлок. Тълкингхорн продължава своето разследване, като се уверява, че полицията е казала на Джо "да не се задържа тук", защото не иска другите да развържат също езика му. (Ето защо Джо се озовава в Хертфордшир, където се разболява и Бакет, с помощта на Скимпъл, го извежда от къщата на Джарндис.) Тълкингхорн идентифицира постепенно Немо с капитан Худън, подпомогнат от иззетото от кавалериста Джордж писмо, написано от капитана. Когато всичко идва на мястото си, Тълкингхорн разказва историята в присъствието на лейди Дедлок, но сякаш че се отнася за други хора. Осъзнавайки, че тайната е разгадана и че е в ръцете на Тълкингхорн, лейди Дедлок идва в стаята на адвоката в селското имение на Дедлок, Чесни Уолд, за да го разпита за намеренията му. Тя е готова да напусне къщата, съпруга си и да се махне. Но Тълкингхорн ѝ казва да остане и да продължи да играе ролята на светска жена и съпруга на сър Лестър, докато той, Тълкингхорн, не вземе решение в подходящия момент. Когато по-късно той казва на милейди, че има намерение да разкрие мъжа от нейното минало, тя не се връща от разходка дълго време и същата нощ Тълкингхорн е убит в къщата си. Тя ли го е убила?

Сър Лестър наема детектива Бакет да открие убиеца на неговия адвокат. Първоначално Бакет подозира кавалериста Джордж, който е заплашил Тълкингхорн пред свидетели, и го арестува. След това изглежда, че много улики сочат към лейди Дедлок, но всичките се оказват неверни. Истинската убийца е Хортанс, френската прислужница, тя помага доброволно на Тълкингхорн да разбере тайната на бившата си госпожа, лейди Дедлок, а след това го намразва, когато той не ѝ плаща достатъчно за услугите и освен това я обижда, като я заплашва със затвор и буквално я изритва от дома си.

Адвокатът мистър Гапи също води свое разследване. По лични причини (влюбен е в Естер), Гапи се опитва да получи писмата от Крук, за които подозира, че са попаднали в ръцете на стареца след смъртта на капитан Худън. Той почти постига своето, но Крук умира от неочаквана и ужасна смърт. Така писмата, а с тях и тайната за любовната връзка на капитана с лейди Дедлок, и тайната за раждането на Естер се озовават в ръцете на изнудвачи, водени от стария Смолуид. Въпреки че Тълкингхорн купува писма от тях, след смъртта му те се опитват да измъкнат пари от сър Лестър. Детективът Бакет, третият разследващ, опитен полицай, иска да разреши случая в полза на Дедлокови, но в процеса е принуден да разкрие на сър Лестър тайната на съпругата му. Сър Лестър обича жена си и не може да не ѝ прости. Но лейди Дедлок, която Гапи предупреждава за съдбата на писмата, вижда в това наказващата ръка на Съдбата и напуска къщата си завинаги, без да узнае как съпругът ѝ е реагирал на нейната „тайна“.

Сър Лестър изпраща Бакет по гореща следа. Той взема Естер със себе си, като знае, че е дъщеря на милейди. В снежна буря те проследяват пътя на лейди Дедлок до къщата на един тухлар в Хертфордшир, недалече от Студения дом, където лейди Дедлок отива да види Естер, без да знае, че тя е през цялото това време в Лондон. Бакет разбира, че малко преди него две жени са напуснали къщата на тухларя, едната на север, а другата на юг, към Лондон. Бакет и Естер тръгват след онази, която е отишла на север, и я следват дълго време в снежна буря, докато хитрият Бакет внезапно не решава да се върне и да потърси следите на другата жена. Тази, която отива на север, е облечена в роклята на лейди Дедлок, но на Бакет му стана ясно, че жените може да са се преоблекли. Той е прав, но двамата с Естер се появяват твърде късно. Лейди Дедлок, облечена като бедна жена, стигна до Лондон и се отправя към гроба на капитан Худън. Вкопчена в железните пръти на решетката, тя умира, изтощена и незащитена, след като е изминала стотици мили без почивка през ужасната снежна буря.

От този прост преразказ става ясно, че детективската фабула на книгата отстъпва пред нейната поезия.

* * *

Гюстав Флобер е изразил ярко своя идеал за писател, отбелязвайки, че подобно на Всевишния, писателят трябва да бъде в своята книга никъде и навсякъде, невидим и вездесъщ. Има няколко важни художествени произведения, в които присъствието на автора е ненатрапчиво по начина, по който Флобер е искал, въпреки че самият той не е постигнал своя идеал в „Мадам Бовари“. Но дори и в произведения, където авторът е идеално ненатрапчив, той все пак е разпръснат из цялата книга и липсата му се превръща в някакво сияещо присъствие. Както казват французите, „il brille par son rejects“ – „блести с отсъствието си“. В „Студеният дом“ се срещаме с един от онези автори, които, както се казва, не са върховни богове, разлети във въздуха и непроницаеми, а безцелни, приятелски настроени, изпълнени със съчувствие полубогове, които посещават своите книги под различни маски или изпращат там много посредници, представители, поддръжници, шпиони и подставени лица.

Има три вида подобни представители. Нека ги разгледаме.

Първо, ако разказва от първо лице, самият разказвач е „аз“ - герой, опора и двигател на разказа. Разказвачът може да се появи в различни форми: може да бъде самият автор или герой, от чието име се разказва историята; или писателят измисля автор, когото цитира, както Сервантес измисля арабския историк; или треторазреден герой става временно разказвач, след което писателят отново взема думата. Основното тук е, че съществува определено „Аз“, от чието име се разказва историята.

Второ, някакъв представител на автора - аз го наричам филтриращ посредник. Такъв филтриращ посредник може да съвпада или да не съвпада с разказвача. Най-типични филтриращи посредници, които познавам, са Фани Прайс от „Мансфийлд парк“ и Ема Бовари в сцената с бала. Това не са разказвачи от първо лице, а герои, за които се говори в трето лице. Те могат или не могат да изразяват мислите на автора, но тяхната отличителна черта е в това, че всичко, което се случва в книгата, всяко събитие, всеки образ, всеки пейзаж и всеки герой се вижда и усеща от главния герой или героиня като посредник, който филтрира разказа през собствените си емоции и представи.

Третият тип са така наречените „перри" - може би от "перископ", като пренебрегнем двойното "р", а може би от "париране", "защита", свързани някак си с фехтовалната рапира. Но това не е важното, защото самият аз измислих този термин преди много години. Той означава привърженик на автора от най-нисък ранг - герой или герои, които в цялата книга или в някои части от нея, изпълняват като че ли служебни задължения и чиято единствена цел, чийто raison d'être (фр. „основание за съществуване“ – бел. П. Н.) е да посетят местата, които авторът иска да покаже на читателя, и да се срещнат с онези, с които авторът иска да запознае читателя; в такива глави перри едва ли има собствена личност. Той няма воля, няма душа, няма сърце - нищо, той е просто странстващ перри, въпреки че, разбира се, може да възвърне себе си като личност на друго място в книгата. Перри посещава някое семейство само защото авторът трябва да опише домакините. Перри е много полезен. Без перри понякога е трудно да се насочва и да се задвижва повествованието, но е по-добре да оставите веднага перото, отколкото да позволите на перри да влачи нишката на разказа, както куцащо насекомо влачи след себе си прашна мрежа.

В „Студеният дом“ Естер играе и трите роли: тя е частично разказвач, заместваща като бавачка автора - ще говоря за това по-късно. Тя също е, поне в някои глави, филтриращ посредник, който вижда събитията по свой начин, въпреки че гласът на автора често я потиска, дори когато историята се разказва от първо лице; и трето, авторът я използва, уви, като перри, премествайки я от място на място, когато трябва да се опише един или друг герой или събитие.

В „Студеният дом“ има осем структурни особености.

II. ВЪНШНИЯТ ВИД НА ЕСТЕР

Естер толкова много прилича на майка си, че мистър Гапи е поразен от необяснимото сходство, когато посещава при извънградско пътуване Чесни Уолд и вижда портрета на лейди Дедлок. Мистър Джордж също обръща внимание на външния вид на Естер, без да осъзнава, че вижда прилика с мъртвия си приятел капитан Хоудън, нейния баща. И Джо, на когото казват "да не се задържа" и се лута уморено през лошото време, за да намери подслон в Студения дом - уплашеният Джо се убеждава трудно, че Естер не е дамата, на която е показал къщата на Немо и гроба му. Впоследствие Естер пише в тридесет и първа глава, че е имала лошо предчувствие в деня, когато Джо се е разболял, поличба, която напълно се сбъдва, защото Чарли се заразява с едра шарка от Джо и когато Естер се грижи за нея (външността на момичето не е засегната), тя самата се разболява и когато най-накрая се възстановява, лицето ѝ е изпъстрено с безобразни белези, които напълно променят външността ѝ. След като се поправя, Естер забелязва, че всички огледала са махнати от стаята и разбира защо. И когато пристига в имението на мистър Бойтърн в Линкълншир, близо до Чесни Уолд, тя най-накрая се осмелява да се погледне. „Защото никога не се бях виждала в огледало и дори не бях поискала да ми върнат огледалото. Знаех, че трябва да се преодолее малодушието, но винаги съм си казвала, че ще „започна нов живот“, когато стигна до мястото, където бях сега. Ето защо исках да бъда сама и затова, сега сама в стаята си, си казах: „Естер, ако искаш да бъдеш щастлива, ако искаш да имаш правото да се молиш, за да запазиш душата си чиста, ти, скъпа, трябва да удържиш на думата си". И аз бях решена твърдо да я удържа; но първо седнах за известно време, за да си спомня за всичките дадени ми блага. След това се помолих и помислих още малко.

Косите ми не бяха подстригани; а нали не веднъж бяха заплашвани от тази опасност. Бяха дълги и гъсти. Разпуснах ги, сресах ги от тила към челото, покрих лицето си с тях и отидох до огледалото, което стоеше на тоалетката. Беше покрито с тънък муселин. Дръпнах го настрани и се погледнах за минута през завесата на своите коси, така че виждах само тях. После отметнах косите си и, като погледнах своето отражение, се успокоих - толкова спокойно ме гледаше. Бях се променила много, о, много, много! Отначало лицето ми се стори толкова чуждо, че може би щях да се отдръпна назад, закривайки го с ръце, ако не беше успокоилото му изражение, за което вече казах. Но скоро свикнах малко с новия си облик и разбрах по-добре колко голяма беше промяната. Тя не беше това, което очаквах, но нали не си бях представяла нищо определено, което означава, че всяка промяна би трябвало да ме порази.

Никога не съм била и не съм се смятала за красавица, но все пак преди бях съвсем различна. Всичко това беше вече изчезнало. Провидението обаче ми беше оказало голяма милост - ако и да плачех, не беше дълго време и не с много горчиви сълзи, а когато сплитах косата си за през нощта, вече бях напълно примирена със своята съдба“.

Тя си признава, че би могла да обикне Алън Уудкорт и да му бъде предана, но сега трябва да сложи край на това. Тревожат я цветята, които той ѝ подарил веднъж, а тя ги изсушила. „Накрая разбрах, че имам право да запазя цветята, ако ги пазя само в памет на това, което е безвъзвратно отминало и приключило, което никога повече не трябва да си спомням с други чувства. Дано никой не нарече това глупава дребнавост. Всичко то означаваше много за мене." Това подготвя читателя за нейното по-късно приемане на предложението на Джарндис. Тя е решена да се откаже от всички мечти за Уудкорт.

Дикенс оставя умишлено тази сцена недоизказана, защото трябва да остане известна неяснота относно промененото лице на Естер, така че читателят да не се обезсърчи в края на книгата, когато тя става жена на Уудкорт и когато в последните страници се прокрадва съмнение, очарователно изразено, дали Естер изобщо се е променила на външен вид. Естер вижда лицето си в огледалото, но читателят не го вижда и по-късно не се дават никакви подробности. Когато се случва неизбежната среща между майката и дъщерята и лейди Дедлок я притиска към гърдите си, целува я, плаче и така нататък, най-важното за приликата е казано в любопитните разсъждения на Естер: „аз... си помислих в пристъп благодарност към провидението: „Колко е хубаво, че се промених толкова много, което означава, че никога няма да мога да я опозоря дори със сянка на прилика с нея... колко е хубаво, че сега никой, като ни погледне, няма и да си помисли, че може да има кръвна връзка между нас“. Всичко това е толкова малко вероятно (в рамките на романа), че започвате да си мислите дали е имало нужда да се обезобразява нещастното момиче заради една доста абстрактна цел; освен това, може ли шарката да унищожи семейната прилика? Ада притиска „грапавото лице“ на приятелката си „към своята прекрасна буза“ - и това е най-многото, което читателят успява да види в променената Естер.

Може да изглежда, че писателят е донякъде отегчен от тази тема, защото Естер скоро казва (вместо него), че повече няма да споменава външния си вид. И когато се среща с приятелите си, не се споменава нищо за външния ѝ вид, с изключение на няколко забележки за впечатлението, което прави на хората - от удивлението на селското дете до замислената забележка на Ричард: „Все същото мило момиче!“, когато повдига воала, който носи отначало на обществени места. Впоследствие тази тема играе определяща роля в отношенията с мистър Гапи, който се отказва от любовта си, когато вижда Естер – значи все пак тя би трябвало да е била поразително обезобразена. Но може би външният ѝ вид ще се промени към по-добро? Може би белезите от шарката ще изчезнат? Това продължава да е за нас загадка. Още по-късно тя и Ада посещават Ричард, той отбелязва, че „нейното състрадателно лице е съвсем същото като в предишните дни“, тя поклаща глава с усмивка и той повтаря: „Съвсем същото като в предишните дни“ и ние започваме да се чудим дали красотата на нейната душа не засенчва безобразните следи от болестта. Мисля, че именно тук външният ѝ вид някак започва да се изглажда - поне във въображението на читателя. Към края на тази сцена Естер говори „за старото си, грозно лице“; но „грозно“ все още не означава „обезобразено“. Нещо повече, смятам, че в самия край на романа, когато са изминали седем години и Естер е вече на двадесет и осем, белезите постепенно са изчезнали. Естер се подготвя усърдно за пристигането на Ада с малкия Ричард и мистър Джарндайс, след което сяда тихо на верандата. Когато Алън се връща и я пита какво прави там, тя отговаря: „Почти ме е срам да говоря за това, но все пак ще го кажа. Замислих се за старото си лице... какво беше преди.

– И какво мислеше за него, моя прилежна пчеличке? - попита Алън.

- Мислех, че все пак не би могъл да ме обичаш повече от сега, дори ако беше останало такова, каквото беше.

- Каквото беше едно време ли? - каза Алън през смях.

– Ами да, разбира се – каквото беше едно време.

- Скъпа моя къщовнице - каза Алън и ме хвана под ръка, - поглеждаш ли се понякога в огледалото?

- Знаеш, че се поглеждам; виждал си го с очите си.

- И не виждаш ли, че никога не си била толкова красива, колкото си сега?

Не виждах това някога; да, вероятно не го виждам и сега. Но виждам, че малките ми дъщери са много красиви, че любимата ми приятелка е много красива, че съпругът ми е много красив, а настойникът ми има най-светлото, най-доброто лице на света, така че те изобщо не се нуждаят от моята красота... дори да допуснем..."

III. ПОЯВЯВАЩИЯТ СЕ НА НУЖНОТО МЯСТО АЛЪН УУДКОРТ

В единадесета глава един "мургав млад мъж", хирург, се появява за първи път до смъртното легло на Немо (капитан Хоудън, бащата на Естер). Две глави по-късно се разиграва много нежната и важна сцена, в която Ричард и Ада се влюбват. Точно в този момент – за да се сглоби добре всичко - идва мургавият млад хирург Уудкорт, който е поканен на обяд, и Естер, не без тъга, го намира за „много умен и приятен." По-късно, когато току-що се е появил намек, че Джарндис, белокосият Джарндис, е влюбен тайно в Естер, Уудкорт се появява отново преди да тръгне за Китай. Той заминава за много дълго време. И оставя цветя за Естер. По-късно мис Флайт ще покаже на Естер вестникарска бележка за героизма на Уудкорт по време на едно корабокрушение. Когато едрата шарка обезобразява лицето на Естер, тя се отказва от любовта си към Уудкорт. След това Естер и Чарли отиват в пристанищния град Дийл, за да предложат на Ричард от името на Ада нейното малко наследство, и Естер среща Уудкорт. Срещата е предшествана от възхитително описание на морето и художествената сила на това описание, може би ще примири читателя с това толкова необичайно съвпадение. Неопределимо променената Естер отбелязва: „Той ме съжали толкова много, че едва можеше да говори” и в края на главата: „В този последен поглед прочетох дълбокото му състрадание към мене. И бях радостна от това. Сега гледах на тази, която бях преди, както мъртвите биха гледали на живите, ако се върнат някога отново на земята. Радвах се, че ме помнят с нежност, жалят ме ласкаво и изобщо не са ме забравили" - прелестен лиричен тон, който ни напомня за Фани Прайс.

