ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР - 2

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ: ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР - 1

68

Трето съдебно следствие на обирачите на хазната и на хората от комитета, образуван за бунтуване на населението, извършено от нарочната комисия [441]

Разпит на Вутьо Ветьов от Видраре

 

24 декември 1872

– От къде си и знаеш ли да четеш и пишеш?

– Видрарец съм, зная малко да чета и пиша, занаятът ми е папукчийство, сега, поради нямане на работа, съм каруцар.

– Кога влезе в комитета и каква ти беше службата?

– Влязох миналата година по това време. Съселянинът ми Йосиф [442] ме извика в дюкяна си и ми каза: „Не се ли делиш от нас?“ „Не се деля“, отговорих аз. След това той ме взе и ме заведе във Фильовото кафене [443]. Там бяха Дякон Левски и Васил гложенецът; бяха още даскал Васил [444] и няколко души, чиито имена не зная, Левски каза там устно какво е комитетът, какво ще е нужно да се прави, и прочете наставления. След това аз влязох в комитета. Те ми казаха: „Пази се, никому не казвай, защото има смърт!“ Предупредиха ме, че ще пратят Димитра [445] да спи в нашата къща. В наставленията беше писано да се събират пари и да се купува оръжие и да се действа според устава, по тоя начин щеше да се работи. Димитър идва четири-пет пъти в моята къща и, щом дойдеше у нас, ставаше събрание. В събранието се говореше за събиране на пари да се купува оръжие. Събраните пари се даваха на Димитра и се изпращаха в Извор.

– Спомняш ли си колко пари бяха събрани?

– Касиерът знае, аз не зная.

– Каква беше твоята служба?

– Пренасях пощата.

– Какво ще рече това пощаджийство и къде носеше писма?

– Носех писма от Видрарския комитет на Изворския комитет. Тайното име на Видрарския комитет беше Хасан Касъм [446], а на Изворския – Сюлейманоглу Дауд.

– Когато ти носеше писмо, ако насреща ти излезеше войник или някой друг и ти го отнемеше от ръката, как щеше да постъпиш?

– Димитър каза на събранието: „Дайте на тоя куриер безплатно един револвер и тридесет патрона, [та] ако излезе насреща му някой чиновник и му вземе от ръката писмото, той да го убие, или да убие сам себе си!“ Както каза и Димитър, когато носех писмо, ако насреща ми излезеше някой чиновник или войник и ми вземеше писмото от ръката, аз щях да го убия или да се самоубия. Те ми дадоха револвер, [който] носех у себе си.

– Кой пишеше писмата и колко пъти носи писма?

– Пишеше ги даскал Васил [447], писма носих седем-осем пъти, по-късно писма пишеше и даскал Илия [448].

– Колко време обикаля ти с Дякон Левски, къде ходихте и какво правихте?

–Левски писа три писма на нашия, Видрарския, комитет и беше поискал един човек, за да обикаля заедно [с него] по селата. По него време аз отивах в Троянския манастир. Казаха ми: „Като отиваш в Троян, иди в Ловеч и кажи на Дякона, че макар и да иска човек да обикаля заедно [с него], освен тебе, друг човек няма, и че ти си и куриер, че други хора няма.“ После аз заминах за Ловеч [и] отседнах в един хан. Дяконът изпрати един свой човек на име Лукан [449], [който] ме заведе в къщата на Марин поп Луканов. Нея нощ аз спах в Лукановата къща. Сутринта пак тоя Лукан ме заведе на края на града [и] там се срещнахме с Левски. Дяконът имаше една пушка, [която] даде на Лукана да я занесе в къщи, а на мене [каза]: „Ти иди в Лукановата къща, аз ще те извикам [и] ще приказваме.“ Аз се върнах от там и отидох оттам в хана. Към пет часа през деня Лукан ме заведе в къщи, срещу къщата му имаше една порта, портата се отвори. [Лукан ми] каза: „Влез през оная порта, Левски е там!“ Аз влязох там, посочиха ми сламника, там намерих Левски, облечен с арнаутски дрехи. Едно арнаутско облекло имаше и за мене. „Съблечи тия и се об- лечи!“, ми каза [той]. Аз съблякох старите дрехи и облякох арнаутските. Той ми даде [и] една пушка, у мене имаше и един револвер-шестак. „Дошъл е един лов тук [450], ще го нападнем заедно“, ми каза той. Аз се поопънах малко. Сетне той рече: „Друга леснина няма.“ Слязохме оттам; имаше двор на една къща, заграден с дъсчена ограда, две дъски от оградата бяха извадени. И оттам, Левски пред мене, аз зад него, минахме през оградата. Остави ме отвътре в двора да наблюдавам, а той влезе вътре в къщата. После излезе, дойде при мене и рече: „Много пари не можах да взема, намерих малко пари, стой да почакаме да дойде стопанинът на къщата, [той[ е богат човек, да измъкнем повече пари!“ В това време портата се отвори и дойде слугата [451] на стопанина на къщата. Веднага Левски го хвана и завлече в една стая под сайванта. Момчето започна да вика. Лев- ски заби камата си в корема на момчето-слуга [452]; после удареното момче започна пак да вика. В това време [Левски] каза: „Вземи си пушката [и] ела след мене!“ Аз си взех пушката. Когато излязохме от вратата, там се беше събрала навалица. Ние избягахме измежду навалицата и отидохме в лозята. Оттам Левски остави [арнаутското] си облекло и оръжие на мене, защото то беше нахлузено върху неговите дрехи. Оттам той си отиде, [като] ми каза: „Ти чакай тук, догдето се върна!“ Вечерта аз спах там. Сутринта дойдоха заедно Дякон Левски, Мариновият брат Тошко и един човек, извикаха ме и донесоха дрехите ми. Аз съблякох намиращите се на мене дрехи и облякох моите“ [Левски] каза: „Конят ти е в Топузовата кория, заведоха [го] там, иди, вземи го оттам и си иди на село!“ Аз вземах коня оттам, качих се и си заминах на село.

– Когато Дяконът удари момчето с камата, ти какво правеше?

– Аз бях в двора, пред вратата, чаках да не дойде някой. Погледнах, момчето пак извика, [тогава] влязох вътре при тях, камата беше забита в корема му. [Левски] ми каза: „Вземи пушката ми да бягаме!“ Ние избягахме.

– Когато после ти отиде на село, какво прави?

– Йосиф ме попита, аз му казах: „Ходихме на нападение.“ След това върших предишната си работа.

–Какво знаеш по нападението върху Арнаудова в Етрополе, по убийството на владишкия наместник и по обира на хазната?

– По нападението върху Арнаудова аз не зная нищо. Димитър казваше: „Дяконът ще издаде на властта нашите работи, ще го убия“, обаче когато го убиха, не съм бил [там]; за хазнатарската [453] работа също така не зная [нищо], после чух.

– Ти беше при него, на колко години беше убитият от Дякона човек?

– Когато на следния ден Дяконът дойде в лозята, той ми каза, че догдето дойдат чиновниците от правителствения конак на оглед, [момчето] умряло. Убитото момче беше на около 18–20 години.

– Какво друго знаеш?

– Друго нищо не зная.

Подписал: Вутьо Ветьов

Въпросите и отговорите, [както] и показанията на споменатия Вутьо Ветьов се протоколираха по-горе в наше присъствие.

5 Зилкаде [1]289 или 23 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Иван Ветьов, брат на споменатия Вутьо

 

23 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш, знаеш ли да четеш и пишеш?

– Видрарец съм, занимавам се със земеделие, зная да чета и пиша.

– Кога влезе в образувания в България бунтовнически комитет?

– Отначало комитетът се събираше във Фильовото кафене. После събранието ставаше в училището и в Йосифовата къща. Димитър Дяковчанинът идваше с брат ми в моята къща. Такова събрание стана четири-пет пъти. Димитър идваше повечето нощем и оставаше у дома. На сутринта той си отиваше [пак]. В комитета аз влязох миналата година.

– От кои хора се състоеше тоя комитет?

– Аз, Йосиф, Вутьо Пелов, Фильо и поп Георги, от тия се състоеше.

– Какво обсъждахте на събранията?

– Разговаряхме да събираме пари, за да купуваме оръжие, та да се бием.

– Колко пари даде ти на тоя комитет?

– Понеже съм беден, от мене пари не взеха.

– Дадоха ли и на тебе револвер от комитетските?

– Веднъж Йосиф ми предложи да купя един от тези револвери; по нямане на пари, аз не купих.

– Кой пренасяше комитетските писма? – Пренасяше ги брат ми Вутьо. Адресът на писмата, които се получаваха, беше Хасан Касъм. Щом дойде[ше] писмо, то се даваше на даскал Васил [454] [и] той свикваше събрание. Когато всички присъствахме, той отваряше [писмото] [и] го прочиташе.

– Какво пишеше в тия писма?

– Писано беше: „Събирайте пари да се купи оръжие!“

– Колко пари събрахте и колко пъти събирахте?

– Колко пари и на колко пъти събираха, аз не зная. Йосиф и Фильо ги събираха.

– Дойде ли брат ти Вутьо да ти каже, че с Дякона са убили в Ловеч един човек?

– Не, не ми каза.

– Какво знаеш по убийството на дякона-владишки наместник и по обира на хазната?

– Не зная нито за убийството на дякона, нито, че хазната е обрана за в полза на комитета; за обира чух отпосле.

– Знаеш ли нещо друго?

– По комитетските работи друго не зная.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

[Подписал]: Иван Ветьов

[Зададените] въпроси и отговори, [както] и показанието на споменатия Иван Ветьов се протоколираха по-горе в наше присъствие.

5 зилкаде [12]89 или 23 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Са- лим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на поп Георги от Видраре

 

23 декември 1872

– Откъде си и къде служиш?

– Видрарец съм, служа във Видраре. Стават четири години служа.

– Къде си учил?

– Учих се малко в Етрополе, малко във Видраре и малко в Ловеч.

– Ходил ли си в чужбина?

– Не, не съм ходил.

– Кога влезе в бунтовническия комитет?

– Стана една година [откакто] съм влязъл.

– Каква служба изпълняваше в комитета?

– Дякон Левски, Димитър и Васил гложенецът дойдоха в нашето село. Чорбаджиите, т. е. Йосиф, Фильо и Вутьо, ме извикаха, Левски извади една хартия и я прочете. Чорбаджиите казаха: „Ти няма да се делиш от нас!“ Тогава аз влязох.

– Каква беше хартията, която Левски чете, и какво пишеше?

– Беше един брой от още неотпечатания устав, [написан] върху бяла хартия на ръка. В книжата пишеше да се иска справедливост от правителството, ако не я даде, да се бием. И аз щях да постъпя така.

– Когато друг път ставаше събрание, какви писма идваха от главния комитет и какво пишеха?

– Всички книжа, които се получаваха, бяха [писани] според устава: „Да се събират пари да се купи оръжие.“

– Колко пари събрахте?

– Аз не бях касиер, колко бяха – не зная. Аз дадох само 550 гроша.

– С каква цел събирахте пари, да купувате оръжие и да се биете?

– Аз щях да действам според устава.

– Преди това, ти сам колко време си се занимавал с комитетски работи и колко души си записал в комитета?

– Отначало аз кореспондирах сам с етрополския даскал [455]. Тая ни кореспонденция, прочее, трая около шест месеца. Когато после Левски дойде в нашето село, [той ми] каза: „Бъди и ти заедно с нас, отделно не може [да се работи]“ – и аз, както [и] по-горе казах, влязох в нашия селски комитет.

– Дадоха ли и на тебе от комитета някакъв псевдоним?

– Моето име за комитета, като псевдоним, беше Илерючески [456]. После аз влязох във Видраре, неговото име пък беше Хасан Касъм.

– Дадоха ли ти разписка за внесените от тебе 550 гроша?

– Да, дадоха ми.

– Какви бяха писмата, които получихте за убийството на дякона?

– За това аз не зная нищо.

– Колко села обиколихте с Васил гложенеца, колко души записахте [и] колко гроша събрахте?

– С Васил гложенеца аз не съм обикалял. Получих само от Стоянчо [457] лопянеца 200 гроша пари. Левски беше в Извор, парите предадох напълно нему; когато получих дадената разписка, аз я предадох на оня, който предаде парите [Стоянчо].

– Какво знаеш по обира на хазната?

– Това не зная

– Колко [броя] ти изпратиха от червените комитетски брошури и как ги разпространи?

– Даскал Тодор ги изпращаше лично за мене, аз не ги разпространявах, после ги изгорих всичките.

– По колко гроша взе за комитета от чичовците си?

– С тях аз дори не съм говорил.

– Какво друго знаеш още?

– Друго не зная.

5 зилкаде [l2]89 [23 декември 1872] година.

Подписал: поп Георги

[Зададените] въпроси и отговори, [както] и показанията на споменатия поп Георги се протоколираха по-горе в наше присъствие.

7 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Патьовия брат Фильо

 

23 декември 1872

– Кога влезе в комитета?

– Става една година.

– Кой те въведе?

– Имахме един даскал Васил. В началото [ми] говори той. После Димитър и Дяконът дойдоха в Патьовия хан, нает от Иванчо, [и] слязоха [там]; дойдоха в кафенето, което аз държах срещу хана. Те прочетоха намиращия се у тях устав и казаха: „И ти ще влезеш в комитета!“ Аз вля- зох и дадох сто гроша. Те ми дадоха още и един револвер, триста гроша дадох и за него.

– Колко пари събрахте?

– Един път събрахме 630 гроша, сетнешните [пари] събираше даскал Васил, отбелязваше нещо, ние пък подпечатвахме и ги изпращахме в Извор, отдето получавахме разписки.

– Какво щяхте да правите събраните пари?

– Те бяха за купуване на оръжие и да се действа според устава.

– Изпратихте ли пари и на Ловчанския комитет?

– Ние изпращахме в Извор, от Извор [те] отиваха в Ловеч; направо не ги изпращахме.

– Колко пъти правихте събрание с Дякона?

– Събрание правихме два пъти.

– Кой издълба печата, удрян върху книжата, които вие изпращахте в Извор, до комитетите, до Ловчанския комитет и какво беше писано [на него]?

– Издълба се един печат със знаци п. н. б. [458], обаче кой го издълба – не зная. Тия знаци означават: бог да ни води напред.

– Знаеш ли още нещо друго?

– Не, не зная.

Подписал: Фильо поп Петров

[Зададените] въпроси и отговори, [както] и показанието на споменатия Фильо се протоколираха по-горе в наше присъствие.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година. V

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед. Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

 

Разпит на Фильовия брат Йосиф

 

23 декември 1872

– Кога влезе в комитета?

– Миналата година [през] лятото.

– Как влезе?

– Говори [ми] най-напред даскал Васил. После Димитър и Дяконът дойдоха в нашето село, извикаха ни в кафенето на брат ми и прочетоха устава. Те поискаха от нас пари. Аз дадох пет лири. Тия пари бяха за купуване на оръжие, щяхме да действаме според устава.

– Колко гроша се събраха от Видраре и какво стана с тия пари?

– В началото се събраха осемстотин гроша и се предадоха на Дякона. [За] сетнешните не си спомням, изпратихме ги на Изворския комитет.

– Ти си бил касиер и председател на Видрарския комитет, знаеш колко пари си имал, я!

– Веднъж дадох осемстотин гроша, на Дякона дадохме после десет лири. Събирахме пари не само аз и Димитър, събираха [още] даскал Васил, поп Георги и Иван, затова не зная колко бяха.

– Колко броя бяха дошлите у тебе револвери и на кого ги дадохте?

– Пристигнаха на два пъти шест броя. От тях един [задържах] аз, дадохме един на брат ми, един на Вутьо Пелов и един на Вутьо Ветьов. Двата броя върнахме обратно.

– Колко гроша дадохте за тях?

– Купихме ги по за три и половина лири, но от Вутьо Ветьов не се взеха пари, защото от изпратените преди пари се спадна сумата за дадения нему револвер и [защото] тоя човек беше куриер на нашия комитет, ходеше до Изворския комитет и носеше писма.

– Кой отваряше пристигащите писма?

– Отваряше ги даскал Васил, четеше ги и ни ги обясняваше. В писмата се пишеше винаги за пари и оръжие. Кой пишеше вашите писма?

– Пишеше ги даскал Васил и се подпечатваха с поръчания от нас печат.

– Кого изпратихте в Букурещ за пълномощник на вашия комитет?

– Бяха ни писали: „Изпратете от Извор пълномощник!“ Ние не можахме да намерим [друг] човек [и] изпратихме Васил гложенеца.

– Какво беше пълномощието на Васила?

– Ние писахме до Извор: „Ние нямаме човек“, [ето] така писахме. После те ни съобщиха: „Васил гложенецът е пълномощник на Тетевен, упълномощете и вие него!“ – и ние го упълномощихме и му дадохме четиристотин гроша. Макар и да ги запитахме: „Защо е това пълномощно“, те ни писаха: „Вие не се бъркайте!“

– Какво беше тайното име на комитета?

– Хасан Касъм.

– Кой беше първият човек във вашия комитет?

– Всички бяхме равни.

– Какво знаеш по убийството на дякона, по обира на хазната и други?

– За тях и за други [работи] нищо не зная.

Подписал: Йосиф поп Петров

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанието на споменатия Йосиф, са, както са изложени по-горе.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

 

Разпит на Патьовия зет Вутьо Пелов от Видраре

 

23 декември 1872

 

– Кога влезе в комитета?

– Миналата година в селото дойдоха Димитър и Дякон Левски. В свиканото от тях събрание те извикаха и мене. Прочетоха устава и ни казаха: „Ще работите според устава!“ Аз, макар и да не вярвах на такива неща, отпосле склоних и постъпих, като дадох и триста гроша пари. После купих един револвер с петдесет патрона. И за него дадох отделно три лири и половина.

– Какво се пишеше в писмата, които идваха, и какво разисквахте?

– Много неща се пишеха и много неща разисквахме, не ги помня всичките. Накратко казано, трябваше да се действа според устава.

– Колко пъти се събирахте?

– Събирахме се много пъти, щом Димитър дойдеше, свиквахме събрание.

– Какво знаеш по убийството на дякона-владишки наместник?

– Един ден Димитър дойде в село, той имаше в ръцете си заповед за убийството на дякона и ми съобщи. Понеже Димитър беше по-голям от мене, аз се съгласих.

– Кой беше по-първият човек на вашия комитет?

– Даскал Васил.

– Знаеш ли нещо друго?

– Друго не зная.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

Подписал: Вутьо Пелов

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанието на споменатия Вутьо Пелов, са според както са изложени по-горе.

5 зилкаде [12]89 или 23 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на даскал Васил от Видраре [459]

 

23 декември 1872

– Как влезе в бунтовническия комитет и каква служба изпълняваше?

– Влязох в комитета преди една година, когато във Bидpaрe дойдоха Дякон Левски и Димитър. Бях секретар на комитета [и] пишех комитетските книжа.

– Даваха ли ти заплата за това?

– Не, не ми даваха.

– По чия заповед пишеше писмата, за какво се отнасяха те и откъде получавахте писма?

– Писмата, които ние получавахме, идваха от Извор, а ги даваха от Ловеч, обаче подписи те нямаха. Писмата се отнасяха до събиране на пари за разноски и за купуване на оръжие. Ние като събирахме [пари], изпращахме ги в Извор, а оттам те отивали в Ловеч; (къде отиваха] по- нататък, аз не зная.

– Как е комитетското име на Видраре?

– Хасан Касъм.

– Какъв подпис слагахте върху написаните писма?

– Слагах подписа „Хасан Касъм“ и същевременно ги подпечатвах с печата, който беше у мен, и върху който пишеше: „Бог да ни води на- пред.“

– Какъв подпис имаше на писмата, които идваха от Ловеч?

– Те идваха с псевдонима на Дякона: Арслан Дервишоглу Кърджалъ.

– Кой отваряше получените писма?

– Когато дойдеше някое писмо, аз намирах или Йосиф, или Вутьо Пелов, и го отварях в присъствието на един от двамата.

– По чия заповед пишехте отговорите, които изпращахте?

– Когато бяха всички, събираха се и каквото решение вземаха, аз пишех това. Ако на събранието не присъстваха всички, [а] присъстваха само Йосиф и Вутьо Пелов, аз пишех писмата по тяхно нареждане.

– Колко бяха парите, които събрахте от Видраре, къде ги изпратихте и получихте ли срещу тях оръжие или нещо друго?

– Аз зная за около четиридесет лири. Събраните пари изпращахме в Извор. Оттам идваше временна разписка за получаването им. От Извор ги изпращаха в Ловеч; оттам изпращаха в Извор по отделни разписки на името на изпращача, а от там [Извор] ги изпращаха нам. Временната разписка ние връщахме на Извор.

– Колко бяха пристигналите револвери?

– На два пъти дошли девет револвери за Йосифа. Той раздал шестях, а за връщането на трите ми каза да напиша писмо. Аз написах писмото и върнахме револверите.

– Кому дадохте тия револвери?

– Един взема Йосиф, един дадохме на Фильо, един на Вутьо Ветьов, един на Вутьо Пелов и един на Георги Филев; кому се даде останалият, не зная, забравил съм.

– Какво направихте [с] парите, които получихте срещу револверите, и колко гроша взехте?

– Револверите дойдоха у Йосифа, той ги раздаде и взема по три и половина лири. Тия пари се изпращаха с писмо на адрес „Българско“, къде отиваха – знае изворският куриер. Тия пари се изпращаха в един плик на Марин Луканов в Ловеч, оттам отиваха в българския комитет, а тоя комитет е главният централен комитет в Букурещ.

– Взема ли и ти револвер от тях?

– Не взех, защото имах отпреди.

– И ти ли даде пари на тоя комитет?

– Те искаха от мене, но понеже съм беден, аз не дадох.

– Колко време си изпълнявал писарска длъжност на тоя комитет?

– Служих като писар около четири месеца.

– Знаеш ли нещо друго освен това?

– Освен това не зная нищо друго.

Подписал: даскал Васил

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Васил се протоколираха по-горе в наше присъствие.

5 зилкаде [12)89 [23 декември 1872] година

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Тома от Видраре

 

23 декември 1872

– Кажи кога влезе в комитета?

– Аз изобщо не зная нищо за такъв комитет.

– Познаваш ли Димитра от Сърбия?

– Съвсем не го познавам; видях го тук.

– Щом като Димитър не те познава, защо те клевети?

– Нека казва каквото ще, аз нито го познавам, нито пък зная за някакъв комитет; не съм участвал, нито съм купувал оръжие, нито пари съм давал. Ако има някой друг да казва, тогава запитайте го: в кое комитетско събрание съм присъствал аз и кога съм присъствал. Ако има кой да каже това, аз приемам наказанието си.

Подписал: Тома Ненов

Извикан беше и Ватьо Ненов, брат на Тома Ненов; след като се зададоха [и нему] всички въпроси, зададени на брат му Тома Ненов, той каза настоятелно, че не познава Димитра и че не знае нищо за тия работи.

5 зилкаде [12]89 [23. декември 1872] година.

Подписал: Ватьо Ненов

Показанията на Тома Ненов и на брат му Ватьо Ненов са записани, както са протоколирани по-горе. 5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на видрарския даскал Илия [460]

 

24 декември 1872

– Откъде си родом, где си се учил, бил ли си в чужбина и ако си бил, защо си ходил?

– Родом съм от Сопот, от четири години даскалувам във Видраре, учил съм в Сопот, в чужбина не съм ходил.

– Кога влезе в комитета и каква служба изпълняваше?

– Преди една година, когато бях даскал в Извор, в училището ми дойдоха Димитър, Дяконът и от изворчаните: Герго, Дико Тодоров, Димитър Крачунов, Димитър Пеев и още няколко души, които не си спомням. Дяконът извади едно упътване и го прочете. Аз влязох тогава [в комитета] и служех като секретар.

– Откъде идваха писма?

– [Писма] нам ни идваха от Тетевенския комитет. Писмата, които пишехме, ние адресирахме до Левски и ги носеше куриерът. Името на Левски беше Арслан Дервишоглу Кърджалъ.

– Какво беше съдържанието на писмата, които идваха, и какви отговори се даваха?

– [Съдържанието] им беше: да се събират пари, да не се отказвате от тая работа, ако се откажете, ше има наказание. Ние [пък] им отговарях- ме: „Пари събираме и стоим на работата, в която се намираме.“

– Колко пари събрахте в Извор?

– Събрахме около седем-осемстотин гроша и ги изпратихме на Арслан Дервишоглу Левски.

– Получихте ли оръжие срещу тия пари?

– Срещу тия пари ние не получихме оръжие, те бяха за разноски.

– Колко време беше секретар в Извор и кореспондирахте ли с Ловеч?

– Бях секретар около четири месеци, писмата пишехме и ги изпращахме в Тетевен, с Ловеч ние не кореспондирахме.

– Кого употребявахте за куриер в Извор?

– Използвахме Димитър Пеев.

– Къде ставаха комитетските събрания в Извор?

– Те ставаха понякога в дюкяна на Герго Стойков, а понякога в училището.

– Колко време си бил секретар на Видрарския комитет?

– Там аз секретарствах от миналия Гергьовден насам и от тогава се писаха много писма. Понякога ги пишех аз, а понякога Вутьо Пелов.

– Колко пари се събраха през твое време във Видраре, и получихте ли оръжие?

– Откакто аз отидох там, пари не се събраха, и в мое време не се получи оръжие, получило се е по-рано.

– Знаеш ли нещо по нападението на Николча в Етрополе?

– Тая работа не зная.

– Знаеш ли нещо друго?

– Не зная.

 

5 зилкаде [12]89 [24 декември 1872] година.

[Подписал]: даскал Илия

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанието на споменатия даскал Илия са според както са изложени по-горе.

5 зилкаде [12]89 [23 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито

 

69

Четвърто съдебно следствие на обирачите на хазната и на комитетските хора, извършено от нарочна комисия. № 4

Разпит на Димитра, мухтар на Голям Извор [461]

 

24 декември 1872

– Откъде си и какво работиш?

– Аз съм от Голям Извор и съм там мухтар.

– Кога влезе в комитета? – Миналата година по това време, един месец след като бяхме влезли в постите. Един ден дойдоха в дома ми Герго Стойков и Марин Попов и ми донесоха една книжка, подпечатана с лъвски печат [462]. Те ми казаха: „Да прочетем тая книжка, но в стаята ви има много хора, да идем на скришно!“ Като излязохме оттам, те ми рекоха: „Да идем на твоя дюкян, там е твоят брат, но друг няма!“ След това ние отидохме на дюкяна. Те ми дадоха книжката. В началото личеше думата „екзарх“. От нея аз помислих, че е някакъв устав и ги попитах: „Екзархийският устав ли е това?“ Те ми казаха: „Чети от начало, това е за друго нещо, ще разбереш.“ Аз прочетох книжката и разбрах, че се говори за комитетски работи. Поставих я в джеба си, но те ми казаха: „Не може да я вземеш, ние ще я дадем на човека, който ни я даде!“ Когато излязохме от дюкяна, те ми казаха: „Ще ни дадеш ли [книжката], или добро не [може да се очаква]?“ Аз извадих книжката и им я дадох. „Хайде да отидем при хората, които ни дадоха тая книжка“, казаха те. Герго рече: „Тоя човек е в нашата къща.“ Дигнахме се и отидохме заедно в Герговата къща. Там видях трима души, които не бях виждал, нито познавах. Те ме запитаха: „Прочете ли тая книжка?“ Аз им отговорих: „Прочетох я, но нея разбрах.“ Когато ги попитах откъде са, те ми казаха: „После ще разбереш, сега не трябва да знаеш!“ Единият от тях, за когото научих отпосле, че е Дякон Левски, ми каза: „Тая книжка е за комитета и желанието на комитета е това: ще изложим най-напред със заявление до държавата, че данъците ни са големи, преди няколко години е обещала нещо, ще потърсим обещанието.“ Аз го попитах кое е това нещо, а той ми каза: „Свободата!“ Аз му казах, [че] не е лесна работа, не се дава, [а] той рече: „Ще съберем пари, ще купим оръжие и ще се бием.“ На това аз казах: „Това ще бъде лоша работа, откажете се и не обикаляйте насам!“ На което той рече: „Аз чух още от Ловеч, че ти си бил османски приятел и си вършел шпионство. Имаше много други хора като тебе, които влязоха в [правия] път, и ако ти не влезеш, ние ще му намерим леснината.“ По това време от Орхание дойде в село едно заптие, на име Мехмед. Като видяха заптието, те приготвиха добичетата, качиха се и си отидоха. След като те си заминаха, Герго и Марин ми казаха: „Ако ти не влезеш в тая работа, лошо ще си теглиш!“ Оттам всички се пръснахме по къщите си. След един месец, една вечер към два часа, аз седях във Василовата кръчма. После, когато станах да си вървя в къщи, през вратата на черквата, която е срещу кръчмата, влязоха двама конника. Като отидох до вратата, аз видях Марина и му казах: „Защо влязохте тука с конете, тук хан ли е? А кой е тоя с тебе?“ – попитах аз. Той макар да ми каза, че стоящият до него е търговец, аз му рекох: „Защо не го заведеш в твоята къща?“ Той ми отговори, че в неговата къща нямало място за коне [и] че иска да върже коня в мазето, което е под черквата, но понеже там не бивало да се върже, той ми каза да вържа коня в моята къща. „Добре,“ казах му аз. Той заведе коня и го върза в моята къща. После аз им казах: „Чакайте да пием по едно кафе.“ Той ми отговори: „Чака ме търговецът, имам работа.“ Тръгна и си отиде. Рано на другата сутрин той дойде у дома и ми поиска една-две лири на заем, за да ги даде на търговеца. „Нямам“, казах му аз. Но след като изпи кафето си, той ми каза: „Да излезем малко навън.“ Дигнахме се заедно и излязохме навън. В двора на къщата ми той пак отвори дума за пари, като ми каза: „Дай поне една лира!“ Аз извадих и му дадох едно златно меджидие. По негово желание ние отидохме в училището и той ми поръча кафе. Не зная колко бях пил от кафето в устата си ѝ колко бях глътнал, когато усетих горчивина и лоша миризма, и го изплюх. Държейки кафето в ръката си, аз извиках Доко Съйков, който беше сварил кафето, и го попитах: „Какво е туй нещо?“ Той посегна да вземе чашата от ръката ми, но аз не му я дадох. Както и да е, кафето се разсипа на земята, но аз пак не му я дадох чашата и ѝ турих в джеба си. Взех също и чашата, от която пи Марин, и, като потърсих малко мляко, докато дойде млякото, държейки и двете чаши в ръката, казах на Марина: „Виж каква е тая работа, какъв цвят има моето кафе!“ И му показах чашата. Тогава Доко каза: „В тая чаша брат ми беше сипал азотна киселина [463] и понеже не я бях измил, затова кафето е станало такова.“ След като изпихме донесеното мляко, ние излязохме заедно с Герго навън. Като му казах да отидем заедно на дюкяна, вървейки, аз го попитах: „Каква е тая работа?“ „Аз нищо не зная“, ми каза той. По това време там дойдоха Марин и Доко, повикаха Герго и поприказваха тайно, което не можах да разбера. Те станаха оттам, но аз им казах, че ще занеса и двете чаши на властта. Тогава Герго и Марин ми казаха: „Чакай, ще ти кажем нещо!“ Казвайки това, те ме задържаха и ми рекоха: „Ние ти поставихме тая отрова в чашата, за да те сплашим, понеже не искаш да влезнеш в комитета, и хвърлихме жребие кой да ти даде отровата.“ Аз им казах: „Макар да е от комитета, но аз не съм сторил никому нищо.“ Марин и Герго ми казаха: „Ти не ще можеш да отидеш дори и в града, ще те убият по пътя.“ Когато аз им казах, че ако е дошъл смъртният ми час, ще умра, те ми казаха: „Владишкият наместник в Ловеч е съобщил на каймакама, обаче му поискали документ, същото ще стане и с тебе. Ние пък ще отречем, после пак за тебе ще стане лошо, изобщо ти не можеш свободно да ходиш, ето защо нека те закълнем, за да постъпиш в комитета!“ След това аз размислих, че, ако отида при властта, може би нищо да не стане; тогава ще ме обвинят в бунтарство, та и от двете, страни [ще бъде] лошо, ето защо аз склоних. Тогава те ми казаха: „Да отидем в къщата на свещеника!“ Отидохме заедно с тях в къщата на свещеника, на име Стефан. Там бяха: поп Димитър, баща му Петър, Доко Съйков, Стоян Съйков, Дико Пеев, Лальо Пеев, Дико Беров, Моньо Симеон Татар- чев [464] и други, но от страх не можах да позная кои са. Ние седнахме там. Марин, извади от пояса си един шестак и каза: „Ще те закълнем тук, че не ще говориш нищо; ако от тебе или от някой друг излезе някое зло, да знаеш, че те чака смърт!“ След това свещениците започнаха да четат и заклеха всички ни. След клетвата Марин каза: „Тия шестаци са три: единият е мой, другият на Герго и третият на Дико Тодоров, но ти вземи моя, аз ще си набавя друг, да си говорим сега открито!“ При все че аз му казах, че от идването ми от Цариград досега не съм взимал в ръцете си и не съм си служил с такова нещо, той ми каза: „Понеже ти не го вземаш, значи имаш някакво лошо намерение, ще го кажеш!“ Макар и да му казах, че аз не съм опитен човек, той настояваше да го взема, като ме насилваше. Аз размислих и на края го взех. Той каза, че цената на револвера е три и половина лири. Аз му рекох, че не мога да ги платя. Тогава той отговори: „Ще го вземеш непременно, защото и бедните купуват!“ „Добре“, му казах аз тогава и той се съгласи да му дам парите след четири-пет деня, и аз взех револвера. Той ми каза: „Хайде да отидем заедно в Тетевен, там е главният комитет, да те закълнем и там!“ Тогава той ми върна лирата, която бях му дал в заем, и ми каза: „Ето парите, ако се беше отровил, щяхме да ги дадем дар на комитета, като съобщим, че хем го убихме, хем му взехме парите.“ Аз се приготвих и ние заедно заминахме за Тетевен. Там слязохме в хана на хаджи Ивановите синове. В хана бяха даскалът и попът. Заклеха ни пак. Оттам се върнахме и отидохме в Извор. Ето, така влязох в комитета.

