ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / "СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ"

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 519

Документ за заточен комитетски член

Препис

Министерство на външните работи и изповеданията

Драгоманско бюро

(Освобождава се от герб. сбор по бедност)

Името, презимето и местожителството: Станьо Хаджи Иванов от селото Тетевен, в България, на възраст 25 години

Поданство: Османска империя.

Родът на престъплението и злодеянието: бил е съучастник в образувания комитет.

Ръст: късичък; очи: черни; мустаци: жълти; брада: няма; лице: бяло и валчесто.

Здрав телесно.

Срокът на осъждането и законния член: съобразно с Императорския наказателен закон той е осъден на три години в окови (колай-бендиокъ).

Датата от първоначалното му арестуване: арестуван от 10-ти ден на месец рамазан 1289 г. (30.Х.1872 г., стар стил). Мястото, където ще издържи (излежи) наказанието си: в Диарбекир. Книжата и номера на издадената присъда: под № 10 от 19-ти Мухарем 1290 г. ( 7.III.1873 г., стар стил). Арестуването на гореспоменатия Стоян Хаджи Иванов, на когото местожителството, отличителните черти и поданството, както и доказаното му престъпление са изложени по-горе, се е започнало от десети ден на месец рамазан 1289 г. (30.Х.1872 г., стар стил) бил осъден на тригодишен крепостен затвор в окови и че той като такъв бил записан и регистриран в специалната кочанна книга. 

За доказателство, че той си излежал наказанието си, на речения Станьо се издаде настоящата разписка (пусула).

3. VII.1875 г. (стар стил)

11-ти джемази-юн-ахар 1292 г. (печат на Диарбекирския военен съд)

За верността на превода (подпис) Драгоманин: Д. А. Ихчиев

Министерството на външните работи и изповеданията засвидетелства гореприложения подпис на драгоманина си Д. А. Ихчиев.

гр. София, 12 юни 1893 г.

(подпис) за Главен секретар: М. Теодоров

№ 520

Игуменът на Рилския манастир за идването на Левски в Копривщица

Свидетелство

Подписания свидетелствам за г-на Никола Н. Клисаров от градеца Копривщица, в качеството си на духовник в казания градец от 1870 г. до обесването на Левски, моят метох служеше за прибежище и скривалище на Великия Апостол и проповедник на свободата, покойния Васил Левски. Казаният Никола в качеството си на клисар при църквата „Св. Богородица" служеше ми за разсилен и во време на заседание - като стражар.

За удостоверение на това давам настоящето свидетелство на Никола Н. Клисаров да му послужи по възможности, където се види за нужно.

8 март 1896 г.

Рилски манастир

Игумен на Св. Рилска обител

Архимандрит Кесарий

№ 521

Данаил Хр. Попов за 25-годишнината от смъртта на Левски

Komiteta Vasil Levski

Sofia

Duschevno jaleid ne moga prisutstvovam Otprazdnuvanieto 25 godischnata muceniceska Smert na istinnia Nasch Sveatetz Vasil Levski.

Molea poclonetesea pred Monumenta mu I za mene!

data la 6/2/1898

Daniil Poppov

Препис на кирилица

Комитет „Васил Левски"

София

Душевно жалея [,че] не мога да присъствам при отпразнуването [на] 25-годишната мъченическа смърт на истинния наш светец Васил Левски.

Моля ви, поклонете се пред паметника му и за мене.

Данаил Хр. Попов

Румъния

Турну Мъгуреле

6 февруари 1898 г.

№ 522

Панайот Хитов до Ив. П. Хр. Кършовски

Русе, 22 декември 1898 г.

Любезни ми Иване,

Като не съм ви писал от някогаш, но сега имам да ви пиша и да ви поздравя със светлите празници Рождество Христово, като моля Бога да ги прекарате здрави и весели. Но покрай това да ви се оплача, че съм нападнат от редакцията на поборническия опълченски вестник [1], който се издава тук, в Русе, от Филип Симидов, че аз и покойният Балкански [2] уж през 1867 г. сме излъгали Христя Дряновски [3] в Румъния на мушията Циганка, сме му взели 2000 наполеона да въоръжаваме четата. Абе, брате, ти нали беше писар на четата, нали знаеш, че Христо Дряновски дойде при нас в България под Котел, в боваза на Биче Падариф на долапа [4] с Иванче телеграфчията от Жеравна. И нали знаеш, че ти писа писмото с цифри [5], та пратихме Ивана да го занесе на Балкански - да го предаде на комитета в Букурещ. Нали знаеш, че Христо вървя с нас додето разпуснахме четата, а пък тези казват, че като сме се срещнали с Тотювата чета, че Дряновски не вървял с моята чета, но отишъл с Тотювата. Ти знаеш, че Тотю имаше с него си само двама човека - Иван Пстович, черногорец, и Милан Лапчевич, сърбин, родом от гр. Крушевиц. Сега тези хора защо лъжат, какво искат, аз се чудя защо е това. Аз не искам и не мога, а ти, ако искаш, отговори им, че ти си бил писар на четата и си държал сметки, и знаеш по-добре от всеки. И ако можеш, най- добре ще бъде вестник „Юнак“ [6] да са опровергае, защото това е цялата истина. Но ако не можеш да го опровергаеш, тогава моля те - върни ми писмото назад, че аз ще видя какво ще правя. Аз ще се [пре]струвам, че не съм чел нищо. Та и ми казаха, че Тотю е казвал, а Тотю отказва, че не е казал. Но на всеки начин негова е работа. Приеми сърдечния ми поздрав.

П. И. Хитов

„Из миналото" - под редакцията на П. С. Кършовски, кн. I, № 35, стр. 196

БЕЛЕЖКИ

1. „Поборник-Опълченец“ - биографическо илюстровано списание, излизало в Русе под редакцията на Ф. Симидов през 1898-1900 г. Гл. книга 4-6, стр. 20, и книга 7-9, стр. 48.

2. Никола Балкански.

3. Христо П. Дреновски.

4. На Вичо Падаров на долапа (тепавицата).

5. С шифър.

6. „Юнак“, орган на поборниците и опълченците, излизал в София през 1898-1900 г.

№ 523

Д-р Рашко Стойчев до Ст. Заимов

Г-не С. Заимов,

По обиколката Ви за събиране материал за алманаха, който ще издадете, аз не се намерих в гр. Копривщица, за да мога да присъствам в събранието, а пък съм от главните дейци, също от моята къща се издадоха прокламациите за въстание, т.е. последното събрание. Затова моля да ми забележите за биографията ми как да бъде - само по Копришкото въстание или по-пространно, понеже съм участвал във времето на Левски, даже по-рано, в 1867 г., съм бил в София и съм имал кореспонденция с Враца. Но трябва да стане голяма статия, която може би да не се приеме, а по Копришкото въстание може да го направим по-кратко и по- забележително.

При това да ми дадете срок докога да Ви изпратя всичките с портрета за поставяне, където видите, че му е мястото.

Пловдив, 15 септември 1900 г.

С поздрав

Рашко Стойчев

№ 524

За пушката на Левски

М.Н.П. Народен музей №117

11. III. 1908 г. София

До г-н Данаил Хр. Попов

в Турну Мъгуреле

Отговор 17 март 1908 г.

Чест имам, Уважаеми Господине, да Ви съобщя, че предадената от Вас на Господина Плевенския Кмет пушка, с която се е обучавал революционерът А. Кънчев и В.Левски, за да се запази в Плевенския музей, се препрати на съхранение в Народния музей, за което последният Ви изказва най-учтива благодарност.

Директор: (подпис) В. Добруски [1]

БЕЛЕЖКИ

1. Писмото е придружено от следната приписка от Д. Хр. Попов: „Пушката, която проводих, за да се пастри в Народния музей в София, е придружена със следното описание:

„В година 1870-та поръчах нарочно и донесох две оръжия от най-усъвършенстваната тогава система с цел, за да ги подаря на нашите Народни Свети Апостоли В. Левски и А. Кънчев, които тогава се намираха при мене в дома ми, където преживяха три цели месеца, догдето уредихме прехождането им в България за съставяне на тогавашните деятелни комитети. Във всичкото това време, което стояха тука, и двамата се обучаваха ежедневно с тези оръжия. После преминаването на Левски през Никопол до Плевен успях да прекарам едната пушка, която после откриването на комитетските ни действия и улавянето на Левски не зная що е станало [с] онази пушка, а втората, която трябваше да прекараме за А. Кънчева, поради самоубийството му (в Русе) пушката остана и се пази у мене и до днес. Днес, по случай идването тук на делегацията от Плевен, за да положат венци на признателност на румънския тукашен паметник, възползвах се от случая и я предадох на г-н кмета на Плевен с молба нарочна, за да я вложат в Плевенския музей, гдето да се съхранява като важна реликва - за спомен! Това описание поръчах да се покачи върху речената пушка, за да може всеки посетител на музея да прочете и узнае каква е тая пушка и от кого е препратена в музея на съхранение."

Турну Мъгуреле, 8 ноември 1907г.

Данаил Хр. Попов, ветеран - стар нар. поборник

№ 525

Данаил Хр. Попов до Министъра на просвещението

Високопочитаеми г-н Министре на просвещението

В София

Понеже тези дни идва при мене на посещение внук ми Мих. А. Попов от Плевен, който е син на покойния ми брат - народен страдалец - Анастас Хр. Попов, който вследствие откриването от турците на комитетските ни действия биде уловен и той, и откакто ги съдиха в София заедно с покойния В. Левски, брат ми биде осъден на вечно заточение - в окови - и проводен с други още нар. труженици в Диарбекир, но благодарение на застъпването на руското правителство след войната биде освободен и се завърна, че си свърши дните в родината ни. Внук ми, синът му, като дойде тука, донесе ми няколко български вестници, между които и „Нар. Права“, брой 149 т. м., в който с голямо душевно удоволствие видях, че Вие, високопочитаеми г-н Министре, взели сте инициатива, че се е издала вече книга - I том „Архив на Възраждането“, в която са описани ценни документи по политическото ни възраждане и преписките на разните нар. Дейци, между които видях да се споменава и моето име. Не зная доколко е било възможно да се съберат по-голяма част на такива документи, защото върху това имам убедителни и неоспорими вече доказателства, като зная, че има много, много нашенци, които притежават разни важни документи. Но за жалост много от тези лица, с цел може би спекулативна, не искат да ги дадат, както подобава, а ги задържат, че може да им се представят случаи, че да ги продадат на някой си издател, които би се заел с вписването им за обща народна полза. Пиша в това [писмо] и настоявам за мнението и убеждението си, защото имам достатъчни доказателства в ръцете си, че действително има такива хора с такива позорни и противопатриотични характери! А за да не би защото вие, Г-н Министре, да се подвоумите върху моите изказани със сърдечна горест обвинения върху лица с такива низки, спекулативни характери, но аз ще да Ви кажа с пълна откровеност такива доказателства, които, откакто видите, че действително съм в правото си да ги наричам Злодеи на народните ни права! И в заключеше, Вие, Г-н Министре, ще да имате вече право да направите такива разпореждания, щото волю-неволю да се заставят тия мерзави спекуланти да предадат вече всичко, което им е поверено, с цел да му се даде гласност в печата, за което потомството ни да може да се радва и да изказва своята признателност към онези, които са се стараели по всячески начин да се освободи отечеството ни от тиранските тогавашни угнетения и пр.

Понеже Ви казах, че ще да Ви дам действителни доказателства върху обвиненията, които отправям към такива недоброжелатели народни, то нека почна да Ви разкажа кои именно лица са такива. Ето ги. Първият е Филип Симидов из Русе, когото познавате. Тоя г-н, понеже ме е знаел кой съм и какво съм работил по народното ни възраждане, решил се да почне да събира от видните народни дейци разни сведения - писма, биографии, портрети и пр. - с цел да ги обнародва в своето периодическо списание „Поборник-Опълченец", което беше почнал да издава в 1899 г. Писа ми няколко пъти и най-после дойде сам при мене нарочно, и откакто ми изложи решението си, моли ме до небеса да му предам всичко, което имам запазено по народните ни действия. Аз понеже знам що за стока са народните ни хора, почти му отказах, но той не ме остави, догдето най-после ме убеди, като ми даде честно слово (такива честни слова като неговите повече се намират у циганите), че щом се напечати всичко, което се съдържа в документите ми, обрече се велегласно, че оригиналите по мое нарочно желание и право ще да внесе в Народната библиотека в София, за да стоят там на съхранение завинаги като ценни документи и пр. Реших най-после и му ги предадох. Той възхитен, не знаеше как да ми изкаже своята благодарност, замина си и почна издаването на периодическото си списание. Издаването, ако и да вървеше някак си бавно, но при все това следва година, а за втората издаде едва до петата книжка и спря вече, не зная по какви съображения. В това разстояние обнародва се в книга десета - лист 9-ти, част от биографията ми заедно с портрета ми и в книга 5-та - година втора — лист 12-ти, последва с описване биографията ми с част от документите ми и със снимката на бащината ни къща в Плевен, в която се е укривал покойният В. Левски, където е бил съставен и първия Плевенски комитет и пр. С тая пета книжка се прекрати издаването на реченото списание, но от поверените ми нему документи едва една твърде малка част биде почната да се описва в списанието, а остатъкът от многото други важни документи останаха в него и до ден днешен. Аз, като видях, че няма вече да ги описва, писах му няколко пъти, за да ми ги възвърне, защото те са мое притежание, или според обещанието и задълженията си да ги внесе в Народната библиотека в София за съхранение, а той, откакто замълча за дълго време, най-после отговори, че ги няма вече, защото се изгубили, и работата остана блато и до днес. Между многото важни документи ще ви разкажа и за един, който според моето скромно мнение е от голяма важност! Това е оригиналът на клетвата, писана на голям лист бяла дебела хартия, който е писан от мене текста на клетвата, все там фигурират подписите на всеки член на комитета, но така също е приложен под под текста ѝ и печатът на ЦБРК. Той, Симидов, сам казва в брой 5-ти, г. 2-ра, лист 14-ти, че има в ръцете си тоя важен документ, който по прав смисъл може за нас да се нарича Една важна Реликва, и казва, че в последвалите броеве на списанието ще да я преведат - в-к „Фак-Симиле“, а оригиналът ѝ с други много документи ще да бъдат предадени в Нар. музей - библиотека, за съхранение. Освен тоя важен документ, предал му съм и важната книга, издадена от покойния Раковски (с когото съм работил лично) и в която се описва на български и на румънски ходът на черковния ни въпрос. От нея (същата) книга нищо не е писано в списанието му. Освен тези дотук указани важни документи, дал съм му твърде много писма по народните ни действия и все тъй много писма, приемани от Диарбекир от мъченика брат ми, в които се описват разни интересни неща за историята ни. Всичко наконец е у тогова Народен Зломислец, защото, ако да не беше такъв, то той трябваше да изпълни обещанията и задълженията си към мене. И понеже не му е било възможно да следва с издаването на списанието, то в тоя случай длъжен беше да ги внесе в Народната библиотека за пастрене, а не да ни отговаря, че ги няма вече и че не знае що са станали. Хич позволено ли е на един честен човек (ако сам честен да е) щото да ми възразява, че не знае що са станали едни такива важни документи, които са му поверени с морално задължеше, че откакто си послужи с тях в списанието, да ги внесе веднага за съхранение в обществената Народна библиотека? Такива осъдителни постъпки не се прощават никому, а още повече на едного като него, който е писал доста писма, с които не е имал достатъчни думи, за да ми благодари за доставените ми нему документи, и тия негови благодарителни заявления са изказани от него към мене в самото му списание и пр. Вярвам прочее, г-н Министре, че откакто видяхте моите дотук описани доказателства, сам Вие ще да ми дадете право, че действително справедливо наричам такива хора Народни злодеи и злоупотребители на Народни правдини! Дотук за Симидова.