Друго удивително съвпадение: в „Самотния Том“ Уудкорт среща съпругата на майстора на тухли и – още едно съвпадение – среща Джо, заедно с жената, която също е загрижена за неговата съдба. Уудкорт откарва болния Джо в стрелбището на Джордж. Брилянтно описаната сцена със смъртта на Джо ни кара да забравим за пресилените моменти, които осъществяват срещата ни с Джо чрез перри Уудкорт. В петдесет и първа глава Уудкорт посещава адвоката Воулс, а след това Ричард. Тук се случва нещо любопитно: главата е написана от името на Естер, но тя не присъства по време на разговорите на Уудкорт с Воулс или на Уудкорт с Ричард, описани по най-подробен начин. Въпросът е откъде е разбрала какво се е случило и в двата случая. Проницателният читател трябва неизбежно да стигне до извода, че тези подробности е научила от Уудкорт, когато е станала негова съпруга: тя не можеше да знае за случилото се толкова подробно, ако Уудкорт не е неин много близък човек. С други думи, добрият читател трябва да се досети, че тя ще се омъжи все пак за Уудкорт и ще научи всичките тези подробности от него.

IV. СТРАННОТО УХАЖВАНЕ НА ДЖАРНДИС

Когато Естер пътува с карета за Лондон след смъртта на мис Барбари, непознат джентълмен се опитва да я утеши. Той изглежда знае коя е мисис Рейчъл, бавачката на Естер, която е наета от мис Барбари и която се раздели с Естер съвсем безразлично, а джентълменът явно не я одобрява. Когато той предлага на Естер парче торта с дебела захарна корица и пастет от превъзходен гъши дроб, а тя отказва, казвайки, че всичко е твърде претоварващо за нея, той измърморва: „Пак не ми провървя!“ - и хвърля двата пакета през прозореца със същата лекота, с която след това се отказва от своето щастие. По-късно научаваме, че това е най-милият, най-добрият и приказно богатият Джон Джарндис, който привлича като магнит към себе си хората - и нещастни деца, и мошеници, и измамници, и глупаци, и фалшиви филантропи, и луди. Ако Дон Кихот беше дошъл в Лондон по времето на Дикенс, предполагам, че неговото благородство и добро сърце щяха да привлекат хората по същия начин.

Още в седемнадесета глава се появява за първият път намек, че Джарндис, белокосият Джарндис, е влюбен в Естер, която е на двадесет и една години, и мълчи за това. Темата за Дон Кихот оповестява лейди Дедлок, когато среща група гости на съседа си мистър Бойторн и ѝ представят младите хора. „Приличате на безкористен Дон Кихот, но внимавайте да не загубите репутацията си, ако покровителствате само такива красавици като тази“ - каза лейди Дедлок, като се обърна през рамо към мистър Джарндис“. Забележката ѝ се отнася за това, че по молба на Джарндисс лорд-канцлерът го назначава за настойник на Ричард и Ада, въпреки че същността съдебният спор е как точно да се подели богатството между тях. Затова лейди Дедлок говори за донкихотството на Джарндис, имайки предвид, че осигурява подслон и подкрепа на тези, които по закон са негови опоненти. Настойничеството над Естер е негово лично решение, след като получава писмо от мис Барбари, сестра на лейди Дедлок и родна леля на Естер.

Известно време след болестта на Естер Джон Джарндис решава да ѝ напише писмо с предложение. Но – и в това е целият смисъл – се създава впечатлението, че той, по-възрастен от Естер най-малко с тридесет години, ѝ предлага брак, като иска да я защити от жестокия свят, че той няма да се промени по отношение на нея, ако остане неин приятел, без да става неин възлюблен. Донкихотството на Джарндис е не само в това, ако моето впечатление е правилно, но и във всичко планирано да се подготви Естер да получи писмо, чието съдържание тя може да разбере добре и което трябва да се изпрати по Чарли след седмица размишления: „От онзи зимен ден, когато ти и аз пътувахме с пощенската карета, вие ме накарахте да се променя, мила моя. Но най-важното е, че оттогава вие се отнесохте към мене с безкрайно много доброта.

- Ах, опекуне, а вие? Какво ли не направихте за мене оттогава!

- Е - каза той, - няма какво да си спомняме за това сега.

- Но възможно ли е да се забрави това?

- Да, Естер - каза той меко, но сериозно, - това сега трябва да се забрави... да се забрави за за известно време. Всичко, което трябва да запомните е, че сега нищо не може да ме промени - завинаги ще остана такъв, какъвто ме познавате. Можете ли да бъдете сигурна в това, скъпа моя?

- Мога; твърдо съм сигурна - казах аз.

- Това е много - промълви той. - Това е всичко. Но не бива да се хващам за думите ви. Няма да напиша това, което мисля, докато не се убедите, че нищо не може да ме промени, какъвто ме познавате. Ако имате и най-малкото съмнение, няма да напиша нищо. Ако след зрял размисъл сте убедени в това, изпратете Чарли при мен „за едно писмо“ точно след седмица. Но не я изпращайте, ако не сте напълно сигурни. Не забравяйте, че в този случай, както във всички останали, разчитам на вашата искреност. Ако нямате увереност, не изпращайте Чарли!

- Опекуне - отговорих аз. - Вече съм сигурна. Не мога да променя убеждението си, както вие не можете да се промените към мене. Ще изпратя Чарли за писмото.

Той стисна ръката ми и не каза нито дума повече“.

За възрастен мъж с дълбоки чувства към млада жена предложението при такива условия е наистина акт на себеотрицание и трагично изкушение. Естер от своя страна го приема съвсем простодушно: „Великодушието му е по-високо от промяната, която ме обезобрази, и срама, който наследих”. Дикенс ще премахне постепенно промяната, която е обезобразила Естер, в последните глави. В действителност - и това не изглежда да хрумва на никоя от заинтересованите страни, нито на Естер Съмърсън, нито на Джон Джарндис, нито на Чарлз Дикенс - бракът може да не е толкова добър за Естер, колкото изглежда, тъй като този неравен брак ще лиши Естер от нормално майчинство и, от друга страна, ще направи любовта ѝ към друг мъж незаконна и неморална. Може би чуваме ехо от темата за „птицата в клетка“, когато Естер, проливайки щастливи и благодарни сълзи, се обръща към своето отражение в огледалото: „Когато станеш господарка на Студения дом, ще трябва да бъдеш весела като птица. Впрочем, винаги трябва да бъдеш весела; така че да започнем от сега."

Взаимната връзка между Джарндис и Уудкорт става видима, когато се разболява Кеди:

- Знаете ли какво – каза бързо опекунът ми, - трябва да извикаме Уудкорт.

Харесва ми околния път, който той използва – какво е това, неясно предчувствие? В този момент Уудкорт се готви да замине за Америка, където често във френските и английските романи отиват отхвърлените любовници. След около десет глави разбираме, че мисис Уудкорт, майката на младия лекар, която преди това, досещайки се за привързаността на сина си към Естер, се е опитвала да разстрои техните отношения, но се е променила към по-добро, тя вече не е така гротескова и говори по-малко за своето родословие. Дикенс подготвя за своите читатели една приемлива свекърва. Отбележете благородството на Джарндис, който предлага на мисис Уудкорт да живее в един дом с Естер – Алън може да ги навестява и двамата. Научаваме също така, че Уудкорт не заминава в края на краищата за Америка, а става селски лекар в Англия и лекува бедни хора.

След това Естер научава от Уудкорт, че той я обича, че нейното „грапаво лице“ не се е изменило изобщо за него. Прекалено късно! Тя е дала дума на Джарндис и мисли, че бракът се отлага само заради траура около мойка ѝ. Но Дикенс и Джарндис вече имат отлична изненада. Сцената като цяло не може да се нарече успешна, но може да зарадва сантименталния читател. Наистина, не е съвсем ясно знае ли в този момент Уудкорт за годежа на Естер, защото ако знаеше, едва ли би говорил за своята любов, даже в толкова изящна форма. Но Дикенс и Естер (като разказваща за случилото се) ни мамят – те знаят, че Джарндис ще изчезне благородно. Затова Естер и Дикенс се канят да се позабавляват за сметка на читателя. Тя казва на Джарндис, че е готова да стане „стопанка на Студения дом“. „Да речем, през следващия месец“ – отвръща Джарндис. Той отива в Йоркшир, за да помогне на Уудкорт да си намери дом. След това моли Естер да види какво е избрал. Бомбата се взривява. Името на този дом е същото – Студеният дом, и Естер ще бъде негова стопанка, защото благородният Джарндис я отстъпва на Уудкорт. Това е славно подготвено, а следва и награда: мисис Уудкорт, която е знаела всичко, вече одобрява съюза. Накрая разбираме, че Уудкорт е открил сърцето си със съгласието на Джарндис. След смъртта на Ричарт се затопля слабата надежда, че Джон Джарндис все пак може да си намери млада жена – Ада, вдовицата на Ричард. Но така или иначе Джарндис е символичен опекун на всички нещастници в романа.

V. ПОДСТАВЕНИ ЛИЦА И МАСКИ

За да бъде сигурен, че дамата, която е разпитвала Джо за Немо, е била лейди Дедлок, Талкингхорн показва на Джо уволнената камериерка на милейди , Ортанз, под воал и той познава облеклото. Но ръката с многото пръстени не е същата и гласът не е същият. По-късно за Дикенс ще бъде много сложно да направи правдоподобно убийството на Талкингхорн от камериерката, но във всеки случай връзката между тях е установена. Сега детективите знаят, че лейди Дедлок е опитвала да научи нещо за Немо от Джо. Още един маскарад: мис Флайт, която навестява, Естер, оздравяваща от едрата шарка в Студения дом, казва, че за нейното здраве в дома на тухларя се е интересувала една дама с воал (лейди Дедлок). (На нас вече ни е известно, че лейди Дедлок знае, че Естер е нейна дъщеря – знанието ражда отзивчивост). Госпожата с воала взема за спомен кърпата, с която Естер е покрила някога мъртвия младенец – това е символичен акт. Не за първи път Дикенс използва мис Флайт, за да убие два заека: първо, да позабавлява читателя и, второ, за да му съобщи разбираема, съвсем не в духа на тази героиня информация.

Детективът Бакет има няколко маски и съвсем не лошата от тях е да се прави на глупак под вид на дружелюбие у Багнетови, при това без да сваля очи от Джордж, за да може след това, като излиза с него, да го прибере в ареста. Голям майстор по отношение на маскарада, Бакет е в състояние да разгадава чуждите маскаради. Когато Бакет и Естер намират мъртвата лейди Дедлок до вратата на гробището, Бакет в най-добрия маниер на Шерлок Холмс разказва как се е досетил, че лейди Дедлок си е сменила дрехите с Джени, жената на тухларя, и е решил да се отправи в Лондон. Естер не разбира нищо, докато не повдига „тежката глава“ на покойната. „И видя своята майка, студена, мъртва!“ Мелодраматично, но поставено много добре.

VI. ЛЪЖЛИВИ И ИСТИНСКИ ПЪТИЩА КЪМ РАЗГАДКАТА

Може да ни се стори, че с уплътняването на темата за мъглата в предходните глави Студеният дом, домът на Джон Джарндис, ще се изправи пред нас като въплъщение на унила мрачност. Но не – с помощта на майсторски сюжетен ход ние се пренасяме сред ярка слънчева светлина и мъглата за известно време отстъпва. Студеният дом е прекрасен, радостен дом. Добрият читател разбира, че ключът за това е даден по-рано, в Канцлерския съд: „Джарндис, за когото става дума – започна лорд-канцлерът, продължавайки да прелиства делото, - същият Джарндис ли е, който е собственик на Студения дом?

- Да, милорд, същият, който е собственик на Студения дом - потвърди мистър Кендж.

- Неуютно име – отбеляза лорд-канцлерът.

- Но сега това е уютен дом, милорд – каза мистър Кендж“.

Когато подопечните очакват в Лондон отиването до Студения дом, Ричард съобщава на Ада, че си спомня смътно Джарндис: „Мярка ми се някакъв грубоват и простодушен, червенобузест човек“. Въпреки това топлината и изобилието на слънце в дома се оказват великолепна изненада.

Нишките, водещи към убиеца на Талкингхорн, са преплетени майсторски. Превъзходно е, че Дикенс кара мистър Джордж да отбележи, че в неговата галерия тир ходи една французойка. (На Ортанз ще ѝ бъдат полезни заниманията по стрелба, макар че повечето читатели не забелязват тази връзка.) А лейди Дедлок? „О, ако беше така! - отговаря мислено лейди Дедлок на репликата на своята братовчедка Волумния, изливаща чувствата си по повод на невниманието към нея от страна на Талкингхорн: „Бях готова дори да си помисля дали не е умрял?“ Именно тази мисъл на лейди Дедлок ще разтревожи читателя при известието за убийството на Талкингхорн. Той може да се излъже, като реши, че юристът е убит от лейди Дедлок, но читателят на детективски истории обича да го лъжат. След разговора с лейди Дедлок Талкингхорн отива да спи, а тя се носи объркано из своите покои. Намеква се, че той скоро може да умре („А когато звездите гаснат и бледият изгрев, надниквайки в кулата, вижда неговото лице, толкова старо, каквото никога не е било през деня, се чуди наистина, все едно гробар с лопатата си е вече извикан и скоро ще започне да копае гроб“), и неговата смърт за измамения читател ще бъде вече здраво свързана с лейди Дедлок; докато Ортанз, истинската извършителка на убийството, до известно време ще остане незабелязана.

Ортанз отива при Талкингхорн и изказва своето недоволство. Тя не е съгласна със заплащането за това, че се е показала с облеклото на милейди пред Джо; тя мрази лейди Дедлок; и иска да получи добро място в богат дом. Всичко това не е много убедително, а опитите на Дикенс да я накара да говори на английски с френски маниер са просто смешни. А между другото тя е тигрица и нейната реакция срещу заплахите на Талкингхорн, че ще я вкара в затвора, ако продължи да му досажда, остава засега неизвестна.

Като предупреждава лейди Дедлок, че уволнението на камериерката Роза нарушава тяхната договореност за запазване на status quo и че трябва да разкрие нейната тайна на сър Лестър, Талкингхорн си отива у дома – за среща със смъртта, намеква Дикенс. Лейди Дедлок напуска дома, за да поскита по лунните улици – получава се, че е тръгнала след Талкингхорн. Читателят преценява: това е нещо изкуствено. Авторът ме въвежда в заблуждение; истинският убиец е някой друг. Може би мистър Джордж? Нека да е добър човек, но нравът му е буен. Нещо повече, по време на доста скучния рожден ден у Багнетови мистър Джордж се появява бледен и разстроен. (Ето! - отбелязва читателят.) Джордж обяснява своята бледност с това, че Джо е починал, но читателят е пълен със съмнения. След това арестуват Джордж, а Естер и Джарндис заедно с Багнетови го посещават в затвора. Тук историята придобива неочакван обрат: Джордж описва жена, която срещнал по стълбите в дома на Талкингхорн в нощта на престъплението. По осанка и ръст приличала на... Естер. И била наметната с широка черна мантиля с ресни. Глупавият читател веднага ще реши: Джордж е прекалено добър, за да извърши престъпление. Разбира се, това е дело на лейди Дедлок, която прилича много на дъщеря си. Но проницателният читател ще възрази: вече знаем друга жена, който изобразява много успешно лейди Дедлок.

Тук се разкрива една от второстепенните тайни. Мисис Багнет знае коя е майката на Джордж и отива за нея в Чесни Уолд. (Двете майки се намират на едно и също място – сходство с положението на Естер и Джордж).

Погребението на Талкингхорн е великолепна глава, тя се издига като огромна вълна над предходните, доста плоски. По време на погребението на Талкингхорн детективът Бакет наблюдава от закрита карета своята жена и своята квартирантка (коя е квартирантката му? Ортанз!). Ролята на Бакет в сюжета нараства. Той приковава вниманието до самия край на темата за тайната. Сър Лестър е все такъв надут глупак, макар че ударът ще го промени. Протича забавен шерлокхолмсовски разговор на Бакет с един лакей, по време на който се изяснява, че в нощта на престъплението лейди Дедлок е отсъствала от дома си няколко часа, облечена така, както според описанието на Джордж, е била облечена дамата, която срещнал по стъпалата в дома на Талкингхорн около времето, когато било извършено престъплението. (Тъй като Бакет знае, че Талкингхорн е убит от Ортанз, а не от лейди Дедлок, тази сцена е преднамерена измама на читателя). Дали читателят вярва, или не вярва в този момент, че убийцата е лейди Дедлок, зависи от самия него. Изобщо казано, авторът на детективски романи не трябва да назовава истинския убиец в анонимни писма (както се изяснява, те са изпращани от Ортанз с обвинения срещу лейди Дедлок). Накрая Ортанз попада в мрежите, заложени от Бакет. Съпругата на Бакет, на която той поръчва да следи за квартирантката, намира в стаята ѝ описание на дома на Дедлокови в Чесни Уолд, от една статия липсва парче, послужило за направа на тапата за пистолета, а самият пистолет ще бъде изваден от езерото, където Ортанз и мисис Бакет са ходили на неделна разходка. Още в една сцена има преднамерено заблуждаване на читателя. Като се избавя от шантажистите, семейство Смолуид, Бакет заявява мелодраматично в разговор със сър Лестър: „Особата, която трябва да арестувам, се намира сега тук, в къщата... и аз имам намерение да извърша ареста във ваше присъствие“. Единствената жена в дома, както предполага читателят, е лейди Дедлок, но Бакет има предвид Ортанз, която, за което читателят не подозира, е дошла заедно с него, разчитайки да получи награда. Лейди Дедлок не знае, че престъплението е разкрито, бяга, преследвана от Естер и Бакет, а след това ще я намерят, мъртва, в Лондон, до вратата на гробището, в което е погребан капитан Хоудън.

