СЛЕДСТВИЕТО

АВТОР: СТАНИСЛАВ ЛЕМ

ПРЕВЕЛ ОТ ПОЛСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

РАЗДЕЛ I

 

Старинният асансьор със стъкла, на които бяха гравирани цветчета, се движеше нагоре. Чуваше се как равномерно прещракват контактите на всеки етаж. Асансьорът спря. Четиримата мъже вървяха по коридора, въпреки деня лампите светеха.

Обвитата с кожа врата се отвори.

- Моля, господа – каза стоящият на прага човек.

Грегъри влезе след лекаря, последен. И тук беше почти тъмно. През прозореца се виждаха в мъглата голите клони на дърветата.

Главният инспектор се върна при бюрото си, черно, високо, с резбована малка балюстрада. Пред себе си имаше два телефона и плосък микрофон за вътрешна връзка. На полираната повърхност лежеше лулата му, очилата и парче велур, нищо повече. Сядайки отстрани, в дълбокия фотьойл, Грегъри видя лицето на кралица Виктория, гледащо от малък портрет над главата на главния инспектор. Той им хвърли по един поглед, сякаш ги броеше или си припомняше лицата им. На стената отстрани висеше голяма карта на Южна Англия, а до отсрещната стена имаше дълъг черен шкаф с книги.

- Господа, вие познавате добре въпросната ситуация – каза инспекторът, - която на мене ми е известна само от протоколите. Затова искам да ви помоля за кратко представяне на фактите. Може би ще започнете вие, колега Фаркуърт.

- Да, господин инспектор, но и на мене началото ми е известно само от протоколите.

- В самото начало дори нямаше и протоколи – забеляза Грегъри малко по-високо от необходимото. Всички го погледнаха. С подчертана безгрижност и енергични жестове той започна да претърсва джобовете си за цигари.

Фаркуърт се изправи във фотьойла си.

- Всичко започна долу-горе в средата на ноември миналата година. Може би е имало случаи и по-рано, но са били пренебрегнати. Първия полицейски рапорт получихме три дена преди Рождество Христово и едва по-късно, през януари, сериозните разследвания показаха, че подобни истории с трупове са се случвали и преди това. Първият рапорт беше от Инджендър. И между другото имаше полуофициален характер. Пазачът на моргата Плейс се оплакал на коменданта на градския участък, който, в скоби казано, му е шурей, че някой мести през нощта труповете.

- И в какво се е състояло това местене?

Инспекторът търкаше методично стъклата на очилата си.

- В това, че на сутринта труповете не били в това положение, в което се намирали предишната вечер. По-точно става въпрос само за един труп, струва ми се на някакъв удавник, който…

- „Струва ми се”? – с все така безразличен тон повтори главният инспектор.

Фаркуърт се изправи още повече във фотьойла си.

- Всички показания са вторична реконструкция, защото тогава никой не им обръщаше особено внимание – изясни той. – Сега пазачът на моргата не е съвсем сигурен дали е бил трупът на удавника, или нечий друг. В действителност не е спазена формалната процедура: комендантът на участъка в Инджендър, Гибсън, не протоколирал съобщението, защото мислел…

- Може би не трябва да навлизаме в такива подробности? – подхвърли от фотьойла си човекът, който седеше до шкафа с книги. Беше заел най-свободна поза. Поставил беше крак върху крак толкова високо, че се виждаха жълтите му чорапи и ивица гола кожа над тях.

- Мисля, че е необходимо – отвърна сухо Фаркуърт, без да го погледне. Главният инспектор най-сетне сложи очилата си и лицето му, до този момент отсъстващо, доби благоразположен израз.

- Можем да пропуснем формалната страна на следствието, поне засега. Моля говорете, колега Фаркуърт.

- Да, господин инспектор. Втория рапорт получихме от Плънтинг осем дена след първия. И там ставаше въпрос за това, че някой е преместил през нощта труп в моргата на гробището. Умрелият бил пристанищен работник на име Тикър, който боледувал от дълго време и се превърнал в тежест за семейството си.

Фаркуърт погледна косо Грегъри, който мърдаше нетърпеливо.

- Погребението трябвало да стане сутринта. Членовете на семейството, като дошли в моргата, видели, че трупът лежи по лице, с гръб към тавана значи, и плюс това с разперени ръце, което създавало впечатлението, че човекът… е оживял. Така всъщност решило семейството. В околността тръгнали слухове за летаргичен сън, разправяли, че Тикър се е събудил от мнимата си смърт и така се е изплашил, виждайки се да лежи в ковчега, че е умрял, този път наистина.

- Това, разбира се, не е сериозно – продължи Фаркуърт. – Смъртта е била потвърдена от местния лекар без всякакво съмнение. Когато обаче слуховете достигнали до околните населени места, станало ясно, че за подобно „местене на трупове”, във всеки случай за намирането им на сутринта в променено положение, хората вече говорят от известно време.

- От „известно” значи от колко? – попита инспекторът.

- Това не може да се установи. Слуховете са от Шълтъм и Дипър. В началото на януари е проведено първото систематично разследване с местни сили, но повърхностно, защото въпросът не изглеждал сериозен. Показанията на местните хора били частично преувеличени, частично противоречиви, така че резултатите от разследването са всъщност без всякаква стойност. В Шълтъм говорели за тялото на Самюел Филтия, починал от сърдечен удар. Той „се преобърнал в ковчега си” през нощта на Рождество Христово. Гробарят, който твърдял това, е известен като заклет алкохолик и никой не можел да потвърди думите му. В Дипър пак ставало въпрос за труп, на умствено болна жена, който намерили на сутринта до ковчега й в моргата. Хората разправяли, че трупът е изхвърлила доведената дъщеря на жената, която се промъкнала през нощта в моргата, а е направила това, защото я мразела. Наистина, трудно е да се ориентира човек във всичките тези слухове и сплетни. Всеки се ограничавал с името на някой уж очевидец, който на свой ред посочвал друг човек.

- Всичко това сигурно щяло да бъде забравено – сега Фаркуърт говореше по-бързо, - но на шестнадесети януари от моргата в Трикхил изчезнал трупът на някой си Джеймс Трейл. Следствието водел сержант Пил, командирован от нашата следствена служба. Трупът бил изнесен от моргата между дванадесет часа през нощта и пет сутринта, когато погребалният агент открил липсата му. Става въпрос за мъж… на около четиридесет и пет…

- Не сте ли сигурен? – попита главният инспектор. Седеше с наведена глава, сякаш оглеждаше в лъскавата политура. Фаркуърт се изкашля.

- Сигурен съм. Така ми казаха… А смъртта му е причинена от отравяне със светилен газ. Нещастен случай.

- Аутопсия? – вдигна вежди главният инспектор. Като се наведе настрани, той дръпна дръжката, с която се отваряше прозорчето. В неподвижния нагрят въздух на стаята нахлу влажен полъх.

- Аутопсия не е имало, но в това, че е нещастен случай, се убедихме категорично. Шест дена по-късно, на 23 януари, се случи същото, в Спитуун. Там изчезна трупът на двадесет и осемгодишния Джон Стивънс, работник, който се отровил един ден преди това, чистейки котел в завода за алкохол. Смъртта настъпила в три след обяд, тялото било закарано в моргата, където пазачът го видял за последен път в девет часа вечерта. На сутринта вече го нямало. И това разследване се водеше от сержант Пил, както при първия случай, без всякакъв резултат. Тъй като по това време още не вземахме под внимание възможността тези два случая да са свързани с предишните…

- Не е ли по-добре засега да се въздържите от коментар? Това ще улесни разглеждането на фактите – забеляза главният инспектор. Той се усмихваше любезно на Фаркуърт. Сухата му тънка ръка лежеше на бюрото. Грегъри се загледа въпреки волята си в старческата длан, лишена от рисунъка на вените, напълно безкръвна.

- Третият случай беше в Ловъринг. Иначе казано – в пределите на Голям Лондон – продължи Фаркуърт с безцветен глас, сякаш изгуби желание да продължи своят прекалено дълъг доклад. – Тамошният медицински факултет има нова зала за аутопсии. Оттам изчезнал трупът на петдесетгодишния Стюард Алони, починал от продължителна тропическа болест, с която се заразил като моряк при пътуване до Банкок. Това се случи десет дена след второто изчезване, на втори февруари, по-точно – през нощта на втори срещу трети. Този път със следствието се зае Скотланд Ярд. Водеше го лейтенант Грегъри, който след това получи още едно дело за изчезването на труп от моргата на крайградското гробище в Бромли. Това стана на дванадесети февруари, трупът беше на жена, починала след операция от рак.

- Благодаря ви – каза главният инспектор. – Защо сержант Пил не присъства?

- Болен е, господин инспектор. Лежи в болница – обади се Грегъри.

- Така ли? А какво му е?

Лейтенантът се поколеба.

- Не съм сигурен, но ми се струва, че е нещо с бъбреците.

- Лейтенант, може би ще ни разкажете накратко за следствието?

- Да, господин инспектор.

Грегъри се изкашля, пое въздух и като тръсна пепелта до пепелника, каза неочаквано тихо:

- Нямам с какво толкова да се похваля. Във всичките случаи труповете са изчезнали през нощта. Не са намерени никакви следи или признаци на насилствено влизане. Което в моргите не е необходимо. Те изобщо не се затварят или се затваря така, че ще ги отвори и дете с изкривен гвоздей…

- Залата за аутопсии е била заключена – обади се за първи път полицейския лекар Сьоренсен. Той седеше с отметната назад глава, така по не се забелязваше неприятният й ъгловат вид, и търкаше леко с пръст подпухналата кожа под очите си.

Грегъри успя да си помисли, че Сьоренсен е направил добре, като си е избрал професия, в която се общува предимно с покойници. Той се поклони почти церемониално на доктора.

- Избързвате, докторе. В залата, от която е изчезнал трупът, намерихме отворен прозорец. По-точно беше притворен, но не затворен, сякаш някой е излязъл през него.

- Първо е трябвало да влезе – подхвърли нетърпеливо Сьоренсен.

- Много умна забележка – сопна се Грегъри, но веднага съжали за това и погледна главния прокурор, който мълчеше неподвижен, все едно не беше чул нищо.

- Залата се намира на партера – поде лейтенантът след секунда неловко мълчание. – Вечерта прозорецът е бил затворен като всички, така казва служителят, който държи на това, че всички прозорци са били затворени. Лично ги проверил, защото застудявало и се страхувал, че радиаторите могат да замръзнат. Там и без това топлят малко, както е във всички зали за аутопсии. Професор Харви, завеждащ катедрата, даде за служителя най-добра характеристика. Според нея той е изключително педантичен човек. Може да му се вярва напълно.

- Къде може да се скрие някой в залата за аутопсии? – попита главният инспектор. Погледна събралите се, сякаш ги беше забравил и сега си спомни за тях.

- Ами… изключено е, господин инспектор. Би изисквало съучастието на служителя. Освен масите за аутопсия там няма никакви мебели, тъмни ъгълчета, скришни места… Има стенни шкафчета за халатите на студентите и инструменти, но в нито едно от тях не може да се събере дори и дете.

- Дословно ли го казвате?

- Моля?

- Че не може да се събере дори и дете? – попита спокойно инспекторът.

- Е… - лейтенантът свъси вежди. – Дете, господин инспектор, може да се събере, но най-много на седем-осем години.

- Измерихте ли шкафчетата?

- Да – последва незабавен отговор. – Измерих всичките, защото мислех, че някое може да е по-голямо, на не е. Нито едно. Освен това има тоалетни, съблекални, учебни зали, в мазето – хладилник и склад с препарати, а на горния етаж са стаите на асистентите и кабинетът на професора. Всички тези помещения служителят обхожда вечерта, дори по няколко пъти, от чисто усърдие, така да се каже. Професорът ми го каза. Никой не би могъл да се скрие там.

- А ако някое дете?.. – подхвърли меко инспекторът. Той свали очилата си, сякаш искаше да си починат очите му. Грегъри тръсна енергично глава.

- Не, не е възможно. Дете не би могло да отвори прозореца. Прозорците са много големи, високи и с две резета, горно и долно, които се движат с дръжка, намираща се на рамката. Като тук – Грегъри посочи прозореца, от който идваше студен полъх. – Дръжките се въртят много трудно, служителят даже ми се оплака от това. Но и аз самият се убедих.

- Специално е казал, че се въртят трудно? – обади се Сьоренсен с тайнствената си усмивка, която Грегъри не понасяше. Щеше да премълчи въпроса, но главният инспектор го гледаше очаквателно и затова отговори без желание:

- Каза ми го, когато отварях и затварях пред него прозорците. Той не е само педант, но и страшен досадник. Мърморко – отбеляза отчетливо Грегъри, като гледаше все едно случайно към Сьоренсен. Беше доволен от себе си. – Между другото, нормално е за възрастта му – добави примирително, - около шестдесет, склеро… - млъкна объркано. Инспекторът не беше по-млад. Опитваше се отчаяно да замаже последните си думи, но не можеше. Присъстващите бяха замръзнали по местата си. Грегъри им се ядоса за това. Главният инспектор сложи очилата си.

- Свършихте ли?

- Да – Грегъри се колебаеше, - свърших. Що се отнася до трите случая, разбира се. При последния обърнах особено внимание на околните обстоятелства, преди всичко, искам да кажа, на движението през нощта в близост до залата за аутопсии. Констеблите, дежурещи в района, не са забелязали нищо подозрително. Когато поех случая, се запознах колкото се може по-точно с подробностите от предишните случаи, както от сержант Пил, така и непосредствено: ходих на всичките места. Не намерих обаче никаква нишка, никаква следа. Нищо, съвсем нищо. Жената, която починала от рак, изчезнала от моргата при подобни обстоятелства като работника. На сутринта, когато дошъл един човек от семейството й, ковчегът бил празен.

- Добре – каза главният инспектор. – Благодаря ви засега. Колега Фаркуърт, може би вие?

- Следващите случаи, нали, господин инспектор?

„Би трябвало да служи във флота, държи се цял живот като при сутрешно вдигане на флага” – помисли си Грегъри. Поиска му се да въздъхне.

- Следващото изчезване се случи в Луис седем дни по-късно, на деветнадесети февруари. Млад докер, загинал при автомобилна катастрофа. Получил вътрешен кръвоизлив от разкъсване на черния дроб. Оперирали го успешно, казват лекарите… но не издържал операцията. Трупът изчезнал рано сутринта. Времето можахме да определим изключително точно, защото около три часа сутринта починал някой си Бъртън, чиято сестра (живеел със сестра си) толкова се страхувала да остане с мъртвеца в едно жилище, че вдигнала на крака собственика на погребалното бюро. И откарали трупа в моргата точно в три часа сутринта. Двама служители от бюрото сложили тялото до докера…

- Искате да добавите нещо ли? – подхвърли главният инспектор.

Фаркуърт прехапа леко устна.

- Не… – каза най-сетне той.

Над зданието се чу протяжен, равномерно нарастващ рев на самолетни мотори. Невидим самолет летеше на юг. Прозорците отвърнаха с тих унисон.

- Исках да кажа… - реши се Фаркуърт, - че като слагали донесения труп, единият от служителите преместил трупа на работника, защото му пречел. Та… той твърди, че тялото не било студено.

- Хм – реагира главният инспектор, сякаш ставаше дума за най-обикновено нещо на света. – Не било студено? А как се изрази? Можете ли да повторите думите му?

- Каза, че не било студено – Фаркуърт говореше без желание, като правеше паузи между думите. – Звучи идиот… искам да кажа – безсмислено, но служителят настояваше, че било така. Твърди, че казал това на колегата си, но той не помни нищо. Грегъри ги разпита и двамата, поотделно, два пъти…

Главният инспектор се обърна мълчаливо към лейтенанта.

- Този служител е много приказлив и никак не може да му се вярва – побърза да обясни Грегъри. – С такова впечатление останах. От тези глупави хора е, които страшно обичат да правят впечатление, готов е в отговор на всеки въпрос да разкаже историята на света. Твърдеше, че става въпрос за летаргия „или нещо още по-лошо” – така се изрази. Това ме учуди, защото хората, които работят професионално с трупове, не вярват в летаргията, на това противоречи собственият им опит.

- А какво казват лекарите?

Грегъри не отговори, предоставяйки думата на Фаркуърт, който, сякаш недоволен, че се обръща толкова много внимание на една дреболия, каза, вдигайки рамене:

- Смъртта е настъпила предния ден. Появили се трупни петна, вцепеняване… бил мъртъв като камък.

- Още нещо?..

- Да. Във всички случаи труповете са били облечени за погребение. Само трупът на Трейл, който изчезнал в Трекдаун, не бил облечен. Погребалният агент трябвало да се заеме с това чак на сутринта. Станало така, защото от семейството не искали да донесат веднага дрехите. Което ще рече, че взели предишните. А когато донесли другите, тялото вече го нямало…

- А при останалите случаи какво?

- Трупът на жената също бил облечен. Тази, с операцията от рак.

- Как?

- Ами… с рокля.

- А обувки? – попита главният инспектор толкова тихо, че Грегъри се наведе напред.

- И обувки имала…

- А последният?

- Последният... ами не бил облечен, но заедно с него (както може да се предположи) изчезнала завесата, която закривала малката ниша в дъното на моргата. Била от черно платно, движеща се на релса и висяща на метални колелца, за които била пришита. На колелцата са останали парчета материя.

- Откъсната ли е?

- Не. Релсата е тънка и не би издържала едно по-силно дърпане. Парчетата...

- Опитахте ли да счупите релсата?

- Не.

- Откъде тогава знаете, че не би издържала.

- Така, на око...

Главният инспектор задаваше въпросите спокойно, вглеждайки се в стъклото на шкафа, което отразяваше правоъгълника на прозореца, правеше това все едно мислеше за нещо друго, но всеки въпрос следваше веднага след другия, толкова бързо, че Фаркуърт едва успяваше с отговорите.

- Добре - заключи главният инспектор. - Изследвахте ли парчетата?

- Да. Доктор Сьоренсен...

Лекарят престана да масажира острата си брадичка.

- Платното е скъсано, по-скоро претрито с доста усилие, не е отрязано. Това със сигурност. Сякаш... сякаш са го гризали зъби. Дори направих няколко опита. Под микроскопа се вижда едно и също нещо.

В краткото мълчание, което се настъпи, се обади далечен самолетен мотор, приглушен от мъглата.

- Липсва ли нещо друго освен завесата? - попита най-сетне инспекторът.

Докторът погледна Фаркуърт, който кимна с глава.

- Да. Ролка лейкопласт, голяма ролка лейкопласт, забравена на масичката до входната врата.

- Лейкопласт ли? - повдигна вежди инспекторът.

- Използват го за придържане на брадичката... да не се разтварят челюстите - поясни Сьоренсен. - Гробарска козметика - добави той със сардонична усмивка.

- Това ли е всичко?

- Да.

- А трупът от залата за аутопсии? Също ли е бил облечен?

- Не. Но този случай... Грегъри вече говори за него...

- Забравих да кажа - започна бързо лейтенантът с неприятното усещане, че са го хванали в разсеяност. - Тялото не било облечено, но служителят открил, че няма една лекарска престилка и чифт бели платнени панталони, каквито студентите носят през лятото. Липсвали са изглежда и няколко чифта чехли. Настина, служителят ми каза, че никога не може да се оправи с тези неща, подозира перачката в нехайство, че дори и в кражба.

Инспекторът въздъхна дълбоко и чукна са очилата по бюрото.

- Благодаря. Доктор Сис, мога ли сега да помоля вас.

Сис не промени небрежната си поза. Измърмори нещо неразбрано, завършвайки набързо записките си в отворената папка, която придържаше с острото си високо вдигнато коляно.

Като изкриви птичата си глава, вече малко оплешивяла, той затвори с размах папката. Пъхна я под фотьойла, издаде тънките си устни, сякаш искаше да свирне, и стана, триейки ръцете си с подпухнали от артрит стави.

- Това, че ме поканихте, смятам за нещо ново и много положително - каза той с висок глас, почти достигащ до фалцет. - По принцип лесно преминавам към лекционен тон, което може да не ви хареса, но няма как. Поредицата от случаи, за която става дума, изследвах, доколкото беше възможно. Класическите методи за водене на следствие - събиране на улики и търсене на мотиви - не дадоха никакви резултати. Затова трябваше да използвам статистическия метод. И какво казва той? Често на местопрестъплението може да се определи какъв факт е свързан с деянието, а какъв не. Например формата на кървавите петна край трупа на убития е свързана с убийството и може да каже много за това как е извършено. Докато фактът дали в деня на убийството над къщата е имало купести или перести облаци или телефонните жици пред къщата са от алуминий или от мед, може да се приеме за несъществен. Но що се отнася до нашата поредица, изобщо не може да се определи предварително кои съпровождащи факти са били свързани с престъплението, а кои не.

- Ако имаше само един случай - продължаваше Сис, - щяхме да бъдем безпомощни. За щастие са повече. Разбира се, броят на предметите и явленията, които в критичния момент са се намирали или са ставали близо до мястото на събитията, е практически безкраен. Но понеже става въпрос за поредица, трябва да се опрем на тези главни факти, които са съпътствали всички или почти всички случаи. Затова ще използваме метода на статистическата съпоставка на явленията. До днес този метод почти не е използван в следствието и се радвам, че сега мога да ви го представя - заедно с първите му резултати...

Доктор Сис, който до това време стоеше зад фотьойла като зад катедра, направи към вратата няколко крачки с дългите си крака, обърна се внезапно, изкриви глава и продължи, гледайки в пространството между седящите:

- И така, първо, преди самите произшествия имаме период, да кажем, на "предизвестия". Труповете променят положението си. Едни са обърнати по лице, други настрани, трети са намерени на земята до ковчега.

Второ, всички трупове, които са изчезнали, с едно изключение, са на мъже в разцвета на силите си.

Трето, всеки път, пак с изключение на първия, голотата на труповете е била покрита. В два случая са били облечени, един път вероятно са използвани лекарската престилка и белите панталони, а един път - черната платнена завеса.

Четвърто, нито един от труповете не е бил подложен на аутопсия, били са добре запазени и възможно най-непокътнати. От смъртта на всичките не са минали повече от тридесет часа. На това трябва да се обърне внимание.

Пето, всички случаи, отново с изключение на един, са станали в гробищните морги на малки градчета, до които достъпът е по принцип доста лесен. Тук не можем да включим само изчезването на тялото от залата за аутопсии.

Сис се обърна към инспектора:

- Трябва ми силен прожектор. Мога ли да получа нещо такова?

Инспекторът включи микрофона и каза тихо няколко думи. В настъпилото мълчание Сис извади бавно от голямата си като мех кожена чанта сгънат многократно паус, покрит с цветни линии. Грегъри го наблюдаваше със смесено чувство на неприязън и любопитство. Дразнеше го високомерието, с което се отнасяше към тях ученият. Угаси цигарата си и напразно се опитваше да се досети какво крие паусът, шумящ в непохватните ръце на Сис.

Сис го скъса леко отстрани, сложи го на бюрото, изглади го пред носа на инспектора, все едно не го забелязваше, отиде до прозореца и се загледа към улицата, държейки при това пръстите на едната си ръка под китката на другата, сякаш си мереше пулса.

Вратата се отвори, влезе полицай с алуминиев прожектор на висок статив и го включи в контакта. Сис светна лампата, почака, докато вратата се затвори след полицая, и насочи яркия кръг светлина към голямата карта на Англия. След това наложи върху нея пауса. Но понеже картата не се виждаше под млечния лист, се зае да премести прожектора. Свали също картата от стената (като се залюля застрашително на стола) и я окачи неловко на закачалката, която придърпа от ъгъла в средата на стаята. Прожектора постави отзад, така че сега светлината му преминаваше през картата и наложения върху нея паус, който придържаше с широко разтворени ръце. Позата му беше – заради разперените и вдигнати нагоре ръце – съвсем неудобна.

Сис придърпа още малко статива с крак и най-сетне застина на едно място. Държейки хартията най-отгоре, заговори, извивайки глава настрани:

- Моля да обърнете внимание на района, в който са станали нашите събития.

Гласът на доктора беше още по-висок от преди, може би заради старателно прикриваното усилие.

- Първото изчезване на труп е в Трикхил, на шестнадесети януари. Моля да запомните мястото и датата. Второто е на двадесет и трети януари в Спитуун. Третото в Ловъринг, на втори февруари. Четвъртото в Бромли, на дванадесети февруари. На осми март в Луис е последният случай. Ако приемем за изходен пункт мястото на първия случай и очертаем около него окръжности с нарастващ радиус, ще получим същото, което има на моята хартия.

Светлото петно ограничаваше ярко и отчетливо част от Южна Англия, граничеща с Канала. Пет концентрични окръжности обхващаха пет населени места, означени с червени кръстчета. Първото се виждаше в центъра, следващите все по-нататък към кръга на най-голямата окръжност.

Грегъри почти се измъчи да чака кога Сис ще прояви симптоми на умора, но протегнатите нагоре ръце на учения, държащи края на пауса, дори не трепнаха.

- Ако желаете - каза остро Сис, - след това мога да ви представя подробности от моите изчисления. Сега ще ви кажа само резултатите. Всеки случай се характеризира с това, че колкото е по-късен, толкова е по-отдалечен от центъра, иначе казано - от мястото на първия. Има и втора закономерност: времето между отделните случаи е, ако се започне от първия, все по-дълго, но не така наистина, че да има между тях някаква определена пропорция. Ако обаче се вземе предвид един допълнителен фактор - температурата, - оказва се, че се появява нова закономерност. Която се състои в това, че произведението на времето между два случая и разстоянието от двете поредни места на изчезнали тела до центъра се превръща в константа, ако се умножи с разликата на температурите по време на двете изчезвания...

- Така - продължи след кратка пауза Сис - получаваме величината на константата, която е между пет и девет сантиметра на секунда и градус. Казвам между пет и девет, защото точният момент на изчезването не е бил установен при нито един от случаите. При всеки от тях имаме широк диапазон от време, няколко часа през нощта или, по-точно казано, през втората половина от нощта. Ако за действителна стойност на константата приемем средните седем сантиметра, след изчисленията, които направих, се получава интересно нещо. Причината за явлението, което се предвижва равномерно от центъра към периферията на чертежа, не се намира в Трикхил, а се измества на запад, към градчетата Тимбридж Уелс, Инджендър и Дипър... иначе казано - там, където е имало слухове за "местене" на трупове. А ако решим да направим изчисления, целящи да определят съвсем точно геометричния център на явлението, той няма да се окаже в никаква морга, а на осемнадесет мили югозападно от Шълтъм, сред мочурищата и пущинаците на Чичнес...

Инспектор Фаркуърт, който слушаше лекцията с все по-червенееща шия, не издържа.

- Да не искате да кажете - избухна той, - че от проклетите блата излиза някакъв дух, който, носейки се невидим във въздуха, е задигнал един след друг труповете?!

Сис навиваше бавно пауса. В светлината на скрития прожектор, слаб и черен върху фона на зеленикаво проблясващата карта, той приличаше много повече от всякога на птица (блатна - добави на ум Грегъри). Сис пъхна старателно пауса в бездънната си чанта и като се изправи с лице, по което бяха избили червени петна, погледна хладно инспектора.

- Не искам да кажа нищо, освен това, което произтича от статистическия анализ - произнесе той. - Съществуват близки връзки, например между яйцата, бекона и стомаха, и далечни връзки, трудно забележими, например между политическия строй на държавата и средната възраст на встъпването в брак. Но винаги става въпрос за точно определена взаимна връзка, даваща основание да се говори за следствия и причини.

С голяма, старателно сгъната носна кърпичка изтри дребните капчици пот над горната си устна, сложи кърпичката в джоба си и продължи по-нататък:

- Поредицата от случаи е трудна за изясняване. Трябва да се въздържим от каквито и да е предубеждения. Ако срещна такива от ваша страна, ще бъда принуден да се откажа от случая, както и от сътрудничеството си с Ярд.

Почака малко, сякаш с надежда, че някой ще вдигне хвърлената ръкавица, след което, като се приближи до стената, загаси прожектора. Настъпи почти пълна тъмнина. Сис търси известно време ключа, шарейки с ръка по стената.

Светлината на лампата от тавана промени стаята. Тя като че ли се беше смалила, а заслепеният, мигащ с очи главен инспектор за секунда напомни на Грегъри стария му чичо. Сис се върна при картата.

- Когато започнах изследванията си, от първите два случая беше изминало вече много време, или, да си говорим честно, полицията им беше посветила в "досиетата" си толкова малко внимание, че точна реконструкция на фактите, позволяваща да се види какво е ставало час след час, беше невъзможна. Затова се ограничих с последните три случая. И при трите е имало мъгла - в двата от случаите гъста, а в единия много гъста. Освен това в радиус от няколкостотин метра са минавали коли - наистина, нямало "подозрителни", но не зная на какво би могло да се опре подобно подозрение. Нали никой не би тръгнал на такава работа с кола, на която пише "превоз на крадени тела"? Колата би могла евентуално да бъде паркирана на доста голямо разстояние от мястото на кражбата. Накрая установих, че и при трите случая вечерта (припомням, че труповете са изчезвали винаги през нощта) наблизо е било забелязано... - Сис направи малка пауза и завърши с тих, но ясен глас - ...някакво домашно животно, което там обикновено не би могло да се срещне и още повече, което моите събеседници не познават и никога не са виждали. В два от случаите става въпрос за котка, а в единия за куче.

Чу се кратък смях, който веднага премина в жалка имитация на кашлица. Смееше се Сьоренсен. Фаркуърт нито помръдна, нито се обади, дори когато Сис подхвърли съмнителната шега за "подозрителните" коли.

За част от секундата Грегъри улови погледа, който главният инспектор хвърли на Сьоренсен. В него нямаше укор, нямаше дори суровост, само физически чувстваща се тежест.

Докторът се изкашля още един път за по-голяма убедителност и настъпи тишина. Сис гледаше над главите им в тъмнеещия прозорец.

- Статистическата значимост на последното наблюдение е на пръв поглед малка - продължи той, преминавайки все по-често във фалцет. - Аз обаче установих, че по тези места бездомни кучета или котки практически не се срещат никога. Освен това едно от животните - кучето - е намерено мъртво четири дена след изчезването на трупа. Като имах предвид това, си позволих да обявя при последния случай, когато вечерта се е появила котка, награда за откриването на трупа й. Днес сутринта получих съобщение, което ме направи по-беден с петнадесет шилинга. Котката лежала под снега в храстите, намерили я ученици - на около двеста метра от гробищната морга.

Сис се доближи до прозореца с гръб към стаята, сякаш искаше да погледне навън, но там вече не се виждаше нищо освен уличната лампа, люлееща се от поривите на вятъра и проблясваща равномерно иззад сянката, хвърляна от голямата корона на дървото.

Мълча дълго. С края на пръстите поглаждаше края на прекалено широкото си сиво сако.

- Свършихте ли, докторе?

Като чу гласа на Шепърд, Сис се обърна. Едва забележима, почти момчешка усмивка промени внезапно малкото му лице, всички черти на което бяха непропорционални, с малки торбички на бузите под сивите очи, почти без брадичка, толкова издадена беше челюстта му.

"Че той просто си е момче, вечно момче... и колко е мил!" - помисли си с учудване Грегъри.

- Бих искал да кажа още няколко думи, но накрая - каза Сис и се върна на мястото си.

Инспекторът свали очилата си. Очите му бяха уморени.

- Добре. Колега Фаркуърт, моля, ако имате да добавите нещо по въпроса.

Фаркуърт се обади без желание:

- Честно казано, малко. Разглеждам "поредицата", както я нарича доктор Сис, традиционно и по старому. Мисля, че някои, поне някои слухове биха могли да отговарят на истината. Нещата са прости - в Шълтъм и на други места виновникът е искал да открадне труп, но е бил изплашен. Успял едва в Трикхил. Тогава все още е бил "новак" и тялото изчезнало голо. Явно не е съобразил, че транспортирането в подобно състояние може да доведе по силата на обстоятелствата до значителни трудности, по-големи във всеки случай отколкото при превозването на правещ не толкова силно впечатление облечен труп. Това го е накарало да смени тактиката и по-нататък е търсел някакво облекло. Освен това и изборът на труп не е бил първия път "най-добър" - имам предвид това, което доктор Сис определи като търсене на тяло "в добро състояние". В моргата в Трикхил имало още един труп, на млад човек, запазен по-добре от този, който изчезнал. И това май е всичко...

- Остават мотивите за деянието - продължи след малко той. - Виждам следните възможности: некрофилия, психическо заболяване или работа на някой, на някой, да речем, учен. Бих искал по този въпрос да се изкаже доктор Сьоренсен.

- Не съм нито психолог, нито психиатър - почти рязко подхвърли докторът. - Некрофилията във всеки случай може да се изключи. Страдащите от нея са изключително хора с тежка умствена изостаналост, дебили и кретени, със сигурност неспособни да планират някаква по-сложна акция. Това не подлежи на съмнение. След това и лудостта, според мене, може да се изключи. Нищо не е оставено на случайността, прекалено много прецизност има, без всякакви грешки - подобна логика на действията нито един луд човек изобщо няма да прояви.

- Параноя? - вметна тихо Грегъри. Лекарят го погледна недоброжелателно. За миг сякаш въртеше със съмнение думата върху езика си, след това изкриви тънките си жабешки устни.

- Не. Впрочем, аз не мисля така - отслаби категоричността на отрицателния си отговор. - Лудостта не е, уважаеми господа, чувал, в който могат да се пъхат всички човешки постъпки с неразбираеми за нас мотиви. Лудостта има своя структура, своя логика на действие. В краен случай не може да се изключи възможността някакъв тежко болен психопат, да, психопат, именно психопат да е извършителят. Това е единствената възможност...

- Психопат със склонност към математика - отбеляза сякаш между другото Сис.

- Как да разбираме това?

Сьоренсен се вторачи в лицето на Сис с глуповата подигравателна усмивка, в която имаше нещо гадно. Не беше затворил устата си.

- Ами психопат, който е пресметнал колко ще бъде интересно, ако произведението от разстоянието и времето между поредните произшествия, умножено с разликата от температурите, се окаже постоянна величина, константа.

Сьоренсен гладеше с нервно движение коляното си, след това забарабани по него с пръсти.

- Знам ли... Може да се умножават и да се делят различни неща, дължината на бастуните по широчината на шапките, и да се получават разни постоянни и непостоянни величини.

- Мислите ли, че по този начин ще направите математиката за смях? - започна Сис. Виждаше се, че в устата му се върти нещо остро.

- Извинявайте. Бих искал да чуя мнението ви за третия възможен мотив - Шепърд гледаше Сьоренсен с предишния поглед.

- За учения? Който краде трупове? Не. Откъде накъде. Учен, който прави опити с трупове? За нищо на света! Идея от треторазряден филм. Защо да краде труп, когато може да си го намери във всяка зала за аутопсии, при това без никакви затруднения, или да си го купи от роднините му? Случват се такива неща. Освен това никой учен днес не работи сам и дори да открадне труп (не зная само защо), не би могъл да скрие това от колегите и сътрудниците си. Този мотив спокойно може да се изключи.

- Какво в такъв случай остава според вас? - попита Шепърд. Аскетичното му лице беше безизразно. Грегъри се улови, че се вглежда вторачено в своя началник, все едно проучва някаква картина. Наистина ли е такъв, или просто става дума за скука и рутина?

Мислеше така в тежкото неловко мълчание, което се възцари след последните думи на главния инспектор. Отново в дълбоката тъмнина зад прозорците се обади далечен двигател, издигна се с басов рев нагоре и затихна. Стъклата потрепваха.

- Психопатия или нищо - каза внезапно доктор Сис. Усмихваше се, беше наистина в добро настроение. - Както разумно отбеляза доктор Сьоренсен, действията на психопата са обикновено без система, характеризират се с импулсивност и недостатъчно обмисляне, предизвикано от емоционалното стесняване на вниманието, с грешки. Така че не ни остава нищо. С други думи казано, всички тези случаи не са могли да се случат.

- Много сте остроумен - измърмори Сьоренсен.

- Господа - обади се Шепърд, - направо е за учудване колко снизходително се отнася към нас пресата. Мисля, че това се дължи на конфликта в Мала Азия. Общественото мнение беше заето с него, но до време. Сега можем да очакваме атаки срещу Ярд. Така че, що се отнася до чисто формалната страна, следствието трябва да продължи. Исках да разбера какво е направено до сега, а особено какво е предприето, за да се намерят откраднатите тела.

- С това се занимава лейтенантът - каза Фаркуърт. - Получи от нас пълномощия преди две седмици и оттогава прави всичко сам.

Грегъри преглътна, като се направи, че не чу упрека, съдържащ се в думите.

- Като започнем от третия случай - каза той, - използвахме съвсем радикални средства. Веднага след съобщението за изчезнало тяло блокирахме целия район в радиус от почти сто километра, използвайки всички местни сили като постове по пътищата и летищата, извикахме и две лондонски отделения с радиоколи от тактическия център в Чичестър. Всички кръстопътища, железопътни прелези, градски изходи и изходи на магистрали и пътища в блокирания район бяха под контрол - без резултат. Задържахме при акцията петима души, търсени по други поводи, но що се отнася до нашия проблем, резултати нямаше. Искам обаче да обърна внимание на последния случай. Блокирането на терен в радиус от сто километра е доста трудно и практически не дава сто процента гаранция, че дупките на мрежата са достатъчно малки, за да изключат измъкването на извършителя. Има вероятност при предишните случаи, при втория и третия, извършителят да е напуснал блокирания терен, преди всички наши постове да са го затворили плътно. Защото е имал достатъчно време, единия път шест,  а другия около пет часа през нощта. Естествено, ако е използвал кола. Но при последния случай тялото е изчезнало между три часа и четири и петдесет сутринта. Извършителят е имал максимално час и четиридесет и пет минути, за да избяга. Освен това нощта беше типично мартенска, виелица и сняг след вечерна мъгла, всички пътища до обяд на следващия ден бяха затрупани и барикадирани от преспи. Извършителят трябва да е използвал мощен трактор. Не говоря празни приказки, защото имахме големи затруднения с измъкването на патрулните коли, както местните, така и тези, които се отзоваха на нашето повикване от района на Голям Лондон, от резерва на Департамента на криминалната полиция.

- Значи твърдите, че нито една кола не е имала възможност да се измъкне до обяд от околностите на Луис?

- Да.

- А шейна?

- Технически е възможно, но не и за времето,  с което е разполагал извършителят. Защото шейната не може да се движи с над десетина километра в час, а при такъв сняг и с над няколко. Дори най-добрите коне не биха могли да преодолеят до обяд повече от осемдесет километра.

- Добре, лейтенант, но нали сам казахте, че блокирането на терена не е абсолютно сигурно - каза меко Шепърд. - Сто процента контрол е само идеал, към който се стремим...

- А между другото е можел да изнесе тялото в чувал, пеш, направо през полето - отбеляза Фаркуърт.

- Бих възразил, че това е невъзможно - каза Грегъри. Искаше да бъде спокоен, но вече чувстваше огън по бузите си. Имаше огромно желание да стане и едва се въздържа да не го направи.

- След шест часа сутринта никакво превозно средство не би могло да се измъкне от блокирания район, мога да се закълна в това - обяви той. - През снега в краен случай би могъл да пробие пешеходец, но не и с товар, какъвто е тялото на възрастен човек. По-скоро би го хвърлил...

- Може и да го е хвърлил - отбеляза Сьоренсен.

- Помислих и за това. Претърсихме цялата околност, улесни ни топенето, което започна веднага на другия ден. Не намерихме нищо.

- Вашето виждане не е толкова безупречно, колкото си мислите - намеси се внезапно в разговора Сис. - Първо, не сте намерили умряла котка, което щеше да стане, ако бяхте търсили по-старателно...

- Извинявайте, но търсихме човешки труп, а не умряла котка - поясни Грегъри.

- Добре. Но на такава обширна територия има прекалено много възможности да се укрие труп, за да се твърди, че трупът със сигурност не е там.

- Извършителят може да е заровил тялото - добави Фаркуърт.

- Откраднал го е, за да го зарови ли? - попита с невинна физиономия Грегъри.

Фаркуърт пръхна.

- Би могъл да го зарови, когато е видял, че няма да се измъкне.

- А откъде е можел да знае, че няма да се измъкне? Не сме обявявали затварянето на пътищата по радиото - парира Грегъри. - Ако е имал информатор, той трябва да е офицер от полицията...

- Не е лошо като мисъл - усмихна се Сис. - Освен това, господа, не сме изчерпили всички възможности. Хеликоптер, например.

- Глупости! - доктор Сьоренсен не скри пренебрежението си.

- Защо? В Англия няма ли хеликоптери?

- Докторът мисли, че у нас е по-лесно да се намери психопат, отколкото хеликоптер - отбеляза Грегъри и се усмихна удовлетворено.

- Извинявайте, но нямам време за подобни разговори.

Сис отвори отново чантата си, извади оттам много страници, написани на машина, и започна да ги преглежда с писалка в ръка.

- Господа!

При гласа на Шепърд всички млъкнаха.

- Възможността извършителят да се е измъкнал от блокирания район не може да се изключи. Имайте го предвид и за в бъдеше, колега Грегъри. Що се отнася до хеликоптера... можем да го оставим последен, за по-късно...

- Всякакви мърши също - добави Сьоренсен.

Сис не отговори, правейки се, че се е задълбочил в четенето.

- Търсенето на телата не трябва да спира - продължи Шепърд. - Акцията трябва да се планира в широк мащаб, да се обхванат и пристанищата. Дискретна проверка на корабите, особено на малките товари, няма да е излишна. Има ли някой от вас още нещо за казване? Някаква хипотеза? Някаква идея? Може да е много смела, дори повече от смела.

- Според мене не може... - обадиха се едновременно Грегъри и Фаркуърт. Спогледаха се.

- Слушам.

Никой не каза нищо. Телефонът иззвъня. Инспекторът го изключи и погледна седящите. Тютюневият дим се стелеше на синкав облак под лампата. Известно време цареше тишина.

