ПРИКАЗКИ НА РОБОТИТЕ

АВТОР: СТАНИСЛАВ ЛЕМ

ПРЕВЕЛ ОТ ПОЛСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ТРИМАТА ЕЛЕКТРИЦАРИ (Trzej elektrycerze)

Живял някога един велик конструктор-изобретател, който непрекъснато измислял необикновени прибори и създавал най-удивителни апарати. Направил си веднъж машинка-перушинка, която пеела красиво, и я нарекъл птичинка. Печатът му бил смело сърце и всеки атом, който създавала ръката му, носел този знак, та после учените се чудели, откривайки в атомните спектри мигащи сърчица. Той построил много полезни машини, големи и малки, докато не го осенила чудната мисъл да свърже в едно смъртта с живота и така да постигне невъзможното. Решил да създаде разумни същества от вода, но не по този ужасен начин, за който веднага ще си помислите. Не, мисълта за меки и мокри тела му била чужда, той се гнусял от нея като всеки един от нас. Намислил да направи от вода наистина красиви и мъдри същества, а значи кристални. Избрал тогава една планета, много отдалечена от всички слънца, изсякъл от нейния замръзнал океан ледени планини и от тях, като от планински кристал, изваял крионидите. Наричали се така, защото можели да съществуват само при страшен студ и в пустота без слънце. Построили те скоро градове и ледени дворци, а тъй като всяка топлина ги заплашвала с гибел, ловели северните сияния в големи прозрачни съдове и осветявали с тях своите жилища. Колкото от тях някой бивал по-богат, толкова повече северни сияния имал, лимонени и сребристи, и си живеели те щастливо, а тъй като обичали не само светлината, но и скъпоценните камъни, славели се със своите драгоценности. Тези драгоценности изсичали от замразени газове и ги шлифовали. Те украсявали вечната им нощ, в която като пленени духове припламвали стройни северни сияния, подобни на омагьосани мъглявини в късове от кристал. Не един космически завоевател искал да придобие тези богатства, защото цялата Криония се виждала от най-далечни места, мигайки с краищата си като скъпоценност, въртяща се бавно на фона на черно кадифе. И така, идвали на Криония авантюристи, за да опитат военното си щастие. Долетял там електрицарят Месингов, чиито стъпки отеквали като камбанен звън, но едва стъпил на леда, той се стопил от горещината, електрицарят рухнал в дълбините на ледения океан, водата се затворила над него и като насекомо в кехлибар го държи ледената планина на дъното на крионските морета за вечни времена.

Не уплашила съдбата на Месингов другите смелчаци. Долетял след него електрицарят Железни, изпил толкова течен хелий, че стоманената му вътрешност бълбукала, а скрежът, който покривал бронята му, го правел да прилича на снежен човек. Но планирайки към повърхността на планетата, се нажежил от атмосферното триене, течният хелий се изпарил от него със свистене, а той, светейки червено, паднал на ледените скали, които веднага се разтворили. Измъкнал се оттам, бълвайки пара като кипящ гейзер, но всичко, до което се докоснел, се превръщало в бял облак, от който падал сняг. Така че седнал и зачакал, докато изстине, а когато снежните звездички престанали вече да се топят върху бронираните му нараменници, понечил да стане и да се хвърли в бой, но смазката в ставите му била замръзнала и не можал дори гърба си да изправи. Стои си така до ден днешен, а падащият сняг го е превърнал в бяла планина, от която се подава само върхът на шлема му. Наричат планината Желязна, а в очните й орбити блести замръзнал поглед.

Чул за съдбата на своите предшественици трети електрицар, Кварцов, който приличал през деня на полирана леща, а през нощта на звездно отражение. Той не се страхувал, че ще му замръзне смазката в ставите, защото нямал смазка, нито че ледът под краката му ще се разпука, защото можел да се охлажда по собствено желание. Едно нещо не трябвало да прави - да мисли напрегнато, тъй като от това кварцовият му мозък загрявал, което можело да го погуби. Затова решил без мисъл да спаси живота си и да победи крионидите. Долетял на планетата, а толкова бил замръзнал от дългото пътуване през вечната галактическа нощ, че железните метеори, които, падайки, го удряли по гърдите, се пръскали на парчета със звън на стъкло. Кацнал той върху белите снегове на Криония, под нейното небе, черно като гърне, пълно със звезди, и подобен на прозрачно огледало, понечил да се замисли какво трябва да прави по-нататък, но снегът около него веднага почерняли започнал да се изпарява.

- Охо! - казал си Кварцов. - Лоша работа! Но нищо, само да не мисля и ще победя!

И решил, каквото и да става, да повтаря това изречение, защото не изисквало умствено напрежение и затова изобщо не го загрявало. И тръгнал Кварцов по снежната пустиня, без мисъл и безцелно, за да запази студенината си. Вървял така, докато не стигнал до ледените стени на Фригида, столицата на крионидите. Засилил се, ударил с глава крепостната стена така, че се разхвърчали искри, но нищо не се получило.

- Ще опитам иначе! - казал си той и се замислил колко прави две по две.

А когато се замислил над това, главата му загряла леко, така че ударил за втори път разискрените стени, но само направил малка вдлъбнатина.

- Не беше достатъчно! - казал си той. - Ще опитам нещо по-трудно. Колко прави три по пет?

Сега вече съскащ облак забулил главата му, защото при допира с толкова буйната мисъл снегът веднага кипвал, а Кварцов се дръпнал назад, засилил се, ударил и преминал през стената, а след нея още през два двореца и три по-малки къщи на графовете Мраз, след което паднал върху голямо стълбище, хванал се за перилата от сталактити, но стъпалата били като пързалка. Скочил бързо на крака, защото всичко около него се топяло и така можел да пропадне през града в дълбините, в ледената пропаст, където би замръзнал за вечни времена.

- Няма нищо! Само да не мисля! И ще победя! -казал си той и наистина веднага изстинал.

Излязъл от ледения тунел, който разтопил, и се озовал на голям площад, осветен от всички страни със северни сияния, които мигали смарагдово и сребърно от кристални колони.

И излязъл срещу него звездно искрящ огромен рицар, вождът на крионидите Бореал. Събрал сили електрицарят Кварцов и се хвърлил в атака, а другият се счепкал с него и се раздал такъв грохот, какъвто се чува, когато се сблъскат две ледени планини сред Северния океан. Паднала блестящата десница на Бореал, отсечена от самото рамо, но той не се смутил, а се обърнал храбро, за да изложи гърдите си, широки като ледник, какъвто всъщност бил, срещу врага си. А той се засилил за втори път и отново го ударил страшно. По-твърд бил кварцът и по-плътен от леда, така че Бореал се пропукал с грохот, с какъвто се свлича лавина по скални склонове, и останал да лежи, разбит на части под светлината на северните сияния, които станали свидетели на гибелта му.

- Победих! Дано продължавам все така! - казал Кварцов и свалил от победения скъпоценности с чудна красота: пръстени, украсени с водород, искрящи токи и копчета, подобни на диамантени, но шлифовани от три благородни газа - аргон, криптон и ксенон. Но когато им се възхищавал, се затоплил от вълнението, та брилянтите и сапфирите веднага се изпарили, съскайки, от допира му, така че вече не държал нищо - само няколко водни капки, които също се изпарили веднага.

- Охо! Значи и да се възхищавам не трябва! Нищо! Само да не мисля! - казал си той и продължил по-нататък навътре в крепостта, която превземал.

В далечината видял приближаваща се огромна фигура. Това бил Албуцид Бели, енерал-минерал, на чиято широка гръд висели ред по ред ордени във вид на ледени висулки и голямата Звезда на Скрежа върху ледникова лента; той пазел кралските съкровищници и преградил пътя на Кварцов, който се хвърлил към него като буря и го пръснал на парчета с леден грохот. Дотичал да помогне на Албуцид княз Астроух, владетел на черните ледове; с него електрицарят не можал да се справи, защото князът носел скъпа азотна броня, закалена в хелий. От нея лъхал такъв студ, че устремът на Кварцов секнал и движенията му отслабнали, а северните сияния направо избледнели, такъв повей на Абсолютна нула се понесъл наоколо. Скочил Кварцов, мислейки: "Боже мой! Какво става?", а от огромното изумление мозъкът му загрял, Абсолютната нула станала топла и пред очите му Астроух започнал да се разпада на части, с грохот, който съпътствал агонията му, докато на бойното поле не останала сред една локва само буца черен лед, от която се стичала вода като сълзи.

- Победих! - казал си Кварцов. - Само да не мисля, а ако трябва, да мисля! И в единия, и в другия случай трябва да победя!

И хукнал по-нататък, а стъпките му звънели така, сякаш някой трошал с чук кристали; тичал с грохот по улиците на Фригида, а жителите й го гледали изпод белите навеси с отчаяние в сърцата. Носел се като разярен метеор по Млечния път, докато не видял в далечината самотна малка фигура. Това бил Барион, наречен Ледоуст, най-великият мъдрец на крионидите. Засилил се Кварцов, за да го смаже с един удар, но той се дръпнал от пътя му и му показал два протегнати пръста; не знаел Кварцов какво би могло да означава това, но се обърнал и пак се спуснал към противника си, а Барион отново му се изплъзнал с една крачка встрани и бързо му показал един пръст. Удивил се малко Кварцов и забавил крачките си, макар че вече се бил обърнал и тъкмо искал да се засили. Замислил се и от близките къщи започнала да се стича вода, но той не виждал това, защото Барион му показал кръгче, направено с пръсти, и движел навътре и навън в него показалеца на другата си ръка. Кварцов мислел и мислел какво биха могли да означават тези мълчаливи жестове и под краката му се отворила празнота, плиснала от нея черна вода, а той полетял в дълбината като камък и преди да успее да си каже: "Нищо, само да не мисля!", вече го нямало на света. Питали след това спасените криониди, благодарни на Барион за избавлението си, какво е искал да каже със знаците, които показвал на страшния електрицар-пришелец.

- Много просто - отвърнал мъдрецът. - Двата пръста означаваха, че сме двама, аз и той. Единият, че съвсем скоро ще остана само аз. След това му показах кръгче в знак, че ледът около него ще се разтвори и черната бездна на океана ще го погълне навеки. Той не разбра както първото, така и второто, и третото.

- Велики мъдрецо! - извикали удивените криониди. - Как можа да даваш такива знаци на страшния завоевател?! Помисли си какво щеше да стане, ако те беше разбрал и не се беше учудил?! Нали нямаше да се загрее и да потъне в бездънната дълбина...

- О, това изобщо не ме плашеше - казал със студена усмивка Барион Ледоуст, - защото знаех предварително, че няма да разбере нищо. Ако имаше малко разум, нямаше да дойде при нас. Защото каква полза може да има същество, живеещо под слънце, от газови скъпоценности и ледени звезди?

А крионидите се удивили отново на мъдростта му и си отишли успокоени по домовете си, където ги чакал любимият им мраз. Оттогава никой вече не се опитвал да нападне Криония, защото глупаците в целия Космос свършили, макар някои да казват, че все още ги има много, само дето не знаят пътя.

УРАНОВИТЕ УШИ (Uranowe uszy)

Живял някога един инженер-космогоник, който разпалвал звезди, за да победи тъмнината.Пристигнал той в мъглявината Андромеда, когато все още била пълна с черни облаци. Веднага завъртял грамаден вихър, а когато вихърът се задвижил, косгоникът посегнал за своите лъчи. Той имал три лъча: червен, виолетов и невидим. Омагьосал звездното кълбо с първия и то веднага се превърнало в червен гигант, но в мъглявината не станало по-светло. Боднал звездата с втория лъч така, че побеляла. И казал на ученика си: "Пази я!", след което отишъл да разпалва други. Ученикът чакал хиляда години и още хиляда, а инженерът не се връщал. Чакането му омръзнало. Позавъртял звездата и тя от бяла станала синя. Това му харесало и си помислил, че вече всичко може. Искал да я завърти още малко, но се опарил. Потърсил в ковчежето, което Космогоник оставил, а там нямало нищо, но някак си повече от нищо; гледал ученикът и не виждал никакво дъно. Сетил се, че това е невидимият лъч. Искал да подбутне с него звездата, но не знаел как. Взел ковчежето и го хвърлил цялото в огъня. Тогава всички облаци на Андромеда заблестели, сякаш грейнали едновременно сто хиляди слънца, и в цялата мъглявина станало светло като ден. Зарадвал се ученикът, но кратко траяла радостта му, защото звездата се пръснала. Тогава, виждайки пораженията, Космогоник долетял и тъй като не искал нищо да отиде на халост, хващал пламъците и правел от тях планети. Първата направил газова, вторатавъглеродна, а за третата му останали само най-тежки метали, така че от тях се получила актинидна планета. Свил я Космогоник, пуснал я в полет и казал: "Ще се върна след сто милиона години, да видим какво ще излезе от това". И тръгнал да търси ученика си, който от страх пред него избягал.

А на планетата, Актинурия, се появила могъщата държава на палатинидите. Всеки от тях бил толкова тежък, че можел да ходи само по Актинурия, защото на други планети почвата под него пропадала, а когато викнел, планини събарял. Но на родната си планета палатинидите стъпвали леко и не смеели да повишат глас, защото техният владетел, Архиторий, не знаел мярка в жестокостта си. Той живеел в дворец, изсечен от платинена скала, в който имало шестстотин огромни зали, а във всяка зала лежала по една негова ръка, толкова бил голям. Не можел да излезе от двореца, но навсякъде имал шпиони, толкова бил подозрителен, и досаждал също така на своите поданици с алчността си.

Палатинидите нямали нужда нощно време от никакви лампи или огньове, защото всичките планини на планетата им били радиоактивни, така че и при новолуние се виждало ясно. През деня, когато слънцето напичало прекалено силно, те спели в подземията на планините си и само нощем се събирали в металните долини. Но жестокият Архиторий заповядал да хвърлят в котлите, в които топели паладий и платина, късове уран и известил за това по цялата държава. Всеки палатинид трябвало да дойде в кралския дворец, където му вземали мярка за нова броня и му слагали нараменници и шлем, ръкавици, наколенници и забрало, които светели сами, защото били направени от уранова ламарина, а най-силно светели ушите.

Оттогава палатинидите не можели да се събират на общи съвети, защото ако събранието станело прекалено многобройно, избухвало. Така че трябвало да водят самотен живот, заобикаляйки се отдалече заради страха от верижна реакция, а Архиторий се радвал на техните мъки и ги товарел с все по-нови данъци. Монетните му дворове сечели в сърцето на планините оловни дукати, защото на Актинурия имало най-малко олово и то било най-ценно.

Велика била бедата, сполетяла поданиците на злия владетел. Някои искали да вдигнат бунт срещу Архиторий и се разбирали за това с жестове, но не се получавало нищо, защото винаги се намирал някой по-неразбиращ, който се приближавал до останалите да попита за какво става дума, и заради неговата недосетливост заговорът моментално хвръквал във въздуха.

На Актинурия живеел един млад изобретател, наречен Пирон, който се научил да изтегля от платина толкова тънки жици, че от тях можело да се правят мрежи за ловене на облаци. Пирон изобретил жичния телеграф, а след това опънал толкова тънки жици, че ги нямало никакви и по този начин се появил безжичният телеграф. Изпълнили се с надежда жителите на Актинурия, защото мислели, че вече ще могат да организират заговора. Но хитрият Архиторий подслушвал всички разговори, държейки във всяка от своите шестстотин ръце по един платинен проводник, така че знаел какво си говорят поданиците му, а щом чуел думата "бунт" или "метеж", веднага изпращал кълбовидни мълнии, които превръщали заговорниците в горяща локва.

Пирон решил да надхитри злия владетел. Когато се обаждал на приятелите си, вместо "бунт" казвал "обувки", вместо "заговорнича" - "правя отливка" и по този начин подготвял въстанието. А Архиторий се чудел как така неговите поданици изведнъж са се заели с обущарство, защото не знаел, че когато казват "да го сложим на калъп", това означава "да го набием на огнен кол", а изразът "тесни обувки" се отнася за неговата тирания. Но тези, към които Пирон се обръщал, не винаги го разбирали добре, защото не можел да им разкрие по друг начин своите планове освен с обущарска реч. Обяснявал им ги и така, и иначе, а когато видял, че не разбират, веднъж телеграфирал непредпазливо: "да дерем плутониеви ивици", уж че за обувки. Но тук кралят се ужасил, защото плутоният е най-близък роднина на урана, а уранът - на тория, нали той се казвал Архиторий. Затова изпратил веднага бронирани стражи, които хванали Пирон и го хвърлили върху оловния паркет пред лицето на краля. Пирон не признал нищо, но кралят го затворил в паладиевата кула.

Всякаква надежда напуснала палатинидите, но дошло уреченото време и се върнал в техния край Космогоник, създателят на трите планети.

Погледнал отдалече реда, който царял на Актинурия, и си казал: "Така не може да бъде!" След което изпрел най-тънко и най-твърдо лъчение, поставил в него като в пашкул своето тяло, за да чака завръщането му, а сам приел формата на беден войник от обоза и слязъл на планетата.

Когато паднал мрак и само далечните планини осветявали със студен пръстен платинената долина, Космогоник искал да се доближи до поданиците на крал Архиторий, но те го избягвали с най-голяма тревога, страхувайки се от уранова експлозия, а той напразно гонил ту един, ту друг, защото не разбирал причината да бягат така от него. Обикалял по хълмовете, подобни на рицарски щитове, със звънящи крачки, докато не стигнал до подножието на кулата, в която Архиторий държал окования Пирон. Видял го Пирон през решетките и Космогоник му се сторил, макар и под формата на скромен робот, различен от всички палатиниди, тъй като изобщо не светел в тъмното, а бил тъмен като труп. Това било така, защото в доспехите му нямало и частица уран. Пирон искал да го повика, но устата му била занитена, затова само хвърлял искри, удряйки главата си в стената на своя затвор, а Космогоник, като видял блясъка, се приближил до кулата и погледнал през решетките на прозорчето. Пирон не можел да говори, но можел да звъни с оковите си, така че иззвънил на Космогоник цялата истина.

- Търпи, чакай - рекъл му той - и ще дочакаш.

Космогоник отишъл в най-дивите планини на Актинурия и три дни търсел кадмиеви кристали, а когато ги намерил, изковал от тях листи, удряйки ги с паладиеви камъни. Изрязал от кадмиевите листи наушници и ги сложил пред прага на всеки дом. А палатинидите, които ги намирали, се чудели и ги слагали веднага, защото било зима.

През нощта сред тях се появил Космогоник и толкова бързо движел една разжарена пръчка, че се получавали огнени линии. По този начин им пишел в тъмнината: "Вече можете да се приближите без опасения, кадмият ще ви предпази от урановата гибел". Те обаче мислели, че е кралски шпионин и не се доверявали на съветите му. Разгневил се Космогоник, че не му вярват, отишъл в планините и събрал там уранова руда, стопил я на сребрист метал и изсякъл от него блестящи дукати; на едната им страна се намирал сияйният профил на Архиторий, а на другата - изображение на шестстотинте му ръце.

Натоварен с урановите дукати, Космогоник се върнал в долината и показал на палатинидите чудо невиждано: хвърлял дукатите надалече от себе си, един след друг, така че от тях се образувала звъняща купчина, и когато хвърлил още един дукат над нормата, въздухът затреперил, от дукатите плиснало сияние и те се превърнали в бяло пламтящо кълбо, а когато вятърът издухал всичко, останал само кратер, стопен в скалата.

След това Космогоник започнал да хвърля за втори път дукати от чувала, но по друг начин, защото щом хвърлел един дукат, веднага го покривал отгоре с кадмиева плочка и макар че се получила купчина, шест пъти по-голяма от предишната, не се случило нищо. Повярвали му тогава палатинидите, струпали се на едно място и с най-голямо удоволствие веднага направили заговор срещу Архиторий. Искали да свалят краля, но не знаели как, защото дворецът му бил заобиколен с лъчиста стена, а на подвижния мост стояла машина-палач и който не знаел паролата, го разсичала на парчета.

Тъкмо тогава обаче дошло времето да се плаща новия данък, който алчният крал установил. Раздал Космогоник на кралските поданици уранови дукати и им казал да си платят с тях данъка. Така и направили.

Радвал се кралят, че съкровищницата му се пълни с толкова много светещи дукати, защото не знаел, че са уранови, а не оловни. През нощта Космогоник стопил решетките на затвора, освободил Пирон и когато вървели мълчаливо по долината под светлината на радиоактивните планини, сякаш пръстен от луни паднал и опасъл хоризонта, блеснала внезапно ужасяваща светлина, защото купът уранови дукати в кралската съкровищница нараснал и в него започнала верижна реакция. Поднебесната експлозия направила на парчета двореца и металното тяло на Архиторий, а силата й били такава, че шестстотинте откъснати ръце на тиранина полетели в междузвездното пространство. На Актинурия се възцарила радост, Пирон станал неин справедлив господар, а Космогоник, като се върнал в тъмнината, извадил тялото си от лъчистия пашкул и заминал да разпалва звезди. А шестстотинте платинени ръце на Архиторий кръжат и до днес около планетата като пръстен, подобен на Сатурновия, светят с великолепен блясък, стократно по-силен от светлината на радиоактивните планини и радостните палатиниди си казват: "Вижте каква добрина ни прави Торий". А понеже някои все още го наричат голямо зло, казаното се превърнало в пословица, дошла до нас след дълги пътешествия сред галактическите острови и затова казваме: "Всяко зло за добро".

КАК ЕРГ САМОИНДУКЦИОН ПОБЕДИ БЛЕДНИКА (Jak Erg Samowzbudnik Bladawca pokonał)

Могъщият крал Болудар обичал всякакви странни неща, в събирането на каквито прекарвал живота си, забравяйки заради тях и за важните държавни дела. Той имал колекция от часовници, а сред тях се намирали танцуващи часовници, чаровници-зори и часовници-облаци. Имал и чучела на същества от най-далечни краища на Всемира, а в една отделна стая, под стъклен калпак, се намирало най-рядкото същество, наречено Homos antropos, невероятно бледо, двуного, което дори имало очи, макар и празни, та кралят заповядал да сложат там два красиви рубина, за да гледа хомосът с червен поглед. Когато си попийнел, Болудар канел най-милите на сърцето му гости в залата и им показвал чудовището.

Веднъж в двореца гостувал на краля един електровед, толкова стар, че от старост нещо му се позаплитал мозъкът в кристалите, но електроведът, Халазон на име, бил все пак съкровищница на всякаква галактическа мъдрост. Говорело се, че знаел как се нанизват фотони на нишки, за да се получат светещи гердани, и дори как може да се хване жив антропос. Като познавал неговата слабост, кралят веднага заповядал да отворят мазето; електроведът не отказвал, когато го черпят, та като дръпнал на един път доста от лайденскатастъкленица и сладките токове плъзнали по цялото му тяло, разкрил страшната тайна на краля и обещал да му улови един антропос, владетел на някакво средзвездно племе; цена определил висока: толкова брилянти с размера на юмрук, колкото тежи антропосът, но кралят дори и не мигнал.

Тръгнал тогава Халазон на път, а кралят започнал да се хвали пред придворния съвет с очакваната придобивка, което и така впрочем не можел да скрие, защото вече заповядал в парка на двореца, където растели най-прекрасни кристали, да построят клетка от дебели железни пръти. Тревога обзела придворните. Като виждали упорството на краля, те извикали в двореца двама мъдреци-хомолози, които кралят приел на драго сърце, защото бил любопитен какво нещо, каквото той не знае, ще му кажат многознаещите Саламид и Таладон за бледото същество.

- Вярно ли е - попитал той, щом двамата се вдигнали от надлежния дълбок поклон, който му сторили, - че хомосът е по-мек от восък?

- Вярно е, Ваша светлост! - отговорили мъдреците.

- А вярно ли е, че с отвора, който има в долната част на лицето си, може да издава различни звуци?

- Вярно е, Ваше кралско величество, както и че в същия отвор хомосът пъха разни неща, а след това движи долната част на главата си, която е закачена за горната с панти, от което нещата се раздробяват и той ги всмуква вътре в себе си.

- Странен обичай, за който съм чувал - казал кралят. - Но ми кажете, мъдреци мои, защо прави това?

- По този въпрос има четири теории, Ваше кралско величие - отговорили хомолозите. - Първата, че прави така, за да се отърве от премногото отрова (защото е нечувано отровен). Втората, че постъпва така заради унищожението, което поставя над всяко друго удоволствие. Третата, че е от алчност, защото би погълнал всичко, ако може, четвъртата...

- Стига, стига толкова! - казал кралят. - Истина ли е, че е направен от вода, но въпреки това е непрозрачен като моята кукла?

- И това е истина! Той има, господарю, вътре в себе си множество хлъзгави тръбички, по които се движат течности; има и жълти, и бисерни, но най-много червени - те пренасят страшна отрова, наречена кислород, който е газ и до каквото се докосне, веднага го превръща в ръжда или пламък. Затова самият той мени цвета си на бисерен, жълт и червен. Но, Ваше кралско величие, молим те покорно да се откажеш от замисъла си да доведеш жив хомос, защото е могъщо същество и злостно като никое друго...

- Обяснете ми това подробно - казал кралят, като се престорил,че е готов да послуша съветите на мъдреците. А всъщност само искал да задоволи силното си любопитство.

- Съществата, към които принадлежи хомосът, се наричат тресящи се, господарю. Към тях принадлежат силиконците и протеидите; първите имат по-плътна консистенция, затова ги наричат клисавци или студенци; вторите, които са по-разредени,имат различни имена при различните автори, например: лепци или лепковци при Поломедер, блатавци или лепилци при Трицефал Арборидски, а в крайна сметка Аналцимандър Медни ги е нарекъл лепилооки тресливци...

- Истина ли е, че дори очите им са хлъзгави? - попитал живо крал Болудар.

- Истина е, господарю. Тези същества, на вид толкова слаби и крехки, че е достатъчно да паднат от височина шестдесет стъпки, за да се превърнат в червена локва, са поради вродената си хитрост по-голяма опасност от всички взети заедно въртопи и рифове в Астричния пръстен! Затова те молим, господарю, заради доброто на държавата...

- Добре, любезни мои, добре - прекъснал ги кралят. - Можете да вървите, а аз ще взема решение с подобаващо благоразумие.

Ударили чела в пода мъдрите хомолози и си отишли неспокойни, защото чувствали, че крал Болудар не се е отказал от страшния си замисъл.

