Библиотека на Павел Николов: ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852)

"Не, нямам повече сили да търпя! Боже! Какво правят с мен! Те изливат студена вода на главата ми! Те не ми обръщат внимание, не ме виждат, не ме чуват. Какво съм им сторил? За какво ме мъчат? Какво искат от мен, клетия? Какво мога да им дам? Нямам нищо. Нямам сили, не мога изтърпя всичките техни мъчения, главата ми гори и всичко се върти пред очите ми. Спасете ме! Вземете ме! Дайте ми тройка с бързи като вихър коне! Сядай, коларю мой, звъни, звънче мое, препуснете, коне, и ме отнесете далеч от тоя свят! По-далеч, по-далеч, за да не се вижда нищо, нищо. Ето, небето се върти на кълба пред мен; в далечината блещука звездица; гората лети с тъмни дървеса и месец; сива мъгла се стеле под нозете; в мъглата звънти струна; от едната страна е море, от другата Италия; ето, виждат се и руски къщи. Моята къща ли се синее в далечината? Моята майка ли е седнала до прозореца? Майчице, спаси клетия си син! Отрони сълзица над неговата болна главичка! Виж как го мъчат те! Притисни до гърдите си клетото си чедо! За него няма място в света! Него го преследват! Майчице! Съжали своето болно дете!… А знаете ли, че алжирският дей има точно под носа си грамадна брадавица?"

Н. В. Гогол, "Записки на един луд" (превод на Константин Константинов)

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ

Статията е публикувана за първи път през 1944 г. (Norfolk, Connecticut: New Directions) - Бел. рус. ред.

Николай Гогол - най-необичайният поет и прозаик, който някога е раждала Русия - умира в Москва, в четвъртък около осем часа сутринта, на 4 март 1852 г. Той не доживява до четиридесет и три години. Но ако си спомним с колко до смешно кратък живот са белязани другите велики руски писатели от същото поразително поколение, това била доста зряла възраст. Крайното физическо изтощение в резултат от гладуването (което обявил в припадък на черна меланхолия, желаейки да пребори дявола) предизвикало остра амнезия на мозъка (заедно, вероятно, с гастроентерит), а лечението, на което го подложили - много силни разслабителни и кръвопускания - ускорило смъртния изход: организмът на болния бил и без това потиснат от маларията и недояждането. Няколкото дяволски енергични лекари, които го лекували прилежно, все едно че е обикновен безумец (въпреки тревогата на по-умни, но по-малко дейни техни колеги), се опитвали да постигнат промяна в душевната болест на пациента, без да се грижат за това да укрепят отслабналия му организъм. Петнадесет години по-рано медиците лекували Пушкин, ранен в корема, като дете, страдащо от запек. По това време все още се разпореждали посредствени немски и френски лекари, а забележителната школа на великите руски медици била едва в началото си.

Учените мъже, тълпящи се около "мнимия болен" със своя кухненски латински и гигантски апарати за клизма, престават да разсмиват, когато Молиер изхрачва внезапно предсмъртна кръв на сцената. С ужас четеш колко нелепо и жестоко са се отнесли лекарите с жалкото безсилно тяло на Гогол, макар че той молел само за едно: да го оставят на мира. С пълно неразбиране за симптомите на болестта и явно предусещайки методите на Шарко, доктор Овер потапял болния в топла вана, там му поливали главата със студена вода, след това го слагали в леглото, като залепяли на носа му половин дузина тлъсти пиявици. Болният стенел, плачел, съпротивлявал се безпомощно, когато влачели неговото изсъхнало тяло (през корема можел да се напипа гръбнака) към дълбоката дървена бъчва; той треперел, лежейки гол в кревата, и молел да свалят пиявиците - те висели от носа му и се навирали в устата му. Свалете ги, вдигнете ме! - стенел той, силейки се трескаво да ги махне, така че се налагало да го държи за ръцете якият помощник на тлъстия Овер.

И макар че тази картина е грозна и избива на жалост, което винаги ме е отвращавало, аз съм принуден да я опиша, за да почувствате до странност телесния характер на неговия гений. Коремът е предмет на обожание в неговите разкази, а носът - герой любовник. Стомахът е бил винаги най-знатният вътрешен орган на писателя, но сега от този стомах не останало всъщност нищо, а от ноздрите висели червеи. Няколко месеца преди смъртта си той така се измъчил с глад, че стомахът му изгубил съвсем вместимостта, с която се славел преди това, защото никой не поглъщал толкова макарони и не изяждал толкова варени пирожки с вишни, колкото този слаб и нисък на ръст човек (да си спомним "малките коремчета", с които е надарил своите кльощави Добчинский и Бобчинский). Неговият голям и остър нос бил така дълъг и подвижен, че в младостта си (изобразявайки любителски нещо като "човека змия") можел да го докосне пренеприятно с края на долната си устна; носът бил най-чувствителната и най-забележимата черта на неговата външност. Той бил толкова дълъг и остър, че можел самостоятелно, без помощта на пръстите, да проникне във всяка, дори и най-малка табакера, ако, разбира се, не прогонвали с щракване неканения гост (за което Гогол съобщава игриво в писмо до една млада дама). По-нататък ще видим как носът преминава като лайтмотив през неговите съчинения: трудно е да се намери друг писател, който с такова удоволствие да описва аромати, кихане и хъркане. Ту един, ту друг герой се появява на сцената, така да се каже, като кара своя нос с ръчна количка или влиза с него като непознатия от "Повестите на Слокенбергий" у Стерн. Смъркането на тютюн се превръща в цяла оргия. Запознането с Чичиков в "Мъртви души" се съпровожда от тръбния звук, който той издава, когато се секне. От носовете тече, носовете потрепват, с носовете се отнасят любовно или неучтиво: пиян се опитва да отреже на друг носа; жителите на Луната (както открива лудият) са Носове. Изтънченото усещане на носа в края на краищата се излива в повестта "Нос" - истински химн на този орган. Фройдистът би могъл да твърди, че в обърнатия наопаки свят на Гогол човешките същества са поставени с главата надолу (през 1841 г. Гогол уверява хладнокръвно, че консилиум от френски лекари е установил, че стомахът му е "с дъното нагоре"), поради което ролята на носа, очевидно, се изпълнява от друг орган и обратно. Неговата фантазия ли е сътворила носа или носът е събудил фантазията - няма значение. Аз смятам за разумно да забравим, че прекомерният интерес на Гогол към носа би могъл да е предизвикан от ненормалната дължина на собствения му нос, и да разглеждаме обонятелните склонности на Гогол - и даже на собствения му нос - като литературен похват, характерен за грубия карнавален хумор изобщо и за руските шеги по повод на носа в частност. Носовете и ни веселят, и ни натъжават. Знаменитият химн за носа в "Сирано дьо Бержерак" от Ростан не е нищо в сравнение със стотиците руски пословици и поговорки за носа. Ния го обесваме обезкуражени, вирим го при успех, съветваме при слаба памет да си записваме на него и победителят ви го натрива. Използват го като мярка за време, говорят за него като бъдещо и малко или много опасно събитие. По-често от всеки друг народ ние казваме, че водим някого за носа или че оставяме някого с него (руският израз "ставить с носом" ("да оставя с носа") означава "да измамя, да оставя без нищо" - бел. П. Н.). Сънливият човек "кълве" с носа си, вместо да клюма с глава. Големият нос, казват, е през Волга мост или - раснал е сто години (На руски изразът е римуван: "Большой нос - сто лет рос" - бел. П. Н.). Носът те сърби за радостна вест, а ако на края му изскочи пъпка - ще пиеш вино. Писател, който бегло съобщи, че на носа на някого е кацнала муха, се смята в Русия за хуморист. В ранните си съчинения Гогол, без да се замисли, използва този прост метод, но в по-зрелите си години му придава особен нюанс, характерен за причудливия му гений. Трябва да имаме предвид, че носът му изглеждал в самото начало като нещо комично (както, впрочем, и на всеки руснак), нещо отделно, нещо не съвсем присъщо на неговия притежател и в същото време (тук ми се налага да отстъпя пред фройдистите) нещо изключително, макар и безобразно мъжествено. Обидно е да се чете как, описвайки хубава девойка, Гогол я хвали за плавните черти на гладкото, като яйце, лице.

Трябва да признаем, че дългият чувствителен нос на Гогол е открил в литературата нови аромати (и е извикал нови остри преживявания). Както е казано в руската пословица: "Тому виднее, у кого нос длиннее" ("Вижда по-добре този, който има по-дълъг нос"), а Гогол виждал с ноздрите си. Органът, който в юношеските му съчинения бил само карнавална принадлежност, взета под наем от евтино магазинче за готово облекло, наречено фолклор, се превърнал при разцвета на неговия гений в най-добър негов съюзник. Когато погубил този гений, опитвайки се да стане проповедник, той загубил и своя нос така, както го загубил майор Ковальов.

Ето защо има нещо до ужас символично в разтърсващата сцена, когато умиращият се опитвал напразно да махне чудовищните черни гроздове на червеите, впили се в неговите ноздри. Можем да си представим какво е чувствал, ако си спомним, че над целия му живот е доминирало отвращението от всичко слузесто, пълзящо, извиващо се, като това отвращение е имало даже религиозна подплата. Но тъй като до днес не са все още описани научно разновидностите на дявола, няма география на неговото разселване, тук би могло само да изброим накратко руските породи. Недоразвитият и колеблив ипостас на нечистия, с който основно общувал Гогол, е като за всеки порядъчен руснак хърбавият инородец (в царска Русия: жител на предимно източните покрайнини на страната, принадлежащ към едно от националните малцинства - бел. П. Н.), треперещ хилав малък демон с жабешка кръв, с дръгливи немски, полски и френски крачка, щуращ се дребен подлец, неизразимо гадничък. Да го смачкаш е и противно, и сладостно, но неговата извиваща се черна плът е толкова гнусна, че никаква сила на света не би те накарала да го направиш с голи ръце, а и да се добереш до него с някакъв инструмент - все едно ще потръпнеш от омерзение. Извитият гръбнак на изпосталяла черна котка, безвредното земноводно с пулсиращо гърло или отново дръгливите крайници и стрелкащите се очички на дребния мошеник (щом е хърбав - сигурно е мошеник) дразнели непоносимо Гогол заради приликата си с дявола. А това, че дяволът бил от породата на дребните дяволи, каквито се привиждат на руските пияници, снижава патоса на религиозния подем, който той приписвал на себе си и на другите. По света има множество чудновати, но напълно безвредни любимци с люспи, с нокти и даже с раздвоени копитца, но Гогол никога не признавал това. В детството си той удушил и закопал в земята гладна и плашлива котка, не защото бил по природа жесток, а защото меката подвижност на бедното животно предизвиквала у него гадене. Една вечер той разказвал на Пушкин, че най-забавното зрелище, което му се случило да види, са конвулсивните подскоци на котка по нажежения покрив на гореща къща - и, наистина, не случайно: видът на дявола, танцуващ от болка сред стихията, в която е свикнал да мъчи човешките души, се е сторил на страхуващия се от ада Гогол рядко комичен парадокс. Когато късал рози в градината на Аксаков и ръцете му докоснала студена черна гъсеница, той се втурнал с вопъл в къщата. В Швейцария прекарал цял ден, убивайки гущери, изпълзели на слънчевите планински пътеки. Бастунът, който използвал за това, може да се види на дагеротипа, направен в Рим през 1845 г. Доста елегантно нещо.

На тази снимка той е изобразен в три четвърти и държи с тънките си пръсти на дясната ръка изящен бастун с костна топка на върха (все едно бастунът е перо за писане). Дългите, но старателно вчесаните коси са разделени вляво на път. Неприятната уста е украсена с тънки мустачки. Носът е голям, остър, съответства на останалите резки черти на лицето. Тъмните сенки, като тези, които заобикалят очите на романтичните герои от стария кинематограф, придават на погледа му дълбок и леко страдалчески израз. Носи сюртук с широки ревери и контешка жилетка. И ако бледият отпечатък от миналото би могъл да се представи в цветове, щяхме да видим бутилково-зеления цвят на жилетката с оранжеви и пурпурни искри, с дребни сини прорезчета; тя всъщност напомня кожата на някакво презморско влечуго.

Детството му? Незабележимо с нищо. Боледувал от обичайните болести: дребна шарка, скарлатина и pueritus scribendi (детска графомания - бел. П. Н.). Слабо дете, треперещо мишле с мръсни ръце, мазни кичури и гноящо ухо. Преяждал с лепкави сладкиши. Съучениците му се гнусели да му пипат учебниците. Като завършил гимназия в Нежин, отишъл в Санкт Петербург да си търси работа. Пристигането в столицата било помрачено от силна простуда, която се усложнила от това, че носът му измръзнал и Гогол изгубил всякаква чувствителност. Триста и петдесет рубли били веднага изхарчени за нови дрехи, във всеки случай той посочва тази сума в едно от почтителните писма до майка си. Но, ако се вярва на една от легендите, с които в по-късни години Гогол обичал да украсява своето минало, първото, което направел, след като пристигнал в столицата, било да посети Пушкин, от когото се възхищавал бурно, без да познава великия поет. Великият поет още не бил станал от леглото и не приемал никого. "Боже мой! - възкликнал Гогол с благоговение и съчувствие. - Сигурно е работил цяла нощ?" - "Ами, работил - изсумтял лакеят на Пушкин, - трябва да е играл карти!"

След това последвало не много настойчиво търсене на служба, съпроводено с молби до майка му за пари. Той донесъл в Петербург няколко поеми - едната от тях, дълга и мъглява, се казвала "Ханц Кюхелгартен", в другата се описвала Италия:

Италия - роскошная страна!

По ней душа и стонет и тоскует;

Она вся рай, вся радости полна,

И в ней любовь роскошная веснует.

Италия разкошна е страна!

По нея душата стене и тъгува;

тя цялата е рай, цялата е с радост пълна

и любов разкошна в нея пролети.

Стиховете явно издавали перото на още "пролетящ" поет, но тук-там се срещали прекрасни редове, такива например като "и путник зреть великое творенье, сам пламенный, из снежных стран спешит" ("и пътникът гледа великото творение, сам пламенен, от страните снежни бърза") или "луна глядит на мир, задумалась и слышит, как под веслом проговорит волна" ("луната гледа света, замислила се е и слуша как под веслото ще проговори вълната"). В поемата "Ханц Кюхелгартен" се разказва за един малко байроничен немски студент; тя е пълна с причудливи образи, вдъхновени от прилежно четене на гробищарски немски повести:

Подымается протяжно

В белом саване мертвец,

Кости пыльные он важно

Отирает, молодец!

Надига се протяжно

в бял саван мъртвец,

кости прашни важно

той избърсва, юначага!

Тези неуместни възклицания се обясняват с това, че явно природната украинска жизнерадост на Гогол е надделяла над немската романтика. Повече за поемата не може да се каже нищо: като не се смята обаятелния покойник, тя е пълен, безнадежден провал. Написана през 1927 г., поемата е публикувана през 1829-та. Гогол, когото много съвременници обвинявали, че обича да си придава тайнственост, в този случай може да бъде оправдан - той не напразно надзъртал плашливо иззад глупаво измисления псевдоним В. Алов, очаквайки какво ще се случи. А имало гробно мълчание, след което последвала кратка, на убийствено остра критика в "Московский телеграф" ("Московски телеграф"). Гогол и верният му слуга се втурнали по книжарниците, изкупили всички екземпляри на "Ханц" и ги изгорили. И ето че литературната кариера на Гогол започнала така, както свършила след двадесет години - с аутодафе, като и в двата случая му помагал покорният и нищо неразбиращ крепостен.

Какво го възхищавало в Петербург? Многобройните табели над дюкяните. А какво още? Това, че минувачите разговорят сами със себе си и непременно жестикулират в движение. За читателите, които обичат такъв вид съпоставки, ще е интересно да забележат колко щедро е използвана темата за дюкянските табели в неговите по-късни съчинения, а мърморещите минувачи са намерили отзвук в образа на Акакий Акакиевич от "Шинел". Подобни паралели са доста повърхностни и може би неверни. Външните впечатления не създават добри писатели; добрите писатели ги измислят сами в младостта си, а след това ги използват така, че все едно наистина са съществували. Петербургските табели над дюкяните в края на 20-те години били изобразени и многократно възпроизведени от самия Гогол в негово писмо, за да покаже на майка си, а може би и на собственото си въображение, символичния образ на "столицата" в противовес на "провинциалните градове", които майка му познавала (където дюкянските табели съвсем не били по-малко изразителни: същите сини ботуши; кръстосани топове плат; златни гевреци и други още по-изискани емблеми, които са описани от Гогол в началото на "Мъртви души"). Символизмът на Гогол имал физиологичен нюанс, в дадения случай зрителен. Мърморенето на минувачите също било символ, в дадения случай слухов, с който искал да предаде болезнената самота на бедняка в благополучната тълпа. Гогол, Гогол и никой друг разговарял със себе си в движение, но този монолог повтаряли с различни гласове призрачните рожби на неговото въображение. Пречупен през възприятието на Гогол, Петербург придобил тази странност, която му приписвали почти столетие; той я изгубил, когато престанал да бъде столица на империята. Главният град на Русия бил построен от гениален деспот върху блато и върху костите на робите, гниещи в това блато; именно тук е коренът на неговата странност - и неговият изначален порок. Нева, която залива града, е вече нещо като митологично възмездие (както го е описал Пушкин); блатните духове постоянно се опитват да си върнат това, което им принадлежи; видението на тяхната схватка с медния цар побъркало първия от "малките хора" в руската литература, героя на "Медният конник". Пушкин чувствал някакъв недостатък в Петербург; забелязал бледозеления отблясък на неговото небе и тайнствената мощ на медния цар, дръпнал юздите на своя кон върху мразовития фон на пустинните проспекти и площади. Но странността на този град била истински разбрана и предадена, когато по Невския проспект минал такъв човек като Гогол. Разказът, озаглавен с името на проспекта, разкрил тази странност с такава незабравима сила, че стиховете на Блок и романът на Белий "Петербург", написани в зората на нашия век, изглежда само разкриват по-пълно града на Гогол, а не създават някакъв нов негов образ. Петербург никога не е бил истинска реалност, но нали и самият Гогол, вампирът Гогол, вентрологът Гогол, също не бил изцяло реален. Като ученик той вървял с болезнена упоритост не по тази страна на улицата, по която вървели всички; обувал дясната обувка на левия си крак; посред нощ кукуригал като петел и размествал мебелите в стаята си в безпорядък, все едно заимстван от "Алиса в Огледалния свят". Не е за чудене, че Петербург разкрил своята странност, когато по неговите улици започнал да се разхожда най-странният човек в цяла Русия, защото той е такъв, Петербург: размазано отражение в огледалото, призрачен безпорядък на вещите, използвани не по предназначение; вещи, които толкова по-неудържимо се носят назад, колкото по-бързо се движат напред; бледосиви нощи вместо полагащите се черни и черни дни - например "черния ден" на занемарения чиновник. Само тук може да се отвори вратата на градска къща и оттам просто да излезе прасе. Само тук човек сяда в каляската, но това изобщо не е тлъст, лукав, дебелогъз мъж, а вашият Нос; това е "смислова подмяна", характерна за сънищата. Осветеният прозорец на къща се оказва дупка в разрушена стена. Вашата първа и единствена любов е продажна жена, чистотата ѝ е мит и целият ваш живот е мит. "Тротоарът под него се движеше, каретите с коне, които препускаха, изглеждаха неподвижни, мостът се разтягаше и чупеше при свода си, къщата беше с покрива надолу, будката се навеждаше към него и алебардата на часовоя заедно със златните думи на табелата и нарисуваните ножици блестяха сякаш до ресниците на очите му". ("Невският проспект", превод на К. Константинов). Ето я, табелата.

Двадесетгодишният художник попаднал точно в този град, който бил необходим за развитието на неговото на нищо неприличащо дарование; безработният млад човек, треперещ в мъгливия Петербург, така отчаяно студен и влажен в сравнение с Украйна (с рога на изобилието, сипещ плодове на фона на безоблачна синева), едва ли би могъл да се чувства щастлив. И въпреки това внезапното решение, което взел в началото на юли 1829 г., така и не е обяснено от неговите биографи. Като взел парите, изпратени от майка му за съвсем други цели, той изведнъж избягал в чужбина. Аз мога само да отбележа, че след всеки неуспех в литературната му съдба (а провалът на неговата злощастна поема бил възприет толкова болезнено, колкото после критичния резонанс от неговата безсмъртна пиеса) той напускал набързо града, в който се намирал. Трескавото бягство било само първият стадий от тази тежка мания за преследване, която учените със склонност към психиатрията виждат в чудовищното му влечение към промяна на мястото. Сведенията за това първо пътешествие показват Гогол в целия му блясък - той използва своя дар - въображението, за една объркана и ненужна лъжа. За това говорят писмата до майка му, където се разказва за неговите заминавания и странствания.

Може би е уместно да споменем тук макар и накратко за неговата майка, макар че, честно казано, на мене ми се повдига, когато чета литературни биографии, където майките са ловко предугадени от писмата на синовете им, а след това неизменно оказват влияние върху своите забележителни потомци. Смятало се, че тази нелепа, истерична, суеверна, свръхподозрителна и все пак с нещо привлекателна Мария Гогол е внушила на своя син страх от ада, който го измъчвал цял живот. Но сигурно е по-вярно да кажем, че майката и синът просто са били еднакви по темперамент и че нелепата провинциална дама, която дразнела своите приятели с твърдението, че локомотивите, параходите и прочее нововъведения са изобретени от сина ѝ Николай (а самия си син докарвала до ярост, намеквайки деликатно, че той е съчинителят на всяко току-що прочетено от нея пошло романче), ни изглежда, като читатели на Гогол, просто рожба на неговото въображение. Той така ясно съзнавал какъв лош литературен вкус има и така се възмущавал от това, че преувеличавала творческите му възможности, че като станал писател, никога не я посвещавал в своите литературни замисли, макар че в миналото искал от нея сведения за украинските обичаи и имена. Той се виждал рядко с нея през годините, когато укрепвал неговият гений. От писмата му неприятно лъхало хладно презрение към нейните умствени способности, доверчивост, неумение да води стопанските дела в имението, макар че в угода на самодоволното полурелигиозно състояние постоянно подчертавал своята синовна преданост и покорност - във всеки случай, докато бил млад, - обличайки това в рядко сантиментални и високопарни изрази. Да се чете кореспонденцията на Гогол е унило занимание, но ето това писмо сигурно е изключение (Трябвало да обясни на майка си своето внезапно заминаване и избрал за това повод, който можел да допадне на нейната романтична природа.)

Маминко!

Не зная какви чувства ще ви вълнуват, когато четете моето писмо; но зная само това, че вие ще бъдете спокойна. Искрено казано, струва ми се, че не съм ви доставил все още нито едно напълно истинско утешение. Простете, рядка, великодушна майко, на недостойния и досега ваш син.

Като намирам сили сега да ви пиша, не мога да разбера защо перото трепери в ръката ми, мислите като облаци ме притискат една след друга, като не дават една на друга място, и непонятна сила ги заставя и едновременно ги отблъсква да се излеят пред вас и да изкажат цялата дълбина на изтерзаната душа. Аз чувствам притискащата ме като справедливо наказание тежка десница на Всемогъщия; но как ужасно е това наказание! Безумен! изглежда искам да се противя на тези вечно немлъкващи желания на душата, които сам Бог е вложил в мене, като ме е претворил в ненаситна и бездействена жажда с разсеяността на света. Той ми показа пътя към чуждата земя, за да възпитава там своите страсти в тишина, в уединение, в шума на вечния труд и вечната дейност, за да се изкача сам по хлъзгавите стъпала на по-възвишено място, откъдето бих бил в състояние да разпръсквам блага и да работя за полза на света. И аз се осмелих да отхвърля тези божествени помисли и да се влача в тукашната столица между тези служители, пилеещи живота си така безплодно. Друго нещо е да се влачиш там, където всяка минута от живота не се губи даром, където всяка минута е богат запас от опит и знания. Но да изживееш там живота си, където пред тебе не се очертава съвършено нищо, където всички години, проведени в нищожни занятия, ще звучат като тежък упрек за душата. - Това е убийствено! Що за щастие е да дослужиш на 50 години до някакъв статски съветник, да получаваш заплата, едва стигаща да живееш прилично, и да нямаш сила да направиш добро на човечеството и за една копейка. Много са ми смешни тукашните млади хора: те крещят непрестанно, че съвсем не служат за чинове и не за това да получат нещо. Попитайте ги за какво служат? - самите те няма да са в състояние да кажат: така, за да не седят вкъщи, да не безделничат. Още по-глупави са тези, които оставят отдалечените провинции, където имат имоти и където биха могли да бъдат добри стопани и да са несравнимо по-полезни, или ако на един дворянин му е необходимо непременно да служи, да служат в своите провинции; но не, трябва да се завлекат в Петербург, където не стига, че получават почти нищо, но и колко още пари примъкват от дома си, които тук пръскат неусетно и в ужасно количество.

Въпреки всичко това аз реших, повече за ваша угода, да служа тук на всяка цена, но на Бог това не беше угодно. Навсякъде изцяло срещах само неуспехи и което е най-странно, там, където изобщо не би трябвало да се очакват. Хора, съвършено неспособни, без всякаква протекция получиха лесно това, което аз не можах да постигна с помощта на моите покровители; не беше ли явен тук над мене Божият промисъл? не ме ли наказваше видимо Бог с всичките тези неуспехи в намерение да ме насочи към истинския път? И какво? аз и тук упорствах, чаках цели месеци, няма ли да получа нещо. Накрая... какво ужасно наказание! По-отровно и по-жестоко от него не е имало за мене нищо друго на света. Не мога, нямам сили да напиша... Маминко! Най-скъпа маминко! Аз зная, само вие сте ми истински приятел. Но вярвате ли, и сега, когато мислите ми не са заети с това, и сега при напомняне неизразима мъка се врязва в сърцето ми. Само на вас мога да кажа... Вие знаете, че бях надарен с твърдост, даже рядка за един млад човек... Кой би могъл да очаква от мене подобна слабост. Но аз я видях... не, няма да кажа името ѝ... тя стои твърде високо за всеки, не само за мене. Бих я нарекъл ангел, но тази дума стои ниско и не подхожда за нея. Ангелът е същество, което няма нито добродетели, нито пороци, което няма характер, защото не е човек и живее с мислите си в самото небе. Но не, говоря глупости и не мога да я опиша. Това е божество, но леко облечено в човешки страсти. Лице, чийто поразителен блясък за един миг се запечатва в сърцето; очи, които пронизват бързо душата. Но тяхното сияние, изгарящо, преминаващо през всичко, не може да понесе нито един човек... О, ако ме бяхте погледнали тогава... наистина, аз умеех да крия себе си от всички, но скрих ли се от себе си? Адска тревога с възможни мъки кипеше в душата ми. О, какво жестоко състояние! Струва ми се, че ако за грешниците има приготвен ад, той не е така мъчителен. Не, това не беше любов... аз поне не съм чувал за такава любов... В порив на ярост и най-ужасни душевни терзания аз жадувах, кипях да се опия от един само поглед, само един поглед жадувах аз... Да я погледна още един път - ето че имаше едно единствено желание, нарастващо все по-силно и по-силно с неизразима отрова на мъката. С ужас се огледах и видях ужасното си състояние, всичко съвършено в света беше за мене тогава чуждо, животът и смъртта еднакво противни, и душата ми не можеше да даде отчет за своите явления. Видях, че трябва да избягам от самия себе си, ако исках да запазя живота си, да въдворя поне сянка на покой в своята изтерзана душа. В умиление познах невидимата Десница, която се грижи за мене, и благослових толкова отдавна определения ми път. Не, това същество, което Той ми изпрати да ме лиши от покой, да разстрои нестабилно създадения мой свят, не беше жена. Ако беше жена, с цялата сила на своите очарования не би могла да предизвика такива ужасни, неизразими впечатления. Това беше божество, от Него създадено, част от Него Самия. Но, за Бога, не питай как се нарича. Тя е твърде висока, висока.

И така - реших се. Но на какво, как да постъпя? Отиването в чужбина е толкова трудно, толкова много грижи! Но щом само се заех, за мое учудване, тръгна от добре по-добре, даже лесно получих пропуск. Една пречка имаше накрая за пари. Тук вече съвсем трябваше да се отчая. И изведнъж получавам полагащото за Опекунския съвет. Отидох веднага там и разбрах колко могат да ни дадат отсрочка с плащане на проценти; разбрах, че отсрочката е четири месеца след срока, като се изплащат пет рубли на хиляда във всеки месец на санкцията. Значи, чак до месец ноември ще чакат. Постъпка решителна, безразсъдна: но какво трябваше да направя?.. Всичките пари, предназначени за опекунския, оставих за себе си и сега мога решително да кажа: повече от вас няма да поискам. Само трудът и моето прилежание ще ме награждават. Що се отнася до това как да се върне тази сума, как да се внесе цялата, вие имате пълно право с даденото и приложеноо от мене пълномощно да продадете полагащото ми се имение, част или цялото, да го заложите, да го подарите и проч. и проч. Във всичко то зависи изцяло от вас. Исках да направя документ за продажба или дарение, но трябва да платя за една хартия триста рубли. Впрочем, вие и с пълномощното ще владеете като законен и пълен собственик.

Не се огорчавайте, добра, несравнима маминко! Този прелом ми е необходим. Това училище непременно ще ме промени: аз имам лош характер, непристоен и разглезен нрав (признавам си това от чисто сърце); леността и безжизненото ми присъствие тук непременно са ги утвърдили завинаги. Не, аз трябва да се поправя, да се преродя, да се оживя с нов живот, да разцъфна със силата на душата във вечен труд и дейност и ако не мога да бъда щастлив (не, аз никога няма да бъде щастлив за себе си. Това божествено същество изтръгна покоя от гърдите ми и се отдалечи от мене), в крайна сметка цял живот ще се посветя на щастието и благото на себеподобните си.

Не се ужасявайте от раздялата, ще отида наблизо: пътят ми сега води към Любек. Това е голям крайморски град в Германия, известен с търговските си връзки с целия свят. От Петерберг се намира на четири дена езда. Ще пътувам с параход и затова ще ми трябва още по-малко време. Писмата ви ще идват само с четири дена по-късно при мене. Докато това писмо дойде до вас, аз ще успея да ви напиша вече от Любек и да ви известя за адреса си, а дотогава, ако искате да ми пишете, можете да адресирате писмата до С.-Петербург, на името на негово благородие Николай Яковлевич Прокопович, в дома на Йохим, на "Болшая мешчанская". Що се отнася до нашата среща, след не по-малко от две или три години мога да бъда във вашата Василевка. Не забравяйте да изпратите паспорт на Еким, т. е. плакатен билет (паспорт, издаван в царска Русия на селянин - бел. П. Н.) (той не може да живее тук без регистрация), все така адресирайки го на името на Прокопович. Сега коленича пред страшните нозе на Всевишния с ходатайство и молба да запази драгоценните и свещени за вас години на вашия живот, да отвее от вас всичко, носещо ви горчивини и неудоволствия, и да ме изпълни със силата да заслужа истински вашата майчина благословия. Ваш предан син, любещ ви повече от всичко

Николай Гогол-Яновский.

Като ви поднасям най-чувствителна и неизразима благодарност за вашите драгоценни известия за малорусите, ви моля убедително да не изоставяте и занапред тези писма. В тишината на уединението готвя запас, който, докато не го обработя, няма да го пусна на бял свят, не обичам да бързам, а още повече да се занимавам повърхностно. Моля също, добра и несравнима маминко, да пишете по-четливо собствените имена и въобще разните малоруски названия. Моето съчинение, ако някога излезе, ще бъде на чужд език и затова още повече ми е нужна точност, за да не изкривя с неправилни наименования същественото име на нацията. Извинете, че и сега не преставам да ви безпокоя с подобни молби; но като зная с какво удоволствие ги слушате, се осмелявам да го направя. В замяна аз ще ви опиша бита и заниманията на добрите немци, духа на новото, странността и прелестта на още невидяното от мене и всичко, което ми направи силно впечатление. Благодаря също така чувствително на почтеннейшия Сава Кирилович. Моля го също така да изпрати малка приписка във вашето писмо.

Парите можете да адресирате направо до Опекунския съвет на импер<аторския> възпит<ателен> дом. Може да се просрочи чак до ноември, но е по-добре да ги получат в средата или началото на октомври. Не забравяйте: по пет рубли на хиляда в месеците на санкцията.

Моля ви също така най-покорно, ако ви се намерят някога пари, да изпратите на Данилевский 100 рубли. Взех от него една шуба за из път, също така малко бельо, за да не се нуждая от нещо. Адресът му е: Школа за гвардейски подпрапоршчичи до Синия мост.

Целувам хиляди пъти милите ми сестрици, Анинка и Лиза. За Бога, полагайте възможните грижи за възпитанието на Анинка; старайте се да ѝ дадете да разбира езици и всичко полезно. Предричам ви, че това удивително дете ще бъде гений, какъвто не сте виждали".

Цитирах цялото писмо, защото то прилича на вълнено чиле, чиито разноцветни нишки ще бъдат вплетени след това в по-нататъшните изказвания на Гогол. Преди всичко, какъвто и да е бил неговият любовен живот (доколкото е известно, в зрелите си години той проявявал пълно равнодушие към женския пол), ясно е, че намеците за "възвишено създание", за езическа богиня, по странна прищявка създадена от християнския Бог, са образец на витиевата и безсъвестна измислица. Като не говорим за това, че най-близките му приятели категорично твърдели, че нищо даже и отдалече приличащо на романтична драма Гогол никога не е преживявал, стилът на тази част от писмото противоречи до смях на прозаичната му цялост (скобата в един от абзаците подчертава нейния чужд характер) и авторът може да бъде заподозрян, че е преписал късче от някаква дребна повест, която е съчинявал, подражавайки на сладкоречивата белетристика от своето време. Пасажът за относителната безплодност и даже греховност на усилията да стане градски чиновник-стихоплетец, вместо да обработва земята, дадена от самия Бог на руските помешчици, предвещава идеите, които Гогол развива в своите "Избрани места от преписката с приятели"; това, че самият той мечтаел само и само да се раздели някак си с тази земя, още повече задълбочава абсурдността на писмото му. Призивът към провидението или, по-скоро, странната склонност (която споделя и майка му) да обяснява с Божията промисъл всеки свой каприз или случайно събитие, в които само той (или тя) усеща дух на святост, също е много характерна и показва каква наситена творческа фантазия (а поради това метафизически ограничена) е била религиозността на Гогол и колко малко е забелязвал така плашещия го дявол, когато той подтиквал ръката му с неуморно драскащото перо. Ние четем как, като е обсъдил от позицията на провидението порочната действителност на руския бюрократизъм, веднага прибягва към това провидение, за да потвърди собствената му измислица. Разбирайки, че отвращението от работата в кантора няма да е за майка му убедителен довод, и тя, като всяка провинциална дама от това време, уважава "колежкия асесор" по-малко от "колежкия съветник" (звания в китайската йерархия на тогавашна Русия), той измислил по-романтично обяснение за своето бягство. И намекнал (този намек майка му не разбрала), че предметът на неговата страст е знатна девица, може би даже дъщеря на действителен статски съветниек. Тази част от писмото, която е породена не само от фантазията, също е типична за Гогол. Като докладва спокойно на майка си, че е взел парите, които не са му принадлежали или, във всеки случай, не са били предназначени за негови лични нужди, и като ѝ предлага имущество, от което, както е знаел, тя никога няма да се възползва, Гогол се кълне тържествено, че повече няма да поиска от нея нито копейка, а след това все едно между другото моли за още сто рубли. В прехода от божествения към големия търговски град вече има това снижение, което тай така артистично използва в по-късните си произведения. Може би най-интересното в писмото е доводът, към който Гогол трескаво ще посяга при всеки решаващ етап от своя литературен живот: за да може "в тишината на уединението" да върши нещо важно за благото на "себеподобните", от които в реалния живот така странял, му е необходима обстановката на чужда страна, която и да е чужда страна.

На 13 август 1829 г., облечен в своя най-хубав син сюртук с медни копчета, той слязъл в Любек и веднага написал още едно писмо на майка си, в което посочва съвсем ново и също толкова измислено обяснение за своето заминаване от Петербург:

"Аз като че ли забравих да ви кажа главната причина, която ме накара да замина именно за Любек. През почти цялата пролет и лято в Петербург бях болен; сега, макар и да съм здрав, получих по цялото си лице и ръцете големи обриви. Лекарите казаха, че това е резултат от скрофулозата, че кръвта ми е много заразена, че трябва да пия кръвоочистителна отвара и ми предписаха за лечение баните в Травемюнде, малко градче на 18 версти от Любек..."