- В такъв случай нека аз - каза Сис. Сгъна акуратно на две машинописните страници и ги сложи в чантата си. - Използвах константата, свързана с разпространението на явлението, за която споменах, за да предвидя развитието му.

Той стана и очерта с червен молив на картата ивица, заобикаляща част от графствата Съсекс и Кент.

- Ако следващият случай стане до края на другата седмица, ще бъде в този сектор, ограничен на север от предградията Иист Уикъм, Кройдън и Сърбайтън, на запад от Хоршам, на юг - от брега на Канала, а на изток от Ейшфорд.

- Много голяма територия - измърмори със съмнение Фаркуърт.

- Съвсем не, защото от нея трябва да се изключи вътрешният кръг, в който са станали досегашните случаи. Явлението се характеризира с експанзия навън, така че в играта влиза само един околен сектор, широк до тридесет и пет километра. На този терен се намират около осемнадесет болници и около сто и шестдесет малки гробища. Това е.

- И вие... вие сте сигурни, че това ще се случи? - изстреля Сьоренсен.

- Не - отвърна след известно мълчание Сис. - Не съм сигурен. Но ако не се случи, о, ако не се случи...

С учения ставаше нещо странно; всички го гледаха учудено, виждайки как целият трепери, след това гласът му изведнъж изтъня като на малко момче. Сис избухна в смях. Да, смееше се лудо, развеселен от някаква мисъл, без да отчита мъртвата тишина, с която беше посрещната необузданата му веселост.

След това си взе чантата, кимна леко с глава и все още потръпващ от смях, с бързи и неестествено дълги крачки излезе от кабинета.

РАЗДЕЛ ІІ

 

Силен вятър разкъса облаците и над къщите заблестя жълтеникаво зарево. Лампите побеляхаа, снегът чернееше и се топеше по тротоарите и улиците. Грегъри вървеше бързо, с ръце в джобовете на палтото, без да поглежда минувачите. Спря на кръстовището, поколеба се известно време, пристъпяйки на дългите си крака, защото му беше студено в пропития с влага вятър. Ядосан от своята нерешителност, тръгна наляво.

Съвещанието свърши почти веднага след излизането на Сис, почти без резултат. Шепарт дори не реши кой ще продължи следствието.

Грегъри почти не познаваше главния инспектор, днес го виждаше за пети или шести път в живота си. Знаеше как може да се привлече вниманието на началниците, но не го беше правил в кратката си кариера на детектив. Сега обаче съжаляваше, че има толкова нисък чин. Това сериозно намаляваше възможностите да му възложат случая.

На прощаване Шепърд го попита какво смята да прави по-нататък. Отговори, че не знае. Това беше истина, но подобна откровеност обикновено не помага. Дали Шепърд не беше взел думите му за ограниченост в мисленето, ако не и за лекомислие?

А какво ли е наговорил зад гърба му на главния инспектор Фаркуърт? Сигурно не го е представил в добра светлина. Грегъри се опитваше да си втълпи, че това може само да го ласкае, защото колко можеше да струва мнението на Фаркуърт?

След това мислите на Грегъри се прехвърлиха върху Сис. Той беше наистина интересен човек. Беше чувал за него някои неща.

Докторът работел по време на войната в оперативния отдел към Главния щаб и изглежда имаше зад гърба си някакви оригинални постижения. Но една година след войната излетял оттам с трясък. Казват, че се сдърпал с някакви едри риби, едва ли не със самия маршал Алекзандър. Известен беше с това, че настройва срещу себе си всички свои сътрудници. Говореше се, че бил сухар, злостен, лишен от всякакъв такт и толкова прям в приказките си какво мисли за другите, колкото може да бъде само едно дете.

Грегъри разбираше прекрасно омразата, което ученият предизвикваше. Прекалено добре помнеше объркването си по време на изложението, направено от Сис, когато не можеше да противопостави нищо на логичното му заключение. Но едновременно с това изпитваше уважение към високия интелект, който усещаше в този човек, напомнящ птица с прекалено малка глава. „Трябва да се заема с това” – завърши той поредицата от мисли, без да уточни какво всъщност може да означава „заемането”.

Денят гаснеше бързо, толкова бързо, че витрините вече запалиха светлините си. Улицата отесня, беше много старо градски кътче, изглежда останало непокътнато още от средновековието, с тъмни груби къщи, в които блестяха неестествено големите, прозрачни и остъклени кутии на новите магазини.

За да съкрати пътя си, Грегъри влезе в една покрита галерия. До входа на галерията имаш тънък пласт навят сняг. Учуди се, че никой не беше минал по него. Самотна жена с червена шапка гледаше восъчно усмихнатите манекени, представящи бални рокли. По-нататък галерията завиваше плавно, върху сухия бетон лежаха лилавите и бели квадрати на светлините от витрините.

Грегъри вървеше бавно, без да мисли къде се намира. Припомняше си смеха на Сис и се мъчеше да отгатне повода за него. Искаше да си изясни точно същността на този смях, това му се струваше много важно. Въпреки всички външни признаци, Сис не беше човек на ефектите. Не беше лишен от самонадеяност и затова сигурно се смееше, така да се каже, само заради себе си и по известни само на него причини.

От дъното на безлюдната галерия срещу Грегъри вървеше човек. Висок, слаб, клатеше глава, сякаш че си говореше нещо. Грегъри беше прекалено зает със себе си, за да го гледа, но го държеше някъде в периферията на зрението си. Човекът беше вече наблизо. Наоколо стана по-тъмно, три магазина не светеха, стъклата на четвъртия бяха зацапани с вар - ремонт. Само там, откъдето идваше самотният минувач, светеха няколко големи витрини.

Грегъри вдигна глава. Човекът забави крачка, продължаваше да върви, но не толкова бързо. Изведнъж двамата спряха на няколко крачки един от друг. Грегъри още не се беше отърсил от мислите си и макар че гледаше високата фигура на стоящия срещу него мъж, не виждаше лицето му. Направи една крачка, човекът също.

"Какво ли иска?" - помисли си Грегъри. Гледаха се изпод вежди. Човекът имаше неясно поради сянката широко лице, шапка, неестествено нахлупена на челото му, много късо палто, така небрежно препасано с колан, че краят на колана се беше усукал около катарамата. Нещо не беше наред с тази катарама, но в главата на Грегъри се въртях доста лични неща. Тръгна да заобиколи другия, но той препречи пътя му.

- Ей, виж какво... - започна Грегъри гневно и млъкна.

Другият беше самият той. Стоеше пред голямо огледало, което преграждаше като стена цялата галерия. По грешка беше влязъл в задънен коридор със стъклен покрив.

Гледаше отражението си все още с бавно гаснещо чувство, че гледа друг човек. Мургаво лице, не много умно, с волева челюст, както понякога се осмеляваше да мисли. А може би по-скоро беше инат, тъп инат - защото и така си мислеше понякога.

- Нагледа ли се? - измърмори той, обърна се на пета и тръгна към изхода с нарастващо безпокойство, все едно му бяха погодили номер.

На половината път не можа да сдържи детинския импулс и се погледне. "Онзи" също спря, далече, между осветените празни магазини, готов да тръгне всеки момент навътре по някакви свои огледални дела. Грегъри поправи ядосано колана си, вдигна шапката си от челото и излезе на улицата.

Следващата галерия го заведе направо в "Европа". Портиерът отвори стъклената врата. Грегъри вървеше между масите към лилавите светлини на бара. Беше толкова висок, че не трябваше да се повдига на пръсти, за да седне на трикракия стол.

- „Бял кон” ли? – попита барманът.

Грегъри кимна.

Бутилката издаде такъв звън, сякаш в нея беше скрито стъклено звънче. Грегъри удари една бърза глътка, като се убеди отново, че "Белият кон" е силно питие, с привкус на фузелово масло и дерящо гърлото. Не го понасяше. Но се случи така, че няколко пъти поред беше идвал в "Европа" с младия Кинзи и бяха пили точно от това уиски. Оттогава барманът смяташе Грегъри за постоянен посетител и беше запомнил предпочитанието му. Грегъри се срещаше с Кинзи, за да приключи със замяната на жилището си. Пред уискито предпочиташе топла бира, но му беше неудобно да си поръчва бира в едно толкова изискано заведение.

Беше влязъл там, защото просто не му се искаше да се връща вкъщи. Надяваше се да подреди на чаша всички известни факти от "поредицата" в едно цяло, но не можеше да си спомни нито едно име, нито една дата.

Като отметна неестествено глава, Грегъри допи питието си.

Трепна. Барманът му говореше нещо.

- Какво, какво?

- Не искате ли да вечеряте? Имаме дивеч, а и тъкмо е време за вечеря.

- Дивеч?

Не можеше да разбере нищо.

- А, вечеря ли? - включи най-сетне. - Не. Налейте ми.

Барманът кимна. Миеше чашите под сребърните кранове, звънейки с тях, сякаш искаше да ги натроши на дребно. Вдигна към Грегъри почервенялото си, мускулесто лице, очите му се премрежиха и прошепна:

- Чакате ли някого?..

На бара нямаше никого.

- Не. А какво има? - каза Грегъри по-остро, отколкото искаше.

- Не, нищо, мислех, че сте... по служба - измърмори барманът и отиде на другия край.

Някой докосна леко Грегъри по рамото, той се обърна светкавично и не успя да скрие разочарованието си: пред него стоеше келнерът.

- Извинявайте... нали вие сте лейтенант Грегъри? Търсят ви по телефона.

Трябваше да мине през тълпата танцуващи, блъскаха го, опитваше се да върви колкото се може по-бързо. Лампата в телефонната кабина беше изгоряла. Стоеше в тъмното, през кръглото прозорче падаше светло петно, променящо цвета си.

- Ало, Грегъри е на телефона.

- Обажда се Шепърд.

При звука на далечния глас сърцето му подскочи.

- Лейтенанте, бих искал да се видим.

- Да, господин инспектор. Кога трябва...

- Бих искал да не го отлагаме. Имате ли време?

- Разбира се. Утре сутринта?

- Не. Днес, ако можете. Можете ли?

- Да, естествено.

- Добре. Знаете ли къде живея?

- Не, но мога...

- "Уалъм", 85. В Падинтън е. Можете ли да дойдете веднага?

- Да.

- Или може би след час-два?

- Не, мога и сега.

- В такъв случай ви чакам.

Тракна поставената слушалка. Грегъри гледаше втрещен телефона. Откъде, Боже мой, Шепърд знаеше за тази нещастна "Европа", където изживяваше евтиния си снобизъм. Или беше звънял навсякъде, беше го търсил упорито? При самата мисъл за подобна възможност му стана горещо. Излезе от заведението и изтича към пристигащия автобус. От автобусната спирка трябваше да измине доста път, криволичейки по все по-безлюдни улици. Накрая се намери в странична уличка, без нито една многоетажна къща. В локвите се отразяваше мигащият шпалир на газовите фенери. Не допускаше, че такова запуснато кътче може да се крие в самия център на квартала.

Когато стигна до осемдесет и пети номер, се удиви още един път. В градината зад ниската ограда се издигаше масивна сграда, значително отдалечена от другите, цялата тъмна, все едно беше мъртва. Едва когато се вгледа по-добре, видя слаб блясък в прозореца на втория етаж.

Вратата към двора се отвори тежко, със скърцане. Грегъри вървеше почти слепешком, защото оградата засланяше светлината на уличната лампа. Плоски, неравномерно разположени каменни плочи водеха до входната врата. Усещаше ги под краката си. Вместо звънец от черната плоскост на вратата се подаваше лъсната от докосвания дръжка. Дръпна я не много силно, сякаш се страхуваше да не вдигне шум.

Чака доста дълго. Нарядко капеше невидима водосточна тръба, лека кола изсвистя с гумите си по мокрия асфалт на кръстовището. Вратата се отвори безшумно. На прага стоеше Шепърд.

- Вече сте тук. Добре. Моля след мене.

Холът беше съвсем тъмен. Навътре се виждаше слаб блясък, водещ нагоре - стълбище в ивица светлина. Вратата на втория етаж беше отворена, пред нея имеше нещо като малко антре. Нещо гледаше Грегъри отгоре с празен черен поглед, беше черепът на някакво животно, едва видим, мяркаха се само празните орбити сред жълтеникавите очертания на костите.

Грегъри свали палтото си и влезе в стаята. Разходката в тъмното беше направила очите му толкова чувствителни, че трябваше да ги притвори.

- Моля, седнете.

Стаята беше почти тъмна. Рефлекторът на ярката лампа, която светеше на бюрото, беше насочен надолу, право върху една отворена книга. Разхвърляните книжа отразяваха светлината върху стените и тавана. Грегъри все още стоеше. В стаята имаше само едно кресло.

- Седнете - повтори главният инспектор.

Това прозвуча като заповед. Лейтенантът седна нерешително. Сега беше толкова близо до източника на светлината, че вече не виждаше почти нищо. По стените се мяркаха неясните петна на някакви картини, под краката си чувстваше мек килим. Креслото не беше удобно, но добро за работа на огромното бюро. Срещу него имаше дълъг стелаж с книги. В средата му блестеше мотово телевизор.

Шепърд отиде до бюрото, измъкна изпод книжата черна метална кутия с цигари и я поднесе на госта си. Също запали и започна да ходи от вратата до прозореца, пред който висеше тежко кафяво перде. Мълчанието продължи дълго, накрая Грегъри дори се отегчи да гледа крачещата рамномерно фигура.

- Реших да ви възложа следствието - обади се внезапно Шепърд, без да спира да ходи.

Грегъри не знаеше какво да каже. Чувстваше изпития алкохол и дръпна така силно от цигарата, сякаш димът имаше отрезвяващи свойства.

- Ще го провеждате сам - поде с категоричен тон Шепърд.

Без да представа да ходи, той погледна косо седящия в светлината на лампата Грегъри.

- Избрах ви не заради някакви особени способности да водите следствени дела, защото нямате такива. Не сте и систематичен. Но това не пречи. В замяна на това проблемът е за вас изключително интересен. Така ли е?

- Да - отвърна Грегъри.

Стори му се, че този сух решителен отговор е точно на мястото си.

- Имате ли някакво свое виждане за случая? Съвсем лично, което да не сте споделили днес в кабинета ми.

- Не. Впрочем... - Грегъри се поколеба.

- Слушам ви.

- Впечатленията ми не се основават на нищо - отвърна Грегъри. Говореше с нежелание. - Струва ми се, че в тази история не става дума за трупове. Да, те играят в нея определена роля, но не в това е същността.

- А в какво?

- Не зная.

- Наистина ли?

Гласът на инспектора беше твърд, но тонът почти весел. Грегъри съжали, че не може да види лицето му. Шепърд беше съвсем различен от този, когото рядко срещаше в Скотланд ярд.

- Мисля, че това е мръсна работа - изрече внезапно Грегъри, все едно че говореше с приятел. - Има в нея нещо... нещо извратено. Не става въпрос, че е толкова трудна. Някои детайли там не могат да се свържат не защото е физически невъзможно, а защото в такъв случай се получава психологическа безсмислица, и то толкова грандиозна, че няма накъде повече.

- Да, да - с тон на сериозно внимание го подкрепи Шепърд.

Продължаваше да се разхожда. Грегъри вече не го гледаше, не откъсваше поглед от цигарите и говореше все по-разпалено:

- Концепцията за някаква лудост, мания и психопатия като основа на цялата тази история сама боде очите. Откъдето и да се започне, колкото и да се опитваме да се измъкнем, връщаме се все на същото. Това е единствената спасителна сламка. Но само на пръв поглед. Маниак - много добре. Но този мащаб и тази желязна логика - не зная дали разбирате! Ако влезете в някоя къща и намерите всички маси и столове само с един крак, можете да си кажете, че това е работа на ненормален човек. Някакъв безумец е мебелирал така жилището си. Но ако вървите от къща в къща и видите същото в целия град?.. Не зная какво означава това, но не може да е луд. По-скоро е на другия полюс. Някой прекалено умен. Само че е посветил ума си на непонятно дело.

- А по-нататък?.. - попита тихо Шепърд, сякаш не искаше да угаси разгорещеността, която явно беше обгърнала Грегъри.

Седейки до бюрото, сляпо вгледан в хартиите, без да ги вижда, младият човек се обади след кратко мълчание:

- По-нататък... няма нищо хубаво. Много лоша работа. Поредица от действия без нито една грешка - страшно нещо, това... това ме плаши. Не е човешко. Хората не правят така. Хората бъркат, понякога може да не им излязат сметките, да се оплетат, да оставят следа, да изоставят начинанието. Труповете в началото, които... са намерени обърнати, както се казва... Не вярвам на това, което твърди Фаркуърт, че извършителят се е уплашил и е избягал. Значи е искал само да ги помръдне. Най-напред малко. След това повече. После още повече, докато не изчезнало първото тяло. Така е трябвало да бъде, защото така е решил. Мислех си и продължавам да мисля защо... но не зная. Нищо.

- Знаете ли за делото Лапейро? - попита Шепърд.

Беше застанал в дъното на стаята, едва видим.

- Лапейро? Французинът, който...

- Да. през хиляда деветстотин и девета. Знаете ли за това дело?

- Върти ми се нещо в главата, но не помня. Какво беше?

- Прекалено много следи. Така поне определили нещата, не съвсем на място. На брега на Сена през известно време започнали да намират копчета от дрехи, наредени като различни геометрични фигури. Катарами от колани, от тиранти. Дребни монети. Образуващи многоъгълници и кръгове. Различни. Носни кърпички, сплетени като плитки.

- Момент. Спомних си нещо. Чел съм някъде за това. Двама старци, които на тавана... нали?

- Да. Точно тази история...

- Откривали млади хора, които искали да извършат самоубийство, разубеждавали ги, утешавали ги, водели ги вкъщи и ги молели да им разкажат какво е довело нещастниците до мисълта за самоубийство. Нали така? А след това... ги удушавали. Нали?

- Долу-горе. Единият бил химик. Събличали убитите жертви, избавяли се от телата с помощта на концентрирани киселини и огън, а с копчетата, катарамите и всички дреболии, които оставали от убитите, се забавлявали да разиграват полицията.

- Не разбирам защо се връщате към това. Единият от старците бил ненормален, другият - жертва на така наречената folie en deux. Безволев, подчинен на индивидуалността на приятеля си. Измислили загадките с копчетата, защото това повдигало духа им. Делото било може би трудно за разплитане, но всъщност най-обикновено: имало убийци и убити, имало следи. Какво от това, че били преднамерено оставени...

Грегъри млъкна и с неразбираема усмивка, която внезапно се появи на устните му, погледна към инспектора, опитвайки се да го види в мрачината.

- А... - каза той с такъв тон, сякаш направи потресаващо откритие. - Става въпрос за...

- Да, именно - отвърна Шепърд и отново започна да ходи по стаята.

Грегъри наведе ниско глава. Пръстите му се плъзнаха по края на бюрото.

- Преднамерено... - каза той шепнешком. - Имитация... Имитация, така ли? - повтори, като повиши глас. - Симулиране, но на какво? На лудост? Не, не е това: кръгът отново се затваря.

- Затваря се, защото не вървите в правилната посока. Когато казвате "симулиране на лудост", търсите тясна връзка със случая Лапейро. Там убийците са имали, да речем, определен адрес: оставяли са нарочни следи, така че са давали на полицията загадки за разрешаване. Докато в нашия случай изобщо не е сигурно, че "адресат" е полицията. Дори смятам това за малко правдоподобно.

- Е, да... каза Грегъри. Беше загубил интерес, обезкуражи се. - Връщаме се до изходната точка. До мотива.

- Не, почакайте. Вижте това.

Шепърд посочи с ръка стената. Там се виждаше неподвижно светло петно, което Грегъри не беше забелязал. Откъде идваше светлината? Погледна бюрото. Близо до рефлектора на лампата върху хартиите лежеше шлифована преса. Тънък лъч, пречупвайки се във вътрешността на кристала, преминаваше през тъмнината на стаята и падаше върху стената.

- Какво виждате? - попита Шепърд, оттегляйки се в сянката.

Грегъри се наведе настрани, за да избегне заслепяващата го лампа върху бюрото. На стената висеше картина, скрита в мрака. Самотният лъч правеше видима само една част от нея. Тази част, не по-голяма от две монети, представляваше тъмно петно, заобиколено от бледосив и слабо извит кант.

- Това петно ли? - каза Грегъри. - Някаква част? Не, не мога да се сетя, момент...

Осветеният фрагмент от картината го заинтригува. Взираше се все по-съсредоточено, премрежвайки очи. Колкото по гледаше, толкова по-голямо безпокойство го обземаше. Вече не знаеше какво гледа, но безпокойството му растеше.

- Нещо живо... - каза той, понижавайки неволно глас. - Макар че не... опожарен прозорец в руини?

Шепърд се приближи и закри мястото с тялото си. Неравното светло петно сега лежеше върху гърдите му.

- Не можете да разберете за какво става дума, защото виждате част от цялото - каза той. - Нали?

- А! Вие мислите, че поредицата от изчезнали тела е само част, фрагмент, да речем, начало на някаква по-голяма цялост.

- Точно така мисля.

Шепърд отново се разхождаше. Грегъри пак обърна поглед към мястото на стената.

- Може да е начало на някаква мащабна афера, криминална или политическа, която с времето ще прекрачи границите на нашата страна. Това, което има да стане, ще се опира на това, което вече се е случило. Може и да не е така, може да сме свидетели само на действие, отвличащо вниманието, на подвеждаща тактическа операция...

Грегъри едва чуваше, толкова се беше съсредоточил върху тъмната безпокояща го фигура.

- Извинете - каза той неочаквано за самия себе си, - какво има там, господин инспектор?

- Къде? А, това!

Шепърд щракна ключа. Стаята се изпълни със светлина, което продължи две или три секунди. След това инспекторът угаси горната лампа и отново стана тъмно. Но Грегъри успя да види това, което дотогава беше невидимо - женска глава, отметната назад и встрани, гледаща с бялото на очите, с дълбок странгулационен белег на шията. Подробности от снимката вече не се виждаха, но въпреки това, сякаш с някакво странно закъснение, до него достигаше ужаса, запечатан върху мъртвото лице. Той обърна очи към Шепърд, който продължаваше да се разхожда.

- Сигурно имате право - каза, мигайки, - но не зная дали това е най-важното. Можете ли да си представите човек, който през нощта, в моргата, прегризва със зъби платнена завеса?

- А вие не можете ли? - прекъсна го Шепърд.

- О, да, но само в крайно възбудено състояние, при уплаха, при липса на други средства под ръка, когато няма друг изход... Но нали знаете не по-зле от мене защо го е направил. Това се повтаря в цялата поредица, тази проклета желязна последователност. Всичко е направено да изглежда, че труповете са възкръснали. Затова е изчислена всяка една подробност и са следени метеорологичните бюлетини. Но дали този човек е смятал, че ще се намери полицай, готов да повярва в чудеса? Тук, именно тук се крие цялата лудост!

- За която казвате, че не съществува и че не може да съществува - забеляза с безразличие Шепърд.

Отвори леко пердето и се загледа през тъмния прозорец.

- Защо споменахте случая Лапейро? - попита след дълга пауза Грегъри.

- Защото започва като детска игра: с копчета, подредени във вид на фигури. Но не само затова. Кажете ми какво е противоположно на човешката дейност?

- Не разбирам... - измърмори Грегъри.

Чувстваше, че започва да го боли главата.

- В действията си всеки човек проявява своята личност - обясни спокойно инспекторът. - Тя се проявява и при престъпленията. Но закономерността, която откриваме в нашата поредица, е безлична. Безлична като природен закон. Разбирате ли?

- Струва ми се... - каза хрипливо Грегъри.

Наведе се целият на една страна, много бавно, докато не се озова извън обхвата на ослепителния рефлектор. Така очите му започнаха да виждат все по-добре в тъмнината. До снимката на жената имаше други.

Бяха лица на мъртви хора. Шепърд отново се разхождаше из стаята, движеше се на фона на мяркащите се лица като сред странна декорация, не - като сред съвсем обикновени, свойски неща. Застана срещу бюрото.

- В поредицата има математическо съвършенство, внушаващо, че няма извършител. Това е изумително, но изглежда правдоподобно, Грегъри...

- Какво... какво... - едва чуто подхвърли лейтенантът, дръпвайки се инстинктивно.

Шепърд застана неподвижно, с невидимо лице. Грегъри чу внезапно кратък накъсан звук. Главният инспектор се смееше.

- Изплаших ли ви? - каза той, като стана по-сериозен. - Мислите, че говоря безсмислици? А кой прави деня и нощта? - попита.

В гласа му имаше насмешка. Изведнъж Грегъри стана, като отмести креслото.

- Разбирам! Естествено! - каза той. - Става въпрос за създаване на нов мит. Изкуствен природен закон. Изкуствен, безличен, невидим вършител. И, разбира си, всемогъщ. Идеално! Имитация на безпределност...

Грегъри се смееше, но смехът му не беше весел. Млъкна, дишайки дълбоко.

- Защо се смеете? - попита бавно, все едно натъжено, инспекторът. - Може би защото вече сте си помислили за това, но сте отхвърлили тази мисъл? Имитация ли? Разбира се. Но тя може да се окаже съвършена, толкова съвършена, Грегъри, че ще се върнете при мене с празни ръце.

- Възможно е - отбеляза хладно Грегъри. - И тогава ще ме замести някой друг. Аз обаче да обясня още сега всяка отделна подробност. Дори и случая в залата за аутопсии. Прозорецът може да се отвори отвън с помощта на найлонова връвчица, вързана предварително за дръжката. Дори опитах. Но създател на нова религия, някакъв имитатор на чудеса да прави така първите си стъпки...

Той вдигна рамене.

- Не, това не е толкова просто. Вие все повтаряте думата "имитация". Восъчната кукла е имитация на човека, нали? А ако някой направи кукла, която ходи и говори, това е превъзходна имитация. Но ако създаде кукла, която кърви? Кукла, която може да бъде нещастна и е смъртна, тогава какво?

- Не виждам връзката... нали и най-съвършената имитация, и въпросната кукла трябва да има свой създател, на когото могат да се сложат белезници! - възкликна Грегъри, обзет от нова ярост. - "Играе ли си с мене?" - премина през главата му. - Господин инспектор... - каза той, - може ли да ми отговорите на един въпрос?

Шепърд го погледна.

- Смятате, че случаят е неразрешим, така ли?

- Съвсем не. И дума да не става. Има обаче възможност решението... - инспекторът млъкна.

- Моля ви, кажете ми всичко.

- Не зная дали имам право - каза сухо Шепърд, сякаш обиден от настойчивостта на Грегъри. И довърши: - Вероятно няма да приемете това решение.

- Защо? Може би ще ми обясните!

Шепърд поклати глава.

- Не мога.

Отиде до бюрото, издърпа чекмеджето и извади оттам малък пакет.

- Ще направим, каквото се изисква от нас - каза, връчвайки пакета на Грегъри.

Бяха снимките на трима мъже и една жена. Обикновени, банални физиономии, които не правят никакво впечатление, гледаха Грегъри от блестящите картони.

- Това са те - каза той.

Две от снимките беше виждал.

- Да.

- А снимки след смъртта им няма ли?

- Успях да намеря две - Шепърд бръкна отново в чекмеджето. - Направени в болницата по желание на роднините.

Снимките бяха на двамата мъже. И нещо интересно: смъртта беше направила обикновените черти на лицата им сериозни, беше ги дарила с неподвижна замисленост. Бяха станали по-изразителни отколкото приживе, сякаш сега имаше нещо, което трябва да запазят в тайна.

Грегъри вдигна очи към Шепърд и беше поразен. Прегърбен, странно състарил се изведнъж, той стоеше със стиснати устни, все едно изпитваше силна болка.

- Господин инспектор?.. - попита Грегъри полугласно с неочаквана плахост.

- Бих предпочел да не ви възлагам това дело... но няма на кого - каза тихо Шепърд. Той сложи ръка върху рамото на лейтенанта. - Бъдете в постоянна връзка с мене. Иска ми се да ви помогна, макар че не се знае доколко в случая опитът ще бъде от значение.

Грегъри се отдръпна. Ръката на инспектора падна. Сега и двамата стояха извън обсега на лампата. В мрака гледаха едновременно всички лица от стената. Лейтенантът се чувстваше по-пиян от когато и да било през тази вечер.

- Извинете... - каза той, - но вие знаете повече, отколкото искате да ми кажете... нали? - беше леко задъхан, като след някакво усилие.

Шепърд не отговори.

- Не можете... или не искате? - попита Грегъри.

Дори не се учуди откъде му идва тази дързост.

Шепърд кимна отрицателно с глава, гледайки го с някаква безмерна снизходителност. Или може би с ирония?

Грегъри погледна ръцете си и видя, че в лявата държи снимките на живите, а в дясната на мъртвите. Тогава същият неразбираем импулс, който преди малко го подтикна към необичайния въпрос, го обзе отново. Беше почти като докосване с невидима ръка.

- Кои са... по-важни? - попита почти беззвучно лейтенантът.

Само в пълната тишина на стаята можеше да бъде чут.

Гледайки го със стиснати устни, Шепърд направи лек жест, изразяващ безразличие, и отиде до ключа на стената. Ярка светлина изпълни стаята, всичко стана обичайно и естествено. Грегъри скри бавно снимките в джоба си.

Посещението наближаваше края си. Но макар че говориха само за конкретни неща - за броя и разположението на постовете около моргите, за наблюдението на посочените от Сис места и за пълномощията на лейтенанта - между тях остана сянка на нещо недоизказано.

Няколко пъти инспекторът млъкваше и гледаше Грегъри с очакване, сякаш несигурен дали не трябва да се върне от деловите размисли към предишния разговор. Но не каза нищо повече.

Половината от стълбището тънеше в мрак. Грегъри стигна пипнешком до изхода. Изведнъж чу името си.

- Успех! - подхвърли звучно след него главният инспектор.

Лейтенантът дръпна след себе си вратата, която вятърът затръшна с грохот.

Цареше пронизващ мраз. Студът се отразяваше особено на локвите, заледената кал хрупаше под краката, в поривите на вятъра летяха дребни капки, превръщайки се в остри ледени иглички. Те бодяха болезнено лицето и отскачаха със сух книжен шум от твърдата тъкан на палтото.

Грегъри искаше да обобщи всичко, което се беше случило, но със същия успех можеше да направи класификация на невидимите облаци, които вятърът гонеше над главата му. Спомените от вечерта се бореха в него, разсипваха се на образи, между които нямаше нищо общо освен острото чувство на потиснатост и обърканост. Стая, по която висяха посмъртни снимки, и бюро, отрупано с разтворени книги. Изведнъж съжали, че не надникна в нито една от книгите и разгърнатите книжа. Дори не му мина през ума, че това щеше да бъде недискретно. Струваше му се, че е застанал на граница, извън която нищо вече не е сигурно. Всяко на пръв поглед незначително нещо е готово да му разкрие едно от многото си възможни значения, за да изчезне, да се разсее при внезапен опит да се залови за него. И в гонитба за разгадката той ще се потапя в море от многозначни подробности, докато не потъне в него, без в крайна сметка да разбере нищо.

Кого всъщност искаше да доведе при Шепърд, създател на нова религия ли? Превъзходните и изпробвани в рутинни действия способности на следствената машина се обръщаха в този случай срещу самата нея. Защото колкото повече се трупаха добросъвестно измерени, фотографирани и описани факти, толкова повече цялата конструкция ставаше по-безсмислена.

Ако трябваше да търси убиец, който се крие в тъмнината, нямаше да се чувства толкова безпомощен и заплашен. Какво беше това объркване и безпокойство в очите на стария инспектор, който искаше да му помогне, но не можеше?

Защо избра точно него, начинаещия, за случай, чието разрешаване - сам го каза!!! - може да се окаже неприемливо? И само за това ли го извика в нощта?

Без да вижда наоколо тъмната улица, без да усеща стичащите се по лицето му капки, Грегъри вървеше и не помнеше къде отива, със стиснати в джобовете юмруци. Вдишваше дълбоко студа, влажния въздух, и отново му се явни отблизо, точно срещу него, лицето на Шепърд, засенчено отгоре, с треперещ край на устните.

Започна да пресмята колко време мина, откакто излезе от "Европа". Беше десет и половина, значи почти три часа. "Вече не съм пиян" - каза си. Изведнъж спря. В светлината на уличната лампа прочете върху една табелка името на улицата. Ориентира се къде е най-близката спирка на метрото и тръгна натам.

Ставаше все по-многолюдно, светеха разноцветни реклами, светофарите на кръстовищата мигаха в зелено и червено. Към входа за метрото вървяха много хора. Грегъри застана на ескалатора и се спускаше бавно надолу, потапяйки се в нарастващия шум. Лъхна го суха, механично задвижена струя въздух.

На перона беше по-топло от горе. Пропусна влака, който отиваше за Ислингтън, проследи с поглед червения светлинен триъгълник на последния вагон и заобиколи будката за вестници. След което се опря на желязната колона и запали цигара.

Дойде неговият влак. Вратата се отвори със съскане на пневматичните си клапани. Седна в ъгъла. Вагонът придръпна и тръгна. Светлините на перона мигаха все по-силно, след това започнаха да прелитат бледите, размазани от скоростта лампи на тунела.

Отново се върна към срещата с Шепърд. Струваше му се, че тя имаше някакво друго, скрито, по-важно значение, до което ще стигне, ако успее само да се съсредоточи по съответния начин. Гледаше без мисъл редицата случайни лица, осветени от шпалира мигащи лампи.

Чувстваше някакво безпокойство, то кръжеше като кръв, докато не се оформи в думите: случила се е беда. Нещо много лошо и неотвратимо е станало тази вечер… или през деня? Изведнъж този поток от мисли секна.

Премрежи очи. Стори му се, че в противоположния ъгъл на вагона, далече, до вратата седи някакъв познат. Лице, което му говореше нещо. Само го беше виждал. С увиснали бузи и размити, гъбести черти. Беше на стар човек.

Мъжът, с глава, опряна на преградата, спеше така дълбоко, че шапката му се свличаше все по-ниско, хвърляйки дълга сянка чак до брадата. Клатенето на движещия се вагон люлееше равномерно безсилното тяло, накланящо се на завоите. По едно време ръката му се плъзна от коленете, безволна като вързоп, и увисна, люлеейки се, голяма, бледа, подпухнала.

Вагонът се носеше все по-бързо, тръскането не преставаше и най-сетне долната челюст на спящия, когото Грегъри все още не можеше да си припомни, започна бавно да пада. Устата се отвори…

„Спи като заклан” – помисли си Грегъри и едновременно с това го прободе леден страх. За секунда престана да диша. Вече знаеше. Снимката на този човек – направена посмъртно – беше във вътрешния му джоб.

Вагонът спря рязко. Крос роу. Излязоха няколко души. Светлините на перона трепнаха, раздвижиха се и хукнаха назад. Пътуването продължаваше.

Отново блеснаха реклами и осветени надписи. Дори не погледна името на спирката, макар че вече трябваше да слиза. Седеше неподвижно, концентриран, гледайки спящия. Разнесе се пронизително съскане, вратата се затвори, хоризонталните линии на светлинните тръби зад прозорците тръгнаха плавно назад и изведнъж изчезнаха, вагонът се носеше по тъмния тунел, набирайки скорост.

Грегъри не чуваше тракането на колелетата, толкова силно кръвта блъскаше в главата му. От втораченото взиране околността се превърна в бледа, изпълнена с кръжащи искри фуния, на чието дъно почиваше главата на спящия. Грегъри гледаше като хипнотизиран в тъмния процеп на неотворената докрай уста. Накрая лицето, неговото бледо подпухнало слепоочие затрептя в очите му с всичките цветове на дъгата, толкова съсредоточено го гледаше. Без да откъсва очи от човека, бръкна под палтото си, откопчавайки копчетата, за да извади снимката. Вагонът спря със съскане. Къде беше, вече в Кембъруел?

Няколко души станаха, някакъв войник, отправил се към изхода, докосна протегнатия крак на спящия, който изведнъж се събуди, оправи безмълвно и бързо шапката си, изправи се и се смеси с излизащите.

Грегъри скочи от мястото си, с което привлече вниманието на околните. Няколко лица се обърнаха след него. Изскочи на перона от тръгващия влак, задържайки със сила вратата, която вече се затваряше с продължително съскане. На фона на преминаващите вагони видя с края на окото си разгневеното лице на дежурния по движение. Тичайки, чу след себе си гласа му:

- Ей, млади господине!

В ноздрите му удари хладен повей. Внезапно спря с биещо сърце. Смесен с тълпата, човекът от вагона вървеше към дългата желязна бариера на изхода. Грегъри се дръпна назад. Зад него имаше будка за вестници, от която падаше силна светлина на неприкрита електрическа крушка. Зачака.

Старият човек се клатушкаше, изпреварван от вълната пътници. Куцаше с единия крак. Краищата на шапката му висяха прогизнали, палтото му беше омачкано и с прокъсани джобове. Приличаше на последен бедняк. Грегъри погледна снимката, която държеше в ръката си. Нямаше никаква прилика.

Обърка се. Дали не си бяха съвпаднали случайно близките черти на лицето и настроението, в което се намираше? Покойникът сигурно е бил много по-млад. Да, това беше съвсем друг човек.

Изгубил сигурност, с омекнали мускули, усещайки приятно дразнещото потръпване на бузите си, Грегъри гледаше ту снимката, ту идващия. Старецът най-сетне забеляза, че го наблюдават внимателно, и обърна към детектива своето като че ли възголямо, натегнало върху краищата на яката, налято и обрасло със сива четина лице. Неизвестно защо се вторачи така в него, че лицето му придоби израз на неволна изненада, долната му челюст увисна леко, слюнчавите му устни отново се разтвориха и в тази внезапна своя неподвижност той пак заприлича на мъртвеца от снимката.

Грегъри протегна ръка, за да я постави на рамото му, но онзи извика нещо или по-скоро издаде хриплив вопъл на ужас и скочи на ескалатора.

Преди Грегъри да се спусне след него, между тях застана семейство с две деца, преграждайки пътя му. Старецът – виждаше го на фона на движещите се нагоре стълби – се промъкваше между стоящите неподвижно пътници, беше все по-далече.

Грегъри започна да разблъсква застаналите на пътя му хора. Разнесоха се няколко гневни въпроса, някаква жена започна да говори нещо ядосано. Той не обръщаше внимание на това. Горе при изхода тълпата беше толкова гъста, че не можеше да се промъкне. Опита да се провре със сила, но трябваше да се откаже. Когато излезе с бавното наложено му темпо на улицата, човекът от вагона беше изчезнал. Напразно го търсеше с поглед по тротоарите. Тресеше го гняв заради собствената му безпомощност, защото разбираше, че го подведе секундата негово стъписване или просто страх.

Колите минаваха на два потока покрай островчето, в средата на което се намираше входът за метрото. Заслепяван през секунда от фаровете, Грегъри застана на самия край на пътното платно.  Пред него спря таксиметров автомобил. Шофьорът беше убеден, че човекът чака такси. Вратата се отвори. Грегъри седна и каза машинално адреса си. Когато колата тръгна, видя, че още държи в ръката си снимката.

След десет минути колата спря на ъгъла на малка уличка край Олд скуеър. Грегъри излезе, вече почти убеден, че се е заблудил. С въздишка потърси в джоба си ключовете.

Къщата, в която живееше, беше собственост на семейство Феншау. Тя представляваше стара сграда, двуетажна, с портал, почти достоен за катедрала, със стръмен и сложен в очертанията си покрив, дебели и тъмни стени, с дълги коридори, изобилстващи от изненадващи завои и ниши, и с толкова високи стаи, че все едно бяха предназначени за някакви летящи същества. Тази мисъл се потвърждаваше и от прекаленото богатство на художествени орнаменти по таваните им. Проблясващите отвисоко с позлатата си сводове, потънали заради икономия на електричество в мрак, огромната стърбищна площадка, облицована с мрамор, обширната тераса, положена върху колони, огледалната зала с полилеи, копирани от Версай, и огромната баня, преправена изглежда от гостна стая – всичките тези великолепия поразиха въображението на Грегъри, когато заедно с аспирант Кинзи оглеждаше собствеността на семейство Феншау, а и съпрузите му направиха по-скоро добро впечатление, така че се възползва от предложението на колегата си и се настани в стаята, която Кинзи напускаше, както се изрази, по лични съображения.

Викторианските архитекти, строили къщата, не са знаели изобщо какво е машина за живеене и наистина сградата създаваше доста неудобства. До банята Грегъри трябваше ходи през коридор и остъклена веранда, а пътят от стълбището до стаята му минаваше през салон с шест врати, почти празен, ако не се смятат стенните барелефи с лющеща се позлата, кристалният полилей и шестте огледала в ъглите. Но скоро се оказа, че не жилищните недостатъци са най-съществени.

Живеейки в постоянна суетня, прибирайки се късно и прекарвайки по цели дни в работа, Грегъри не забеляза веднага скритите особености на новото си жилище. Не си даваше сметка за това, когато то започна да го въвлича незабелязано в орбитата на неща, на които според него не би трябвало да се обръща никакво внимание.

Семейство Феншау се беше разделило отдавна с младостта си, но старееше със съпротива. Той беше изгубил всякаква изразителност, слаб, с безцветни коси, сивеещи незабележимо, имаше меланхолично лице, с нос, пренесен сякаш от друго, много по-месесто, така че правеше впечатление на добавен допълнително. Обличаше се старомодно, носеше удивително лъскави обувки, сиво сако и неизменен дори вкъщи дълъг бастун. Съпругата му беше безформена жена, с малки и черни като маслини надменни очи. Носеше тъмни рокли, беше странно издута (след известно време Грегъри започна да подозира, че нарочно тъпче нещо отдолу) и толкова малко разговорлива, че трудно можеше да се запомни как звучи гласът й. Когато лейтенантът попита Кинзи за хазяите, той най-напред каза: "Няма да имаш проблеми с тях", а след това добави загадъчно: "Утайки". Грегъри, който тогава искаше само да осъществи намерението си да се пренесе в голямото жилище, не обърна внимание на това определение, още повече че Кинзи обичаше да се изразява по странен начин.