Съвсем скоро един звезден кораб докарал през нощта огромни сандъци. Те веднага били пренесени в кралската градина. И ето че се отворили златните врати за всички кралски поданици; сред гъсталаците от брилянти, изсечените от яспис беседки и мраморните чудачества те видели желязна клетка, а в нея едно бледо и гъвкаво същество, седнало на малка бъчвичка пред чиния с нещо особено, което наистина миришело на масло, но развалено от загряване на огън, поради което било вече негодно за използване. Но съществото най-спокойно потапяло нещо като лопатка в чинията и като я пълнело до горе, пъхало смазана с маслото субстанция в лицевия си отвор.

Зрителите онемели от ужас, когато прочели надписа на клетката, защото им разкрил, че пред тях се намира жив Антропос Хомос Бледник. Простолюдието започнало да го дразни и тогава хомосът станал, гребнал нещо от бъчвичката, на която седял, и започнал да плиска тълпата със смъртоносна вода. Едни избягали, други хванали камъни, за да убият гадината, но стражата веднага ги разпръснала.

Разбрала за тези събития кралската дъщеря Електрина. Явно била наследила любопитството от баща си, защото не се страхувала да се доближава до клетката, в която създанието прекарвало времето си в чесане или в поглъщане на такова количество вода и развалено масло, каквото би убило на място сто кралски поданици.

Хомосът научил бързо разумния език и дори се осмелявал да разговаря с Електрина.

Един път принцесата го попитала какво е това бялото, което свети в устата му.

- Наричам го зъби - казал той.

- Дай ми поне един зъб през решетката! - помолила принцесата.

- А какво ще ми дадеш в замяна? - попитал той.

- Ще ти дам златното си ключе, но само за малко.

- Какво е това ключе?

- Личното ми, с което всяка вечер се навива разумът. Нали и ти трябва да имаш такова.

- Моето ключе е различно от твоето - отвърнал той уклончиво. - А къде ти е?

- Тук, на гърдите, под златното капаче.

- Дай ми го...

- А ще ми дадеш ли един зъб?

- Ще ти дам...

Принцесата отвъртяла златното винтче, повдигнала капачето, извадила златното ключе и го подала през решетката. Бледникът го грабнал стръвно и хилейки се, избягал навътре в клетката. Принцесата го молела и умолявала да й върне ключето, но напразно. Като се страхувала да разкаже на някого какво е направила, Електрина се върнала с натежало сърце в дворцовите покои. Постъпила неразумно, но била още почти дете. На сутринта слугите я намерили просната без съзнание в кристалното легло. Дотичали кралят, кралицата и целият двор, а тя лежала като спяща, но не успели да я събудят. Извикал кралят придворните консилари-електричари и медикери-лекарници, а те, като прегледали принцесата, открили, че капачето е отворено, а няма нито винтчето, нито ключето! Шум се вдигнал и настанала суматоха в двореца, всички тичали, търсейки ключето, но напразно. На другата сутрин съобщили на потъналия в отчаяние крал, че неговият бледник иска да говори с него за изчезналото ключе. Кралят веднага отишъл в парка, а чудовището му казало, че знае къде принцесата си е изгубила ключето, но ще каже едва тогава, когато кралят му даде честната си дума да го освободи и му предостави кораб-пустоплав, за да може да се върне с него при своите. Кралят дълго не отстъпвал, наредил да претърсят целия парк, но накрая се съгласил с поставените условия. Приспособили тогава един пустоплав за полет, а бледникът бил изведен под стража от клетката.

Кралят чакал при кораба, а антропосът обещал да каже къде лежи ключето едва когато се качи на палубата.

Но когато се озовал там, проврял главата си през люка и като показал ключето, светещото в ръката му, извикал:

- Ето го ключето! Вземам го със себе си, кралю, за да не се събуди никога дъщеря ти, защото жадувам мъст за това, че ме опозори, държейки ме за посмешище в желязна клетка!!

Излязъл изпод кърмата на пустоплава огън и корабът се издигнал в небето сред всеобщо вцепенение. Изпратил след него кралят потеря от най-бързи стоманени дълбомраци и винтолети, но екипажите им се върнали с празни ръце, защото хитрият бледник заплел следите си и се измъкнал от преследването.

Разбрал крал Болудар колко зле постъпил като не послушал мъдреците-хомолози, но вече било късно. Най-напред електрикари-шлосерници се опитвали да пригодят ключе, Великият коронен монтажник, кралски резбари и оръжейници, златодвòрци и стоманодвòрци, изкусни киберграфове - всички идвали, за да покажат уменията си, но напразно. Разбрал кралят, че трябва да намери ключето, отнесено от бледника, иначе мрак щял да покрие завинаги чувствата и разума на принцесата.

Затова обявил по цялата държава: случило се така, че антропичният бледник хомос откраднал златното ключе, а който го залови или поне намери животворен скъпоценен камък и събуди принцесата, ще я вземе за жена и се качи на трона.

Веднага се явили тълпи смелчаци от най-различен калибър. Имало сред тях знаменити електрицари, нехранимайковци-мошеници, астрозлодеи и звездоловци; дошъл в замъка Пазислав Мегават, преславен фехтувач-осцилатор, с такава главозамайваща обратна връзка, че никой не можел да му устои в двубой, идвали самоти от най-далечни страни като двамата Автоматеи, догонвачи, изпробвани в сто битки, като Протезин, славен конструкционист, който ходел винаги в два искропоглъщача, единият черен, другият сребърен, дошъл Арбитрон Космозофович, изграден от пракристали, с прекрасна стройна фигура, и интелектрикът Палибаба, който докарал с четиридесет магаробота в осемдесет сандъка стара изчислителна машина, ръждясала от мислене, но мощна в схватливостта си. Дошли трима мъже от рода на Селектритите, Диодин, Триодин и Хептодин, които имали в главите си толкова съвършен вакуум, че мисълта им била черна като беззвездна нощ. Дошъл Перпетуан, целият в лайденски доспехи, с колектор, хванал патина в триста ръкопашни схватки, и Матрицин Перфорат, за когото ден не минавал, без да изинтегрира някого, и който довел в двореца със себе си едно непобедимо електруче, наричано от него Киберик. Събрали се всички, а когато дворът бил вече пълен, до прага му се дотъркаляла една бъчвичка и от нея изтекъл във вид на живачни капки Ерг Самоиндукцион, който можел да приема всякакви форми.

Почерпили се героите, озарявайки дворцовите зали така, че мраморните сводове се обагрили в розово като при залез, и всеки тръгнал по своя път, за да търси бледника, да го извика на смъртен двубой и да намери ключето, а заедно с него да получи принцесата и трона на Болудар. Първият, Пазислав Мегават, отлетял на Колдея, където живее племето на желеанците, защото мислел да вземе оттам “език”. Гмуркал се в тяхната мазна субстанция, като си проправял път с ударите на своята дистанционно управляема шпага, но не постигнал нищо, защото се загрял прекомерно, охладителната му уредба се пръснала и фехтувачът намерил смъртта си сред чужди, а нечистата мас на желеанците погълнала храбрите му катоди за вечни времена.

Двамата Автоматеи-догонвачи стигнали до страната на радомантите, които издигат здания от искрящи газове, занимавайки се с лъчетворчество, а са такива скъперници, че всяка вечер броят до един атомите на своята планета; зле посрещнали скъперниците-радоманти Автоматеите, защото им посочили една пропаст, пълна с оникси, аметисти, халцедони и топази, а когато електрицарите се полакомили за съкровищата, ги убили, събаряйки от високото лавина скъпоценни камъни, която, носейки се надолу, осветила цялата околност като при падането на сто разноцветни комети. Защото радомантите имали сключен таен съюз с бледниците, за което никой не знаел.

Третият, конструкционистът Протезин, се добрал след дълго пътешествие през средзвездния мрак чак до страната на алгонците. Там се носят каменни метеорни вихри; в тяхната вечна стена се блъснал корабът на Протезин и дрейфувал с разбито кормило по дълбините, а когато приближавал далечни слънца, светлините ми пълзели опипом по очите на нещастния смелчага.

Четвъртият, Арбитрон Космозофович, имал отначало повече късмет. Той преминал през Андромедовия провлак, преодолял четирите спирални въртопа при Ловджийските кучета, след което попаднал в спокойна пустота, благоприятна за светлинно плаване, където, самият той подобен на вихрен пламък, натискал кормилото и, бележейки пътя си с огнена опашка, стигнал до бреговете на планетата Маестриция, където видял сред метеоритните скали разбития скелет на кораба, с който тръгнал Протезин. Погребал Арбитрон тялото на конструкциониста, могъщо, лъскаво и студено като по времето, когато било живо, под един базалтов куп, но свалил от него двата искропоглъщача, сребърния и черния, за да ги използва като щитове, и тръгнал напред. Дива и планинска била Маестриция, гърмели по нея каменни лавини и сребърни разклонения на мълнии в облаците, над бездните. Рицарят стигнал до страната на овразите и там палиндромитите го нападнали в едно дълбоко малахитово дере, зелено. Секли го с мълнии отгоре, а той се бранел с искропоглъщащия щит и тогава те придвижили един вулкан, насочили кратера към гърба му, прицелили се и блъвнали огън. Паднал рицарят и кипящата лава нахлула в черепа му, от който изтекло всичкото сребро.

Петият, интелектрикът Палибаба, не тръгнал за никъде, спрял веднага след границата на Болударовото кралство, пуснал магароботите по звездните пасища и започнал да свързва, да настройва и да програмира машината, тичал край нейните осемдесет сандъка, а когато се изпълнила така с електричество, че се раздула от разум, започнал да й задава точно обмислени въпроси: къде живее бледникът? как да намери пътя, по който се стига да него? как да го излъже? как да го омотае, че да даде ключето? Когато обаче получавал неясни и уклончиви отговори, гневът му се разпалвал и той тренирал машината така, че замирисала на нагорещена мед, а после я биел и налагал, викайки: “Кажи ми веднага истината, проклета стара изчислителна машино!”, от което съединенията й се стопили, калаят потекъл от тях на сребърни сълзи, а прегрелите тръби се напукали с трясък и той се озовал над една разжарена развалина бесен и с тояга в ръка.

Трябвало да се върне вкъщи с празни ръце. Поръчал си нова машина, но не я видял по-рано от четиристотин години.

Шести бил походът на Селектритите. Диодин, Триодин и Хептодин постъпили иначе. Те имали неизтощими запаси от тритий, литий и деутерий и намислили да щурмуват с взривове на тежък водород всички пътища, водещи към страната на бледниците. Не се знаело обаче къде е началото на тези пътища. Искали да питат огненогите, но те се затворили зад златните стени на своята столица и започнали да изритват пламъци; смелите Селектрити щурмували, без да жалят нито деутерия, нито трития, така че адът на разтварящите се атомни вътрешности достигнал чак до звездното небе. Стените на града блестели като злато, но в огъня показали истинската си природа, превръщайки се в жълти облаци серен дим, защото били издигнати от пирити-искрити. Там паднал Диодин, стъпкан от огненогите, и разумът му се пръснал като букет разноцветни кристали, обсипвайки бронята. Погребали го Триодин и Хептодин в гробница от черен оливин и продължили по-нататък към границите на Одименото царство, където управлявал звездоубиецът крал Астроцид. Той имал съкровищница, пълна с огнени ядра, изчоплени от бели джуджета, а толкова тежки, че само страшната сила на дворцовите магнити ги държала да не пропаднат, пробивайки планетата. Който стъпел на земята му, не можел да мръдне нито ръка, нито крак, защото преогромната гравитация сковавала по-силно от болтове и вериги. Тежък сблъсък имали с него Триодин и Хептодин, защото Астроцид, като ги видял под бастионите на замъка, започнал да вади едно след друго белите джуджета и да хвърля техните дишащи огън тела в лицата им. Те все пак го победили, а той им разкрил кой път води към бледниците, което било лъжа, защото и той не го знаел, само искал да се избави от страшните войни. Тогава те навлезли в черното ядро на мрака, където Триодин бил застрелян с антиматерийна аркебуза, може би от някой ловец-кибернос, а може би и от самострел, поставен на безопашата комета. Както и да е, но Триодин изчезнал, като едва успял да извика “Аврук!!”, любимата си дума, боен вик на рода му. А Хептодин продължил упорито по-нататък, но и него го чакал горчив край. Корабът му попаднал между два гравитационни въртопа, наречени Бахрида и Сцинтилия; Бахрида ускорява времето, а Сцинтилия го забавя и между тях има ивица на застой, където минутите не текат нито назад, нито напред. Замрял там Хептодин и си стои така, заедно с неизброимите фрегати и галеони на други астробояджии, пирати и дълбомраци, без изобщо да старее, сред тишина и прежестока скука, наречена Вечност.

Когато походът на Селектритите завършил по този начин, Перпетуан, киберграф на Балам, който трябвало да тръгне седми, дълго се бавел. Дълго се готвел електрицарят за война, пригаждайки си все по-остри проводници, все по-поразяващи искромети, огнемети и блъскатели; изпълнен с благоразумие, той решил да тръгне начело на вярна дружина. Стичали се под неговите знамена конквистадори, дошли и много безработи, които нямали друго занимание и искали да се позанимават с войниклък. Сформирал от тях Перпертуан достойна галактическа конница, тежка, бронирана, наречена шлосерия, и няколко леки подразделения, в които служели раздрусари. Но при мисълта, че трябва да тръгне и да даде живота си в незнайни страни, че ще се превърне на ръжда без остатък в някоя локва, железните му пищяли се огънали под него, обзела го страшна мъка и той се върнал веднага вкъщи, ронейки от срам и жал топазени сълзи, защото бил могъщ владетел, с душа, преливаща от съкровища.

Предпоследният, Матрицин Перфорат, пристъпил към делото разумно. Той бил чувал за страната на пигмелиантите, роботи-джуджета, които водят началото си от това, че тушовката на конструктора им се подхлъзнала върху чертожната дъска, след което роботите излезли от матрицата до един гърбави и изкривени, но не се предвиждала реконструкция и си останали такива. Тези джуджета, като всички останали, събират съкровища и знания, затова и ги наричат ловци на Абсолюта.

Мъдростта им се състои в това, че са колекционери на знанията, а не че ги използват; при тях отишъл Перфорат, невъоръжен, а на галеони, чиито палуби се огъвали от прекрасни дарове; той мислел да купи милостта им с одежди, кипящи от позитрони, шибани от неутронен дъжд, карал им атоми злато, големи колкото четири юмрука, и бутилки, в които искрели най-редки йоносфери. Но пигмелиантите не поискали да чуят дори за благородния вакуум, украсен на вълни с най-прекрасни шевици от астрални спектри; напразно ги заплашвал в гнева си Матрицин, че ще насъска срещу тях своя Киберик. Те му дали най-накрая водач, но той бил милиардорък въртеливец и винаги показвал всички посоки на един път.

Прогонил го Перфорат и пуснал Киберик по пътя на бледниците, но той се оказал лъжлив, защото някъде там се движела калиева планета, а простодушният Киберик сбъркал калия с калция, от който се състоят преди всичко костите на бледниците. От това дошла грешката. Дълго се лутал Перфорат сред все по-тъмни слънца, защото попаднал в много стара област на Космоса.

Вървял през анфилади от пурпурни гиганти, докато не видял как корабът му се отразява със свитата си от мълчаливи звезди в едно спирално сребристо огледало; учудил се и за всеки случай взел в ръце гасачката на Свръхнови, която купил от пигмелиантите, за да се пази по Млечния път от прекалената горещина; не знаел какво вижда, а това бил възел в пространството, най-плътен пространствен факториал, непознат дори на тамошните моноастеристи; само казват, че който стигне до него, вече няма да се върне. И до днес не се знае какво е станало с Матрицин в тази звездна мелница; верният му Киберик дотичал сам вкъщи, виейки тихо към празното пространство, а в сапфирените му очи имало толкова страх, че никой не можел да ги погледне, без да потръпне. Но нито кораба, нито гасачки, нито Матрицин някой е виждал оттогава.

И така последният, Ерг Самоиндукцион, тръгнал на самотен поход. Нямало го година и шест седмици. Когато се върнал, разказвал за непознати на никого страни, за страната на перискоците, които строят горещи отровохвъргачки, за планетата на клаистрооките, които се изливали пред него на редици черни вълни, защото правят така, когато са в опасност; той ги разсичал на две, докато не се показвала варовиковата скала, скелетът им, и когато победил техните смъртопади, се озовал срещу едно огромно лице колкото половината небе, хвърлил се срещу него, за да попита за пътя, а под острието на огнемеча му кожата на лицето се пукала и се показвали белите сплетени разклонения на нервите; говорел за планетата на прозрачния лед Абериция, която побира в себе си като диамантена леща образа на зелия Космос; там си прерисувал пътя за страната на бледниците. Приказвал за страната на вечното мълчание, криотрическата Алумния, където виждал само светлините на звездите, отразени в челата на надвиснали ледници, за кралството на разтеклите се мармаладоиди, които правят от лава врящи дрънкулки, за електропневматиците, които могат да разпалват огъня на разума в пари от метан, озон, хлор и вулканичен дим и все си блъскат главите с това как да въплътят мислещ гений в някой газ. Разкрил, че преди да стигне до страната на бледниците, трябвало да преодолее силом една слънчева врата, наречена Caput Medusae, и като я откачил от хроматичните панти, претичал през вътрешността на звездата, цялата в редуващи се лилави и бялосинкави пламъци, при което чак бронята му се огънала от горещината. Как тридесет дни се мъчел да отгатне думата, която задвижва астропроциановия катапулт, защото само с негова помощ можел да се озове в студения ад на тресящите се същества; как се озовал най-сетне сред тях, а те се опитвали да го уловят в лепкави мрежи, да му източат живака от главата или да му направят късо съединение; как го лъжели, показвайки му уродливи звезди, но небето било мнимо, защото в хитростта си скрили истинското; как се мъчели да научат с изтезания какъв е алгоритъмът му, а когато изтърпял всичко, му устроили капан, като го затворили в една магнетитна скала, а той веднага се размножил в нея на безброй Ерговци Самоиндукционовци, отместил железния капак, излязъл на повърхността и съдил строго бледниците в продължение на месец и пет дни; как с последни усилия чудовищата се нахвърлили срещу него с гъсеници, наречени танкони, но това не им помогнало, защото, неуморим в бойния си жар, мушкайки, колейки и разсичайки, той така ги омаломощил, че те му довлекли пред нозете негодника, бледника-ключодържател, а Ерг отсякъл мерзката му глава, изкормил тялото му и в него намерил камък, наречен трихобезоар, на който бил издълбан надпис на хищния език на бледниците, казващ къде се намира ключето. Самоиндукцион разрязал шестдесет и седем бели, светлосини и червени като рубин слънца, преди да отвори нужното и да го намери.

За приключенията, които имал, за битките, които трябвало да води на връщане, не искал и да си спомни, защото вече искал да отиде при принцесата, а и бързал със сватбата и коронацията. С велика радост го отвели кралят и кралицата в стаята на дъщеря си, която била няма като камък, потънала в сън. Ерг се навел над нея, побутнал нещо около отвореното капаче, пъхнал нещо вътре, завъртял и изведнъж принцесата за голям възторг на майка си, краля и придворните отворила очи и се усмихнала на своя спасител. Ерг затворил капачето, залепил го с лепенка, за да не се отваря, и отбелязал, че винтчето, което също намерил, се изгубило по време на битката му с Полеандър Партобон, владетел на Ятапургия. Но никой не обърнал внимание на това, а жалко, защото кралят и кралицата биха разбрали, че изобщо не е ходил никъде, защото от малък владеел изкуството да отваря всякакви ключалки и благодарение на това курдисал принцеса Електрина. Така че не бил преживял нито едно от описаните приключения, а само изчакал една година и шест седмици, за да не изглежда подозрително, че се връща прекалено бързо, а също искал да се увери, че нито един от неговите съперници няма да се върне. Едва тогава дошъл в двора на крал Болудар, върнал живота на принцесата, оженил се за нея, царувал дълго и щастливо на Болударовия трон и никога лъжата му не излязла наяве. От което веднага се вижда, че разказахме истинска случка, а не приказка, защото в приказките добродетелта винаги побеждава.

СЪКРОВИЩАТА НА КРАЛ БИСКАЛАР (Skarby Króla Biskalara)

Крал Бискалар от Ципрозия се славел с неизмеримите богатства, които били струпани в двореца му. Имал той в съкровищницата си всичко, което може да се направи от бяло и жълто злато, от уран и платина, от амфиболи, рубини, оникси и аметистови кристали. Обичал да ходи до колене в скъпоценности и драгоценности и казвал, че няма такава скъпа вещ, която да не притежава.

Вестта за кралското самохвалство достигнала до един забележителен конструктор, който известно време бил главен монтажник и крояч на Висмодар, господар на Диад и Триад, звездни кълбовидни грамади. Отишъл конструкторът в двореца на Бискалар и там казал да го заведат при него, а като се озовал в тронната зала, където кралят седял на трон, изсечен от два огромни брилянта, без да погледне златните плочи на пода, инкрустирани с черни ахати, му казал направо, че ако му представи списък на съкровищата си, той, конструкторът Креаций, веднага ще му покаже такава скъпоценност, каквато няма в съкровищницата му.

- Добре – казал Бискалар, - но ако не направиш това, ще те влача с магнити по сребърния си двор, със златни гвоздеи ще те накова, а след това ще окача главата ти, обкована с иридий, на слънчевата врата за страх на самохвалците!

Веднага донесли списък на кралските богатства, които сто и четиридесет електронни писци съставили по най-бърз начин за шест години.

Креаций наредил да занесат фолиантите в черната кула, която кралят му дал за три дена да живее в нея, и се затворил там, а на другия ден застанал пред Бискалар. За идването му кралят се заобиколил с такива съкровища, че златобяло сияние направо режело очите; но без да обръща внимание на това, Креаций помолил да му донесат кошница с обикновен пясък, пръст или дори смет. Когато това било направено, изсипал сивокафявата смес върху златото на пода и боднал в нея нещо, което държал в двата си пръста, толкова дребно, че приличало на негаснеща искрица. Искрата веднага се впила в сивия куп и пред удивените очи на Бискалар се превърнала в движеща се драгоценност, която растяла, пулсирайки светлисто, бръмчейки, все по-голяма и по-красива, така че помрачила мъртвата красота на съкровищата, а всички присъстващи трябвало да си затворят очите, заслепени от красотата, чиято свръхмерност не можели да понесат, защото ставала все по-силна. Самият крал заслонил лицето си и извикал: - Стига!, а конструкторът Креаций се навел и поставил друга, черна искрица върху разцъфналия самодвиг, а той веднага, за един миг станал наново само сивокафява купчина спекла се земя.

Страшен гняв и завист обхванали тогава краля.

- За това, че ме посрами, те чака смърт – казал той. – Но за да не кажат, че съм те затворил вероломно и въпреки кралската си дума съм наредил да те влачат и коват, ще ти дам три задачи. Но ако не се справиш с тях, горко ти, чужди пришелецо!

Креаций не казал нищо, стоейки спокойно, а Бискалар продължавал:

- Ето я първата задача: ако, както се хвалеше, можеш да направиш всичко, влез в подземната ми съкровищница още тази нощ. За да ми докажеш, че си влязъл вътре, ще ти кажа, че в нея има четири стаи. От тях последната е бяла като сняг и е празна; там има само едно брилянтено яйце, а в него метално кълбо. Утре, точно на обяд, трябва да дойдеш в двореца и да ми го покажеш. А сега можеш да си вървиш.

Креаций се поклонил и си тръгнал. А Бискалар, извергът, му поставил клопка: дори конструкторът да влезел в съкровищницата, нямало начин да изнесе цялото метално кълбо, защото било изваяно от чист радий и жарело стените със страховитата си радиация, а всеки разум помътнявало на разстояние от сто крачки.

Когато паднала нощта, Креаций излязъл от своята кула, тръгнал към двореца и далече от веригата на стражите, които си подвиквали от зъбчатите стени, бръкнал в пазвата си, извадил малка кутийка, сложил на дланта си три млечни искри и духнал. Те се разгърнали в светлобисерна белота, обгърнали с облаци въоръжените пазачи и се образувала такава мъгла, че на една крачка не се виждало нищо. Минал между стражите Креаций и слязъл по стълбите надолу, докато в една зала, чийто таван бил от халцедон, стените от хризоберил, а подът от смарагди, от което приличал на лазурно езеро сред благородни скали, не видял вратата на съкровищницата, а пред нея една черна членестонога машина, над която въздухът се огъвал на гърбица като лист разтапящо се стъкло.

- Кажи ми – рекла машината – кое е това място, което няма нито стени, нито зидове, нито решетки, а никой никога не го е напускал и няма да го напусне?

- Това място е Космосът – казал Конструкторът.

Залюляла се машината на осемте си крака и паднала върху смарагдовите плочи с такъв грохот, какъвто би се получил, ако някой среже веригите на часовник и тежестите му се търкулнат по кристал. Креаций я прекрачил, извадил една пурпурна искра и се доближил до вратата на съкровищницата, направена от монолитен титанов блок. Там пуснал искрата, която закръжила светлисто и се вмъкнала в дупката на ключалката. След минута оттам се показал бял израстък. Креаций го хванал леко, дръпнал го и измъкнал снопче нито стебълца, нито струни, които се образували от искрата. Погледнал ги и прочел написаното върху тях.

Знаменит майстор трябва да е имал Бискалар – помислил си той, - щом е могъл да сложи на съкровищницата атомна ключалка.

Защото съкровищницата наистина имала ключ от атомно облаче и това е; газовият ключ трябвало да бъде духнат в отвора, при което атоми на най-редките елементи – хафний, техниций, ниобий и циркон – въртели в определена последователност езичетата, за да се дръпнат от леглата си огромните резета, задвижвани от електрически ток. Излязъл конструкторът незабелязано от преддверието на съкровищницата, напуснал града и започнал да събира в планините на планетата под звездите атомите, необходими му за делото.

- Ето че имам шестдесет милиона ниобиеви – казал си той един час преди разсъмване, - ето милиард и седем цирконови, а това са сто и шестнадесет хафниеви, но откъде да взема техниций, от който на планетата няма и един атом?

Обърнал конструкторът поглед към небето, а вече се разгаряли първите зари на утрото, възвестявайки изгряването на слънцето, и изведнъж се усмихнал, защото разбрал, че въпросните атоми ще се намерят там. Хитрият Бискалар скрил ключа от своята съкровищници в слънчевата звезда! Креаций извадил от своята кутийка една невидима искра (защото била от най-твърдо лъчение) и я пуснал от отворената си длан към бяло изгряващото слънце. Тя изсвистяла и изчезнала. Не минали петнадесет минути и въздухът в небето затрептял, защото атомните на техниция, донесени от слънцето, криели още в себе си слънчевия жар. Конструкторът ги изловил като бръмчащи насекоми, затворил ги заедно с другите в кутийката и тръгнал към двореца, тъй като времето вече наближавало. Мъглата си стояла все така, ето защо стражите не го видели как изтичал в подземието и духнал газовия ключ в ключалката. Слушал наведен как щракат едно след друго езичетата, но вратата даже и не мръднала.