Той, както виждаме, забравил напълно своята предишна романтична измислица, но, за нещастие, не я забравила майка му. Съпоставяйки тайнствената страст и също толкова тайнствения обрив, почтената дама направила прибързан извод, че синът ѝ се е свързал със скъпа кокотка и е хванал венерическа болест. Като получил отговора на двете си писма, Гогол изпаднал в ужас. Той не един път още в живота си ще получи неочакван рязък отговор, когато е хвърлил не малко усилия, фантазия и красноречие, за да създаде лъжлива представа у своите адресати за някакво свое желание или намерение. Замисълът му не се увенчал с успех и вместо да признаят поредната му измислица или поне да я подложат на критика в нейните предели и в същия дух, ще получи за награда гневен век и негодувание. Колкото повече патос влага, колкото по-тържествен тон взема, колкото по-дълбоки са неговите чувства или в крайна сметка тези чувства, които ще изрази с най-набожен и раздразнителен стил, толкова по-силен и по-неочакван ще бъде полученият отпор. Той ще опъне всичките си платна на най-силиня вятър и изведнъж килът ще заскърца по каменистото дъно на чудовищното неразбиране. Отговорът на писмото от майка му, разбрала превратно версията, която така старателно подготвял (замисълът бил погубен от непредвиденото съпоставяне на двете му половини, защото нищо не дава в ръцете на дявола такова оръжие като удвояването на причините за по-голяма правдоподобност), е предвестник на недоумението, което ще изпита след няколко години, като разбере за отношението на приятелите си към възгледа му за задълженията на помешчиците или към намерението му да внесе анонимно литературните си хонорари за помощ на нуждаещи се студенти, вместо да плаща дълговете си на не по-малко нуждаещите се приятели. Като опровергава възмутено невярното тълкуване на своето писмо, той представя на майка си още една версия за своето заминаване от Петербург - биографите му виждат в нея намек за душевното му състояние след неуспеха на "Ханц Кюхелгартен".

"Ето ви моето признание: единствено гордите помисли на младостта, водещи началото си обаче от чист извор, от едното само пламенно желание да бъда полезен, без да съм ограничаван от благоразумието, ме завлякоха твърде далече".

Трудно е да се каже как е прекарал тези два месеца в чужбина (в Любек, Травемюнде и Хамбург). Един от биографите му даже твърди, че през това лято изобщо не е ходил в чужбина, а е останал в Петербург (също както няколко години по-късно Гогол лъжел майка си, която мислела, че синът ѝ е в Триест, макар че той вече се бил върнал в Москва). В писмата си Гогол някак си странно, като в сън, описва вида на Любек. Интересно е да се отбележи, че неговото описание на часовника на любекската катедрала ("Когато стане 12 часа, голяма мраморна фигура горе бие камбаната 12 пъти. Горе шумно се отваря врата; от нея излизат стройно един след друг 12 апостоли, с обикновен човешки ръст, пеят и всеки се покланя, когато минават край изваянието на Исус Христос...") легнало в основата на кошмара, който майка му видяла шест години по-късно; нещастията, които, както тя си въобразявала, са се случили с Николай, се смесили в съзнанието ѝ с фигурите на часовника и може би този сън, предсказващ страданията на сина ѝ в годините на неговата религиозна мания, не бил толкова лишен от смисъл. Аз обичам да следя странните очертания на сенките, паднали върху далечните житейски пътища, и бих дал много да разбера фамилията и занятието на безименния американец ("гражданин от Американските Щати", както се изразява Гогол), който заедно с швейцарска двойка, англичанин и индус (в угода на майка си той го превръща в "индийски набоб") обядвал в любекската гостилница, където младият дългонос московитянин в мрачно мълчание поглъщал своята храна. Ние често сънуваме нищо незначещи хора - случаен спътник или някаква личност, срещната преди много години. Можем да си представим как оттеглил се от работа бостънски предприемач разказва през 1875 г. на жена си, че е сънувал през нощта как с млад руснак или поляк, когото е срещнал много отдавна в Германия, купува от антикварния магазин часовник и везни.

Гогол се върнал така внезапно в Петербурк, както заминал оттам. В неговите прелитания от място на място винаги е имало нещо от сянка или от прилеп. Защото само сянката на Гогол живеела истински живот - с живота на неговите книги, а в тях той бил гениален актьор. А би ли станал добър актьор в прекия смисъл на думата? От омраза към канцеларската работа той замислял да се качи на сцената, но се уплашил от изпита или го скъсали на него. Това бил последният му опит да се оттегли от държавна служба, защото в края на 1829 г. го намираме на длъжността чиновник, но основно дейността му на това поприще се състояла в преходи от едно присъствено място на друго. В началото на 1830 г. той напечатал разказ, който по-късно влязъл в първия том на неговите украински повести ("Вечери в хутора край Диканка"). В същото време в "Северни цветя" се появили глави от исторически роман (слава Богу, незавършен); списанието редактирал Делвиг, поет с антологичен образ на мислене, склонен към класическата студенина на хекзаметъра. Главите на историческия роман са подписани с "0000". Четирите нули, както казват, дошли от четирите "о" в името на Николай Гогол-Яновский. Изборът на празнина, при това увеличена четири пъти, за да се скрие своето "аз", е много характерен за Гогол. В едно от своите многобройни писма до майка си той описва своя ден така:

"В 9 часа сутринта отивам всеки ден в службата си и стоя там до 3 часа, в три и половина обядвам, след обяд в пет часа отивам в класа, в художествената академия, където се занимавам с живопис, която съвсем не съм в състояние да изоставя... (той пише по-нататък, че му е и приятно, и полезно общуването с повече или по-малко знаменити художници) не мога да не се възхищавам от техния характер и отношение; какви хора са това! Като ги опознаеш, не можеш да се отделиш от тях завинаги, каква скромност при велик талант!.. В класа, който посещавам три пъти седмично, прекарвам два часа; в 7 часа си идвам у дома, отивам при някого от моите познати на вечеринка - каквито имам не малко. Вярвате ли, че само моите съученици от Нежин са към 25 души... От 9 часа вечерта започвам да се разхождам... в 11 часа вечерта разходката свършва и се връщам у дома, пия чай, ако не съм пил никъде... понякога си идвам у дома в 12 часа и в 1 часа и по това време може още да се види тълпа разхождащи се. Нощи, както ви е известно, тук няма; всичко е светло и ясно като ден, само дето няма слънце".

Делвиг препоръчал младия Гогол на поета Жуковский, а той - на литературния критик и университетски преподавател Плетньов, който е известен преди всичко с това, че Пушкин му посветил "Евгений Онегин". Плетньов и особено Жуковский станали близки приятели на Гогол. В мекия, набожен и сладкоречив Жуковский той срещнал този духовен темперамент, който може да се приеме за пародия на неговия собствен, ако се остави настрани яростната, почти средновековна страст, която Гогол влагал в своята метафизика. Жуковский бил поразителен преводач и в преводите си на Цедлиц и Шекспир надминал оригиналите; един от най-великите второстепенни поети в света, той прекарал живота си в нещо като създаден от самия него златен век, където провидението господствало по най-доброжелателен и даже най-благопристоен начин, а тамянът, който Жуковский послушно кадял, неговите сладкодумни стихове и "млякото на сърдечните чувства", което никога не прокисвало в него - всичко това отговаряло на представите на Гогол за чистата руска душа; него не само не го смущавали, но, напротив, даже му внушавали възвишено усещане за сродство любимите идеи на Жуковский за усъвършенстване на света, такива, например, като замяната на смъртното наказание с религиозно тайнство, при което ще бесят човека в затворено помещение, подобно на църква, под тържественото пеене на псалми, невидимо за коленопреклонната тълпа, но на слух прекрасно и вдъхновено; един от доводите, който Жуковский давал в защита на необичайния ритуал, бил този, че заграденото място, завесите, звънките гласове на свещенослужителите и хора (заглушаващи всички непотребни звуци) няма да позволят на осъдените да се перчат в очите на зрителите - грешно е да излагаш на показ своята безцеремонност или смелост пред лицето на смъртта. С помощта на Плетньов Гогол получил възможността да смени всекидневието на държавната служба с всекидневието на педагогическата, с което започнала неговата злочеста учителска кариера (като преподавател по история в институт за благородни девици). И чрез същия Плетньов на прием, организиран през май 1831 г., Гогол се запознал с Пушкин.

Пушкин току-що се бил оженил и вместо да затвори съпругата си в най-тъмния килер на далечното си имение, както би трябвало да направи, след като знаел какво ще излезе от идиотските придворни балове и от общуването с подлеците придворни (под надзора на равнодушния развратен цар, невежа и негодяй, чието цяло царуване не струвало и една страница със стихове на Пушкин), той я завел от Москва в столицата. Геният му бил в пълен разцвет, но руският поетичен ренесанс вече свършил, териториите били завзети от глутници шарлатани и куцокраките философи, "идеалисти" по немски маниер, първи лястовички на гражданската литературна критика, която в края на краищата се изродила в безпомощни писания на различни видове народници, бели единодушни в мнението си за най-великият поет на своята епоха (а може би и на всички времена, с изключение на Шекспир) като прашна отживелица от едно отминало поколение или като представител на литературната "аристокрация" - не зная какво са искали да кажат с това. Сериозните читатели жадували за "факти", за "истинност на чувствата" точно така, както тези нещастници ги жадуват и сега.

"Сега прочетох "Вечерите край Диканка" - пише Пушкин на свой приятел. - Изумиха ме. Ето истинска веселост, искрена, непринудена, без преструвка, без превзетост. А на места каква поезия! Каква чувствителност! Всичко това е така необикновено в днешната наша литература, че и досега не съм се успокоил. Казаха ми (казал го е на Пушкин самият Гогол и е доста вероятно сам да си го е измислил), че когато издателят влязъл в типографията, където се печатали "Вечерите", словослагателите започнали да се кикотят и хилят, закривайки с ръка устата си. Пълномощникът обяснил тяхната веселост, като му признал, че словослагателите умирали от смях, когато набирали книгата. Молиер и Филдинг сигурно биха били радостни да разсмеят своите словослагатели. Поздравявам публиката с една наистина весела книга..."

Похвалата на Пушкин ми се струва малко преувеличена. Но не трябва да се забравя, че почти нищо наистина ценно (освен прозата на самия Пушкин) не се публикувало по това време в областта на руската художествена литература. В сравнение с евтините подражания на английския и френския роман от 18 в., които сговорчивият читател поглъщал жадно поради липса на истинска духовна храна, "Вечерите" на Гогол били, разбира се, откровение. Тяхната прелест и хумор оттогава са драстично избелели. Странно, но именно благодарение на "Вечерите" (и първия, и втория том) Гогол си спечелил славата на хуморист. Когато някой ми казва, че Гогол е "хуморист", веднага разбирам, че този човек не разбира много от литература. Ако Пушкин беше доживял до "Шинел" и "Мъртви души", несъмнено би разбрал, че Гогол е нещо по-голямо от доставчик на "истинска веселост". Не случайно се носи легенда, изглежда също измислена от Гогол, че когато малко преди смъртта на Пушкин му прочел нахвърлената първа глава на "Мъртви души", той възкликнал: "Боже, колко е тъжна нашата Русия!"

Не малко преждевременни похвали били породени от местния колорит, а местният колорит избледнява бързо. Никога не съм споделял мнението на тези, които харесват книгите само за това, че са написани на диалект, или за това, че действието им става в екзотични страни. Клоунът в дрехи, обшити с блестящи нишки, не ми е толкова смешен, колкото този, който излиза с раирани панталони като майстор на ковчези и инструмент. Според мене няма нищо по-скучно и отвратително от романтичния фолклор или забавните приказки за дървари, йоркширци, френски селяни или украински парубки (юноши, момци - бел. П. Н.). И затова двата тома на "Вечерите", както и двата тома с повести, озаглавени "Миргород" (където влизат "Вий", "Тарас Булба", "Старосветските помешчици" и т. н.) и появили се през 1835 г., ме оставят равнодушен. Но именно тези произведения, юношески опити на псевдохумориста Гогол, руските учители набиваха в главите на своите ученици. Истинският Гогол наднича смътно в "Арабески" (включващи "Невският проспект", "Записки на един луд" и "Портрет") и се разкрива напълно в "Ревизор", "Шинел" и "Мъртви души".

Когато създавал "Диканка" и "Тарас Булба", Гогол стоял на края на най-опасна пропаст (и колко бил прав, когато в зрелите си години се отричал от тези изкуствени творения на своята младост).Той за малко не станал автор на украински фолклорни повести и колоритни романтични истории. Трябва да благодарим на съдбата (и на жаждата на писателя да получи световна слава) за това, че не се обърнал към украинските диалектизми като средство за изразяване, защото тогава щял да пропадне. Когато искам да сънувам истински кошмар, си представям Гогол, драскащ на малоруски том след том "Диканки" и "Миргороди" - за призраци, които бродят по брега на Днепр, водевилни евреи и юначни казаци. След двадесет и пет години се насилих да прочета "Вечерите" и останах към тях толкова студен, колкото и в дните, когато моят учител не можеше да разбере защо от "Страшната мъст" не ми настръхват космите, а от "Шпонка и неговата леля" не умирам от смях. Но сега виждам как тук и там през оперната романтика и старомодния фарс смътно, но настойчиво наднича това, което предвещава истинския Гогол и което е било невидимо и неразбираемо за читателите от 30-те години на 19 в., за критиците от 60-те и за учителите от моята младост.

Вземете например съня на Иван Шпонка - слабоволев, безполезен украински помешчик, когото властната му тиранична леля се опитва да ожени насила за светлорусата дъщеря на съседа.

"Ту сънуваше, че е вече женен, че всичко в тяхната къщичка е толкова необикновено, толкова чудно: в неговата стая стои вместо единичен двоен креват. На стола е седнала жена му. Чудно му е, той не знае как да се доближи до нея, за какво да говори с нея. И забелязва, че тя има гъше лице. Случайно се извръща настрана и вижда друга своя жена (темата за удвояването на леглото се развива по логиката на съня), също с гъше лице. Обръща се на другата страна - застанала трета. Назад - още една. Обзема го мъка. Той хуква да бяга в градината, но в градината е горещо. Той сваля шапка, гледа: и в шапката е седнала една жена. (Сънят като фокус: размножаване на предметите.) Пот избива по лицето му, бръква в джоба си за кърпа - и в джоба една жена. Изважда от ухото си памук - и там пак жена… Ту изведнъж скачаше на един крак, а леля му го гледаше и казваше важно: „Да, трябва да скачаш, защото сега си вече женен човек.“ Той отива към нея, но лелята не е вече леля, а камбанария. И усеща, че някой го тегли с въже към камбанарията. (Тук фройдистите трябва да наострят уши!) „Кой ме тегли?“ - казва жално Иван Фьодорович. „Това съм аз, жена ти, тегля те, защото си камбана.“ „Не, не съм камбана, аз съм Иван Фьодорович!“ - крещеше той. „Да, ти си камбана“ - казваше полковникът на П*** пехотен полк, минавайки край него. Ту изведнъж му се присънваше, че жена му съвсем не е човек, а някакъв вълнен плат, че в Могильов той влиза в един магазин. „От кой плат ще обичате? - казва търговецът. - Вземете си жена, той е най-модният плат! Много доброкачествен. От него сега всички си шият сюртуци.“ Търговецът премерва и отрязва жената. Иван Фьодорович я взема под мишница и отива при евреина шивач. „Не - казва евреинът, - тоя плат е лош. От него никой не си шие сюртук.“

Иван Фьодорович се събуждаше в страх и ужас. Студена пот течеше обилно от него.

Сутринта, щом стана, той се обърна към врачовника, на края на който един благодетелен книжар с рядка добрина и безкористие беше поместил съкратен съновник. Но там нямаше нищо, което поне малко да наподобява тоя несвързан сън".

И тук, в края на доста посредствения разказ, намираме първото предизвестие за тези фантастични ритми, които по-късно са станали основа за "Шинел". Надявам се, читателят е забелязал, че най-невероятното в цитирания по-горе откъс не е камбанарията, не е камбаната, не са множеството жени, а небрежно подхвърленото изречение за добрия и човеколюбив книжар.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК

Историята на постановката на руска сцена на комедията "Ревизор" и необичайният шум, който предизвикала, нямат, разбира се, пряко отношение към самия Гогол като предмет на моите записки, но няколко думи по тази странична тема може би е полезно да се кажат. Наивните души неизбежно трябва да видят в пиесата яростна социална сатира, насочена срещу идиличната система на държавна корупция в Русия, и затова е удивително, че авторът или някой още се е надявал да излезе с тази пиеса на сцена. Цензурният комитет, както всички подобни организации, бил сборище от страхливи дръвници и самодоволни мулета и само това, че писателят се е осмелил да изобрази държавните чиновници не като идеал за свръхчовешки добродетели, било само по себе си престъпление, от което на тлъстите чиновници им настръхвала козината. А обстоятелството, че "Ревизор" е най-великата пиеса, написана в Русия (и до днес ненадмината), изобщо не достигало до тяхното съзнание.

Но станало чудо, чудо, което напълно съответствало на преобърнатия свят на Гогол. Върховният цензор, Този, който стоял над всички, Чиято Божествена Особа била така възнесена, че името ѝ едва се решавал да промълви грубият човешки език, самият Сиятелен, единовластен Цар в пристъп на някакво съвсем неочаквано благодушие заповядал да се разреши пиесата и да се постави.

Трудно е да си представи човек какво е привлякло Николай I в "Ревизор": човекът, който преди няколко години, въоръжен с червен молив, издраскал "Борис Годунов" с идиотски забележки, предложил да се преправи трагедията на роман по маниер на Уолтър Скот и въобще бил невъзприемчив към истинската литература, както всички държавни ръководители (без да изключваме Фридрих Велики или Наполеон), едва ли е могъл да види в пиесата на Гогол нещо повече от панаирджийско развлечение. От друга страна, сатиричният патос (ако поне за минута допуснем подобно невярно тълкуване на "Ревизор") едва ли би могъл да увлече надутата, лишена от чувство за хумор природа на царя. Ако му припишем поне капчица ум - в края на краищата политически ум, - не можем да не предположим, че дотолкова го е обзело желанието да разтърси по-силно своите поданици, че не е видял опасността как простият народ ще се отнесе към императорската забава. Наистина, казват, че той заявил след първото представление: "Всички си получиха заслуженото и аз най-много от всички". И ако това не е измислица (което е съмнително), царят е разбрал логическата връзка между разобличаването на продажността в условията на определена държавна система и разобличаването на самата система. Остава само да предположим, че разрешението да се постави пиесата е предизвикано от внезапен каприз на царя - защото и появата на писател като Гогол може да се припише на непонятната прищявка на някакъв дух, управляващ развитието на руската словесност в началото на 19 в. Подписвайки разрешението, деспотът, колкото и да е странно, заразил руските писатели с най-опасна болест; опасна за идеите на монархията, опасна за правителственото беззаконие и опасна - а тази опасност е най-страшната - за художествената литература; защото обществените умове разбрали неправилно пиесата на Гогол като социален протест и през 50-те и 60-те години тя предизвикала не само кипящ литературен поток, изобличаващ корупцията и прочие социални пороци, но и развихряне на литературната критика, която отказвала да нарече писател всеки, който в своя роман или разказ не бичува градския полицай или помешчика, който бие с камшик своите мужици. Десет години по-късно царят забравил напълно каква е тази пиеса, и не запазил дори смътна представа за това кой е Гогол и какво е написал.

Първото представление на "Ревизор" било отвратително по отношение на актьорската игра и оформлението; Гогол се изказал необичайно злостно за непристойните перуки, шутовските костюми и грубото преиграване, с който театърът развалил пиесата му. Оттам идва традицията да се представя "Ревизор" като фарс; по-късно започнали да придърпват пиесата към комедия на нравите и така 20 век получил в наследство странна смесица от неподражаема Гоголева реч и мизерни натуралистични декорации, която от време на време спасявала личността на някой гениален артист. Странно е, че през тези години, когато словесността в Русия стигнала до упадък, руският режисьор Майерхолд, въпреки всичките промени и добавки, създал сценичен вариант на "Ревизор", който до известна степен представял оригиналния Гогол.

Гледал съм само веднъж тази пиеса, поставена на чужд език (английски), но за това е по-добре да не си спомням. Що се отнася до текста, преводите на Зелцер и Констанс Гарнет са от един дол дренки. Лишената от всякакъв дар слово Гарнет е превела "Ревизор" поне повече или по-малко старателно и този превод дразни не толкова, колкото някои чудовищни преводи на "Шинел" и "Мъртви души". Можем да го сравним с пригладения превод на "Хамлет", направен от Гизо. От стила на Гогол, разбира се, не е останало нищо. Английският език е сух, безцветен и непоносимо благопристоен. Само ирландец е годен да се заеме с Гогол. Понякога ми се струва, че тези стари английски "преводи" напомнят поразително така нареченото нарязване на хиляда парчета, екзекуция, разпространена някога в Китай. На всеки пет минути от тялото на жертвата отрязвали малко квадратче с размер на хапче за кашлица (с мисълта да не би, не дай, Боже, пациентът да умре на деветстотин деветдесет и деветото), докато от тялото не останел само скелетът. (Тук и по-горе са пропуснати няколко реда, в които авторът разглежда три грешки на английския превод - бел. рус. ред.)

Сюжетът на "Ревизор" също няма значение, както всичките сюжети на Гоголевите произведения. Нещо повече, ако се говори за пиесата, нейната фабула, както при всички драматурзи, е опит да се изцеди до последна капка едно забавно недоразумение. Явно Пушкин е подсказал тази фабула на Гогол, като се смеел на това как по време на нощувка в един нижегородски хан е бил взет за важен столичен чиновник; от друга страна, Гогол, чиято глава била претъпкана със сюжети на стари пиеси от времето, когато участвал в училищни любителски постановки (пиеси, посредствено преведена на руски от три или четири езика), можел лесно да мине и без подсказка от Пушкин. Странно е, че ние изпитваме болезнена потребност (според ненужно и винаги ненавременно правило) да търсим пряка зависимост на произведенията на изкуството от "истински събития". Не е ли затова, че уважаваме повече себе си, когато разберем, че писателят, като нас, грешниците, няма достатъчно ум да измисли сам някаква история? Или пък нашето маломощно въображение ще се разиграе, ако ни кажат, че в основата на "съчинението", което неизвестно защо презираме, лежи истински факт? Или, в края на краищата, всичко се състои в преклонението пред истината, което кара малките деца да питат този, който разказва приказка: "А това било ли е наистина?" - и е заставило Толстой по време на високонравствения му период да се откаже от измислените герои, за да не влезе в ролята на Бог, посягайки на неговото изключително право? А между другото четиридесет години след тази премиера някакъв политически емигрант поискал Карл Маркс (чийто "Капитал" превеждал в Лондон) да се запознае с Чернишевски - знаменит радикал и заговорник, пратен на заточение в Сибир през 60-те години (той бил един от тези критици, които предричали настойчиво Гоголевски период в руската литература, разбирайки под това иносказание, което би довело Гогол до ужас, дълга на романиста да работи изключително за подобряване на социалните и политическите условия на живот на народа). За да отвлече сибирския затворник, политемигрантът се върнал нелегално в Русия и като се представил за член на Географското дружество (занимателен щрих), се добрал до далечна Якутия; замисълът му се провалил само защото по този трънлив път, колкото по-далече отивал, толкова по-често го вземали за ревизор, пътуващ инкогнито - съвсем като в пиесата на Гогол. Подобно подло подражание на художествената измислица от страна на живота неизвестно защо радва повече, отколкото обратният процес.

За епиграф на пиесата е поставена руската пословица: "Не се сърди на огледалото, ако ти е крива муцуната". Гогол, разбира се, никога не е рисувал портрети, той използвал огледала и като писател живеел в своя огледален свят. А какво е било лицето на читателя - плашило или идеал за красота, - нямало никакво значение, защото не само огледалото било сътворено от самия Гогол, със своя особен начин на отражение, но и читателят, за когото е предназначена пословицата, е излязъл от същия Гоголев свят на гъскоподобни, свинеподобни, кнедлоподобни и на нищо не подобни физиономии. Даже в най-лошите си произведения Гогол пресъздава отлично своя читател, а това е дадено само на великите писатели. Така възниква затворен кръг, аз бих казал - тесен семеен кръг. Той не се разкрива на света. И да подхождаме към пиесата като към социална сатира (повтаряйки мнението на обществото) или като към морално разобличение (закъсняло оправдание, измислено от самия Гогол) означава да изпуснем от погледа си главното в нея. Героите в "Ревизор" - не е важно дали ще станат или няма да станат образци за хората от плът и кръв - са реални само в този смисъл, че са реални създания на фантазията на Гогол. А Русия, страна на прилежни ученици, започнала веднага да подражава старателно на неговата измислица, но това вече е нейно дело, а не на Гогол. В Русия през Гоголевата епоха рушветчийството цъфтяло така пищно, както цъфтяло и цъфти навсякъде в Европа, а от друга страна, във всеки от руските градове по това време живеели много по-гнусни подлеци от добродушните мошеници в "Ревизор". Яд ме е на тези, които искат тяхната литература да е познавателна, национална, възпитателна или питателна, като кленов сироп и маслинено масло, и затова, когато говоря за "Ревизор", предъвквам толкова упорито тази не много занимателна мисъл.

Пиесата започва с ослепителен блясък на мълния и завършва с гръмотевица. Всъщност цялата тя се събира в един напрегнат миг между блясъка и гръмотевицата. В нея няма така наречената експозиция. Мълнията не губи време да обяснява метеорологичните условия. Целият свят е трепетен син блясък и ние сред него. Единствената театрална традиция, към която се придържа Гогол, са монолозите, но нали и хората разговарят сами със себе си по време на тревожно затишие преди буря, очаквайки първата гръмотевица. Действащите лица са хора от този кошмар, когато ви се струва, че вече сте се събудили, макар че в действителност се потапяте в най-бездънната (заради своята мнима реалност) дълбина на съня. Гогол има особен маниер да кара "второстепенните" герои да изскачат при всеки обрат на пиесата (романа или разказа), за да блеснат за миг със своето жизнеподобие (като полковникът от П*** пехотен полк в съня на Шпонка или редица създания от "Мъртви души"). В "Ревизор" този маниер се разкрива от самото начало, когато градският началник Сквозник-Дмухановский чете странно писмо на своите подчинени - училищният инспектор Хлопов, съдията Ляпкин-Тяпкин и попечителят на богоугодните заведения Земляника (презряла, кафява ягода (руската дума "земляника" означава именно "ягода" - бел. П. Н.), развалена от жабешка устна). Обърнете внимание що за фамилии са това, колко не приличат, да речем, на лъскавите псевдоними Вронский, Облонский, Болконский и т. н. у Толстой. (Фамилиите, които Гогол изнамира, са всъщност прякори, които ние заварваме в същия този миг, в който стават фамилии, а всяка метаморфоза е толкова интересна за наблюдение!) Като прочита важната част от писмото за предстоящото идване на ревизор от Петербург, градският началник продължава да чете по-нататък и от неговото бърборене се ражда върволица от поразителни второстепенни същества, които направо се стремят да се промъкнат в първата редица: "...сестра ми Ана Кириловна дойде при нас с мъжа си; Иван Кирилович (ако се съди по фамилията, брат) е надебелял много и все свири на цигулка..."

Прелестта е в това, че тези второстепенни герои по-късно така и не се появяват на сцената. Всички знаем отдавна какво означава уж незначещото споменяване в началото на първо действие за някаква леля или за непознат, срещнат във влака. Знаем, че "случайно" споменатите лица - непознат с австралийски акцент или чичо със забавен навик - по никакъв начин не биха били въведени в пиесата, ако една минута след това не се появят на сцената. Защото "случайното споменаване" е обикновен признак, масонски знак на ежедневната литература, показващ, че именно този герой ще се окаже главно действащо лице в произведението. На всички ни е известен отдавна този банален похват, тази конфузна уловка, разхождаща в първите действия у Скриб, а и днес на Бродуей. Един знаменит драматург е казал някога (явно отговаряйки на някой натрапник, искащ да узнае тайните на майсторството му), че ако в първото действие на стената виси ловджийска пушка, в последното тя трябва непременно да гръмне. Но пушките на Гогол висят във въздуха и не стрелят; трябва да кажем, че обаянието на неговите намеци се състои в това, че те изобщо не се материализират.

Като дава разпореждания на подчинените си да се подготвят за посрещането на ревизора и да приведат всичко в най-добър вид, градският началник споменава един съдебен заседател: "...той, разбира се, е подкован човек, но от него се носи такъв дъх, все едно току-що е излязъл от винен завод... Исках отдавна да ви кажа това (като на съдия), но бях не помня с какво зает. Срещу това има средства, ако е истина, както казва, че е такъв природният му дъх: може да се посъветва да яде лук или чесън, или нещо друго. В този случай може да помогне с разни медикаменти Христиан Иванович".

На което съдията отговаря:

"Не, това вече е невъзможно да се премахне: той казва, че като дете бавачката му го изтървала на земята и оттогава има лек дъх на водка".

"Ами аз само така ви го подхвърлих" - казва градският началник. И се обръща към друг чиновник.

Ние никога повече няма да чуем за този злощастен заседател, но ето че той е пред нас като жив, причудливо вонящо същество от тези "нещастни хора", към които изпитва такава жажда Гогол. Други второстепенни герои дори не успяват да изпъкнат с пълния си облик - толкова бързат да скочат в пиесата между две фрази. Градският началник насочва вниманието на училищния инспектор към учителите:

"Един от тях например, ето този, който е с дебелото лице... не му помня фамилията, никак не може да мине без това, когато застане на катедрата, да не направи гримаса, ето така (прави гримаса) и след това започва с ръка изпод връзката да си глади брадата. Разбира се, ако направи такава муцуна на някой ученик, това още не е нищо: може би така трябва при тях, за това не мога да съдя; но вие преценете сам, ако направи това на посетителя - това може да бъде много лошо: господин ревизорът или някой друг може да го приеме лично. От това може да последва дявол знае какво".

"Какво наистина да правя с него? (отговаря училищния инспектор) Вече няколко пъти му казах. Ето тези дни, когато влезе в час нашият предводител, той изкриви такава муцуна, каквато никога досега не съм виждал. Той я направи от добро сърце, а мене ме мъмриха: защо се внушават волнодумни мисли на юношите".

И веднага се появява още един хомункул (съвсем като малките твърди главички на шаманите, изскачащи у един изследовател на Африка в знаменития му разказ). Градският началник казва за учителя по история:

"Той е учен човек - това се вижда, сведения е насъбрал много, само че обяснява така разгорещено, че изобщо не се помни. Веднъж го слушах: докато говореше за асирийците и вавилонците - все още нищо, но като се добра до Александър Македонски, не мога да ви кажа какво му стана. Мислех, че е пожар, ей богу! Изтича от катедрата и с всички сили прас един стол в пода. То, разбира се, Александър Македонски е герой, но защо да се чупят столове? от това хазната страда".

"Да, горещи се! (потвърждава с въздишка инспекторът) Вече няколко пъти съм му посочвал това... Казва: "Както искате, но за науката няма да пожаля и живота си".

Началникът на пощата, към когото след това се обръща градският началник с молба да разпечатва и чете писмата, минаващи през неговата кантора (макар че този симпатичен господин и без това дълги години ги чете за собствено удоволствие), оживява още иден прилеп:

"Жалко е обаче, че вие не четете писма: има прекрасни места (казва началникът на пощата на градския началник) Ето преди време един поручик пише на приятеля си и е описал един бал в най-игрив... много, много добре: "Животът ми, мили приятелю, тече, казва, в емпирии: госпожици много, музиката свири, щандартът (бойно кавалерийско знаме, както и кавалеристът, който го носи - бел. П. Н.) подскача..." - с голямо, с голямо чувство го е описал".

На това място съдията си спомня за двама вечно каращи се съседи помешчици - Чептович и Варховинский, които са завели пожизнено дело (а през това време съдията гони зайци в земите и на двамата). И след драматичната поява на Добчинский и Бобчинский, които съобщават, че са открили ревизора, живеещ инкогнито в местния хан, Гогол пародира своя фантастичен уклончив маниер да води сюжета (с изблици на изглежда неуместни подробности): всичките приятели на Бобчинский изведнъж се появяват в речта му, когато разказва за поразителното откритие, което е направил с Добчинский. "Така аз, ако позволите да забележите, наминах съм Коробкин. А като не намерих Коробкин, свърнах към Растаковски, а като не намерих Растаковски..." (От всички хомункули само тези двамата се появяват като гости в последното действие по особена молба на постановчика.)

В хана, където Бобчинский и Добчинский са видели човека, когото са взели по грешка за ревизора, те разпитват ханджията Влас и ето че в трескавото, неравномерно бърборене на Бобчинский (той се опитва да се изкаже, преди да го прекъсне двойникът му Добчинский) получаваме най-подробни сведения за Влас (защото в Гоголевия свят, колкото повече човек бърза, толкова по-бавно се движи по пътя). "А пък Пьотр Иванович (Добчинский - бел. авт.) направи бърз знак с пръст и повика ханджията, ханджията Влас: жена преди три седмици роди и такова здраво момче, като баща си ще държи хан".

Обърнете внимание как новороденият и още безименен син на Влас успява да израсне и за една секунда да изживее целия си живот. Задъханата реч на Бобчинский сякаш създава могъща ферментация зад сцената, където съзряват въпросните хомункули. Но това не е все още всичко. Стаята, в която живее мнимият ревизор, е белязана с това, че неотдавна пътуващи офицери се сбили там при игра на карти. И тогава от въздуха се появява един от подчинените на градския началник, полицаят Прохоров. С трескава бързина градският началник пита кварталния Свистунов:

А къде са другите? Нали заповядах и Прохоров да бъде тук? Къде е Прохоров?

КВАРТАЛНИЯТ: Прохоров е в частен дом, но за работа не може да бъде използван.

ГРАДСКИЯТ НАЧАЛНИК: Как така?

КВАРТАЛНИЯТ: Ами така: докараха го сутринта мъртво пиян. Вече две гърнета вода му изляха на главата, ама и досега не е изтрезнял".

Градският началник пита малко по-късно пристава (чиято фамилия е между другото Ухолазов): Как го допуснахте това?" А той отговаря: "Един Бог го знае. Вчера извън града се сбиха - отиде там да въведе ред, а се върна пиян". След тази вакханалия от второстепенни герои, изплуващи в края на първото действие, във второто, където на сцената излиза Хлестаков, настъпва известно затишие. Наистина, под веселото пляскане на карти се появява някакъв пехотен капитан, удивителен майстор на щос (хазартна игра на карти - бел. П. Н.) - Хлестаков си спомня как в Пенза загубил от него пари на карти; но линията на Хлестаков във второто действие е прекалено наситена и пълна със страст и не допуска нахълтване на случайни лица. Те проникват отново на сцената в третото действие: дъщерята на Земляника, както разбираме, носи синя рокля; тя се стрелва между две реплики, тази розовосиня провинциална госпожица. В най-знаменитата сцена в руския театър, когато Хлестаков, появил се в дома на градския началник, се перчи пред дамите, от монолога му направо се сипят второстепенни характери (изважда ги на бял свят и неговата природна бъбривост, и виното на градския началник), но вече от друга порода, не тази, която сме срещнали преди това. Тъканта им е по-лека, почти прозрачна, в съответствие с ефирната природа на самия Хлестаков: призраци в облик на чиновници, закачливи веселяци, довереници на изобретателния бес, говорещи с устата на Иван Александрович. Децата на Добчинский - Ваня, Лизанка - и синът на ханджията все пак съществуват някъде, а тези изобщо не съществуват. Имаме вече не сенки, а чисти фантоми. Но благодарение на набиращите висота лъжи на Хлестаков тези отвъдни същества влияят на хода на пиесата много по-силно, отколкото идиличните пируети на дребните герои, оформящи фона на първото действие.

"Ех, Петербург! - възкликва Хлестаков, - какъв живот, наистина! Вие може би мислите, че аз само си съчинявам (което е наистина така); не, началникът на отделението ми е много близък. Ще му удари ей така по рамото: "Ела, братко, на обяд!" Влизам само за две минути в департамента, само за да кажа: "Това ето така, това ето така". А там чиновникът, който пише писмата, един такъв плъх, само с перото - тр, тр.. започва да пише. Искаха даже колежки асесор да ме направят, ама, мисля си, защо. И пазачът се носи още по стълбата след мене с четката: "Позволете, Иван Александрович, аз, казва, ще ви почистя ботушите". По-късно разбираме, че пазачът се казва Михеев и пие водка.