VII. НЕОЧАКВАНИ ВРЪЗКИ

Любопитна особеност, нееднократно повтаряща се по време на повествованието и характерна за много романи, които разказват за някаква тайна, са „неочакваните връзки“. И така:

1. Мис Барбари, която възпитава Естер, се оказва сестра на лейди Дедлок, а по-късно жената, която Бойторн е обичал.

2. Естер се оказва дъщеря на лейди Дедлок.

3. Немо (капитан Хоудън) се оказва баща на Естер.

4. Мистър Джордж се оказва син на мисис Рансуел, домоуправителката на Дедлокови. Става ясно също, че Джордж е бил приятел на капитан Хоудън.

5. Мисис Чадбанд се оказва мисис Рейчъл, бившата прислужничка на Естер в дома на леля ѝ.

6. Ортанз се оказва тайнствената наемателка на Бакет.

7. Крук се оказва брат на мисис Смолуид.

VIII. ЛОШИТЕ И НЕ МНОГО ЛОШИ ГЕРОИ СТАВАТ ПО-ДОБРИ

Един от повратните моменти в романа е молбата на Естер към Гапи да престане да се грижи за нейните интереси. Тя казва: „Зная моя произход и мога да ви уверя, че няма да можете да подобрите моята съдба с никакви разследвания“. Мисля, че авторът е решил да изключи линията на Гапи (вече наполовина загубила смисъл заради изчезването на писмата), за да не се смесва с темата за Талкингхорн. „Лицето му стана леко засрамено“ – това не съответства на характера на Гапи. Тук Дикенс прави мошеника по-добър, отколкото е. Забавно е, че въпреки неговото вълнение, когато вижда обезобразеното лице на Естер, и неговото отстъпничество показват, че не я обича истински (загуба на една точка), отказът да се ожени за некрасива жена, дори ако тя се оказва богата аристократка, е една точка в негова полза. Но, въпреки всичко, това е много слаб фрагмент.

Сър Лестър научава от Бакет ужасната истина. „Като закрива лицето си с ръце, сър Лестър моли със стон мистър Бакет да замълчи за малко. Но скоро дръпва ръцете от лицето си, така добре запазвайки достойния си вид и външното си спокойствие - макар че лицето му е също толкова бяло, колкото и косите му, - че на мистър Бакет му става даже малко страшно“. Това е повратен момент за сър Лестър, когато той - независимо дали това е добре или зле в художествен смисъл – престава да бъде манекен и се превръща в страдащо човешко същество. Въпросното преображение ще му донесе мозъчен удар. Като се оправя, сър Лестър прощава на лейди Дедлок, показвайки се като любещ човек, способен на благородни постъпки, и той се вълнува дълбоко от сцената с Джордж, както и от очакването да се върне жена му. „Декларацията“ на сър Лестър, когато казва, че отношението към жена му не се е променило, сега „предизвиква дълбоко, трогателно впечатление“. Още малко и пред нас ще се изправи двойник на Джон Джарндис. Сега аристократът е толкова добър, колкото е добър и човекът от простолюдието!

* * *

Какво имаме предвид, когато говорим за форма на повествованието? Преди всичко това е неговата структура, иначе казано – развитието на някаква история, нейните перипетии; изборът на герои и това как авторът ги използва; тяхната взаимна връзка, различните теми, тематичните линии и тяхното пресичане; различните сюжетни пертурбации с цел да се предизвика едно или друго пряко или косвено действие; подготовката на резултатите и следствията. Накратко казано, имаме предвид изчислената схема на произведението на изкуството. Това е структурата.

Другата форма е стилът, иначе казано, това как действа тази структура: това е маниерът на автора, даже неговата маниерност, всевъзможните хитрости; и ако това е ярък стил, каква образност се използва и доколко успешно; ако авторът употребява сравнения, как ще употреби и разнообрази метафорите и подобията – отделно или заедно. Ефективността на стила е ключ към литературата, магически ключ към Дикенс, Гогол, Флобер, Толстой, към всичките велики майстори.

Формата (структурата и стилът) = съдържанието; защо и как = какво. Първото, което отбелязваме в стила на Дикенс, е извънредно емоционалната образност, неговото изкуство да предизвиква емоционален отклик.

1. ЯРКИ ВЪПЛЪЩЕНИЯ (С РИТОРИКА ИЛИ БЕЗ НЕЯ)

Ослепителни проблясъци на образност се случват от време на време – те не могат да бъдат удължавани – и ето че отново се натрупват прекрасни изобразителни подробности. Когато Дикенс иска да съобщи на читателя сведения чрез разговор или размисли, образността по правило не бие на очи. Но има великолепни фрагменти, например апотеоза на темата за мъглата при описанието на Върховния Канцлерски съд: „Денят беше точно като за лорд канцлера – в такъв и само в такъв ден му подобаваше да заседава тук – и лорд канцлерът заседавашу днес с мъглив ореол около главата, в меката ограда от малинови сукна и драпировки, слушаше обръщащия се към него достоен адвокат с пищни бакембарди и тънко гласче, който четеше безкрайното кратко изложение на съдебното дело, и съзерцаваше падащата отгоре светлина на прозореца, зад който виждаше само мъгла и мъгла“.

„Малкият ищец или ответник, на когото са обещали да подарят нова играчка конче, след като делото „Джарндис“ бъде решено, успявал да порасне, да си купи истински кон и да препусне към оня свят“. Съдът решава, че двамата подопечни ще живеят при чичо си. Това е узрял плод, резултат от великолепното струпване на природната и човешката мъгла в първа глава. Така двамата герои (подопечните и Джарндис) са представени на читателя, докато още не са назовани по име, отвлечено. Те като че ли изникват от мъглата, авторът ги изважда от от тази мъгла, докато не се разтворят отново в нея, и главата завършва.

Първото описание на Чесни Уолд и неговата стопанка, лейди Дедлок, е наистина гениално: „В Линкълншир имаше истински потоп. Мостът в парка рухна – едната му арка беше подмита и отнесена от пороя. Низината наоколо се превърна в преградена река с широчина половин миля и унили дървета стърчат като островчета от водата, а водата е цялата в мехурчета, защото дъждът се лее и лее през целия ден. В „имението“ на милейди Дедлок скуката беше непоносима. Времето беше толкова влажно, че дърветата сигурно бяха прогизнали целите и когато горският ги подсича и кастри, не се чуват нито удари, нито пукот – създаваше се чувството, че брадвата удря по нещо меко. Елените сигурно са мокри до костите и там, където минават, в следите им стоят локвички. Изстрелът във влажния въздух звучи глухо, а димът от пушката се влачи като лениво облаче към зеления хълм с горичката на върха, на чийто фон се вижда ясно мрежата на дъжда. Видът от прозорците в покоите на милейди Дедлок напомня ту картина, нарисувана с оловна боя, ту рисунка, направена с китайски туш. Вазите на каменната тераса пред къщата се пълнят цял ден с дъждовна вода и цяла нощ се чува как тя прелива през края и пада на тежки капки – кап-кап-кап – върху широката настилка от плочи, наречена от старо време „Пътят на призрака“. В неделя отиваш в църквата, която стои насред парка, и виждаш, че цялата отвътре е плесенясала, по дъбовата катедра е избила студена пот и се усеща такава миризма, такъв привкус в устата, че все едно влизаш в гробница а дългокоси предци. Един път милейди Дедлок (бездетна жена), като гледаше в ранния здрач от своя будоар към къщичката на вратаря, видя отблясък от огъня в камината по стъклата на решетъчните прозорци, и дим, който се издигаше от комина, и жена, гонеща едно дете, което изтича под дъжда към вратата срещу един мъж с кожен шлифер, лъскав от влага – видя и загуби душевно спокойствие. И милейди Дедлок казва сега, че всичко това ѝ е „омръзнало до неузнаваемост“. Дъждът в Чесни Уолд е селски двойник на лондонската мъгла; а детето на вратаря е предвестник на детската тема.

Когато мистър Бойтърн посреща Естер и нейните приятели, следва възхитително описание на сънното, залято от слънце градче: „Наближаваше вечер, когато влязохме в града, където трябваше да излезем от пътническите карети – невзрачно населено място с шпил на църковната камбанария, пазарен площад, каменно параклисче на същия площад, единствена улица, ярко осветена от слънцето, езеро, в което, търсейки прохлада, се беше вмъкнала една стара кранта, и съвсем малко жители, които от нямане какво да правят се излягаха или стояха със скръстени ръце на хлад, след като бяха намерили някъде малко сянка. След шепота на листата, който ни съпровождаше през целия път, след обграждащото го вълнуващо се жито това градче ни се стори най-задушното и най-сънното от всички провинциални градчета на Англия“.

Когато заболява от едра шарка, Естер изпитва мъчително усещане. „Смея ли да разкажа за тези, още по-тежки дни, когато в огромното тъмно пространство ми се мяркаше някакъв горящ кръг – нито огърлица, нито пръстен, нито затворена верига от звезди, една от които бях аз! Бяха дни, когато се молех само за това да се измъкна от кръга – толкова необяснимо страшно и мъчително беше да се чувствам частица от това ужасно видение!“

Когато Естер изпраща Чарли за едно писмо при мистър Джарндис, описанието на къщата дава практически резултат: къщата действа: „Когато настъпи определената от него вечер, веднага щом останах сама, казах на Чарли:

- Чарли, иди, почукай на вратата на мистър Джарндис и му кажи, че си дошла от мое име „за писмото“.

Чарли се спусна по едната стълба, изкачи се по другата стълба, вървеше по коридорите, а аз се вслушвах в нейните стъпки и в тази вечер криволичещите ходове и проходи в тази странна къща ми се струваха прекомерно дълги; след това тя тръгна обратно, по коридорите, надолу по едната стълба, нагоре по другата стълба и накрая донесе писмото.

- Сложи го на масата, Чарли – казах аз.

Чарли сложи писмото на масата и отиде да спи, а аз седях, гледайки плика, но не го докосвах и мислех за много неща“.

Когато Естер отива в морското пристанище Дил да се види с Ричард, следва описание на пристанището: „Но ето че мъглата започна да се вдига, като завеса, и ние видяхме множество кораби, за чиято близост преди това не подозирахме. Не помня колко бяха всичките, макар че слугата ни каза броя на корабите, стоящи на котва. Имаше и големи кораби – особено един, току-що пристигнал в родината си от Индия; и когато слънцето засия, поглеждайки иззад облаците, и хвърли върху тъмното море своите проблясъци, които приличаха на сребристи езерца, изменчивата игра на светлината и сянката върху корабите, суетата на малките лодки, сновящи между тях и брега, животът и движението по корабите и по всичко, което ги заобикаляше – всичко това стана необичайно красиво“.

На някого може да му се стори, че подобни описания са дреболии, които не заслужават внимание, но цялата литература се състои от такива дреболии. Да, литературата не се състои от велики идеи, а всеки път от откровения, не философските школи я създават, а талантливите личности. Литературата не е за нещо – тя е това, което е, в нея е самата ѝ същност. Извън шедьовъра няма литература. Описанието на пристанището в Дил е дадено в момент, когато Естер ще се види в града с Ричард, чиято капризност, толкова неуместна за неговата природа, и надвисващата над него зла съдба безпокоят Естир и я подтикват да му помогне. През нейното рамо Дикенс ни показва пристанището. Там има кораби, множество лодки, които се появяват като по вълшебен начин, когато се вдига мъглата. Сред тях, както вече беше казано, има един огромен търговски кораб, дошъл от Индия: „...когато слънцето засия, поглеждайки иззад облаците, и хвърли върху тъмното море своите проблясъци, които приличаха на сребристи езерца...“. Тук ще спрем: можем ли да си представим това? Разбира се, че можем, и си го представяме с тръпката на разпознаването, защото в сравнение с обичайното литературно море тези сребристи езерца върху тъмната синева Дикенс ги е уловил с наивния чувствен поглед на истински художник, видял ги е и веднага ги е облякъл в думи. Още по-точно: без думи тази картина нямаше да съществува; ако се вслушаме мекото, шепнещото, струящото звучене на съгласните в това описание, ще стане ясно, че на образа му е бил нужен глас, за да прозвучи. По-нататък Дикенс показва „изменчивата игра на светлината и сянката върху корабите“ и аз мисля, че не могат да се подберат и да се поставят редом по-добри думи, от това, което той прави, за да изобрази леките сенки и сребристата светлина в този възхитителен морски пейзаж. А на тези, които сметнат, че всичко това вълшебство е просто игра, прелестна игра, която може да бъде премахната без ущърб за повествованието, бих искал да им посоча, че в това е разказът: корабът от Индия в тези неповторими декорации връща – вече е върнал! - при Естер доктор Уудкорт и те всеки момент ще се срещнат. А пейзажът със сребристите сенки, с трептящите езерца от светлина и с бъркотията от преминаващи лодки се изпълва със задна дата с чудесна възбуда, с възторг от срещата, с шума на овациите. Именно това е очаквал в книгата си Дикенс.

2. ПРЕКЪСВАЩО ИЗБРОЯВАНЕ НА ИЗОБРАЗИТЕЛНИ ДЕТАЙЛИ

Списък, сроден с бележника на автора, с бележките, написани набързо, които по-късно ще бъдат използвани. Тук също се появява потокът на съзнанието, регистърът на несвързаните мисли.

Именно така започва романът във вече цитирания откъс: „Лондон. Есенното съдебно заседание - "сесията през Микалмъс" - започна наскоро... Непоносимо ноемврийско време. <...> Кучетата са толкова омазани с кал, че не могат да се видят. Конете едва ли са по-добри – опръскани до самите капаци. <...> Мъгла навсякъде“. Когато намират мъртвия Немо: „Енорийският надзирател обхожда всичките местни магазинчета и жилища, за да разпита жителите... Някой забелязал как полицаят се усмихва на слугата от кръчмата... <...> С пискливи детски гласове тя [публика] обвинява енорийския надзирател... В края на краищата полицаят намира за необходимо да защити честта на блюстителя на благопристойността...“ (Карлайл също използва този вид сухо изреждане).

„Идва мистър Снегсби, мазен, разгорещен, миришещ на „китайска трева“ и дъвчещ. Опитва се по-скоро да преглътне парче хляб с масло. Казва:

- Колко неочаквано, сър! Ами това е мистър Талкингхорн!“ (Тук накъсаният енергичен стил се съчетава с ярки епитети – също като у Карлайл.)

3. РИТОРИЧНИ ФИГУРИ: СРАВНЕНИЯ И МЕТАФОРИ

Сравненията са преки уподобявания, когато се употребяват думите „като“ или „сякаш, подобно на“. „Осемнадесетте учени събратя на мистър Тенгл (адвокат – Вл. Н.), всеки от които е въоръжен с кратко изложение на делото върху хиляда и осемстотин листа, като подскочиха подобно на осемнадесетте чукчета в рояла и като направиха осемнадесет поклона, се отпуснаха на своите осемнадесет места, тънещи в мрак“.

Каретата с младите герои на романа, които трябва да пренощуват у мисис Джелиби, достига до „тясна улица с високи къщи, подобна на дълга цистерна, напълнена до крой с мъгла“.

Преди сватбата на Кенди неприбраните коси на мисис Джелиби се спускат „като гривата на боклукчийска кранта“.

На разсъмване фенерджията „започва своя обход и, като палач на деспотичен крал, отсича малките огнени глави, които се опитват да разпръснат тъмнината“.

„Мистър Воулс, спокоен и невъзмутим, както подобава на един толкова почтен човек, сваля от ръцете си своите тесни черни ръкавици сякаш дере кожата си, сваля от главата си тесния цилиндър сякаш дере скалпа на черепа си и сяда зад писалището“.

Метафората одушевява предмета, предизвиквайки в представата ни друг, без свързваща „дума“; понякога Дикенс обединява метафората и сравнението.

Костюмът на адвоката Талкингхон е доста представителен и в най-висша степен подхожда на служителя. „Той облича с него, ако може така да се каже, пазителя на юридическите тайни, иконома, завеждащ юридическото мазе на Делдокови“.

В дома Джелиби „децата сноват навсякъде, постоянно падайки и оставяйки следи от предишни злощастия по своите крака, които са се превърнали в някакви кратки летописи на детските бедствия“.

„Тъмнокрила самота надвисна над Чесни Уолд“.