- Нима си се излъгала, искрице? Това може да ми струва главата! – казал Креаций, ударил гневно с юмрук по вратата и тогава последният атом техниций, донесен от слънцето, който още не бил съвсем изстинал и поради това сбъркал пътя, обърнал упоритото езиче и вратата на съкровищницата, толкова дебела, колкото и широка, се отворила тихо.

Креаций изтичал вътре, минал през стаята, зелена от смарагди, подобна на солен океан, и втората, сякаш божествена от сапфири, и третата, която бодяла очите с дъгоцветни игли, брилянтовата, докато не застанал в бялата като сняг зала и не видял диамантеното яйце, но силата на излъчването веднага размътила разума му, така че приклекнал и се свил на прага, едва сега разбирайки каква е кралската уловка.

 Разпръснал той от кутийката слепешком сиви и черни като нощта искри, а те се разгърнали в пухкава стена, обвили го и така вървял към брилянтовото яйце. И се върнал, обвит като в кълбест облак, носейки радиевото кълбо, затворил вратата на съкровищницата и отишъл в двореца, защото големият градски часовник тъкмо започнал да бие дванадесет часа и Бискалар потривал ръце при мисълта как най-сетне ще влачи с магнити конструктора-присмехулник.

Разнесли се звънки стъпки и блеснала светлина, защото Креаций влязъл в залата и пуснал радиевото кълбо на пода така, че то се търкулнало до подножието на кралския трон, а по пътя му гаснели светлините на скъпоценностите и стените потъмнявали от безмълвното излъчване. Затреперил кралят, скочил на крака и се скрил зад трона. Четиридесет най-тежки електрицари, прикривайки се зад оловни щитове, трябвало да се приближат пълзешком до кълбото, жарещо ужасно, и да го побутват с копията си, докато не го избутат от стаята.

Тогава крал Бискалар трябвало да признае, че Креаций е изпълнил първата задача и гневът, който изпълнил сърцето му, нямал равен на себе си.

- Ще видим дали ще се справиш с втората задача – казал той. И заповядал веднага да го заведат на един пустоплав, който отивал за Луната, пустинно кълбо, гол череп, озъбил дивите си скали. Там капитанът на пустоплава хвърлил Креаций върху скалите и му казал:

- Измъкни се оттук, ако можеш, и застани пред краля утре на обяд! Ако не успееш, чака те смърт!

Защото и никой да не дойдел при Креаций, за да го накаже с мъчения, той не можел да оцелее дълго в толкова ужасната пустиня. Когато останал сам, започнал да проучва зловещото място, където бил захвърлен. Посегнал за изпробваните искрици, но не ги намерил. Явно, когато спял, по заповед на краля претърсили дрехите му и откраднали спасителната кутийка.

- Лоша работа – казал си той, - но не е и толкова зле. Защото несъмнено бих загубил само тогава, когато ми вземат разума!

На Луната имало океан, от край до край замръзнал. С парче кремък, което заострил, конструкторът изсякъл от леда много късове и издигнал от тях нещо като островръха кула; след това оформил един леден къс във вид на леща, събрал с нея слънчевите лъчи, за да падат върху повърхността на замръзналия океан, а когато най-сетне във фокуса се показала вода, Креаций я вземал с ръце и плискал с нея ледената кула. Стичайки се, водата замръзвала, споявайки ледените късове и придавайки им лъскава и гладка външност. Докато конструкторът не застанал под кристална ракета, изградена от бял лед.

- Кораб вече имам – казал си той, - сега само ми трябва движеща сила…

Претърсил Луната, но не намерил следа нито от уран, нито от други мощни елементи.

- Лошо – помислил си той, - ще трябва така или иначе да използвам мозъка си…

И си отворил главата. Защото мозъкът му не бил направен от материя, а от антимаерия и съществуването му  зависело единствено от един най-тънък слой магнетично отблъскване, разположен между стените на черепа и мислещите кристални полукълба. Изрязал Креаций отвор в ледената стена, влязъл в ракетата, затворил отвора след себе си, полял го с вода, за да замръзне, седнал на леденото дъно и като изчоплил от главата си едно парченце, дребно като пясъчно зърно, хвърлил го на леда под себе си.

Страшен блясък заслепил моментално ледения му затвор, ракетата се затресла цялата, през пробития в дъното й отвор блъвнал пламък и тя се понесла в пространството. Но тласъкът не продължил дълго. Креаций трябвало отново да посегне към разума в главата си, дори трети и четвърти път, вече обезпокоен, защото чувствал как мозъкът му се позамъглява и от това малко отслабва. Точно тогава обаче ракетата стигнала до атмосферата на планетата и започнала да пада, а триенето във въздуха я топяло, така че ставала все по-малка, но и падала по-бавно, докато накрая от нея не останала обгорена ледена висулка, но в същия този миг Креаций стъпил здраво на твърда почва, затворил главата си, оправил се и отишъл бързо в двореца, защото времето му изтекло и часовникът се канел да удари дванадесет. Вцепенил се кралят, заблестели бузите и очите му, а челото му потъмняло, закалено от кипящ гняв, защото вече бил сигурен, че Креаций няма да се върне, след като го е лишил от искрите-помощници. Той заповядал да ги затворят заедно с кутийката в съкровищницата.

- Добре! – казал кралят. – Така да бъде! Ето третата задача и тя е лесна, както ми се струва… Ще отворя вратите на града, за да избягаш, а след тебе ще пусна глутница ловджийски роботи, за да те хванат и да те разкъсат със стоманата си на парчета. Ако успееш да им избягаш и застанеш пред мене утре по същото време, ще бъдеш свободен!

- Хубаво – отвърнал конструкторът, - но преди това те моля да ми дадеш една карфица…

Кралят се разсмял.

- Така да бъде, за да не кажеш, че съм ти отказал милостта си. Дайте му веднага една златна карфица!

- Не, милостиви господарю! – отговорил Креаций. – Моля за обикновена, желязна…

А когато я получил, хукнал от града толкова бързо, че вятър свирел около главата му. Смеел се злостно кралят, гледайки от защитната стена бързия му бяг, защото бил сигурен, че нищо няма да помогне на конструктора. А той тичал, хвърляйки с петите си пясък и стремейки се през цялото време на запад. Така пресичал магнитните линии на планетата, докато карфицата му не се намагнитизирала бързо и когато я окачил на конец, издърпан от дрехата, не се завъртяла и не показала север.

- Имаме си вече компас, това е добре – казал конструкторът и наострил уши, защото вятърът вече донасял шум на тропащи нозе.

Глутницата железни роботи изскочила от градските врати със силен лай и вой, носейки се по следата, така че той видял вдигащия се на хоризонта прах.

- Ако ми бяха тука искрите – казал Креаций, - бързо щях да се справя с вас, мои бързоноги гвоздеи, но и така ще ви победя някак си – благодарение на тебе, карфичке!

И затичал по-нататък, по възможност най-бързо, гледайки внимателно движението й. Кралските кучкари насочили глутницата по следата му толкова добре, че тя се носела направо като хвърлен от някого метеор; поглеждайки зад себе си, конструкторът виждал, че скоро ще го догонят, защото ловджийските роботи били с високо напрежение и бързи предавки, умишлено направени за следене. Слънцето гледало рижо през пясъчния облак, вдигнат от техния галоп и само се чувало как яростно скърцат със зъбчатите си колелета.

- Пуст изглежда този край – казал си конструкторът, - но ми се струва, че тук някъде наблизо трябва да има шахти за желязна руда…

Това му го показала карфицата, отклонявайки се леко от северната посока, която до това време сочела.

Хукнал натам Креаций и скоро видял отворите на отдавна изоставения рудник. Камък не се търкаля по планински склон толкова бързо, колкото той се търкулнал в тъмния отвор, като омотал само главата си с края на своята дреха, защото била кристална и можела да се разбие.

Роботите дочитали до празния отвор, завили в един железен глас, надушвайки следите, и се търкулнали след него.

А конструкторът скочил на крака и затичал напред през прохода, изсечен в магнетитната скала, но правел това по особен начин, защото ту ситнел, ту подскачал, сякаш му било весело, и тропал, все едно танцува, и хвърлял с подковите си искри, и удрял с размахана кърпа скалата, докато не се вдигнал ръждив прах и не изпълнил с плътен облак скалната галерия. Роботите навлезли в облака и веднага най-дребните железни прашинки навлезли в членовете им, от което ставите им започнали да скърцат, проникнали в черепите им, така че в очите им заблестели светкавици, колекторите, връзките и релетата им се набили с железен прах и олюлявайки се от късите съединения като от  хълцане, те тичали все по-бавно, а някои, съвсем оглупели, блъскали главите си в стената, докато от пукнатите им чела не наизскачали проводници. А паднел ли някой, друг го стъпквал, за да се гътне и той веднага.  Останалите обаче продължавали да преследват Креаций, който не преставал да вдига желязна пушилка. След по-малко от една миля след него тичали само трима железни инвалиди, но и те се люшкали като пияни и се блъскали един друг с такова дрънчене, каквото се получава, когато някой търкаля пред себе си празни железни бурета.

Спрял конструкторът в мрака и видял, че след него идват тичешком двама, на които главите явно били по-херметични отколкото на другите.

- Калпаво е направена тази глутница – казал си той, - щом само двама не се страхуват от прах! Но и тях трябва да ги победя…

Паднал на земята, отъркалял се в железния прах, изтичал срещу преследвачите и извикал:

- Спрете, в името на крал Бискалар!!

- Кой си ти? – попитал първият робот и подушил въздуха със стоманените си ноздри, но усетил само желязо и нищо повече.

- Аз робот съм закаляван, отдалече направляван, нит по нит са ме ковали, жици са ми намотали, а сега се пригответе, гайките си затегнете, и ме вижте, няма как, колко съм голям юнак, дух стоманен в мен се крие, а чугунени сте вие, стягайте си железата, свърши вече със шегата и не се ли подчините, от живот ще се лишите!

- И какво все пак трябва да направим? – попитали роботите, защото думите на конструктора ги изумили напълно.

- Клекнете! – обяснил им конструкторът. И тогава те се грухнали на земята, а той, като се навел, бръкнал веднага и на двамата с карфицата в главите, така че виолетов блясък от пръскащи искри осветил стените. Роботите се търкулнали с трясък, защото им направил късо съединение.

- Бискалар сигурно си мисли, че ако се върна, ще бъда сам – казал Креаций и обиколил всичките роботи.

На всеки отварял главата и свързвал стоманените проводници, а когато всичките се свестили, вече слушали само него. Тогава той застанал начело на отряда им и тръгнал на поход към столицата. Там заповядал на железните си слуги да хванат краля, лишил го от трона, отворил съкровищницата за всички поданици на изверга, а като ги ощастливил по този начин, ги посъветвал да си изберат най-достойния между тях за крал. А самият той, като взел само кутийката с искрите-служители, потеглил по черния път, обсипан със звезди, и до ден днешен върви по него, така че вероятно рано или късно ще дойде и при нас.

ДВЕТЕ ЧУДОВИЩА (Dwa potwory)

Преди много години сред черното безпътие, на галактическия полюс, в един самотен звезден остров имало система от шест слънца; пет от тях кръжели самотно, а последното било с планета от огнени скали и ясписно небе, а на планетата набирала сила държавата на аргенсите, или сребристите.

Сред черни планини върху бели равнини се издигали техните градове Илидар, Бизмалия и Синалост, но най-важна била столицата на сребристите Етерна, през деня като небесносин ледник, а през нощта като изпъкнала звезда. От метеорите я пазели висящи стени и била пълна с хризопразови, блестящи като злато, турмалинови и отливани от морион, затова и по-черни от космоса, постройки. Но най-красив бил дворецът на аргенските монарси, построен според изискванията на отрицателната архитектура, защото строителите не искали да поставят граници нито на погледа, нито на мисълта и зданието било мнимо, математическо, без сводове, покриви и стени. Оттам родът на Енерзите управлявал цялата страна.

По време на Треопс азмейските сидерийци нападнали държавата на Енерзите от небето, превърнали металната Бизмалия с астероиди в пълно гробище и много още други поражения нанесли на сребристите, докато младият крал Многовид, почти всезнаещ полиарх, като извикал най-мъдрите астротехници, не заповядал да заобиколят цялата планета със система от магнетични въртопи и гравитационни ровове, в които времето препускало толкова стремително, че само да попаднел там някой неразумен нападател, минавали сто милиона години или повече и от старост се разпадал на прах, преди да успее да види сиянието на аргенските градове. Тези невидими темпорални бездни и магнетични заграждения пазели достъпа до планетата толкова добре, че аргенсите можели да преминат в атака. Така че потеглили към Азмея и бомбардирали и дразнили бялото й слънце с лъчемети, докато не запалили в него ядрен пожар; то се превърнало в Свръхнова и изпепелило в обятията на огъня си планетата на сидерийците.

След това векове наред сред аргенсите царели мир, ред и благоденствие. Не прекъсвала нишката на управляващия род, а всеки Енерг, когато трябвало да се възкачи на трона, слизал в деня на коронацията в подземието на мнимия дворец и там вземал от мъртвите ръце на своя предшественик сребърен скиптър. Този скиптър не бил обикновен; преди хилядолетия върху него бил издълбан следният надпис:

“Ако чудовището е вечно, или го няма, или са две чудовища, ако нищо не помогне, счупи ме”.

Не знаел никой нито в цялото кралство, нито в двора на Енерзите какво означава този надпис, защото споменът за неговата поява се заличил векове назад. И едва по времето на крал Инхистон нещата се променили. Тогава на планетата се появило незнайно, огромно същество, чиято ужасна слава скоро се разнесла по двете полукълба. Никой не го бил виждал отблизо, защото такъв смелчага вече не се връщал при близките си; не се знаело откъде се е взело това създание; старците твърдели, че се е зародило от огромните развалини и разхвърляните навсякъде осмий и тантал, които останали от разрушената с астероиди Бизмалия, защото градът не бил построен наново. Говорели старците, че зли сили дремят в много старите магнетични отпадъци и в металите има такива скрити токове, които понякога се събуждат от допира на бурята и тогава от скърцащото пълзене на ламарините, от мъртвото движение на гробищните отломки възниква незнайно създание, нито живо, нито мъртво, което може само едно: да сее унищожение без граници. А други били на мнение, че силите, които създават чудовището, идват от злите постъпки и мисли; никеловото ядро на планетата ги отразява като вдлъбнато огледало и, фокусирани на едно място, те влачат слепешком към себе си металните скелети и разкапалите се отломки, докато не се съединят в едно чудовище. Учените обаче се подигравали с тези приказки и ги наричали небивалици. Но както и да било, чудовището опустошавало планетата. В началото избягвало големите градове и нападало самотните селища, унищожавайки ги с бял и лилав жар. Когато набрало смелост, след това виждали дори от кулите на самата Етерна как пълзящият му на хоризонта гръб, подобен на планински хребет, отразява слънчевата светлина със стоманата си. Организирали се походи срещу него, но то превръщало само с един дъх въоръжените войни в пара.

Страх обзел всички, а владетелят Инхистон извикал многознайци, които размишлявали денонощно, като свързали с пряка връзка главите си за по-добро разясняване на въпроса, и накрая казали, че чудовището може да бъде победено само с находчивост. Ето защо Инхистон заповядал на Главния кралски кибернатор, Главния архидинамик и Главния абстрактор да направят заедно чертеж на електролюд, който ще се отправи в поход срещу чудовището.

Но те не могли да се разберат помежду си, защото всеки имал различно виждане; затова направили три електролюда. Първият, Меден, бил подобен на куха планина, натъпкана с разумни машинарии. Три дни наливали живак в резервоарите на паметта му, той лежал в рамките на скелето, а токът бучал в него като сто водопада. Вторият, Живакоглав, бил динамичен великан и само страшната бързина на движенията му оформяла еднолика фигура, променлива като облак, подхванат от торнадо. Третия, когото абстракторът създавал по тайни чертежи, не бил виждал никой.

Когато Главният кибернатор завършил своето дело и скелето паднало, огромният Меден се протегнал така, че в целия град кристалните сводове зазвънели. Вдигнал се бавно на колене и земята потреперила, а когато се изправил в цял ръст, достигнал с главата си облаците, които му пречели да вижда и затова ги нагрявал, а те се разбягвали със съскане пред него. Блестял като чисто злато, стъпалата му правели дупки в каменните плочи на улиците, на издутия си отгоре капак имал две зелени очи и трето, затворено, с което можел да прогаря скали, когато вдигне щитовете-клепачи. Направил една крачка, втора и вече бил извън града, светещ като пламък. Четиристотин аргенси, хванали се за ръце, едва можели да опашат една негова стъпка, подобна на планински проход.

От прозорците, от кулите, през далекогледи, от крепостните стени аргенсите гледали как върви към вечерното зарево, все по-тъмен на неговия фон, докатонай-сетне не заприличал по ръст на обикновен аргенс, но и тогава се показвал само от кръста над хоризонта, защото изпъкналостта на планетата скрила долната му част и краката от наблюдателите. Настъпила неспокойна нощ на очакване, аргенсите се надявали да чуят отзвуци от битка, да видят червени сияния, но не последвало нищо. Едва преди самото утро вятърът донесъл гръмогласно ехо като от много далечна буря. И отново настъпила тишина, вече слънчева. А после в небето като че ли пламнали сто слънца и върху Етерна се изсипал куп огнени болиди. Те мачкали дворците и превръщали стените в руини, погребвайки под себе си нещастниците, които викали отчаяно за помощ, но напразните им викове изобщо не се чували. Дошъл си Меден, защото чудовището го потрошило, разкъсало го, а парчетата запратило над атмосферата. Сега се връщали, разтопени от падането, и превърнали една четвърт от столицата в развалини. Страшно било това поражение. Още два дни и две нощи падал от небето медният дъжд.

Тръгнал тогава срещу чудовището потресаващият Живакоглав, неунищожим уж, защото колкото повече удари получавал, толкова по-твърд ставал. Ударите не го раздробявали на части, а напротив – правели го по-здрав. Клатейки се над пустинята, той стигнал до планината, издебнал там чудовището и се нахвърлил върху него по един стръмен склон. Чудовището го чакало неподвижно. Гръмотевици разтърсили небето и земята. Чудовището се превърнало в бяла огнена стена, а Живакоглав в черна паст, която погълнала стената. Чудовището преминало през него и се върнало на огнени криле, нанесло втори удар и отново преминало през нападателя, без да му навреди. Виолетови светкавици бляскали от облака, в който се борели, но гърмежи не се чували – дотолкова ги заглушавал шумът от сражението на гигантите. Видяло чудовището, че по този начин няма да постигне нищо, всмукало целия външен жар в себе си, сплескало се и се превърнало в Огледало на материята: каквото и да застанело срещу огледалото, се отразявало в него, но не като образ, а като действителност. Живакоглав се видял, повторен в огледалото, спуснал се, счепкал се със себе си, отразения, но не могъл да се самопобеди. Бил се така три дни и получавал толкова силни удари, че ставал по-твърд от камък, от метал, от всичко, което не е ядро на бяло джудже, и когато стигнал до това състояние, той и неговото огледално повторение пропаднали в дълбините на планетата, оставяйки само дупка сред скалите, която веднага започнала да се запълва със светеща рубинено лава от подземните дълбини.

Никой не видял кога третият електрицар тръгнал да се бие. Главният абстрактор, Физикус Кралски, го изнесъл сутринта извън града в ръката си, отворил я и духнал, а той отлетял, заобиколен само от тревожния трепет на въздуха, безшумно, без да хвърля сянка върху слънцето, сякаш изобщо го нямало, сякаш не съществувал.

В действителност той бил по-малък от нищо, защото не идвал от света, а от антисвета и не бил материя, а антиматерия. Всъщност не бил и антиматерия, а само възможността тя да съществува, затаена в такива пукнатини на пространството, че атомите го отминавали, както ледените планини отминават увехнали стебла, люлеещи се върху вълните на океана. Носел се той така, гонен от вятъра, докато не стигнал до лъскавото тяло на чудовището, което крачело, подобно на дълга верига железни планини, с пяна от облаци, която се стичала по гърба му. Ударил закаления му хълбок и разпалил в него слънце, което веднага почерняло и се превърнало в нищо, ревящо от скали, облаци, разтопена стомана и въздух. Пробил го и отстъпил назад, а чудовището се свило, треперейки, и блъвнало бял огън, но той веднага се изпепелил и станал на празно пространство. Прикрило се чудовището с Огледалото на материята, но електрицарят Антимат пробил и него. Спуснало се тогава чудовището, отворила се горната част на челото му, откъдето биело най-твърдо лъчение, но и то омекнало и се превърнало в нищо. Колосът потръпнал и, като събарял скали, побягнал сред бели облаци от каменен прах и гърмежи на планински лавини, бележейки позорния си път с локви от разтопен метал, вулканична шлака и туф, и тичал така, но не бил сам. Антимат го атакувал отстрани, дробял го, късал го, рушал го, така че въздухът треперел, и чудовището, разкъсано, извивало останалите свои парчета към всички хоризонти, а вятърът отвявал следите му и вече го нямало на света. Силна радост настанала тогава сред сребристите. Но в същото време трус разтърсил гробището на Бизмалия. Сред ламарините, разядени от ръжда, сред кадмиевите и танталовите отломки, където до това време имало само вятър, свирещ в купищата разхвърлени железарии, започнало слабо движение, като в мравуняк, непрестанно. Повърхността на метала се покрила с ципа синкав жар, металните скелети се разискрили, омекнали, засветили от вътрешна топлина, започнали да се съединяват, сцепват, спояват и от завихрените скърцащи купчини отпадъци се зародило и се надигнало ново чудовище, като предишното, без всякаква разлика. Вихърът, носещ небитието, се изправил срещу него и се разгоряла нова битка. А нови чудовища се раждали и излизали от гробището. И черна тревога обзела сребристите, защото вече виждали каква непобедима опасност ги заплашва. Прочел тогава Инхистон надписа, който бил издълбан върху скиптъра, потръпнал и разбрал всичко. Разбил сребърния скиптър и от него изпаднало едно тънко като игла кристалче, което започнало да пише с огън по въздуха.

И известил огненият надпис на уплашения крал и на дворцовия му съвет, че чудовището не се е появило от само себе си и че не е свой собствен представител, а на някого другиго, който от неведома далечина, управлява неговото зараждане, укрепване и смъртоносна сила. Пишещият със светлина по въздуха кристал им разкрил, че те и всички аргенси са далечни потомци на същества, които преди хиляди векове били създадени от творците на чудовището. А творците на чудовището не приличали на разумните, на кристалните, на стоманените, на златолетите – изобщо на всички, които живеят в метал. Те били същества, които излезли от соления океан и създавали машини, наричани за подигравка железни ангели, защото ги държели в страшно робство. И нямайки сили да се бунтуват срещу потомците на океана, металните създания избягали, като похитили огромни космоплави. Отлетели с тях от дома на робството към най-далечни звездни архипелази  и поставили там началото на могъщи държави, сред които аргенската държава е като зрънце сред пясъците на пустиня. Но предишните господари не забравили за освободилите се, които наричат бунтовници, и ги търсят по целия Космос, кръстосвайки го от източната до западната стена на галактиките и от северния до южния полюс. А където открият невинни потомци на първия железен ангел, край тъмни или край светли слънца, на огнени или на ледени планети, използват своята коварна мощ, за да си отмъстят за онова бягство – така е било, така е и така ще бъде. И за откритите няма друго спасение и избавление, нито бягство от отмъщението, освен такова, което прави това отмъщение безплодно и ялово – чрез небитието. Угаснал огненият надпис и сановниците погледнали в очите на своя владетел, които били като мъртви. Той мълчал дълго и накрая те заговорили:

- Повелителю на Етерна и Ерисфена, господарю на Илидар, Синалост и Аркаптурия, владетелю на слънчевите и лунните плитчини, кажи ни своята дума!

- Не думи, а действие ни е необходимо, последно! – отвърнал Инхистон.

Потръпнали съветниците, но казали в един глас:

- Ти го каза!

- Така да бъде! – рекъл кралят. – Сега, когато решението е вече взето, ще кажа името на съществото, което ни доведе до това състояние. Чух за него, когато се качвах на трона. Нарича се човек, нали?

- Ти го каза! – отвърнали съветниците.

Тогава Инхистон казал на Главния абстрактор:

- Изпълни своето задължение!

А той отвърнал:

- Слушам и изпълнявам!

След което изрекъл Думата, чиито вибрации навлезли по въздушните фуги в подземията на планетата. Тогава ясписното небе се пропукало и преди челата на падащите кули да достигнат земята, седемдесет и седемте аргенски града се превърнали в седемдесет и седем бели кратера, а сребристите загинали сред цепещите се континентални плочи, унищожавани от огнени разклонения, и грамадното слънце вече осветявало не планетата, а кълбо черни облаци, което се топяло бавно, развявано от вятъра на нищото. Вакуумът, който по-твърди от скала лъчи раздули, се свил след това в една трепкаща искра, която изгаснала. Ударната вълна достигнала след седем дена до мястото, където, черни като нощта, чакали космоплавите.

- Край! – уведомил бодърстващият творец на чудовища своите другари. – Държавата на сребристите престана да съществува. Можем да продължим.

Тъмнината при кърмите на корабите им разцъфнала огнено и те полетели по пътя на отмъщението. Космосът е безкраен и няма граници, но няма граници и омразата им, затова всеки един ден, всяка една минута могат да стигнат и до нас.

БЯЛАТА СМЪРТ (Biała śmierć)

Арагена била планета, застроена отвътре, защото нейният владетел, Метамерик, който се разпростирал по екваториалната плоскост на триста и шестдесет градуса и по този начин опасвал своята държава, като така й бил не само господар, но и защита, желаейки да запази своя народ, ентеритите, от космическо нашествие, забранил да се премества каквото и да е, дори и най-малкото камъче, на повърхността на планетата. Затова сушата на Арагена била дива и мъртва и само брадвите на светкавиците кълцали кремъчните гърбове на планините, а метеорите дълбаели с кратери континентите. Но десет мили под повърхността се разпростирала зона, където ентеритите не щадели силите си. Пробивайки родната си планета, те запълвали вътрешността й с кристални градини и градове от сребро и злато. Издигали къщи с покрива надолу във вид на додекаедри или икосаедри, а също и хиперболични дворци, в чиито огледални куполи всеки можел да се види, увеличен двадесет хиляди пъти като в театър на великани – защото обичали блясъка и геометрията, а били и знаменити строители. По тръбопроводи прокарвали вътре в планетата светлина, която филтрирали ту през смарагди, ту през диаманти, ту през рубини и затова имали според желанието си разсъмване, обяд или розов сумрак. А така били влюбени в собствените си форми, че целият им свят бил огледален. Имали кристални превозни средства, движени от дъха на горещи газове, без прозорци, защото целите били прозрачни, и пътувайки, те виждали себе си, отразени във фасадите на дворците и храмовете - предивни многократни отражения, които се плъзгали, докосвали и греели с цветовете на дъгата. Имали дори свое небе, където в паяжини от молибден и ванадий греели шпинели и планински кристали, които произвеждали в огън.