По-нататък, по думите на Хлестаков, само като излезе нанякъде, войниците изскачат от караулката и вземат за почест, а офицерът, който му е много близък познат, казва: "Е, братко, направо те взехме за главнокомандващия".

Когато Хлестаков разказва за своите бохемски и литературни връзки, се появява едно дяволче, изпълняващо ролята на Пушкин: "С Пушкин съм голям приятел. Случва се често да му казвам: "Как е, братко Пушкин?" - "Ами така, братко - се случва да отговори, - всичко е някак си така..." Голям оригинал".

И докато Хлестаков се носи по-нататък в екстаза на измислицата, на сцената, шумейки, тълпейки се и блъскайки се помежду си, излитат цял рой важни личности: министри, графове, князе, генерали, тайни съветници, даже сянката на самия цар и "куриери, куриери, куриери... тридесет и пет хиляди само куриери", тези сперматозоиди на мозъка, след което това всичките изчезват заедно в пиянско хълцане; но не преди през една пролука в монолога на Хлестаков, сред цялото това сборище от позлатени привидения и присънили се посланици, за един опасен миг да се появи истинската фигура (истинска поне в този смисъл, в който са били истински мигновените герои в първото действие) на обикновената готвачка на бедния чиновник, Маврушка, която му помага да си свали вехтия шинел (същият, който Гогол ще обезсмърти след това като съществена принадлежност на чиновника изобщо).

В следващото действие, когато разтревожените градски големци се явяват един след друг да засвидетелстват на Хлестаков своята почит и от всеки от тях той взема пари назаем (а те си мислят, че му дават подкуп), разбираме как се казват децата на Земляника: Николай, Иван, Елизавета, Маря и Перепетуя - вероятно тази мила Перепетуя носи синята рокля. От трите деца на Добчинский жената на градския началник споменава две като свои кръщелници. Двете, както и по-голямото момче, приличат удивително на съдията, който наминава към госпожа Добчинская, когато нейният нещастен мъж не си е за дълго време у дома. Най-голямото се е родило още преди женитбата на Добчинский с тази шавлива дама. Добчинский казва на Хлестаков: "Осмелявам се да ви помоля относно едно много тънко обстоятелство... по-големият ми син, позволете да забележите, е роден от мене още преди брака... Тоест само така се говори, а той е роден от мене така съвършено, както и в брак, и всичко това, както следва, аз завърших след това със законни съпружески връзки. Така аз, позволете да забележите, искам сега да е съвсем, тоест, законен мой син и да се казва също като мене: Добчинский... Нямаше да ви безпокоя, но ми е жал за способностите му. Момчето е такова... големи надежди дава: наизуст разни стихове ще каже и, ако някъде му попадне ножче, веднага ще направи мънички каляски така изкусно, като фокусник".

На заден план в същото действие се появява още един герой: Хлестаков решава да напише за странните провинциални чиновници на своя приятел Тряпичкин, долнопробно репортерче, алчен и злъчен драскач, умеещ да осмее всички, с които иска да се разправи в своите евтини злобни статийки. За един само миг той се показва иззад рамото на Хлестаков, намига ни и се ухилва. Той е последният, който се появява на сцената, впрочем, не съвсем последният, защото в края на краищата възниква още един фантом: гигантската сянка на истинския ревиозр.

Отвъдният свят, който все едно се промъква през фона на пиесата, е истинското царство на Гогол. И е поразително, че всичките тези сестри, съпрузи и деца, странни учители, затъпели от пиене чиновници и полицаи, помешчици, съдещи се петдесет години за преместване на една ограда, романтични офицери, които лъжат на карти, въздишат чувствително за провинциалните балове и вземат едно привидение за главнокомандващ, тези преписвачи и несъществуващи куриери - всичките тези създания, чиято суетня създава самата плът на пиесата, не само че не пречат на това, което театралните постановчици наричат действие, но явно придават на пиесата извънредна сценичност.

На този неподвластен на здравия смисъл заден план се тълпят не само живи същества, но и вещи, които са призвани да играят съвсем не по-малка роля от одушевените лица: кутията за шапки, която градският началник надява на главата си, когато, облякъл своя разкошен мундир, бърза разсеян за среща със страшния призрак е чисто Гоголев символ на измамния свят, където шапките са глави, кутиите за шапки - шапки, а извезаната със злато яка - гръбнакът на човека. Набързо надрасканата бележка, която градският началник изпраща от хана, съобщавайки на жена си за високия гост, за приемането на когото трябва да се готви, се оплита със сметката на Хлестаков от хана, защото мъжът ѝ в бързината е грабнал първото му попаднало парче хартия: "Бързам да те уведомя, душичке, че състоянието ми беше доста печално, но, като се надявам на Божието милосърдие, за две солени краставици отделно и половин порция хайвер от рубла и двадесет и пет копейки... И тази бърканица се опира на здравата логика на Гоголевия свят, където названието на рибата е божествена музика в ушите на гастрономите, а краставиците - отвъдни същества, не по-малко могъщи от Бог, на когото се покланя провинциалният градски началник. Същите краставици отглежда Хлестаков в красноречивото описание на своя идеал за светския живот: "На масата, например, диня - за седемстотин рубли диня" (а какво е динята, ако не превъзходна степен на краставицата!). Воднистата супа, където "някакви пера плават вместо масло" и с която на Хлестаков му се налага да се задоволява в хана, се преобразява в неговия разказ за столичния живот в супа, докарана с параход направо от Париж; димът на въображаемият параход е небесният аромат на въображаемата супа. Когато изпращат Хлестаков на път, настанявайки го във файтона, градският съветник донася син персийски килим от шкафа (натъпкан с подаръци от неговите брадати поданици - градските търговци). Прислужникът на Хлестаков слага под него наръч сено и килимът се превръща във вълшебен летящ килим, с който Хлестаков отлита от сцената под сребристия звън на звънчетата и лирическия призив на кочияша към вълшебните коне: "Ех вие, крилати!" Руските кочияши обичат да дават на конете си ласкави имена и може да се предположи (в угода на тези, които се интересуват от личния опит на писателите), че в по-късни години по време на безкрайните си странствания Гогол е попълнил значително своите познания за пътния фолклор; а поетическият порив на вятъра, с който отлита Хлестаков - този мечтателен, инфантилен мошеник, - сякаш разтваря врати за заминаването на самия Гогол от Русия в мъгливата далечина, където безбройните немски курорти с минерални води, италианските развалини, парижките ресторантчета и палестинските светини се смесват, както провидението с двойката солени краставици в писмото на разсеяния градски началник.

Забавно е, че тази съновидческа пиеса, този "държавен призрак" е бил възприет като сатира на истинския живот в Русия. И още по-забавно е, че Гогол, опитвайки се безпомощно да пресече опасните, подривни предположения за своята пиеса, посочва, че в нея във всеки случай има един положителен герой: смехът. В действителност пиесата изобщо не е комедия, също като съновидческите пиеси на Шекспир "Хамлет" или "Лир" не трябва да бъдат наричани трагедии. По-скоро лошата пиеса може да бъде добра комедия или добра трагедия, отколкото невероятно сложните произведения на такива писатели като Шекспир или Гогол. В този смисъл пиесите на Молиер (каквото и да струват) са комедии, иначе казано - нещо такова, което се усвоява лесно, като кренвирш по време на футболен мач; те съществуват в едно измерение и са изцяло лишени от огромния, кипящ, високопоетичен фон, който създава истинската драма. И в този смисъл трилогията "Траурът е точно за Елекнра" на О`Нийл (каквото и да струва) е вероятно трагедия.

Пиесите на Гогол са поезия в действие, а под поезия аз разбирам тайните на ирационалното, познаваеми с помощта на рационалната реч. Истинската поезия от подобен род предизвиква не смях и не сълзи, а сияеща усмивка на безкрайно удовлетворение, блажено мъркане и писателят може да се гордее със себе си, ако е способен да предизвика у своите читатели или, по-точно казано, у някои от своите читатели такава усмивка и такова мъркане.

Самата фамилия Хлестаков (от "хлестать" (рус.) - "шибам", "лея се силно с шум (за течност)" и "пия" - бел. П. Н.) е гениално измислена, защото създава в руското ухо усещане за лекота, за липса на мисъл, за бъбривост, за свистене на тънко бастунче, за шляпане на карти по масата, за самохвалство на безделник и за дързост на покорител на сърца (като не смятаме способността да се довърши едно или друго начинание). Хлестаков пърха по пиесата, като не желае изобщо да разбере каква бъркотия е създал, и се стреми жадно да грабне всичко това, което му подхвърля щастливият случай. Той е добра душа, по своему мечтател и надарен с някакво измамно обаяние, с изяществото на обесника, доставящ удоволствие на дамите, свикнали с грубите маниери на едрите градски големци. Той е безпределно и упоително вулгарен, и дамите са вулгарни, и големците са вулгарни - цялата пиеса всъщност (по своему, както и "Мадам Бовари") се състои от особена смес от различни вулгарности и изключителното художествено достойнство на цялото зависи (както във всеки шедьовър) не от това, което е казано, а от това как е казано, от блестящото съчетание на слабоизразителни частности. Както в люспиците на насекомите поразително живописният ефект зависи не толкова от пигментацията на самите люспици, колкото от тяхното разположение, от способността им да пречупват светлината, така и геният на Гогол използва не основните химически свойства на материята ("автентичната действителност" на литературните критици), а способните да мимикрират физически явления, почти невидимите частици на пресъздаденото битие. Употребявам думата "вулгарност" поради липсата на по-точен термин - Пушкин в "Евгений Онегин" също, като употребява английската дума vulgar, се извинява, че не е намерил в руски език нейния точен еквивалент.

Обвиненията, изказани от негодуващите противници на "Ревизор", които съзрели в пиесата коварни нападки срещу руската държавност, направили на Гогол гнетящо впечатление. Може да се предположи, че те са предизвикали у писателя манията за преследване, която така или иначе го тормозела до самата му смърт. Оформило се доста странно положение - славата споходила Гогол във възможно най-гръмогласната си форма: дворът ръкопляскал на пиесата едва ли не със злорадство; надути чиновници от висок ранг губели безмълвно своята надутост, въртейки се смутено в столовете на партера; слабо уважавани критици цедели гнила отрова, а критиците, чието мнение имало някаква стойност, превъзнасяли Гогол до небесата заради това, което смятали за велика сатира; популярният драматург Куколник вдигнал рамене, казвайки, че пиеската е единствено глупав фарс; младежите повтаряли с възторг смешните реплики и търсела хлестаковци и сквозник-дмухановци сред своите познати. Друг писател би се опивал от тази атмосфера на възхвала и скандал. Пушкин просто би оголил своите ослепителни негърски зъби в добродушна усмивка и би се върнал към незавършения ръкопис на поредния шедьовър. Гогол постъпил така, както и след провала на "Кюхелгартен" - избягал в чужбина, по-точно - отпълзял.

Но да беше само това! Той си позволил нещо по-лошо от всичко, което може да си позволи един писател при подобни обстоятелства: опитал се да обясни в печата тези места от своята пиеса, които критиците или не забелязали, или изтълкували неправилно. Гогол, бидейки Гогол и съществувайки в огледален свят, притежавал способността да планира прецизно своите произведения, след като ги е написал и публикувал. Този метод той приложил и към "Ревизор". Присъединил към пиесата епилог, където обяснявал, че истинският ревизор, който се мярка в края на последното действие е човешката съвест. А останалите герои са страстите, живеещи в нашата душа. С други думи, публиката трябвало да повярва, че нейните страсти се символизират от уродливи продажни провинциални чиновници, а висша съвест е държавата. Епилогът предизвиква същото отчайващо впечатление като впечатлението от по-късните разсъждения на Гогол по сходни теми, ако не се предположи, че той е искал просто да хвърли прах в очите на читателя или в своите. Ако се отнесем към този епилог сериозно, пред нас се изправя невероятен случай: пълно неразбиране от писателя на собственото произведение, изопачаване на неговата същност. Както ще видим, същото станало и с "Мъртви души".

Гогол бил странен, болен човек и аз не съм уверен, че неговите пояснения към "Ревизор" не са измама, каквато използват душевно болните. Трудно е да се примирим с това, че Гогол не е бил огорчен от оценката на своята пиеса, а от това, че не са го признали за пророк, учител, поборник за човечеството (мъмрещ строго това човечество за негово благо). В пиесата няма никаква дидактика и едва ли може да се допусне, че авторът не е знаел това; но, както вече казах, той е бил склонен да домисля своите книги, след като са били написани. От друга страна, този урок, който критиците - съвсем произволно - видели в неговата пиеса, бил социален и почти революционен, което изглеждало съвсем неприемливо за Гогол. Той се страхувал, че дворът ще преразгледа своето височайше, но променливо благоразположение към пиесата заради прекалено бурните похвали на радикалните кръгове и прекалено бурното възмущение на реакционните кръгове, ще прекрати представлението, а следователно - ще го лиши от доходи (и вероятно от бъдеща пенсия). Той се страхувал, че бдителната цензура ще вреди дълги години на литературната му кариера в Русия. Огорчило го също така това, че хората, които смятал за добри християни (макар че с темата за "добрите християни" ще се заеме отблизо малко по-късно) и честни чиновници (което ще стане у него след това синоним на същите християни), били подразнени и даже възмутени от неговата пиеса и я нарекли "груб и пошъл фарс". Но като че ли най-мъчително за него било това, че досещайки се какви сплетни се носят за него, самият той не ги чувал и още повече не можел да ги направлява. Шумът, който достигал до неговите уши, бил призрачен и страшен, защото бил само шум. Потупването по рамото му се струвало иронична насмешка над тези, които уважава, а следователно насмешка и над него. Интересът, който проявявали към него съвсем непознати хора, му изглеждал резултат от тъмни интриги, извънредно опасни (прекрасен свят, интрига... съкровище в пещера). Ще имам възможност да опиша в друга книга как на един душевно болен постоянно му се струва, че всичките детайли на пейзажа и движението на неодушевените предмети са сложен код, коментар за него и че цялата вселена разговаря за него с помощта на тайни знаци. Нещо подобно на тази мрачна и едва ли не космическа пантомима може да си представи човек, размишлявайки за болезненото отношение на Гогол към своята внезапна слава. Той си въобразявал, че около него пълзи и си шушука цялата враждебна му Русия, опитвайки се да го погуби, хвалейки и ругаейки неговата пиеса. През юни 1836 г. той заминал за Европа.

Казват, че в навечерието на заминаването му го посетил Пушкин, когото няма да види никога повече, цяла нощ прехвърлял заедно с него ръкописите му и прочел началото на "Мъртви души" - първата чернова била по това време вече написана от Гогол. Картината е съблазнителна, може би прекалено съблазнителна, за да не бъде измислица. По някаква причина (може би поради ненормална боязън от всякаква отговорност) Гогол се опитвал да убеди всички, че до 1837 г., тоест до смъртта на Пушкин, всичко, което е написал, е направено под влиянието на поета и по негова подсказка. Но понеже творчеството на Гогол се отличава поразително от това, което е създал Пушкин, а плюс това Пушкин е имал достатъчно свои грижи и нямал време да води перото на литературния си събрат, сведенията, толкова охотно съобщавани от Гогол, едва ли заслужават доверие. Самотната свещ, осветяваща тази полунощна картина, може да бъде загасена без всякакви угризения на съвестта. Много по-лесно е да повярваме, че Гогол е избягал в чужбина, без да се прости с никого от своите приятели. Знаем от негово писмо, че не се е сбогувал даже с Жуковский, с когото бил в доста по-близки отношения отколкото с Пушкин.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ

Старите английски преводи на "Мъртви души" не струват пукната пара и трябва да бъдат иззети от всички публични и университетски библиотеки. Когато пишех бележките, от които се оформяше тази книга, "Читателският клуб" в Ню Йорк издаде съвсем нов превод на "Мъртви души", направен от В. Д. Герни. Това е рядко добра работа. Изданието е развалено от две неща: смехотворният предговор, който е написал един от редакторите на "Клуба", и промененото заглавие - "Похожденията на Чичиков или Домашният живот в стара Русия". Това е особено огорчаващо, ако си спомним, че заглавието "Похожденията на Чичиков" е било натрапено от царската цензура на първото руско издание, защото църквата ни казва, че душите са безсмъртни и затова не могат да бъдат наречени мъртви. В дадения случай подобна замяна е направена вероятно от страх да не се навеят мрачни мисли на розовобузите любители на комикси. Подзаглавието "Домашен живот в стара Русия" също е избрано лошо, защото е заимствано от съмнителното съчинение "Домашният живот в Русия - книга, написана от руски аристократ и поправена от редактора на "Открития в Сибир" (Лондон, издатели Хорст и Блекет, наследници на Хенри Колберн, 1894 г.) със забележителната приписка: "Това съчинение е под защитата на авторското право и издателите си запазват правото да го превеждат". В началото на книгата има предисловие с не по-малко забележително съобщение:

"Книгата е написана от руски аристократ и ръкописът е предложен от него на английските издатели; работата на редактора се ограничаваше само до поправка на някои грешки в думите, които би трябвало да се очакват, като помним, че авторът е писал произведението си на чужд език... Той ни дава представа за условията на живот и отношенията в руското общество... Авторът твърди, че разказът му е правдив и основните факти са широко известни в Русия.

За съжаление ние нямаме право да назовем името на автора (не защото произведението му се нуждае от допълнителна проверка, защото достоверността му е доказана едва ли не с всеки един ред) - авторът все още мечтае да се върне в родината си, разбирайки прекрасно, че признанието, че е написал тази книга, белязана с толкова мощен сатиричен дар, едва ли ще бъде добра препоръка и може да му послужи като паспорт за отправяне в най-далечните краища на сибирската пустош.

Много би ми се искало да разбера кой е бил този руски аристократ, който е превел (с множество викториански хубости, добавени от редактора) "Мъртви души" и е продал тази стока на английското издателство, което явно е смятало, че публикува истински спомени, "хвърлящи светлина върху домашния живот на нашите бивши съюзници и днешни врагове". Казвал ли се е този аристократ Хлестаков? Или е бил самият Чичиков? В известен смисъл книгата на Гогол била постигната от истинска гоголевска съдба.

На руски език с помощта на една безпощадна дума може да се изрази същността на един широко разпространен порок, за който трите други познати ми европейски езици нямат специално обозначение. Липсата на един или друг термин в речника на някой народ не винаги означава липса на съответното понятие, но пречи за пълнотата и точността на неговото разбиране. Разнообразните нюанси на явлението, което руснаците изразяват много точно с думата "пошлост", са разсипани в редица английски думи и не образуват определено цяло.

От времето, когато Русия започнала да мисли, всички образовани, чувствителни и свободомислещи руснаци усещат остро крадливото лепкаво докосване на пошлостта. Сред нациите, с които винаги сме имали близки връзки, Германия ни се е снрувала страната, в която пошлостта не само не е осмяна, а е станала едно от водещите качества на националния дух, на привичките, на традициите и на общата атмосфера, макар че благожелателните руски интелигенти с по-романтичен начин на мислене охотно, прекалено охотно приемали на вяра легендата за величието на немската философия и литература; трябва да си свръхруснак, за да почувстваш ужасната струя на пошлостта във "Фауст" на Гьоте.

Да преувеличаваш нищожеството на една страна в момента, когато воюваш с нея и би искал да я видиш унищожена до последната бирена чаша и до последната незабравка, е опасно приближаване до края на пропастта, наречена пошлост, която зее пред тебе по време на революции и войни. Но ако се прошепне скромно довоенната истина, даже с нюанс на нещо старомодно, тази пропаст вероятно може да бъде спестена. Ето така преди сто години, когато граждански настроените петербургски публицисти забърквали опияняващи коктейли от Хегел и Шлегел (с добавка на Фойербах), в една мимоходом разказана случка (от Л. И. Арнолди в "Моето познанство с Гогол" ("Моё знакомство с Гоголем") - бел. П. Н.) Гогол разкрил безсмъртния дух на пошлостта, пронизваща немската нация, и направил това с цялата сила на своя талант.

Разговорът в компанията се прехвърлил върху Германия. Упорито мълчащият Гогол накрая казал: "Да, в общи линии немецът не е много приятен; но не можем да си представим нещо по-неприятно от немеца съблазнител, от немеца ухажор, който иска да се хареса; тогава той може да стигне до страшни абсурди. Аз срещнах веднъж един такъв съблазнител в Германия. Неговата възлюбена, която той ухажваше дълго време без успех, живееше на брега на някакво езеро и всичките си вечери прекарваше на балкона пред това езеро, занимавайки се с плетене на чорапи и наслаждавайки се заедно с това на природата. Моят немец, виждайки безуспешността на своите преследвания, измисли най-сетне сигурно средство да плени сърцето на неумолимата немкиня. И какво мислите? Какво средство? И през ум няма да ви мине какво! Представете си, той всяка вечер, като се събличаше, скачаше в езерото и плуваше пред очите на своята възлюбена, прегърнал два лебеда, които специално беше направил за случая! Честно казано, не зная за какво бяха тези лебеди, но няколко дена поред всяка вечер той все плуваше и се кипреше с тях пред заветния балкон. Дали си представяше в това нещо антично, митологично или разчиташе на нещо друго, но въпросът се реши в негова полза: немкинята наистина беше запленена от ухажора и скоро се омъжи за него".

Ето ви пошлост в чистия ѝ вид и вие ще разберете, че който и да е английски епитет не покрива този епичен разказ за светлорусия плувец и милваните от него лебеди.А и няма защо да отиваме толкова далече и да се задълбочаваме в миналото за подходящ пример. Разтворете което и да е списание и непременно ще намерите нещо като тази картинка: семейство си е купило току-що радио (кола, хладилник, трапезно сребро - няма значение какво) - майката е плеснала с ръце, побъркана от радост, децата тъпчат наоколо, разтворили уста, малчуган и куче се протягат към края на масата, където са сложили идола, даже бабата, сияейки с всичките си бръчки, наднича някъде изотзад (забравила, както изглежда, скандала, разиграл се сутринта между нея и снаха ѝ), а малко по-встрани, тържествено пъхнал палци в прорезите на жилетката, разкрачил крака и святкайки с очички, стои победоносно бащата, гордият дарител.

Гъстата пошлост на подобна реклама извира не от лъжливото преувеличаване на достойнството на един или друг полезен предмет, а от предположението, че най-висшето щастие може да бъде купено и че такава покупка облагородява купувача. Разбира се, атмосферата, която рекламата поражда, е доста безвредна сама по себе си - защото всички разбират, че са я създали продавачи, сякаш договорили се с купувача да участва в тази игра "на ужким". Не е интересно това, че в света не е останало нищо духовно освен възторга на хората, продаващи или консумиращи манна небесна, не това, че играта на чувства се води в случая по буржоазни правила (буржоазни не в марксисткото, а във флоберовското разбиране на думата), а това, че този свят е само сянка, спътник на истинското съществуване, в което и продавачите, и купувачите не вярват дълбоко в душите си, особено в разумната спокойна Америка. Ако иска да изобрази добро дете, рекламният художник го украсява с лунички (те, между другото, приличат на зловещ обрив в евтините комикси). В случая пошлостта е свързана с условност, която има леко расистки характер. Доброжелатели изпращат на самотни войничета копия от краката на холивудски красавици, обути в копринени чорапи и натъпкани с бонбони и самобръсначки - във всеки случай аз видях снимка на човек, пълнещ такъв крак, в списание, известно по целия свят като доставчик на пошлост. Пропагандата (която не може да съществува без щедър дял пошлост) запълва брошурите с хубавички колхознички и носени от вятъра облаци. Подбирам примерите бързешком, произволно. "Лексиконът на азбучните истини", който Флобер пишел, е бил по-честолюбив замисъл.

Литературата е един от най-добрия резерват за пошлости; не говоря за това, което наричат макулатура, а в Русия "жълта преса". Явната безвкусица, колкото и да е странно, понякога съдържа нещо здравословно, което с удоволствие се консумира от децата и простодушните хора. Комиксът "Супермен" е несъмнена пошлост, но това е пошлост в толкова безобидна и непретенциозна форма, че не си струва да се говори за нея - старите вълшебни приказки, щом заговорихме за това, са съдържали не по-малко банални сантименталности и наивни вулгарности от тези съвременни истории за "изтребване на великани". Повтарям, пошлостта е особено силна и зловредна, когато фалшът не се набива в очите и когато тези същности, които се фалшифицират, се отнасят законно или незаконно за високите достижения на изкуството, мисълта или чувствата. Това са тези книги, за които толкова пошло се разказва в литературните приложения към вестниците, "вълнуващите, съдържателни и прекрасни" романи; това са тези "възвишени и впечатляващи книги", които съдържат и отделят квинтесенцията на пошлостта. Точно сега пред мене лежи на масата един вестник, в който на цяла колона се рекламира някакъв роман - фалшификат от началото до края и по стил, и по тромавите пируети около високите идеи, и по дълбокото незнание какво е истинска литература сега и когато и да е било. Този роман странно ми напомня милващия лебедите плувец, описан от Гогол. "Вие се потапяте в него целия - пише рецензентът. - Като прелистите последната страница, се връщате в заобикалящия ви свят леко замислени, като след силно преживяване" (забележете това кокетно "леко"!). "Пееща книга, от край до край изпълнена с изящество, светлина и прелест, книга с наистина бисерно сияние" - шепне друг рецензент (онзи плувец също бил "от край до край изпълнен с изящество", а лебедите излъчвали "бисерно сияние"). "Работа на изкусен психолог, който е способен да изследва най-потайните дълбини на човешката душа". Това "потайни" (не някакви "общодостъпни", забележете) и още два-три възхитителни епитета дават точна представа за ценността на книгата. До, похвалата съответства напълно на предмета, за който става дума: "прекрасният" роман е получил "прекрасна" рецензия - и кръгът на пошлостта се е затворил или би се затворил, ако думите не бяха отмъстили тънко за себе си и тайно не бяха донесли истината, подредили се в най-абсурдното и изобличително изречение, макар издателят и рецензентът да са убедени, че превъзнасят романа, "който четящата публика е приела триумфално" (следва астрономическа цифра на продадените екземпляри). Защото в света на пошлостта не книгата е триумф за нейния създател, а четящата публика организира триумфа, поглъщайки книгата заедно с рекламата на обложката.

Романът, за който се казва така, би могъл да бъде напълно честен, искрен опит на автора да напише за това, което го е засягало дълбоко, възможно е даже не само търговски грижи да са го подтикнали към това злощастно начинание. Бедата е в това, че нито искреността, нито честността, нито даже сърдечната доброта пречат на демона на пошлостта да завладее пишещата машина на автора, ако няма талант и ако "четящата публика" е такава, за каквато я смятат издателите. Най-страшна в пошлостта е невъзможността да се обясни на хората защо книгата, която на вид е препълнена с благородни чувства и състрадание и даже може да привлече вниманието на читателите към тема, далечна от "злобата на деня", е много, много по-лоша от литературата, която всички смятат за долнопробна.

От дадените примери, надявам се, е ясно, че пошлостта е не само откровена макулатура, но и мнимо значителна, мнимо красива, мнимо дълбокомислена и мнимо увлекателна литература. Списъкът на литературните герои, олицетворяващи пошлостта (и наричани на руски пошляци и пошлячки), включва Полоний и кралската двойка в "Хамлет", Рудолф и Оме у Флобер, Лаевский в "Дуел" на Чехов, Мериън Блум у Джойс, младият Блох в "По следите на изгубеното време" на Пруст, Бел ами на Мопасан, мъжът на Ана Каренина, Берг във "Война и мир" и множество други действащи лица в световната литература. Руските критици от социалното направление видели в "Мъртви души" и "Ревизор" разобличение на обществената пошлост, разцъфнала в крепостничеството и в бюрократичната руска провинция, и заради това изпускали главното. Гоголевите герои се оказали само по волята на случая руски помешчици и чиновници, тяхната въображаема среда и социалните им условия нямат абсолютно никакво значение, също както господин Оме би могъл да бъде предприемач от Чикаго или Мериън Блум - жена на учител от Вишний Волочок. Освен това тяхната среда и техните условия, каквито и да са били в "реалния живот", са били подложени на такова задълбочено разбъркване и претопяване в лабораторията на Гоголевото творчество (за това вече говорих във връзка с "Ревизор"), че да се търси в "Мъртви души" истинска руска действителност е толкова безполезно, колкото да си представяме Дания на основата на едно частно произшествие в мъгливия Елсинор. А като стана дума за "фактите", откъде Гогол би могъл да получи знания за руската провинция? Осем часа в един подолски хан, седмица в Курск и това, което се мяркало зад прозореца на пощенската карета, плюс спомените за чисто украинското детство в Миргород, Нежин и Полтава? Всички тези градове обаче лежат далече от маршрута на Чичиков. Но което е истина, е истина: "Мъртви души" предоставя на внимателния читател група подпухнали мъртви души, принадлежащи на пошляци и пошлячки и описани с чисто Гоголев вкус и с богатство от страховити подробности, които издигат произведението до равнището на гигантска епическа поема - не случайно Гогол е дал на "Мъртви души" такова точно подзаглавие. В пошлостта има някакъв лак, някаква пухкавост и нейният гланц, нейните плавни очертания привлекли Гогол като художник. Колосалният кълбовиден пошляк Павел Чичиков, който измъква с пръсти смокинята от млякото, за да си разкваси гърлото, или танцува по нощница, от което предметите по лавиците потрепват в такт с неговата спартанска жига (а накрая се удря в екстаз по закръгления задник, тоест по истинското си лице, с боса розова пета, все едно с това се пробутва да влезе в истинския рай на мъртвите души) - тези видения господстват над по-дребните пошлости на немощния провинциален бит или на дребните подлички чиновници. Но пошляк даже от такъв гигантски калибър като Чичиков непременно има някакъв недостатък, дупка, през която се вижда червей, мизерен съсухрен глупак, който лежи, сгърчил се, в дълбината на напоения с пошлост вакуум. От самото начало има нещо глупаво в идеята да се купуват мъртви души - душите на крепосни селяни, починали след поредното преброяване: помешчиците продължавали да плащат за тях поголовен данък, придавайки им по такъв начин нещо като абстрактно съществуване, което обаче бъркало съвсем конкретно в джобовете на техните собственици и би могло също толкова "конкретно" да се използва от Чичиков, купувача на фантомите. Дребната, но доста противна глупост се таи известно време в бърканицата от сложни манипулации. Опитвайки се да купува мъртви хора в страна, където законно купували и трупали за притежание живи, Чичиков едва ли греши сериозно от гледна точка на морала. Ако боядисам лицето си с домашно произведен берлински лазур вместо с боя, продавана от държавата, върху която тя има монопол, моето престъпление няма да заслужи даже снизходителна усмивка и нито един писател няма да го изобрази като берлинска трагедия. Но ако обкръжа този замисъл с дълбока тайнственост и започна да се хваля с хитрите уловки, с помощта на които съм го осъществил, ако дам възможност на бъбривия си съсед да надникне в моите бурканчета със самоделна боя, ще бъда арестуван и хората с автентично сини лица ще се отнесат грубо с мене - ще стана в случая за посмешище. Въпреки безусловната ирационалност на Чичиков в безусловно ирационалния свят, глупакът в него се вижда, от самото начало той прави грешка след грешка. Глупост е да купува мъртви души от старица, която се бои от привидения, непростимо безразсъдство - да предлага подобна съмнителна сделка на самохвалко и простак като Ноздрьов. Но аз ще повторя, в угода на тези, които обичат книгите да описват "реални хора" и "реални престъпления", пък и да съдържат положителна идея (това превелико страшилище, заимствано от жаргона на шарлатаните-проповедници), че "Мъртви души" няма да им даде нищо. Понеже вината на Чичиков е чисто условна, съдбата му едва ли ще развълнува силно някого. Това още един път доказва как смехотворно са бъркали руските читатели и критици, виждайки в "Мъртви души" фактическо изображение на живота по онова време. Но ако подходим към легендарния пошшляк Чичиков така, както го заслужава, тоест ако виждаме в него особа, скоято Гогол е създал и която се движи в особена, Гоголева вихрушка, абстрактната представа за мошеническата търговия с крепостни селяни ще се изпълни с чудновата реалност и ще означава много повече от това, което бихме видели, ако я разглеждахме в светлината на социалните условия, господстващи в Русия преди сто години. Мъртвите души, които той купува, не са просто списък с имена върху лист хартия. Тези мъртви души, изпълващи въздуха, в който живее Гогол, със своето поскърцване и трептене са нелепите animuli (душички - бел. П. Н.) на Манилов и Коробочка, дамите от град NN, безкрайните гномчета, които изскачат от страниците на книгата. А и самият Чичиков е само нископлатен агент на дявола, търговски пътник на ада: "нашият господин Чичиков", както биха могли да наричат в акционерното дружество "Сатана и K°" този добродушен, охранен, но вътрешно треперещ негов представител. Пошлостта, която олицетворява Чичиков, е една от главните отличителни черти на дявола, в чието съществуване, трябва да добавим, Гогол вярвал много повече, отколкото в съществуването на Бога. Пукнатината в доспехите на Ччиков, тази ръждясала дупка, от която се носи гнусна воня (като от пробита консерва с раци, която е продупчил и е забравил в килера някой заплес), е необходимият процеп в забралото на дявола. Това е изконният идиотизъм на всемирната пошлост. Чичиков е обречен от самото начало и се плъзга към своята гибел, едва-едва поклащайки своя задник - походка, която само на пошляците и пошлячките от град NN би могла да прилича на упоително светска. В решаващи минути, когато избухва в една от своите нравоучителни тиради (с леко прекъсване на сладкогласната реч - тремоло на думите "възлюбени братя"), възнамерявайки да потопи истинските си намерения във високопарен петмез, той нарича себе си жалък човек на този свят. Колкото и да е странно, вътрешността му наистина е разяждана от червей и ако се взрем леко, разглеждайки неговите заоблености, можем да видим този червей. Спомням си един довоенен европейски плакат, рекламиращ автомобилни гуми; на него беше изобразено нещо като човешко същество, изцяло съставено от гумени пръстени; така и закръгленият Чичиков ми прилича на здрав, пръстеновиден и с телесен цвят червей. Ако съм успял да предам отвратителната природа на този герои и различните видове пошлости, които споменах попътно, са образували заедно едно цялостно художествено явление (Гоголевия лайтмотив за "закръгленото" в пошлостта), тогава "Мъртви души" престава да ни дразни като хумористична повест или социално разобличение и може да се обсъжда сериозно. Затова нека се вгледаме в тъканта на произведението по-съсредоточено.

"През портите на един хотел в губернския град NN влезе една доста хубава пружинена бричка, с каквито пътуват ергени: бивши подполковници, щабскапитани, помешчици, които имат около стотина души селяни - с една дума, всички, на които казват господари от средна ръка. В бричката седеше един господин, не хубавец, но не и с лоша външност - нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад. Пристигането му не произведе в града абсолютно никакъв шум и не бе придружено с нищо особено; само двама мужици, които бяха застанали до вратата на отсрещната кръчма, направиха някои забележки, които собствено се отнасяха повече до екипажа, отколкото до пътника. „Я гледай ти - каза единият на другия - какво колело! Какво мислиш: ще може ли да стигне това колело, да речем, до Москва, или не ще може?“ - „Ще стигне“ - отговори другият. „Ама до Казан май не ще може стигна, чини ми се?“ - „До Казан не може стигна“ - отговори другият. С това разговорът се свърши. И още едно - когато бричката наближаваше хотела, на улицата се случи един млад момък с бели ленени панталони, твърде тесни и къси, във фрак, с претенция да бъде по модата, изпод който се виждаше нагръдник, застегнат от тулска карфица с бронзово пищовче. Момъкът се обърна назад, изгледа екипажа, задържа с ръка фуражката, която насмалко щеше да хвръкне от вятъра, и тръгна пак по пътя си". (Превод на Димитър Подвързачов)

Разговорът на двамата руски мужици (типичен Гоголев плеоназъм) е чисто умозрителен. Техните размисли от типа "да бъдеш или да не бъдеш" са на примитивно равнище. Разговарящите не знаят дали бричката пътува за Москва, също както Хамлет не си е направил труда да провери носи ли си всъщност кинжала. Мужиците не се интересуват от точния маршрут на бричката; занимава ги само отвлечения проблем за въображаемото счупване на колелото в условията на въображаеми разстояния и този проблем се издига до равнището на най-висока абстракция, защото не им е известно - а най-вече, им е безразлично - разстоянието от NN (въображаема точка) до Москва, Казан или Тимбукту. Те олицетворяват поразителната творческа способност на руснаците, така прекрасно разкрита от вдъхновението на Гогол, да действат в празнота. Фантазията е плодотворна само тогава, когато е безцелна. Размишленията на двамата мужици не се основават на нищо осезаемо и не водят до никакъв осезаем резултат; но така се раждат философията и поезията; педантичните критици, които търсят навсякъде морал, могат да предположат, че закръглеността на Чичиков няма да го доведе до добро, защото се символизира от закръглеността на съмнителното колело. Андрей Белий, този гений на педантичността, забелязал, че първата част на "Мъртви души" е затворен кръг, който се върти по оста си толкова стремително, че не се виждат спиците; при всеки завой на сюжета около личността на Чичиков се появява образът на колелото. Още един характерен детайл: случаен минувач, млад човек, е описан с неочаквани и изобщо нямащи нищо общо със същността подробности; той се появява така, все едно ще заеме своето място в поемата (както сякаш имат намерение да го направят много Гоголеви хомункули - и не го правят). У всеки друг писател от тази епоха въпросният ред би трябвало да започне така: "Иван - защото така се казваше младият човек..." Но не, поривът на вятъра прекъсва неговото взиране и той изчезва завинаги от поемата. Безличният слуга в хана от следващия абзац (толкова въртелив, че не може да се види лицето му) се появява отново малко по-късно и като слиза надолу от стаята на Чичиков, чете на срички написаното на парче хартия: "Па-вел И-ва-но-вич Чи-чи-ков"; сричките имат таксономично значение за определяне на дължината на стълбището.