Като отива с мистър Джарндис в къщата, където ищецът Том Джарндис си е пуснал куршум в челото, Естер си записва: „Това е улица със загиващи слепи къщи, чиито очи са избити с камъни – улица, където прозорците са без никакво стъкло, без нито една прозоречна рамка...“

Снегсби, като наследява търговията на Пефър, слага нова табела, която „замени старата с надпис „Пефър“ (само), избеляла от времето и вече трудна за прочитане. Трудна за прочитане, защото саждите – този „лондонски бръшлян“ – се бяха обвили здраво около табелата с името на Пефър и се бяха притиснали към неговото жилище, което – като дърво, беше обрасло цялото с този „прилеплив паразит“.

4. ПОВТОРЕНИЯ

Дикенс обожава своеобразните заклинания, словесните формули, повтарящи се с нарастваща изразителност; това е ораторски похват. „Денят беше перфектен за лорд-канцлера – в такъв и само в такъв ден подобаваше да заседава тук... Денят се оказа перфектен за членовете на адвокатурата към Върховния Канцлерски съд – в такъв ден подобаваше да блуждаят тук, като в мъгла, и те, на брой около двадесет души, блуждаят тук днес, обсъждайки една от десетте хиляди точки в някоя изключително проточена жалба, препъвайки се един друг по хлъзгавите прецеденти, затъвайки до коляно в технически затруднения, блъскайки главите си със защитни перуки от козя козина и конски косми в стените на пустословието и давайки си по актьорски сериозно вид, че се занимават с правосъдие. Денят беше перфектен за всички причастни към жалбата поверени... в такъв ден подобаваше да седят тук, в дългия, застлан с килими „кладенец“ (макар и безсмислено да търсят Истината на дъното му); и да седят тук в редица между покритата с червено сукно маса на регистратора и адвокатите с копринените мантии, натрупали пред себе си... цяла планина безсмислици, което е излязло много скъпо.

Как така този съд да не тъне в мрак, който са безсилни да разсеят горящите тук и там свещи; как мъглата да не виси в него като такава гъста пелена, че все едно се е установила тук завинаги; как цветните стъкла да не помътнеят дотолкова, че дневната светлина вече да не прониква през прозорците; как непросветеният минувач, погледнал вътре през стъклените врати, ще се осмели да влезе тук, без да се побои от това зловещо зрелище и засмукващите словесни дебати, които се отразяват глухо от тавана, след като прозвучат от високата площадка, където заседава върховният канцлер, съзерцавайки горния прозорец, който не пропуска светлина, и където всичките негови приближени перуконосци са се заблудили в мъглата!“ Отбележете ефекта на три пъти повтореното начало „денят беше перфектен“ и четири път повтореното „как“, отбележете честите звукови повторения, които водят до асонанс.

Изпреварвайки пристигането на сър Лестър и неговите роднини в Чесни Уолд заради парламентарните избори, като припев се повтаря „и те“: „Печален и тържествен изглежда старият дом, където се живее много удобно, но няма обитатели, ако не се смятат портретите на стената. И те са идвали и са си отивали, може да каже в мислите си някой като живата днес Дедлок, минавайки покрай портретите; и те са виждали тази безлюдна и безмълвна галерия, както я виждам аз сега; и те са си въобразявали, както си въобразявам аз, че имението ще запустее, когато си отидат; и те трудно можели да повярват, както е трудно и за мене, че то може да мине и без тях; и те днес са изчезнали за мене, както и аз ще изчезна за тях, затваряйки след себе си вратата, която ще се захлопне с шум, отекващ из цялата къща; и те са предадени на равнодушно забвение; и те са покойници“.

5. РИТОРИЧЕСКИ ВЪПРОС И ОТГОВОР

Този похват се съчетава често с повторението. „Та кой в този мрачен ден присъства в съда на лорд-канцлера освен самият лорд канцлер, адвокатът по делото, което се води, двама-трима адвокати, които не се занимават никога с никакви дела и гореспоменатите юристи в „кладенеца“? Там, с перука и мантия присъства секретарят, който седи на по-ниско от съдията; там, облечени в съдийска униформа, присъстват двама-трима пазители или на реда, или на законността, или на интересите на краля“.

Докато Бакет чака Джарндис да убеди Естер да отиде с него, за да търсят избягалата лейди Дедлок, Дикенс прониква в мислите на Бакет: „Къде е тя? Жива или мъртва, къде е? Ако тази кърпа, която той сгъва и старателно крие, му беше показала с магия стаята, в която я беше намерила, беше му показала пустото място, забулено в мрака на нощта около тухлената къща, където малкият мъртвец беше покрит с тази тази кърпа, щеше ли Бакет да успее да я намери там? На пустото място, където бледосини светлини горят в пещите... се очертава нечия самотна сянка, изгубена в този печален свят, засипана от сняг, движена от вятъра и сякаш откъсната от цялото човечество. Това е жена; но тя е облечена като просякиня и в такива дрипи никой не би прекосил вестибюла на семейство Дедлокови и, като отвори огромната врата, не би напуснал къщата им“.

Отговаряйки на тези въпроси, Дикенс намеква, че лейди Дедлок е сменила дрехите си с Джени и известно време това ще обърква Бакет, докато не разбере истината.

6. АПОСТРОФИЧНИЯТ МАНИЕР НА КАРЛАЙЛ

Апострофът може да се отнася за потресени слушатели, за скулптурно застинала група велики грешници, за някакви природни стихии, за жертва на несправедливост. Когато Джо се промъква към гробището, за да навести гроба на Немо, Дикенс преминава към апостроф: „Чуй, нощ, чуй, тъмнина: много по-добре ще бъде да дойдете по-скоро, отколкото да останете на такова място като това! Чуйте, редки пламъчета в прозорците на безобразните постройки, а вие, които творите там беззаконие, творете го, макар да се заграждате от това грозно зрелище! Чуй, газов пламък, толкова мрачно горящ над железните врати, в отровния въздух, които ги е покрил с магьосническа смазка, слузеста на допир!“ Следва също така да отбележим вече цитирания апостроф, свързан със смъртта на Джо, а още по-рано – апострофа в откъса, където Гапи и Уивл викат за помощ, след като откриват удивителната кончина на Крук.

7. ЕПИТЕТИ

Дикенс култивира луксозното прилагателно, или глагол, или съществително като епитет, като основна предпоставка за ярка поезия; това е пълноценно семе, от което ще израсне цъфтяща и разклонена метафора. В началото на романа виждаме как хората се навеждат над парапета на моста, гледайки надолу „в мъгливия подземен свят“. Обучаващите се чиновници са свикнали да „усъвършенстват... юридическото си острословие“ чрез забавни съдебни спорове. Според Ада изпъкналите очи на мисис Пардигъл „се качват на челото ѝ“. Гапи убеждава Уивл да не напуска жилището си в дома на Крок, като „неспокойно хапе нокътя на палеца си“. Сър Лестър чака завръщането на лейди Дедлок. Късно през нощта в квартала е тихо, „освен ако някой гуляйджия не се напие дотолкова, че, обсебен от желанието да смени мястото“, не се появи там, ревейки песни с пълно гърло.

При всички велики писатели с остро, забелязващо око изтърканият епитет понякога придобива нов живот и нова свежест благодарение на фона, върху който се появява. „Скоро желаната светлина озарява стените – Крук (който е слязъл долу за запалена свещ – бел.- Вл. Н.) се качва бавно по стълбите заедно със своята зеленоока котка, която го следва“. Всички котки имат зелени очи, но обърнете внимание с каква зеленина се наливат тези очи от свещта, движеща се бавно по стълбите нагоре. Често мястото на епитета и отражението на съседните думи му придават необичайно очарование.

8. ГОВОРЕЩИ ИМЕНА

Освен Крук (crook – кука) в романа срещаме ювелирите Блейз и Спаркл (blaze – блясък, sparkle – блестене), мистър Блоуърс и мистър Тангл (blower – дърдорко, tangle – бъркотия), които са юристи; Будл, Кудл, Дудл и т. н. (boodle – рушвет, doodle – мошеник), които са политици. Това е похват от старинните комедии.

9. АЛИТЕРАЦИЯ И АСОНАНС

Този похват беше вече отбелязан във връзка с повторенията. Но няма да откажем удоволствието да чуем обръщението на мистър Смолдуид към жена си: „You dancing, prancing, shambling, scrambling, poll-parrott“ („Сврака безпътна, чавка, папагал такъв, какви ги приказваш?“) - образцов асонанс; а ето и алитерация: арката на моста се оказва „sapped and sopped“ („подкопана и отнесена“) – Линколнширдското имение, където лейди Дедлок живее в „deadened“ (умъртвен) свят. „Джарндис и Джарндис“ (Jarndys and Jarndys) в известен смисъл е пълна алитерация, доведена до абсурд.

10. ПОХВАТЪТ „И-И-И“

Този похват предава развълнуваността на маниера на Естер, когато описва своето дружеско общуване в Студения дом с Ада и Ричард: „Аз ту седях, ту се разхождах, ту разговарях с тях и Ада и забелязвах как с всеки изминат ден се влюбват все по-силно помежду си, без да говорят за това нито дума и всеки за себе си мислейки срамежливо, че неговата любов е велика тайна...“ И още един пример, когато Естер приема предложението на Джарндис: „Обвих с ръце врата му и го целунах, а той попита дали се смятам за стопанка на Студената къща и аз казах: „Да“; но засега всичко оставаше по старому и всичките ние отидохме да се возим, и даже не казах нищо на своето мило момиче (Ада – бел. Вл. Н.)

11. ХУМОРИСТИЧНО, ЗАГАДЪЧНО, ИНОСКАЗАТЕЛНО, ПРИЧУДЛИВО ТЪЛКУВАНЕ

“Родът му е древен като планините, но безкрайно по-почтен“; или: „пуйката от птицефермата, която е вечно разстроена от някаква своя наследствена обида (може би защото колят пуйките за Рождество)“; или „кукуригането на жизнерадостния петел, който неизвестно защо – интересно е да се знае защо? - неизменно предусеща зората, макар че живее в мазето на малкия магазин за млечни продукти на „Карситър стрийт“; или „ниската, хитра племенница с остър нос, напомнящ за студ в есенна вечер, който е толкова по-мразовит, колкото е по-близо до края си“.

12. ИГРА НА ДУМИ

„Ил фо манжет“ (изкривен френски израз il faut manger – трябва да се храним), знаете ли – обяснява мистър Джоблинг, при което произнася последната дума така, все едно говори за част мъжкия костюм“. Оттук е още далече до „Бдение над Финеган“ на Джойс, това натоварване на игри на думи, но избраното направление е правилно.

13. КОСВЕНО ПРЕДАВАНЕ НА РЕЧТА

Това е по-нататъшно развитие на стила на Самюел Джонсън и Джейн Остин, с още по-голям брой речеви вставки. По време на разследването на смъртта на Немо свидетелството на мисис Пайпър е предадено с непряка реч: „Да, мисис Пайпър може да каже много неща – преди всичко в скоби и без препинателни знаци, - но не може да съобщи много. Мисис Пайпър живее в напречна улица (където мъжът ѝ работи като дърводелец) и всичките съседи били уверени отдавна (може да се смята от този ден, който бил два дена преди кръщенето на Александър Джеймс Пайпър, а го кръстили, когато бил на година и половина и четири дена, защото се надявали, че няма да оживее, бидейки дете, страдащо от зъбни болки, джентълмени), та съседите отдавна били уверени, че потърпевшият - така миси Пайпър нарича покойника – е продал, според слуховете, душата си. Тя смята, че слуховете се разпространяват защото видът на потърпевшия бил някак си чудноват. Тя постоянно го срещала и намирала, че видът му е свиреп и не трябва да бъде допускан до малките деца, защото някои деца са много плашливи (а ако се съмняват в това, се надява, че могат да попитат мисис Пъркинс, която присъства в момента и може да каже какво мисли за мисис Пайпър, за мъжа ѝ и за нейното семейство). Тя виждала как децата дразнели потърпевшия (децата са си деца, какво да се прави?) и не трябва да се очаква, особено ако са палави, да се държат така, както някой не се е държал в детството си“.

Косвено изложение на речта често изразяват и по-малко ексцентрични герои – с цел да се ускори разказа или да се сгъсти настроението; случва се то да се съпровожда, както в дадения случай, с лирически повторения. Естер уговаря тайно омъжилата се Ада да отиде с нея при Ричард: „Скъпа моя – започнах аз, - да не би да се скарала с Ричард през това време, за което толкова рядко бивах у дома?“

- Не, Естер.

- Може би не ти е писал отдавна? - попитах аз.

- Не, пишеше ми – отвърна Ада.

А очите ѝ са пълни с такива горчиви сълзи и лицето ѝ изразява такава любов! Не можех да разбера своята мила приятелка. Да не отида ли сама при Ричард? - казах аз. Не, Ада смята, че не е добре да отида сама. Може би ще отиде с мене заедно? Да, Ада смята, че е по-добре да отидем заедно. Да отидем ли сега? Да, да отидем сега. Не, никак не можех да разбера какво става с моето момиче, защо лицето ѝ свети от любов, а в очите ѝ има сълзи“.

* * *

Писателят може да бъде добър разказвач или добър моралист, но ако не е чародей, не е художник, той не е писател, още повече – не е велик писател. Дикенс е добър моралист, добър разказвач и превъзходен чародей , но като разказвач е малко по-ниско от всичко останало. С други думи, той изобразява превъзходно своите герои и тяхната среда във всяка конкретна ситуация, но – опитвайки се да осъществи връзките между героите в общата схема на действието, често не е убедителен.

Какво съвкупно впечатление ни прави великото произведение на изкуството? (Под „ни“ разбирам добрия читател.) Точността на Поезията и Възторгът на Науката. Такова е въздействието на „Студеният дом“ в най-добрите произведения на Дикенс. Там чародеят Дикенс, художникът Дикенс излиза на първо място. Не по добър начин изпъква в „Студеният дом“ учителят моралист. И съвсем не блести в „Студеният дом“ разказвачът, спъвайки се тук и там, макар че общата постройка на романа остава все пак великолепна.

Въпреки някои недостатъци в повествованието, Дикенс си остава велик писател. Да контролираш огромно съзвездие от герои, да държиш хората и събитията свързани и да умееш да идентифицираш отсъстващите герои в диалога – с други думи, да владееш изкуството не само да създаваш хора, но и да ги запазваш живи във въображението на читателя по време на дългия роман, - това е, разбира се, признак на величие. Когато старецът Смолуид се появява на кресло в галерията стрелбище на Джордж, от когото се опитва да вземе образец от почерка на капитан Хоудън, е донесен от кочияша на каретата и още един човек. „А този човек – той посочва другия носач – наехме на улицата за пинта бира. Тя струва два пенса. Джуди (обръща се към дъщеря си – Вл. Н.), прати на човека два пенса. <...> Скъпо взема за такава дреболия.

Споменатият човек, един от тези странни екземпляри на човешката плесен, които израстват внезапно – в износени червени якета – на западните улици на Лондон и веднага се заемат да държат конете или да викат карети – споменатият човек получава без особен възторг своите два пенса, подхвърля ги във въздуха, улавя ги и се отдалечава“. Този жест, този единствен жест с епитета over-handed (подхвърлен и уловен с ръка – бел. П. Н.) е дреболия, но във въображението на читателя този човек остава завинаги жив.

Светът на великия писател е вълшебна демокрация, където дори най-второстепенните, най-случайните герои, като въпросния човек, който подхвърля двата пенса във въздуха, имат право да живее и да се умножават.

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856)

Преминаваме към насладата от още един шедьовър, от още една приказка. От всички приказки в нашата серия „Мадам Бовари“ на Флобер е най-романтичната. От гледна точка на стила имаме пред себе си проза, която поема задължението да бъде поезия.

Когато четете нещо на едно дете, то пита било ли е това наистина. Ако не е, иска да му прочетат друг разказ – истински. Да оставим подобен подход към книгите на децата и юношите. Разбира се, ако ви кажат, че мистър Смит е видял как покрай него просвистява синя чиния със зелен кормчия, трябва да попитате истински ли е разказът, защото неговата достоверност ще повлияе по един или по друг начин на вашия живот, ще ви засегне непосредствено по съвсем практически начин. Но не питайте истина ли е това, което е написано в един роман или в едно стихотворение. Да не се заблуждаваме; нека помним, че литературата няма по принцип никакво практическо значение – с изключение на този съвсем особен случай, когато човек има намерение да стане преподавател по литература. Девойката Ема Бовари не е съществувала никога; книгата „Мадам Бовари“ ще пребъде във вековете. Книгите живеят по-дълго от девойките.

В книгата присъства темата за изневярата и има ситуации и намеци, които шокирали лицемерното, еснафското правителство на Наполеон III. Нещо повече, романът бил преследван по съдебен път за непристойност. Можете ли да си представите? Все едно едно художествено произведение може да бъде непристойно. Радвам се да кажа, че Флобер спечелил делото. Това станало точно преди сто години. А в наши дни, в нашето време... Но да не се отвличаме.

Ще разгледаме романа така, както би желал да го разгледаме Флобер: от гледна точка на структурите (той ги наричал mouvements), тематичните линии, стила, поезията, персонажите. Романът съдържа тридесет и пет глави, всяка от около десет страници, и три големи части; действието се развива отначало в Руан и Тост, след това в Йонвил и накрая в Йонвил, Руан и Йонвил – все измислени градове, с изключение на Руан, епархийски център в Северна Франция.