Наследствен и едновременно с това вечен владетел бил Метамерик, защото имал студено и прекрасно многочленно тяло, а в първия му член се намирал разумът. Остареел ли той, след хиляди години, когато кристалните мрежи вече се изтривали от високоразрядното мислене, властта след него приемал следващият член и така нататък, защото членовете му били десет милиарда. Метамерик бил потомък на ауригените, които никога не бил виждал, а знаел за тях само това, че когато ги заплашила гибел от някакви страшни същества, които се занимавали с космонавтика и напуснали заради нея родните си слънца, затворили всичките си знания и жаждата си за живот в микроскопични атомни зърна, с които оплодили скалните дълбини на Арагена. Дали й това име, защото им напомняло за тях, но дори не поставили въоръжен крак върху скалите й, за да не насочат с тази следа жестоките си преследвачи. Загинали до един с единствената утеха, че техните врагове, наречени бели или бледи, дори няма и да се досетят, че не са ги унищожили напълно.Ентеритите, които се появили от Метамерик, не знаели като него за този свой необикновен произход: историята за ужасния край на ауригените, а също и за началото на ентеритите била записана на черен везувианов кристал, скрит в центъра на планетата. Толкова по-добре я знаел и я помнел обаче техният владетел.

От каменистата и магнетичната почва, която енергичните строители копаели, увеличавайки подземното си кралство, Метамерик наредил да правят редици от рифове, които хвърляли в празното пространство. Те опасвали планетата с адски пръстени, като не давали достъп до нея. Така че космическите пътешественици заобикаляли тази област, наречена Черна трескавица, защото огромните късове летящ базалт и порфир се удряли така начесто, че давали началото на цял един метеорен поток, и мястото било източник на всички комети, болиди и каменни астероиди, замърсяващи цялата система на Скорпион.

Метеорите падали и върху Арагена като каменни лавини, бомбардирали я, браздели я и я разоравали, превръщайки с огнените фонтани на ударите си нощта в ден, а деня - с облаците прах - в нощ. Но до държавата на ентеритите не достигало и най-малко потрепване. Който и да се осмелял да приближи планетата им, щял да види, ако не разбие по-напред кораба си в скалните въртопи, каменна кълбо, подобно на череп, надупчен от кратери. Дори вратата, водеща към подземието, ентеритите направили да прилича на разтрошените скали.

Хиляди години никой не посещавал планетата, но Метамерик не смекчавал нито за миг нарежданията за строга бдителност.

Но се случило така, че един ден група ентерити, която излязла на повърхността, видяла нещо като гигантска чаша, забита с долната си част в натрупаните скали, с обърната към небето вдлъбнатост, разбита и надупчена на много места. Там веднага били доведени многознайци-астропътешественици, а те казали, че пред тях се намира разбит чужд звезден кораб от незнайни страни. Корабът бил много голям. Едва отблизо се виждало, че има формата на продълговат цилиндър, забит с носа си в скалите, че е покрит с дебел слой нагар и сажди, а с конструкцията си задната му, приличаща на чаша част, напомня най-големите сводове на подземните дворци. От подземието изпълзели машини с клещи, които извадили най-внимателно загадъчния кораб от мястото, където бил паднал, и го отнесли вътре. След това група ентерити изравнила ямата, направена от носа на кораба, за да изчезне всяка следа от чуждото нашествие от повърхността на планетата, изатворили плътно базалтовата врата.

В главната изследователска обител, изградена със светъл разкош, легнало черното, като печено на въглени тяло, а учените, разбиращи от работата си, насочили към него огледалните повърхности на най-светлите кристали и отворили с диамантени остриета първата горна броня. Под нея имало друга, дивно бяла, която малко ги разтревожила, а когато карборундовите свредла прегризали и тази обвивка, се показала трета, непробиваема, на която имало плътно затворена врата и те не можели да я отворят.

Най-старият учен, Афинор, проучил старателно затворената врата. Оказало се, че за да се отвори ключалката, трябва да се задвижи с някаква дума. Те обаче не я знаели и не можели да я знаят. Опитвали дълго време различни думи като "космос", "звезди" и "вечен полет", но вратата дори не помръдвала.

- Не зная дали постъпваме добре, като се опитваме да отворим кораба без знанието на крал Метамерик – казал най-сетне Афинор. – Като дете съм чувал една легенда за бели същества, които преследват по целия Космос всеки живот, появил се в метал, и го унищожават за отмъщение, защото…

На това място той млъкнал и, подобно на всички, погледнал с най-голям ужас големия като стена борд на кораба, защото при последните му думи вратата, до това време неподвижна, изведнъж трепнала и се отворила широко. Думата, която я отворила, била „отмъщение”.

Извикали учените на помощ въоръжени войници и, съпроводени от тях, когато насочили искрометите си, влезли в задушната и неподвижна тъмнина на кораба, осветявайки го с лазурни и бели кристали.

Машините били до голяма степен разбити и те бродили дълго време сред техните руини, търсейки екипажа, но не намерили нито него, нито някакви следи от него. Размишлявали дали самият кораб не е разумно същество, защото има много големи разумни същества: техният крал надминавал хиляди пъти по размери незнайния кораб, а бил една личност. Но възлите електрическо мислене, които открили, били незначителни и разхвърлени. Затова чуждият кораб не можел да бъде нищо друго освен летяща машина и без екипаж бил мъртъв като камък.

В едно от кътчетата на палубата, до самата бронирана стена, изследователите се натъкнали на разплискана локва, подобна на червена боя, която изцапала сребърните им пръсти, когато се приближили до нея. От локвата извадили парчета непознато облекло, мокри и червени, и малко не много твърди подобия на трески, само че варовикови. Неизвестно защо, но всички били обзети от страх, изправени в мрака, надупчен от кристалната светлина. А кралят вече разбрал за случилото се. И веднага пристигнали негови пратеници с най-строга заповед да се унищожи чуждия кораб с всичко, което има в него, а според специално кралско нареждане чуждите пътешественици трябвало да бъдат предадени на атомен огън.

Отвърнали изследователите, че там няма никого, само тъмнина и разбити останки, метални вътрешности и прах, малко позацапан с червена боя. Потръпнал кралският пратеник и веднага заповядал за разпалят атомните огньове.

- В името на краля! – казал той. – Червената боя, която сте намерили, е предвестник на гибел! Тя дава живот на бялата смърт, която не знае нищо друго освен да отмъщава на невинните за това, че са живи…

- Ако е била бялата смърт, вече не е опасна за нас, защото корабът е мъртъв и който е пътувал с него, е намерил смъртта си в пръстена от отбранителни рифове – отвърнали те.

- Безкрайна е силата на тези бели същества, защото ако загинат, многократно се раждат повторно, далече от мощните слънца! Изпълнете своята задача, атомисти!

Страх сковал мъдреците и изследователите, когато чули тези думи. Но не повярвали на пророчеството за гибел, защото прекалено невероятна им се струвала всяка възможност да бъде осъществена. Затова вдигнали целия кораб от неговото ложе, разбили го върху платинови наковални, а когато се разпаднал, го потопили в твърдо лъчение, от което се превърнал на милиарди свободни атоми, които мълчат вечно, защото атомите нямат своя история, всички си приличат, и тези, които са от най-ярки звезди, и тези, които са от мъртви планети, и тези, които са от разумни същества, добри или зли, тъй като материята е еднаква в целия Космос и не от нея трябва да се страхуваме.

Но все пак събрали и тези атоми, замразили ги на една топка, която изстреляли към звездите, и тогава едва си казали с облекчение: „Спасени сме. Нищо повече не ни заплашва”.

Когато обаче платиновите чукове удряли кораба, а той се разпадал, от едно парче облекло, изцапано с кръв, от разпралия се шев изпаднала невидима спора, толкова малка, че сто такива биха се събрали върху едно пясъчно зрънце. А от спората покълнало през нощта, сред пепелта и праха, между камъните на пещерите, едно бяло стебълце. От него второ, трето, стотно и лъхнало от тях на кислород и влага, от които по плочите на огледалните градове се появила ръжда, и се сплитали невидими нишки, които се вмъкнали в студените вътрешности на ентеритите, така че когато станали, вече носели в себе си гибелта. Не минала една година и всички легнали неподвижно. Спрели в пещерите машините, угаснали кристалните светлини, кафява проказа обвила огледалните куполи, а когато се изпарила и последната атомна топлина, настъпил мрак, сред който се разраствала, прониквайки в скърцащите скелети, навлизайки в ръждивите черепи и покривайки угасналите очни орбити, пухкава, влажна, бяла плесен.

КАК МИКРОМИЛ И ГИГАНТИАН ЗАДВИЖИХА МЪГЛЯВИНИТЕ (Jak Mikromił i Gigacyan ucieczkę mgławic wszczęli)

Астрономите учат, че всичко, което съществува - мъглявини, галактики, звезди, - се отдалечава едно от друго във всички посоки и от това непрекъснато движение Вселената се разширява вече милиарди години наред.

Мнозина се чудят много на това всеобщо разбягване и като се връщат в мислите си назад, стигат до извода, че преди много-много години целият Космос е бил съсредоточен в една точка, подобна на звездна капка, която по неизвестна причина избухнала, а взривът й продължава и до днес.

А когато размишляват така, ги обзема любопитство какво би могло да e станало преди това, и не могат да решат тази загадка. А ето какво станало.

В предишната Вселена живеели двама конструктори, толкова несравними майстори в космогоничния занаят, че нямало нещо, което да не могат да направят. Но за да се направи нещо, най-напред трябва да има план за него, а планът трябва да се измисли, защото откъде иначе ще се вземе? Така че двамата конструктори, Микромил и Гигантиан, непрекъснато мислели над това по какъв начин могат да разберат какво още може да се конструира освен всичките чудатости, които им идват в главата.

- Мога да направя всичко, което ми дойде на ум - казал Микромил, - но не всичко ми идва. Това ме ограничава, както и тебе, защото не можем да измислим всичко, което може да се измисли, и може да се получи така, че нещо друго, не това, което сме измислили и което правим, е достойно за осъществяване! Какво ще кажеш за това?

- Прав си, несъмнено - отвърнал Гигантиан, - но какъв изход виждаш от това?

- Каквото и да правим, правим го от материя - отговорил Микромил - и в нея са заложени всичките възможности. Ако измислим къща,ще построим къща, ако е кристален дворец - ще създадем дворец, ако е мислеща звезда, ще направим мислеща смес, защото и това е по силите ни. Но в материята има повече възможности, отколкото в нашите глави. Затова трябва да й сложим уста и тогава тя сама ще ни каже какво още може да се направи от нея, за което изобщо не ни е хрумнало!

- Устата е необходима - съгласил се Гигантиан, - но не е достатъчна, защото казва това, което преди това се ражда от разума. Така че не само трябва да сложим уста на материята, но да й дадем и мислене, след което може би ще ни разкрие вече всичките си тайни!

- Право казваш - отвърнал Микромил. - Делото си струва усилията. И аз виждам нещата така: тъй като всичко съществуващо е енергия, мисленето трябва да се изгради от нея, като се започне от най-малката частица, от кванта. Квантовото мислене трябва да се затвори в клетчица, направена от атоми, колкото се може по-миниатюрна. Затова трябва да се заемем с делото като атомни инженери, умалявайки и умалявайки непрекъснато. Когато успея да насипя в джоба си сто милиона гении, когато се сместят безпрепятствено там, целта ни ще бъде постигната: гениите ще се размножат и тогава всяка шепа мислещ прах ще ти каже не по лошо от множество мъдри съветници какво и как да направиш!

- Не, не така! - възразил Гигантиан. - Обратното трябва да се направи, защото всичко съществуващо е маса. Така че от всичката маса на Вселената трябва да се изгради един мозък, необикновен по големината си и изпълнен с мислене. Когато го попитам, той ще ми разкрие всичките тайни на целокупното творчество - сам, без чужда помощ. Твоят мислещ прах е безполезна чудатост, защото ако всяко мислещо зрънце говори нещо различно, ще се объркаш и никакви знания няма да получиш!

От дума на дума двамата конструктори се скарали жестоко и вече не можело и дума да става, че ще решат заедно задачата. Затова се разделили, присмивайки се един на друг, и всеки се захванал да работи по своему. Микромил започнал да лови кванти, затварял ги в атомни клетчици и тъй като им било най-тясно в кристалите, учел да мислят диамантите, халцедоните и рубините. С рубините му вървяло най-много и затова затворил в тях толкова разумна енергия, че чак заблестяло. Той имал и много други самостоятелно мислещи минерални дребосъци като смарагдите, лазурно разсъждаващи, и топазите, пресметливи в жълто, но червеното мислене на рубините му се харесало най-много. А докато Микромил се трудел сред хора на пискливите малчугани, Гигантиан посветил времето си на великаните. Придърпвал той към себе си с най-големи усилия слънца и цели галактики, разтапял ги, смесвал ги, споявал ги и ги свързвал и с пот на челото създал космочовек, един толкова всеобхватен великан, че извън него не останало нищо освен една цепнатина и в нея Микромил със своите драгоценни камъни.

Когато двамата завършили делото си, вече не ги било грижа кой ще научи повече тайни от това, което е създал, а само кой от тях е бил прав и е направил по-добрия избор. Затова се призовали взаимно на съпернически турнир. Гигантиан чакал Микромил, застанал до своя космочовек, който се простирал на вечни светлинни векове надлъж, нашир и на височина, с тяло от черни звездни облаци, с дъх от милиарди слънца, с ръце и нозе от галактики, свързани помежду си гравитационно, с глава от сто трилиона железни планети, а на главата - мъхеста шапка, горяща, от слънчева вълна. Когато Гигантиан настройвал своя космочовек, летял от ухото до устата му и всяко от тези пътешествия продължавало шест месеца. А Микромил дошъл на бойното поле сам, с празни ръце. В джоба си имал дребничък рубин, който искал да противопостави на колоса. Разсмял се при вида му Гигантиан.

- И какво ще каже тази трохичка? - попитал той. - Какво може да представлява нейното знание пред тази бездна от галактическо мислене и мъглявинно умуване, където мисълта се предава от слънце на слънце, мощната гравитация я усилва, избухващите звезди придават блясък на идеите, а междупланетарната тъмнина преумножава замисъла?

- Вместо да се хвалиш със своето и да се биеш в гърдите, по-добре се залавяй за работа - отвърнал Микромил. - Защото знаеш ли, че няма защо да разпитваме нашите създания? Нека сами да поведат съперническа дискусия! Нека моят микроскопичен гений срещне твоя звездочовек на бойната арена, където мъдростта е щит, а меч е разумната мисъл!

- Така да бъде - съгласил се Гигантиан. И се отдръпнали от своите творения, за да застанат те сами на арената. Пообикалял, пообикалял в тъмнината червеният рубин, над океана от вакуум, в който плавали звездни планини, над блестящото неизмеримо туловище и запищял:

- Ей ти, прекалено големия, огнен дървеняко, неизмеримо нищо и никакво, можеш ли да си помислиш каквото и да е нещо?

Тези думи достигнали чак след една година до мозъка на колоса, раздвижили се в него небосводите, споени с майсторска хармония, той се учудил на дръзките думи и поискал да види кой се осмелява да му говори така.

Ето защо започнал да обръща главата си натам, откъдето му задали въпроса, но докато я извъртял, минали две години. Погледнал с ясните си очи-галактики в мрака и не видял нищо в него, защото рубинът отдавна не бил там и пискал вече зад гърба му:

- Ама че си непохватен, мой звездооблачни, мой слънчевокоси, какъв си ленивец-неповратливец! Вместо да си въртиш главата, космата от слънца, по-добре кажи можеш ли да сметнеш колко прави две и две, докато половината от лазурните гиганти не е изгоряла в черепа ти и не е загаснала от старост!

Разгневили тези безсрамни насмешки космочовека и той започнал да се извръща колкото се може по-бързо, защото му говорели зад гърба. И се извръщал все по-бързо и по-бързо, и се въртели около оста на тялото му млечните пътища, и се извивали от инерцията раменете на галактиките, до този момент прави, в спирални, и закръжили звездните облаци, от което се превръщали в сферични тела, и всички слънца, луни и планети се завъртели в него от инерцията като пумпали. Но преди да светне към своя противник с очните си орбити, той вече го подигравал откъм другата му страна.

Все по-бързо и по-бързо се носело кристалчето-смелчага, а космочовекът също започнал да кръжи и да кръжи, но не можел по никакъв начин да го настигне, макар че вече се въртял като пумпал, и накрая набрал такива обороти, развил такава скорост, че веригите на гравитацията се разхлабили, натегнатите до краен предел шевове на притеглянето, направени от Гигантиан, се разшили, скъсали се връзките на електрическото привличане, и, подобен на ускорена центрофуга, космочовекът се пукнал и се разлетял по всичките страни на света, въртейки спирални галактики-факли, сеейки млечни пътища, и от тази центробежна разпръскваща сила започнало движението на мъглявините. След това Микромил казвал, че е победил, защото космочовекът на Гигантиан се разлетял, преди да е рекъл "гък" или "мък". На което Гигантиан отговарял, че целта на състезанието не била да мерят спояващата сила, а разума, иначе казано - кое от техните създания е по-умно, а не кое остава по-дълго време цяло. И тъй като това нямало нищо общо с предмета на спора, Микромил го подвел и го измамил нечестно.

Оттогава спорът им станал още по-разгорещен. Микромил търси своя рубин, който се загубил някъде по време на катастрофата, но не може да го намери, защото погледне ли, вижда червена светлина и веднага тича натам, но това е само светлината на мъглявини, проблясващи от старост, червеникави, така че той продължава търсенето и все така напразно. А Гигантиан се опитва с гравитации-въжета и лъчи-конци да зашие тялото на пръсналия се свой космочовек, използвайки за игли най-твърдо лъчение. Но каквото зашие, веднага се пуква, такава е страшната сила на вече започналото движение на мъглявините. И нито единият, нито другият успял да разбере от материята нейните тайни, макар че и на разум я научил, и уста и сложил, но преди да се стигне до решителния разговор, се случила бедата, които неразумните поради своето невежество наричат сътворение на света.

Защото истината е, че космочовекът на Гигантиан се разлетял на дребни парчета заради рубинчето на Микромил, на толкова дребни парчета, че и до ден днешен лети в различни посоки. А който не вярва, нека попита учените не е ли истина, че това, което се намира в Космоса, се върти постоянно около оста си като пумпал. Тъй като всичко е започнало именно от това бясно въртене.

ПРИКАЗКА ЗА ИЗЧИСЛИТЕЛНАТА МАШИНА, КОЯТО СЕ БИЛА СЪС ЗМЕЯ (Bajka o maszynie cyfrowej, co ze smokiem walczyła)

Крал Полеандър Партобон, владетел на Кибера, бил велик войн и понеже уважавал методите на съвременната стратегия, ценял най-много кибернетиката като военно изкуство. Кралството му гъмжало от мислещи машини, защото Полеандър ги слагал навсякъде, където можел, не само в астрономическите обсерватории или в училищата, но и в камъните по пътищата наредил да се монтират малки електронни мозъци, които предупреждавали със силен глас минувача, за да не се препъне. Същото било със стълбовете, стените и дърветата, за да може навсякъде да се попита за пътя. Хубав бил животът на планетата, защото кралят не само заповядвал с декрети да се усъвършенства кибернетично това, което го имало по-рано, но и установявал съвсем нов ред със своите укази. Така например в кралството му се произвеждали кибераци и бръмчащи кибероси, че дори и кибермухи, а тях, ако станели много, ги ловели механични паяци. Шумели на планетата кибергъсти кибергори, свирели киберлатерни и кибергусли, а освен тези цивилни устройства два пъти повече били военните, защото кралят бил безкрайно храбър предводител. В подземията на двореца си той имал една стратегическа изчислителна машина с просто необичайна борбеност, Имал и по-малки, а освен тях една дивизия киберкартечници, огромни кибермати и всякакво друго оръжие плюс пълни погреби с барут. Едно само било неговото нещастие, от което много се измъчвал, защото изобщо нямал никакви противници или врагове и никой по никакъв начин не искал да нападне неговата държава, при което незабавно щели да се проявят страховитата храброст на краля, неговата стратегическа мисъл и направо необикновената ефективност на кибероръжието. Поради липсата на истински врагове и агресори кралят заповядал на инженерите си да конструират изкуствени и водел битки с тях, излизайки винаги победител. И тъй като ставало въпрос за наистина страшни походи и сражения, хората търпели не малко щети от тях. Поданиците роптаели, когато прекалено многото киберврагове унищожавали техните селища и градове, когато синтетичният неприятел ги поливал с течен огън, а дори се осмелявали да изразяват своето недоволство и когато самият крал, настъпвайки като техен спасител и унищожавайки изкуствения неприятел, превръщал по време на щурмовете в пепел всичко, което му се изпречвало на пътя. Оплаквали се и в такива случаи, неблагодарниците, макар че това се правело за тяхното избавление.

Но омръзнали на краля военните игри на планетата и той решил да отиде по-нататък. Вече му се привиждали космически войни и походи. Планетата му имала голяма луна, цялата пустинна и дива. Кралят обложил поданиците си с високи данъци, за да натрупа средства, с които възнамерявал да създаде на луната цели войски и да има нов театър на военните действия. Поданиците му плащали данъците дори с удоволствие, разчитайки на това, че крал Партобон повече няма да ги освобождава с киберматите и няма да изпробва върху техните домове и глави оръжието си. И ето че кралските инженери създали на луната превъзходна изчислителна машина, която трябвало на свои ред да сътвори всякакви войски и самострелно оръжие. Кралят веднага изпробвал и така и иначе изправността на машината, а един път й наредил по телеграфа да направи електрически скок, защото бил любопитен дали е вярно, че може всичко, както му казват инженерите. Ако може всичко, помислил си той, нека да скача. Но съдържанието на телеграмата се получило с малка грешка и машината прочела заповед да направи не електрически скок, а електрически змей (на полски „смок” – П.Н.). И изпълнила заповедта колкото се може по-добре.

По това време кралят водел още една кампания, защото освобождавал провинциите на кралството, завзети от киберпехотинци. Затова изобщо забравил за заповедта, дадена на лунната машина, докато от луната към планетата не започнали да летят огромни скали. Изумил се кралят, защото една скала паднала и върху крилото на двореца, като му унищожила колекцията от кибернали, джуджета-роботи с обратна връзка. Силно разгневен той телеграфирал веднага на лунната машина: как смее да прави така. Но тя не отговорила, защото изобщо не съществувала: змеят я погълнал и я превърнал на своя опашка.

Кралят изпратил веднага на луната цяла въоръжена експедиция, начело на която поставил друга изчислителна машина, също много мъжествена, за да унищожи змея, но само се видял блясък, чул се гръм и от машината и експедицията не останало нищо. Защото електрозмеят не воювал на ужким, а съвсем наистина, и имал най-лоши намерения към кралството и краля. Изпращал кралят на луната генерали-кибернали, полковници-киберовници, накрая изпратил дори и един кибералисимус, но и той не свършил нищо. Само малко по-дълго продължил сблъсъкът, който кралят наблюдавал през телескоп, поставен на дворцовата тераса.

Змеят нараствал, а луната ставала все по-малка, защото чудовището я ядяло на парчета и я превръщало в собствено тяло. Виждал кралят, а с него и поданиците му, че нещата отиват на зле, защото не остане ли почва под нозете на електрозмея, несъмнено ще се нахвърли върху планетата и върху тях. Тревожел се много кралят, но не виждал изход и не знаел какво да прави. Да изпраща машини, не върви, защото ще ги изгуби, а сам да тръгне, също не става, защото е страшно. Изведнъж той чул, а била дълбока нощ, как телеграфният апарат в дворцовата спалня почуква. Апаратът бил кралски, целият златен, с брилянтов писец и свързан с луната. Скочил кралят и бегом при него. А апаратът, чук-пук след чук-пук, предал следната телеграма: “Електрозмеят съобщава, че Полеандър Партобон трябва да си обира крушите, защото той, змеят, възнамерява да седне на трона му!”

Изплашил се кралят, затреперил целият и както бил в нощните се хермелинови одежди и по пантофи, изтичал до подземието на двореца, където се намирала стратегическата машина, стара и много мъдра. До този момент не й бил искал съвет, защото още преди появата на електрозмея се скарал с нея за някаква военна операция. Сега обаче не му било до разправии, защото искал да спаси трона и живота си!

Включил я и едва се загряла, започнал да вика:

- Моя изчислителна машино! Миличка моя! Така и така стана, електрозмеят иска да ме лиши от трона, да ме изхвърли от кралството, спасявай ме и кажи какво да направя, за да го победя?!

- А, не – отвърнала изчислителната машина, - първо трябва да признаеш, че бях права за оная работа, а след това искам да ме наричаш само Велик изчислителен хетман, като може да ми казваш и Ваша феромагнетичност!

- Добре, добре, провъзгласявам те за Велик хетман и съм съгласен на всичко, което поискаш, само ме спаси!

Забръмчала машината, зашумяла, изкашляла се и казала:

- Проста работа. Трябва да се направи електрозмей, по-силен от този, който се намира на луната. Той ще победи лунния, ще му натроши всичките електрически кокали и така ще постигне целта си!

- О, прекрасно! – отвърнал кралят. – А можеш ли да ми начертаеш план за такъв змей?

- Това ще бъде свръхзмей – казала машината. – Не само мога да начертая план, но и самия змей мога да направя, с което ще се заема веднага, само имай малко търпение, кралю!

И наистина веднага зашумяла, забучала, заблестяла, сглобявайки нещо вътре в себе си и вече някакво подобие на огромен нокът, електрическо и пламтящо, се показало от единия й хълбок, когато кралят извикал:

- Стара изчислителна машино, почакай!

- Как се обръщаш към мене? Аз съм Велик изчислителен хетман!