– Даде ли пари на комитета?

– Бях обещал сто и петдесет гроша, но не ги дадох. Макар и да казах в първите си показания, че дадох, но не съм давал.

– Колко пъти си присъствал на комитетските събрания?

– Присъствах няколко пъти.

– Какви служби изпълняваше в комитета?

– Направиха ме мухтар [465] на комитета. Веднъж извадиха на името на Дидьо Пеев едно пътно тескере, но с това тескере щеше да мине отсреща Дяконът. Понеже Дидьо Пеев приличаше на Дякона, та той извади на свое име тескерето и Дяконът мина отсреща. Той беше отишъл по тия работи. След него заминаха и пълномощниците на комитетите. Аз под- печатах свидетелството за тескерето, което те извадиха.

– Колко пари се събраха?

– Това аз не зная, знае Герго Стойков [466], веднъж обаче чух, че били събрали седем-осемстотин гроша.

– Къде отиваха събраните пари?

– Отиваха в Ловеч.

– Откъде идваха писма за вашия комитет?

– За общ централен комитет бяха определили Извор. [Тука] идваха писма от всички комитети. За някоя по-голяма работа писмата се отправяха право за Ловеч. Името на Извор беше Сюлейманоглу Дауд. Преди той да стане център, ние имахме печат с думите: свобода и братство. После, след като станахме център, не се направи печат.

– Кой ви беше касиерът и секретарят и кой ви беше председателят?

– Председател бях аз, а касиер и секретар беше Герго, той отваряше писмата, които идваха, той беше упълномощен от мене. Подписът на писмата, които той пишеше, беше Сюлейманоглу Дауд.

– Къде свиквахте събранията?

– Повечето пъти в Герговата къща, а понякога ставаха и в училището, но когато идваха Димитър и Дяконът, те [ги] устройваха в Герговата къща.

– Какво събрание устроихте, за да нападнете къщата в Етрополе?

– По въпроса за това нападение аз нищо не зная. Димитър поиска хора, от нашето село отидоха Дико Христов, Петко Лальов и Йото Илиев.

– Кой нареди тяхното отиване и къде бе наредено то?

– Бяхме трима-четирима души, [ние] го наредихме. Герго взема моя шестак, но кому го даде той – не зная. Чух, че го дал на Дико.

– Какво знаеш по убийството на дякона?

– Един ден дяконът, владишки наместник, беше дошъл да събира пари. Дяконът ми каза: „Аз имам работа, не мога да остана.“ Тогава аз взех от няколко души пари в заем и ги дадох на дякона. Той се качи на [коня] и си замина. После, когато аз седях с бекчията Ахмед ага пред Герговия хан, дяконът се върна обратно и дойде [при нас]. „Добро виждане, пак идваш!“ рекох аз, а той ми отговори: „Вашето момче видяло няколко души в нивите, [които] били лоши хора, и ми каза: „Върни се!“ – и аз се върнах.“ След това бекчията Ахмед ага, макар и да отиде там с няколко души, но те съобщиха, че ония хора са си отишли [467]. След това, нея нощ дяконът остана в нашето село, у нас. На следния ден заминахме заедно с него за Орхание. Това е, което чух и което зная за дякона. Много след това време Димитър го убил. Видях Димитра в Цветковия хан и той ми обади.

– Какво знаеш за обира на хазната?

– За тоя обир аз нищо не зная, чух отпосле.

– Какво беше съдържанието на писмата, които се получаваха в комитета?

– Да се събират пари за оръжие, всяко оръжие да бъде игленка пушка, и парите да се дадат тогава, когато те се доставят, и че всяка една пушка струва осем лири.

– Преди четири-пет месеца във вашето село бил дошъл Дякон Лев- ски и направил [от] вашия малък комитет централен, какво ще рече това централен комитет [468]?

– [Левски] каза: „Другите села са далеч, а това село е по-близо до Ловеч, нека писмата се събират тук и оттук да се пращат в Ловеч, но догдето не получите съобщение от мене, не ги пращайте!“ Ето защо, дошлите писма се събираха у Герго и останаха там, и не се изпратиха никъде.

– Къде са тия събрани писма?

– Аз бях ги дал на Герго, какво ги направи той – не зная.

– Къде е Ловчанският комитетски център?

– Марин Попов и Дидьо Пеев знаят подробно неговите събрания, неговите председатели и техните местожителства. Освен тях знае и Иван Чолака, сестриникът на ловчанския владишки наместник, който беше съобщил на властта.

– Кой беше куриер на Изворския комитет?

– Първият беше Марин, вторият Дико Беров и Димитър Пеев.

– Веднъж ти си ходил в Тетевен, защо ходи?

– Един ден даскал Тодор ме взе и ме заведе в Тетевен. Отидохме в Станчовия хан, и Димитър беше там. Той ме попита за Дякон Левски, аз му казах: „Не го зная.“ От отсреща изпратили писмо по Фердинанд, писмото отвори Тодор. Съветът в Тетевен се беше събрал там [469]. Те прочетоха [писмото]. Съдържанието на писмото беше: „Отношенията между Димитра и Дякона били обтегнати, но това не бива да бъде така, защото, ако те постъпват така, какво ще правят другите? Дяконът ще бъде началникът, и който не го слуша, да се оттегли. Фердинанд ще обикаля да подготвя за бунт.“ После те ми дадоха писмото и ми казаха: „Когато дойде Дяконът, ще му го дадеш.“ И аз го предадох на Герго. Подписът беше на Цанков [470].

– Говорили ли сте с хаджи Станьо за комитета?

– Веднъж отидохме с Дякона в къщата [на хаджи Станя] и се разговорихме.

– Знаеш ли нещо друго, освен тия [работи]?

– Не зная.

Подписал: Димитър мухтарът

Въпросите и отговорите и показанието на споменатия мухтар Димитър са дадени в наше присъствие и са изложени [както] са по-горе.

6 зилкаде [12]89 или 24 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

 

Разпит на Дико Тодоров от Извор

 

24 декември 1872

– Кога влезе в бунтовническия комитет и каква служба изпълняваше.

– Влязох миналата година по това време и то така. Един ден Герго Стойков и Марин Попов отвориха дума за комитета и ми казаха, че ще събираме пари за касата. Аз ги попитах защо ще си събират тия пари, а те ми казаха: „После ще научиш“, не ми казаха истината. След като мина един месец, в село дошъл Димитър Дяковчанинът. Когато аз бях в дюкяна на дядо Стойко, Герговият баща, той дойде там. Там се бяха събрали още много хора. Извадиха едно писмо и го прочетоха; казаха [още], че който не влезе в комитета и който не даде пари, ще бъде убит. Тогава аз попитах: „Какво ще се прави със събраните пари?“ Димитър отговори: „През [18]56 година държавата беше обещала нещо, ще поискаме това, и ако не ни се даде ще вземем оръжието и ще се бием с мюсюлманите!“ От мене поискаха 100 гроша. Аз не ги дадох тогава. После дойде поп Стефан, дадох му сто гроша и влязох в комитета.

– Дадоха ли ти от комитета револвер?

– Не взех, аз имах още от по-рано една пушка и един револвер.

– Колко пъти ходи на комитетските събрания?

– Комитетът се събираше в хана на Герго Стойков, на оня дядо Стойко, когото споменах по-рано, и аз понеже отивах там по своя работа, както казах и по-преди, комитетът се беше [пак] събрал. [Така] и аз попаднах там. Друг път не съм ходил на събрание в тоя хан.

– Изпълнявал ли си друга Комитетска служба [и] ходи ли на нападението в Етрополе?

– Друга служба не съм изпълнявал и не съм ходил на нападението в Етрополе.

– Знаеш ли нещо друго?

– Нищо друго не зная.

6 зилкаде [12]89 [24 декември 1872] година.

[Подписал]: Дико Тодоров

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа“ Мех- мед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Вутьо Нинов от Извор

 

24 декември 1872

– Кога влезе в комитета и каква служба изпълняваше?

– Аз зная, че имаше комитет, но не се записах, не влизах [в него].

– Защо те задържаха?

– Задържаха ме за кражба.

– Кажи каква беше кражбата!

– Нощем, заедно с Доко Съйков дробихме вратата на Стоян Милев със свредел, отворихме ключалката и влязохме вътре; взехме сандъка, изнесохме го вън на полето, разбихме го; вътре имаше два топа платно и двеста гроша. Сандъка заровихме на полето заедно с платното и си поделихме парите.

– Ти имаше ли оръжие?

– Нямах. Другарят ми Съйков имаше един револвер.

– Не ви ли видя някой, когато крадяхте сандъка? Стопанинът не беше ли в къщи?

– Жените бяха горе, никой не ни видя.

– Откъде знаеше ти, че в тая къща има пари, и откъде познавахте вътрешността на къщата?

– Че има пари ми каза Доко Съйков, [а] къщата познавам, понеже Стоян Милев ми беше зет от покойната ми сестра.

– Другарят ти е влязъл в комитета, как така ти да не знаеш?

– Не зная и той не ми каза.

– Кога стана тая кражба?

– Два месеца след Гергьовден.

– Арестуваха ли те тогава, колко време стоя в затвора и взеха ли пари от вас?

– Бяхме задържани четири дни в село. Тогава ние върнахме парите на стопанина в повече, после ни закараха в Орхание и там стояхме два дни. След това от село изпратиха мазбата и ни освободиха.

[Знак за отпечатък от пръста на]: Вутьо Нинов

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанието на споменатия Вутьо Нинов са, както са изложени по-горе.

6 зилкаде [12]89 или 24 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Доко Съйков от Извор

 

24 декември 1872

 

– Кога влезе в комитета?

– Миналата година по това време селските чорбаджии Герго Стойков и Марин Попов ме повикаха и ми казаха: „Ще търсим правото [си], ще съберем пари, ще купуваме оръжие и ще съберем хора.“ Те поискаха и от мене пари. Понеже аз съм беден, не им дадох. Така влязох в комитета. Мухтарът Димитър [471] искаше да изпраща чрез мене писма, но аз не отидох.

– Като каква служба изпълняваше в комитета?

– Бях кафеджия. В събранието на комитета се наговорили да отровят Димитра Стамболията, защото нямали в него доверие. Тъй като те не могли да намерят друго средство, намериха за подходящо да му дадат отровата с кафе. Те ме взеха и ме заведоха в училището дето се събираше комитета. Преди да поднесем кафетата, там дойде Герго Стойков и постави в чашата, в която бях сипал кафе, отрова, състояща се от един бял прах, и ми каза: „Това кафе дай на Димитра Стамболията, а другото дай на Марина.“ Щом Димитър турна кафето в устата си, той разбра, че е отровно, и ме попита. Аз него ден отрекох и не му казах, че е отровно, обаче на сутринта Димитър ме повика и ми каза: „Ако тая отрова е поставена от комитета, приемам, но ако не е, ще заведа дело!“ И аз му казах, че е от комитета. Димитър попитал и другите, и те потвърдили това, което му казах аз: „Ние се бояхме от тебе, затова го направихме.“

– Каква друга служба си изпълнявал, освен тая?

– Един ден с Дико Беров се връщахме от сватба. Вървейки [по пътя], той ми каза: „Да запалим купата от шума на мухтара Димитър!“ Той се отдели от мене и отиде да запали шумата. Аз не присъствах. С тоя Дико Беров беше и Йото Илев [472], който сега е във Влашко, те я запалиха.

– Ти си откраднал още и дрехите на собствената си жена от къщата ѝ. Как стана това?

– Аз исках момата, която сега е моя жена, и тя ме искаше, но понеже аз нямам нищо, баща ѝ не ми я даваше. После ние се споразумяхме с момата и баща ѝ и решихме [да се вземем]. Аз взех дрехите от ръцете на момата, а баща ѝ се оплака в село. Баща ми, за да ме отърве, се споразумял с човека и преписа най-после дюкяна на мене. Аз взех момата и делото се свърши.

– Вие сте крали, как стана това?

– Вдигнахме се нощем заедно с Вутьо Нинов и отидохме в къщата на Стоян Милев. Пробихме вратата със свредел, отворихме ключалката и влязохме вътре; взехме сандъка, отнесохме го на полето и го разбихме. В него имаше двеста и осемдесет гроша и два топа платно. Ние взехме двестате и осемдесет гроша, от които шестдесетте дадох на Вутьо Нинов, а остатъка взех аз. Сандъка, заедно с платното, ние заровихме. После ни заловиха и ни задържаха четири дни в село. Парите и сандъка ние върнахме. След това ни изпратиха в Орхание, там престояхме два дни. После стопанинът каза, че си намерил вещите в къщи, и ни освободиха. Димитър Дяковчанинът ни повика и ни каза: „Друг път не правете такива работи, срамота е!“ Той върна парите и накара Димитра да ни затвори за около една седмица

– Имахте ли оръжие със себе си?

– Не, нямахме.

– Другарят ти казва, че ти си имал револвер, ако той дойде и ти каже това в лицето, какво ще речеш ти?

– Нямах.

– Откраднали сте още и гьон, какво е това и как стана?

– Нищо не зная за това.

– Ти си ходил във Влашко, защо ходи?

– Тоя Гергьовден ние минахме в Турну Магурели и оттам в Рожда. Бяхме отишли с трима-четирима души, имената на които не помня. Там те се заловиха с дюлгерство, а аз станах пазач на една гора. Стоях около един месец, пазарихме по една лира на месец и аз взех една лира.

– Защо напусна след един месец?

– Ние бяхме отишли, за да стоим шест месеца, но не ни хранеха, затова напуснах.

– И ти ли взе участие в нападението на къщата на Николча Арнаудов в Етрополе?

– Аз не отидох и не зная как стана това.

– Когато сте дошли на кражба в къщата на Стоян Милев, другарят ти Вутьо Нинов казва, че ти си имал един револвер, какво ще речеш ти?

– Той нека си казва, аз нямах револвер.

 

Повикан на очна ставка с казания Доко, Вутьо Нинов, другар на споменатия Доко при въпросната кражба, каза, че съгласно неговите показания, когато са отишли да извършат кражба в къщата на споменатия Стоян, казаният Доко Съйков имал у себе си един револвер и една дълга пушка. Споменатият Доко пък, настоявайки на своите показания, каза, че той не е имал оръжие, и че споменатият Вутьо Нинов имал един револвер, което е било известно и на изворския мухтар Димитър. Призован споменатият мухтар Димитър и запитан по въпроса, той каза, че не знае кой от двамата е имал оръжие, когато са извършили въпросната кражба, обаче когато техните къщи били претърсени заради тая краж- ба, само в къщата на Вутьо Нинов се намерила една дълга пушка. Споменатият Доко Съйков настоява, че когато са отишли да крадат, оръжие не е имало нито у него, нито у неговия другар, но впоследствие, при обиска на къщата на споменатия Нинов се намерила една пушка. Вутьо Нинов пък настоява, че когато са отишли на кражба, Доко Съйков имал една дълга пушка и един револвер, и че сам той не е имал никакво оръжие.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

Подписал: Доко Съйков; [знак за отпечатък от пръст на]: Вутьо Нинов; подписал: Димитър мухтарът

Зададените въпроси и отговори в наше присъствие и показанието на споменатия Доко са според както са изложени по-горе.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Герго Стойков от Извор

 

26 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш и къде живееш?

– От Извор съм, занимавам се със земеделие и кръчмарство, живея в Извор.

– Знаеш ли да четеш и пишеш и къде си учил?

– Зная малко да чета и пиша, учил съм се в село.

– Ходил ли си някъде в чужбина?

– Не съм ходил в никаква чужда страна.

– Кога и как влезе в образувания в България комитет?

– В комитета влязох миналата година по това време по следния начин. Миналата година по това време бях отишъл в Тетевен по някаква работа заедно с няколко души. Един тетевенец ни повика в къщата на Семко Гелев. Там бяха тетевенският даскал Иван [473], Дякон Левски и още няколко души от Тетевен, обаче кои бяха – не зная. Там Дякон Левски извади една комитетска брошура от бяла написана книга и я прочете. Той каза: „Ще се събират пари, ще се купува оръжие и ще се действа според устава.“ [Ето] така се приказваше. После ние се върнахме в село – в Извор – и след няколко дни Левски дойде в нашето село, намери ме и ни каза на четиримата: на мене, на мухтара Димитър, на Марин и Дико Тодоров: „Вие имате пари, разбира се, че и вие ще дадете пари“, и ние четиримата дадохме по сто гроша. След това започнахме да устройваме събрания, които се състояха в училището. Веднъж Димитър [474] дойде у нас и остана в къщи през нощта. Свикахме комитетско събрание. Когато той посещаваше нашето село, макар и да идваше в нашата къща, не нощуваше [там]. Също, когато идваше и Дяконът, той дохождаше в моята къща. Когато Дяконът идваше, той не устройваше събрания.

– В какво се състояха устройваните събрания?

– Разисквахме върху нещата, които бяха в устава.

– Кои са тия неща, които бяха в устава?

– По свикване на събранията, да събираме пари, да ги пращаме отсреща, да доставим оръжие и да се готвим.

– Колко пари събрахте?

– Даскал Илия [475] знае колко бяха.

– Кой беше председател на вашето събрание и у кого стоеше комитетският печат?

– Всички бяхме равни, но печатът беше по едно време у Илия, понякога у Васила [476], а после у мене. Аз не го исках, но те ми го дадоха, и той стоеше у мене.

– На мухтара Димитър е била дадена отрова, понеже от страна на комитета са се съмнявали в него. Къде намерихте тая отрова и как му я дадохте?

– Тая отрова беше донесъл Дидьо Пеев от Ловеч. Една част от тая отрова вземах аз, друга – Марин, а третата част беше вземал Доко Съйков. Отровата, която взех, я поставих в дивита си и го турих на полицата. След една седмица аз взех дивита и видях, че отровата не беше вътре.

– Хвърляно ли беше жребие за поставяне отровата в чашата?

– Може да са хвърляли, аз не зная.

– Защо беше доставена тая отрова, защо я взема ти, какво щеше да правиш с нея?

– Оня, който я достави, знае за какво беше тя. На мене ми казаха: „Вземи и ти!“ И аз взех.

– Кафеджията [477] ли постави отровата в чашата на Димитра, и когато я постави, ти не беше ли там?

– Аз бях при кафеджията, но когато той даваше чашата на Димитра, влязох вътре.

– Ако Марин кафеджията каже, че ти си поставил отровата в чашата, че за поставянето на тая отрова се е теглило жребие и [то] се е паднало на тебе, какво ще речеш?

– Не е вярно.

Въпроси към Доко Съйков и Марин кафеджията в присъствието на Герго Стойков

– Кажи в лицето на Герго, кой постави отровата в чашата, от която пи Димитър?

– Той [Герго] извади от джеба си една книжка с отрова и я изсипа в кафейната чашка, в това се заклевам.

– Марине, кажи и ти: кой постави отровата в Димитровата чаша?

– Герго дойде и ми каза: „Иди в училищната стая, там седи мухтарът Димитър, ще го премахнем чрез кафе, бъди и ти там!“ Той ми каза още: „Ние ще поставим в неговата чаша отрова, в твоята чаша няма да поставяме, ти си изпий кафето!“ Аз отидох и седнах. Донесоха кафето. Отначало аз не повярвах. След това, когато Димитър отпи една глътка, той остави чашата си. Сетне и аз взех чашата му и пих малко, [кафето] наистина беше много горчиво. Поискахме мляко и пихме, [макар че] бяха велики пости. Ние всички знаехме, че Димитър ще бъде отровен.

Когато бе запитан Дидьо Пеев от Извор, който е доставил от Ловеч отровата, той каза, че донесъл отровата и че я разпределили в кафенето между Марин, Герго и Доко Съйков, но не знаел какво е станало отпосле. Мухтарът Димитър пък каза, че отровата е била донесена и разделена между Герго и Марина, и че тая работа [отравянето] са извършили и двамата. Дори Димитър заяви, че Дяконът заповядал [478] чрез Марина до Васил [479] да занесе отровата. Запитан, Васил гложенецът каза, че действително му се е съобщило чрез Дидьо Пеев да вземе тая отрова, че той я взел от Ваньо терзията [480] и я дал на споменатия [Дидьо Пеев], обаче той не може да знае кой я е бил заръчал. При това известно му е, че всички, които служат в комитета, са били длъжни да носят със себе си по един-два драма отрова, та в случай на нужда да се отровят, за да не бъдат заловени, което е обичай между комитетските дейци, та и той имал малко [отрова], като мисли, че и Дидьо Пеев е поискал за себе си. Даскал Илия пък [казва], че когато сутринта отивал в черква, той видял, че в училището нямало никой, но когато се връщал, видял Доко Съйков с джезве в ръка. После се срещнал с Герга и Марина. Те му казали: „Дадохме отрова на Димитра, обаче не можахме да свършим нищо, защото той се усети“, но не си спомня кой му е казал тия думи, дали Герго или Марин. После Марин каза, че били запитани всички комитети – дали да бъде убит Димитър, и се получило нареждане да бъде убит.

Подписали: Герго, Димитър мухтарът, Дидьо Пеев, Марин кафеджията, Доко Съйков, даскал Илия, Васил от Гложене. [481]

– Колко пари се събраха в селата и другаде, и къде се изпратиха?

– От Ябланица се получиха хиляда шестдесет и девет гроша, мухтарът Димитър ги занесе в Тетевен, кому ги даде, не зная.

– До кого бяха изпратени парите от Ябланица?

– Изпратиха се до мене, аз ги дадох на Димитра, а той ги занесе в Тетевен.

– Колко пари дойдоха от Осиковица, кой ги получи и къде се изпратиха?

– Парите, които бяха получени от Осиковица, бяха изпратени до даскала [482], а той ги дал на Пеев, който да ги занесе в Ловеч, това аз не зная. [Пари] се получиха и от Видраре, отвориха ги, но не мога да зная колко бяха.

– Кой получаваше идващите от комитета писма и какво направи ти писмото с подписа на Цанков?

– Писмата идваха на името на Изворския комитет Сюлейманоглу Дауд. Получаваха ги даскал Васил и даскал Илия [483]. Те ни събираха и ги отваряхме. После писма идваха ту до мене, ту до мухтаря Димитър, ту до Марина. Тия писма оставаха у мене. Имаше едно писмо с подпис Цанков, но понеже беше шифровано, ние не можахме да го разберем.

– Къде е комитетският тефтер?

– Ние нямахме тефтер. Книжата, които бяха у мене, ние изгорихме изцяло, след като през Орхание бяха прекарани разбойниците от мютесариф-пашата [484].

– И ти ли купи револвер?

– Зная, че имаше у Димитра, друго не зная.

– Какви са твоите сведения по убийството на дякона-владишки наместник? На Димитра било писано едно писмо, какво беше това писмо?

– По убийството на дякона не зная нищо, но след убийството, Левски беше дошъл в Тетевен. В Осиковския комитет беше получено известие от Орханийския и оттам в нашия, че го търсят [Левски]. [В известието] се казваше: „Дяконът е убит, Левски се търси, ако е там, да не стои, а да бяга!“ Аз писах в Тетевен: „Ако Левски е в Тетевен, да не стои, а да бяга!“ И изпратих [писмото] в Тетевен. Дяконът не бил там и [писмото] попаднало в ръцете на Димитра [485].

– Защо беше убит дяконът?

– Чух отпосле, че бил убит, защото щял да издаде комитетските работи на властта.

– За убийството на тоя дякон от вашето село Извор не бяха ли нагласени шест души в засадата?

– Не ми е известно. [Зная] само, че преди убийството дяконът беше дошъл със Стоян [486].

– Ако Димитър ти каже в лицето, какво ще речеш ти?

– В училището дойдоха Димитър и Стоян и казаха, че ще бъде поставена засада за убиването на дякона, и аз си отидох в къщи. Сутринта се срещнах с дякона-владишки наместник и му казах: „Устроена ти е засада, ще те убият, не минавай по тоя път!“ Току-що дяконът излязъл от селото, срещнало го едно момче и му казало, че ще го убият, и той се върнал в селото. Сутринта за Орхание щеше да замине Кабакчиев [487], и той отиде заедно с него.

– Кой посочи на Димитра засадата?

– Димитър Пеев я посочи на Димитра.

– Кой заповяда на Димитър Пеев да я посочи на Димитра?

– Нека той сам каже кой го е научил!

– Какво знаеш за обирачите на хазната, която идваше от Орхание?

– Преди да бъде нападната, аз не знаех нищо, чух след като тя беше обрана.

– Знаеш ли нещо друго?

– Друго не зная.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

Подписал: Герго Стойков

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, очната ставка и показанието на споменатия Герго Стойков са, както са изложени по-горе.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито. 00000000

 

Разпит на Дико Беров от Извор

 

26 декември 1872

– Кога влезе в бунтовническия комитет и каква длъжност изпълняваше?

– Беше миналата година по това време. Герго Стойков, даскал Васил, даскал Илия и Стоян Съйков отидоха в Тетевен. Те се върнаха оттам. На другия ден дойде Дякон Левски. Събраха ни в училището [и] там Дякон Левски чете комитетски книжа. Тогава влязох, но пари не дадох. После Дякон Левски ме беше извикал в Ловеч, за да ме изпрати оттатък. Аз отидох в Ловеч и той ми даде някакви книжа, за да ги изпратя отсреща, аз обаче не ги занесох, върнах се обратно и си отидох в Извор. След петнадесет дни [Левски] ме повика пак чрез Васил гложенеца. Аз отидох при Дякона в Ловеч, и той искаше да ме назначи да разнасям писма по селата, [но] аз не приех. После той повикал Дидьо Пеев и го направи куриер.

– Какво пишеше в прочетените книжа?

– Да се събират пари за купуване на оръжие, такива неща имаше. Много от тях не си спомням, има ги в устава.

– Като събирахте пари и купувахте оръжие, какво щяхте да правите? – Купувайки оръжие, ние щяхме да се бием с мюсюлманите, защото така беше писано в устава, щяхме да действаме според устава.

– Как и защо откраднахте говеждите гьонове?

– Герго Стойков и Марин Попов искаха от нас пари, ние отговорихме, [че] нямаме, а те ни рекоха: „Продайте добитъка си или откраднете!“ Аз, Доко Съйков, Йото Илиев, който сега е във Влашко, и Вутьо Нинов отидохме заедно и откраднахме една биволска кожа от колибата на Петко Найденов и я скрихме на тавана в къщата на мухтара Димитър. След една седмица мухтарът Димитър, Герго Стойков, Марин Попов и даскал Илия ни казаха: „Занесете това, което сте откраднали, в Гложене и го продайте!“ Аз и другарите ми натоварихме кожата на комитетския кон на Дидьо Пеев, закарахме я там и я продадохме на едного, на име Христо, за сто и двадесет гроша. Взехме парите и си ги поделихме по тридесет гроша. Парите ни поискаха за комитета. Аз дадох на мухтара Димитър двадесетте гроша. Дали другите са му дали или не, не зная.

– Кажи какви сведения имаш по убийството на дякона-владишки наместник и по обира на хазната!

– Аз бях отишъл с брашно в Бяла поляна [488], [та] не мога да зная. Сведения аз нямам, и за хазната моите сведения са толкова.