Сега да Ви разкажа още едно такова също злодеяние с друг предмет, който също се крие у другиго - все така Народен злодей! Ето го.

Още в 1870 г. поръчах нарочно и донесох две пушки от една много добре усъвършенствана за тогава система с цел да ги подаря на В. Левски и на Ангел Кънчев, които тогава престояха у мене дълго време, догдето да успея да наредя преминаването им в България за съставяне комитетите. Донесох пушките, заплатих от себе си 250 лева и им ги предадох тука, а те във всичкото време - почти 2 месеца, колкото стояха тука у мене, всякой ден се обучаваха с пушките. После прекарването през Никопол за Плевен на В. Левски успях, че прекарах, ако и с голям риск, едната пушка за В. Л., която биде прекарана от самата ми майка - баба Попадия. Пушката биде разглобена на 2-3 части и наконец прекарахме я благополучно и я занесе майка ми в Плевен, и оттам брат ми я препроводил за Ловеч, гдето беше Комитетът. После жалостното разкриване на комитетските ни действия пушката била прикрита у едни нашенци, троянци, които най-после са я предали по личното настояване на Марин П. Луканов - Ловченец. Това го зная положително! Марин П. Луканов, както и Симидов, и досега мълчат, и тази пушка, която не е негова, а е Народна, защото аз с тази цел съм я донесъл, че да я дам на един народен поборник, с която да защитава народните интереси, а не да я задържи еди-кой си с цел може би някога да се възползва той лично от ценността на такава една реликва! Писа му се, че да я внесе в Народния музей за съхранение, но и той си замълча и отказа - нещо много осъдително! Вие, г-н Министре, ако обичате, имате право, защото имате и средство да разпоредите тъй, щото ще-неще М. П. Луканов да предаде пушката, която да се внесе в Народния музей. Той засега е по баните. Вие можете да наредите, защото имате право да се направи всичко и да се извади на бел свет пушката, а тъй също и гореспоменатите ми документи, задържани от Симидов.

Относно втората пушка, която беше за покойния А. Кънчев, тя остана у мене, непроводена, защото покойният се самоуби в Русе, край Дунава, когато видял, че турските жандари тичали към скелята, за да го уловят. Аз като доблестен изпълнител на дълга си поддържах речената пушка у дома си цели 37 години, а есенес, когато идва тука от Плевен членна делегация, за да положат венец на тукашния военен монумент, то възползвах се от случая и им я предадох с нарочна молба и поръчка, за да я внесат в Народния музей за съхранение, което и стана, защото получих даже официално уведомление от страна на дирекцията на музея (писмо № 115 от 11. III. 1908 г.), че проводената ми пушка е получена и вложена в музея.

Официалното съобщение е от 11 март 1908 г. под № 117. Тя заслужава да се види. На нея има прикачено описание от моя страна, в което се описва от кого е и значението ѝ. Наконец, уважаеми г-н Министре, вярвам, че Вие, който имате неоспоримо право да се застъпвате за изследване, изнамерване и прибиране на всичко, което би послужило за бъдещото наше поколение, за да знае що се е работило някога от техните праотци за добиване свободата на Отечеството ни, ще да се постараете, че указаните лица да предадат първо документите, които Ви описах по-горе, а второ - пушката на покойния В. Левски заедно с ятагана ѝ, който служи като байонет. Не трябва да им вярвате в никакъв вид на техни отказвания или уверявания, че не ги притежават, защото у тези хора няма ни съвест, ни чест, но са истински злоупотребители на народни вещи!

На братовия си син Мих. А. Попов поръчах да внесе право до Вас - Лева 55 - и позволявам си да Ви помоля да дадете разпореждане, за да ми се проводи под пощенски бандерол книгата „Архив на Възраждането“ I том, като го прочета, ще да го подаря на никополското градско читалище за съхранение, гдето всякога провождам даром разни полезни книги - български, румънски, руски, френски и пр. Такова е било всякога моето душевно стремление!

Моля Ви, Високопочетаеми г-н Министър, благоволете да приемете моите към Вас най-почтителни поздрави и благопожелания.

Турну Мъгуреле, 14 юли 1908 г.

Ваш сънародник ветеран

Д. Хр. Попов,

стар народен поборник от Т. Мъгуреле

Р.5. В Народната библиотека вярвам, че трябва да имат всички броеве от списанието на Ф. Симидова „Поборник-Опълченец“. Можете ги взе и ще да видите какво именно той, Симидов, пише върху всичко, що съм му дал за списанието му, а тъй също ще да видите и част от биографията ми.

Същия

№ 526

М. Ив. Марковски до Народния комитет [1]

Плевен, 22 януари 1923 г.

Многоуважаеми г-н Кацев [2]

Притежавам почитаемото Ви писмо с дата 17. I. 923 г. Благодаря за вниманието Ви върху моя скромен труд. Относно неиздаването на II книжка „Спомени и очерки“ много правилно сте отгатнали. По-голямата част от материята съм отпечатал в списанията „Българска сбирка“ и „Илюстрация Светлина“.

От въпросните 4 оригинални писма на Левски, споменати в предговора на книгата ми, притежавам само две, а другите две се намираха у Димитър П Попов, бивш машинист по железниците, който живееше в София, обаче той се е поминал преди 7-8 години. Жена му беше гъркиня и тя се оженила за друг, но не зная за кого. Димитър П. Попов е сват на Кръстю Диловски от Орхание, който има магазин в София някъде около палата. Ако Ви е известна тая фирма Кр. Диловски, оттам ще можете да изучите дали съпругата на Димитър П. Попов (покойника) е запазила тия оригинални писма на Левски.

Извинявайте, моля, че нямам възможност да Ви доставя портретите на деятелите от Троянския революционен комитет с къси биографични бележки, защото няма запазени такива. Също нямам възможност да Ви доставя снимки от Къкринското ханче, от Троянския манастир и от къщите, дето Левски е спирал, защото в Руско-турската война 1877 г. башибозуците изгориха целия град Троян, включая и къщите, дето е спирал Левски. За снимката на Троянския манастир може Вие да изискате направо от игумена на същия манастир, който, вярвам, с удоволствие ще Ви услужи. А снимка на Къкринското ханче може да поискате от кмета на гр. Ловеч Иван Пъшков, който е син на Димитър Пъшков, бивш другар на Левски. Ако няма готова снимка, помолете го да изпрати с градския файтон един фотограф в Къкрина да направи снимка на ханчето, ако разбира се стои, на общински разноски и да Ви я препрати.

Тука има един Попов, който е ловченски зет, ще се срещна с него да проверя дали знае нещо за тръбата на Левски, за което ще Ви съобщя допълнително.

Относно установяването на факта за истинския предател на Левски, това не мога да проверя, защото трябва да отивам в Ловеч, а пък нямам възможност да направя това. И по този въпрос може да замолите ловчанския кмет да провери и Ви съобщи.

По този въпрос знам, че преди 15-16 години чух от устата на Стоян Заимов, който току-що беше дошъл от Ловеч, че там се носела мълва, че не поп Кръстю е бил предателят на Левски, а некой друг. Защото при някой си стар ловчанлия, които бил на смъртно легло, отишъл некой си свещеник да го изповяда и да го причести, тогава болникът се изповядал, че не поп Кръстю е предал Левски, а той (болният) го е предал.

В списание „Развитие“, брой II от 1 август 1918 г. София, на стр. 151 е поместена една статия, с която се силае (се опитва) да установи годината, от която Левски е почнал своята деятелност. И намира, че аз съм дал най-точни сведения в моята книга за годината, когато Левски е почнал своята деятелност, и тя е 1859 г., а сведенията на биографиите на Левски от Ст. Заимов и Захари Стоянов не били верни.

Приложени тук, изпращам Ви двете оригинални писма на Левски, за които се говори по-горе, с дати 15 юни 1872 г. (от 1 1/2 стр.), и 18 януари 1872 г. (от 1/2 стр.). [3]На първото на гърба има написано с молив: „сто лири турски дадох на В. Левски“. Това е почеркът на касиера на Троянския революционен комитет. Познавам го много добре.

На второто писмо адресът е на гърба - Махмудая Филибили, което значи Васил Спасов Ханджият, член на Троянския революционен комитет.

Изпращам Ви и фотографията на трето писмо (без дата), което го има във факсимиле в книжката ми.

Изпращам Ви също и три оригинални квитанции от три вида, за които се говори в писмото на Левски.

Със сърдечен поздрав

М. И. Марковски

БЕЛЕЖКИ

1. Народен комитет „ВасилЛевски“ - инициатор на настоящото издание и негов притежател.

2. Секретар на Народния комитет.

3. Тия две оригинални писма Ви изпращам под условие, щото, след като си послужите с тях, да ми ги върнете обратно, защото имам и др. истор. документи и предмети. (Бел. на М. Ив. Мар.)

№ 527

П. С. Кършовски до Народния комитет

В. Търново, 5 февруари 1923 г.

Уважаеми г-н Кацев,

Сведенията за апостолите Левски и Кънчев съм черпил от мемоарните споменни бележки на баща ми. Действително баща ми се поминал през нощта на 26 срещу 27 март 1913 г., след като някои войници му съобщили, че брат ми Рашо - юрист, запасен подпоручик, бил убит при щурмуването на Одрин. По-малкият ми брат, който като запасен подпоручик, също юрист, при отстъплението от Добруджа простина и се помина, ми писа, че баща ми преди да почине, като се почувствал зле, му поръчал да запази записките му, които, като се завърна, да издам. Това писмо, изпратено в Серес, ме намери в първите дни на април 1913 г. в Солун. През 1915 г. събитията изпревариха и издаването на записките отложих за по-благоприятно време. Сега по случай 50 години юбилей - научих за това преди 15-16 дни, набързо възпроизведох посещението на конака от Левски и Кънчев и пътуването им до манастира под закрилата на турската полиция.

Тези сведения са черпени от записките, които по-късно ще видят бял свят, както и няколко писма.

С поздрав

П. С. Кършовски

№ 528

М. Ив. Марковски до Народния комитет

Плевен, 10 февруари 1923 г.

Многоуважаеми г-н Кацев,

В Плевен има един млад адвокат, именуван Добри Богданов, родом от Ловеч. Научих се, че у майка му, която умря преди един месец в Ловеч, имало запазени някакви предмети от Левски. Срещнах се с г-н Д. Богданов и той ми каза, че майка му била запазила един оригинален портрет на Левски, който се бил подписал саморъчно на него, но тя била предала тоя портрет на Ловчанското читалище.

Г-н Д. Богданов каза, че в писаното досега за залавянето на Левски има много грешки. А той знае това от баща си, който е бил другар на Левски. Той каза, че Левски не е хванат в това Къкринско ханче, което се намирало на шосето Ловеч-Севлиево, а в друго ханче, което се намирало в самото село Къкрина, но това ханче отпосле било развалено и обърнато в къща за живеене. Той знаел това много добре, защото имали имоти в с. Къкрина и много добре знае как е станало залавянето на Левски и в кое ханче е бил заловен.

И той твърди, че не поп Кръстю е предал Левски, а друг някой си, който, когато на смъртното легло бил изповядан от свещеник Г. Антипов, бил казал, че той е предателят на Левски, а не поп Кръстю.

Аз помолих г-н Д. Богданов да ви пише всичко, каквото знае по това, и му дадох адреса ви. Той се задължи, че ще направи това. [1]

Със сърдечен поздрав

М. И. Марковски

БЕЛЕЖКИ

1. Срещахме се лично с г-н Д. Б. в Плевен. Той потвърди съобщеното тук. (Б. р.)