За първи път след нанасянето си Грегъри срещна госпожа Феншау рано сутринта, когато отиваше в банята. Седеше на мъничко, като за дете, столче и буташе напред с двата си крака килима, навивайки го на руло. В едната си ръка държеше парцал, а в другата някаква заострена тенекийка и търкаше внимателно показващите се изпод килима дъсчици на паркета. Движеше се по този начин заедно със столчето, необикновено бавно, така че, връщайки се от банята, той я намери може би на половин метър по-нататък, съсредоточена и вършеща съвсем същото. В дъното на големия салон изглеждаше като черна глава на бавно извиваща се гъсеница, за чието тяло можеше да се приеме шарения килим. Попита я дали може да й помогне с нещо. Тя вдигна към него жълтеникаво неподвижно лице и не каза нищо. След обяд, излизайки от къщи, едва не я събори по стълбите (лампите не светеха), където се придвижваше със своето столче от едно стъпало на друго. По-нататък се натъкваше на нея по всяко време и на най-неочаквани места. Когато беше в стаята си и работеше, често чуваше скърцането на столчето, приближаващо се по коридора с необичайна настойчивост и бавност. Когато един път скърцането затихна до вратата му, той си помисли с неудоволствие, че хазайката му го подслушва, и излезе енергично в коридора, но госпожа Феншау, която търкаше внимателно пода край прозореца, изобщо не му обърна внимание.

Грегъри се досещаше, че госпожа Феншау икономисва като не наема прислуга, а със столчето не се разделя заради удобството да не се навежда. Това просто обяснение, вероятно отговарящо на истината, не изчерпваше въпроса, защото появата на госпожа Феншау и бавното й придвижване със столчето, неизменно скърцащо от сутрин до вечер, с изключение на два часа по обяд, започнаха да придобиват в очите му почти демоничен характер. Направо тъгуваше за мига, когато скърцащото местене ще спре, а това често трябваше да се чака в продължение на цели часове. Край госпожа Феншау се въртяха две големи черни котки, с които като че ли никой не се занимаваше и които Грегъри не понасяше без конкретен повод. Всичко това изобщо не би трябвало да го интересува и той си го повтаряше десетки пъти. Може би щеше да се изолира от ставащото зад стените на стаята му, ако не беше и господин Феншау.

Денем не усещаше присъствието му. Старият господин живееше в стаята, намираща се до тази на Грегъри и чиято втора врата също водеше към красивата тераса, от която лейтенантът беше съблазнен. След десет, а понякога след единадесет часа иззад стената, която делеше двете стаи, се разнасяха равномерни почуквания. Понякога силни и звучни, понякога глухи, все едно някой удря по стената с дървен чук. После следваха други акустични изяви. Отначало на Грегъри му се струваше, че богатството им е неизброимо, но се лъжеше. След месец вече знаеше, че най-честите звуци са не повече от осем.

След първото почукване там, зад стената с тапети на малки рози, се разнасяше кух звук, все едно някаква дървена тръба или бъчва се търкаля по гол под. Чувстваха се енергични, макар и леки потрепвания на пода, като от боси крака, когато някой с цялата тежест на тялото си стъпва, ходейки, на пети; чуваше се пляскане, по-скоро чести и неприятни плесници, като с отворена длан по някаква издута, влажна и може би напълнена с въздух повърхност; или съскане на пресекулки, а се случваха и звукове, трудно поддаващи се на описание. Ту настойчиво стържене, прекъсвано от тенекиени почуквания, ту енергично плоско шляпане, като от мухобойка, или нещо като късане на прекалено натегнати струни на музикален инструмент. Звуците следваха един след друг в нееднаква последователност, някои не се чуваха понякога няколко вечери, освен леките потрепвания, определени от Грегъри като стъпване на бос крак. Тя ги имаше винаги, а когато ставаха по-чести, можеше да се очаква концерт с особено богатство и напрежение. Повечето от тези шумове и удари не бяха непременно силни, но на Грегъри, който лежеше под одеалото в тъмната стая, гледайки към невидимия висок таван, му се струваше понякога, че разтърсват мозъка му. Тъй като не се подлагаше на никаква самоанализа, не можеше да определи кога интересът му към тези звукове се промени от несъществено любопитство в някаква болест, почти лудост. Може чувството му към нощните мистерии беше изострено от особеното поведение на госпожа Феншау през деня, но тогава беше прекалено ангажиран с едно следствие, което провеждаше, за да се замисли над това. Отначало спеше дълбоко и всъщност не чуваше много. Като долови обаче няколко пъти звуците, отличаващи се със своята тайнствена оригиналност, тъмната стая се превърна за него в съвършен резонатор. Когато си каза твърдо, че нощните занимания на господин Феншау изобщо не го интересуват, беше вече късно.

Затова се опитваше да си ги обясни и си представяше разни неща, за да може да придаде на тези нищо неозначаващи загадъчни звуци някакъв логичен смисъл, но бързо се оказа че това не е възможно.

Преди това заспиваше веднага и спеше до сутринта като заклан, а хората, оплакващи се от безсъние, изслушваше с вежлива почуда, граничеща с недоверие. В дома на семейство Феншау се научи да взема сънотворни средства.

Един път седмично, в неделя, обядваше със стопаните. Канеха го винаги в събота. Така че веднъж успя да надникне в спалнята на господин Феншау. Съжали за това, защото търпеливо градената хипотеза, че стопанинът се занимава с някакви експерименти или механизми, рухна. В голямата, леко триъгълна стая освен едно голямо легло, шкаф, нощна масичка, умивалник и два фотьойла нямаше нищо - никакви инструменти, дъски, балони, потайни места или бъчонки. Нямаше дори и книги.

По време на неделните обеди цареше унило настроение. Семейство Феншау принадлежаха към хората, които нямат нищо съществено за казване. Имаха убеждения и мнения, копирани от „Daily Chronicle”; бяха умерено вежливи, говореха за ремонтите, от които се нуждае къщата, и колко е трудно да се намерят за това средства, или разказваха за свои далечни роднини, индийска и по тази причина романтична част от семейството. Разговорът по време на обедите беше толкова банален, че нямаше как да се спомене на масата за нощните звукове или процесии; каквато и да е забележка или въпрос просто не можеха да се изтръгнат от Грегъри.

Грегъри си каза, че ако не тъпче на едно място и се сети, а по-точно ако си състави хипотеза какво прави съседът му зад стената около полунощ, ще се избави от мъката да лежи с отворени очи в тъмната стая.  Но мисълта, опитваща се да намери смисъл на хоровода от странни звуци, кръжеше като в празно пространство. Един път, леко омаян от сънотворното прахче, което вместо сън му докара тъпа отпуснатост, той стана тихо и излезе на терасата. Стъклената врата към стаята на господин Феншау обаче бяха закрити отвътре с плътни завеси. Той се върна обратно, треперейки от студ, и се пъхна под одеалото с чувството на пребито псе. Имаше мрачното усещане, че е извършил нещо, от което ще се срамува дълго време.

Работата го поглъщаше толкова, че приз деня почти никога не мислеше за вечерните случки. Най-много един или два пъти му се стори, че срещнатият случайно в сградата на комендатурата Кинзи го гледа малко очаквателно, с напрегнато любопитство, но не се реши дори да му намекне за нещо. Толкова незначително беше всичко това в края на краищата. След известно време ннезначително и бавно промени дневния си ред - носеше протоколите в къщи и седеше над тях до полунощ, а често и по-дълго, и така заобиколи за себе си крайното падение, до което вече беше близо. Защото по време безсънните часове, както се случва, в главата му идваха най-необикновени идеи; няколко пъти просто беше готов да избяга някъде - в някой хотел или пансион.

Вечерта, когато се върна от Шепърд, искаше да е спокоен повече от друг път. Алкохолът се изпари напълно от главата му, остана само неприятният тръпчив вкус на езика и очите му горяха, сякаш имаше под клепачите си пясък. Стълбите, потънали в мрак, бяха пусти. Той мина бързо през салона, където ледено блестяха в ъглите тъмните огледала, и затвори с облекчение вратата след себе си. По навик - това се беше превърнало в рефлекс - замръзна на място, ослушвайки се. В такива моменти изобщо вече не мислеше, действайки инстинктивно. Къщата беше безжизнена. Запали лампата и усети, че въздухът е душен и тежък, така че отвори изцяло вратата, водеща към терасата и се зае да си приготви кафе в малката електрическа кафеварка. Болеше го главата. Преди това беше зает с нещо друго, а сега болката като че ли изплуваше на повърхността. Той седна на креслото до съскащата кафеварка. Чувството за изпитано през деня нещастие беше непреодолимо. Трябваше да стане. А нали нищо не се беше случило. Изпусна човек, който приличаше малко на мъртвия от снимката. Шепърд му даде да разследва дело, което сам искаше. Инспекторът наговори малко странни неща, но в края на краищата това бяха само думи, а Шепърд може и да проявяваше някаква странност. Може би беше станал на стари години мистик? Какво още? Припомни си сцената със задънения коридор - срещата със самия себе си - и се усмихна неволно: един детектив съм и аз... "В крайна сметка, дори и да не се справя с делото, нищо няма да се случи" - помисли си той. Извади от чекмеджето дебел бележник и започна да пише на чисто: МОТИВИ. Печалба - страст (религиозна?) - еротична - политическа - лудост.

След това се зае да задрасква една след друга позициите, докато не му остана само "религиозна страст". Колко идиотски звучеше. Захвърли бележника. Опря глава на ръцете си. Кафеварката съскаше все по-злостно. Наивното записване на мотивите в бележника не беше толкова глупаво. Отново започна да обикаля близо мисълта, то която се страхуваше. Напразно чакаше. Нарастваше мрачното му усещане, че отново се разтваря нещо непонятно, тъмнина, в която ще се промъква безпомощно като червей.

Трепна. Стана, отиде до бюрото и отвори тежкия том "Съдебна медицина" на мястото, където между страниците имаше поставено картонче. Разделът се казваше "За разлагането на труповете".

Започна да чете, но след малко вече само очите му следваха послушно текста. Докато все още уж четеше, видя ясно стаята на Шепърд и стената й с галерията от застинали лица. Представи си как този човек се разхожда там, от прозореца до вратата в празната стая, как застава пред стената и гледа. Грегъри потръпна, защото беше достигнал до краен предел. Подозираше Шепърд. Кафеварката свиреше остро от дълго време. Горещата течност вреше под стъкленото калпаче, кафето беше готово. Той затвори книгата, стана, наля кафе в чашката и го пиеше на големи глътки, застанал на отворената врата. Не обръщаше внимание, че му пари на гърлото. Над града висеше мътно зарево. Колите се носеха по улицата, гасейки ивиците светлина, лежащи на асфалта като потопени в черно стъкло. Той чу идващ от вътрешността на къщата слаб шум, все едно мишка се промъква към тънко дърво, но знаеше, че не е мишка. Чувстваше, че губи, преди още играта да е започнала. Излезе на терасата. С ръце на каменната балюстрада вдигна очи към небето. Беше пълно със звезди.

РАЗДЕЛ ІІІ

 

Грегъри се събуди с чувството, че е сънувал решението на целия случай, само че беше забравил съня си. Докато се бръснеше, изведнъж си го спомни: сънуваше, че е в Лунапарка и стреля с голям червен пистолет в мечка, която след попадението се изправя с рев на задните си крака, след това се оказа, че не е мечка, а доктор Сис, много бледен, загърнат в черна пелерина. Грегъри се целеше в него с пистолета, който стана мек като гума и изгуби всякаква форма, но той все свиваше пръст на мястото, където трябваше да бъде спусъкът. Повече не помнеше нищо. След като се обръсна, реши да се обади на Сис по телефона и да си уговори среща с него. Когато излизаше от къщи, госпожа Феншау навиваше дългата пътека в хола. Под столчето й стоеше едната котка. Грегъри никога не можеше да ги различи, макар че когато се случваха заедно, виждаше, че не си приличат.

Закуси в бара от другата страна на площада, а след това се обади на Сис. Женски глас отговори, че докторът не е в Лондон. Това обърка плановете му. Излезе нерешително на улицата, помота се пред витрините, цял час обикаля всичките етажи на Woolworth, неизвестно защо, в дванадесет напусна универсалния магазин и отиде в Скотланд ярд.

Беше вторник. Пресметна колко дни оставаха още до времето, посочено от Сис. Прегледа докладите от провинцията, запозна се основно с метеорологичните информации и дългосрочната прогноза за Южна Англия, поприказва с машинописките и се уговори с Кинзи да отидат вечерта на кино.

След киното отново не знаеше какво да прави. Дяволски не му се искаше да чете "Съдебна медицина", не от мързел, а защото илюстрациите, поместени в справочника, разваляха настроението му. Пред никого, разбира се, не би признал това. Знаеше, че трябва да чака. Най-добре щеше да бъде, ако си намереше някакво възможно най-интересно занимание, тогава времето нямаше да минава така бавно. Но това не беше толкова лесно. Поръча няколко броя на "Криминален архив" от библиотеката, изгледа в клуба предавания по телевизията футболен мач, вися вкъщи два часа над книгите и си легна да спи с убеждението, че е пропилял деня си.

Сутринта се събуди с твърдото решение да се просвети в областта на статистиката. Купи си няколко справочника, отиде от книжарницата в Скотланд ярд, където не свърши нищо до обяд, след което, като се озова на спирката на метрото в Кензингтън гардън, се опита да се позабавлява като в студентските си години. Влезе в първия влак, който дойде, слезе също така където му попадна и продължи цял час да се мотае из града, воден от съвсем случаен импулс. Когато беше на деветнадесет, тази игра със самия себе си го интригуваше много. Не разбираше как става така, че стоейки в тълпата, до последния миг не знае дали ще тръгне точно с този влак, или няма да тръгне. Чакаше някакъв вътрешен знак, някакъв подтик на волята, понякога си казваше: "Сега няма да мръднеш от мястото си" - и се качваше точно когато вратите се затваряха. Или се заричаше строго: "Ще се кача в следващия влак" - а се качваше точно в този, който стоеше пред него. Тогава Грегъри се интересуваше много от тайната на така наречената "случайност" и се мъчеше да превърне собствената си психика в терен за проучване и самонаблюдение - наистина, без сериозни резултати. Явно е обаче, че когато си на деветнадесет години, дори подобен начин да се разкриват загадките на психиката може да бъде забавен. Сега се убеди, че е  вече някакъв съвсем друг, лишен от фантазия Грегъри, защото след един час (накрая се принуждаваше да сменя отново влакове, знаейки добре, че няма какво друго да прави) всичко това му омръзна. Появи се в "Европа" около шест, но забеляза на бара Фаркуърт и веднага излезе, преди той да го види. Вечерта отиде отново на кино и умря от скука. Вкъщи се занимава със статистиката, докато не го налегна сън над километричните уравнения.

Беше още тъмно, когато звъненето на телефона го вдигна от леглото.

Ситнейки бос по студения под, той си даде сметка, че продължителният сигнал разтърсва съня му отдавна. Сънен, не можеше да намери ключа на лампата. Телефонът продължаваше да звъни. Напипа слушалката.

- Грегъри - каза.

- Най-сетне. Помислих, че си останал да спиш на друго място. Какъв здрав сън! Дай, Боже, всекиму. Слушай, обадиха ми се от Пикеринг. Опит за кражба на труп.

Веднага позна гласа - говореше дежурният от Скотланд ярд, Алис.

- Пикеринг? Пикеринг? - опитваше се да си спомни. Стоеше олюлявайки се,  още не съвсем събуден, в тъмнината, а дежурният викаше в слушалката:

- Постовият, който охранява моргата, е блъснат от кола. Спешна помощ трябва да е вече там. Някаква заплетена история, знаеш ли. Колата, която ударила констабъла, се забила в едно дърво. Впрочем, ще видиш всички сам.

- Кога е станало? В колко часа?

- Ами може и да има половин час. Обадиха ми се преди малко. Искаш ли специално някого, защото веднага пращам колата.

- Дъдли там ли е?

- Не. Беше дежурен вчера. Вземи Уилсън. Не е по-лош. Ще го вземете пътьом, ей сега ще го измъкна от леглото.

- Добре, нека да е Уилсън. И ми дай един техник от тройката, най-добре Томас, чуваш ли? Да вземе цялото си имущество. Аха, и доктор, как е с докторите?

- Казах ти, че са изпратили спешна помощ. Там трябва да има доктор.

- От нашите, човече! Не за лекуване, точно обратното!

- Добре, ще го уредя. Побързай, изпращам колата.

- Дай ми десет минути.

Грегъри запали лампата. Възбудата, която го обхвана в тъмното, докато телефонът звънеше продължително, изчезна без следа при първите думи на дежурния. Отиде до прозореца. Беше почти съвсем тъмно. През нощта улицата се беше покрила със сняг. "Това е добре" - помисли си. Изтича на пръсти до банята. Прецени, че ще успее да си пусне един душ, преди Томас да опакова всичките си багажерии. Не сбърка. Ходеше нагоре-надолу край вратата с вдигната на палтото яка, а колата я нямаше. Погледна часовника си: наближаваше шест. Чу шум на мотор. Беше голям черен олдсмобил. На кормилото седеше сержант Колз, до него доктор Уилсън, отзад още двама души. Колата не беше спряла напълно, когато Грегъри скочи вътре, затръшквайки силно вратата. Рязко ускоряване и се понесоха със запалени фарове.

Отзад седеше Сьоренсен, до него Томас. Грегъри седна при тях. Беше малко тясно.

- Имате ли нещо за пиене? - попита Грегъри.

- Има кафе. Термосът е там, зад доктора - отвърна Колз, седейки на кормилото. Носеше се по пустите улици със седемдесет, помагайки си със сирената. Грегъри намери термоса, изпи на един дъх пълна чаша и го подаде по-нататък. Сирената виеше остро. Грегъри обичаше, когато карат така. Фаровете метяха по завоите, беше сиво, само снегът правеше улиците видими.

- Какво е станало там? - попита Грегъри. Никой не отговори.

- Рапорт като от провинцията - обади се най-сетне Колз. - Изглежда момчето, което дежурело на гробищата, е било извадено изпод лека кола от наш моторен патрул. Счупена глава или нещо от този род.

- А трупът?

- Трупът? - повтори замислено Колз. - Трупът май е останал.

- Как така е останал? - попита изненадан Грегъри.

- Явно са изплашили нашия и той е избягал - намеси се седящият до Сьоренсен техник Томас.

- Е, ще видим на място - измърмори Грегъри. Олдсмобилът ръмжеше все едно нямаше гърне. Градските постройки останаха зад тях; наближаваха предградията. Край някакъв голям парк навлязоха в мъглив участък. Колз намали, след това, когато преминаха през мъглата, натисна газта. В предградието движението беше по-интензивно, движеха се големи камиони, натоварени с бидони, и едноетажни осветени автобуси, вече пълни. Колз използваше сирената, за да си проправя път.

- Не спахте ли през нощта? - попита Грегъри доктора. Сьоренсен имаше кръгове под очите си. Седеше накриво, като изцяло прекършен.

- Легнах си след два. Винаги така става. И сигурно изобщо няма да има нужда от мене.

- Някой не спи, за да може друг да спи - отбеляза философски Грегъри.

Преминаха през Фулъм, намалиха пред моста и пресякоха Темза в рядка мъгла. Реката плуваше отдолу, оловна, минаваше някакво корабче, хората на палубата се гърчеха като попарени, вдигайки комина. Някъде зави сирена. Няколкото дървета на края на моста само се мярнаха край тях. Колз караше много сигурно. Грегъри го смяташе за най-добрия шофьор в Скотланд ярд.

- Шефът знае ли? - попита той.

- Знае, Алис му се обади. Така нареди - каза Томас. Беше също толкова дребен и подвижен като сержанта, но имаше мустачки, които го правеха да прилича на провинциален фризьор. Грегъри се наведе напред. Така му беше по-удобно, а освен това можеше да гледа пътя между раменете на седящите пред него. Мокрият сняг се беше сбил под колелетата на многото камиони в гладка корица. Гледаше с удоволствие как Колз влиза във виражите, спирайки само с мотора, който се давеше и бумтеше, как на половината крива го подсилва с газта и с пълни обороти излиза на правата. Не режеше завоите, на полицията не се полагаше да кара така, освен при извънредни случаи, а и при такъв отъпкан сняг всяко рязко подаване на газ можеше да завърши в канавката.

Вече отминаха Уимбълдън, стрелката вибрираше леко, достигаше до деветдесет, отиваше към сто, връщаше се, трепкайки, и отново тръгваше с леки подскоци по деленията на скалата.  Някакъв тежък частен буик се движеше пред тях. Колз даде най-напред обикновен сигнал, но другият като че ли не чуваше, виждаше се как нараства задната му вишнева част с танцуващо на задния прозорец мече талисман и Грегъри изведнъж си спомни своя онзиденшен сън. Усмихна се, беше силен, чувстваше се добре и сигурно. Колз настигаше другия. Когато беше на пет метра, включи сирената, която зави пронизително, буикът намали, спирайки внезапно, снегът, изхвърлен от задните му колелета, опръска стъклото им. Колата, която изпреварваха, се поднесе леко, навлизайки в по-дълбокия сняг, задницата й се озова за секунда пред бронята на полицейската кола, ударът изглеждаше неизбежен. С рязко и леко дръпване на волана Колз ги хвърли всичките надясно, те успяха да видят удивеното лице на една млада жена зад кормилото и вече бяха далече. Когато Грегъри погледна през задното стъкло, буикът току-що се връщаше към средата на шосето.

Вече нямаше мъгла. Наоколо се разпростираше бяла равнина, от стопанствата се издигаха струи дим, небето лежеше плоско, с толкова неопределен цвят, че не се разбираше дали е облачно. Преминаха през прелез, гумите изтропаха нервно, сега бяха на автострадата. Колз се намести по-удобно, смали се леко, натисна с крака още по-силно педалите и черната кутия се изпълни с виенето на мотора. Вече се движеха със сто и десет.

В далечината се показа малко селище. След пътния знак Колз започна да спира. От автострадата вървеше наляво дълъг асфалтов път с шпалир от стари дървета, двеста метра по-нататък от нея се отделяше серпантината на разклонението. Щом спряха, Грегъри се надигна, доколкото му позволи покрива, за да погледне картата, която сержантът разгърна върху кормилото. Трябваше да карат наляво.

- Стигнахме ли Пикеринг? - попита Грегъри. Колз превключваше скоростите, все едно си играеше с тях.

- Още пет мили.

Излязоха на страничния път. Той водеше леко нагоре. Изведнъж отзад светна слънцето. Размито от остатъците мъгла, то почти не хвърляше сенки. Стана топло. Минаха край стоящи далеко от пътя две-три къщи и дълга постройка: някаква дъсчена барака; наклонът свърши. От височината му се виждаше под слънчевата светлина цялото градче, пушеците розовееха от блясъка, река пресичаше с витата си черна лента снега. Преминаха през железобетонно мостче. Отстрани изникна фигурата на полицай с шлем на моторист. Шинелът му стигаше почти до глезените. Спря ги с червена палка. Колз натисна спирачката и спусна стъклото.

- По-нататък трябва да вървим - обърна се той към седящите, след като размени няколко думи с постовия. Включи на скорост и отби встрани от пътя. Всички слязоха. Край тях изведнъж всичко стана различно - белота, мълчание, спокойствие, първи допир на слънцето по далечните лесове под хоризонта; въздухът беше режещ, а едновременно с това пролетен. Нависналият от клоните на кестените сняг се откъсваше и падаше на шосето.

- Там - показа им с ръка полицаят от пътната полиция. Шосето заобикаляше с плавен вираж следващия плосък хълм, от него се отделяха трудно забележими, скрити в заснежените храсти малки алеи, по-надолу от които се подаваше керемиден покрив, а насреща, на около триста крачки по-нататък, прикрит от шпалира на крайпътните дървета, се виждаше неясният силует на лека кола, силно наклонен. Близо до канавката стоеше човек. Тръгнаха по края на пътя, така ги посъветва постовият. Мокрият сняг потъваше неприятно под обувките им и се лепеше по тях. Грегъри, който вървеше първи, забеляза, че на шосето, преградено от опънато между дърветата въже, се виждат ясни следи от автомобилни гуми. Трябваше да минат през канавката в полето и оттам, странично, да стигнат до мястото на произшествието.

Там, с предните си колелета извън шосето, с разбити фарове, забит в ствола на едно дърво, стоеше дълъг пепеляв бентли. Лъчевидни пукнатини бяха набраздили предното му стъкло. Вратите бяха отворени, вътре нямаше никого, доколкото Грегъри можеше да види. Приближи се местният полицай. Грегъри продължи да гледа известно време положението с колата и попита, без да извръща глава:

- Та какво е станало тук?

- Спешна помощ вече замина, господин инспектор. Взеха Уйлямс - каза полицаят.

- Уйлямс ли дежуреше при моргата? - обърна се към него Грегъри.

- Да, господин инспектор.

- Лейтенант съм. Къде е моргата?

- Там.

Грегъри погледна накъдето посочи полицаят и едва сега видя гробището, без ограждаща го стена,  с очертани правоъгълни форми на гробовете, покрити със сняг. Не го беше забелязал преди това, защото би трябвало да погледне направо към изгряващото, още ниско над хоризонта слънце. Струпани храсталаци скриваха мястото, където от шосето се отделяше къса пътека, водеща до заобиколена от храсти постройка.

- Това ли е моргата, с насмоления покрив?

- Да, лейтенант. Днес дежурих там до три часа и Уйлямс ме смени. Когато стана това, комендантът ни извика всичките, ето защо...

- По-спокойно. Разкажете всичко, което знаете. Уйлямс е застъпил след вас и после?

- Не зная, лейтенант.

- А кой знае?

Грегъри трудно губеше търпение. Имаше опит в такива разговори.

Като видяха накъде вървят нещата, хората от Скотланд ярд се заеха кой с каквото намери. Фотографът и техникът оставиха нещата си на снега, до канавката, където, опрян на стълба с означени мили, стоеше моторът на полицая от пътната служба. Сьоренсен палеше цигара. Вятърът му гасеше клечките. Полицаят, блондин с изпъкнали благи очи, се изкашля:

- Никой не знае, лейтенант. А нещата са следните: Уйлямс беше дежурен от три часа. В шест трябваше да го смени Парингс. Но в пет и половина някакъв шофьор се обадил, че е блъснал полицай, който се хвърлил под колелетата му. Искал да го заобиколи и ударил колата. Тогава...

- Не - каза Грегъри, - не така. По-подробно. В какво се състоеше дежурството при моргата?

- Ами... трябваше да обикаляме наоколо и да проверяваме вратите и прозорците.

- Около сградата ли?

- Не съвсем, лейтенант, защото отзад до самата стена има храсти, така че се обикаля в широк кръг, чак до гробовете и обратно.

- Колко продължава един обход?

- Зависи. Тази нощ може би и десет минути, защото имаше много сняг и се вървеше трудно, и мъгла, всеки път трябваше да се проверява дали вратата...

- Добре. Значи на дежурния се е обадил шофьорът на колата, така ли?

- Да, лейтенант.

- Къде е той?

- Шофьорът ли? В участъка, лейтенант. Доктор Адамс го превърза, защото главата му беше малко пукната.

- Аха. Доктор Адамс тукашният лекар ли е?

- Да.

Грегъри, който стоеше неподвижно на края на шосето, попита с неочаквана суровост:

- Кой се е мотал тук? Кой е отъпкал всичкия сняг? Имало ли е някакви хора?

Полицаят започна да мига. Беше учуден, но спокоен.

- Никой не е идвал, лейтенант. Комендантът нареди да оградим с въже, така че никой не е стъпвал там.

- Как така никой? А от спешна помощ как взеха Уйлямс?

- О, Уйлямс лежеше по-нататък. Намерихме го там, под дървото - полицаят показа с ръка вдлъбнатината в снега, който изпълваше канавката от другата страна на шосето, на десетина до дванадесет крачки от колата.

Без нито дума повече Грегъри направи една голяма крачка и се озова в зоната на ограденото пространство, вървейки, доколкото можеше, съвсем по края. Бентлито е идвало откъм тяхната посока, вероятно от Лондон. Стъпвайки през цялото време колкото се може по-внимателно, той измина десетина крачки напред и обратно по шосето покрай следите на колата. На едно място правите им линии вече ги нямаше; снегът беше остърган от повърхността на асфалта до голо и разхвърлян на малки буци встрани. Беше ясно, че шофьорът е натиснал рязко спирачката и блокираните колелета са действали като снегорин. По-нататък се виждаше изровена в снега дълга дъга, завършваща при задните колела на бентлито, което явно се беше завъртяло настрани и се беше ударило в дървото. Податливият мокър сняг беше запазил следите и на други коли, особено на края на шосето отпечатаните дълбоко двойни коловози говореха, че е минал някакъв голям камион с характерните ромбовидни нарези на гумите. Грегъри вървя известно време обратно по посока на Лондон, като установи лесно, че последната кола, минала оттук, е било бентлито, защото следите му на няколко места бяха заличили коловозите на другите коли. Сега премина към търсенето на човешки следи; затова отиде доста далече в обратната посока, отдалечавайки се от групичката хора и автомобила в канавката. По нея сякаш беше преминала цяла манифестация, толкова много следи имаше вътре. Даде си сметка, че сигурно оттам санитарите от спешна помощ са изнесли жертвата на катастрофата. В мислите си похвали съобразителния комендант от Пикеринг. На шосето се виждаха само следи от тежки обувки. Човекът, който ги беше оставил, е тичал, правейки къси крачки като неопитен бегач, опитващ се да развие най-висока скорост.

"Бягал е откъм гробището - схвана положението Грегъри, - изскочил е на шосето и се е понесъл към градчето, по средата, като локомотив. Полицай да бяга така? От какво?"

Търсеше следите на някакъв преследвач. Такива изобщо нямаше; снегът наоколо беше недокоснат. Отиде още по-надалече, до мястото, където от шосето се отделяше прокараната през храстите малка алея за гробището. На двадесет крачки по-нататък, отвъд края на алеята, се натъкна на следи от автомобил и хора. Снегът ги беше запазил точно. Автомобилът е дошъл от противоположната посока, завил е и е спрял (следите от гумите на това място бяха по-дълбоки, по-хлътнали), двама души са слезли, трети се е приближил до тях отстрани и ги е повел по посока на бентлито. Вървели са към него по канавката. След това са се върнали по същия път и може би са имали някакви затруднения с този, когото са пренасяли, защото се виждаха малки кръгли отпечатъци - оставили са на снега товара си, преди да го внесат в автомобила. Мястото се намираше далече от края на алеята, Грегъри тръгна по нея, но веднага се върна, защото всичко беше ясно. Изпълнените с небесносини сенки следи на бягащия полицай водеха право към моргата, чиято скоро белосана стена закриваше частично пейзажа на разстояние около сто метра.

Грегъри се върна при бентлито, оглеждайки внимателно следите на бягащия. На осем крачки от мястото, където се намираше смачканата кола, те като че сменяха посоката си - може би човекът е поискал да завие рязко, но по-нататък вече не се виждаше почти нищо, защото снегът беше пометен и стъпкан. Стоейки с ръце, пъхнати в джобовете, Грегъри хапеше устни.

"Подминал го е с предницата - реши той, - но се е подхлъзнал настрани, завъртал се е и го е ударил... вероятно със самия край на багажника".

Вдигна глава.

- Как е положението с този, с Уйлямс? Какво му има?

- В безсъзнание е, лейтенант. Лекарят беше много учуден, от спешна помощ, как е могъл да стигне толкова далече, защото е паднал тук. Ето, тук.

- Откъде знаете, че е тук?

- Защото тук има кръв...

Грегъри се наведе ниско над посоченото място. Три, не - четири втвърдили се кафяви петънца бяха потънали дълбоко в снега, така че трудно можеха да се видят.

- Бяхте ли тук, когато го откара спешна помощ? Беше ли в съзнание?

- О, не, изобщо не беше.

- Течеше ли му кръв?

- Не му течеше, само малко, от главата, от ушите като че ли.

- Грегъри, кога ще се смилиш над нас? - попита Сьоренсен, прозявайки се демонстративно. Той хвърли на снега горящата си цигара.

- Регламентът не предвижда милост - подхвърли Грегъри. Огледа се още един път. Уилсън вече разтваряше шумно статива си, а Томас ругаеше тихо, защото в куфарчето му се беше разсипал талк и беше изцапал всичките инструменти.

- Е, вършете си работата, момчета - заключи Грегъри, - следи, измервания и така нататък, по-добре повече, отколкото по-малко, а след това елате в моргата. Като свършите, махнете въжето. Докторе, може да има нещо за вас... Момент. Къде е комендантът? - обърна се към полицая.

- В града, лейтенант.

- Да вървим тогава.

Грегъри разкопча палтото си, беше му станало горещо. Полицаят пристъпи нерешително от крак на крак.

- И аз ли да дойда, лейтенант?

- Елате.

Сьоренсен вървеше след тях, като си вееше с шапката. Слънцето препичаше порядъчно, снегът от клоните вече беше изчезнал и те стояха черни и мокри на фона на дълбоката синева. Грегъри преброи крачките от храстите, откъдето от шосето се отбиваше пътеката за гробището, бяха сто и шестдесет. Пътеката и гробището, до което водеше, лежаха в сянката между две не много големи възвишения. Оттам градчето не се виждаше, само пушеците му. Снегът тук беше тежък и мокър; вееше хлад. Моргата, малка барака, небрежно измазана с вар, беше потънала със задната си част в гъсти храсталаци. Имаше две северни прозорчета и на предната си стена врата, грубо скована от дъски, полуотворена, без катинар, с метална халка за затваряне. Там се виждаха много следи. До самия праг лежеше нещо плоско, покрито с брезент.

- Това тялото ли е?

- Да, лейтенант.

- Не е ли местено? Така ли лежеше?

- По съвсем същия начин. Никой не го е местил, лейтенант. Комендантът, като дойде с доктора, го огледа, на никой не го е местил.

- А брезента?

- Комендантът нареди да го покрием.

- А не е ли могъл да дойде някой тук, когато сте стояли на шосето?

- Не би могъл, нали шосето е затворено.

- От тази страна, но от Хайк?

- Там също има човек на пост, само че оттук не се вижда, защото е зад хълма.

- А по полето?

- По полето може - съгласи се полицаят, - но трябва да мине през водата.

- През каква вода?

- Ами през рекичката, която е от другата страна.

Грегъри не се приближи до брезента. Като тръгна встрани, той откри следите на нощния дежурен. Във вид на тясна отъпкана пътека те заобикаляха най-близките гробове, обхождаха дъговидно бараката и се връщаха отзад, през гъстите храсталаци. Вейките бяха изпочупени и на места стъпкани в снега. Същите като на шосето следи от големи обувки се бяха отпечатали ясно там, където полицаят беше излизал от пътеката, явно губейки в тъмнината правилната посока.

Грегъри направи една пълна обиколка по пътеката и засече времето с часовника си: четири минути. "Заради нощта и виелицата могат да се добавят още толкова - помисли си той, - и още две заради мъглата". По-нататък навлезе в храстите, спускайки се по наклона. Изведнъж снегът под него се раздвижи. Успя да се хване за сноп лескови издънки и се задържа над самата вода. Това беше най-ниското място на падината, в която се намираше моргата. Затрупан с преспи и затова невидим дори отблизо, там течеше малка река, повърхността на водата се мръщеше край подмиваните корени на храстите. На тинестото дъно лежаха парчета от  камъни, някои подобни на павета. Грегъри се обърна на място. Виждаше малко по-нависоко задната стена на моргата, само горната й част, без прозорци, показваща се от храстите на десетина метра по-нататък. Започна да се катери обратно, разгръщайки пружиниращите израстъци.

- Къде живее каменарят? - попита полицая.

Той веднага разбра за какво става дума.

- До шосето, близо до мостчето. Първата къща, жълта на цвят. С каменоделство се занимава само през лятото, а през зимата изкарва нещо допълнително с дърводелство.

- А как кара камъните до тук? По шосето ли?

- Когато водата е малко, по шосето, но когато се увеличи, понякога ги прекарва по течението от гарата. Забавлява се така.

- А там, на брега ли обработва камъните?

- Понякога там, но не винаги. Различно.

- А рекичката, ако се върви оттам по брега, идва откъм гарата, нали?

- Да, но по брега не може да се върви, защото всичко е обрасло.

Грегъри се приближи до страничната стена на моргата. Единият прозорец беше отворен, по-точно избит, стъклото беше счупено, остро парче от него се показваше долу от снега. Погледна вътре, но не видя нищо - прекалено тъмно беше.

- Някой влизал ли е вътре?

- Само комендантът, лейтенант.

- А докторът?

- Не, докторът не влезе.

- Как се казва?

- Адамс. Не знаехме дали лондонската спешна помощ ще успее да дойде навреме. Първо пристигна тази от Хайк, доктор Адамс бил там през нощта и дойде с тях.

- Така ли? - каза Грегъри. Не слушаше полицая. От рамката на счупения прозорец висеше светлата лентичка на една стружка. До самата стена беше отпечатана дълбока неясна следа от бос крак. Наведе се. Там снегът беше изринат, все едно по него бяха влачили тежък товар. На места по гладкото дъно се виждаха продълговати вдлъбнатини, сякаш направени с натискане в снега на голям продълговат хляб. В една от тях блестеше нещо златисто. Той се наведе още повече и вдигна с пръсти няколко завити стружки. Обърнал глава, се взря за известно време в здравия прозорец. Беше замазан с вар. Навлезе в дълбокия сняг, приклекна на коляно, като разгърна преди това палтото си, стана и погледна какво е направил. Пое дълбоко въздух. Разкрачен, с ръце в джобовете, обходи с поглед бялото пространство между храстите, моргата и първия гроб. Пътеката от безформени дълбоки следи с гладки вдлъбнатини започваше под счупения прозорец, правеше завой и водеше по дъга към вратата. Кривеше ту в една, ту в друга посока, сякаш някакъв пияница беше бутал пред себе си чувал. Сьоренсен стоеше отстрани, наблюдаващ сцената с умерен интерес.

- Защо няма катинар? - обърна се Грегъри към полицая. - Имало ли е?

- Имаше, лейтенант, но се счупи. Гробарят искаше да го занесе на ковача, но забрави, след това беше неделя и така - разпери ръце полицаят.

Грегъри се приближи мълчаливо до безформената брезентова купчина. Повдигна внимателно края на твърдото платно, след това погледна тялото и отхвърли брезента настрани.

В краката му лежеше на една страна гол човек със свити ръце и крака, все едно беше клекнал над нещо невидимо или отблъскваше невидимото от себе си с лакти и колене. Намираше се целият в широката пъртина, изорана през снега и идваща от прозореца - тялото му беше на края на пъртината. Непълни две крачки деляха главата му от прага. Там снегът беше гладък.

- Ще го огледате ли? - каза Грегъри, като се изправи. Кръв нахлу в лицето му. - Кой е? - попита полицая, който беше нахлупил шапката на очите си, защото слънцето беше започнало да му свети в тях.

- Шепърд, лейтенант, Джон Шепърд. Имаше бояджийска работилница.

Грегъри не сваляше очи от Сьоренсен, който много внимателно, с гумени ръкавици, извадени от плоската чанта, докосваше краката и ръцете на трупа, повдигаше клепачите му, а след това съвсем отблизо се взря в извития му гръбнак.

- Немец ли е?

- Не зная. Може да е немец, но не съм чувал. Родителите му също живееха тук.

- Кога почина?

- Вчера сутринта, лейтенант. Докторът каза, че е от сърцето. Отдавна боледуваше от сърце, докторът му забраняваше да работи, но той не обръщаше внимание. Изобщо не обръщаше внимание на нищо, откакто жена му избяга с един.

- А имало ли е тук и друг труп?

Сьоренсен стана, отупа коленете си, изтри с кърпичка някаква невидима следа на ръкава си и пъхна внимателно гумените ръкавици в калъфа им.

- Имаше завчера, лейтенант, но вече го погребаха. Вчера на обяд.

- И само този е от вчера на обяд до сега?

- Само този, лейтенант.

- Е, докторе?

Грегъри се приближи до Сьоренсен. Стояха под един висок и тънък храст; слънцето се беше развихрило на върха му, от което водни капки падаха и дълбаеха снега.

- Какво бих могъл да кажа?

Сьоренсен изглеждаше засегнат, по-скоро - леко раздразнен

- Смъртта е настъпила най-много преди двадесет и четири часа. Ясно се виждат трупните петна, дъвкателните мускули са съвсем вкочанени.

- А крайниците? Какво? Защо не казвате нищо?

Разговаряха все по-тихо и все по-яростно.

- Сам видяхте.

- Не съм лекар.

- Няма вкочаняване. Да, няма, някой трябва да го е премахнал. Някой го е премахнал и това е.

- И няма ли да се върне?

- Би трябвало да се върне частично, но не е задължително. Това важно ли е?

- Но сигурно го е имало?

- Вкочаняване има винаги. Това сигурно го знаете. И моля да не ме разпитвате, защото не зная нищо повече.

- Благодаря - каза Грегъри, без да крие раздразнението си, и тръгна към вратата. Тя беше открехната, но за да влезе вътре, трябваше да прекрачи тялото, по-скоро да го прескочи, затова си каза, че е по-добре да не оставя излишни следи, и без това всичко там беше достатъчно изпотъпкано. Дръпна халката отстрани. Дъските трепнаха, дълбоко заровени в снега. Дръпна по-силно. Вратата се блъсна с трясък в стената. Вътре цареше мрак. Зад прага имаше малко навят през един процеп сняг, който се топеше в плоска локва. Грегъри стоеше със затворени очи, усещайки неприятния студ, който идваше от стените, и чакаше търпеливо очите му да привикнат с тъмнината.