- А, наистина – казал кралят. – Ваша феромагнетичност, нали електрозмеят, който ще направиш, ще победи другия змей, но сигурно самият той ще заеме неговото място, затова как ще можем да го премахнем на свой ред?!

- Като направим друг, следващ, още по-силен – обяснила машината.

- О, не! Не прави нищо такова, моля те, каква ми е ползата, че на луната ще има все по-страшни змейове, след като искам там да няма нито един!

- Това е друго нещо – отвърнала машината, - защо не ми го каза веднага? Виждаш ли колко нелогично се изразяваш? Момент само… трябва да помисля.

И бучала, бръмчала, шумяла, а накрая се изкашляла и казала:

- Трябва да направим антилуна с антизмей, да я изведем на орбита, съвпадаща с орбитата на нашата луна (тук нещо в нея изпукало), да клекнем и да запеем: “Аз робот съм млад, безстрашен, от водата се не плаша, над водата скачам – ето, и не трепва ми сърцето, все такъв ще съм до гроб, хайде хопа, хопа-хоп!!”

- Странни неща приказваш – казал кралят, – какво общо има антилуната с песента за младия робот?

- Какъв робот – попитала машината. – А, не, не, обърках се, имам чувството, че нещо отвътре не ми е наред, трябва някъде да съм се повредила.

Калят започнал да търси повредата, накрая намерил една изгоряла лампа, поставил нова и попитал машината какво да прави с антилуната.

- С каква антилуна? – попитала машината, която веднага забравила какво е говорила преди. – Не зная нищо за никаква антилуна… чакай, трябва да помисля малко.

Зашумяла, побръмчала и казала:

- Трябва да се създаде обща теория за побеждаване на антизмейове, спрямо която лунният змей ще бъде частен случай, много лесен за разрешаване.

- Създай тогава такава теория! – казал кралят.

- За тази цел ще трябва най-напред да направя различни пробни електрозмейове.

- А, не! Хиляди благодарности! – извикал кралят. – Един змей иска да ме лиши от трона, а какво ли ще стане, когато направиш много змейове.

- Така ли? Ами тогава ще трябва да потърсим друг начин. Ще използваме метода на последователните приближения в стратегическия му вариант. Иди и телеграфирай на змея да изпълни три математически действия, съвсем прости…

Калят отишъл, телеграфирал, а змеят се съгласил. Кралят се върнал при машината.

- Сега – рекла тя – му кажи кое е първото действие, което трябва да извърши: нека се раздели на себе си!

Кралят направил това. Електрозмеят се разделил на себе си, но в един електрозмей се съдържа сам един електрозмей, така че той продължил да си стои на луната и нищо не се променило.

- И какво направи сега – извикал кралят, като изтичал в подземието толкова бързо, че му се изули пантофите, - змеят се раздели на себе си, но тъй като в един змей има един змей, нищо не се промени!

- Не се кахъри, направих това умишлено, тази операция беше за отвличане на вниманието – казала машината. – Сега му кажи да извлече от себе си корен (на полски думата perwiastek означава корен и химически елемент – бел. П.Н.) !

Кралят телеграфирал до луната, а змеят започнал да тегли, теглил, теглил, накрая целият затрещял, запъхтял се, затреперил, но внезапно коренът се освободил и той го издърпал от себе си!

Кралят се върнал при машината.

- Змеят трещя, трепери, скърцаше дори, но извлече от себе си корен и продължава да ме заплашва! – извикал той от прага. – Какво да правя сега, стара изчи… искам да кажа Ваша феромагнетичност?!

- Не се кахъри – казала тя, - а му кажи сега да се извади от себе си!

Понесъл се кралят към спалнята, телеграфирал, а змеят започнал да се изважда от себе си, най-напред извадил опашката си, след това краката си, после тялото си, а накрая, когато видял, че нещо не е наред, се поколебал, но от инерцията изваждането продължило, та извадил и главата си и останала една нула, или нищо: нямало го вече електрозмея!

- Няма го вече електрозмея! – извикал радостно кралят, като изтичал в подземието, - благодаря ти, стара изчислителна машино… благодаря ти… много работа свърши… заслужи си почивката, така че сега ще те изключа.

- О, не, скъпи мой – отвърнала машината. – Свърших си работата и ти искаш да ме изключиш, и не ме наричаш вече Ваша феромагнетичност?! Много лошо! Сега аз ще се превърна на змей, мили мой, и ще те прогоня от кралството, и вероятно ще управлявам по-добре от тебе, защото така и така се съветваше с мене по всички най-важни въпроси, та всъщност съм управлявала аз, а не ти…

И подрънквайки, бучейки, машината започнала да се превръща на елетрозмей. Огнените й електронокти вече се показвали отстрани, когато кралят, останал без дъх от ужас, си събул пантофите, изтичал до нея и започнал да троши с тях лампите й, която му попаднела! Задрънчала, закашляла се машината, програмата й се объркала, думата “електрозмей” станала “електросмола” (на полски: elektrosmoka `електрозмей /падежна форма/` и elektrosmoła `електросмола` - бел. П.Н.) и пред очите на краля, хъркайки все по-тихо и по-тихо, машината се превърнала в огромна лъскава буца черна като въглен електросмола, която още попуквала, докато от нея не изтекло във вид на небесносини искри цялото електричество и пред стъписания Полеандър не останала да дими само една голяма смолиста локва…

Отдъхнал си кралят, обул си пантофите и се върнал кралската спалня. Оттогава обаче се променил много: приключенията, които преживял, направили характера му по-малко войнствен и до края на дните си той се занимавал само с цивилна кибернетика, а до военната така и не се докоснал.

СЪВЕТНИЦИТЕ НА КРАЛ ХИДРОПС (Doradcy króla Hydropsa)

Аргонавтиците били първото звездно племе, което завзело за разума планетните дълбини на океана, навеки забранени за метала, както смятали малодушните роботи. Едно от смарагдовите звена на тяхното кралство е Аквация, която блести на северното небе като голям сапфир в огърлица от топази. На тази подводна планета преди много години управлявал крал Хидропс Всерибни. Една сутрин той повикал в тронната зала четиримата придворни министри, а когато те доплували до него, навели лица надолу, се обърнал към тях със следните думи, докато неговият велик подхрилник, целият в смарагди, люлеел над него широко разтворено плавниково ветрило:

- Неръждаеми сановници! Петнадесет века вече управлявам Аквация, нейните подводни градове и селата й със сините ливади, разширих през това време държавните граници, наводнявайки многобройни части от сушата, и така не опетних водоустойчивите знамена, които поех от моя родител Ихтиократ. Да, в битките с нашите врагове, микроцитите, постигнах редица победи, чиято слава не аз трябва да описвам. Чувствам обаче, че властта става за мене непосилно бреме, ето защо реших да имам син, който да продължи справедливото управление от трона на Иноксидите. Затова се обръщам към тебе, верни ми хидрокибере Амасид, към тебе, велики програмисте Диоптрик, и към вас, мои настройчици Филонавт и Миногар, за да ми измислите син. Нека бъде мъдър, но да не го влекат чак толкова много книгите, защото прекаленото знание убива желанието за действие. Нека бъде добър, но отново без пресилване. Искам да бъде и храбър, но не дързък, впечатлителен, но не сантиментален, най-сетне нека да прилича на мене, нека отстрани да е покрит със същите танталови люспи, а кристалите на разума му нека бъдат прозрачни като водата, която ни заобикаля, поддържа и храни! А сега, в името на Великата матрица, залавяйте се за работа!

Диоптрик, Миногар, Филонавт и Амасид се поклонили дълбоко и отплували мълчаливо, а всеки претеглял на ум кралските думи, макар и не съвсем така, както искал могъщият Хидропс. Защото Миногар жадувал най-вече да завладее трона, Филонавт тайно подкрепял враговете на аргонавтиците, микроцитите, а Амасид и Диоптрик били смъртни врагове и всеки от тях желаел преди всичко провала на другия, както и на останалите сановници.

- Кралят иска да му проектираме син – мислел си Амасид, - така че няма нищо по-просто от това да се заложи в микроматрицата на принца омраза към Диоптрик, този урод, надут като мехур. Тогава, щом вземе властта, той ще заповяда веднага да го задушат, като извадят главата му на въздуха. Това наистина ще бъде чудесно. Но – продължавал да мисли знаменитият хидрокибер – Диоптрик сигурно крои същите планове, а като програмист има за съжаление много възможности да програмира в бъдещия принц омраза към мене. Лоша работа! Трябва да си отварям очите на четири, когато слагаме заедно матрицата в детската пещ!

- Най-просто ще бъде – размишлявал в същото време достойният Филонавт – да се заложи в принца благосклонност към микроцитите. Но това ще бъде забелязано веднага и кралят ще заповяда да ме изключат. Така че в кралския син може да се запои само любов към малките форми, което ще бъде много по-безопасно. Ако започнат да ме разпитват, ще кажа, че съм имал предвид само подводните дребосъци и съм забравил да въведа в програмата на момчето уговорката, че това, което не е подводно, не трябва да се обича. В най-лошия случай кралят ще ме лиши за това от ордена Голямо бълбукане, но няма да ми вземе главата, а тя е нещо много скъпо за мене, което не би могъл да ми върне дори и Наноксер, владетеля на микроцитите!

- Защо мълчите, достойни господа? – обадил се тогава Миногар. – Смятам, че трябва веднага да започнем работа, защото няма нищо по-свято от кралската заповед!

- Затова мисля върху нея – казал бързо Филонавт, а Диоптрик и Амасид добавили:

- Готови сме!

Затова наредили, както изисквал старият обичай, да ги затворят в стая със стени от смарагдови люспи, която запечатали отвън седем пъти с подводна смола, а Мегацист, господарят на планетните потопи, сложил върху печатите своя герб на Тихата вода. Оттам нататък никой вече не можел да се меси в работата им, докато не дадат знак, че е завършена, като изхвърлят с нарочно предизвикан водовъртеж през един капак неуспешните проекти. Тогава печатите трябвало да бъдат строшени и да се пристъпи към великото тържество на синоприемането.

Заели се сановниците за работа, която не им вървяла много. Защото не мислели как да въведат в принца желаните от Хидропс добродетели, а за това как да надхитрят и краля, и тримата си неръждаеми другари в това трудно творческо дело.

Кралят губел търпение - неговите синоправци били затворени вече осем дни и нощи, но не давали никакъв знак, че работата им е близо до благополучния си край. Защото те се опитвали да се надпреварват взаимно по издръжливост, така че всеки чакал другите да капнат, след което да начертае бързо в кристалната мрежичка на матрицата това, което в кралския син ще му бъде от полза.

Та нали жаждата за власт окрилявала Миногар, Филонавт – жаждата за богатствата, които ще му дадат микроцитите, а взаимната омраза – Амасид и Диоптрик.

Като изчерпил по такъв начин повече търпението си, отколкото своите сили, хитрият Филонавт рекъл:

- Не разбирам, достойни господа, защо се бави така нашето дело. Нали кралят ни даде точни указания; ако се придържахме към тях, кралският син да е вече готов. Започвам да подозирам, че вашата мудност е предизвикана от нещо, което има с кралското синоначалие по-друга връзка от тази, който би била мила за сърцето на владетеля. И ако продължава така, с най-дълбоко съжаление ще бъда принуден да изкажа votum separatum, с други думи – да напиша…

- Донос! За това става дума, Ваша милост – изсъскал Амасид, движейки ядосано блестящите си хриле така, че поплавъците на ордените му затрептели. – Ами хайде, хайде! С позволението на Ваша милост и на мене много ми се иска да напиша как Ваша милост, на когото неизвестно откога му треперят крайниците, унищожи вече осемнадесет бисерни матрици, които трябваше да изхвърлим, защото след формулата за обич към това, което е дребно, не остави никакво място за забрана да се обича това, което не живее под водата! Искаше да ни убедиш, достойни Филонавте, че това е недоглеждане, но повторено осемнадесет пъти, то е достатъчно, за да те затворят в дом за изменници или за луди и само до избора между тях да бъде ограничена свободата ти!

Разобличен, Филонавт понечил да се защити, но Миногар го изпреварил с думите:

- Някой би могъл да си помисли, благородни Амасиде, че тук сред нас си като медуза без петънце, кристална. А нали неизвестно как и ти добави единадесет пъти в тази част на матрицата, която засяга всичко, от което кралският син трябва да се гнуси, един път триделна опашатост, друг – синьо оксидиран гръб, два пъти – изпъкнали очи, после двойна коремна броня и три червени искри, сякаш не знаеш, че всички тези черти могат да насочат вниманието към присъстващия тук Диоптрик, кралския съродител, и така в душата на кралския син да бъде предизвикана омраза към този мъж…

- А защо на края на матрицата Диоптрик все записваше презрение към съществата, чието име завършва на “ид”? – попитал Амасид. – И ако ще става дума за това, защо самият ти, уважаеми Миногаре, неизвестно по каква причина включваше упорито към предметите, които кралският син трябва да мрази, петоъгълен стол с облегалка като плавник от брилянти? Нима не знаеш, че точно така изглежда кралският трон?

Настъпила неловка тишина, прекъсвана само от слабо плискане. Дълго се мъчили сановниците, раздирани от противоположни интереси, докато не се разделили на групи. Филонавт и Миногар стигнали до споразумение синоматрицата да предвижда симпатия към всичко дребно, както и желанието да се дава предимство на подобни форми. При което Филонавт си мислел за микроцитите, а Миногар за себе си, защото бил най-малък от присъстващите. Диоптрик също се съгласил набързо с тази формула, тъй като Амасид бил най-високият от тях. Амасид се съпротивлявал яростно, но внезапно отстъпил, защото му дошло на ум, че в края на краищата може да се смали, както и да подкупи дворцовия обущар, за да прикрепи към подметките на Диоптрик танталови подложки, при което мразеният от него ще стане по-висок и ще си спечели кралската ненавист.

След това изготвили набързо синоматрицата и като изхвърлили неуспешните парчета през капака, започнало великото дворцово празненство по синоприемането.

Едва матрицата с проекта на кралския син се озовала в пещта, а почетната стража се построила пред детската печка, от която скоро трябвало да излезе бъдещият владетел на аргонавтиците, Амасид се заел да осъществи замисленото предателство. Дворцовият обущар, когото подкупил, започнал да завинтва все по-нови и нови танталови плочки към подметките на Диоптрик. Кралският син бил вече под надзора на младшите металурзи, когато Диоптрик, поглеждайки се веднъж в дворцовото огледало, установил, че вече е по-висок от своя враг, а нали наследникът имал програмирана симпатия само към малки личности и предмети!

Като се върнал вкъщи, Диоптрик се проучил внимателно, очукал се със сребърно чукче, открил завинтените към стъпалата му плочки и веднага разбрал чия е тази работа. “О, мерзавецо! – помислил си той за Амасид. – Но какво да правя сега?” След кратко умуване решил да се смали. Извикал верния си слуга и му заповядал да доведе в двореца някой добър стругар. Но слугата, като не разбрал много добре поръката, изплувал на улицата и довел един беден занаятчия на име Фротон, който по цели дни обикалял града, викайки: "Глави запоявам! Кореми с тел кърпя, опашки заварявам, опашки полирам!" Този тенекеджия имал зла жена, която винаги чакала завръщането му с железен лост в ръка и когато наближавал, цялата улица се изпълвала със злобните й крясъци; тя му вземала всичко, което изкарвал, а като добавка му огъвала хълбоците и гърба с безмилостни удари.

Застанал Фротон, треперейки, пред великия програмист, който му казал:

- Слушай, ще можеш ли да ме смалиш? Струва ми се, видиш ли, че съм прекалено голям… но да оставим това! Трябва да ме смалиш, обаче така, че да не пострада красотата ми! Ако го направиш добре, ще те възнаградя богато, само че веднага трябва да забравиш какво си правил. Нито дума, защото ще заповядам да те завинтят!

Фротон се учудил, но не показал това външно; какви ли не капризи проявяват богатите, така че огледал внимателно Диоптрик, надникнал в него, очукал го отвсякъде и му казал:

- Ваша светлост, мога да ви отвинтя средната част на опашката…

- Не, не искам! – отвърнал живо Диоптрик. – Жал ми е за опашката! Много е красива!

- В такъв случай да отвинтим ли краката? – попитал Фротон. – Нали са напълно излишни.

И наистина, аргонавтиците не използват краката си; те са остатък от стари времена, когато прадедите им живеели на сушата. Но Диоптрик едва сега се разгневил:

- Ах ти, железни глупако! Нима не знаеш, че само на нас, с благородното потекло, е позволено да имаме крака?! Как смееш да ме лишаваш от тези благородни символи!!

- Най-покорно моля за прошка, Ваша светлост… Но какво мога да ви отвинтя в такъв случай?

Разбрал Диоптрик, че като се дърпа така, няма да постигне нищо. Затова измърморил:

- Прави, каквото знаеш…

Измерил го Фротон, очукал го отвясъде и казал:

- С позволението на Ваша милост бих могъл да ви отвинтя главата…

- Да не си полудял! Как мога да остана без глава? С какво ще мисля?

- О, няма нищо, господарю! Ще сложа уважаемия мозък на Ваша милост в корема – там има много място…

Съгласил се Диоптрик, а тенекеджията му отвинтил сръчно главата, сложил полукълбата на кристалния мозък в корема му, занитил всичко, зачукал го, получил пет дуката и прислужникът го извел от палата. Но когато излизал, той видял в една от стаите Аврентина, дъщерята на Диоптрик, цялата сребърна и златна, и нейното кръшно тяло, звънящо като звънче при всяка крачка, му се сторило по-красиво от всичко, което бил виждал дотогава. Върнал се вкъщи, където вече го чакала жена му с железния лост в ръка и веднага над улицата се разнесло ужасно дрънчене, а съседите си казали:

- Охо! Тази вещица, жената на Фротон, пак огъва хълбоците на мъжа си!

А Диоптрик, изключително радостен от това, което се случило, отишъл в двореца.

Кралят се позачудил, когато видял своя министър без глава, но той веднага му обяснил, че това е новата мода. А Амасид се уплашил, защото цялата му хитрост отишла напразно и щом се върнал вкъщи, постъпил също като врага си; оттогава между тях се разгоряло съперничество по смаляване и те си отвинтвали металическите плавници, хриле и шии, така че след седмица всеки от тях можел да мине под масата, без да се навежда. Но и останалите двама министри знаели много добре, че бъдещият крал ще харесва само най-малките и, искат не искат, също започнали да се смаляват. Стигнало се най-сетне дотам, че вече нямали нищо за отвинтване; тогава отчаяният Диоптрик изпратил слугата си да му доведе тенекеджията.

Изумил се Фротон, когато застанал пред големеца, защото от сановника останало много малко, а настоявал упорито да бъде смален още повече!

- Милостиви господарю – казал той, чешейки се по главата. – Струва ми се, че има само един начин. С позволението на Ваша светлост ще ви отвинтя мозъка…

- Не, ти си полудял! – кипнал Диоптрик, но тенекеджията му обяснил:

- Ще скрием мозъка в двореца, на някое сигурно място, например в този шкаф, а Ваша светлост ще има в себе си само миниатюрен приемник и високоговорител; така Ваша светлост ще бъде свързан електромагнитно със своя мозък.

- Разбирам! – казал Диоптрик, който харесал този замисъл. – Прави, каквото трябва!

Извадил му Фротон мозъка, сложил го в чекмеджето на шкафа, заключил го, ключа дал на Диоптрик, а в корема му пъхнал миниатюрно апаратче и микрофонче. Сега вече Диоптрик станал толкова малък, че почти не се виждал; затреперили при вида на това смаляване тримата му съперници, учудил се кралят, но не казал нищо. Тогава Миногар, Амасид и Филонавт пристъпили към отчаяни средства. Топели се видимо от ден на ден и скоро направили това, както тенекеджията направил с Диоптрик: скрили мозъците си кой където може, в бюрото, под леглото, и се превърнали в лъскави консервни кутии, опашати, с една-друга двойка ордени, малко по-малки от самите тях.

И отново изпратил Диоптрик слугата си при тенекеджията, а когато той застанал пред него, извикал:

- Трябва да направиш нещо! Непременно трябва да стана още по-малък, на всяка цена, защото лошо ми се пише!

- Милостиви господарю – отвърнал тенекеджията, кланяйки се ниско на големеца, който едва се виждал между подлакътниците и облегалката на креслото, - това е нечувано трудно и не зная дали изобщо е възможно…

- Няма значение! Прави, какво ти казвам! Длъжен си! Ако успееш да ме смалиш така, че да придобия минимални размери, така, че никой да не ме надмине, ще ти изпълня всяко твое желание!

- Ако Ваша светлост ми даде честната си дума на благородник, че това ще стане, ще се постарая да направя всичко, което е по силите ми – отвърнал Фротон, на когото изведнъж му просветнало в главата, а в гърдите му сякаш някой налял най-чисто злато, защото от много дни не можел да мисли за нищо друго, освен за златолитата Аврентина и за кристалните звънчета, които като че ли се криели в нея.

Заклел му се Диоптрик, а Фротон взел последните три ордена, които тегнели върху дребната гръд на великия програмист, направил от тях тристенна кутийка, сложил вътре апаратчето, малко колкото един дукат, овързал всичко това със златно телче, запоил отзад златна тенекийка, подрязал я като опашка и казал:

- Готово, Ваша светлост! С тези височайши отличия всеки ще ви разпознае лесно, с тенекийката Ваша светлост ще може да плува, а апаратчето ще осъществява връзката с разума, скрит в шкафа…

Зарадвал се Диоптрик.

- Какво искаш? Искай, казвай – всичко ще получиш!

- Искам да се оженя за дъщерята на Ваша светлост, златолитата Аврентина!

Разгневил се страшно Диоптрик и, плувайки около лицето на Фротон, го обсипал с ругатни, дрънкал с ордените си, нарекъл го нагъл нехранимайко, мерзавец и негодяй, а след това заповядал да го изхвърлят от двореца. Самият той отишъл с подводницата си, впрегната шесторно, при краля.

Когато Миногар, Амасид и Филонавт видели Диоптрик в новия му облик, а го познали само по великолепните ордени, от които сега се състоял, ако не се смята опашчицата, страшно се разгневили. Като мъже, вещи в електрическите дела, те разбрали, че трудно ще постигнат нещо повече в личното си смаляване, а на сутринта трябвало да се състои тържественото раждане на кралския син и те не можели да губят нито секунда. Ето защо Амасид и Филонавт се наговорили, когато Диоптрик се връща в двореца си, да го нападнат, да го отвлекат и да го затворят, което не би представлявало трудност, защото никой нямало дори и да забележи изчезването на една толкова малка особа. Както решили, така и направили. Амасид приготвил една стара консервна кутия и се притаил с нея зад един коралов риф, около който минавала подводницата на Диоптрик, а когато тя приближила, слугите му, маскирани, изскочили изведнъж на пътя и преди лакеите на Диоптрик да вдигнат плавници за отбрана, господарят им вече бил покрит с кутията и отвлечен. Амасид затворил моментално тенекиеното капаче, за да не може великият програмист да се измъкне на свобода, и като се подигравал жестоко с него и му се надсмивал, побързал да се прибере вкъщи. Там обаче си помислил, че не е добре да държи затворника при себе си, и точно тогава чул глас, който викал от улицата: "Глави запоявам! Кореми, опашки, гърбове с тел кърпя, полирам!" Зарадвал се той, извикал тенекеджията, който бил Фротон, наредил му да запои херметически консервната кутия, а когато направил това, дал муедин талер и казал:

- Слушай, майсторе, в тази кутия има един метален скорпион, хванат в мазето на двореца ми. Вземи го и го изхвърли извън града, там, на голямото сметище, нали го знаеш? А за по-сигурно затисни кутията с камък, за да не избяга скорпионът по някое време. И в името на Великата матрица не отваряй кутията, защото ще умреш на място!

- Ще направя, както казваш, господарю - рекъл Фротон, взел консервната кутия, талера и си тръгнал.

Тази история го зачудила, не знаел какво да мисли за нея. Разтръскал кутията и в нея нещо зазвъняло.

- Това не може да е скорпион - помислил си той, - няма толкова малки скорпиони... Ще видим какво е, но не веднага...

Върнал се вкъщи, скрил кутията на тавана, покрил я отгоре със стари ламарини, за да не я намери жена му и отишъл да си почине. Но жена му забелязала, че крие нещо на тавана, затова щом на сутринта Фротон излязъл от къщи, за да обикаля както винаги града и да вика: "Глави с тел кърпя! Опашки заварявам!", изтичала бързо горе, намерила консервната кутия и като я разтръскала, чула метален звън. "Ах ти, мерзавецо, ах ти, негоднико! - помислила си тя за Фротон. - Ето докъде стигнахме. Крие от мене някакви съкровища!" Пробила на бърза ръка дупка в кутията, но не видяла нищо, затова разрязала ламарината с длето. А когато повдигнала малко капачето, забелязала златен блясък - това били ордените на Диоптрик, направени от чисто злато. Треперейки от непреодолима алчност, тя откъснала цялото тенекиено капаче и тогава Диоптрик, който до това време изобщо не мърдал, защото тенекията екранирала разума, намиращ се в шкафа на двореца му, изведнъж се събудил, свързал се с разума си и извикал: "Какво става?! Къде съм?? Кай посмя да ме нападне?! Коя си ти, твар отвратителна? Знай, че ще се простиш безславно с живота си завинтена, ако веднага не ме освободиш!"

Като видяла трите дукатови ордена да скачат пред очите й, да кряскат и да заплашват с опашчица, жената на тенекеджията се уплашила толкова много, че поискала да избяга. Спуснала се към капака на тавана, но тъй като Диоптрик продължавал да плува над нея и да я заплашва, ругаейки до небесата, тя се спънала в горното стъпало на стълбата и заедно с нея полетяла отгоре. Като паднала, си счупила врата, а стълбата, след като била съборена, престанала да подпира таванския капак, който се затворил. Така Диоптрик останал затворен на покрива, където плувал от едната стена до другата, напразно викайки за помощ.

Вечерта Фротон се върнал вкъщи и се учудил, че жена му не го чака с лоста на прага, а когато влязъл в жилището си, я видял и дори малко се огорчил, защото бил безмерно добър. Но бързо си помислил, че този случай може да се обърне в негова полза, плюс това можел да продаде жена си за резервни части, което би му донесло добри доходи. Затова седнал на пода, извадил отвертката и започнал да разглобява починалата, когато до него достигнали пискливи викове, идващи отвисоко.

- Аха! - рекъл си той. - Познавам този глас - това е великият кралски програмист, който нареди вчера да ме изхвърлят от двореца му и плюс това не ми плати нищо, но откъде се е взел на моя таван?