№ 529

П. С. Кършовски до Народния комитет

Свищов, 23 февруари 1923 г.

Уважаеми господин Кацев,

Отговарям на почитаемото Ви писъмце от 17. т. м.

Разбрах роднински връзки с кое семейство в гр. Елена Ви свързват. Когато Вие през 1912 г. сте били в гр. Елена, аз не съм бил там и вероятно затова не съм Ви видял и не сме се запознали.

В писъмцето си от 5 т.м. мисля, че споменах, че баща ми притежава и писма от Левски, П. Хитов, Л. Каравелов и др. Доколкото зная, той е турил в ред тези писма. Една част от тези писма баща ми малко преди смъртта на Захари Стоянов му бе предал по настояване на С. Стамболов, Хр. Иванов и др. в гр. Търново. Положително зная, че тези писма, при все че бе писано след смъртта му на госпожа Стоянова, не са върнати.

Независимо от тези писма тати е запазил печата на П. Хитовата чета от 1867 г. В четата на Хитов Левски е бил знаменосец, а чичо ми Иван - писар-секретар.

Този печат баща ми възнамеряваше да предаде в Народния музей, но го задържа до откриването на Музея за освобождението ни. До смъртта си той не можа да предаде този печат заедно с печатничката клише за тескерета и медицинските инструменти на четата. Аз проектирам да изпълня това му намерение в едно недалечно бъдеще, както и да издам всичките му споменни бележки. Ако не бе голямата война, последните бележки отдавна щяха да видят бял свят.

Биографията и портретът на баща ми са поместени през 1914 г. в „Българска илюстрация“ и „Илюстрацията светлина“. Биографията е написана от г-н М. Радивоев.

Обещавам, като отида в Елена, да Ви изпратя портретите с биографически бележки на тати, чичо Иван, отец Галиктион Хилендарски и др. дейци, както и някои по-важни писма.

Желал бих да зная докога мога да Ви изпратя тези портрети, биографически бележки, писма и пр.?

С привет

П. С. Кършовски

Р.S. Моля Ви, отговорете ми в Плевен, дето утре вечер ще се завърна и ще се бавя няколко дни.

Същият

№ 530

Дружество „В. Левски“ от Ловеч до дружество „В. Левски“ в Кардово

Ловеч, 8 март 1923 г.

До Ученолюбивото дружество „Васил Левски“

гр. Карлово

Господа,

Тука се разкриват интересни данни по предаването на Левски. Още от 3-4 години се мълви из града, че тукашният свещеник Георги Антипов има сигурни доказателства, че Левски е предаден не от поп Кръстя, а от други. Но това бяха все още мълви, които можеха само да заинтересуват човека, но не и да го уверят. Преди празненството [1] обаче, споменатият свещеник Георги Антипов е заявил публично, че Левски не е предаден от поп Кръстя, че неговото семейство въобще е съвсем непричастно към това предателство, че предателите са други и има замесена и жена. Поканен да разкрие истината, той заявил, че това представлява професионална тайна и ще стане известно след смъртта му. Знае се почти положително, че свещеник Георги Антипов притежава изповед, която разкрива истинските предатели. Но съществува опасност, че ако се чака смъртта на свещеника, може да се прикрие изповедният документ. Жената е умряла, един от предателите също е умрял, а „предполагаемият“ друг участник е още жив човек, е с влияние и са правени опити да подкупят сина на свещ. Георги Антипов да прикрие документите. Свещеникът е доста стар, живее в уединение и е опасно при смъртта му да успеят заинтересовани хора да унищожат документите. Същият свещеник при един разговор по предаването на Левски е заявил: „и да не беше предаден, той щеше да умре!“

Господа,

Мисля, че на дружеството се налага дълг да се заинтересува по тоя въпрос и направи всичко възможно да се разкрие истината. Требва да се действа обаче предпазливо. Гласност на тая работа чрез печата не требва да се дава. Най-добре ще бъде да се действа пред Св. Синод да разреши на свещеника да разкрие изповедния документ или да го предаде на пазене там. Аз мисля, че в тази работа може да Ви бъде много полезен Минко Генов.

Мисля, че с това изпълнявам дълга си като съгражданин и оставам с почит

(подпис) Д-р Ив.Неделчев

Верно. Председател на Ученолюб. дружество „В. Левски" Карлово

24.V.1923 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Петдесетгодишнина от смъртта на Левски: 6-19 февруари 1873 г.

№ 531

М. Ив. Марковски до Народния комитет

Плевен, 11 март 1923 г.

Многоуважаеми господин Кацев,

Притежавам почитаемото Ви писмо от 17.11. т. г. Забавих отговора по него, защото бях малко болен, па и сега още не съм толкова добре.

Запитвате ме за левчето (лъвчето) на Троянското знаме. То е запазено от домашните ми и сега се намира у мене. Снимката (фотографията на това лъвче заедно с едно доста обширно описание и портретът на Марко Иванов (мой брат), който е изработил това лъвче заедно със знамето, са поместени в „Илюстрация Светлина“, кн. 1, 1899 г., стр. 10.)

Портретът на Троянския манастир заедно с описанието му е поместен в „Илюстрация Светлина“, кн. III, стр. 11, 1893 г.

Имам и оригиналния портрет на отец Матей от Преображенския манастир. И той е поместен в „Илюстрация Светлина“, но сега не мога да си спомня в коя книжка и година беше.

Получих своевременно и печатното писмо от Комитета. [1] По него се срещнахме с г-н Кършовски, финансов инспектор в Плевен. Той - г-н Кършовски, на 10-того замина за София, дето ще се срещне с Вас и ще Ви обясни какво е направено и какво ще може да се направи в Плевен по това писмо.

Със сърдечен поздрав

М. И. Марковски

БЕЛЕЖКИ

1. Окръжно от Комитета с отбелязани въпроси, по които да се събират сведения върху живота и дейността на Левски.

№ 532

В. Караиванов до Народния комитет

Карлово 19 март 1923 г.

Уважаеми г-н Станев, [1]

Случайно ми пропадна в ръцете подробно обяснение по отрязването втория път на косата на Левски и счетох за допълнение да Ви го съобщя.

На първо Възкресение след отпуска на църквата „Св. Богородица“.

Дякон Игнатие съвсем спокоен бил, даже и весел, отишъл с хаджи Георги поп Христов, Христю Василев Пулев в къщата на поп Христю Хад. Марков. Прекарал няколко часа в забележителна радост, похапнал даже с охота и с видимо хладнокръвие Дякона прошепнал на Хаджи Георги: „Хаджи, ще вземеш ножиците и един гребен.“ Хаджията, като познавал по отрано решителността на Дякона, без възражение приел да изпълни желанието му.

Поп Христю, като забележил приготвените ножици и гребен, учудено запитал: „Защо Ви са тези неща, и на днешния ден сте наумили нещо“. „Ще се приготвим за празника, ще си поправим малко косите“, отговорили Хаджията, Христо Пулев и Дякона. Напущат домашната веселба и излизат на западната част на града в Алтън Чаир. С пристигането си Дяконът свалил калугерската си шапка, оставил я настрана и се обърнал към другарите си с ясен и спокоен глас: „Другари, от днес аз преставам да нося тази калугерска шапка.“

Това предисловие не бе разбрано от другарите му, но скоро бяха избавени от недоумението, когато казал: „Хаджи, вземи ножиците и отрежи косите ми.“ Хаджията и Христо Пулев останали вкаменени на местата си и чак тогава разбрали за какво ще послужат ножиците и гребенът. Лицето на Дякона било тихо и спокойно и се учудил на нерешителността на другарите си.

„Не дръзвам да сторя това. Не вземам на себе си тази тежка отговорност, Дяконе. Тази хубава златна коса е превъзходно украшение на челото ти, на службата ти. Не мога да изпълня желанието ти“ - с треперещ от вълнение тон произнесъл тези думи Хаджията.

„Хаджи, ти ще отрежеш косата ми. Нека всичката отговорност за тази ти постъпка, която вършиш по мое желание, падне върху ми“ - и погледът му се срещнал с Хаджийовият.

С разтреперана ръка Хаджията взел ножицата и нерешително се издигнал да отреже косата, която Дякона бе прибрал в ръката си и определяше къде ще се отреже. Ръката силно затреперила, когато ножицата опрела до косата. Хаджията се напънал да надвие силите си, свил двата си пръста и отрязал само няколко косъма, и ужасно пребледнял, свалил ножицата. Дяконът осъдил строго боязливостта на другарят си и поканил Христо Пулев да извърши отрязването. Христо Пулев се възпротивил и страхливо заявил на Дякона, че за нищо не би се съгласил на това. Дякона решително се обърнал към тях и извикал: „Аз съм твърдо решил да сваля косата си и да хвърля шапката. Ако вие, страхливци, не дръзнете, аз сам ще извърша това. Вие ще имате само една длъжност да изгладите неравностите на останалата коса.“

Като казал това, той свил отново в ръка косата си, силно стиснал ножицата и целият златен сноп коса спокойно показал на другарите си. Тогава той прибрал отрязаната коса, навил на пръстите си на снопче, свил я добре в книга и турил в пазвата си, и извикал силно: „Тя ще се пази за вечно възпоминание“. Един крехък смях събуди другарите му и отвърза устата им. След това Дякона разкри горната си дреха, извади скрития там хубав фес. „Вие се учудвате - казал той, - не затуй, че отрязах косата си, не ще ли да бъде странно, ако аз след този акт пак да наложа калугерската шапка."

Господин Станев,

Взето е предвид да се фотографират къщите и местата, къде то се е крил Левски и където е ставало събирането на Комитета, та ако има нужда да ви се изпрати от тия снимки, съобщете ни. Мисля, ако мога да изпълня да ви изпратя и преснимка от портрета на майка му на Левски.

Ваш В. Караиванов

БЕЛЕЖКИ

1. По-послешен секретар на Народния комитет, ноември. 1927 г.

№ 533

В. Караиванов до Народния комитет

Карлово, 13. IV. 1923 г.

Уважаеми Господин Станев,

Писмото Ви от 18. III. притежавам, на което забавих да Ви отговоря своевременно. Причината е да събера още някои сведения за причинителя на тоя ви труд, които ви приключвам при настоящето. Относно загдето г-н Бъчваров Ви съобщил, че притежавам на Левски портрет от 1864 г., когато учителствал във Войнягово. Според мене не може да вярвам да има портрет от Левски от това време. Зная, че последният му портрет е сниман в Копривщица от фотографите Н. Хитров и В. Българянски и този портрет е, който се намира засега в сестрината му дъщеря. Аз притежавах от същата снимка, обаче в Руско-турската война, като избягах за балкана, сестра ми събрала всичко и къде го е спастрила и досега не може да се намери, [по] всяка вероятност трябва да е унищожено. Както казваше жената на даскал Лило от Дъбене, че имало оставени от Левски у тях една бохча вързана с книги и други работи, но мен е казано да си мълча затова и ги изгорихме.

Знайте, че с изминаването на годините отстраняват се и мислите и не може лесно да си припомня, но аз не съм давал портрет на Левски на никого. Знам само това, че един господин, на когото името не мога да си припомня, доважда в Карлово да продава лика на Раковски; и в това време отишъл в къщата на Левски, у сестра му, и с каква хитрост и увещание измъкнал от ръцете им портрета на Левски под предлог да го преснима и да им го върне. Беше се изминало доста време - още не беше им се върнал и предаден, за което ми се оплакваха няколко пъти, че този господин още не им го върнал портрета. Отпосле не зная дали е изпълнил обещанието си и го е върнал.

Аз съм наредил да се направят снимки на Сопотският манастир „Св. Спас“; [на] килията на госпожа Христина, гдето се е крил Левски; [на] дворното място, гдето се е родил; [на] хана, гдето е оставял коня си и е правено заседание с членовете на Комитета; [на] къщата, гдето са подведени под клетва членовете на Комитета; [на] къщата на Станю Славчов; [на] къщата на Неда Тачова; [на] църквата „Св. Богородица“; [на] зданието [на] ученолюбивата дружина - там се е решавало под ръководството на Левски да се правят обиски за събиране средства за разноските на комитета; [на] къщата на Андрей Начов, зет на Левски, - там е докарал Левски коня на вуйчо си и оттам се разделил с майка си и с други роднини; [на] къщата на Гано Маджерицат и [на] мястото в Млати Шумка, гдето за пръв път се сформира Революционният комитет. Тези работи са наред поставени, че ако не са Ви нужни, съобщете да Ви ги не пращам. Ако би да има нужда от портретите на действителните членове от Революционния комитет, съобщете да се погрижа, за да потърся.

Г-жа София Н. Зидарова ми съобщи, че тя била дала на сестриният си син Бочю Хр. Загорски някои сведения за Левски, че портретът на майка му и неговият били в сестра ѝ, предполагам на Загорски в майка му, затова търсете ги там.

С поздрав

Ваш В. Караиванов

[1] Поискайте от Бочо Хр. Загорски да Ви представи портрета в една снимка на Левски в Легията [с] брат му Христо и Христо Иванов от Къкрина. Тоя портрет се намираше у дядо Ви му Андрееви и засега мисля, че ще да е измежду тях.

За портретите от революционния комитет: за Стефан Странски търсете в Пловдив от жена му; за Георги Савов Милката, той е умрял, затова от дъщерите му - София; за Никола Гичов искайте от сина му Георги Стоянов, търговец, улица „Търговска" в Пловдив; за Петър Попов - София; за останалите аз ще се погрижа да Ви ги изпратя.

Според узнатото от мен от екскурзианти ученици [2] оригинален портрет на Левски се намира в Казанлъшкия музей във [уни]форма на легионер.