[Подписал]: Дико Беров

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Дико Беров са протоколирани по-горе в наше присъствие.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Марин Попов от Извор

 

27 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш и къде живееш?

– Аз съм от Голям Извор, занимавам се със земеделие и живея в Извор.

– Знаеш ли да четеш и пишеш и къде си се учил?

– Зная малко, учих се в Извор.

– Къде си ходил в чужбина?

– Не съм ходил в никоя чужда страна.

– Кога влезе в образувания в България бунтовнически комитет?

– Беше миналата година по Димитровден. Един ден ние с Герго Стойков от Извор и още няколко други бяхме отишли в Тетевен по търговия. След като си свършихме работата, седнахме в кафенето на Въльо Пеев. Като седяхме, Въльо ни покани в една стая близо до кафенето, ние влязохме там и той ни каза: „Тая вечер ще ви заведа на едно събрание.“ След това, щом мръкна, той ни взе и ни заведе в къщата на Семко Гелев. Там беше и Дякон Левски с около тридесет-четиридесет тетевенци. Седнахме и ние. Дякон Левски извади една книжка, прочете я пред всички ни и ни запита: „Схванахте ли смисъла и разбрахте ли работата?“ Някои от нас казаха, че са разбрали, а други – че не са разбрали. Тогава Дякон Левски каза: „Утре ще отида в Гложене и след три дни ще дойда във вашето село Извор [и тогава] ще ви обясня подробно.“ Оттам ние се пръснахме. Три дни след [това] в нашето село дойдоха Дякон Левски, Димитър и Васил гложенецът [489] и отседнаха в дома на Герго Стойков. Герго Стойков и видрарският поп Георги дойдоха вкъщи, взеха ме и ме заведоха при тия хора. Те бяха в училището и ние отидохме там. Състоя се събрание. Имаше около двадесет-тридесет души. Дяконът четеше една книжка, писана на ръка. Това, което той четеше, беше уставът. Аз попитах: какъв ще бъде резултатът на това? Той каза: „Ще поискаме обещаното по договора от [18]56. Трябва да съберете и ми дадете малко пари, нужни са за разноски.“ Тогава аз нямах пари [и] не можах да дам. След един месец дадох на Герго една жълтица за комитета. По тоя начин влязох в комитета.

– След като по тоя начин ти постъпи в комитета, колко пъти свикахте събрание, за да разисквате комитетските работи, и каква служба изпълняваше в комитета?

– След това, когато Дяконът и Димитър идваха в нашето село, те отсядаха в къщата на Герго Стойков и свикваха там събрание. И аз ходих на два пъти и присъствах на събранието, [в което] ние говорихме [по] комитетски работи. Веднъж те ме изпратиха в Лопян, Брусен и Видраре да събирам пари за вестника. Аз отидох и събрах в Брусен и Лопян по сто и двадесет гроша от комитетските хора на [тия] села: в Лопян от Марин Татарчев и Станчо [490], а в Брусен от Петьо Бояджиев и Кольо Стойнов [491]. Тия пари аз дадох на Герго Стойков в Извор. Тоя Герго Стойков беше касиер на нашия комитет в Извор. Когато отидох по същата работа във Видраре, [там] не ми дадоха пари, защото оставих коня си на мегдана и [затова] ме смъмриха: „Щом ти обикаляш така открито, ти не можеш да се пазиш и ще изкарате нашето дело наяве!“ След три-четири деня от Ловеч дойде съобщение. Герго Стойков ми каза: „Ще отидете заедно с Дидьо Пеев в Ловеч!“ И ние отидохме там заедно. Аз слязох в хана на Тодор Станчев, а другарят ми Дидьо влезе в града, но не зная къде отиде. На другата сутрин той дойде, взе ме и ми каза: „Да отидем на баира!“ Ние се изкачихме заедно на един баир и там намерихме Левски, който ме смъмри: „Ти си ходил явно из Видраре, ще ни издадеш! Тоя път ти прощавам, но ако още веднъж обикаляш така явно, няма да знаеш кой ще те убие!“ Оттам, на сутринта, аз се върнах в село, а Димитър [492] остана там. Веднъж аз занесох в Ловеч писмата, които Димитър Стамболията и Герго Стойков ми бяха дали, и ги дадох на Никола халача, както бяха подпечатани. Той взе писмата от мене и отидохме заедно в хана, [къде- то] той ми плати разноските за хана и ми каза: „Хайде, ти си върви!“ И аз си отидох на село.

– Кой беше действителният куриер на вашия комитет и с какво отиваше той на мястото, на което ходеше?

– Куриер на нашия комитет беше Дидьо или Димитър Пеев, който извършваше комитетската служба с един кон, подарен на комитета от Димитър Стамболията, председател на комитета. Веднъж аз щях да карам дъски в село Тлачене, Врачанска околия [493]. Нашият председател, Димитър Стамболията, Димитър Дяковчанинът и Герго Стойков ми дадоха едно подпечатано писмо и ми казаха: „Ще го дадеш на Мито Иванчев Цветков, търговец във Враца.“ По тоя начин аз занесох писмото и го дадох на споменатия. Там бяха и Стефанаки Христов и Мито Цветков [494]. Имената на тия хора беше написал Димитър Дяковчанинът, когато беше в Извор, и беше ми ги дал. Оттам аз се върнах обратно, отговор не ми дадоха. След това, веднъж, аз пак бях отишъл във Враца и бях казал пред тия хора, че пътят, по който върви Димитър Дяковчанинът, е лош. Те казали тия мои думи на Димитра и той беше се заканил да ме убие.

– Когато правихте събрания в дома на Герго Стойков, върху какво разисквахте?

– Аз бях ходил само два пъти. Те не се доверяваха толкова на мене и пред мене не правеха събрание. Когато бях на тия две събрания, на първото те ме изпратиха в Ловеч, а на второто по селата, за да събирам пари.

– Какви сведения имаш по въпроса за убийството на дякона-владишки наместник?

– Те бяха намислили да убият по-рано мене, ето защо не ми съобщиха нищо за това, [та] не зная.

– Какво знаеш по въпроса за хазната?

– Те бяха вдигнали доверието си от мене и по това не ми казаха нищо.

– По каква причина и какъв начин искахте да отровите вашия председател Димитър Стамболията и откъде се издаде заповед за неговото отравяне?

– Тоя Димитър беше в същност председател на комитета. Аз сгреших във Видраре, както и по-горе казах, така и тоя Димитър сгрешил на едно-две места, вследствие на което от Ловеч дошло нареждане – той да бъде отровен, затова и се прибягна до неговото отравяне. После от Ловеч се донесе отровата за Димитра, един ден след което при мене дойде Герго Стойков и ми каза: „Хайде, иди в училищната стая и седни, ние ще дадем на Димитра отровно кафе!“ Аз отидох и, като седяхме с Димитра, кафеджията Доко донесе две чаши с кафе. Той даде първо едната чашка на Димитра, а другата даде на мен. Щом Димитър отпи една глътка, от горчивината на кафето разбра, че то е лошо, и каза: „Какво е това кафе?“ Сетне той погледна в моето кафе и отпи една глътка и каза, че в неговата чашка има отрова. Аз взех неговата чашка и близнах малко – наистина неговото кафе беше горчиво и аз го оставих. Уплашени от това, ние поръчахме да ни донесат малко мляко и пихме от него, за да не се отровим.

– От кои лица се състои Ловчанският комитет и какви други сведения имаш?

– Понеже Димитър Пеев ходеше и дохождаше оттам, той знае от кои лица се състои Ловчанският комитет. Аз друго нищо не зная.

9 зилкаде [12]89 [27 декември 1872] година.

Подписал: Марин Попов от Извор

Зададените въпроси и отговори и показанията на споменатия Марин са протоколирани в наше присъствие, както са изложени по-горе.

9 зилкаде [12] 89 или 27 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоро, Мито.

Разпит на Димитър Пеев от Извор

 

27 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш и къде живееш?

– От Извор съм, занимавам се с дюлгерство и земеделие живея в Извор.

– Знаеш ли да четеш и пишеш, къде си се учил и ходил ли си в чужбина?

– Зная малко да чета и пиша, учих се на село. Преди десет години ходих във Влашко и слугувах две години, живеех в Турну Магурели [495].

– Кога и как постъпи в образувания в България бунтовнически комитет и каква служба изпълняваше?

– Миналата година по това време в нашето село Извор бяха дошли Дякон Левски и Димитър Дяковчанинът. Те ме повикаха в селското училище и аз отидох. Там Дяконът ми прочете една книжка и тая книжка беше с червени корици, наричаха я устав. След това аз узнах за комитетските работи, приех ги и влязох в комитета. Една седмица след това, Васил гложенецът и Дяконът пратили известие и искали един човек от нашето село за Ловеч. Членовете на нашия комитет: Герго Стойков, Марин Попов и Димитър Стамболиев, намирайки за подходящ мене, ме изпратиха в Ловеч при Дякона. И ние с Васил отидохме в Ловеч. Аз останах в хана на дядо Станчо. Васил намерил Дякона в къщата на Ваньо терзията, понеже Дякон Левски се намираше или в къщата на Ваньо терзията, или в къщата на Марин поп Луканов. Техните домове бяха тайните комитетски къщи. След това Васил ме заведе при Дякона. Той ме попита: „Ти в хана ли си?“ Аз му казах: „В хана съм.“ Той каза на Васила: „Заведи тогова в нашата къща!“ Васил ме заведе в една къща на края на града. Там ми посочи една стая и ми рече: „Ще седиш тук!“ Аз останах там. Денем понякога излизах из чаршията, купувах хляб, а нощно време спях пак там. Там останах около три месеца.

– Какво прави през тия три месеца?

– Веднъж носих писмо в Троян, което Дякон Левски ми даде, и два пъти носих [Писма] в Тетевен. След това Дяконът остана в Ловеч, а мене изпрати в село, за да извадя за себе си едно пътно тескере за Пловдив. Аз отидох в село, взех от мухтара свидетелство, извадих от Орхание тескере и отидох пак в Ловеч при Дякона. От там ние със споменатия [Левски] тръгнахме и отидохме най-напред в Троян. Там той събра няколко души и направи събрание във Василовия хан, но аз не присъствах. Там ние преспахме три нощи, [след което] отидохме в Карлово. В Троян аз не видях да са събирани пари. В Карлово слязох в хаджи Василовия хан, а Дяконът отиде на едно тайно място. В Карлово останахме две нощи. Оттам отидохме в Черноземен. Аз отидох пак в един непознат мен хан, а Дяконът пак на едно тайно място. След като останахме една нощ, отидохме в Царацово и слязохме в къщата на Божил арабаджията, дето стояхме една нощ. На сутринта тръгнахме оттам и отидохме в Пловдив, но Дяконът замина преди мене. Сетне дойде един човек, взе ме и ме заведе в Пловдив на един хан. Аз останах в хана, а Дякон Левски отиде в една къща оттатък моста. Него ден ние прекарахме там. Понеже [Дяконът] ми беше казал: „Завери тескерето си!“ – аз го заверих. Привечер тръгнахме оттам и отидохме пак в Царацово, в къщата на Божил арабаджията, [дето] пренощувахме. На сутринта Дяконът ми позволи да си отида на село, а сам, вземайки със себе си един от хората на къщата, в която пренощувахме, отидоха към Пазарджик. Двадесет деня след като си отидох на село, той ми изпратил пак известие с Васил гложенеца, за да извадя отново тескере за отиване във Влашко, да взема тескерето и го занеса в Ловеч. Аз обаче не извадих ново тескере, а заверих старото за отиване във Влашко, взех го и отидох в Ловеч. Реченият Дякон Левски взе от мене моето тескере и заедно с Васила заминаха за Влашко. Аз се върнах обратно на село без тескере и се залових за работата си. Те отишли във Влашко. Впоследствие аз, понеже исках да отида във Влашко да работя, поисках в село свидетелство, обаче ми казаха: „Дяконът ще дойде от Влашко, ти ще отидеш да го срещнеш!“ И не ме пуснаха. Въпреки че им казах: „Имам дълг!“ – те ми отвърнаха: „От комитета ще ти дадат пари!“ След това, когато Димитър Стамболията, мухтарът, изпращаше селските храни в Оряхово, той ми рече: „Върви и ти, хем ще свършиш тая работа, хем като дойде Дяконът отсреща, вземи го и го доведи!“ После аз отидох в Оряхово. След като предадохме храните, Дякон Левски дойде отсреща [и] заедно с него ние отидохме в Ловеч. В Ловеч Дяконът отиде в къщата на Николчо халача. На мене той даде петдесет устава с червени корици и едно писмо, [които] аз занесох и предадох на Димитра Дяковчанина в Тетевен. След това се върнах на село. Когато предадох уставите и писмото на Димитра, [там] бяха и Петко Милев, Марко Йон- чев, Лальо Попов, Иван хекиминът, даскал Иван [496] и някои други, които не познавам, и [това] стана в Дочовата къща. Димитър отвори пред тях писмата и книжата. След като се завърнах на село, започнахме вършитба. Една вечер беше дошъл сам Дяконът. Той потърси един човек от селото, за да отидат заедно с него във Враца. Намериха за подходящ мене. Макар и да им казах, че си имам работа на хармана, комитетските хора ми отвърнаха: „Ние ще накараме друг да вършее на твоя харман, ти ще заминеш заедно с Дякона!“ След това заедно с него ние отидохме във Видраре и слязохме във Вутьо Пеловия дом. Нея вечер се събраха: Йосиф, Фильо, поп Георги и още [някои] други и сутринта направили в училището събрание. Аз не присъствах и не можах да чуя какво са при- казвали. Оттам ние отидохме в Караш Иван [497], [където] преспахме една нощ. След това заминахме за Враца и отседнахме в един хан на края [на града]. На сутринта отидохме в черква, излязохме оттам, аз отидох на пазара, а Дякон Левски и един поп отидоха някъде. После аз отидох пак на хана, дойде и Дяконът и после още трима души; името на единия [беше] Мито [498], на другия Кръстьо [499], името на третия не зная. Те пиха по една ракия. Оттам Дяконът, аз и тримата души излязохме от града и седнахме под едно дърво. Дяконът започна да чете писма и книжа, но тъй като беше пазарен ден и минаваха и заминаваха много хора, те отидоха в една къща в града. Аз си отидох в хана. След пладне доде [и] Дяконът [и] ние похапнахме малко. Часът стана осем. Той ми каза: „Ти се качи на коня и излез на края, ще дойдат няколко души, с които ще си поприказвам, аз ще те стигна!“ Аз излязох от там и отидох до новия манастир [500]. Дяконът дойде вечерта там. Пренощувахме. На сутринта след закуска ние се дигнахме оттам и отидохме в Боженица [501], преспахме в хана една вечер и на другия ден пристигнахме в Орхание в Гаврииловия хан. Нея нощ дойдоха Васил бояджията, Мито и Васил Наков [502]. Аз бях зает долу с добичетата, та не мога да зная какво са приказвали те. На сутринта станахме оттам и отидохме в Цветковия хан. [Там] дойдоха един еднорък даскал и един поп [503] и заедно с Дякона те отидоха в Правец. Аз останах в хана. Вечерта заедно с Цветко отидохме [504] в Правец. Ние отидохме там, за да отворим пътя за бунт в Македония. В Етрополе попитаха дошъл ли е даскалът Тодор; съобщили, [че] не е дошъл. Нея нощ в хана се събраха някакви хора и разговаряха за покупка на оръжие и водене на борба. Сутринта ние станахме оттам и отидохме в Осиковица в хана на Цветко Цолов. Там не стояхме, защото Анастас плевненецът беше съобщил във Видраре, че иска да се види с Дякона. Ние отидохме в Тетевен, и в хана те се срещнаха с Анастас. Привечер отидохме с Дякона в Ябланица. Там той свика на два пъти събрание. На сутринта ние станахме оттам и отидохме в Тутманици в къщата на поп Георги. От Тутманици [Дяко- нът] попита в Етрополе дошъл ли е даскал Тодор. Той поиска [по] един човек от селата Лопян и Брусен. От Лопян дойде тахсилдарът Лальо, а от Брусен дойдоха Пано бояджията и Начо, синът на големия поп, дойде и даскал Тодор. Той [Дяконът] запита даскал Тодора: „Какво направи из местата, които обикаля?“ А той отговори: „Раздадох книжата, които носех и свърших добра работа.“ Нея нощ се устрои събрание, [на което] се говори: да се събират пари, да се купи оръжие и да се готвим. На другия ден, към второ пладне, ние се дигнахме оттам и отидохме във Видраре, за да помирим видрарския поп Георги и даскал Илия, [защото] се бяха скарали. Нея нощ останахме там, а на другия ден отидохме в Гложенския манастир, там преспахме една нощ. [Дяконът] прати известие и Васил гложенецът и още двама други отидоха с него в Гложене, а аз се върнах и си отидох на село. След два-три деня Дяконът изпрати от Тетевен известие и аз отидох в Тетевен. Там ние останахме една вечер, а на другия ден отидохме в Ловеч. Там преспахме една вечер; аз се върнах пак на село, а Дяконът замина към Пловдив. Оттогава насетне не съм се виждал с Дякона.

– Кой и защо ти поръча отровата? – Аз щях да ходя в Ловеч. Марин Попов ми каза: „Кажи на Васил гложенеца, че бях му казал нещо, припомни му, нека го вземе, да ти го даде и го донеси!“ Аз казах на Васила и Васил ми донесе нещо в една книжка. Аз го попитах: „Какво е това?“ А той ми каза: „Отрова е.“ Занесох я в хана на Герго Стойков. Там бяха Марин Попов, Стоян Съйков и даскал Илия. Аз извадих [книжката] и я оставих пред тях на тезгяха. Те я разделиха на три: малко взема Марин Попов, малко Герго Стойков и малко Стоян Съйков. И даскал Илия видя. Когато аз занесох най-напред отровата, не знаех защо е, после чух, че била поръчана, за да отровят Димитра.

– Кажи какво знаеш по убийството на дякона и по обира на хазната!

– Един ден в нашето село бяха дошли Димитър и Стоян пандурът и ме повикаха. Аз отидох в училището и ги намерих. [Там] бяха Герго Стойков, Марин, Герго Кабакчиев и още други тетевенци, но кои – не зная. В събранието те ми казаха: „Вземи Димитра и другарите му и ги заведи на засада!“ Аз ги взех и заведох в лозята. После се върнах назад. Беше по пладне, когато Герго Кабакчиев дойде и ми каза: „Иди и им кажи, че дяконът ще отиде във Видраре, нека тръгнат!“ После ние отидохме с Кабакчиев и аз му посочих мястото, гдето щяха да отидат на засада, и заедно с него ние отидохме при тях. Кабакчиев ми каза: „Дяконът ще отиде във Видраре, а ти да им посочиш пътя!“ Аз заедно с него вземах хората и им казах: „[Дяконът]ще мине оттук!“ И като им посочих пътя, върнах се назад. После братовото момче на мухтара Димитър съобщило на дякона и той се върнал от пътя, и после дойде в село. Нея нощ [той] остана [там]. На другия ден [дяконът] с мухтара Димитър и мнозина други замина за Орхание. Тия ми са сведенията по това. По обира на хазната не зная нищо.

– Знаеш ли нещо друго?

– Не зная.

Подписал: Димитър Пеев

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие и показанието на споменатия Димитър Пеев са според както са изложени по-горе.

9 зилкаде [12]89 или 27 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Повторен разпит на Дико Беров от Извор

 

6 януари 1873

– Веднъж ти, Доко Съйков и Йото Илиев, който се намира във Влашко, и тримата, връщайки се от сватба, сте запалили шумата на Димитър мухтара; къде беше тая шума и защо я запалихте?

– Аз не зная нищо по тая работа. Ние бяхме седем-осем души, когато се връщахме от сватба, и аз си отидох право в къщи. Между затворниците тук има, които знаят, че съм си отишъл в къщи.

– Доко Съйков казва, че сте останали по пътя с Йото Илиев. Ако той сега ти каже това в лицето, ти какво ще речеш?

– Нека дойде и ми каже, аз казах какво зло съм извършил. Ако бях извършил и това, щях да го кажа, не съм го извършил и не зная.

Въпрос към Доко Съйков при очна ставка с Дико Беров

– Ти казваше в твоите показания: „Връщайки се от сватба, бяхме с Дико Беров, и когато дойдохме до шумата на Димитра [505]., те останаха там, за да запалят шумата, а аз си отидох в село.“ Дико отказва това, какво ще речеш ти?

– Ние отидохме заедно до хана, пийнахме малко, оттам тоя Дико Беров и Йото Илиев се върнаха назад, като казаха: „Ние ще запалим шумата!“ и се върнаха, обаче кой от тях е запалил шумата – не зная.

19 зилкаде [12]89 [6 януари 1873] година.

[Знак за отпечатък от пръст]: Дико Беров

Подписал: Доко Съйков

 

70

Препис от петото съдебно следствие на обирачите на хазната и комитетските хора, извършено от нарочната комисия. Сверено с оригинала [506]

От стр. 1 до стр. 15.

[Разпит на] Станчо поп Николов от село Лопян

– Кога влезе в бунтовническия комитет и каква ти беше службата?

– Една вечер в къщата ми дойде поп Георги от Видраре [507], извади и ми прочете комитетски книжа. Той искаше да ме убеди, [но] аз се уплаших и не приех. Той ми каза: „За тая работа има нарочен човек, който обикаля.“ Каза ми [още]: „Ако не приемеш, има смърт!“ Аз отговорих: „Да става каквото ще, аз не влизам.“ След няколко деня дойдоха Димитър и даскал Васил [508] [и] пак ми предложиха тая работа, обаче поради това, че в село беше чиновникът по тапиите, те не останаха. След няколко деня поп Георги дойде пак заедно със сина на изворския поп [509]. Те поискаха пари за вестник. Моят съселянин Марин Татарчев извади и даде сто и двадесет гроша. После, няколко седмици след Гергьовден, поп Георги дошъл в къщата на Марина [и] заедно те дойдоха при мене; прочетоха книжата и ме убеждаваха [да вляза в комитета]. Аз извадих и дадох две лири. Те ми казаха: „Да те запишем [в комитета]!“ Аз отговорих: „Не искам, [ето] дадох две лири!“

– Не си ли услужвал с друго?

– Не, не съм услужвал никак.

– Ти си разменил с Димитра едно добиче?

– В Орхание Димитър ме намери в Гаврииловия хан [и] ми [каза]: „У мене познават кулестия кон, който купих от Батовци [510], ела да го сменим с твоя кон!“ „Добре, казах аз, но нека идем на данъчното да сменим тескеретата! „Добре“, каза той [и] даде тескерето на поп Георгиевия чича, Йото. Ние отидохме в данъчното, дадохме таксите и разменихме конете.

– Каква беше комитетската работа и правихте ли събрания?

– По местата, които сме ходили, ние нямахме отделно събрание, защото бяхме двама души. Георги разясняваше комитетската работа.

– Как я разясняваше?.

– Казваше да се отделим от мюсюлманите и да станем като Влашко и Молдава.

– Колко гроша дадохте вие на комитета?

– Двеста гроша дадох аз и двеста гроша даде Марин. Той обаче дал отделно и за вестник сто и двадесет гроша.

– Знаеш ли нещо по въпроса за обира на хазната?

– Когато се обра хазната, аз бях в Плевен. Чух, [че] била обрана. След осемнадесет деня аз ходих към Ябланица, Вельо Минчов [ми] каза, [че] я обрал за комитета Димитър с тетевенците. [Ето] сведенията ми по това.

– Какво знаеш по убийството на дякона?

– Петнадесет деня след убийството чух, че го убил Димитър.

– Не знаеш ли друго по това?

– Не зная.

Подписал: Станчо поп Николов

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Станчо са протоколирани в наше присъствие, както са по-горе.

9 зилкаде, [1]289 [27 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Кольо Войнов от село Брусен

 

27 декември 1872

– Кога влезе в комитета и каква ти беше службата?

– В такава работа аз съвсем не съм влизал и не зная.

Очна ставка на Кольо Войнов със Станча

– Кажи за бога това, което знаеш, влиза ли тоя Кольо в комитета?

– Когато влязох в комитета, аз не зная той да е давал пари, но поп Георги имаше една книга. Там беше записано, че той [поп Георги] е взел от село Брусен сто и двадесет гроша, обаче имена нямаше. За селото имаше нарочно наименование, само [че] аз не зная добре наименованието.

Подписал: Станчо

Очна ставка на Кольо с поп Георги

– Кажи за бога: беше ли тоя Кольо в комитета?

– Мисля, че трябва да е бил в комитета, как е постъпил, не зная, защото пари [от него] не съм вземал.

Подписал: поп Георги

– Беше ли тоя Кольо в комитета, кажи истината, за бога!

– Когато събирах пари за вестник, тоя Кольо и Пано бояджията дадоха сто и двадесет гроша, а председателят на Изворския комитет Герго Стойков даде на тогова [Кольо] още и един револвер.

10 зилкаде [12]89 [28 декември 1872] година.

– Какво знаеш още за тоя Кольо?

– Когато взех парите му за вестника, писа се писмо в Ловеч, което мина през Извор. Той влиза в комитета.

Подписал: Марин Попов

Очна ставка на Кольо с Герго Стойков

– Влиза ли тоя Кольо в комитета, кажи правото, за, бога!

– За Кольо чух от поп Георги, че влязъл в комитета. Когато един ден Левски беше в нашето село, той отиде заедно с Дидьо за селото на Кольо. [Кольо] станал на Левски другар [по пътя].

– Кореспондираха ли те с вашия комитет?

– Ние не си пишехме писма един другиму.

– Ти си продал на Кольо един револвер, Марин Попов каза това!

– Аз не съм му го продал.

Подписал: Герго Стойков

– Сега тия казват така, сиреч, бил си в комитета и си купил един револвер.

– Аз не съм в комитета, но преди една година купих от Дидьо Пеев един револвер заедно с петдесет патрона за три лири и половина.

Въпрос към Дидьо в присъствието на Кольо

– Ти си продал на Кольо един револвер, за колко гроша му продаде тоя револвер?

– Аз не съм продавал револвер, ние с Дякон Левски не продавахме… [511] Кольо идваше, но ние не отидохме в неговата къща, отидохме в Тутманици, в къщата на поп Георги. Из пътя Кольо ни стана другар, обаче дума за комитета никак не е ставало.

Подписал: Дидьо Пеев

– Дидьо не ти е продавал револвер, от кого го купи?

– Преди се е разбрало погрешно. Аз не казах: „Купих го от Дидьо“. Казах: „Купих го от Вутьо Нинов.“

Въпрос към Вутьо Нинов в присъствие на Коля

– Ти си продал на Коля един револвер?

– Не съм продавал. Кольо ми [каза]: „Иди в Извор, пазарил съм с Герго Стойков един револвер за триста и петдесет гроша, вземи го [и] ела!“ Той ми даде триста и петдесет гроша и аз отидох при Герго, [който] ми даде един револвер с малко патрони, аз го дадох на Коля обаче колко патрона бяха – не [ги] броих, не знам.

Подписал: Вутьо Нинов

Въпрос към Герго Стойков

– Ето, Вутьо Нинов казва, че е купил от тебе донесения на тоя Кольо револвер, какво ще кажеш ти?

– Не, аз не съм го продал на Коля и не съм го изпращал с тоя Вутьо, но сега си спомних: от дошлите в наше село револвери, аз купих един, тоя револвер продадох на Вутьо Нинов.

Подписал: Герго Стойков

Повторен разпит на Коля

– Казваш, че си купил тоя револвер, защо го купи, каква нужда имаше [от него]?

– Аз живея в планината, нужен ми е, за това го купих.

Подписал: Кольо

Зададените въпроси и отговори и разпитът на споменатия Кольо, извършените очни ставки на Марина, Герго, Вутьо и Дидьо са записани по-горе в наше присъствие.

10 зилкаде [12] 89 или 28 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Са- лим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на поп Стоян Пенков от Желява

 

28 декември 1872

– Откъде си, какво работиш и къде живееш?

– От Желява съм, свещеничествам и живея в Желява.

– Къде си се учил?

– Учих се в София и в Желява.

– Ходил ли си в чужбина?

– В чужбина не съм ходил.

– Кога и как влезе в образувания в България бунтовнически комитет?

– Миналата година през месец февруари Димитър Дяковчанинът дойде в нашето село, отседна в дома на Тоне [512] [и] се представи като търговец. По това време той ни попита: „Имате ли училище?“ и накара намиращия се до него даскал Васил [513] да прочете някакви книжа. След прочитането на книжата, понеже на мястото, дето бяхме, дойдоха няколко души, той скри книжата. Ние станахме и отидохме по къщите си. Сутринта аз видях, [че] споменатият Димитър ни търсеше, за да купува кожи. Той ме попита: „Кои хора познавате в София?“ Аз отговорих: „Познавам даскал Христо Ковачев.“ На което споменатият каза: „Идете при него и съобщете за мене!“ След като мина един месец оттогава, ние дойдохме с моя съселянин чорбаджи Тоне в София. Минавайки по улицата на митрополията, срещна ни даскал Христо и ме попита за Тоне: „Човекът с тебе от Желява ли е?“ Аз му казах: „Той е мой съселянин.“ На това той каза: „Елате, ще ви кажа нещо!“ Взе ни и ни заведе в училището. Той ни каза: „Ще ви изпратя двама души.“ Ние отговорихме: „Преди един месец идваха такива двама души, но ние се уплашихме.“ На това споменатият Христо каза: „Не се плашете, те ходят за право, не се съмнявайте, каквото и да ви предложат, каквото и да ви кажат, каквито и книжа да ви дават – приемайте ги!“ Ние си отидохме на село. След като минаха два месеца оттогава, един ден пак тоя Димитър дойде в село заедно с Васила [и] отседна в къщата на Стоян Мечката [514]. През нощта, към два-три часа, дойде Стояновият син и ме извика. Аз отидох там, намерих Димитра и Васила, а и нашият чорбаджия Тоне беше там. Димитър ни каза: „Съберете пари, ще купувам оръжие, аз имам хора!“ На това чорбаджи Тоне извади и даде сто гроша, двадесет гроша даде Стоян Мечката, аз пък взех на заем от Велчо Стойнев едно бяло меджидие и го дадох на споменатия Димитър. По тоя начин влязох в комитета.

– Колко червени устава ви даде Димитър?

– Аз не зная за устави, не ни е давал.

– Колко пъти е идвал Димитър във вашето село?

– Идва два пъти.

– Кои още от вашето село дадоха пари на Димитра и за какво дадоха тия пари?