За време на основното действие са избрани 1830-те и 1840 години, по времето на Луи Филип (1830—1848). Първата глава започва от зимата на 1827 година, а в своеобразния епилог съдбите на някои от героите са проследени до 1856 година, до управлението на Наполеон III и всъщност до датата, когато Флобер завършва романа. „Мадам Бовари“ е започната на 19 септември 1851 година в Кроас, край Руан, и е завършена през април 1856 година, изпратена е през юли и е публикувана с продължения в „Ревю дьо Пари“ до края на годината. През лятото на 1953 година, когато Флобер започва втората част на романа, на сто мили северно от Руан, в Булон, Чарлз Дикенс завършва „Студеният дом“; една година по-рано в Русия умира Гогол, а Толстой издава първото си значително произведение – „Детство“.

Три сили създават и формират човека: наследствеността, средата и един неизвестен фактор Хикс. Втората сила – средата – е най-нищожната от тях, а третата – факторът Хикс – е най-важната. Когато става въпрос за жителите на книгите, за литературните герои, тези три сили се контролират, насочват и прилагат към делото, разбира се, от автора. Обществената среда около мадам Бовари е създадена от Флобер толкова обмислено, колкото и самата тя, и да се говори, че флоберовското общество влияе на флоберовските персонажи, означава да разсъждаваме в кръг. Всичко случващо се в книгата става изключително в ума на Флобер, каквито и да са изходният житейски повод за написването на книгата или положението на нещата в тогавашна Франция – реално или каквото го виждал Флобер. Ето защо съм против тези, които настояват за влиянието на обективните обществени условия върху героинята на романа Ема Бовари. Флобер е зает с тънко диференциране на човешката съдба, а не с аритметика на социалната обусловеност.

Казват, че повечето персонажи в „Мадам Бовари“ са буржоа. Но веднъж и завинаги трябва да се изясни смисълът, който Флобер влага в думата „bourgeois“. Освен тези случаи, в които тя означава просто „гражданин“ (често значение на френски език), у Флобер думата „bourgeois“ означава „еснаф“, иначе казано – човек, съсредоточен върху материалната страна на живота и вярващ само в обменните ценности. Флобер никога не употребява думата „bourgeois“ с политически марксистки нюанс.За него буржоазността се определя от съдържанието на главата, а не на кесията. В знаменитата сцена от романа, когато старата селянка, получавайки медал за робския си труд на фермата, стои пред журито на умилените буржоа – в тази сцена, забележете, еснафите са от двете страни: и благодушните политикани, и суеверната старица, са буржоа във флоберовия смисъл. Ще изясня окончателно смисъла на термина, като кажа, че например днес в комунистическа Русия съветската литература, съветското изкуство, съветската музика и съветските идеали са основателно и досадно буржоазни. Зад желязната завеса има завеса от тюл. Съветският чиновник, едър или дребен, е въплъщение на буржоазния дух, на еснафщината. Ключ към термина на Флобер е еснафщината на господин Оме. За още по-голяма яснота позволете да добавя, че Маркс би нарекъл Флобер буржоа в политикономически смисъл, а Флобер Маркс – в духовен; и двамата няма да сгрешат, защото Флобер бил състоятелен човек, а Маркс еснаф във възгледите си за изкуството.

***

Управлението от 1930-та до 1948-ма година на Луи-Филип, края гражданин (le roi bourgeois), е приятно скучна епоха в сравнение със сложилите началото на века фойерверки на Наполеон и на нашите пъстри времена. През 1840-те години „френската летопис се развивала спокойно под студеното управление на Гизо“. Но „1847 година започнала с мрачни перспективи за френското правителство: недоволство, нужда, желание за по-популярна и по възможност по-блестяща власт <...> По върховете сякаш царували измамата и коварството“. През 1948 година избухнала революция. Луи-Филип „под името Уилям Смит завършва безславното си царстване в безславно бягство в наемна карета“ (Британска енциклопедия – 9-то издание, 1879 г.). Историческия откъс посочих затова, защото добрият Луи-Филип с каретата и чадъра е истински флоберовски персонаж. А другият персонаж – Шарл Бовари се родил, според моите пресмятания, през 1815 година; на училище тръгнал през 1828-ма; получил званието „санитарен лекар“ (по-ниска степен от доктор) през 1835 година; оженил се за първи път за вдовицата Дюбюк – през същата година в Тост, където отворил медицинска практика. Като овдовял, се оженил през 1838 година за Ема Руо (героинята на книгата); преместил се в друг град, Йонвил. през 1840 година; през 1846 година загубил втората си жена и починал през 1847 година на тридесет и две години.

Ето кратка хронология на книгата.

***

В първата глава различаваме изходната тематична линия: темата за слоевете. През есента на 1828 година Шарл е на тринадесет години; като седи в класната стая през първия си учебен ден, той държи на коленете си фуражка. „Тя беше една от ония сложно направени шапки, в които могат да се открият елементите на калпака, на шапската*, на кръглата шапка, на видровата фуражка и на нощната шапчица — с една дума, едно от ония жалки неща, мълчаливата грозота на които е дълбоко изразителна като лицето на глупак. Яйцевидна, издута от банели, тя започваше с три обиколки, прилични на кървавици; сетне се редуваха, разделени от червена ивица, ромбове от кадифе и от заешка плъст; после идеше нещо като торбичка, която завършваше с мукавен многоъгълник, покрит със сложна везба от лъскав ширит, отдето се провесваше като пискюл на тънка червена връвчица една кръстовидна висулка от преплетена сърма. Фуражката беше нова; козирката лъщеше“. (Това описание може да се сравни с пътното сандъче на Чичиков или с каляската на Коробочка от „Мертви души“ на Гогол – същата тема за слоевете!).

Тук и в още три примера, които ще разгледаме, образът се разгръща слой след слой, равнище след равнище, стая след стая, ковчег след ковчег. Фуражката на Шарл е жалка и безвкусна; тя въплъщава и целия му следващ живот – също толкова безвкусен и жалък.

Шарл изгубва първата си жена. През юни 1838 година, на двадесет и три години, той се жени за Ема; във фермата има сватбено пиршество. За десерт поднасят фигурна торта – също жалко произведение на лошия вкус, изготвено от за първи път проявяващ се в тази област и затова престарал се сладкар. „Основата ѝ беше квадрат от синя мукава (тортата, така да се каже, започва с това, с което завършва фуражката; тя завършва с картонен многоъгълник – Вл. Н.)., изобразяващ храм с портици, стълбове и наоколо гипсови статуйки в ниши, обсипани със звезди от варакосана хартия; после, на втория етаж, се издигаше кула от савойски сладкиш, оградена с малки укрепления от ароматна захар, бадеми, сухо грозде и портокалови резенчета; най-сетне горната площадка, която представляваше зелена ливада със скали и езера от сладка и ладии от лешникови черупки, и на върха й се виждаше едно малко амурче; то се люлееше на люлчица от шоколад, двете стълбчета на която завършваха вместо с топки с две истински пъпки от роза“.

Езерата от сладка са изпреварваща емблема на швейцарските езера, край които в мечти под модните стихове на Ламартин ще витае Ема Бовари, начинаещата прелюбодейка; а малкото амурче ще видим още един път върху бронзовия часовник сред жалкия лукс на руанския хотел, мястото, където Ема се среща с Леон – втория си любовник.

Отново сме през юни 1838 г., но вече в Тост. В тамошния дом Шарл е живял от зимата на 1835-1836 г., отначало с първата си жена, а след това, от февруари 1837 година, когато тя умира, сам. С новата си жена Ема той живее там две години, до преместването в Йонвил (март 1840 година). Първи слой: „Тухлената фасада бе на самата улица или по-право на пътя“. Втори слой: „Зад портата бяха закачени горно палто с малка яка, юзда, черна кожена фуражка и в ъгъла на земята чифт високи гетри, още покрити със засъхнала кал“. Трети слой: „Вдясно беше всекидневната, т.е. помещението, дето се хранеха и седяха денем. Книжният тапет, яркожълт като перушината на канарче, в горната част на който бе нарисувана гирлянда от бледи цветя, потреперваше върху лошо опънатия плат; завеси от бяло хасе с кенар от червен ширит се кръстосваха между прозорците, а върху тесния корниз на камината лъщеше между два посребрени светилника, похлупени със стъклени кълба, часовник с бюст на Хипократ“. Четвърти слой: „На срещната страна на коридора се намираше кабинетът на Шарл, малка стая, широка около шест стъпки, с маса, три стола и писалищно кресло. Единствено томовете на „Речника на медицинските науки“, неразрязани, но пострадали от всички последователни продажби, през които бяха минали, украсяваха шестте лавици от чамовата библиотека“. Пети слой: „В приемните часове миризмата от запръжките проникваше през стената на кабинета, а в кухнята се чуваше как кашлят болните и разправят цялата си история“. Шести слой: „След това имаше („venait ensuite“ – същата формула, която се използва при описанието на фуражката - Вл. Н.) - с изход към двора, дето беше конюшнята -широка, разнебитена стая с фурна, която служеше сега за дърварник, изба и склад, пълна със стари железарии, празни бъчви, негодни земеделски сечива и всевъзможни други прашни вещи, предназначението на които не можеше да се отгатне“.

През март 1846 година, след осем години брачен живот и след две бурни романтични истории, за които мъжът ѝ не подозира, Ема Бовари, като няма сили да изплати неимоверните си дългове, решава да се самоубие. В единствената си романтична минута нещастният Шарл дава следните разпореждания за нейното погребение: „Той се затвори в кабинета си, взе перо и след като рида известно време, написа:

„Искам да бъде погребана във венчалната си рокля, с бели обувки и венец; косите й да бъдат разпуснати върху раменете; три ковчега — един от дъб, един от махагон, един от олово. <...> Отгоре цялата да бъде покрита с голям къс зелено кадифе“.

Тук се събират всичките тематични линии, свързани със слоевете. С пределна яснота си спомняме и съставките на жалката фуражка на Шарл в неговия първи учебен ден, и многоетажната сватбена торта.

***

Първата мадам Бовари е вдовица на съдебен пристав. Това е първата и, така да се каже, мнимата мадам Бовари. Във втора глава, докато още е жива първата жена, на хоризонта се очертава втората. Както Шарл се установява на мястото на предишния лекар, като става негов приемник, така и бъдещата мадам Бовари се появява още преди смъртта на първата. Първата сватба Флобер не е могъл да опише, защото това би развалило празника на втората мадам Бовари. Ето как Флобер нарича първата жена: мадам Дюдюк (по фамилята на първия ѝ съпруг), след това мадам Бовари, младата мадам Бовари (по отношение на майката на Шарл), след това Елоиза; вдовицата Дюбюк, когато се скрива пазещия състоянието ѝ нотариус, и накрая мадам Дюбюк.

Иначе казано, когато Шарл се влюбва в Ема Руо, в простодушното му възприятие първата му жена започва да се връща в изходното си състояние, изминавайки същите стъпала в обратен ред. След смъртта ѝ, когато Шарл се жени за Ева, покойната Елоиза се превръща окончателно в изходната вдовица Дюбюк. Вдовец остава и Шарл, но неговото вдовство по някакъв начин се пренася върху преданата в мислите му, а след това починала Елоиза. Над жалката участ на Елоиза Бовари Ема като че ле не въздъхва нито един път. Впрочем, финансовият крах довежда до смъртта и на двете.

***

Терминът „романтичен“ има няколко значения. Когато говоря за „Мадам Бовари“ – за романа и за героинята, - ще го използвам в следния смисъл: „характеризиращ се с мечтателен манталитет, пленен от ярки фантазии, заимствани главно от литературата" (иначе казано по-скоро „романичен“, отколкото „романтичен“). Романтичната личност, с ума и чувствата си обитаваща в нереалното, е дълбоко или дребнава в зависимост от свойствата на своята душа. Ема Бовари не е глупава, чувствителна е, добре образована, но душата ѝ е дребнава: обаянието, красотата и чувствителността не я спасяват от съдбоносния привкус на еснафщината.

Въпреки екзотичните мечти, тя е провинциален буржоа до мозъка на костите, вярна на баналните идеи или нарушаваща баналните условности по един или друг банален начин, при което прелюбодеянието е банален похват да се възвишиш над баналността; и, въпреки страстта към разкоша, тя няколко пъти разкрива това, което Флобер нарича селска жестокост, селско тесногръдие. Но нейното необичайно телесно обаяние, странната ѝ грация, птичата, като у колибрите, живост – всичко това привлича неотразимо и очарова трима мъже в книгата: съпруга ѝ и двамата ѝ любовници, двама мерзавци – Рудолф, за когото нейната мечтателна детска нежност е приятен контраст с леките жени, обичайната му компания, и Леон, суетно нищожество, за когото е ласкателство да има за любовница истинска дама.

А какво да кажем за нейния съпруг Шарл Бовари? Скучен, усърден в бавното си мислене, без обаяние, остроумие, образование, но с пълен комплект от банални идеи и правила. Той е еснаф, но при това и трогателно жалко същество. Крайно важни са следните две неща. Той разбира и го привлича към Ема именно това, към което тя напразно се стреми в своите мечти. Смътно, но дълбоко Шарл чувства в нея някаква преливаща се прелест, разкош, мечтателна далечина, поезия и романтичност. Това най-напред, а по-късно ще посоча и примери. Второ, любовта към Ема, растяща почти незабелязано за самия Шрл, е истинско чувство, дълбоко и правдиво, абсолютно противоположно на животинското и напълно нищожно преживяване на Рудолф и Леон, нейните самодоволни и пошли любовници. В това се състои привлекателната парадоксалност на приказката на Флобер: най-скучният и нестроен персонаж в книгата е единственият, който е оправдан от тази божественост, която се състои в неговата всепобеждаваща, всепрощаваща и неизменна любов към Ема, жива или мъртва. Има наистина в книгата и четвърти влюбен в Ема персонаж, но това е само дикенсов персонаж – Жюстен. Въпреки това го препоръчвам на вашето благосклонно внимание.

***

Да се върнем към това време, когато Шарл е все още женен за Елоиза Дюбюк. Във втората глава конят на Бовари (конете играят в книгата значителна роля, образувайки отделна междинна тема) го носи в сънлив тръс към Ема, дъщерята на фермер, който е негов пациент. Но Ема не прилича на обикновена фермерска дъщеря; тя е изящна млада жена, „госпожица“, възпитана в добър пансион заедно с дворянски дъщери. И ето че Шарл е измъкнат от съпружеската постеля (той никога не е обичал първата си жена, плоскогръда, покрита с пъпки – чужда вдовица, както по волята на Флобер я нарича на ум Шарл) – та ето, че него, младия селски лекар, са го измъкнали от унилата постеля и той отива на фермата в Берто, където стопанинът си е счупил крака. Когато влиза в двора на фермата, неговият обикновено спокоен кон изведнъж се уплашва и отскача настрани – леко предвестие за предстоящите на мирно живеещия човек сътресения.

Фермата, а след това Ема виждаме с неговите очи, когато отива там за първи път, все още женен за нещастната вдовица. Половин дузина пауни се разхождат по двора като неясно обещание, като първи урок за лъчезарност. Може да се проследи до края на главата мотива с чадърчето на Ема. След няколко седмици, по време на пролетта, когато се оцежда кората на дърветата и се топи снегът по покривите на постройките, Ема стои на прага; след това отива за чадърчето си и го отваря. Пронизаното от слънцето сиво копринено чадърче хвърля върху бялото ѝ лице цветни отблясъци. Тя се усмихва на меката топлина и чува как как падат една след друга водните капки върху опънатата коприна.

Различните детайли на прелестната външност на Ема са показани през възприятието на Шарл: синята рокля с три волана, красивите крака и прическата. Тази прическа е преведена от всички преводачи толкова отвратително, че е необходимо да се посочи вярното описание, иначе не е възможно да се представи правилно: „Черните ѝ коси, на които всяка от двете половини изглеждаше изваяна от един къс — толкова гладки бяха те, — се разделяха от тънка рязка, която вървеше по извивката на главата ѝ, оставяйки да се вижда само крайчецът на ухото (крайчецът, а не „горната част“, както е при всички преводачи: горната част на ушите е, разбира се, закрита) и се събираха отзад в разкошен кок с една вълниста извивка към слепите очи, каквато селският лекар виждаше за пръв път през живота си. Страните ѝ бяха розови“.

Чувствеността на впечатленията, които правят на младия човек, е подчертана и от описанието на летния ден, видян отвътре, от гостната стая: „Капаците бяха затворени. През цепнатините слънцето удължаваше върху плочките тънките ивици, които се пречупваха по ръбовете на мебелите и трептяха по тавана. На масата по неизмитите чаши лазеха мухи и бръмчаха, като се давеха в останалия на дъното сайдър. Светлината, която падаше през комина, озаряваше саждите на плочата с кадифена мекота и придаваше синкав отблясък на изстиналата пепел. Седнала между прозореца и огнището, Ема шиеше. Тя нямаше шалче и върху голите ѝ рамене се виждаха ситни капчици пот“. Обърнете внимание на тънките лъчи, които проникват през цепнатините, на мухите, които лазят по чашите (а не „пълзящи“, както е при преводачите: мухите не пълзят, те се движат и потриват крачета), качват се по чашите и потъват в остатъка от сайдъра. И отбележете проникващата светлина, която превръща саждите в огнището в кадифе и синкав отблясък. Капките пот на раменете на Ема (тя е с отворена рокля) – вижте ги и тях. Пред нас е образец на описателен пасаж.