БЕЛЕЖКИ

1. Приложени бележки от същия.

2. Според както узнал от екскурзианти ученици - (карловски до Казанлък, или казанлъшки до Карлово не е ясно - но навярно е последното).

№ 534

Бележка за калугерката Евгения

Бележка

Карлово, 15. VI. 1923 г.

Госпожа Елена В. Патева, сега х. Елена, си спомня следното относно покалугеряването и възпитанието на монахинята Евгения Ив. Бояджиева.

В Калоферския женски метох имало една калугерица Евдокия, родом от Казанлък, но покалугерена в Калоферския женски манастир (метох). Кога, как и защо - не се знае, но тя е ходила в Белград при тамошния митрополит. Използвала е познанството си с него и го замолила да изучи 1-2 български момичета на четиво. Той се съгласил да ги изучи на стипендиянски условия, обаче с условие да бъдат тези момичета покалугерени и да немат повече от известна възраст, вероятно 14—15—16 години. Иначе не може.

Вероятно Евдокия е взела средства оттам и се е върнала да дири момичета. В метоха се срещнала с друга карловска калугерица София, при която се учела и Анна Ив. Бояджиева (Евгения) като нейна (на София) племенница.

Понеже Анка Ив. Бояджиева (позната на Васил Левски от Карлово и по-късно от Белград, когато Левски е легионер – бел. П. Н.) е била развито момиче, решили двете калугерици, Евдокия и лелята София, да предложат на Анка да се покалугери само и само да се изучи. Тя се съгласила. Нейните родители се съгласили, обаче възрастта е била по-голяма, та е станало нужда да издават кръщелно свидетелство с по-малко години, за да отговаря на условията.

Покалугеряват я и ѝ дават монахинско име Евгения.

Заедно с една нейна другарка, момиче калоферче, също покалугерено, но което в Белград се споминало преди да завърши учението си, двете били отведени в Белград от същата стара калугерица Евдокия, която е стояла там, докато Евгения е завършила курсовете.

Значи първичната идея, първата инициатива за изпращането на Евгения на учение се дължи на оная калугерка Евдокия, която е била здрава, едра, умна калугерка и е искала да влее един учен елемент в женското общество, в метоха или гдето и да е за просвета на своя край.

Имало стари жени, които още помнели коя е тази калугер­ка Евдокия, как се казвала по-преди, как е дошла за калугерене в Калофер от Казанлък и какви други деятелности и роля е имала в пречистия тогава женски метох в Калофер. [1]

БЕЛЕЖКИ

1. Тази бележка принадлежи на семейството на покойната монахиня Евгения в Карлово. Предадена ми е в същия град през време на моята обиколка за проучване.

№ 535

В. Караиванов до автора

Карлово, 17.1X1923 г.

Уважаеми Байо!

Почитаемото Ви писмо притежавам от 2. IX., на което отлагах отговора, та дано Ви пиша нещичко в допълнение на грижата Ви, обаче всичко това остана напразно. Известно Ви е, че прекаралата ми възраст пречи на мислите ми да си припомням за миналото отдавна. Знаете, че когато бяхте в Карлово, Вашите чепкания и зададените Ви въпроси дават ми улеснение да си припомням. Сега мога да Ви уверя, че постепенно чувствата ми и мислите ми постепенно затъпяват. Вие изучихте географията на България нагледно, срещахте се с лица, за които на ума ти не е идвало за тях, но с това Ви пътуване можа ли да турите що-годе в торбата, вярвам, че все ще да сте постигнали целта. Турската пословица казва: Чалашан куртъ ачъкагмасъ. (Вълкът, който се труди, гладен не остава.)

Обещанието на сина ми да ви изпрати препис от приготвения му реферат не можа да се изпълни. Той много пъти ми е казвал, че не можа да направи това, което Ви е обещал, по причината на това: попречи, че беше няколко време неразположен и в тоя случай от ден на ден отлагаше. Като се подобри, ще Ви направи преписа. И тъй досега нищо не е сторено, но ще се погрижи дано изпълни обещанието си.

По въпроса за Дякон Игнатия, той се е задечил в Сопотския манастир „Св. Спас" през 1858 лето, 7 декември, в църквата, когато го въведоха, за да го покалугерят. Васил и вуйчо му - архимандрит х. Василий - бяха покрити двамата с една черна, доста широка мантия през главите, и като дойдоха посред църквата от Царските врата на олтара, излезе дядо Кирил (калугер от Рилският манастир в Карлово) и дойде при тях, и почна церемонията за калугеряването. Присъстващите при извършването на обреда казваха, че дядо Кирил станал кръстник след подстригването. И като се свърши обредът, тогава по обичая го изправиха пред иконите, докато се даде отпуска на църквата. След това направи се едно хубаво угощение и през деня всички присъстващи от Карлово роднини и приятели се върнаха, също и Д. Василий, дядо Кирил и отчето Игнатие (те го отрекоха при калугеряването) се върнаха в Карлово. През 1859 лето Пловдивският митрополит Паисия при обиколката из епархията си доважда (пристига) в Карлово и при службата си в църквата „Света Богородица" ръкоположи отче Игнатие за дякон Игнатие и х. Василий за архимандрит, и така оттогава дякон Игнати се обличаше със стихар и арар и служеше в църквата като дякон.

Никола Станев [1] се беше отнесъл до Огнянов да го пита за Левски как е станал дякон. Понеже Огнянов е нов за Карлово, то той нищо не може да знае. Затова се отнесе до мене и аз му разказах всичко, както си е, като му допълних, че навръх Св. Катерина, тоя ден го покалугериха. И книгите на оная госпожа се занесоха заедно с Вашето писмо по Панчо Стефанов - сестрин син на тая госпожа, и вярвам досега да сте ги получили.

Малко баш агоросъ [главоболие] ще Ви направя, ама кусур да ни е. Турската поговорка казва: Данашанъ дай яшаръ. (С допитване по-добре се успява.)

(Писмото свършва с въпроси от личен характер)

Приемете моите най-сърдечен приятелски поздрав.

Ваш В. Караиванов

БЕЛЕЖКИ

1. Авторът на една биография на Левски от 1923 г.

№ 536

Монах Данаил от Гложенския манастир до автора

12.Х.1923 г.

От манастира Гложенски

„Свети великомъченик Георги“

Господин Страшимиров в София

Дохождали сте в Гложене да събирате сведения за заклятниците на Васил Левски през турското робство. За да узнаете къде е пребивал в селото ни Васил Левски, в коя къща и кои са хората били в заклятието, аз получих писмо да сляза, но като нямаше игуменът, не можах да сляза. И вие не можахте да дойдете по причина на Комунистическата революция, то рекох да ви напиша нещо от нашето Гложенско [съ]заклятие.

Ето, аз първи, който съм жив още, и Гецо Нейков, и той още жив, който е свирил с гайдата на Левски в нашата къща, и на Марин поп Луканов от гр. Ловеч, който придружаваше Левски. Тия [1] дойдоха у нас като търговци купувачи на лисици и зайци, като носеха и на конете лисици и зайци. Събрахме се всички [съ]заклятници у нас да попийнем и посвири Гецо с гайдата. Туга [2] имаше турчин, наречен субаша, пратен от Ловеч да следи кои дохождат на [х]ановете чужди хора. Дойде и той запита: „Какви са тези [х]ора, Дако Чорбаджи?“ Аз му казвам: „Търговци за дивеч. Купуват лисици и зайци и друг дивеч.“ Той седна между нас вечерта, пихме по една-две ракии, вино и ядохме, па захванахме да пеем „Снощи Янка из гора слязла“ и други народни песни. Субашата - Мустафа Чауш го викаха - се понапи и си отиде. В това време турското правителство даваше хиляди турски лири за главата на Левски. Сутринта заминах [3] с Марин поп Луканов за Плевен и щяха [да] отидат за Румъния, че имаше събрание. [Тогава] се самоуби Ангел Кънчев в каика [4]. Освен в наша къща той е бил и в братовата ми къща - на Иван Диков Влахов, а повече у апостола Васил Йонков. Такова [съ]заклятие имаше и в Големи Извор. Левски оттам през Гложанския манастир „Свети великомъченик Георги“, понеже двама от калугерете бяха в [съ]заклятието, Левски спеше на манастира и през горите дохождаше и отиваше за Гложане и Големи Извор, че е все гора. И там, в Извор, има още двама живи, които ще ви разправят, ако беше станало това куманска революц. [5] Освен Левски Димитър Общи е постоянно в трите къщи. Васил Йонков беше сгоден за покойната ми сестра Кина Д. Влахова, но Йонкова като закараха в Диарбекир, сестра ми се ожени за Христо Начов Инжето, и той покойник.

В това [съ]заклятие бяхме аз, първият Дако Д. Влахов, а сега монах Даниил, майка ми Дона Дикова Влахова, брат ми Иван Д. Влахов, зетовете ми Христо Милчов Бояжиев и Христо Начов Инжето, Димитър Милчов Бойжиев, Васил Йонков апостол, майка му Йонковица Вутюва, даскала, които беше в Гложене, от град Етрополе, Христо Ценов - покойник, свещениците поп Никола Цаков, поп Михал Стефанов, Захари поп Стефанов, Крайо Ненов, Йончо Йотов, Никола Йотов, който беше кмет в селото ни, Гецо Нейков, калугерите [х]а[д]жи Евтимий и поп Кирил - също калугер, Дико Йотов Влахов, Милчо Драганов Бояжията, Цако Диков Киражият - той кара Обшия с коня си с парите на обраната хазна. Всички [са] покойни освен аз, който съм жив и здрав досега и съм на седемдесет и две години, и Гецо Нейков, който свиреше с гайдата. Всички са отишли във вечния покой, Бог да ги прости и упокои, гдето свети неговото Светло лице.

Оставам Ваш непознат,

а чел съм за вас във вестниците

монах Даниил

на Гложенския манастир

„Свети Великомученик Георгия“

Захари Стоянов, Бог да го прости, и вие, мисля, със Стоян Заимов пак дохождахте по Тетевен. След Освобождението от турското робство, ако се не лъжа, а ви зная, че сте писател. Дано Бог ни събере живи и здрави да се видим лично, че името ви е прочуто - Страшимиров.

П.П. Да ви кажа - Йонков имаше брат. Цано Йонков, но в село имаше шпионин, който предаваше, каквото се научи за Комитета, и го предаваше на турското правителство. Той подмами брата на Васил Йонков, та да предаде документите на турското правителство, и той ги даде на мелизимина, който беше дошъл в селото ни по издирване Комитета. Но благодарение на кмета Никола Йотов Стоянов го взе в къщата си на конак - квартира, напои го, че пиеше много, и му даде няколко турски лири и той се съгласи, та ги изгориха в огъня, и тъй останахме незакарани в София при Левски и Димитра Общи и Васил Йонков.

Като ги изгориха, искаше да закара само брата ми - Иван Диков Влахов вързан, понеже Общи Димитър и Васил Йонков заедно с Киражията ги докараха в нашата къща при трима каймакане, които чакаха докарването им от селото, гдето бяха хванали Димитър Общи. Като го питах(а!) в тази къща спал ли си и той каза, че съм (е) спал няколко пъти, а повечето съм (е) спал на къщата на сина му Иован Диков Влахов. По тази причина исках(а!) да закарат и брата ми Иована. Но пак кметът примами мелизимена, даде му един кон и десет турски жълтици, и го напоиха добре, още му дадоха един килим за постилане и други неща. И така остана незакаран и несъден, но много време се надияхме (очаквахме) кога ще ни вържат и откарат. Защото Общи захвана да ги казва всички [х]ора, които ги знаеше. А Левски и Васил Йонков не казаха никого и тъй се спазихме от въжето и затвора. Името на турския шпионин премълчавам, защото, ако би да е нужен, ще ви кажа по-после, пак писмено. Ако има нещо да ме запитвате, то ви моля запитайте ме с писмо. Аз ще ви отговарям пак писмено.

Същия

Монах Даниил от село Гложене

сега на Гложенски Манастир „Свети великомъченик Георги“

БЕЛЕЖКИ

1. Тия - вместо те.

2. Тогава.

3. Заминаха.

4. В лодката. (Погрешно, б. р.)

5. Ако не беше станала комунистическата революция. Освен в Гложене, комунистическа революция в септември 1923 г. се обяви още и във Видраре, близо до Голям Извор. Гложене беше вече умирено, когато стигнах в него, но революционерите от Видраре бяха отстъпили към манастира в планината. Игуменът, който беше в Гложене, както и местните власти, ме въздържаха да се кача горе.

№ 537

В. Караиванов до автора

Карлово, 28.Х.1923 г.

Уважаеми Байо,

Когато заведоха Левски в Сопотският манастир да го калугерят, вечерта след вечеря вуйчо му х. Василие поиска да изпуши едно наргиле. В тоя случай покойният Левски взема тюмбекнето (тютюн за наргиле) с една пачавра, за да я умие и приготви за наргилето. В тоя случай аз му поливах вода върху тюмбекнето и му зададох въпроса: „Василе, не е ли ти е мило, като ще се покалугериш?“ На това ми отговори: „Няма какво да се прави, защото, който е хранен с калугерски хляб, не прокопсва“ Затова искам да Ви кажа, че и с мене, който се запознае и добие приятелство, не може да се отърве от главоболие, което бързам да Ви нанеса с настоящото си [писмо].

На 22.Х. получих писмо от А. Н. 3. от Ст. Загора...

