ПРОВОКАЦИЯ

АВТОР: СТАНИСЛАВ ЛЕМ

ПРЕВЕЛ ОТ ПОЛСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

HORST ASPERNICUS: Der Völkermord. I. Die Endlösung als Erlösung. II. Fremdkörper Tod, Getynga, 1980

Добре е, каза някой, че тази история на геноцида е написана от немец, защото друг  автор щеше да бъде упрекнат в германофобия. Не мисля, че има нещо подобно. Антропологът Асперник смята немското "окончателното решение на  еврейския въпрос" по време на ІІІ Райх за второстепенна част от процес, който не се ограничава нито с немските убийци, нито с еврейските жертви. Скверни неща са писани за съвременния човек не един път. Но нашият автор е решил да се разправи с този човек веднъж завинаги, приковавайки го така, че повече да не може да се опомни. Асперник, чието име се асоциира с Коперник, е имал намерение като своя знаменит предшественик в астрономията да извърши преврат в антропологията на злото. Читателят сам ще оцени по резюмето на двата тома дали е успял.

Първият том започва, както изисква обширният замисъл, с преглед на отношенията между животните. Авторът се спира на хищниците, които убиват по инстинкт, за да живеят. Той подчертава, че хищникът, особено големият, не убива свръх своите потребности и тези на свитата си от коменсали, защото - както е известно - всеки хищник има такава свита, състояща се от по-слаби животни, които се възползват от неговите недоизядени жертви. Тревопасните животни стават агресивни само през размножителния си период. Но случаите, когато борбата на мъжкарите, претендиращи за една женска, завършват със смъртта на единия съперник, са изключение. Убийството без корист е много рядко явление сред животните. По-често може да се срещне при домашните животни.

Не е така при човека. Както отбелязват хрониките, военните сблъсъци от най-стари времена са прераствали в масово избиване на победените. Причините са били в общи линии практични: унищожавайки по този начин поколенията на изгубилите войната, победителите се предпазвали от бъдещо възмездие. Подобни кланета били в в древните култури съвсем явни, направо демонстративни, след като кошници с отрязани крайници и гениталии са участвали в триумфалните шествия на победителите като експонати за успеха им. Никой в древността не е оспорвал това тяхно право. Те убивали победените или ги вземали в плен, водени от чисто делови користни сметки.

Асперник показва с богат материал как се е стигало до постепенното обграждане на военните правила с ограничения, видими в рицарските кодекси, макар че тези ограничения не били спазвани при гражданските войни, защото останалият жив вътрешен противник е бил по-опасен от външния враг,  което обяснява защо католиците са изтребвали катарите много по-сурово от сарацините.

Бавното нарастване на ограниченията довело най-сетне до споразумения от рода на Хагската конвенция. Тяхната същност била в това да разделят трайно военния успех от избиването на победените. Успехът в никакъв случай не трябвало да води след себе си избиване. В това разделение се съзирал прогрес, настъпващ в етиката на военните конфликти. Масови убийства имало и в съвременността, но им била чужда както архаичната демонстративност, така и ясната корист на извършителите. Тук Асперник преминава към изследване на онези доводи, които са били изтъквани в различни времена, за да се мотивира геноцида.

В християнизирания свят тези доводи станали обичайно явление. Трябва впрочем да добавим, че нито колониалните походи, нито вземането на африкански роби, нито по-раншното освобождаване на Светата земя или разгрома на южноамериканските държави не са се извършвали под знака на някакъв геноцид, защото е ставало въпрос за работна сила, за покръстване на езичници, за завоюване на задморски земи и кланетата на аборигените са означавали преодоляване на пречки по пътя към целта. Но в хронологията на геноцидите може да се открие спад на користта като мотивационна компонента и нарастване на компонентата на идейните обосновки, с други думи - нараства превъзходството на духовната изгода над материалната изгода на инициаторите. Предвестник на хитлеровия геноцид Асперник вижда в клането на арменците от турците по време на Първата световна война, защото в него се съдържат изцяло черти на съвременните масови убийства: то не донесло на турците никакви съществени ползи, а едновременно с това било лъжливо в мотивите си и доколкото могло да се скрие, било скрито от света. Защото според автора характерен за ХХ в. е не геноцидът tout court [1], а лишаването от живот с напълно фалшива обосновка, маскирано в протичането и резултатите си толкова добре, колкото е възможно. Материалните изгоди, идващи от ограбването на жертвите, са били в общи линии нищожни, защото въпросът е стоял точно така, както в случая с евреите и немците: в държавния баланс на Германия юдоцидът нанесъл материални и културни загуби, което е доказано с огромен фактографски материал след войната от немски автори. Съзнателно с течение на времето е настъпило пълно преобръщане на изходното положение: и военната, и икономическата полза от масовите убийства се превърнала от действителна във фиктивна и именно това предизвикало необходимостта от нови обосновки за масовите убийства. Ако тези обосновки придобиели силата на неоспорими аргументи, изпълняваните на тяхна основа масови смъртни присъди нямало защо да бъдат скривани от света. Но след като навсякъде са ги криели, явно не са били достатъчно убедителни дори за активистите на геноцида. Асперник смята, че това е поразителен извод, а в същото време фактите не позволяват да бъде оборен. Както показват запазени документи, хитлеризмът е спазвал в масовите убийства следната градация: при победените народи, от които е бил убиван всеки десети човек, като славяните, част от екзекуциите са били обявявани публично, докато при групи, подлежащи на тотална ликвидация, като евреите и циганите, не са били давани аналогични сведения за протичащите екзекуции. Колкото е по-тотално унищожаването, толкова по-голяма тайна го обгръща.

Асперник изследва комплекса от тези явления с метода на последователните проучвания, които имат за цел да достигнат до все по-дълбоките мотиви за геноцида. Най-напред той показва на европейската карта градиент, насочен от Запад на Изток, който се движи от полюса на скритото към полюса на явното, или - казано в морални категории - от срамежливото към безсрамното убийство. Това, което немците са правили в Западна Европа локално, секретно, не масово и постепенно, на Изток са го предприемали с нарастващ мащаб, невъздържано, все по-безпощадно и явно, започвайки от границите на анексираните полски земи, така нареченото Генерално губернаторство, при което колкото по на изток се отивало, толкова по-явно геноцидът ставал норма за незабавно приложение: често евреите били убивани на място в жилищата им, без да се изолират в гета или да се откарват в лагерите на смъртта. Авторът смята, че това различие свидетелства за лицемерието на човекоубийците, които се стеснявали да вършат на Запад това, което са вършели на Изток, където вече не се грижели за запазване на външно благоприличие.

Програмата за "окончателно решение на еврейския въпрос" носела в зародиша си различни варианти с не една и съща интензивност на жестокостта, но с един и същи край. Асперник с право отбелязва, че е можело да се осъществи безкръвен вариант, а едновременно с това военно и икономически по-изгоден за Третия райх, като се разделят мъжете и жените и се изолират в гета и лагери. След като немците не са отчели в избора на действията си етичните фактори, длъжни са били да се съобразят с фактора лична изгода, безспорна при този вариант, при който се освобождават значителен брой железопътни композиции (с каквито евреите са били превозвани от гетата до лагерите на смъртта) за военни нужди, намалява се броят на отрядите, определени за физическо унищожаване (защото наблюдението на гетата би изисквало много по-малко сили), и се намалява също така натоварването на промишлеността, която е трябвало да произвежда крематориуми, мелници за човешки кости, циклон и други средства за изтребление. Разделените евреи биха измрели най-много за 40 години, ако се има предвид с какво темпо хората в гетата са се топели от глад, болести и непосилен принудителен труд. Темпото на подобно косвено унищожение било известно в щаба на "Endlösung" [2] в началото на 1942 година и когато били взети окончателните решения, този щаб е можел все още да разчита напълно на немската победа, затова никакви фактори не са давали предимство на кървавото решение освен желанието да се убива.

Както свидетелстват запазените документи, немците са изследвали евентуалността и на други методи, например стерилизирането чрез облъчване с рентгенови лъчи, но в края на краищата се решили на убийствата. За историята на немците, обяснява Асперник, за вземането под внимание на тяхната вина, за световната политика в следвоенното време конкретният вариант на юдоцида нямал никакво значение, защото и без него Третият райх бил обременен с военни престъпления, водещи до най-сурово наказание. Не е по-малък престъпник този, който унищожава даден народ с принудителна стерилизация или изолиране на половете, от този, който го убива. Но за психосоциологията на престъплението, за анализа на хитлеристката доктрина, за теорията на човека разликата е коренна. Химлер е обосновавал юдоцида сред своите съратници с необходимостта от изтребване на евреите, за да не могат никога да заплашат немската държава. Но когато се вземе съществуването на такава заплаха за чиста монета, вариантът с косвената ликвидация се оказва материално, технически и организационно най-икономичен. Следователно Химлер е лъгал своите хора, а изглежда и самия себе си. Върху всичко това легнали по-късните събития и когато пораженията започнали да тревожат немците, стигнало се до значителни обрати и едновременно до опити за заличаване на следите от масовите екзекуции чрез изгаряне на ексхумирани трупове. Ако едва тогава беше започнал кървавият геноцид, би могло да се повярва, че убежденията на химлеровци и айхмановци са били искрени и че те са били принудени да убиват, страхувайки се от възмездието на победителите. Химлер е лъгал също, сравнявайки евреите с паразити, които трябва да се унищожават, защото паразитите не се унищожават с преднамерени мъчения.

С една дума, ставало въпрос не само за полза от извършеното престъпление, а и за удовлетворение, идващо от самото му извършване. Още през 1943 година - а изглежда и по-късно - Хитлер и неговият щаб са можели да вярват в немската победа, а "победителите не ги съдят". Затова е много трудно да се обясни защо геноцидът не е получил по време на реализацията си пълно одобрение, защо дори в строго секретните документи е бил маскиран с криптоними от рода на "Umsiedlung", преселване, с други думи - екзекуция. Асперник смята, че с тази двузначност се прави опит да се съгласува това, което не може да бъде съгласувано. Немците трябвало да бъдат благородни арийци, водещи европейци, героични победители и едновременно с това убийци на невъоръжени хора. На първото давали гласност, а второто го вършели и това поставило началото на обемист речник от преименувания и фалшификации като "Arbeit macht frei" [3], "Umsiedlung" или "Endlösung", служещи за евфемизми на престъплението. Именно в това фалшифициране според автора се проявява въпреки претенциите на хитлеризма принадлежността на немците към християнската култура, защото така били пропити с нея, че въпреки най-доброто си желание да прекрачат извън границите на Евангелието, не успели да направят това във всяко едно отношение. В кръга на тази култура, казва авторът, ако всичко може да се прави, не всичко може да се казва. Тази култура е била необратим фактор, защото в противен случай немците не биха имали никакви задръжки да наричат своите действия с истинското им име.