– Велчо Стойнов и Тошко [515] дадоха по двадесет гроша. Тия пари се събираха за купуване на оръжие, щяхме да се бием, за да възвърнем земята на нашите бащи.

– Ти, който под покровителството на султана си служител на държавата и представител на народа, как се довери на думите на няколко безделници от такъв род, влезе в комитета и последва тая идея?

– В началото Димитър ни заплаши: „Който ни издаде, се застрелва.“

– Какво друго знаеш?

– Нищо друго не зная.

– Кой беше председател в комитетската работа на вашия селски комитет?

– Беше чорбаджи Тоне.

– Каква нужда имахте, [та] влязохте в такъв комитет?

– Нямаме никаква нужда, мене ме заблуди Тоне. В комитета влизат още Велчо и Тошко.

10 зилкаде [1]289 [28 декември 1872] година.

Подписал: поп Стоян

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия поп Стоян се записаха по-горе в наше присъствие.

10 зилкаде [12] 89 [28 декември 1872] година.

Подписали: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Стоян Младенов от село Желява

 

28 декември 1872

– Откъде си, имаш ли образование?

– Желявец съм, образование нямам, в чужбина не съм ходил.

– Как влезе в бунтовническия комитет?

– Преди десет месеца дойдоха заедно Димитър Дяковчанинът и даскал Васил. Седнахме в една стая в моята къща: Тоне, поп Стоян и аз. Димитър отвори и прочете някакви книжа. Той казваше да събираме пари, да купуваме оръжие, да се бием да вземем земята си.

– Колко гроша даде ти?

– Аз дадох едно бяло меджидие.

– Колко пъти идва в къщата ти Димитър [и] прави ли събрания?

– Идва два пъти.

– Колко души се записахте от вашето село и колко пари дадохте?

– Бяхме пет души. Аз дадох едно меджидие, колко дадоха останалите – не зная.

– Кой беше председател на събранието ви?

– Тоне и попът знаят да четат, те бяха.

– Имаш ли сведения за друго нещо?

– Не, нямам.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Стоян Младенов

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Стоян Младенов се записаха по-горе-в наше присъствие.

10 зилкаде [12] 89 [28 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на чорбаджи Тоне Иванов от Желява

 

28 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш, какво образование имаш?

– От село Желява съм, занимавам се със земеделие и кръчмарство, учих се в Желява.

– Кога влезе в комитета?

– Беше преди десет месеца. Един ден Димитър Дяковчанинът и даскал Васил дойдоха в моя хан. Там бяхме: аз и съселянинът ми Велчо. Изваждайки ни няколко книжа, той [Димитър] ги прочете и обясни идеята на комитета. „На комитета са нужни пари, ще се събират пари, ще се купува оръжие, ще дойде време да се отървете от това тегло. Не виждате ли, мюлтезимите пишат две кола сено за три [516], ето затова да събираме пари, да купим оръжие, [за] да се отървем от тия тежки работи. Най-на- пред да поискаме правда, не може ли – да се бием!“ Той искаше да ни даде комитетския устав, [но] ние се уплашихме [и] не го взехме. Те ни казаха [517]: „Ако вие ни обадите на властта, ще ви убием!“ Ние рекохме: „Няма да казваме.“ Те станаха и си отидоха. След един месец ние дойдохме със Стояна [518] в София на пазар. При владишкия конак срещнахме даскал Христо [519]. „Желявци ли сте?“ - ни попита той. „Да“, отговорихме ние. Той ни заведе в училището и ни каза: „Има двама души, [които] ходят като търговци, но те не са търговци, [а] комитетски пълномощници; те ще дойдат във вашето село [и] ще ви разяснят целите на комитета. Каквото и да кажат, каквито и наставления да дадат – приемете ги, не се бойте!“ Ние казахме „добре“ и си заминахме за село. След двадесет деня ние пак дойдохме на пазар [и] пак отидохме в къщата на даскала. Той ни запита: „Идва ли Димитър?“ „Не е идвал“, казах аз. „Ако тия дни дойде, предупредете го да не идва в София. Ние имаме тук препирня с даскалите, да не видят, че Димитър идва у мене, защото ще ме обадят на властта.“ След това ние си отидохме на село. След 3–5 дена в нашето село дойдоха Димитър и даскал Васил. Ние [му] съобщихме това, което даскал Христо ни каза и постъпихме в комитета. Димитър ни даде три устава и аз [му] дадох сто гроша.

– Къде останаха уставите!

– Той заповяда един да остане у нас, един да се предаде на Димитър ножара [520], за да го предаде на игумена на Драгалевския манастир – Генадий, аз му го дадох. „От село Елешница ще дойде Стоил Величков, и нему ще дадеш един!“ После Величков дойде и аз му го дадох.

– Колко пъти идва Димитър, колко събрания правихте и къде ги правихте?

– Той идва три пъти: веднъж в моя хан и два пъти у Стоян Младенов, там правихме събрание.

– Колко пари събрахте?

– Аз дадох сто гроша, попът, Стоян, Тошко и Велчо [521] дадоха още по двадесет гроша…

– За какво бяха тия пари?

– За разноски или за купуване на оръжие, щяхме да се бием.

– Кой беше председател на събранието и как беше името на комитета?

– В събранието всички бяхме еднакви. Димитър каза името на комитета, но аз не го запомних.

– Имаш ли други сведения?

– Нямам. Ние никога не се доверявахме на Димитра, доверявахме се на даскал Христо.

Подписал: Тоне Иванов

 

Разпит на софийския даскал Христо Петров Ковачев [522]

 

28 декември 1872

– Откъде си родом, какво работиш, къде си се учил?

– Аз съм от Сопот, от четири години даскалувам в София. Учих се в Сопот и Пловдив.

– Ходил ли си в чужбина?

– Не, не съм ходил.

– Как постъпи в комитета?

– Димитър идва два пъти и ми предложи да се запиша в тоя комитет, обаче аз не приех. Един ден, през великите пости, той дойде в къщата ми и каза: „Даскале, ти си учил, знаеш ли да четеш турски, виж тескеретата ми, мои ли са?“ Аз ги прегледах. После той ми каза: „Как се поминувате тук с османлиите?“ „Много добре се поминуваме“, казах аз. Димитър ми рече: „Ти не си добър човек. Вчера минах през село Желява. Там разговарях с двама души, те са добри хора. Аз ще ги изпратя при тебе, но нищо не им казвай, [защото] после зле ще патиш!“ Макар и да предположих, че е шпионин или комитетски човек, [все пак], не можах да го разбера добре. След няколко деня от Желява дойдоха попът [523] и [още] няколко души. Намерих ги пред софийската митрополия. Попитах ги: „Идва ли такъв и такъв човек? Какво направихте?“ Какво казаха те, не помня, но те рекоха: „Идва, разговаряхме, иска ни пари и ние му дадохме.“ После аз им казах: „Ако бяхте задържали тия пари за училището, щеше да бъде по-добре.“ Когато Димитър дойде втори път при мене, [той] ми каза, че трябва да постъпя в комитета, и ми донесе едно писмо. Казах му, че не влизам, това не е моя работа. Тогава Димитър ми рече: „Ти си шпионин, ако ти не приемеш тая работа и обадиш на властта, знай – ще умреш!“ След това аз казах: „Няма да обаждам никому.“ По- сле Димитър ми каза: „Не [ми] останаха [пари за] харчлък, дай ми малко пари за харчлък!“ „Нямам в себе си пари, друг път ще ти дам“, отговорих аз, „Не, няма време за друг път, може да [ме] обадиш, сега ми дай!“ каза той. Тогава аз отговорих: „Ще ти донеса пари, иди си [и] ела след малко пак.“ Той каза: „Аз ще вървя, [но ти] ела бърже!“ Аз рекох: „Ти вър- ви, привечер мини от тук, ще ти ги дам.“ На това споменатият запита: „Колко лири да запиша за тебе?“ „Не говоря за такива пари, казах аз, ако дам, мога да дам две меджидиета.“ И той си отиде. Вечерта аз избягах от дома и, да не го срещна, не си идвах в къщи до два часа през нощта. Когато след два [часа] си отидох в къщи, аз не попитах дали Димитър е идвал нея вечер или не.

– Какво пишеше в писмото, което ти остави Димитър?

– Покана от комитета със следните въпроси: колко оръжие, колко хора и колко кола сено може да се събере.

– Кой беше подписал това писмо и какво стана с него?

– Имаше няколко подписа, помня само един – Кърджалъ [524]. Писмото аз изгорих после.

– Ти казваше, че съвсем не си бил в комитета и не познаваш Димитра. Като не си в комитета, как Димитър току-така може да дойде и ти даде писмо?

– Когато Димитър дойде при мене, преди него от село беше дошъл един човек. Поради навалицата [човекът] не могъл да влезе при мене. Аз попитах [Димитра]: „Кое е това лице?“ Той ми каза: „Щом не влизаш в комитета, няма да ти го кажа!“

– Не си бил в комитета и не си обещавал на Димитра да постъпиш в него. Ако обаче Димитър дойде и каже, какво ще речеш?

– Аз не съм бил в комитета и не съм обещавал на Димитра.

Призова се Димитър Дяковчанинът и се извърши очна ставка със споменатия даскал Христо. Димитър се е срещал много пъти с Христа и с Дякон Левски. „После Левски изпрати и мене при тогова [Христо], аз дойдох [в София], намерих го [и] водихме комитетски разговор.“ [525] Димитър в предишните показания казва, че споменатият Христо е бил измежду комитетските хора, давал [му] е [и] преди писма. Отначало той [Димитър], като не могъл да убеди желявчани, изпратил ги при споменатия Христо. Христо убедил желявчани, дори той приемал писмата с радост. Споменатият Христо се съгласил да влезе в комитета и говорил всякакви работи, отнасящи се до него. Той [Христо] възприел с удоволст- вие думите му [на Димитра], ако не беше ги възприел, той нямаше да ходи още веднъж при споменатия [Христо]. Споменатият Христо му дал още пет бели меджидиета и два пъти [Димитър му] донесъл писма: едно от Левски и едно от Ловчанския комитет. Друг път изпратил на споменатия [т. е. на Димитра] писмо с пощата и каза дори, че [Христо] имал прозвище Исак Хаим. Споменатият Христо се придържа о предишното си показание, заради което се състави настоящето, подписано и от два- мата.

10 зилкаде [12]89 [28 декември 1872] година.

Подписал: даскал Христо

[Отпечатал пръст]: Димитър от Дяково

Призоваха се още поп Стоян и чорбаджията Тоне от село Желява. Извърши се очна ставка със споменатия даскал Христо. На зададените им въпроси: „Вие казахте: „Видяхме даскала в София при митрополи- ята,“ тоя ли е даскалът и какво ви каза той?“, споменатите отговориха: „Ето, тоя даскал Христо ни извика в училището и ни каза: „Във вашето село ще дойдат двама души“ и ни описа външността им. „Те ще ви ка- жат някои неща, да ги изслушате!“ Ние казахме на даскала: „Те идваха при нас, но като не ги познахме, не ги приехме“. Щом казахме: „Не ги приехме“, даскал Христо рече: „Те ще дойдат още веднъж във вашето село, не ги отбягвайте, защото и ние знаем за това, и слушайте какво ще ви кажат.“ Когато после Димитър дойде в селото ни, както и по-горе казахме, ние приехме и него, и неговите думи.“ Те признаха, че са влезли в комитета по негови изказвания [на Христо], но ако той не е бил в комитета и не им е говорил, те не щели да постъпят в комитета. Христо отказа: „Аз не съм ги убеждавал, не съм казвал нито една дума: влезте или не влизайте!“ Той се придържа о предишните си показания, за което се състави настоящето и се подписа от всички.

10 зилкаде [12] 89 [28 декември 1872] година.

Подписали: поп Стоян, чорбаджи Тоне, даскал Христо

Зададените въпроси и отговори, показанията на споменатия Христо и извършените очни ставки с Димитра, поп Стоян и Тоне се записаха по-горе в наше присъствие.

10 зилкаде [12] 89 или 28 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

 

Разпит на Велчо от Желява

 

30 декември 1872

– Как ти е името, как е името на баща ти, откъде си, какво работиш и на колко си години?

– Велчо, бащиното ми – Стойно, желявец съм, на четиридесет години, занимавам се с овчарство.

– Числил си се към комитета, образуван за бунтуване на българското население, кога и как постъпи?

– Аз винаги овчарувам в планината, в село слизам един-два пъти в месеца, не знам за такива работи.

– Защо казваш, че не знаеш? Тоне, поп Стоян, Стоян Младенов, Тошко и ти сте били вътре [в комитета], давали сте пари [и] ти си дал двадесет гроша.

– Аз изобщо не ги познавам, аз нямам пари дори да си купя сол, как ще дам двадесет гроша!

– Ако тия твои другари дойдат и ти кажат в лицето, какво ще речеш?

– Повикайте ги да кажат, ако искат нека ме набедят, аз такава работа не зная.

[Отпечатал пръст]: Велчо Стойнов от Желява

Когато се направи очна ставка между Велчо Стойнов и чорбаджията Тоне, поп Стоян и Стоян Младенов от Желява, споменатите казаха, че при идването на Димитра, Велчо бил заедно с тях, дал двадесет гроша и приел [да влезе] в комитета. Споменатият Велчо подържа предишните си показания.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

Подписал поп Стоян, Тоне също, Стоян Младенов отпечатал пръст, Велчо Стойнов също.

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Велчо се протоколираха по-горе в наше присъствие.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на желявеца Тошко

 

30 декември 1872

– Името ти, името на баща ти, откъде си, на колко си години и какво работиш?

– Тошко, бащиното ми – Стойно, от Желява съм, на четиридесет години, занимавам се със земеделие и овчарство.

– Бил си в бунтовническия комитет, кога и как влезе?

– Аз паса овцете, живея в планината, такива работи не съм чувал; занимавам се със своята работа, старая се да си плащам данъка и търся своето спокойствие под покровителството на падишаха. За работите в село аз не зная нищо.

– Поп Стоян, Стоян Младенов, Тоне, Велчо и ти сте постъпили в комитета. И ти си дал двадесет гроша?

– Такава работа не зная, аз нямам пари за бръснене, та ще дам двадесет гроша!

– Ако тия ти кажат в лицето, какво ще речеш?

– Ако кажат, нека кажат, аз зная себе си, такава работа не приемам.

Когато се извърши очна ставка между поп Стоян, Тоне, Стоян Младенов и Тошко, споменатите казаха, че Тошко е влязъл заедно с тях в комитета и е дал двадесет гроша. Споменатият Тошко каза, че няма сведения за такива работи. Те и да са правили [такива неща], той не щял да приеме такава работа, че търсил спокойствието си под царското покровителство и се молил за здравето на падишаха.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

Подписал поп Стоян, чорбаджи Тоне също, Стоян Младенов отпечатал пръст, Тошко също.

Показанието на споменатия Тошко от Желява и очните ставки на Тоне чорбаджията, Стоян Младенов и поп Стоян се протоколираха по-горе и се извършиха в наше присъствие.

13 зилкаде [12] 89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на ловчанския търговец Димитър Николов Пъшков

 

30 декември 1872

– Откъде си, какъв ти е занаятът, знаеш ли да четеш и да пишеш, ходил ли си в чужбина?

– Ловчанец съм, търгувам със зърнени храни, чета и пиша, учил съм в Ловеч, никъде не съм ходил.

– Кога и как постъпи в комитета, образуван за бунтуване на българското население?

– Нищо не зная.

– Не си ли чувал за комитета?

– Не съм чувал.

– Първият комитет се образува във вашия град Ловеч. Димитър и Левски са дохождали толкова пъти, може ли да не си чувал?

– Не съм чувал и не зная такава работа.

Подписал: Димитър Пъшков

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Димитър Пъшков се протоколираха в наше присъствие.

12 зилкаде [12] 89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Призоваха се Димитър Дяковчанинът и Анастас плевненецът и се направи очна ставка с Димитър Пъшков. Споменатият Димитър от Дяково разказа, че Димитър Пъшков е член на комитета, че в Ловеч много пъти са правили събрания заедно, че той [Д. Пъшков] разпространявал книжата, които идвали отсреща [Букурещ] за Ловчанския комитет. Анастас плевненецът разказа, че когато го повикали в Ловчанския комитет, споменатият Димитър Пъшков се намирал на събранието, дори той [Анастас] седял до него, попитал го как се казва, че той [Д. Пъшков] съобщил, че се казва Димитър Пъшков, че споменатия [Д. Пъшков] се числял към комитета. Присъстващият Стоян пандурът разказва, че макар да е видял споменатия Димитър Пъшков в хана му, на комитетско събрание не го е виждал. Димитър Пъшков заяви, че не познава никого от тия, че няма сведения за тия работи, и продължава да крие и отрича, за което се състави настоящето и всички се подписаха.

12 зилкаде [12] 89 [30 декември 1872] година.

Димитър от Дяково отпечатал пръст, Анастас от Плевен подписал, Стоян пандура отпечатал пръст, Димитър Пъшков подписал.

Очните ставки на споменатия Димитър Пъшков с Димитър Дяковчанина, Анастас плевненеца и Стоян пандура се извършиха в наше присъствие.

12 зилкаде [12] 89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Марин Попов

 

30 декември 1872

– Кажи кога и как постъпи в бунтовническия комитет?

– Такава работа аз нито съм чувал, нито пък зная, нямам сведения.

– Ако хора, които знаят, ти кажат в лицето, че си бил в комитета и че си имал сведения за всички комитетски работи, какво ще речеш?

– Нека дойдат да кажат, аз такава работа не зная.

Когато се направиха очни ставки между Марин Попов и Димитър сърбина, Анастас плевненеца и Дидьо Пеев, Димитър сърбинът разказа, че ходил седем-осем пъти в къщата на Марин Попов, че постоянно ходил в Мариновата къща и правил събрание, че комитетските книжа изхождали винаги от Ловеч, че Дякон Левски и убитият в Русе Ангел Кънчев ходели винаги в къщата на споменатия, че комитетските събрания ставали в Мариновата къща, че големите комитетски събрания ставали [пак] в Мариновата къща. Марин купил на Дякон Левски, на Ангел Кънчев и нему [на Общи] за три хиляди гроша коне, за да обикалят комитетските места. От Мариновата къща в Ловеч се разпространявали всички комитетски бунтовнически книжа и в неговата къща се получавали всички комитетски книжа, идващи от околните [комитети]. Минаващите от Влашко хора идвали направо в неговата къща и се изпращали за бунтуване навсякъде чрез него. Анастас плевненецът даде по- казания, че донесените отсреща четиридесет револвера от Мариновия брат Тошко [525] били изпратени в Ловеч на Марина, и че неговата къща в Ловеч е била комитетска, че Марин бил в комитета, и че всичко ставало с негово посредство. Дидьо Пеев разказа също така, че Мариновата къща била комитетска, че Дякон Левски нощувал там, че и той ходил с Дякон Левски три пъти в тая къща, че там се срещали, и че идващите книжа от комитетите се давали на Марина. Вутьо Ветьов [526] каза, че когато нападнали с Дякон Левски къщата в Ловеч [527] и убили човека, излезли пак от Мариновия хан. Идващите от комитетите книжа се получавали от Марина, неговият хан бил комитетски [528], че когато след нападението те избягали в лозята [529], братът на Марина с малко повреденото око докарал коня в лозята и че той оставил взетото за нападението облекло в Мариновия хан.

Споменатият Марин Попов отрича всичко казано и остава при старото положение.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

Подписал: Димитър [530], Анастас също, Дидьо Пеев също Вутьо Ветьов също, Марин Попов също.

Призова се Стоян пандурът и се извърши очна ставка със споменатия Марин. Стоян заяви, че споменатият Марин поп Луканов е от Ловеч, че той [Стоян] донасял от Тетевен пет-шест пъти писма и ги предавал на Марина, че идващите у него [у Марина] вземал той и ги носил, че вина- ги разговаряли по комитетски работи, че е бил [Марин] в комитета, [и] че напразно отрича. Споменатият Марин отрича категорически и настоятелно да познава дори Стояна и да му е давал да носи такива книжа, за което се направи настоящето и те се подписаха.

12 зилкаде [12]89] [30 декември 1872] година.

Стоян отпечатал пръст, Марин поп Луканов подписал.

Горните очни ставки на споменатия Марин с Димитра, Анастаса, Дидьо Пеев, Вутьо Ветьов и Стоян пандура се извършиха и протоколираха по-горе в наше присъствие.

12 зилкаде [12]89 [30 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Марин Татарчев от село Лопян

 

31 декември 1872

– Как ти е името, как е името на баща ти, какъв е занаятът ти, на колко си години, знаеш ли да четеш и пишеш, ходил ли си в чужбина?

– Марин Татарчев, бащиното ми – Никола, лопянчанин съм, занимавам се със земеделие и съм на четиридесет и две години, зная да чета и пиша, учил съм в Етрополе, в чужбина не съм ходил.

– Казват, че си бил в комитета, образуван за бунтуване на българското население, как постъпи?

– Аз не зная и не познавам такъв комитет.

– Дал си дори на поп Георги сто и двадесет гроша, какви са тия пари?

– Аз не съм дал нито пара.

– Твоят съселянин Станчо поп Николов казва, че тия сто и двадесет гроша са за вестник, ако той ти каже в лицето, какво ще речеш?

– Аз не мога да чета вестник, нека дойде и да каже, аз съвсем не познавам такава работа.

Подписал: Марин Татарчев

Извърши се очна ставка между лопянчанина Станчо и Марин Татарчев. Станчо разказа, че споменатият Марин дал на Марин Попов сто и двадесет гроша за вестник, това той не е видял, но когато поп Георги дошъл в Мариновата къща, той дал два алтъна, два алтъна дал и Марин [Тататарчев]. Марин заяви, че наистина е дал два алтъна, но не ги е дал за попа, а за пасене добитък в планината. Поп Георги каза, че получил от Станча две лири за комитета, дал дори и разписка. От Марин Татарчев той не получил нито пара и не е разговарял със споменатия за комитета.

13 зилкаде [12] 89 [31 декември 1872] година.

Поп Георги подписал, Станчо подписал, Марин Татарчев подписал.

 

71

Съдебно-следствен разпит на главатаря на бунтовническия комитет Васил Дякон Левски и на двамата му другари, извършен от нарочната комисия [531]

25 зилкаде [12] 89 [13 януари 1873] година

Разпит на Васила

 

5 януари 1873

– Как е името ти, как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?

– Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм [и] съм на двадесет и шест-двадесет и седем години [532], занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.

– Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?

– Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко [533].

– С какво се занимаваше в Сърбия и Влашко?

– В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет, във Влашко.

– Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?

– Възложиха ми да обнадеждявам цяла България.

– В какво се състои това твое обнадеждяване и как щеше да го извършваш?

– Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждявам.

– Къде ходи с тая цел и какво правеше из местата, където ходеше?

– Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна Гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си. Обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.

– Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?

– Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях – не зная.

– Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тая служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше [там] и как намираше хората?

– [След] като ме упълномощиха от комисията във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаеха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания [534]. Те [ги] отваряха и [ги] прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов, обаче от кои [се четяха] – имената им не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както [и] и преди казах, излязох на края на града, излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията обаче как е името му – не зная и не го познавам. Оттам заминах за Търново и после за Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.

– Как ти посочваха тия знаци?

– Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.

– Отгде знаеха те, че идваш от комитета?

– Защото, когато ме извикаха най-напред в Централния комитет, от всеки край имаше по един човек. За да не се познават един други, те си поставяха маска на лицето. Отначало в Букурещ ме извика един търговец, на име Ценович [535]. Тоя човек се намира в Букурещката комисия, той ме назначи на тая работа. Маскираните хора бяха от различни краища, затова, когато ме виждаха там – когато аз отивах в комисията, лицето ми беше открито – ме познаваха.

– След разпространяването на тия книжа, пишеше ли на комисията в Букурещ?

– Аз сам отивах. Ценович имаше един свой човек, В Букурещ аз го намирах в кафенето на „Габровени“ [536] и му казвах.

– Колко такива книжа донесе от Букурещ и колко пъти?

– Донасях много пъти, обаче за всеки град оставях на едно място по три-четири писма; те ги разпространяваха помежду си, както намираха за добре.

– Всякога ли, когато донасяше писма, ги предаваше на същия човек, когото виждаше първи път със знак в ръката?

– Всеки път различен човек показваше знака.

– Ти не пишеше ли никак писма на комитетите?

– Пишех. Както казах преди, давах ги на човека със знака в ръката, той ги изпращаше.

– За къде пишеше писма и как ги подписваше? – Мястото не се надписваше. Надписвах [ги] до комитетите и се подписвах Левски, Арслан Дервишоглу, пишех също така и Кърджалъ.

– Кажи: какви неща пишеше в твоите писма?

– Пишех, че тук работата върви добре, че тук работата е слаба, [като припомнях] да не издават дума.

– През времето, когато обикаляше, отгде вземаше [пари за] направените разноски и кой ги даваше?

– Човекът, който идваше в кафенето в Букурещ, донасяше заедно с книжата и парите.

– Колко време обикаля?

– С тая година обикалям три години.

– Къде е постоянното ти местожителство?

– Никъде не живеех постоянно.

– [След] колко време обикаляне се завръщаше в Букурещ?

– Обикалях една, две, три седмици и пак отивах [в Букурещ].

– Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли срещаше с някого?

– Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.

– Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?

– Никого не познавам.

– Не познаваш ли Димитра [537], който седи насреща ти, не си ли разговарял с него върху комитета и не си ли обикалял заедно с него?

– Виждах го два пъти във Влашко, но че ходи по тия работи – не зная. В Букурещ научих, че по тая работа обикаля някакъв човек, и че не върши добра работа [538]. Писа се писмо: без подписа на Левски [тоя човек] да не се приема; кой е тоя човек – аз не зная, аз обикалях сам, с никого не ходех.

– Заедно с Димитра вие сте обиколили твърде много села, правили сте комитетски събрания, [това той] ти казва в лицето, какво ще кажеш ти?

– Аз с тогова никога не съм ходил, обикалях сам саменичък.

– Ако дойдат тука хората от селата, които сте обикаляли заедно; и ти кажат в лицето, че сте правили комитетски събрания, какво ще речеш?

– Във всяко село има комитетски човек, но тях аз никак не познавах, [поради това], че според намиращите се у мене наставления, аз [не трябва] да ги познавам.

– Познаваше ли Ценовича от Букурещ, преди да постъпиш в тая работа?

– В началото се образува един комитет; той се пренесе на Балкана. По онова време аз бях в Букурещ [и] се срещнах с него [Ценович], оттам го познавах.

– Как се срещна най-напред с Ценович?

– Когато той виждаше някой чужденец, запитваше го [кой е той], по тоя начин се срещнах [с него].

– Колко години преди да влезеш в тая работа беше първоначалната ти среща [с него]?

– Срещнах се [с него] три години преди да постъпя в тая работа.

– Когато излезе от родното си място – Карлово, къде отиде най-напред?

– Излязох от града [и] и отидох най-напред в Тулча. [Там] живях една година [и] учителствах [539]. Оттам минах в Галац, престоях пет-шест деня [и] заминах за Букурещ, [където] престоях десет деня. После отидох да се уча в сръбско училище.

– Къде се учи първоначално?

– Учих се в родния си град.

– Какъв език изучаваше в Сърбия?

– Учих сръбски език две години и следвах училището.

– Отгде знаеше Ценович, че ти се учиш в Сърбия в училище, [та] те извика тоя път за тая работа, чрез кого те извика, и, когато отиде в Букурещ, къде намери ти Ценовича?

– Още когато бях в училището, чух, че във Влашко се образувал комитет. Отидох в Букурещ, намерих Хаджи Димитра, попитах за организацията им. Той ми каза. Тяхната организация не ми хареса, защото бяха около стотина души, затова се върнах обратно. Постъпих във военното училище, после Ценович ми изпрати едно писмо [и] ме извика. Съдържанието на писмото беше: „От всички страни се събраха българи, образува се комитет, да дойдеш час по-скоро!“ Заминах за Букурещ, на- мерих Ценовича, той ми каза, че от всички краища на България имало много хора; дошлите тука [хора] ще избират комитетски членове; пора- ди това, че те се намират в постоянни вземания и давания, в събранието ще влизат с маска. Тия маскирани хора ще гласуват за избиране на шест члена. Тогава, за да ме опознаят, не [ми] поставиха маска. Тия маскира- ни ме видяха, за да ме познават в местата, които [ще] обикалям. Събраните [там] хора избраха от намиращите се във Влашко българи шест члена, които да образуват комитетския съвет, имената им, обаче не зная, поради това, че те бяха тайни. Тия шест души избраха един таен председател; и името на председателя не зная.

– Чие име стоеше в подписа или върху печата на наставленията, които ти даваха?

– Когато отивах в Букурещ, аз слизах в хана „Габровени“`, посочваха ме на тайни хора; после един непознат човек донасяше и ми даваше необходимите за определената ми работа наставления и писма. Поради това, че тия наставления бяха донасяни от човека запечатани в плик, аз не зная [чий] беше подписът и [какъв] беше печатът; донесените и предадените от тоя човек книжа не бяха надписани, казваха ми [адресите] устно и аз, за да зная, надписвах ги [сам].

– Как прие назначението си за тая работа от хора из една непозната среда, чиито лица не си виждал? – Постъпих изключително по подбудата на видния букурещки гражданин Димитраки Ценович [540] от Свищов и с дадените ми от него уверения.

 

Повторен разпит на споменатия Васил Левски

 

5 януари 1873

– Прочее, ти казваш, че си приел тая работа по подбудата и под закрилата на тоя Димитраки Ценович. След като по тоя начин прие тая работа, кажи правичката: кога мина най-напред от Влашко тука, по какъв начин мина и къде отиде?

– През хиляда осемстотин и шестдесет и девета година от Христа, месец май, аз извадих един влашки паспорт с име Стан Станчулеску и дойдох най-напред от Гюргево в Свищов [540]. Според нашите наредби, щом пристигнем на едно място, ние преспивахме там една нощ. След като давахме възможност на познаващите ни да узнаят за нас, сутрин излизахме вън от града. Някой от ония, които, разбира се, ни познаваха, идваше след нас, давайки знак с една бяла кърпа в ръка, като подсвирва и подскача. Когато виждахме човека с бялата кърпа в ръка, ние излизахме на един край, в някое уединено място. След като предадохме намиращото се у нас писмо, ние се разделяхме. Ето, това е нашето правило. Когато за първи път дойдох в Свищов, аз слязох в кафенето на хана на един търговец – Косто [541]. Нея нощ спах там [в хана]. Сутринта излязох според уговорката вън от града, По тоя начин един човек дойде при мене, даде ми знак [и] аз му дадох намиращото се у мене писмо. Същият ден се дигнах оттам и с коня, който купих там, отидох направо за Ловеч. Там отседнах в хана на Тодор [542] Станчев. Там също, както [и] по-преди казах, и както направих в Свищов, излязох вън от града [и] предадох писмото за Ловеч. Обаче преди да предам писмото, аз отидох в Мариновото кафене. Ставайки оттам, излязох вън от града [и] предадох писмото. След това, в Търново слязох в хана на хаджийката. На другата сутрин влязох в едно голямо кафене, името на собственика му не зная, дето се събираха търговците. После излязох на края на града. Пак по предишния начин при мене дойде един човек със знак [и] аз [му] предадох писмото. Оттам отидох в Пловдив [и] отседнах в хана Ики капу. Сутринта слязох в кафенето на тоя хан и след като седях според обичая един-два часа, пак излязох вън от града и предадох писмото на дошлия след мене човек, който ми посочи знака. Оттам пак през същите места, през които бях минал, се завърнах отсреща, в Букурещ.