(Следват подробности от личен характер)

В. Караиванов

№ 538

В. Караиванов до Народния комитет

20.Х11.1925 г., Карлово

Господин Станев,

Ето аз с голямо удоволствие сядам да Ви направя нужната корекция на изпратения Ви до мен ръкопис, както следва:

Първо, дохождането на Левски в Карлово като пионер на революцията, за да даде и разпространи Устава на Централния революционен комитет. Беше придружен от Ангел Кънчев и Димитър Общи, и то не беше през последното идване на Левски в Карлово, за последното му идване беше сам. И не е дошъл през Троян в Карлово. Той е дошъл от Пловдив през декември в къщата на бай Гано и чрез бай Гано съобщи на Костадин Попов за идването му, и желае да се види с него, така също се съобщи на мене да бъда готов да се срещна с него. Обаче времето за срещата ни се определяше от Левски. Въпросът за Георги Софтолу беше по-напред, а не през последното му идване.

Църквата, за която пишете, е „Св. Богородица“ - да се знае, че Левски служеше в църквата „Св. Богородица“.

Начина - как е станало съобщението на Гина Караиванова за желаната среща от сина ѝ, не зная, защото подобни неща се пазеха весма (прекалено) тайно.

Влизането на бай Гано с дъщеря си при Левски - не е била Мария, но Анка.

Карловското революционно знаме е шито от Мария и други, за което моделът е даден от Левски по-рано. Следователно не е 1876 г., тъй като последното дохождане на Левски е през 1872 г. Панайот Волов като последовател на Левски прибежището му беше в дома на бай Гано, и като му е съобщено за знамето, приготвено от Левски, тогава Волов нарежда да се приготви и за Панагюрище подобно знаме, което се приготви през 1876 г. Понеже Левски в Карлово излизаше вечер, то свиждането му с Костадин Попов стана през предпоследната вечер от пребиваването му в Карлово.

Последната вечер преди заминаването му през деня бай Гано ми съобщи, че „Баю“ ще заминава, та да се приготвя и проверя пътя за виждането ни. Това стана. Вечерта, като се видяхме, разкрих му за слуха, който се казва за станалото разкритие на уловените съзаклятници, и го молих да не ходи по този път. Майка му не е била тогава при нас, защото всичко се пазеше в тайна, затова по революцията нищо не съм съобщавал.

След това той ме покани да го придружа до Сопот, за да не е сам по пътя, и това стана тъй, както казвате в ръкописа си.

Името на майка ми - казваше се Ана Генчова Караиванова, учинайка (вуйна) на Левски; Мария Ив. Фурнаджиева - леля на Левски, сестра на майка; Костадин Попов беше при брата си д-р Киро Попов - лекар тогава в Карлово, изпълняваше един вид като аптекар.

С поздрав

В. Караиванов

№ 539

Бележки на В. Караиванов по разни въпроси

I

Последния път Левски замина през Карлово, видя се с Костадин Попов. Костадин разказал му подробно за случилото се по залавянето на Общи и откриването на всичко сторено. Затова пътят за него през Балкана за Троян и Ловеч е затворен, затова трябва да замине през Цариград. На това Левски с един твърд тон отговорил: „Какво да правя кога на всяка стъпка ме преследват, но аз трябва да мина оттука, за да прибера всичко и да го отнеса отсреща (Румъния)“ След това Левски дойде у дома, за да се увери за пътя към Сопот, и ме покани да го придружа по пътя за Сопотският манастир „Св. Спас“ Аз го молих да остане да пренощува в Карлово и да измени пътя си. Той отговори, че не може да измени предназначението си: „Тази вечер ще прекарам при дякон Богослов и дядо Рафаил (игумена на манастира). Там е спокойно, дядо Рафаил има в манастира Ясакъня Мустафа ага - той пази от опасност“. И след това, като го придружих по пътя за Сопот, пристигнахме до реката Сопотница (Мурла). Той се обърна към мене и ми каза: „Сега си свободен. Върнете се и носете много здраве на всички приятели, които са останали“. Това беше последното ни виждане.

II

През 1867 г. бях предаден от уловените четници на Филип Тотю и Петър Войняговеца на турската власт. И ме откараха в София и оттам за Търново по пътя (не зная как се казваше тая местност, само чух един от стражарите, които ме конвоираха с други още четири[ма] други арестанти, като се вглеждаше в околността на гората, каза бура са Карпус тепеси дерлеръ, тая местност беше в балкана с възвишим висоти - Могили. Там се чуваше из гората да се свири с листо в уста такава мелодия, която по ония затънтени места по мое мнение не е достояние на тамошните селяни да знаят. Тя беше „Стани, стани ти, Юнак балкански, от сън дълбок се събуди“, и после се засвири „Вятър ечи, балкан стене, сам юнак с конят...“ Това, като слушах, направи ми голямо впечатление. Дали не ще да попаднем в ръцете на горските юнаци. Преминахме тая местност и свиренето се отдалечи от нас. Когато се видях с Левски в местността Млати Шумка, между разговора дойде ред да му съобщя тази случка (тогава той беше с Панайот Хитов). Той ми каза, че си припомня тоя случай, но не направили постъпка за освобождението ни по причина, че щели да повдигнат цяла сган да ги преследва. Между това казах му: „Защо, като хванахте златишкия каймакамин, и го пуснахте." [1] „Там имаше едно стадо на паша, и ние мислехме, че [каймакаминът] е търговецът на овните. Само Филип Тотю му взема чепкенят джамаданат и потурите - те бяха чулени, ушити със сърмени украшения."

III

Като учител във Войнягово, той никога не е искал от войняговци храна и досега останалите живи негови ученици с учудване разправят това. Казват, което и аз зная за вярно, че храна му е носена от Карлово, от самата му майка. Обаче не е изключение възможността да се срещат непреодолими пречки да му се носи храна от Карлово. Тогава откъде се е продоволствал и самите негови ученици не са знаели и не са се научили. Тия разправят с гордост как при негово отсъствие, като знаели от личен опит, че учителят им не се отнасял към тях жестоко, открадвали му белия и хубав карловски хляб. (Помежду има изгубен текст)

IV

Къде е ходил през това време, никои не е знаел (подобен на Ботева). Разправят учениците му, че той вземал едно агне (символ на смирението и кротостта), едно куче (символ на предаността и гордостта) и една котка (символна ревнивостта и разногласието) - тези три животни отначало живеели в голяма вражда помежду си. Той, като показвал на своите си ученици начина на примирението, успял да приближи тези животни. Отначалото бягали едно от друго, толкова сега са сближени, че и трите вкупом стояли и не се разделяли. При напущане на учителстването му агнето дал на един овчар, кучето - на друг, а котката - на ученика си Петър Стоянов. На кучето казвал Никифор, на котката Рисиндра, а на агнето не се знае. Този ден, когато му вземаха в Сопот палтото, през нощта в Карлово правиха обиск да търсят Левски. И като запряха майка му в къщата на Поп Христю, след малко време Левски се обажда на прозореца, който е на мутвака, и се вижда с майка си и другарите в къщата. И заминал за Калофер да обади за станалото и да вземат мерки, за да се превари опасността за хванатото пътно тескере на Иван Федфаджиев.

В. Караиванов

БЕЛЕЖКИ

1. Следващото е отговорът на Левски.

№ 540

В. Караиванов до Народния комитет

Навръх Петровден беше Левски излязъл на западната част на Сопот и клекнал на един чакъл да чака да му изкарат коня, за да замине на друга страна (конят му бил у Иван Илия Бенчов) [1]. Той бил наметнат с едно палто. В това време минава оттам Иван х. Цочов Сопотненец и като видял палтото, познал го, че било неговото, което преди няколко време се било изгубило из дюкяна му. Веднага той се впуска върху Левски и грабва палтото, като му изрекъл: „Господине, откъде си вземал това палто?" и побягнал с палтото в града. Левски като чакал коня, той се бил обърнал гърбом към пътя и клекнал на чакъла, на нивата, гдето чакал, тъй щото на Ив. х. Цочев прилегнало да дръпне палтото на Левски от гърба и да бега веднага, гдето е било много близо разстоянието за града. Още повече, че по ония места в това време имало наоколо работници и Левски не можа да направи съпротивление. Аз му говорих по тая работа — защо не е убил причинителя на тая катастрофа. Той ми отговори, че като имал предвид около него, че се намирали доста работници, затова - да не става повече гюрултия. Ив. х. Цочов, като отнесъл палтото, разбрал, че не е за шега, и отишъл при Георги Шишиджиев, та му поверил палтото и му казал, че в него се намирали работи от сериозен характер. На това Шишиджиев (францето) го изокал, като му отговорил: „Ти може да кажеш, че има в него жълтици. [Х]айде, носи го оттука“. Тогава го занася в полицейския участък, предава го на Шериф Чауш - старши стражар, който заедно с Иван х. Цочов го донесоха в Карловския конак на мюдюрина. Веднага са разпоредили да търсят Левски, понеже в палтото се намерили 3 печата, гдето си е каитявал пътните тескерета, прокламации на български и на турски език и едно тескере на Иван Фетфаджиев от Калофер. Обиски са направени най-напред в къщата на Левски. Обърнали са всичко наопаки, даже и по дървета и над лозата. Оттам заминали в къщата на зетя им Андрея Начов и там същото претърсване, и дирили на майка му, за която казали на мюдюрина, че майката се намира в къщата на Иван Фурнаджиев. Властта заминала за тая къща, взела майката на Левски и я откарали да я арестуват. Из пътя, като я карали, мюдюринът я ударил с плесница и изрекъл защо крие сина си, та го не предава на властта. В това време майката се обърнала срещу мюдюрина с тия думи: „Аз искам от Вас сина си, вие сте, гдето го прокудихте и го направихте да не може да се прибере. Кажете кому какво лошо е направил, та го прокудихте, и сега го искате от мене.“ И с това говорене пристигат до къщата на поп Христо х. Марков и я арестуват там.

БЕЛЕЖКИ

1. Бележка на х. В. Караиванов. Този е пръв братовчед и почти съвръстник на Левски в Карлово. Жив още.

№ 541

Дядо П. Стоянов до Народния комитет

Левски е учителствал във Войнягово близо 2 години - от Гергьовден 1864 г. до март месец в началото на 1866 г., т.е. избяга. Това го знам, че десетъкът (запчалък) [1] на посевите на селото ни не беше продаден тогава, та го събираше дядо Добри Заралията от село и си имаше турчин писар от Карлово, името му беше Кондолат. Селяните, не зная по коя причина, нямаха доверие на Добри чорбаджи и Кондолата, та през лятото на 1865 г. около един месец училището ни беше на Беглишки харман. Имаше колиба, покрита с ръженица, в която пишеха емляк четал тевтеръ [2] - турчинът по турски, а Левски на български. Предаде се житото по принадлежност, а десятъкът в пари остана да се събира в пари през зимата до края на годината [3]. Събра парите Добри Чорбаджи и не ги внесе по принадлежност, и в края на февруари месец, като се изгуби Левски, той (Добри чорбаджи) се представи пред турците и каза, че Даскала откраднал парите и избягал. Селяните протестираха, че парите са в дядо Добри, но той се закле. На онова време клетвата беше доверена. Парите останаха в Добри чорбаджи, с които си купи една хубава нива с 12 уврати, а турците почнаха да дирят Левски. Тогава като комита затвориха няколко души, които другаруваха с него, като Ангел Брайков, Петко Колюв Грошат, Колю Къчът. Изпитваха ги, те отказаха - не знаели, че даскала им бил комита, и се освободиха под гаранция, а парите събраха втори път от длъжниците. По това зная, че до Гергьовден, тогава се изгуби от село и втората година не можа да се довърши. После 2 години нема в село никак[ъв] даскал. След това се потрудиха и едва в края на 1868 г. през ноември месец главиха от Сопот Иван Симеонов, който си имаше берат за даскал, издаден от силистренски паша, защото беше учителствал по-рано в гр. Силистра, сега Румънско. Той, Иван Симеонов, знаеше и турско писмо малко и много го уважаваха турците, и догдето учителства той в село (близо две години – бел. ред.), Левски по никой начин не смееше да се яви в село. По онова време се беше запознал с дъбинските даскали (от съседното село Дъбене – бел. ред) Лило и Минчо. Минчо после се ръкоположи за свещеник, сега известен поп Минчо, а Лило си остана даскал. И двамата умрели - поп Минчо убит от турците, а даскал Лило от българско партизанство (като кмет-председател на тричленна комисия).

Имената на учениците са следващите:

1. Димитър Добрев Кочанатъ, жив, на манастира [в] Стара Загора

2. Ганчо Иванов Балъков е кметувал в село и в Кури-Химитли

*3. Илия Мичов Газинов, убит в Сръбско-българската война 1885 г. [4]

4. Иван Петков Танков, жив, но забравил всичко.

5. Иван Колев Грошев, умрял

6. Ивана Добрева, умряла, женена, има и наследници

8. Ивана Иванова Балъкова, умряла, женена има и наследници

*8. Павли Гергов, жив, забравил

*9. Петър Стоянов, кметувал през 3 мандата и писар през годините 1881 до 1886 г. - 4 г. във Войнягово, 2 в Синдт. и Хис. Кисилер.

*10. Петър Райчинов Пръмов, умрял, кметувал 2 г. във Войнягово

*11. Петър Ниделчев Пиронков, умрял, кметувал 6 г. в с. Анево, изселен

12. Петър Лингов Драганов, обесен от турците в Пловдив, в Освободителната война.

13. Петър Митев Тирзиски, жив

*14. Пенчо Колев Боюклиски, умрял през1889 г.

15. Колю Илинов Газинов, умрял през 1876 г.

16. Тодор Чонов Карамачов, умрял през 1925 г.

*17. Янкол поп Иванов, поп, умрял през 1910 г.