От северното прозорче идваше малко светлина, точно то беше счупено, защото стъклото на другото, замазано с вар, беше почти непрозрачно. По средата имаше ковчег, застлан отвътре със стружки. До него беше опрян венец от елхови клони, обвит с черна лента. Можеше да се прочете златен надпис "безутешно - скръб". В ъгъла стоеше отвесно капакът на ковчега. Подът беше от силно трамбована пръст, под прозореца лежаха леко разхвърляни стружки. До другата стена забеляза кирка, лопати и връзка навити и изцапани с глина върви. Там имаше и няколко дъски.

Излезе на двора и присви очи, болезнено прорязани от блясъка. Видя полицая, който покриваше внимателно трупа с брезента, като се стараеше при това да не го докосне.

- Вие сте дежурили през нощта до три, нали? - попита, като се приближи до него.

- Да, лейтенант - изправи се полицаят.

- Къде беше тялото?

- Когато дежурих ли? В ковчега.

- Проверихте ли?

- Да.

- Отваряхте ли вратата?

- Не. Светих през прозореца.

- Стъклото беше ли счупено?

- Не.

- А ковчегът?

- Моля?

- Ковчегът беше ли отворен?

- Да.

- Как лежеше трупът?

- Както обикновено.

- Защо не е облечен?

Полицаят се оживи.

- Трябваше да го погребат днес, а с дрехите е цяла история. Откакто избяга жена му - беше преди две години, - живее със сестра си. Страшно трудна жена, никой не може да се разбере с нея. Дрехите, които носел, когато умрял (това станало веднага след закуската), не пожелала да даде, жал й било за тях, защото били нови. Щяла да даде стари, но когато погребалният агент отишъл, не му дала нищо, казала, че ще пребоядиса в черно нещо по-износено, а той не искал да идва още един път и го взел така, както си бил. Днес трябваше да донесе дрехите...

- Грегъри, ще тръгвам вече, няма какво да правя тук - каза изведнъж Сьоренсен, който изглежда се вслушваше в разговора. - Ще ми дадете ли колата? Вие можете да вземете кола от участъка.

- Момент. Ще поговорим за това - подхвърли Грегъри. Сьоренсен го дразнеше. - Ще измисля нещо за вас - добави все пак. Гледаше измачкания брезент. Помнеше добре как изглеждаше мъртвецът, макар че го беше видял за малко. Беше човек под шестдесетте. Дланите му бяха загрубели от работа, много по-тъмни от лицето. Почти плешивия му череп беше покрит над врата и слепоочията със сива четина. Особено му се беше врязал в паметта изразът на почуда в незатворените помътнели очи. Искаше му се да хвърли палтото - ставаше все по-горещо. Нямаше търпение, пресмяташе колко бързо слънчевите лъчи ще достигнат до дълбините на това намиращо се досега в сянка място. Необходимо е, разбира се, да се снемат преди това всички следи.

Вече искаше да изпрати на шосето полицая, когато видя своите хора. Тръгна срещу тях.

- Е, най-после дойдохте. Не се бавете така, защото снегът се топи. Томас, най-много държа на следите между прозореца и вратата. Насипете добре талк, Томас, снегът е мокър. И лекичко, че да не се разлее всичко. Аз сега ще отида до градчето.Измерете, каквото можете, и разстоянието до водата, там, зад храстите, има рекичка. Няколко общи снимки и претърсете добре брега, може да съм прозяпал нещо.

- Бъдете спокоен, Грегъри - каза Уилсън. Носеше плоския си куфар на ремък, прехвърлен през рамото. Куфарът го удряше по бедрото и създаваше впечатление, че куца. - Ще изпратите колата за нас, нали? - добави вървешком.

- Непременно.

Грегъри тръгна към шосето, като забрави за Сьоренсен. Когато се огледа, докторът вървеше след него с умерена крачка. Въжетата, ограждащи мястото на инцидента, бяха вече свалени. Двама души вадеха бентлито от канавката. Тяхната кола стоеше пред мостчето, обърната по посока на Лондон. Без да каже нищо, Грегъри седна отпред, до Колз. Докторът забърза, защото моторът вече работеше. Отминаха полицая от пътния патрул и завиха към Пикеринг.

Участъкът се намираше в двуетажна къща, на ъгъла на пазарния площад. Един полицай отведе Грегъри на втория етаж. Там имаше коридор с врати от двете страни и с прозорец накрая, през който се виждаха покривите на едноетажните къщи от другата страна на площада.

Като видя влизащия, комендантът се изправи. Беше риж, с продълговата глава и червена ивица, отпечатана през средата на челото му; фуражката му лежеше на масата.

При първите им думи потърка няколко пъти ръцете си. Усмихваше се нервно, без следа от веселост.

- Е, да се залавяме за работа - въздъхна Грегъри, като седна. - Как е Уйлямс, не знаете ли? Ще може ли да се говори с него?

Комендантът поклати глава.

- Изключено. Счупена основа на черепа, лейтенант. Телефонирах преди малко до Хайки. В болницата е, без съзнание. Направили са му рентгенова снимка. Лекарите казват, че ще бъде така известно време, ако, разбира се, изобщо се оправи.

- Така ли? Моля ви, вие познавате своите хора. Кажете ми какво представлява този Уйлямс? Отдавна ли е в полицията? В общи линии всичко, което знаете за него.

Грегъри говореше разсеяно, все още беше мислено при моргата и виждаше следите по снега.

- Уйлямс ли? Ами при мене е от четири години. Преди това живеел на север. Служил е в армията. Ранявали са го, награден е. Тук се ожени, има две деца. Не се отличаваше с нищо специално. Обича да лови риба. Уравновесен, не е глупав. През цялата си служба няма никакви сериозни нарушения.

- А несериозни?

- Е... може би беше прекалено... толерантен. С добро сърце, както се казва, нали знаете. Интерпретираше правилата по свой начин. Нали в такава дупка всички се познават... Но става дума за дреболии: малко глобяваше... Спокоен човек, дори прекалено спокоен беше, бих казал, всъщност... е - поправи се комендантът и лицето му трепна.

- Вярваше ли в духове? - съвсем сериозно попита Грегъри. Комендантът го погледна с безцветните си очи.

- В духове ли? - повтори машинално. Неочаквано се обърка. - В духове?.. Не, не допускам. Не зная. Мислите, че той... - не довърши. Мълчаха известно време.

- Имате ли някаква идея от какво е бягал? - каза Грегъри тихо, навеждайки се през масата. Гледаше коменданта право в очите. Той не отговори. Отпусна бавно глава и отново я вдигна.

- Нямам никаква идея, но...

- Но?

Комендантът изучаваше лицето на Грегъри. Най-после, все едно загубил интерес, повдигна рамене.

- Е, добре. Да минем към фактите. При вас ли е револверът на Уйлямс?

- Да.

- И какво?

- Бил е в ръката му - каза тихо комендантът.

- Така ли? Стрелял ли е?

- Не. Бил е на предпазител. Но... с патрон в дулото.

- Готов за стрелба? А хората ви как ходят? Без патрон в дулото ли?

- Да. При нас е спокойно. Винаги има време да се приготвиш за стрелба...

- Убеден ли сте, че е изминал или пропълзял сам няколкото крачки от мястото, където го е ударила колата, до мястото, откъдето го е взела спешна помощ?

Комендантът погледна Грегъри учудено.

- Той изобщо не е ставал, лейтенант. Смидърс, човекът, който го блъснал, си призна, че е пренесъл Уйлямс - веднага след инцидента.

- Аха. Е, това опростява нещата. Да кажем, че... ги опростява - добави Грегъри. - Този Смидърс при вас ли е?

- Да.

- Бих искал да го разпитам. Може ли?

- Разбира се.

Комендантът отвори вратата и каза на някого няколко думи. Като се върна, застана до прозореца. Чакаха може би минута. Влезе слаб, красив мъж с прилепнали към тялото му фланелени панталони и пухкав пуловер. Беше гъвкав, с тесни бедра и лице на треторазряден филмов любовник; спря на прага и погледна с явно безпокойство Грегъри, който завъртя стола си на един крак и се взря в него за известно време, преди да каже:

- Занимавам се тук с едно следствие по линия на Скотланд Ярд. Може ли да ми отговорите на няколко въпроса?

Смидърс кимна бавно с глава.

- Аз... всъщност вече казах всичко... Абсолютно съм невинен.

- Ако сте невинен, няма да ви се случи нищо лошо. Задържан сте по обвинение за предизвикване на пътно произшествие, при което е пострадал човек. Не сте длъжен да отговаряте, ако отговорите ви могат да бъдат използвани срещу вас като предлог за обвинение. Искате ли да говорите?

- Ами да, да... аз... нямам нищо за криене - изтръгна се от младия човек, най-вероятно изплашен от официалната формула, която Грегъри изрече. - Нищо не можех да направя, господине. Той просто ми се навря под колелетата. Това е шосе, а не тротоар. Не може да тичаш нощно време слепешката и плюс това в такава мъгла. Карах съвсем бавно! Направих всичко, което ми е по възможностите, и заради него си смачках колата. Вината е негова. Нямам представа как ще се измъкна от тази каша, колата изобщо не е моя и...

- Моля ви да разкажете точно как се случи всичко. С каква скорост карахте?

- Най-много тридесет в час, кълна ви се. Имаше мъгла, валеше сняг, не можех да запаля дългите светлини, защото тогава е още по-лошо.

- И карахте без светлини?

- Не, за нищо на света! Карах на къси, градски. А виждах едва на пет-шест крачки. Забелязах го, когато беше съвсем пред колата, казвам ви, тичаше като сляп, като луд, просто ми се навря под колелетата!

- Имаше ли нещо в ръцете си?

- Моля?

- Питам дали държеше нещо в ръцете си?

- Не обърнах внимание. Но после, като го вдигнах, видях, че държи револвер. Преди това обаче това не го видях. Спрях рязко и се завъртях, обърнах се със задницата напред. Блъснах се в дървото и се разрязах жестоко - той вдигна ръка към главата си.

Спекла се червена линия пресичаше челото му, изчезвайки между гъстите коси.

- Дори не почувствах. Бях страшно изплашен, но мислех, че съм успял да го избягна; наистина го избягнах и дори не зная как съм го ударил със самия край - може би с бронята, - когато се подхлъзнах. Лежеше и не мърдаше. Започнах да го търкам със сняг, изобщо не мислех за себе си, макар че кръвта се стичаше в очите ми. Беше в безсъзнание, затова най-напред си помислих да го закарам до болницата, но изобщо не можах да запаля със стартера, нещо заяде, не зная какво. Затова изтичах по шосето и се обадих от първата къща...

- Пренесли сте го в канавката. Защо не в колата?

- Е... - запъна се младият човек. - Защото... ами защото, защото човек в безсъзнание трябва да се постави на равно място, а в колата е тясно. Веднага си помислих, че ако лежи насред пътя, някой може да го прегази...

- Добре. В колко часа стана инцидентът?

- Малко след пет. Може да е било пет и десет, може пет и петнадесет.

- Видяхте ли някого на шосето, когато тичахте към градчето?

- Не, не срещнах никого. 

- А преди това, като пътувахте, не срещнахте ли някого? Пешеходци? Коли?

- Пешеходци не. Коли? Коли също не. Впрочем, изпреварих два камиона, но това беше още на автострадата.

- Откъде идвахте?

- От Лондон.

Настъпи тишина. Смидърс се приближи до Грегъри.

- Господин инспектор... може ли вече да си тръгвам? И какво ще стане с колата?

- Не се безпокойте за колата - каза комендантът от прозореца. - Ако искате, ще я оставим в някой гараж. Сами ще я издърпаме. Недалече оттук има ремонтна работилница, можем да я дадем там, ще се заемат с нея.

- Благодаря. Това е добре. Само трябва да телеграфирам за пари. Може ли... може ли вече да си тръгвам?

Поглеждайки коменданта, Грегъри се разбра с него и кимна едва забележимо:

- Моля да си оставите точните данни и адреса - каза той. - Адреса, на който може да бъдете намерен.

Смидърс обърна кръгом и застина с ръка върху дръжката на вратата.

- А... как... е той? - попита тихо.

- Може би ще се оправи. Засега не се знае - каза комендантът. Смидърс отвори уста, но не рече нищо и излезе.

Грегъри се обърна към масата. Опря глава на ръцете си. Обзе го непонятна умора. Искаше му се да седи така, да не говори нищо, да не мисли.

- От какво е бягал така? - каза изведнъж силно, неочаквано за самия себе си. - От какво, по дяволите, е бягал?

- Може би по-скоро от кого? - подхвърли комендантът. Седна до масата.

- Не. Ако беше видял някого, в състоянието, в което се е намирал, щеше да стреля. Не мислите ли? Защото аз мисля така. Като две и две четири - щеше да стреля.

- Разгледахте ли следите?.. - каза комендантът. Упорито се опитваше да вкара ремъчето на фуражката си в катарамата. Грегъри го погледна. Комендантът на участъка в Пикеринг имаше по бузите си отвесни бразди, зачервени очи, с бръчици. В червеникавата му буйна коса блестяха единични бели косми.

- Ще ми кажете ли как беше там, когато отидохте? И в колко часа? - отговори с въпрос Грегъри. Комендантът поправи много внимателно езичето на катарамата.

- Дежурен беше Парингс. Младежът позвънил в пет и половина. Парингс ме събуди, аз живея наблизо. Наредих да ви се обадят и веднага тръгнах.

- Беше ли още тъмно, когато стигнахте там?

- Малко просветваше, но имаше гъста мъгла.

- Валеше ли сняг?

- Вече не.

Комендантът сложи фуражката си настрани, разкопчаното ремъче удари по масата.

- Докторът се зае с Уйлямс, помогнах да го сложат в линейката, защото е едър мъж, а имаше само един санитар. В същото време дойдоха двама души от пътната служба. Сложих ги от двете страни на шосето, а аз отидох на гробището.

Имахте ли фенерче?

- Не, взех от Хардли. Сержанта от пътната полиция. Трупът лежеше пред вратата, с глава до прага. Вратата беше открехната.

- В какво положение лежеше трупът?

- Със свити ръце и крака. Нарича се положение на колене, нали?

- Откъде взехте брезента?

- Беше в моргата.

- Вие ли влязохте вътре?

- Да. Странично. Прекрачих прага, знаете ли. Беше все пак тъмно, можеше да съм пропуснал нещо, а от друга страна виждах, че там са само следите на Уйлямс. Помислих си, че може би вътре... - той млъкна.

- Помислили сте си, че е още там ли?

- Да.

Решителният тон на отговора изненада Грегъри.

- Кое ви даде основание да мислите така?

- Защото там нещо се движеше, вътре, когато светнах...

Грегъри, прегърбен, седейки странично на стола, гледаше коменданта в лицето. Делеше ги може би половин метър, може би малко по-малко. Комендантът не бързаше.

Вдигна очи и на устата му се появи несигурна усмивка, сякаш се срамуваше от това, което трябваше да каже.

- Беше котка...

Докосна с пръст бюрото и добави:

- Тук е.

- Къде?

Грегъри обходи с поглед стаята, но комендантът поклати отрицателно глава:

- Тук...

Издърпа чекмеджето. В него лежеше малък пакет, завит с вестник. Комендантът се поколеба и най-сетне го постави на масата. Грегъри повдигна леко краищата на смачкания вестник. Бяло кльощаво котенце с черно петно на края на опашката, с мокра, разрошена козина и неестествено опънати лапички, го гледаше с една, тясна като удивителен знак, помътняла зеница.

- Умряла?.. - Грегъри погледна коменданта смаян.

- Когато влязох там, беше още жива.

- А!

Този вик се изтръгна от Грегъри.

- И кога умря?

- Като я взех, вече се вкочаняваше. Мяукаше страшно.

- А къде я намерихте?

- До ковчега. Седеше... на венеца.

Грегъри затвори очи. Отвори ги, погледна котката, покри я с вестника и я сложи на прозореца.

- Ще трябва да я взема, може би аутопсия или нещо подобно - промърмори. Потърка челото си.

- Защо взехте котката?

- Заради следите. Не видяхте следи, нали?

- Не.

- Защото няма такива - поясни комендантът. - Имах само фенерче, но огледах там добре. Котката не е оставила по снега никакви следи.

- Откъде тогава се е взела вътре?

- Не зная. Трябва да е била там, преди да започне да вали сняг.

- В колко часа започна да вали?

- След единадесет. Може би малко по-късно, можем да разберем точно.

- Добре, но как е влязла вътре? Може би е била там през цялото време?

- Вечерта не е била. Стикс беше дежурен до три. От единадесет до три. Мисля, че може би тогава.

- Този Стикс ли... е отворил вратата?

- Отворил я, когато пристигнал. Нечувано прецизен. Искал да провери дали всичко е наред, когато поема смяната. Питах го.

- Аха. И вие мислите, че котката е влязла тогава?

- Допускам, че е така.

Влязоха Томас и Уилсън.

- Готово, лейтенант. Всичко е направено. Колз отиде да закара доктора на гарата, сега ще се върне. Тръгваме ли?

- Да. Вземете това за багажника. Сьоренсен ще има допълнително занимание - не без злорадство каза Грегъри. Подаде ръка на коменданта.

- Благодаря ви. Ако е възможно, бих искал Уйлямс да бъде преместен в лондонска болница. Ще ме уведомите, ако има нещо, нали?

Слязоха долу. Грегъри погледна часовника си и се учуди, минаваше обяд. Беше порядъчно гладен.

- Да хапнем ли нещо? - обърна се към другите.

Наблизо имаше малък ресторант, нещо като бар с четири столчета. Когато сядаха, пристигна Колз. Уилсън го повика. Сержантът остави колата на улицата и дойде. Ядяха мълчаливо. Фотографът изтри черния си прекалено елегантен мустак и поръча бира.

- Ще пиете ли, лейтенант?

Грегъри отказа. Сержантът се присъедини към него.

- Шофьор съм - изясни.

Когато излязоха, наближаваше два. По водосточните канави се носеха черни потоци, всичкият сняг се беше превърнал в кал, само малко сив лед блестеше по покривите. На Грегъри внезапно му се прииска да кара. Колз седна до него, другите - отзад. Тръгнаха, вдигайки фонтани мръсна вода. Грегъри погледна изпод вежди сержанта, дали няма нищо против високата скорост, все пак той трябваше да докара колата изправна, но Колз гледаше през страничното стъкло със сънния израз на ситостта. Така че натисна педала. Караше добре, но според собственото си мнение доста бързо. Това го мъчеше, защото искаше да достигне равнодушната безцеремонност, автоматизираното спокойствие на истинския шофьор. Успя - докато мислеше за това. Гумите свистяха остро, за няколко минути стъклата се покриха с хиляди тъмни удивителни. След Уимбълдън движението стана интензивно. На Грегъри му се искаше много да пусне сирената; приятен щеше да бъде ефектът, освобождаващ моментално пътя. Но имаше скрупули, всъщност не бързаше за никъде. За по-малко от час стигнаха в Лондон. Уилсън и техникът отидоха в лабораторията. Грегъри искаше да си отиде у дома. Сержантът го закара. Вече бяха само двамата. Когато колата спря, Грегъри, вместо да излезе, почерпи Колз с цигара, запали и той, а след това каза:

- Видяхте това там, нали?

Колз кимна бавно. Сваляше страничното стъкло.

- Сержант, не се познаваме от вчера. Кажете ми, как мислите, има ли нещо такова, от което бихте бягал... с револвер в ръка?

Колз погледна бързо Грегъри, повдигна леко вежди и тръсна внимателно пепелта. Създаде се впечатление, че няма да отговори, но каза:

- Танк.

- Не, не, знае за какво става дума.

Сержантът дръпна сладко от цигарата.

- Огледах подробно. Обикалял е в кръг, все в кръг и някъде към петата обиколка или веднага след петата е видял нещо, което не е харесал. Не е хукнал веднага. Спрял е... и е извадил револвера. Но не е успял да свали предпазителя.

- А не би ли могъл да го извади, когато е бягал? - попита Грегъри. Очите му блестяха. Гледаше проницателно в лицето на сержанта. Той се усмихна неочаквано.

- Сам знаете, че не. Желязото е напъхано плътно. Видяхте ли следите? Носел се е като заек. Който тича така, няма да се занимава с кобура. Би трябвало да намали. И в най-голямата мъгла светлините на кола се виждат от десет крачки, ако са срещу тебе, а той не ги е видял! Вече изобщо не е виждал нищо! Пак леко се е отървал.

- От какво може да бяга един полицай с револвер в ръка? - повтори Грегъри, като гледаше пред себе си с невиждащи очи. Не очакваше отговор и не го получи.

РАЗДЕЛ ІV

 

- Слушам - каза Шепърд. Грегъри постави пред него изписан лист.

- Съставих едно малко сведение, господин инспектор...

"9.40 часа. Дж. Хансъл умира по време на закуска от сърдечен удар. Др. Адамс установява смъртта.

14.00 часа. Идва погребалният агент. Сестрата на Хансъл не иска да даде дрехите му, агентът взема трупа необлечен и го откарва до моргата в ковчег.

17.00 часа. Констабъл Аткинс започва да дежури край моргата. Трупът лежи в ковчега (който е отворен). Вратата е затворена с клечка, пъхната в халка за катинар.

23.00 часа. Констабъл Стикс поема дежурството. Поглежда в моргата, като отваря вратата. Никакви промени. Започва да вали сняг. Забележка: вероятно точно по това време, когато Стикс се е отвлякъл, в моргата се е промъкнала котка.

3.00 часа. Уйлямс сменя Стикс. Не отваря вратата, само светва с фенерчето през прозореца в присъствието на Стикс, който потвърждава, че вътре не се е променило нищо, след което се връща в града.

5.25-5.35 часа. Смидърс телефонира в участъка в Пикеринг, че е блъснал полицай.

5.50-6.00 часа. Доктор Адамс и комендантът на полицейския участък идват със спешна помощ от Хайки. Откарват Уйлямс в болницата. На шосето, на разстояние сто и седемдесет метра от моргата, се намира бентли, което се е блъснало в дърво и е ударило Уйлямс с багажника или задната броня. Уйлямс е със счупена основа на черепа и три счупени ребра. Намира се в безсъзнание. Комендантът отива до моргата, вижда, че вратата е полуотворена, на един метър пред нея лежи трупът, свит, на една страна, единият прозорец е счупен отвътре, парчетата стърчат от снега. В моргата открива котка, която взема. Котката, от самото начало неспокойна, умира по пътя за града.

Следи, намерени около моргата:

1. Следи от констабъл Уйлямс, които съответстват на отпечатъците от обувките му и са отъпкали около моргата обходна пътека; следите се отделят от пътеката, отиват до счупения прозорец, след това се насочват към шосето и завършват при мястото на автомобилната катастрофа.

2. Следи от коменданта на полицейския участък, които се виждат трудно, защото е вървял преди всичко по следите на Уйлямс, така че само е заличил вътрешния им профил.

3. Една доста ясна следа от бос крак, идентифицирана като следа от левия крак на покойника, под счупения прозорец на постройката. Следата е обърната с пръстите към стената, леко навътре, дълбока е, като направена от значителна тежест.

4. От прозореца към вратата водят, заобикаляйки ъгъла на сградата, следи като от предвижване на четири крака или от пълзене, със забележими вдлъбнатини, все едно оставени от колене. На две места добре запазените в отъпкания сняг следи носят белезите на негативно отпечатана кожа (все едно коляното е било голо).

5. В дълбокия сняг, между храстите, по посока на реката, намираща се на двадесет и осем метра от края на моргата, има единични котешки следи, големи колкото лапите на умрялата котка. Следите се губят, все едно котката се качила на някой от храстите.

6. На тинестото дъно на реката (най-голяма дълбочина в близост до моргата - четиридесет сантиметра), на разстояние четиридесет и три, четиридесет и един и тридесет и осем метра от моргата, има много неясни, размити и невъзможни да се идентифицират следи от човешки крака, по всяка вероятност обути. Не може да се определи точно кога са направени; според експертите - два до шест дена.

Забележка а). В следите, посочени под  № 4, и под прозореца са намерени отделни стружки, същите като тези, с които е бил застлан ковчегът.

Забележка б). Следите, посочени под № 4, завършват при намереното тяло, без да стигат до вратата (на един метър от нея).

Забележка в). Най-малкото разстояние между края на пътеката, отъпкана от констабъл Уйлямс, и края на реката е по права линия тринадесет метра, покрити с гъсти лескови храсти. Разликата между равнищата е метър и половина (доста стръмен наклон, който започва след моргата, с малка, ок. половин метър отвесна част над самата вода). Парчета камъни от изработка на надгробни плочи (от години), с различна големина, от картоф до човешка глава, а рядко и по-големи, могат да бъдат намерени както разсипани на дъното на реката, така и в храстите. Някои от тях стърчат малко над снега или се намират на неговото равнище между клонките на храстите, където са най-гъсти.

Състояние на трупа. Освен показанията на протокола от огледа му, който дава подробно описание, показателен е фактът, че вкочаняването на крайниците, чието наличие е потвърдено предния ден от погребалния агент, не е запазено. Понеже то не може да се изгуби за толкова кратко време (обикновено това става петдесет-седемдесет часа след смъртта), някой трябва да го е премахнал със сила".

Шепърд вдигна очи към Грегъри.

- Знаете ли, лейтенант, как стои въпросът с вкочаняването?

- Да. Специално говорих за това със специалисти. Възможно е подобно вкочаняване да се премахне със сила, след което вече може да не се върне или се връща много по-слабо.

Шепърд остави листа.

- Какви са изводите?

- Имате предвид възстановката на събитията ли?

- И това също.

- Извършителят трябва да се е вмъкнал в моргата преди Аткинс да застане на пост. Скрил се е в нея, може би в ъгъла, зад капака на ковчега или се се е маскирал с дъските и вървите, които лежат на най-тъмното място до стената. Около пет часа е извадил тялото от ковчега и е започнал да wyciskać стъклото, то се е счупило и прозорецът се е отворил. Чувайки шума, Уйлямс се е приближил, а когато е видял счупеното стъкло и отворения прозорец, е извадил револвера си. Тогава извършителят е избутал трупа през прозореца по начин, който да наподобява, че се движи сам. Уйлямс е изгубил ума и дума и е започнал да бяга. Когато вече го нямало, извършителят е излязъл през прозореца, влачил е трупа към вратата и може би тогава е чул или е видял нещо, което го е изплашило, захвърлил го е и е избягал.

- Кога?

- Било е около пет и половина, значи току-що се е съмвало. По пътеката, прокарана от Уйлямс, е стигнал до края на обраслото пространство, а след това, като е стъпвал по клонките и по някои от камъните, които се показват отгоре, и като се е хващал за израстъците, се е спуснал до реката и нейното дъно, където, стъпвайки от камък на камък, е тръгнал към железопътната гара.

- Това ли е всичко?

- Не. Има друг вариант. Извършителят е дошъл около четири или след четири часа по коритото на реката. Стоейки там, е издебнал момента, когато Уйлямс е отминал. След това се е изкатерил по наклона, стъпвайки по чаталите на клоните. Би трябвало да е оставил следи, но са били затрупани от снега, който е валял още час и половина. По пътеката, отъпкана от Уйлямс, вървейки на известно разстояние от него, е стигнал до вратата, измъкнал е клечката, влязъл е вътре и е затворил вратата след себе си. След това е действал като в първия вариант: извадил е тялото от ковчега, счупил е стъклото, с което е привлякъл вниманието на Уйлямс, избутал е трупа през прозореца, а когато Уйлямс е избягал, го е влачил към вратата, която затворил и се е върнал при реката. Не е тръгнал към гарата, а към града, където реката пресича автострадата. Там го е чакала колата му, с която е заминал.

- Имаше ли някакви следи на автострадата?

- Имаше много следи, но нищо конкретно. Всичко е само предположение. Окончателно ще реши нещата това, което ще каже Уйлямс. Ако е видял, че вратата е само притворена, а в халката е нямало клечка, трябва да приемем втория вариант.

- Той как е?

- Още е в безсъзнание. По-нататък не се знае нищо. Лекарите казват, че до два или три дена ще стане ясно.

- Така... - каза Шепърд. - Трябва да поработите добре върху възстановката, защото какво ни остава като алтернатива? "...И в страха си от него се разтрепериха стражите...".

Погледът на Грегъри слезе от лицето на инспектора върху ръцете му, които лежаха неподвижни на бюрото.

- Мислите ли? - каза бавно.

- Бих искал да не ме считате за противник, Грегъри. По-добре си представете, че седите на моето място. Смешно ли е? - попита спокойно, защото лейтенантът се усмихна.

- Не. Спомних си нещо. Аз също... но да не говорим за това. Ако бях на ваше място, щях да мисля по същия начин като сега. Не може да се мине през стената, ако няма врата.

- Добре. Да разгледаме първия вариант. Извършителят, казвате, се е промъкнал в моргата до единадесет часа, преди първият полицай да застане на пост. Ето, имам чертеж. Къде би могъл да се скрие?

- Тук, в ъгъла зад капака на ковчега, или в противоположния, зад дъските.

- Експериментирахте ли го?

- Е, долу-горе. Зад капака може да се застане, но ако се светне отстрани, скривалището няма да струва нищо. Затова си мисля по-скоро за дъските. Никой от констабълите не е претърсвал старателно моргата, поглеждали са само през вратата.

- Добре. За да пъхне трупа през прозореца, извършителят е трябвало да промени положението му, защото е бил вкочанен, нали?

- Да. Трябвало е да го направи в тъмното. След това е счупил прозореца и е избутал тялото навън.

- По какъв начин е оставил следата от босия крак на трупа до стената?

- Е, сигурно не е било особено трудно.

- Лъжете се, било е много трудно. Трябвало е да го направи, без да го забележи Уйлямс, който вече е наблюдавал сцената, привлечен от звука на счупеното стъкло. Това изглежда е най-критичният момент. Уйлямс сигурно не би избягал при вида на извършителя. Не би избягал от човек, който прави нещо с труп, защото точно такъв човек е чакал. Би стрелял или не, може би е щял да се опита да го хване, без да използва оръжие, но не би избягал веднага. Съгласен ли сте с мене?

Грегъри гледаше инспектора в очите. Накрая потвърди с лек жест. Шепърд продължи да говори:

- Ако трупът е паднал в снега, а в същото време извършителят не се е виждал, да речем, че е приклекнал зад прозореца така, че да не може да се забележи отвън, и тогава Уйлямс не би избягал. Щял е да чака с оръжието в ръка, за да види какво ще стане. Би държал със сигурност под око вратата и прозореца, ако не е искал да влиза вътре, което в крайна сметка може да се приеме. Но не би избягал. Съгласен ли сте и с това?

Грегъри отново кимна с глава, загледан в чертежа на бюрото.

- Същата трудност се появява и при втория вариант. Правдоподобно е само влизането на извършителя вътре, защото не е трябвало да се крие зад дъските. Снегът наистина може да е затрупал следите му. Но да вървим по-нататък. Въпросът е вече за еднакво протеклите събития при двете възстановки. След бягството на Уйлямс извършителят е излязъл от моргата, придърпал е трупа към вратата, а след нова е избягал през храстите и по-нататък по коритото на реката. Защо е влачил тялото през дълбокия сняг, а всъщност не го е влачил, както добре знаем и двамата, а е правил нещо странно, така че като резултат са останали следи, все едно гол човек е вървял на ръце и колене. Нали?

- Да.

- Защо го е направил?

- Положението е много по-лошо, отколкото беше при първия ни разговор... - каза Грегъри със съвсем различен тон от преди, сякаш правеше неочаквано признание. - Някой наистина би могъл да влезе вътре, ако добре е преценил нещата. Би могъл да върви след полицая - валял е сняг, било е тъмно, виелицата е заглушавала стъпките, - би могъл да влезе в моргата и да чака там, да речем, четиридесет и пет минути или един час, за да покрие снегът добре следите му. Но останалото... Мислех, че е искал да предизвика резултата, за който говорехте. Мислех, че съм стигнал до окончателното си решение, когато допуснах съществуването на човек, който прави така, че полицията да повярва във възкръсването. А сега и това отпада. Преместил е трупа и го е оставил там. Може нещо да го е уплашило. Но защо го е влачил по снега? Състоянието на трупа свидетелства, че не е имало никакво възкръсване, той би трябвало да знае, че ще се разбере, но все пак го е оставил. Това не го разбирам - нито в рамките на криминалното престъпление, нито в рамките на лудостта.

- Може да се е уплашил от нещо, както казахте преди малко. Може да е чул идваща кола.

- Да, може и да е видял колата, но...

- Да я види ли? По какъв начин?

- Когато завива на автострадата за Пикеринг и е с включени фаровете, светлината им може да попадне отгоре - защото автострадата се намира малко по-нависоко - върху гробището и покрива на моргата. Установих го вчера през нощта.

- Но, Грегъри, това е много важно! Ако светлините са го изплашили и затова е оставил трупа, ще имаме обяснение! И това ще бъде първият случай, при който не е успял, не е довършил планираната акция. Оставил е трупа, защото се е уплашил, мислейки, да речем, че идва полиция. Това трябва да бъде опора на вашата възстановка... или поне спасителен пояс!

- Да, това е спасителен пояс - призна Грегъри, - но... не смея да се хвана за него. Човек, който преди действията си проучва метеорологичните прогнози, който планира постъпките си така, че да се подчиняват на сложна математическа формула, би трябвало да знае, че светлините на колите осветяват от завоя на автострадата цялата околност и попадат за момент върху гробището.

- Имате за него много ласкаво мнение.

- Наистина. Чисто и просто не мога да повярвам, че се е уплашил. Не се е страхувал от стоящия на няколко крачки полицай с револвер, а се е уплашил от далечна светлина?

- Случва се. Последната чаша, която препълва чашата... Може да не е бил подготвен. Може да е бил заслепен. Не мислите ли, че е възможно? Грегъри, вие сте възхитен от този човек, внимавайте, още една крачка и ще станете... негов последовател!

- Възможно е - каза сухо лейтенантът. Посегна за листа и видя, че пръстите му треперят. Скри ръката си под масата. - Може би имате право... - добави след кратко мълчание. - Мисля, че... всичко, което намерих там, е точно такова, каквото трябва да бъде, но може би вече изнемогвам. Само че... Уйлямс не се е уплашил от трупа, а от това, което е ставало с него. Ставало е нещо, което го е накарало да изпадне в паника. Можем би ще разберем какво е било, но защо?..

- Остава и котката - промърмори Шепърд като на себе си. Грегъри вдигна глава.

- Да. И трябва да кажа, че това е моят шанс.

- В какъв смисъл?

- Белег на закономерност, която присъства в цялата ситуация - общи черти, неразбираеми, но общи. Това, въпреки всичко, не е хаос. Става дума за нещо, само целта остава неясна. Господин инспектор... аз... макар че, както казахте, сам...

Ядосваше се, защото не можеше да се изрази.

- Мисля, че не можем да направим нищо друго, освен да засилим наблюдението. Сега е още нищо. Ще направим обаче така, че да не остане никаква пролука - за него. Той действа с безусловна закономерност и тази закономерност ще се насочи срещу него. Сис ще ни помогне, като изчисли къде трябва да се очаква следващият случай.

- Сис ли? - повтори Шепърд. - Получих писмо от него.

Издърпа чекмеджето.

- Пише ми, че не очаква още случаи.

- Че не очаква! - Грегъри гледаше вцепенен Шепърд, който кимна спокойно с глава.

- Да, според него поредицата вече е завършила, затворена е, или за много дълго време, или... завинаги.

- Така ли твърди? На какво основание?

- Пише ми, че това изисква сериозна документация, над която в момента работи, и че докато не завърши работата си, възнамерява да се въздържи от всякакви по-нататъшни обяснения. Това е всичко.

- Аха, да.

Грегъри изгуби ентусиазъм. Въздъхна дълбоко, изправи дългото си тяло и огледа замислено ръцете си.

- Явно знае повече от нас, след като... Запознат ли е с всичките резултати от следствието?

- Да. Изпращах му ги по негова молба. Мисля, че бяхме длъжни да го правим, защото ни помогна да определим мястото...

- Да. Разбира се. Естествено - повтори Грегъри. - Това... това променя същността на нещата. Не ни остава нищо друго, освен...

Стана.

- Искате ли да говорите със Сис? - попита Шепърд.

Грегъри направи неопределен жест - искаше преди всичко да излезе от Ярд, искаше да остане сам, да свърши колкото се може по-бързо с този разговор. Шепърд се надигна от стола си.

- Бих искал да не сте толкова нетърпелив - избъбри. Вдигна очи към него. - Във всеки случай гледайте да... не го обидите. Моля ви...

Объркан, Грегъри отстъпи към вратата. Виждаше върху лицето на Шепърд очакване, преглътна слюнката си и каза с усилие:

- Ще се постарая, господин инспектор. Но не зная дали ще говоря с него сега. Не зная. Трябва още...

Не довърши и излезе. В коридора лампите светеха. Денят беше невъобразимо дълъг. Струваше му се, че от вчерашния случай са изминали седмици. Зави към асансьора и се спусна надолу. Неочаквано за самия себе си спря асансьора на втория етаж. Там беше лабораторията. Меката пътечка правеше стъпките му безшумни. Бледи отражения светеха в месинговите обковки на вратата. Старинните дръжки блестяха, полирани от хиляди докоснали ги ръце. Вървеше бавно, без да се замисля какво ще направи сега. Глухо бълбукане идваше от отвореното помещение, в дъното тъмнееха покрити с калъфи спектрографи на стативи. Някакъв човек с халат се въртеше край бунзенова горелка. Другата врата беше отворена; подобен на хлебар, с бели ръце и лице, Томас се беше навел над една дъска, върху която поставяше уродливи гипсови отливки. Всичко тук напомняше ателие на скулптор-абстракционист. Причудливите възловати късове застинал гипс стояха в права редица, а дребният техник вадеше следващите от формите, като ги очукваше внимателно с дървено чукче. На пода имаше купа с приготвена полутечна маса. Грегъри се опря на рамката и гледаше заниманията на Томас.

- А, вие ли сте? Вече свърших. Искате ли да ги вземете? - Томас започна да размества отливките, като ги гледаше не без професионално задоволство. -Чиста работа - измърмори под носа си. Грегъри кимна с глава, взе в ръце стоящия накрая бял и неочаквано лек къс и се учуди, когато видя отдолу отливка на босо стъпало, дълго, тясно, с разтворени пръсти. Отгоре гипсът приличаше на гъбесто възвишение.

- Не, благодаря, сега не - Грегъри замълча, сложи обратно отливката и излезе, изпратен от леко учудения поглед на Томас, който разкопчаваше изпръскания гумен халат. Лейтенантът, вече в коридора, спря и попита през рамо:

- Докторът тук ли е?

- Беше преди малко. Може вече да е излязъл, не зная.

Грегъри отиде до края на коридора. Отвори двете врати, без да чука. На масата, до прозореца с дръпнати завеси, горяха малки лампи, които осигуряваха светлина за микроскопите. В епруветки и шишенца на етажерката блестяха разноцветни течности. Сьоренсен не беше там, само младият доктор Кинг седеше на бюрото и пишеше.

- Добър вечер. Сьоренсен тук ли е? - попита Грегъри и без да дочака отговор, засипа Кинг с по-нататъшни въпроси.

- Не знаете ли какво е станало с котката? Дали Сьоренсен е изследвал...

- Котка ли? А, онази котка!

Кинг стана.

- Разбира се, аз се заех. Сьоренсен го няма. Излезе. Нямаше време - каза със значителен акцент, който не беше най-добро свидетелство за лоялност към началника му. - Тук е. Искате ли да видите?

Вече беше отворил малката врата и запали лампата на тавана. В тясната стаичка имаше само дървена маса, изцапана с реактиви, със следи от недоизмити, мръсни и ръждиви петна. Грегъри погледна през вратата разрязаното и разпънато на масата червеникаво нещо и се дръпна назад.

- Какво има да гледам - каза, - не разбирам от тези неща. Така че, какво открихте, докторе?

- Ами, в основни линии... не съм ветеринар - започна Кинг, като се изправи леко. Докосна машинално редицата химикалки и моливи, които стърчаха от горния джоб на сакото му.

- Да, да, зная, но специално помолих, за да не се бавим. Затова, докторе, какво има, защо е умряла котката?

- От глад. Направо е кожа и кости. А преди това сигурно е премръзнала добре.

- Как така?..

Неизвестно защо Кинг беше подразнен от учудването на Грегъри.

- А какво очаквахте? Отрова? Не, не. Кълна ви се, че не е. Не би си струвало труда. Направих също проба за арсеник, но нямаше нищо във вътрешностите си. Защо сте толкова разочарован?

- Не, не. Имате право. Разбира се. Нищо друго - говореше Грегъри, като гледаше без да мисли инструментите, подредените под крана на мивката. Там сред пинсетите имаше скалпел с прилепнало до острието кичурче козина.

- Извинете. Искам да кажа, благодаря. Лека нощ.

Върна се от коридора. Доктор Кинг вдигна глава, наведена вече над книжата.

- Извинете, докторе... котката млада ли беше?

- Ами! Стара, само че малка. Такава порода.

Грегъри чувстваше, че няма да разбере нищо, но продължаваше да пита, с ръка на дръжката:

- А... а не може ли да има някаква друга причина за смъртта - някаква необикновена?

- Какво значи това? Кои причини според вас са  "необикновени"?

- Ами, може би някаква рядка болест... а, не, всъщност вече ми казахте това, говоря глупости. Извинете - подхвърли бързо, защото съзря в премрежените очи на Кинг все по-явна ирония. Затвори вратата с истинско облекчение. Остана пред нея за миг и чу как Кинг си подсвирква тихичко. "Аз му създадох това великолепно настроение - помисли си. - Стига толкова".

Изтича надолу по стълбите.