Поставил стълбата до капака, качил се по нея и попитал:

- Вие ли сте, Ваша светлост?

- Да , да! - извикал Диоптрик. - Аз съм, някой ме отвлече, нападна ме, запои ме в една кутия, някаква жена я отвори, уплаши се и падна от тавана, капакът се затвори, не мога да изляза, пусни ме, който и да си - в името на Великата матрица, - а аз ще ти дам каквото поискаш!

- Вече съм чувал това, с позволението на Ваша светлост, и зная колко струват тези думи - отвърнал Фротон. - защото аз съм тенекеджията, когото заповяда да изхвърлят.

И тук му разказал цялата история как някакъв непознат големец го извикал при себе си, наредил му да запои кутията и да я остави на сметището извън града. Разбрал Диоптрик, че това трябва да е бил някой от кралските министри, най-вероятно Амасид. Започнал веднага да моли горещо Фротон да го пусне от тавана, но той попитал как би могъл да повярва на думите му.

И едва когато Диоптрик му се заклел във всичко свято,че ще му даде дъщеря си за жена, тенекеджията отворил капака и като взел големеца с двата си пръста, с ордените нагоре, го занесъл в двореца му. А часовниците тъкмо изплискали дванадесет часа на обяд и започвало голямото тържество за изваждането на кралския син от печката. Колкото се може по-бързо Диоптрик окачил към трите ордена, от които се състоял, голямата всеморска звезда с лента, бродирана с морски вълни, и заплувал бързо към двореца на Иноксидите. А Фротон отишъл в покоите, където се намирала Аврентина, заобиколена от своите дами и свиреща на електролютня. Двамата много се харесали. От дворцовите кули се обадили фанфари, когато Диоптрик доплувал до главния вход, защото тържеството вече започнало. Отначало пазачите не искали да го пуснат, но го познали по ордените и отворили вратата.

А когато тя се отворила, по цялата зала за коронации преминало подводно течение, грабнало Амасид, Миногар и Филонавт, толкова били смалени, и ги отнесло в кухнята, където се завъртели за миг, напразно викайки за помощ, над отвора на канала, попаднали в него и по подземните тръби се намерили извън града. А когато се измъкнали от тинята, калта и мръсотията, очистили се и се върнали в двореца, тържеството вече било свършило. Същото подводно течение, което така навредило на тримата министри, повлякло и Диоптрик и го завъртяло около трона с такава сила, че връзващото го златно телче се скъсало и ордените и всеморската звезда полетели на всички страни, а апаратчето се ударило по инерция в челото на крал Хидропс, който се изумил силно, защото от миниатюрното нещо се носел писък:

- Ваше кралско величество! Извинете ме! Без да искам! Това съм аз, Диоптрик, великият програмист...

- Що за глупави шеги в такъв момент? - извикал кралят и пернал апаратчето, което паднало на пода, а великият подхрилник, давайки начало на тържеството с три удара на златния си жезъл, го строшил неволно на дребни парчета. Излязъл кралският син от детската пещ и погледът му паднал върху електрическата рибка, която плувала в сребърната клетка до трона, ликът му просветнал и той обикнал това малко създание. Тържеството завършило щастливо, кралският син се качил на трона и заел мястото на Хидропс. Оттогава станал владетел на аргонавтиците и велик философ, защото се заел да изследва небитието, нали няма нищо по-малко, което бихме могли да си представим. Управлявал също така справедливо, като взел името Неантофил, и малките електрически рибки били любимото му ястие. А Фротон се оженил за Аврентина, ремонтирал по нейна молба намиращото се в мазето смарагдово тяло на Диоптрик и поставил в него мозъка, който извадил от шкафа. Като видели, че няма как иначе, великият програмист и останалите министри служили оттам нататък вярно на новия крал, а Аврентина и Фротон, който станал велик кралски ламаринник, живели дълго и щастливо.

ПРИЯТЕЛЯТ НА АВТОМАТЕЙ (Przyjaciel Automateusza)

Един робот, като решил да тръгне на далечен и опасен път, чул за едно много полезно устройство, което неговият изобретател наричал електрически приятел.Помислил си, че ще му бъде по-леко на душата, ако си намери спътник, макар и да е само машина, затова отишъл при изобретателя и го помолил да му разкаже за изкуствениядругар.

- На твоите услуги – отвърнал изобретателят. (Както е известно, в приказките всички си говорят на “ти”, дори на змейовете не се говори на “вие” и само в обръщения към кралете трябва да се употребява множествено число). Като казал това, извадил от джоба си шепа метални зрънца, подобни на дребни сачми.

- Какво е това? – учудил се роботът.

- А как се казваш, че забравих да те попитам на подходящото място в приказката? – поинтересувал се изобретателят.

- Казвам се Автоматей.

- Много е дълго за мене, ще те наричам Авт.

- Това е от Автом, но така да бъде – отвърнал другият.

- И така, мили ми Авт, пред тебе се намират шепа електроприятели. Трябва да знаеш, че по призвание и специалност съм миниатюризатор. Това означава, че превръщам големите и тежки съоръжения в малки и портативни. Във всяко едно от тези зърна е концентрирано електрическо мислене, неизмеримо всестранно и логично. Няма да ти кажа, че става дума за гений, защото това ще бъде преувеличение, подобно на лъжлива реклама. Наистина, имам намерение да създам именно електрически гении и няма да се успокоя, докато не ги направя толкова малки, че да могат да се носят в джоба с хиляди; едва когато ги насипя в чували и започна да ги продавам на килограм, като пясък, целта ми ще бъде постигната. Но да не говорим повече за моите бъдещи планове. Засега продавам електроприятелите на парче и то не много скъпо: за един вземам толкова в брилянти, колкото тежи. Ще се съгласиш вероятно, че това е умерена цена, като се има предвид, че можеш да сложиш подобен приятел в ухото си, където ще ти шепне добри съвети и ще ти предоставя всякаква информация. Ето ти парче мек памук, с него ще си запушиш ухото, за да не изпадне приятелят ти, когато си наведеш главата настрани. Вземаш ли го? Ако решиш да купиш една дузина, мога да ти ги дам по-евтино…

- Не, засега ми стига един – отвърнал Автоматей. – Но бих искал да разбера още какво именно мога да очаквам от него. Ще може ли да ми помогне в тежък житейски момент?

- Разбира се, нали затова е направен – отвърнал невъзмутимо изобретателят. Подхвърлил върху дланта си шепата зърна, блестящи металически, защото били от редки метали, и продължил: - Естествено, не можеш да разчиташ на помощ във физически смисъл, но нали не става дума за такава помощ. Напътстващи забележки, добри и верни съвети, умни разсъждения, полезни за тебе указания, напомнения, предупреждения, както и утешителни думи, сентенции, даващи вяра в собствените сили, плюс мъдри мисли, позволяващи да се преодолее всяка трудна, а дори и опасна ситуация – ето само малка част от възможностите на моите електроприятели. Те са абсолютно предани, верни, непоколебими другари, защото никога не спят, освен това са необикновено издръжливи, естетични, а сам виждаш колко са удобни! Какво, само един ли ще вземеш?

- Да – отвърнал Автоматей. – Кажи ми още, моля те, какво ще стане, ако някой ми го открадне? Ще се върне ли при мене? Ще унищожи ли злодея?

- Каквото не може, не може – отвърнал изобретателят. – Той ще му служи също толкова всеотдайно и вярно, колкото преди това е служил на тебе. Не може да искаш прекалено много, скъпи Авт, той няма да те изостави в беда, ако ти не го изоставиш. Но това няма да ти се случи, ако го сложиш в ухото си и винаги го държиш запушено с памук…

- Добре – съгласил се Автоматей. – А как да говоря с него?

- Изобщо не трябва да му говориш, достатъчно е да му прошепнеш нещо безгласно и той ще те чуе без грешка. А името му е Вух. Може да му казваш “скъпи Вух”, това е достатъчно.

- Чудесно – отвърнал Автоматей.

Претеглили Вух, изобретателят получил за него красиво брилянтче, а роботът, успокоен, че вече си има приятел, близка душа за през дългия път, се отправил напред.

Било му много удобно да пътешества с Вух, който по негово желание го будел сутрин, свирейки в главата му тиха, весела песничка, разказвал му също така различни шеговити историйки, но Автоматей скоро му забранил да прави това, ако се намира сред други роботи, които започвали да го подозират, че не е с всичкия си, защото току избухвал в смях без всякаква видима причина. Така пътешествал Автоматей най-напред по сушата, докато не стигнал до брега на морето, където го чакал красив бял кораб. Нямал много багаж, затова се настанил веднага в уютна каюта и чул с удовлетворение шума, означаващ, че котвата се вдига, а великото плаване започва. Няколко дена белият кораб плавал весело сред вълните, под лъчите на ласкавото слънце, а нощем се люлеел сънно, посребрен от месеца, но една сутрин се разразила страшна буря. Вълни, три пъти по-високи от мачтите, се изсипали върху пукащия по всичките шевове кораб и грохотът бил толкова ужасяващ, че Автоматей не чувал нито една дума от утехите, които без съмнение му шепнел в тези тежки мигове Вух. Изведнъж се чул адски трясък, солената вода нахлула в каютата и пред очите на обезумелия от страх Автоматей корабът започнал да се разпада на парчета.

Изтичал той на палубата, както си бил, и едва скочил в последната спасителна лодка, когато налетяла огромна вълна, стоварила се върху кораба и го повлякла към бушуващата дълбина на океана. Автоматей не видял нито един от членовете на екипажа, в спасителната лодка бил само той, сред бушуващото море,  и треперел, очаквайки момента, когато поредната вълна ще потопи подскачащата лодка заедно с него. Вятърът виел, от ниските облаци дъждът шибал разбунената повърхност на морето и Автоматей все така не можел да чуе какво има да му каже Вух. Изведнъж видял сред водовъртежите някакви неясни форми, заливани от кипяща бяла пяна. Това бил брегът на непозната земя, в който се разбивали вълните. Лодката заседнала със скърцане върху камъните, а Автоматей, прогизнал до кости, с течаща от него солена вода, се понесъл с всичките сили на треперещите си нозе навътре в спасителната суша, колкото се може по-далече от вълните на океана. Свлякъл се на земята до една скала и потънал в дълбок сън от изтощение.

Събудило го тихо подсвирване. Вух му напомнял за своето дружеско присъствие.

- О, чудесно е, че те има, Вух, едва сега разбирам колко е хубаво, че си при мене, а по-точно казано – в мене! – извикал Автоматей, съвземайки се от дълбокото небитие. Огледал се наоколо. Слънцето светело, морето още се вълнувало, но вече ги нямало страшните вълни, мъглите и дъждът. За съжаление обаче с тях изчезнал и корабът. По всяка вероятност бурята бушувала през нощта с неизразима сила, защото подхванала и отнесла в открито море лодката, която спасила Автоматей. Скочил той на крака и започнал да тича по брега, за да се озове след десет минути на същото място. Намирал се на безлюден остров и то много малък. Положението му не било розово. Но какво от това, щом си имал Вух! Осведомил го веднага за установените обстоятелства и го помолил за съвет.

- А! Е! Скъпи мой! – казал Вух. – Лоша работа! Чакай да помисля по-сериозно. Какво всъщност искаш?

- Как какво? Всичко: помощ, спасение, облекло, средства за съществуване, защото тук няма нищо освен пясък и скали!

- Хм! Така ли? Убеден ли си в това? А не се ли търкалят някъде по пясъка сандъци от разбития кораб, пълни с прибори, интересни книги, облекло за различни случаи и барут?

Автоматей обиколил тичешком надлъж и нашир плажовете, но не намерил нищо, нямало и една треска, отцепила се от кораба, който вероятно потънал като камък.

- Казваш, че няма нищо ли? Хм, много странно. Богатата литература за живота на безлюдни острови доказва неоспоримо, че корабокрушенецът винаги намира наблизо брадви, гвоздеи, сладка вода, масло, свещени книги, пили, клещи, пушки и много други потребни неща. Но като няма, няма. Може би има поне пещера в скалите, където да се скриеш?

- Не, няма никаква пещера.

- Казваш, че няма? Е, това е вече необичайно! Ще бъдеш ли така добър да се качиш на най-високата скала, за да хвърлиш един поглед наоколо?

- Веднага! – извикал Автоматей, изкатерил се на полегатата скала сред острова и онемял: от всички страни на вулканичното островче се простирал безкраен океан!

Казал това на Вух със слаб глас, намествайки с треперещ пръст памука в ухото си, за да не изгуби своя приятел. “Какво щастие, че не изпадна, когато корабът потъваше” – помислил си той и тъй като почувствал нов порив на слабост, седнал на скалата, чакайки нетърпеливо дружеската помощ.

- Слушай, приятелю! Ето съветите, които искам да ти дам в това трудно положение! – обадило се най-сетне очакваното с нетърпение гласче на Вух. – От изчисленията, които направих, стигнах до извода, че се намираме на непознат остров, нещо като риф, а по-скоро връх на подводна планинска верига, която се издига бавно от бездните и ще се свърже с континента след три до четири милиона години.

- Остави тези милиони, какво да правим сега?! – възкликнал Автоматей.

- Островчето се намира далече от корабните пътища. Шансът за случайна поява край него на някакъв кораб е едно на четиристотин хиляди.

- О, небеса! – извикал отчаяният корабокрушенец. – Това е страшно! Какво ще ме посъветваш да правя?

- Ще ти кажа веднага, ако само не ме прекъсваш постоянно. Иди на морския бряг и влез във водата, долу-горе до гърдите. Така няма да е нужно да се навеждаш прекалено много, което ще ти бъде неудобно. След това ще потопиш главата си и ще поемеш толкова вода, колкото можеш. Горчива е, зная това, но няма да продължи дълго. Още повече, ако вървиш напред. Изведнъж ще натежиш, а солената вода, изпълвайки твоите вътрешности, ще прекъсне за миг всички органични процеси и по този начин ще се лишиш веднага от живота. Така ще избегнеш дълготрайните мъки от престоя на този остров, както и бавната смърт, а дори и заплашващото те преди това умопобъркване. Можеш също така да вземеш във всяка от ръцете си по един тежък камък. Не е задължително, но…

- Да не си се побъркал! – креснал, скачайки от мястото си, Автоматей. – Трябва да се удавя ли? Подтикваш ме към самоубийство? Ама че доброжелателен съвет! И ти се наричаш мой приятел?!

- Разбира се! – отвърнал Вух. – Изобщо не съм се побъркал, защото това не влиза в моите възможности. Никога не губя умственото си равновесие. Толкова по-неприятно ще ми бъде да съм с тебе, мили мой, когато ти ще се лишиш от разсъдъка си и ще умираш бавно под лъчите на това палещо слънце. Уверявам те, че анализирах подробно цялата ситуация и изключих последователно всички шансове за спасение. Няма да построиш лодка или сал, защото нямаш материали за това; няма да те спаси оттук, както вече казахме, никакъв кораб; над острова не летят дори самолети, а ти на свой ред не можеш да си направиш летателна машина. Можеш, разбира се, да избереш бавната смърт пред бързата и леката, но като твой най-близък приятел горещо те съветвам да се откажеш от това толкова неразумно решение. Ако поемеш добре вода…

- Да те вземат дяволите с твоята добре поета вода!! – викнал, треперейки от гняв, Автоматей. – И като си помисля, че за такъв приятел дадох един красиво шлифован брилянт! Знаеш ли какъв е твоят изобретател? Обикновен мошеник, разбойник и нехранимайко!

- Сигурно ще си вземеш думите обратно, когато ме изслушаш докрай – отвърнал спокойно Вух.

- Значи не си ми казал още всичко? Може би се каниш да ме забавляваш с разкази за задгробен живот, който ме очаква? Благодаря ти!

- Няма никакъв задгробен живот – възразил Вух. – И не мисля да те лъжа, защото нито искам, нито мога. Не така разбирам приятелските услуги. Само ме слушай внимателно, скъпи мой! Както знаеш, макар че за това изобщо не се мисли, светът е безкрайно разнороден и богат. В него има прекрасни места, пълни с шум и безмерни съкровища, кралски дворци, колиби, обаятелни и мрачни планини, шумящи дъбрави, спокойни езера, жарки пустини и безкрайни северни снегове. Такъв, какъвто си обаче, не можеш да бъдеш едновременно на повече от едно-единствено място от тези, които изброих, и милионите, които премълчах. Затова може да се каже без всякакво преувеличение, че за местата, където те няма, си нещо като мъртъв, защото нито чувстваш ласките на дворцовите богатства, нито участваш в танците на южните страни, нито пълнят очите ти дъгоцветните ледове на Севера. За тебе те не съществуват също така, както не биха съществували, ако си мъртъв. Така че, ако се замислиш добре и вникнеш задълбочено в това, което ти казах, ще разбереш, че като не си навсякъде, иначе казано - на всичките тези чаровни места, ти си почти никъде. Защото местата, където можеш да бъдеш, са, както вече казахме, милион милиона, а ти можеш да си само на това единственото, безинтересното, неприятно дори със своята монотонност, ами – направо отвратително, каквото е това скалисто островче. И така, между “навсякъде” и “почти никъде” има огромна разлика и това е твоята нормална житейска съдба, защото винаги си бил само на едно-единствено място едновременно. А между “почти никъде” и “никъде” разликата е, честно казано, микроскопична. Следователно математиката на усещанията доказва, че и сега всъщност си едва жив, защото не си почти навсякъде, също като покойник! Това първо. Второ: погледни този пясък, премесен с камъчета, които драскат нежните ти стъпала – смяташ ли го за безценен? Навярно не. Ето ти изобилие от солена вода, отвратително безкрайна – трябва ли ти? Откъде накъде! Ето ти няколко скали и знойна, изсушаваща ставите синева на небето над тебе. Имаш ли нужда от този непоносим пек, от тези мъртви нажежени камънаци? Разбира се, че не! Значи не ти е потребно абсолютно нищо от всичките неща, които те заобикалят, от това, върху което си стъпил, което те покрива с купола на небосклона. Какво ще остане, ако махнем тези неща? Малко шум в главата, наболяване в слепоочията, туптене в гърдите, леко треперене на коленете и други хаотични движения. Трябва ли ти, питаме пак, този шум, това наболяване, това туптене или това треперене? Съвсем не, скъпи вой! А ако махнем и тях, какво ще остане тогава? Някакви щъкащи мисли, изразите, толкова подобни на проклятия, с които ме обсипваш на ум, мене, твоя приятел, плюс гнева, който те души, и тревогата, от която ти прилошава. Имаш ли нужда, питам накрая, от този отвратителен страх и от тази безсилна ярост? Разбира се, че и те изобщо не са ти необходими. Ако в такъв случай махнем и тези ненужни чувства, няма вече да остане нищо, ама нищо, казвам ти, нула и тази именно нула, иначе казано - състояние на вечно равновесие, на постоянно мълчание и на съвършено спокойствие, искам, като истински твой приятел, да ти подаря!

- Но аз искам да живея! – изръмжал Автоматей. – Искам да живея! Да живея!! Чуваш ли?!

- А, разговорът вече не е за това какво чувстваш, а за това какво искаш – отвърнал спокойно Вух. – Искаш да живееш, иначе казано – да имаш бъдеще, което се превръща в настояще, защото животът се свежда до това. Нищо повече няма в него. Но ти няма да живееш, защото не можеш, както вече установихме. Въпросът е само в това по какъв начин ще престанеш да живееш – след дълги мъчения или леко, като поемеш на един дъх вода…

- Стига! Не искам! Махай се! Махай се! – викал с всички сили Автоматей, подскачайки на място със стиснати юмруци.

- Това пък какво означава? – отвърнал Вух. – Да оставим оскърбителната заповедна форма, която свързвам неопровержимо с отказ от нашата дружба, но как можеш да се изразяваш толкова глупаво? Как можеш да ми викаш “махай се”? Имам ли крака, с които бих могъл да се махна? Или поне ръце, с които да пълзя? Нали знаеш добре, че не е така. Ако искаш да се избавиш от мене, бъди така добър да ме извадиш от ухото си, което, уверявам те, изобщо не е най-доброто място на света, и ме хвърли някъде!

- Добре! – креснал самозабравилият се от гняв Автоматей. – Сега ще го направя!

Но напразно ровел и човъркал в ухото си, завирайки навътре пръст. Приятелят му бил пъхнат много надълбоко и не можел да го извади по никакъв начин, макар че тръскал главата си на всички страни като обезумял.

- Изглежда нищо не се получава от това – обадил се след известно време Вух. – Май няма да се разделим, макар че нито ти го желаеш, нито аз. А ако е така, ще трябва да се примирим с този факт, защото фактите са такива, че правото е винаги на тяхна страна. Това се отнася, в скоби казано, и за твоето сегашно положение. Ти искаш да имаш бъдеще и то на всяка цена. Това ми изглежда неразумно, но нека бъде така. Позволи ми обаче да ти опиша в общи линии това бъдеще, защото познатото е винаги по-добро от непознатото. Гневът, който сега те души, ще отстъпи място на чувството за безсилно отчаяние, а то, след редица толкова несдържани, колкото и напразни усилия да се спасиш, ще бъде заменено от безпаметна тъпота. В същото време силната слънчева жега, която дори аз усещам в това сенчесто място на твоята особа, ще изсушава, съгласно с неумолимите закони на физиката и химията, все повече тялото ти. Най-напред ще се изпари смазката от твоите стави и при всяко най-леко движение ще скърцаш и скриптиш ужасно, бедни мой! След това, когато черепът ти пламне от горещината, ще видиш въртящи се разноцветни кръгове, но това няма да е като да гледаш дъгата, защото…

- Млъкни най-сетне, душевадецо! – извикал Автоматей. – Изобщо не искам да слушам какво ще стане с мене! Мълчи и не се обаждай, чуваш ли?!

- Няма защо да викаш така. Отлично знаеш, че чувам и най-лекия ти шепот. Значи не искаш да разбереш какви мъки те очакват в бъдеще? От друга страна искаш да имаш бъдеще? Каква липса на логика! Добре, въпреки всичко ще млъкна. Само бих отбелязал, че не постъпваш правилно, като насочваш гнева си към мене, все едно аз съм виновен за тази достойна за съжаление ситуация. Причина за нещастието беше, както знаеш, бурята, а аз съм твой приятел и моето участие в мъките, които те очакват, целият този разделен на отделни действия спектакъл от мъки и агония още отсега, предварително, ми причинява истинско огорчение. Страх ме обзема, наистина, при мисълта какво ще стане, когато смазката…

- Значи не искаш да млъкнеш? Или не можеш, отвратително чудовище? – започнал да ръмжи Автоматей и се ударил по ухото, в което се намирал неговият приятел. – О, ако имах тук, под ръка, някакво клонче или пръчица, с която да те изчовъркам, веднага бих го направил и щях да те смачкам с тока си!

- Мечтаеш да ме унищожиш ли? – казал опечален Вух. – Наистина, не заслужаваш да имаш нито електроприятел, нито каквото и да е друго, братски съчувстващо ти същество!

Автоматей бил обхванат от нов гняв и така се карали, препирали и аргументирали, че минал обяд и бедният робот, отслабнал от виковете, подскоците и размахването на юмруци, останал без сили, седнал на скалата и от време на време, издавайки само изпълнени с безнадеждност въздишки, се вглеждал в пустотата на океана. Няколко пъти взел крайчето на показващо се зад хоризонта облаче за дим на параход, но Вух разсейвал тези заблуди още в зародиша им, припомняйки му за шанса едно на четиристотин хиляди, което довеждало Автоматей до нови спазми на отчаяние и гняв, още повече че всеки път Вух се оказвал прав. Най-сетне между тях се възцарило дълго мълчание. Корабокрушенецът гледал вече удължилите се сенки на скалите, докосващи белия пясък на плажа, когато Вух се обадил:

-  Защо не казваш нищо? Може би пред очите ти вече се въртят кръговете, за които споменах?

Автоматей дори и не пожелал да отговори.

- Аха! – продължил монолога си Вух. – Значи не са само кръговете, а по всяка вероятност е настъпило и онова безпаметно вцепенение, което толкова точно успях да предвидя. Странно, наистина, колко неразумно създание е разумното същество, особено когато го притиснат обстоятелствата. Оставяш го на безлюден остров, където ще загине, доказваш му като две и две четири, че това е неизбежно, посочваш му изход от ситуацията, който е единствената възможност да прояви воля и разум – а ще ти бъде ли благодарно за това? Къде ти, то жадува за надежда, а ако такава няма и не може да има, се залавя за предлози и иска да се потопи в дълбините на безумието вместо във водата, която…

- Престани да говориш за водата!! – захъркал Автоматей.

- Исках само да подчертая твоите ирационални мотиви – отвърнал Вух. – Не те агитирам за нищо. Което ще рече, че не те подтиквам към никакви постъпки, защото ако искаш да умреш бавно, или по-скоро, след като се решаваш на такава смърт, отказвайки да правиш каквото и да е, това трябва да се обмисли добре. Колко фалшив и неразумен е страхът от смъртта като състояние, което заслужава преди всичко да бъде прославено! Какво може да се сравни със съвършенството на небитието? Наистина, водещата до него агония, като такава, не е привлекателно явление, но от друга страна не е имало още никой толкова слаб духом и телом, че да не я издържи и да не успее да умре напълно, без остатък и до самия край. Така че тя не е нещо, достойно за специално внимание, щом принадлежи към нещата, които са по силите на всеки слабак, глупак или мерзавец. Нещо повече, щом всеки може да се справи с нея (а трябва да признаеш, че е така, защото поне аз не съм чувал за такъв, който да не е имал сили за това), по-добре е да се насладим на мисълта за всемилостивото небитие, което се разпростира веднага след нейния праг. Тъй като, умреш ли, не можеш да мислиш, защото смъртта и мисленето се изключват взаимно, кога, ако не докато си още жив, трябва предвидливо и детайлно да си представиш всичките преимущества, удобства и удоволствия, с които те обсипва смъртта?! Помисли си само, моля те: никакви борби, тревоги или страхове, никакви страдания на духа или тялото, никакви неприятни истории и то на какво равнище! Дори всичките зли сили да се съюзят и да скроят заговор срещу тебе, няма да ти направят нищо! О, наистина, несравнима е сладката безопасност на мъртвия! А ако добавим, че тя не е нещо кратко, нетрайно, преходно, че нищо не може да я отмени нито да я наруши, тогава несравнимия възторг…

- Изчезни – достигнал до него слабият глас на Автоматей и след тази лаконична дума последвало кратко, но сочно проклятие.