18. Ганчо Димитров Пиронков от с. Дъбени, умрял

19. Тинко от Карлово, на когото бащиното име не зная, а знам само, че беше на Левски лелин син [5]

На воденичарите имената, които са седели на воденицата, на която Левски се е крил между Дъбени и Войнягово (на х. Али Агошов) край реката Сряма: Бечо Иванов Беров, Бошко Колюв Котов, Стоян Марин Петков [6], а Иван Генчов тогава не беше воденичар. Баща му Ганчо Иванов, които седеше на воденицата на ахмедолар в селото. Иван Ганчов почна да прави воденчарлък през 1885 г., и то пак на същата воденица в село, на която и баща ми. Всички са умрели засега от своя смърт, освен Стоян Маринов Петков - го убиха турците през 1877 г. на овчилерската воденица, принадлежаща на х. Паша х. Мустанов, братовчед на х. Яли, брат на Тосун бей.

Портрети не можах да намеря на учениците, освен един в читалището ни „Левски“, общ, на които има няколко от учениците фотографирани. Ако ви заслужава, ще ви изпратя един. И аз се каня да се фотографирам, може би и от мен да ви пратя.

Освен Петър [х]айдутина, Петър Петков Топалов имаше още двама - Иван Минчов Кисьов и Георги Колюв Бузрев, който отпосле бе известен опълченец - Георги Комитата. Петър и Иван дружаха все заедно, а Георги се беше запознал с Левски в Бесарабия, Болград, по разказа на самия. Също Иван и Петър Хайдутови. Иван и Петър били хванати много по-рано. Иван избягал. Заловили на дядо Пенчо Бухала сина Тоню срещу откуп. Пак го заклали, защото го познали. Работят тамка Иван, откакто избягаха с Петър от Пловдивския затвор 1868 г., живее все в Болград, Бесарабия, до Освободителната война и 1877 г. заедно с русите се завърна в село. Та той ни е разправял, че Левски ги намерил там в някое село с Петър и им разправил за село, че седял учител, и ги канил да се върнат пак на айдутлук в Турция. Георги Комитата и Петър го послушали и се върнали, а той, Иван, си останал там, догде се почнала войната. После Петър се залови около Дряновския манастир същата година, когато се появи там въстанието, и го докараха сюргюнъ пак в Пловдивския затвор. По първото им престъпление не се яви никой да ги обвинява, то турците го освободиха под гаранция, която гаранция му се даде от х. паша Мостанов от Увчелари с условие, че ще му бъде пастир на овцете и козите до живот. През февруари го освободиха, пасе му кози до юни месец същата година и като се яви Левски около селото Дъбени, се изгуби от мандрата. Това го разправяха дружината му деца и сега вече жив Цвятко Ненов от Войнягово, че пред излиза ходили някои си хора на мандрата, но не могли да ги видят какви са, защото Петър им заповядал още като издоили овцете и козите, да си налягат по местата, а ако и да чуят нещо през нощта, да си спят, да не стават. Сутринта, когато станали, една торба с 2 селски квасника била окачена в колибата, едно шише с ракия и билник с вино, които доста време се бояли да ги употребят. Хлябът се развалил, та нахранили некое куче, и като видели, че му не станало нищо, тогава и другия хляб го дали на кучета, а пък виното и ракията изпили, а от по-рано се бояли да не би да са направени с отрова, че турците от Овчелари се канили на Петра да го убиват, че ги биели псувал. Петър се изгуби, Иван живя до 1904 г. и умря, жена му също. Има дъщери, но нищо не знаят за него. От Петър остана само Петко Петров, когото убиха малък. Той (Петко) се надяваше след войната, че баща му е жив, и ходи да го дири кадя Плевен уж, че там се бил заселил, но нищо не излез(е). И сега синовете на Петко ги знаят. Голям Петър умря в с. Хвойна, секретар бирник. Симо е в София чиновник, а Митю си работи у тях. Георги Колюв Бузрев Комитата се завърнал пак в Бесарабия и като почнало да се образува българското опълчение през 1877 г. в Кишинев, в Румъния, записал се войник. И още първия ден в боя на Шипка, понеже бил в първа дружина, се ранил. Върнали го на лекуване в Русия и там бил. Император Александър го е наградил с орден Геор. Кръст. И умрял [Комитата]. Наследник има, малолетен син Александър, който се роди след Освободителната воина. Откак се завърна баща му, получаваше пенсия инвалидна на баща му, щото и (баща му), догдето беше жив, я получаваше от Русия. И те, неговите наследници, нищо не знаят освен това, което ви пиша.

Напоследък ме питате дали се е зародила идея за постройка на паметник. Такава [идея] във Войнягово, откакто сме се отказали да се месим в селски и политически работи, всичко си замръзна и си седи, както го завари войната. Читалището ни „Васил Левски" с 500 тома отбрани книги библиотека седят затворени в кръчмата на брат ви Стефан [7]. На даскалите целта беше такава, откакто се завърнаха от войната, го удариха на комунизъм - читалището затвориха, всякаква друга организация забраниха само и само да вирее социализма. След девети юни пак се не оставиха, догде държавата не положи върху тях най-голяма строгост на законите и ги лиши от учителство. Засега се мъчат уж да работят селска работа, но не им иде от ръце, а все се сърдят на своите противници. Засега в село са учители Маринови - двама синове, и ваш Никола, двама от Казанлък — брат и сестра, и една калоферка, женена в село, тъй че интелигенцията спи спокойно и само гледат да дойде месеца, за да си получат заплатите. Тъй че не сега, но и след година няма да се зароди идея за паметник в с. Войнягово, на хорището дето заедно с Левски са играли моми и момци.

Георги, извинявай, че не можах да ви услужа на уреченото време, понеже беряхме гора, а пък синът Георги пострада - раната от едно малко нараняване се възпали и досега не е оздравял. Затова денем ходих в гората, а нощем уморен не мога да пиша. Чак днес се поосвободих и се потрудих, доколкото си спомням. Твърде правилно, т.е. неграмотно съм писал, но зная, че ще ме извините, защото знайте по кое време сме учили и сега де живеем.

В първите две листчета съм отговорил на първата точка на писмото ви, а за последната - в листа. Затова ще ги четете, както са завързани поред страниците.

Друго няма що да ви пиша, то приемете поздрав от мен и поздравете жена ви Парашкевин и Петър Попов, които беше член в Софийски окръжен съд, ако се виждате.

С. Войнягово, 6.1,1896 г.

С поздрав

П. Стоянов

Арх. на Нар. комитет „В. Левски“

БЕЛЕЖКИ

1. Запчалък - запчия милтязим - закупвач на десятъка.

2. Двойно сметководство.

3. Само данъкът на житото се събирал в натура, а другите данъци - като например овощията - трябвало в пари да се платят.

4. Снабдените отпред със знак имена на учениците на Левски от Войнягово се срещат и в „Спомени по учителстване на В. Левски във Войнягово” от Г. Станев. В последните се среща и Тоню Паунов, преселен отпосле в с. Овчеларе, който липсва в настоящия списък. В „Спомени...“ прочее се изброяват от Г. Станев 8 ученика на Левски, към тях настоящия списък прибавя още 12 души. („Спомени...“ вж. сп. „Сливница“, брои 19 и 20, стр. 3, от 18 юни 1910 г.)

5. Погрешно: Тинко е братът на Левски, а Начо Андреев (сестриник), идвали често от Карлово да му донасят прани долни дрехи, нещо за ядене и пр.

6. По събрани от нас сведения този Стоян Петков е бил воденичар по- късно.

7. Писмото си дядо Петър е отправил лично до Георги Станев, секретар на Народния комитет „Васил Левски", покойник вече. Брат му наистина държеше кръчма във Войнягово - и той също покойник.

№ 542

Н. Тодоров [1] до автора

Стефан Джанков от Ловеч ми даде следните сведения за Левски [2]: Моята майка Натя Томева Джанкова е заведена сестра на поп Кръстя, тъй като нейната майка Пауна Тотева е повторила за бащата на поп Кръстя. Натя е слушала Велика Хашнова да говори, че Левски е бил против нападението върху турската поща, готвено от Д. Общи. Но последният не послушал, а извършил нападението, което е дало повод на турската власт да вземе мерки и залови Общия и др., който е издал комитетските работи в Ловеч. Натя е говорила на сина си Стефана, че след откарването на Д. Пъшков поп Луканов и един поп, п. Кръстю често обикалял конака и станал твърде близък с турските големци. „Заптии често идваха и обикаляха или се криеха у дома“ и говореха „не бойте се, ние не идем за Вас“. Последния път, когато Левски дошъл в Ловеч, Натя слушала от Велика Хашнова, че тя е говорила на Левски за поп Кръстя, че е твърде близък с турците, че ходи в конака и готви нещо лошо за Комитета, и Левски затова да си няма работа с него. А той ѝ отвърнал: „Тази вечер ще разчистя с него всички сметки.“ Натя твърди, че у тях нея нощ имало скрити на тавана двама заптии. Когато дошъл Левски, ядовито се разхождал и поискал сметка от поп Кръстя. Последният казал, че ще донесе и предаде на Левски всичко в с. Къкрина, на което Левски се съгласил и си отишъл. Ние бяхме много близки с турците, викаха ни и ходехме често у тях на гости, говореха много пъти лошо за Левски и други комити. Когато русите бяха минали Дунава, турците говореха, псуваха, заканваха се на Московеца. Един път вечер жените бяхме у един бей на гости; чуваше се, че московците били дошли в Севлиево; турците сърдито приказваха за тях, псуваха, заканваха се; беят извика заканително и измъкна ятагана си; аз се уплаших, изпищях и се хвърлих в ръцете на майка си Пауна. Майка ми ме успокоява и ми вика: „Що се плашиш ма, чедо, те турците се заканват на московците, на тебе нищо не ще направят". Турците също ми викат: „Не бой се къзъм (коркма къ- зъм, коркма сен)“ И турците, и майка ми, и попадията говорят лошо за московците, жените ги кълнат: „Бог да ги убий, краката им да изсъхнат" и много още клевети издумаха те.

От сведенията, които ми съобщи Стефан, нарочно съм изоставил всичко, което Вие имате и четохте в Ловеч на събранието, защото то Ви е известно и да не го повтаряме тук. Но и от това малко изложено тук ясно личи, че е имало разногласие между Левски и Общи, че той е издал работите в Ловеч, че след откарването на хората от Ловешкия комитет поп Кръстю не е можел вече да укрие отношенията си с турците, че се е създало силно течение срещу апостола Левски и че поп Кръстю не е можел да укрива намеренията и действията си към комитетските работи и Левски, че се е създало убеждение (обща мълва, че Левски трябва да се премахне или предаде на турците, за да се запазят много още хора, които щяха да станат жертва, или с други думи Ловеч да се спаси с най-малко жертви). Тъй че след залавянето на Левски повече жертви не се дадоха и си отдъхнаха хората на движението. Всичко това е станало достояние и на жени, и деца, и се е говорило доста открито и ясно кой и как е предал Левски. Той е бил подмамен, дошъл в Ловеч, попът му е казал: „Утре вечер ще ти донеса и предам всичко в с. Къкрина, сега не съм готов“. Заптиетата от тавана чуват това. На другия ден попът проверява заминал ли е Левски и обажда в конака, и всичко наредено. Но попът е трябвало да пази и укрие всички улики, и то не от ловчанли[йските] комитетски хора, защото неговото предателско дело и тях спасило и те с благодарност си отдъхнали, и в себе си даже му благодарили, но техният вътрешен мир силно е бил смутен, а и разумът им е подсказвал, че това дело не е добро, и че поколението ще хвърли черната сянка на предателството върху тях. Смелият дух на Левски и неговата крупна личност са тъй завладели цялото същество на комитетските хора и техните околни, че залавянето на Левски е изпречило страшна празнина и страх в техните души.

Попът също е бил обладан от още по-страшни усещания, затова се е боял от всички, от себе си и в съня си. Ето защо той върши всичко, за да прикрие уликите и сам да се крие. Същите чувства са овладели и хората: жени и деца в попското семейство, и те от хора на движението са станали врагове на движението и са търсили закрила и кураж в турските семейства, като станали най-близки доверени техни хора.

БЕЛЕЖКИ

1. Стар учител в Ловеч, сега пенсионер.

2. Тези бележки са придружени от следното кратко писмо:

Г-н Страшимиров,

Преди 3-4 дни Г-н Димитър Пъшков ме намери и ми съобщи, че Вие сте го замолили да поиска от мене известни сведения за Левски и Ви съобщи името ми. Ето това извършвам, като Ви изпращам тия сведения в отделни листи. Тия сведения събрах лично от Стефан Джанков, син на заведената на поп Кръстя сестра, можем да ги имаме за достоверни. Поздравявам Ви също и от страна на зетя си Йордан В. Мицов, с когото преди малко разговаряхме по работата на комитета „Васил Левски“. (Комитет „В. Левски“ в Ловеч. Този комитет възстанови Къкринското ханче. Й. В. Мицов, секретар на комитета, има особени заслуги по това достойно и със значение за историческата наука дело. - Бел. ред.)

гр. Ловеч 19.11.1926 г. ул. Цар Шишман №5

С поздрав: Н. Тодоров

№ 543

Д. Пъшков до автора

I

Ловеч, 4 април 1926 г.

Драги ми Д. Страшимиров,

Писмото Ви от 18 януари т. г. до сина ми Ивана ми се предаде навреме, за да Ви отговоря на исканите сведения. Обаче по здравословни причини и по трудносъбираемите сведения - по липса на лица съвременници на онова време, досега не Ви писах и не донесох очакваните Ви сведения. При конференцията Ви после обед лицето, което говори, се казва Никола Тодоров. По мое искане той Ви писал какво е говорил. Ако не сте получили нищо от него, пишете ми да го замоля да ми даде тия сведения.