 Първият том от изследването на Хорст Асперник, наречен "Die Endlösung als Erlösung" [4], съдържа преглед на предприеманите в последно време опити да се обяви истината за геноцида в Третия райх за фалшификация и лъжа, с която победителите са си послужили, за да доунищожат в морален план победените немци. Но не е ли подобен стремеж да се отрекат набухналите планини от документални снимки, показания и архиви, останали от хитлеристите, купищата коси, обръснати от женските глави, протезите на избитите инвалиди, играчките на умъртвените деца, очилата, пещите в крематориумите, не е ли подобен опит проява на лудост? Нима е възможно нормален човек да нарече неопровержимите доказателства за престъплението фалшификат? Ако проблемът беше само психиатричен, ако защитниците на хитлеризма бяха наистина ненормални, нямаше да има нужда от изследването на Асперник, който се е запознал с американски проучвания върху членове на тамошната фашистка партия, за да цитира диагнозата на специалистите, че неохитлеристите са несъмнено умствено нормални, макар че сред тях се срещат повече психопати, отколкото сред другите хора. Затова проблемът не позволява да бъде зачеркнат като ограничен в рамките на психиатричната профилактика, с което изследването му става задължение на човешката философия. Тук читателят се натъква на диатриба за уважавани философи от рода на Хайдегер. Нашият автор не осъжда Хайдегер, че е принадлежал към хитлеристката парния, която философът бързо напуснал, защото смята за смекчаващо обстоятелство това, че през тридесетте години не било лесно да се предвидят кървавите резултати от хитлеризма. Грешките са опростими, ако водят до промяна на грешно становище и до действия, каквито тази промяна изисква. Във връзка с това твърдение Асперник нарича себе си минималист. Той не смята, че Хайдегер или някой като него е бил длъжен да защитава преследваните и че трябва да бъде осъждан за липсата на смелост да направи това: не всеки се ражда за героични дела. Въпросът е в това, че Хайдегер е бил философ. Този, който се занимава с природата на човешкото битие, не може да отминава хитлеристкото престъпление мълчешком. Защото ако е смятал, че това престъпление се намира на равнището на "низшето" съществуване, с други думи - че е имало само криминален характер, необикновен единствено по размерите, до които силата на държавата е раздула престъплението, и не си струва да се занимава с него поради това, че философията не изследва обикновените престъпления, защото не поставя в челните редици на своята проблематика това, което се изследва от криминологията, ако е смятал именно така, или е бил слепец, или лъжец. Ако не е видял некриминалното значение на това престъпление, той е умствено незрящ или глупак, но какъв философ може да бъде глупакът, дори и да е в състояние да разцепи косъма на четири? Ако е мълчал, за да излъже, също е изневерил на своето призвание. Така или иначе, той се оказва съучастник в престъплението, разбира се, не в неговото планиране и провеждане, подобно обвинение би било заядлива клевета. Той става съучастник в престъплението без да иска, защото му е придал по-незначителна стойност, омаловажил го е, изблъскал го е настрани при съвсем незначителните въпроси, определил му е периферно място в структурата на бита, ако изобщо фигурира там. А нали лекарят, който приема за несъществени признаците на смъртоносната болест, който премълчава нея, нейните симптоми и резултати, е или калпав лекар, или съюзник на болестта и tertium non datur. Който се занимава със здравето на човека, не може да омаловажава смъртоносната болест и да я изключва от сферата на изследванията си, а който се занимава с човешкото битие, не може да извади геноцида от неговата структура. Ако прави това, така омаловажава своята работа. Това, че човек на име Хайдегер е упрекван за личната му подкрепа на хитлеристката доктрина, но упрекът не е бил насочен към неговите изследвания, глухи за цялата тази област, свидетелства според нашия автор, че съществува таен заговор между тези, които разделят вината. А вината разделят всички, които са склонни да омаловажат значимостта на това престъпление в структурата на човешкото съществуване.

Хитлеризмът е бил обясняван по много начини. Авторът на Геноцида изброява три от най-често използваните обяснения: гангстерското, социоикономическото и нихилистическото. Първото приравнява геноцида с грабителските действия, придружени с убийства, и именно него са въвели в сферата на вниманието нюрнбергските процеси, защото за военните съдии, излъчени от победителите, било най-лесно да се споразумеят в обвинителните актове, опирайки се на традиционната съдебна процедура, разглеждаща обикновените престъпления, а причина за това е, че планините от чудовищни веществени доказателства са водели със самото си съществуване съдопроизводството по този път. Социоикономическото обяснение превръща слабостта на Ваймарската република, икономическата криза и изкушенията, на които бил подложен едрият капитал, стиснат в клещите на левицата и десницата, в група от причини, дали възможност на Хитлер да дойде на власт.

Накрая националсоциализмът като триумфиращ нихилизъм очаровал особено големите хуманисти от рода на Томас Ман, виждащ в него "другия глас" на Германия, мотива за дяволското изкушение, което пренесъл в Доктор Фаустус от средновековието през вероотстъпничеството на Ницше в двадесетия век. Тези обяснения са само частично принципни. Гангстерското пропуска в движението неговата лъжливост. Бандитите не прибягват в своите сговори до евфемизми или лъжи, които да правят престъплението по-красиво. Социоикономическото не достига до разликата между италианския фашизъм и хитлеризма, която не е маловажна, след като Мусолини не подстрекавал към геноцид. И като последно концепцията на Ман е прекалено обща в своята теза, превръщайки Германия във Фауст, а Хитлер в сатана. Следователно представянето на нациста като бандит е прекалено тривиално банализиране на проблема, а като слуга на дявола е преувеличена баналност. Истината за хитлеризма не е нито толкова плоска, нито толкова възвишена, както го изискват тези два противообраза. Изучаването на хитлеризма е навлязло в лабиринт от диагнози, които се съгласуват частично една с друга, а частично си противоречат, защото неговите престъпления са на повърхността тривиални, но техният дълбок смисъл е тайно вероломен. Този дълбок смисъл не вдъхновявал водачите на движението, докато представлявали шепа политикани-кариеристи, те не са го осъзнавали и след това, когато завладели машината на голямата държава. Те не били способни на самосъзнание, защото били парвенюта, лицемери и користолюбци, вървящи след Хитлер. Както е известно, quos deus perdere vult, dementat prius [5]. Завоевателният план на Хитлер не бил отначало налудничав, той станал такъв с течение на времето, защото е трябвало да стане такъв. Както е известно, генералният щаб не желаел война с Русия, знаейки съотношението на силите, но дори и Хитлер да беше спечелил на Изток, крайното поражение би било още по-страшно. В общи линии да се обсъждат алтернативите на действителността означава огромна несигурност, но ситуацията на световната шахматна дъска е имала тогава в своята дислокация такава логика на необходимостта, на която е трябвало да се подчиняват всички военни играчи. Източните успехи на Хитлер биха стимулирали американците да нанесат на Япония атомни удари, за да я победят, преди да е получила немска помощ. Разкритото по този начин ядрено оръжие би довело на свой ред континенталните вече противници, Германия и Америка, до ядрена надпревара, в която американците, значително по-напреднали, биха имали начално превъзходство и просто би трябвало да го използват, опустошавайки радиационно Германия през 1946 или 1947 година, с други думи - докато теоретичната физика, сложена под нож в Германия от Хитлер, не е успяла да въведе в арсенала му ядрени средства. Междуконтиненталното примирие и разделянето на света на две сфери на влияние нямаше да бъдат възможни, ако на сцената беше излязло атомното оръжие и ако, намирайки се в състояние на война с немците, американците биха постъпили самоубийствено, протакайки неговото използване до времето, когато се появят немски атомни бомби. Ако покушението на 20 юли 1944 година беше успяло, унищожаването на Германия щеше да е в по-малки размери от тези след капитулацията през 1945 година, а ако тогава не се беше стигнало до нея, през 1946 или 1947 година Германия щеше да се разпадне на радиоактивно заразен прах. Никой американски президент не би могъл да се въздържи от подобни удари, защото никой не би водил преговори с противник, така потъпкващ постигнатите споразумения като Хитлер, а едновременно с това владеещ ресурсите на Европа и Азия. Това означава, че катастрофата на Германия е щяла да се окаже в епилога си толкова по-голяма, колкото по-големи са били преди това военните й успехи. Тази катастрофа се е съдържала предварително в плановете на Хитлер, защото тяхната експанзивност е нямала реални граници, ето защо е било само въпрос на време успешната стратегия да се превърне в самоубийствена. Злата съдба накарала Хитлер да изгони от Германия тези физици, чиито мозъци и ръце създали в Съединените щати атомното оръжие. Това били или евреи, или така наречените "бели евреи", или хора, преследвани заради своите несъвместими с хитлеризма убеждения. Както се вижда, расисткият и човекоубийствен в резултата си елемент на доктрината не е бил безучастен относно краха на Германия, нито случаен, защото именно той превърнал тази доктрина в самоунищожителна експанзия.  Така, определяйки мястото на геноцида в цялата рамка на Втората световна война, Асперник се връща към неговата иманентна същност.