Когато говорех за "Ревизор", улавях с удоволствие тези странични герои, които оживяват фона на действието. Такива герои в "Мъртви души" като слугата в хана или лакея на Чичиков (имащ своя специфична миризма, която веднага придава на своето ново местоживеене) не са напълно ефирни създания. Заедно с Чичиков и помешчиците, с които той се среща, тези лица заемат авансцената на книгата, макар че говорят малко и не оказват видимо влияние върху похожденията на героя. В пиесата животът на страничните герои се ограничава от това, че за тях споменават действащите лица. В романа, лишени от думи и действия, второстепенните герои не биха могли да заживеят свой живот даже зад кулисите, защото там няма рампа, подчертаваща отсъствието им от авансцената. Но Гогол си има за този случай приготвен свой трик. Страничните герои в романа му са оживени от всякакви метафори, сравнения и лирически отклонения. Имаме пред себе си поразително явление: словесните форми създават живи същества. Ето пример как се прави това:

"Дори и самото време подхождаше твърде много на изгледа: денят беше нито ясен, нито мрачен, а с някакъв светлосив цвят - какъвто имат само старите мундири на гарнизонните войници, тая впрочем мирна войска, ала в неделни дни май нетрезва". (Превод на Димитър Подвързачов)

Да се предадат на обикновен английски език нюансите на този живописен синтаксис е толкова трудно, колкото и да се прекара мост през логическата, или по-точно биологическата пролука между размития пейзаж под светлосивото небе и подпийналия стар войник, който ще срещне читателя със случайно хълцане при празничното завършване на изречението. Фокусът на Гогол е в употребата на думата "впрочем", която е свързващо звено само в граматичен смисъл, макар че имитира логическа връзка; думата "войници" дава някакъв повод за противопоставяне с думата "мирна" и едва бутафорният мост "впрочем" е свършил своето вълшебно действие, тези добродушни войни, клатушкайки се и пеейки, ще слязат от сцената, както вече сме видели не един път.

Когато Чичиков отива на прием в дома на губернатора, случайното споменаване за господата с черни фракове, сновящи под ослепителната светлина около напудрените дами, води към уж невинното им сравнение с рой мухи и в следващия миг се заражда нов живот:

"Черни фракове се мяркаха и летяха поединично и на купчини ту тук, ту там, както летят мухи връз бяла сияеща рафинирана захар през горещо юлско лято, когато някоя стара икономка (ето я!) я счупи и дели на бляскави късчета пред отворен прозорец, всички деца (ето го и второто поколение!) гледат, натрупани наоколо, следейки любопитно движенията на коравите ѝ ръце, които вдигат чука, а въздушни ескадрони мухи, понесени от лекия въздух (едно от тези повторения, характерни за стила на Гогол, от които не могли да го избавят годините работа над всеки абзац), се втурват смело като пълни господари и възползувани от полуслепотата на бабичката и от слънцето, което безпокои очите й, облепват сладките късчета, де поотделно, де на гъсти купчини". (Превод на Димитър Подвързачов)

Трябва да отбележим, че ако образът на унилото време плюс пийналия войник свършва някъде в прашната крайградска далечина (там господства Ухолазов), то в случая сравнението с мухите, пародиращо криволичещите сравнения на Омир, описва затворен кръг и след сложно, опасно салто без осигуровка, каквато използват другите писатели-акробати, Гогол успява да се върне към изходното "поотделно и на купчини". Преди няколко години на мач по ръгби в Англия видях как великолепният Оболенски отби в движение топката с крак и като премисли веднага, се спусна и я хвана с ръце... Нещо подобно по майсторство демонстрира тук и Николай Василевич.

Силният кучешки лай, който посреща Чичиков, когато наближава дома на госпожа Коробочка, също не отива напразна.

"През това време кучетата лаеха с всички възможни гласове: едно, вирнало нагоре глава, лаеше тъй проточено и с такова старание, сякаш получаваше за това бог знае каква заплата; друго ситнеше бързо-бързо като клисар; измежду тих звънтеше като пощенско звънче един неуморим дискант, навярно младо паленце, и всичко това завършваше най-после един бас, може би някой дъртак или просто дарен със силна кучешка натура, защото хъркаше, както хърка певческият бас, когато концертът е в пълен разгар, тенорите се подигат на пръсти от силно желание да извият някоя висока нота и всичко, което е там, се въззема нагоре с вирната глава, а той сам с мушната в яката небръсната брада, приклекнал и снишен, току-речи, до земята, изпуща оттам своята нота, от която треперят и звънтят стъклата". (Превод на Димитър Подвързачов)

Тук кучешкият лай дава живот на църковен хорист. В друг откъс (в който Чичиков идва при Собакевич) музикантът се появява с помощта на по-сложен начин, напомнящ сравнението на намръщеното небе с пийналия войник.

"Като наближи входа, той забеляза назърнали от прозореца, току-речи едновременно, две лица: едно женско с шапчица, тясно и дълго като краставица, и друго мъжко - валчесто, та широко като молдовските кратуни, наречени гърлянки, от които в Русия правят балалайки, двуструнни, леки, балалайки - хубост и забава на сръчен двайсетгодишен момък, подмигвач и конте, който хем намига, хем подсвирква на белогърди и белогуши моми, събрани да послушат тихострунното му подрънкване". (Превод на Димитър Подвързачов)

Сложната маневра, която изпълнява това изречение, за да може от едрата глава на Собакевич да се получи селски музикант, има три стадия: сравняване на главата с особен вид тиква, превръщане на тиквата в балалайка и накрая поставяне на балалайката в ръцете на млад селянин, който, седнал на дънер и кръстосал крака (с нови ботуши), започна да свири с нея тихо, обкръжен от предвечерен рояк мушици и селски моми. Забележително е, че лирическото отстъпление е предизвикано от появата на - според невнимателния читател - най-прозаичния и безчувствен герой в книгата.

Породеният от сравнението характер така бърза да влезе в живота, че метафората завършва с очарователна високопарност:

"Който се дави, се хваща и за сламка и в това време той няма разум да размисли, че върху сламката може да се поразходи, възседнала я, някоя муха, а той тежи едва ли не четири пуда, ако не и цели пет..." (Превод на Димитър Подвързачов)

Кой е този злощастен плувец, който расте приказно, увеличава теглото си, наедрява от жизнената сила на метафората? Никога няма да разберем, но той почти е успял да стъпи на твърда земя.

Тези герои от втория план утвърждават понякога своето съществуване по най-прост начин: използвайки маниера на автора да подчертава едно или друго обстоятелство или условие и да ги илюстрира с някакъв удивителен детайл. Картината започва да живее собствен живот - като усмихващия се латернист, когото художникът в разказа на Х. Уелс "Портрет"се опитва да замаже със зелена боя, когато портретът оживява и не иска да се подчинява. Обърнете внимание например на края на седма глава, в която авторът иска да предаде усещането за нощта, настъпваща в мирното провинциално градче. Чичиков, след като е завършил успешно своите призрачни сделки с помешчиците и след като се е гощавал у градския елит, отива да си легне много пиян; кочияшът и слугата му сами тръгват спокойно да гуляят, а след това, като се препъват, се връщат в хотела, като се подкрепят грижливо, и скоро заспиват мирно, "като започнаха да хъркат невероятно дебело, на което господарят от другата стая отговаряше с тънко носово свирене. Скоро подир това всичко утихна и хотелът потъна в непробуден сън; само в едно прозорче се виждаше още светлина - там се бе настанил някакъв поручик, дошъл от Рязан, голям любител, както изглеждаше, на ботуши, защото си беше поръчал вече четири чифта и непрекъснато мереше петия. Няколко пъти той се доближава до леглото, за да ги изуе и си легне, но все не можеше: ботушите наистина бяха добре ушити; и дълго още той дига крак и разглежда майсторски и чудесно направения ток". (Превод на Димитър Подвързачов)

С това завършва главата, но и до ден днешен поручикът мери своя безсмъртен ботуш и кожата блести, и свещите мерно и ярко горят в самотния светъл прозорец на мъртвия град, под дълбината на звездното нощно небе. Не съм срещал по-лирично описание на нощната тишина от тази рапсодия на ботушите.

Подобно спонтанно зараждане на живот настъпва в десета глава, където авторът иска да изобрази с особена сила вълнението, което настава по цялата провинция, когато по нея се разнася слухът за купуването на мъртвите души. Помешчиците, които дълги години са дремали в своите дупки като лалугери, изведнъж започват да мигат и да изпълзяват:

"Появи се някой си Сисой Пафнутиевич и Макдоналд Карлович (рядко, да не кажем повече, име, но необходимо тук, за да подчертае крайната отдалеченост от живота и следователно иреалността на този герой, сън в съня, така да се каже), за които никога по-рано не се чуваше нищо; из гостните почна да стърчи един висок, та дълъг господин с простреляна ръка, с такъв висок ръст, какъвто дори никой не бе виждал". (Превод на Димитър Подвързачов)

В същата глава след пространното обяснение защо не иска да назовава никакви имена: "Каквото име и да измисли, все ще се намери в някой кът на нашата държава - тъй широка - някой да го носи и непременно ще се разсърди до смърт, ще вземе да казва, че авторът нарочно е дохождал там скришом да научи всичко..." (Превод на Димитър Подвързачов) - Гогол все пак не успява да попречи на две приказливи дами, които клюкарстват за тайната на Чичиков, да разкрият совите имена, все едно героите наистина са се изплъзнали от властта му и издрънкват това, което той се опитва да скрие. Между другото, един от откъсите, в които тези ефирни създания се изливат като поток върху страницата (или кацат на върха на перото на Гогол все едно вещици върху метла), напомня, въпреки известната си забавна старомодност, интонацията и стилистиката на Джойс в "Одисей" (макар че още Стерн използва похвата на лаконичния въпрос и обстоятелствения отговор).

"Героят обаче съвсем не забелязваше това (че е станал скучен на младата дама по време на бала със своето назидателно бърборене), като разправяше множество приятни неща, които вече му се бе случвало да казва в подобни случаи на разни места, именно: в Симбирската губерния, у Софрон Иванович Безпечни, дето беше тогава дъщеря му Аделаида Софрониевна с трите си зълви: Мария Гавриловна, Александра Гавриловна и Аделаида Гавриловна; у Феодор Феодорович Перекроев, в Рязанската губерния, у Флор Василиевич Победоносни, в Пензенската губерния, и у брата му Петър Василиевич, дето бяха балдъза му Катерина Михайлова и вторите ѝ братовчедки Роза Феодоровна и Емилия Феодоровна; във Вятската губерния у Петър Варсонофевич, дето беше сестрата на снаха му Пелагия Егоровна с внучката си София Ростисдавна и с двете си доведени сестри София Александровна и Маклатура Александровна". (Превод на Димитър Подвързачов)

Някои от тези имена лъхат на нещо чуждоземно (в дадения случай на немско), което Гогол по правило използва, за да предаде отдалеченост и огледално деформиране на обекта, намиращ се като в мъгла; причудливите имена хибриди подхождат на безформените или още неоформени хора; и ако помешчик Безпечни и помешчик Победоносни са леко "пияни" фамилии, последното име в списъка е вече връх на кошмарната безсмислица и напомня за този руски шотландец, на когото се възхищавахме по-рано. Неразбираемо е какъв тип ум трябва да имаш, за да видиш в Гогол предшественик на "натуралистическата школа" и "реалистичен художник на живота в Русия".

В тези списъчни оргии има не само хора, но и вещи. Обърнете внимание на ласкавите имена, които чиновниците от града дават на картите за игра. Купите са "сърца", но звучат като червеи (руската дума за купи (червы) е близка по звучене до червеи (черви) - бел. П. Н.) и при лингвистичната склонност на руснаците да разтеглят думата до краен предел заради емоционалния ефект стават червоточина (дупка на червей - бел. П. Н.). Пиката се превръща в пикенция, получавайки игриво окончание от кухненския латински, или в псевдогръцкото пикендрас, пичура (с лек орнитологичен нюанс), а понякога израства до пичуруишчух (където птицата се превръща вече в допотопен гущер, който преобръща реда в естествената еволюция). Пределната вулгарност и автоматизмът на тези уродливи наименования, повечето от които Гогол е измислил сам, са прекрасен начин да се покаже умственото равнище на тези, които ги използват.

Разликата между човешкото зрение и това, което вижда фасетъчното око на насекомото, може да се сравни с разликата между полутоново клише, изработено във фин растер, и изображението, направено в най-груба растерна мрежа, каквито се използват при вестникарските репродукции. По същия начин се отнася зрението на Гогол към зрението на средните читатели и средните писатели. До появата на Гогол и Пушкин руската литература била почти сляпа. Формите, които забелязвала, били само очертания, подсказани от здравия разум: тя не виждала цветове и само използвала изтъркани комбинации от слепи съществителни и предани прилагателни, които Европа наследила от античните писатели. Небето било синьо, зората алена, листата зелени, очите на красавиците черни, облаците сиви и т. н. Едва Гогол (а след него Лермонтов и Толстой) видял жълтия и лилавия цвят. Това, че небето при изгрев слънце може да бъде бледозелено, а снегът в безоблачен ден гъстосин, би прозвучало като пълна безсмислица в ушите на така наречения "класически" писател, свикнал с неизменната, общоприета цветова гама на френската литература от осемнадесети век. Показател за това как се е развивало в продължение на векове изкуството на описанието могат да бъдат промените, които претърпяло художественото зрение; фасетъчното око ставало единен, необичайно сложен орган, а мъртвите и мътни "общоприети цветове" (в смисъл на "вродени идеи") постепенно отделяли тънки нюанси и създавали нови чудеса на изображението. Съмнявам се, че някой писател, още повече в Русия, е забелязал преди Гогол чудесното явление на трепкащия рисунък на светлината и сянката по земята под дърветата или цветните лудории на слънцето в листата. Описанието на градината на Плюшкин поразило руските читатели почти така, както Мане поразил мустакатите еснафи по негово време.

"Старата широка градина, която се простираше зад къщата, като излизаше вън от село и се губеше в полето, буренясала и заглъхнала - сякаш едничка освежаваше просторното село и едничка беше напълно живописна в своето картинно запустение. Като зелени облаци и неправилни трепетнолистни куполи стояха върху небесния хоризонт преплетените вършини на разраслите се на воля дървеса. Един бял колосален ствол на бреза, лишен от връх, скършен от буря или гръм, се издигаше над тази гъстолиста зеленина и се кръглеше във въздуха като правилна мраморна лъскава колона; полегатият му островръх край, с който той свършваше горе наместо капител, се чернееше върху снежната му белота като шапка или птица. Хмелът, който задушаваше долу шубраци от бъз, калина и леска, пълзеше по върха на цялата ограда, възземаше се нагоре и до половина обвиваше пречупената бреза. Като стигаше до средата й, спускаше се оттам надолу и почваше вече да залавя вършето на други дървета или пък висеше във въздуха, като виеше на колелца тънките си вкопчващи се жилки, леко полюлявани от въздуха. Тук-там зелените гъстаци, озарени от слънцето, се разтваряха и се показваше неосветена глъбина, зинала като тъмна паст; тя беше цяла засенена и в черната дълбочина се мяркаха едва-едва лъкатушна тясна пътека, паднали перила, кривнала беседка, хралупа на грохнал върбов ствол, сив храсталак като гъста четина, подал иззад върбата преплетени и кръстосани в безредие листи и вейки, изсъхнали от страшната задуха, и най-сетне млада кленова клонка, протегнала отстрана своите зелени листа-лапи, под един от които слънцето, провряло се бог знае как, го преобразяваше изведнъж в прозрачен и огнен, чудно сияещ в тая гъста тъмнина. На една страна в самия края на градината няколко трепетлики, израсли високо над другите, издигаха огромни гарванови гнезда на треперливите си вършини. По някои от тях висяха надолу заедно с изсъхнали листа отчекнати и не съвсем откъснати клони. С една дума, всичко беше някак пустинно хубаво, както не може да измисли нито природата, нито изкуството, но както бива само тогава, когато те се съчетаят заедно, когато по натрупания, често без смисъл, труд на човека премине с окончателното си длето природата, за да направи по-леки тежките маси, за да унищожи грубо усещаната правилност и мизерните дупки, през които се вижда явният, гол план, и да даде чудна топлота на всичко, което се е създало в хладината на отмерената чистота и спретнатост". (Превод на Димитър Подвързачов)

Различните атрибути на героите им помагат да се разпространят кръгообразно до най-далечните предели на книгата. Аурата на Чичиков обхваща неговото пътническо ковчеже и кутията за емфие, " сребърната с емайл емфиена кутия", която той предлага щедро на всички; на дъното ѝ могат да се видят няколко теменужки, грижливо поставени там за допълнителен аромат(а на сутринта всяка неделя той натрива с одеколон своето субчовешко гнусно тяло, бяло и закръглено като на ларва на дървояд - също аромат, предизвикващ гадене и сладникав, от неговото контрабандно минало), защото Чичиков е фалшификат, призрак, прикрит с мнимо пикуикска закръгленост на плътта, който се опитва да заглуши зловонието на ада (то е много по-страшно от "особения въздух" на мрачния му лакей) с аромати, ласкаещи обонянието на жителите на кошмарния град NN. И пътническото ковчеже:

"Авторът е уверен, че има такива любопитни читатели, които ще пожелаят да узнаят плана и вътрешното разположение на ковчежето. Пък защо ли да не ги удовлетвори! Ето го вътрешното разположение..." (Превод на Димитър Подвързачов)

И, без да предупреди читателя, Гогол описва съвсем не вътрешността на ковчежето, а кръг от ада и модела на закръглената чичикова душа (вътрешностите на Чичиков се разкриват под ярката лампа на вивисекторската лаборатория):

"...точно в средата имаше кутия за сапун (Чичиков е сапунен мехур, пуснат от дявола), зад кутията шест-седем тесни преградки за бръсначи (закръглените бузи на Чичиков, този мним херувим, винаги били гладки като атлаз), после квадратни отделения за пясъчника и мастилница и издълбана между тях ладийка за пера, за червен восък и всичко, което е по-длъжко (принадлежностите за писане, с които ще събира мъртвите души); после различни преградки с капачета и без капачета за по-късите неща, напълнени с визитни картички, траурни, театрални и други обявления, които се слагаха там за спомен (светските похождения на Чичиков). Цялото горно чекмедже с всичките преградки се вадеше и под него се намираше пространство, заето е топчета хартийни листове (а хартията е главното средство за общуване на дявола); после идеше едно малко тайно чекмедже за пари, което се измъкваше незабелязано отстрани на ковчежето (сърцето на Чичиков). То винаги така бързо се изкарваше и вкарваше още същата минута от стопанина (систола и дистола), че не може сигурно да се каже колко пари имаше в него" (и самият автор не знае това). (Превод на Димитър Подвързачов).

Андрей Белий, проследявайки една от странните подсъзнателни пътеводни нишки, каквито могат да бъдат открити само в произведенията на истинските гении, отбелязва, че ковчежето е жената на Чичиков (всъщност импотентна, като всички субчовеци на Гогол) по същия начин, както шинелът е любовница на Акакий Акакиевич или камбанарията на Шпонка - негова тъща. Забележете, че името на единствената помешчица в книгата е Коробочка ("коробочка" на руски означава "кутийка" - бел. П. Н.) (да си спомним странното възклицание на Арпагон "Ma cassette!" ("Моята кутийка!" - бел. рус. ред.) в "Скъперникът" на Молиер), а кулминационното идване на Коробочка в града е описан така, че неволно си спомняш за разкриването на Чичиковата душа. При това, за да се разберат тези откъси, трябва да се забравят всякакви фройдистки глупости, които могат да внушат случайно споменатите от Андрей Белий съпружески връзки. Той обичал да се надсмива над надутите психоаналитици.

В началото на цитираното по-долу забележително описание (може би най-гениалното в поемата) забелязваме, че препратката към нощта създава втори план, подобен на този с любителя на ботуши:

"Но през това време, когато той (Чичиков) седеше в коравото си кресло, тревожен от разни мисли и от безсъница, усърдно гощавайки Ноздрьов (който първи смутил покоя на местните жители, като се разприказвал за странното начинание на Чичиков) и всичките му роднини ("фамилно дърво", което израства волно от една наша национална ругатня), и пред него мъждееше лоена свещица, чийто пламък отколе бе покрит с изгоряла черна шапка и всяка минута заплашваше да угасне, и от прозорците го гледаше сляпа, тъмна нощ, готова да посинее от близката зора, и далеч се надсвирваха далечни петли (забележете повтарянето на "далеч" и абсурдното "надсвирваха", защото Чичиков, когато заспива, също свири с носа си: светът веднага става странен, размит, хъркането се слива с два пъти по-далечния глас на петлите и цялото изречение се гърчи, като ражда псевдочовешко същество), и в съвсем заспалия град може би някъде се луташе само някой влагат шинел, несретник, незнайно от какъв клас и чин, който познава едничък само (уви!) твърде много отъпкан от руските босяци път (шинелът е заел мястото на човека) - в това време в другия край на града..." (Превод на Димитър Подвързачов)

Ще спрем за миг, за да се полюбуваме на този минувач със синя небръсната брада и червен нос - колко не прилича той по своето жалко положение (така покриващо се с тревогата на Чичиков) на страстния мечтател, който се взира с възторг в своите ботуши, когато Чичиков заспива сладък сън. Гогол продължава:

"...в другия край на града ставаше събитие, което се готвеше да увеличи неприятното положение на нашия герой. Именно из далечните улици и улички на града трополеше един твърде странен екипаж, който докарваше недоумение относно наименованието му. Той не приличаше нито на бричка, нито на каляска, нито на файтон, а по-скоро на дебелобуза голяма диня, турена върху колела (тук се забелязва тънък паралел с описанието на кръглото ковчеже на Чичиков). Бузите на тая диня, т.е. вратичките, които носеха следи от жълта боя, се затваряха много зле поради лошото състояние на ръчките и ключалките, завързани криво-ляво с върви. Динята беше пълна с басмени възглавници във вид на кесии, валяци и просто възглавници, натъпкани с торби с хлябове, краваи, питки, юфки, колачета от варено месо. Баница с пиле и баница с риба надничаха дори отгоре. Задното място на колата бе заето от едно лице от лакейски произход, с куртка от домашна конопена материя, с небръсната брада, малко побеляла - лице, известно под името "момчето" (макар че би могъл да е на повече от петдесет). Шумът и скриптенето на железните скоби и ръждясали бурми разбудиха в другия край на града стражаря (тук по най-добрия за Гогол маниер се появява още един герой!), който дигна своята алебарда и викна в просъница, колкото сили имаше: „Кой там?“ Но като видя, че никой няма там, а само надалеч някъде се чуваше трополене (сънуваната диня влиза в сънувания град), улови под яката си някакъв звяр, доближи до фенера и го погуби тозчас върху нокътя си, подир което остави алебардата и пак заспа според правилата на своето рицарство. (Гогол догонва бричката, която е изпуснал, заемайки се със стражаря) Конете всеки миг падаха на предните си колене, защото не бяха подковани, и при туй, както се вижда, тихата градска улица им беше слабо позната. Колата, като направи няколко завоя от една улица в друга, най-сетне свърна в една тъмна уличка покрай малката енорийска църква „Св. Никола Недотички“ и се спря пред вратата на попадията. От бричката (типично за Гогол: сега, когато това необикновено превозно средство е дошло на място в относително осезаемия свят, то придобива напълно определен вид, макар че преди това авторът настойчиво отрича това) излезе едно момиче с кърпа на глава, с дебела блуза и заудря вратата с двата си юмрука тъй силно, сякаш беше мъж (момчето с куртка от домашна конопена материя биде сетне смъкнато за краката, защото спеше като заклано). Кучетата лавнаха и вратата, която най-сетне зина, погълна мрака и с голям труд това недодялано превозно произведение. Екипажът влезе в тесния двор, отрупан с дърва, курници и всякакви малки кочини; от екипажа излезе една госпожа: тази госпожа беше помешчицата, колежската секретарша Коробочка". (Превод на Димитър Подвързачов)

Госпожа Коробочка прилича толкова на Пепеляшка, колкото Павел Иванович Чичиков на Пикуик. Динята, от която излиза, едва ли е родственик на приказната тиква. Тя се превръща в бричка точно преди появата на помешчицата може би по тази причина, по която кукуригането на петела става свирене с нос. Възможно е да се предположи, че нейното идване Чичиков е видял на сън (когато е задрямал в коравото кресло). Но Коробочка наистина идва в града, само че външността на нейната карета е леко изкривен в съня (всички сънища на Чичиков са предизвикани от спомена за тайните чекмедженца в неговото ковчеже) и ако се оказва бричка, това е само защото и Чичиков пристига с бричка. Но като оставим настрани преобразяването, каретата е кръгла, защото пухкавият Чичиков също е заоблен като кълбо и всичките му сънища се въртят около един неподвижен център; а бричката на Коробочка е неговото закръглено пътно ковчеже. Външността и вътрешното устройство на каляската са описани със същата дяволска педантичност като вътрешността на ковчежето. Изпънатите по дължина възглавници са дългите отделения в ковчежето; всевъзможните тестени изделия съответстват на лекомислените сувенири, които Павел Иванович пази; хартията за записване на придобитите мъртви души символизира странно крепостния с куртка от домашна конопена материя, а тайното отделение на ковчежето, тоест сърцето на Чичиков, е самата Коробочка.

Когато говорех за родените по асоциация герои, отбелязах лирическия порив, който съпровожда появата на широката флегматична физиономия на Собакевич - от нея, като от грамаден безобразен пашкул, излита ярка нежна пеперуда. Колкото и да е странно, Собакевич, въпреки своята пълнота и флегматичност, е най-поетичният герой в книгата и това изисква някакво пояснение. Преди всичко ето емблемите и атрибутите на неговата личност (те са показани чрез обстановката му):

"Щом влезе в гостната, Собакевич посочи едно кресло, като каза пак: „Моля!“ Сядайки, Чичиков изгледа стените и окачените по тях картини. Картините изобразяваха все юнаци, все гръцки пълководци, изрисувани в цял ръст: Маврокордато в червени панталони и мундир, с очила на носа, Колокотрони, Мияули, Канари. Всички тия герои бяха с такива дебели бедра и невиждани мустаци, че тръпки побиваха човека. Между едрите гърци, кой знае как и защо, се бе наредил Багратион, слаб, сухичък, с мънички знамена и с топове отдолу в съвсем тясна рамка. После пак идеше една гръцка героиня, Бобелина, на която единият крак изглеждаше по-голям от цялата снага на ония контета, които пълнят сегашните гостни стаи. Домакинът, бидейки сам здрав и силен човек, сякаш искаше и стаята му да се украсява от също така силни и здрави хора". (Превод на Димитър Подвързачов)

Но само в това ли е причината? Няма ли нещо необикновено в склонността на Собакевич към романтичната Гърция? Не се ли крие в тази могъща гръд "мършав, слабичък" поет? Защото по това време нищо не отеквало с такава сила в сърцата на поетично настроените руснаци като мисията на Байрон.

"Чичиков още веднъж изгледа стаята и всичко, което имаше в нея; всичко беше яко, крайно нескопосно и имаше някаква чудна прилика със самия домакин. В един ъгъл на гостната стоеше тумбесто орехово бюро на четири много грозни крака - същинска мечка. Масата, креслата, столовете - всичко имаше най-тежък и безпокоен характер; с една дума, всеки предмет, всеки стол сякаш думаше: „И аз съм също Собакевич!“ или: „И аз също приличам на Собакевич!“ (Превод на Димитър Подвързачов)

Храната, която поглъща, е по възможностите на някакъв недодялан великан. Ако е свинско, ето му цяла свиня; ако е овнешко - внасят цял овен; ако е гъше, поставят на масата цялата птица. Неговото отношение към храната е украсено с някаква първобитна поезия и ако в обяда му може да се открие някакъв гастрономичен ритъм, този ритъм е зададен от Омир. Половината овнешки бут, с който се справя за няколко мига, огризва го и го осмуква да последната костица, ястията, които поглъща след това: ватрушки (ватрушката е питка с вдлъбнатина в средата, която се пълни с извара - бел. П. Н.) с размер на голяма чиния, пуйка с величината на теле, натъпкана с яйца, ориз, черен дроб и така нататък дребен пълнеж - всичко това са емблемите, външната обвивка и природните украшения на Собакевич: те утвърждават неговото съществуване със същото тежко красноречие, което Флобер влагал в любимия си епитет "грандиозно". Собакевич консумира храната на големи късове, на гигантски парчета; той пренебрегва конфитюрите, които жена му поднася след обяда, както Роден не би удостоил с внимание дрънкулките в стил рококо от някой моден будоар.

"Сякаш в това тяло съвсем нямаше душа или имаше, но съвсем не там, дето трябва, а както у безсмъртния Кашчей нейде зад гори и планини и е покрита с такава дебела черупка, че каквото и да мърдаше на дъното, не причиняваше никакво раздвижване на повърхността й". (Превод на Димитър Подвързачов)

Мъртвите души оживяват два пъти: първо с помощта на Собакевич (който им придава своите масивни свойства), а след това - на Чичиков (с лирическата помощ на автора). Ето първия начин за оживяване - Собакевич повдига цената на своята стока:

"- Вие вижте: на, например коларят Михеев! Той не правеше никакви други коли освен с пружини. И работата му не беше като някоя московска, дето трае ден до пладне, ами яко нещо… Сам ще обкове колата и ще я лакира.

Чичиков отвори уста, за да забележи, че Михеев отколе го няма на света, ала Собакевич беше се увлякъл, както се казва, от силата на речта си: кой знае отде се взе такава живост, такъв дар слово.

- Ами Пробка Степан, дърводелецът? Главата си залагам, ако намерите другаде такъв мужик. Пък каква сила беше! Да би служил в гвардията - бог знае що биха му дали; три аршина и един руп висок!

Чичиков пак искаше да му възрази, че и Пробка го няма на света: но Собакевич очевидно се беше разпалил; рукнаха такива потоци думи, че трябваше само да се слуша.

- Ами Милушкин, тухларят! Можеше да ти направи печка, в която щеш къща. Ами Максим Телятников, ботушарят: каквото дупнеше с шило - ботуши ставаше; от него ботуши - от тебе благословия: и да речеш барем веднъж да тури в уста ракия. Ами Еремей Сорокопльохин! Този мужик пък, ще ви кажа, самичък струваше колкото всички, в Москва търгуваше, само оброк ми носеше по петстотин рубли". (Превод на Димитър Подвързачов)

Чичиков се опитва да възрази на този странен рекламатор на несъществуваща стока и той малко поизстива, като се съгласява, че душите наистина са мъртви, но веднага се разпалва отново:

"- Да, разбира се, мъртви са - каза Собакевич, който сякаш се свести и си спомни, че те наистина бяха вече мъртви, а после додаде: - А пък да ви кажа и това: какви хора са те? Мухи, а не хора.

- Все пак те съществуват, а пък това е просто мечта.

- Ба, не, не е мечта! Аз ще ви обадя какъв човек беше Михеев - такива хора сега не можете намери цяла ми ти машина, която в тази стая не може влезна; не, това не е мечта! А пък такива яки плешки имаше, че и кон не може да се мери с него! Желал бих да зная де на друго място бихте намерили такава мечта!" (Превод на Димитър Подвързачов)

Като казва това, Собакевич се обръща към портрета на Багратион, все едно търси от него отговор; а малко по-късно, когато след упорита търговия двамата са готови вече да сключат сделката и в стаята настъпва тържествено мълчание, "Багратион с орловия нос гледаше от стената крайно внимателно тази покупка". В тази минута ние проникваме най-дълбоко в душата на Собакевич, но удивителното ехо от лирическото начало в тази груба натура може да се чуе и след това, когато Чичиков разглежда списъка на мъртвите души, продадени му от плещестия помешчик:

"Когато погледна сетне тия лисчета и мужиците които наистина са били някога мужици и са работили, орали, пиянствували, файтонджийствували, мамили господарите си, а може би са били и просто добри мужици, някакво странно, непонятно за самия него чувство го обзе. Всеки списък сякаш си имаше някакъв особен характер и според туй сякаш и самите мужици получаваха свой собствен характер. Мужиците, които бяха принадлежали на Коробочка, почти всички бяха с прибавени имена и прякори. Списъкът на Плюшкин се отличаваше с краткост на стила: често бяха поставени само началните букви от имената и презимената им и сетне две точки. Списъкът на Собакевич поразяваше с необикновена пълнота и обстойност..."

"Милички мои (казва си Чичиков с внезапен прилив на чувствителност, характерна за сантименталните негодници), колко много сте набъкани тука! Какво ли сте правили, скъпи мои, приживе? Как ли сте си поминавали?.. (Той си представя техния живот и един след друг мъртвите мужици започват да съществуват и като се утвърждават, изместват закръгления Чичиков встрани) А! Ето го него, Степан Пробка, его го тоя юначага, когото го бивало и за в гвардията. Навярно всички губернии си изходил ти с брадва на пояс и с ботуши на рамо, изядал си хляб за пара и за две сушена риба, а в пунгията май всякой път си донасял в дома (на господаря!) по стотина рубли, а може би и по някоя държавна асигнация, зашита в платнените гащи или пъхната в ботушите. Къде ли те е сполетяла умирачката? Дали си се покатерил за по-голяма печалба под някой църковен купол, а може би и към кръста си се повлякъл и като си се подхлъзнал оттам от гредата, тупнал си на земята и само някой чичо Михей, който е бил до тебе, се е почесал по тила и продумал: "Ех, Ваня, свърши и ти!" и превързан с въже, сам той се е покатерил на твое място... Григорий Доезжай-Недоедеш! Какъв ли човек си бил ти! С кираджилък ли си се препитавал и като си купил тройка и покрита талижка, отрекъл си се навеки от дома си, от родната си бърлога и си се помъкнал с търговци по панаири? Из път ли някъде си предал богу душа, или са те претупали самите твои приятели заради някоя дебела и червенобуза войнишка жена, или са се поревнали на някой горски скитник кожените ти ръкавици и тройката нисички, но набити кончета, или може би сам, като си лежал на одъра, мислил си, мислил си, па ни в клин, ни в ръкав, току си свърнал в кръчмата, а оттам - право в дупката на леда и - търси го, ако нямаш работа". (Превод на Димитър Подвързачов)

Самото име на единия от тях, Неуважай-Корито, със своята безсмислено нестройна разтегленост подсказва каква смърт се е паднала на неговия притежател: "...сред пътя те е прегазил, както си бил сънен, някой бавно движещ се керван". Споменаването на някой си Попов, къщен слуга на Плюшкин, предизвиква цял диалог заради това, че явно е получил някакво образование и затова не е извършил банално убийство, а е "започнал да краде по благороден начин" (обърнете внимание на този свръхлогичен ход).