Записките ми ще Ви ги пратя, след като ги попълня и разширя, защото те са писани в конвоирането ми от Ловченския затвор, Софийския и Цариградския до Диарбекир, та са много кратки и непълни. Има важни неща, които не съм писал от страх да не се открия, че съм другар на Левски, защото в мен нищо подозрително не се улови, нито пък признах, че съм съучастник в политическите движения и другар на Левски. Мене и Марин поп Луканов ни спаси от бесилката това непризнаване. - Инкяр бабамъ.

Каймакаминът по характер беше благ човек, още от първото ми арестуване на 30 октомври 1872 г. той почна да ме разпитва, без да пише отговорите ми на питанията му: „Откъде си?“ - „От с. Сопот, син на свещеник Никола Дичов“ „Ходил ли си в Търново?“ - „Да, там има хубави момичета“. „Имаш ли некоя любовница?" - Нищо не му отговорих, само се позасмях под мустак, дето го казват. Зададе ми въпрос ходя ли на кафене, играя ли на табла? - „Да.“ „Желаеш ли да изиграем една табла?" - „Благодаря, Ваше превъзходителство, търговските ми работи не ми позволяват да се бавя тук много." „След няколко минути ще вечеряме заедно, вие тази вечер сте ми на гости.“ Обаче вечерята не се състоя. В това време се яви Бошнак Юсеин Чауш, на когото ме предаде кай- макаминът с поръчки да ми услужва. „Той е мой гост тази вечер", каза каймакаминът. Аз спах при Бошнак Юсеин Чауш. Името и произхождението на каймакамина не зная, нито пък има от кого да науча. Той говореше турски език като грък - или беше потурчен грък, или турчин от гръцките острови. [1]

II

Вчера бях при Стоян Стоянов Златаря - 80-годишен старец, ослепял от старост, той беше куриер на Комитета. За Ловешкия каймакамин ми каза следното:

Добри Стоянов Пейков от Ловеч, вече покойник, член в идире мезлиши (окръжен съвет) при каймакамина. По време на Априлското въстание двама турци башибозуци донесли две (2) глави човешки и се изправили пред каймакамина, който си пишел на масата и не обърнал поглед към тях. След малко спрял писмото и ги запитал какво искат? Отговорили, че донесли две български глави. Каймакаминът нищо не им казал и почнал да продължава писмото си. Като свършил писмото си, попитал ги къде са главите. „Вън ги оставихме“, казали. „Ами за тия глави кой ще отговаря“, казал каймакаминът. За тази сторена постъпка на каймакамина към башибозуците членовете турци от мезлича почнали да роптаят против каймакамина. Това се принесло и у гражданите турци, които почнали да наричат каймакамина „мордар гевуръ" - мръсен неверник. За участта на каймакамина тук никой не знае. Можете да попитате Христо Луканов, който живее в София. Брат му Лукан Луканов живее на ул. „Шипка“ № 21, от него ще узнаеш адреса на Христо Луканов.

III

Бошняк Юсин он Баши, като се завърна от бягството през Руско-турската война, разказа ни с Иван Драсов, Марин Луканов и Д. Пъшков в 1877 г. следното:

Повика ме началникът на жандармерията хаджи юзбаши (хаджията стотник или началник на сто души, справете се с Христа Луканов за собственото име на хаджи юзбаши) и ми каза да отида при каймакамина. Явих се при него. Той ми каза: „Тази вечер Васил Левски, когото търсим, ще бъде в село Къкрина ханчето. Отбери си няколко добри стражари и идете, за да го уловите, но ако стане нужда да стреляте, гледайте да го запазите жив, защото много ни трябва“. След това излязох от кабинета на каймакамина. В коридора срещу кабинета му бяха се събрали на крака няколко от чиновниците и говореха. Спрях се при тях и чух от хаджи Мехмед ага Черибашийски, който каза, че тази вечер Левски ще бъде в Къкрина на ханчето и ще бъде уловен. Запитан откъде знае това, каза: „Преди малко говорих с каймакамина. Той каза, че поп Кръстю му казал, че тази вечер Левски ще бъде в с. Къкрина на Ханчето“. [2]

За стражаря при този пост по срещата с Левски нищо не можах да науча. Единственият жив от онова време е останал Христо Луканов, който живее в София, справете се с него. Исках да Ви услужа по това важно историческо дело, но мъчно се намират лица, които са преживели тия тъмни времена, всички са изчезнали във вечността.

Ако нещо не Ви е ясно от дадените ми сведения тук, пишете ми да Ви повторя това, което неясно съм написал. За грешките ми прося извинение.

Със сърдечен и приятелски поздрав

Д. Пъшков

БЕЛЕЖКИ

1. Сравни записките на Д. Пъшков - отд. VI, № 510, стр. 639, 641.

2. Ср. записките на Д. П., отд. VI, № 510, стр. 640.

№ 544

Д. Пъшков до автора

Ловеч, 4 юли 1926 г.

Уважаеми г-нД. Страшимиров,

Забавих се доста с отговора си на писмото Ви от 20. VI. т. г. по трите точки, понеже мъчно се намират хора да знаят нещо за старото минало време; всички от оная славна епоха [са] заминали във вечността.

1) По прякор Бонджорио е същиян на име Пано Петров Бонджора.

2) Добре механджията в Дръстене, той се е казвал Добре Ненчов, преселен от Панагюрище. Добре Ненчов правеше добри суджуци (луканки), много вкусни, приготвяше добро вино и мастика и това е привличало мнозинството, та се е прочул, а особено махалата Дръстене в онова време беше гордостта на Ловеч. Великденските хора и увеселения там се правеха.

3) Поп Кръстю е купил къщата си от турчина Идрис - Идрис Царакчията. За колко е купена обаче къщата и при какви условия, никой нищо не знае от младите хора.

Поп Кръстю има само един син жив и ако узная къде живее, ще се отнеса и до него за тия важни сведения.

Тук има комитет с название Културно-просветен комитет при читалище „Наука“. Председателят на тоя комитет е учител, бивш директор на тукашната гимназия и мой добър приятел. Говорих с него за вашето дохождане тук да държите своята реч по предателството на Левски. Той с възхищение прие Вашето желание и обеща да Ви пишат. Обаче в комитета влизат повечето учители, които са заети с изпити, и като свършат своята работа, ще Ви пишат да дойдете.

Тези обаче изпити щели да продължат и след Петровден.

Аз ще продължавам още по къщата на поп Кръстя, дано се добера до сведенията, които Ви трябват.

Много здраве от всички от дома и от мен.

Вашият уважаващ

Д. Пъшков

№ 545

Ловченец - потомък на Сиркови до автора

Подробности по предаването на Левски, които помня от родителите си

София, юли 1926 г.

Тези бележки около последните дни по времето на улавянето на Левски зная от родителите си, вече покойници. Майка ми е по-малката сестра на двамата братя Николчо и Гечо Сиркови. Вуйка ми Николчо е търгувал дребна бакалия, памук и кожи в Лом. Вуйка ми Гечо, по думите на майка ми, често ходел в Лом, но повечето пъти търговията свършвала със загубване даже и на сирмията. През дните, когато е било търгувано за Левски, двете им сестри са били женени, а и двамата братя са липсвали от Ловеч. Вуйна ми Марийка е била сама у дома си и Левски се е занимавал с революционната си работа. Знае се, че къщата е била бастисвана и претърсвана няколко пъти заради бунтовника, но баща ми разказва, че при един от тези последни обиски той отишъл, понеже знаел, че вуйна ми е сама в къщи. По онова време обикновено пътните порти са се заключвали. Било вероятно след три часа. Вуйна ми била изненадана да отваря на заптиета. Тя се сетила веднага и предупредила Василя, който бил в мазата на работа. Той веднага прибрал книжата в гасевото сандъче и ги затулил с ръкойката сено, служеща за тази цел. Скривова се намирал под едно оцетево малко бъдне, дето се е шибнал мигновено. Стражарите влезли най-напред в мазата. Вуйна ми се движела между тях пребледняла, взела на ръце гасовото сандъче и ги уверявала, че са ги заблудили. В този момент пристигнал и баща ми, който пояснил на заптиетата, че е зет на Николча, отсъствали по търговия в този момент от дома си. Стражарите обърнали къщата и нищо не открили. Излезли си, като изказали съжаление, дето обезпокоили къщата на един порядъчен човек. Това трябва да е последното претърсване. Родителите ми не са знаели, че Левски през тези дни е бил на ятак там. След улавянето научили това.

Баща ми казва, че Левски казал веднъж на вуйка ми: „Пазете ме, че ако ме уловят, ще се разнищите един по един.“ Майка ми казва, че е пяла на търговци няколко пъти, без да познава някой от тях, които не са били от Ловеч. Последното излизане от Ловеч е станало по време, когато се е играело хорото на поляната срещу къщата на вуйка ми. Минали са по пътеката над сегашните гробища, по Челинска стена, край кралимарковия калпак и поели по шосето кръстомпът.

За смъртта на вуйка ми баща ми казваше, че издъхнал на дясната му ръка, като плювнал зелено. Всеки път, когато кажеше, че върлувала холера, майка ми добавяше: „Холера имаше за моя брат поп Пенка, за един учител и жена му (не помня имената) и още за три-четири по-ачик българи.“ След това баща ми добавяше: „Шурека беше по-добре, но щом изпи цера, започва да се оплаква, че му прилошава. Гюве [1], много лошо ми става, аз ще умра. И за късо [време] издъхна“.

Когато Осман паша застави да се оттегли малкия казашки отряд от Ловеч и се настани в града турската власт. През тези дни гражданите българи бяха в онази бахча, от която падишахът си беше дигнал закрилата и беше решил да я изсече, по думите да турците. През уличката на срещната къща на Хашнов (и днес дола на Миковци) — първият ятак на Левски, е бил намерен лекарят грък, съсечен на късове. Чуло се по това, че „турците“ го заклали, но в размирието не могло да се каже с положителност по-точно кой и как е извършил това.

По предателството на поп Кръстя баща ми казва: „С 1200 гроша попът си купи къща, но не беше жив да живее дълго в тази къща. Съвестта му го бори до сетния му час и той умря от угризение на съвестта си. Беше станал жълт като восък“. Баща ми като кафеджия на турското кафене не е бил посветен в комитетските работи. Сам той казваше, че отпосле догадил, че са се пазили от него. Тук неговото мнение е и мълвата на ловчалиите българи по предателството на попа.

Родителите ми казват, че братът на поп Кръстя е бил съучастник в една тайфа крадци - декинсичани турци (махала), на които Скривова е бил открит в местността Печковица; в него намерихме предимно панделки и дребни украшения за млади, крадени от мазите (магазините).

Интересно е да се узнае защо на поп Георгя е била отнета енорията му през годините, когато баща ми Цачо Р. Рашев е бил епитроп на църквата „Св. Богородица“ в Ловеч, в която църква е служил и самият поп Георги. Та след това откъде тази близост между двамата попове дотолкова, че поп Георги да въздейства на поп Кръстя да върне комитетската сума на Червения кръст по време на Освободителната война.

Н. Рашев

БЕЛЕЖКИ

1. Зетко!

№ 546

Д. Пъшков до автора

Ловеч, 12 август 1956 г.

Уважаеми г-н Д. Страшимиров,

Пращам Ви, приложено тук, писмото на г-н Андрей Башев [1] от 27.11.1924 г. с доста ценно съдържание. Писмото ви от 1. того получих, обаче на въпросите ще отговоря, като се завърне човекът от баните, който е съвременник на Бонджора.

Много Ви благодаря за въпросите на Кацев [2], ще ги пазя като очите си. По тях ще ви напиша доста изобличения за неговите измислици, обаче болните ми очи не ми позволяват да пиша засега.

Ако липсва, т. е. не са пълни сведенията на А. Башев, пиши ми веднага да ги поискам от него.

В-к „Работник" потърсете в Русе и в София, тук никъде го няма тоя брой.

Със сърдечен поздрав и довиждане през септември

Д. Пъшков

БЕЛЕЖКИ

1. Известен адвокат и общественик в Плевен. В началото на освобождението секретар на Ловченската митрополия. Сега покойник вече.

2. Г-н Д. Кацев беше съставил един дълъг списък от въпроси, отправени до някои ловчанци и придружени с молба за отговор. Тези въпроси засягаха дейността на Д. Пъшков, да се утвърди версията на поп Георги Антипов, че според предсмъртната изповед на некого (някакъв) ловченец пред тоя свещеник, той — Д. Пъшков - и неговият другар Марин п. Луканов (и главно сестрата на последния - Величка Хашнова) били истинските предатели на Левски.

№ 547

Д. Пъшков до Ан. Башев

Ловеч, 27, II. 1924 г.

Г-н Башев,

Писах ти преди две седмици да ми явите, ако знаете кога е умрял поп Кръстю, но и до днес нищо не ми отговори. Филип Симидов пише в списанието „Сила“ от 24 февруари 1923 г., брой 4, че владиката Натанаил един ден щял да служи в черквата с поп Кръстя. Симидов узнал, че няколко души се тъкмели да направят скандал в черквата, отишъл при владиката и му съобщил. Владиката веднага отстранил поп Кръстя и го заменил с друг поп.

Моля, съобщи ми веднага, знаеш ли подобно нещо да е станало в черквата, в коя година и месец, ако е възможно, при това, ако знаеш кога е умрял поп Кръстю, моля, съобщи ми веднага годината, в която е умрял.

С поздрав твоят

Д. Пъшков

№ 548

Ан. Башев до Д. Пъшков [1]

I

Поп Къстю е умрял през 1882 г.