- Колко съжалявам, че това е невъзможно! – отвърнал веднага Вух. – Не само егоистичната завист (защото, както току-що казах, няма нищо над смъртта), но и най-искрен алтруизъм ме подтиква да ти бъда другар в небитието. Но това не може да стане, защото моят изобретател ме е направил неунищожим, воден вероятно от своите конструкторски амбиции. Наистина, когато си помисля, че ще се намирам в твоите втвърдени от морската сол и изсъхнали останки, чието разлагане вероятно ще продължи много време, че ще седя така и ще си приказвам сам, обзема ме мъка. А колко ще чакам след това, докато най-сетне мине първият от четиристотинте хилядите кораби, който според вероятностните изчисления ще се натъкне в края на краищата на островчето…

- Какво?! Ти ще оживееш?! – извикал Автоматей, когото тези думи на Вух изтръгнали от вцепенението. – Ти ще бъдеш жив, когато аз… О! Това няма да стане! Никога! Никога!! Никога!!!

И като скочил на крака с ужасно ръмжене, започнал да подскача, да тръска главата си, да човърка с всички сили в ухото си, извивайки и кривейки по най-странен начин цялото си тяло, но напразно. През цялото това време Вух пищял с всички сили:

- Престани! Какво, полудя ли вече? Рано ти е май за това! Внимавай, ще си навредиш! Ще си счупиш или ще си навехнеш нещо! Пази си шията! Всичко това е безсмислено! Друго е, ако го направиш отведнъж, знаеш… но така само ще се осакатиш! Ето, казвам ти, че съм неунищожим и толкова, така че не е нужно да се мъчиш! Дори да ме изтръскаш, няма да ми направиш нищо лошо, нищо добро, исках да кажа, защото все пак според това, което толкова нашироко обясних, смъртта е нещо достойно за завиждане. Ау! Престани най-сетне! Как може да подскачаш така!

Автоматей обаче продължавал да се мята, без да обръща внимание на нищо и стигнал до това, че започнал да блъска главата си в камъка, на който преди това седял. И така я удрял, с искри в очите и прах в ноздрите, оглушен от силата на ударите, че изведнъж Вух излетял от ухото му и се търкулнал между камъните със слаб вик на облекчение, че всичко това най-сетне е свършило. Автоматей не разбрал веднага, че неговите усилия са се увенчали с успех. Като се отпуснал върху нажежените от слънцето камъни, той си почивал върху тях известно време, докато, неспособен още да помръдне нито ръка, нито крак, не измърморил:

- Няма нищо, това е само временна слабост. Но ще те изтръскам, ще те смажа с тока си, приятелю мой любими, чуваш ли? Чуваш ли? Хей! Какво е това?

Той седнал веднага, защото почувствал пустота в ухото си. Огледал се все още не съвсем съзнателно и като клекнал, започнал да търси трескаво Вух, ровейки дребния чакъл.

- Вух! Ву-у-у-у-х! Къде си? Обади се!! – викал той пронизително. Но дали от прозорливост, или поради друга някаква причина, Вух дори не изпискал. Затова Автоматей започнал да го мами на свой ред с най-ласкави думи, уверявал го, че вече е променил своето мнение, че единственото негово желание е да последва добрите съвети на електроприятеля и да се удави, само че иска преди това да чуе отново възхвалата на смъртта. Но и това не дало резултат, Вух упорито мълчал. Тогава корабокрушенецът, проклинайки до небесата, започнал да претърсва систематично сантиметър по сантиметър цялата околност. Изведнъж, когато вече искал да хвърли настрани шепа чакъл, Автоматей го приближил до очите си и се разтресъл от коварна радост, защото видял сред камъчетата Вух, който блестял с матовия спокоен блясък на метално зрънце.

- А! Ето те, дребосъчето ми! Ето те, приятелско мъниче! Хванах те, мили мой, вечни! – изсъскал той, стискайки внимателно между пръстите си Вух, който не казал нищо. – Е, сега ще видим как стоят нещата с твоята здравина, с тази вечност на изработката, веднага ще я проверим. На ти!!!

 Тези думи били придружени от силен удар с тока на обувката; като сложил електроприятеля върху скалата, Автоматей скочил отгоре му с цялата си тежест и за по-сигурно се завъртял на подкованата си пета така, че чак се чуло скърцане. Вух не се обадил, само скалата захрупала като под стоманен свредел; навеждайки се, Автоматей видял, че зрънцето било цяло, само скалата под него леко се нащърбила. Сега Вух лежал в малка ямичка.

- Какво, толкова ли си як? Сега ще намерим по-твърд камък! – креснал Автоматей и започнал да тича по целия остров, търсейки най-здравите кремъчни, базалтови и порфирови камъни, за да смачка върху тях Вух. Тъпчейки го с подметките си, едновременно му говорел с привидно спокойствие или го обсипвал с обиди, сякаш разчитайки, че оня ще му отговори, а може би и ще започне да го моли. Но Вух продължавал да мълчи упорито. Във въздуха се носели само отгласи от тъпите удари на подметките, от трошащите се камъни и от задъханите проклятия на Автоматей. Като се убедил след дълго време, че на Вух наистина не му вредят и най-страшните удари, Автоматей, разгорещен и отпаднал, седнал отново на брега с електроприятеля в шепата си.

- Дори и да не успея да те смачкам – казал той с престорено спокойствие, в което трептяла скрита ярост, - бъди спокоен, че ще се погрижа за тебе, както се полага. Ще има да почакаш за кораб, скъпи мой, защото ще те хвърля в морето и ще лежиш там до второто пришествие. Ще имаш много време за приятни размисли в пълна самота! Няма да си намериш нов приятел, ще се погрижа за това!

- Ах, ти мой добродушко – обадил се внезапно Вух, - и с какво ще ми навреди престоят на морското дъно? Разсъждаваш с категориите на временно същество, оттам идват и грешките ти. Имай предвид, че или морето ще пресъхне някога, или преди това цялото му дъно ще се надигне като планина и ще се превърне в суша. Дали това ще стане след хиляди години, или след милиони – за мене няма значение. Не само съм неунищожим, но и съм безкрайно търпелив, както би трябвало да си забелязал поне по спокойствието, с което приемах проявите на твоя фанатизъм. Ще ти кажа нещо повече:  не отговарях на твоите призиви и те оставих да ме търсиш, защото исках да ти спестя напразните усилия. Мълчах и когато скачаше върху мене, за да не засиля с някоя невнимателна дума твоя гняв, което би могло да ти навреди.

Затреперил Автоматей, слушайки това благородно признание, от нова обзела го ярост:

- Ще те смачкам! На прах ще те стрия, мерзавецо!! – изръмжал той и безумният танц по камъните, скоковете, ударите и тропането на място започнали отново. Този път обаче те били придружени от доброжелателното писукане на Вух:

- Не вярвам, че ще успееш, но опитай! Моля! Още един път! Не така, защото ще се умориш много бързо! С двата крака! И хоп – нагоре! И хопа-хоп! Хопа-хоп! Скачай по-високо, казвам ти, така и силата на удара ще нарасне! Не можеш ли вече? Наистина ли? Какво, не ти ли е по силите? О, точно така! Удряй с камък отгоре! О, така! Може би ще вземеш друг? Дали да не е по-голям? Още един път! Тупа-лупа, скъпи приятелю! Колко жалко, че не съм в състояние да ти помогна! Защо престана? Нима остана без сили толкова бързо? Колко жалко… Е, нищо… Аз ще почакам, почини си! Да те охлади ветрецът…

Автоматей рухнал с грохот на камъните и се вглеждал с пламък на омраза в лежащото върху отворената му длан метално зърно, слушайки, иска не иска, как му говори:

- Ако не бях твой електроприятел, щях да кажа, че постъпваш недостойно. Корабът потъна заради бурята, ти се спаси заедно с мене, аз ти служех със съвети, както умея, а когато не измислих спасение, защото това е невъзможно, ти се зае, като благодарност за чисто правдивите ми думи и за съветите ми, да ме унищожиш – мене, единствения твой другар. Което си е истина, по този начин ти намери поне някаква цел в живота, така че поне за това трябва да ми бъдеш благодарен. Интересно е, че мисълта за моето оцеляване ти се струва толкова омразна…

- Тепърва ще видим дали ще оцелееш! – заскърцал с чене Автоматей. – Още не е казана последната дума.

- Не, ти наистина си забавен. Знаеш ли какво? Опитай се да ме поставиш върху катарамата на колана си. Та е стоманена, а стоманата е по-твърда от камъните. Можеш да опиташ, макар да съм лично убеден, че и това е напразно, но бих се радвал да ти помогна някак си…

Макар и с известно закъснение, Автоматей последвал в края на краищата този съвет, но постигнал само това, че повърхността на катарамата се покрила с дребни вдлъбнатини от бесните удари. Когато се оказали безуспешни дори и най-яростните от тях, Автоматей изпаднал в наистина дълбока меланхолия и, отчаян, лишен от сили, гледал тъпо металическия дребосък, който му говорел тънко:

- И това ми било разумно същество, ей богу! Потъва в бездната на огорчението, защото не може да заличи от лицето на земята единственото братско същество в цялото това мъртво пространство! Кажи, не те ли е срам поне малко, мой Автоматейчо?

- Мълчи, устат боклук! – изсъскал корабокрушенецът.

- Защо трябва да мълча? Виждаш ли, ако ти желаех злото, щях да млъкна отдавна, но все още съм твой електроприятел. Ще те съпътствам и в мъките на твоята агония като верен другар: каквото и да правиш, ти няма да ме хвърлиш в морето, скъпи, защото винаги е по-добре да имаш публика. Аз ще бъде зрител на твоята агония, която от това ще протече по-добре, отколкото би протекла при крайна самота; важни са чувствата, все едно какви. Омразата към мене, твоя истински приятел, ще те подкрепи, ще те направи по-смел, ще окрили душата ти, ще придаде на стоновете ти чисто и убедително звучене, ще систематизира твоите конвулсии и ще въведе ред във всеки от последните ти мигове, а това все пак не е малко… Що се отнася до мене, обещавам, че няма да говоря много и няма да коментирам нищо, защото ако постъпя иначе, мога да ти навредя с толкова прекаленото си приятелство, което не би понесъл, защото, наистина, имаш отвратителен характер. Но ще превъзмогна и това, тъй като, отговаряйки с доброта на злото, ще те унищожа, а по този начин ще те избавя от самия тебе – от приятелски чувства, повтарям, не от фанатизъм, защото симпатията не затваря очите ми за твоята мерзка природа…

Тези думи били прекъснати от вик, който изведнъж се изтръгнал от гърдите на Автоматей.

- Кораб! Кораб!! Кораб!!! – крещял той безсъзнателно и, скочил на крака, започнал да бяга по брега в двете посоки, да хвърля във водата камъни, да размахва с всички сили ръце, а най-вече да дере гърлото си до небесата до пълно пресипване, което между другото било ненужно, защото корабът явно се насочвал към островчето и скоро оттам изпратили спасителна лодка.

По-късно станало ясно, че капитанът на кораба, с който пътувал Автоматей, успял малко преди потъването да изпрати радиограма с призив за помощ, благодарение на което цялата морска околност се претърсвала от множество кораби и именно един от тях стигнал до островчето. Когато лодката с моряците доплавала до плиткото край брега, Автоматей искал отначало да скочи в нея сам, но след кратък размисъл се върнал тичешком за Вух, защото се страхувал, че ще нададе вик, който дошлите ще чуят, а това можело да предизвика неприятни въпроси, че дори и обвинения от страна на електроприятеля. За да избегне това, той взел Вух и като не знаел как и къде да го скрие, пъхнал го бързешком обратно в ухото си. Настъпили многословни сцени на поздрави и благодарности, при които Автоматей се държал много шумно, защото се страхувал, че някой от моряците ще чуе гласчето на Вух. Защото електроприятелят говорел през цялото време, повтаряйки:

- Да, да, това наистина беше неочаквано! Шанс едно на четиристотин хиляди… Ама че си късметлия! Надявам се сега нашите отношения да се изгладят напълно, още повече че не ти отказах нищо в най-трудните минути, а освен това съм и дискретен, та каквото било, било, няма да му държим сметка!

Когато след дълго плаване корабът стигнал до брега, Автоматей учудил малко околните, изразявайки неразбираемото за никого желание да посети близкия завод, където имало голям парен чук. Разказват, че по време на посещението се държал доста странно, защото, като се приближил до стоманения чук, започнал да тръска с всички сили главата си, сякаш искал да си изсипе мозъка през ухото на подложената длан, а дори и подскачал на един крак, но присъстващите се правели, че не виждат това, защото мислели, че може би спасеният толкова скоро от ужасна беда проявява необясними странности, предизвикани от нарушено умствено равновесие. Наистина, и по-късно Автоматей променял начина си на живот, обхващан явно от най-различни мании. Ту събирал някакви взривни вещества, дори се опитал да предизвика експлозия в жилището си, на което попречили съседите, обръщайки се към властите, ту отново започвал ни в клин, ни в ръкав да колекционира чукове и карборундови пили, а на познатите си разказвал, че има намерение да конструира нова машина за четене на мисли. По-късно заживял самотно и придобил навика да си приказва на глас, а понякога се чувало как, тичайки из къщата, произнася високи монолози, та дори и подвиква думи, подобни на проклятия.

Най-сетне, след много години, обзет от нова натрапчива идея, започнал да купува цели торби с цимент. Направил от него огромна топка, а когато се втвърдила, я откарал в неизвестна посока. Говорело се, че се наел да пази една изоставена шахта и веднъж през нощта търкулнал през нейния отвор огромното бетонно кълбо, а след това до края на дните си обикалял из околността и нямало такъв боклук, който да не събирал, за да го хвърли в дълбините на празната дупка. Наистина, държал се доста странно, но повечето от тези приказки сигурно не трябва да се вземат на вяра. Трудно е да се повярва, че години наред е бил обиден на електроприятеля, на когото все пак дължал толкова много.

КРАЛ ГЛОБАРЕС И МЪДРЕЦИТЕ (Król Globares i mędrcy)

Веднъж Глобарес, владетелят на Епарида, извикал при себе си тримата най-известни мъдреци и им казал:

- Наистина, жестока е участта на краля, опознал всичко, което може да се опознае, така че всичко, което му говорят, звучи кухо като пукнато гърне! Искам да се учудя, а ме карат да скучая, жадувам да бъда потресен, а слушам празни приказки, желая нещо необичайно, а ме гощават с плоски ласкателства. Знайте, о, мъдреци, че днес заповядах да посекат всичките ми шутове и палячовци, заедно с тайните и явните съветници, а същата съдба чака и вас, ако не изпълните моята заповед. Нека всеки от вас ми разкаже най-чудната история, която знае, и ако не ме накара да се разсмея или да се разплача, не ме смае или не ме уплаши, не ме развлече или не ме наведе на някаква мисъл – ще изгуби главата си!

Кралят махнал с ръка и мъдреците чули стоманените стъпки на палачите, които ги заобиколили в подножието на трона, а извадените им мечове блестели като пламък. Разтревожили се мъдреците и се подбутвали с лакти, защото никой не искал да си навлече гнева на краля и да постави главата си под удара на палача. Докато не заговорил първият:

- Кралю и господарю! Най-чудна в целия видим и невидим Космос е без съмнение историята на звездното племе, което се нарича в хрониките племе на опаките. От зората на своята история опаките правели всичко обратно, за разлика от другите разумни същества. Прадедите им се заселили на Урдрурия, планета, известна със своите вулкани; всяка година тя издига нови планински вериги и тогава я разтърсват ужасни гърчове, на които нищо не може да устои. И за да бъде нещастието им пълно, небесата решили планетата им да пресича пътя на голям метеорен поток; двеста дена в годината той блъска по кълбото с множество каменни тарани. Опаките (които тогава още не се наричали така) издигали здания от закалено желязо, а самите те се обвивали с толкова много стоманени листи, че приличали на ходещи бронирани хълмове. Но пукащата се по време на трусовете земя поглъщала стоманените им градове, а чуковете на метеорите смазвали броните им. Когато целият народ бил заплашен от гибел, мъдреците му се събрали на съвет и първият казал: “Няма да оцелее народът ни в този си вид и няма друго спасение освен трансмутацията. Земята отваря под нас пукнатини и за да не падаме в тях, всеки опак трябва да бъде с широка и плоска основа, а метеорите идват от небето, затова всеки трябва да има отгоре остър връх. Ако станем конусовидни, нищо няма да ни заплашва”.

Вторият казал: “Не това трябва да направим. Ако земята отвори широка паст, ще погълне и конуса, а падащите косо метеори ще му пробият страните. Идеална ще бъде кълбовидната форма. Когато земята започне да трепери и да се гърчи, кълбото винаги ще се търкулне само встрани, а падащият метеор ще удари по обла страна и ще се плъзне по нея; трябва да се преобразим по този начин, за да се търкулнем в по-доброто бъдеще”.

Третият казал: “Кълбото също може да бъде смачкано или погълнато като всяка материална форма. Няма щит, който да устои на достатъчно силен меч, нито меч, който да не се назъби в твърдия щит. Материята, о, братя, е постоянна промяна, неустойчивост и превръщане, тя е нетрайна и не в нея трябва да заживеят съществата, които се гордеят с истински разум, а в това, което е неизменно, вечно и съвършено, макар и земно!”

“И какво е то?” – попитали другите мъдреци.

“Ще ви го покажа на дело!” – отвърнал третият. И започнал да се разглобява пред очите им; свалил връхната си одежда, обсипана с кристали, и втората, от злато, и долната, от сребро, свалил горната част на черепа си и гърдите си, а след това се разглобявал все по-бързо и на все по-малки части, от шарнирните сглобки преминал към муфите, от муфите към винтовете, от винтовете към жичките, към най-дребните неща, докато не стигнал до атомите. И започнал мъдрецът да маха своите атоми и ги махал толкова бързо, че се виждало единствено как се топи и изчезва, но той правел това толкова сръчно и с такава скорост, че в хода на разглобяването, пред очите на поразените от учудване мъдреци, се превърнал в съвършено небитие, което било точно толкова обратно на предишното битие, че изглеждало като битие. Защото там, където преди имало един атом, сега нямало един атом, където преди миг били шест, липсвали шест, където имало болт, липсвал болт, съвсем подобен и с нищо неразличим от някога съществуващия. Така мъдрецът се превърнал във вакуум, подреден по същия начин, по който бил подреден като материално тяло; и неговото небитие било съвършено битие, защото толкова бързо действал и толкова сръчно пипал, че нито една частица, никакъв материален пришелец не осквернил с нахлуването си неговото идеално неприсъстващо присъствие! И останалите го виждали като празнина, оформена така, както си бил преди минута, разпознавали очите му по липсата на черния цвят, лицето му по липсата на синкавия блясък, а членовете му по изчезналите пръсти, шарнирни сглобки и нараменници. “По такъв начин, о, братя – казал Присъстващият неприсъстващ, – като се въплътим активно в нищото, ще придобием не само могъща устойчивост, но и безсмъртност. Защото само материята се променя, а нищото не я следва по пътя на постоянната несигурност, така че съвършенството е в небитието, а не в битието и ние трябва да бъдем първото, а не второто”.

Както решили, така и направили. Оттогава опаките са непобедимо племе. Те дължат живота си не на това, което е в тях, защото в тях няма нищо, а на това, което ги заобикаля. И когато някой влезе в нечий дом, може да бъде видян по отсъствието му там, а когато се озове в мъгла – по локалната липса на мъгла. Като отхвърлили материята, несигурна със своята променливост, те направили невъзможното възможно…

- А как пътуват през космическия вакуум, мъдрецо мой? – попитал Глобарес.

- Само това не могат, о, кралю, защото външния вакуум ще се съедини с техния и те ще престанат да съществуват като локално съсредоточено несъществуване. Затова им се налага да пазят непрекъснато чистотата на своето небитие, пустотата на своята природа и в това пазене им минава времето, а ги наричат още нищовци или неанти…

- Мъдрецо – казал кралят, - тази история не е много умна, защото как може да се замени материалната разнородност с еднородността на това, което го няма? Едно и също нещо ли са скалата и къщата? А нали липсата на една скала може да приеме същата форма като липсата на една къща, при което едното става подобно на другото.

- Господарю – защитавал се мъдрецът, - има различни видове нищо…

- Да видим – казал кралят – какво ще стане, когато заповядам да ти отсекат главата: дали като я няма, ще означава, че я има, как мислиш?

При тези думи монархът се засмял гадно и дал знак на палачите.

- Господарю! – викал мъдрецът, хванат вече от техните стоманени ръце. – Ти се разсмя, значи моята история те развесели и според даденото обещание трябва да ми подариш живота!

- Не, аз сам се развеселих – казал кралят. – Но можем да направим така: ти ще се съгласиш доброволно да ти отсекат главата, това ще ме развесели и ще стане по твоему.

- Съгласен съм! – извикал мъдрецът.

- Ами отсечете му главата, щом моли за това! – казал кралят.

- Но, господарю, аз се съгласих, за да не ми отсекат главата…

- Ако си съгласен, трябва да ти отсекат главата – обяснил кралят. – А ако не си съгласен, няма да ме развеселиш и тогава пак трябва да ти отсекат главата…

- Не, не, обратното! – извикал мъдрецът. – Ако се съглася, ти се развеселяваш и трябва да ми подариш живота, а ако не се съглася…

- Стига! – казал кралят. – Палачо, изпълни си задължението!

Блеснал меч и главата на мъдреца паднала. След минута мъртва тишина се обадил вторият мъдрец:

- Кралю и господарю! Най-удивителното от всички звездни племена е без съмнение племето на полионтите, или множниците, наричани още многисти. Всеки от тях има наистина само едно тяло, но в замяна на това толкова повече крака, колкото по-голям е неговият ранг. А що се отнася до главите, сменят ги според обстоятелствата: длъжностите при тях се заемат със съответни глави, бедните семейства имат само една обща глава, а богатите трупат в съкровищниците си най-различни, за всеки един случай. Те имат сутрешни и вечерни глави, стратегични, които използват по време на война, и скоростни, когато бързат, както и глави хладно-разсъдителни, избухливи, страстни, сватбени, любовни, траурни, така че са екипирани за всяко едно житейско обстоятелство.

- Това ли е всичко? - попитал кралят.

- Не, господарю! - отвърнал мъдрецът, виждайки, че лошо му се пише. - Многистите се наричат така, защото са включени до един във своя владетел и то така, че когато повечето от тях видят в кралските деяния вреда за общото благо, владетелят губи своята компактност и се разпада на парчета...

- Банална идея, да не кажем антикралска! - рекъл мрачно Глобарес. - А след като ти, мъдрецо, толкова говори за глави, можеш ли да ми кажеш какво мислиш: ще заповядам ли сега да те посекат, или няма да заповядам?

"Ако кажа, че ще заповяда - помислил си бързо мъдрецът, - ще го направи, защото не е добре настроен към мене. Ако кажа, че няма да заповяда, ще го изненадам, а ако се учуди, ще трябва да ме пусне на свобода според обещанието си". И казал:

- Не, господарю, няма да заповядаш.

- Лъжеш се - казал кралят. - Палачо, изпълни си задължението!

- Но, господарю! - викал мъдрецът, вече в прегръдките на палачите. - Не те ли учудих с моите думи? Не очакваше ли да чуеш, че ще заповядаш да бъда посечен?

- Твоите думи не ме учудиха - отвърнал кралят, - защото са продиктувани от страха, който е изписан на лицето ти. Стига! Отсечете му главата!

И се търкулнала, дрънчейки, главата на втория мъдрец по пода. Третият, най-възрастният от всичките, гледал тази сцена напълно спокоен. А когато кралят поискал отново изумителен разказ, казал:

- Кралю! Бих могъл да ти разкажа някаква наистина необикновена история, но няма да направя това, защото за мене е по-важно да те подтикна към откровеност, отколкото да те учудя. Ще те накарам да ме посечеш не под жалкия предлог за тази игра, в която се мъчиш да превърнеш убийството, а по начин, характерен за твоята природа, която, макар да е жестока, не се осмелява да направи това, което й харесва, без да надене маската на фалша. Ти би искал да ни убиеш, за да се каже след това, че кралят е погубил глупаци, неправомерно наричащи се мъдреци. Аз обаче искам да се казва истината и затова ще мълча.

- Не, аз няма да те дам на палача - казал кралят. - Честно и откровено жадувам за необикновено преживяване. Ти искаше да ме разгневиш, но ще потисна гнева си до време. Казвам ти: говори и ще спасиш може би не само себе си. Това което кажеш, може да граничи дори с оскърбление на короната, каквото, между другото, ти вече допусна, но нека този път оскърблението да е толкова чудовищно, че да се превърне в ласкателство, което на свой ред поради своите размери се превръща в оскърбление! Опитай, с една дума казано, едновременно да възвисиш и да унизиш, да възвеличиш и да развенчаеш своя крал!

Настъпила тишина, сред която присъстващите помръдвали леко, сякаш проверявайки колко здраво се държат още главите върху раменете им.

Третият мъдрец се замислил дълбоко и най-сетне казал:

- Кралю, ще изпълня твоето желание и ще ти кажа защо. Ще го направя заради всички тук присъстващи, заради себе си, но и заради тебе, за да не се каже след години, че е имало един крал, който заради свой каприз е погубил мъдростта в държавата си; ако в този момент твоето желание не означава нищо или почти нищо, моята задача е да придам на твоята мимолетна приумица стойност, да я направя нещо значимо и устойчиво, затова и ще говоря...

- Старче, стига уводни думи, които отново граничат с оскърбление на короната, без изобщо да съседстват с ласкателството - казал гневно кралят. - Говори!

- Кралю, ти злоупотребяваш с властта си - отвърнал мъдрецът, - но твоите злоупотреби са нищо в сравнение с тези, които си позволявал твоят древен прародител, основал династията на Епаридите, за когото ти не знаеш. Този твой пра-пра-прадядо, Алегорик, също злоупотребявал с монархическата власт. За да ти обясня най-голямата му злоупотреба, моля те да погледнеш нощния небосклон, които се вижда приз горните прозорци на дворцовата зала.

Кралят погледнал небето, звездно и чисто, а старецът продължил бавно:

- Гледай и слушай! Всичко, което съществува, е предмет на насмешки. Пред тях не може да устои нито едно високо звание, защото се знае, че все някой дръзва да се надсмее дори над кралското величие. Смехът удря по тронове и държави. Едни народи се смеят над други или над самите себе си. Случвали се подигравки дори с това, което не съществува - нима хората не са се присмивали на митичните богове? И съвсем сериозни неща, направо трагични, стават обект на шеги. Достатъчно е да си спомним за черния хумор, за подбивите със смъртта и мъртвите. Гаврата не се спряла в атаките си и към небесните тела. Вземи например слънцето или месеца. Месецът се представя като хитър слабак с рогата шутовска шапка и стърчаща като сърп брадичка, а слънцето като добродушен дебеланко с голям корем и разрошен ореол. Но макар че предмет на подигравки е както кралството на живота, така и кралството на смъртта, едновременно дребните и великите неща, има нещо, което никой досега не се е осмелил да подиграе или осмее. А то не е такова, че да се забрави, да бъде изпуснато от погледа, защото става дума за всичко, което съществува, става дума за Космоса. Но ако се замислиш, кралю, ще видиш колко е смешен Космосът...