В зданието лампите създаваха впечатление за настъпила нощ, а на улицата беше ранна вечер. Силен южен вятър сушеше тротоарите. Грегъри вървеше, като си подсвиркваше, и се улови, че повтаря мелодията, която свиреше Кинг. Стисна устни. Стройна жена вървеше на една крачка пред него. Имаше петно между раменете. Не, беше пух. Или парче памук. Като я задминаваше, почти отвори уста и вдигна ръка към шапката си, за да й каже. Но замълча, пъхна ръката си обратно в джоба и ускори крачките си. Едва след малко, когато се замисли, разбра защо не й каза нищо. Имаше остър и отвратителен нос.

"Що за идиотизми се въртят в главата ми" - помисли си злостно.

Спусна се в метрото и потегли с първия влак на север. Стоеше прав, преглеждаше вестника и над горния му край се осведомяваше машинално за имената на спирките, които прелитаха зад прозорците. Слезе на Ууден хилс. Влакът замина, като изпълни с грохот тунела. Той влезе в телефонната кабина с полуотворена врата и разгърна указателя. Движеше внимателно пръста си по колоната с имена, докато не намери: Сис Харви Ph.D., M.A., Бриджуотър 876951. Вдигна слушалката и набра внимателно номера. Докато чакаше, притвори вратата. Известно време се чуваше само равномерното писукане на сигнала за повикване, след това  се чу късо изщракване и женски глас:

- Да?

- Доктор Сис там ли е?

- Няма го. Кой се обажда?

- Грегъри от Скотланд Ярд.

Настъпи кратка пауза, като при колебание. Чуваше дишането на жената.

- Ще си дойде след петнадесет минути - каза най-сетне гласът с известно закъснение.

- След петнадесет минути ли? - повтори той живо.

- Вероятно. Да му кажа ли, че сте се обаждали?

- Не, благодаря. Аз може би...

Без да довърши, сложи слушалката и се вгледа в ръката си, опряна на телефонния указател. През стъклото премигнаха светлини, на перона пристигаше влак. Излезе без колебание, хвърли поглед на светещото под бетонния таван направление и влезе в последния вагон.

До Бриджотър се стигаше за около двадесет минути. През цялото време си мислеше чий беше гласът по телефона. Сис не беше женен. Майка му? Гласът беше прекалено млад. Прислужничка? Мъчеше си да си спомни как звучеше, приглушено и едновременно с това звънко, сякаш Бог знае какво зависеше от това. Всичко беше, за за не мисли как ще протече разговора му със Сис. Не го искаше, просто се страхуваше, че и тази, вече последна нишка, ще му се изплъзне от ръцете. Спирката на метрото се намираше на широка улица, пълна с големи магазини, отгоре минаваше железопътен виадукт, разтърсван от електрическите влакове. Сис живееше наблизо, там беше почти тъмно, нямаше и никакво движение; самотна фотопластиконова реклама гореше в зелено над съседната къща. Тази, в която влезе Грегъри, наподобяваше в полумрака безформена маса с издадени над тротоара корнизи или балкони. Мръсноземният отблясък на рекламата, отразена в отсрещните стъкла, падаше върху входа; стълбището беше тъмно. Натисна копчето на автоматичното осветление и тръгна нагоре. Сис вероятно ще го подиграе със сухите си изводи. Ще си отиде от него не само с чувството за поражение, но и с убеждението за собствената си глупост. Ученият никога не пропускаше случая да покаже на тези, с които се срещаше, колко много стои над тях. Искаше да позвъни, когато забеляза пролука на вратата, впрочем съвсем тъмна. Вратата беше открехната. "Трябва да позвъня" - помисли си и я бутна леко. Отвори се безшумно. Влезе. Усети с ноздрите си горещ въздух, много сух, с трудно доловима незначителна миризма като на запрашена топла кожа. В неподвижната топлина се усещаше някаква съвсем слаба следа от студен, гнил мирис на мазе, като повей в катакомби. Мирисът беше толкова не на място, че, удивен, ослепен от тъмнината на антрето, той дълго време вдишваше изпитателно въздуха, когато видя хоризонтална ивица светлина и тръгна слепешком към нея.

Натъкна се на леко отворена врата на стая, в която до стената, закрита от крилото на шкаф, светеше на пода настолна лампа. Огромна тричленна сянка лежеше на тавана и се движеше равномерно насам-натам, сякаш някаква уродлива птица разперваше ту лявото си, ту дясното си крило.         

Зад гърба на Грегъри, откъм антрето, се разнасяше пронизително, макар и тихо, почти преминаващо в свирене, съскане на газова горелка, накъсвано от падащи върху ламарина капки. Извън това цареше пълна тишина, не - чу напрегнато човешко дишане.

Стаята беше голяма, с един скосен ъгъл; там имаше триделен прозорец, с черна, дръпната донякъде завеса. Всички стени бяха отрупани с книги. Грегъри пристъпи напред и видя Сис, който, седнал на пода до бюрото, складираше под светлината на лампата издути папки с книжа. Вътре беше по-топло от в антрето, въздухът имаше онази сухота, която е характерна за помещения с централно парно отопление, неприятната миризма на мазе се усещаше по-силно.

Грегъри стоя дълго време на вратата, като не знаеше какво да прави. Необичайната ситуация продължи не по мярка. Сис седеше с гръб към него и работеше ритмично, като продължаваше да трупа папките, които вадеше от отворените чекмеджета на бюрото. Едни изтръскваше, от други издухваше прахта, като махаше с ръка да я прогони и пръхтеше с отвращение. Зад гърба на Грегъри газът продължаваше да съска, сигурно в кухнята. Помисли си, че там трябва да се въртеше жената, чийто глас чу по телефона. Направи още една крачка, подът изскърца, но това не привлече вниманието на Сис. Подчинявайки се на внезапен импулс, без смисъл, но затова пък енергично почука... по отворената врата на шкафа.

- Какво има? - каза Сис и триъгълната му глава с разчорлени коси се обърна към детектива.

- Добър вечер и... извинете - каза малко силно Грегъри. - Не зная дали ме помните, аз съм Грегъри от Скотланд Ярд. Видяхме се в комендатурата, при Шепърд... Входната врата беше отворена и...

- Да. Разбирам. Какво искате?

Сис стана с известно усилие, отстрани с крак най-близкия куп папки и седна на бюрото, като триеше пръстите си с кърпа.

- Провеждам следствие във връзка с онази... поредица - говореше с известна трудност Грегъри. - Инспектор Шепърд ме запозна с последното ви писмо. Вие не предвиждате в него по-нататъшни... по-нататъшни случаи. Във връзка с това дойдох...

- Да. Но аз казах, че ще мога да дам обяснения едва след известно време. Работя сам и не зная дали...

Той млъкна. Това не беше характерно за него. Пъхна ръце в джобовете си и с вдървена дълга крачка мина пред стоящия все така детектив. Отиде до прозореца, обърна се кръгом, седна неочаквано на радиатора, прегърна с ръце коляното си и се загледа в светлината на стоящата на пода лампа. Дълго време никой не проговори.

- Впрочем, това може и да няма значение - каза изведнъж Сис. - Настъпи промяна в плановете ми... доста съществена промяна.

Грегъри стоеше с палтото и слушаше, като едновременно с това си даваше сметка, че Сис не се обръща към него, а говори на себе си.

- Бях на лекар. От дълго време се чувствам зле. Моята ефективност чувствително намалява. Като имах предвид средното положение от възрастта на моите родители, предвиждах, че пред мене са още около тридесет и пет години. Не взех предвид влиянието на интензивната мисловна дейност върху кръвообращението. Имам... много по-малко. Това променя същността на нещата. Не зная още дали...

Той стана така бързо и с такъв размах, че все едно искаше, прекъсвайки изречението по средата, да излезе и да остави Грегъри, който дори нямаше да се учуди на това. Не знаеше с каква физиономия трябва да слуша тези признания, не се съмняваше, че са истински. В спокойствието, в студеното самообладание, с което говореше Сис, толкова противоречащо на резките му движения - скачаше, правеше няколко крачки и присядаше, където намери, като раздразнено, уморено насекомо - имаше нещо вълнуващо, както и в сухотата на гласа му, която граничеше с отчаяние.

Не излезе от стаята, а седна на малкия диван до отсрещната стена. Над птичата му глава, с раздърпани на слепоочията му сиви коси, тъмнееше голяма картина, представяща "Лудата" на Клее.

- Имах планове за следващите двадесет години. Още десет години трябваше да бъдат резерва. Сега трябва да направя промени. Трябва да преразгледам плановете си - да изхвърля всичко второстепенно, компилативно. Второстепенно заради нитроглицерина. Не искам да оставя нищо недовършено.

Грегъри продължаваше да мълчи.

- Не зная дали ще продължа тази работа. В перспектива това е тривиален проблем: съгласуване на хипотези. Не обичам такива неща. Не ме интересува. Подробната обработка на статистическите данни би отнела седмици. Може и месеци, при липсата на съответните изчислителни машини.

- Нашите хора... - започна Грегъри, но не можа да довърши.

- Вашите хора са безполезни, защото това не е следствие, а научна дейност - прекъсна го Сис и стана. - Какво искате? Разяснения? Ще ги получите.

Погледна часовника.

- И без това имах намерение да си почина - каза. - Този въпрос няма нищо общо с криминологията. Не е извършено никакво престъпление, както тогава, когато метеор убие човек.

- Смятате, че действаща причина са... природни сили? - попита Грегъри и веднага съжали за това, защото беше решил да мълчи и да остави Сис да говори.

- Моля да не ме прекъсвате. Нямам време за дискусии. Знаете ли какво са "природните сили"? Защото аз не зная. Проблемът е тясно методологичен, а неговата външна част, на пръв поглед криминална, престана да ме интересува. Впрочем, никога не ме е интересувала.

Отиде, все така говорейки, до стената, запали голямата лампа и погледна лейтенанта. На тънките му устни се появи усмивка.

- Моля ви да погледнете тук - посочи отворения шкаф. Грегъри се приближи и видя висяща карта на Англия, покрита сякаш с дребен червен обрив. Кървавите петънца не бяха равномерни, но се сгъстяваха на някои места, като обграждаха градовете с петнисти валове. Най-бледите петна бяха долу, от дясната страна, над брега на Канала, с големина около две длани.

- Проблемът не е от вашата сфера, затова обяснението ще се окаже без всякаква стойност, но друго няма - каза Сис, все така със студена, едва забележима усмивка. - Знаете ли кое е това най-бледо място?

- Да, това е графство Норфолк, районът, където са откраднати труповете.

- Не. Тази карта представя разпределението на заболяванията от рак в Англия през последните деветнадесет години. Областта с най-малко заболявания, под тридесет процента от средното за половин век, се покрива с границите на областта, в която са изчезвали труповете. Иначе казано, в случая имаме обратна пропорционалност, изразяваща се с изведена от мене формула. Сега ще я оставим настрани, защото почти нищо няма да ви каже.

В почти недоловимата му усмивка имаше нещо оскърбително.

- Първостепенно задължение е да се уважават фактите - поде Сис. - Аз, с ваше позволение, се опрях на фактите. Изчезвали са трупове. По какъв начин? Явно са отивали някъде. Някой помагал ли им е? Да, ако като полицай желаете такава формулировка. Помагал им е този, който е направил така, че черупките на охлювите да са завити надясно, а при един на десет милиона случая да намираме завиване наляво. Факторът на статистическа закономерност. Моята задача беше да открия връзката на явленията с други явления. Науката никога не е правила нищо друго и няма да прави нищо друго - до края. Възкръсване ли? Съвсем не. Това е много силно казано. Не твърдя, че труповете са оживявали, че сърцата им са започвали да бият, мозъците - да мислят, че съсирената им кръв се е втечнила. Промените, настъпващи в труповете, не са обратими в този смисъл. Друго е, ако попитате дали тези трупове са се движели, дали са променяли положението си в пространството. На това отговарям утвърдително. Но това са само фактите. А ето и обясненията.

Приближи се до картата. Вдигна ръка. Вече не се усмихваше. Говореше бързо, енергично, с високия си глас, който от време на време звучеше триумфално.

- Може да се изследва само това, което проявява в структурата на явленията си закономерност. Имало е такава закономерност. Трябваше да открия връзката на явлението с други явления и аз успях да го направя. Това е нормална процедура на действие в науката. Защо падат камъните? Защото им действа гравитацията. Какво е гравитация? Това не знаем, но можем да определим нейните закономерности. Камъните винаги падат и хората са свикнали с това. Явлението, без да престава да е, от всекидневна гледна точка, непонятно, става обичайно. Ако човешките и животинските трупове обикновено и често се отдалечаваха от мястото на смъртта, ако така се случваше винаги, полицията нямаше да се заинтересува от случаите в Норфолк. Моята задача беше да определя мястото на поредицата от явления, редки, необичайни и поради това привличащи вниманието, сред поредицата от вече наблюдавани, познати и съществуващи отдавна явления. Толкова отдавна, че са престанали да учудват минувачите и и да предизвикват любопитството на полицията. Такова явление е заболяването от рак. Разполагах с енорийските книги на целия регион, а също и с болничните регистри на смъртните случаи през последния половин век. Срещнах значителни трудности, защото преди петдесет години ракът не е бил болест, която лекарите са можели да определят точно като днес. Доколкото имах възможност, получих данните за броя на смъртните случаи от рак и ги нанесох на картата, а резултата имате пред себе си.

Той угаси светлината и се върна при бюрото. Една сега Грегъри разбра откъде идва неприятната миризма: зад крилото на шкафа, в ъгъла, имаше ниски дълги сандъчета, пълни с огромни томове, потъмнели от старост, с плесенясали и загрубели корици.

- Най-кратко нещата стоят така. Броят на раковите заболявания има своя циклична закономерност, която управлява този брой. От края на деветнадесети век, макар и не регулярно, заболяванията нарастват. Все повече хора боледуват и умират от рак. Районът на графство Норфолк и околностите му са остров с относително най-ниска заболеваемост. Това означава, че през последните три десетилетия заболяванията от рак са се намирали там на долу-горе едно и също равнище. Същевременно в околните райони броят на заболяванията продължавал да нараства. Когато разликата между заболяванията на този остров и в околностите му преминала известна величина, труповете започнали да изчезват. Център, или място на първото изчезване, не е геометричният пространствен център на острова, а мястото, където броят на раковите заболявания бележи минимум. Оттам явлението се разпространявало като вълна, по определен начин, с постоянна скорост, зависеща от температурата и така нататък. За това вече говорих и би трябвало да го помните. При последния случай явлението е стигнало до границите на острова. Формулата, която изведох от числените данни за раковите заболявания, изключва възможността за по-нататъшни изчезвания на трупове извън неговия обсег. Основавайки се на това, писах до Шепърд.

Сис млъкна, обърна се и бавно вдигна лампата от пода. Държа я известно време в ръка, сякаш не знаеше много добре какво трябва да направи с нея, и накрая я постави на бюрото.

- И само това ли беше вашето основание?.. - с половин глас, като си наложи колкото се може по-голяма предпазливост, попита Грегъри.

- Не. Не само това.

Сис скръсти ръце на гърдите си.

- Докато при предишните случаи труповете изчезвали, така да се каже, "изобщо", с други думи - отдалечавали се на неизвестно разстояние и в неизвестна посока, при последния случай преместването на трупа е относително малко. Защо? Защото явлението е настъпило в края на острова. Това ми помогна да прецизирам коефициента на моята формула, тъй като броят на раковите заболявания на този остров не преминава към броя на заболяванията в околните райони скокообразно, а постепенно.

Настъпи тишина, до ушите на Грегъри отново достигна съскането на газова горелка.

- Да - каза най-сетне той. - А каква е според вас причината за тези "изчезвания"? За тези движения?

Сис се усмихна леко, гледайки детектива с нещо като добродушна веселост.

- Моля ви, представих вече и едното, и другото, не се дръжте като дете, на което са показали схема на радиоприемник и уравненията на Максуел, а то пита: "Да, но защо тази кутия говори?" Нали нито на вас, нито на вашите началници не би хрумнало да започнете следствие срещу този, които каже, че хората боледуват от рак? Така ли е? Също така, доколкото зная, не сте издирвали причинителя на азиатския грип?

Грегъри стисна зъби и си наложи да запази спокойствие.

- Добре - каза, - вие сте за себе си прав. Но самото възкръсване, не, извинявам се, движение, ставане, ходене на трупа след смъртта - смятате ли това, по силата на своите обяснения, за нещо напълно разбираемо, очевидно и незаслужаващо по-нататъшни проучвания?

- За идиот ли ме имате? - със странно благ тон каза Сис, сядайки на радиатора. - Разбира се, че в случая има маса неща за изследване от биохимиците, физиолозите, биолозите, но не и от полицията. Друг въпрос е, че тези изследвания могат да продължат и да не дадат окончателни резултати дори и за петдесет години - както изследванията на рака. Сигурен резултат може да даде веднага само моята област - статистиката. Също като при проучването на рака. Що се отнася до нашия въпрос, вероятно ще се появят много противоречащи си хипотези. Ще се намерят и такива, които ще се харесват най-много на тълпата, които ще осигуряват тиража на булевардните вестници. Всичко ще се свърже с летящите чинии, със звездите, зная ли още с какво. Но това какво ме интересува?

- А какво е мястото във вашите статистически обяснения на тези... умрели животни, намерени в близост до местата на изчезването? - попита Грегъри,  сякаш не чуваше гневните нотки, които нарастваха в гласа на Сис.

- Интересува ли ви?.. А, да... - каза с внезапно спокойствие Сис. Обхвана коляното си с мършави сплетени длани.

- Не съм изследвал това математически. Най-простото, но и най-примитивното обяснение ще бъде да предположим, че тези животни са "превозно средство",  преносител на фактора, който раздвижва труповете. Можем например да приемем този "фактор" за специфичен "agens" с биологичен произход - в същия смисъл, в който за подобен фактор смятаме това, което предизвиква появата на рака. Да речем, че това "нещо", което причинява раковото заболяване, може при определени обстоятелства да се превърне в нашия фактор. Че използва малките домашни животни за предвижване от място на място. Такава роля играят например плъховете при чумните епидемии.

- Нещо като бактерии ли? - подсказа бавно Грегъри. Опря се с ръка на вратата на шкафа и като не гледаше Сис, а голямата му сянка, лежаща на пода, слушаше със свъсени вежди.

- Не съм казал това. Не зная. Нищо не зная. Това е хипотеза на глинени нозе. Hipotheses non fingo. Не понасям и не правя хипотези. Може би щях да се заема с този въпрос, ако имах време.

- Може и да не са бактерии, но във всеки случай, както казвате, да са биологичен фактор. Микроорганизми може би? И то интелигентни. Много интелигентни. С прозорливост на действията, която силно напомня човешката.

- Струва ми се, че вие първи искате да спечелите от тази история, скалъпва се вече мила вестникарска статия за разумни микроби, нали? - в гласа на Сис трепкаше не подигравка, а злост. Грегъри, сякаш без да го чува, вървеше бавно към него, много бавно, като говореше все по-ясно и все по-бързо, сякаш обзет от пламъка на неочаквана вяра:

- Вътре в областта с ниска заболеваемост факторът започнал да действа съвсем ориентирано, като разумно същество, но още нямал опит. Не знаел например, че - така да се каже - не е удобно гол труп да се появява сред хората, че това може да предизвика усложнения и затруднения. Като задвижил следващия покойник от серията, се погрижил за съответното облекло. Скъсал с мъртвите му зъби завесата, която прикрила непристойната дори след смъртта голота. След това се научил да чете, иначе как би могъл да проучва метеорологичните прогнози? Но светлината на разума помръкнала с прекаленото приближаване до границата на областта с ниско заболяване от рак. Там успял само да приведе вкочанените крайници в зле координирани движения, нещо като зловеща гимнастика, ставане и лукаво надничане през прозореца на гробищната морга...

- Каква добра осведоменост. Видяхте ли го това? - попита Сис, без да вдигне лицето си.

- Не, не съм, но зная какво може да уплаши един английски констабъл. Танц на труповете. С отслабващо съзнание той си е спомнил за Холбайн и средновековните лудории на скелетите.

- Кой?

Грегъри едва позна гласа на учения.

- Как кой - учуди се, - как така "кой"? "Биологичният фактор", документиран статистически. Повтарям след вас.

Сис стана, когато Грегъри почти щеше да докосне коленете му. Лицето му беше толкова близо до детектива, че той виждаше само очите със свити зеници, бледи и неподвижни. Стояха така известно време, след това Грегъри се дръпна и се разсмя. Смехът му се отдаде много добре, беше почти свободен и можеше да заблуди с естествеността си. Сис го гледаше, гледаше го, когато изведнъж лицето му потръпна конвулсивно и той също започна да се смее. И веднага настъпи тишина. След това Сис се приближи до бюрото, седна зад него във фотьойла и като се облегна назад, барабани известно време с пръсти по повърхността.

- Убеден сте, че съм аз - каза той. - Нали?

Грегъри не очакваше такава откровеност. Не намери отговор. Стоеше, мълчейки, висок, неуместен, опитвайки се отчаяно да намери посоката при този нов обрат на разговора.

- Следователно не ме смятате за идиот, както бях склонен да допусна преди малко, а за умопобъркан. Така че ме грози или арест, или психиатричен преглед. И двете възможности не са ми по сърце, особено сега, като се има предвид състоянието на здравето ми. Впрочем, винаги съм съжалявал за изгубеното време. Сгреших, като се оставих Шепърд да ме уговори да сътруднича. Но стана. Какво трябва да направя, за да ви убедя в погрешността на тази хипотеза?

- Бяхте ли на лекар, днес? - попита Грегъри тихо, като се приближи до бюрото.

- Да. При професор Ваум. Приема от четири до шест. Уговорих посещението по телефона преди една седмица.

- Що се отнася до резултатите от изследването, има лекарска тайна...

- Ще телефонирам на професора и ще го помоля да ви каже всичко, което каза и на мене. А след това?

- Ваша ли е колата, която стои на двора пред гаража?

- Не зная. Имам сив крайслер. На двора често стоят по няколко коли, в сградата има общ гараж.

- Бих искал... - започна Грегъри, когато телефонът започна да звъни. Сис вдигна слушалката и се наведе над апарата.

- Сис - каза.

В слушалката звучеше възбуден глас.

- Какво? - каза Сис.

И по-силно:

- Къде? Къде?

След това вече само слушаше, без да се обажда. Грегъри се приближи бавно до бюрото и сякаш случайно погледна часовника си. Наближаваше девет.

- Добре. Да - каза най-сетне Сис, направи движение, все едно искаше да остави слушалката, но веднага я сложи отново до ухото си и добави:

- Да, да, Грегъри е при мене, ще му кажа.

Постави слушалката на вилката, стана и се доближи до картата, която висеше в отворения шкаф. Грегъри го последва.

- Намерено е тяло, по всяка вероятност едно от изчезналите - каза Сис така тихо, сякаш мислеше за нещо друго. Приближи очи до картата и с извадената от джоба химикалка направи малък знак до границата на "острова".

- В Бевърли корт, на дъното на водохранилище, след източването на водата. Тяло на мъж.

- Кой се обади? - попита Грегъри.

- Какво? А, не зная. Сигурно някой от вашите, от Скотланд ярд. Някакъв сержант или нещо такова. Е, това е нормално. Трябва да се намерят - един по един, като снаряди, изстреляни от оръдие, макар че...

Замълча. Грегъри стоеше над него, малко встрани, като гледаше лицето му с присвити очи. Почти се вслушваше в ритъма на дишането му.

- Мислите, че ще се върнат... всичките? - каза най-сетне. Сис вдигна очи към него и бързо се изправи. Дишаше шумно, бузите му бяха почервенели.

- Не зная. Възможно е, дори е вероятно. Ако не стане така, цялата поредица ще се затвори... и ще свърши, а заедно с нея - всичко. Може би късно го разбрах. Съответен фотоапарат, работещ с инфрачервени лъчи, би могъл да направи толкова еднозначни снимки, че да ме отмине това... това смешно положение.

- Резултат ли е Бевърли корт от вашето уравнение? Искам да кажа - може ли тази локализация да се изведе от него? - попита Грегъри не много ангажирано.

- Зле зададен въпрос - отвърна Сис. - Местата, където ще бъдат открити телата, което ще рече, където ще спрат да се движат, не могат да се определят. Единствено времето от момента на изчезването до момента, когато явлението престава да действа, може да бъде определено с известна приблизителност. Само горе-долу. Най-късно трябва да бъдат открити телата, които са изчезнали най-рано. Можете да си го обясните например с това, че "факторът" им е придал някак си най-голямо количество двигателна енергия, докато нейният заряд на границата на областта е бил вече нищожен, достатъчен единствено да предизвика поредица от некоординирани движения. Но всъщност вие смятате, че бълнувам. Или че лъжа, което в крайна сметка е едно и също. А сега можете ли да ме оставите сам? Днес имам да свърша още много неща - Сис посочи едно от сандъчетата с плесенясали книги. Грегъри кимна с глава.

- Ей сега тръгвам. Още един въпрос: с колата си ли ходихте на лекар?

- Не. Отидох с метрото и се върнах по същия начин. Аз също имам един въпрос: какви са ви намеренията спрямо мене? Интересува ме само това да мога да работя колкото се може по-дълго без да ми се пречи. Разбираемо е, нали? - помоли.

Грегъри, като закопчаваше палтото си, което му тежеше, все едно се беше превърнало в оловно, пое въздух и още един път почувства едва доловимия мирис на мазе.

- Моите намерения ли? Засега нямам никакви. Бих искал да ви обърна внимание, че не съм изказал никакви подозрения или обвинения - нито дума.

Като кимна с глава, той излезе в тъмното антре. В полумрака зърна бялото петно на женско лице, което веднага изчезна; чу се как хлопна затваряща се врата. Намери изхода и като слизаше надолу, още един път погледна часа на светещия циферблат на часовника. Навън, вместо към улицата, тръгна в противоположната посока, към двора, където стоеше дълга сива кола. Обходи я бавно, като не можа да види много при слабата светлина, падаща от прозорците на крилото. Колата беше тъмна, затворена, само огледалните отражения на прозорците на сградата се движеха с крачките на Грегъри като хоровод умалени светлинки по никелираната броня. Докосна капака, беше студен. Това обаче не доказваше нищо; а до радиатора трудно можеше да се стигне. Необходимо беше да се наведе доста, за да пъхне ръката си в широката пролука, заобиколена от хромирани обковки, наподобяващи устните на някакъв морски великан. Трепна и се изправи, дочувайки леко хлопване. На прозореца на втория етаж видя Сис. Помисли си, че няма смисъл да проучва повече колата, защото Сис с държанието си беше потвърдил подозренията му. Едновременно с това почувства неприятно объркване, сякаш го бях заловили да върши нещо срамно, и това чувство се засили, когато, наблюдавайки внимателно Сис, разбра, че той изобщо не гледа към двора. Стоеше на отворения прозорец, след това бавно и неумело седна на него, като придърпа коленете си към перваза, и подпря уморено с ръка слепоочието си. Тази поза дотолкова не подхождаше на представата на Грегъри за Сис, че той отстъпи на пръсти в по-гъстата сянка и докосна някакво тенекиено парче, което се разгъна под краката му със силен пукот. Сис погледна надолу. Грегъри стоеше неподвижно, облят в гореща пот, бесен, без да знае какво да прави. Не беше сигурен дали е забележим от прозореца, но Сис продължаваше да гледа надолу и макар че не виждаше нито очите, нито лицето му, все по-силно усещаше върху себе си презрителния му поглед.

Като не смееше дори да си помисли за по-нататъшно опипване на колата, наведе глава, изгърби се и се изпари от двора.

Преди още да се спусне в метрото, се успокои дотолкова, че се почувства способен да оцени лишената от логика случка в двора - лишена от логика дотолкова, че се остави да бъде изведен от равновесие. Защото беше почти сигурен, че видя колата на Сис в града късно след обяд. Не забеляза шофьора, но успя да познае характерното огъване на задния калник, причинено от някаква стара катастрофа. Не обърна тогава внимание на тази среща, зает със собствените си мисли, но тя придоби значение, когато Сис каза, че е отишъл на лекар с метрото, а не е използвал колата. Потвърждението, че Сис лъже, само по себе си не беше толкова значително, но би му позволило - чувстваше го ясно - да преодолее скрупулите и спанките, които му пречеха да мисли лоши неща за учения. Нещо повече, щеше да се справи със съчувствието, което го обзе по време на злополучното посещение. Сега обаче отново не знаеше нищо; сигурността за това, което видя след обяд, продължаваше да се държи на нещастното "вероятно", което я лишаваше от всякаква тежест. Можеше да се утешава само с това, че откри несъответствие между уверенията на Сис, който искаше да се избави от него, като казваше, че има работа, и неговото седене на прозореца. Много добре обаче помнеше позата на Сис, безпомощната фигура и наведената глава, опираща се крайно уморена о рамката на прозореца. Но ако умората беше предизвикана само от техния словесен двубой и не беше използвана докрай заради глупавото благородство на детектива, който вместо да се улови за моментната слабост на противника, си отиде, може би минута преди да прозвучат решителните думи? Като навлезе с тези свои мисли в лабиринта на всякакви възможности, Грегъри, безсилно ядосан, желаеше единствено да се върне вкъщи и да пристъпи към равносметка на "данните" в дебелия си тефтер.

Когато излезе от метрото, наближаваше единадесет. Малко преди завоя, зад който стоеше домът на семейство Феншау, в една стенна ниша се намираше постоянното обиталище на един сляп просяк, неизменно чакащ минувачите с един проскубан и страшен помияр в краката си. Имаше устна хармоника, в която само духаше, когато някой се приближаваше, като дори не се опитваше да се прави, че свири, служеше му просто за сигнализиране. Старостта на този човек си личеше по-скоро по неговото облекло, отколкото по физиономията му, покрита с растителност, неопределена на цвят. Когато се връщаше вкъщи късно през нощта или излизаше преди първи зори, Грегъри винаги го виждаше все на същото място, като вечно угризение на съвестта. Просякът принадлежеше към пейзажа на уличката точно толкова неотделимо, колкото и нишата в старата стена, в която седеше, и на Грегъри дори не му идваше на ум, че като се съгласява мълчаливо с неговото присъствие, участва в нарушаването на правилата. Беше полицай, а полицейските предписания забраняваха просенето.

Макар че никога не мислеше за този човек, чието тяло можеше да си представи под жалките дрипи единствено с отвращение, старецът трябва да заемаше някакво място в паметта му, а изглежда и събуждаше определени чувства, проявяващи се в това, че Грегъри започваше да върви малко по-бързо. Не даваше милостиня на просяците, а не беше такъв по характер и не го спираше службата му. Въпреки това по незнайни и за самия него причини не даваше нищо на просяците и като че ли тук в играта се включваше някакъв неопределен срам. Но тази вечер, като отмина постоянното място на стареца (видя между другото само дебнещото куче, осветено от блясъка на далечна лампа, на кучето понякога съчувстваше), съвсем неочаквано за самия себе си се върна и се приближи до тъмния ъгъл, държейки в пръстите си извадена от джоба монета. Тогава се случи едно от тези дребни неща, за които не се разказва на никого, а преди всичко се помнят с много неприятно чувство. И така, Грегъри, убеден, че просякът ще си протегне ръката, пъхаше няколко пъти монетата, която държеше, в непрогледната тъмнина на тясното кътче между стените, но всеки път срещаше само отвратителните на допир дрипи; човекът изобщо не бързаше да вземе милостинята, а като повдигна някак си странно и с усилие хармониката към устните си, духна в нея без всякакъв смисъл. Изпълнен вече само с отвращение, като не можеше да напипа джоба на прокъсаната материя, която покриваше свитото тяло, Грегъри пусна слепешком монетата и си тръгна оттам, когато нещо тихо иззвъня в краката му и под слабата светлина на лампата блесна търкалящата се подире му монета. Грегъри я вдигна машинално и я хвърли в тъмнеещия отвор между стените. Отвърна му хриплив, приглушен стон, Грегъри, близо до отчаянието, закрачи колкото се може по-бързо, все едно бягаше. Цялото това глупаво проложение, което продължи може би една минута, предизвика у него идиотска възбуда, от която се отърси едва пред къщата, когато видя светлина в прозореца на стаята си. Без обикновената и трудна за разбиране предпазливост той изтича на втория етаж и се озова пред вратата леко задъхан. Постоя малко отвън, като се вслушваше внимателно в тишината; беше пълна. Погледна още един път часовника си - показваше единадесет и петнадесет, - след което отвори вратата. До остъкления изход на терасата седеше зад бюрото му Шепърд. При вида на Грегъри той вдигна глава от книгата, която четеше.

- Добър вечер, лейтенант - каза главният инспектор, - добре e, че сте вече тук.

РАЗДЕЛ V

 

Грегъри беше толкова изненадан, че нито отговори, нито свали шапката си, а застана на вратата с явно не много умен израз на лицето, защото Шепърд се усмихна леко.

- Може би ще затворите най-сетен вратата - каза накрая, когато нямата сцена продължи прекомерно дълго. Грегъри се опомни, закачи палтото си, стисна ръката на инспектора и го погледна очаквателно.

- Дойдох да разбера какво постигнахте при Сис - каза Шепърд, като седна на предишното си място и опря лакът върху книгата, над която го завари Грегъри. Говореше напълно спокойно, както винаги, но в думата "постигнахте" Грегъри долови ирония, така че отговори, като се стараеше да попадне в тон на наивна откровеност:

- Но, господин инспектор, трябваше само да ми кажете и щях да ви се обадя по телефона, което не означава, че не се радвам на присъствието ви, но защо специално... - говореше бързо. Шепърд обаче дори не се опита да подеме играта, а с лек жест прекрати потока от думи.

- Няма да си играем на криеница, лейтенант - каза. - Правилно предполагате: дойдох не само да ви изслушам. Смятам, че направихте грешка, доста съществена грешка, като измислихте онази история с телефона. Да, с телефона до Сис, когато бяхте при него. Наредили сте на Грегсън да се обади за уж намерено тяло, за да видите реакцията на Сис. Е, изпреварвайки отговора ви, ще се осмеля да предскажа, че това не ви е донесло нищо, че блъфът не е дал резултат. И не греша. Нали?

Последните думи произнесе по-остро. Грегъри, помръкнал, веднага изгуби желание за каквото и да било. Като потриваше измръзналите си ръце, седна на стола с лице към облегалката и измърмори:

- Да.

Цялото му красноречие се изпари. Същевременно Шепърд, като му поднесе табакерата си и сам взе цигара, продължи:

- Това е изтъркан номер, par excellence взет от книгите, дяволски плитък. Не сте научили нищо или почти нищо, а Сис знае или ще научи утре, което е едно и също, че го подозирате, а освен това, че сте му устроили не съвсем лоялна засада. По този начин, ако приемем вашата гледна точка, че е така или иначе извършител или съучастник, вие сте му направили услуга, като сте го предупредили. Защото в това, че един толкова предпазлив човек, какъвто е нашият престъпник, след като получи подобно красноречиво предупреждение, ще стане десет пъти по-предпазлив - в това сигурно не се съмнявате?

Грегъри мълчеше, като разтриваше отеклите си ръце. А Шепърд завърши все със същото спокойствие, на което не подхождаше дълбоката бръчка между повдигнатите вежди:

- Това, че не ми казахте нищо за плана си, е ваша работа, защото се старая винаги, доколкото е възможно, да гледам сериозно на самостоятелността в постъпките на офицерите, които водят следствие при мене. Но това, че не ми споделихте подозренията си по отношение на Сис, е направо глупаво, защото бих могъл да ви кажа за него не малко неща - не като началник, а като човек, който го познава от доста отдавна. Защото междувременно мене може би сте престанали да ме подозирате, нали?

Бузите на Грегъри моментално почервеняха.

- Не бъркате - каза, като вдигна очи към инспектора. - Държах се като идиот. И единственото ми оправдание може да бъде това, че никога, никога няма да повярвам в чудеса, дори това да ми струва загубата на ума.

- В това дело всички трябва да сме като неверния Тома, такава е печалната привилегия на нашата професия - каза Шепърд, като омекна, все едно изчервяването на младия човек му достави някакво особено удовлетворение. - Във всеки случай дойдох не за това, а за да помогна, доколкото мога. Така че - на работа. Как беше при Сис?

С чувството за неочаквана лекота на духа Грегъри се зае да представя подробно цялото посещение, без да спестява нито един момент, който смяташе за своя грешка. Долу-горе по средата на разказа, когато стигна до особената сцена с напрегнатото мълчание, след която двамата с доктора неочаквано се разсмяха, чу идващ отвъд стената приглушен, далечен звук и целият се напрегна вътрешно. Господин Феншоу започваше своите нощни акустични мистерии. Продължаваше да говори, бързо, енергично и разпалено, но едновременно с това му ставаше все по-горещо, защото нямаше съмнение, че инспекторът рано или късно ще обърне внимание на необичайните по своята загадъчност и безсмисленост звуци, и тогава самият той ще бъде въвлечен въпреки волята си в орбитата на тази необяснима глупост. Не мислеше обаче конкретно, не си представяше какво ще стане, само се вслушваше в господин Феншоу, действащ все по-гръмко зад стената с такава упоритост, с каквато се събужда болката в гноясал зъб. Дойде серията от хлопащи звуци, след това меките и мокри пляскания. Като повиши глас, Грегъри разказваше все по-енергично, с пресилено въодушевление, само и само инспекторът да не обърне внимание на звуците. Затова навярно, когато завърши разказа си, не млъкна, а в непреодолимото си желание да заглуши господин Феншоу започна да говори това, което при други обстоятелства сигурно би спестил - а именно да анализира детайлно "статистическата хипотеза", чийто автор беше Сис.

- Не зная как се е натъкнал на тази история с рака - каза, - но съществуването на "остров" с ниска заболеваемост е факт. Естествено, могат да се направят сравнителни изследвания в по-голям мащаб, да речем, в цяла Европа, за да се установи дали и някъде на друго място няма такива острови като в графство Норфолк. Което би подкопало основите на неговата хипотеза. Не съм говорил с него за това, той между другото има основание, че тази работа наистина не е за нас. Ако полицията се заеме да проверява една научна хипотеза, действително ще изглежда много смешна. Но що се отнася до по-нататъшните изводи, Сис беше, разбира се, прекалено умен, за да не ме шашардисва с фантастични възможности, напротив, сам им се присмя. Какво друго обаче ни остава? Мислих над това и ето какво измислих: първият вариант е най-предпазлив, единствената му основа е, че имаме някаква особена промяна в причината, предизвикваща рак; да речем, че това е някакъв не добре познат вирус. Тогава може да разсъждаваме така: ракът се проявява в организма като хаос, а организмът е противопоставяне на хаоса, подредба и хармоничност на жизнените процеси в живо тяло. И ето че този "фактор на хаоса", какъвто е ракът, раковият вирус, се видоизменя при определени обстоятелства, без да престава да съществува, продължава да вегетира в дадената среда, но хората вече не боледуват от рак, макар че той все така се намира в телата им. В края на краищата се променя до такава степен, че придобива съвсем нови възможности, от фактор на хаоса се превръща във фактор на някакъв нов ред - посмъртен, - което ще рече, че като побеждава някак за известно време хаоса, разпадането, което носи смъртта, се мъчи да продължи жизнените процеси във вече завинаги мъртвия организъм. Така че проява на тази дейност е движението на неживите тела, на умрелите хора, резултат от необикновена симбиоза на живото, което ще рече на променения вирус, с мъртвото, с трупа. Разбира се, не става дума вече само за това, че разумът се противопоставя на подобно "обяснение", но и самото то е съвсем непълно, защото "факторът на реда" не предизвиква какви да е движения, а съвсем целенасочени, координирани. Какъв е този "вирус", който прави така, че трупът става, търси някакво облекло и си заминава така премислено , че никой да не го забележи!

Грегъри млъкна, сякаш очакваше реакцията на Шепърд, но в същото време стената, която беше приковала вниманието му, зазвуча с често и леко барабанене, сякаш върху нея в стаята на господин Феншоу валеше необикновен хоризонтален дъжд от едри еластични капки - така че започна да говори още по-бързо и по-високо:

- Вирусът на рака е нещо съвсем правдоподобно, но по принцип не може да се обяснява неправдоподобното с правдоподобно, тук по-скоро е необходимо нещо неправдоподобно и затова естествено Сис насочи, уж между другото, вниманието ми към "летящите чинии", което ще рече към това да се намери "извънземно" обяснение. От тази друга гледна точка нещата придобиват космически размах; имаме пред нещо като "първи контакт" на Земята и хората с явление, дошло от звездите. Ето например: някакви разумни същества, но функциониращи по начин, който е много далече от нашите разбирания, искат да опознаят по-отблизо хората и избират при това такъв метод, че изпращат, засега неизвестно как, нещо като свои "изследователски инструменти" на Земята. Тези "инструменти" са именно микроскопичният фактор, който пада, да речем, хвърлен от "летящи чинии", подобно на невидима суспензия, но не атакува живите организми, а е "насочен", "адресиран" е само към мъртвите, защо ли? Да речем, за да не се навреди на живите тела (това би свидетелствало за "хуманността" на пришълците от звездите). По какъв начин механикът може да опознае най-добре конструкцията и действието на една машина? Като я пусне и изследва дейността й, нали? И ето че "факторът", или "инструментът", действа точно по този начин: "задвижва" за известен период човешките трупове, извличайки по време на този процес знания за "пришълците".  Но явлението не може да бъде разбрано дори и от тази гледна точка и то по много причини. Първо, "факторът" като че ли действа разумно, целенасочено, значи не е инструмент според нашите разбирания, какъвто е чукът, а по-скоро нещо като "дресирани бактерии" - дресирани, както ние дресираме нашите, човешките кучета да ловуват; второ, появява се необяснима връзка на "фактора" с рака. Ако трябва на всяка цена да изясня хипотетично и това явление, ще измисля, да речем, нещо такова: В областта с ниско заболяване от рак хората не боледуват не защото там няма ракови вируси, а защото имат имунитет към тях; ето защо можем да кажем, че човешкият имунитет към рака е обратно пропорционален на имунитета към "изпратения от звездите" фактор - така и статистиката е спасена, и нашето обяснение е цяло...