Престъплението - твърди той, - ако не е спорадично прекрачване на нормите, а правило, формиращо живота и смъртта, създава собствена автономия, също като културата. Поради планирания мащаб то изисквало производителни сили и средства за производство, затова било необходимо да има своите специалисти, инженери и работници, един квалифициран смъртоносен колектив. Всичко трябвало да бъде изнамерено и създадено от нищото, защото никой дотогава не бил правил това в такъв размер.  Този размер не може да бъде обхванат. Пред лицето на престъплението, поставено на промишлени основи, са напълно безпомощни традиционните категории като вина и наказание, памет и прошка, разкаяние и отмъщение, и ние знаем тайно за това пред морето от смърт, в което се е къпел хитлеризмът, защото никой от убийците, както и никой от невинните жертви не е в състояние да достигне с мисълта си дълбочината на смисъла, скрит в думите "милиони, милиони, милиони убити". И няма едновременно с това нищо по-отчайващо, нищо, което да изпълва мисълта с по-голяма пустота и язвителна досада от четенето на признанията, направени от свидетели на престъплението, защото те повтарят непрекъснато един и същ изтъркан мотив, за пътя към рова, пещта, газовата камера, ямата, лабораторната маса, и съзнанието най-сетне отблъсква безкрайните върволици от сенки, възкресявани от четенето, миг преди края, защото никой не е в състояние да се справи с това. До отказ се стига не поради липса на милосърдие, а заради пълната загуба на сили, заради затъпяващата досада от еднообразието на това, което след като е убийство, в ничия трактовка , в ничие възприятие не би трябвало все пак да бъде еднообразно, равномерно, делово и досадно като наблюдаването на конвейерна лента. Не, никой не знае какво означава да бъдат избити милиони невъоръжени хора. Въпросът се е превърнал в тайна, както винаги, когато човек върши нещо, което го надхвърля физически и понятийно. А иначе би трябвало да се навлезе в тази поразяваща област не само заради паметта на жертвите, но и заради живите. Немецът доктор, антрополог и историк казва на това място така: "Читателю, заплашва те отъпкан мисловен път. Който говори като мене, рискува да бъде сметнат за моралист. За човек, който жадува да безпокои съвестите, за да не се успокояват никога, за да не се затвори културата като безчувствен белег от рана в самозащита, определяйки от благоприличие ежегодни дати за траурни възпоменания". Следователно проповедникът-автор иска да държи раните вечно отворени с надеждата, че така няма да се стигне до нови жертви. "Не съм обаче нито толкова екзалтиран, нито толкова свят, за да се отдам на подобни наивни мечти. В три насоки са били реакциите на немците след поражението. Едни, живо потресени от това, което е извършил техният народ, смятали, подобно на Томас Ман, че позорът ще се превърне в стена, отделяща за хиляди години Германия от човечеството. Този глас принадлежал на малко хора, предимно емигранти. Множеството се опитвало да се разграничи от престъплението, да се измъкне с някакво алиби, декларирайки определена степен на несъучастие, несолидарност с убийството, незнание, а по-честните - непълно знание, поразено от страха. В тези гласове всичко звучало с нотата "НЕ": не знаехме, не искахме, не участвахме, не можехме, не умеехме - всичко е направено от Някой друг. Малцина в крайна сметка са се разкаяли, за да молят и да искат прошка в акт на покаяние, да изкупят някак си злото, да се сближат с неубитите жертви, в толкова печалното и благородно, колкото и погрешно заблуждение, че някой човек, някакви личности или организации, или някакво правителство могат да станат арбитри между немците и тяхното престъпление. Между другото тази благородна заблуда се изповядвала от не един оцелял..

А какво станало с престъплението, след като едни го осъждали, други се дистанцирали от него, а трети искали да го изкупят? Останало неизследвано в дълбочината си от аналитичната мисъл. Смъртта прави равни всички покойници. Жертвите на Третия райх не съществуват също така, както не съществуват шумерите и амалкитите, защото умрелите вчера са същото нищо, което са и умрелите преди хиляди години. Но геноцидът днес означава нещо различно от това, което е означавал тогава: и думата ми е за този човешки смисъл на извършеното престъпление, който не се е разпаднал заедно с телата на жертвите, който е останал сред нас и който трябва да опознаем. Опознаването му е наше задължение, дори и да не се окаже резултатно като средство за профилактика на престъплението, защото човекът е длъжен да знае за себе си, за своята история и природа повече, отколкото това му е изгодно и полезно за практични неща. Следователно не се обръщам към съвестта, а към разума".

По-нататък Асперник се занимава с неохитлеризма. Ако той се възраждаше, казва авторът, с напълно явни програми, това нямаше да е все пак никак изумително днес, с епохата на свръхлиберализма, снизходително равнодушен към всякакви ексцеси и всякакви иконоборства. Екстремистки позиции и програми не липсват. След като дьо Сад се е осмелявал да проповядва индивидуално смъртта и мъченията като източници на екзистенциално съвършенство в епоха на закостенели норми, защо да не могат днес да съществуват групи или в краен случай фракции, които да проповядват аналогична програма групово? Но геноцидът не дочакал публично одобрение. Никой не обявява, че създава движение, който ще направи живота съвършен с метода на масовите кланета, че едни или други хора, вредители, търтеи, негодници, покварени от расата, вярата и богатството, трябва да бъдат лишени от свобода, изолирани от другите, а след това изгорени, отровени, изклани и то заедно с кърмачетата до последния човек - по целия свят, изпълнен с екстравагантности, достигащи днес дори до лудост, няма такава явна програма. Още повече никой не проповядва, че лишаването от свобода и убиването трябва да доставят удоволствие, а тъй като е добре удоволствието да се стимулира, тези дейности ще бъдат така усъвършенствани организационно и технически, че възможно най-голям брой жертви ще могат да бъдат измъчвани възможно най-дълго. Никой Антибeнтам [6] не ни се е представил с подобен призив. Но от това не следва, че подобни желания не се мътят тайно в мозъците. Геноцидът, също като обикновеното престъпление, извършвано днес уж безкористно, защото не носи никакви особени облаги на извършителите, не може вече да мине без лъжа. И понеже лъжата като предпоставка за убиване има много лица, трябва най-напред да опознаем фалша на Третия райх и то така, че да открием неговите метастази в съвремието.

Хитлеризмът бил кариерист в политиката, новобогаташка жажда високите длъжности, до които се е добрал, да бъдат непрекъснато аплодирани, а никой не се грижи така за правилата на добрия тон, както новобогаташът, докато е пред очите на другите, и хитлеризмът, който бил точно такъв новобогаташ, се държал по същия начин. Това е видно по водачите му. Но за да бъдат оценени подобаващо, те трябва да бъдат разгледани на фона на извършеното от тях престъпление. Хитлер бил неговия аскет, отказващ чувствените удоволствия на властта, вегетарианец и любител на животните, анахорет в главната квартира, а всъщност не толкова бил, колкото станал такъв, когато действителността все повече започвала да противоречи на мечтите му. В действителност той вярвал само в себе си, но говорел за Провидението от гледна точка на добрия тон, от който, като всяко парвеню, никога не можел да се освободи. Съчетавал между другото необикновено редки черти, тъй като искрено презирал отвратителните шмекерлъци на своите спътници, макар че гледал на тях снизходително, което можел да си позволи добросъвестно, защото наистина нямал низки склонности от рода на интригантството, не познавал удовлетворението, идващо от чувствеността, не обичал безобразията, но такъв обикновен порядъчен човек бил само в личния си кръг: в играта за власт и в започналата война той бил лъжец, интригант, шантажист, жесток човек, убиец и именно тази несъгласуваност на неговите черти създава и до днес непреодолими трудности на неговите биографи. Той бил наистина добър към кучетата, секретарките, лакеите и шофьорите, но на своите генерали позволил да окачат хора като прасета на месарски куки, позволил им да уморят от глад милиони пленници. Това не е толкова необяснимо, както се смята, защото всеки знае своето поведение и какво може да направи пред други хора в малкия радиус на всекидневието, но кой знае какво би направил очи в очи с целия свят? Което не означава, че във всеки човек се намира по един Хитлер, а само че Хитлер пред лицето на историята е загърбвал порядъчността от личния си живот; това била напълно маниерна порядъчност, дребноеснафска и точно като такава не струвала пукната пара в политиката, в нея той не се съобразявал с нищо, защото онова негово благородство идвало от правилата на добрия тон, а не от  морални принципи. Такива той нямал или не се е съобразявал с тях пред лицето на огромните си фантазии, които до една се превръщали последователно в планини от трупове; никой между другото не е показал това по-добре от Елиас Канети ("Хитлер според Шпеер"). Химлер бил школският учител на престъплението, самоук в тази област, защото тя била новост в учебното дело. Той вярвал в Хитлер, в руните, в знаменията, в гадателите, в здравата необходимост от юдоцида, в отглеждането на едри русокоси нордически мъже в домовете "Lebensborn" [7], в необходимостта да се дава пример, така че осъдил на смърт един свой роднина, когато се наложило, и посещавал лагерите на смъртта, макар че от това му прилошавало, искал да ликвидира Хайзенберг, защото по това време му се струвало, че така трябва, но някак си не се стигнало до това. Хора от този тип, в общи линии доста тъпи, цинични, от обществените низини, от вечните периферии, лишени от конкретни способности, незабележими с нищо, следователно средна ръка, но несъгласни с това, получили небивалата възможност да живеят, както не са живели никога дотогава. За това им послужили достопочтените учреждения на повече от хилядолетната държава, нейните ведомства, съдилища, кодекси, здания, административни машини, тълпите от работливи служители, железният генерален щаб и те си скроили от това връхна дреха, позлатили се с всичко това и така се издигнали, че от достигнатата висота убийствата се превърнали в присъда на юридическата справедливост, грабежите във военна слава, всяка своя отвратителна и чудовищна постъпка можели да оневинят, да й предадат благороден вид с подобна промяна на названието и чудото на тази трансмутация продължило дванадесет години. Ако беше победил, казва Асперник, хитлеризмът щеше да основе "папство на геноцида", приписвайки си непогрешимост в престъплението, неоспорима вече от никого в целия победен свят.

Това е изкушението, вкаменило се на дъното на бомбените ями, в които пропаднал хитлеризмът като освободила се от задръжки гола сила, сломена от друга превъзхождаща я сила. Там и в пепелта по скарите на пещите в крематориумите стои сянка от съблазнителната красота на най-могъщите начинания, на които човек е способен. Не трескавият трепет на скритото убийство, а на убийството като благородство, като свещен дълг, като тежък жертвен труд и основание за слава. Затова е трябвало да бъдат подминати всички безкръвни варианти на "des Endlösung der Judenfrage" [8]. Затова хитлеризмът не можел да влезе в никакви съглашения, в никакви договорености, в никакви примирия с покорените народи. Не можело да има дори тактично показани снизходителност или умереност. А следователно не е ставало въпрос "само" за "Lebensraum" [9], "само" за това славяните да служат на победителите и евреите просто да изчезнат, умирайки без потомство, изпратени на заточение. Убийството трябвало да стане държавен интерес, средство за държавна политика, незаменимо с никакво друго, и то станало такова средство. Липсвал само крайният резултат, произтичащ от общите фрази и заплашителни алюзии, съдържащи се в програмата на движението, за да може практиката да се покрие напълно с теорията. Това  не било възможно заради асиметрията на отношението между доброто и злото. Доброто никога не използва злото за свой аргумент, но злото винаги се аргументира с някакво добро. Затова в предсказанията на благородните утопии не липсват конкретни понятия, затова в утопията на Фурие могат да се намерят подробни описания на фаланстерите, но в произведенията на ортодоксалния хитлеризъм няма нищо за лагерите на смъртта, за газовите камери, крематориумите, пещите, мелниците за човешки кости, циклона и фенола. По принцип би могло да се мине и без престъплението - така твърдят тези, които днес успокояват немците и света с книги, обясняващи, че Хитлер не е знаел, не е видял, не е искал, не е имал време да се заеме, че е пропуснал, че е бил зле разбран, че е забравил, че се е отказал, че в главата му е ставало какво ли не, но ако нещо му  идвало на ум, вероятно никога не е било свързано с убийството.