Виещият се по полето сватбен кортеж трябва да бъде съпоставен с погребалния кортеж, носещ мъртвата Ема и минаващ по други полета, в края на книгата. По време на сватбата: „Шествието, отначало непрекъснато като пъстра лента, извита из полето по тясната лъкатушна пътека между зелените жита, скоро се проточи и се разкъса на отделни групи, които се спираха да приказват. Най-напред вървеше цигуларят с цигулката си, окичена с панделки, навити като охлюви, после идеха младоженците, роднините, подир тях вървяха безредно приятелите, а децата оставаха назад и се забавляваха да скубят класовете на овеса или да играят помежду си, но така, че да не ги виждат другите. Роклята на Ема, прекалено дълга, малко се влачеше; от време на време тя се спираше да я подигне и със своите облечени в ръкавици пръсти отмахваше внимателно острите треви и малките бодили на магарешките тръни, докато Шарл, с отпуснати ръце, я чакаше да свърши. Чичо Руо, с нов цилиндър и фрак с ръкави, дълги до ноктите, водеше под ръка старата госпожа Бовари. Колкото за господин Бовари — бащата, който всъщност презираше всички тия хора, той бе дошъл просто в редингот с военна кройка, с един ред копчета, и обсипваше с изтъркани любезности една млада, руса селянка. Тя му се кланяше, червеше се, не знаеше какво да отговори. Другите сватбари приказваха за своите работи или се закачаха, настройвайки се предварително за веселбата, а ако човек се вслушаше, можеше да долови непрекъснатото скрибуцане на цигуларя, който продължаваше да свири из полето“.

Погребват Ема. „Шест души, по трима от всяка страна, вървяха със ситни крачки и малко задъхани. Свещениците, псалтовете и две деца от хора припяваха „De profundus“ и гласовете им се носеха над полето, възлизайки и падайки вълнообразно. От време на време те изчезваха при завоите на пътеката; но високият сребърен кръст непрекъснато се издигаше между дърветата.

След тях вървяха жените в черни наметки, с отметнати качулки; носеха в ръка големи запалени свещи и Шарл усещаше, че ще припадне от това непрекъснато повтаряне на молитви и свещи, под тия противни миризми на восък и църковни одежди. Лъхаше свеж ветрец, овесът и рапицата се зеленееха, край пътя по живите плетища трептяха капчици роса. Всевъзможни весели шумове изпълваха пространството; тропот на каручка, която се търкаляше далеч някъде из коловоза, вик на петел, който се повтаряше, или препускане на конче, което се виждаше как бяга под ябълковите дръвчета. Чистото небе беше попъстрено с розови облаци; малки синкави пушеци се извиваха надолу, върху колибите, покрити с перуники; минавайки покрай тях, Шарл разпознаваше дворовете. Припомняше си утрини, подобни на тая, когато, след като бе посетил някой болен, излизаше оттам и се връщаше при нея. (Доста любопитно е, че не си спомня сватбата; за читателя това положение е по-изгодно.) Черният плат, напръскан със сребърни капки като сълзи, се подигаше навремени и откриваше саркофага. Уморените носачи забавяха хода; и я носеха с непрекъснати тласкания напред, като ладия, която се люшка от всяка вълна“.

Всекидневното блаженство на нашия герой след сватбата е изобразено в още един постепенно действащ на чувствата пасаж: „Сутрин в леглото, глава до глава на възглавницата, той гледаше как слънчевият блясък минава по лекия мъх на нейните златисти бузи, полузакрити от спуснатите краища на нощната шапчица. Гледани така отблизо, нейните очи му се струваха разширени, особено когато при събуждане отваряше последователно няколко пъти клепачите си; черни на сянка и тъмносини при силна светлина, те бяха като че с наслоени оттенъци, които, по-тъмни в дъното, ставаха постепенно по-светли към емайла на ретината“ (слабо ехо от темата за слоевете).

***

В шеста е описано ретроспективно детството на Ема с езика на баналната романтично култура, с езика прочетените от нея книги и на това, което е взела от тях. Ема е страстна читателка на любовни, по-малко или повече екзотични, романи и на любовна поезия. Някои от известните ѝ писатели са първокласни например Уолтър Скот или Виктор Юго, другите не до там - Бернарден дьо Сен-Пиер или Ламартин. Но работата не е в това дали са добри или лоши. Работата е в това, че тя е лоша читателка. Тя чете емоционално, повърхностно, юношески, като си въобразява, че е една или друга героиня. Флобер постъпва много тънко. В няколко абзаца той изброява всичките скъпи за сърцето на Ема романтични клишета, но изисканият подбор от общи изображения и тяхното ритмично подреждане по завоите на фразата създават хармонично и художествено впечатление. В романите, които чете в манастира, „само любовни приключения, любовници, преследвани дами, които припадат в самотни павилиони, пощальони, убивани на всяка станция, на всяка страница коне — издъхващи от пресилване; тъмни гори, сърдечни вълнения, клетви, ридания, сълзи и целувки, ладии под лунен блясък, славеи в храсти, _господа_, храбри като лъвове, кротки като агънца, добродетелни, както никой не би могъл да бъде, винаги добре облечени и плачещи с порой сълзи. Цели шест месеца петнадесетгодишната Ема си цапаше ръцете с този прах на старите заемни библиотеки. По-късно с Уолтър Скот тя се влюби в историческите неща, мечтаеше за старинни сандъци, зали на царски телохранители, за менестрели. Искаше й се да живее в някой стар замък, както владетелките на такива замъци; облечени в дълги корсажи, те прекарват дните си под детелинообразния изрез на готическия прозорец, облакътени на камъка, с брадичка, опряна на дланта, загледани далеч вдън полето, отдето препуска към тях рицар с бяло перо, яхнал вран кон“.

Същият художествен похват Флобер използва, когато изброява пошлите страни на Оме. Обектът може да бъде груб и отблъскващ. Изображението му е художествено проверено и балансирано. Това е стил. Това е изкуство. Само това е важно в книгите.

Темата за мечтите на Ема е свързана с малката хрътка, подарена ѝ от горския пазач: „когато отиваше на разходка, Ема я вземаше със себе си — защото тя излизаше понякога, за да остане за миг сама и да не са пред очите ѝ вечната градина и прашният път. <…>

Мислите ѝ, безцелни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джавкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: „Защо, боже мой, се омъжих?“

Питаше се дали не е възможно при други комбинации на случая да срещне друг мъж; и се мъчеше да си представи какви ли биха били ония ненастъпили събития, оня различен живот, онзи неизвестен съпруг. Всички те наистина не приличаха на тоя съпруг. Оня би могъл да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен, каквито несъмнено са мъжете, за които се бяха омъжили нейните бивши другарки от манастира. Какво ли правеха те сега? В града, сред шума на улиците, мълвежа в театрите, блясъка на баловете, те имаха съществования, в които сърцата се разтварят, а чувствата разцъфтяват. А тя — животът й бе студен като таванско помещение със северен прозорец и досадата, мълчалив паяк, плетеше в мрака своята мрежа във всички ъгли на сърцето ѝ“.

Загубата на кучето при отиването от Тост в Йонвил символизира края на умерените романтични и меланхолични мечти в Тост и началото на по-страстния период в съдбоносния Йонвил.

Но още преди Йонвил мечтата за Париж се появява от копринената табакера, която Шарл намира на пустия селски път на връщане от Вобиесар, както в големия роман през първата половина от нашия век „В търсене на изгубеното време“ на Пруст градчето Комбре със своите градини (споменът за него) изплува от чашата чай. Видението за Париж е една от мечтите, преминаваща през цялата книга. Още една (бързо отхвърлена) мечта е, че Шарл ще прослави името Бовари, което носи: „Искаше ѝ се името Бовари, което беше и нейно, да бъде прославено, да го вижда изложено по книжарниците, да бъде повтаряно във вестниците и познато на цяла Франция. Но Шарл нямаше никаква амбиция!“

Темата за мечтите се преплита по естествен начин с темата за лъжата. Тя крие от Шарл табакерата, над която се предава на мечтите си; и от самото начало използва лъжата. Най-напред – да я отведе от Тост: мнимата ѝ болест – причина за преместването им в Йонвил уж заради по-добрия климат: „Нима това жалко съществуване ще продължава вечно? Нима тя няма да излезе от него? И все пак тя не беше по-лоша от всички жени, които живееха щастливо! Във Вобиесар бе видяла херцогини с по-тромави фигури и по-просташки обноски и проклинаше сега божията несправедливост; облягаше глава до стените и плачеше; жадуваше за шумен живот, за нощни маскаради, за дръзки удоволствия с всичките безумства, които не познаваше и които те навярно носят.

Ставаше все по-бледа и имаше сърцебиене. Шарл ѝ предписа валерианови капки и камфорови бани. Но всичко, с което опитваха да я лекуват, като че още повече я дразнеше. <...>

Тъй като постоянно се оплакваше от Тост, Шарл си въобрази, че причината на болестта й е несъмнено някакво въздействие на местния климат и след като се спря на тая идея, помисли сериозно да се пресели другаде.

Оттогава тя почна да пие оцет, за да отслабне, хвана суха кашлица и съвсем загуби апетит“.

Именно в Йонвил я настига съдбата. Участта на сватбения ѝ букет е един вид предзнаменование или символ на това как няколко години по-късно ще се раздели с живота си Ема. Намирайки свадбения букет на първата жена, Ема се пита какво ще стане с нейния. И ето, тръгвайки си от Тост, Ема го изгаря: „Един ден, готвейки се за предстоящото заминаване, тя нареждаше едно чекмедже и убоде в нещо пръстите си. Беше телче от сватбения й букет. Пъпките от портокаловото дърво бяха пожълтели от прах, а краищата на сатенените панделки със сребърни ивички по ръбовете бяха разнищени. Тя хвърли букета в огъня. Той пламна по-бързо от суха слама. Сетне над пепелта сякаш израсна червен храст, който бавно се смаляваше. Тя го гледаше как изгаря. Малките картонени зрънца се пукаха, телените нишки се гърчеха, лъскавият ширит се топеше; а втвърдените книжни венчета, люлеейки се като черни пеперуди над цялата плоча, хвръкнаха накрай през комина“. В едно от писмата на Флобер има приложимо към този откъс място: „В прозата наистина доброто изречение трябва да бъде като добър стих: същата неизменност, същата ритмичност и звучност“.

Темата за мечтите се появява, когато Ема решава какво романтично име да даде на дъщеря си: „Отначало прехвърли в ума си всички имена, които имаха италиански окончания като Клара, Луиза, Арманда, Атала; харесваше ѝ се също Галзуинда, още повече Изолда и Леокадия“. Другите персонажи, предлагайки името, също остават верни на себе си. „Шарл искаше да кръстят детето на майка му; Ема се възпротиви“. Господин Леон, казва Оме, „се чуди, че не избирате Мадлена, което сега е извънредно на мода.

Ала старата Бовари решително викна, като чу името на грешницата. Що се отнася пък до господин Оме, той предпочиташе имена, които напомняха някой велик човек или знаменито събитие, или благороден възглед“. Обърнете внимание на причината, по която Ема избира името Берта: „Най-после Ема си спомни, че в замъка Вобиесар беше чула маркизата да нарича една млада жена Берта; и веднага се спря на това име...“

Романтичните съображения при избора на името са в рязък контраст с обстановката, в която попада дъщерята на Ема, дадена по дивия обичай по онова време на бавачка. Заедно с Леон Ема отива да я навести. „Познаха къщата по стария орех, който я засенчваше. Тя беше ниска и покрита с потъмнели керемиди; отвън под прозорчето на тавана висеше плетеница лук. Забучени до бодливия плет прътове ограждаха една квадратна леха със салата, малко лаванда и цъфнал грах, повлякъл се по поставените пръчки. Течеше мръсна вода, разливайки се по тревата, и навред се виждаха разни неопределени дрипи, плетени чорапи, червена басмена блуза и дълго грубо платно, простряно надлъж по плета. От шума на вратичката дойката излезе на ръка с дете, което сучеше. С другата ръка дърпаше едно хилаво сополанче със скрофули по лицето, син на руански търговец, родителите на което бяха много заети с търговията си и го бяха пратили тук“.

Промените в емоциите на Ема - поредица от меланхолия, страст, отчаяние, влюбване и разочарование - завършват с доброволна, болезнена и много хаотична смърт. Но преди да се разделим с Ема, трябва да отбележим нейната вродена твърдост, някак отразена в малък физически недостатък - в сухата ъгловатост на ръцете ѝ; ръцете ѝ са елегантни, нежни и бели — може би не лоши, но не много красиви.

Тя е лъжлива, измамна е по природа: от самото начало, още преди всичките измени, тя лъже Шарл. Тя живее сред еснафи и самата е еснафка. Душевната ѝ пошлост не е толкова очевидна като при Оме. Сигурно би било немилосърдно да кажем, че изтърканите, банални лъжепрогресивни идеи на Оме съответстват на женския лъжеромантизъм на Ема, но не можем да се избавим от усещането, че Ема и Оме не само са сходни фонетично, но и си приличат по нещо и това нещо е присъщата и на двамата им пошла жестокост. У Ема пошлото и еснафското е прикрито от прелест, обаяние, красота, пъргава съобразителност, страст към идеализирането, проблясъци на нежност и чувствителност, а още и от това, че нейният кратък птичи живот завършва с истинска трагедия.

Иначе стоят нещата с Оме. Той е процъфтяващ еснаф. И до самия си край Ема, даже мъртва, се намира под неговата натрапчива опека, неговата и на абат Бурнизиан. Възхитителна е сцената, когато те – служителят на фармацевтиката и служителят на Бога – заспиват на столовете си до тялото ѝ, един срещу, друг, и двамата хъркайки, надули кореми, с увиснали челюсти, еднакви в съня си, събирайки се най-сетне в една човешка слабост. И какво оскърбление за печалната ѝ участ е епитафията, измислена за нея от Оме! Паметта му е затлачена от популярни латински цитати, но като начало той не е способен да предложи нищо по-добро от sta viator – „спри, пътнико“. Да спре къде? Втората половина на латинския израз heroa calcas е „стъпваш върху праха на герои“. Накрая Оме с обичайната си безскрупулност заменя „праха на герои“ с „праха на любима жена“. Спри, пънико, ти стъпваш върху праха на любима жена, което няма никакво отношение към нещастния Шарл, който обича Ева въпреки цялата си тъпота, с дълбоко, трогателно обожание, за което тя все пак се досеща преди своята смърт. А самият той къде умира? В беседката, където ходят Ема и Рудолф на любовните си срещи.

Празнините в отбраната на Оме не са малко:

1. Неговите научни знания са взети от брошурите, общата му образованост – от вестниците; литературните му вкусове са ужасяващи и особено това как се отнася към писателите, които цитира. Поради невежеството си той веднъж отбелязва: „That is the question“, както напоследък четох във вестника“, без да знае, че цитира не руански журналист, а Шекспир, което не подозира вероятно и самият съчинител на статията.

2. Той не може да забрави ужаса, който изпитал, когато едва не попаднал в затвора заради незаконна медицинска практика.

3. Той е предател, грубиян, подлизурко и жертва лесно своето достойнство заради по-съществени делови интереси или за да получи орден.

4. Той е страхливец и, въпреки храбрите тиради, се страхува от кръв, смърт и трупове.

5. Той не знае снизхождение и е отвратително отмъстителен.

6. Той е надуто магаре, самодоволен позьор, пошъл бърборко и стълб на обществото, подобно на много пошли хора.

7. Той получава орден през 1856 година, в края на романа.

Флобер смятал своето време за епоха на еснафството, което наричал muflisme (грубост – бел. П. Н.). Но подобни неща не са сведени до определено правителство или режим; и по време на революциите, и по време на полицейските държави еснафството е по-видимо, отколкото при по-традиционните режими. Еснафът в действие е винаги по-опасен от еснафа, който седи спокойно пред телевизора.

Да изброим влюбеностите на Ема – платонични и не само:

1. Като пансионерка тя вероятно е била влюбена в учителя си по музика, който се появява с цигулка в калъф в един от ретроспективните пасажи.

2. Едва омъжила се за Шарл (към когото от самото начало не чувства любов), тя завързва нежна дружба с Леон Дюпюи, чинавник на нотариуса.

3. Първи „роман“ с Родолф Буланже, местен земевледелец.

4. В средата на този роман, когато Родолф се показва повече груб, отколкото подхожда на романтичния идеал, по който тя тъгува, Ема се опитва да намери идеала в своя мъж; тя се опитва да вижда в него велик лекар и преминава към кратък период на нежност към него и на плахи опити да се гордее с него.

5. Когато нещастният Шарл не успява да направи операция на навехнатия крак на пострадалия коняр – един от най-добрите епизоди в книгата, - тя се връща при Родолф с по-голяма страст.

6. Когато Родолф разрушава последната ѝ романтична мечта за бягство в Италия, страната на мечтите, след сериозна болест тя намира предмет на романтичното си поклонение пред Бог.