Грегъри млъкна. В стаята, както и в съседната с нея спалня на господин Феншоу, настъпи тишина. Шепърд, който слушаше мълчаливо, вдигайки само от време на време очи към детектива, сякаш се учудваше не толкова на това, което казва, колкото на неговата разпаленост, отбеляза мимоходом:

- Вие, разбира се, не вярвате в това...

- Ни най-малко - отвърна Грегъри, някак си странно отмалял. Изведнъж всичко му стана безразлично, дали зад стената цари покой, или не; прииска му се отново, както след излизането от Сис, да остане сам. Така че мълчеше, а инспекторът каза:

- Сигурно сте чели и учили много, начинът, по който се изразявате, не е съвсем "полицейски". Е да, езикът на неприятеля трябва да се познава изцяло...  Във всеки случай Сис би могъл да бъде доволен от вас. Продължавате да го подозирате, нали? Какъв е според вас мотивът за постъпките му?

- Не че го подозирам. Това би означавало, че нападам, а аз същевременно съм в отбрана и то отчаяна. Приличам на плъх, притиснат в ъгъл без изход. Само се защитавам от "чудесата" в това дело. Нали, господин инспектор... Ако развием подобен род хипотеза по-нататък, в края на краищата можем да се договорим за всичко - че, да речем, такива намеси на "фактора Х" се повтарят периодично, през големи промеждутъци от време, че последното спадане на раковите заболявания е станало долу-горе преди две хиляди години, не в Англия, а в Мала Азия и като резултат от това тогава са се случили редица "възкресения":  Лазар, нали знаете, а и още някой... Ако само за миг се отнесем сериозно към подобни истории, земята под нас се отваря, почвата се превръща в желе, хората могат да се появяват и да изчезват, всичко е възможно, а полицията трябва колкото се може по-бързо да хвърли мундирите, да се разпръсне, да изчезне... и не само полицията. Трябва ни виновник, а ако серията наистина е свършила, целият й ход ще потъва във все по-далечното минало и ще ни останат няколко гипсови отливки, няколко не съвсем сходни помежду си свидетелства на не много интелигентни работници в моргите и гробари - и какво ще можем да направим с това? Последното, което ни остава, е да се съсредоточим върху връщането на телата. Сега съм напълно сигурен, че имате право: моят блъф наистина не даде никакви резултати, Сис изобщо не беше изненадан от телефона, обаче, момент... позволете!

Скочи от стола, очите му горяха.

- Във връзка с обаждането Сис ми каза нещо съвсем конкретно. А именно, че не само очаква труповете да бъдат намерени, но и че дори може да изчисли със своята формула кога ще се появят, което ще рече: кога ще се изчерпи тяхната "движеща енергия", така се изрази... Значи трябва да се направи всичко, за да може появяването да стане, поне един път, пред свидетели!

- Момент само - додаде Шепърд, който вече дълго време се мъчеше да каже нещо, но Грегъри като че ли не забелязваше това; сякаш изобщо беше забравил за присъствието на инспектора. Обикаляше, по-скоро тичаше из стаята.

- Вие предлагате алтернатива: или Сис, или "фактора". И веднага премахвате втората й съставна част: "фактора", така че остава единствено една вулгарна измама, една ужасяваща игра в моргите. А ако нито една от двете съставни части не е вярна? Ако не е нито Сис, нито някакъв "фактор"? Или ако го е направил някой, който е открил, синтезирал, създал "фактор", след което го е инжектирал на труповете, за да експериментира?

- Вие вярвате ли в това!? - извика Грегъри, като изтича до бюрото. Стоеше прав и като дишаше учестено, гледаше спокойния, почти доволен инспектор. - Ако вярвате в това, тогава... тогава... Пълна безсмислица! Никой нищо не е открил! Защото това би било откритие, заслужаващо Нобелова награда, струва ми се! Цял свят щеше да знае за него. Това първо. А второ, Сис...

Грегъри млъкна. Настъпи пълна, съвършена тишина, в която остро и отчетливо се чуха бавни, следващи едно след друго, равномерни скърцания, които не идваха иззад стената, а от вътрешността на стаята, в която се намираха двамата. Това явление Грегъри беше чувал вече няколко пъти през дълги, продължили седмици наред интервали от време, но преди това му се беше случвало само когато лежеше в тъмнината. Първия път последователните скърцания, приближаващи се към леглото му, дори го изтръгнаха от дрямка; разбуди се съвсем сигурен, че в стаята има някой и върви бос към него. Веднага запали лампата, но нямаше никого. Следващият път се случи много късно, почти на разсъмване, когато, измъчен от безсъницата, предизвикана от лудориите на господин Феншоу, лежеше във вцепенение, което не беше нито сън, нито будно състояние. И тогава пак запали лампата, без резултат, като първия път. Третият път вече не обърна много внимание на скърцането, защото си каза, че в една стара къща паркетът съхне неравномерно, а се чува само тогава, когато е съвсем тихо, през нощта. Сега обаче стаята беше добре осветена от стоящата на бюрото лампа; мебелите, несъмнено също толкова стари, колкото и пода, мълчаха. Но затова пък паркетът се беше напукал леко и пукнатините си личаха най-вече в близост до печката. После отново, но по-близо, някъде в средата на стаята, се чуха две малко бързи скърцания, едното пред Грегъри, другото зад него. И пак се възцари пълна тишина. След миг, докато Грегъри стоеше неподвижно с вдигнати рамене, от стаята на господин Феншоу, но толкова слабо, все едно от много далечно разстояние, се чу смях... или плач? - съвсем слаб, старчески, приглушен, може би от одеало, който завърши с безсилно кашляне. И отново стана тихо.

- Второ, Сис частично си противоречеше...

Грегъри напразно се опитваше да хване изпуснатата нишка, паузата беше прекалено дълга, не можеше вече да се преструва, че не се е случило нищо. Поклати няколко пъти безпомощно глава, все едно изтръскваше вода от ухото си, и седна на стола.

- Разбирам - каза Шепърд, като се наведе от стола и го погледна сериозно. - Вие подозирате Сис, защото смятате, че сте принудени да го подозирате. Сигурно сте се опитали да установите къде е бил по време на всичките критични нощи? Ако само за една от тях има съвсем сигурно алиби, подозрението или ще отпадне, или ще трябва да се приеме хипотезата за съучастничество, за чудотворство per procuram. И така?

"Нищо ли не забеляза? Възможно ли е?" - помисли си светкавично Грегъри. - "Не е възможно, освен ако... ако недочува! Нормално, на години е". - Опитваше се да се съсредоточи на всяка цена, извиквайки в себе си спомените за последните думи на Шепърд, които продължаваха да звучат в ушите му, но чието значение още не беше осъзнал.

- Е, да... естествено... - измърмори. И съвземайки се: - Сис е такъв самотник, че за сигурно алиби трудно може да се говори. Трябваше да го разпитам, а не го направих... Да, провалих следствието. Провалих го... Дори жената, която води домакинството му, не разпитах...

- Жена ли?.. - с явно изумление попита Шепърд. Гледаше Грегъри с такъв израз, сякаш потискаше смеха си. - Ами че това е сестра му! Не, наистина, Грегъри, не може да се каже, че сте направили много нещо! Ако не сте искали да я разпитате, би трябвало да разпитате поне мене! В деня, когато изчезна тялото в Луис - помните ли, между три и пет часа през нощта - Сис беше при мене.

- При вас? - попита шепнешком Грегъри.

- Да. Тогава го уговорих да ни сътрудничи, отначало "на частни начала", с други думи - предложих му да събира материалите вкъщи. Излезе веднага след полунощ, не мога да кажа точно дали беше дванадесет и пет, или наближаваше дванадесет и половина. Дори да предположим обаче, че е било веднага след дванадесет, би трябвало, като седне в колата, да се отправи с най-бърза скорост към Луис, като и при това се съмнявам дали би пристигнал там преди три часа сутринта. По-скоро някъде около четири. Но не това е най-важното. Знаете ли, лейтенант, съществуват различни видове физически невероятности, например, като хвърлиш сто пъти една монета, деветдесет и девет пъти да се падне ези, както и различни психологически невероятности, които изглежда граничат с абсолютно невъзможното. Познавам Сис от години, непоносим човек, егоцентрик от режещи остриета и стъкло, арогантен, въпреки светлия си ум, напълно лишен от такт или може би просто пренебрегващ това, че някои обичаи се спазват между хората не толкова от учтивост, колкото заради най-обикновена изгода на взаимното съществуване. Що се отнася до личността му, нямам никакви илюзии, но това, че би могъл да се крие на четири крака под някакви стари ковчези в моргите, че е лепил с лепенки разтварящите се челюсти на труповете, че е правил следи в снега, че се е мъчил да преодолее вцепеняването след смъртта, за да разклаща мъртвото тяло като кукла и с това да уплаши полицая - всичко това изобщо не подхожда на този Сис, когото познавам. Моля, забележете: не твърдя, че той не може да извърши престъпление, та дори и убийство, смятам само, че не би могъл да ги извърши при толкова чудовищно-тривиални обстоятелства. Един от двамата Сисовци не може да съществува; или този, който е осъществил целия гробищен трагифарс, или този, когото познавам. С други думи, за да може да го режисира, би трябвало да играе всекидневно и непрекъснато в живота си съвсем различен човек от този, който е в действителност, или, по-предпазливо казано, който се е оказал, осъществявайки всичко, за което го подозирате. Изглежда ли ви възможна една такава последователна игра?

- Вече ви казах, че ми се струва възможно всичко, което ме освобождава от необходимостта да повярвам в чудеса - каза глухо Грегъри, който отново триеше припряно ръцете си, сякаш внезапно беше премръзнал. - Не мога да си позволя лукса на подобно психологизиране. Трябва да имам извършител, трябва да го имам на всяка цена. Сис може да е луд - в истинския смисъл на думата, - може да е мономаняк, може да страда от раздвоение на личността, може да има съучастник или със своята теория да прикрива истинския извършител - има много варианти, нека с това да се заемат специалистите.

- Можете ли да ми отговорите на един въпрос? - каза много спокойно Шепърд. - Като бих желал ясно да отбележа, че ни най-малко не искам да ви внушавам каквото и да било, не предпоставям нищо предварително и си признавам съвсем откровено, че по този случай нищо, ама нищо не зная.

- Какъв е въпросът? - остро, почти грубо подхвърли Грегъри, чувствайки, че бледнее.

- Защо изобщо не допускате възможността за друго обяснение освен криминално?

- Но аз казах вече, казах го много пъти! Защото алтернативата е чудо!

- Така ли мислите? - каза Шепърд, като че ли изведнъж обезпокоен. Стана, приглаждайки полите на дългото си сако. - Така и да бъде. Алибито на Сис, за което говорих, трябва тепърва да се провери, нали, лейтенант? Имам предвид случая в Луис, защото той беше при мене само до полунощ. Палтото ми е тук, нали? Благодаря ви, изглежда времето се променя, моят ревматизъм се обажда и ми е трудно да вдигна ръка. Благодаря ви. Вече минава полунощ. Заседях се. Довиждане! Аха, още едно нещо, когато имате свободно време, може би, за упражнение, ще разясните и ще ми кажете кой така скърцаше тук, в кабинета, докато разговаряхме? Защото това не е чудо, нали? О, моля ви, моля ви да не се учудвате така, защото няма как да не сте го чули! А може би и много добре сте го чули? Излиза се направо надолу по стълбите и през салона с огледалата, нали не бъркам? Не, моля да не ме изпращате. Вратата на къщата е затворена, но видях ключа в бравата. Можете да я затворите по-късно, в този район не се мотаят крадци. Лека нощ, а преди всичко спокойствие и благоразумие, лейтенант.

Излезе, а Грегъри тръгна след него, без много да си дава сметка какво прави. Инспекторът премина бързо през анфиладата отворени стаи и се спусна по стълбата към вратата. Детективът слизаше след него бавно, държейки се за перилата, като пиян. Вратата се затвори тихо. Грегъри се добра до нея, заключи я, превъртайки машинално ключа два пъти, след което се върна горе с шумяща глава, с горящи като огън очи. Както си стоеше, се повали напреко на леглото. Къщата беше изпълнена с дълбоко спокойствие, в прозорците проблясваха далечни светлини, часовникът тиктакаше тихо и той лежа така неизвестно колко дълго.

След някое време му се стори, че лампата на бюрото свети по-слабо от преди. "Сигурно съм много уморен - помисли си, - трябва да си легна и да заспя, защото на сутринта няма да ме бъде". Но дори не се помръдна. Нещо като облаче или ивица дим премина над празния фотьойл, в който преди това стоеше Шепърд, но това не му направи впечатление; лежеше безпомощно, вслушвайки се в собственото си дишане. Изведнъж се почука.

Три ясни, отделни удара го накараха да извърне глава към вратата. Но продължаваше да лежи. Чукането се повтори. Искаше да каже "моля", но не можеше; гърлото му беше засъхнало като след препиване. Стана и тръгна към вратата. Слагайки ръка на бравата, замръзна, защото внезапно го ослепи, като бликнала светлина, предчувствието кой стои от другата страна. Дръпна бравата и със замряло сърце се подаде в тъмнината. Нямаше никого. Изскочи върху широката ивица светлина, която идваше от отворената врата, с протегнати ръце, за да не се блъсне в този, който трябваше да е наблизо, но не попадна на нищо.

Продължи да върви нататък в нарастващото ехо. "Колко е голяма тази къща" - помисли си; едновременно с това видя висока фигура, която изчезна в страничния коридор. Изтича натам, отговори му лек, бърз тропот на крака, другият бягаше пред него. Изведнъж видя точно пред себе си затваряща се врата, нахълта вътре и едва се спря пред края на едно легло, застлано със синя постеля. Искаше да се върне обратно, объркан, защото позна стаята на господин Феншоу. Лампа с алабастров абажур на жилки висеше над масата толкова ниско, че почти я докосваше; масата беше преместена до леглото, в дъното до стената се намираше шкаф с изпъкнали врати, а край стената, която граничеше с неговата стая, имаше два манекена, каквито се използват в модните салони. Бяха голи и светлината на лампата блестеше по дългите им кремави крайници. И двата имаха хубави, истински коси - манекените бяха женски, - а единият, обърнат към Грегъри, с любезна, мъртва усмивка на лицето, почукваше равномерно с пръст по стената. Грегъри замръзна на мястото си.

В същия миг забеляза стария господин Феншоу, седнал на пода зад манекена. Смееше тихичко, все едно кашляше слабо и непрекъснато. В двете си ръце държеше върви, стигащи до ръцете и туловищата на манекените, които движеше умело с помощта на малки приспособления, каквито могат да се видят зад кулисите в марионетните театри.

- Не, не - каза, - не трябва да се плашите. Сигурно тези звуци не са ви дали да заспите? Много съжалявам, но мога да правя това само през нощта. Знаете ли, аз викам духове.

- Но за това е необходима масичка - каза глупаво Грегъри, като се оглеждаше по стаята неизвестно за какво.

- Масичките са остаряла работа, трябва да се прави така - каза господин Феншоу, като продължаваше да дърпа вървите.

Грегъри не отговори нищо. Зад гърба на господин Феншоу висеше стигащото до земята перде на прозореца с жълти ресни; от едната страна пердето беше леко издуто, все едно покриваше внимателно нещо високо и голямо.

Грегъри веднага зададе на господин Феншоу някакъв невероятно глупав въпрос, нещо за производителя на манекените, хвалеше сръчността, с която ги движи, а едновременно с това се приближаваше полуизвърнат към пердето, докато не го докосна с рамо. Обширната гънка се поддаде на натиска - до упор. Грегъри вече знаеше, че там стои човек. Въздъхна дълбоко и една секунда стоя с напрегнати мускули, след това започна да се разхожда по стаята, като ораторстваше развълнувано. Изповяда на господин Феншоу с някакво пошло откровение своите нови страхове и тъй като не беше сигурен дали това ще приспи достатъчно подозрителността на събеседника му, започна веднага да говори за следствието. Спря веднъж пред манекените, а веднъж пред пердето, като говореше ту на тях, ту направо на него, все едно вече не забелязваше господин Феншоу. Тази игра му даваше чувството за нарастващо надмощие; съзнателно правеше ситуацията все по-рискована, разхвърляйки сред думите си двусмислици, които подмяташе към неподвижно издутата жълта материя на пердето с триумфиращо и едновременно с това свито сърце. Смеейки се на глас, обхождаше стаята с бързи погледи, все едно се правеше на детектив, а не беше такъв наистина. В главата му не преставаше да напира вик: "Излез! Виждам те!" Говореше все по-припряно и несвързано, изричайки в бързината незавършени изречения. Когато застана с гръб към скрития човек, така че почувства топлината на тялото му, забеляза, че очите на надигащия се от пода господин Феншоу са изпълнени със състрадание и ужас. Нещо го сграбчи, не можеше да се отскубне, започна да маха с ръце, оставайки без дъх, вледеняващо студено острие проникваше в гърдите му, а всичко наоколо застина в неподвижна снимка. Свличаше се бавно, като мислеше с необикновена настървеност: "Значи така, всичко спира, но къде е болката?" - и с остатъка от съзнанието си чакаше предполагаемата атака на агонията, стараейки се да отвори колкото се може по-широко очи. В широкия отвор на жълтото перде, което виждаше отдолу, стоеше белокос човек. Наведе се над Грегъри с необикновено внимание. "Не виждам вече - помисли си лейтенантът отчаяно, макар че още виждаше, - няма да разбера кой беше от тях двамата". Обстановката придоби очертания на огромна гърмяща камбана и тогава разбра без обяснения, че е убит от човека, когото искаше да победи, че победител е този човек. И това беше краят на съня - в тъмната стая, със застоял, леко горчив мирис на тютюнев дим във въздуха, звънеше телефонът, стихваше и отново звънеше. Със събуждането, тежко като самия кошмар, Грегъри си даваше все по-ясно сметка, че монотонният сигнал се повтаря отдавна.

- Грегъри - изхриптя в слушалката, като се опря с цяла сила на изпънатата си ръка; стаята около него се въртеше.

- Аз съм, Грегсън. Звъня от половин час. Виж какво, приятелю, дойде рапорт от Бивърс хоум, намерили са там трупа на оня, дето изчезна преди три седмици.

- Какво? - каза Грегъри уплашено. - Къде? Какъв труп?

- Човече, ти още спиш! Става дума за трупа на моряка - казваше се Алони, - който изчезна от залата за аутопсии. Намерили го при складовете за старо желязо, в ужасно състояние, явно отдавна лежи там.

- В Бевърли?... - каза тихо Грегъри, а главата му шумеше като след препиване с водка.

- Не, в Бивърс хоум, съвземи се най-сетне! Това е още десет километра по-нататък в северна посока. Където са големите конезаводи на лорд Елтрингъм, нали ги знаеш?

- Кой го е намерил?

- Работниците, вчера вечерта, но от участъка ни се обадиха едва сега. В някакви вехтории, навън, пред една барака. Пълно е с ръжда, ламарини, цели купища има там. Ще отидеш ли?

- Не. Не мога - каза рязко Грегъри и веднага добави по-спокойно:

- Не се чувствам добре, може би имам грип. Да отиде Колз, извикай го, става ли? И лекар.Сьоренсен сигурно няма да може, тоест няма да иска. Да отиде тогава Кинг. Оправи това, Грегсън, моля те, чуваш ли? А Колз ще се справи идеално. Аха, да вземат и фотограф. Нали знаеш. Аз наистина не мога.

Млъкна, чувствайки, че говори прекалено много. В слушалката настъпи кратка тишина.

- Както искаш - каза най-сетне Грегсън. - Ако си болен, ясно е, че не можеш. Мислех, че това ще е важно за тебе.

- Ама разбира се! Бих искал да зная какво са намерили там. Веднага ще се заема с лечението си, аспирин и така нататък, мисля, че ще се изправя на крака. В Скотланд Ярд ще се опитам да дойда около... около дванадесет часа. Кажи на Колз, че ще го чакам.

Като остави слушалката, Грегъри се приближи до прозореца. Разсъмваше се; знаеше, че вече няма да заспи. Отвори широко вратата към терасата и като стоеше на пронизващия влажен ветрец, който раздвижваше завесата, се загледа в безцветното небе на новия ден.

РАЗДЕЛ VІ

 

Имаше няколко минути до четири часа, когато Грегъри се озова пред "Риц". Хвърли поглед на часовника, монтиран в колоната на трамвайната спирка, и застана пред остъклената будка, където бавно се сменяха прожектирани отвътре кадри от нов филм. Гледаше разсеяно дългокраките жени с разкъсано бельо, маскираните гангстери и колите, катастрофиращи сред облаци прах. Пред ресторанта спираха дълги американски автомобили. От черен пакард излезе двойка задокеански туристи - жената стара, отвратително гримирана, със самурена пелерина, закопчана с брилянти, мъжът строен, млад, дискретно облечен в сиво. Като държеше чантата на жената, чакаше търпеливо, докато излезе от колата. Зад вълната от непрекъснато движение, на другата страна на улицата, над киното пламна рекламен неон, като събуди синкави отблясъци в околните стъкла и прозорци. Стрелките на часовника се сливаха; Грегъри тръгна към входа. Предобедът мина така, както предвиждаше. Дългоочакваният Колз донесе протокола от огледа на тялото и докладите за обстоятелствата, при които е намерено, и двете неща всъщност без всякаква стойност. "Залагането на капани" за тела беше очевидна фикция. Не можеше да нареди полицаи на територия от двеста квадратни километра.

Парадно облеченият портиер разтвори пред него вратата. Ръкавиците му бяха много по-изрядни от тези на Грегъри. Лейтенантът се чувстваше неловко, трудно му беше да си представи как ще премине срещата. Сис му позвъни около дванадесет часа и му предложи да обядват заедно. Беше натрапчиво любезен и като че ли изобщо не си спомняше за по-предната вечер. Не каза също така нито дума за нещастния блъф с телефона. "Сцена втора" - помисли си Грегъри, като оглеждаше голямата зала. Видя Сис, така че се измъкна от приближаващия келнер в черен фрак и се запъти към масата между палмите. Учуди се при вида на непознатите мъже, между които стоеше Сис. Поздравиха се, Грегъри седна малко сковано, зад гърба му остана пурпурната облицовка, а встрани майоликовите вази на палмите. Малката маса се намираше на възвишение, от което се виждаше цялата вътрешност на "Риц", елегантните жени, разноцветно осветените фонтани и колоните в псевдомавритански стил. Сис му подаде менюто; Грегъри се преструваше, че го чете, като мръщеше чело. Чувстваше се изигран.

Предположението, че Сис иска да говори откровено с него, се изпари. "Глупак, иска да ме впечатли със своите познати" - помисли си, като гледаше с подчертано безразличие събеседниците. Това бяха Армър Блак и доктор Мак Кет. Познаваше Блак от неговите книги и от снимките му във вестниците. Писател, който се намираше на върха на славата си, на възраст около петдесет години. Дългата поредица от издадени новели му беше донесла най-сетне популярност след много години на мълчание. Държеше се великолепно и се виждаше, че снимките във вестниците, представящи го на корта или с въдица в ръка, не са от миналото. Имаше големи ръце, грижливо поддържани, масивна глава с гъста черна коса, месест нос и дебели вежди, по-тъмни от лицето му, което изглеждаше по-старо, когато затваряше очи. Правеше го често и за дълго време, все едно оставяше говорещия с него сам. Другият човек беше много по-млад, но само наглед; много слаб, с момчешки вид, с изпъкнала адамова ябълка, която сякаш пречупваше шията му, с прекалено широка яка и близко разположени сини очи. Държеше се доста ексцентрично, ту забиваше стъклен поглед в стоящата пред него чаша, ту се прегърбваше, ту отново, сякаш опомняйки се, се изправяше и заставаше за минута неимоверно вдървено. Оглеждаше залата с леко отворена уста, обръщаше внезапно очи към Грегъри и го пронизваше с упорит поглед, след което изведнъж се усмихваше като закачливо момче. Приличаше по нещо на Сис, може би затова Грегъри си помисли, че е учен. Но докато Сис приличаше на дългонога птица, Маккет имаше някакво сходство с гризач.

Ходът на зоологическите аналогии на Грегъри беше прекъснат от дребен спор, който възникна между Блак и Сис.

- Не, само не "Шато Марго" - заяви категорично писателят, като тръскаше менюто с вина. - Това е противоотрова за всеки апетит. Убива вкуса и потиска стомашните сокове. И изобщо - погледна с най-голяма неприязън менюто, - тук няма нищо. Нищо! Но в края на краищата това не е моя работа. Свикнал съм да правя жертви.

- Ама почакай - Сис беше сериозно сконфузен. Появи се най-старшият келнер, който напомни на Грегъри един известен диригент. Блак още мърмореше и мрънкаше, когато носеха ордьоврите. Сис отбеляза нещо за някакъв нов роман, но думите му потънаха в мълчание. Блак дори не се опита да отговори, само погледна с пълни уста Сис, а блестящите му очи имаха възмутен израз, все едно докторът беше постъпил Бог знае колко нетактично. "Здраво го държи този негов прочут приятел" - помисли си с удовлетворение Грегъри. Така че се хранеха мълчаливо, на фона на нарастващия шум в залата. Маккет запали между супата и месото цигара, хвърли неволно изгорялата клечка във виното и се мъчеше да я извади. Грегъри, поради липса на по-добро занимание, наблюдаваше неговите усилия. Обедът наближаваше щастливия си край, когато Блак се обади:

- Мина ми. Но, Харви, ако бях на твое място, щеше да ме гризе съвестта. Тази патица - какво само е станало с нея в последните мигове от живота й! Погребенията на измъчените винаги съдържат в себе си нещо, което убива апетита.

- Ама, Армър... - мърмореше Сис, без да знае какво говори. Опита се да се разсмее, но не успя. Блак клатеше бавно глава.

- Че аз нали нищо не казвам. Тази наша среща е среща на лешояди, долетели от четирите краища на света. А и тези ябълки, що за вероломство, да натъпчеш беззащитното същество с ябълки! Не е ли така? Апропо, струва ми се, че ти се занимаваш със статистика на свръхестествените явления по гробищата?

- Мога да ти я дам. В нея няма нищо свръхестествено, вярвай ми. Сам ще се убедиш.

- Нищо свръхестествено ли? Но това е ужасно! В такъв случай, уважаеми, не я искам тази статистика.За нищо на света!

Грегъри се забавляваше прекрасно, като виждаше какви мъки търпи Сис, който се оказа съвсем беззащитен срещу тона на писателя.

- Но това е интересно - отбеляза добродушно Мак Кет. - Като проблем е наистина любопитно.

- Като проблем ли? Чували сме. Плагиат от Евангелието, нищо повече. Какво още?

- Не можеш ли поне една минута да бъдеш сериозен? - попита с неприкрито нетърпение Сис.

- Но аз никога не съм по-сериозен от тогава, когато се шегувам!

- Знаеш ли какво, спомних си онази история - каза Мак Кет на Сис. - С конете от Еберфелд. Нали знаеш, конете, които четяха и смятаха. Тогава също имаше две възможности: или чудо, или мошеничество.

- А не беше мошеничество, нали? Така се оказа накрая - подхвърли Блак.

- Разбира се, че не беше. Човекът, който дресираше конете - не помня името му, - изобщо не лъжеше. Той също вярваше, че конете наистина разговарят и смятат. Удряха с копита цифри или букви от азбуката, а постигаха резултат, защото наблюдаваха своя собственик! С една дума, не четяха по устните му, а по цялото му държание, по промяната на мимиките, по несъзнателните жестове, по отпускането на тялото, по толкова леки движения, че оставаха невидими за страничния наблюдател. Защото тези сеанси протичаха под много строг научен контрол!

- И това им беше достатъчно?

- Не е за вярване, но е така. Ето защо традиционната гледна точка, приемаща една от двете възможности - чудо или блъф, се оказа невярна. Имаше трети изход.

- Намерих много по-добра аналогия - каза Сис. Опря се с лакти на масата. - Движещите се масички. Известно е, че една такава масичка започва да тропа и да танцува дори под ръцете на хора, които изобщо не вярват в спиритизма. От традиционна гледна точка отново имаме или мошеничество, или проява на "дух". Същевременно няма нито дух, нито мошеничество, а масичката тропа! Нейните движения са резултат от сбора на отделните микроскопични мускулни колебания на хората, които държащ ръцете си върху плота. Всеки от тях е организъм с аналогична нервно-мускулна структура. Имаме специфично съвместен процес, определени колебания на тонуса, напрежение на мускулите и ритъм на нервните импулси. Явлението протича извън съзнанието на тези хора, а като ефект възникват достатъчни по големина сили, действащи периодично върху плота на масичката.

- Чакай, чакай - значително по-тихо, с очевидна заинтересованост се обади писателят, - какво искаш да кажеш? Че онези трупове са били подчинени на общите флуктуации на гробищния свят? Че мъртвите стават от време на време, защото така следва от статистиката на разложителните процеси? Предпочитам по-скоро чудо, уважаеми, без статистическо одеяние!

- Армър, всичко обръщаш на смях! - разлюти се Сис. Челото му почервеня. - Посочих само една елементарна, непълна аналогия. Поредицата от така наречените "възкресения" (защото не са никакви възкресения) образува специфична крива. Труповете изобщо не започнаха да изчезващ в един определен ден, а най-напред имаше случаи на по-скоро незначителни движения, след това явлението набираше сила, достигна своя максимум и започна да спада. Що се отнася до коефициента на корелация с рака, той е по-висок от корелационния коефициент на внезапните смъртни случаи и броя на слънчевите пещна. Вече ти казах, че...

- Зная, зная, помня! Това е просто "рак à rebours", който не само не убива, а напротив - възкресява! Много красиво, симетрично, хегелианско! - каза Блак. Левият му клепач трепкаше нетърпеливо, като кацнала под веждата му тъмна пеперуда. Впечатлението се засили от движението, с което писателят раздразнено го притисна с пръст. Този тик изглежда го ядосваше.

- Днешният рационализъм е мода, а не метод, и се характеризира с цялата повърхност на модата - изрече сухо Сис. Ироничната забележка на писателя пусна покрай ушите си. - В края на деветнадесети век настъпило всеобщо убеждение, че всичко в сградата на действителността вече е открито и сега само трябва, като се затворят прозорците, да се направи списък на нещата. Звездите се движат по същите изчисления като частите на парната машина, не по-иначе стоят нещата с атомите и така нататък до съвършеното общество, изградено като дворец от кубчета. В точните науки тези оптимистични наивни хипотези са погребани отдавна, но в рационализма на всекидневието те продължават да вегетират. Така нареченият здрав разум се основава на програмно недовиждане, премълчаване или осмиване на всичко, което не се вмества в традицията от деветнадесети век за "изцяло обяснения свят". Същевременно на всяка крачка можеш да срещнеш явления, чиито структури не разбираш и няма да разбереш без използването на статистиката. Като знаменитата "duplicitas casuura" на лекарите, като поведението на тълпите или цикличните флуктуации на съдържанието на сънищата, или такива явления като тези с движещите се масички.

- Е, добре. Прав си, както винаги. Но как обясняваш тези явления на гробищата? - попита ласкаво Блак. - Като те изслушах, "масичките" престанаха да ми бъдат проблем. За съжаление, не мога да кажа същото за твоите "възкресения".

Грегъри се раздвижи на стола, толкова доволен остана от думите на писателя. Хвърляше очаквателни погледи към Сис, който изстина от възбудата и сега ги гледаше с лека, сякаш прилепена към устните му усмивка; при това краищата на малките му уста се бяха разтеглили надолу, както винаги, когато се готвеше да каже нещо значително, беше едновременно наивно беззащитен и триумфиращ.

- Мак Кет ми показа неотдавна един електронен мозък, с който можеш да произнася думи. Когато го включи, докато лампите му загряваха, високоговорителят започна да хърка, да хрипти, да бърбори, а след това да говори с безсмислени изрази. Приличаше на това, което става, ако пуснете грамофон на бавни обороти - чува си драскане, от което се появява говор или песен, но впечатлението беше по-силно, защото машината просто бълнуваше. Не бях приготвен за това и го помня до ден днешен. Такава странична "необичайност" често затъмнява образа - в нашия случай моргата, гробището и труповете са шокиращ аксесоар, който...

- Значи твърдиш, че твоята формула обяснява всичко? - попита бавно Блак, като гледаше с черни тежки очи Сис, който отрече с енергично кимане на глава.

- Още не съм довършил. Изследвах статистично-масовия скелет на явлението. Анализът на отделните случаи и откриването на процесите, предизвикващи движението на телата, изисква по-нататъшни проучвания. Но такива отделни, сингуларни трактовки на проблема лежат извън моята компетенция.

- Най-сетне разбрах. Според тебе значи това, че множество покойници оживяват, е вече обяснено; а все още си остава загадка само това защо оживява всеки взет поотделно, индивидуален покойник?

Сис стисна устни, след това краищата им отново се спуснаха надолу. Обади се спокойно, но дребната гримаса свидетелстваше за безразличието, с което говореше:

- Това, че съществуват две равнища на явленията, е факт, който не може да бъде отхвърлен с подигравка. В един голям град се случва, да речем, на всеки пет дена по един изстрел. Така казва статистиката. Но когато стоиш на прозореца и някой куршум пръсне стъклото над главата ти, няма да разсъждаваш: "Вече имаше един изстрел, следващият ще последва не по-рано от пет дена, така че мога да се чувствам в безопасност", а ще си дадеш сметка, че срещу тебе има въоръжен човек, може би някакъв луд, и е по-добре да се навреш под масата. Ето ти нагледно представена разликата между статистично-масовата прогноза и единичният случай, само привидно подчинен на нея.

- И какво ще направите вие, изправен пред този dictum? - попита Блак, като премести погледа си върху Грегъри.

- Търся извършителя - отвърна спокойно лейтенантът.

- А, така ли? Разбира се... разбира се, като специалист по  "сингуларизмите". Значи не вярвате във вируса?

- Не, вярвам. Това е особен вирус. За щастие има много отличителни белези. Обича например тъмнината и безлюдните места, затова действа само нощно време, в затънтени дупки. Бяга от полицаи като от огън, явно са специално неподатливи. Затова пък обича мърша, най-вече умрели котки. Има също така литературни интереси, но се ограничава с четене на метеорологични прогнози.

Струваше си да се види как писателят слуша Грегъри с нарастващо веселие. Лицето му се преобразяваше, изпълни се с лекота, когато започна да говори бързо:

- Тези белези са толкова общи, че във вашия списък за издирване може да попадне не един извършител, господин инспектор. Например този, който обстрелва земята с камъни. Метеорите също падат най-често на безлюдни места, далече от очите на хората и полицаите, плюс това през нощта, а по-точно преди разсъмване, което е проява на особено коварство, защото пазачите, изморени от бодърстване през цялата нощ, по това време спят яко. Сис, ако го попитате за това, ще каже, че тази част на Земята, която метеорите бомбардират най-често, лежи в областта на отстъпващата нощ, следователно тя е челото на нашето космическо пътешествие, а е известно, че винаги повече листа падат върху предното стъкло на движещата се кола отколкото на задното. Но след като непременно трябва да имате извършител...

- Не става въпрос за това, че падат метеори и действат вируси, а за това, че тези явления могат да бъдат имитирани от някой съвсем жив и конкретен човек. Само такъв извършител търся, по свой начин и прозаично, без да ме е грижа за създателя на метеорите и звездите... - отговори Грегъри с по-остър тон, отколкото искаше. Писателят го гледаше неподвижно.

- О, ще го намерите. Гарантирам ви. Със сигурност. Впрочем... впрочем, вие вече сте го намерили.

- Така ли? - лейтенантът вдигна вежди.

- Е, може и да не го хванете, което ще рече, че няма да съберете достатъчно количество улики и доказателства, за да го задържите, но това не е толкова съществено. Незаловеният престъпник ще бъде ваш неуспех, още една папка, сложена в архива без крайно заключение. Но извършител, който го няма, който изобщо не го е имало - е нещо съвсем друго, това е пожар в архива, това е объркване на езика на ценното съдържание на папките, това е краят на света! Наличието на  извършител, заловен или не, не е за вас въпрос на успех или поражение, а смисъл или безсмислие на вашите действия. И тъй като този човек е вашето спокойствие, оцеляване, спасение - ще го намерите така или иначе, ще хванете този престъпен негодник, дори и да не съществува!

- С една дума, аз съм жертва на мания да преследвам, аз съм маниак, който постъпва противно на фактите? - попита Грегъри, като присвиваше очи. Разговорът му беше омръзнал и беше готов да го прекъсне, макар и арогантно.

- Сега пресата чака с вълнение показанията на констебъла, който избяга от моргата - каза Блак. - И вие, нали? Надявате ли се много на тях?

- Не.

- Знаех си - отвърна сухо писателят. - Ако, след като се свести, каже, че е видял със собствените си очи възкресение, ще си помислите, че му се е привидяло, че не може да се вярва в признанията на човек, преживял тежко мозъчно сътресение, което впрочем ще ви потвърди всеки лекар. Или ще кажете, че извършителят е действал още по-майсторски, отколкото сте предполагали, че е използвал някакви невидими найлонови нишки или е бил покрит с абсолютно черна субстанция и затова не се е виждал. За вас, господин инспектор, съществуват само хора като Варава и затова, макар и сам да видите такава сцена и да чуете глас, който казва: "Лазаре, стани!", няма да се промените. Което ще рече, че ще си останете жертва на халюцинация, на заблуда или на сръчно мошеничество. Казвам ви: никога, никога няма да се откажете от извършителя, защото неговото съществуване включва в себе си вашето!

Грегъри, който се зарече, че ще слуша с безразличие всичко, което бъде казано, направи опит да се усмихне, но не успя. Чувстваше, че пребледнява...

- Значи съм един от стражите, които са пазили гроба господен? - каза. - А може да съм Павел - преди приемането на новата вяра? Не ми ли оставяте такава възможност?

- Не - отвърна писателят. - Не аз, вие не си я оставяте. Това не е въпрос на методология или статистика, нито на следствена систематика, а на вяра. Вие вярвате в извършителя и така трябва да бъде. Трябва да има полицаи и трябва да има такива гробове.

- Още по-добре - каза Грегъри и се засмя неестествено. - Не правя дори това, което искам, а само се вмествам в схемата на трагедията? Или може би на трагифарса? Какво пък, ако сте така любезен и се съгласите да играете в него ролята на хора...

- Ами разбира се. Това е моята професия - изтърси писателят.

Сис, който се вслушваше с нарастващо нетърпение в разговора, не издържа.

- Армър, любезни - каза с уговарящ тон, - не свеждай въпроса до абсурд. Зная, че обичаш това, парадоксите са за тебе като водата за рибата.

- Рибата не прави водата - възрази Блак, но докторът не го слушаше.

- Не става въпрос за лирика, за драматизиране, а за факти. Entia non sunt multiplicada - нали знаеш, установяването на структурата на явленията няма нищо общо с вярата. И най-работещата хипотеза, с която започва едно изследване, може да бъде лъжлива. Такава лъжлива хипотеза е именно твърдението, че съществува някакъв "човешки" извършител...

- Фактите съществуват само там, където няма хора - отвърна писателят. - Когато се появят хората, вече има само интерпретации. Факти? Ами че преди хиляда години едно подобно произшествие щеше да постави началото на нова религия. И вероятно на някаква антирелигия, щяха да се появят тълпи от вярващи и свещеници, масови видения, празните ковчези щяха да бъдат разтрошени за реликви, слепи щяха да проглеждат, а глухи щяха да започнат да чуват... Днес, признавам си, действията са по-бедни, по-малко се митологизира и палачът не те заплашва с инквизиции за твоите статистически ереси - затова пък с тях се храни булевардната преса. Факти? Скъпи мой, това е твой проблем и на инспектора. Двамата сте от тези религиозни последователи, които са характерни за нашето време. Господин инспектор, надявам се, че не ми се сърдите за това дребно разногласие? Не ви познавам, затова не мога да твърдя със сигурност, че няма да станете Павел. Но дори и това да се случи - Скотланд ярд ще остане. Защото полицията никога не приема друга вяра. Не зная дали сте го забелязали?

- С всичко си правиш шега - измърмори апатично Сис. Мак Кет разговаряше известно време с него на ухо, след това се надигнаха. Пред гардероба Грегъри се озова до Сис, който изведнъж се обърна към него, като каза тихо:

- Имате ли да ми кажете нещо?

Грегъри се поколеба, подаде му с внезапна импулсивност ръка и каза:

- Не мислете за мене и работете спокойно.

- Благодаря - каза Сис. Гласът му трепна така, че Грегъри се учуди и се обърка. Колата на Армър Блак беше пред "Риц"; Сис седна с него, а Грегъри остана с Мак Кет и искаше вече да се сбогува, когато ученият му предложи да го придружи.

Бяха еднакви на ръст и като вървяха, няколко пъти се уловиха, че уж бегло се споглеждат един друг с крайчеца на окото. Трябваше да се усмихнат, но никой не го направи. Мак Кет спря пред една сергия с плодове и си купи банан. Като го белеше, погледна Грегъри.

- Обичате ли банани?

- Не много.

- А бързате ли?

- Не.

- Може би ще поиграем? - попита Мак Кет, като посочи входа на една галерия, осветен от реклама на игрални автомати.

Тази идея се стори на Грегъри забавна, той кимна с глава и влезе вътре с учения. Няколко големи момчета с лъщящи коси наблюдаваха унило едно, което стреляше със сини искри в малък самолет, кръжащ зад стъклено прозорче. Мак Кет се отправи навътре в залата, отминавайки редиците с колелета на късмета и механични рулетки. Автоматът, до който застана, беше един остъклен отгоре метален сандък, под стъклото на който имаше миниатюрен зелен пейзаж, изпълнен с храсти и дървета. Ученият пъхна ловко монетата, дръпна ръчката и каза:

- Знаете ли го това?

- Не.

- Хотентоти ловят кенгуру. В Австралия няма хотентоти, но какво толкова. Аз ще бъда кенгуруто. Внимание!