Митът за добрия тиранин и подчинените подлеци, които изкривяват неговите намерения, не е от вчера. Ако между разума на Хитлер и състоянието, в което е оставил Европа, има поне малко съответствие, в такъв случай той е искал, знаел е и е заповядвал. Между другото спорът за неговото знание или незнание няма никакво значение относно подробностите за геноцида. Всеки значителен проект, бял или черен, се отделя в хода на историята от авторите му и се прибавя към колективното действие според съдържащата се в него логика. Злото е значително по-многолико от доброто. Има абстракционисти на убийството, неспособни да убият муха, и натуралисти, убиващи con amore [10], макар че са лишени от дарбата на първите: да оправдават престъплението. Хитлеризмът свързал в своята йерархия едните с другите, защото имал нужда от всичките. Като съвременен подбудител на геноцида той се крепял в лицемерието си върху  две колони: върху етиката на злото и върху етиката на кича.

Етиката на злото никога, както казахме, не изпада в автоапология; злото винаги се приема от нея като средство за някакво добро. Доброто може да бъде претекст, детски лесен за разпознаване, но трябва да фигурира в програмата. Низостта на фалша била институционална прелест на хитлеристката машина за убиване и просто щяло да бъде жалко да се отхвърли този източник на допълнителни удоволствия. Живеем в епоха на политически доктрини. Времето, когато властта е минавала без тях, времето на фараоните, на тираните, на цезарите е минало безвъзвратно. Властта е невъзможна без легитимация. Националсоциалистическата доктрина още в зародиша си е страдала от интелектуалната немощ на своите автори, нескопосана дори в плагиатството, но е била психологически точна. Нашият век познава само добри владетели. Добрите намерения са победили по целия свят - поне в декларациите. Няма вече Чингизхановци, никой също така не се препоръчва за божия бич Атила. Но тази официална доброта е исторически принудителна; диаметралните желания не са изчезнали и чакат да им се отдаде възможност. Необходима им е някакъв легитимност, защото само този, който убива по свое желание и за собствена изгода, може да мълчи. Хитлеризмът е бил такава легитимност. Той поднасял лицемерно почитанията си на официалната световна добродетел, лъжейки, че е по-добър, отколкото пишат за него, макар че е бил по-лош, отколкото си признавали за това във вътрешните кръгове на партията. Впрочем, теоретичните анализи трябва да бъдат също така крайни, както екзекуциите, на които са посветени. Тук половинчатите средства не вършат работа. В 120 дни на Содом от дьо Сад, обръщайки се към жените и децата, на които предстояло да бъдат измъчвани до смърт по време на оргии, херцог дьо Бланжи улучил със сто и петдесет годишно изпреварване същия тон, в какъвто били издържани постоянните обръщения на лагерните коменданти към новопристигналите пленници, защото им предвещавал сурова съдба, но не им предвещавал смърт, плашейки с нея като с наказание за провинения, а не като с предварително произнесена присъда. Макар че по отношение на цялата си практика Третият райх говорел именно така, никога и никъде в никой от неговите кодекси не е имало параграф, който да гласи: "Wer Jude ist, wird mil dem Tod bestraft" [11]. Херцог дьо Бланжи не разкрил на жертвите си и това, че съдбата им е вече предрешена, макар че е можело да го направи, защото са били в негова власт. Разликата е само в това, че дьо Сад надарил чудовищния херцог с по-цветиста реторика от тази, която са можели да използват есесовците. Техният комендант се обръщал към новодошлите , за да ги лъже със знанието, че ще се хванат на неговите лъжи като за спасителна сламка, защото ще им обещае наистина трудно съществуване, сурово, но съществуване, следователно - живот.

Общоприето е да се смята, че комедията, разигравана веднага след това от палачите, насочващи жертвите към мнимите бани, където били задушавани с циклон, е била продиктувана от чисто практически съображения: надеждата, породена от вестта за съвсем естественото за новите пленници къпане, приспивала тяхната подозрителност, свеждала до нула отчаяните им постъпки и буквално ги склонявала да съдействат на убийците. Затова те изпълнявали усърдно заповедта да се съблекат, разбираема за инсценираната ситуация. И така, изключително в резултат от тази инсценировка, тълпите, изливащи се от железопътните ешелони, отивали на смърт голи. Това обяснение изглежда толкова очевидно, че всички изследователи на геноцида се съгласявали с него, без изобщо да се опитват да търсят друга причина за голотата на жертвите, излизаща извън дословността на аранжираната измама. Обаче, твърди Асперник, макар че порномахията на дьо Сад е била явна разюзданост, а нацисткият геноцид като престъпление, поставено на промишлени основи, разигравал до последния момент административен пуританизъм по отношение на жертвите, и в единия, и в другия случай те трябвало до умират голи - а това съвпадение съвсем не е случайно. Не е ли така? Защо тогава дори и най-бедните от бедните, дори мизерстващите евреи от малките галицийски градчета, облечени делнично със закърпени халати , а когато в лагера била зима, дори и с книжни чували от цимент, парцали и дрипи, защо е трябвало да свалят и тези вехтории до голо пред рова за екзекуция? Нали струпаните на едно място, очакващи пушечните залпове голи хора вече не можели да бъдат излъгани с някаква заблуждаваща надежда. Не се постъпвало така с тези, които били вземани за заложници, или били хващани като партизани с оръжие в ръка - те падали до рова с окървавено облекло. Но евреите трябвало да застават на брега голи. Това, че уж пестеливите по природа немци и в този случай са мислели за облеклото, е лъжливо, вторично разсъждение. Там изобщо не е ставало въпрос за дрехите, защото те често, натрупани на купища в складовете, гниели вътре и се разпадали.

Имало дори нещо още по-удивително: евреите, пленени по време на битка, например по време на въстание, не трябвало да се събличат преди разстрела. В общи линии и евреите партизани можели да загиват облечени. Голи умирали най-беззащитните, старците, жените, инвалидите, децата. Голи, както са дошли на този свят, отивали в земята. Убийството при тези случаи внезапно се превръщало в заместител на мярка за справедливост и любов. Палачът се превръщал пред масата съблечени хора, вече приготвящи се за смъртта, в полубаща и полулюбовник, той трябвало да им даде справедлива смърт, както бащата определя справедливо наказание, както взиращият се в голотата любовник дава своите ласки. Възможно ли е това? Възможно ли е тук да се говори за някаква връзка с любовта, та дори да е тя чудовищно пародирана? Не е ли подобно обяснение безотговорна фантасмагория?

За да разберем защо е било точно така, казва Асперник, трябва да се заемем с другата, след етиката на злото, кариатида на хитлеризма, какъвто е бил кичът. В противен случай ще ни убегне най-дълбокият поради своята последна дума смисъл на разглеждания геноцид.

Асперник определя понятието така: нищо, създадено за първи път, не може да бъде кич. Той винаги е подражание на това, което някога е блестяло в културата с автентичност, но е било повтаряно и имитирано толкова дълго, че е изгубило всякаква стойност. Той е по-късна версия, нещо като некадърно копие на картина на велик майстор, която безразсъдните наследници са поправяли, замазвайки формите и цветовете на оригинала, слагайки все повече бои и лак според най-последните вкусове, защото кокетничещият, самохвалещият се, демонстративният кич е обикновено край на пътя, той е много старателно завършена деградация, доработена в подробностите, той е композиция в състояние на схематично втвърдяване, защото скицата по принцип не може да бъде кич, тъй като дава на гледащото око спасителни шансове за доизказване, което никога не прави сигурният в себе си кич. Така нареченият лош вкус при кича се проявява в неговата непреднамерена смехотворност на тържествената сериозност, характеризираща надутите до спукване символи. Като съществена черта в стила на хитлеризма кичът се проявявал във всички негови начинания. В архитектурата във вид на застинал мономентализъм, на пантеони в силно напреднала бременност, на здания по дълга на службата си шантажиращи със своята огромност, с врати и прозорци за великани, със статуи, представляващи голи атлети и голи богини на пост, защото този кич трябвало да предизвиква смирено възхищение  в стойка "мирно", ако не и страх, следователно провъзгласявал себе си с високомерие, вътрешно празен. Образци можело да се вземат и от Гърция, и от Рим, и от Османовия Париж, но в сферата на геноцида било трудно да се демонстрира този стил, защото имало уважавани стилове, които можели да се раздуват великодържавно, но откъде било възможно да се вземат образци за клане на хора? Затова в случая на преден план изпъквала техническата страна на кланицата и затова оръдията на смъртта се отличавали с доста примитивен функционализъм, защото не си струвало да се инвестират значителни средства в техника, след като там, където можело, тя била заменяна с колаборационизма на жертвите, които приживе се занимавали с транспорта, обиска и бръсненето на труповете. Но кичът се промъкнал в лагерите, на сборните площадки, защото се прокраднал в драматургията на конвейерното убийство, макар че никой не бил замислял нещо подобно.

 Дьо Сад, аристократ от деди и прадеди, не се грижел за положението си на благородник във връзка с множеството представяни от него оргии, защото високото положение си го имал по рождение, така че своеобразно своето credo на волнодумец оскърбявал смело и хвърлял кал по знаците на традиционното извисяване над тълпата, несъзнателно сигурен, че никой не може да му отнеме високото положение: ако беше отишъл на гилотината, в крайна сметка е щял да бъде обезглавен като маркиз Донатиен Алфонс Франсоа, по баща граф дьо Сад, а по майка - странична издънка от кралския дом на Бурбоните. Но хитлеристката конквиста се състояла в кариеризъм на лумпени, простаци, подофицерски синове, помощник-хлебари и треторазрядни писателчета, които жадували за високото положение като спасение, а личното участие в клането, при това непрекъснато, им изглеждало затрудняващо този напредък. Какъв образец в такъв случай можели да последват, как трябвало да подражават и на кого, че макар и да са до коленете в кръв, да не губят при клането от погледа си високите стремежи? Най-достъпният за тях път, на кича, ги отвел далече, защото те стигнали до самия Бог... до суровия Бог Баща, разбира се, а не до лигльото Исус, до Бога на милосърдието и спасението чрез саможертвата.