"Но ето че капитан-изправникът те залавя - тебе безпаспортния. Ти стоиш бодро на очната среща. "Чий си ти?" - дума капитан-изправникът и ти изпраща в тази зла среща някоя и друга псувня. "На еди-кой си помешчик" - отговаряш ти живо. "Що щеш тук?" - дума капитан-изправникът. "Пуснат съм на оброк" - отвръщаш ти, без да се запънеш. "Де ти е паспортът?" - "У господаря ми, мешчанина Пименов". - "Извикайте Пименов! Ти ли си Пименов?" - "Аз съм Пименов". - "Давал ли ти е тоя паспорта си?" - "Не, не ми е давал никакъв паспорт." - "Защо лъжеш тогава!" - дума капитан-изправникът и притуря пак някоя и друга псувня. "Тъй вярно - отговаряш ти живо, - не го дадох нему, защото дойдох в къщи късно, но го дадох да го пази Антон Прохоров, звънарят." - "Извикайте звънаря! Давал ли ти е той паспорта си?" - "Не, не съм получавал от него паспорт." - "Защо лъжеш пак?" - дума капитан-изправникът и подкрепя думата си с някоя и друга псувня. "Де е паспортът ти?" - "Той беше у мене - думаш ти бързо, - ала може да се е случило някак - из път да съм го изтървал." - "Ами войнишкия шинел - дума капитан-изправникът и ти заковава като прибавка някоя и друга псувня, - защо си го откраднал? И от свещеника сандъчето с медни пари?"..." (Превод на Димитър Подвързачов)

Диалогът продължава в същия дух, а след това влачат Попов по разни затвори, които в нашата велика страна винаги са били в излишък. И макар че тези "мъртви души" се връщат за живот само за да преживеят някакви беди и отново да загинат, тяхното възкресение, разбира се, е много по-пълно и утешително от фалшивото "нравствено възраждане", което Гогол имал намерение да инсценира в замислените от него втора и трета книга на "Мъртви души" за радост на законопослушните си и набожни съграждани. Изкуството възкресило по негов каприз на тези страници мъртви хора. Нравственият и религиозен аспект можел само да погуби нежните, топли и пълнокръвни създания на неговата фантазия.

Символите на русия сантиментално скучен и мърляв Манилов с розовите устни (в неговата фамилия има намек за маниерност, за мъгла, а още повече за мечтателното "манить" ("примамвам" на руски - бел. П. Н.)) са: мазният жабуняк в езерото сред сълзливите красоти на английската градина с нейните подрязани храсти и беседка със сини колони ("Храмът за уединено размишление"); псевдокласическите имена, които дава на децата си; книгата, постоянно лежаща в кабинета му и отворена все на четиринадесета страница (не на петнадесета, която би могла да създаде впечатление, че четенето става поне по десетичната система, и не на тринадесета - дяволската дузина, а на блудкавата розово-блондинеста четиринадесета - с такова отсъствие на индивидуалност като при самия Манилов); небрежните пропуски в мебелировката, при която креслата са обвити с коприна, но коприната не е достигнала и затова две от тях са покрити просто с груба рогозка; двата свещника - единият елегантен, от тъмен бронз, с трите гръцки грации и седефен кокетен щит, а другият просто "меден инвалид", куц, изкривен настрани и целият в лой. Но може би най изразителният символ са купчинките пепел, която Манилов изтръсква от лулата си и подрежда симетрично по перваза на прозореца; единственото артистично удоволствие, което познава.

"Щастлив е писателят, който - отминал край характери дотегливи, противни, поразяващи с печалната си действителност - приближава към характери, показващи високо човешко достойнство, който от грамадния въртоп на всекидневно движещите се образи е избрал само малкото изключения, който ни веднъж не е изменял възвишения строй на лирата си, не се е спущал от своята висина, до бедните си нищожни събратя и без да се опира о земята, цял е потънал в своите откъснати далеч от нея и възвеличени образи. Двойно завиден е прекрасният му дял; той е между тях като сред родно семейство; а през това време далеко и гръмко се носи славата му. Той е подкадил с упоителен тамян хорските очи; той ги е поласкал чудесно, като е скрил печалното в живота, като им е показал прекрасното у човека. Всичко ръкопляска и се носи след него, и лети подир тържествената му колесница. Назовават го велик световен поет, който витае високо над всички други гении на света, както витае орелът над другите високо летящи, птици. Само като се спомене името му, трепет обхваща младите буйни сърца, сълзи на отзивчивост бляскат във всички очи… Няма равен нему по сила - той е бог! Ала не е такъв делът и друга е съдбата на оня писател, който е дръзнал да извади наяве онова, което е всекиминутно пред очите и което равнодушните очи не виждат - цялата страшна, потресна тиня от дреболии, омотали нашия живот, цялата глъбина от студени, надребнели, делнични характери, от които гъмжи нашият понякога горчив и отегчителен земен път, и който с крепката сила на неумолимото си длето е дръзнал да ги изложи релефно и ярко пред всенародните очи! Той не ще събере народните ръкопляскания, той не ще види признателните сълзи и единодушен възторг на развълнувани от него души; срещу него не ще полети шестнайсетгодишна девойка със замаяна глава и с героично увлечение; той няма да се забрави в сладката омая от звуци, които сам е изтръгнал; най-сетне той не ще избегне съвременния съд, лицемерно-безчувствения съвременен съд, който ще назове нищожни и низки лелеяните от него създания, ще му отреди някой презрян ъгъл между ония писатели, които обиждат човечеството, ще го надари с качествата на изобразените от самия него герои, ще му отрече и сърдещ душа, и божествен плам на таланта. Защото не признава съвременния съд, че еднакво чудни са стъклата, през които са гледат слънцата и които предават движенията на незабележимите насекоми; защото не признава съвременният съд, че трябва много душевна глъбина, за да се озари една картина, взета от презрения живот, и да се въздигне до перла на творението; защото не признава съвременният съд, че високият възторжен смях е достоен да се тури наред с високото лирично вълнение и че цяла бездна има между тях и кълченията на панаирския палячо! Не признава всичко туй съвременният съд и ще обърне всичко в укор и злословие към неприятния писател; без споделяне, без отговор, без участие, като пътник без семейство ще остане той самин сред пътя. Сурово е неговото поприще и горчива ще почувствува той своята самота.

И дълго още ми е отредено от някаква чудна власт да вървя ръка за ръка с моите странни герои, да обглеждам целия грамаднотечащ живот, да го обглеждам през явния за света смях и невидимите, незнайни за него сълзи! И далеч е още онова време, когато в друг изблик страшната буря на вдъхновението ще се възземе от осенената от свещен ужас и блясък глава и ще се усети в неспокоен трепет величавият гръм на други слова". (Превод на Димитър Подвързачов)

Веднага след този неудържим изблик на красноречие, който като светлинен блясък поразбулва замисъла на втория том на "Мъртви души", следва диаболично гротескова сцена, в която дебелият полугол Чичиков танцува жига в спалнята - не много убедително доказателство, че "възторженият смях" и "лирическите пориви" са добри спътници в книгата на Гогол. Всъщност Гогол се лъжел, че може да се смее с възторжен смях. И лирическите изблици не се вписват много стабилно в модела на книгата; те са по-скоро естествени междинни пространства, без които този модел не би бил такъв, какъвто е. Гогол се отдавал на удоволствието да го събаря бурята, която идва от някакви други краища на неговия свят (от алпийско-италианските пространства), точно както в "Ревизор" отекващият вик на невидимия кочияш ("Ей вие, крилати!") носел полъха на лятна нощ, чувството за отдалеченост и романтика, invitation en voyage (покана за пътешествие - бел. П. Н.).

Основната лирична нота в "Мъртви души" нахлува тогава, когато схващането за Русия, каквото го вижда Гогол (своеобразен пейзаж, особена атмосфера, символ, дълъг, дълъг път), се мержелее с цялата си причудлива прелест през огромното съновидение на книгата. Важно е да се отбележи, че следващият откъс е поставен между окончателното отпътуване на Чичиков или по-скоро бягството му от града (който е разбунен от слуховете за неговите сделки) и описанието на ранните му години.

"В това време бричката свърна в по-пусти улици, скоро се проточиха само едни дълги дървени огради, които предсказваха края на града (в пространството, не във времето). Ето вече калдъръмът се свърши и бариерата, и градът са назад, и нищо няма - и пак на път! И пак от двете страни на шосето се заредиха версти, станционни надзиратели, кладенци, върволици коли, сиви села със самовари, селянки и пъргав брадат стопанин, който излиза тичешком от ханчето с овес в ръка, пешак с окъсани цървули, който се тътрузи от осемстотин версти (обърнете внимание на тази постоянна игра с цифрите: не петстотин и не сто - даже числата у Гогол притежават някаква индивидуалност), градчета, набързо построени, с дървени дюкянчета, брашнени качета, опинци, краваи и други дреболии, шарени бариери, мостове в поправка (тоест вечно в ремонт, една от характеристиките на Гоголевата разпиляна, сънлива, разнебитена Русия), неизгледни нивя и от едната страна, и от другата, помешчически пътнически каруци, войник, яхнал кон, возещ зелен сандък с оловени зърна и надпис: еди-коя си артилерийска батарея; зелени, жълти и прясно изорани черни ивици земя, мяркащи се из степите, далеч подловена песен, борови върхове и мъгла, камбанен звън, който се губи някъде далеч, врани като мухи и хоризонт без край… Русийо! Русийо! Аз те виждам, виждам те от моята чудна, прекрасна далечина: бедно, разхвърляно и неприютно е в тебе; не веселят, не поразяват погледа дръзки чудеса на природата, увенчани с дръзки чудеса на изкуството, градове с високи и с много прозорци дворци, враснали в скали, картинни дървеса и бръшлян, враснал в къщята, сред бученето и вечните пръски на водопада: не ще се извие на подплес главата да погледне натрупани безкрай над нея и във висината каменни грамади (това е именно Гоголевата Русия, не Урал, не Алтай, не Кавказ); не ще блеснат през нахвърляни една върху друга тъмни арки, уплетени с лозови пръчки, бръшляни и безчет милиони диви рози, не ще блеснат през тях в далечината вечните линии на сияйни планини вили нали се в сребърни ясни небеса. Открито - пустинно и равно е всичко в тебе; като точки, като знаци (все едно на карта) стърчат незабелязано сред равнините ниските твои градове, нищо не ще прелъсти и не ще омае погледа. Ала каква непостижима тайна сила ме влече към тебе? Защо дочувам и немлъкващо звучи в ушите ми твоята тъжна, понесена по цялата ти длъж и шир, от море до море, песен? Какво има в нея, в тая песен? Какво зове и ридае, и засяга сърцето? Какви звуци болезнено ме целуват и се стремят към душата ми, и се вият около сърцето ми? Русийо! Какво искаш ти от мене? Каква недостижима връзка се крие между нас? Защо гледаш така и защо всичко у тебе е обърнало към мене пълни с очакване очи?… И ще, пълен с недоумение, аз стоя неподвижно, а главата ми вече е осенил страшен облак, натежал от бъдни дъждове, и онемяла е мисълта ми пред твоето пространство. Какво предсказва тоя необхватен простор? Тука ли, в тебе ли не ще се роди безпределната мисъл, когато ти сама си без край? Тука ли не ще се роди богатирът, щом има де да се размаха и разшета той? И застрашително ме обгръща могъщото пространство, отразено с невиждана сила в моята глъбина; с неестествена власт се озариха моите очи: их, каква бляскава, чудна, незнайна за земята далечина! Русийо!…

- Дръж, дръж, глупако! - извика Чичиков на Селифан. (с което се подчертава, че лирическият порив изобщо не е размишление на Чичиков)

- Аз ще ти кажа тебе с шашката! - крещеше един фелдегер с мустаци, дълги цял аршин, който препускаше насреща. - Не виждаш ли, дявол да те вземе, държавния екипаж!

И тройката като призрак изчезна с трясък и прах". (Превод на Димитър Подвързачов)

Отдалечеността на поета от родината се превръща в отдалеченост на бъдещето на Русия, което Гогол някак си отъждествява с бъдещето на своята творба, с втората част на "Мъртви души", книгата, която всички в Русия чакали от него, която, както той убеждавал себе си, непременно ще напише. За мене "Мъртви души" свършва със заминаването на Чичиков от град NN. Трудно ми е да кажа кое ме възхищава повече в този знаменит взрив от красноречие, с който завършва първата част - вълшебството на неговата поезия или вълшебство от съвсем друг вид, защото пред Гогол стояла двойна задача: да позволи на Чичиков да избегне справедливото наказание с помощта на бягство и в същото време да отвлече вниманието на читателя от много по-неприятния извод, че никакво наказание в пределите на човешките закони не може да настигне агента на Сатаната, бързащ за дома си в ада.

"Селифан... издума с тънко пеещо гласче: „Не бойте се!“ Конете се стреснаха и понесоха като перо лекичката бричка. Селифан само помахваше и поизвикваше: „Ех! Ех! Ех!“ и плавно подскачаше на капрата, когато тройката ту се понасяше по някое нагорнище, ту летеше стремглаво надолу от някоя стръмнина, с каквито беше осеян широкият друм, който слизаше с почти невидимата си настилка, надолу. Чичиков само се усмихваше, подскачайки леко върху кожената възглавка, защото обичаше бързото препускане. И кой ли русин не обича бързото препускане? Неговата душа ли, която се стреми да се развърти, да се разгуляе, да каже понякога: „Дявол да вземе всичко!“ - неговата ли душа няма да го обича? Може ли да не го обича тя, когато в това препускане лъха нещо възторжено-чудно? Струва ти се, че незнайна сила те е понесла на крилото си, ти сам летиш и всичко лети: летят верстите, летят насреща търговци, седнали върху предниците на своите талиги, лети от двете страни гората с тъмни редици ели и борове с брадвен кънтеж и с гарванов грак; лети незнайно къде в губещата се далечина целият път; и нещо страшно има в това бързо летене, при което не успява да се очертае изчезващият предмет, а само небето над главата и леките облаци, и прозирващият между тях месец изглеждат еднички неподвижни. Ех, тройка! Птица-тройка, кой ли те е измислил? Зер само в пламенен народ можеше да се родиш ти - в оная земя, която не обича да се шегува, а гладка-равна се е ширнала наполовин свят, и върви, та брой верстите, докато ти се замрежат очите. И не си негли някоя сложна пътна машина, не си с железен винт забурмена, а на бърза ръка, живо, само с брадва и длето те е измайсторил и сглобил пъргав някой ярославски мужик. Не е с немски ботфорти коларят: само брада и ръкавици и седи дявол го знае на що; а като се привдигне, па като замахне, па като викне песен - конете вихром полетят, спиците на колелата се слеят в един гладък кръг, само пътят потрепери, па ахне от уплаха спрелият се пешак - и ето тя хвърчи, хвърчи, хвърчи! И ето вече виждаш в далечината как нещо върти вихрушка от прах.

Не така ли, Русийо, и ти летиш като пламенна бързокрила тройка? Дим дими пътят под тебе, гърмят мостове, всичко изостава и остава назад! Спира се съзерцателят, поразен от това божие чудо: не е ли светкавица това, запокитена от небето? Що значи това движение, което навява ужас? И каква незнайна сила е затворена в тия незнайни за света коне? Ех, коне, коне - чудо коне! Вихри ли има във вашите гриви? Будно ухо ли пламти във всяка ваша жилка? Зачули от висинето позната песен дружно и мигом напрягат те медна гръд и почти без да допрат копита о земята, се обръщат само на изопнати линии, летящи във въздуха, и носи се тя, цяла вдъхновена от бога!… Русийо, накъде летиш? Отговори! Не отговаря. Чудни звуци пръска звънчето; гърми и се обръща на вятър разръфаният на парцали въздух; лети покрай нея всичко по земята и загледани изкриво, отдръпват се и дават ѝ път другите народи и държави. (Превод на Димитър Подвързачов)

Колкото и прекрасно да звучи това финално кресчендо, от стилистична гледна точка то е само речитатив на фокусник, отвличащ вниманието на зрителите, за да може някой предмет да изчезне, а предметът в дадения случай е Чичиков.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ

Като напуснал отново Русия през май 1842 г., Гогол възобновил странните си скитания по чужбина. Въртящите се колелета му изпрели преждата за първата част на "Мъртви души"; кръговете, които описвал по време на първите си пътешествия през замъглената Европа, довели до превръщането на закръгления Чичиков във въртящ се пумпал, в мъждива дъга; физическото кръгово движение помогнало на автора да потопи себе си и своите герои в калейдоскопичен кошмар, който простодушните читатели години наред приемали за "панорама на Русия" (или "домашния живот в Русия"). Но сега дошло време да се подготви за втората част.

Човек се чуди дали не е имал задна мисъл (мислите му били фантастично лъкатушещи): какво ще е, ако въртящите се колелета, дългите пътища, които се вият като приветливи змии, и леко опияняващото чувство от плавното, непрекъснато движение, така помогнали за създаването на първата част на книгата, породят автоматично и втората, която ще формира ярък светещ ореол около кръжащите багри на първата? Че това трябва да е ореол, той бил убеден: в противен случай първата част може да се сметне за магия на Дявола. В съответствие със своя метод да полага основата на произведението, след като е напечатано, Гогол успял да убеди себе си, че (още ненаписаната) втора част наистина е породила първата и че първата по фатален начин ще остане само нейна илюстрация, която ще бъде лишена от всякаква същност, ако на глуповатата публика не бъде представен първоизточникът. В действителност авторът ще бъде безжалостно възпрепятстван от авторитарната форма на първата част. Когато се опитал да композира втората, наложило му се да действа по същия начин като убиецът в един от разказите на Частертън, на когото се наложило да подмени всичката хартия за писане в дома на жертвата си, за да не се различава от листа, на който е написал фалшиво признание за самоубийство.

Болезнената предпазливост вероятно е подсказала на Гогол и някои други съображения. Въпреки че желаел страстно да разбере с подробности какво мислят за произведението му читателите или критиците, от негодника на държавна заплата до глупака, който се подмазва на общественото мнение, той обяснявал усърдно на своите кореспонденти, че единственото, което го интересува в критичните отзиви, е по-широката и обективна преценка, която получава за себе си. Гогол бил доста огорчен, че сериозните хора виждат в "Мъртви души", с удовлетворение или с отвращение, страстно разобличаване на робството, както виждали в "Ревизор" нападки срещу рушветчийството. Защото за граждански мислещите читатели "Мъртви души" се превръщала лесно в "Чичо Томовата колиба". Съмнявам се, че това го е тревожело по-малко от упреците на други критици - почитани древни ценители в черни сюртуци, благочестиви стари моми и ортодоксални православни пуритани, които осъждали "чувствеността" на неговите образи. Той чувствал прекрасно властта, която имал художественият му гений над хората, и - за свое отвращение - отговорността, произтичаща от тази власт. Но нещо в него искало повече влияние (без отговорност), както жената на рибаря в приказката на Пушкин искала все по-голям замък. Гогол станал проповедник, защото се нуждаел от амвон, за да обяснява етиката на своите книги, и защото пряката връзка с читателите му се струвала естествена проява на магнетичната му сила. Религията му дала интонация и метод. Съмнително е, че му е дала нещо друго.

Гогол не бил заплашен от опасността да се задържи на едно място: той прекарал много лета в скитане от курорт на курорт. Болестта му била трудно излечима, защото била неясна и променлива: пристъпите на меланхолия, когато умът му бивал помрачен от неизразимо предчувствие и нищо освен рязката промяна не можело да донесе облекчение, се редували със състояния на физическа немощ и треска; колкото и да се увивал, краката му мръзнели, от което го спасявало само бързото ходене - и колкото по-далече, толкова по-добре. Парадоксът е, че можел да поддържа творческия порив в себе си само с постоянно движение, а то му пречело физически да пише. И все пак зимите, прекарани в Италия сред относителен комфорт, били още по-малко продуктивни от времето, преминало в неспокойни пътешествия. Дрезден, Бад Гащайн, Залцбург, Мюнхен, Венеция, Флоренция, Рим и пак Флоренция, Мантуа, Верона, Инсбрук, Залцбург, Карлсбад, Прага, Грайфенберг, Берлин, Бад Гащайн, Прага, Залцбург, Венеция, Болоня, Флоренция, Рим, Ница, Париж, Франкфурт, Дрезден - и всичко пак отначало; този списък с повтарящи се имена на знаменити туристически градове не прилича на маршрута на човек, който иска да си укрепи здравето или да събира хотелски етикети, за да се похвали в Москва, Айдахо, или Москва, Русия - това е пунктирът на един омагьосан кръг без географско значение. Курортите на Гогол наистина не били пространствени. Централна Европа била за Гогол само оптично явление и единственото, което било важно за него, единствената натрапчива идея, единствената реална трагедия била, че творческата му енергия неизменно и безнадеждно се топи. Когато Толстой отказва да пише романи от етични, мистични и просветителски подбуди, геният му бил зрял и жизнен, а откъсите от негови художествени произведения, публикувани посмъртно, показват, че изкуството му се е развивало и след смъртта на Ана Каренина. Докато Гогол написал само няколко книги и намерението му да напише главната книга на живота си съвпаднало с началото на упадъка му като писател, след като е достигнал апогея си с "Ревизор", "Шинел" и първата част на "Мъртви души".

Проповедническият период на Гогол започва с няколкото последни щрихи, които поставя в "Мъртви души", със странните нотки на изумителен апотеоз, отправени към бъдещето. В многобройните му писма, които пише на приятелите си от чужбина, изреченият звучат все по-надуто, със някакъв странен библейски тон: "...горко на всеки, който не слуша моето слово - пише той. - Остави за известно време всичко, всичко, което раздвижва понякога в свободни минути мислите, колкото примамливо и приятно да ги раздвижва. Покори се и се заеми за една година, за една само година, със своето село". Главното, към което призовава помешчиците в своите писма, е да се върнат към изпълнението на своите преки задължения (с всичките съвременни измерения на селския живот, лошите реколти, непочтените надзиратели, вироглавите крепостни, безделието, кражбите, бедността, липсата на икономическа и духовна организация), като формулира своите поучения в пророчески тонове, нареждайки им да захвърлят всичките земни богатства. Гогол сякаш призовава от мрачните си висоти за велика жертва в името на Бога, но в действителност, въпреки приповдигнатия тон, той съветва помешчиците съвсем иначе: да напуснат големия град, където харчат напразно своите несигурни доходи, и да се върнат при земята, дадена им от Бог, за да станат богати, колкото е богат черноземът. И силните весели селяни да се трудят под техния бащински поглед. "Делото на помешчиците е божествено дело" - това е същността на неговата проповед.

Не може да не се отбележи как той желаел, как жадувал надутите помешчици и намръщените чиновници не само да се върнат в своите провинции, при своята земя и своите посеви, но и да му дават подробен отчет за своите впечатления. Можем да предположим, че Гогол е имал на ум (ум, подобен на кутията на Пандора) нещо друго, което е било за него много по-важно от отзивите за икономическите и нравствените условия на живот в руското село; измъчвало го желанието да получи "истински" материал за своята книга от първа ръка; защото бил в най-незавидното положение, в което може да изпадне един писател, изгубил способността да измисля факти и вярващ, че те могат да съществуват сами за себе си.

Проблемът е в това, че голи факти в природата не съществуват, защото те никога не са съвършено голи; бялата следа от каишката на часовника и набръчканото парче лейкопласт на ударената пета не могат да бъдат свалени и от най-запаления нудист. Простата колона от цифри ще разкрие личността на този, който ги е подредил, толкова точно, колкото податливият шифър издал къде се намира съкровището в разказа на Едгар По. Най-примитивната curriculum vitae (кратка биография - бел. рус. ред.) кукурига и пляска с криле така, както е характерно единствено за този, който е сложил подписа си под нея. Съмнявам се, че човек може да каже номера на телефона си, без да съобщи при това нещо за себе си. А Гогол, макар да уверявал, че иска да знае за човечеството, защото го обича, в действителност се интересувал малко от тези, които му пишели за себе си. Той искал да получи факти в най-разголен вид и в същото време не искал редици от цифри, а пълен комплект от най-подробни наблюдения. Когато някой от неговите отстъпчиви приятели изпълнявал с нежелание неговите молби, а след това, като влизал в ритъм, му изпращал подробни отчети за провинциалните и селските дела, вместо благодарност получавал вопъл на разочарование и отчаяние: защото тези, на които Гогол пишел, не били Гоголевци. Той искал описания, описания. И макар че неговите приятели пишели с усърдие, на Гогол не му достигал необходимия материал, защото тези приятели не били писатели, а към тези приятели, които били такива, не можел да се обърне, знаейки, че фактите, които ще му съобщят, вече изобщо няма да бъдат "голи". Тази история отлично илюстрира пълната безсмислица на такива термини като "гол факт" и "реализъм". Гогол - "реалист"! Така казват учебниците. И е възможно в своите жалки и напразни опити да събере от читателите си парченцата, които трябвало да изградят мозайката на книгата, Гогол да е предполагал, че постъпва съвсем разумно. Защото е толкова просто - твърдял раздразнено той на разни господа и дами - да му се изпратят по пощата луната във всяка една нейна фаза. И няма значение, ако няколко звезди и ивица мъгла попаднат случайно в набързо запечатания син пакет. А ако на луната се счупи някой рог, той ще го замени с друг.

Неговите биографи се учудвали доста на раздразнението, което проявявал, когато не получавал това, което му трябва. Озадачавало ги странното обстоятелство, че гениалният писател не разбирал защо другите не могат да пишат така добре като него. В действителност Гогол се ядосвал, защото хитрият начин за получаване на материал, който вече сам не можел да измисли, не оправдал себе си. Растящото осъзнаване на собственото безсилие се превръщало в болест, която той криел от другите и от себе си. Той се радвал на всякакви пречки в своята работа (...препятствията ме окриляват"), защото върху тях можело да се стовари отговорността за забавянето на книгата. Цялата философия през последните му години с рефрена "колкото по-тъмни са небесата, толкова по-ярко ще засияе утрешният блажен ден" била вдъхновена от усещането, че "утре" няма да настъпи никога.

От друга страна той изпадал в ярост, ако някой предполагал, че появата на "блаженото утре" може да се ускори: аз не съм хамалин, не съм занаятчия, не съм журналист - пишел той. И макар че правел всичко, за да убеди и другите, и себе си, че ще напише произведение, което е безкрайно важно за Русия (а Русия в неговото чисто руско съзнание се превърнала в синоним на човечеството), той негодувал, когато до него достигали слухове, породени от собствените му мистични намеци. Периодът в живота му след излизането на първата част на "Мъртви души" може да ес нарече период на "големите надежди", поне от страна на неговите читатели. Някои от тях очаквали още по-рязко и безпощадно изобличение на продажността и социалната несправедливост; други предвкусвали хомерически смешна повест, надявайки се да се повеселят над всяка страница. И в същото време, когато Гогол треперел от студ в една от неотоплените каменни стаи, каквито ще намериш само в крайния юг на Европа, и убеждавал своите приятели, че оттук нататък неговият живот е свещен, че към неговата телесна обвивка трябва да се отнасят с грижа и любов, да я пазят като пукнато глинено гърне, съдържащо виното на мъдростта (иначе казано - втората част на "Мъртви души"), в Русия се разпространили радостни слухове, че Гогол завършва книга за приключенията ан руски генерал в Рим и че не е писал през живота си нищо по-забавно. Трагичното е, че всъщност най-доброто в остатъците от втория том, които са достигнали до нас, са откъсите, свързани с този фарсов автомат генерал Батришчев.

В иреалния свят на Гогол Рим и Русия се обединявали от някаква дълбока връзка. Рим бил мястото, където той имал периоди на добро физическо самочувствие, което не му се случвало на север. Цветята на Италия (За които казвал: "Уважавам цветята, които никнат от само себе си по гробовете") го изпълвали с "неистово желание да се превърна в нос, да няма нищо повече - нито очи, нито ръце, нито крака, освен един само голям нос, чиито ноздри да са като големи ведра, за да могат да вдишат колкото се може повече аромати и пролет". В Италия той имал особено нос-съзнание. Но там имало и необикновено италианско небе, "ту цялото сребърно, облечено в някакво атлазено сияние, ту синьо, както обича ад се показва през арките на Колизея". За да си отдъхне от изопачената, ужасна и дяволска картина на света, създаден от него, той сякаш искал да придобие нормалното зрение на второстепенен художник, възприемащ Рим като "живописно" място: "Обичам и магаретата, магаретата, които вървят бавно или тичат с пълни сили и полузатворени очи, живописно носейки на гърба си стройни и силни италианки, надалече проблясващи с белите си шапки, или влачейки съвсем не живописно, с усилие и спъвайки се, дълъг неподвижен италианец със зеленикав непромокаем макинтош, свил на остър ъгъл краката си, за да не докосва с тях земята, или носейки художник с блуза, с дървен сандък на ремък и с ловка вандайковска брадичка..." - и т. н. Гогол не бил способен да пише дълго в този стил и замисленият от него стандартен роман за приключенията на италианския господин, за щастие, се ограничил с няколко ужасни обобщения: "Всичко в нея е венецът на създанието, от раменете до антично дишащия крак и до последното пръстче на крака ѝ..." - не, стига толкова, иначе бърборенето на унилия провинциален чиновник от Гоголевата провинция, потапящ злата си мъка във фантазии, съвсем ще се смеси с античното красноречие.

В Рим по това време живеел великият руски художник Иванов. Повече от двадесет години той се трудил над своята картина "Христос се явява на народа". Съдбата му по много неща прилича на съдбата на Гогол, само с тази разлика, че Иванов в края на краищата завършил своя шедьовър; разказват, че когато най-сетне бил изложен (в 1858 г.), художникът седял спокойно пред картината, поставял последните щрихи - след двадесет години работа! - и не обръщал внимание на тълпата в изложбената зала. Двамата - и Гогол, и Иванов - живеели в постоянна бедност, защото не можели да се откъснат от главното дело на своя живот заради някаква печалба; двамата били постоянно тормозени от нетърпението на съотечествениците си, упрекващи ги, че се бавят; двамата били чувствителни, раздразнителни, необразовани, смешно тромави в светските дела. Описвайки обширно произведението на Иванов, Гогол подчертава тази близост и не може да не се почувства, че когато говори за основната фигура ("А Той, в небесно спокойствие и чудна усамотеност, с тиха и твърда крачка се приближава вече към хората"), картината на Иванов по някакъв начин се е сляла в съзнанието му с религиозната идея на неговата, още ненаписана книга, която виждал да се спуска плавно към него от сребристите италиански хълмове.

В писмата, които пише, работейки над "Избрани места от моята кореспонденция с приятели", тези "места" ги няма (ако ги имаше, Гогол нямаше да бъде Гогол), но те си приличат много по смисъл и тон. Той смятал своите разсъждения за внушения свише и искал да бъдат четени всеки ден по време на пости; трудно е да повярваме обаче, че неговите кореспонденти са били толкова податливи и, събирайки членовете на семействата си, смутено са се кашляли преди четенето - също като градския началник в първото действие на "Ревизор". Езикът на тези послания е почти пародиен по своята лицемерна интонация, но в тях има прекрасни откъси, когато например употребява силни и напълно светски изрази, говорейки за печатницата, която го измамила. Благочестивите деяния, които замислял за своите приятели, се представят заедно с повече или по-малко скучни поръчения. Той изобретил поразителна система за покаяние на "грешниците", като ги принуждавал да се трудят робски за него: да търчат по негови работи, да купуват и опаковат нужните му книги, да преписват критически статии, да се пазарят с печатарите и т. н. За награда той им изпращал книги като "Подражание на Исус Христос" с подробни инструкции как да я използват, но инструкции давал и за водолечение и стомашни неразположения: две чаши студена вода преди закуска, съветвал той другарите си по нещастие.

Оставете всичката своя работа и се заемете с моята - ето го лайтмотивът на неговите писма, което би било съвсем нормално, ако неговите кореспонденти смятали себе си за ученици, твърдо вярващи, че този, който помага на Гогол, помага на Бог. Но хората, получаващи неговите писма от Рим, Дрезден или Баден-Баден решили, че Гогол или се побърква, или им се подиграва. Явно не бил прекалено добросъвестен и злоупотребявал със своите божествени права. Той използвал своето изгодно положение на Божи пратеник за съвсем лични цели - когато порицавал например хора, които някога са го обидили. След смъртта на жена си критикът Погодин бил обезумял от скръб, а Гогол му написал: "Приятелю, нещастията са велики знаци за Божията любов. Те ни се изпращат за прелом в човешкия живот, който без тях би бил невъзможен... Зная, че покойната, докато беше жива, се тревожеше от два твои недостатъка. Единият, който се корени в обстоятелствата на твоя първоначален живот и възпитание, се състои в липсата на такт във всички възможни видове, на приличие..." Уникално по рода си съболезнование. Аксаков бил един от малцината, които се решили най-сетне да кажат на Гогол как се отнасят към някои негови наставления. "Приятелю - пише той, - не съм се усъмнил нито за минута в искреността на вашето убеждение и че желаете добро на своите приятели; но, признавам си, аз съм недоволен от това убеждение, особено от формите, в които то се проявява. Даже се страхувам от него. Аз съм на петдесет и три години. Чел съм Тома Кемпийски, когато още не сте били роден... Не порицавам никакви, ничии убеждения, само да са искрени; но вече, разбира се, няма и да приема ничии... И изведнъж вие ме карате, като момченце, да чета Тома Кемпийски, насила, без да знаете моите убеждения, при това в уречено време, след кафето, като разделям четенето на глави, все едно съм на урок... и смешно, и досадно..."

Но Гогол упорствал в своя новооткрит жанр. Той твърдял, че всичко казано и направено от него е вдъхновено от духа, който скоро ще разкрие мистичната си същност във втория и третия том на "Мъртви души". Той също така твърдял, че "Избрани места" са замислени като изпитание и трябва да подготвят духа на читателя да възприеме продължението на неговата поема. Явно Гогол изобщо не разбирал какво представлява подготвителното стъпало, което предлагал любезно на читателя.

Основното съдържание на "Избрани места" се състои от съвети на Гогол към руските помешчици, провинциални чиновници и изобщо християни. Губернските дворяни се разглеждат като Божии посредници, които се трудят с пот на лице, имат свой дял в райските градини и получават малко или много значителен доход в земна валута. "Събери преди всичко мужиците и им обясни какво си ти и какво са те. Че ти си помешчик над тях не защото ти се е искало да заповядваш и да бъдеш помешчик, а защото ти си вече помешчик, че си се родил помешчик, че Бог ще изисква от тебе, ако смениш това звание с друго; защото всеки е длъжен да служи на Бог на своето място, а не на чуждо, както и те също, родили се под власт, трябва да се покоряват на тази власт, под която са се родили, защото няма власт, която да не е от Бога. И им го покажи това веднага в Евангелието, за да го видят всичко това до един. После им кажи, че изобщо не ги караш да се трудят и да работят, защото ти трябват пари за твои удоволствия, и като доказателство изгори пред тях една банкнота..." Картината е доста живописна: помешчикът стои на верандата и със заучен жест на професионален фокусник показва шумоляща, разноцветна банкнота; върху безобидна на вид масичка лежи Библията; едно момче държи горяща свещ; група брадати селяни се е вторачила в почтително очакване; когато банкнотата се превръща в огнена пеперуда, се разнася благоговеен шепот: фокусникът леко, но енергично потрива ръце, по-скоро възглавничките на пръстите си, а след това, като промърморва нещо, разтваря Библията и ето, подобно на феникс, се появява съкровище.

Цензорът зачеркнал великодушно този откъс в първото издание, виждайки в него неуважение към правителството във вид на безсмислено унищожаване на държавно парично средство - също като почтените особи в "Ревизор", които осъждат повредата на държавното имущество (столовете) от буйния учител по стара история. Изкусително е да продължим това сравнение - защото донякъде в "Избрани места" Гогол като че ли се превъплъщава в един от своите възхитителни гротескови герои. Не са нужни училища, не са нужни книги, само ти и селския свещеник - ето я просветната система, която той предлага на помешчика. "В действителност на него (на народа) не му трябва да знае има ли някакви други книги освен свещените"; "...вземай със себе си свещеника навсякъде... за да бъде отначало при тебе като помощник..." Образците солени ругатни, които трябва да се употребяват, за да се подтикне мързеливия крепостен, са посочени в друг поразителен откъс. Там има също величествени изблици не неуместна риторика - и злобна нападка срещу нещастния Погодин. Откриваме такива неща като "боклук и парцал е станал всеки човек" или "съотечественици!.. страшно!..", като "съотечественици" е произнесено с интонацията на "другари!" или "събратя!", само че още по-призивно.