7. За кратко тя мечтае за оперния певец Лагарди.

8. Романът с вялия, страхлив Леон, когото среща отново, се оказва гротесково и жалко осъществяване на всичките ѝ романтични мечти.

9. Преди смъртта си тя открива у Шарл неговата човешка и божествена страна, неговата безупречна любов към нея – прозряла е всичко това.

10. Разпятието от слонова кост, което целува няколко минути преди смъртта си, може да каже, че и тази любов завършва с нещо като предишните ѝ трагични разочарования, защото безизходността на живото взема отново връх, когато, умирайки, тя чува тъжната песен на нещастния скитник.

Къде са в книгата „добрите хора“? Злодей е несъмнено Льорьо, но кого, освен нещастния Шарл, можем да наречем добър човек? Не предизвиква възражения в общи линии бащата на Ема, старият Руо; с известни уговорки – момчето Жюстен, което намираме да ридае над гроба на Ема – по дикесовски уникална нота; а като говорим за дикенсови ноти, няма да забравим още две нещастни деца – дъщерята на Ема и, разбира се, унилата помощничка на Льорьо, прегърбената занемарена нимфетка на тринадесет години – кратък по съществуването си персонаж, който ни кара да се замислим. Кой още в книгата е подходящ да бъде наречен добър човек? Най-подходящият човек тук е третият лекар, великият Ларивиер, макар че винаги ми е била отвратителна прозрачната сълза, пролята от него над умиращата Ема. Някой би могъл да каже: бащата на Флобер е бил лекар, така че тук над нещастията на създадената от сина му героиня отронва сълза и старият Флобер.

***

Въпрос: може ли да се нарече „Мадам Бовари“ реалистична или натуралистична книга. Не съм сигурен.

Роман, в който млад и здрав мъж нощ след нощ нито веднъж не се събужда и не забелязва отсъствието на жена си, нито веднъж не чува пясъка и камъчетата, хвърлени по перваза на прозореца, нито веднъж не получава анонимно писмо от някой местен доброжелател;

роман, в който най-големият сплетник и доброжелател Оме, господин Оме, от когото може да се очаква зорко статистическо наблюдение за всички рогоносци в Нонвил, не забелязва нищо, не научава нищо за любовните похождения на Ема; роман, в който детето Жюстен – нервно четиринадесетгодишно момче, губещо съзнание при вида на кръв и чупещо съдове заради своята нервозност – отива да плаче в дълбока нощ – и къде? - на гробището, на гроба на жената, чийто призрак може да му се яви с укори за това, че е предоставил средството за самоубийство;

роман, в който млада жена, която няколко години не се е качвала на кон – ако изобщо е яздила във фермата на баща си, - препуска по горите с великолепна осанка и след това не страда от болка в костите;

роман, в който има множество други невероятни детайли, включително съвсем невероятната наивност на един кочияш – този роман е бил обявен за жалон в развитието на така наречения реализъм, каквото и да се крие зад това понятие.

В действителност цялата литература е измислица. Всяко едно изкуство е измама. Светът на Флобер, както и светът на всеки голям писател, е свят на фантазията със своя логика, свои условности и съвпадения. Изброените от мене забавни несъответствия не противоречат на общата схема на книгата и биват забелязвани само от скучните университетски преподаватели или от блестящите студенти. И не забравяйте, че всички любовно разгледани от нас след „Мейнсфилд парк“ приказки са заловени с жива нишка от авторите за определена историческа основа. Всяка реалност е реална относително, защото всяка налична реалност - прозореца, който виждате, миризмите, които усещате, звуците, които чувате – зависи не само от предварителния компромис на петте чувства, но и от степента на осведоменост. Преди сто години Флобер би могъл да изглежда реалист или натуралист за читателите, възпитани от сантименталните съчинения на тези дами и господа, от които се възхищавала Ема. Но реализмът и натурализмът са относителни понятия. Това, което за дадено поколение е в произведението на определен писател натурализъм, за предходното е излишък на сиви подробности, а за следващото – техен недостатък. Измите преминават; истите умират; изкуството остава.

Размислете най-напред над това: художник с таланта на Флобер успява да превърне окаяния, според неговите представи, свят, населен с мошеници, еснафи, посредствени хора, грубияни и кривнали от пътя дами, в един от най-съвършените образци на поетическата измислица и постига това с хармонично съчетание на всички откъси, с вътрешната сила на стила и с всички формални похвати – с контрапункт при прехода от една тема на друга, с предусещания, очаквания и позовавания. Без Флобер не би имало нито Марсел Пруст във Франция, нито Джеймс Джойс в Ирландия. В Русия Чехов не би бил напълно Чехов. И това е достатъчно за влиянието на Флобер върху литературата.

***

Флобер използва особен похват, който може да се нарече метод на контрапункта или метод на паралелни преплитания и прекъсвания на два или няколко разговора или линии на мисълта. За първи път срещаме този похват при появяването на Леон Дюпюи. Леон, млад човек, помощник на нотариуса, е въведен в повествованието посредством описанието на Ема, каквато той я вижда: в червените отблясъци на камината, които сякаш блестят право през нея. След това, когато редом с нея се оказва друг мъж, Родолф Буланже, тя също ще бъде описана от неговата гледна точка, но в описанието ще преобладава материалната страна на нейния облик, за разлика от почти безплътния образ, появил се пред Леон. Впрочем, по-късно косите на Леон ще бъдат наречени тъмни (chatain), а в тази сцена той е блондин или изглежда така за Флобер при светлината на огъня, разпален, за да озари Ема.

И ето че при разговора в гостилницата след идването на Ема и Шарл в Йонвил се появява темата за контрапункта. На 19 септември 1852 година, точно една година след като Фобер започва да пише романа (от осемдесет до деветдесет страници на година – такъв човек ми харесва), той пише на любовницата си Луиз Коле: „Как ми омръзна „Бовари“ <...> За сцената в гостилницата ще ми трябват три месеца. Има минути, когато съм готов да плача от безсилие. Но по-скоро ще умра, отколкото да я подмина. Трябва едновременно да въведа в действието петима или шестима души (които говорят от свое лице) и няколко други (за които говорят), да опиша мястото на действието и цялата местност изобщо, да характеризирам външността на хората и вещите и да покажа в тази обстановка един господин и една дама, които започват да чувстват влечение един към друг (поради сходство на вкусовете). Де да имах достатъчно място! Но действието трябва да се развива със стремителна бързина и при това съвсем не сухо; развивайки го, няма да сгъстявам боите“.

И така, в гостилницата започва разговор. Участниците да четирима. Диалогът на току-що започналите се Ема и Леон е прекъсван от монолози или отделни реплики на Оме, отправени предимно към Шарл Бовари, защото Оме иска много да завърже с новия лекар добри отношения.

Първата част от сцената е обмен на отривисти фрази между четиримата събеседници: „Оме поиска позволение да не сваля шапчицата си от страх да не хване хрема“.

След това се обръща към своята съседка.

„ Госпожата навярно е малко уморена? Нашата „Лястовица“ тъй ужасно раздрусва пътниците!

— Вярно е — отговори Ема, — но промените винаги ми са приятни; аз обичам да бъда в нови места.

— Колко досадно нещо е — въздъхна младият помощник — да живееш прикован в едни и същи места!

— Да бяхте като мене — рече Шарл, — да трябва непрекъснато да яздиш кон…

— А — поде Леон, обръщайки се към мадам Бовари — мене ми се струва, че няма по-приятно нещо от това (да яздиш – Вл. Н.); когато човек може — добави той (тук и там се появява темата за конете – Вл. Н.) .

Втората част се състои в дълга реч на Оме, в края на която той споделя с Шарл сведения за мястото, където той трябва да се е настани: „— Но — каза аптекарят — упражняването на медицината в нашите краища не е много трудно. <...> Защото хората тук още прибягват до молитви, мощи, попове, вместо да отидат просто при лекаря или аптекаря. А пък климатът наистина съвсем не е лош и в нашата община ние имаме дори няколко деветдесетгодишни хора. Зиме термометърът (аз съм правил наблюдения) спада до четири градуса, а през горещия сезон стига до двадесет и пет и тридесет сантиградуса най-много, което по Реомюр прави двадесет и четири максимум или петдесет и четири по Фаренхайт, не повече! И наистина ние сме запазени от северните ветрове чрез Аргьойската гора, а от западните — чрез хребета Сен-Жан; и жегата, причинявана от водните изпарения на реката и от големия брой добитък из ливадите, които, както знаете, отделят много амоняк, тоест азот, водород и кислород (не, само азот и водород), жегата, която изсмуква влагата от земята, смесвайки всички тия излъхвания, като ги събира, тъй да се каже, в един сноп, и комбинирайки се от само себе си с електричеството, пръснато в атмосферата, когато има електричество, би могла с време да породи, както в тропическите страни, вредни миазми; тая жега, казвам, се охладява достатъчно откъм страната, отдето идва, по-право, отдето би дошла, тоест юг, от югоизточните ветрове, които, сами охладени от Сена, над която минават, понякога пристигат тук неочаквано като руски ветрове!“

В средата на речта си той допуска грешка – в отбраната на еснафа винаги може да се намери пролука. Термометърът му трябва да показва 86 по Фаренхайт, а не 54; преминавайки от едната система в другата той забравя да прибави 32. Като обърква амоняка с въздуха, той едва не се насажда на пачи яйца, но се усеща своевременно. Всичките си познания по физика и химия той се опитва да напъха в едно завладяващо изречение; но освен силна памет за всякакви неща от вестниците и брошурите, не може да покаже нищо друго.

Ако речта на Оме е обаче смесица от псевдонаука и изтъркани вестникарски щампи, третата част от разговора между Ема и Леон е наситена с мухлясала поетичност. „— Има ли поне места за разходка в околността? — продължаваше мадам Бовари, говорейки на момъка. — О, много малко — отговори той. — Има едно място, наречено Пасището, навръх склона, до края на гората. През неделните дни ходя понякога там с някоя книга и гледам залеза.

— Мисля, че няма нищо по-възхитително от залез-слънце — поде тя, — особено край морето.

— О, как обожавам морето! — каза господин Леон.

— И после не ви ли се струва — продължи мадам Бовари, — че духът се носи по-свободно над тая безпределна шир, съзерцаването на която извисява душата и внушава мисли за безкрая, за идеала?

— Същото е и при планинските гледки — каза Леон“.

Много важно е да се разбере, че двойката Леон-Ема е също толкова банална, тривиална, плоска в своите лъжехудожествени преживявания, колкото е и надутият и всъщност невеж Оме по отношение на науката. Тук се срещат лъжеизкуството и лъженауката. В писмо до своята любовница (от 9 октомври 1852 година) Флобер посочва следната особеност на тази сцена: „Сега пиша за един разговор на млад човек с млада жена за литературата, моретата, планината, музиката и други така наречени поетични теми. Обикновеният читател ще приеме може би това за чиста монета, но моята истинска цел е гротеската. Според мене моят роман ще бъде първият, в който се осмиват главната героиня и главният герой. Но иронията не отменя патоса, а напротив, засилва го“.

Своята бездарност, пробива в своята отбрана Леон разкрива, когато споменава за пианиста: „Имам братовчед, който миналата година пътува из Швейцария; той ми разправяше, че ние не можем да си представим поезията на езерата, прелестта на водопадите, величавото впечатление от ледниците. Виждали се борове, невероятно големи, преметнати над планински потоци, колиби, повиснали над пропасти, и когато облаците се разкъсват, виждаш долу, хиляда стъпки под тебе, цели долини. Тия гледки навярно възхищават, предразполагат към молитва, към екстаз! Затова и аз вече не се учудвам на оня знаменит музикант, който, за да възбуди въображението си по-силно, имал навик да отива да свири на пиано пред някоя величествена местност“.

Швейцарските изгледи трябва да подбуждат към молитви, към екстаз! Не е удивително, че знаменитият музикант е свирел на пиано сред възвишените пейзажи, за да се вдъхнови. Това е великолепно.

Скоро пред нас се разкрива обаче цялата библия на лошия читател, това, което не трябва да прави добрият. „— Жена ми съвсем не се занимава с градинарство — каза Шарл, — тя обича повече, макар да ѝ са препоръчани физически упражнения, да стои постоянно в стаята си и да чете.

— Също като мене — намеси се Леон. — Има ли наистина по-хубаво от това да седиш вечер край огнището с някоя книга, когато вън вятърът блъска в прозорците, когато лампата свети?…

— Нали? — каза Ема“.

Книгите се пишат не за тези, които обичат предизвикващата сълзи поезия или благородните герои от романите, както смятат Леон и Ема. Само на децата е простено да се отъждествяват с персонажите от книгите или да се опияняват от лошо написаните приключенски истории, но именно с това се занимават Ема и Леон. „- Случвало ли ви се е — поде Леон — да срещнете в някоя книга мисъл, която сама някога смътно сте имали, някой замъглен образ, който се възвръща отдалеч и който сякаш е пълен израз на вашето най-неуловимо чувство?

— Изпитвала съм го — отговори тя.

— Ето затова аз най-много обичам поетите. Според мен стиховете са по-нежни от прозата и много по-лесно карат човека да плаче.

— Но след време те уморяват — каза Ема. — Сега аз, напротив, обичам неща, които се четат задъхано, които внушават страх. Мразя обикновените герои и умерените чувства, каквито има в действителността.

— Вярно е — забеляза младият помощник, — щом тия произведения не досягат сърцето, те се отдалечават, струва ми се, от истинската цел на изкуството. Колко сладостно е сред житейските разочарования да можеш да се унесеш мислено към благородни характери, към чисти чувства и картини на щастие“.

***

Флобер си е поставил за цел да предаде на книгата виртуозна структура. Заедно с контрапункта един от неговите технически похвати са максимално плавните и изящни преходи от един обект към друг вътре в отделна глава. В „Студеният дом“ подобни преходи се осъществяват в общи линии от глава на глава – да речем, от Канцлерския съд и Дедлокови и подобни. А в „Мадам Бовари“ се осъществява непрекъснато преместване вътре в главите. Аз наричам този похват структурен преход. Ще разгледаме няколко примера. Ако преходите в „Студеният дом“ могат да бъдат сравнени със стъпала, така че композицията се развива en escalier (фр. „като стълба“) , „Мадам Бовари“ е изградена като течаща система от вълни.

Първият, доста прост преход се среща в самото начало на книгата. Повествованието започва с допускането, че авторът и някой си Шарл Бовари на тринадесет години са учили заедно през 1828 година в Руан. Това допускане е изразено в субективното, от първо лице, изложение, от местоимението „ние“ – но, разбира се, това е просто литературен похват, защото Флобер е измислил Шарл от главата до петите. Псевдосубективният разказ продължава около три страници, след това повествованието от субективно става обективно и преминава от непосредствените впечатления в сегашно време към обикновено романно повествование за миналото на Бовари. Преходът се управлява от изречението: „Той бе почнал уроците си по латински със селския свещеник“. В отстъплението е разказано за родителите на Шарл и за раждането му и ние отново преминаваме от ранното детство към сегашното му време в колежа, където два абзаца, отново от първо лице, разказват за първите три години на Шарл. Тук разказвачът окончателно замлъква и ни отнася към студентските години на Бовари и заниманията му с медицина.

В навечерието на заминаването на Леон от Йонвил в Париж по-сложен структурен преход води от Ема и нейното настроение към Леон и неговото настроение, а след това и към неговото заминаване. При това Флобер, както още няколко пъти в книгата, използва структурните извивки на прехода, за да обхване с поглед няколко персонажи, подреждайки и, така да се каже, проверявайки набързо техните характеристики. Започваме със завръщането на Ема у дома, след като не се е получило нищо от разговора ѝ с кюрето (тя се опитва да успокои предизвиканата от Леон треска) и чувства тягостната домашна тишина, докато в душата ѝ бушува силно вълнение. В раздразнението си тя отблъсква идващата при нея Берта, тя пада и си одрасква бузата. Шарл отива бързо за пластир при аптекаря Оме и го залепя на раната. Той уверява Ема, че драскотината е малка, но тя решава да не слезе за обяд и седи с Берта, докато не заспи. След обяд Шарл връща останалия пластир и остава в аптеката, където Оме и съпругата му обсъждат с него опасностите, на които са подложени децата. Като отвежда Леон настрани, Шарл го моли да разбере в Руан колко може да струва един дагеротип – според трогателната си простота той иска да подари на Ема свой портрет. Оме подозира, че Леон има в Руан някаква интрига и съдържателката на странноприемницата, госпожа Льофрансоа, пита за Леон бирника Бине. А след това разговорът на Леон с Бине очевидно помага на Леон да осъзнае умората от безплодната си любов към Ема. Изобразени са неговите страхове пред промяната на мястото, след което той решава да замине за Париж. Флобер постига това, което е искал, и от настроението на Ема към настроението на Леон и неговото решение да замине за Париж създава безупречен преход. С още един безупречен преход ще се срещнем по-късно, когато се появи Родолф Буланже.