Как трябва да застанат хората пред Страшния съд? Голи. И точно такъв бил този съд: навсякъде се простирала долината на Йосафат [12]. Съблечени, жертвите трябвало да играят роля на осъдени в една драма, в която всичко, от доказателствата за тяхната вина до справедливостта на съда, било фалшифицирано с изключение на края. Но лъжата ставала истина, след като наистина им предстояло да загинат. И понеже убиецът държал съдбата им в ръцете си, бил едновременно, в една и съща секунда, изпълнен с унищожително въжделение и с Божа воля. Разбира се, когато описваме това по такъв начин, веднага виждаме отвратителната фарсовост на тази мистерия, разигравана на десетки места по Европа години наред, ден след ден. Вярно е, че драматургията се променяла, била неустойчива, тук-там церемониалът преди екзекуцията бил съкращаван до сбит минимум. Трудно било наистина да се играе ролята на Бог Баща в тази пиеса, инсценирана сред мрачните декори на бараките и загражденията, трудно било да се убиват милиони и да се говори пред техните множества през пролетта, лятото, есента, цели години. Изпълнението на тази роля без драстични съкращения, без нарастващо пренебрежение към нея, би било просто много безплодно и безнадеждно, убийците чувствали скука, затова им стигали фрагменти от действието, частици от Страшния съд, генерални репетиции, но винаги с истински епилог. Играта ставала все по-лоша, труповете не искали да горят, от валцованите гробове избивала кръв, през лятото смрадта от изгорените тела се усещала дори в далече разположените жилища на лагерните служители, но поне смъртта не била никога лошо представяна. Този раздел на Endlösung als Erlösung завършва със следните думи: "Зная, че никой, който не е участвал в тези събития нито като палач, нито като жертва, няма да ми повярва и ще сметне моите изводи за плод на безотговорна фантазия. Още повече че жертвите са мъртви и макар че почти четиридесет години ни делят от смъртта им, не се е появил нито един дневник на някого от палачите, поне като анонимно описание на това, което са преживели. Тяхното пълно мълчание, така противоречащо на естествения човешки стремеж да се запазят най-силните житейски спомени, или най-ярките, каквито не всекиму се падат в живота, пълното отсъствие дори на подписани с псевдоними признания, които биха могли да заменят в крайна сметка литературните апокрифи, - как да си обясним това, ако не с равнодушието на актьора към отдавна вече изоставената роля. Читателю мой, трябва да се разберем по въпроса за това, че актьорите, които са играли тази роля, не са осъзнавали какво правят, защото би било абсурд и пълна глупост да се смята, че палачите са разбирали играта си, че са се поставяли съзнателно в ролята на Бог, който справедливо отнема живота. Нали това е бил чудовищен кич, а първата особеност, първият принцип на кича е, че за своите създатели не е кич, защото е това, за което го смятат изцяло субективните убеждения: истинско изкуство, автентична скулптура, неподправена архитектура, затова и всеки, който забележи проявите на кич в своята работа, нито би я продължил, нито би я завършил.

Казвам нещо съвсем различно, а именно: нито сами, нито събрани заедно хората могат да действат, да направят крачка, да се поздравят, без да се подчиняват на някакъв образец, на някакъв стил и пример. Следователно някакъв стил, някакви образци просто е трябвало да запълнят безпрецедентната празнина на масовото престъпление в техническия век и я запълнили тези, които били най-добре познати на всички, които са втълпени още от ранното детство, образците и знаците на християнството, което било оставяно на заден план с присъединяването към хитлеризма, но все пак това не означава, че в съзнанието са били унищожавани всичките негови следи. Нали нито в SS, нито в SA, нито в партийния апарат е имало мохамедани, будисти, таоисти и по всяка вероятност не е имало вярващи християни при чудовищното вероотстъпничество по лагерните плацове, където се появил само кървав кич, защото нещо трябвало да запълни лишената от стил празнина и тя била запълнена с това, което палачите до известна степен имали чисто рефлекторно в съзнанието си, именно защото Mein Kampf, Митът на ХХ век и планините от хитлеристка пропаганда, всичките изписани неща под знака "Blut und Boden" [13] не съдържали нито една дума, инструкция, заповед, способна да запълни тази празнина с нещо конкретно. Следователно в този случай те били изоставени от вождовете на самите себе си и така се появил богохулственият кич. Той бил, разбира се, жалко опростен в драматургията си, приличал на извадка от ученическо листче за преписване, на остатък от стари спомени за катехизиса, на не само несъзнателна, но и на безсмислена катехизисна възстановка, затова и в него останали само образни отломки: Всеобща справедливост, Всемогъщество - и то по-скоро като изображения, отколкото като понятия. Поредното доказателство за моята правота в този процес, основан на косвени улики, е това, че окупационните власти не се интересували от нищо толкова много, колкото от обявяването на убийството за справедливост в реда на нещата. Общоприето се смята - и днес всички изследователи на хитлеризма са съгласни с това - че евреите са били idèe fixe [14] на Третия райх, с която Хитлер заразил самоубийствено своето движение, а по-нататък и немците, че това е била агресивна мания за преследване, истинска социална параноя, защото те виждали цялото зло в евреите, а за тези, които извън всяко съмнение не били евреи и нямали никаква връзка с тях, бил измислен терминът "бели евреи", използван системно въпреки цялата си абсурдност. Както обаче виждаме от това, същност на еврейството не е била, въпреки каноничните тези на хитлеризма, расата, а злото и негово частично въплъщение с особено висока концентрация се оказали евреите. Тогава те станали проблем номер едно на Третия райх, личен въпрос на националсоциализма, а тяхното ликвидиране - историческа необходимост, и така планът бил реализиран. Главно място в традиционното преследване на евреите заемат погромите, но самите немци не са ги използвали почти никога. Правели са това непосредствено преди завземането на следваймарската власт, защото трябвало да се излезе на улицата и да се увлекат нерешителните, а на решителните да се даде шанс "да покажат себе си". Укрепналият обаче хитлеризъм, побеждаващ на бойното поле, бил много рядко подбудител на погроми, които обикновено ставали, когато победените армии отстъпвали, а в изоставените градове влизали немските форпостове, но и това не винаги. Както би трябвало да смятаме, те се въздържали, въздържали и другите от погроми, защото те са кървави безредици, родствени с грабежите и хаотичното унищожаване на еврейската собственост, следователно с едно обикновено престъпление, а нали преследването на евреите не трябвало да бъде престъпление, а негова диаметрална противоположност,  ако трябва да уточним - въздаване на най-висша справедливост. Евреите трябвало да получат това, което справедливо и законно им се полагало. Този коментар изяснява нежеланието на немците да вършат погроми, тяхната сдържаност при тази мярка, но не обяснява защо немците, които на драго сърце са противопоставяли на руските партизани вербувани военнопленници и дезертьори като власовците, както и са организирали по Европа отряди на SS сред испанските, френските и холандските "нордически доброволци", никога не са използвали хора от друг народ при ликвидирането на евреи освен в съвсем изключителни ситуации, необходимост, произтичаща от остра нужда или от липса на собствени сили по места. Това наистина е ставало, но само по изключение и във всеки отделен такъв случай може , като се опираме на запазените документи, да докажем, че решението за използване в умъртвителните операции на ненемци е било предизвикано от принудителна ситуация. От което вече ясно се вижда до каква степен евреите са представлявали за немците "личен въпрос", равносметка до последно, която никой per procura [15] не трябвало да довърши вместо тях. И в края на краищата евреите били изпращани в трудовите лагери само като прелюдия към цялостното им унищожение; лагерите на смъртта били построени по-късно и то изключително за тях. Както е известно, намеренията, които съпътстват каквато и да е дейност, могат да бъдат разбрани по-сигурно по материалните факти, отколкото по декларациите и заключенията, които изпреварват тези факти или ги коментират ex post [16]. И така, от фактите, разглеждани отделно от цялата хитлеристка доктрина, от вербалните усилия на Гьобелс и неговата преса следва неоспоримо, че "Endlösung der Judenfrage" е придобило смъртоносна форма преди да започнат да се късат военните фронтове, следователно ускоряването на унищожението не може да се обясни само с желанието да се довърши убийството преди някой да се притече на помощ на убиваните. Това означава, че в разбиранията на самите извършители геноцидът е прекрачил границите на проповядваните от тях категории за възмездие и отмъщение, защото бил нещо повече: тяхна историческа мисия. Какво е означавала тази мисия като последна инстанция? Никога неназована директно, тя очертава неясен кръг, в който през технологията и социографията на геноцида прозира юдеохристиянската символика, превърната в убийство. Сякаш след като не можели да унищожат Бога, немците са се опитали да унищожат неговия "избран народ", за да заемат неговото място и след кървавата детронизация  in effigie [17] да станат самозвани избраници на историята. Свещените знаци не били подложени на унищожение, а на инверсия.  Следователно в самата си основа антисемитизмът на Третия райх е бил претекст: идеолозите не били толкова ненормални, за да се заемат направо с теоцид [18], отричането на Бога със слово и закон не можело да бъде достатъчно, църквите можели да бъдат преследвани, но не можели да бъдат унищожени изцяло, за това било рано. Бил им обаче под ръка народът, който създал сред себе си християнството и да бъде унищожен означавало да се стигне чрез лагерите на смъртта толкова бързо до покушение срещу Бога, колкото изобщо е възможно за човешките сили. Убийството било акт на Антиизкупление: чрез него немците се освободили от Божия завет. Но освобождението трябвало да бъде пълно или не можело да се равнява на преход от Божето покровителство към покровителство с противоположен знак. То не трябвало да бъде преклонение пред сатанинското зло, а бунт, увенчан с получаването на пълна независимост, както от тъмните, така и от светлите небеса. И макар че в цялата империя никой никога не изразявал това ПО ТОЗИ НАЧИН, неизказано послание за свръхчовешкото състояние на нещата била тайната съобщност на убиващия заговор. Ненавистта към жертвите имала своя обратна страна в привързаността, каквато показал един висш началник от SS, когато, застанал до прозореца на вагон-салона, пътувайки през обраслите с дребни борчета пясъци на на своята област, казал на спътника си: "Hier liegen MEINE Juden" [19]. МОИТЕ евреи. С тях го свързвало умъртвяването им. А на низшите изпълнители им било трудно да разберат защо трябва да умират и деца с майките си, поради което, за да поправят с един замах тяхната съдбоносна липса на вина, я аранжирали ad hoc [20], когато например майките, едва пристигнали в лагера, се опитвали да се отрекат от собствените си деца, защото само бездетните жени били пращани на работа, а пристигащите с деца веднага били отправяни към пещите. Така че за подобен отказ от майчинството недостойните майки били наказвани моментално, а това, че децата, за които се застъпвал палачът, също трябвало да бъдат веднага убити, не му разваляло комедията със справедливия гняв. Нека някой не казва, че сред тези справедливо разгневени убийци са се намирали читатели на маркиз дьо Сад, който е измислил сто и петдесет години по-рано аналогични комедии едновременно с богоубийството in effigie, и че есесовците са плагиатствали от него. Застъпвайки се за децата, чиито черепи разбивали няколко минути по-късно, в толкова зле съшит фарс на справедливостта, че се разпадал веднага, те несъзнателно се оказвали верни на никога неизказаната истина за геноцида като заместващ екзекуцията на Бога."