Първо, можете да проверите в регистрите за умиранията, които се държеха в черквата „Успение пресвета Богородица“ във Вароша. Тия регистри водеха тогава свещениците.

Второ, можете също да проверите в митрополията - в канцеларско дело по даване на енории на свещеници, и там ще има кога е умрял и кой свещеник е нареден на енорията на поп Кръстя. Погребан е в гробищата на Стратеш.

II

Дядо Натанаил гледаше недобре на поп Кръстя. Той въобще, доколкото аз помня, не е служил с поп Кръстя. Ти знаеш, че когато има Архиерейска служба, трябва да съслужват и свещеници.

Дядо Натанаил беше много мек и добродушен човек, та не е чудно поп Кръстя да се е присламчил някак да служи с владиката. Това може би да е станало до деня, в който в-к „Работник“ в Русе излезе със статия през 1881 г., ако се не лъжа, в която даде няколко точки (мотиви), по които се изобличаваше поп Кръстю в предателство на Левски. Поп Кръстю беше енорийски свещеник на Долнокрайската черква „Св. Богородица“, но държеше и с. Смочан. Обаче след статията във в-к „Работник“ той формално със заявление до Митрополията се отказа от с. Смочан и тогава, доколкото помня, с. Смочан се даде на поп Манев и по горните обстоятелства - отказът на поп Кръстя от с. Смочан - ще намерите заявлението му в канцеларското дело в митрополията.

Сведенията, че е умрял поп Кръстю в 1832 г. и че е погребан в гробищата на Стратош, даде ми син му Христо.

III

Поп Кръстю в митрополията идваше много рядко, и то се явяваше при мене (секретаря), а избягваше да се среща с дядо Натанаила.

Една от причините щото дядо Натанаил съвсем рядко да отива в черквата „Св. Богородица" беше, че и поп Кръстю беше свещеник в „Св. Богородица". А дядо Натанаил всеки празник отиваше в черквата „Св. Неделя".

Добре ще сторите да прегледате в митрополията канцеларско дело от 1880-1882 г. Аз станах секретар от 1 август 1888 г. и делата са подредени. Освен това има и входящ дневник от 1 август 1880 г., та по него ще видите прошения или заявления от поп Кръстю и за какво са.

Бае Пъшков

Прости, че забавих горните сведения.

Дадох сведения устно лятос или есенес и на Димитър Страшимиров.

С поздрав

Твой А. Башев

27. II. 1924 г., Плевен

БЕЛЕЖКИ

1. Това са откъслечни бележки, носещи едрия оригинален почерк на Ан. Башев и нахвърляни с молив върху страниците на самото писмо на Д. Пъшков.

№ 549

Д. Пъшков до автора [1]

1) Петков Пано Бонджора е бил 45 години в онова време.

2) Пано Петков Бонджора е бил бояджия - заедно с баща си боядисвали са вълнени прежди, шаяци и сукмани селски и пр. Работили са самостоятелно, били са еснаф хора със средно състояние.

3) Дружил е (Пано П. Бонджора) с турци на неговата възраст (съвръстници, б.р.). С турците го е сближило пиянството. Всяка вечер с Исмаил Назяров, Мустафа Назяров, Исмаил Гърбов, Мехмед Мехмедов и други вечер са ходили на кръчмата на даскал Ангел Иванов да пият ракия, на раки-кефи. Кръчмата е била в Дръстена.

4) Лятно време е ходил с турците на гювеч да гуляят и да развратничат по лозята. Баща му го е търпял, защото е бил добър работник и [от] страх от турците. Между хората е минавал за пияница без никакво уважение и почит.

5) Като се завърнал от Румъния, поздравявал когото срещне с „бонжур“, и оттогава му останало името Бонжора като прякор.

Добри Ненчов Кръчмаря е от Панагюрище. Неговата кръчма се е посещавала и от турци, и [от] българи. Кръчмата му е в махалата Дръстене на десния бряг на р. Осъм. На левия бряг на Осъм се извива покрай Осъма горица, сред горицата е табашката пещера. Тази местност привличала и турци, и българи да посетят Добрювата кръчма. Каймакаминът и кадията всякой петък посещавали кръчмата на Добря като религиозен празник - да си поотпочинат и полюбуват на хубавата местност. Понеже не е имало къде да седнат, отбиват се в кръчмата на Добря и се качват горе на балкона, който е обърнат към р. Осъм и горичката, пият по едно кафе и си отиват. Кръчмата в петък се е посещавала от турци вечер, като Исмаил Ефенди - чиновник по емляка (описване сградите), Речеп Чауш, Исив [Хюсеин — б.р.] Чауш Бошник, Али Чауш и много други, на които имената не се помнят.

Кръчмата на Добря и сега стои - тя е старо, паянтово здание на два етажа, в долния етаж е била кръчмата, а горният етаж е служил за семейството му, там е и балконът. За да се иде на балкона, трябва да се мине през двора и се покачи по стълбата за балкона, без да се минава през кръчмата. Това обяснение давам, за да се не помисли, че каймакаминът и кадията са минали през кръчмата за балкона, когато тяхното официално положение нямаше да им позволи да минат през кръчмата за балкона.

Дъщерята на Добря кръчмаря — Мария Добрева, по мъж Трифонова, 55-годишна, разправя, че Гечо Сирков, брат на Никола Сирков, в къщата на когото Левски се е крил, отишъл през нощта с няколко души да убият Добря. Пробиват стената на спалнята, за да влязат при същия Добря. В момента, когато почнали да влизат, стената се разтърсила и окачената торба - кожена - с орехи пада на пода и от силното сгромолясване на орехите Добри се събужда. И като видял пробитата стена, почнал да вика за помощ, че животът му е застрашен. Надава вик Гечо Сирков и другарите му избягват и убийството се осуетило. Това е станало в 1875 г. пролетта.

След обесването на Левски работата поел Стефан Стамболов. Знае се, че Ст. Стамболов е дохождал в Ловеч в 1875 г., за да подготви въстанието, обаче Комитетът не бил готов. [2]

БЕЛЕЖКИ

1. Сведения събрани и доставени от Д. Пъшков.

2. След освобождението Гечо отишъл при Добри и му се признал. Д. Пъшков мисли, че Ст. Стамболов е наредил да се убие Добри. Добри е бил подозиран от комитетски хора, но конкретно не се сочи за какво и изобщо не е доказано това. През перипетиите на Освободителната война Добри е бягал от Ловеч, което показва че не е бил на особено добра нога с турците. П. Кръстю след освобождението пращал два пъти поп Цока да моли Д. Пъшков и другарите му от Комитета да приемат поп Кръстю на лични обяснения по предателството, но Д. Пъшков и другите отказали. Гечо Сирков бил брат на Никола, но от друга майка, бил по-младият. Д. Пъшков помни, че видял Л. Каравелов след Освобождението в Търново; ходил нарочно да го види. Л. Каравелов казал, че не знае докога ще задържим освобождението и дали ще има кой да ни освободи от русите. Нито Бонджора, нито Добри не са биле комитетски хора от времето на Левски.

№ 550

Петко Тодоров от Т. Пазарджик до автора

23. VIII. 1926 г., Т. Пазарджик

Уважаеми Г-н Страшимиров,

Според нашето знание с Ражанков не е за вярване да се е бавил Левски 15 дена у Стефанов. Допустимо е, като ходи и дохожда, да се наберат 15 дена и отиваше да заобикаля и пак дойдеше. За другите неща ти разправяхме и вие си взехте бележки. На Комитета беше възложено да приготовлява хора и то се разбира, че всеки да бъде поведен под клетва. И събиране пари за пушки, които костваха по 11 наполеона едната пушка. И друго - пари половина лира или черека, или миджиде на пътя искай - [кой] колко [то] даде за поддържане разходите комитетски. Проваждане (изпращане) на главния комитет в Букурещ.

С последното отиване на Левски за Букурещ от Пазарджик придружен беше от Никола Ражанков докъде Ловеч и се повърна, а Левски щеше да продължава за Букурещ, а Ражанков щеше да се приготви за пролет да отиде под предлог, че завежда ученик да се настани на занаят, и Левски щеше да го представи в централата за негов заместник, да се върне в Турско и събраните пари по Комитета да се провождат (изпращат) в централата за по-наташно тяхно разпореждане за доставянето и изпращането на пушките, но Левски го хванаха и нищо не стана. Но делото не загина. Подир се яви Атанас Узунов, но и него хванаха, пак нищо. Напоследък Бенковски с неговата авантюра [да] се привлече Европа и [да] се упълномощи Русия, та ни освободи.

Ако има нещо да намериш за твоя потреба, избери. Ако не, хвърляй на боклука.

С почитание

Петко Тодоров

№ 551

Ив. Терзиев от Ловеч до автора

I

Отец Евстатий [1] съобщава, че свещеник Г. Антипов е осъден от Ловеч. епарх. духов. съвет па 4-месечен аргост в Гложенския манастир, където изтърпял наказанието си за някаква дописка против А. Башев. Това е било във времето на дядо Натанаила, а отец Евстатий е бил член на Съвета. В дописката било казано, че Башев е бил все и вся (в Митрополията).

II

Във времето на войната 1876-1877 г. поп Кръстю е бил изпратен от Н. Блаженство за архиерийски наместник в гр. Орхание.

III

Ръкоположен бил отец Евстатий от митрополит Дионисий, а не от Н. Блаженство, защото Н. Блаженство замести Дионисия след неговата смърт в 1875 г.

IV

Лицето Атанас Попов не познавам, за него нищо не съм споменавали не знам писмото му, за което се пише в сп. „Християнка“.

V

Тефтер, заверени от Левски имената на вносителите, аз не знам и такова не съм говорил, а съм говорил само, че в-к „Марица“ не е напечатал документите.

VI

За злоупотребление на 8000 гроша от поп Кръстя, че 500 лири, които имало в касата, са били взети от Комитета и изобщо, че поп Кръстю не вземал пари от други комитети, писано на стр. 25 на сп. „Християнка“, аз не съм говорил. Такива показания не съм давал. Всичкото ми показание се е състояло в охкането на поп Кръстя, че документите му не били печатани във в-к „Марица“.

VII

Изразът, че се правило опит чрез поставяне отрова в Св. Причастие за отравянето на поп Кръстя, е неверен. Такова не съм говорил. А съм казал, че мълва, слух се е носило за отравянето на поп Кръстя чрез Св. Причастие. Обаче дали е поставяно отрова, или не, аз не зная.

№ 552

Роднина на Цветко х. Павлов до автора

Уважаеми г-н Страшимиров,

При последното Ви идване в Ловеч по смъртта на нашия добър съгражданин Дим. Пъшков Вий не пропуснахте случая и дойдохте при мене, за да Ви дам някои сведения за чичо си Цветко х. Павлов. Доколкото знаях от баба си и баща си (и двамата умрели) аз Ви дадох някои сведения и останах длъжен за още някои, за които аз Ви обещах, че ще ги събера от стари хора, жители на с. Владиня, където е бил чифликът на чичо ми Цветка. Разпитах доста стари хора - познати на чичо ми, и от тях извлякох следните истински данни, и то казвам истински затова, защото неколцина говорят едно и също.

Истината е това:

1) Бил е кафтанджия (шиене на антерии). Ходил е за стока по панаирите в Джумаята и Удунжисолу (Добруджа). Вземал е стоки, като е купувал и револвери, които е поставял из денковете и ги е раздавал на нему доверени хора.

2) Лично той, за да не бъде подозрян, е купил чифлик в с. Владиня, Ловешко, в който е наортачил Христо Тюфекчиев и Ан. Хитров, двамата от Ловеч. Първо са работили имота сами, а след това са го давали под наем, като парите от наема е прибирал чичо ми (по споразумение) и ги е предавал на тогавашния Комитет в гр. Ловеч. С чифлика и доходите от него се е разправял само чичо ми, който е прокарал и повечето от времето си в него. Той от време на време е ходил и с Хр. Тюфекчеев в с. Владиня като за другар и е настройвал населението за революция против турската тирания е била голяма (не е техническа грешка, така е в оригинала – бел. П. Н.). И като по-интелигентен от другарите си е писал във вестник „Дунав“, който бил издаван в Румъния, и във вестник „Зорница" издаван в Цариград. Тия дописки той е изпращал вместо стока, като е имал свои знаци (шифър) и изпращани по търговци.

Бил е доста редовен и начетен за времето си човек. Убит е в тавана на Гено Чешнето, заподозрян от пушека на тютюна, който е бил пушил. Напоследък е изпаднал, защото е изгубил и изхабил всички материални средства. Винаги е ходил с по два револвера и бастун, в който е заврян дълъг шиш с две остриета във вид на кама, само че дълъг почти колкото е бил бастуна му.

Уважаеми г-н Страшимиров, събрах сведения, че е събирал видните селяни в близката до селото гора. Под предлог, че пасат добитък, повдигал ги е за бунт. Обаче точно за това никакви сведения сега не бих Ви дал, защото добре не съм осветлен. Нужно е време, с каквото винаги не разполагам, и ходене, за което също се иска време. Във всеки случай аз не ще остана с това, ще се постарая за още някои разкрития само и само да се услужи на делото. Като завършвам настоящето си, което е малко обширничко и с което може би ще Ви отегча, моля Ви, извинете ме за късното даване на тия сведения, като се задоволите сега с тях, при обещанията ми, че ще се постарая и за издирването на онова, за което почертах в трета страница на настоящето ми и др. някои, каквито бих узнал впоследствие.

Ловеч, 2.III.1927г.

Сърдечно Ви поздравявам

З.П.

Чиновник в общината

(Край)