Книгата предизвикала оглушителен скандал. Общественото мнение в Русия било в основата си демократично и между другото се възхищавало много от Америка. И не Царят строшил гръбнака му (това направил много по-късно съветският режим). В средата на миналия век съществували няколко течения в обществената мисъл и макар че най-радикалното по-късно се изродило в чудовищно унило народничество, марксизъм, интернационализъм и прочее (за да могат след това, развивайки се, да изминат неизбежния кръг до държавното крепостничество и реакционния национализъм), няма съмнение, че в епохата на Гогол "западняците" представлявали културна сила, далеч превъзхождаща числено и качествено всичко това, което можели да измислят реакционните ретрогради. Затова, да речем, не е съвсем справедливо да се разглежда Белински само като предшественик (макар че филогенетично бил такъв) на тези писатели от 60-те и 70-те години, които яростно утвърждавали върховенство на обществените ценности над художествените; какво разбирали под художественост, е друг въпрос; Чернишевски и Писарев доказвали тържествено, че да се пишат учебници за народа е по-важно отколкото да се рисуват "мраморни колони и нимфи", иначе казано - да се създава "чисто изкуство". Между другото, този остарял метод - да се свеждат всички естетически ценности до равнището на собствените бедни представи и способността да се нарисува акварелче, а след това да се разобличава "изкуството за изкуството" от национална, политическа или обща еснафска гледна точка - изглежда крайно комично и у някои съвременни американски критици. Колкото и наивна да била ограничеността на Белински при оценката на художествените произведения, той, като гражданин и мислител, имал поразително усещане за правда и свобода, което би могло да бъде погубено само от партийна борба, а тя била тогава едва в зародиша си.

По това време чашата му била все още пълна с чиста влага; необходима била помощта на Добролюбов, Писарев и Михайловский, за да се превърне тя в хранителен бульон за най-зловещи микроби. От друга страна, Гогол явно изостанал от своето време и приел масления слой на повърхността на мръсната локва за мистична дъга. Знаменитото писмо на Белински, разкриващо същността на "Избрани места" ("тази надута и мърлява шумотевица от думи и фрази") е благороден документ. В него има и остри нападки срещу царизма, поради което за разпространяване на преписите му скоро започнали да наказват с каторга в Сибир. Гогол явно бил огорчен най-много от намеците на Белински за неговото раболепие пред дворянството с надежда за материална помощ. Белински, разбира се, принадлежал към "бедните, но гордите", а Гогол като християнин осъждал "гордостта".

Въпреки потоците ругатни, оплаквания и сарказъм, които се излели върху книгата му от всички страни, Гогол се държал по-скоро мъжествено. Макар да признавал, че книгата му била издадена "под влияние на страха от смъртта" и че неопитността в подобни съчинения превърнала смирението в предизвикателна поза на самоувереност (или, както отбелязал на друго място, "развъртях се в моята книга като истински Хлестаков..."), той продължавал да твърди с непреклонната твърдост на мъченик, че книгата му е необходима по три причини: накарала хората да видят какъв е, показала на него и на тях какви са те и пречистила общата атмосфера като буря. С това всъщност казвал, че е изпълнил своето намерение: да подготви общественото мнение за втората част на "Мъртви души".

По време на дългите години в чужбина и трескавите завръщания в Русия Гогол записвал на парчета хартия (в каретата, в хана, в някоя къща на приятел, навсякъде) малки откъси от бъдещия величествен шедьовър. От време на време даже пишел цяла поредица от глави, които четял съвсем тайно на най-близките си приятели; друг път не успявал да напише нищо; понякога някой негов приятел преписвал страница след страница, понякога Гогол твърдял, че не е написал нито една дума - всичко е в главата му. Явно не един път е изгарял малко по малко ръкописите, преди да запали главния огън в навечерието на смъртта си.

Един път по време на трагичната борба със своето произведение той извършил нещо, което - като помним физическата му слабост - може да се сметне за подвиг: отишъл в Ерусалим, за да намери там това, което му било необходимо за бъдещата книга - указание свише, сила и творческа фантазия; така безплодната жена се моли на Девата за дете в разноцветния полумрак на средновековна църква. Няколко години той все отлагал поклонничеството; духът му, както казвал, не бил готов за това; Бог още не е пожелал това: поставял препятствия по пътя му; трябвало да придобие особено духовно състояние (смътно приличащо на католическата "благодат"), за да осигури максимален успех на това (съвсем езическо) начинание; освен това на Гогол бил необходим надежден спътник, който да не му досажда, да бъде мълчалив или разговорлив според променливото настроение на поклоника, а при необходимост да навие с грижовна ръка пътния плащ. Но когато през януари 1848 г. решил да предприеме опасното пътешествие, да се разчита на неговия успех имало също толкова малко основания колкото и през всяко друго време.

Добрата стара дама Надежда Николаевна Шереметева, една от най-верните и скучни кореспондентки на Гогол, с която заедно се молели за спасение на душите си, го изпратила до московската застава. Документите на Гогол сигурно били съвсем изрядни, на той неизвестно защо не искал да му ги проверяват и светото поклонничество започнало с една от онези мрачни мистификации, които често разигравал с полицията. За съжаление, в нея била замесена и старата дама. На заставата тя целунала поклонника, избухнала в сълзи и прекръстила Гогол, от което тай се разчувствал много. Точно тогава му поискали документите: чиновникът се поинтересувал кой точно ще пътува. "Ето тази старица" - извикал Гогол и отпрашил с каретата си, като оставил госпожа Шереметева в голямо затруднение.

На майка си изпратил специална молитва, която местният свещеник трябвало да прочете в църквата. В молитвата Гогол молел Господ да го запази на Изток от разбойници и от морска болест по време на пътуването му по море. Господ пренебрегнал втората молба: между Неапол и Малта на нестабилния параход "Капри" Гогол повръщал така страшно, че пътниците били направо поразени. Сведенията за самото поклонничество са доста мъгливи и ако нямаше някои официални доказателства, че то наистина се е състояло, би могло да се предположи, че Гогол е измислил пътешествието, както по-рано измислил пътуването си до Испания. Когато година след година твърдиш, че имаш намерение да направиш нещо, и вече ти се повдига от това, че не можеш да се решиш, много по-лесно е да убедиш всички, че вече си го направил - и колко облекчително е да забравиш всичко това.

"Какво могат да ти дадат моите сънни впечатления? Видях като на сън тази земя" (из писмо до Жуковский). Мярка ни се как се кара в пустинята със своя спътник Базили. Някъде в Самария откъснал асфодел, някъде в Галилея - мак (изпитвайки смътен интерес към ботаниката като Русо). В Назарет валял дъжд, той искал да се скрие от него и "седях два дена, забравил, че седя в Назарет (на пейка, под която намерила убежище една кокошка), точно така, както би се случило в Русия на гарата". Свещените места, които посетил, не се слели с мистическата си реалност в душата му. Като резултат Светата земя имала за душата му (и за книгата му) същата полза, каквато немските санаториуми - за тялото му.

През последните десет години от своя живот Гогол носел упорито замисъла за продължаване на "Мъртви души". Той изгубил вълшебната способност да твори живот от нищото; на въображението му бил необходим готов материал за обработка, защото още имал сили да се повтаря; макар че вече не можел да създаде напълно нов свят като в първата част, той се надявал да използва същата тъкан, като преобразува нейната конструкция по нов начин, а именно - като подчини книгата на определена задача, която липсва в първата част, а сега като че ли не само се е превърнала в движеща сила, но и със задна дата ѝ придава необходимия смисъл.

Освен личните особености на Гогол, съдбоносна роля за него изиграло едно всеобщо заблуждение. Писателят пропаднал, когато започнали да го занимават такива въпроси като "какво е изкуството?" и "в какво се състои дългът на писателя?". Гогол решил, че целта на литературата е да лекува болни души, като предизвиква в тях усещане за хармония и покой. Лечението трябвало да съдържа и силна доза дидактика. Той имал намерение да изобрази националните недостатъци и националните добродетели по такъв начин, че читателят да може да затвърди последните и да се избави от първите. В началото на работата си над продължението на "Мъртви души" той имал намерение да изобрази героите си не като "съвсем добродетелни", но като "по-значителни" отколкото в първата част. Ако използваме прелестния жаргон на издателите и рецензентите, той искал да им придаде "по-човешко обаяние". Да се пише роман е грешно, ако авторът не е разкрил ясно своята "симпатия" към едни от героите и "критичното си отношение" към други. Така се знае, че даже най-скромният читател (предпочитащ книгата под формата на диалози с минимум "описания", защото разговорите са "живот") ще разбере на чия страна да застане. Гогол обещавал на читателя, всъщност - на своя въображаем читател, че ще съобщава факти. Той, според думите му, щял да изобрази руските хора не чрез "незначителните характеристики" на отделни изроди, не чрез самодоволните им пошлости и странности, не чрез кощунството на личното видение на автора, а по такъв начин, че "да се представи все едно неволно целия руски човек, с цялото му разнообразие на богатства и дарове, които съдбата му е определила...". Иначе казано, "мъртвите души" ще станат "живи души".

Обещанието на Гогол (а и на всеки друг писател с подобно пагубно намерение) може да се изрази с по-прости думи: аз си представих в първата част един свят, а сега ще си представя друг, по-точно отговарящ на тези понятия за добро и зло, които повече или по-малко съзнателно споделят моите въображаеми читатели. Успехът в такъв случай (при популярните автори на романи и така нататък) зависи пряко от това доколко представата на автора за "читателите" съответства на общоприетата, тоест на възгледа на читателите за себе си, прилежно внушаван от издателите с помощта на редовно доставяната от тях умствена дъвка.

Но положението на Гогол не било толкова просто, първо, защото замислената книга трябвало да стане нещо като религиозно откровение, и второ, защото въображаемият читател трябвало не само да се възхищава от различните подробности на това откровение, но и да получи морална подкрепа, да се облагороди и даже да се възроди под въздействието на книгата. Най-голямата трудност се състояла в това да се съчетае материалът от първата част, съдържаща от гледна точка на еснафа само "странности" (които Гогол обаче трябвало да използва, защото вече не умеел да създава нова художествена тъкан), с нещо като възвишена проповед, умопомрачителни образци за която дал в "Избрани места". И макар че първоначалното му намерение било да изобрази своите герои не като "съвсем добродетелни", а като "по-значителни", в смисъл, че трябвало да изразяват цялото богатство на руските страсти, настроения и идеали, той постепенно си изяснил, че всичките "значителни" личности, излизащи изпод перото му, са фалшифицирани от непреодолимите странности, с които ги е надарила природната среда и вътрешното им сходство с кошмарните помешчици от първото произведение. Следователно единственият изход бил да се създаде друга, чужда на тях група герои, които трябва да бъдат явно и недвусмислено "добри", защото всеки опит за обогатяване на техните характери ще ги превърне неизбежно в същите причудливи образи, каквито станали не "съвсем добродетелните" герои благодарение на своите злочести прародители.

Когато през 1847 г. фанатичният руски свещеник Матвей, съчетаващ красноречието на Йоан Златоуст с най-мрачните средновековни фантазии, молел Гогол да изостави литературата и да се заеме с някое богоугодно дело като това например да подготви душата си за преминаване в оня свят по програма, изготвена от същия отец Матвей и нему подобни, Гогол с всички сили се стараел да разясни на своите кореспонденти колко положителни биха били положителните герои в "Мъртви души", ако само църквата му разреши да се отдаде на тази потребност за писане, която му е внушил Бог зад гърба на отец Матвей: "Нима не може и писателят в занимателна повест да изобрази живи примери за по-добри хора от тези, които изобразяват другите писатели - да ги представи така живо, като живописец? Примерите са по-силни от разсъжденията; но е необходимо само писателят да умее преди всичко да направи себе си добър и да угоди с живота си на Бог. Не бих си и помислил за писателство, ако нямаше днес такова повсеместно желание да се четат всякакъв вид романи и повести, повечето съблазнителни и безнравствени, но които се четат само защото са написани увлекателно и не без талант. А аз, като имам талант, като мога да изобразявам живо хората и природата... нима не съм длъжен да изобразя със същата увлекателност хора, които са добри, вярват и живеят по Божия закон? Ето ви (ще кажа откровено) причината за моето писателство, а не парите и не славата".

Би било, разбира се, смешно да се предполага, че Гогол е прекарал десет години само за да напише книга, угодна на църквата. В действителност той се опитвал да създаде книга, угодна на Гогол художника и на Гогол отшелника. Той бил преследван от мисълта, че великите италиански художници са правели това отново и отново: прохладен манастир, рози, виещи се по стената, изпосталял човек с кепе, сияещи свежи бои на фреските, над които той се труди - ето работната обстановка, за която мечтаел Гогол. Завършените "Мъртви души" трябвало да създадат три взаимно свързани образа: на престъплението, на наказанието и на изкуплението. Да се достигне тази цел било невъзможно не само защото неповторимият гений на Гогол, ако си дадял воля, непременно би разчупил всякаква обичайна схема, но и защото авторът натрапил главната роля на грешника на такава личност - ако Чичиков би могъл да бъде наречен личност, - на която смехотворно не подхождала и която се движела в такава среда, в която понятие като спасение на душата просто не съществувало. Симпатичен свещеник би бил също така невъзможен сред героите на Гогол от първия том, както gauloiserie (непристойност - бел. рус. ред.) у Паскал или цитат от Торо в последната реч на Сталин.

В незначителния брой глави от втората част, който са се запазили, магическият кристал на Гогол помръкнал, Чичиков, макар и да останал (прекалено много) в централната сфера, някак си излязъл от фокуса. В тези глави има отделни великолепни откъси, но те са само ехо от първата част. А когато се появяват "положителни" герои - пестелив помешчик, праведен търговец, богоподобен княз, се създава впечатление, че са се стълпили съвсем странични хора, за да се настанят в проветривия дом, където в унил безпорядък са разположени обичайни вещи. Както вече казах, мошеничествата на Чичиков са само фантоми, пародия на престъпление, поради което е невъзможно никакво "реално" наказание, без да се изопачи цялостната идея. "Положителните герои" са фалшиви, защото не принадлежат към света на Гогол и всяка връзка между тях и Чичиков е дразнеща и угнетяваща. Ако Гогол е написал изкупителна част, в която "положителният свещеник" (с малко католически нюанс) спасява душата на Чичиков в дълбините на Сибир (съществуват откъслечни сведения, че Гогол е изучавал "Сибирската флора" на Палас, за да изобрази нужния фон) и ако на Чичиков му било съдено да свърши дните си като изпосталял монах в далечен манастир, не е удивително, че последното озарение на художествената истина е накарало писателя да унищожи края на "Мъртви души". Отец Матвей би трябвало да е доволен, че малко преди смъртта си Гогол се отрекъл от литературата; но краткият огнен блясък, който би могъл да се приеме за доказателство и символ на това отричане, в действителност изразявал точно обратното: когато, навел се към огъня, той ридаел до печката ("Къде?" - пита моят издател. В Москва.), където били унищожени плодовете на многогодишен труд, на него вече му било ясно, че завършената книга не съответства на неговия гений; така Чичиков, вместо да угасва набожно в дървен параклис сред аскетични ели на брега на легендарно езеро, бил върнат в своята природна стихия; малък син пламък сред скромен ад.

5. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА

"...чиновник, не може да се каже особено забележителен, нисък на ръст, малко сипаничав, малко червенокос, малко дори недовиждащ, малко плешив, с бръчки по двете бузи и с цвят на лицето, както се казва, хемороиден…" "Фамилното име на чиновника беше Башмачкин. Вече по това личеше, че името му е произлязло някога от обувка; но кога, в кое време и по какъв начин е произлязло от обувка, за това нищо не се знае. И бащата, и дядото, и дори шуреят, и всички Башмачкини носеха ботуши, като сменяваха само три пъти на година подметките". (превод на Константин Константинов)

Гогол бил странно създание, но геният е винаги странен; само непоклатимата посредственост изглежда в очите на благородния читател като мъдър стар приятел, който обогатява любезно читателската представа за живота. Великата литература граничи с ирационалното. "Хамлет" е дивашки сън на учен невротик. "Шинел" на Гогол е гротеска и мрачен кошмар, пробиващ черни дупки в смътния модел на живота. Повърхностният читател ще види в тази повест само тежки гримаси на екстравагантен палячо; сериозният няма да се усъмни в това, че главното намерение на Гогол е било да изобличи ужаса на руската бюрокрация. Но и тези, които искат да се посмеят добре, и тези, които жадуват за книга, "която те кара да се замислиш", няма да разберат за какво в действителност се отнася "Шинел". Дайте ми творчески читател; тази повест е за него.

Уравновесеният Пушкин, земният Толстой, сдържаният Чехов - всички имали моменти на ирационални прозрения, които едновременно замъглявали изречението и разкривали таен смисъл, заслужаващ си внезапната промяна на гледната точка. Но за Гогол това движение било основата на неговото изкуство и затова, когато се опитвал да пише по кръговия маниер на литературната традиция и да разглежда рационалните идеи логически, губел всякакви следи от талант. А когато в безсмъртния "Шинел" си дал воля да си поиграе на ръба на дълбоката лична пропаст, той станал най-великият писател, който е създавала до това време Русия.

Внезапното накланяне на рационалната жизнена плоскост може да се осъществи, разбира се, по различни начини и всеки велик писател прави това по свой начин. При Гогол има комбинация от две движения: рязко и плавно. Представете си люк, който се отваря под краката ви с абсурдна неочакваност и лирически порив, който ви издига нагоре, а след това ви оставя да паднете внезапно в клопката на следващата дупка. Абсурдът бил любимата муза на Гогол - но когато казвам "абсурд", аз не разбирам необикновеното или комичното.

Абсурдното има толкова оттенъци и степени, колкото трагичното, плюс това в случая с Гогол то граничи с трагичното. Би било грешка да се твърди, че Гогол поставя своите герои в абсурдни положения. Не можете да поставите някого в абсурдно положение, ако целият свят, в който живее, е абсурден; не можете, ако под "абсурден" разбирате нещо, което предизвиква сподавен смях или повдигане на рамене. Но ако разбирате нещо трогателно, някакво човешко състояние, ако разбирате такова нещо, което в един по-малко странен свят е свързано с възвишени стремежи, с по-дълбоки страдания, с по-силни страсти - тогава се появява, разбира се, необходимата пролука и трогателното човешко същество, изгубено сред кошмарния, безотговорен свят на Гогол, се превръща, благодарение на вторичния контраст, в "абсурдно".

Върху капака на табакерата на шивача има "портрета на някакъв генерал, но какъв точно, не се знае, защото мястото, дето се намираше лицето му, беше пробито с пръст и след това бе залепено с четириъгълно парченце хартия. (превод на Константин Константинов). Същото е и с абсурдността на Акакий Акакиевич Башмачкин. Ние не сме очаквали, че сред водовъртежа от маски една ще се окаже истинско лице или поне мястото, където би трябвало да има лице. Същността на човечеството е ирационална производна от хаоса имитации, които формират света на Гогол. Акакий Акакиевич, героят от "Шинел", е абсурден, защото е трогателен, защото е човечен и защото е породен от тези именно сили, които са така контрастни с него.

Той не е само човечен и трогателен. Той е нещо повече, също както фонът му не е само пародиен. Някъде зад очевидния контраст се крие тънката линия на сходството. У него има същият трепет и същото блещукане като в призрачния свят, към който принадлежи. Намеците за нещо, скрито зад грубо изрисуван параван, са така изкусно комбинирани с външната тъкан на повествованието, че граждански мислещите руснаци съвсем ги пропуснали. Но творческият прочит на повестта на Гогол разкрива, че тук и там в най-невинни описания една или друга дума, понякога просто наречие или предлог, например думите "даже" или "почти", са вписани така, че и най-безобидното изречение избухва в кошмарен фойерверк; или откъс, който започва по несвързан, разговорен начин, изведнъж излиза от релсите и кривва в ирационалното, където всъщност му е мястото; или внезапно се разтварят врати и през тях нахлува като могъщ пенещ се поток поезия, единствено за да потъне в дълбока пропаст или да се превърне в самопародия, или да се промъкне като изречение, сходно със скоропоговорката на фокусник, каквато скоропоговорка е така характерна за стила на Гогол. Това създава усещането за нещо смешно и едновременно с това звездно, постоянно таящо се някъде наблизо, и тук е моментът да си спомним, че разликата между комичната страна на нещата и тяхната космична страна зависи от един съскащ съгласен звук.

Какво представлява странният свят, чиито отблясъци улавяме през пролуките на невинни на вид изречения? Той е с нещо реален, но на нас ни се струва диво абсурден, толкова сме свикнали с декорациите, които го прикриват. През тези отблясъци съзираме главния герой на "Шинел", смирен дребен чиновник, който олицетворява духа на тайния, но истински свят, който се промъква през стила на Гогол. Този смирен дребен чиновник е призрак, гост от някакви трагични бездни, който е сложил случайно маската на дребен чиновник. Руските прогресивни критици усетили в него образа на угнетения и унижения човек и цялата повест ги поразила със своето социално изобличение. Но повестта е много по-значителна от това. Пукнатините и черните дупки в тъканта на Гоголевия стил съответстват на пукнатините в самия живот. Има нещо много сбъркано на този свят, а хората са кротки лунатици, заети да преследват нещо, което им се струва много важно, докато една абсурдно-логическа сила ги държи по работните им места - това е истинското "послание" на повестта. В света на безполезното, на безполезното смирение и на безполезното господство, висшето нещо, което страстта, желанието и творческият импулс могат да постигнат, е един нов шинел, пред който се прекланят и шивачи, и клиенти. Не говоря за нравствена позиция или за нравствено поучение. В такъв свят не може да има нравствено поучение, защото там няма нито ученици, нито учители: този свят съществува и изключва всичко, което може да го разруши, защото всяко усъвършенстване, всяка борба, всяка нравствена цел или усилие да бъде постигната са толкова немислими, колкото и промяната на звездните орбити. Това е светът на Гогол и като такъв той е съвършено различен от света на Толстой, Пушкин, Чехов или от моя. Но като се прочете Гогол, очите могат да се гоголизират и тогава е възможно да се видят части от неговия свят на най-неочаквани места. Обходил съм много страни и нещо като шинела на Акакий Акакиевич се оказваше страстна мечта на един или друг мой познат, който никога не е чувал за Гогол.

Сюжетът на "Шинел" е извънредно прост. Беден дребен чиновник взема важно решение и си поръчва нов шинел. Докато го шият, шинелът се превръща в мечтата на живота му. През първата вечер, когато го облича, крадци му го свалят в една тъмна улица. Чиновникът умира от мъка и неговото привидение броди по града. Ето я цялата фабула, но, разбира се, истинският сюжет (както винаги у Гогол) е в стила, във вътрешната структура на трансцеденталния анекдот. За да бъде оценен той по достойнство, трябва да се направи нещо като умствено салто, да се отхвърли обичайната скала на литературните ценности и да се тръгне след автора по пътя на свръхчовешкото му въображение. Светът на Гогол е сходен с такива концепции в съвременната физика като "Вселената е акордеон" или "Вселената е взрив"; той не прилича на спокойно въртящите се, като часовников механизъм, светове от миналия век. Литературният стил има свое изкривяване, като пространството, но на малцина от руските читатели им се иска да се гмурнат стремглаво в Гоголевия магичен хаос. Руснаците, които смятат Тургенев за велик писател и съдят за Пушкин по отвратителните либрета на Чайковски, само се плъзгат по повърхността на тайнственото Гоголево море и се задоволяват с това, което им се струва ексцентричен хумор и живописна острота.

Но водолазът, търсачът на черни перли, който предпочита чудовищата от морските дълбини пред чадърите на плажа, ще намери в "Шинел" сенки, които свързват нашето екзистенциално състояние с други състояния и начини на съществуване, които усещаме смътно в редките минути на ирационално възприятие. Прозата на Пушкин е триизмерна; прозата на Гогол е най-малко четириизмерна. Той може да бъде сравнен със съвременния математик Лобачевский, който взриви света на Евклид и откри преди сто години много теории, доразвити по-късно от Айнщайн. Ако успоредните линии не се пресичат, това не е, защото не могат да се пресекат, а защото си имат други грижи. Изкуството на Гогол, което ни се разкрива в "Шинел", показва, че успоредните линии не само могат да се пресекат, но и могат да се извива и омотават по най-чудноват начин, както потрепват, извивайки се при най-малкото вълнение, две колони, отразяващи се във водата. Геният на Гогол е вълнението на водата - две и две прави пет, ако не прави квадратен корен от пет, и в света на Гогол всичко това е естествено, там и нашата рационална математика, и всичките наши псевдофизически съглашения със самите себе си, ако говорим сериозно, не съществуват.

Процесът на обличане, на който се отдава Акакий Акакиевич, направата и слагането на шинела са в действителност събличането му и постепенното връщане към пълната голота на неговия призрак. От самото начало на повестта той тренира за своя свръхестествен скок на височина и такива безобидни на вид подробности като ходенето на пръсти по улицата, за да се запазват обувките, или смущението му, когато не знае къде се намира: по средата улицата или по средата на някое изречение - всичките тези детайли разтварят постепенно чиновника Акакий Акакиевич и в края на повестта неговият призрак ни се струва най-осезаемата, най-реалната част от него. Разказът за призрака му, сновящ из Санкт Петербург в търсене на шинела, който са му отнели крадците, и в края на краищата събличащ шинела на един важен чиновник, отказал да му помогне в бедата - този разказ може да е за повърхностния читател една обикновена история за привидения, но накрая тя се превръща в нещо, за което не мога да намеря епитет. Това е и апотеоз, и dégringolade (стремително падане - бел. рус. ред.). Ето:

"Клетото важно лице насмалко не умря. Колкото и смел да беше в канцеларията и изобщо пред по-низшите и макар че всеки, който погледнеше неговата мъжествена фигура и лице, казваше: „У, какъв характер!“ — сега, подобно на мнозина с юнашка външност, той почувства такъв страх, че не без основание почна дори да се опасява дали няма да му се случи някой болезнен припадък. Той дори сам свали по-скоро от раменете си своя шинел и извика на кочияша с чужд глас: „Препускай към къщи!“ При тоя глас, който се чува обикновено в решителни минути и дори (обърнете внимание на честото повтаряне на тази дума) се придружава с нещо по-осезателно, кочияшът сви за всеки случай главата си между раменете, замахна с камшика и подкара като стрела. След шест минути и нещо (по специалния часовник на Гогол) важното лице беше вече пред входа на къщата си. Бледен, изплашен и без шинел, вместо при Каролина Ивановна той пристигна в своята къща, замъкна се как да е до стаята си и прекара нощта в твърде голяма тревога, така че на следната заран, на закуска, дъщеря му направо каза: „Татко, ти днес си съвсем бледен!“ Но таткото (следва пародия на библейската притча) мълчеше и не споменаваше ни дума за онова, което се бе случило с него, де беше ходил и де искаше да отиде. Това произшествие имаше силно въздействие върху него (започва снижение, тази ефектна прозаизация, която Гогол обичал да използва за свои нужди). Той дори много по-рядко почна да казва на подчинените си: „Как смеете? Разбирате ли кой стои пред вас?“ — а ако казваше това, казваше го само след като чуеше каква е работата. Ала още по-забележително беше, че оттогава появяването на чиновника мъртвец съвсем престана: очевидно генералският шинел му е бил съвсем по мярка, поне вече не се чуваше никъде да са смъкнали някому шинела. Впрочем мнозина усърдни и грижливи хора още не можеха да се успокоят и споменаваха, че в отдалечените части на града все още се явявал чиновникът мъртвец. И наистина един коломенски постови стражар видял със собствените си очи (снижение от морализаторската интонация към гротеската върви с пълна пара) как от една къща излязъл призрак; ала бидейки по природа малко слабоват, тъй че веднъж обикновено големичко прасе, което изскочило от някаква частна къща, го съборило на земята за голям смях на събралите се наоколо файтонджии, от които после той поискал за тая подигравка по половин копейка за емфие, и тъй, бидейки слабоват, той не се решил да го спре, а тръгнал подире му в тъмнината, докато най-сетне призракът изведнъж се обърнал, спрял се и го запитал: „Ти какво искаш?“ — и му показал такъв юмрук, какъвто и живите нямат. Стражарят казал: „Нищо“ — и веднага поел назад. Ала призракът бил много по-висок на ръст, имал преголеми мустаци и като закрачил, както изглежда, към Обухов мост, изчезнал съвсем в нощния мрак. (превод на Константин Константинов)

Потокът от "неуместни" подробности (такива като невъзмутимото допускане, че "големичките прасета" живеят обикновено в частни къщи) предизвиква хипнотично въздействие, така че почти изпускаме от погледа си едно просто нещо (и в това е красотата на финалния акорд). Гогол е маскирал преднамерено най-важната информация, главната композиционна идея на повестта (защото всяка реалност е маска). Човекът, когото са взели за безшинелния призрак на Акакий Акакиевич е всъщност този човек, който е откраднал шинела му.

Но призракът на Акакий Акакиевич съществувал само благодарение на липсващия шинел, а ето че полицаят, попадайки в най-странния парадокс на разказа, взема за призрак точно тази личност, която е негова антитеза - човека, който откраднал шинела. Така повестта описва пълен кръг: порочен кръг като всички кръгове, колкото и да се представят за ябълки, планети или човешки лица.

И ето, ако обобщим, разказът се развива така: мънкане, мънкане, лирическа вълна, мънкане, лирическа вълна, мънкане, лирическа вълна, мънкане, фантастична кулминация, мънкане, мънкане и връщане в хаоса, от който е произлязло всичко. На това свръхвисоко равнище на изкуството литературата, разбира се, не се занимава с оплакване на нещастни хора или с проклятия по адрес на властимащите. Тя е обърната към тези тайни дълбини на човешката душа, където преминават сенките на други светове като сенките на безименни и мълчаливи кораби.

Както вероятно са си изяснили двама-трима най-търпеливи читатели, това обобщение е единственото нещо, което всъщност ме интересува. Целта на моите кратки бележки за Гогол, надявам се, е вече съвсем ясна. Направо казано, тя се свежда до следното: ако искате да разберете нещо за Русия, ако искате да разберете защо премръзналите немци изгубили своя блиц, ако ви интересуват "идеи", "факти" и "послания", не пипайте Гогол. Каторжното учене на руски език, необходим, за да го прочетете, няма да ви се отплати със същата монета. Не го пипайте, не го пипайте. Той няма какво да ви каже. Не се приближавайте до релсите. Там има високо напрежение. Достъп няма. Избягвайте, въздържайте се, не трябва. Би ми се искало да направя тук пълния възможен списък на забраните, запрещенията и опасностите. Разбира се, това едва ли ще потрябва - защото случайният читател вероятно няма да стигне толкова далече. Но аз ще приветствам неслучайния читател - моите братя, моите двойници. Научете отначало азбуката, устните, задноезичните, зъбните, буквите, които жужат, които жужат като земна пчела, като мухата це-це. След някоя гласна ще започнете да плюете. Като склоните за първи път личното местоимение, ще усетите мозъчно вдървяване. Но аз не виждам друг подход към Гогол (да, между другото, и към всеки друг руски писател). Неговите произведения, като всяка друга велика литература, са феномен на езика, а не на идеите. Моите преводи на отделни моменти са най-доброто, на което е способен бедният ми речник; но ако бяха така съвършени, както ги чува моето вътрешно ухо, аз, като нямам възможността да предам тяхната интонация, все едно не бих могъл да заменя Гогол. Стараейки се да предам моето отношение към неговото изкуство, аз не приведох нито едно осезаемо доказателство за необичайното му съществуване. Мога само да сложа ръка на сърцето си и да твърдя, че не съм измислил Гогол.

Той наистина е писал, наистина е живял.

Гогол е роден на 1 април 1809 година. Според майка му (която, разбира се, измислила този жалък анекдот), стихотворението, което написал на пет години, било прочетено от Капнист, доста известен писател. Капнист прегърнал тържествено момчето и казал на радостните родители: "Ще стане гениален писател, стига съдбата да му даде добър християнин за учител и водач". Но другото - че Гогол се е родил на 1 април, е истина.

6. КОМЕНТАР

- Какво пък... - каза моят издател.

Златният прорез на нежния залез беше заобиколен от мрачни скали. Краищата му бяха покрити с ели като ресници, а още по-нататък, в дълбината на самия прорез, можеше да се различат силуетите на други, съвсем безплътни по-малки планини. Бяхме в щат Юта, седяхме в гостната на планински хотел. Тънките трепетлики върху близките скали и бледите пирамиди на старите минни сметища се възползваха от стъкления прозорец и мълчаливо взеха участие в нашия разговор - долу-горе като байроновските портрети в диалога между Чичиков и Собакевич.

- Какво пък - каза моят издател, - харесва ми, но мисля, че на студентите трябва да се разкаже за какво става дума.

Аз казах...

- Не - възрази той. - Аз не за това. А за това, че на студентите трябва да се разкаже повече за съчиненията на Гогол. Имам предвид сюжетите. Те ще искат да знаят за какво са тези книги.

Аз отговорих...

- Не, това не сте направили - каза той. - Прочетох всичко внимателно и жена ми също, но не разбрахме сюжетите. И още, в края трябва да има нещо като библиография или хронология. Студентът трябва да разбере кое какво е, иначе ще се обърка и няма да поиска да чете по-нататък

Аз казах, че който и да е интелигентен човек може да намери дати и други сведения в някоя добра енциклопедия или във всеки учебник по руска литература. Той възрази, че не е задължително студентът да е интелигентен човек, а освен това ще бъде недоволен, ако го накарат да прави справки за нещо. Аз казах, че студентите са различни. Той отговори, че от гледна точка на издателя са едни и същи.

- Опитвам да обясня - казах аз, - че в произведенията на Гогол истинските сюжети се крият зад очевидните. Аз представям тези истински сюжети. Неговите разкази само подражават на сюжетни разкази. Нещо като рядка пеперуда, която, отказала се от външния си облик, подражава на външния облик на същество от съвсем друга порода - да речем, някоя популярна пеперуда...

- И какво от това? - попита той.

- Или, по-точно, на непопулярна, непопулярна за гущерите и птиците.

- Ами да, това е ясно - каза той. - Разбирам всичко. Но в края на краищата сюжетът е сюжет и на студента трябва да се разкаже какво се случва. Например аз, докато не прочетох "Ревизор", нямах никаква представа каква става там, макар че бях прочел внимателно вашия ръкопис.

- Кажете - попитах аз - какво става в "Ревизор"?

- Е как така - каза той, като се облегна в креслото, - става това, че млад човек спира в някакъв град, защото е проиграл парите си на карти, а градът е пълен с политикани и той ги използва, за да получи пари, като им внушава, че е държавен чиновник, изпратен от центъра за инспекция. А когато ги използвал, съблазнил дъщерята на кмета, напил се у него и след като получава подкупи от съдии, лекари, помешчици, търговци и всякакъв вид администратори, си заминава от града точно преди да дойде истинският инспектор.

Аз казах...

- Да, разбира се, можете да представите това - съгласи се великодушно моят издател. - Но ето и "Мъртви души". Като прочетох вашата глава, не бих могъл да кажа какво има в книгата. И освен това, както вече споменах, трябва да има библиография.

- Ако става въпрос за списък с преводи и книги за Гогол...

- Ами да - каза моят издател.

- Ако ви трябва това, нещата са прости, защото освен отлично преведените от Герни "Мъртви души", "Ревизор" и "Шинел", които се появиха тогава, когато самият аз се блъсках с тази работа, няма нищо, само прехвърляне от едно място на друго, което изопачава Гогол до абсурд.

В тази минута две кученца кокер шпаньоли - черно с увиснали уши и със симпатично кривогледи синкави очички и бяло женско с розови петънца по муцуната и корема - се втурнаха през вратата, която някой откри, заклатиха се на меките си лапички между мебелите, но бяха веднага уловени и изгонени обратно на терасата.

- Освен това - продължавах аз - не ми е известно нито едно английско съчинение за Гогол, достойно да се спомене, освен отличната глава в "История на руската литература" от Мирский. Има, разбира се, стотици руски разработки. Някои са много добри, но множество други принадлежат към абсурдни направления като "Гогол е живописец на царска Русия" или "Гогол е реалист", или "Гогол е велик борец с крепостното право и бюрокрацията", или "Гогол е руският Дикенс". Бедата е в това, че ако започна да изброявам тези съчинения, ще се опитам непременно да разсея скуката, като включа в списъка измислени названия и въображаеми автори, и вие никога няма да разберете наистина ли Добролюбов или или Иванов-Разумник, или Овсянко-Кули...

- Не - прекъсна ме припряно моят издател, - не мисля, че е нужен списък на книги за Гогол. Имах предвид списък със съчиненията на Гогол и хронологията на тяхната поява, за живота му, нещо за сюжетите и прочее. Лесно ще го направите. И ни е нужна негова снимка.

- За това и аз мислих - казах аз. - Да, дайте да дадем портрет на носа му. Не на главата, не до кръста, а само на носа. Голям, самотен, остър нос, отчетливо нарисуван с мастило, като увеличено изображение на някакъв важен орган на необичайна зоологическа особа. Мога да помоля Добружинский, неподражаем майстор е на рисунката, или художника от Зоологическия музей...

