Огюст Мари Франсоа Беернар (Auguste Marie François Beernaert)
26 юли 1829 г. – 6 октомври 1912 г.
Нобелова награда за мир, 1909 г. (Заедно с Пол д`Естурнел)
(За усилията му в борбата за международен арбитраж и съкращаване на въоръженията.)
Белгийският държавен деец Огюст Мари Франсоа Беернар е роден в Остенд в богато семейство на фламандски католик. Баща му е служител в държавния данъчен департамент. Скоро след раждането на Огюст той е преместен по служба в Намюр, където заема място сред най-уважаваните граждани. Беернар и сестра му израстват в дом, пълен със слуги.
Тъй като държавните училища в Намюр не дават подготовка за постъпване в университет, Огюст взема уроци при частни учители; значителен дял за образованието му има и неговата майка. Благодарение на нея Огюст придобива страст към знанието, недетско влечение към труда и упоритост. През 1846 г. той постъпва в университет, а пет години по-късно получава степента доктор по право. Две години проучва във френските и немските университети системата на правовото образование. Изводите си развива в доклада "Състояние на изучаването на правото в университетите на Франция и Германия", представен на белгийското министерство на вътрешните работи през 1853 г. и донесъл на Беернар известна слава.
През 1853 г., като встъпва в адвокатската колегия, Беернар започва работа в Брюкселския апелационен съд под ръководството на Губерт Доле, който оказва решаващо влияние върху кариерата на юношата. След завършването на стажа си, Беернар заема място сред водещите адвокати, специализирайки се по въпросите на данъчното облагане. Едрият човек с внимателен поглед на черните си очи привлича неизменно вниманието в съдебната зала, където съкрушава опонентите си с блестящи аргументи и неопровержима логика.
В продължение на двадесет години Беернар преуспява като адвокат, докато през 1873 г. премиер-министърът Жул Малу, лидер на ултрадясната католическа партия, не му предлага да заема поста министър по обществените дела. Предложението предизвиква критиката на либералите (които смятат, че министерството трябва да се повери на инженер, а не на юрист) и дори на съпартийци на Малу. Белгийските закони предвиждат министрите да се назначават от редовете на парламентаристите, затова Беернар издига кандидатурата си и след неуспешен опит в Суан е избран от окръг Тиел в Западна Фландрия. От този момент до смъртта си през 1912 г. той е член на парламента. На поста министър по обществените дела Беернар прави много за подобряване на пътищата и каналите в страната. Той обновява пристанищните съоръжения в Остенд и Антверпен, стреми се също да ликвидира детския труд в мините.
На изборите през 1878 г. католическата партия претърпява поражение, но когато Малу се връща на власт през 1884 г., Беернар става министър на земеделието, промишлеността и обществените дела. След четири месеца крал Леополд ІІ приема оставката на Малу и Беернар също счита за необходимо да напусне заемания пост. Но след три дена кралят му предлага да стане премиер-министър и министър на финансите. Предложението е прието с одобрението на Малу.
Скоро Беернар се проявява като един от най-способните политически дейци на България. През 1885 г. той прави много, за да убеди парламентът да признае властта на Леополд ІІ в "независимата държава Конго" за автономна. Негова заслуга са законите за труда, за балансирания бюджет и за всеобщото избирателно право за всички граждани над двадесет и пет години. Когато претърпява в камарата на депутатите неуспех с проекта си за пропорционалното представителство, през 1894 г. Беернар подава оставка. В знак на признание за заслугите си получава титлата почетен държавен министър, а през 1895 г. колегите му го избират за председател на Асамблеята.
Занимавайки се с държани проблеми, Беернар все повече се интересува и от международните въпроси, особено от свързаните с мира. През 1896 г. той става активен член на Междупарламентарния съюз, основан от Уйлям Кремър и Фредерик Паси за арбитражно, а не за военно решаване на конфликтите. Беернар председателства заседанията на Съюза през 1897, 1905 и 1910 г. Когато през 1899 г. е създаден Междупарламентарният съвет, Беернар става негов председател и ръководи работата на изпълнителния комитет и на бюрото до смъртта си.
Последните години от живота си Беернар посвещава на опитите да се спре надпреварата във въоръжението и да се убедят народите да решат споровете си с мирни средства. Според него са абсурдни огромните разходи за оръжие при толкова значителна необходимост от борба с нуждата вътре в страната. Като най-важна задача той разглежда убеждаването на политическите дейци в необходимостта от задължителен арбитраж.
На Хагската мирна конференция през 1899 г. Беернар е председател на юридическата комисия по съкращаване на въоръженията. Назначен за член на Международния арбитражен съд в Хага, той представлява Мексико в спора му със САЩ през 1902 г. и разработва закони, свързани с международното морско право. Стремежът на Беернар към разоръжаване го противопоставя на крал Леополд, който е склонен да бъдат увеличавани военните разходи за защита на белгийския неутралитет. Беернар не трепва: "Първа сред политическите добродетели и първо условие за успеха е настойчивостта".
Беернар е особено разочарован от развитието на военната авиация; на конференцията на Междупланетарния съюз през 1912 г. в Женева той предлага да се забранят въздушните битки. Отначало предложението е посрещнато хладно, но след това Беернар успява да убеди делегатите да го приемат. На втората комисия по съкращаване на въоръженията той обосновава мерките за осигуряване на хуманно отношение към военнопленниците. За съжаление болестта му го принуждава да тръгне обратно за Белгия, но по пътя е принуден да постъпи в болницата в Люцерн, където умира от възпаление на белите дробове. Погребан е в Боафор близо до Брюксел.
През 1870 г. Беернар се жени за Матилда Вилхелмина Мария Борел, дъщеря на швейцарския консул в Брюксел. От най-ранна възраст той проявява способност за рисуване; интересът му към изкуството се запазва за цял живот, президент е на Белгийския съвет по изящни изкуства и на комисията към Кралския музей.
Макар някои политически противници на Беернар
да го смятат за утопист, той се стреми да въплъти настойчиво своите идеали
по законодателен път. "На възраст, когато повечето от хората живеят с
миналото си - отбелязва граф Карлтон дьо Виар, белгийски министър, -
[Беернар] не само зорко следеше развитието на възгледите, обичаите и
институциите... [но и] настойчиво се стремеше да участва в него".
Превод от руски: Павел Б. Николов