– Взе ли отговорите на тия писма?

– Донесените в началото писма се състояха от указания – какви ще бъдат комитетските пощи и по какъв начин тия комитети ще кореспондират с Букурещкия комитет. Отговорите на тях се изпращаха чрез така уредените пощи.

– Когато се завърна в Букурещ, колко стоя там и в какви начинания беше зает? След колко [време] мина [пак] отсам?

– Когато се върнах в Букурещ, дадоха ми от изготвения от комитета устав, за да го разпространявам между другите отсамни комитети [543]; чрез комитетската поща аз изпратих броевете [от тоя устав] на комитетите. Всеки комитет, [след] като поправяше по собствено усмотрение тоя брой, връщаше го пак в Букурещ. След като дойде така поправен [544], тоя устав се напечата и ми дадоха от него необходимото количество. Обаче, поради опасността от пренасянето на тия устави отсам, аз не ги пренесох, пренесоха се чрез комитетската поща в Свищов. В Свищов за- държаха за себе си нужното количество, [а] остатъка ми върнаха. И тия устави аз предадох по същия начин, както предадох по-рано и писмата в Търново, Ловеч и Пловдив. След като отидох в Пловдив, заминах обратно [и] минах в Букурещ. За да проверя какви са впечатленията от устава всред народа, не давайки никому възможност да ме познае, отбивах се и обикалях по кафенетата и обществените места в градовете. Оттам се върнах пак в Букурещ.

– При тия проверки, как можа да разбереш впечатленията от тоя устав между народа? Благоприятен ли беше за вас [резултатът] Или не?

– При проверката, която извърших, аз разбрах, че комитетският въпрос не е разгласен между простолюдието, следователно той се пази в голяма тайна, което нещо е в наша полза.

– Къде отиде при второто ти връщане в Букурещ, какво прави и кога мина пак отсам? – При връщането ми в Букурещ, тоя път, по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната заминах през Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо [545], в което беше казано: „Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетските хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички войводи [и] те ще ти се притекат на помощ.“ След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намирах за подходящо да се повдигне въстание. Затова писах на намиращите се в цяла България комитети за идването от Букурещ на такава заповед, и че понеже в случая се касае за разбойничество, няма основание за въстание. В същия смисъл отговорих и на Букурещкия комитет. След тоя отговор Букурещкият комитет искаше да ме отстрани и освободи от работа. Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и, признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението [546].

– Какво ти попречи да изпълниш това си намерение?

– Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и ме заловиха.

18 зилкаде [12]89 [6 януари 1873] година.

Подписал: Дякон Васил Левски

 

Нов разпит на Васил Дякон Левски

 

6 януари1873

– Във вчерашния си разпит ти призна, че от Букурещ си минавал отсам три пъти: първия – за да разпространяваш писма относно уредбата на комитетските пощи, втория – по разнасяне на печатните устави, третия си дошъл през Цариград и си бил заловен. Обаче ти не си извършил толкова малко работи. Ти не си разказал, че си идвал от отсреща [Букурещ] толкова много пъти и [как] си ходил из селата тук от твърде дълго време [и] си организирал комитети; че на събранията ти си чел наставленията [и] си подбуждал към тая работа всички; че за покупка на оръжие и припаси ти си събрал твърде много пари, че си бил над Централния ловчански комитет, че си си служил с името Арслан Дервишоглу и по тоя начин си водил твърде голяма преписка, както с Букурещкия, така и с намиращите се на други места комитети. Разкажи подробно, едно по едно, как ставаха тия [работи]?

– Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше отвъд, от Букурещкия централен комитет [и] аз съобщавах на тукашните комитети. Много пъти аз съобщавах съвсем точно нещата, които трябваше да се съобщават, а ако някога се явяваше нужда да се допълни нещо, аз го допълвах сам, [като] това съобщавах с подписа си. Моето обикаляне из градовете и селата не беше за да подбуждам народа [да влезе] в комитета, а да проверявам как вървят и как се пазят комитетските работи и не се ли издават те; обикалянето ми тук беше наблюдение и проверка. Ако в обикаляните градове и други места забележех някакви порядки, носещи вреди за комитетската работа, аз пишех на Букурещкия комитет [и] оттам идваше заповед да се разследва тая работа. Централният [Ловчанският] комитет пък проучваше положението и пишеше на Букурещкия комитет. Но не само в тия места: ако и между членовете на Букурещкия комитет се появяваше някоя грешка, аз пишех и на тях нужните предупреждения, защото желаеше се [всичко] да излиза от една уста, тъй като аз бях организаторът. Парите, които се събираха от селата, се изпращаха в определения от тия села център. Тоя пък център ги провождаше на отсрещния [Букурещкия] комитет, било в мое присъствие, или не. Когато се отбивах в комитетите, които събираха пари, аз давах според нашия ред необходимите разписки. Когато отивах в центъра, даваха ми сведения за количеството и мястото на изпратените на отсрещния комитет пари в мое отсъствие.

– Защо събирахте тия пари?

– Събраните пари не бяха за оръжие, защото не беше ясно още какво ще става, парите се събираха само за разноски.

– Купено е било някакво оръжие, как стана това?

– Вероятно тия оръжия са купени от панаирите, ако ги беше купил комитетът, аз щях да зная.

– Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч из селата, как си издавал ти тия разписки, щом не си знаял?

– Ловчанският комитет не ми казваше, че събира пари за оръжие, казваха ми [само], че са изпратени толкова пари и аз затова давах разписки.

– Как си пишехте с тия комитети?

– Комитетът имаше от село за село, от град за град комитетска поща, кореспондираше се чрез нея.

– Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?

– Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.

– Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?

– Не ги познавам и тогава не ги познавах.

– И куриерите ли не познаваше?

– Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам,

– Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?

– Когато приготвях осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата [и] къде ги носеше – той знае.

– В Ловеч в кое кафене даваше тоя знак?

– В Ловеч излизах от Мариновото кафене извън града и [там] давах знак.

– Значи познаваш Марина?

– Показали ми бяха Мариновото кафене, аз отивах там и вършех моята работа. Там имаше няколко кафеджии, кой беше Марин – не знаех.

– И в Карлово ли имаше такова кафене?

– В Карлово няма такава работа, и да има, може би друг работи [там], аз не зная, това знае Пловдив. Пловдив не беше под моя обсег на действие.

– И в Сопот ли е така?

– Те спадат към Пловдив, Пловдив знае, аз не зная.

– До къде се простираха границите на твоята дейност?

– Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив – комитетите в тия четири града.

– Как се казват [там] кафеджиите?

– Имената им не зная [547].

– Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?

– В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная.

– Пишеше ли си и с хора извън тия комитети?

– Пишеха ми, например, от комитетите, че от живеещите в някои села хора някой не действа добре: „Ти [му] пиши!“ И аз му пишех, обаче кой беше той – не зная, защото, които се намираха в околията, нямаха имена, [а] бяха с номер.

– Защо не пишеха те сами, [а] караха тебе да пишеш?

– Караха мене да пиша, за да не се разбере, че градските комитети подбуждаха селските, защото аз бях самостоятелен пълномощник [548].

– Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше в селата?

– Минавах през селата, [но] да ги питам за нещо – не ми влизаше в работата.

– Не познаваш ли никого в село Царацово?

– Понеже минавах рядко в Пловдив, не си спомням, защото нощувах малко в пловдивските села.

– В Царацово не си ли оставал в къщата на Божил арабаджията?

– Не си спомням.

– Когато отиде в Пловдив, не доведе ли от Извор и Тетевен някого?

– Не зная.

– С пътно тескере ли отиваше, и кой го изваждаше?

– В Свищов ми прегледаха паспорта и въз основа на него ми издадоха османско тескере на името на Стан Станчулеску.

– С едно тескере ли остана и обикаля през трите години?

– Не, от Влашко всеки път вадих паспорт.

Въпроси към Дидьо Пеев в присъствие на Дякона

 

6 януари 1873

– Ти казваше, че си ходил с Дякона в Пловдив, сега Дяконът отрича, какво ще кажеш?

– Както заявих в миналото си показание, ние ходихме в Ловеч, в Пловдив и в някои села, ето, казвам му в лицето.

– В коя къща останахте в Царацово?

– Останахме в къщата на Божил арабаджията.

– Как извади тескере на Дякона?

– Той взема моето тескере и мина отсреща.

[Подписал]: Дидьо Пеев

Нови въпроси към Дякона

– Ти чу какво каза седящият насреща ти Дидьо Пеев, какво ще кажеш сега на това?

– Тоя може да е ходил с друг, сега обвинява мене.

– Между книжата ти е и тескерето, извадено на името на Дидьо Пеев, [и то] е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!

– Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.

– Защо отрече преди малко?

– На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?

– Ти кажи хората, които работеха. Да започнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?

– В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов сигурно не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа.

– Кои бяха в Ловеч?

– Познавам Ваньо терзията [549]. В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би да познавам лицата [им], но имената им не зная.

– Кои познаваш в Търново?

– Както обясних и преди, първият път в Търново, поради това, че не познавах никого, предадох писмото чрез уговорените знаци. От Букурещ ми бяха поръчали да предложа на Стефан Карагьозов, търновски първенец, като влиятелен [човек], да влезе в комитета. После намерих слугата му [и му казах]: „Идвам от Букурещкия комитет, искам да се срещна с него [Карагьозов], ако приеме, съобщи ми!“ Съобщи ми се по тоя слуга, че той приема срещата. Понеже научих, че тъкмо тоя човек е близък на властта, и страхувайки се да не ме издаде, не исках да го видя повече.

– Кой ти каза, че Карагьозов е такъв човек?

– Казаха ми от Букурещ, че тоя човек е човек на властта. „Бъди много предпазлив, виж, помисли, ако го намериш за подходящ, работи [с него]!“ Ето защо не се осмелих, и оттогава до залавянето ми аз не го видях.

– За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсим ония, които не влизат в комитета.

– Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат [с мене], не можах да се запозная с никого.

– Кои познаваш в Пловдив?

– В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.

– А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!

– Имаше няколко момчета, но имената им не зная. Има [един] Иван арабаджията [550], той знае [хората] от Пловдив.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

Нов разпит на Васил Дякон Левски

 

7 януари 1873

– Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е име на кой комитет?

– Трябва да е името на Тетевенския комитет.

– Кой беше председателят или първият за града Тетевен, познаваш ли го лично?

– Наредено беше личностите [скрити зад] тия имена да не се познават, председателството и другите длъжности се разпределяха между тях. Аз не можех да се бъркам в определянето на длъжностите, отнасящи се до делото.

– Не знаеш ли имената на хората, които си виждал?

– Ако ги видя лично може би зная имената им, но не си ги спомням.

– Не е възможно в една такава тайна работа да не се знаят имена. Разбира се, ще да знаеш поне едно.

– Имаше един даскал, той се занимаваше с тия работи.

– Когато ходи в Тетевен, устрои ли събрание и чете ли наредбите [551]?

– Да, ходих, събрание стана веднъж в училището и един-два пъти в хана. Аз наистина четох наредбите, но наредби те [си] имаха отпреди и след малко време започнаха да кореспондират направо с Букурещкия централен комитет. По едно време ние се скарахме с Димитра Дяковчанина [и] аз оставих тетевенската работа разнебитена. Какво стана сетне – не зная.

– Преди да се скарате, кой организира в началото Тетевенския комитет и кой доведе Димитра Дяковчанина в Тетевен, това питаме ние. Ние питаме за събитията преди вашата разпра с Димитра и за самата нея.

– Причината за нашето скарване с Димитра беше, че той не искаше да даде сметка за събраните от комитетите пари, комитетите бяха станали негови собствени.

Въпроси към хаджи Станьо и Петко Милев от Тетевен в присъствието на Дякон Левски

– Познавате ли човека, който седи насреща ви?

– Познаваме го, Дякон Левски е.

– В по-раншния си разпит вие казахте: „Дякон Левски дойде, събра ни и ни прочете наредбите, той ни покани да влезем в комитетската работа и ни заплаши, [и] ние се записахме в комитета.“ Дяконът казва: „Аз прочетох наредбите, но те бяха в комитета отпреди.“ Какво ще кажете вие?

– Преди ние не знаехме такъв комитет. Една нощ той дойде, стоя в село около половин час, прочете ни наредбите и ни запозна с комитета. Той дори заплаши хаджи Станя: „Ако ти не влезеш в комитета, ние сме назначили хора от Плевен и Ловеч, те ще те преследват като сянка и ще те убият.“ Аз дадох дори и пет лири.

– Дяконе Левски, ето тия ти казват в лицето, какво ще речеш ти сега?

– Аз наистина отидох нощем и му казах: „Ако ти издадеш нещо на властта, според постановленията на устава ще те убият“, но не съм го заплашвал с револвер в ръка.

– Преди малко ти каза, че дори не познаваш и лицето му, а сега си спомняш и разговора, който си водил с него. Откажи се от криенето на работата и кажи самата истина!

– Аз зная хората, пред които съм чел наредбите, обаче кой е влязъл след мене [в комитета] – не зная, поради това не мога да изброя имената им.

Въпроси към Марко Йончев, хаджи Ивановите синове – Станчо и Станьо и даскал Иван [552] в присъствието на Дякона

– Познавате ли човека, който седи насреща ви?

– Знаем го, познаваме го, Дякон Левски е.

– В миналия си разпит вие казвахте: „Дякон Левски дойде, чете наредбите, заплаши ни, обясни ми за комитета и ни записа в него.“ А Дякон Левски казва: „Аз наистина четох наредбите, обаче те са образували комитет преди мене.“ Какво ще кажете вие?

– Преди ние не знаехме [що е това] комитет. Казахме вече преди: Дяконът дойде първия път, после прочете наредбите в училището [и] образува комитета. След това той дойде веднъж или два пъти.

[Подписал]: Даскал Иван

– Ние пък го видяхме само веднъж, не знаехме нито комитет нито друго нещо. Той донесе един вестник и ни вкара в комитета.

[Подписал]: Марко Иончев

– Той дойде един ден в нашия хан и свика събрание. Бил образувал нашия комитет при предишното си идване, това ние не знаем. Те после правиха събрание в нашия хан.

[Подписали]: Станчо, Станьо

– А бе, Левски, разбира се ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече; искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат [същото]?

– Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, [но] не мога да зная имената. Тетевенският даскал беше препоръчан от Ваньо терзията, сега, чудна работа, той не знае нищо.

– Кажи кой беше комитетът Сюлейман Дауд и кои познаваш от тях?

– Име на Изворският комитет е. От тоя комитет аз познавам Димитра [553], Герго Стойков и Марин Попов. Подробности по техните длъжности обаче не зная. Щом пристигнеше в комитета нова наредба, аз бях длъжен да я съобщя и съблюдавам, [но] съвсем нямах сведения кой е постъпил в комитета и кой не.

– Кой е комитетът Хасан Касъм и кои познаваш от тях?

– Име е на един комитет, не си спомням. У мене имаше един тефтер, в него беше записано, и тоя тефтер остана в Ловеч.

Въпроси към даскал Васил [554] в присъствието на Дякона

– Познаваш ли тоя човек, който седи насреща ти?

– Да, познавам го, Дякон Левски е.

– Къде се срещнахте с него и каква работа вършеше Дяконът?

– Както обясних подробно в първия си разпит, когато ходих по частна работа в Тетевен, там видях Дякона. Той четеше пред комитета книжата и ни покани да влезем в комитета. Ние се уплашихме. Той ни каза: „Ако искате, влезте в тая работа, ако не искате, не влизайте, обаче чухте, ако кажете някому, ще ви убият.“ След двадесет дни, той дойде в Орхание в моя дом [555]. Виждах го два пъти.

[Подписал]: Д а с к а л [Васил]

Въпроси пак към Левски

– Кого познаваш от Видрарския комитет?

– Познавам даскал Васил, поп Георги и даскал Илия [556]. Когато се събрахме в училището, аз им дадох необходимите наставления какво да правят.

– Кои познаваш от Ловчанския комитет?

– Познавам един кафеджия, Марин [557], и един висок човек, името му не зная.

 

Нов разпит на Васил Дякон Левски
 

8 януари 1873

– През времето когато беше в Ловеч, с кои прави комитетско събрание?

– Аз преди казах, [че] освен Ваньо терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам.

– След като Ваньо замина за Влашко, в чия къща нощуваше ти, колчем ходеше в Ловеч, и къде свикваше събрание?

– След заминаването на Ваньо Ловчанският комитет се разтури.

– Какво ще кажеш, ако дойдат и ти кажат в лицето, че си правил събрания в къщата на Ваньо, че след заминаването на Ваньо, ти си нощувал в Мариновата къща, [и] че си докарал три добичета от Плевен?

– Аз не съм оставал в Мариновата къща, не съм купувал и изпращал добичета от Плевен в Ловеч.

– Когато Димитър [558] минал отсреща [Букурещ] тука с писма и дошъл в Ловеч, ти, Димитър [559], и от Ловеч поп Кръстьо, Димитър копринаринът [560], Марин кафеджията и Ваньо терзията сте направили събрание в една колиба в лозята край Ловеч. После тия хора събрали от Ловчанския комитет пари и купили за тебе, за Димитра и за Ангел Кънчев три коня, за да обикаляте България. Парите за тия коне били изпратени в Плевен. Пари за купения за тебе кон ти си взел на заем, така казват Димитър и другите. Ти казваш: „В Ловеч не познавам никого.“ Как е възможно това?

– Димитър ми донесе и предаде писмото към Карлово [и] после замина за Ловеч. Сетне и аз отидох в Ловеч и се намерихме с Димитра в къщата на Ваньо терзията. Аз, Димитър, Ваньо терзията и Ангел Кънчев – четиримата, направихме заседание и стана дума за купуване на коне. Ваньо терзията ни даде пари, откъде ги е взел – не зная. После ние с Ангел Кънчев заминахме за Плевен и купихме един жребец и един кон. Димитър остана малко в един хан в Ловеч и купил за себе си едно добиче, откъде го е купил – не зная.

Въпроси към Димитра в присъствие на Дякона

– Димитре, ти чу думите, които каза Дяконът, верни ли са казаните работи и, ако не са верни, кажи кое е истината!

– Две негови приказки са прави, пет са лъжа.

– Димитре, ти кажи истината!

– Марин кафеджията, Ангел Кънчев и Дякон Левски – тримата, оти- доха в Плевен да купят три добичета. Аз останах в Ловеч в Станчовия хан. След като те купили от Плевен два коня – моя купиха в Ловеч от Марин кафеджията – те се върнаха пак при мене в Ловеч, в Станчовия хан, видяха ги. Както казах в предишния си разпит, аз. Дяконът и Ангел Кънчев обиколихме всички села, които преди изброих и организирахме комитети.

[Отпечатал пръст]: Димитър

Нов въпрос към Дякона

– Дяконе, ето, Димитър ти каза в лицето, какво ще речеш ти?

– Ние обходихме с Димитра селата [и] организирахме [комитети], преди отказвах, поради това, че не зная турски; с Димитра обикаляхме заедно. В Плевен за купуване на добичета ходихме двамата с Ангел Кънчев, Марин го нямаше, тук Димитър лъже.

Нов въпрос към Димитра

– Димитре, понеже ти каза: „Аз не обикалях вече с Дякона“ къде те назначиха да ходиш сам, къде стана това събрание и кои бяха в събранието?

– [Това събрание] стана в Ловеч; имаше седемнадесет души, обаче от тях познавам: намиращия се във Влашко Ваньо терзията, Димитър копринарина, Марин кафеджията, поп Кръстьо и Анастас от Плевен, имената на останалите не зная.

[Отпечатал пръст]: Димитър

Нов въпрос към Дякона

– Дяконе, ти чу какво каза Димитър, какво ще кажеш на това?

– Мене ме нямаше на онова събрание, аз не зная.

Нов въпрос към Димитра

– Димитре, ти чу какво каза Дяконът.

– Да, на онова събрание, той беше заедно [с нас].

– Димитре, от кого дойде заповед за убийството на дякона-владишки наместник, когото ти уби в Орхание?

– Убих го въз основа на писмо, дошло от Ловчанския комитет, и от Дякона с подпис Арслан Дервишоглу.

Нов въпрос към Дякона

– Дяконе, ти чу, че Димитър е убил дякона въз основа на твоето писмо с подпис Арслан Дервишоглу, какво ще кажеш на това?

– Според дадения от Димитра рапорт, дяконът щял да издаде работата на властта. Съгласно постановленията на комитетския устав, той трябваше да бъде убит. Аз писах на Букурещкия комитет, че е необходимо да се премахне дяконът, понеже мнението на Букурещкия комитет беше нужно. Докато дойде отговор оттам, Димитър убил дякона в Орхание. После се получи отговор от Букурещ за убиването му. Когато аз [го] пратих на Димитра, чух че ловчанската власт получила телеграма за убиването на дякона. От Букурещ били донесли уж по-напред на Димитра заповед за убийството на дякона.

Нов въпрос към Димитра

– Димитре, ти казваш, че Дяконът ти писал писмо за убийството на дякона, той обаче казва: „Аз не съм писал писмо.“ Ти не знаеш да четеш, кой ти прочете изпратеното писмо?

– Прочете ми го даскал Иван, когато ходих в Тетевен.

[Отпечатал пръст]: Димитър

Нов въпрос към Дякона

– Дяконе, ти чу казаното от Димитра, ако дойде даскалът и каже [същото], какво ще речеш?

– Комитетите не вършеха никаква работа без подпис с моето лъжливо име Арслан Дервишоглу. Каквото и да съм казал преди за убийството на дякона, аз изпратих на Димитра писмо с подпис. Писма без моя подпис не се приемаха от никой комитет, дори и от Букурещкия.

– Дяконе, във вчерашния си разпит ти каза, че не се събирали пари за оръжие. Димитър казва, че освен парите от другите комитети, само той собственоръчно ти е донесъл и предал двадесет и пет хиляди гроша за купуване на оръжие. Какво ще кажеш ти на това?

– Събраните пари и с мене и без мене се изпращаха от Ловчанския комитет в Букурещ, те бяха за разноски, а не още за купуване на оръжие. Получените от Димитра пари аз изпращах също така отсреща.

– Марин кафеджията от комитета ли е, или не?

– Когато ние с Ваньо терзията излизахме на полето, идваше и Марин кафеджията. За мене Ваньо терзията каза, че съм търновчанин. Той може да е от комитета, но аз не зная.

Въпроси към Анастас от Плевен в присъствието на Дякон Левски

– Познаваш ли седящия насреща ти човек?

– Да, познавам го, той е Левски.

– Анастасе, кажи как се срещна с Дякона?

– Както съобщих подробно в предишното си показание и разпит, с Дякона се срещнах и запознах у моя брат Данаил в Турну Магурели. След това Дяконът замина за Цариград, [а] аз се върнах в Плевен. По онова време брат ми изпрати един пакет наставления, написани на турски, за да бъде предаден на Дякон Левски. След три месеца Левски дойде в Плевен, аз му предадох книжата [и] гой замина. След това дойдоха в Плевен при мене Марин кафеджията от Ловеч и Ваньо терзията. „Искаме да се срещнем с Левски, къде ще го намерим?“ казаха те. Аз [отговорих]: „Да пиша на брат си Данаила и ще ви съобщя.“ Писах на брат си. По онова време Левски бил отсреща и брат ми му казал. Тръгвайки оттам, Левски отишъл през Свищов и Търново в Ловеч [и] се срещнал с Ваньо и Марин. После те ми изпратиха известие [и] аз отидох в Ловеч. Намерих Левски във Ваньовата къща заедно с Марин кафеджията и Ваньо терзията. [15] Тогава, на тая среща Дяконът ми каза: „Когато ще минаваш отсреща [Румъния], съобщи ми, ще ти дам двама души!“ После Дяконът, Ваньо и Марин дойдоха в Плевен. След това [към мене] се при- съединиха Марин кафеджията и Ваньо, и като му даде в ръката писмо, той ни изпрати отсреща. Сам той с другаря си Сава [561] замина по селата, за да не остане да живее в моята къща, та да бъде заловен. Когато после ние минахме отсреща, аз останах у брат си, Марин и Ваньо отидоха във вътрешността [на страната], къде обаче, аз не зная. След двадесет деня те се върнаха и у тях имаше седем револвера; показаха ги на брат ми, [но] той не ги хареса. Те поръчаха на брат ми четиридесет и два броя [револвери]. Тръгвайки оттам, ние пристигнахме в Плевен. Два дни преди [това] Дяконът беше дошъл в моята къща, аз го заварих там. Нея вечер ние останахме в нашата къща. Сутринта Марин, Ваньо и Дяконът, тримата заедно, станаха и заминаха. След известно време в Плевен дойде писмо за Ангел Кънчев. Аз станах и заминах за Ловеч. Докато аз да тръгна за Ловеч, Ангел Кънчев бил изпратен от Дякона отсреща. Ние се събрахме в къщата на Ваньо седемнадесет-осемнадесет души, там беше и Дяконът. Той [Димитър] каза: „Три месеца ходя с Дякона, [но] той не ме осведомяваше в нищо, да ходя и още шест, той [пак] не ще ме осведомява! Или да ми определят някой район, или си отивам.“ Ние попитахме Дякона: „Виждал ли си нещо лошо от Димитра?“ „Не“, каза той. „Щом е така, ние казваме да му се даде отделен район, за да обикаля сам.“ Така, със съгласието на всички, ние решихме и му определихме да работи от Орхание до София. Дяконът после каза: „Щом като събранието реши, нека той да обикаля!“ От намиращите се в онова събрание познавам Ваньо терзията, Марин кафеджията и Димитър Пъшков, другите не познавам. Левски спираше в Ловеч в четири къщи, аз зная къщата на Марина и на Ваньо терзията, другите не зная. Дори изкараха от тавана на Мариновата къща ябълки [562] и ядохме. Изпратените револвери се предадоха в ръцете на Марина.

[Подписал]: Анастас от Плевен

Нови въпроси към Дякона

– Ти чу какво каза Анастас плевненецът, какво ще кажеш на това?

– Лъжа е, че съм завел Марина и Ваньо в къщата на Анастаса и че съм ги пращал отсреща, турските книжа са също така лъжа. Лъжа е също, че в събранието, освен Димитра Дяковчанина, Ваньо и Анастас, е имало и други.

Въпроси към Анастаса

– Анастасе, Дяконът твърди, че казаните от тебе думи са лъжа, какво ще кажеш ти?

– Той прикрива Марина, че го е пращал в Севлиевско и в Търновско, понеже Марин знае тия места, ето затова именно го крие. Каква полза имам аз да лъжа? Казах, че в събранието беше решено, [щото] в Ловеч Дяконът винаги да остава в Мариновата къща.

[Подписал]: Анастас от Плевен

Нов разпит на Дякона

– Ти си искал един човек, за да нападнеш в Ловеч къщата на някого. Изпратили са ти Вутьо Ветьов от Видраре. Когато той дошъл в Ловеч, намерил те в Мариновата къща. Ти си го предрешил, предрешил си се и ти и сте отишли в къщата. Поради това, че си намерил парите малко, ти си чакал стопанина на къщата. [После] стопанинът на къщата не дошъл, ами дошъл неговият слуга; като те видял, той надал вик; ти си хванал момчето, ударил си го в корема с кама и си го убил.

– В Ловеч аз чух за убийството на едно момче. Трима души с червени облекла влезли в къщата и убили едно момче. После аз отидох в Тетевен и там чух същото. След това, докато бях още там, получих от Ловчанския комитет писмо, [в което] беше писано: „Да не идваш тука, защото е убито едно момче, властта [те] търси, опасно е.“

– Каква опасност има за тебе, щом не си го извършил ти, какво ще ти направят?

– Казваха, че понеже съм от комитета, властта може да ме залови.

– Щом не са се усъмнили в други комитетски хора, защо пък да се усъмнят в тебе?

– Понеже не съм тамошен, можеше да се усъмнят.

– Ако дойде човекът от Видраре, който е бил заедно с тебе, и каже в лицето ти, какво ще речеш?

– Какво ще река, щом не съм аз?

Въпроси към Вутьо Ветьов от Видраре в присъствие на Дякона

– Познаваш ли човека, който е насреща ти?

– Да, познавам го, Дякон Левски е.

– Кажи в лицето на Дякона разказаното от тебе в миналия ти разпит ловчанско нападение!

– Както казах преди, Дяконът поискал от Видраре един човек. Аз отивах по своя работа в един близък до Ловеч манастир. От комитета ми казаха: „Иди в Ловеч, намери Дякона и [му] кажи: „Искал си човек, ние нямаме!“ И си върви после по работата!“ Аз отидох в Ловеч, намерих Дякона извън града [и му] казах. Той ме хвана и ми каза: „С тебе имаме една малка работа, иди в хана, аз ще те повикам!“ Аз отидох в хана. Сетне дойде Лукан [563], взе ме и ме заведе в къщата си. Когато отивахме в къщи, той ми каза, [че] Левски не е тук, [а] е в отсрещната къща. Аз отидох в отсрещната къща, но чия е тая къща – не зная. Стопанинът на къщата ми каза: „Левски е в плевнята.“ Аз влязох и видях там Левски в червени дрехи. Той ме накара и аз да облека едни червени дрехи. Тръгвайки оттам двамата заедно, ние отидохме до къщата, която нападнахме. На дъсчената ограда имаше два отвора, дигнахме ги и влязохме вътре. Аз останах в двора [и] стоях до вратника. Дяконът се качи горе [и] взе парите, слезе долу и каза: „Тия пари са малко, да почакаме стопанина на къщата!“ Чакахме от шест до девет, стопанинът на къщата не дойде. Дойде слугата му. Щом ни видя, той започна да вика, Левски го хвана за яката и го завлече вътре, аз чаках при вратата, за да не дойде някой. После момчето извика повторно. Влязох вътре [и] видях, [че] Левски хванал момчето и забил камата в корема му. После той ми каза: „Вземи пушката ми [и] да бягаме!“ В това време пред вратнята се беше събрала навалица. После ние се изплъзнахме из навалицата [и] избягахме в лозята. Дяконът съблече намиращите се върху него червени дрехи, остави ги на мене и влезе вътре [в града]. На другия ден аз си отидох на село.