***

На 15 януаре 1953 година, започвайки втората част на своята книга, Флобер пише на Луиз Коле: „Пет дена седях над една страница. <...> Много съм обезпокоен, че в книгата има малко занимателни неща. Не достига действие, а аз съм на мнение, че идеите са действие. Наистина, те по-трудно предизвикват интерес, зная това; но тук е виновен стилът. В цели петнадесет страници няма нито едно събитие; разгръща се непрекъсната картина на еснафско съществуване и бездействена любов, толкова по-трудно поддаваща се на описание, тъй като тази любов е плаха и в същото време дълбока; но, уви, тя е лишена от вътрешно горене, защото моят герой има доста умерен темперамент. Още в първата част на моя роман има редица аналогии: съпруг обича своята жена с почти същата любов, с каквато и любовникът, двамата са посредствени, двамата принадлежат към една и съща среда и въпреки това трябва да се различават помежду си. Това е картина, в която боите са положени една върху друга, без рязка граница в нюансите (което е още по-трудно). Ако постигна това, ще се получи изглежда много добре“. Всичко е в стила, казва Флобер, или – по-точно – в особеното разгръщане и ракурса на това, което се вижда.

Смътната надежда за щастие, предизвикана от чувствата към Леон, води по невинен начин до Льорьо (буквално – „щастливия“; име, подбрано иронично за дяволското оръдие на съдбата). Льорьо, търговец на платове и лихвар, се появява, за да предложи амунициите на щастието. И веднага доверява на Ема, че дава пари на заем; пита за здравето на собственика на кафене Телие, за когото знае, че е лекуван от мъжа на Ема, и казва, че някога ще трябва да се посъветва с лекаря за болките в гърба си. От гледна точка на композицията това са предчувствия. По плана на Флобер Льорьо ще заема пари на Ема, както е заемал на Телие, и ще я разори, както разорява умиращия Телие – нещо повече, за своите болежки ще каже на знаменития лекар, когото повикват с отчаяна надежда да спасят Ема, когато взема отровата. Ето един план на истинско произведение на изкуството.

„Делничността на обикновения семеен живот“ тласка измъчената от любов към Леон Ема „към мечтания за разкош, съпружеската нежност — към прелюбодеяние“. Спомняйки си за манастирския пансион, тя се чувства „отпаднала и съвсем изоставена, като птиче перце, завъртяно от буря; и така, без сама да съзнава, се запъти към църквата, готова на всякакъв обет, стига да можеше да стопи душата си и цялото ѝ съществуване да изчезне в него“. За сцената с кюрето Флобер пише на Луиз Коле в средата на април 1853 година: „Най-сетне започвам да разбирам проклетия диалог със свещеника <...> Искам да покажа следното положение: моята героиня е обзета от религиозен плам, тя отива в църквата и среща на входа свещеника. <...> Той вижда много глупости, пошлости, безсмислици и мръсотии... Моят свещеник е много порядъчен, даже превъзходен човек, но той е загрижен изключително за физическата страна на живота - страданието на бедните, липсата на хляб или дърва за огрев и не е в състояние да отгатне моралната слабост, неясния мистичен порив; той е много целомъдрен и изпълнява всичките си задължения. Това трябва да заеме не повече от шест-седем страници, никакви разсъждения, никакъв анализ (само непосредствен диалог)“. Следва да отбележим, че този епизод е построен по метода на контрапункта – кюрето отговаря на това, което чува от думите на Ема, или по-скоро на въображаемите стандартни въпроси при рутинен разговор с енориаш, без да забележи звучащата в думите ѝ жалба, при което в църквата лудуват деца, отвличайки добрия свещеник от малкото, което може да ѝ каже.

Леон е уплашен от външната добродетелност на Ема, затова със заминаването му за Париж е отворен пътят за по-настойчив любовник. Преходът ще стане от унинието на Ема след неговото заминаване към срещата с Родолф и слде това към сцената със селскостопанския събор. Тяхната среща е първокласен образец на структурен преход и за нейната постройка Флобер отделя много време. Той иска да въведе в повествованието Рудолф Буланже, местен земевладелец, по същество същия пошъл човек като неговия предшественик , но с крещящо, грубо обаяние. Преходът е изграден така: Шарл вика в Йонвил майка си, за да решат какво да правят с Ема, която вехне. Майката идва и решава, че Ема чете прекалено много книги, вредни романи и се заема да прекрати абонамента на Ема в библиотеката, когато мине през Руан за в къщи. Тя заминава в сряда, когато е пазарният ден в Йонвил. Като се облакътява на прозореца, за да погледа пазарната тълпа, Ема вижда един господин със зелен кадифен редингот (зелено кадифе Шарл ще избере и за неин покров в ковчега), който се насочва към дома на Бовари с някакъв момък от село, желаещ да му бъде пусната кръв. Когато пациентът припада в кабинета, Шарл вика Ема. (Трябва да кажем, че Шарл изпълнява последователно своята служебна – в истинския съдбоносен смисъл на думата – функция, ту запознавайки Ема с бъдещия ѝ любовник, ту помагайки за по-нататъшните им срещи). Следващата мила сцена е наблюдавана от Родолф (заедно с читателя): „Мадам Бовари почна да измъква връзката му. Шнурът на ризата беше вързан на възел; няколко минути нейните леки пръсти досягаха шията на юношата; сетне тя намокри батистената си кърпичка с оцет и наквасваше слепите му очи бързо и често, като духаше лекичко отгоре. Коларят се съвзе. <...>

Мадам Бовари взе легенчето, за да го сложи под масата; при движението, за да се наведе, роклята ѝ (беше лятна рокля с четири волана, жълта, с дълга талия и широка пола) се разстла около нея върху плочките на залата; и понеже, както беше наведена, се полюляваше малко с разперени ръце, платът се издуваше тук и там според движенията на корсажа ѝ“.

Епизодът със селскостопанския събор е необходим, за да свърже Ема с Родолф. На 15 юли 1853 година Флобер пише: „Днес вечерта нахвърлих голямата сцена със селскостопанския събор. Епизодът ще бъде поразителен и ще ми отнеме тридесет страници. На първи план в повествованието за това селско общинско празненство, където се появяват, говорят и действат всичките второстепенни герои от книгата, сред детайлите като червена нишка трябва да преминава непрекъснат диалог на господина, който разпалва дамата. Освен това в средата предвиждам тържествена реч на съветника от префектурата, а накрая – вестникарската статия на аптекаря, написана във философски, поетичен и прогресивен стил, в която той прави отчет за празника“. За тридесетте страници потрябвали три месеца. В друго писмо, от 7 септември, Флобер пише: „Много е трудно. <...> Главата ми тежи. В диалога и в действието вместих всичките герои от книгата и... всички те са обрамчени от широк пейзаж. Ако се получи, ще стане нещо много симфонично“. 12 октомври: „Ако може да се представи в книгата симфония, тук несъмнено ще я има. Всичко трябва да се слее в общия шум, трябва едновременно да се чува мучене на бикове, любовни въздишки, думите на началството; всичко е осветено от слънце, огромни женски шапки се поклащат от поривите на вятъра. <...> Драматизмът се постига в случая само от преплитане на диалога с контрастите“.

Все едно организирайки парад за новата любов, Флобер събира на събора всичките герои заради демонстрацията на стил, в общи линии заради това е написана и главата. Двойката, Родолф (символ на фалшивата страст) и Ема (нейната жертва), е свързана с Оме (фалшивия пазач на отровата, от която тя умира), Льорьо (отговорен за разорението и позора, които ще я тласнат към чашата с отрова) и също така Шарл (брачния уют).

Събирайки героите в началото на събора, съвсем различно нещо Флобер прави по отношение на търгуващия с платове лихвар Льорьо и Ема. Да си спомним, че малко преди това, предлагайки на Ема своите услуги, платове, а ако е необходимо и пари, Льорьо се интересува и от здравето на Телие, собственика на кафенето срещу странноприемницата. И ето че сега съдържателката не без злорадство съобщава на Оме, че отсрещното кафене затваря врати. Льорьо, очевидно научил, че собственикът на кафенето е все по-зле, е решил, че е време да потърси огромните си дългове, в резултат от което нещастният Телие се разорява. „Каква ужасна катастрофа!“ – възкликва Оме, който според насмешливата забележка на Флобер, има подходящи изрази за всички възможни случаи. „А, вижте... Той [Льорьо] поздравява госпожа Бовари, която е със зелена шапка. Тя дори върви под ръка с господин Буланже“. Красотата на тази структурна линия е в това, че Льорьо, който разорява стопанина на кафенето, не се появява случайно пред Ема, за чиято гибел ще бъде виновен не по-малко от нейните любовници и смъртта ѝ наистина ще стане „ужасна катастрофа“. Иронията и патетизмът в романа на Флобер са забележително преплетени.

По време на земеделския събор отново е използвано паралелното прекъсване, или методът на контрапункта. Родолф премества три табуретки като пейка и заедно с Ема сядат на балкона на кметството, за да гледат представленията на естрадата и да слушат ораторите, започвайки игрив разговор. Формално те все още не са любовници. В първата част на контрапункта говори съветникът, безмилостно смесвайки метафорите и противоречейки си поради чисто словесен автоматизъм:

„— Господа, нека ми бъде позволено първо (преди да ви занимая с предмета на днешното събрание и това мое чувство, уверен съм, ще бъде споделено от всички ви), нека ми бъде позволено, казвам, да отдам справедливост на върховната власт, на правителството, на монарха, господа, на нашия владетел, на тоя любим крал, за когото никой клон на общото или частно благо не е чужд и който управлява едновременно с такава твърда и такава мъдра ръка колесницата на държавата, сред непрестанните опасности на бурното море, знаейки обаче да наложи зачитането на мира, както и на войната, на индустрията, на търговията, на земеделието и на изкуството.“

По време на този първи стадий на речта разговорът на Родолф и Ема се редува с откъси от официалното изказване:

„— Би трябвало да се дръпна малко назад — каза Родолф.

— Защо? — попита Ема.

Но в тоя миг гласът на съветника се издигна до необикновено висок тон. Той декламираше:

— Мина вече времето, господа, когато гражданските раздори окървавяваха нашите обществени площади, когато собственикът, търговецът, дори работникът, заспивайки вечер мирен сън, трепереха, че могат да бъдат събудени неочаквано от тревожните камбани, когато най-разрушителните начала дръзко подравяха основите…

— Защото могат да ме видят отдолу — поде Родолф. — После ще трябва две седмици да се извинявам и каквото лошо име имам…

— О, вие сам се клеветите — каза Ема.

— Не, не, отвратително е, кълна ви се.

— Но, господа — продължи съветникът, — ако, отблъсквайки от спомена си тия мрачни картини, обърна очи към днешното състояние на нашето хубаво отечество, какво виждам?“

Флобер събира всичките възможни клишета от вестникарския и политическия език; но трябва да разберем, че ако официалните речи се произнасят на щампован вестникарски жаргон, романтичният разговор на Родолф и Ема протича на щампован романтичен жаргон. Цялата красота на епизода е в това, че не се прекъсват един друг доброто и злото, а един вид зло се смесва с друго. Флобер, както казва в писмото си, полага една боя върху друга.

Втората част започва, когато съветникът Лийовен сяда и започва да говори господин Дерозрей: „Неговото слово не бе може би толкова цветисто както речта на съветника, но се отличаваше с по-положителен характер на стила, т.е. с по-специални познания и по-високи съображения. Затова похвалите към правителството заемаха в него по-малко място, а повече религията и земеделието. Тая реч изтъкваше връзката между едното и другото и как те винаги са сътрудничили на цивилизацията. Родолф приказваше с госпожа Бовари за мечти, за предчувствия, за магнетизъм“. За разлика от предишната част, и разговорът на двамата, и речта от естрадата са дадени в преразказ, а пряката реч се появява отново в третата част и донасяните от вятъра откъслечните викове за наградите бързо, без описания и авторова реч, се редуват с репликите на Родолф и Ема: „От магнетизма Родолф постепенно мина към родството на душите и докато г. председателят споменаваше за Цинцинат и неговия плуг, за Диоклетиан, който сеел зеле, и за китайските императори, които започвали годината със засяване, младият човек обясняваше на младата жена, че това неотразимо привличане води началото си от някое предишно съществуване.

— Ето на, ние — казваше той — защо се запознахме? Коя случайност пожела това? То е, защото несъмнено през отдалечението нашите особени склонности са ни тласкали един към друг като две реки, които текат, за да се слеят.

И той хвана ръката й; тя не я отдръпна.

— „За добра обща земеделска работа!“ — извика председателят.

— Неотдавна например, когато дойдох у вас…

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Знаех ли, че ще ви придружа?

— „Седемдесет франка!“

— Сто пъти исках да се отделя, а вървях с вас, останах.

— „Торове.“

— Както ще остана довечера, утре, другиден, през целия си живот!

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Защото никога не съм срещал в обществото някого с толкова съвършен чар.

— „На господин Бен от Живри-Сен-Мартен!“

— И аз ще запазя спомен за вас.

— „За мериносов овен…“

— Но вие ще ме забравите, аз ще отмина като сянка.

— „На господин Бело от Нотр-Дам…“

— О, нали ще остана мъничко във вашите мисли, във вашия живот?

— „Свинска порода, равни награди: на господа Лерис Кюламбур шестдесет франка!“

Родолф стискаше нейната ръка, усещаше, че е съвсем гореща и че трепери като хваната гургулица, която се опитваше да хвръкне отново; но дали защото искаше да я дръпне, или защото отговори на това стискане, тя мръдна пръстите си; той възкликна:

— О, благодаря! Вие не ме отблъсвате! Вие сте добра! Вие разбирате, че съм ваш! Позволете да ви гледам, да ви съзерцавам!

Вятърът, който нахлу през прозореца, набръчка покривката на масата, а долу по площада всички големи шапчици на селянките се повдигаха като крила на бели пеперуди, които се размърдват.

— Употреба на кюспе от маслодайни семена“ — продължаваше председателят.

Той бързаше:

— Фламандски тор, отглеждане на лен, отводняване, дългосрочни договори за наем, ратайски труд.“

Четвъртата част започва, когато двамата млъкват и думите от естрадата, където се връчва специалната награда, се чуват изцяло и с авторско обяснение: „Родолф вече не говореше. Те се гледаха. Пресъхналите им устни тръпнеха от върховно желание; и пръстите им отпаднало, без усилие се сплетоха.

— „Катрин-Никес-Елизабет Льору от Састола-Гериер за петдесет и четири годишна служба в един и същ чифлик сребърен медал, награда двадесет и пет франка!“ <...>

Тогава на естрадата излезе дребна стара жена, която се държеше боязливо и сякаш се бе свила в своето облекло. <...> В израза на лицето й имаше някаква монашеска строгост. Никаква тъга или разнеженост не смекчаваше тоя безцветен поглед. От общуването си с животните тя бе усвоила тяхната мълчаливост и спокойствие. <...> Тъй бе застанало пред тия цъфтящи буржоа това половинвековно робуване. <...>

— Елате по-близо, елате по-близо!

— Глуха ли сте? — каза Тюваш, като скочи от креслото си.

И закрещя на ухото ѝ:

— Петдесет и четири годишна служба! Сребърен медал! Двадесет и пет франка! Това е за вас.

Сетне, когато получи медала, тя го погледна. Тогава по лицето й се разля блажена усмивка и като си отиваше, чуха я как промълви:

— Ще го дам на нашия кюре, за да ми чете молитви.

— Какъв фанатизъм! — провикна се аптекарят, като се наведе към нотариуса“.

Апотеоз на тази великолепна контрапунктна глава е отчетът на Оме за угощението и празника, публикуван в руанския вестник: „„За какво бяха тия украшения, тия цветя, тия гирлянди? За къде бързаше тая тълпа като вълни от побесняло море под пороя на тропическото слънце, което изливаше горещината си върху нашите угари?“ <...>

Той споменаваше себе си измежду първите членове на журито и дори напомняше в една бележка, че аптекарят г. Оме беше пратил на времето си до земеделското дружество едно изложение за сидъра. Когато стигаше до раздаването на наградите, той описваше с дитирамбични изрази радостта на наградените. „Баща прегръщаше сина си, брат брат си, съпруг съпругата си. Не един показваше с гордост скромния си медал и завърнал се в къщи при добрата си стопанка, той без друго със сълзи на очи го е окачил на скромната стена на своята колиба.

Към шест часа по-важните лица от присъстващите на празненството бяха събрани на угощение, уредено в ливадата на г. Лиежар. Тук през всичкото време царуваше най-голяма сърдечност. Произнесени бяха разни наздравици: г. Лийовен пи за монарха, г. Тюваш — за префекта, г. Оме — за промишлеността и изкуството, които са две сестри, г. Леплишей — за мелиорациите! Вечерта въздухът изведнъж бе озарен от бляскав фойерверк. Човек би казал, че е същински калейдоскоп, истински оперен декор и за миг нашето малко селище можеше да помисли, че е пренесено в някой сън от „Хиляда и една нощ“.

Близнаците промишленост и изкуство са своеобразен символ, свеждащи свнарите съм нежната двойка до някакъв фарсов синтез. Това е забележителна глава. Тя оказва огромно въздействие върху Джеймс Джойс; и аз не мисля, че извън повърхностните си нововъведения Джойс е стигнал по-далече от Флобер.

(Следва)