- И това ще погуби книгата - каза моят издател.

Повечето факти, които съм посочил, са взети от прелестната биография на Гогол, написана от Вересаев (1933 г.). Изводите са мои. Отчаялите се руски критици, опитвайки се да определят влиянието върху мене и да поставят моите романи на подходяща лавица, ме вързаха няколко пъти за Гогол, но като се вгледаха още един път, видяха, че аз съм развързал възлите и лавицата стои празна.

ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818-1883)

Иван Сергеевич Тургенев е роден през 1818 г. в Орел, Централна Русия, в семейството на състоятелен помешчик. Детството му преминало в имението, където можел да наблюдава живота на крепостните и техните отношения с господарите, достигащи до крайна проява на жестокост: със своята тираничност майка му довела селяните, а след това и семейството си до наистина жалко съществуване. Обожавайки сина си, тя едновременно с това го преследвала, като го наказвала за най-малкото детско непослушание или простъпка. По-късно, когато Тургенев се опитал да се застъпи за крепосните, тя го лишила от доходи и го обрекла на истинска нищета, макар че в бъдеще го очаквало голямо наследство. Тургенев никога не забравил болезнените впечатления от своето детство. След смъртта на майка си той положил не малко усилия да облекчи живота на своите крепостни, освободил всичките си домашни слуги и по всякакъв начин съдействал за освободителната реформа през 1861 г.

Ранното образование на Тургенев било пъстро. Сред многобройните домашни учители, безразборно канени от майка му, се случвали доста необичайни хора, сред които като минимум и един професионален сарач. Една година в Московския и три години в Петербургския университет, който завършил през 1837 година, не оставили у него чувството, че е получил добро образование и от 1838 до 1841 г. Тургенев посещава Берлинския университет, като се опитва да запълни празнините. По време на престоя си в Берлин се сближава с група млади руски студенти, които по-късно сформират групата на руското философско движение, повлияно силно от Хегел, немския философ "идеалист".

В ранната си младост Тургенев създал не много на брой сурови стихотворения, преди всичко имитации на Михаил Лермонтов. Едва през 1847 г., когато се обърнал към прозата и публикувал кратък разказ, първия от поредицата "Записки на ловеца", Тургенев станал самобитен писател. Разказът направил много силно впечатление на читателите и по-късно, когато влязъл с още други в първата му книга, впечатлението нараснало още повече. Пластичността, музикалността и дипленето на неговата проза били само една от причините, които му донесли мълниеносна слава, защото не по-малък интерес предизвиквали и сюжетите на неговите истории. Всички те разказват за крепостни и са не само детайлно психологическо изследване, но дори достигат до идеализация на крепостните селяни, които по своите нравствени качества стоят по-високо от безсърдечните господари. Ето няколко пурпурни петна от тези истории:

"Федя, не без удоволствие, вдигна във въздуха насила усмихващото се куче и го сложи на дъното на каруцата" ("Хор и Калинич")

"...кучето, като трепереше с цялото си тяло и присвиваше очи, гризеше кост на поляната..." ("Моят съсед Радилов")

"Вячеслав Илорионов е страхотен ловец на прекрасния пол и щом само види в уездния град на булеварда някоя хубавичка особа, веднага ще тръгне след нея, но в същия миг и ще закуца - ето какво забележително обстоятелство". ("Двамата помешчици")

"Маша (циганка, възлюбена на героя, която го е изоставила) спря и се обърна с лице към него. Тя стоеше с гръб към светлината - и изглеждаше цялата черна, сякаш от тъмно дърво изрязана. Само бялото на двете очи се открояваше като сребърни бадеми, а самите очи - зениците - ставаха още по-тъмни". (Краят на Чертопханов")

"Вече се свечеряваше; слънцето се скри зад малката трепетликова горичка, разположена на половин верста от градината: сянката ѝ се протягаше през неподвижните поля. Дребен селянин яздеше в тръс бяло конче по тъмната тясна пътечка край самата гора: той целият се виждаше ясно, целият, до кръпката на рамото, нищо, че се движеше в сянка; приятно отчетливо се мярката краката на кончето. Слънчевите лъчи, от своя страна, се промъкваха в горичката и като си пробиваха път през гъсталака, обливаха стволовете на трепетликите с такава топла светлина, че започваха да приличат на борови стволове, а листата им почти синееха и над тях се издигаше бледосиньото небе, леко заруменено от слънчевия залез". ("Бащи и деца")

Това е най-доброто от Тургенев. Тези меко оцветени малки скици ни възхищават до ден днешен, изкусно вплетени в неговата проза, и повече напомнят акварел, отколкото сочните, ослепителни фламандски портрети от галерията на Гоголевите герои. Особено многобройни са тези искрици в "Записки на ловеца".

Редицата идеални и трогателни крепостни селяни, които преминават през тези разкази, изобразявала нагледно явната отвратителност на крепостното право, предизвиквайки възмущението на много влиятелни особи по онова време. Цензорът, който пуснал ръкописа, бил уволнен и правителството използвало първата възможност да накаже автора. След смъртта на Гогол Тургенев написал кратка статия, която петербургската цензура не пуснала, но статията била изпратена в Москва, където разрешили да бъде напечатана. За нарушаване на субординацията Тургенев бил осъден на месец затвор и изпратен в своето имение, където прекарал повече от две години. Като се върнал, напечатал първия си роман "Рудин", след който последвали "Дворянско гнездо" и "В навечерието".

В романа "Рудин", написан през 1855 г., е изобразено поколението на руските интелигенти-идеалисти от 40-те години, възпитани в немските университети. В романа се срещат великолепни описания: "Но ето, облачето премина, затрепка ветрец, в изумрудено и златно започна да се прелива тревата... Прилепвайки едно о друго, се мяркаха листата на дърветата... Силен аромат се надигна отвсякъде". Неочакваната поява на Рудин в дома на Ласунская е изобразено забележително с помощта на любимия тургеневски похват: по време на светска вечеря или обяд е изобразено условно единоборство между спокойния, любезен и умен герой и някакъв избухлив простак или претенциозен глупак. Обърнете внимание на странните навици на Тургеневите герои:

"Между другото Рудин се доближи до Наталия. Тя стана, на лицето ѝ се изписа объркване. Волинцев, който седеше близо до нея, също стана.

- Виждам пиано - започна Рудин меко и ласкаво, като пътешестващ принц". След това някой свири "Горският цар" на Шуберт.

"-Тази музика и тази нощ (звездна лятна нощ, която "и се разнежва и разнежва", Тургенев е великолепен живописец на "музиката и нощта") - заговори той - ми напомниха студентското време в Германия..." Питат го как се обличат студентите в Германия. "- В Хаелберг носех големи ботуши с шпори и венгерка с шнурчета, и си пуснах косите чак до раменете..." Рудин е доста помпозен млад човек.

По това време Русия била един огромен сън: народът спял - в преносен смисъл; интелектуалците прекарвали безсънни нощи - буквално, като разговаряли и размишлявали до пет часа сутринта и след това отивали да се разхождат. От време на време виждаме как се хвърлят на леглото, без да се съблекат, и потъват в безразличие или скачат както са си в своите одежди. Девойките на Тургенев обикновено се стават енергично от постелята си, надяват кринолините, наплискват лицето си със студена вода и свежи като рози изскачат в градината, където стават неизбежните срещи в беседките.

Преди да замине за Германия, Рудин е учил в Московския университет. Негов приятел разказва за младостта им: "Представете си: събрали сме се пет-шест души младежи, една лоена свещ гори, поднасят окаян чай и сухари с него стари-престари; а да видите лицата на всички, да чуете нашите думи! В очите на всеки има възторг, бузите пламтят и сърцето бие, и говорим за Бог, за правдата, за бъдещето на човечеството, за поезия - понякога говорим глупости, възхищаваме се на дреболии; но какво от това!"

Характерът на Рудин, този прогресивен идеалист от 40-те години, може да бъде обобщен с отговора на Хамлет: "думи, думи, думи". Той е изцяло неефективен, макар че е изпълнен целият с прогресивни идеи. Всичката му енергия отива в страстни потоци от идеалистичен брътвеж. Студено сърце и гореща глава. Ентусиаст, на когото не му достига сдържаща сила, всезнайко, неспособен да действа. Когато девойката, която го обича и която му се струва, че той също обича, му казва, че майка ѝ не е съгласна да се оженят, той я напуска веднага, макар че тя е готова да го последва навсякъде. Той заминава и странства по цяла Русия; всичките му начинания се провалят. Неуспехите, които отначало се проявяват в неспособността да намери изход на умствената си енергия в действие, а не само в бурния поток на красноречието, го преследват и довършват рисунъка на личността му, задълбочават и изострят чертите на характера му, а след това го довеждат до безполезната, но героична гибел в далечния Париж на барикадите по време на революцията през 1848 г.

В "Дворянско гнездо" (1858 г.) Тургенев възхвалявал благородните ортодоксални идеи на старото дворянство. Лиза, героинята в романа, е съвършено въплъщение на чистата и горда "девойка на Тургенев". "В навечерието" е още една история за Тургенева героиня, Елена, която оставя семейство и родина, за да последва своя любим, българския революционер Инсаров, чиято единствена цел в живота е освобождението на родината му (която е под турска власт). Елена предпочита Инсаров, който е човек на действието, пред бездействащите млади хора, заобикалящия я в нейната руска младост. Инсаров умира от туберкулоза, а Елена продължава храбро по неговия път.

Въпреки добрите намерения, "В навечерието" е художествено най-неуспешният роман на Тургенев. Но независимо от това той се оказал най-популярен. Елена, макар и жена, е именно този тип героична личност, каквато обществото жадувало: готова да пожертва всичко заради любовта и дълга, мъжествено преодоляваща всички трудности по пътя си, предана на идеалите за свобода - свободата на угнетените, свободата на жената да избере свой път в живота, свободата да обича.

Като изобразил нравственото поражение на идеалистите от 40-те години и направил българин свой единствен действащ герой, Тургенев бил обсипан с упреци за това, че не е създал нито един положително активен руски характер. Той се опитал да направи именно това в романа си "Бащи и деца" (1862 г.). В него Тургенев изобразява нравствения конфликт между добродетелните безплодни и нерешителни хора от 40-те години и новото поколение от млади силни революционери - "нихилистите". Базаров, представителят на това младо поколение, е агресивен материалист, отричащ и религията, и всички етични и естетически ценности. Той вярва само в "жабите", иначе казано - в резултатите от своя практически научен опит. Той не познава нито жалост, нито срам. Той е във висша степен активна личност. Макар че Тургенев по-скоро се възхищава на Базаров, радикалите, които той смятал да поласкае с образа на този силен млад нихилист, били възмутени от неговия портрет и видели в него само карикатура, създадена за голяма радост на техните опоненти. Тургенев бил обявен за свършен човек, който е изразходвал всичкия си талант. Той бил смаян. От любимец на прогресивното общество се превърнал внезапно в нещо като отвратително плашило. Тургенев бил много суетен човек; той държал не само на славата, но и на външните ѝ признаци. Дълбоко засегнат и разочарован, той се озовал своевременно в чужбина, където останал до края на своя живот, като само рядко и за кратко време се връщал в родината си.

Следващата му писателска проява е откъсът "Достатъчно", в който Тургенев обявява решението си да скъса с литературата. Въпреки това той създава още два романа и продължава да пише до края на живота си. От тези два последни романа в "Дим" Тургенев изразява огорчението си от всички слоеве на руското общество, а в "Целина" се опитва да изобрази различни типове руски хора, оказали се в конфликт със социалното движение по това време (70-те години). От едната страна виждаме революционери, стремящи се настойчиво да се докоснат до народа: (1) хамлетовски колебаещия се герой на романа Нежданов, образован, изтънчен, с тайна склонност към поезията и романтиката, но напълно лишен от чувство за хумор като повечето положителни герои на Тургенев, плюс това слаб и обременен от всичко с изключение на чувството за собствена непълноценност и безполезност; (2) Мариана, чиста, правдива в своята сурова наивност девойка, готова да умре на място и веднага за "делото"; (3) Соломин, здрав мълчалив човек; (4) Маркелов, честен глупак. От другата страна намираме притворни либерали и откровени реакционери, такива като Сипягин и Каломейцев. Романът е доста посредствено ръкоделие, в което авторът се опитва с всичката сила на своя талант да придаде напразно жизненост на героите и сюжета, избрани не толкова по повелята на неговия гений, а по-скоро за да се изкажат възглед за проблемите на деня.

Между другото, като повечето писатели от своето време, Тургенев е прекалено ясен и не оставя нищо за читателската интуиция; намеква нещо и веднага следва скучно обяснение какво е имал предвид. Старателно обработените епилози на романите и повестите му изглеждат до болка изкуствени, авторът прави всичко възможно, за да удовлетвори читателското любопитство, разглеждайки съдбите на своите герои по начин, който само с голямо усилие може да се нарече художествен. Той не е велик писател, макар да е много мил. Никога не се е издигал до висините на "Мадам Бовари" и да се казва, че Тургенев и Флобер принадлежат към едно и също литературно направление е пълно недоразумение. Нито неговата готовност да се заеме с всеки моден социален проблем, нито баналните сюжети (винаги търсещи най-лекия път) могат да се сравнят със суровото изкуство на Флобер.

Тургенев, Горки и Чехов са особено известни в чужбина. Но между тях няма никаква естествена връзка. Можем обаче да отбележим, че най-лошото от Тургенев е намерило най-пълен израз у Горки, а най-доброто (руските пейзажи) е развито изумително от Чехов.

Освен "Записки на ловеца" и романите си Тургенев е написал множество къси разкази, повести и новели. В ранните няма нищо оригинално или художествено; затова пък някои от късните са напълно забележителни. Сред тях са "Пролетни води" и "Първа любов". Личният живот на Тургенев не бил много щастлив. Единствената истинска голяма любов в живота му била известната певица Полина Виардо-Гарсия. Щастливо омъжена, тя не му оставила никаква надежда за лично щастие, но въпреки това Тургенев бил в прекрасни отношения с цялото ѝ семейство и му посветил всичкия си живот. Където и да живеели, той се стремял да се засели наблизо, а когато двете ѝ дъщери се омъжили, той им дал зестра.

В общи линии той живеел много по-добре в чужбина, отколкото в Русия. Западните критици не го изкарвали вън от себе си с енергичните си атаки. Дружал с Мериме и Флобер. Книгите му се превеждали на френски и немски език. Като единствен достоен руски прозаик, известен в литературните кръгове на Запада, Тургенев бил смятан не само за най-големия, но всъщност и за единствен руски писател, така че се къпел в лъчите на славата и бил преизпълнен с безоблачно щастие. Той поразявал чужденците с обаяние и прекрасни маниери, но когато се сблъсквал с руските писатели и критици, веднага ставал самодоволен и надменен. Изпокарал се с Толстой, Достоевски и Некрасов. Към Толстой изпитвал ревност, като едновременно се възхищавал от неговия гений. През 1871 г. семейство Виардо се установило в Париж, същото направил и Тургенев. Въпреки страстната си преданост към мадам Виардо, той се чувствал изолиран, много му липсвали собствено семейство и грижи. В писма до приятели се оплаква от самота, от "изстинали страсти" и от душевна умора. Понякога Тургенев мечтаел да се върне в Русия, но не му достигала воля, за да направи тази решителна крачка, която можела да наруши еднообразния ход на живота му: безволието винаги е било неговото слабо място. Той никога не намирал в себе си сили да издържи натиска на руските критици, които след "Бащи и деца" така и не променили своите предубеждения по отношение на новите му публикации.

Но въпреки враждебността на критиците, Тургенев бил извънредно популярен сред руските читатели. Те обичали неговите книги - романите му били много известни дори в началото на нашия век, човеколюбието и либерализмът, които изповядвал открито, привличали читателите, особено младите. Починал през 1883 г. близо до Париж, в Буживал, но тялото му било пренесено в Петербург. Хиляди хора съпроводили ковчега му до гробището. Делегации били изпратени от много обществени организации, градове, университети и т. н. Поднесени били множество венци. Погребалната процесия се проточила почти на две мили. Така руските читатели засвидетелствали за последен път своята любов, който изпитвали към Тургенев през целия му живот.

Тургетев бил не само превъзходен пейзажист, но и умеел майсторски да рисува малки живописни карикатури, напомнящи тези, могат да се видят в английските извънградски клубове; ето например какви малки карикатури на светски франтове и лъвове през шестдесетте и седемдесетте години той обичал да изобразява: "...беше облечен по най-добрия английски маниер: цветното крайче на бяла ленена кърпа стърчеше във вид на малък триъгълник от плоския страничен джоб на пъстричкото му якенце; на доста широка черна лентичка се люлееше еднооко лорнетче; бледоматовият тон на шведските ръкавици съответстваше на бледосивия цвят на карирания му панталон". Освен това Тургенев е първият руски писател, забелязал играта на пречупената слънчева светлина и на светлосенките при появата на хората. Да си спомним циганката, която стои с гръб към светлината, и "бялото на очите ѝ", което прилича на "сребърни бадеми".

Тези цитати са чудесни образци от неговата съвършено модулирана и добре смазана проза, отлично пригодена за предаване на плавни движения. Едно или друго негово изречение наподобява гущер, който се препича на топла, заляна от слънцето стена, а две-три от последните думи в изречението се извиват като гущерова опашка. Но в целия му стил то прави странно впечатление за нееднаквост, защото някои части, любимци на автора, са по-изпъкнали от останалите. Гъвкави, силни и като че ли възвеличени от предпочитанието на писателя, те се открояват върху общия фон като качествена, ясна, но не и изключителна проза. Мед и масло - с това могат да бъдат сравнени неговите перфектно закръглени, изящни изречения, когато авторът си поставя за цел да пише красиво. Той е доста изкуствен и дори понакуцващ разказвач; и наистина, в един разказ, когато следва своите герои, той започва да накуцва като героя му в разказа "Двамата помешчици". На неговия дар не му достига въображение, с други думи - естествена повествователна способност, която би могла да се сравни с оригиналността, достигната в изкуството на описанията. Осъзнавайки по всяка вероятност тази недостатък или следвайки инстинкта си за художествено самосъхранение, който не позволява на художника да се бави там, където може да се провали, той избягва да описва действия или по-точно не придава действията в разгърнат разказ. Затова неговите повести и разкази се състоят почти изцяло от диалози на фона на разнообразни декорации - прекрасни, дълги разговори, прекъсвани от прелестни кратки биографии и изискани селски пейзажи. Но когато кривва от своя път и се отправя да търси красотата извън пределите на старинните руски паркове и градини, той потъва в жалка сладникавост. Неговият мистицизъм е обкръжен с парфюми, с плаващи мъгли, той прониква през пластичната живопис на старинните портрети, които всеки момент могат да оживеят, мярка се между мраморните колони и прочее. Неговите привидения не карат тялото да потръпва, по-скоро то потръпва, но някак си странно. Като описва красотата на околния живот, той не жали боите и разкошът в неговите представи се оказва смес от "злато, кристал, коприна, брилянти, цветя и фонтани"; украсени с цветя, но бедно облечени романтични госпожици са разхождат с лодки, като пеят песни, а други госпожици, с тигрови кожи и златни чаши в ръце, символи на тяхната професия, лудуват по брега.

"Стихотворения в проза" (1883 г.) е най-остарялото негово произведение. Мелодията на стихотворенията е фалшива; техният блясък изглежда евтин, а тяхната философия е недостатъчно дълбока, за да се открие в нея някоя перла. Въпреки това те се смятат за образци на чистата хармонична руска проза. Но авторското въображение никога не се издига над баналните символи (като феи и скелети); и ако най-добрата му проза напомня гъсто мляко, стихотворенията му в проза могат да бъдат сравнени с фъдж.

Може би най-доброто, което Тургенев е написал, са "Записки на ловеца". Въпреки несъмнената идеализация на селяните, книгата представя изключително искрени, истински герои и някои много убедителни описания на сцени, хора и, разбира се, пейзажи. Сред всички герои на Тургенев най-голяма слава са му донесли може би "Тургеневите девойки". Маша ("Пролетни води") (неточност на Вл. Набоков: героинята на "Пролетни води" се казва Джема и едва ли може да бъде наречена "Тургенева девойка" - бел. рус. ред.), Наталия ("Рудин") и Лиза ("Дворянско гнездо") не се различават много една от друга и всичките несъмнено са отражение на Пушкиновата Татяна. Но във всяка от тях е заложена огромна нравствена сила, доброта и не само способност, но - даже бих казал, жажда да пожертват всички земни съображения за това, което смятат, че е техен дълг, било то отричане от лично щастие заради висши нравствени идеали (Лиза) или пълното отказване от всякакво земно благополучие в името на чистата страст (Наталия). Тургенев обвива своите героини със своеобразна красота, мека и поетична, която притежава особена привлекателност за читателите, което до голяма степен създало у тях представата за възвишения образ на руската жена.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.)

"Бащи и деца" е не само най-добрият роман на Тургенев, но и едно от най-блестящите произведения на IXX век. В него авторът успява да въплъти своя замисъл: да създаде мъжествен характер на млад руснак, който не прилича по нищо на журналистическата кукла от социалистически тип и в същото време е лишен от всякакъв самоанализ. Базаров е несъмнено силен човек и ако имаше възможност да живее повече от тридесет години (когато се срещаме с него, той завършва университет), сигурно щеше да стане велик мислител, известен лекар или действащ революционер. Но в природата на Тургенев и в неговото изкуство има една обща слабост: не бил способен да доведе мъжките герои до победа в пределите на своя замисъл. Нещо повече, зад стремителността и силата на волята и зад неистовото хладнокръвие на героя се крие природна юношеска пламенност, която Базарав смята за несъвместима със суровостта на един бъдещ нихилист. Нихилизмът го подтиква да отхвърля демонстративно и да отрича всичко на света, но не може да го освободи от страстната любов или да примири това чувство с възгледа му за животинската природа на любовта. Любовта се оказва нещо по-голямо от форма на биологично съществуване. Романтичният огън, който обхваща внезапно душата му, го потриса, но отговаря на изискванията на истинското изкуство, защото пробужда у Базаров естествената логика на младостта, излизаща извън рамката на тясната умозрителна система - в дадения случай нихилизма. Тургенев все едно измъква своя герой от шаблона, който сам си е наложил, и го поставя в нормалния свят, където господства случайността. Той го оставя да умре не поради някаква вътрешно развитие, а по сляпо решение на съдбата. Базаров умира със спокойно мъжество, като на бойното поле, но в това има елемент на поражение, напълно съзвучно с общото настроение на покорност пред съдбата, което краси цялото творчество на Тургенев.

Читателят ще забележи - по-нататък ще му насоча вниманието към съответните откъси, - че двамата бащи и чичото в романа не само не приличат изобщо на Аркадий и Базаров, но не си приличат и помежду си. За отбелязване е и това, че Аркадий е много по-мек, по-прост, по-обикновен и по-нормален от Базаров. Ще се спрем на няколко откъса, особено живи и забележителни. Може да се посочи например следната ситуация. Възрастният Кирсанов, бащата на Аркадий, има любовница: тихо, нежно, съвсем очарователно момиче от народа - Фенечка. Тя е типичен женски образ, създаден от Тургенев, пасивна героиня в романа; около нея се въртят трима мъже: Николай Кирсанов и неговия брат Павел, на когото по странна игра на въображението тя му напомня образ, свързан с някогашна страст, а освен това с нея флиртува Базаров и този лек флирт довежда до дуел. Но не Фенечка ще стане причина за гибелта чу, а петнистият тиф.

Да видим една забележителна особеност на композицията. Тургенев прави неимоверни усилия да ни представи както трябва своите герои и им дава разпознаваеми черти и подробно родословие, но когато събере всички подробности на едно място, разказът изведнъж секва, завесата пада и масивният епилог трябва да се погрижи за всичко, което ще се случи с измислените герои извън пределите на романа. Не искам да кажа, че в сюжета няма събития. Напротив, романът е наситен с действие; в него има караници и други конфликти, даже дуел и смъртта на Базаров е съпроводена с дълбок драматизъм. Но вие ще видите, че - по време на развитието на действието, в полето на променящите се събития, авторът се стреми да съкрати и да украси миналото на своите герои. Той е постоянно загрижен да разкрие колкото се може по-добре техните характери, душа и ум с помощта на нагледни илюстрации, например като изобразява привързаността на обикновените хора към Базаров или стремежа на Аркадий да живее според новата мъдрост на своя приятел.

Изкуството да се преминава от тема на тема е най-трудно за писателите и даже такъв първокласен художник като Тургенев, на върха на своето творчество (представяйки си посредствения читател, свикнал с отработени схеми), не може да устои пред съблазънта на традиционния преход от една сцена към друга. Тургеневите преходи са елементарни и даже банални. Когато четем романа и се спираме на различни особености на стила и композицията, постепенно събираме малка колекция от примитивни похвати.

Отначало звучи встъпителна интонация:

"Какво, Пьотр? Не се ли вижда още? - питаше на 20 май 1959 година <...> един господин на малко повече от четиридесет години.." - и т. н., и т. н. После идва Аркадий, а след това се запознаваме с Базаров:

"Николай Петрович се обърна бързо и като се приближи до високия човек с широко палто с пискюли, който току-що беше слязъл от файтона, стисна здраво голата му червена ръка, която той веднага му подаде.

- Много се радвам - започна той - и съм благодарен за доброто намерение да ни посетите; <...> позволете да науча как се казвате.

- Евгений Василевич - отвърна Базаров с ленив, но мъжествен глас и като свали яката на палтото си, показа на Николай Петрович лицето си. Дълго и слабо, с широко чело, с на върха плосък, а отдолу заострен нос, с големи зеленовати очи и висящи бакенбарди с пясъчен цвят, то се оживяваше от спокойна усмивка и изразяваше самоувереност и ум.

- Надявам се, прелюбезни Евгений Василич, че няма да ви е скучно у нас - продължи Николай Петрович.

Тънките устни на Базаров помръднаха леко, но той не отговори нищо и само приповдигна фуражката си. Неговите тъмноруси коси, дълги и гъсти, не скриваха едрите издатини на просторния череп.

С чичото Павел се запознаваме в 4-та глава: "...но в този момент в гостната влезе среден на ръст човек, облечен в тъмен английски костюм, модна ниска вратовръзка и лачени половинки, Павел Петрович Кирсанов. На вид имаше четиридесет и пет години: късо остриганите му сиви коси светеха с тъмен блясък, като ново сребро; лицето му, жълтеникаво, но без бръчки, необикновено правилно и чисто, като обработено с тънък и лек резец, издаваше следи от забележителна красота; особено хубави бяха неговите блестящи, черни, продълговати очи. Цвилят облик на чичото на Аркадий, изящен и чистокръвен, запазваше юношеската си грациозност и този стремеж нагоре, далеч от земята, който изчезва до голяма степен след двадесетте години.

Павел Петрович извади от джоба на панталона си своята красива ръка с дълги розови нокти, ръка, която изглеждаше още по-красива поради снежната белота на маншета, закопчан с един голям опал, и я подаде на племенника си. Като осъществи предварително европейското "shake hands", той три пъти, по руски, се разцелува с него, тоест докосна три пъти с благоухаещите си мустаци бузите му и проговори: - Добре дошъл".

Двамата с Базаров не се харесват още от пръв поглед и тук Тургенев използва един комедиен похват, създавайки симетричен рисунък, при който всеки герой поотделно се изповядва на своя приятел. Така Павел, разговаряйки с брат си, критикува занемарения вид на Базаров, а малко по-късно, беседвайки с Аркадий след вечерята, Базаров критикува великолепно полираните нокти на Павел. Проста симетрична конструкция, особено очевидна от това, че красотата на композицията превъзхожда нейната условност.

Първата вечеря, прекарана заедно, преминава тихо. Павел вече се е противопоставил на Базаров, но ние трябва да почакаме до първия им конфликт. В самия край на 4-та глава в орбитата на Павел попада още един герой: Павел Петрович "седеше далече след полунощ в своя кабинет, в широкото гамбсово кресло, пред камината, в която тлееха слабо каменни въглища. <...> изразът на лицето му беше съсредоточен и мрачен, което не се случва, когато човек е погълнат само от спомени. А в малката задна стаичка, на голям сандък, седеше, със синя безръкавка и с метната бяла кърпа върху тъмните си коси, младата Фенечка и ту се вслушваше, ту дремеше, ту поглеждаше към разтворената врата, през която се виждаше детско креватче и се чуваше равномерното дишане на спящо дете". Според замисъла на автора Павел Петрович трябва да се свърже с любовницата на брат си. Аркадий разбира, след като читателите вече знаят, че има малък брат Митя. Закуската започва без Базаров. Почвата още не е готова и Тургенев го изпраща да събира жаби, докато Аркадий обяснява на Павел Петрович неговите идеи:

"- Какъв е Базаров ли? - Аркадий се усмихна. - Искате ли, чичо, да ви кажа какъв е всъщност той?

- Направете ми това удоволствие, племеннико.

- Нихилист е.

- Какво? - попита Николай Петрович, а Павел Петрович вдигна във въздуха ножа с парче масло на края на острието и застина неподвижен.

- Нихилист е - повтори Аркадий.

- Нихилист - продума Николай Петрович. - Това е от латинското nihil, нищо, доколкото зная; значи думата означава човек, който... който не признава нищо?

- Кажи: който не уважава нищо - подхвана Павел Петрович и се зае отново с маслото.

- Който се отнася към всичко от критична гледна точка - отбеляза Аркадий.

- А това не е ли все едно и също? - попита Павел Петрович.

- Не, не е все едно и също. Нихилист е човек, който не се прекланя пред никакви авторитети, който не приема нито един принцип на вяра, с каквото и уважение да е заобиколен този принцип. <...>

- Така значи. Ама това, както виждам, не е по нашата част. <...> Преди имаше хегелисти, а сега нихилисти. Ще видим как ще съществувате в пустотата, в безвъздушното пространство; а сега позвъни, моля те, братко Николай Петрович, време е да си пия какаото".

Веднага след това се появява Фенечка. Обърнете внимание на възхитителното описание: "Тя беше млада жена на двадесет и три години, цялата беличка и мека, с тъмни коси и очи, с червени, по детски пухкави устнички и нежни ръчички. Облечена беше в спретната басмена рокля; синя нова косинка лежеше леко на кръглите ѝ рамене. Тя носеше голяма чаша какао и като я постави пред Павел Петрович, цялата пламна от срам: гореща кръв се разля като червена вълна под тънката кожица на миловидното ѝ лице. Тя наведе очи и спря до масата, като се опираше леко със самите крайчета на пръстите си. Сякаш и беше съвестно, че е дошла, и в същото време все едно чувстваше, че е имала правото да дойде". В края на главата се връща ловецът на жаби и в следващата глава столовата, където всички сядат да закусват, се превръща в арена на първото сражение между Павел и младия нихилист, в което двамата се сблъскват с остри думи:

"- Аркадий Николаич ни казваше сега, че не признавате никакви авторитети? Не им вярвате?

- И защо да ги признавам? Защо да им вярвам? Когато ми се каже нещо важно, аз се съгласявам - това е всичко.

- А немците (учените) все важни неща ли казват? - промълви Павел Петрович и лицето му придоби такъв безчувствен, отдалечен израз, все едно се възнесе целият в някаква надоблачна висина.

- Не всичките - отвърна с кратка прозявка Базаров, който явно не искаше да продължава словесния сблъсък. <...>

- Що се отнася до мене - заговори той (Павел Петрович), пак не без известно усилие, - аз, грешният човек, не жаля немците. За руските немци даже не споменавам: известно е, що за птици са. <...> Брат ми е особено благосклонен към тях... Но сега са тръгнали все разни химици и материалисти...

- Порядъчният химик е двадесет пъти по-полезен от всеки поет - прекъсна го Базаров".

Като отива да лови жаби, Базаров намира рядък бръмбар и подобно на Тургенев смята, че това е рядък екземпляр. Правилно е да се каже, че това не е екземпляр, а вид, и че този воден бръмбар изобщо не е рядък. Само невежа в естествените науки може да сбърка екземпляр с вид. Като цяло описанията, които Тургенев прави на колекцията на Базаров, са доста слаби. Забележете: въпреки че Тургенев подготвя доста старателно сцената за първото сражение, грубостта на Павел Петрович поразява читателя и не изглежда много реалистична. "Реализъм" наричам, разбира се, само това, което средностатистическият читател смята за съответстващо на средностатистическата истина за живота. Сега в съзнанието на читателя Павел се отпечатва като изключително моден, опитен и добре поддържащ се господин, който едва ли ще се унизи да засипе с въпроси язвителното момченце, което е приятел на племенника му и гостува на брат му.

Вече споменах, че по странна случайност в композициите на Тургенев драматичната част на повествованието обикновено се предхожда от подробен разказ за миналото на героите. Илюстрация намираме в 6-та глава: "И Аркадий му разказа историята на своя чичо". Тази история е разказана в 7-ма глава и забележимо нарушава хода на току-що започналото повествование. Ние четем за любовта на Павел Петрович към привлекателната и съдбоносна княгиня Р., което ни връща в 30-те години на миналия век. Тази романтична дама, сфинкс, които задава загадки, чиито решение е намерила, като се е заела с мистицизъм, изоставя Павел Кирсанов през 1938 година и умира през 1948 година. Оттогава и до днес, 1859 година, Павел Кирсанов живее в имението на брат си.

По-нататък ще видим, че Фенечка не само заменя починалата съпруга на Николай Кирсанов, Мария, но и княгиня Р. за Павел Кирсанов - още един пример за проста композиционна симетрия.

Стаята на Фенечка виждаме с очите на Павел Петрович: "Малката и ниска стаичка, в която се намираше, беше много чиста и уютна. В нея миришеше на неотдавна боядисан под, на лайка и маточина. Край стените имаше столове с облегалки във вид на лири; те бяха купени още от покойния генерал в Полша, по време на похода (през 1912 година); в единия ъгъл се възвишаваше креватче под муселинен балдахин, до което имаше сандък със заоблен капак. В противоположния ъгъл гореше кандило пред големия тъмен образ на Николай Чудотворец; малко порцеланово яйчице висеше на червена лента върху гърдите на светеца, прикрепено към ореола; по прозорците буркани с миналогодишно сладко, старателно завързани, просветваха със зелена светлина; върху хартиените им капаци Фенечка беше написала с големи букви: "цариградско грозде"; Николай Петрович обичаше особено това сладко. Под тавана, на дълъг шнур, висеше клетка с късоопашата скатия; тя все чуруликаше и скачаше и клетката не преставаше да се люлее и потрепва; конопени зрънца падаха с леко почукване по пода. На стената, над малкия скрин, висяха доста лоши фотографски снимки на Николай Петрович в различни положения, направени от пътуващ фотограф; там висеше снимка и на Фенечка, съвсем неуспешна: някакво безоко лице се усмихваше напрегнато в тъмна рамчица - повече нищо не можеше да се види; а над Фенечка - Ермолов, с бурка, страшно намръщен към далечните кавказки планини, изпод копринен игленик за карфици във вид на обувчица, който се надвесваше над самото му чело".

Сега да видим как разказът отново прекъсва, за да може авторът да разкаже за нейното минало: "Николай Петрович се запозна с Фенечка по следния начин. Веднъж, преди три години, му се случи да нощува в страноприемница в отдалечен уезден град. Порази го приятно чистотата на стаята, която му дадоха, свежестта на чаршафите: не е ли някоя немкиня стопанка там? - дойде му на ум; но стопанката се оказа рускиня, жена на петдесет години, спретнато облечена, с приятно умно лице и уравновесена реч. Той се заприказва с нея по време на чая; тя му хареса много. По това време Николай Петрович току-що се беше преселил в новото си имение и като не искаше да държи при себе си крепостни хора, търсеше наемни; стопанката, от своя страна, се оплакваше от малкото пътници в града, от тежките времена; той ѝ предложи да дойде в дома му като икономка; тя се съгласи. Мъжът ѝ беше умрял отдавна, като ѝ оставил само една дъщеря, Фенечка <...> която по това време беше навършила седемнадесет години <...> тя живееше тихичко, скромничко и само в неделя Николай Петрович виждаше в енорийската църква, някъде встрани, тънкия профил на беличкото ѝ лице. Така мина повече от година".