[Подписал]: Вутьо Ветьов

Въпроси към Дякона

– Дяконе, ти чу [и] разбра казаното от Вутьо Ветьов, какво ще речеш на това?

– Аз чух казаните от тогова думи, но аз не съм лицето, което уби човека в Ловеч.

– Защо да те клевети тоя човек, да изкаже тебе, а не друг?

– Вижда се, че всеки хвърля вината върху мене, и тоя казва за мене: „така направи, иначе направи“, но аз не съм го извършил. Тоя Вутьо Ветьов ми донесе и предаде в Правешкия хан писмото със съобщението за това произшествие.

Нови въпроси към Вутьо Ветьов

– Вутьо Ветьов, той казва: „Съобщението за тая случка ми донесе Вутьо Ветьов, аз нямам сведения за тая работа“, какво ще кажеш ти?

– Защо да имам полза да лъжа? Писмото ми дадоха десет-петнадесет деня след тая работа, аз го занесох и го предадох на Дякона. Той дори улови момчето за яката с лявата си ръка, опря го до стената [и] го удари с дясната си ръка. Сутринта аз попитах: „Дяконе, умря ли момчето? Той ми каза, [че] то е умряло още преди да направят огледа. И ръката му [на Дякона] беше кървава.

[Подписал]: Вутьо Ветьов

– Дяконе, ти чу какво каза Вутьо Ветьов. Той казва, че ти си ходил в Ловеч, и че след десет-петнадесет деня той ти донесъл това писмо, какво ще кажеш ти?

– Аз въобще не го познавам, в Ловеч аз не съм виждал тоя човек.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

 

Нов разпит на Васил Дякон Левски

8 януари1873

– Кажи какво беше съдържанието на раздадените от тебе предписания на Ловчанския, Видрарския, Тетевенския и други комитети?

– Колко оръжие, колко мюсюлмани, колко християни, колко животни, колко зърнени храни, колко постъпили в комитета хора има в селските комитети, влизащи в находящия се на всяко място Централен комитет и дали е време [за въстание]. Статистическите сведения ще се прегледат и преценят от Букурещкия комитет. [Щеше] да се предложи веднъж на мюсюлманите [да подкрепят българите], приемат ли, нищо не ще им се случи, не приемат ли, ще се въстане и срещу тях. Щеше да се изготви друг правилник, който да обезсили първия и да определи начина как да стане, и ще се вдигне бунтът. Докато не се даде някому специална заповед да има право да кореспондира с други народи, това право остава на Централния комитет. Заповедта за започване на бунта щеше да се приведе в изпълнение, когато Централният комитет намереше времето за подходящо. Ако един комитетски човек усети, че някой външен желае да постъпи в комитета, той [му] открива отдалече; след като проучи намеренията му, ще [трябва] да съобщи на най-близкия по- малък комитет; в случай че казаният комитет не се усъмни [в неговото] желание да постъпи, както и в неговите способности, той се съгласява на приемането му, но да не се съобщава [за това] на жените и децата. Това ми е останало в ума от съдържанието на устава. Може да има и други някои неща, но не ги помня.

– На Васила от Гложене по едно време били дадени предписания и той бил изпратен в Тракия, придружен от Сава Младенов. Кажи какви бяха тия писма и кои бяха хората, на които се изпращаха?

– В началото, откривайки на някои хора от Тракия комитетския въпрос, аз забелязах в тях предразположеност [към комитета]. Писах в Букурещ, а и те писали много пъти. Аз дадох инструкциите на Сава Младенов и Васил от Гложене да ги занесат в Ловеч и ги предадат по принадлежност. Някои от тях не приели, а някои дори скъсали, а може би са приели една малка част [от тях]. На всеки случай, желаният резултат не можа да се получи. Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.

– През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?

– Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшюрджиите – петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите – петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха на където ги теглехме. Това са моите впечатления [564].

– Не одобри ли ти тия техни мнения? [т. е. мненията на начетените].

– Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път. По едно време бях дори намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград и да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек. Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ. Веднъж в Цариград аз имах дълъг разговор с едного на име Жеко, човек на черногореца Лукович, от Хаджи Димитровата чета. Тоя човек ми беше казал; „Четата на Хаджи Димитра се състои от хайдути и разбойници, които ще предизвикат нещо в България. Явно е, че те са хора, които днес са на едно място, а утре не ги намираш. Българите от едно подобно преминаване на разбойници вместо полза имат вреда, защото ще излезе потеря, която ще унищожи както разбойниците, така и техните неволни помагачи, които нищо не знаят. Освен това и работата ще излезе съвсем наяве.“ След време в Браила думата взема един пълномощник на одеските българи. Без да ме познава, той каза: „Преди известно време Жеко идва тук и донесе един списък на четири хиляди и петстотин души българи, и съобщи, че те били уж готови, аз не можах да се стърпя [и дойдох тука].“ Жеко дойде и стоя в Цариград два деня. Но понеже е невъзможно да се запишат за два дни четири хиляди и петстотин българи, Жеко излъгал, за да изтръгне от Тошков-Миронович [565] от Одеса хиляда-две хиляди гроша. „Жалко, че без да има нещо налице, вие сте повярвали и сте станали причина да се говори за българите,“ бях казал аз.

– Кои са другарите ти, които бяха заловени заедно с тебе, и как ви заловиха?

– От моите двама другари, именуваният Христо [566] държеше преди край Ловеч кръчма. Мене той ме познаваше като търновец. По едно вре- ме Христо остави кръчмата, отдавна не бях го виждал. Тоя път аз отивах от Ловеч за Търново; из пътя Никола [567] от Ловеч, когото тоя път видях, ми каза: „Аз ще остана в село Къкрина, ако искаш остани и ти!“ Той ме заведе в кръчмата на Христа от Ловеч, когото не бях виждал отдавна. Нея вечер ние останахме там. Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащият ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата [и] аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука. Когато ме заловиха, Христо ханджията не беше там. Бяха се загубили добичетата му, [та] отишъл да ги търси. Заловили го после в дома му.

– Когато се откри, че обирът на хазната е комитетска работа, когато Марин ловчанецът и Димитър пашкулджията бяха заловени, [и] когато властта започна да те търси, ти все в Ловеч ли беше и в чия къща се намираше?

– Обикалях из пловдивските села, прекарах малко време в Ловеч из колибите в лозята по една-две вечери, защото в тия колиби нямаше никой.

– Кога дойде в Ловеч и кой ти даваше хляб и ядене?

– Отвреме-навреме влизах в града, вземах хляб от фурната, излизах пак вън и се криех в колибите.

– Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има – къде са?

– Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

Зададените въпроси и показанията на споменатия Васил Дякон Левски от 17 зилкаде до днес са протоколирани в наше присъствие.

21 зилкаде [1]288 [9 януари 1873] година.

 

Разпит на Христо ханджията [568]

 

8 януари1873

– Как ти е името, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?

– Христо, на баща ми – Цоньо, ловчанец съм, държа хан в Къкрина, на двадесет и пет-двадесет шест години съм. От седем месеца съм ханджия в Къкрина. Преди се занимавах с кожарство в Ловеч, кръчмарувах малко време край Ловеч.

– Кога се срещна с Дякон Левски и как стана запознанството ви?

– Срещнах се с него през нощта, когато го заловиха. Нея нощ той дойде заедно с моя роднина Никола бакърджията, когото познавам.

– Когато беше кръчмар край Ловеч, Дяконът не идваше ли в кръчмата ти?

– Не е идвал никога.

– Дяконът е бил толкова време в Ловеч, може ли да казваш, че не знаеш?

– Не съм го виждал, не зная.

– Дяконът казва, че когато ти си бил кръчмар край Ловеч, той идвал няколко пъти в кръчмата ти [и е] нощувал там.

– Там не е само моят дюкян, там има четири-пет дюкяна, може да е ходил в кръчмата на другиго.

– Дяконът казва дори: „Известно време не бях виждал тоя човек, видях го тоя път в Къкрина.“

– Нека казва, не го познавам.

Въпроси към Дидьо Пеев в присъствие [на Христо]

– Познаваш ли човека, който седи насреща ти?

– Виждал съм го в Ловеч, но какъв е – не зная.

– Не си ли носил на Дякона писмо в кръчмата на тогова, край Ловеч?

– Виждах го само в Ловеч в Мариновото кафене, но в кръчмата на тогова писмо на Дякона не съм носил.

[Подписал]: Дидьо Пеев

[Въпроси към Христо]

– Как дойде Дяконът в твоя хан и защо те задържаха? Щом ти не се познаваш с Дякона и не си му бил другар, щяха ли да те задържат?

– Втората вечер на коледа, към десет часа [569], те дойдоха заедно с Ни- кола бакърджията [и] отседнаха в моя хан. Аз казах на вуйчо ми Вълчо [570]: „Ако идеш в Ловеч, вземи коня на баща ми“, и си заминах. Когато отивах, аз накарах Никола бакърджията да заключи вратата. Когато се върнах, чух един пушечен изстрел [и] видях, [че] заловили Дякона. „Къде беше?“ ме запита Хюсеин бинбашията. Аз [му] казах. Сетне те ми казаха: „Заключи хана и ела!“ Вземаха ме заедно с Никола [и] ни изпратиха в Ловеч, оттам в Търново, [а] оттам тука. В тая работа аз никак не влизам и нямам нищо общо с нея.

– Не попита ли ти Никола – кой е тоя човек и къде се е намерил с него?

– Попитах го, и той ми каза, [че] бил Петко търновецът, срещнал го из пътя.

– Откога се занимава Никола с бакърджийство?

– Никола от малък, заедно с брата си Станьо, е бакърджия в Ловеч.

– Няма ли Никола друг прякор?

– Казват го Никола Цвятков.

[Подписал]: Христо ханджията

Разпит на Никола бакърджията [571]

 

12 януари 1873

– Името ти, името на баща ти, откъде си, какво работиш, на колко си години?

– Никола, на баща ми Цвятко, ловчанец съм, занимавам се с бакърджийство и съм на двадесет години.

– Откога се занимаваш с бакърджийство?

– Майстор съм от около три и половина години, преди бях бакърджийски чирак.

– Откога познаваш Васил Дякон Левски, с когото сте отивали заедно в Къкрина?

– Преди не го познавах. Тръгнах от Ловеч, отивайки в Търново да купя бакър. По пътя на един час от Ловеч, аз стигнах до моста „Пази мост“. Дяконът идваше през пътеката отсреща ми; оттатък идеше едно заптие. „Кой е тоя човек?“ ме попита [заптието]. „Не зная“, казах аз. Сетне заптието попита него, какво са разговаряли – не зная. Аз отминах. После, вървейки полека-полека, да имаше след един час, той [т. е. Левски] пак ме застигна. Аз го попитах: „Откъде си?“ Той ми каза: „Търновец съм, да вървим заедно!“ Стана ми спътник. „Къде ще спиш?“ - ме попита той. Аз казах: „В Къкрина имам един роднина, там [ще спя]”. След това той дойде заедно с мене [и] отседна в Христовия хан. Христо, аз и Дяконът, и тримата, спахме в една стая. Призори Христо ме вдигна [и] рече: „Аз отивам в къщата на вуйчо ми за коня.“ Аз заключих след него. После дошли заптиетата и заловили тогова [Левски], той искал да избяга, но те го хванали веднага. Сетне забраха и нас заедно [с него] и ни отведоха.

– Какво говорихте с Дякона по пътя от Ловеч до Къкрина и когато дойдохте в Къкрина, в хана?

– По пътя не говорихме нищо, той само каза: „Търновец съм, отивам в Търново.“ В хана влизаше и излизаше [и ме] попита само: „Не си ли ходил никак в Търново?“

– Ти не го ли попита: „Откъде си, що си, с какво се занимаваш, какво ще правиш в Търново, откъде идеш?“

– Той ми каза само: „Името ми е Петко, търновец съм.“

– Ти казваш, че тоя човек излязъл измежду лозята, не го ли попита ти?: откъде идваш от тая страна?

– Попитах го, той ми каза: „Идвам от тъдява.“

– Имаше ли у него оръжие?

– Той имал два шестака, преди обаче аз не ги видях, видях ги после.

– Когато дойдоха заптиетата, ти къде беше?

– Аз спях, не [ги] чух. После дойде ханджията, заудря по вратата [и] аз станах тогава.

[Подписал]: Никола Цвятков

Зададените въпроси и отговори и показанията на споменатия Христо и Никола са записани в наше присъствие.

25 зилкаде [1 ] 239 [13 януари 1873] година.

Разпит на поп Стефан [572] от село Голям Извор

 

13 януари 1873

– Как ти е името, как е името на баща ти, откъде си, какво работиш, на колко си години?

– Стефан, баща ми – Дико, изворчанин съм, от една година свещеничествам, на двадесет и седем години съм.

– Какво работеше преди една година?

– Преди дюлгерствах и учителствах.

– Къде се учи и ходил ли си в чужбина? – Учих се в Извор, в чужбина не съм ходил.

– Познаваш ли мухтара Димитър. Ти си заклевал тоя човек, защо и в какво го закле?

– Димитра познавам, обаче аз не съм заклевал тоя човек.

– Заклевал си го да не говори никому за образувания комитет за бунтуване на българското население.

– Аз си гледам свещеничеството, нямам абсолютно [никакви] сведения за такава работа.

– В черквата, в която се намираш [573], има ли друг, освен тебе?

– Освен мене има трима свещеници.

– Защо не се говори за други свещеници, защо се говори така за тебе?

– Аз съм беден човек, гледам си своята работа, защо говорят така за мене – не зная.

– Ако Димитър дойде и ти каже в лицето, ти какво ще кажеш?

– Аз не съм направил нищо, ако той, за да запази себе си, иска да изгори и мене, ще каже може би.

През време на очната ставка на поп Стефан с мухтара Димитър последният каза, че, след като му е дадена отровата, Марин Попов го завел заедно с Герго Стойков в къщата на поп Стефан. Поп Стефан отказа да го е заклел да не говори никому за комитета, [и] че той няма сведения за такава работа, Герго Стойков и Марин Попов заявиха, че не са водили Димитра в къщата на поп Стефана и нямат сведения относно заклеването му от поп Стефана.

[Подписали]: поп Стефан, мухтар Димитър, Герго Стойков Марин Попов.

Зададените въпроси и отговори, показанията и очната ставка на поп Стефана се протоколираха по-горе в наше присъствие.

25 зилкаде [12] 89 [13 януари 1873] година.

Разпит на тетевенеца Тихол Маринов

 

13 януари 1873

– Как ти е името, откъде си, какво работиш, на колко си години?

– Тихол, на баща ми Марин, тетевенец съм, занимавам се с бояджийство, на четиридесет и пет години съм.

– Какъв ти е хаджи Станьо?

– Мой зет е.

– Вие сте се събирали в къщата на хаджи Станя и сте правили събрания, какво се съвещавахте?

– Аз никога не съм бил, не зная.

– Как казваш „не зная“, [когато] бунтовническият комитет е правил събрания и ти си бил там, има [хора], които знаят!

– Аз такова събрание и комитет не зная.

– Хаджи Станьо е твой роднина, ако това събрание стане в неговата къща, [може ли] да се вярва, че ти не знаеш?

– Аз нямам абсолютно [никакви] сведения за такава работа.

– Ако дойдат [хора], които знаят, и ти кажат в лицето, какво ще кажеш ти?

– Ако кажат, за да ме вкарат в беда, какво да кажа?

Когато се извърши очната ставка на Тихол Маринов с Марко Йончев от Тетевен, даскал Иван, Иван хекимина [574], Лальо Пеев и синовете на хаджи Иван – Станьо и Станчо, от тия Марко Йончев и даскал Иван казаха, че в началото не е ставало дума за комитета, че веднъж бил на събрание, че Тихол Маринов е дал за читалището или училището пари, и че веднъж бил на събрание, и че ако е бил на събранието, когато Левски чел вестник, на друго събрание не е бил.

Иван хекиминът и Лальо Пеев пък казаха, че не знаят дали Тихол е постъпил [в комитета]. Че не знаят Тихол Маринов да е постъпвал в комитета казаха още Станчо и Станьо.

25 зилкаде [12] 89 [13 януари 1873] година.

Подписали: Тихол Маринов, даскал Иван, Марко Йончев, хеким Иван, Лальо Пеев, Станчо, Станьо. Зададените въпроси и отговори, показанията и очната ставка на споменатия Тихол се протоколираха по-горе в наше присъствие.

25 зилкаде [12]89 [13 януари 1873] година.

 

72

Писмо от Али Саиб Паша до дунавския валия [575]

 

[София], 10 януари 1873

До негово превъзходителство валията

Ваше превъзходителство,

Уведомяваме ви, че, като предоставяме на Софийското управление оригинала на съставените от комисията следствени протоколи на задържаните в София лица, по един препис, които наредихме да се изготвят, се изпращат приложено на ваше превъзходителство и след като се прегледат от вас, да бъдат оставени на съхранение във Върховния областен съд. На вашите заповеди!

23 зилкаде [1]289 или 10 януари [12]88 [1873] година.

[Печат]: Ес-сеид Али Саиб

73

[Допълнение към документ 62]

 

Продължение от разпита на Димитър Общи

– Много добре, признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Знаеш ли да пишеш?

– Не знам.

– На кого предавахте писмата и книжата, които изпращахте до комитета и до околните села?

– Нареждахме да се препращат от село на село.

– В Тетевен кой пишеше писмата?

– Пишеше ги секретарят на комитета, даскал Иван.

– Кой държеше списъка?

– Държеше го чорбаджията Петко.

– Много добре, дотук ти даде верни показания. Ще те запитам за още едно нещо, кажи ми и него право! Бедят те за убиец на дякона, когото преди известно време застреляха нощем в Орхание. Ти ли го гръмна?

– Истина е, аз го гръмнах.

– Поради коя причина го уби?

– От отсреща, от комитета, писаха: „Застреляйте го, убийте го!“ И аз гръмнах и го убих.

– Тук се говори, че веднъж отишли 5–6 души да убиват попа. Знаеш ли кои са и не беше ли с тях?

– Веднъж четирима души отидохме да убием дякона. Един от тях беше Стоян, друг – Лечо ковачът, а на третия името не знам. Причакахме го на половин час разстояние по-нататък от Извор. Стоян и Лечо знаят името на човека, за когото казах, че не го познавам. Него ден нас ни видя- ха. Намиращи се по лозята хора отишли и съобщили на дякона. Дяконът не мина, не можахме да го убием. После аз отидох самичък в Орхание. В три часа през нощта той излезе от хана, причаках го и го убих.

– Някой от чорбаджиите в Тетевен каза ли ти да убиеш дякона?

– Казаха ми хаджи Станьо, Петко Милев, Петър кожухарят и още един-двама души, чиито имена не си спомням. Нещо повече, колкото комити има тук, всички казаха. А и от Влашко писаха.

– Каза ли ти някой от Орхание?

– Никой не ми каза. В Орхание няма такъв човек.

– Има ли в Орхание комити, кои са те?

– Един от тях е Васил, който е сега тук заедно с нас, друг – Велчо каса- пинът, после – Стоян Брънчев [576], братът на Стоян Брънчев, Гавриил, който е секретар на комитета, Васил Наков, има и други, когато си ги спомня, ще ги кажа.

– Правихте ли в Орхание комитетски събрания?

– Правихме много пъти. Книжата са у Гавриила.

– Ела и вместо подпис удари пръста си под признанията, които направи.

Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст]: Димитър

Горепротоколираното следствие се извърши в Тетевен. Слагаме тук печатите си в удостоверение на това, че чухме дадените в наше присъствие показания и признания на лицата, записани в настоящия следствен протокол.

27 октомври [12]88 [1872] година. [Печати]: Софийски окръжен управител – Ахмед Мазхар; член на окр. съд – Саадуллах Сърръ; орханийски околийски управител – Ахмед; финансов началник в Орхание – Мехмед Саадедин; окръжен следовател – Хасан Хюсни; полиц. началник–Ахмед Хайруллах.

Разпит на Марина [577], касиер в Орхание

 

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Марин, а на баща ми – Никола. От Орхание съм.

– На колко си години, какво е занятието ти?

– На 28 години съм, по занятие – касиер в Орхание.

– Някои вече обадиха, че и ти си имал пръст в обира на хазната, който стана преди. Как стои тук въпросът, я кажи истината!

– Не съм съобщавал никому, че хазната ще пътува. Само трябва да кажа, че аз седях в кафенето, пиех си сутринта кафето. Когато мина от- там господин финансовият началник, той ми извика: „Хайде, пий си кафето, че ела! Пристигнали са пари, веднага да ги преброим и да ги из- пратим в София!“ Аз си изпих кафето, станахме с господин началника заедно и отидохме в управлението. Преброихме парите.

– Колко дни преди обира на хазната стана това?

– Тоя разговор стана четвъртъчен ден. Ние преброихме парите. В петък ги изпратихме на път.

– Когато стана разговорът, кои бяха в хана?

– Там беше само Васил. Беше и зетят на Стоян Брънчев.

– Ние разпитахме Васила в Тетевен, той не казва същото. Когато си отишъл в кафенето на Васила, щом дошъл там и Велчо, с глава си дал знак ей тъй към балкана. Велчо отива и съобщава на хайдутите, и хазната бива обрана. Тук няма място за отричане.

– Не, не съм давал знак с главата си към балкана, не знам нищо по тая работа.

– Виж, хайдутите поръчват на Велча, като отиде в хана на Васила, да му съобщи да научи от тебе кога хазната ще бъде изпратена, за да им обади, когато им занесе хляб. Велчо отива и казва на Васила [578]. Васил пък идва при теб и те запитва. Ти му казваш, че ще съобщиш кога ще тръгне хазната. Заради това, когато на сутринта отиваш във Василовия хан, даваш с глава знак ей тъй право към балкана. Отговори на това!

– Такова нещо дори и на ум не ми е идвало. Повярвайте ми, господине, не съм казвал.

– Освен това, и нападателят на хазната, Стоян пандурът, заявява, че и ти си имал пръст в тая работа. Ако изкараме ей сега тия хора и те всички ти го кажат в лицето, какво ще отговориш?

– Да излязат, нека всички ми кажат в лицето.

– Има ли тогава нещо друго да кажеш?

– Не признавам.

– Защо не признаваш, я кажи причината?

– Причина няма. Не съм казвал такова нещо и заради това не мога да призная.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш тук!

– Да се подпиша!

Подписал: Марин Николов

Нов разпит на Васил бояджията

 

28 октомври 1872

– Разкажи ни още веднъж как касиерът Марин извести за потеглянето на хазната!

– Велчо дойде, намери ме в града и ми разправи: „Оставих хайдутите в балкана. Те ми поръчаха да ти кажа да научиш от касиера Марин кога ще тръгне хазната.“ Аз му отговорих: „Иди, научи от Марина“. А Велчо ми рече: „Ти иди!“ Казах му: „Иди ти и аз ще отида!“ Мина известно време след това. Когато веднъж седях в бояджийницата, по пътя минаваше Марин. Повиках го при себе си и го запитах: „Велчо каза ли ти нещо?“ Марин отговори: „Какво да ми каже?“ Аз му рекох: „За хазната, понеже горе чакат. Ще известиш ли, когато тръгне?“ Марин отговори: „Аз ще зная предварително, мога да съобщя, когато тръгне.“ След като разменихме тия думи с Марина, видях се с Велча и му казах: „Срещнах се с касиера Марин.“ А Велчо рече: „И аз се срещнах с него, пък и днес ще нося хляб на хайдутите в балкана.“ Имах да давам на Велча 6 гроша за тютюн. Извадих и му ги платих. Същият ден Велчо занесе хляб на хайдутите. На другия ден, в четвъртък по обед, Велчо се върна и се срещнахме пак. Запитах го: „Колко души са хайдутите?“ Той отговори: „Не ходих чак до хайдутите. Един от тях ме пресрещна и взе хляба.“ Велчо казваше, че били 10 души. Когато на заранта в петък седяхме с него в хана, там беше и касиерът. Той стана и отиде в управлението, за да изпрати оттук [Орхание] хазната. След като Марин изпратил хазната, докато ние седяхме още в хана, той дойде пак при нас. Понеже в кафенето имаше навалица, той не произнесе нито дума, а с поглед даде знак къмто балкана. И Велчо беше там. Тогава аз рекох на Велча: „Хайде, върви, ето хазната заминава!“ Той пък отиде да съобщи на хайдутите, че хазната е потеглила. Между това мина около половин час. Събрахме се с Марина двамата на тезгяха в кръчмата на Атанас търговеца. Запитах го: „Колко пари изпрати с хазната?“ Той отговори: „Малко са, около 125 000 гроша.“ Минаха 5–6 дни, откакто хазната бе обрана. Когато пак срещнах Марина, той ми каза от какъв вид са парите, обаче не запомних, забравил съм.

– Марин трябва от по-рано да е говорил с хайдутите по обира на хазната, оттам се разбира защо им е съобщил. С кого ли е говорил? А кой оттук нареди на хайдутите, та те се събраха?

– Преди месец и половина касиерът Марин се срещнал с Димитра от Сърбия и с Велча в Челопечанския манастир, дето били приказвали по нападението на хазната. Впоследствие, около 12 дни преди самия обир, аз отидох в Тетевен. В къщата на Дочо Мръвков се срещнах с Димитра. Там Димитър ме запита: „Как е, събират държавни пари в Орхание, събраха ли се вече?“ Аз отговорих: „Как притискат хората тук и там за пари!“ През същата седмица, в петъка, Павел Кабакчиев донесе пари от Тетевен. И аз вървях заедно с него, но останах в хана на Цветка в Правец. На сутринта, като станах, дойде Стоян пандурът. Той ми каза: „Да изпратиш от града [Орхание] Велча, да дойде в Цветковия хан в Правец, ще му кажа нещо.“ И щом пристигнах, изпратих Велча. Той отиде. За по-нататък вече какво е станало, и как са се събрали, попитайте Велча.

– Ти откъде знаеш какво са приказвали в Челопечанския манастир касиерът Марин, Димитър от Сърбия и Велчо по въпроса за хазната, откъде се научи?

– И аз бях тогава в манастира. Само че не присъствах на разговора на Марина с Димитра по тая работа. 5–6 дни след като се върнах, аз се видях с Марина. Тук той ми съобщи.

– Какво ти съобщи Марин, какво каза?

– Каза ми: „Страхувам се да ти съобщя за какво приказвахме с Димитра в манастира, само да не кажеш някъде!“ Отговорих му: „Кажи, кажи!“ Тогава той ми рече: „Димитър от Сърбия ще нападне пътуващата хазна.“ После за това ми каза и Велчо.

– Много добре, къде се беше наговорил с хайдутите да ти изпратят известие по Васила [579], че да се научиш от касиера кога ще тръгне хазната?

– Когато преди обира на хазната аз отидох в Тетевен и се видях с Димитра, той ми разказа, че говорили доста с касиера в Челопечанския манастир по организирането обира на хазната. Когато тръгнах за Орхание, Димитър изпрати много здраве на Марина и на Велча и поръча Марин да му съобщи кога ще потегли хазната. Когато дойдох в Орхание и срещнах Марина, казах му, а той отговори: „Много добре, ще съобщя!“

– По кого е изпратил Марин известие на хайдутите „да се съберат, че тия дни хазната ще потегли?“ Или Марин уведоми теб, та ти им съобщи?

– Не знам по кого Марин е съобщил на хайдутите да се съберат.

– Такава услуга не се прави даром. Какъв дял ти дадоха от парите? –

Не са ми дали нито пара. Те щяха да дадат и на мен дял 1000 гроша от парите, а на Марина 5000 или може би повече… „Ние сме се уговорили с него“, ми беше казал Димитър в Тетевен

– Когато се върна от Тетевен, каза ли на Марина, че Димитър е обещал да ви даде като дял на него 5000 и на теб 1000 гроша?

– Съобщих му обещанието, че ще му дадат 5000 гроша, но не казах, че на мен ще дадат 1000 гроша. В отговор той ми рече: „Могат да ми дадат, могат и да не ми дадат. Не съм за парите.“

Очна ставка на Васила с касиера Марин

– Хей, Василе, ето Марин дойде. Той отрича напълно, че знае нещо по въпроса за хазната. Кажи му ти!

– Марине, не отричай! И Марин знае по въпроса за хазната.

Въпроси към Марина

– Марине, чу ли какво каза Васил?

– Чакай да кажа истината.

– Кажи, Марине, да видим!

– Преди два месеци бях отишъл в Челопечанския манастир. Там се срещнах с Димитра от Сърбия. Той ми каза: „Съобщи ни деня, когато хазната ще потегли! Ако не съобщиш, ще те убием!“ Поради това аз се уплаших и им съобщих по Велча касапина. Ето, това е истината.

– Когато си казахте с Димитра тия думи, кои бяха там?

– Бяхме само двамата.

– Какъв дял щяха да ти дадат от парите? Такова нещо не става даром, я! Кой обеща [да ти даде дела]?

– Бяха ми обещали с думите: „Ти свърши тая работа, ще ти дадем 100 лири!“

– Кой ти обеща?

– Обеща ми Димитър от Сърбия. Още по-преди той изпращаше из- вестия по Велча.

– Какви известия изпращаше?

– „Тая седмица хазната ще тръгне ли?“ И аз отговорих: „Ще тръгне!“ Това аз отрекох в предишния си разпит, но вече няма място за отричане, така е.

– Целта на Димитра не е била парите. Той е обикалял в тоя край, за да събира комити. Вкара ли и теб [в комитета]?

– И аз дадох 300 гроша за комитета и се записах.

– Като наредихте да оберат хазната, какво беше намерението ви: да подпомогнете комитета или да разделите парите помежду си?

– Щяхме да подпомогнем народа.

– Какво възнамерявахте да купите на народа с тия пари?

– Искахме да му купим потребни неща.

– Кои тук от населението са записани в комитета?

– От нашето Орхание са: дядо Мито, Дочо, Васил Попов и Велчо Стамболията. Записани [580] са и още много други. Всички знаят за комитета и за организацията. С тия пари щяха да се купят за комитета неща, които ще му бъдат необходими.

– Влиза ли Васил в комитета?

– Понеже Васил е беден човек и не можеше да даде пари, и той услужи по въпроса за хазната. И той влиза, комита е!

– Василе, виж, Марин касиерът каза, че и ти си влизал в комитета.