Натисна топката. Малко кенгуру изскочи от една черна дупка и си скри в гъсталака на храстите, Грегъри дръпна ръчката - отстрани изскочиха три уродливи черни фигурки. Движеше ръчката и ги приближаваше до предполагаемото място. В последния момент кенгуруто изскочи, пресече линията на хайката и отново се скри в храстите. Няколко пъти пресякоха по този начин цялата релефна карта, а кенгуруто винаги се измъкваше в последния момент. Най-сетне Грегъри схвана как да постъпи хитро; приближи единия хотентот до мястото, където изчезна кенгуруто, а двамата остави в резерв. Нареди ги така, че Мак Кет нямаше къде да избяга. Със следващото движение хвана кенгуруто.

- Като за първи път сте много сръчен - похвали го Мак Кет. Очите му блестяха, усмихваше се като момче. Грегъри повдигна рамене; чувстваше се малко глупаво.

- Може да е професионално, нали съм "ловец".

- Не, не е това: трябва да работи главата. Вече не бихте могли да играете на тази игра, защото уловихте принципа. Знаете ли, че това се поддава на математически анализ? Сис не понася такива игри и това е пропуск, съществен пропуск...

Като говореше така, той премина бавно покрай шпалира от автомати, пусна един пенс в един музикален бокс, задвижи дъгообразните дискове на игралната машина, дръпна ръчката и изведнъж цял куп медни дребосъци се изсипаха в протегнатата му ръка. Това привлече вниманието на момчетата от самолетното стрелбище и те се приближиха бавно към него, гледайки как Мак Кет изсипа небрежно спечелените монети в джоба си. Но той не опита още един път щастието си. Излязоха, като минаха край момчето, което с упорито и  едновременно тъпо изражение на лицето пускаше все нови и нови монети в апарата и стреляше непрекъснато.

Няколко крачки по-нататък се влизаше в друга галерия, пълна с магазини. Грегъри я позна - в нея се беше заблудил неотдавна; в дъното се виждаше голямото огледало, което затваряше пътя.

- Там няма изход - каза, като спря.

- Зная. Подозирате Сис, нали?

Грегъри не отговори веднага.

- Приятел ли ви е?

- Може и така да се каже. Макар че... той няма приятели.

- Аха, не позволява да го обикне човек - каза Грегъри с неочаквано натъртване. - Само че... не би трябвало да ми задавате такива въпроси.

- Дори реторични? Ами то е ясно, че го подозирате. Вероятно не точно като автор на тези изчезвания, но, да речем, като... съучастник. И това обаче е несериозно, сам ще се убедите след известно време. Едно нещо само: ще прекратите ли следствието, ако сам, със собствените си очи, видите нещо като възкресение? Мъртвец, който сяда, който се движи...

- Сис ли ви помоли да ме попитате за това? - каза сухо Грегъри. Намираха се в средата на галерията, без да знаят как бяха стигнали до там. Стояха пред една витрина, на която декоратор без обувки, само по чорапи, събличаше роклята на строен златокос манекен. Изведнъж Грегъри си спомни съня. Гледаше внимателно как изпод златистия брокат се показва необичайно розовото и тънко тяло на манекена.

- Жалко, че ме разбрахте така - отговори бавно Мак Кет. Като кимна леко с глава, той се обърна кръгом и се отдалечи, оставяйки Грегъри пред витрината.

Лейтенантът направи няколко крачки навътре в галерията, но като видя отражението си, тръгна обратно. На улицата светваха все повече витрини, движението се засилваше, както обикновено с настъпването на вечерта, той вървеше невнимателно и хората го блъскаха, а накрая свърна в една странична улица. Може би след минута осъзна, че стои пред една врата, от двете страни на която имаше фотографски витрини. Обходи с поглед всичките сватбени снимки с притиснати двойки, уеднаквени от олеографския ретуш, безпомощните усмивки под воалите и опулената бодрост на мъжете в смокинги. От двора се чуваше шум на автомобилен мотор. Влезе вътре. До стара кола с вдигнат капак беше клекнал човек с разкопчана кожена куртка и със затворени очи се вслушваше в нарастващото виене на двигателя. През отворената врата на гаража се виждаха капаците на други коли. До стената лежаха празни бидони и джанти. Мъжът с куртката отвори очи, сякаш почувства присъствието на Грегъри,  и се изправи. Лицето му изгуби израза на неземно вслушване.

- С какво мога да ви помогна? Кола под наем ли искате?

- Какво? А... може ли да взема кола под наем? - почти машинално отговори Грегъри.

- Разбира се. Моля. Нещо ново ли искате? Имам тазгодишен автоматизиран буик, изпробван, върви като бесен. На час ли?

- Не... всъщност да. За една вечер. Добре, ще взема буика - съгласи се Грегъри. - Искате ли предплата?

- Зависи...

 Грегъри показа удостоверението си. Другият се усмихна и се поклони.

- За господин инспектора без предплата, разбира се. Ще ми платите петнадесет шилинга след това. И така - буика, нали? Да налея ли бензин?

- Налейте. Дълго ли ще чакам?

- Какво говорите, само един момент.

Мъжът с куртката изчезна в мрачния гараж. Една от тъмните коли трепна и тихо излезе на бетонната площадка.  Грегъри плати, слагайки монетите  в загрубялата, лъскава от маслото длан на собственика. Затръшна вратата, намести се на седалката, опита с ходило как поддават педалите, включи на скорост и излезе внимателно на улицата. Все още беше доста светло.

Колата наистина беше нова и лесна за каране. Под червената светлина на кръстовището се обърна, за да види през панорамното задно стъкло дължината, с която не беше свикнал. Известно време караше сред много коли, след това колите станаха по-малко. Увеличи скоростта. Приятно беше да усеща мощния порив на колата. Около него сега имаше по-малко лични автомобили, но затова пък повече триколни мотоциклети, разнасящи стоки стари фургони и ярко боядисани пикапи с фирмени надписи. Беше стигнал вече Ийст Енд, когато се сети, че няма цигари.

Премина през няколко тесни улички, забранени за паркиране, докато не намери малко площадче с няколко сухи дървета и стар железен фонтан, който приличаше на голяма клетка за птици. Даде буика назад и когато почувства слабия удар на гумите о бордюра, излезе. Не можа да намери будките за цигари, които видя преди това от колата. Започваше да се мръква. Под бляскавите лампи на малко кино се мотаеха по двама, по трима високи момчета с набухнали фризури. Ръцете си държаха в джобовете на смачканите си тесни панталони, заставаха пред витрината със снимки и чакаха търпеливо въртящият ги барабан да покаже следващата. След киното Грегъри попадна в гореща струя въздух. Там имаше широко отворен бар, в средата на четириъгълни тави цвърчаха наденички, в дима се движеха няколко фигури като тези пред киното. Най-сетне намери една будка за цигари. Ниският като джудже собственик, с плоско лице, без шия, му подаде пакет американски цигари. Когато излизаше, Грегъри се натъкна на друго джудже, то беше сякаш свито в себе си, ръцете и краката му бяха неизмеримо дебели и къси, затова пък главата му беше малка; тъкмо слизаше от една триколка, натоварена с тави обилно захаросани пасти. Грегъри разкъса целофанената лентичка, запали цигара и пое дълбоко дима. Искаше да се върне при колата по друг път, мина на другата страна и тръгна напред, търсейки пресечна улица, по която би могъл да тръгне надясно. Мина покрай още един бар, също широко отворен, с червено-зелено-бяло знаме, което висеше като парцал над входа, покрай една дълга като черво и пълна с хора зала с автомати, покрай магазин за хранителни продукти и друг, с кухненски принадлежности. Ламаринени кофи и вани заемаха половината тротоар. На жълто дървено столче седеше до вратата с черен пуловер собственикът и, като пушеше лула, гледаше спокойно една детска количка, която стоеше на отсрещната страна на улицата. Оттам се носеше буйна мелодия. Грегъри спря. В количката, потънал вътре до гърдите, имаше човек, а по-скоро безръко тяло с глава, която, подскачайки с бързи полуобороти наляво и надясно, свиреше на прикрепена към телен статив хармоника бодър марш. Пръстите на Грегъри си играеха нервно с шепа монети в джоба. Накрая, направо насила, се застави да отмине. Високите тонове на устната хармоника го  съпътстваха още дълго. Потръпна при мисълта, която за миг доближи до него външния образ на свирещия. Едва тогава си даде сметка, че и той е нещо като джудже и се залови за това съображение. "Улица на джуджетата?" - помисли си. Както неведнъж в такива случаи, внезапно му се стори, че в тази поредица има някакво ясно, макар и скрито значение. Трудно е в края на краищата да се приписва всичко на случайността. Беше все по-тъмно, никакви улични светлини, само по-ярки ивици падаха от прозорците на магазините. Сред тях се чернееше проход - уличката, която търсеше.

Пресечната улица беше почти пуста. Една газова лампа светеше долу-горе по средата, прикрепена към стената с извито желязно рамо и отразяваща се в черните прозорци насреща като в кална вода. Вървеше, без да бърза, дърпаше дълбоко от цигарата, докато мокрият тютюн не изсъска един-два пъти при устните му. На ъгъла имаше антикварен магазин - така гласеше табелата, - но на прашната витрина имаше само купчини покрити с прах картонени кутии  и снимки на филмови звезди, разпръснати като колода карти. Намери уличката, която водеше към площада.

Около железния фонтан бягаха деца, като се криеха зад неговата решетъчна ограда с формата на епископска корона и замеряха с малки клончета буика му.

- Ей, стига сте си играли, чувате ли!? - извика, излизайки от сянката. Децата се пръснаха с викове, в които имаше повече радост отколкото страх. Седна и запали мотора. Миг след като стъклата го отделиха от околния свят, го обзе чувството, че все едно прекъсва връзката си с нещо, за което ще му се наложи да съжалява, но не сега, не сега. Като че трябваше да остави нещо несвършено, а едва започнато. Забави се една секунда с включването на скорост, но пръстите му сами натиснаха лоста и колата се плъзна меко по наклона. Натисна леко спирачката и зави в най-широката улица. Мярна се името й, което не можа да прочете.

Приборите под кормилото светеха в розово от скритите лампички, зелените стрелки на часовника стояха на седем. Днес времето му минаваше бързо. Спомни си за работата, но веднага забрави за нея. Искаше да я остави настрани, не се опитваше даже да си помисли за нея, все едно разчиташе, че като я остави на спокойствие, сама ще се подреди, ще се проясни и когато се върне към нея, всичко вече ще бъде добре, поне по-добре.

Излезе от Ийст Енд, когато по средата на широката артерия забеляза завиващия наляво ритмичен блясък на мигач, който разливаше отражението си върху черна каросерия, огъната при калника. Позна огънатото и автоматично намали, за да остане зад другия. Не беше трудно.

Тъмносивият седан зави още един път, в една безлюдна улица, с дървета от двете страни. Грегъри му позволи да се отдалечи на десетина метра, за да не привлече вниманието върху себе си и угаси всички светлини. Пътуването продължи доста дълго. На няколко кръстовищата се обезпокои, че другият ще му избяга и тогава даваше газ, но предпочиташе да не се приближава. Впрочем, все още имаше малко коли, а портокаловите припламвания на стоп светлините, доста често, защото Сис караше внимателно, бяха добра цел. Малко го ядосваше това, че все още не може да се ориентира накъде отиват. Внезапно забеляза високо ярките букви на рекламен надпис и изведнъж всичко си дойде точно на мястото. Беше филиал на "Банк сити", недалече оттам имаше малко кафене, което знаеше отдавна. Черният седан спря до тротоара. Грегъри взе бързо решение; рискувайки да загуби Сис, който вече слизаше, той продължи до съседния жилищен корпус, спря под един голям кестен, скриващ буика от дъговите лампи, затвори вратата и с леко ускорена крачка се върна обратно, за да проследи Сис. Нямаше го. Пред кафенето се поколеба, опита се да надникне вътре през стъклото, но не видя нищо, беше облепено с някакви афиши. Вдигна яката си и влезе вътре с неприятното чувство, че върши глупост.

Кафенето имаше няколко зали, три или четири, не знаеше всъщност колко. Представляваха обширни покои, отрупани с мраморни масички. Разделяха ги прегради, обвити с протъркано червено кадифе, същото като това, което покриваше протърканите от седене диванчета.

В тясно огледало между първата малка зала и втората видя Сис, който от масичката си казваше нещо на келнера. Грегъри веднага се дръпна. Търсеше колкото се може по-отдалечено кътче, от което да държи Сис под око. Нямаше много възможности. Когато седна на избраното място, преградите, създаващи впечатлението за до известна степен отворена от едната страна стая за кукли, му закриваха масичката на учения. Келнерът вече идваше, така че не можеше да се премести. Поръча си грог и разгъна пред себе си неделното приложение на "Таймс". Това, че не вижда Сис и стои като куче пред лисича дупка, го дразнеше. Започна да решава кръстословицата, като хвърляше погледи в празното пространство между преградите и срещуположната стена. След около десет минути, по време на които Грегъри пиеше от сладникавия, даже прекалено сладък грог, Сис внезапно стана от своята масичка и прекоси бързо цялата зала, оглеждайки се, като че търсеше някого. Грегъри едва успя да се скрие от него с отворения върху рамката "Таймс". Сис не видя лейтенанта и се върна в своя "бокс", но сега седеше така, че Грегъри виждаше дългите му крака с яркожълти обувки. Минаха още десет минути, в дъното, до билярда, вдигаха шум няколко студенти, карайки се лениво. Вратата скърцаше и всеки път Сис поглеждаше от своето укритие, накрая стана с празнична усмивка. Девойката, която застана на вратата, спря за малко и тръгна към него; плоската чантичка с каишка, която висеше на рамото й, я удряше по бедрото. Имаше лилав шлифер с качулка, под която се подаваха много светли коси. Лицето Грегъри не можа да види. Сега тя стоеше пред Сис, който й говореше нещо дълго и забързано. Докосна с ръка шлифера й, тя поклати отрицателно глава, промъкна се между стената и масичката и двамата изчезнаха. Като се възползва от краткото объркване, което предизвика групата студенти в задната стая, Грегъри бързо заобиколи цялото кафене и се върна през другата галерия, маневрирайки така, че висящото там огледало му позволи да надникне в светилището на Сис и девойката. При това се правеше, че търси някакъв брой на вестника, минавайки от маса на маса, докато не намери добър наблюдателен пункт. Потъна в червения диван, издут от тънките пружини. В огледалото не се виждаше добре, но слабото осветление и лошото отражение бяха известно прикритие от Сис. Грегъри го виждаше малко нависоко, гледайки в огледалото като в картина. Сис беше придърпал креслото си до диванчето и говореше оживено, толкова отблизо, че не гледаше девойката, а масичката, все едно приказваше на нея; впечатлението се засилваше и от свитата перспектива, под която Грегъри виждаше сцената. Девойката имаше детско лице, с пълни устни, може би беше на седемнадесет години, не повече. Беше разкопчала шлифера си, но не го беше съблякла, само беше свалила качулката от косите си, които се бяха разсипали по раменете й. Седеше изправена, опряла гръб на червената обвивка и гледаше пред себе си, не Сис, а като че ли покрай него, беше неестествено неподвижна и скована, създаваше впечатление, че не й е удобно, че дори леко се измъчва. Сис говореше непрекъснато. Навеждаше се към нея, след това с нежелание, като отблъснат, се отдалечаваше и отново доближаваше своите бързо движещи се малки уста към лицето й, без да я гледа. Едновременно с това костеливата му ръка, която лежеше на масичката, се движеше в такт с това, което говореше, вдигаше се леко и падаше, пръстите ту се свиваха, ту се изправяха отстъпчиво, плоско. Един-два пъти поглади масичката, като със скрита ласка, това беше глупаво, жалостно и на Грегъри тогава му се прииска да отвърне поглед, но продължи да гледа. Девойката се усмихна един път, само с устни, а очите й останаха неподвижни, след това вече стоеше неподвижна, с наведена глава, и само слушаше. Грегъри гледаше огледалото отдолу и я виждаше в горния му край, сенките по бузите й от косите и късото вирнато носле. За миг съзря блясък в очите й, но само един път. Сис млъкна. Седеше до нея, все едно внезапно беше останал сам, прегърбен, с удължения израз, който лицето му придоби, когато говореше, и който сега се губеше, изчезваше като топяща се следа. Като гледаше повърхността на масичката, посегна за тънката салфетка, написа бързо върху нея няколко думи, сгъна хартията на четири и я протегна на девойката. Тя не искаше да я вземе. Молеше я съвсем очевидно, настояваше. Най-сетне тя взе хартията и отново я сложи на масичката, без да я разгърне, бутайки я с краищата на пръстите си към него. Сис хвана ръката й. Тя я дръпна възмутено и го погледна с широко отворени очи. На Грегъри му се струваше, че лицето й потъмня. Сис я изслуша, кимна с глава, след това се наведе към нея и започна да говори бавно, натъртено, подчертавайки думите с жестове на ръката, силни, настойчиви, все едно забиваше нещо в мраморната повърхност. Когато свърши, държеше края на масичката с двете си ръце, все едно искаше да я отблъсне от себе си. Устните на девойката се движеха, Грегъри прочете: "Не". Сис се облегна назад в креслото и обърна лице към залата. Грегъри се мъчеше да види какво е станало със салфетката. Не я виждаше, но изведнъж мярна нещо бяло под масичката, съвсем до краката на девойката. Сис стана. Не изчака келнера, сложи на масичката няколко монети и тръгна бавно към вратата. Там спря. Девойката го следваше, като слагаше на главата си качулката, без дори да се опитва да обуздае все повече разсипващите се коси. Беше по детски тънка, подрастващо момиче с дълги крака. Вратата още не беше се затворила след тях, когато Грегъри се доближи до масичката, където седяха, наведе се за салфетката, сложи я в джоба си и излезе на улицата. Седанът тъкмо тръгваше. Девойката седеше до Сис. Без да прави опит да се скрие, Грегъри хукна към своя буик. Като се мъчеше да отвори ключалката на вратата, улови пулсиращия блясък на мигача, който изчезваше отсреща - Сис завиваше, - скочи в колата и като даде пълна газ, тръгна: дълго време не можа да настигне крайслера и веднага почувства облекчение и диво задоволство, когато в бягащите пред него светли петна се появи сивата задница на колата. Сис навлезе в горното равнище на транзитното северно шосе, но на третия участък излезе от него по едно оплетено кръстовище. Караха близо един до друг, Грегъри можеше да си го позволи в гъмжилото от други коли; опитваше се да види през задното стъкло какво става в седана, но му се мяркаха само от време на време две тъмни, отдалечени една от друга фигури. Навлязоха в голямо пространство от нови застроени райони, с редици осветени къщи. Изведнъж Сис спря, без да отбие встрани. Иска не иска, Грегъри мина край него и като караше бавно, се обърна на седалката, за да следи Сис през задното стъкло. Той обаче тръгна неочаквано, изпревари го и излезе на малък кръгъл площад. Сега се връщаше по същия път, по който мина, а Грегъри караше на няколко метра от него. Шестетажните блокове се бяха наредили един зад друг сред широки тревни площи до по-малки къщи, заградени с мрежи и живи плетове. Сис сви в широк промеждутък между тротоарите и излезе от колата след девойката. Грегъри ги следеше с поглед, докато не изчезнаха в полумрака на тревните площи; млечните топки над входовете на къщите светеха слабо и Грегъри напразно се мъчеше да зърне в някое от осветените места фигурите на двамата. Някакъв полицай се приближи до колата на Сис и я огледа неодобрително отзад и отпред, защото единият от габаритите светеше много слабо, явно крушката даваше лош контакт, но в края на краищата полицаят отмина. Грегъри чакаше вече над пет минути, но неизвестно защо беше сигурен, че Сис няма да постигне нищо и ще се върне веднага. Излезе от колата и се разхождаше бавно по тротоара, а по едно време чу стъпки - Сис се връщаше, с разкопчано палто, гологлав, а косите му стърчаха над ушите, наподобявайки крилете на прилеп, брулени от усилващия се вятър. Грегъри влезе, като притвори вратата, за да не привлече вниманието на Сис със звука от затварянето, и го наблюдаваше, като търсеше по джобовете си кутията с цигари: страшно му се прииска да запали. Сис стоя доста дълго до колата си с отпуснати ръце, след това прокара краищата на пръстите си капака, все едно проверяваше дали отгоре няма прах, но не погледна пръстите си, само седна и загаси светлините. Грегъри веднага запали мотори и зачака. Сис не тръгна. Грегъри изключи мотора; спомни си изведнъж за салфетката, потърси я в джоба си, разгъна я в тъмното и като не искаше да пали светлините в колата, приближи хартията до приборите. На бледорозовата светлина видя няколко думи, които с прочете с мъка. Беше адресът на Сис заедно с телефонния му номер и името му. Грегъри си помисли, че може би девойката се преоблича, а Сис я чака, но веднага отхвърли тази мисъл. Беше сигурен, че Сис не чака нищо и не се надява на нищо. Фосфоресциращият зеленикаво часовник на таблото показваше девет часа, стояха вече почти половин час. Грегъри изпуши две цигари, фасовете изхвърли през прозореца, известно време се опитваше да нагласи радиото, накрая, защото вече му дойде до гуша, слезе, хлопна демонстративно вратата и се приближи до колата на Сис. На няколко крачки от нея се поколеба, но продължи по-нататък.

Сис стоеше с лице върху ръцете си, кръстосани на кормилото.  Падащата отстрани и отрязана от покрива светлина на уличната лампа блестеше в сребърните му коси, като образуваше "крилце на прилеп" върху бузата му. Грегъри стоеше, леко наведен, и не знаеше какво да направи. Изведнъж се дръпна, върна се възможно най-бързо до буика, погледна назад - в колата на Сис не помръдваше нищо, - влезе, потегли рязко, зави на ляво, засили се на широката и за момента пуста улица и като караше прекалено бързо, се върна по голям кръг на същото място. Тъмната маса на крайслера се уголемяваше пред очите му; когато ударът изглеждаше неизбежен, натисна отривисто спирачката, при което се чу писък, и спря след кратко придръпващо хлъзгане, като удари обаче достатъчно добре задната броня на Сис така, че ламарината заскърца. Изскочи веднага и изтича до крайслера.

- Извинявам се много, господине! - извика. - Спирачките ми не държат, надявам се, че не съм ви наранил. Ама това сте вие! - завърши по-тихо, като спря.

Сис, когото ударът беше изхвърлил напред, отвори вратата, стъпи навън с единия си крак, все едно имаше намерение да излезе, но не го направи и се взираше в Грегъри, който имаше малко глупава физиономия.

- А, вие ли сте? Как бяхте... Грегъри, нали? Полицията троши мирните граждани... - каза.

Отидоха да видят задната страна на колата; беше цяла, ударът, както се надяваше и Грегъри, беше поет от бронята.

- И как го направихте това? - попита Сис, като се изправи.

- Взех кола под наем и не прецених добре спирачките. А и да си кажа честно, слабост ми е да карам, както се казва, лудо, може би защото съм нетърпелив. Нямам кола.

На Грегъри му се стори, че говори прекалено много и внезапно млъкна.

- Нямате кола? - повтори Сис. Говореше механично, като мислеше за нещо друго. Сложи си дясната ръкавица, закопча я бавно и стисна лявата в ръката си. Продължаваха да стоят пред опрените една о друга коли.

"Сега ще го поканя" - помисли си Грегъри.

- Не, нямам. - каза. - Бедността е добродетел, която в полицията се практикува прилежно. Във всеки случай съм виновен, а може би просто съдбата желае да прекараме вечерта заедно, след като обядвахме заедно. Тъкмо е време за вечеря.

- Може би от автомат, като се има предвид бедността - измърмори Сис. Оглеждаше улицата, все едно търсеше някого.

- Не съм чак толкова беден. Предлагам атака на "Савой". Какво ще кажете? Горе има тихи кътчета. И хубаво вино.

- Не, благодаря. Не пия. Не мога. Ами, не зная. В края на краищата...

- Сис отиде до крайслера, влезе и каза съвсем тихо:

- Все едно ми е.

- Значи да тръгваме, много добре, ще карате първи, става ли? - изрече бързо Грегъри, като се направи, че е разбрал думите на учения за приемане на поканата. Сис го погледна изпитателно, подаде се от колата, все едно искаше да се вгледа по-добре в лицето му, неочаквано затвори вратата и натисна стартера. Моторът не запали, защото Сис беше забравил да завърти ключа. Грегъри видя това, но не каза нищо. Сис въртя известно време мъртвия мотор, най-сетне се сети. Сядайки зад кормилото, Грегъри изобщо не беше сигурен, че Сис ще тръгне към "Савой", и когато потегли след него, изведнъж му се прииска да не го направи. Но още на първото кръстовище разбра, че Сис ще отиде с него на вечеря.

До "Савой" имаха не повече от десет минути път. Оставиха двете коли на паркинга. Беше вече девет и половина, на партера свиреше оркестър, в средата, на въртяща се площадка, осветена отдолу с разноцветни лампи, танцуваха. Трябваше да минат край колоните, за да се качат горе, където от балкона се виждаше цялата зала, а закачените на дълги вериги полилеи заслепяваха погледа им. Грегъри не послуша келнера, който искаше да ги заведе в дъното, на една маса, заета от развеселена компания, и тръгна пред Сис почти към края на балкона. Там между капителите на две колони имаше малка масичка, отдалечена от другите. Приближиха се едновременно двама келнери с фракове, единият с менюто, другият със списъка на вината, беше доста дебела книга.

- Разбирате ли нещо от това? - попита Сис, като затвори книгата с кожената обвивка. Грегъри се усмихна.

- Долу-горе. Мисля, че е добре да започнем с вермут. С лимон ли го пиете?

- Вермут ли? Горчив е. Но така да бъде. Може би с лимон.

Грегъри само погледна келнера, нямаше нужда от повече думи. Другият келнер чакаше търпеливо малко по-встрани. Грегъри поръча след дълъг размисъл, като запита преди това Сис дали обича зеленчукова салата и дали не му вреди пърженото.

Сис, наведен към балюстрадата, гледаше небрежно надолу към водовъртежа от подскачащи глави. Оркестърът свиреше слоу фокс.

Грегъри също се загледа за известно време натам, след това вдигна към светлината чашата с вермут.

- Струва ми се, че трябва да ви кажа това - обади се с известно затруднение. - Аз... бих искал да ви се извиня.

- Какво? - Сис го гледаше разсеяно. - А - сети се, - не, не. Не си струва да го говорим. Безсмислено е.

- Едва сега разбрах защо напуснахте мястото си в Щаба.

- Вече знаете? - попита безразлично Сис. Изпи вермута си като чай - на три глътки. Парчето лимон попадна в устата му, извади го, подържа го в пръстите си и го сложи в празната чаша.

- Да.

- Това е стара история. Би трябвало да знаете, след като вече сте ме сложили под лупата...

- Вие сте от тези хора, за които има само диаметрално противоположни мнения - каза Грегъри, все едно не чу последните му думи. - Всичко е или горещо, или студено. Нищо умерено. Така и в този случай. Всичко зависи от информатора. Можете ли вие да ми кажете защо ви отнеха ръководството на Оперативния отдел?

- И ме нарекоха червен - добави Сис. Въпреки очакването на Грегъри не се оживи. Прегърбен, опираше се с протегната ръка на балюстрадата. - Защо е всичко това? - попита най-сетне. - Няма смисъл от подобни ексхумации.

- Истина ли е, че сте предричали безпрекословно гибел? - попита, като понижи гласа си Грегъри. - Това е много важно за мене, моля ви. Вие знаете как хората обезформят и преобръщат всичко, всяка работа, всяко нещо. Можете ли да ми кажете как беше?

- Защо ви е това?

- Искам да разбера, още по-добре да разбера ой сте вие.

- Това е толкова стара история - унило каза още един път Сис, който почти през цялото време гледаше отгоре танцуващите. Долу сега светеше червена светлина и обливаше голите рамене на жените. - Не, не ставаше въпрос за гибел. Наистина ли искате да ви разкажа?

- Наистина.

- Толкова ли сте любопитен? Беше долу-горе през четиридесет и шеста. Започна атомната надпревара. Знаех, че когато границата бъде достигната - имам предвид на унищожаващата сила, - ще започнат да се развиват средствата за пренасяне на бомбата... Искам да кажа - на ракетите. В крайна сметка и тук трябва да се достигне до крайно състояние, тоест: двете страни имат ракети с водородни глави, има и някакъв добре скрит пулт, с прочутото копче. Когато се натисне, ракетите излитат. След някакви си двадесет минути настъпва краят на света, двустранен - finis mundi ambilateralis...

Сис се усмихна. Келнерът донесе вино, отвори бутилката, наля няколко капки в чашата на Грегъри, който отпи, изплакна си устата и кимна с глава.

Келнерът им наля до горе и се оттегли.

- Това ли беше вашето мнение през четиридесет и шеста година? - попита Грегъри, като не оставяше на мира Сис. Той опита с крайчеца на езика си рубинената течност, пийна внимателно, след това изпи виното почти на екс, въздъхна и с някакво удивление или объркване постави чашата на масата.

- Не, това бяха само предпоставки. Надпреварата, един път започнала, не може да спре, разбирате ли? Трябва да продължи. Когато едната страна измисля голямо оръдие, другата отговаря с още по-голям танк. Граница на тази поредица е само сблъсъкът, войната. Но тъй като в тази ситуация тя означава finis mundi, надпреварата трябва да продължи по-нататък. Веднъж ускорените усилия правят хората свои роби. Затова трябва да се усъвършенстват още повече средствата за борба. Но тези средства са вече на предела си. Какво остава? Мозъците. Мозъците на командващите. Човешките мозъци не могат да се усъвършенстват, затова в случая трябва да се премине към механизирани. Следващият стадий е автоматичен главен щаб, или стратегически електронни мозъци. И тук се появява много интересен проблем, по-скоро два проблема. Мак Кет ми обърна внимание на това. Първо: има ли граница в развитието на подобни мозъци? Те приличат на устройствата, които могат да играят шах. Устройство, което може да предвиди ходовете на противника с десет хода напред, винаги ще победи такова, което предвижда само осем или девет хода. Колкото по-напред се простира предвиждането, толкова по-голям трябва да бъде мозъкът. Това първо.

Сис говореше все по-бързо. На Грегъри му се струваше, че вече е забравил всичко, дори това на кого говори. Наля вино. Сис си играеше с чашата, като я движеше по покривката. По едно време чашата се наведе застрашително. Сис веднага я вдигна и отново я изпи на един дъх. Долу светеха жълти прожектори, мандолини подемаха хавайска песен.

- Изграждането на все по-големи устройства за стратегически задачи, искаме или не, означава необходимост да се увеличи количеството на фактите, които се зареждат в подобен мозък. Това на свой ред означава нарастващо господство на тези съоръжения над масовите процеси в обществото. Мозъкът може да реши, че прословутото копче трябва да се сложи на друго място. Или че трябва да се смени кройката на униформите в пехотата. Или че е необходимо да се увеличи производството на определен вид стомана, като ще поиска за това финансови средства. Изградим ли такъв мозък, трябва да го слушаме. Ако някой парламент започне да разисква дали да бъдат отпуснати финансовите средства, нещата ще се забавят. По това време другата страна може да излезе напред. Ликвидирането на решенията от парламентарен тип ще стане след известно време неизбежно. Контролът на хората над решенията на мозъка ще намалява с концентрацията на все повече знания в него. Ясно ли се изразявам? От двете страни на океана се появяват два нарастващи мозъка. Каква е най-първата задача на такъв мозък, когато трябва да направи сред все по-нарастваща надпревара следващата крачка?

- Да бъде увеличена неговата компетентност - каза полугласно Грегъри. Гледаше с присвити очи Сис, чиито бузи се покриха с червени петна. Долу изведнъж настъпи тишина, след това избухнаха ръкопляскания. Пееше женски глас. Младеж в смокинг постави до масата им друга, по-малка, и келнерите донесоха поднос, пълен със сребърни похлупаци. Появиха се грижливо затоплени чинии, салфетки, прибори.

- Не - отвърна Сис. - Първо е желанието да бъде увеличен самият той, иначе казано - мозъкът да стане по-голям! Другото е производно.

- Искате с една дума да кажете, че земята ще се превърне в шахматна дъска, а ние в пионки, с които ще разиграват вечна партия двама механични играчи?

Гордост беше изписана по лицето на Сис.

- Да. Само че аз не предсказвам. Правя единствено изводи. Първият етап на подготвителния процес е вече към края си и надпреварата расте. Зная, че всичко това звучи неправдоподобно. Но е така, господине. Така е!

- Да... - измърмори Грегъри. Наведе се над чинията. - А... във връзка с това - какво предложихте тогава?

- Споразумение на всяка цена. Колкото и странно да звучи, гибелта ми изглежда, въпреки всичко, по-малко зло от играта на шах. Направих само няколко извода. Нямам илюзии. Лошо е да нямаш илюзии, знаете ли? - каза и си наля вино. Пиеше без желание, почти насила, но пиеше и то все повече. Грегъри вече не трябваше да се грижи за чашите. Долу оркестърът засвири отново. Покрай тяхната маса мина една двойка, строен мъж с тънки мустачки, сините ивици на избръснатата му брада подчертаваха бледия цвят на лицето му. Жената, много млада, имаше на голите си рамене бял шал със златна нишка, като цвета на косите й. Сис погледна след нея, изпрати я с поглед, гримаса кривеше устните му. Бутна настрани чинията, притвори очи и скри ръце под масата. На Грегъри му се стори, че си мери пулса.

- И какво ще правим с така прекрасно започналата вечеря? - обади се след малко, като повдигна клепачи. Приглади сивите си щръкнали над ушите му коси, намести се на стола. Грегъри кръстоса приборите върху чинията. Веднага се появи келнерът.

- Ще пиете ли кафе? - попита Грегъри.

- Да. Разбира се - съгласи се Сис. Продължаваше да държи ръцете си под масата.

- Струва ми се, че се напих... - каза със срамежлива усмивка, като се оглеждаше неуверено, с учудване...

- От време на време това е необходимо - каза Грегъри. Наля само на себе си.

Кафето беше горещо и силно. Пиеха го мълчаливо. Беше задушно, все по-задушно. Грегъри потърси с очи келнера и като не го видя, стана. Намери го при бара, зад колоната, и го помоли да отвори прозореца. Когато се върна, лек хладен повей вече раздвижваше парата, която се вдигаше над чашките. Сис стоеше облегнат с цялата си тежест на балюстрадата, очите му бяха хлътнали и зачервени. Дишаше дълбоко, учестено, твърди жилки бяха изскочили на слепоочията му.

- Лошо ли ви е? - попита Грегъри.

- Не понасям алкохола - Сис говореше със затворени очи. - Тоест организмът ми не го понася. Ставам вътрешно неспокоен, просто неспокоен, нищо повече.

- Съжалявам много - каза Грегъри.

- О, няма нищо - Сис все още не отваряше очи. - Да не говорим за това.

- Бяхте ли противник на превантивната война? Думата ми е за тогава, за четиридесет и шеста.

- Да. Впрочем, никой не вярваше в успеха й, дори тези, които я пропагандираха. Нямаше психологическа готовност, разбирате ли. Всеобща еуфория от мира. Но постепенно можеш да доведеш и конклава до канибализъм. Само да действаш последователно, стъпка по стъпка. Точно като сега.

- Какво правихте след това?

- Разни работи. Започвах много неща, но всъщност не можех да довърша нищо. Оказвах се обикновено камъкът, о който удряше косата, разбирате ли, а така не можеш да направиш много. Последната работа сигурно също няма да я доведа до края. Винаги стигах до мъртва точка. Е, ако вярвах в съдбоносната неизбежност... но това е само въпрос на характер. Не понасям компромисите.

- Не сте женен, нали?

- Не съм.

Сис гледаше подозрително Грегъри.

- Защо питате?

Грегъри вдигна рамене.

- Просто... исках да зная. Извинявам се, ако...

- Остаряла институция... - измърмори Сис. - Деца също нямам, ако искате да знаете всичко. Е, ако се правеха с главата... Не обичам тази лотария с гените, разбирате ли. Струва ми се, че аз бях поканен на вечеря. Така че: може би ще тръгваме?

Грегъри плати. Когато слизаха, оркестърът ги изпрати с пронизителен джаз, трябваше да се промъкват край дансинга, докосвани от танцуващите двойки. Зад въртящата се врата Сис пое с облекчение хладния въздух.

- Благодаря ви... за всичко - каза бавно. Грегъри вървеше след него към колата. Сис търси дълго ключа в джоба си, отвори вратата, разкопча шлифера си, след това го съблече и го хвърли смачкан на задната седалка. Седна зад кормилото. Грегъри продължаваше да стои.

Сис не затвори вратата и не помръдваше.

- Не мога да карам... - каза.

- Ще ви закарам - предложи Грегъри. - Ще се отместите ли?

Наведе се, за да седне.

- Но вашата кола е тук.

- Няма значение. Ще се върна за нея.

Грегъри влезе, затвори вратата и потегли рязко напред.

РАЗДЕЛ VІІ

 

Празната кола остана на двора. Грегъри влезе във входа. Сис се беше опрял на перилата, с притворени очи, по устните му блуждаеше неясна, леко болезнена усмивка. Грегъри не се сбогува - чакаше. Другият си пое въздух, все едно въздъхна. Изведнъж отвори очи и погледна пред себе си.

- Не зная - каза най-сетне Сис - дали имате... малко време.

Грегъри кимна с глава и мълчаливо тръгна покрай Сис нагоре. Не каза нищо. Преди да влязат, с ръка на дръжката, Сис изведнъж застина, поиска да каже нещо, дори придържа вратата, която вече се открехна, но после я отвори.

- Ще вървя напред, защото е тъмно - отбеляза.

В коридорчето светеше. Вратата към кухнята беше отворена, вътре нямаше никого, само чайникът свистеше тихо, кипейки на слабия огън. Окачиха шлиферите си.

Стаята в светлината на бялата топка под тавана имаше подреден и празничен вид. На бюрото стоеше дълга редица от книги с еднакъв формат, моливите и писалките лежаха симетрично, до библиотечните рафтове имаше стъклена масичка с две дълбоки кожени кресла, много ниски, зелени, с ярки на цвят възглавнички с геометрични фигури. Масичката беше отрупана с чаши, чашки и подноси, пълни с плодове и сладки. Лъжички, вилички - всичко беше приготвено за двама души. Сис потърка своите костеливи артритни ръце.

- Седнете до книгите, там е по-удобно - каза с пресилено въодушевление. - Имах гост след обяд, мога да ви предложа това, което остана.

Грегъри искаше да отговори леко, весело, така че да помогне на Сис, но не беше в състояние да измисли нищо, отмести креслото и седна на подлакънтика с лице към книгите.

Пред него стоеше импонираща сбирка от разноезична научна литература - едната лавица беше изпълнена с произведения по антропология, следващата имаше пластмасова табелка с надпис "Математика". С края на окото си улови някакви светлобежови петна върху планшетите, които се виждаха в отвореното чекмедже на бюрото, но когато погледна в тази посока, Сис отиде, по-скоро почти се спусна натам с дългите си крака, бутна с коляно чекмеджето и затвори шумно вратичката на бюрото.

- Безпорядък, безпорядък - обясни с престорена непринуденост, потърка още един път ръцете си и седна на радиатора до прозореца.

- Трябва да призная, че новият ви интерес към моята особа  е също толкова подозрителен като първия - каза. - Много е... много е всестранен.

- Сигурно са ви се случвали доста лоши неща - отбеляза Грегъри. Вадеше безразборно от дебелите книги и пускаше под пръстите си да се разлистват страниците им, по които трепкаха и подскачаха алгебрични формули.

- По-скоро да. Ще пиете ли кафе или чай? - припомни си Сис задълженията на домакин.

- Ще пия това, което пиете и вие.

- Добре.

Сис отиде в кухнята. Грегъри остави "Principia mathematica" и известно време гледаше към затръшнатата вратичка на бюрото. Би надникнал с удоволствие в чекмеджето, но не смееше. През отворената врата се чуваше шум от кухненските занимания на Сис. Той се върна с чай, сипа го с в висока тясна струйка в чашите и седна срещу Грегъри.

- Внимавайте, горещ е - предупреди. - Значи казвате, че не съм заподозрян? - продължи след минута. - А знаете ли какво? Мога да ви подскажа още един мотив, който не сте взели под внимание. Да речем, че трябва да скрия някакъв труп. На моя жертва, например. С тази цел, за да създам необичайна ситуация и да скрия трупа, прибягвам до множество трупове, местя ги, предизвиквам объркване, сред което следите на моята жертва ще се изгубят. Какво ще кажете за това?

- Прекалено литературно е - отвърна Грегъри. Прелистваше тежък, с гладки, дебели листи, том по психометрия. - Има разказ от Честъртън на подобна тема.

- Не съм го чел. Не обичам Честъртън. Значи не? А защо би трябвало да го направя според вас?

- Не зная защо би трябвало да го направите. Не мога да ви припиша никакъв мотив. Точно затова се отказах от подозренията.

- А ровихте ли се в миналото ми? Направихте ли календар и карта кога и къде съм ходил? Търсихте ли следи и отпечатъци? Не забелязах нищо, с едно изключение.

- Веднага се отказах от рутината, защото мозайката не се получаваше. Впрочем, аз не съм систематичен в провеждането на следствието. Импровизирам или, ако желаете, съм много неподреден - призна си Грегъри. Почувства нещо твърдо между листите на книгата и ги прелистваше бавно. - Създадох дори теория за моята небрежност: че от колекционирането на следи не произтича нищо, докато не се улови определената посока.

- Интуитивист ли сте? Чели ли сте Бергсон?

- Да.