Във втория том на своето произведение, озаглавен "Fremdkörper Tod" [21], нашият автор се заема с исторически синтез, минаващ границите на фактографията от първия том, макар и опиращ се на нея. Стремежът му е да изясни така наречената от него "вторична утилизация на смъртта". Физическото унищожаване на цели народи или етнически групи е било интегрална част от военните правила в древността. Християнството сложило край на всякакви кланета, основаващи се единствено на възможността за тяхното осъществяване, без да има каквато и да е друга причина. Вина можела да бъде другата вяра и най-често през средновековието е било така. Средновековието създало sui generis [22] симбиоза със смъртта като съдба, вродена в човека с божествено решение, и въвеждайки четиримата ездачи от Апокалипсиса, "плача и скърцането със зъби", танца на скелетите, черната чума и "Hollenfahrt" [23] в пределите на одобреното човешко състояние, то направило по този начин смъртта естествена компонента на съдбата, справедливо изравняваща бедняците с монарсите. Това станало възможно именно защото средновековието било съвсем безсилно пред смъртта.

Никакви медицински терапии, никакви природни знания, никакви международни споразумения, никакви реанимационни техники не са могли, защото не са съществували, да задържат напора на смъртта или поне само да я натурализират като повсеместно биологично явление, защото християнството прокарало дълбока пропаст между човека и останалата жива природа. Именно високата смъртност и краткотрайността на живота помирили средновековието със смъртта чрез това, че й бил даден най-висок ранг в екзистенцията, тясно свързан с отвъдното. Като ужасяващ мрак тя била виждана само оттук; от другата страна се оказала само преход към вечния живот чрез Страшния съд, ужасна инстанция, но не и унищожаваща. Тази интензивност на есхатологията днес не можем да разберем дори приблизително: паметните думи, изречени от един християнин, "Убивайте всички, Бог ще разпознае своите!" [24], които ни звучат като изтънчена гавра, са били израз на съвсем сериозна вяра.

В същото време съвременната цивилизация е движение, отдалечаващо се от смъртта: социалните реформи, успехите на медицината, превръщането в обществени на тези проблеми, които преди това са били изключително лични (грижите за непълноценните болни, старците, инвалидите, бедните, публично застрашените, безработните), постепенно изолирали смъртта, защото оставали безсилни пред нея и затова тя все повече се превръщала в личен въпрос, противно на другите недъзи, за които се намирал обществен лек. Обществените грижи, особено в "благоденстващите държави",  намалявали мизерията, епидемиите и болестите, насищали живота с удобства, но тези успехи се спирали пред смъртта. Това я отделило от всички други компоненти на живота и я направило "ненужна" според разбиранията на мелиоративните доктрини, които постепенно станали всеобща религия в лаицизираната култура. Тази тенденция да бъде отчуждавана смъртта се засилила особено през ХХ век, когато дори от фолклора изчезнали нейните "одомашнени персонификации" като Ангела на смъртта, Костеливата или Странника без лице; лишавана по този начин от отвъдните санкции и от неоспорваното дотогава одобрение, когато културата се превръщала от сурова повелителка в слугиня на човешките желания, смъртта станала чуждо в нея тяло, все по-гола семантично, защото културата като надежден опекун и доставчик на удовлетворения не можела при тези свои принципи да й даде никакъв смисъл. Но тази смърт, осъдена публично на смърт, не изчезнала все пак от живота. Несъвместима в порядъка на културата, изтласквана от някогашното си високо положение, тя в крайна сметка като че ли започнала да се спотаява и подивява. Единственият начин за повторното й усвояване, или за връщането на смъртта в обществото, се оказало нормативното й практикуване, но точно така, по име, то не можело да бъде назовано; следователно трябвало да се убива не в името на културализацията на смъртта, а в името на доброто, на живота, на оцеляването и именно тази концепция националсоциализмът издигнал до ранга на държавна доктрина. Тук авторът припомня горещите спорове, които предизвика в Съединените щати книгата на Хана Аренд Eichmann or the banality of evil [25]. В тях участваха Сол Белоу и Нормън Подхоурец, твърдящи, че след като "всеки човек осъзнава вътрешно святостта на живота" (Белоу) или "зверското престъпление може да бъде извършено само от звяр" (Подхоурец), не могат да се поставят знаци на равенство между хитлеристкото зло и баналността. Според Асперник всички участници в дискусията са сбъркали, защото, ограничавайки спора до въпроса с Айхман като показател за хитлеристкото престъпление, не са успели да разрешат дилемата. Айхман е бил, както и повечето креатури на Третия райх, прилежен и усърден бюрократ на геноцида, но едновременно с това не може да се смята, че е станал такъв поради характерното кариеристично заслепение на партийните бюрократи, надпреварващи да дообмислят усърдно разпорежданията на фюрера, ако самият той не ги е прецизирал. Според Асперник доктрината е била банална, банални можели да бъдат изпълнителите, но не са били банални източниците й, лежащи извън хитлеризма и извън антисемитизма. Спорът затънал в дребнавости, от които не може да бъде изведена истинската диагноза за геноцида през ХХ век. Лаицизираната цивилизация насочвала човешката мисъл по пътя на натуралистичното търсене на "причинителите на злото" и то на всяко зло. След като анулираното отвъдно не можело да бъде такъв причинител, все пак някой е, защото някой трябва да бъде отговорен за злото. Следователно трябвало да бъде намерен и посочен. В средновековието било достатъчно да се каже за евреите, че са убили Повелителя Исус; това през ХХ век не било достатъчно, те трябвало да се окажат причинители на всяко зло. За разправата с тях Хитлер си послужил с дарвинизма, който окончателно определил необратимия, макар и извънкултурен смисъл на смъртта: тя е неизбежна предпоставка за достиженията на естествената еволюция. Хитлер разбрал това по своему, иначе казано - пошло и фалшиво, като заповед и образец, с който Природата (той предпочитал да я нарича Провидение) оправдава и дори направо препоръчва на силните да преживяват за сметка на слабите. Подобно на вече не един примитивен ум преди него той приемал буквално формулата "борба за съществуване", която в действителност няма нищо общо с физическото унищожаване на жертви от хищници, защото еволюционното развитие се осъществява именно в състоянието на равновесие между по-малко и повече агресивните видове, а тоталната ликвидация на по-слабите би довела хищниците до гладна смърт.  Хитлеризмът прочел в Дарвин това, което жадувал като свръхчовешко - обаче не трансцедентално - приравняване на убийството със същността на всеобщата история. Така приетата фалшифицирана директива анулира изцяло етиката и я замества с такава истинност, която показва резултата от борбата на живот и смърт. За да се направят евреите достатъчно чудовищен враг, трябвало да се увеличи тяхната световна роля извън границите на достоверността; така започнало паралогичното мислене, което довело до тотална демонизация на евреите, която хитлеризмът създал с наистина не малък труд, защото противоречала на всекидневния опит на немците, след като евреите живеели сред тях от столетия и до този момент било известно, че с всичките си недостатъци, дори ако антисемитизмът е имал право в конкретни обвинения, все пак не заслужават да бъдат изгаряни заедно с още неродените деца, не заслужават клади, ровове, пещи и мелници за кости, защото това не само било нещо чудовищно, но и напълно абсурдно в тази си чудовищност. Същото би било в педагогиката да се появи теория, изискваща да се убиват децата, които непрекъснато бягат от час или крадат от другите деца. И така, не подлежи на съмнение, че дори от гледна точка на традиционния в Европа антисемитизъм евреите не заслужавали да бъдат избивани до крак. Което се вижда поне по това, че възраждащите се днес неохитлеристки движения не включват в своите програми нито физическото унищожаване на евреите, нито признават, че техните предшественици от Третия райх са замисляли и са изпълнявали подобно унищожение. Тези движения се ограничават с общи антисемитски шаблони или поставят въпроса на второстепенно място в програмите си, защото евреите като "носители на универсалното зло" вече не са на мода. Според антисемитите отпреди четиридесет или петдесет години те носели вината "за всичко" от капитализма до комунизма, от икономическите кризи и нищетата до упадъка на нравите; днес всеки може да изброи в паметта си множество злини, които никой не приписва на евреите (отравянето на биосферата, пренаселението, енергийните кризи, инфлацията и т.н.). Следователно антисемитизмът е намалил силата си не в този смисъл, че е изчезнал, а в това, че е изгубил характерната си отпреди всеквалификационна сила по отношение на съвкупността от обществени недостатъци. За да не бъде лошо разбран, Асперник добавя, че не изключва значението на антисемитизма изобщо, а само в историческа перспектива: във времето след геноцида евреите не са годни за изкупителна жертва, която да бъде виновна за всичко.

 Какво станало по-нататък? Стигнало се до дезинтеграция на обвинителното и преследващо виновни търсене на извършителите на "всичкото зло". След загубата на вярата в универсалната Божа истина, след пречупването на вярата в универсалното зло на световното еврейство идва логичната следваща крачка и последна едновременно с това. Категоричността в идентифицирането на "извършителите" достига върха си. Извършител на злото може да бъде наречен всеки.

В обширен историографски план, казва Асперник, се сблъскваме със светски процес, при който смъртта се отчуждава в културата, ориентирана хедонистично, усъвършенстващо се и прагматично. Страхът от смъртта, лишена в културата от граждански права, получил институционален израз в законодателството, проявяващ се в премахването на смъртното наказание от кодексите на страните, които са стигнали най-далече по този път, и в само привидно странната медицинска перверзия, когато медиците отказват да спрат реанимационната апаратура на умиращите, които de facto [26] са вече трупове, поддържани във вегетация чрез изтласквана в жилите им кръв. И в единия, и в другия случай никой не иска да поеме върху себе си отговорността за смъртта. Зад провъзгласяваното уважение към живота се крие страхът като чувство за безпомощност, за обезоръженост, а поради това и за поразяваща болезненост пред лицето на кончината. Корелат на тази безпомощност, или обратната страна на страха пред убиването, е такова нарастване на стойността на личния живот, че властите се оставят да бъдат принудително ръководени, когато на везните е поставен животът на заложници, все едно какви са те. Този процес е стигнал далече, след като натоварените с властта, смятащи се за подчинени на закона, го нарушават, ако подобен акт обещава нечие оцеляване пред смъртта. Този процес дава метастази, след като е обхванал вече и международното право, и открай време нарушаваните в историята имунитети на дипломатическите представителства. А оптимизмът и перфекционизмът намират израз в инструментално хвалещата се култура като опити за техническа реализация на възкресението: макар и бегло да е известно, че така наречената обратима витрификация на човека, или замразяването с шанс за резурекция в бъдещето, е (поне засега) невъзможна, хиляди богати хора се оставят да бъдат замразени и техните трупове да бъдат запазени в контейнери с течен азот. Това е, отбелязва Асперник, допълнителен материал за sui generis ужасяващ хумор в тотално откъснатата от църквата есхатология. Обществото, което приема на драго сърце, че не Бог е създал човека, а добродетелни пришълци от Космоса, че не Провидението е бдяло над кълновете на цивилизацията, а грижовни праастронавти от звездите, че не ангели-хранители, а летящи чинии се издигат над нас и следят за всяка наша крачка, че не адът поглъща осъдените, а Бермудския триъгълник, също така на драго сърце приема, че животът може да бъде продължен в замръзител и че човек трябва най-напред да се грижи за дълъг живот в удоволствия, а не за терзанията на добродетелта.

И в крайна сметка се множат подобни опити за нагаждане, преиначаване и подправяне на смъртта в грубо състояние, за да може вече да бъде усвоена извън метафизиката и да стане годна за употреба. Оттук идва и търсенето на зрелищна смърт, убийства и агонии, показани в едър план, на акули людоеди, на катастрофални земетресения, на пожари, на оживени сцени от истинския геноцид ("Holocaust" [27]), оттук идва предлагането на садистична литература, а също и промишлеността, експлоатираща тези сексуални извращения, които са разделени само с една межда от смъртоносните мъчения, оттук идват веригите, белезниците и инструментите за бичуване, целият този популярен и като пазарна стока реквизит от псевдосредновековен затвор, оттук идва в края на краищата и напълно реалният риск от експлоатация на смъртта като търсен на пазара артикул, изразяващ се в готовността на еднодневни герои да забогатеят, рискувайки живота си. И оттук, като последно, идва популярността на псевдонаучната литература, която  давала обилна реколта от книги за експериментални доказателства, че съществува задгробен живот, докато не се оказала на нож с църковната ортодоксия, която не е знаела много добре какво да направи с така неканената и съмнителна подкрепа. На отделните фази, свързани с отстраняването на смъртта от културата на Запада, е посветено по-малко внимание, отколкото на търговското й усвояване; анализирани са ярките и наивни излишъци от погребална козметика и драматургия, но проникващата сила на аналитичната мисъл, превъзходна в единичните случаи, не е довела да създаването на интегрална историографска картина, представяща целия път на промените, който изминала цивилизацията, борейки се с десакрализираната смърт, освободена от тайнствените задължения, които я помирявали с живота. Затова не разбираме родословието на такива явления на деня като тероризма или религиозното сектантство, защото типичните за социологията и психологията, а също и за психологията на вярата, методи за емпирично изследване разкриват само части от обществените бедствия, тъй като са наблюдения по принцип рационални и оттам ограничени до това, което може да се види, фотографира и изстиска от показанията на свидетели или подсъдими. Но с нос, опрян в написаното, не може да се разбере смисъла на написаното. Този, който иска да разбере Ниагара, трябва да се обърне с гръб към нея и да погледне слънцето, защото то вдига обратно в небето водата, която пада от скалите. На това място авторът въвежда понятието вторична утилизация на смъртта. От сто хиляди години, откакто човекът е разпознал смъртността си като своя съдба, за което свидетелстват гробовете, датиращи от това време, първи признак за ритуалността на смъртта, една след друга културите са признавали високото й положение в своята йерархия. Колкото по-рационална ставала цивилизацията, толкова повече се увеличавала в нея бездържавността на смъртта, която вече не можела да бъде нито ефективно одобрена, нито реално отречена. Едновременно с това културата, превръщайки се от  деспотична повелителка в отстъпчива опекунка, пазела все по-слабо собствената си ортодоксия, позволявайки постепенно на своите подопечни да изпълняват всичките си капризи, включително и крайния - да я изоставят, като отхвърлят нейните норми. Преди обаче да загъмжи от странни субкултурни изобретения, преди Декалогът да изтлее напълно, не самоволните индивиди, а само могъщият суверен, какъвто е държавата, можел да завладее със свое решение освободеното място в средиземноморската култура, където се намирала смъртта, за да я превърне в средство за самоизтъкване. Но дори държавата не можела още да направи това нито в мирно време, нито съвсем явно. Така че започналата война се превърнала в параван и улеснение за геноцида и зад изолиращите от останалия свят фронтове се появили институциите за масово унищожаване. Такъв бил първият акт на реинтронизацията.

В годините на следвоенното възстановяване се стигнало до истинско роене на субкултури, особено младежки, оригинални със своята неоригиналност, защото били наполовин развлекателни и поради това неудовлетворителни в заимстването на древни образци, обичаи и облекло от историята като от склад с театрален реквизит. Тези "меки" открития, свързани с начина на живот, трябвало в крайна сметка да доведат до твърди, защото хората винаги правят до край това, което се разкрива пред тях като осъществима възможност. Шансът да се използва субкултурно смъртта за отличителен признак през този изпълнен с хаос и суматоха век изглеждал неосъществим поради това, че можело да се играе на диваци и анахорети, но не можело да се играе на убийци, защото с игра, която водела до истинска смърт, не се съгласявала дори позволяващата всичко култура, а което изглеждало още по-съществено - убийството, дори безкористно, би превърнало извършителите в обикновени престъпници.

Някогашните заемани от смъртта места били вече невъзкресими, защото нямало възможност нито за религиозна демонстративност в убиването като при екзекутирането на еретиците от инквизицията, нито за принасяне на човешки жертви пред боговете като при инките, нито за показно оргаистично и умъртвяващо безумие като при берсерките [28]. Пътища за натам нямало: те изчезнали заедно с вярванията, които осмисляли онази смърт. Но и убийството без религиозни мотиви станало недостъпно, защото промишленият век пита за всяка човешка постъпка "ЗАЩО?" и под заплаха от психиатрична дисквалификация всеки трябва да му отговори разумно и делово. След като новият екстремизъм нямал религиозен достъп до смъртта (може от каприз да се измисли всякаква религия, но не може в нея да се повярва от каприз), а лишеният от религиозност би направил екстремистите обикновени престъпници, нямало друг изход освен да се нарече убийството мярка за справедливост. Но тази геноцидна парадигма на Третия райх не можела да бъде приета и прекопирана заедно с потайността на "окончателното решение", защото тогава убийствата биха станали във века на освободителните борби и войни невидими като Ниагара, потопена в океана. Така че това, което преди можела да го прави само държавата и то тайно, те го подхванали явно. А приликата на тероризма с хитлеризма е в това, че убийците отново се нарекли справедливи съдии. Но тъй като никой съд не действа от свое собствено име, а със санкцията на по-висшестоящи инстанции, трябвало да се създаде привидност , че съществува такава инстанция, като привидността да не се окаже подчинена на традиционните критерии, били те религиозни, психиатрични или престъпни. Те трябвало да се нарекат ръка на справедливост, която е по-значителна и по-висша от тях, и това се вижда ясно от особената, тъй като е повсеместна, частичност на имената, които дават на своите групировки ("Фракция на Червената армия": не е цялата армия и цялото съществува в по-широки мащаби; "Първа линия": има някакви следващи линии, на дълбокия тил; "Червените бригади": отново някакви подразделения на по-голяма от тях армия). След което се нуждаели от противник. Трябвало да бъде колкото се може по-силен, защото да имаш забележителен противник е значително отличие. Отделните представители на капитала не им изглеждали много забележителни като противници, плюс това жадували за такъв, който да е по-ярко консолидиран от икономическо-политическата система, размита по целия свят. Ето защо изборът им паднал върху държавата, но не върху нейните материални институции и те не се проявили като техни разрушители, защото да не забравяме, че ставало дума да се предизвиква смърт, а не деструкция на някакви мъртви символи или центрове на държавността. Когато обаче успели само един път да се доберат до водещ политик - в Италия - и когато главните представители на държавните власти станали в резултат на охранителните мерки недостъпни, те започнали да се задоволяват със жертви-заместители, защото всяка била добра за тях, ако само можело да се покаже нейното участие, макар и посредствено, в осъществяването на правителствената власт, а ако не участвала в такава власт, то поне да има някаква ръководна роля или да защитава съществуващия ред, или в краен случай да сътрудничи на системата за всеобщо образование - защото и на нея могат да се припишат функции, подкрепящи държавата. Следователно, ако тръгнем от условията за тероризма, които историческата ситуация създава, помнейки, че ставало дума за убийство под маската на дълга, саможертвата и справедливия гняв, логиката на разсъжденията, водеща извън сферата на познатата фактография на убийствата ни довежда точно до нея  и до нейните тактически подробности заедно със стремителното снижаване на високите убийствени стремежи към все по-"второстепенни" в обществената йерархия жертви. Що се отнася до идеологията, тя била изготвена от това, което се намирало под ръка. Дори и вече цитираните наименования на групировки са откраднати от левицата, защото революцията придобила значително уважение, герой на деня станал безкомпромисният революционер и неговият образ, жестове и език били присвоени от тези, които посегнали към смъртта - това чуждо тяло за хедонистичната цивилизация. Цинизмът, плагиатството и явната повърхностност на тези скалъпени обосновки на терора се виждат само от изследователя-наблюдател. Движението не чувствало себе си нито цинично, нито фалшиво, нито, което е най-важното, НАДЯНАЛО МАСКАТА на истинската борба за усъвършенстване на света. Това, че противника си, държавата, обвинявало във фашизъм, гестаповски методи и хитлеристко наследство, заемайки място вляво от комунистите като plus catholique que le pape [29], заблудило най-много диагностиците, защото вземали тези обвинения за чиста монета, ако не в думите, то в диктуващите ги намерения. Какво пък, било различно от предшественика си по безкористните убийства, но защото се развивало в различни условия. То не приело от хитлеризма кича, тъй като подземният живот не може да има свои официални дрехи, паради, здания, канцеларии и церемониали, но нелегалността компенсирала това със силовата атмосфера, с каквато усърдно я дарили виещите истерично средства за масово осведомяване. Впрочем, ако се стремим към точна етиология, хитлеризмът, предшестващ тероризма, не е бил негов източник  - източникът и на двете явления се намира по-дълбоко: смъртта, причинявана с хладнокръвна решителност като дълг отново получавала в културата значимо място поради усилията на вторичната утилизация, защото културата я отблъснала, изгонила я, но тя се върнала.

В тоталитарната държава, в която всичко човешко е одържавено, само най-висшата власт имала право да набелязва жертвите. В държавата на широките лични свободи имало самозвани ликвидатори на злото, свободни в неговото разпознаване и преследване. Тази зависимост обяснява родството на двете формации в опрощаването на греховете, което убийците сами си правят, защото както тоталното подчинение на авторитетите, така и тоталното отричане на всяко подчинение изключва от сметката на постъпките съвестта, водейки по различни пътища до един и същи кървав финал.

Асперник посочва повече съвпадения. Като ориентиран екзекуционно, а не революционно, тероризмът приема от левицата само това, което е идеологически смокинов лист на неговите действия, зачерквайки и отминавайки всичко, което би му затруднило или направо би му направило невъзможно като поведение смъртта. Бъдещето, на което принася човешки жертви, е за него същият легализиращ действията му транспарант, какъвто е било видението "Трети райх" за нацизма. Терористите, напускащи движението, загубвайки с него организационната си връзка, загубват едновременно с това и разбирането за неговите мотиви, които са движели тяхната продължаваща с години яростна активност, и тези, които ги слушат, чакащи със затаен дъх да чуят някакви откровения, получават шепа клюки за водачите, също така пошли като откровенията за глуповатите "Tischgesprache" [30] на Хитлер в кръга на близките му сътрудници. "Но Хитлер - добавя на това място текстът - се е самоубил преди да попадне в затвора". Напразно е очакването да бъдем посветени в нещо: невъзможно е да бъде предадено състоянието, в което може да се убива, защото в убиването, а не в ума на убийците се крие тайната. Следователно всичко може да бъде пошло и некадърно, каквото е например старанието - и на нацистите, и на терористите - да избягват незабавните екзекуции, защото убиването на място е типична черта на обикновеното убийство, а ставало въпрос за получаване на легитимност, така че жертвите били откарвани в лагерите на смъртта, освен ако не се съпротивлявали, което било много зле тълкувано, тъй като всяка съпротива е оскърбление за справедливостта. А терористите много повече дори и от нацистите се грижат за привидностите на законност при произнасяне на присъдата и изпълнението й, защото трябва сами, лишени от авторитета на държавата, да градят своя авторитет. Но определените да бъдат съдени никога не са били и не са наистина съдени. Тяхната най-голяма вина винаги се знае предварително. В тази си непогрешимост тероризмът се изравнява с папството на геноцида, каквото искал да стане националсоциализмът. Никакви уговорки и апели, никакви молби, никакви позовавания на човешката справедливост или на някакви смекчаващи обстоятелства, никакви призиви за милосърдие, никакви доводи за безсмислието или направо за практичната безрезултатност от убийствата, никакви аргументи няма да отклонят палачите от пътя, защото разполагат с машина за доказателства, според която умереността и милосърдието са също толкова подли, колкото са подли антиекстремисткото законодателство и политиката на консервативните репресии. Мотивационната броня на терористите достига пълнота, при която всеки тип поведение на противниковата страна се смята за поредното доказателство, че е виновна. Само с това може да се обясни както съвършеното самочувствие, показано от бившите есесовци на годишните им сбирки, така и твърдата вяра на оцелелите от гаянското самоунищожение в харизмата на техния чудовищен пророк  [31].

Всяко истинско опозиционно движение, имащо действителни мотиви за борба в ситуации на реална принуда или насилие, но външно подобно на пресвдополитическия екстремизъм,  съдейства без да иска на фалшификаторите, представящи убийството като средство за борба, водеща към доброто, защото увеличава безпорядъка, който цари в анализа на явленията, и затруднява, а и просто прави невъзможно, различаването на претекстовата вина от действителната вина. А между другото кой и къде на този свят е изцяло невинен като ангел? Така възниква удивителната с ефективността си игра на мимикрия. Симулираната истина не може да бъде различена от действителната и то не само заради съвършеното актьорско майсторство на симулантите, но и заради не напълно чистата съвест на обществата, които са родили следвоенния тероризъм.

В крайна сметка на убиващата агресия отговаря убиваща репресия, полицията първо стреля, а след това проверява документите, демокрацията, спасявайки се, трябва до известна степен да се откаже от себе си, затова екстремизмът с мистифицираните си доводи предизвиква най-сетне такива реакции, които превръщат измисленото в обосновано обвинение. Злото се оказва много по-ефективно в прагматизма си от доброто, след като при това разпределение на силите доброто трябва да влиза в противоречие със себе си, за да спре злото. Така че в тази борба няма нито една безупречна победна стратегия, след като правдата побеждава до такава степен, че самата започва да прилича на неправдата, срещу която се бори.

Следователно урокът, даден на нашата епоха от хитлеризма, не е забравен. Една тоталитарна държава на престъплението може да се разбие със сила, както е станало с Третия райх, и тогава извършеното се изпарява, разсипва се, виновните намаляват, изчезват, ако не се броят шепа висши проектанти на геноцида и идентифицирани низши усърдници с кървави ръце. Но този посев не загива при своето разпадане. Процесът се разширил и получил логичния си завършек чрез прогресивната генерализация в определянето на жертвите. Есхатологичният цикъл на ХХ век се движел от лагера на принудителното страдание към лагера на доброволното унищожение. При тази последна стъпка палачите се слели с жертвите, доказвайки, че е виновен всеки, и се върнала изходната ситуация на безпомощност, защото видимото в подобни кълнове наследство на престъплението се оказва неподатливо на процедура, която е така брутално проста като събарянето на тиранията. Доктор по философия, историк и антрополог, Хорст Асперник, чието име ми напомня за друг Хорст [32], не завършва произведението си с никаква универсална в ефективността си оздравителна рецепта за представената ендемия на нихилизма, защото смята, че неговата задача е приключила, след като е извадил на бял свят ужасяващите връзки, свързващи генетично злокачествения тумор на геноцида с индивидуалните метастази в лоното на европейската цивилизация. Колкото и спорни да са неговите изводи, колкото и силно противодействие да будят, няма начин да се оставят равнодушно без внимание. Този опит да се интегрира хитлеризма в структурата на средиземноморската култура, забраняваща да бъде третиран като изключение от правилото, като един кошмарен ексцес, ще влезе, трябва да се страхуваме, в състава на знанието за съвременния човек и то дори тогава, когато епидемията, на която е поставена операционна диагноза, ще дочака най-сетне своите терапевти.

Въпросът, на който доктор Асперник е посветил двутомното си произведение, засяга това, което той е нарекъл място на смъртта в културата. Да се предвиди как това място ще се променя  по-нататък и какви ще са бъдещите резултати промяната, е особено трудно, защото процесът е преминал през целия си кръгообразен цикъл, след като злото последователно е било поместено навсякъде, където можело да се помисли за неговата локализация, и започването на тази нихилистична игра, завършила с параноята на хитлеризма, довело до логичния край на всеобщото суицидално безумие. Какво повече остава на човечеството в областта на тези мрачни дейности? Какви ли още игри със смъртта ще си измисли, ту забулена, ту възбуждаща с кървав стрийптиз? С този въпрос без отговор завършва "История на геноцида

       БЕЛЕЖКИ

1. Като такъв (фр.).

2. Окончателно решение (нем.).

3. Трудът освобождава (нем. ) - надпис върху вратите на немските концлагери.

4. Окончателното решение как изкупление (нем. ).

5. Когото Бог иска да погуби, лишава го от разум (лат.).

6. И.Бентам (1748-1832) - английски философ, провъзгласил за цел на обществото възможно най-голямото количество щастие за възможно най-много хора.

7. Извор на живота (нем.) - създадена от Химлер организация с цел да съдейства за появата на "висококачествени" в расово отношение извънбрачни деца.

8. Окончателното решение на еврейския въпрос (нем.).

9. Жизнено пространство (нем.).

10. С удоволствие (ит.).

11. Всеки евреин се наказва със смърт (нем.).

12. Според християнските представи - мястото на Страшния съд.

13. Кръв и почва (нем. ).

14. Натрапчива идея (фр.).

15. С посредничество, чрез застъпник (лат.).

16. След това (лат.).

17. Във вид на изображение (лат.) - има се предвид средновековния обичай да се изгаря изображението на осъден на смърт, но незаловен престъпник.

18. Богоубийство.

19. Тук лежат МОИТЕ евреи (нем.).

20. Към това, за дадения случай, за тази цел; впрочем (лат.). 

21. Чуждото тяло Смърт (нем. ).

22. Един вид; своего рода (лат.).

23. Слизане в ада (нем. ).

24. Според преданието тези думи са произнесени от папския нунций Амалрик Арно по време на един от кръстоносните походи срещу еретиците-албигойци през ХІІІ век.

25. Айхман или баналността на злото (англ.).

26. Фактически, в действителност (лат.).

27. Многосериен американски телевизионен филм за геноцида на евреите в хитлеристка Германия.

28. Скандинавски войни, сражаващи се с пословична дива жестокост.

29. По-католик и от папата (фр.).

30. Разговори на маса (нем. ).

31. Има се предвид сектата "Народен храм", основана в Сан Франциско от проповедника Д.Джонс; по-късно се преселва в Гаяна; през 1978 г. почти всички членове на сектата, включително и Джонс, се самоубиват или биват убити от телохранителите на Джонс; от над хиляда човека живи остават само няколко души.

32. Едноименен герой от нацисткия химн.

ДРУГИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ: ТУК!