– Димитър поиска да вкара и мен в комитета. Рекох му: „Пари нямам, за да внеса.“ А той отвърна: „Ти ни служи, аз ще те вкарам в комитета без пари. Считай се за комитетски човек!“ Отвърнах му: „Много добре!“

– Къде правехте комитетските събрания?

– Правехме ги в хана на Гавриила ханджията.

– Кой е секретар на комитета?

– Секретар е Гавриил, у него е и списъкът.

– Къде държи той списъка?

– Не знам къде го крие, сам той си знае!

– Това ли са вашите признания, тъй ли е?

– Тъй е.

– Ако е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Марин, Васил

Разпит на Гавриила, ханджия в Орхание

 

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Гавриил, а на баща ми – Генчо, от Орхание съм.

– На колко си години, с какво се занимаваш?

– На 23 години съм. По професия съм ханджия.

– Гаврииле, Марин касиерът разправи, че си влизал в комитета и че, понеже си бил негов секретар, у теб се намирал списъкът. Как стои тук работата?

– Аз водя комитетския списък и съм секретар на комитета. Само че сега книжата не са у мене. Те са у затворения тук орханиец Велчо Шунтов.

– Откога записвахте такива комити?

– От тая пролет насам.

– Има ли много записани?

– Около 20–30 души ли са, не знам колко са!

– Кои са тия 20–30 души, я кажи имената им!

– Да дойде списъкът, там са записани. В списъка е отбелязан общия брой. По-добре от мен знае това затвореният Васил бояджията от Тетевен. Всичката вина е у него.

– Кога предаде на Велчо Шунтов списъка? – Трябва да беше преди 20–30 дни.

– Защо му го даде?

– Дадох му го да стои у него.

– Какво е комитетското име на тоя град?

– Не си спомням. Записано е в списъка.

– Затвореният тук Димитър от Македония ли ви записа?

– Да, тоя Димитър ни записа.

– Ти колко пари даде?

– Понеже станах секретар, не взеха от мен пари. Записаха ме безплатно. И аз влизам в комитета.

– Защо записват в комитета? Какво ще вършат тия хора?

– Те си знаят, аз не знам.

– Много добре, признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш!

– Да се подпиша.

Подписал: Гавриил

Нов разпит на Велчо касапина по въпроса за комитета

– Велчо, тук имало някаква комитетска работа, каква е тя?

– По тая работа Димитър идваше тук постоянно. Той живееше тайно в една стая на хана, дето Васил бояджията го продаде, и говореше за комитета. Къщата ми е близо до Гаврииловия хан. Една вечер излязох от хана, за да си отида у дома. Гавриил ме последва изотзад и ми извика.: „Чакай малко, ще ти съобщя нещо, но, пази се никому да не казваш, защото ще те убият!“ И после той продължи: „Идва един човек. Той обикаля градове и села и убеждава народа да влиза в комитета, като го призовава да бъде готов!“ Аз го запитах: „За какво да бъде готов?“ Гавриил отговори: „Не мога да ти се доверя, за да ти кажа, да не би да ни предадеш!“ Толкова продължи разговорът ни. Аз си отидох в къщи, а Гавриил се върна в хана си. От тогава минаха 5–10 дни. До Гавриила дошло писмо. Той ме повика и ми прочете полученото писмо. Прочете го по-отделно на всички, които знаеха работата, т. е. които влизаха в комитета. След няколко дни пак се получило писмо до Гавриила. Той пак ни извика и ни го прочете. Тъй ни е викал няколко пъти.

– Какво пишеше в писмата, които ви чете Гавриил?

– В тях пишеше: „Хората, които знаят тая работа, да не казват ни на баща си, ни на майка си, ни на децата или други някои, защото кажат ли, ще ги убием!“ Още много работи пишеше в писмата, но не ги помня. Сега ще ги донесат, ще видите.

– Теб записаха ли те в комитета?

– Записаха ме.

– Записвали с пари, колко пари взеха от тебе, за да те запишат?

– Понеже съм беден човек, дето и да ме изпратеха по тая работа, даваха ми и пари за разноски.

– Къде те изпращаха и до кого?

– Гавриил ме изпрати веднъж в Правец. Писмото, което ми даде, отнесох в Правец и го дадох на Цветка ханджията.

– Кога те изпрати и колко пари ти даде за ходенето?

– Беше през месец март тая година. Даде ми 40 пари за хляб. Занесох писмото и го предадох, но не знам какво пишеше в него.

– Колко пъти се срещна с Димитра, дошъл от Македония?

– Много пъти съм го виждал в Гаврииловия хан. Но веднъж преди още да бях влязъл в комитета, Гавриил ми намигна с око и ми каза: „Ето, тоя е, дето ходи и устройва комитети.“

– След като си влязъл в комитета, трябва да си се срещал с Димитра.

– Когато Димитър идваше, Гавриил се срещаше с него тайно. Той не го показваше никому. Каквото Димитър имаше да нареди! казвал го на Гавриила, а Гавриил го предаваше на нас тайно и ни четеше получените писма.

– Когато записвали някого в комитетския списък, вземали му пари. Защо събираха тия пари? Какво щяха да правят с парите от хазната, коя- то обраха?

– Парите, що вземаха от хората, записани в комитетския списък, даваха на човека, който ходеше по тая работа. А какво щяха да правят с взетите пари от хазната – не знам.

– Защо се записват в комитета, какво искат да правят? Кои се записаха оттук?

– Гавриил е секретар на комитета. И Васил бояджията е комита. За- писаха и мен. Гавриил познава всички, той знае да чете и да пише.

– Ние запитахме Гавриила и той отговори: „Аз действително съм секретар на комитета.“ И каза още: „Васил знае всичките работи.“ Как стои тоя въпрос?

– Гавриил получаваше комитетските писма, грамотен е, той знае, питайте него! Знаят и Васил, и Гавриил.

– Много добре! Признанията ти до тук верни ли са, тъй ли е?

– Верни са, тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш тук!

– Зная да пиша, да се подпиша!

Подписал: [Велчо]

Нов разпит на Велча

– Велчо, ние запитахме Гавриила къде се намират комитетските книжа. Той казва, че ги бил дал на тебе. Къде са тия книжа?

– Гавриил ми донесе комитетските книжа заедно с тенекията, в коя- то бяха поставени, и ми ги даде. Те стояха около 3 дни у мен. Гавриил дойде пак и ги поиска. Бях неразположен, нямах време да му ги давам, не му ги дадох. Във връзка с въпроса за хазната ме извикаха тук в управлението. Бях болен. Отивайки за конака, брат ми ме придържаше за ръката. Аз му казах: „Има една тенекия с книжа на Гавриила, да му я предадеш!“ По-нататък не знам, предаде ли му я или не му я предаде.

Въпроси към Ташо [581], брат на Велча

– Ташо, когато преди няколко дни задържаният твой брат Велчо бил повикан в управлението по въпроса за хазната, като сте вървели заедно, той ти казал: „В къщи има една тенекия на Гавриила с книжа, да му я дадеш!“ Къде са тия книжа?

– Нея вечер разпитваха брата ми Велча до 9 часа. Същата вечер го затвориха. Аз се върнах в къщи, взех веднага тенекията и я занесох в Гаврииловия хан. Понеже това стана през нощта, вратите на хана бяха заключени. Почуках. Излезе слугата на Гавриила, Христо [582]. Попитах го къде е Гавриил, а той отговори: „Горе в къщи.“ Казах му, че брат ми е поръчал да му предам тенекията.

– Слугата на Гавриила предал ли му е тенекията?

– Не знам. Ето и Христо е тук, попитайте него!

Въпроси към Христа, слуга на Гавриила

– Христо, преди известно време братът на Велча, Ташо, ти оставил една тенекия, за да я предадеш на Гавриила. Какво направи с нея?

– Аз спях. Почука се на вратите на хана, излязох. Видях, че е Ташо, Велчовият брат. Запитах го: „Какво търсиш?“ Той отговори. „Затвориха брата ми в конака. Той поръча да предам тая тенекия на Гавриила.“ И аз му казах: „Гавриил не е тук. Той спи горе у дома си. Дай да му я занеса аз!“ Взех тенекията, отидох при Гавриила и му рекох: „Братът на Велча, Ташо донесе тенекията и остави да ти я предам.“ Гавриил отвърна: „Тенекията нека остане у тебе, ще пратя Петра [583], съседа на нашия хан, дай я на него!“ Тъкмо дойдох в хана, настигна ме изотзад Петър бояджията и поиска тенекията. Аз му я дадох.

Въпроси към Велча

– Хей Велчо, Гавриил ти дал тенекията с комитетските книжа, за да стои у теб, и ти си я държал до арестуването ти. Защо тогава каза на брата си Ташо да я взема от вас и да я занесе и предаде на Гавриила?

– Знаех, че в тая тенекия се намираха комитетски книжа. Когато ме затвориха тук по въпроса за хазната, можеха да претърсят къщата ми и да намерят книжата. А понеже работата беше тайна, излезеше ли наяве, комитите щяха да ме убият, задето съм ги издал. Поради тая причина аз се уплаших и казах на брата си Ташо да върне книжата на Гавриила.

– Като знаеш, че тия книжа са вредителски, защо ги държиш в къщата си?

– Когато ни подготвяха да се запишем в комитета, предупреждаваха ни с думите: „Внимавайте да не казвате в къщи на жените и на децата си, да не издадете тайната ни! Ако някой разкрие нашата тайна, ще го убием!“ Страхувах се от това предупреждение.

Въпроси към Ташо

– Хей Ташо, през нощта, когато беше арестуван твоят брат Велчо по въпроса за хазната, той ти казал, че у дома ви имало една тенекия, да я вземеш, да я занесеш и да я предадеш на Гавриила. И ти бързо си се затичал в къщи, взел си тенекията и си отишъл в хана на Гавриила, за да му я предадеш. Но понеже не си намерил Гавриила, ти си я оставил на неговия слуга. Не можеше ли да направиш това, когато се съмне, ами носиш тая тенекия посред нощ?

– Брат ми Велчо ми поръча: „Сега щом си отидеш в къщи, вземи тенекията и я занеси и предай на Гавриила!“ Съгласно поръчката му, взех от къщи тенекията и я занесох в хана на Гавриила, за да му я предам. Не можах да го намеря, дадох я на слугата му Христо.

– Ташо, какво имаше в тенекията?

– Не знам какво е имало.

Въпроси към Христа

– Христо, ето тоя Ташо тук донесъл нощем една тенекия и търсил Гавриила, за да му я предаде. Понеже не можал да го намери, оставил я у теб на съхранение. Ти не можеше ли на следния ден да я дадеш на Гавриила, та веднага си побързал да отидеш да го намериш и да му съобщиш?

– Ташо ме вдигна от сън, за да ми каже: „Занеси бързо тая тенекия на Гавриила!“ И аз, нали съм слуга, отидох, обадих на Гавриила.

– Но, като слуга на Гавриила, знаеше ли какво имаше сложено в тенекията?

– Не знаех какво имаше в нея.

– Ние те проучихме. Ти не си бил слуга на Гавриила, а съдружник. Щом като си, значи, съдружник, ти ще знаеш кой идва и кой влиза в Гаврииловия хан, ще познаваш хората на комитета. Кои са участващите в комитета, обади ни тия хора, кои са те?

– Съдружник на Гавриила станах от три месеца насам. Само веднъж ме е пуснал в хана. Не знам кои го посещават.

– Щом като си съдружник на Гавриила, ти трябва да знаеш. Ела, кажи истината!

– Съдружник на Гавриила съм от три месеци насам, не знам кои са посетителите.

Въпрос към всички

– Признанията ви дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Велчо, Ташо, Христо

 

Разпит на Петър Цаков от град Орхание

 

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Петър, а на баща ми – Цако. От град Орхание съм.

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 50 години съм, занимавам се с бояджийство.

– Гавриил ти дал някакви книжа в една тенекия, какво ги направи?

– Седях си аз в дюкяна. Дойде Йото, слугата на Христо, Гаврииловия съдружник, и ми каза: „Ела, вика те Христо!“ Отидох. Христо ми даде една тенекия и ми каза: „В нея има книжа. Вземи, занеси и дай да я скрият някъде, да не е на открито!“

– В тенекията имало много книжа.

– Не знам дали е имало много книжа. Христо каза: „Велчо ми я изпратил по брат си, и аз ти я давам. Скрий я някъде!“ Аз я взех, отнесох я и я скрих в дюкяна си. Един ден престоя в дюкяна ми. После я дадох на кожухаря Коцо [584] от Лъжене, чийто дюкян е срещу моя. Коцо я взе и я отнесе в Лъжене.

– Какво имаше в тенекията, та я криехте?

– Не знам, господине, какво имаше.

– Ето на, ние намерихме тенекията заровена у Коцови. Установихме, че това са вредителски книжа, принадлежащи на комитета. И ти знаеш, че това са такива книжа, но кажи истината!

– Когато Христо ми даде тенекията, той ми каза: „В тенекията има книжа за лоша работа. Занеси и я скрий в дюкяна си, за да не я намерят тук!“ И аз я занесох в дюкяна си и я скрих.

– Щом като Христо ти казал, че в тенекията се намират книжа „за лоша работа“, запита ли го какви са, или ти знаеше що за книжа са?

– Аз изобщо не питах Христа какви книжа имаше в тенекията. Той ми каза: „Вземи, скрий тия неща!“ И аз взех и ги скрих.

– Бидейки у теб, защо я предаде на кожухаря Коцо?

– Още когато Христо ми я предаваше, той ми каза: „Вземи, отнеси тая тенекия! Но и ти не я дръж в дюкяна си, дай я някому, да не остава тук!“

 

Въпроси към Христа и очна ставка с Петра

– Христо, [ти каза, че] Гавриил изпратил Петра да вземе тенекията. Ние запитахме Петра. Той твърди, че не е виждал дори и лицето на Гавриила. Изпратил си слугата да повика Петра. Когато той дошъл, ти си извадил тенекията и си му рекъл: „Вземи тая тенекия, в нея има книжа за лоша работа, дай някому да я скрие!“ Твоите думи противоречат на Петровите.

– Аз отидох при Гавриила и му казах, че Ташо е донесъл някаква тенекия, а той отвърна: „Ще изпратя Петра.“ Почаках Петра, за да му дам тенекията. Той не дойде. Стана обед. Пратих повторно слугата Йото до Гавриила. Но ето че Петър дойде. Извадих тенекията и му я предадох. Обаче не съм казвал, че в нея има „лоша работа“, а и не знаех. Очевидно, Петър е знаел, че в тенекията има лоши книжа и затова той не я държал в дюкяна си, а я изпратил в Лъжене.

– Петре, според твоите показания, Христо ти бил казал, че в тенекия- та има „лоши книжа“. Щом като си знаел това, защо приемаш тенекията и я занасяш в дюкяна си? А освен това не я държиш в своя дюкян, ами веднага я запращаш в Лъжене. Да я криеш, след като знаеш, че е нещо вредителско, и това е вина.

– Аз знаех, че в тенекията се намираха „лоши книжа“. Христо ми я даде да я премахна.

– Христо, чу ли какво говори Петър?

– Господине, Петър е запознат с тия работи.

– Христо, влиза ли и Петър в комитета?

– Това не знам. Той криеше от мен.

– Много добре! Отговорите, които дадохте дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Петър, Христо

Разпит на кожухаря Коцо от село Лъжене

 

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Коцо, а на баща ми – Панчо. От Орхание съм.

– На колко си години? Какво е занятието ти?

– На 18 години съм, кожухар.

– Преди известно време Петър бояджията от град Орхание ти дал една тенекия, за да я скриеш. Как ти я даде, и като ти я даваше, какво каза?

– Петър бояджията дойде в дюкяна и каза: „Вземи тая тенекия, занеси я в къщи и я скрий! Тия дни аз ще дойда, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“ Даже аз не исках да я взема, но майсторът ми Стоян [585] рече: „Щом като я дава, вземи, отнеси я в къщи и я скрий! Петър ще дойде след няколко дни и ще я вземе.“ И аз я взех за хатъра на майстора ми.

– Като я занесе в къщи, къде я скри?

– Зарових я у дома в градината, в дънера на една слива. Бяха ме предупредили никой да не вижда.

– Кой ти каза така да я скриеш, че никой да не види?

– Казаха ми майсторът ми Стоян и Петър бояджията.

– Когато я занесе в къщи, каза ли на някого от домашните си?

– Не, никому не казах.

– Петър на кого щял да даде книжата в Тетевен?

– Не каза. „Може, рече той, да отида до Тетевен и ще занеса там тия книжа.“

 

Въпроси към Петра бояджията при очна ставка с Коцо кожухаря

– Хей, Петре бояджия, когато си предавал на Коцо тенекията с комитетските книжа, за да я скрие, ти си му казал: „Вземи, занеси я в къщи и я скрий! Внимавай, никому да не казваш! Тия дни ще дойда и ще я отнеса в Тетевен!“ А и Стоян, майсторът на момчето, настоял, като му рекъл: „Вземи, вземи!“ И то я взело и я отнесло.

– Дадох я на Коцо да я скрие в къщи, само че не съм казвал, че ще ходя в Тетевен и че ще я нося там.

– Коцо, кажи в лицето на Петра това, което ни разправи!

– Петре, ти донесе в дюкяна тенекията с книжата. Не каза ли тогава: „Вземи това, скрий я в къщи, зарови я някъде! Аз ще дойда след няколко дни, ще я взема и ще я занеса в Тетевен.“

– Хей, Петре, чу ли какво каза Коцо? На кого искаше да я носиш и предаваш в Тетевен?

– Коцо разправя, само че аз не съм казвал думите: „Тия дни ще дой- да, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“

– Много добре! Тая работа ще я проверим от Стояна, майстора на момчето, но после да не останеш посрамен? –

Нека дойде, да разправи, тогава вече не ще ми остане нищо какво да кажа.

– Коцо, какво представляваха книжата в тенекията?

– Не знам. Дадоха ми ги да ги скрия и ми заповядаха да не казвам никому.

– Коцо, Петър ти дал тенекията и ти казал: „Вземи, отнеси я у дома си и я скрий!“ От тия думи се разбира, че това е лоша работа. Защо тогава я взе, отнесе я и я скри?

– Умът ми не стигаше, занесох я.

– Признанията ви дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е. – Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да го сторим.

Подписал: Петър; [знак за отпечатък от пръст]: К о ц о

Разпит, извършен на 28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Стоян, а на баща ми – Стамен. От Орхание съм,

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 25 години съм, по занятие кожухар.

– Стояне, тоя тук Петър бояджията преди известно време донесъл в дюкяна ти една тенекия, в която имало някакви книжа. Той ти поръчал да я скриеш някъде и да не казваш никому, след което заявил: „Тия дни ще взема книжата и ще ги занеса в Тетевен.“ Как стои тоя въпрос?

– Петър бояджията донесе тенекията в дюкяна и ми каза: „Вземи, занеси я и я скрий у дома си!“ Отговорих му: „Не мога да я взема.“ Той рече: „Поне момчето да вземе и да я скрие у дома си в Лъжене. Когато потрябва, аз ще отида и ще я взема.“ Тогава казах на момчето: „Вземи я!“ И момчето я взе и я отнесе.

– Момчето разправя, че когато тенекията била донесена в дюкяна ти и му била подадена да я скрие, Петър казал: „Тия дни ще дойда, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“ Как стои тоя въпрос?

– Не си спомням Петър да е казал, че ще я носи в Тетевен. Той само рече: „След няколко дни ще дойда и ще я взема.“ Това добре съм запомнил.

– Какво имаше вътре в тенекията, та тъй много я криехте? Разбира се, ти трябва да знаеш. Па дори и си помагал, като си накарал момчето да я вземе.

– Казах на момчето да я вземе, да я отнесе и скрие. Обаче аз не знам какво е имало в тенекията, не попитах Петра.

Въпроси към Петра и очна ставка със Стояна

– Хей, Петре, виж, ние накарахме да повикат майстора на момчето, Стояна. Той заявява, че когато си занесъл тенекията с комитетските книжа в дюкяна му, ти си му предложил да я скрие. Това не станало. После си я дал на слугата му, като си казал: „Давам ти това, занеси я и я скрий! След няколко дни ще дойда и ще я взема.“ Ето и Стоян ти го казва. Какво ще отговориш?

– Не съм казвал, че ще дойда и ще я взема. Аз рекох: „Вземи и я скрий! Когато я поиска тоя, който ми я даде, ще дойда, ще я взема и ще я

– Разкажи, Стояне, да чуе и самият Петър! Когато той донесе тенекията, какво ти рече?

– Петре, ти донесе тенекията в дюкяна ми и каза: „Вземи, скрий я!“ И понеже аз не приех, ти я даде на момчето, като му каза: „След няколко дни ще дойда и ще я взема.“

– Чу ли, Петре, какво разправя?

– Разправя, чувам.

– Много добре! Признанията ви дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Петър, Стоян

Разпит на Димитър мухтара от Голям Извор

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си? –

Името ми е Димитър, а на баща ми – Крачун. От Извор съм.

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 40 години, кмет съм на селото.

– Теб защо те докараха тук?

– Във връзка с комитетската работа.

– Какво знаеш за комитетските хора?

– Те миналата зима стреляха върху мен. Признаха, че не ме улучили. После слагаха отрова в кафето ми, за да я изпия. Два пъти разбрах, че имаше отрова. Взех чашката, сложих я в джеба си и исках да дойда да съобщя, че са ми сложили отрова. Марин от нашето село ми каза: „Ще наредя, щом излезеш от селото, да те убият. Само не се опитвай!“ И аз се уплаших и не дойдох да съобщя. Помирих се с това, което бяха направили.

– Кой ти сложи отрова и защо?

– Марин Попов поставил в кафето отрова и накарал да ми го поднесат. А преди да ми даде отровата, той ми каза: „Дай един алтън, трябва ни!“ Извадих и му дадох. Трябвало да го дадат като награда на човека, който щял да занесе в Тетевен радостната вест, че са ме отровили.

– От кого научи, че алтъна щели да дадат като награда за добрата вест?

– След като и аз се присъединих към тях, Марин ми каза: „Алтъна, който взех, щях да го дам като награда за радостната вест.“

– На кого щели да занесат вестта за отравянето ти?

– Щели да изпратят известие на комитета в Тетевен.

– Кой е начело на комитета в Тетевен?

– Трябва да е даскал Иван, понеже отнасящите се до комитета книжа са у него. Той е и секретар на комитета.

– Какво ти предлагаха на теб, та ти не се съгласяваше?

– Аз пречех на работата им. Понеже се бояха, че, като не се съгласявах, можех да отида и да съобщя на властта за работите им, сложиха ми отрова.

– Кой е секретар на комитета във вашето село?

– Герго Стойков.

– Когато накарвали някого да влезе в комитета, те вземали от него пари и тогава го записвали. Колко гроша взеха от теб?

– За да ме впишат в комитетския списък, от мен взеха 150 гроша.

– Колко души от вашето село влизат в комитета?

– Аз зная 10 души.

– Кои са те?

– Един от тях съм аз, а другите: Марин Попов, Герго Стойков, Доко Съйков 1 , Моньо Татарчев и Дико Беров.

– Освен тия, имали и други участващи в комитета?

– Има. Обаче, тия са останали в паметта ми. Списъкът е у секретаря. Той знае кои влизат.

– Къде е комитетският списък?

– Той стои у Герго, секретаря на комитета.

– Тия хора, които изброи, дали ли са пари на комитета при записването им?

– Някои са дали, някои – не.

– Кои са дали?

– Аз дадох 150 гроша. Марин даде едно златно меджидие и Герго Стойков даде едно златно меджидие.

– Какво направихте, къде изразходвахте събраните от комитета пари?

– Това знае секретарят, той трябва да отговори.

– Изпратихте ли на Българския комитет [586] пари за оръжие и барут?

– Това не ми е известно. По тоя въпрос знае секретарят.

– Специалният ви комитетски печат у кого е и какъв е псевдонимът ви?

– Печатът ни е у секретаря, а псевдонимът ни е Сюлейманоглу Давуд. Псевдонимът на Етрополе е Бучукоглу, а на Орхание трябва да е Алцеков [587].

– Идваше ли във вашето село Димитър от Сърбия?

– Да, идваше. И той беше, който реши да ме убият.

– Когато идваше във вашето село, какво ви наставляваше?

– Той ни говореше постоянно: „Събирайте пари! Готвят се навсякъде, бъдете и вие готови!“ Той казваше: „Събирайте пари и приготовлявайте пушки, барут и други оръжия, които ще бъдат необходими! Някои от нашите хора са ходили оттатък [Влашко]. Там станало събрание и се взело решение по тия работи. Приготовлявайте се непрекъснато!“ Даже Димитър колко пъти ни е казвал: „Продават се иглянки пушки по 8 алтъна едната. Внасяйте пари за набавяне на необходимото ви количество пушки!“

– Димитър ви говорил: „Давайте пари за оръжие и бъдете готови!“ След като приготвехте оръжията и бъдехте готови, какво трябваше да правите? Какво беше намерението ви?

– „Ще стане република“ – казваше той.

– Какво значи това „република“? – След като се въоръжим, колкото данъци плащат мюсюлманите, толкова ще плащаме и ние. Иначе щяхме да се опрем.

– Щели сте да се опрете на държавата? Каква нужда? Не може ли да изготвите един общ мазхар и да го представите на държавата? Защо трябва да се опирате с оръжие?

– Това не е нещо, което аз да разбера. Те говореха така.

– Признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш тук!

– Да се подпиша.

Подписал: Димитър

Нов разпит на Гавриила [588], произведен на 28 октомври 1872

– Тенекията с вредителските книжа на комитета, за която ти говори през деня, беше намерена в Лъжене, в една нива под царевичака, и е донесена тук. Тази ли е въпросната тенекия и това ли са книжата? – Тази е.

– В удостоверение, че това са книжата, подпиши се върху тях едно по едно!

– Да се подпиша.

– Ние преброихме писмата, на гърба на които ти се подписа. Излязоха 46 броя. Толкова ли са, няма ли още?

– Толкова са. Няма други.

– Това комитетски писма ли са?

– Да, комитетски писма са.

– Ти, който си поданик на Османската държава и брат на чорбаджията Стоян, виден гражданин на Орхание и член на околийския съвет, какво търсят у тебе вредителски книжа, дошли от Влашко и насочени против държава и народ? Не е ли срамота? Какво видя от държавата, та гласиш бунт, коя е причината?

– Димитър ни подмами да събираме пари и да му ги даваме, за да донесял оръжие. После от Влашко щели да минат хора и да завземат планините. Намеренията ни бяха да освободим страната от османската власт,

– Как тъй с двама бунтовника, които ще минат от Влашко, ще освободите страната си от Османската империя, и можете ли вие да се управлявате самостоятелно? Интересно, не остана ли поне един мюсюлманин! Какви мерки взехте по въпроса за държавна хазна? Държавата не е ли в състояние да се справи с такива две кучета? Искате да кажете, че като минат от отсреща двамата хорица като командири и вие ги последвате, ще вдигнете въстание и ще откъснете България от ръцете на турската държава?

– Като съберем пари и подготвим войска, искахме да освободим християните от ръцете на Османската държава,

– Много добре! Но Димитър, като вземе парите, които сте събрали, можеше да избяга! Вие сте имали голямо доверие в него, за да го последвате. Коя е причината [за да готвите въстание], какво ви липсва?

– Нищо не ни липсва. Измамихме се. „Да съберете парите на едно място“, каза той. А на мене рече: „Да се съберат парите и да стоят. Ако стане нужда, ще ги вземем!“

– Ти не само че си бил секретар на комитета, но си станал и негов касиер?

– Бях и секретар, и касиер.

– Сега, когато те разпитваме, казваш, че си бил касиер и секретар. А след като се записаха думите ти, ти размисляш и отговаряш: „Касиер беше Васил.“ Какво значи това?

– Не можах да разбера думата „сандъккяр“ [„касиер“], заради това рекох, че касиер е синът на чорбаджията Нако.

– Къде е сега той, Васил?

– Когато ме арестуваха, Васил беше в града. Но той ми казваше някога, че щял да избяга.

Председател беше затвореният тук Васил [589], който е от Тетевен, но работи в Орхание бояджийство.

– Вашият съвет колко души членове имаше и кои бяхте?

– Бяхме трима души: Васил бояджията, Васил Наков и аз.

– Вие ли организирахте бунт срещу държавата, вие ли подготвяхте българите за въстание?

– Щом Димитър дойдеше, и се събирахме. Ние вършехме всичко това.

– Кои комитети знаеш в околните села?

– Те са дело на Димитра. Той не ни разправяше за другите села. Ние знаехме само тука.

– Колко души записахте тук в комитета и от колко души взехте пари?

– Васил бояджията, Цветко кантарджията, Велчо Шунтов, Васил Наков, касиерът Марин Николов и аз. Останалите не си спомням. После ще ги кажа.

– Марин, касиерът в Орхание, колко гроша даде за комитета? Той влизаше ли в съвета?

– Не го повикахме в съвета. Той даде 6 лири.

– По комитетския въпрос сега каза истината. Заявяваш, че ще изкажеш после и останалите лица. Но, беше ли заедно с Димитра, когато той по-преди уби дякона в Орхание?

– Не бях с него. –

Защо ти, който знаеш, че Димитър е убил дякона, криеш и не съобщаваш на властта, защо си станал член на комитета?

– В началото [Димитър] не ми каза. После ми писа с писмо, че е убил дякона.

– Къде е това писмо?

– Скъсах го, хвърлих го.

– Колко пъти той идва след смъртта на попа?

– Не си спомням.

– Как нападнахте хазната?

– За нападението на хазната Димитър не ни обади. После ми казаха.

– Ти узна, че е била нападната хазната. Чу също така, че са я нападнали вашите комитетски хора. Не поиска ли от тях дял?

– Не поисках. После узнах, че те са я нападнали.

– Значи, ти си узнал, че хазната е нападната, че нападателите са комитетски хора, че това са твои другари – бунтовници, врагове на държавата. Разбрал си, че парите [ще отидат в комитетската каса], заради това ли мълча?

– Заради това мълчах.

– Влизаш ли в тукашния комитет, насочен против държавата?

– Влизам, негов секретар съм.

– За лицата, които готвят такъв бунт против държавата, има закони на турски, български [590] и гръцки езици, и се публикуват в толкова вестници! Като знаеш това и ако е на място умът ти, как се осмели да тръгнеш по тоя път?

– Постъпих така от неопитност.

– Ти заслужи наказанието, което държавата ще ти наложи съгласно закона. Имаш ли да кажеш още нещо?

– Съгласен съм със закона. Нямам какво да кажа.