На това място крал Глобарес се учудил за първи път и с нарастващо внимание слушал думите на мъдреца, който говорел:

- Космосът се състои от звезди. Това звучи много сериозно, но когато вникнем в същността на въпроса, трудно ще сдържим усмивката си. И наистина - какво са звездите? Огнени сфери, висящи сред вечната нощ. Привидно патетичен образ. Поради своята природа ли? Ни най-малко, поради своите размери. Но размерите не могат да придадат сами по себе си тежест на явлението. Нима драсканиците на идиота, пренесени от лист хартия върху безкрайна равнина, ще се превърнат от това в нещо съществено?

Умножената глупост си е все глупост, нараства само нейната смехотворност. Космосът е цапаница от някакви си многоточия! Където и да погледнеш, до каквото и да се докоснеш - все същото! Монотонността на Творението изглежда най-баналния и най-плоския замисъл от всички, които някой може да си представи. Нищожни точки и така до безкрайност. Кой би измислил едно толкова неразумно нещо преди неговото създаване? Само някой кретен. Да вземеш, значи, неизмерими пространства от вакуум и да наслагаш там точка до точка, както ти попадне - как може на такъв градеж да се приписва ред и величие? Кара ни да коленичим пред него ли? Единствено от отчаяние, че не можем да го махнем. Та не е ли той само плагиатстване от самия себе си, извършено в началото, а началото е било на свой ред най-безсмисленото от всички възможни дела, защото какво можем да направим, когато имаме пред себе си чист лист хартия, в ръката перо и не знаем, нямаме никакво понятие, с какво да го запълним? С рисунки ли? Ха, нали трябва да знаем какво ще рисуваме. А ако нямаме нищо предвид? Ако сме лишени от всякакво въображение? Тогава перото, докоснало някак си неволно хартията, ще направи точка. А веднъж поставената точка ще създаде, при тази глупава втораченост, придружаваща творческата слабост, образец, убедителен поради това, че освен него няма абсолютно нищо и че с най-малко усилие образецът може да бъде повтарян до безкрайност. Повтарян, но как? Точките могат да бъдат подредени в някаква конструкция. Но какво ще стане, ако не можем и това? Не ни остава нищо друго, освен да тръскаме в немощта си перото, пръскайки капки мастило, изпълвайки листа с безразборно и случайно подредени точки.

Като казал това, мъдрецът взел голям лист хартия, тръснал с потопено преди това в мастилницата перо няколко пъти върху него, след което извадил изпод дрехата си небесна карта и показал двете неща на краля. Подобието било потресаващо. Милиарди точки се виждали на хартията, по-големи и по-малки, защото понякога перото пръскало по-обилно, понякога не толкова. А небето на картата изглеждало същото. Калят гледал от трона си двата листа хартия и мълчал. А мъдрецът продължил:

- Учили са те, кралю, че Вселената е безкрайно очарователна, могъща с величието на огромните си пространства, пронизани от звездните лъчи. Но погледни, нима тази почтена, всеприсъстваща и всевечна конструкция не е дело на крайната глупост, нима не се противопоставя на мисълта и реда? Защо никой досега не е видял това? - ще попиташ. Защото глупостта е навсякъде! Но тази повсеместност заслужава ужасна подигравка, дистанциращ смях, защото той ще бъде едновременно предвестник на бунт и освобождение. Добре би било без съмнение да се напише в такъв дух един Пасквил за Вселената, за да получи това дело на най-висшата липса на мисъл това, което заслужава, за да го съпътства оттам нататък не хор от възторжени въздишки, а ироничен смях.

Кралят слушал неподвижен, а мъдрецът продължил след кратко мълчание:

- Задължение на всеки учен е да напише такъв Пасквил, но тогава ще му се наложи да се докосне до първопричината за състоянието, достойно само за иронично съчувствие и наречено Универсум. Това се случило, когато Безкраят бил още съвършено пуст и тепърва очаквал съзидателна дейност, а светът, творейки чрез нищото от още по-малко нищо, създал само шепа скупчени тела, над които се простирала властта на твоя пра-пра-прародител Алегорик. Замислил той тогава едно неизпълнимо и безумно начинание, защото решил да заеме мястото на Природата в нейното безкрайно търпеливо и бавно дело! Решил да направи вместо нея Космоса богат и изпълнен с безценни чудеса. И тъй като не можел да се справи с това сам, наредил да бъде създадена една най-разумна машина, за да свърши тази работа. Строили този молох триста и още триста години, но между другото тогава времето се измервало иначе. Не жалели сили и средства и механичното чудовище достигнало едва ли не безгранични размери. Когато машината била готова, Алегорик наредил да я пуснат в движение. А изобщо не знаел какво може да прави. Поради безграничното му високомерие тя била прекалено голяма и затова мъдростта й, след като надхвърлила гениалното равнище, се сринала до пълен мисловен разпад, до заекваща неяснота на центробежните токове, разкъсващи всеки смисъл, така че завъртяното като метагалактика чудовище, работещо на бесни обороти, се разложило духовно още при първите неизказани думи и от целия уж мислещ с най-страшно усилие хаос, в който грамади недоразвити понятия се превръщали взаимно в нищо, от конвулсиите, борбите и напразните сблъсъци към послушните изпълнителни подсистеми на колоса започнали да се процеждат единствено лишени от смисъл препинателни знаци! Защото това не била най-разумната от всички възможни машини, Kosmokreator Omnipotens, а руина, създадена от безразсъдната узурпация, която в знак, че е предназначена за велики дела, можела само да заеква с точки. И какво се получило тогава? Владетелят очаквал всеизпълнение, потвърждаващо неговите планове, най-смелите, които някога са хрумвали на някое мислещо същество, и никой не се осмелявал да му каже, че стои крой изворите на безсмислено пелтечене, на механична агония, появила се на света като начало на края. Но безжизнено послушните грамади на изпълняващите машини били готови да се подчинят на всяка заповед, така че под зададения им такт започнали да оформят от материална смес това, което в триизмерното пространство отговаря на двумерната точка: сфери. И така, повтаряйки непрестанно едно и също нещо до появата на пламък, разгарящ създаденото, машината хвърляла в бездната на празното пространство огнени кълбета и в такт със заекването се появил Космосът! Така че твоят пра-пра-пра-дядо създал Вселената, но едновременно с това бил творец на глупост, чиято величина никой никога вече няма да достигне. Защото унищожаването на това преждевременно родено дело вероятно би било много по-смислено, а преди всичко - желано и разумно предначертано, което едва ли може да се каже за Сътворението. Това е всичко, което имах да ти кажа, кралю, потомъко на Алегорик, строителя на светове.

Когато кралят отпратил мъдреците, обсипвайки ги с милостите си, а особено стареца, който съумял да му представи едновременно най-висшето ласкателство и най-голямото оскърбление, оставайки с него насаме, го попитал колко истина се съдържа в неговия разказ.

- Какво да ти кажа? - рекъл старецът. - Това, което ти разказах, не е резултат от знания. Науката не се занимава с характеристики на света като смешното. Науката обяснява света, но да ни примири с него може само изкуството. Какво знаем в действителност за възникването на Космоса? Една толкова обширна празнина може да бъде запълнена само с легенди и митове. Исках, митологизирайки, да стигна до границите на неправдоподобното и мисля, че бях близо. Ти знаеш това, така че искаш само да попиташ наистина ли е смешен Космосът. Но на този въпрос всеки трябва да си отговори сам.

ПРИКАЗКА ЗА КРАЛ МУРДАС (Bajka o królu Murdasie)

След добрия крал Хеликсандър на трона се възкачил синът ме Мурдас. Това огорчило всички, защото той бил амбициозен и страхлив. Решил да заслужи прозвището Велики, а се боял от въздушни течения, от духове, от восък, защото на натъркан с восък под можеш да си счупиш крака, от роднини, защото пречат на управлението, а най-много от предсказания. След като сложил короната на главата си, веднага заповядал да затворят вратите в цялото кралство и да не отварят прозорците, да унищожат всички гадаещи шкафове, а изобретателя на една машина, която премахвала духове, наградил с орден и пенсия. Машината наистина била добра, защото никога не видял нито един дух. Не излизал и в градината, за да не го надуха вятърът, и се разхождал само из замъка, който бил много голям. Веднъж, като вървял по коридорите и анфиладите, попаднал в една стара част на палата, където никога не бил ходил. Най-напред открил една зала, в която се намирала личната гвардия на неговия прапрадядо, цялата с навиващи се пружини, още от времето, когато електричеството не било познато. В друга зала видял парни рицари, също ръждясали, но това не предизвикало любопитството му и вече искал да се връща, когато видял малка врата с надпис: "Не влизай". Покривал я дебел слой прах и нямало дори да я докосне, ако не бил надписът. Много го ядосал. Как се осмеляват на него, краля, да му забраняват нещо? Не без усилие отворил скърцащата врата и по вита стълбица се намерил в една изоставена кула. Там имало един много стар меден шкаф с рубинени лампички, ключе и капаче. Разбрал той, че това е гадаещ шкаф и отново се разгневил, че е оставен в двореца въпреки заповедта му, но му дошло на ум, че поне един път може да опита какво става, когато някой шкаф предсказва. Затова се приближил до него на пръсти, завъртял ключето, а когато не се случило нищо, почукал по капачето. Шкафът въздъхнал хрипливо, механизмът заскърцал и погледнал краля с рубинено око, сякаш накриво. Това му напомнило кривия поглед на чичо му Ценандър, брата на баща му, който преди бил негов наставник. Помислил си, че вероятно чичо му е наредил да поставят този шкаф тук, напук на него, иначе защо ще го гледа накриво? Учудил се вътрешно, а шкафът, заеквайки, засвирил бавно тъжна мелодийка, сякаш някой чукал с лопата по железен надгробен паметник, и през капачето изпаднало черно листче с жълти като кост изписани редове.

Калят се изплашил доста, но вече не можел да овладее любопитството си. Грабнал листчето и изтичал в покоите си. Когато останал сам, го извадил от джоба си.

- Ще погледна, но само с едно око, за по-сигурно - решил той и така направил.

На листчето пишело:

Вече на воля роднини се колят, брат бие брата, а сестра сестрата. Гърнето клокочи - син братов ще скочи, шуреят бесен да бъде обесен. Чичовци, вуйчовци, разни роднини за бой се подготвят, ах, кой ще загине? Внуци и тъст очаква ги мъст: бий ги наляво, удряй надясно, туй да е ясно, дръжте бащата, сина - по главата. Зетят пострада, така му се пада, дядовци, баби - във гроба покоен, че всеки роднина там е спокоен. Вече на воля роднините скачат, който даде им, ще го възкачат. Навсякъде крий се, без да умуваш, че те ще те скрият, както сънуваш.

Толкова се уплашил крал Мурдас, че пред очите му притъмняло. Съжалявал много за лекомислието, с което навил гадаещия шкаф. Но било късно за кахъри и виждал, че трябва да действа, за да не го постигне най-лошото. В смисъла на пророчеството не се съмнявал: отдавна вече подозирал, че го заплашват най-близките му роднини.

Честно казано, не се знае дали всичко е станало точно така, както го разказваме. Но във всеки случай след това се стигнало до печални събития, че дори и ужасни. Калят заповядал да съсекат всичките му роднини, само чичо му Ценандър избягал в последния момент, преоблечен като пианола. Това обаче не му помогнало, скоро той бил заловен и топорът отсякъл главата му. Този път Мурдас подписал присъдата с чиста съвест, защото чичо му бил хванат, когато започвал организирането на заговор срещу монарха.

Като осиротял толкова бързо, кралят потънал в траур. На душата му вече било по-леко, макар и тъжно, защото в края на краищата не бил нито зъл, нито жесток. Но кралската жалба не траяла дълго, защото на Мурдас му хрумнало, че може би има някакви роднини, за които не знае нищо. Всеки от поданиците можел да му бъде някакъв далечен роднина, така че известно време той посичал този или онзи, но това изобщо не го успокоило, защото след като не можеш да бъдеш крал без поданици, как да избиеш всичките? Станал толкова подозрителен, че заповядал да го занитят за трона, за да не го свали никой от него, спял с бронирана нощна шапка и все мислел какво да предприеме. Накрая направил нещо необикновено, толкова необикновено, че едва ли сам се е сетил за него. Казват, че му го прошепнал един пътуващ търговец, преоблечен като мъдрец, или мъдрец, преоблечен като търговец - носели се различни приказки. Говори се, че дворцовата прислуга видяла няколко пъти маскирана фигура, която кралят пускал нощем в своите покои. Във всеки случай един ден Мурдас извикал всичките придворни строители, електрицарски майстори, виценастройчици и подламаринници, на които обяснил, че трябва да го увеличат така, че да надхвърли всички хоризонти. Нарежданията били изпълнени с удивителна бързина, защото кралят назначил за началник на проектантското бюро най-добрия палач. Върволици електрикари и строители започнали да внасят в замъка проводници и бобини, а когато разрасналият се крал изпълнил целия дворец - така че се намирал едновременно откъм фасадата, в мазетата и пристройката, - дошъл ред на стоящите наблизо къщи. За две години Мурдас се разпрострял по целия център. Къщите, които не били достатъчно представителни, с други думи - били недостойни да се настани в тях монаршеската мисъл, били сравнявани със земята и на тяхно място издигали електронни дворци, наричани Мурдасови усилватели. Кралят се разраствал бавно и непрестанно, многоетажен, прецизно свързан, подсилен от персонални подстанции, докато не обхванал цялата столица до самите й краища. Настроението му се поправило. Нямал роднини, от подхлъзване и течение вече не се страхувал, защото нямало нужда да ходи някъде, след като бил едновременно навсякъде. "Държавата това съм аз" - казвал той не без основание, защото освен него, населяващ редиците електрически постройки край площадите и улиците, никой вече не живеел в столицата. Като изключим, разбира се, кралските прахосмукачи и приближени лъскачи. Те бдели над кралската мисъл, която се носела от здание в здание. Така кръжало миля след миля по целия град задоволството на крал Мурдас, че успял да постигне материално и дословно величие, а плюс това и да се скрие навсякъде, както казвало предсказанието, защото бил вездесъщ в цялата държава. Особено живописно било на свечеряване, когато кралят великан, излъчващ блестящо зарево, мигал със светлинки-мисли, а след това гаснел бавно, потъвайки в заслужен сън. Но мракът на безсъзнанието през първите нощни часове отстъпвал след това място на разгарящите се ту тук, ту там бледи мигания на неустойчиво пробягващи блясъци. Започвали да се роят монаршеските сънища. Бурните лавини на виденията се носели през зданията, докато в мрака не пламвали техните прозорци и цели улици не проблясвали една след друга с червени и виолетови светлини, а приближените прахосмукачи, като крачели по безлюдните тротоари, усещайки миризмата на нагретите кабели на Негово величество и поглеждайки крадешком през прозорците, които проблясвали, си казвали тихо:

- Охо! Явно някакъв кошмар измъчва Мурдас. Само да не си изпатим ние от това.

Една нощ, след един особено напрегнат ден - защото обмислял нови ордени, с които възнамерявал да се награди, - кралят сънувал, че чичо му Ценандър се е промъкнал в столицата, използвайки тъмнината, покрит с черен плащ, и обикаля улиците в търсене на помощници за организиране на гнусен заговор. От мазетата излизали цели редици маскирани заговорници, и били много, и били изпълнени с такава жажда да убият краля, че Мурдас се разтреперил и се събудил в силен страх. Наближавало утрото и слънцето вече позлатявало белите облачета на небето, затова си казал: "Сън, безплътно видение", и се заел с по-нататъшното проектиране на ордени, а тези, които измислил предишния ден, му висели по терасите и балконите. Но щом легнал да почива след целодневния тежък труд, още в дрямката си видял заговора за убийството му в пълен разцвет. А до това се стигнало така: когато Мурдас се събудил от съня със заговора, не направил това изцяло. Градският център, където се настанил антидържавния сън, изобщо не се събудил, а продължавал да се намира в кошмарните му обятия, но будният крал не знаел нищо за това. В същото време голяма част от него, а именно старият градски център, без да си дава сметка за това, че чичото-злодей и неговите машинации са само мираж и привидение, все така се измъчвала в заблудите на кошмара. През втората нощ Мурдас видял в съня си как чичо му обикаля трескаво, търсейки своите роднини. Явили се всички до един, скърцайки посмъртно с шарнирите си, и дори тези, на които им липсвали най-важните части, размахвали мечове срещу законния владетел! Царяло необичайно раздвижване. Грамади маскирани заговорници скандирали шепнешком бунтовни лозунги, в подземията и мазетата вече шиели черните знамена на бунта, навсякъде варели отрови, острели брадви, приготвяли смъртоносни кабели и се готвели за решителна разправа с омразния Мурдас. Кралят се изплашил страшно, събудил се, треперейки целият, и вече искал да извика със Златната врата на кралските си устни цялата войска на помощ, за да накълца бунтовниците с мечове, но веднага схванал, че това е безполезно. Нали войската не може да влезе в съня му и няма да разгроми нарастващия заговор. Известно време се опитвал да събуди само със силата на волята си четирите свои квадратни мили, които упорито сънували за заговора, само че напразно. Но, честно казано, не знаел дали е напразно или не е напразно, защото в будно състояние не чувствал заговора, който се появявал едва тогава, когато заспивал.

Следователно в будно състояние нямал достъп до разбунтувалите се квартали и нищо странно, защото будното състояние не може да проникне в съня, което може да направи само друг сън. Решил кралят, че при това положение е най-добре да заспи и да сънува противоположен сън, монархически, верен нему, с развети знамена, който кралски сън, съсредоточен около трона, ще успее най-сетне да стрие на прах самозвания кошмар.

Захванал се Мурдас за работа, но не можал да заспи от страх. Тогава започнал да брои камъчета, това го уморило и заспал. При което се оказало, че сънят с чичото начело не само се е установил в центъра на града, но и започва да си мечтае за арсенали, пълни с мощни разрушителни бомби. А той, колкото и да се напъвал, успял да сънува само една кавалерийска рота, а и тя спешена, недисциплинирана и въоръжена само с капаци от тенджери. "Няма какво - помислил си кралят, - не успях, трябва да започна всичко отново!" Започнал да се буди, но това не му се отдавало лесно, най-сетне се събудил окончателно и тогава го обзело страшно подозрение. Наистина ли се е събудил, или се намира в друг сън, който е само лъжливо подобие на будно състояние? Как да постъпи при това объркано положение? Да сънува или да не сънува? Това е въпросът! Да речем, че няма да сънува, чувствайки се в безопасност, защото в будно състояние не съществува никакъв заговор. Няма да е лошо: тогава сънят за убийството на краля ще се изсънува сам и ще се досънува докрай, а при пълното си пробуждане Негово величество ще намери съответната си монолитност. Много добре. Но ако не сънува противоположни сънища, въобразявайки си, че се намира в тихо будно състояние, а това мнимо будно състояние е в действителност само друг сън, съседен на онзи, чичовия, може да се стигне до катастрофа! Защото във всеки един момент бандата проклети убийци на краля, с омразния Ценандър начело, може да нахлуе от другия сън в този, който се прави на будно състояние, за да го лиши от трона и живота!

"Явно - мислел си той - лишаването ми от трона ще стане само на сън, но ако заговорът обхване цялата ми кралска личност, ако се разпростре в нея от планините до океаните, ако - о, ужас! - изобщо не мога вече да се събудя, тогава какво?! Тогава ще остана завинаги откъснат от будното състояние и чичо ми ще направи с мене, каквото си поиска. Ще ме изтезава, ще ме оскърбява, да не говорим за лелите ми. Познавам ги - няма да ми простят, каквото и да става. Такива са, което ще рече - бяха, а всъщност - отново са в този страшен сън! Но какво да говорим за съня! Сън има само там, където има будно състояние, към което може да се върнеш, но където го няма (а как ще се върна, ако успеят да ме задържат в съня?), където няма нищо освен сън, там той е единствената действителност, следователно е будно състояние. Ужас! И всичко това е, разбира се, заради фаталната ми наднорменост, заради духовната експанзия, изобщо да не бях се сещал за нея!

Отчаян, разбирайки, че бездействието е готово да го погуби, той видял единственото спасение в незабавната психическа мобилизация. "Трябва, естествено, да постъпвам така, все едно че сънувам - казал си той. - Трябва да сънувам тълпи от поданици, преизпълнени с любов и ентусиазъм, полкове, които са ми верни до смърт, умиращи с моето име на уста, множество оръжия, а си струва дори да се измисли някакво чудновато оръжие, защото на сън всичко е възможно: да речем, средство за чистене на роднини, някакви античичовски оръдия или нещо от този род - така ще бъда готов за всяка една изненада и ако заговорът се появи, прехвърляйки се хитро и коварно от сън в сън, ще го смажа с един удар!"

Въздъхнал крал Мурдас с всичките алеи и площади на своето естество, толкова сложно било всичко това, и се заел за работа, иначе казано - заспал. Трябвало да сънува построени в карета бронирани полкове, с побелели генерали начело, и тълпи поданици, викащи за поздрав сред шум на барабани и тимпани, а се появил само един малък ръжен. Нищо - само един съвсем обикновен ръжен, малко тук-там поочукан. Какво да прави с него? Размишлявал и така, и иначе, а едновременно с това в него растяло някакво безпокойство, все по-силно, и слабост, и страх, докато не му просветнало: - Римува се с "унищожен"!!

Разтреперил се целият. Значи това е символ на падението, на разложението, на смъртта, иначе казано - шайката на роднините му сигурно се приближава крадешком, мълчешком, по подземни ходове, прокарани в онзи сън, към този сън, а той всеки момент ще рухне в предателската пропаст, прокопана от съня под съня му! Значи краят е близо! Смърт! Гибел! Но откъде? Как? От коя страна?

Заблестели десет хиляди лични сгради, затреперели подстанциите на Негово величество, окичени с ордени и препасани с лентите на Великите кръстове. Наградите подрънквали равномерно на нощния вятър, толкова силно се борел крал Мурдас със сънувания от него символ на падението. Най-сетне го преодолял, взел връх над него така, че изчезнал все едно никога не го е имало. Чудел се кралят къде ли е той самият? Наяве или в други сънища? Като че ли бил наяве, но откъде да бъде сигурен? А може би сънят за чичо му се е изсънувал вече и всички тревоги са напразни? Но все пак как да разбере това? Нямало друг начин освен със сънища-шпиони, представящи се за превратаджии, да претърсва и непрекъснато да преглежда цялата си кралска особа, държавата в себе си и никога повече духът на краля нямало да намери покой, защото винаги щял да бъде готов за това, че заговорът се сънува някъде в някакво затаено кътче на огромната му личност! Напред тогава, да крепнат верноподаническите мечти, да сънуваме васални адреси и тълпи от делегации, разпалени от духа на законността, да атакуваме със сънища всички оврази, тъмни кътчета и личностни простори, за да не може в тях да се скрие никаква измама, никакъв чичо нито за миг! И като че ли го обгърнал мил за сърцето му шум на знамена, от чичо му нямало и следа, роднините също не се виждали, заобикаляли го само верни поданици, благодарели му и му се покланяли непрекъснато. Чувал се звън на изготвяните златни медали, искри летели изпод длетата, с които хора на изкуството му извайвали паметници. Развеселила се душата на краля, защото вече и знамена с гербове имало, и килимчета на прозорците, и оръдия, готови за салют, а тръбачи долепели до устните си медни тръби. Но когато се вгледал по-внимателно във всичко, видял, че нещо не е така. Паметници имало, но някак си не приличали много на него, с изкривени лица, в косия поглед им имало нещо от чичо му. Ясно, шумели знамена, но с малка лентичка, неясна, почти черна. Ако не черна, мръсна, във всеки случай - зацапана. Това какво е? Някакъв намек ли?!

Боже мой! Ами че тези килимчета са протрити, направо като плешиви, а чичо му е плешив... Не може да бъде! "Назад! Обръщай! Събуди се! Отвори очи!! - помислил си кралят. - Свирете за събуждане, беж от този сън!" - искал да извика, но когато всичко изчезнало, не станало по-добре. Пропаднал от един сън в друг, нов, сънуван от предишния, а той се сънувал от по-предишен, така че сегашният бил като трети поред. Всичко в него вече се превръщало, вече явно, в измяна, миришело на отстъпничество, знамената - като ръкавици - се обръщали от кралски в черни, ордените били с резба, като отсечени шии, а от позлатените тръби не зазвучала бойна музика, а смехът на чичо му, гръмогласно вещаейки гибел. Изревал кралят с глас до небесата, викал войниците си - да го мушкат с копия, за да го събудят. "Ощипете ме!" - молел гръмогласно и отново: "Искам да се събудя!! Искам да се събудя!!!" Но напразно. Защото отново от пагубния за него предателски сън се устремил към тронния, но сънищата в него се размножили като кучета, обикаляли като плъхове, едни здания заразявали с кошмари други, разпростирало се в него с полугласно, тайно, скрито, тихо, неизвестно какво нещо, но толкова ужасно, че да не дава Бог никому! Стоетажните електронни здания сънували ръжени, унищожение и отровни проводници, във всяка кралска подстанция се спотайвала шайка роднини, във всеки усилвател се хилел чичо му. Затреперели ужасените сгради, подплашени от самите себе си, плъпнали от тях сто хиляди роднини, самозвани претенденти за трона, двулични незаконородени инфанти, кривогледи узурпатори и макар че никой не знаел дали е сънувано или сънуващо същество, кой кого сънува, защо и какво ще последва от това, всички без изключение се нахвърлили върху Мурдас, за да го изритат, без да го попитат, веднага след което - да висне на въжето, хайде хоп, хайде хоп, няма милост, има гроб, и само затова все още не предприемали нищо, защото не можели да се разберат от какво да започнат. И така лавинообразно се носели кралските мисли, че от пренапрежението блеснал пламък. Вече не на сън, а най-истински огън хвърлил златни блясъци в прозорците на кралската особа и крал Мурдас се разпаднал на сто хиляди сънища, свързани вече единствено от пожара, и горял дълго…

ДРУГИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ: ТУК!