Той лекува възпаленото ѝ око, което скоро оздравява, но "впечатлението, което направи на Николай Петрович, не се разсея скоро. Все му се мяркаше това чисто, нежно, боязливо приповдигнато лице; той чувстваше под дланите на ръцете си меките коси, виждаше невинните, леко разтворени устни, иззад които блестяха влажно на слънцето бисерни зъби. Започна да я гледа с по-голямо внимание в църквата, стараеше се да я заговори. <...> Тя започна да свиква по малко с него, но все още се стесняваше от неговото присъствие, когато изведнъж майка ѝ Арина умря от холера. Къде да отиде Фенечка? Тя беше наследила от майка си любовта към реда, разсъдителността и уравновеесността; но тя беше така млада, така самотна, а Николай Петрович беше така добър и скромен... Повече няма какво да се доразказва..."

Всичките детайли са просто възхитителни, а описанието на възпаленото око - истинско произведение на изкуството; но композицията е слаба и целият абзац, завършващ тази сцена, е несполучлив и незабележим с нищо. "Повече няма какво да се доразказва". Странна и глупава забележка, която предполага, че някои обстоятелства са толкова добре познати на читателя, че не си струва да се описват. И наистина, благосклонният читател може да си дорисува без усилие в своето въображение това събитие, което Тургенев така внимателно и пуритански скрива.

Базаров среща Фенечка и не е учудващо, че нейното дете отива с желание при него. Ние вече знаем за неговия начин на общуване с обикновените хора - брадатите селяни, уличните момчета, камериерките. И заедно с Базаров слушаме как старият Кирсанов свири Шуберт.

Началото на 10-та глава илюстрира прекрасно друг типичен похват на Тургенев - интонацията, която чуваме в епилозите на кратките му произведения, или както е тук, когато авторът смята за необходимо да спре и да започне да разглежда, подрежда и пренарежда своите герои. Ето как става - паузата служи за идентификационна спирка. Базаров се класифицира с отношението на другите към него:

"Всички в къщата свикнаха с него, с неговите небрежни маниери, с неговите не много сложни и отривисти приказки. Фенечка, особено, дотолкова свикна с него, че един път през нощта накара да го събудят: Митя получи гърчове; той дойде и както винаги, наполовина шегувайки се, наполовина прозявайки се, прекара у нея два часа и помогна на детето. Затова пък Павел Петрович с всичките сили на душата си намрази Базаров: смяташе го за горделивец, нахалник, циник, плебей; подозираше, че Базаров не го уважава, че едва ли не го презира - него, Павел Кирсанов! Николай Петрович се страхуваше малко от младия "нихилист" и се съмняваше в ползата от влиянието му върху Аркадий; но го слушаше с желание, с желание присъстваше на неговите физически и химически опити. Базаров беше донесъл със себе си микроскоп и по цели часове се занимаваше с него. Слугите също се привързаха към него, макар че той се задяваше с тях: чувстваха, че все пак е свой човек, а не е господар. <...> момченцата от имението тичаха след "дохтора" като кученца. Само старият Прокофич не го обичаше <...> Прокофич, по свой начин, беше не по-лош аристократ от Паевл Петрович".

И ето че за първи път в романа срещаме доста скучния похват с подслушването, върху който се спрях подробно, когато разглеждах прозата на Лермонтов:

"Веднъж те се забавиха много дълго; Николай Петровч излезе да ги посрещне в градината и като се озова редом с беседката, изведнъж чу бързи стъпки и гласовете на двамата млади. Те вървяха от другата страна на беседката и не можеха да го видят.

- Ти не познаваш добре баща ми - говореше Андрей.

Николай Петрович се притаи.

- Баща ти е добър човек, - промълви Базаров, - но е човек в оставка, изпята му е песента.

Николай Петрович наостри ухо... Аркадий не отвърна нищо.

"Човекът в оставка" постоя две минути неподвижно и бавно се затътри към дома.

- Гледам, че трети ден вече чете Пушкин - продължи между другото Базаров. - Обясни му, моля ти се, че това на нищо не прилича. Защото не е момче: време е да захвърли тези глупости. Какви мераци само да си романтик в днешно време! Дай му да прочете нещо полезно.

- Какво да му дам? - попита Аркадий.

- Мисля, "Stoff und Kraft" от Бюхнер на първо време.

- Аз също мисля така - забеляза одобрително Аркадий. - "Stoff und Kraft" е на популярен език.

Тургенев като че ли търси някакъв изкуствен похват, за да оживи своята история. "Stoff und Kraft" ("Материя и сила") предизвиква малък комичен ефект. След това се появява нова кукла в лицето на Матвей Колязин, братовчед на Кирсанови, възпитан от чичото Колязин. Този Матвей Колязин, който се оказва правителствен ревизор, инспектиращ местния губернатор, ще стане оръдие в ръцете на автора, което ще му позволи да построи повествованието така, че Аркадий и Базаров да отидат в града и Базаров да може на свой ред да се срещне с очарователната дама, която само отдалече напомня княгиня Р. на Павел Кирсанов.

Вторият рунд на двубоя между Павел Петрович и Базаров започва по време на вечерния чай две седмици след първото сражение. (Междувременно се променят ястията, които в общи линии трябва да са около петдесет - по четиринадесет три пъти на ден. Читателят може само смътно да си ги представи.) Но на първо време трябва да се разчисти теренът:

"Стана дума за един от съседните помешчици. "Боклук, аристократче" - отбеляза равнодушно Базаров, който се беше срещал с него в Петербург.

- Позволете да ви попитам - започна Павел Петрович и устните му затрепериха, - според вашите понятия думите "боклук" и "аристократ" едно и също ли означават?

- Аз казах "аристократче" - проговори Базаров, отпивайки лениво глътка чай. <...>

Павел Петрович побледня.

- Това е съвсем друг въпрос. Сега изобщо не ми се налага да ви обяснявам защо седя със скръстени ръце, както благоволявате да се изказвате. Искам само да кажа, че аристократизмът е принцип, а без принципи в наше време могат да живеят само безнравствените и празните хора. <..>

Павел Петрович присви леко очи.

- Та така значи! - промълви той със странно спокоен глас. - Нихилизмът трябва да помогне във всички беди и вие, вие сте нашите избавители и герои. Да. Но защо ругаете другите, даже същите тези обвинители? Не говорите ли и вие празни приказки, като всички останали? <..>

- Спорът ни отиде твърде далече... Струва ми се, че е по-добре да го прекратим. А аз ще бъда готов да се съглася с вас - прибави той (Базаров), като ставаше, - когато ми представите поне една даденост в съвременния ни бит, в семейния или в обществения, която да не предизвиква пълно и безпощадно отрицание. <..> Чуйте ме, Павел Петрович, дайте си един или два дена време, веднага едва ли ще откриете нещо. Прехвърлете всичките си съсловия и помислете хубавичко над всяко едно от тях, а ние засега с Аркадий ще...

- Ще се подигравате с всичко - подхвана Павел Петрович.

- Не, ще режем жаби. Да вървим, Аркадий; довиждане, господа!"

Интересно е, че за да предаде умонастроението на своите герои Тургенев предпочита да изобразява подобни сцени, а не постъпките на главните действащи лица. В 11-та глава това става особено явно, когато авторът съпоставя двамата братя Павел и Николай, и между другото възниква един очарователен малък пейзаж ("Вече се свечеряваше; слънцето се скри зад малката трепетликова горичка, разположена на половин верста от градината: сянката ѝ се протягаше през неподвижните поля").

Следващите глави са свързани с ходенето на Аркадий и Базаров в града. Сега градът прилича на междинна точка, на свързващо звено между имението на Кирсанови и селския дом на Базарови, разположен на тридесет версти от града в друга посока.

Авторът изобразява няколко явно фарсови герои. Името на г-жа Одинцова се споменава за първи път в дома на една прогресивна феминистка:

"- Има ли тук хубави жени? - попита Базаров, допивайки третата чаша.

- Има - отвърна Евдоксия, - но всичките са такива празноглави. Например mon amie Одинцова не е лоша. Жалко, че репутацията ѝ е някак си..."

Базаров среща г-жа Одинцова на бал у губернатора. "...Аркадий реши, че никога досега не е срещал такава прелестна жена. Звукът на гласа ѝ не излизаше от ушите му; гънките на роклята ѝ като че ли ѝ стояха по-иначе отколкото на другите, по-стройно и по-широко, и движенията ѝ бяха особено плавни и естествени в едно и също време".

Вместо да танцува (той е лош танцьор), Аркадий бъбри с нея по време на първата мазурка, "целият изпълнен с щастието да се намира близо до нея, да ѝ говори, като гледа очите ѝ, прекрасното ѝ чело, изцяло милото ѝ, важно и умно лице. Самата тя говореше малко, но в думите ѝ прозираше познаване на живота; по някои нейни забележки Аркадий заключи, че младата жена е успяла вече да преживее и да премисли много неща...

- С кого стояхте - попита го тя, - когато г-н Ситников ви доведе при мене?

- Забелязахте ли го? - попита на свой ред Андрей. - Какво славно лице има, нали? Базаров е това, мой приятел.

Аркадий започна да говори за "своя приятел".

Той говореше за него така подробно и с такъв възторг, че Одинцова се обърна към Базаров и го погледна внимателно. <...>

Губернаторът се приближи до Одинцова, обяви, че вечерята е готова, и със загрижено лице ѝ подаде ръка. Като тръгваше, тя се обърна, за да се усмихне и да кимне на Аркадий за последен път. Той се поклони ниско, погледна след нея (колко стройна му се стори талията ѝ, обляна от сивкавия блясък на черната коприна!)... <...>

- Е, какво? - попита Базаров, веднага щом Аркадий се върна при него в ъгъла. - Доволен ли си? Един господин ей сега ми каза, че госпожата е ой-ой-ой; ама господинът ми прилича нещо на глупак. Та според тебе как е, наистина ли е ой-ой-ой?

- Не разбирам много това определение - отвърна Аркадий.

- Виж ти! Колко е невинен!

- В такъв случай не разбирам твоя господин. Одинцова е много мила - безспорно, но се държи така студено и така строго, че...

- В тихата вода... ти знаеш! - подхвана Базаров. - Казваш, че е студена. А това е точно по вкуса ти. Защото обичаш сладолед.

- Може би - измънка Аркадий - не мога да съдя за това. Тя иска да се запознае с тебе и ме помоли да те заведа у тях.

- Представям си как си ме изрисувал! Впрочем, постъпил си добре. Заведи ме. Каквато и да е - просто губернска лъвица или "еманципе" като Кукшина, само тя има такива рамене, каквито не съм виждал отдавна".

Този откъс е връх в майсторството на Тургенев, изискано и живописно движение на четката (а сивкавият блясък на коприната е просто великолепен); тук има изумително чувство за цвят и игра на светлосенките. Известното руско възклицание "ой-ой-ой" се е запазило все още в Ню Йорк сред арменците, евреите и гърците - преселници от Русия. Обърнете внимание на първото откритие: когато на следващия ден представят Базаров на дамата, се оказва, че силният човек може да се сконфузи.

"Аркадий ѝ представи Базаров и с тайно удивление забеляза, че той някак си се сконфузи; докато Одинцова оставаше съвършено спокойна, като вчера. Базаров сам почувства, че се е сконфузил, и му стана досадно. "Ето ти тебе! От една жена се уплаших!" - помисли си той и като се отпусна свободно в креслото, не по-лошо от Ситников, заговори с преувеличена дързост, а Одинцова не сваляше от него ясните си очи".

Базаров, убеденият плебей, е безумно влюбен в аристократичната Ана. Тургенев отново използва похват, който вече започва да омръзва - пауза за биографичен очерк, в който се описва миналото на младата вдовица Ана Одинцова. (Бракът ѝ с Одинцов продължил шест години до смъртта му.) През грубата външност тя успява да види очарованието на Базаров. Важно наблюдение от страна на Тургенев: "Само вулгарността я отблъскваше, а никой не би упрекнал Базаров във вулгарност".

Заедно с Базаров и Аркадий сме сега в очарователното имение на Ана. Те ще прекарат там две седмици. Имението Николское е на няколко версти от града и оттам Базаров планира да замине за имението на баща си. Трябва да отбележим, че си е оставил микроскопа и останалите неща в имението на Кирсанови, Марино, малка хитрост, предвидливо измислена от автора, за да върне Базаров при Кирсанови и да завърши темата Павел Петрович-Фенечка-Базаров.

В главите за Николское се срещат прекрасни сценки, като например появата на Катя и хрътката:

"Красива хрътка със син нашийник изтича в гостната, тропайки с крака по пода, а след нея влезе девойка на осемнадесет години, чернокоса и смугла, с леко закръглено, но приятно лице, с неголеми тъмни очи. Тя държеше в ръцете си кошница, пълна с цветя".

- Ето я и моята Катя - проговори Одинцова, като я посочи с движение на главата.

Катя направи лек реверанс, настани се до сестра си и започна да разпределя цветята. <...> Когато говореше, Катя се усмихваше много мило, срамежливо и откровено и гледаше някак си забавно-сурово, отдолу нагоре. Всичко в нея беше още младо-зелено: и гласът, и нежния пух по цялото лице, и розовите ръце с белезникави кръгове по дланите, и малко тесните рамене... Тя се изчервяваше непрекъснато и бързо идваше на себе си".

Ние очакваме разговори между Базаров и Одинцова и наистина ги получаваме - първи разговор в 16-та глава ("Вас това като че ли ви учудва. Защо? - и все от този род), втори разговор - в следваща глава, и трети разговор - в 18-та глава. В първия разговор Базаров представя стандартните идеи на прогресивните млади хора от своето време, а Ана остава спокойна, изискана и апатична. Забележете прелестното описание на леля ѝ:

"Лелята на Ана Сергеевна, княжна Х...ая, слабичка и мъничка жена, със свито като юмруче лице и неподвижни зли очи под сивата перука, влезе и като се поклони едва на гостите, се отпусна в широкото кадифено кресло, на което никой освен нея нямаше право да сяда. Катя ѝ постави пейчица под краката; старицата не ѝ благодари, даже не я погледна, само размърда ръцете си под жълтия шал, който покриваше почти цялото ѝ изсъхнало тяло. Княжната обичаше жълтия цвят: на бонето ѝ имаше яркожълти панделки".

Вече чухме как бащата на Аркадий свири Шуберт. Сега Катя свири фантазията на Моарт в до минор: подробното споменаване на музикални произведения от Тургенев ужасно дразнели неговия враг Достоевский. След това те отиват да изучават растенията, а после има отново пауза за някои допълнителни характеристики на Ана. "Странен човек е този лекар!" - си мисли тя.

Скоро Базаров се влюбва безумно. "Кръвта му кипваше, само като си спомнеше за нея; лесно би се примирил с кръвта си, но в него се беше вселило нещо друго, което той изобщо не допускаше, с което винаги се беше подигравал, което възмущаваше цялата му гордост. <...> Изведнъж си представя, че тези целомъдрени ръце ще се обвият някога около шията му, че тези горди устни ще отговорят на целувките му, че тези умни очи нежно - да, ще погледнат нежно неговите очи и главата му ще се замае, и той ще се забрави за миг, докато възмущението не избухне отново в него. Улавяше се във всякакъв вид "срамни" мисли, сякаш дяволът го дразнеше. Понякога му се струваше, че и с Одинцова настъпва промяна, че в израза на лицето ѝ се появява нещо особено, че може би... Но тук обикновено тропаше с крак или скърцаше със зъби и се заплашваше с юмрук". (Мене никога не са ме занимавали особено това скърцане със зъби и свитите юмруци.) Той решава да замине, а тя "бледнее".

Звучи трогателна нота, когато се появява старият слуга на Базаров, изпратен да разбере дали Женя най-сетне е дошъл. Така започва семейната тема, която е най-успешната в романа. Сега сме готови за втория разговор. Лятна нощна сцена в стая с отворен прозорец, играещ позната романтична роля:

"- Защо трябва да тръгвате? - проговори Одинцова, като сниши гласа си.

Той я погледна. Тя отметна глава на облегалката на креслото и скръсти на гърдите си ръце, оголени до лактите. Изглеждаше бледа при светлината на единствената лампа, декорирана с изрязана хартиена мрежа. Широката бяла рокля я покриваше с меките си гънки; едва се виждаха крайчетата на нозете ѝ, също кръстосани.

- А защо трябва да остана? - отвърна Базаров.

Одинцова извърна леко глава.

- Как защо? Нима при мене не е весело? Или си мислите, че тук няма да съжаляват за вас?

- В това съм убеден.

Одинцова замълча за малко.

- Напразно мислите така. Впрочем, аз не ви вярвам. Не може да казвате това сериозно. - Базаров продължаваше да седи неподвижно. - Евгений Василевич, защо мълчите?

- Ами какво да ви кажа? За хората изобщо не трябва ад се съжалява, а за мене още повече.

- Отворете прозореца... нещо ми е задушно.

Базаров стана и бутна прозореца. Той се разтвори веднага и шумно... Не очакваше, че се отваря толкова лесно; при това ръцете му трепереха. Тъмна мека нощ нахлу в стаята със своето почти черно небе, слабо шумящи дървета и свеж аромат на волен, чист въздух... <...>

- Ние станахме пирятели... - промълви глухо Базаров.

- Да!.. защото забравих, че искате да си тръгнете.

Базаров стана. Лампата гореше мътно сред потъмнялата, благовонна и уединена стая; през рядко потрепващата щора се вливаше раздразнителната свежест на нощта, чуваше се тайнственият ѝ шепот. Одинцова не помръдна изобщо, но тайно вълнение я обземаше постепенно... То не остана скрито за Базаров. Той изведнъж се почувства насаме с младата прекрасна жена...

- Къде отивате? - проговори бавно тя.

Той не отговори нищо и се отпусна на стола. <...>

- Почакайте - прошепна Одинцова.

Очите ѝ се спряха на Базаров; тя като че ли го разглеждаше внимателно. Той се разходи из стаята, след това изведнъж се приближи до нея, каза бързешком "до виждане" , стисна ръката ѝ така, че тя едва не извика, и излезе навън. Тя вдигна своите слепнали се пръсти към устните си, духна върху тях и като стана внезапно, поривисто от креслото, тръгна с бързи крачки към вратата, все едно искаше да върне Базаров. <...> Косата ѝ се разви и падна като тъмна змия върху рамото ѝ. Лампата горя още дълго в стаята на Ана Сергеевна и тя дълго стоя неподвижно, като само рядко прокарваше пръсти по ръцете си, които нощният хлад пощипваше леко. А Базаров, след два часа, се върна в спалнята си с мокри от росата ботуши, разрошен и мрачен".

В 18-та глава е третото обяснение, следва взрив от страсти накрая и отново виждаме разтворен прозорец:

"Одинцова протегна напред двете си ръце, а Базаров опря чело в стъклото на прозореца. Той се задъхваше; цялото му тяло видимо трепереше. Но това не беше трепет на юношеска плахост, не сладкият ужас на първото признание го беше овладял: в него пулсираше страст, силна и тежка - страст, подобна на злоба и може би сродна с нея... На Одинцова ѝ стана страшно и жално за него.

- Евгений Василич... - проговори тя и в гласа ѝ зазвъня неволна нежност.

Той се обърна бързо, хвърли ѝ поглъщащ взор и като хвана двете ѝ ръце, я привлече внезапно върху гърдите си.

Тя не се освободи веднага от обятията му; но миг след това вече стоеше далече в ъгъла и гледаше оттам Базаров. Той се спусна към нея...

- Вие не ме разбрахте - прошепна тя с внезапна уплаха.

Една крачка да направи и тя изглежда щеше да извика... Базаров прехапа устни и излезе".

В 19-та глава Базаров и Кирсанов си тръгват от Николское. (Появата на Ситников създава комичен ефект и художествено е прекалено пригладена и неприемлива.) Ние ще прекараме три дена - три дена след три години раздяла - със старите Базарови:

"Базаров се показа от каретата, а Аркадий протегна глава иззад гърба на своя приятел и видя на малката веранда на господарския дом висок слаб човек с разрошени коси и тънък орлов нос, облечен в разкопчан стар военен сюртук. Той стоеше, разкрачил нозе, пушеше дълга лула и присвиваше очи от слънцето.

Конете спряха.

- Най сетне дойде - проговори бащата на Базаров, като продължаваше да пуши, макар че чибукът играеше между пръстите му. - Е, излизай, излизай, да се целунем.

Той започна да прегръща сина си... "Енюша, Енюша" - разнесе се треперещ женски глас.

Вратата се разтвори и на прага се показа кръгличка, нисичка старица с бяло боне и къса пъстра блуза. Тя ахна, залюля се и сигурно щеше да падне, ако Базаров не я беше подхванал. Пухкавите ѝ ръчички се обвиха мигновено около шията му, главата ѝ се притисна към гърдите му и всички замлъкна. Чуваше се само как тя ридае на пресекулки".

Имението е малко; Базарови имат само двадесет и двама крепостни. Старият Базаров, служил някога в полка на генерал Кирсанов, е старомоден провинциален лекар, безнадеждно изостанал от времето. В първия си разговор той произнася патетичен монолог, който навява скука на неговия разкрепостен и равнодушен син. Майката пита колко дълго ще остане Евгений след тригодишното си отсъствие. Тургенев завършва главата като описва произхода и характера на госпожа Базарова, похват, който вече ни е известен - биографична пауза. Има втори разговор, този път между стария Базаров и Аркадий (Евгений е станал рано и е отишъл на разходка, а човек се чуди дали е събирал нещо). Целият разговор се върти около тема, която утешава любещия баща: Аркадий е близък приятел и възхитен почитател на неговия син. Третият разговор е между Евгений и Аркадий в сянката на купа сено, от който научаваме някои биографични подробности от живота на Евгений. Той е живял в имението две години, а след това само го е посещавал от време на време; баща му бил военен лекар, придвижвал се от място на място. Разговорът преминава на философски теми, но завършва с малка караница.

Истинската драма започва, когато Евгений внезапно решава да замине, макар да обещава, че ще се върне след един месец.

Старият Базаров, "като махаше още няколко мига енергично с кърпата от верандата, се отпусна на стола и клюмна глава на гърдите си. "Изостави ни, изостави ни! - забръщолеви той. - Напусна ни; скучно му стана с нас. Сам съм, като този пръст съм сам сега" - повтори той няколко пъти и всеки път протягаше напред ръката си с изпънат показалец. Тогава Арина Василевна се приближи до него и като опря побелялата си глава до неговата побеляла глава, каза: "Какво да се прави, Вася! Синът е отрязано парче хляб. Като сокол е: поиска ли - ще долети, поиска ли - ще отлети; а ние с тебе сме като израстък в кухо дърво, седим един до друг и не мърдаме. Само аз ще остана завинаги при тебе, както и ти при мене.

Василий Иванович свали ръцете ѝ от лицето си и прегърна своята съпруга, своята приятелка, така силно, както и в младостта си не я беше прегръщал: тя му беше утеха в скръбта".

По прищявка на Базаров двамата приятели се отбиват в Николское, където не ги очакват. Като прекарват там четири неудовлетворителни часа (Катя изобщо не излиза от стаята си), те заминават за Марино. След десет дена Аркадий се връща в Николское. Основната причина е, че Тургенев трябва да го махне по време на очакваната караница между Базаров и Павел Петрович. Но няма никакво обяснение защо остава Базаров: със същия успех би могъл да прави примитивните си опити в дома на своите родители. Започва темата за Фенечка и Базаров и ние ставаме свидетели на сцена в люляковата беседка, придружена от похвата на подслушването:

"- Обичам, когато говорите. Все едно ручейче ромоли.

Фенечка извърна глава.

- Какъв сте! - промълви тя, като прокарваше пръсти по цветята. - И защо трябва да ме слушате? Разговаряли сте с толкова умни дами.

- Ех, Федося Николавна! - повярвайте ми: всичките умни дами на света не струват колкото вашето лакътче.

- Е, какво пък сега измислихте! - прошепна Фенечка и придърпа ръцете си. <...>

- Ще ви кажа; искам... една от тези рози.

Фенечка се засмя отново и даже плесна с ръце, толкова забавно ѝ се стори желанието на Базаров. Тя се смееше и в същото време се чувстваше поласкана.

Базаров я гледаше втренчено.

- Добре, добре - промълви най-сетне тя и като се наведе към скамейката, започна да прехвърля цветята. - Каква искате, червена или бяла?

- Червена, и не много голяма. <...>

Фенечка протегна малката си шия и доближи лицето си до цветето... Кърпата се плъзна от главата на раменете ѝ; показа се мека маса черни, блестящи, леко разбъркани коси.

- Почакайте, искам да я помириша с вас - промълви Базаров, наведе се и я целуна силно по разтворените устни.

Тя трепна, опря двете си ръце в гърдите му, но ги опря слабо и той успя да повтори и да удължи своята целувка.

Иззад люляка се чу суха кашлица. Фенечка се отдръпна мигновено на другия край на скамейката. Павел Петрович се показа, поклони се леко и като каза с някаква злобна унилост: "Вие сте тук" - се отдалечи. <...> "Грехота е, Евгений Василич" - прошепна тя, като си тръгваше. Неподправен упрек се усещаше в шепота ѝ. Базаров си спомни друга скорошна сцена и му стана съвестно и презрително досадно. Но той веднага тръсна глава, поздрави се иронично с "формалното си издигане в ранг селадон" и си отиде в стаята".

По време на дуела, който следва, Павел Петрович се цели право в Базаров и стреля, но не улучва. Базаров "направи още една крачка и без да се цели, натисна спусъка.

Павел Петрович трепна леко и сложи ръка на бедрото си. Струйка кръв потече по белите му панталони.

Базаров хвърли пистолета настрани и се приближи към своя противник.

- Ранен ли сте? - промълви той.

- Имахте право да ме извикате при бариерата - проговори Павел Петрович, - а това е нищо. Според условието всеки има по още един изстрел.

- Е, извинете, това друг път - отвърна Базаров и прихвана Павел Петрович, който започна да бледнее. - Сега вече не съм дуелист, а лекар и преди всичко съм длъжен да ви прегледам раната. <...>

- Всичко това са глупости... Не ми трябва ничия помощ - промълви на пресекулки Павел Петрович - и... трябва... пак... - Той се опита да дръпне мустака си, но ръката му отслабна, очите му се обърнаха, и изгуби съзнание. <...>

Павел Петрович бавно отвори очи. <...>

- Тази драскотина трябва да се превърже с нещо и аз ще стигна пеша до дома, ако не - можете да ми изпратите файтон. Дуелът, ако ви е угодно, няма да продължи. Вие постъпихте благородно... днес, днес - забележете.

- Няма защо да си спомняме миналото - възрази Базаров, - а що се отнася до бъдещето, за него също не си струва да си блъскаме главата, защото имам намерение да се изнеса веднага оттук".

В действителност Базаров би постъпил още по-благородно, ако беше стрелял хладнокръвно във въздуха след първия изстрел на Павел Кирсанов.

Тургенев предприема първия си опит да се разправи с противника, като въвлича в разговор Павел Петрович и Фенечка, а след това - Павел и брат му. И Павел Петрович моли тържествено Николай да се ожени за Фенечка. Малък опит за четене на морал, не много художествен. Павел Петрович решава да замине за чужбина: душата му е мъртва. Ще го срещнем за малко в епилога, но в общи линии Тургенев се е сбогувал с него.

Трябва да се простим и с темата за Николское. Отиваме в Николское, където Катя и Аркадий седят в сянката на ясена. Хрътката Фифи е също там. Светлината и сенките са красиво описани:

"Слабият вятър, като трепкаше в листата на ясена, движеше тихичко назад и напред по тъмната пътечка и жълтия гръб на Фифи бледо-златни светлинни петна; плътна сянка обгръщаше Аркадий и Катя; само рядко в косите ѝ пламваше ярка ивичка. Двамата мълчаха; но именно в това как мълчаха, как седяха един до друг се чувстваше доверчиво сближаване: всеки от тях сякаш не мислеше за своя съсед, а се радваше тайно на неговата близост. И лицата им се бяха изменили от времето, когато ги видяхме за последен път: Аркадий изглеждаше по-спокоен, Катя по-оживена, по-смела".

Аркадий се освобождава от влиянието на Базаров. Разговорът играе чисто практическа роля: представя резултати, посочва крайни ситуации. Също така е опит да се направи разлика между характера на Катя и характера на Ана. Всичко това е много слабо и със закъснение. В момента, в който Аркадий едва не предлага брак, си тръгва и се появява Ана. Една страница по-нататък се появява Базаров. Каква активност!

Сега трябва да се разделим с Ана, Катя и Аркадий. Финалната сцена протича в беседката. По време на следващия разговор между Аркадий и Катя се чува как паралелно разговарят Базаров и Ана. Сринали сме се до равнището на комедия на нравите. Отново виждаме похвата на подслушването, похвата на симетричните двойки и похвата на направените изводи. Аркадий подновява ухажванията си и Катя не го отхвърля. Ана и Базаров постигат съгласие:

"- Ето виждате ли - продължаваше Ана Сергеевна, - ние с вас сгрешихме; и двамата не сме вече в първа младост, особено аз; поживели сме, уморили сме се; ние двамата - защо да се церемоним? - сме умни: отначало се заинтересуваме един от друг, любопитството ни беше възбудено... а след това...

- А след това не ми достигна дъх - подхвана Базаров.

- Вие знаете, че нямаше причина да се караме. Както и да е, ние не се нуждаехме един от друг, ето кое е главното; ние бяхме прекалено много... как да го кажа... еднородни. И не го разбрахме веднага. <...> Евгений Василич, не е по силите ни... - започна Ана Сергеевна; но вятърът налетя, зашумя с листата и отнесе думите ѝ.

- Защото вие сте свободна - произнесе след кратка пауза Базаров.

Повече нищо не можеше да се разбере; стъпките се отдалечиха... всичко затихна".

На другия ден Базаров благославя своя млад приятел Аркадий и заминава.

Преминаваме към най-добрата и последна, 27-ма глава, на романа. Базаров се връща в родния си дом и започва да се занимава с медицинска практика. Тургенев подготвя смъртта му. След това настъпва развръзката. Евгений пита баща си има ли адски камък.

"- Имам, за какво ти е?

- Трябва... да се прогори една раничка.

- Чия?

- Моя.

- Как твоя! Защо? Каква е тази раничка? Къде е?

- Ето тук, на пръста. Днес ходих в селото, знаеш, където докараха тифозния мужик. Неизвестно защо искаха да го отворят, а аз отдавна не съм правил това.

- И?

- И помолих уездния лекар; и се порязах.

Василий Иванович изведнъж побледня целият и без да каже нито дума, се спусна в кабинета си, откъдето се върна веднага с късче адски камък в ръката. Базаров поиска да го вземе и да си тръгне.

- За Бога - промълви Василий Иванович, - позволи ми да го направя аз.

Базаров се усмихна.

- Много ти се иска да практикуваш!

- Не се шегувай, моля те. Покажи си пръста. Раничката не е голяма. Не боли ли?

- Натискай силно, не се бой.

Василий Иванович се спря.

- Как мислиш, Евгений, не е ли по-добре да я прогорим с желязо?

- Това трябваше да се направи по-рано, а сега всъщност и адският камък не е нужен. Ако съм се заразил, вече е късно.

- Как... късно... - едва успя да произнесе Василий Иванович.

- Ами така! Оттогава минаха четири часа и нещо.

Василий Иванович прогори още малко раната.

- Уездният лекар нямаше ли адски камък?

- Нямаше.

- Как така, Боже мой! Лекар - и няма едно толкова необходимо нещо!

- Да беше му видял ланцетите - промълви Базаров и излезе навън".

Базаров се е заразил с тиф. Той се разболява, след това за малко му става по-добре, а после настъпва криза. Изпращат за Ана Сергеевна, тя идва с немски лекар, който казва, че няма никаква надежда за Базаров да оздравее, и тя отива при постелята на умиращия.

"- Е, благодаря - повтори Базаров. - Това е по царски. Казват, че царете също посещават умиращите.

- Евгений Василич, надявам се...

- Ех, Ана Сергеевна, да си говорим истината. С мене е свършено. Озовах под колелото. И излиза, че не е имало защо да се мисли за бъдещето. Старо нещо е смъртта, а за всеки е нова. Засега не се страхувам... а след това ще изпадна в безсъзнание и фют! (Той махна слабо с ръка) И какво да ви кажа... Че ви обичах? Това и преди нямаше никакъв смисъл, а сега още повече. Любовта е форма, а моята форма вече се разлага. По-добре е да кажа колко сте хубава! И ето че сега стоите, така красива...

Ана Сергеевна неволно потръпна.

- Нищо, не се тревожете... седнете там... Не се доближавайте до мене, защото болестта ми е заразна.

Ана Сергеевна премина бързо през стаята и седна на креслото до дивана, на който лежеше Базаров.

- Великодушна! - прошепна той. - Ох, колко близко, и колко млада, свежа, чиста!.. в тази отвратителна стая!.. Е, прощавайте! Живейте дълго, това е най-доброто от всичко, и извличайте полза, докато е време. Вижте какво безобразно зрелище: полусмачкан червей, а надига глава. И също си мислеше: много дела ще преодолея, няма да умра, къде ти, задача имам, нали съм гигант! А сега цялата задача на гиганта е да умре прилично, макар че никой не се интересува от това... Все едно: няма да размахвам опашка." <...>

Базаров сложи ръка на челото си. Ана Сергеевна се наклони към него.

- Евгений Василич, тук съм...

Той пое веднага ръката и се надигна.

- Прощавайте - проговори той с внезапна сила и очите му блеснаха с последен блясък. - Прощавайте...Чуйте... аз ви целунах тогава... Духнете умиращото кандило и нека то угасне...

Ана Сергеевна докосна с устни челото му.

- Това е! - промълви той и се отпусна на възглавницата. - Сега... е тъмно...

Ана Сергеевна излезе тихо.

- Какво? - попита шепнешком Василий Иванович.

- Заспа - отвърна тя едва чуто.

На Базаров вече не му беше съдено да се събуди. Вечерта той изгуби напълно съзнание. <...> Когато най-сетне изпусна последния си дъх и в къщата се надигна всеобщо стенание, Василий Иванович беше обзет от внезапно изстъпление. "Казвах аз, че ще възроптая - крещеше хрипливо той, с пламнало изкривено лице, като тресеше във въздуха юмрук, все едно заплашваше някого, - и ще възроптая, ще възроптая!" Но Арина Василевна, цялата в сълзи, увисна на шията му и двамата заедно паднаха на колене.

"Така - разказваше след това в слугинската стая Анфисушка - стояха един до друг с наведени глави, като овчици по обяд..."

Но обедният знай минава и настава вечер, и нощ, а с нея идва връщането в тихото убежище, където спят сладко измъчените и уморените..."

В епилога, в 29 глава, всички се женят по симетрична схема. Обърнете внимание на леко назидателния и хумористичен тон. Съдбата взема своите решения, но все пак под погледа на Тургенев.

"Ана Сергеевна неотдавна се омъжи, не по любов, но по убеждение, за един от бъдещите руски лидери, много умен човек, юрист, със здрав практическо чувство, твърда воля и забележително красноречие - още млад човек, добър и студен като лед <...> Кирсанови, баща и син, се заселиха в Марино. Нещата им започват да се оправят. Аркадий се превърна в ревностен стопанин и "фермата" вече носи доста добри доходи. Николай Петрович беше назначен за мирови посредник и сега работи с всички сили... <...>

В Дрезден на Брюлише терасе, между два и четири часа, в най-модното време за разходки, можете да срещнете човек на около петдесет години, вече съвсем побелял и като че ли страдащ от подагра, но още красив, изящно облечен и с този особен отпечатък, който човек получава само след дълъг престой във висшите кръгове на обществото. Това е Павел Петрович. Той замина от Москва за чужбина, за да поправи здравето си, и остана да живее в Дрезден, където общува главно с англичани и с пътуващи руснаци. <...>

И Кукшина се озова в чужбина. <...> С някакви си двама-трима химици, които не могат да различат кислород от азот, но са изпълнени с отрицание и самоуважение, и с великия Елисевич Ситников, който също се готви да стане велик, мотае се из Петербург и както сам казва, продължава "делото" на Базаров... <...>

Има едно малко селско гробище в едно от отдалечените кътчета на Русия. Като почти всички наши гробища, то е печално на вид... <...> Но между тях има един, до който човек не се докосва, който животните не тъпчат: само птици кацат по него и пеят на разсъмване. Заобикаля го желязна ограда; две млади елхички са посадени от двата му края: в този гроб е погребан Евгений Базаров. Там, от близкото селце, често идват двама вече грохнали старци - мъж и жена. Като се подкрепят взаимно, те вървят с натежала походка; приближават се до оградата, паадт на колене и дълго, и горчиво плачат, и гледат вторачено немия камък, под който лежи техният син; разменят си кратки думи, забърсват праха от камъка и поправят някое елхово клонче, и отново се молят, и не могат да оставят това място, откъдето като че ли са по-близо до сина си, до спомените за него..."

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА: ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА - 2

Pages

ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА