Джеймс Франк (James Franck)
26 август 1882 г. – 21 май 1964 г.
Нобелова награда за физика (заедно с Густав Херц), 1925 г.
(За откриване на законите при сблъскване на електроните с атома)
Джеймс Франк е роден в Хамбург, Германия. След като завършва гимназията Вилхелм, следва една година химия в Хайделбергския университет, а след това физика в Берлинския университет, където негови главни ръководители са Емил Варбург и Паул Друде. Защитава докторска дисертация в Берлин под ръководството на Варбург и след кратък период, през който е асистент във Франкфурт на Май, се връща в Берлин, за да стане асистент на Хенрих Рубенс. През 1911 г. започва да чете лекции в Берлинския университет и остава там до 1918 г. във физическия факултет, като достига ранга на адюнкт-професор.
След Първата световна война, за участието си в която е награден с Железен кръст, първа степен, Франк е назначен за ръководител на Физически отдел към Института за Физическа химия Кайзер Вилхелм, който по това време се ръководи от Фриц Хабер. През 1920 г. става професор по експериментална физика и директор на Института за експериментална физика към Гьотингенския университет. През периода от 1920 до 1933 г., когато Гьотинген се превръща във важен център на квантовата физика, Франк работи в тясно сътрудничество с Макс Борн, който по това време ръководи Института за теоретическа физика. В Гьотинген Франк се проявява като много способен ръководител, който събира около себе си и вдъхновява кръг от студенти и сътрудници (сред тях: Блакет, Кондон, Копферман, Кробел, Маер-Лайбниц, Опенхаймер и Рабинович), които години по-късно ще се проявят в своите направления.
Когато нацисткият режим в Германия набира сила, Франк се премества със семейството си в Балтимор, САЩ, където е поканен да чете лекции като Speyer професор в университета Джон Хопкинс. За една година отива в Копенхаген, Дания, като гостуващ професор. През 1935 г. се връща в Съединените щати като професор по физика в университета Джон Хопкинс, който напуска през 1938 г., за да поеме професорски пост по физическа химия в Чикагския университет. По време на Втората световна война Франк е директор на Химическия отдел към Металургичната лаборатория на Чикагския университет, център на проекта Манхатън.
През 1974 г., на 65 години, Франк излиза в оставка, но продължава да работи в Чикагския университет като ръководител на група, изследваща фотосинтезата, до 1956 г.
Докато е в Берлин, основна сфера в проучванията на Франк е кинетиката на електроните, атомите и молекулите. Първите му изследвания са свързани с електропроводимостта на газовете (подвижността на йоните в газовете). По-късно, заедно с Херц, той изследва поведението на свободните електрони в различни газове - по-специално нееластичните удари на електрона с атома, което в края на краищата довежда до експериментално доказване на някои от основните идеи в атомната теория на Бор и за което те са удостоени с Нобелова награда за 1925 година. Другите изследвания на Франк, много от които осъществени със сътрудници и студенти, са също посветени на проблемите на атомната физика - като обмяната на енергия при възбудените атоми и оптичните проблеми, свързани с елементарните процеси при химически реакции.
По време на периода му в Гьотинген повече от неговите занимания са посветени на флуоресценцията на газовете и парите. През 1925 година той предлага механизъм за обяснение на наблюденията, които прави върху фотохимичното разпадане на йодните молекули. Електронните преходи от нормално към по-висше вибрационно състояние протича толкова бързо, че той предполага, че положението и движещата сила ядрото не са подложени на забележима промяна по време на процеса. Този предложен механизъм по-късно е разширен от Е. Ю. Кондън в теория, позволяваща да се предсказват голяма част от преимуществените вибрационни преходи при група системи, и концепцията по-късно става известна като принцип на Франк-Кондън.
Трябва да споменем по-нататъшното мъжеството на професор Франк. Той е един от първите, които открито се обявяват срещу въвеждането на расовите закони в Германия, и напуска университета в Гьотинген през 1933 година в знак на личен протест срещу нацисткия режим на Адолф Хитлер. По-нататък, във втората си родина, моралната му смелост се проявява отново, когато през 1945 година (два месеца след Хирошима) обединява група атомни учени за изготвянето на така наречения "Доклад Франк" до военния департамент, в който се настоява за открито демонстриране на атомната бомба в необитаем район като алтернатива на военното решение да се използва оръжието без предупреждение във войната срещу Япония. Този доклад, въпреки че няма силата да постигне основните си цели, ще се превърне в паметник на отказа на учените да използват науката в името на разрушението.
Освен с Нобелова награда професор Франк е награден през 1951 г. медала Макс Планк на Немското физическо дружество, през 1953 г. е удостоен от университетския град Гьотинген със званието почетен гражданин. През 1955 г. получава медала Ръмфорд на Американската академия на изкуствата и науките за работата му в областта на фотосинтезата, тема, от която се интересува все повече и повече през годините си в Съединените щати. През 1964 г. професор Франк е избран за чуждестранен член на Лондонското кралство дружество за приноса му в обяснението на енергийната обмяна при електронните сблъсквания и за обяснението на молекулярния спектър и на проблемите на фотосинтезата.
Франк се жени отначало (1911 г.) за шведката Ингрид Йозефсон, в Гьотеборг, и има две дъщери, Дагмар и Лиза. Няколко години след смъртта на първата си жена той се жени (1946 г.) за Херта Спонер, професор по физика в Дюк юнивърсити, Северна Каролина (САЩ).
Професор Франк умира в Германия по време на посещение в Гьотинген.