Листите се разтвориха. Между тях лежеше доста голям фотонегатив. На фона на прозиращата през него белота на хартията се очертаваше човешко тяло, отпуснало се назад. Грегъри приближи бавно книгата към очите си и погледна над нея Сис, който седеше по-ниско. С единия си пръст започна да мести негатива по бялата ивица между шпалтите. Едновременно с това говореше:

- Шепърд ми каза, че сте били при него, когато изчезна тялото в Люис. Така че имате алиби. Държах се като куче, което търси заровена кост, тичах от дърво до дърво и ровех, макар че нямаше какво. Сам себе си лъжех. Нямаше какво да ровя, никаква почва, нищо...

Не преставаше да мести снимката по бялата ивица между напечатаните колонки, докато не си изясни изцяло образа на негатива. Беше снимка на гола жена, полулежаща на маса. Разпуснатите тъмни, а в действителност светли коси, се спускаха през рамото, с което се опираше на наредени една върху друга черни тухли, и достигаха почти до зърната на гърдите й, очертаващи се като млечнобели петънца. На дългите й прасци, които висяха от масата, имаше бели гердани. В другата си ръка държеше неясен, замъглен предмет, лежащ напряко на черните й събрани бедра. Устните й, разтворени в неясна гримаса, разкриваха черните точки на зъбите.

- Мисля, че в края на краищата станах смешен пред вас - продължаваше Грегъри. Изведнъж хвърли поглед на Сис. Той, като се усмихна леко, наведе бавно глава.

- Не зная. Вие имахте друга гледна точка. Ако живеехме във времената на Инквизицията, може би щяхте да постигнете целта си.

- Какво имате предвид? - попита бързо Грегъри. Погледна още един път негатива, притиснат силно към страницата, и изведнъж разбра: това, което взе за гердани, в действителност беше малка верига. Глезените на момичето бяха оковани. Смръщи вежди, затвори книгата, постави я на мястото ѝ, премести се леко от подлакътника и седна на фотьойла.

- Вижте какво, не издържам на болка. С мъчения можете да изтръгнете от мене всякакво признание. Ще ми натрошите костите, но ще запазите душевното си спокойствие... Или по-скоро душевната си хармония.

- Не мога да разбера Шепърд, както и самото дело - каза бавно Грегъри. - Изпрати ме на тази отчаяна мисия, а едновременно с това не ми даде още в началото никакъв шанс.Но това сигурно не ви интересува.

- Наистина не ме интересува - Сис сложи празната чаша на масата. - Направих това, което можах.

Грегъри стана и се разходи из стаята. На отсрещната стена висеше голяма снимка в рамка, някаква скулптура, снимана отдолу, с рязко очертани светлини и сенки.

- Ваша ли е снимката?

- Да.

Сис не извърна глава.

- Много е добра.

Грегъри обходи с поглед цялата стая и в масата от негатива разпозна бюрото. "Тухлите са всъщност книги" - помисли си. Погледна прозорците; освен обикновените имаха в момента вдигнати и плътно навити черни щори.

- Не мислех, че се интересувате от изкуство - каза, като се върна при масата. Сис започна да мига и се изправи с известно усилие.

- Някога това ми доставяше удоволствие. Имам много такива, искате ли да ги видите?

- О, с най-голямо удоволствие.

- Ей сега - търсеше в джобовете си. - Къде са ключовете? Сигурно в палтото.

Излезе, като остави вратата отворена и запали лампата в коридора. Не се върна дълго време. На Грегъри му се искаше да погледне още един път в книгата по психометрия, но се страхуваше да рискува. Изведнъж се чу шум, прозвуча нещо като късане на материя, на вратата се появи Сис. Беше съвсем променен. Изправен, тръгна към Грегъри с неестествено големи крачки, все едно искаше да се нахвърли върху него. Дишаше тежко. На две крачки от Грегъри разтвори ръката си, от нея се търкулна нещо бяло, смачкано късче хартия. Грегъри позна салфетката. Тя се завъртя във въздуха и падна на пода. Сис свиваше ъгълчетата на малката си уста в неизразимо отвращение. Бузите, цялото лице на Грегъри изведнъж започна да пари като изгорено.

- Какво искаш, гнидо? - извика с фалцет Сис. Давеше се в думите си. - Признания? Ето ти признание: аз го направих. Чуваш ли? Аз! Всичко аз! Нагласях, местех и вземах труповете. Играех си с тях като с кукли, така ми се искаше, разбра ли? Само не ме докосвай, гнидо, защото мога да повърна!!! - лицето му посиня. Отдръпна се, добра се до бюрото, падна, подпирайки се, в креслото, извади с треперещи ръце от джобчето си стъклено шишенце, издърпа тапата със зъби и изруга, преглъщайки маслените капки течност. Дишането му бавно се успокои и стана по-дълбоко. С глава, положена върху подредените на лавицата книги, дишаше усилено, широко разтворил крака. Очите му бяха затворени. След това бавно се съвзе и седна по-удобно. Грегъри го гледаше. Не мърдаше от мястото си. Лицето му все така гореше.

- Вървете си. Моля ви, вървете си - обади се хрипливо Сис, без да отваря очите си. Грегъри все едно се беше сраснал със земята. Мълчеше и чакаше неизвестно какво.

- Не? Така да бъде - Сис стана и се закашля силно, ловейки жадно въздуха. Изпъна се, докосна якичката на ризата си, която преди това беше разкопчал, придърпа сакото си и излезе в коридора. След миг се хлопна външната врата.

Грегъри беше сам в жилището. Можеше да прегледа всички чекмеджета, цялото бюро, дори се приближи до него, но знаеше, че няма да направи нищо. Запали цигара и закрачи с големи крачки от стена до стена. Изобщо не можеше да мисли. Смачка цигарата, огледа се, поклати глава и излезе в коридора. Палтото му лежеше на земята и когато го вдигна, видя, че от дръпването гърбът му се е раздрал почти до половината, кукичката с част от материята беше останала на закачалката. Стоеше с палтото в ръце, когато телефонът иззвъня. Ослуша се. Телефонът продължаваше да звъни. Върна се в стаята, чакаше повтарящият се звън да млъкне, но той не преставаше. "Никакви скрупули и никаква последователност - помисли си. - Какъв парцал съм." Не, как беше? Гнида. Сложи слушалката до ухото си.

- Ало?

- Вие ли сте? Най-сетне - позна гласа на Шепърд.

- Да, аз съм. Откъде... откъде знаете, че съм тук? - попита Грегъри. Коленете му бяха омекнали, почувства го едва сега.

- Къде на друго място бихте могли да бъдете в дванадесет часа през нощта, ако не сте си у дома? - отвърна Шепърд. - Ще стоите ли още дълго там? Сис наблизо ли е?

- Не. Сис не е тук. Изобщо не е в жилището.

- А кой е там? Сестра му ли? - гласът на Шепърд прозвуча по-остро.

- Не, изобщо няма никого... 

- Как така, сам ли сте? Как влязохте там? - подозрителна неприязън прозвуча в гласа на инспектора.

- Дойдохме заедно, но той... излезе. Имахме... случи се нещо неприятно - процеди с върховно усилие Грегъри. - Аз... после, всъщност сутринта, когато ще имам възможност... впрочем, да оставим това. Какво има? Защо се обаждате?

- Ами случи се нещо. Уйлямс почина. Знаете за кого става дума.

- Зная.

- Дошъл на себе си преди смъртта и поискал да даде показания. Мъчех се напразно да ви открия, опитах също и по радиото.

- Аз... извинявам се, но не знаех...

- Няма за какво да се извинявате. Записахме показанията на лента. Бих искал да ги чуете.

- Сега!

- А защо не? Чакате ли Сис?

- Не, не... тъкмо исках да си тръгвам...

- Добре. В състояние ли сте да дойдете при мене сега? Бих искал да не отлагам това до сутринта.

- Мога да дойда веднага - каза Грегъри с неопределен тон.

Спомни си за палтото и добави бързо:

- Трябва само преди това да отскоча до дома. Ще отнеме половин час.

- Добре. Чакам.

Шепърд затвори. Грегъри се върна в коридора, вдигна палтото, метна го на рамото си и се спусна бързо по стълбището. Огледа двора; сивият крайслер не беше там. След ъгъла хвана такси и отиде до "Савой", там се прехвърли в буика. Изстиналият мотор дълго не искаше да запали. Вслушвайки се в неговото бръмчене, мислеше само за едно: какво ще каже на Шепърд.

До дома на семейство Феншоу не беше позволено да се паркира, но не се съобрази с това; изтича до вратата по мокрия асфалт, отразяващ като огледало далечни светлини. Дълго време се мъчеше напразно да завърти ключа в ключалката, докато не разбра учудено, че вратата е отключена. Такова нещо не се беше случвали никога до сега. Големият хол не беше съвсем тъмен; изпълваше го движеща се бавно бледа светлина, трептящ отблясък равномерно гаснеше и нарастваше върху сводестия таван високо над стълбите. Премина на пръсти пътя до залата с огледалата и спря на прага.

Там, където преди това се намираше масата, имаше възвишение, покрито с килими. От двете му страни горяха свещи, чиито редици се повтаряха с тъмнеещите отражения на пламъчетата в ъгловите огледала. Въздухът беше изпълнен с миризмата на стопен стеарин, жълтеникавите и синкави пламъчета трепкаха неспокойно, една от свещите пропукваше. Гледката беше толкова неочаквана, че Грегъри не можа дълго да мръдне, загледан в празното продълговато място между шпалирите на свещите. Вдигна бавно поглед, все едно броеше дъгоцветните искри, проблясващи и изчезващи в окачения ниско кристален полилей. Огледа се - нямаше никого. Трябваше да прекоси залата, тръгна край стената, движейки се на пръсти като крадец, и ходилото му докосна белееща слабо, навита като пружина, тънка спираловидна стружка. Едва при отворената врата чу приближаващи се стъпки. Ускори крачките си с надеждата, че ще стигне до стаята си преди срещата. Видя в мрака пред себе си трептене на златни искрици. От коридора изникна госпожа Феншоу. Вървеше бавно, върху черната си рокля имаше виолетов шал, обшит със златни пайети, които святкаха при всяко движение. Грегъри не знаеше какво да прави, искаше мине покрай нея, но тя не му освободи място. Вървеше като сляпа, трябваше да отстъпва и да отстъпва, вървеше гърбом, а тя крачеше срещу него, все едно не го виждаше. Грегъри се спъна в края на килима и спря. Бяха сред стаята с огледалата.

- Животът ми! - проплака изведнъж госпожа Феншоу. - Животът ми! Край! Край! Отнесоха го! - пристъпи толкова близо, че чувстваше дъха ѝ върху лицето си. - Знаеше, че няма да издържи, знаеше, знаеше и ми го каза, още през деня! А всичко беше както винаги, защо не можа да продължи? Защо?! - повтаряше, обгаряйки го с дъха си, докато най-сетне тези изрази, изречени с трогваща болка, престанаха да значат за него каквото и да било.

- О... не зная... наистина ли... много съжалявам... - мърмореше безпомощно Грегъри с чувството, че навлиза в някаква безсмислица, в някакво неразбираемо нещастие, в театър на неправдоподобни случки и правдоподобна печал. Изпод шала, с който госпожа Феншоу се беше загърнала, се показа нейната тъмна, възлеста ръка и го стисна силно за китката...

- Какво има? Нима господин... господин... - не довърши, защото хълцайки без глас, тя потвърди с най-спазматични движения на главата си. - О... така внезапно - смотолеви той.

Тази дума я отрезви. Погледна го тежко, твърдо, почти с омраза.

- Не! Не внезапно! Не внезапно! Не! От години, господине, от години, и все отлагаше, отлагахме го заедно, имаше всичко най-добро, което може да има един човек. Масажирах го всяка нощ, а когато нещата отиваха на зле, държах до разсъмване ръката му, седях при него, сам можеше да стои само през деня, през деня не му трябвах, но нали сега е нощ, нощ!!! - отново крещеше страшно, гласът ѝ се удължаваше в неестествено звучащо ехо. Думата "нощ" се върна деформирана, някъде от вътрешността на къщата, от мрака на анфиладата, широко отворена към стълбището, над главата на жената, която се беше впила конвулсивно в китката му, а с другата си ръка го удряше по гърдите. Зашеметен, потиснат от тази откритост, искреност и сила на мъката, започвайки малко по малко да разбира всичко, Грегъри гледаше подвижните пламъчета, осветяващи празното, постлано с килими място насред залата.

- О, господине, господине. О, господине - викаше госпожа Феншоу и изведнъж виковете ѝ, с които не знаеше дали се обръща към него, или към Бога, потънаха в хълцания. Една от сълзите падна като блестяща светлинка върху ревера на сакото му; почувства облекчение, че тя успя да се разплаче. Едновременно с това госпожа Феншоу притихна и удивително спокоен глас, макар и треперещ от напиращия в него плач, каза:

- Благодаря. Извинете. Вървете... вървете, господине. Никой няма да ви пречи. О, никой! На никого, на никого...

Гласът ѝ при последните думи стана отново опасно близък до безумен вик. Грегъри изтръпна, но госпожа Феншоу, като дръпна силно лилавия шал и оправи гънките му, тръгна към противоположната стая. Грегъри излезе в коридора и почти хукна, докато не усети под ръцете си вратата на своята стая.

Затвори я след себе си старателно и здраво, запали малката лампа и седна на бюрото, вглеждайки се до ослепяване в светлината.

Значи е бил болен и е починал? Някаква хронична, особена, продължителна болест? Тя се е грижела за него? Само през нощта? А през деня? Искал е да бъде сам. Какво му е имало? Може би някакъв задух? Говореше за масажи. Нещо с нервите? И безсъние, може би нещо със сърцето, изглеждаше все пак здрав, значи не е бил тежко болен. На колко години беше? Сигурно под седемдесет. Кога е станало? Днес, всъщност - вчера. Не се беше връщал вкъщи почти цяло денонощие; по-скоро се е случило сутринта или по обяд, а са го отнесли вечерта. Иначе защо ще са тези свещи?

Протегна краката си, защото започнаха да му изтръпват. "Значи нещата са ясни - помисли си, - бил е болен, грижела се е за него, някакви дълги, сложни процедури, от които е имал нужда, а когато е спяла?.."

Скочи на крака, когато си спомни, че Шепърд все така го чака. Взе от шкафа старото си палто, облече го и излезе на пръсти. Къщата беше тиха. В салона догаряха свещите; под техния угасващ блясък се спусна по стълбите. И всичко това продължи само половин час - установи учудено, като сядаше зад кормилото. Когато мина край Уестминстър, часът беше един.

Шепърд му отвори сам, както предишния път. Качиха се на първия етаж мълчаливо.

- Извинявам се, че трябваше да чакате дълго - каза Грегъри, като окачи палтото си, - но моят хазяин почина и трябваше... е... да изкажа съболезнования.

Шепърд кимна хладно и му показа с жест отворената врата. Стаята беше същата - под светлината на лампата колекцията снимки на стената изглеждаше някак си по-иначе и Гергъри си помисли, че в тях има нещо претенциозно. Шепърд седна зад бюрото, на което лежаха множество разхвърляни книжа и папки. Известно време мълча. Грегъри беше все още изпълнен с атмосферата на тъмната глуха къща с внезапно замлъкналата стена до леглото му, с догарящите свещи. Потърка неволно китката си в желанието си да заличи следите от докосването, което все още усещаше. Седна срещу инспектора и за първи път през тази нощ почувства колко много е уморен. Изведнъж му дойде на ум, че Шепърд чака отчет за посещението при Сис. Тази мисъл предизвика у него такава съпротива, все едно трябваше да предаде някакъв близък човек.

- Днес цяла вечер следих Сис - започна бавно, прекъсна и погледна изпитателно инспектора. - Да разказвам ли?.. - попита.

- Мисля, че е необходимо.

Шепърд беше самото спокойствие.

Грегъри кимна. Трудно му беше да разказва какво се случи през вечерта, така че се стараеше поне да не коментира. Шепърд го слушаше, облегнал се в креслото, един път само, когато чу за снимката, лицето му трепна.

Грегъри млъкна, но инспекторът не каза нищо. Когато завърши, вдигна глава и видя усмивка, която изчезна веднага от лицето на Шепърд.

- Значи най-сетне имате неговото признание? - каза инспекторът. - И доколкото разбирам, вече сте престанали да подозирате Сис - именно когато ви е оставил сам. Така ли е?

Грегъри се удиви. Седеше със свъсени вежди, без да знае какво да отговори. Това беше истина, макар че до този момент не си беше давал сметка за нея.

- Да - смотолеви. - Така е. Впрочем, и преди не се надявах, че от това ще излезе нещо. Водеше ме безсилието, залепих се за този нещастен Сис, защото нямаше никой друг, нямах никого, знам ли, може би съм се опитвал да го компрометирам. Може и така да е било. Защо, ами за да почувствам собственото си превъзходство - оплиташе се все повече, - зная, че това беше напълно безсмислено - завърши. - В крайна сметка не ми е известно нищо нито за Сис, нито за това, което може да прави сега.

- А бихте ли искали да знаете? - попита сухо инспекторът. - Може би ще го намерите на гробището, на гроба на майка му или на Пикадили да търси някаква млада проститутка. Това е долу-горе неговият диапазон. Не бих искал да съм ваша полицейска леля, но за подобни преживявания с чувство за морален махмурлук трябва да сте готови винаги. Какво мислите да правите по-нататък?

Грегъри сви рамене.

- Преди няколко седмици ви пришпорвах всичките, като ви плашех с реакцията на пресата и обществеността - започна Шепърд, който си играеше, сгъвайки с пръсти една метална линия, - но не се случи нищо от това, което очаквах. Появиха се няколко статии, в които въпросната ситуация се свързваше с летящи чинии и - парадоксално - с това свърши цялата разгласа. Няколко писма до редакцията - и край. Не си давах сметка за размерите, които е достигнало в наше време безразличието към необикновените неща. Възможно е да се разхождаме по луната, възможно е всичко. Останахме сами с този случай, лейтенант, толкова сами, че бихме могли най-спокойно да го сложим в архива...

- За това ли ме извикахте?

Инспекторът не отговори.

- Искахте да чуя това, което казва Уйлямс, нали? - обади се след малко Грегъри. - Може би сега... а след това ще си отида. Късно е вече, не искам да ви отнемам от времето.

Шепърд стана, отвори плоската чантичка на магнетофона, включи го и отбеляза:

- Записът е направен по негова молба. Техниците са бързали, апаратурата не е била съвсем в ред и звукът не е от най-добрите. Може би ще седнете по-близо? Внимание.

В магическото око разтвори крилца зелена пеперуда и трепна няколко пъти. От високоговорителя се понесе равномерен шум, няколко почуквания, пукане и далечен глас, изкривен, все едно идваше през ламаринен рупор:

- Може ли вече да говоря? Господин комисар, докторе, може ли? Имах хубаво фенерче, от жена ми, още от миналата година, за нощните дежурства. Минах един път, той си лежеше по старому, ръцете му ей така, а на следващия чух шум като от паднал чувал с картофи. Светнах през другия прозорец, той лежеше на пода, помислих си, че е изпаднал от ковчега, а той вече се движеше, краката му се движеха бавно. Помислих си, че може би сънувам и натърках очите си със сняг, но той продължаваше да се движи и да се преобръща. Махнете това оттук, моля ви се, аз ще говоря. Не ми пречете, ако обичате. Господин комисар, не зная колко дълго продължи това, но беше доста дълго. Светех с фенерчето и не знаех да вляза ли вътре, а той там се свиваше и се преобръщаше, и така допълзя до прозореца, и вече не го виждах добре, защото беше под самия прозорец, до стената, и продължаваше да шуми. Тогава прозорецът се разтвори.

Неясен глас попита нещо, думите не можеха да се разберат.

- Това не зная - чу се по-близък глас - и не видях да се е счупило стъклото. Може и така да е, но не зная. Стоях  от тази страна, не, няма да мога да покажа. Стоях така, а той седнал ли беше, какво ли, виждах само главата му, можех да я докосна, господин комисар, по-близо беше от това столче, светнах вътре, а там нямаше нищо, само стружките в празния ковчег заблестяха и нищо, никой не беше вътре. Като се наведох, защото беше по-ниско, краката му се плетяха, а така се клатеше, докторе, като пиян, насам-натам и чукаше, както слепец чука с бастунчето си, но той го правеше с ръцете си. А може и да е имал нещо. Казах: "Стой, какво правиш, какво е това?" - така казах. Долу-горе така казах.

Настъпи кратка пауза, с непрестанното тихо пукане, сякаш някой стържеше с игла по мембраната.

- Мъчеше се да се изкатери и падаше. Извиках му, казах му да престане, но той беше мъртъв, най-напред си помислих, че не е умрял и се е събудил, но той не беше жив, нямаше очи, само така, уж че има, но не можеше да види нищо, а и нищо не чуваше, ако чуваше, нямаше да удря така по дъската, а той удряше като бесен, така че не се чувах какво му виках, а той продължаваше, хвана се със зъби за перваза... Какво?

Отново неясен въпрос, зададен с приглушен глас, чуваше се само последната дума: "...зъби?"

- Светнах му съвсем отблизо в лицето, очите му бяха толкова мътни, едни такива, като на умряла риба, а какво стана по-нататък, не зная.

Друг, по-близък, нисък глас:

- Кога извадихте револвера? Искахте ли да стреляте?

- Револвера? Не бих казал, че съм вадил револвера, защото не помня. Бягал ли съм? Защо? Не зная. Какво има в окото ми? До... докторе...

По-далечен глас:

...няма нищо, Уйлямс. Затворете очи, така е добре, сега ще ви стане по-леко.

Женски глас, навътре в стаята:

- Вече мина, вече мина.

Отново гласът на Уйлямс, със задъхване: 

- Не мога така. Какво... свърши ли? Жена ми тук ли е? Не? Защо не е тук? Тук е? Каквото зная от инструкцията, но в инструкцията за такова нещо нищо... не... пише...

Чуха се отзвуци от кратък спор, някой каза силно:

- Достатъчно!

И веднага го последва друг глас:

- Уйлямс, видяхте ли колата? Фаровете на колата?

- На кола?.. на кола?.. - повтаряше провлечено, заекващо гласът на Уйлямс. - Пред очите ми е как се олюляваше и не можеше да направи нищо, а стружките след него... падаха. Щях да разбера, ако бях видял шнур. Нямаше шнур.

- Какъв шнур?

- Лико? Шнур? Не зная. Къде? А... който е видял такова нещо, бял ден няма да види, макар че това е невъзможно, господин комисар, нали? Стружки - не. Слама... няма... да издържи...

Дълго мълчание, прекъсвано от стържене и неясни звуци, все едно далече от микрофона няколко души разговаряха шепнешком разгорещено. Кратко задавяне, след това хълцане и изведнъж загрубял глас:

- Всичко ще дам, а за себе си не искам нищо. Къде е тя? Тази ръка нейната ли е? Ти ли си?

Отново стържене, почукване, все едно местеха нещо тежко, звук от чупещо се стъкло, кратко съскане на изпуснат газ, серия остри щракания и казани с оглушителен бас думи:

- Хайде, изключвай! Край.

Шепърд спря ролките, лентата застина. Върна се на мястото си зад бюрото. Грегъри седеше прегърбен. Гледаше побелелите фаланги на пръстите си, с които беше стиснал подлакътника. Беше забравил за Шепърд.

"Ако можех да върна всичко - помисли си. - Но всичко, всичко,с един месец назад. Малко е. С една година? Глупости. Няма да се измъкна..."

- Господин инспектор - каза изведнъж, - ако бяхте избрали някого другиго, а не мене, може би извършителят вече щеше да е в килията. Разбирате ли какво искам да кажа?

- Може би. Продължавайте.

- Да продължавам ли? В моя учебник по физика, в раздела за оптическите илюзии, имаше рисунка, на която се виждаше бяла чаша на черен фон или два черни човешки профила на бял фон. Можеше да се види или едното, или другото изображение, а аз като дете мислех, че истински трябва да е само единият от двата образа, и все още не зная кой. Не е ли смешно това, господин инспектор? Помните ли нашия разговор в тази стая - за реда. За естествения ред на нещата. Този ред може да се имитира, така казахте тогава.

- Не, вие го казахте.

- Аз ли? Възможно е. А ако не е така? Ако няма нищо за имитиране? Ако светът не е разсипана пред нас главоблъсканица, а само супа, в която плуват безразборно парчета, от време на време слепващи се случайно в някаква цялост? Ако всичко, което съществува, е фрагментарно, недоносено, преждевременно родено, случките имат край без начало или само средно положение, само зачатък или завършек, а ние постоянно сортираме, улавяме и реконструираме, докато не започнем да виждаме като цяло любовта, като цяло изневярата и поражението, макар че в действителност сме фрагментарни, случайни. Нашите лица, нашите съдби се формират от статистиката, ние сме резултат от браунови движения, хората са недовършени скици, случайно нахвърлени проекти. Перфектността, пълнотата и съвършенството са рядка Случайност, имаща място само защото всичко е толкова нечувано, невъобразимо много! Огромността на света, неизброимата негова множественост е автоматичен регулатор на ежедневната обичайност, благодарение на нея се запълват мними празнини и липси, мисълта за собствено спасение намира и съединява далечни фрагменти. Религията и философията са лепило, ние продължаваме да трупаме и събираме разпълзяващите се в статистиката огризки, за да ги съединим в някакъв смисъл, нещо като камбана на наша слава, за да се обадят с един-единствен глас! Но същевременно има само супа. Математическият световен ред е нашата молитва пред пирамидата на хаоса. На всички страни стърчат парчета от живот извън значението, което сме установили като единствено, и ние не искаме, не искаме да видим това! В същото време съществува само статистика. Разумният човек е статистически човек. Дали детето ще бъде хубаво или отвратително? Дали музиката ще му доставя удоволствие? Дали ще се разболее от рак? Всичко това се решава с игра на зарове. Статистиката стои в нашето начало, тя тегли жребия за свързването на гените, от които се създават нашите тела, тя тегли жребия за нашата смърт. Срещата ми с жената, която ще обикна, продължителността на моя живот, всичко това се решава от нормално статистическо разпределение, а може би и това дали ще бъда безсмъртен? Може би това е нечия сляпа участ, според случайността, от време на време, също като красотата и уродливостта? А след като не съществуват еднозначни явления, след като отчаянието, красотата, радостта и грозотата са дело на статистиката, тогава статистиката е в основата на нашето познание, съществува само сляпа игра, дълговечно очертаващи се случайни изображения. Безкрайният брой на Нещата се присмива над нашата привързаност към Реда. Търсете и ще намерите; винаги в крайна сметка ще намерите, ако търсите доста старателно, защото статистиката не изключва нищо, прави всичко да е възможно, единствено, малко или повече правдоподобно. А историята е осъществяване на брауново движение, статистически танц на частици, които не престават да мечтаят за друг преходен свят...

- Може би и Бог съществува само понякога? - подхвърли тихо инспекторът. Беше се навел напред и с невидимо лице слушаше това, което Грегъри изтръгваше с такъв труд от себе си, без да смее да го погледне.

- Може би - отвърна равнодушно Грегъри. -  А междините в неговото съществуване са много дълги, нали?

Стана, приближи се до стената и се загледа с невиждащи очи в някаква снимка.

- Може би и ние... - започна и се поколеба, - ...и ние съществуваме само понякога, тоест понякога в по-малка степен, понякога направо изчезваме, разтваряме се, а след това с внезапен спазъм, с внезапно усилие, съединявайки за момент разпадащият се рояк на паметта... се появяваме за един ден...

Млъкна. След малко каза с различен глас:

- Извинявам се. Наприказвах сам не зная какво. Може би... за днес стига. Ще си тръгвам вече.

- Бързате ли?

Грегъри спря. Гледаше учуден Шепърд.

- Не бързам. Но като че ли стига...

- Знаете ли автомобилите на Майлер?

- На Майлер?

- Големите камиони с камерни гуми, изрисувани на златни и червени ивици. Трябва да сте ги виждали.

- А, транспортната фирма. "Майлер стига навсякъде" - спомни си Грегъри рекламата. - И какво?.. - не довърши.

Без да става от фотьойла, Шепърд му подаде един вестник и посочи една малка информационна бележка най-отдолу. "Вчера - прочете Грегъри - камион на фирмата Майлер Къмпани беше блъснат край Амбър от товарен влак. Водачът, който се опитал да пресече линията въпреки предупредителния сигнал, загинал на място. Жертви сред машинистите на влака няма".

Вдигна неразбиращо очи към инспектора.

- Вероятно се е връщал празен в Таимбридж Уелс. Майлер има там база - каза Шепърд. - Около сто коли. Разкарват продукти, предимно месо и риба в хладилни камиони. Пътуват винаги нощем, за да доставят стоката рано сутрин. Излизат късно вечерта, по двама, шофьор и помощник.

- Тук пише само за шофьора - каза бавно Грегъри. Продължаваше да е в недоумение.

- Да, защото стигне ли до мястото, шофьорът оставя помощника да помага при разнасянето на стоката по магазините и се връща сам.

- Помощникът е имал късмет - каза безстрастно Грегъри.

- Да. Работата на тези хора не е лека. Пътуват при всякакви атмосферни условия. Обслужват четири трасета, напомнящи кръст: на север Бромли и Ловеринг, на изток Довър, на запад Хоршем и Люис, а на юг Брайтън.

- И какво от това! - каза Грегъри.

- Шофьорите пътуват по график. Всяка трета или пета нощ. Ако условията са тежки, получават допълнителни почивни дни. През тази зима не им вървеше. В началото на януари нямаше сняг, помните ли? Валежите започнаха едва в края на месеца, а през февруари вече бяха значителни. Колкото по-трудно пътната служба почистваше снега, толкова по-малка ставаше средната скорост на автомобилите. От шестдесет километра в час в началото на януари намаля до четиридесет през февруари, а през март снегът започна да се топи и се образуваха поледици, така че скоростта намаля с още десет километра.

- Защо ми казвате това... - рече с чужд глас Грегъри. Опря се с широко разтворени ръце на бюрото и погледна инспектора. Той вдигна очи към него и попита спокойно:

- Карали ли сте някога кола в гъста мъгла?

- Карал съм. Какво...

- Значи знаете колко е уморително това. С часове трябва да се вглеждате в течното мляко пред стъклото. Някои отварят вратата и гледат наведени навън, но това не помага. Ширината на шосето се усеща само интуитивно, мъглата разсейва светлината на фаровете, в края на краищата не се знае дали карате напред, встрани или нагоре, мъглата тече, движи се, очите се наливат със сълзи от напрегнатото вглеждане. След известно време изпадате в състояние, при което започвате да виждате странни неща... някакви процесии от сенки, някакви знаци, подавани от вътрешността на мъглата, преставате да виждате каквото и да било в тъмната кабина, губи се усещането за собственото тяло, не се знае дали ръцете са още на кормилото, човек изпада във вцепенение, от което го изтръгва страхът, и така пътувате, целият изпотен, сред равномерното бръмчене на мотора, като ту заспивате, ту се събуждате в спазматичен гърч. Това е като кошмар. И представете си, че от много години, от много отдавна във вас надигат стръкчета някакви особени образи, особени мисли, такива каквито не бихте се осмелили да разкажете на никого, да поверите на никого... може би това са мисли за света, за това колко не заслужава да му се вярва, може би за това как би трябвало да се постъпва с другите хора, когато са живи... или след смъртта им. В будно състояние, през деня, в службата вие си давате сметка, че това са видения, фантасмагории и ги държите заключени като всеки нормален човек. Но тези мисли живеят във вас, вие ги сънувате, те ви се натрапват. Вие се учите да ги криете, стараете се никой да не разбере, никой от глупавите хора да не научи за тях, това би могло да ви навреди. Не може да се различавате от другите. След това получавате добре платена, специална работа, която изисква нощно бодърстване, изпълнено с напрегнато внимание. Карате през нощта по пуст път голям осемтонен автомобил, имате много, доста много време за размисъл, особено когато шофирате сам, без спътник, и не можете да се върнете към тривиалната реалност, като го заговорите за онези дребни и банални неща, които изпълват живота на другите хора, докато... С една дума, карате дълго, есента минава, настъпва зимата и точно тогава навлизате в мъгла. Опитвате се да се отърсите от виденията, спирате автомобила, излизате, разтърквате лицето и челото си със сняг и продължавате по-нататък. Часове минават в мъглата. Мляко, течно мляко, безкрайна, разливаща се белота, все едно никога не е имало нормални пътища, кални, осветени улици, малки градчета, къщи. Вие сте сам, навеки сам със своя черен огромен автомобил, гледате пред себе си от черната кабина и мигате с очи, мъчите се да прогоните от тях това, което ви се привижда все по-ясно, все по-натрапчиво. Пътувате и това продължава може би час, може би два, може би три часа, докато не дойде момент, когато това става непреодолимо, непобедимо, то ви обгръща, става едно цяло с вас, и на вас вече добре, напълно ви е известно какво трябва правите, спирате автомобила, слизате...

- Какво говорите! - извика Грегъри. Трепереше.

- В базата работят двеста и осемнадесет шофьори. В такова множество винаги ще се намери един, който... който е малко по-различен. Който - да речем - не е напълно здрав. Какво мислите за това?

Гласът на Шепърд беше все така спокоен, той говореше равномерно, почти монотонно, но в това имаше нещо безпощадно.

- Това, което ставаше винаги през втората половина на нощта в моргите на малките, провинциални градчета, се различаваше за всеки отделен случай по детайлите, но оставаше една връзка, която ги обединяваше в едно цяло, една закономерност, която не може да бъде планирана от човек, от нито един човек. Никой, нито един ум не би могъл да го направи. Така решихме, нали? Но тя би могла да бъде нарушена от външни обстоятелства. Първо: графикът за пътуване. Второ, мястото на всеки следващ случай се намираше все по-далече от центъра. Таймбридж уелс, базата на Майлер, където се връщат празните коли през втората половина на нощта, е много близо до нашия "център". Защото мястото на всеки следващ случай се намираше все по-далече от този "център"? Защото средната скорост на автомобилите намалявала, защото шофьорите, макар че тръгвали от Таймбридж уелс винаги по едно и също време, стигали все по-късно до крайния пункт, откъдето тръгвали по-късно за връщане, така че за едно и също време изминавали все по-малко разстояние от пътя.

- А защо всичко става по едно и също време? - подхвърли Грегъри.

- Защото въздействието на мъглата, предизвикващо видения по време на самотното шофиране, би трябвало да продължава приблизително два часа. По време на тези два часа автомобилът изминавал отначало, при добър път, разстояние, което било по-голямо от следващия път и така нататък. След това се проявила и друга закономерност поради нарастващото съпротивление, което снегът оказвал на колелата на камионите. А снегът застилал пътя толкова повече, колкото по-ниска била температурата; моторите работели в студа по-лошо, затова произведението на отдалечеността на мястото на произшествието от центъра и времето между две произшествия трябва да се умножи на разликата в температурите, за да се получи постоянна величина. С влошаването на пътните условия диспечерът на Майлер определял на шофьорите да пътуват през все по-голям промеждутък от време. И макар че за два часа път в мъглата шофьорът изминавал след всяко поредно излизане все по-малко разстояние, вторият множител - времето, изчислено в дни, между две излизания - нараствал пропорционално и затова произведението оставало в общи линии непроменено.

- Значи... някакъв шофьор - параноик, така ли? Пътува през нощта, спира камиона, краде трупове и - какво прави с тях?

- Сутринта, когато излиза от мъгливия участък, идва на себе си, връща се в обичайния свят и тогава се мъчи, доколкото може, да се избави от следите на безумната нощ. Изминал е доста голям участък от пътя, изпълнен с теснини, горички, реки, храсталаци... Обзема го страх, не може да повярва в това, което се е случило, уверява себе си, че ще се лекува, но се страхува да не изгуби мястото си, така че когато диспечерът му определял датата за следващото пътуване, сяда безмълвно зад волана. И сигурно знае наизуст топографията на терена, всички пътища, населени места, кръстовища, сгради, знае добре къде се намират гробищата...

Погледът на Грегъри се премести от лицето на инспектора върху разтворения вестник.

- Това той ли е? - каза.

- Болестта се усилвала - отвърна бавно Шепърд. - Споменът за извършеното, страхът пред разкриване, нарастващата подозрителност към околните, болезнената интерпретация на невинните забележки и думи на колегите му - всичко това е влошавало състоянието му, засилвало е напрежението, сред което живеел. Можем да предположим, че е идвал все по-трудно на себе си, че все по-лошо, с намаляващо внимание, е карал камиона, лесно е можел да направи катастрофа. Например такава...

Грегъри се отдалечи внезапно от бюрото, седна на креслото до библиотечката и прокара ръка по лицето си.

- Така значи? - каза. - Да... А имитирането на чудо... ха-ха... И това ли е истина?

- Не - отвърна спокойно Шепърд, - но не е изключено. Или, по-точно казано: би могло да бъде истина.

- Какво говорите? Инспекторе, стига шеги!

- Не аз измислям шегите. Успокойте се, Грегъри. От шест случая - внимавате ли? - от шест случая този шофьор - чукна по вестника - е минал със сигурност край три от тях. Значи три пъти е пътувал през втората половина на нощта покрай места, от които са изчезнали трупове.

- А другите?... - каза Грегъри. С него ставаше нещо странно. Неочакван прилив на облекчение, на надежда облекчаваше гърдите му, струваше му се, че диша по-леко

- Другите ли? Значи... за единия случай... в Луис... не знаем нищо. А за другия шофьорът... има алиби.

- Алиби?

- Да. Не само не е бил тогава на работа, но и три дена се е намирал в Шотландия. Потвърдено е.

- Значи не е той! - Грегъри стана, трябваше да стане; от сътресението, което предизвика това движение, вестникът се плъзна от края на бюрото и падна бавно на пода.

- Не, не е той. Определено не е той, освен ако не приемем този случай за отделен.

Инспекторът гледаше спокойно Грегъри, чието лице се изкриви от гневна гримаса.

- Но ако не се спрем на това, ако не е бил Майлер - шофьор на Майлер, - има и други пътуващи напред и назад автомобили, има пощенски коли, санитарни коли, "спешна помощ", технически работилници, крайградски автобуси... има много явления, които позволяват при съпоставката им да се потърси някаква закономерност.

- Подигравате ли ми се?

- Съвсем не, опитвам се да ви помогна!

- Благодаря.

Грегъри се наведе и вдигна от пода вестника.

- Значи този шофьор е бил, по-точно би трябвало да е - поправи се - параноик, болен човек, чиито действия се основават на уравнението: мъгла по студ по лудост... - погледна Шепърд със странна усмивка.

- А ако е пътувал в останалите случаи по друг маршрут - поради една случайност, поради една чиста случайност, - ще се превърне в изкупителна жертва...

Усмихна се иронично, ходейки по стаята.

- Трябва да зная - каза. - Настина... сега!

Отново хвана вестника и го разгъна.

- Няма я първата страница, с датата - отбеляза Шепърд, - но мога да ви я кажа. Вестникът е от вчера.

- А!

- Всички тези неща не съм си ги измислил сега. Това, за което говорих, беше проверено вчера, по време на целия ден. Местната полиция и Фаркуърт, който летя до Шотландия, ако това ви интересува.

- Не, не, но... бих искал да зная защо постъпихте така?

- В края на краищата... аз също работя в Скотланд ярд - каза Шепърд.

Грегъри като че ли не чу отговора, ходеше из стаята и гледаше снимките.

- Знаете ли какво си мисля?.. Това наистина би било удобно, много, много удобно... необикновено изгодно! Има извършител, но не е жив. Даже да го разпиташ и да му запишеш показанията не можеш... и е много хуманно решение, изключена е съдебна грешка, никой няма да страда... Подозирахте ли го? Или... или само искахте да свържете в едно цяло елементите, които имахме на разположение, които ни караха да действаме, за да преоформим хаоса, привиждащ ни се като ред, за да решим този отворен въпрос поради най-обикновено усещане за хармония? Това ми е мисълта.

- Не виждам алтернатива - каза сухо Шепърд. Разговорът като че ли му беше омръзнал. Вече не гледаше Грегъри, който спря на едно място, осенен от нова мисъл.

- А може и така да е - каза. - Разбира се. Зная, вярвам, че сте искали да ми помогнете. Вече не можеше да се направи нищо, изобщо нищо, а сега вече може. Може да се провери алибито. Или да се изключи този единичен случай от серията, или и другите също и следствието ще се раздвижи! Във всеки случай има шанс - в болестта! Болестта може да обясни най-странни неща, дори виденията и стигмите, дори... дори чудесата! Сигурно знаете за изследванията на Гугенхаймър, Холпи и Уинтършелд? Сигурно сте ги чели, макар че в нашия архив ги няма...

- Психиатрите ли? Написали са много книги. Кои имате предвид?

- Тези, в които доказват, анализирайки Евангелието, че Христос е бил душевно болен. Някога предизвикаха много шум. Психиатричен анализ на текстове и като резултат - хипотеза за параноя...

- Ако мога да ви посъветвам - отбеляза Шепърд, - ще ви помоля по-добре да се откажете от библейските аналогии, защото това няма да доведе до никъде. Това можехме да си го позволим в началото, когато щипка сол, подлютявайки проблема, би била полезна... но сега, в ювелирната част на следствието...

- Така ли мислите?

- Да. Защото се надявам, убеден съм, че не искате да останете глас в пустиня...

- Какво да правя тогава? - попита с леко акцентирана официалност Грегъри и се изпъна, гледайки стария човек, който ставаше от фотьойла.

- Трябва да набележим определени действия за в бъдеще. За в близко бъдеще. Ще ви чакам сутринта рано в Скотланд ярд.

- Като предишния път, в десет, нали? - в гласа му имаше нотка на скрита веселост.

- Да. Ще дойдете ли? - добави леко и безизразно. Гледаха се изправени. Устните на Грегъри трепнаха, но не каза нищо. Тръгна към вратата. Стоеше с гръб към Шепърд, посегна към бравата, а все още чувстваше върху себе си неговия невъзмутимо спокоен поглед.

Отваряйки вече вратата, подхвърли през рамо:

- Ще дойда.

ДРУГИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ: ТУК!