– Както другите признаха доброволно, така и ти, без да си подлаган на никакви мъчения, признаваш пред тази комисия вината си.

– Да, признавам вината си. Не съм подлаган на никакви мъчения, нито дори побой.

– Признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Верни са, тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш!

– Да се подпиша.

Подписан: Гавриил

 

Записани показанията на чорбаджи Стоян, член на околийския съвет и брат на Гавриила

– Брат ти призна напълно, че е дръзнал да устройва комитет против държавата, да вдига въстание. Той заяви, че е съгласен с наказанието, което ще му се определи според закона, че е направил признанието си без никаква принуда, че зловредните книжа са стояли у него, че е знаел за обира на хазната и че е знаел и за убийството на дякона. Ти чу ли?

– Сега чух тия признания на брат ми, и че е бил секретар на бунтовническия комитет. За закона на султана няма какво да кажа. И аз съм слуга на държавата. Искам наказанието му!

– Това ли са твоите показания?

– Това.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш!

– Да се подпиша.

Подписал: Стоян

Нов разпит на тетевенеца Петко Милев

– Димитър твърди, че хазната е обрана за в полза на комитета по инициатива твоя и на хаджи Станя.

– Димитър беше дошъл в нашето село преди два месеца и каза, че ще нападне хазната, пред всички ни, както се бяхме събрали: аз, Марко Йончев, хаджи Станьо, Иван хекимина и даскал Иван. Ние му заявихме: „Друго може да стане, но това не!“ Тогава той ни възрази: „Това не е ваша работа!“ След което излезе по селата и обиколи тия [арестуваните]. Димитър съобщил тук [в Орхание], че ще нападне хазната, след това дойде в Тетевен. Той не ни каза, че е съобщил на тукашните и на хората си по селата. За това аз после узнах. Тук той казал на хората от комитета така: „Аз ще нападна хазната. Ако излезете да търсите [нападателите], да не се нападнем едни други!“ После дошъл в Тетевен, събрал хайдутите и нападнал хазната. След нападението се върнал пак в Тетевен.

– Ако не си съучастник, защо хайдутите донесоха парите в твоята къща?

– Една нощ Димитър дойде у дома, заедно със Станя, хаджи Ивановия син, и ми каза: „Да изпратим момчето да повика Леча. Прати Леча в Черни Вит да съобщи на ония, които са там, да донесат взетите пари тук!“ На сутринта Лечо отиде в Черни Вит. Към 2–3 часа вечерта пристигнаха четиримата души.

– Колко гроша донесоха?

– Всичките четирима души хайдути от Черни Вит дойдоха през нощта в моята къща, влязоха в мазето и изсипаха там парите на куп. Димитър даде на двама от тях по 1500 гроша и на другите двама по 2500 гроша. Останалите пари той накара да ги наслагат в една торба. Два часа преди съмване дойде даскал Иван и му каза: „Пристигнал пашата. Махай се оттук, иначе ще те заловят!“ Когато Димитър скочи да си отива, аз му рекох: „Не оставяй на главата ми тия пари, иначе ще ги занеса в управлението!“ Той не послуша и избяга. Тогава сложих парите в една кутия и ги занесох на Леча.

– Ти си добър човек. Хайдутите дошли в твоя дом и донесли пари. Защо ги прие, а не съобщи на властта?

– То беше два дни [591] преди пристигането ви, паша ефенди, нямаше вече време да съобщя в управлението.

– За две минути може да се съобщи, а то минали два дни!

– Уплаших се да не избягат [592]!

– Първият път, когато те разпитвах, отговаряше другояче, сега пък даваш съвсем други отговори! Върху себе си поемаш цялата комитетска работа и обира на хазната! Кажи истината!

– Когато пристигнахте в Тетевен, започнахте да призовавате тоя-оня да го разследвате, явих се и аз. Тогава от страх не знаех какво говорех, пък и не бях се явявал друг път на следствие. Заради това пък сега казах истината.

– И четиримата ли хайдути донесоха пари в твоята къща?

– И четиримата.

– Кой взе парите от хайдутите?

– Димитър ги взе.

– Беше ли ти заедно с Димитра в мазето, когато хайдутите донесоха парите?

– Заедно бях.

– Питах те и по това, че Димитър, председателят на комитета и нападател на хазната, е… [оставил дрехите у теб]. Ти отрече. Но Димитър каза: „На другия ден … като идвах тук… на Петко Милев… бягайки ги оставих там… наредете да ги вземат!“ [593] После призовах теб. В началото ти разкри [работата]. После на тетевенския пандур си разправил: „Да, има, но в еди-кой си сандък са!“ А сега казваш: „Той остави дрехите в моята къща, но аз не знам.“ Не се мъчи да извърташ! По закона виновен си!

– Имаше един отворен сандък. [Димитър] като бягал, хвърлил ги бързо там. Но аз не знам самият той ли ги е хвърлил или пък момичетата са ги хвърлили.

– Не мина дори и една минута, и ти ми отговаряш: „Не знам, момичетата ли, или самият той хвърли дрехите“! Не мина още една минута и ти сега разправяш: „Димитър като слизаше от къщата ми надолу, в стаята на чардака ми каза: „Оставих дрехите си горе. Аз си отивам.“ Ако си казал истината, добре е за теб. Но, кажи право, Димитър, като забягна, дрехите си в твоята къща ли остави?

– Забърках се, затова казах думите: „Момичетата ли ги хвърлиха, или самият той ги хвърли.“

– Какво има за забъркване? Ние тук сме султанска комисия. На никакво изтезание не си подлаган. Тебе те разследваме. Кажи истината и признай напълно, че си се повел подир дявола, и никой няма повече да те вика на разпит.

– Не, не съм подлаган на изтезаване. Работата е там, че ако не беше дошъл Димитър да ни подмами, нямаше да влезем в тая работа. Подмамихме се, влязохме, това е истината.

– Кажи право, ти, хаджи Станьо и даскал Иван знаехте ли, че хазната ще бъде нападната? Знаехте ли преди нападението, че ще го извърши Димитър?

– Че хазната ще бъде нападната, че тя бе нападната, че Димитър я нападна, това знаехме аз, хаджи Станьо, даскал Иван, Марко Йончев, Дочо Маринов, хаджи Станчо [594] и брат му Станьо.

– Събирахте ли се на комитетско събрание в Тетевен и заговаряхте ли против държавата и народа?

– Събирахме се, хората от комитета, и разговаряхме за доставянето на пари, оръжие и други за противодържавна цел.

– Хаджи Станьо участваше ли на тия събрания? Той, като взе списъка от теб, изгори ли го?

– Да, присъстваше. Той взе списъка от мен и го изгори.

– Хаджи Станьо не признава нищо за себе си. Той тика теб напред и отрича, че е взел участие. По въпроса за хазната знае ли и той толкова, колкото ти знаеш? Присъстваше ли на събранията, насочени против държавата? Даде ли пари за комитета?

– Аз, хаджи Станьо и другите знаем както за хазната, така също и за комитетската работа. Комитетският списък беше у мен, но хаджи Станьо го изгори. Това беше през нощта, когато вие пристигнахте.

– Намиращите се в тоя котел вредителски книжа са стояли първоначално в седалището на комитета, защо ги дадохте на хаджи Ивановата жена и наредихте да ги закопае под земята?

– Събранията ни ставаха най-вече в хана на хаджи Ивана. Когато идваха от Влашко писма, повиквахме даскал Ивана и го карахме да ги чете. Писмата оставаха в хана и се връчваха на Станя. Станьо пък ги даваше на майка си. Тя ги криеше.

– Като образувахте комитета, какво възнамерявахте да вършите против държавата? Как идваха писмата, които получавахте?

– Истинските ни намерения със създаването на комитета и устройването на събрания бяха, след като съберем пари и набавим оръжие, да поискаме земята и царството, останали ни от нашите бащи, и да ги завладеем!

– Като освободите царството на бащите си, после какво щеше да става? А с кого щяхте да ги освободите? Кралство ли искахте да образувате?

– Да! Нам ще ни помогнат Черна гора, Сърбия, Гърция и Влашко. Ще се съюзим с тях, ще освободим царството си.

– Ти владееш сега имота на баща си. Но ако на мястото на Османската държава дойде тук някой друг, ще ти остави ли тоя имот, ще те удостои ли с толкова почит? Откъде идва твоето негодувание, какво лошо си видял?

– Да, не би ме удостоил. Падишахът нищо не ни е сторил. Той е полагал бащински грижи за нас. Подлъгахме се от комитета във Влашко, сгрешихме.

– Признанията, които направи тая нощ [595], истинни ли са? На това заседание ти се опита да извъртиш признанията, които направи в Тетевен. Това ли е сега истината?

– Каквото сега казах, истина е.

– Ще се подпишеш ли?

– Ще се подпиша.

Подписал: Петко Милев от Тетевен

Записаният в настоящия следствен протокол разпит се извърши в наше присъствие и в пълно съгласие с императорската законност. Петко Милев не само че е знаел за нападението на хазната, но той се е опитал и да вдигне бунт против Османската държава. Отговорите на зададените му въпроси по отношение положението на другите обвиняеми се потвърждават от техните собствени признания.

Удостоверяваме с печатите си, които слагаме на това място, че той на всеки случай е заслужил наказание.

[Печати]: Мютесариф на Софийския окръг – Ахмед Мазхар; член на окръжния съд – Саадуллах Сърръ; Орханийски околийски управител – Ахмед; окол. съдия – Али Неджиб; финансов началник – Мехмед Саадедин; член – Юнус; окръжен следовател – Хасан Хюсни; член – Мехмед Салим; член – Мехмед Али; секретар на съда – Хасан Хамди; член – Стоян; член – Нако; мюмеиз – Мино; член – Дочо [596]. Настоящият следствен протокол е верен с оригинала. За достоверност- та на подписите: [Печат] Софийски окръжен съд

4 януари [12]88 [1873] година.

 

74

Писмо от Али Саиб паша до Дунавския валия [597]

[София], 3 януари 1873

До негово превъзходителство Дунавския валия

Ваше превъзходителство,

Тук приложено изпращаме на вашето просветено внимание преписи от петте протокола на специалната комисия, съдържащи законните наказания на разследваните в София лица и представени вече на великия везир. Уверявам ви, че ще ви бъдат изпратени преписи и от останалите три следствени протокола, които сега се изготвят. На вашите заповеди!

17 зилкаде [1] 289 или 3 януари [12] 88 [1873] година.

[Печат]: Ессеид Али Саиб

[Бележка на гърба]: От София – 779. За Областния наказателен съд – 762.

75

Препис на съставения от комисията протокол № 1 до негово превъзходителство великия везир

 

14 декември 1872

Когато се узнало, какво Българският революционен комитет, за който се получавали сведения, че от дълго време насам се събирал във Влашко и в Сърбия с цел да подстрекава и бунтува България, е посеял отново [598] семето на бунта в някои български селища, и щом пристигнало съобщението, че 125,000 гроша държавни пари на Орханийска каза, Софийски санджак, били обрани по време на пренасянето им за София от някакви български разбойници, засилени били двойно повече старанията за издирването им. Накрай, благодарение усърдието на софийския окр. управител Мазхар паша, били разкрити и заловени в началото някои местни разбойници като обирачи на хазната, а заедно с тях – и едно лице, на име Димитър, от Дяковска околия, човек на българския комитет. Щом те [обирачите на хазната] дали показания, че Димитър един-два дни по-преди забягнал по посока на Плевен, изпратени били веднага по дирите му хора, които го заловили жив в село Садовец [599] заедно с един негов другар, без да окаже съпротива. Още същата нощ го откарали в Тетевен. Както при произведения му там до сутринта първи кратък разпит, така и после при пълния му разпит в окръжния съд в София, а също и при разпита, който извърши нашата комисия веднага след пристигането ѝ в София, той призна доброволно и с пълни подробности, както следва:

Въпросният Димитър от Дяково преди 25 години, когато е бил на 13–14 годишна възраст, отишъл в Сърбия с намерение да стане слуга. След като престоял там осем години, той прекарал шест години и във Влашко като прислужник и гостилничар ту в Букурещ, ту в Гюргево. После, по време на смутовете в Сърбия, отишъл за втори път в Белград, за да се запише като доброволец-войник срещу Османската държава. След като сръбският конфликт бил изгладен, върнал се в Гюргево и се заловил пак за гостилничарство. По едно време, когато започнала акцията на прочутия италианец Гарибалди, Димитър отишъл в Италия, за да се запише пак като доброволец-войник. След това, при избухване на Критското въстание, чрез посредничеството на Атинския комитет, отишъл, пак като доброволец, през Атина в Крит, дето, присъединявайки се към бандата на разбойника Крониос, в продължение на три години разбойничествал против Османската държава. Възползвайки се и той, както останалите му другари, от обявената след това обща амнистия, от Сфакия отишъл с френски параход в Сира. Понеже нямал повече работа, върнал се оттам с параход в Браила. От Браила отишъл в Белград. Там, по нареждане на някои бунтовници, наричани войводи, взел от революционния комитет едно препоръчително писмо [600] и се върнал пак в Браила. Писмото показал на председателя на Браилския комитет – Войников. Писмото пък, което взел от него, адресирано до комитета в Турну Магурели, разположен срещу Никопол, предал на председателя на комитета – Данаил плевненеца [601], който пък го заменил с друго писмо до Ловчанския комитет. След два-три месеци, когато паспортът му и другите [документи] били уредени, от никополското пристанище, през Плевен, той отишъл в Ловеч с ангажираната от бунтовника Дочо Мръвков, ханджия в Плевен, и неговия брат пощенска кола [602]. Един-два дни по-късно предал писмото на кафеджията Марин Попов, председател на Ловчанския комитет. Тъй като бунтовникът Дякон Левски, заедно с когото са били натоварени да подготвят въстанието, не бил там [в Ловеч] и нямал възможност да го намери, и понеже по едно време Ловчанското [околийско] управление започнало да го подозира, като дори на няколко пъти бил разпитван от полицейски инспектори за лични документи и професия, поради грозящата го опасност да остане повече там, минал повторно през Плевен и Никопол в Турну Магурели. Около две седмици престоял отсреща. От споменатия по-горе председател на комитета [Данаил Попов] той получил заповед да намери непременно Дякон Левски. Като получил от него и някои революционни книжа и един печат с изображение на лъв, пак се върнал в Ловеч. По решение на Ловчанския комитет и по указание на Иван шекерджията от Сопот, Димитър се срещнал с Дякон Левски в Сопот, извън града, половин час след свечеряване. Понеже Дякон Левски искал да запознае Димитра с революционната работа и да го изпробва до известна степен, за да му се отдаде или не доверие, не го посветил в самата работа. Дори във всички селища, дето те ходили, отсядали на отделни места. След като дълго време го развеждал из Пловдивския окръг, когато били в Карлово, до Карловския комитет пристигнало писмо, в което, като се казвало, че от Букурещ дошъл още един натоварен със същата задача като тях, на име Ангел Кънчев, нареждало се и двамата да се завърнат веднага в Ловеч. Димитър, придружавайки Дякона, като се отбил в някои села на Търновския окръг, се върнал в Ловеч. В Ловеч се състояло бунтовническо събрание, след което заедно с Дякон Левски и Ангел Кънчев обходили Пловдивските околии, както предишния път. Когато се завърнали в Ловеч, Ангел Кънчев се оплакал на Ловчанския комитет от постъпките на Дякон Левски, като казал, че той не им давал никакви сведения [603] и че ги влякъл след себе си като слуги. Вследствие на това, задачите им били разпределени така: Дякон Левски, със седалище Ловеч, да подбужда и подготвя за въстание околиите в Пловдивския окръг; Ангел Кънчев – да подбужда разположените покрай Дунава околии, а той [Димитър] да бунтува селата и градовете, дето има комитети, от Ловеч та до София.

Обикаляйки първи път от село на село заедно с Дякон Левски, който трябвало да го представи на революционните комитети по места, стигнали до София и пак по същия начин се върнали в Ловеч, като събирали пари за комитетската каса. След като при това пътуване била изпробвана напълно неговата способност и той вече опознал някои от хората на организацията, започнал и самостоятелно да върши бунтовническа дейност.

Обикаляйки втори път, както и по-преди, от село на село, той, като не можал да успее с красноречиво слово, а и поради бездарността му, постарал се да подбужда за въстание чрез заплашвания и лъжливи уверения, че цяла България била готова за тази работа, и така разширил твърде много кръга на бунтовническата дейност.

Тъй като чорбаджията Арнаудов [604] от Етрополе не дал поисканите му 50 лири за комитетската каса, а само 10 лири, той, след получена от комитета заповед Арнаудов да бъде сплашен, с една въоръжена група от 12 души, които събрал от околните села, нападнал в около 1 часа през нощта къщата на въпросния и го сплашил.

Ловчанският комитет се разгневил на дякона-наместник на ловчанския владика, че той узнал за комитетската дейност и че при събиране на владищината се обръщал към отказващите да я платят с думите: „За комитета намирате пари, а да платите владищината си не намирате“, с което дал на някои от комитетските хора да разберат, че знаял за делото и че не бил съгласен с него. На основание на заповед, която получил, да очисти дякона, преди да се е завърнал в Ловеч, той [Димитър], с няколко души и с намерение непременно да убие дякона, устроил засада в с. Извор, на мястото, отдето последният щял да мине. Но понеже един селянин, който ги видял там и разбрал, че кроят покушение, се притичал веднага и съобщил на дякона, последният уплашен се върнал в Извор и така намерението им не могло да се осъществи. Но, когато една след друга идвали заповеди чрез писмата, които той непрекъснато получавал от Ловчанския комитет и от Дякон Левски, в които му се казвало, че ако не побърза да убие непременно дякона-владишки наместник, от името на комитета ще се тегли жребие и комуто се падне, тоя човек ще убие най-напред него [Димитра], а после и дякона, той разпратил за разузнаване хора в околността. Като получил сведение, че дяконът се намирал в Орхание, предрешил се и придружен от комитетския куриер, служещ при ханджията Цветка, тръгнал от Правчанския хан и в един часа и половина през нощта отишъл в Орхание, в хана на Гавриила, също бунтовник, дето пренощувал. На другия ден, макар и да се старал да издири владишкия наместник, за да го убие, той, на всеки случай, не успял. Там останал и през нощта и се скрил на мястото за засада, определено от Велча, орханийския куриер, сега затворник. От водачите си и от Велча той добил сведение, че дяконът-владишки наместник се гощавал с някои гости в хана на Стоян Брънчев и че непременно щял да се върне във владишкия конак. Причакал завръщането му. Когато реченият дякон-владишки наместник, воден от момчето на ханджията, дошъл пред засадата, той [Димитър] теглил едина спусък на чифтето си, за да го удари в корема, но понеже пушката не хванала, изстрелял веднага в гърба му два куршума и го убил. Димитър побягнал, възседнал приготвения му кон, който комитетският куриер Божил държал при запустялата градина, и забягнал в Правчанския хан, а оттам в къщата на Дочо Мръвков в Тетевен. След като се укривал там 15 дни, известил на всички местни комитети за убийството на дякона.

И най-накрай, по внушение на заместник-председателя на Тетевенския комитет хаджи Станьо и на комитетския касиер Петко Милев, той образувал една въоръжена група, състояща се от Стоян пандура от Тетевен и други 13 души, и устроил засада в местността Каменна стръга, по шосето за София, за да нападне изпратената от Орхание за София хазна. След като чакали там три дни, на третия ден, в петък, се задала хазната с една биволска кола и трима души заптиета, от които двама конни и един пеши. С пушечни изстрели те [нападателите] убили конете на заптиетата, а тях принудили да избягат, и посегнали да оберат хазната от името на комитета. Всеки един от неговите другари задигнал с чанта пари, колкото можел да носи. А той заровил 2000 гроша металически пари там в пясъка, понеже били тежки за носене, и тутакси забягнал в Равненския балкан, а оттам в колибата на Вълка [605], един от неговите другари, близо до Етрополе. Там всички се нахранили и, без да губят време, натоварили частта на четирима души на коня на Вълковия баща и той [Димитър] я откарал в Правец, в хана на Цветка. А носещите останалите пари той изпратил по селата им, за да ги зарови всеки покрай колибата си или в случай, че властта тръгне да ги търси, да ги предадат на Петко Милев. Известна част от парите дал в заем на някои комитетски хора. Когато н. пр. пашата, Софийски окр. управител, пристигнал в Орхание и от там в Тетевен и работата се разкрила, Димитър, бягайки за Плевен, бил заловен в селото Садовец.

От тия подробности и от следствените му документи, които прилагаме в препис, се установява, че:

Въпросният Димитър е подбуждал и подстрекавал българите за бунт срещу Османската държава; осмелил се да убие предумишлено дякона; станал главатар на хайдушка банда, която образувал, за да присвои и заграби държавни пари. Обосновавайки убийството [на дякон Паисий] със заповедта и принудата на комитета, той, макар и да е искал да се покаже като действащ по принуда, не е могъл да представи за това никакви други документи, освен комитетското съобщение, не представляващо положително доказателство, с което би могло да се установи „заповедта и принудата“. Но и дори да представи такова, понеже той, който, познавай- ки комитетските наредби, доброволно предложил услугите си, и дори за дето приел принудата да извърши такова престъпление, твърдението му е несъстоятелно дори и като смекчаваше вината обстоятелство. Макар бунтът да не е осъществен напълно, предприети са някои подготвителни мерки и е купено оръжие. Нападението в къщата на Арнаудов с въоръжена група, последствие на същата подстрекателска дейност, и обирът на хазната от името на комитета се счетоха за обстоятелства, установяващи отпочването на бунта.

На основание постановленията на закона, а именно:

Съгласно чл. 55 на императорския закон, всеки, който пряко или косвено подбужда поданици или жители на Османската държава към въоръжено въстание срещу султанската власт, и замисленото въстание е напълно осъществено или пък е започнало изпълнението му, такъв се осъжда на смърт.

Съгласно чл. 62 на същия закон, всеки, който, с цел да присвои или заграби движимо или недвижимо имущество или пари на Османската държава или имущество на група от населението, или пък с цел да се противопостави на османските войски, които предприемат действия срещу авторите на подобни престъпления, застава начело на въоръжена разбойническа група или става един от командирите на тая група, се наказва със смърт. Когато участващите в такава разбойническа група не са главатари или командири и бъдат заловени на мястото на престъплението, се осъждат на временен затвор.

Съгласно чл. 170 на същия закон, когато някой извърши предумишлено убийство, и това се докаже по законен ред, същият се осъжда“ съгласно закона, на смърт.

Тъй като се установи, че въпросният Димитър от Дяково е подбуждал. както по-горе се разясни, към въстание, извършил предумишлено убийство, станал главатар на въоръжена група и употребил оръжие срещу полицията и е извършил обир на държавни суми, съгласно постановленията на споменатите по-горе членове от закона, комисията реши, че трябва да бъде осъден на смърт. На ваша заповед!

14 декември 1872 година.

Подписали: Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Салим, Саадуллах, хаджи Мано, Пешо Тодоров, Мито.


76

Телеграма на Али Саиб паша от 14 декември 1872 [606]

Препоръчаният от комитета в Белград до комитета в Браила и оттам изпратен насам да участва в работите на Ловчанския комитет дяковчанец Димитър, който е посещавал село по село българите, подканял ги да въстанат с оръжие в ръка срещу държавата, събирал пари от хората, които могъл да вкара в комитета, и ги предавал на Ловчанския комитет, е един от подбудителите към въстание и… [следва в доклада].

Доклад до негово величество [607]

Приложената тук телеграма се получи и прочете в Министерския съвет. Въпросният Димитър е един от водачите на подстрекателите към бунт. Той доброволно е признал, че умишлено е убил дякона-архиерейски наместник в Ловеч, че нападнал с оръжие и ограбил държавните пратки от Орхание за София. Иска се незабавно изпълнение на смъртна присъда.

Правилно е смъртната присъда да се изпълни, след като съдебният отдел при Висшия съвет по правосъдието разгледа съдебните решения и книжа и се произнесе по тях. Но трябва да се вземат предвид нуждите на времето и мястото, които изискват, без губене на време, да бъдат наказани подбудителите към бунт и ония, които турят в изпълнение бунтовническите намерения и решения на организационния комитет. Това ще послужи и за пример на другите, тъй като споменатият и така е признал престъпленията си. Но, както реши н. в. султанът.

29 шеввал 1289 [18 декември 1872] година.

ДБИ, т. IV, с. 22

77

Препис от протокол № 5, представен от специалната комисия на н. пр. великия везир [608]

Заловени и арестувани са в Град Орхание 10 души [609], които се обвиняват, че са участвали в образувания комитет, за бунтуване на България, разкрит по време на издирванията във връзка с обира на изпратената от Орхание за София хазна. Разследвани са първоначално по места, после в окръжния център от специална комисия, съставена от окръжния съвет и окръжния съд, а накрай те бяха разпитани поединично и пред нашата комисия. Разграничи се и се прецени същественото в техните показания, вида на произлизащото, според тия показания, престъпление и размера на наказанието, определено за всеки един престъпник.

И така, от разпита на Божил земеделеца, един от арестуваните и разследвани лица, който доброволно направи самопризнания, се установи, както следва:

Преди девет месеца, по внушение на другаря му Велчо касапина, постъпил в революционната организация, образувана за бунтуване на населението срещу Османската държава, и то да ѝ служи с физически труд, тъй като не е бил в състояние да внесе парична помощ, и при условие, че ще изпълнява дадените му заповеди. По време, когато Димитър е извършил убийството на дякона-наместник на ловчанския владика, за когото се установило, че узнал комитетската тайна и че щял да я съобщи на властта, той, пийнал малко повечко, и подучен от Васила, взел от Гаврииловия хан коня на Димитра и го чакал при запустялата градина. След като се гръмнало, Димитър дошъл бързо при него, възседнал коня, а той, предупреден да напусне веднага мястото, избягал у дома си. По тоя начин станал помагач при убийството на дякона.

В деня, в който е била нападната от 12 души къщата на Николчо Арнаудов в Етрополе, с цел последният да бъде сплашен, и той, въоръжен, бил заедно с нападателите. А като е носил умишлено хляб и ядене на лицата, избрани от Тетевен за обира на изпратената за София хазна, извършен от името на комитета с цел да се купи оръжие, той с това е станал ятак на въпросните разбойници.

От показанията и признанията на Велчо касапина, другар на гореспоменатия, се установи следното:

И Велчо се поставил в служба на речения бунтовнически комитет по внушение на председателя на Орханийския комитет – Гавриил, и то при условие, като беден, да му служи с физически труд. Носил писма в хана на Цветка от Правец. Когато се видяло, че не ще бъде възможно да изкарат дякона-владишки наместник в полето, но че ще могат да го убият по пътя от хана за дома му, заедно с Васил Наков показали на Димитра място за засада по пътя, отдето щял да мине. А после, като получил по Панталонджията [610] известие, изпратено от Гавриила, Васил Накова и даскал Васила, че дяконът щял да тръгне към 3 часа, съобщил го на Димитра, с което е помогнал за извършване на убийството. Същият участвал, заедно с другаря си Божил, и в Етрополското нападение. А при обира на хазната, пак заедно с Божила, умишлено носил хляб и ядене, а също така, по указание на касиера Марин, отишъл при разбойниците, за да им съобщи, че хазната ще тръгне, с което, значи, станал ятак на нападателите. И, най-сетне, той е укрил комитетски книжа.

Когато бе разпитан даскал Васил, друг един от арестуваните, той призна следното:

Отишъл с другарите си по работа в Тетевен. Когато седнал там с изворчани в едно кафене, по нареждане на Васил гложенеца била доведена една група от 40–50 души и по настояване на Дякон Левски те влезли в комитета. Две седмици по-късно, Дякон Левски и Димитър, като преспали една нощ в Орхание, в един и същи хан, на следния ден заминали и двамата заедно за София. Когато се върнали обратно, под натиск и заплашване от тяхна страна, даскал Васил приел да стане писар на Димитра. След три седмици получил писмо да се приготви и, когато пристигнал бунтовническият главатар Димитър от Дяково, който докарал един кон и за него, тръгнал да обикаля заедно с Димитра в качеството си на негов писар. Най-напред, като отивали за София, те се отбили в селото Саранци [611] и престояли два дни в къщата на дядо Стамен под предлог, че си загубили тескеретата за пътуване и за носене на оръжие. После през селото Враждебна отишли в София. Продължавайки от София, те се отбили в село Желява, в къщата на Тоне, а оттам в село Негушево, в къщата на дядо Гешо, а оттам – в село Чеканчево, в къщата на един поп, името на който не знаел. След като положили усилия да убедят Тоне, Гешо и попа, които не се съгласявали да приемат бунтовническите книжа и не искали да слушат за комитети, те се завърнали в Орхание. Два дни престояли там и устроили събрание. После, като събрали известна сума пари от комитетите в Правец, Осиковица, Видраре, Етрополе, Извор и Тетевен, села в Орханийска каза, те се отбили в селото Сопот, Ловчанска каза, разположено на пътя за Ловеч. Устроили и там бунтовническо събрание и заминали за Ловеч. В Ловеч Димитър отседнал в хана на Меджидика [612], а даскал Васил – в къщата на дядо Станча. Понеже още не му се давало пълно доверие, не е можал да се срещне с никого от Ловчанския комитет. На четвъртия ден, уведомен чрез сина на ханджията, срещнал се с Димитра извън града и, както по-преди, като престоявали по една нощ в селата Сопот, Тетевен, Извор, Видраре, Ябланица, Брусен, Лопян, Етрополе, Осиковица и Правец, отишли в Орхание. От Орхание, като обиколили за трети път пак някои села, стигнали в София. Оттам, като споходили селата, в които дотогава духовете били подготвени за въстание, и като събрали пари, завърнали се в Орхание. Срещу парите, които вземали, Васил издавал временни разписки, които щели да бъдат заменени впоследствие с разписки, издадени от Централния комитет, името и мястото на който той не знаел. Като отишли да обиколят за четвърти път орханийските села, поради убийството на Ангел Кънчев в Русе и подозренията на властта, предали парите и книжата, които Димитър носел, на Васил гложенеца. Понеже се получило писмо от Дякон Левски от Ловеч – Димитър да отиде и престои известно време в Пловдив, последният заминал за предписаното му място, а той [Васил] отишъл в Орхание. След като престоял един месец в Орхание, отишъл в село Извор, за да учителства. Той не бил писал никакви други писма, освен отговора, който веднъж написал на едно писмо от Ловеч, с което се нареждало Димитър да замине отсреща [Влашко]. Понеже бил зает само със записване имената на далите пари и с издаване на разписките им, не му платили обещаната в началото писарска заплата от 300 гроша месечно. Той призна, че в деня на убийството на владишкия наместник случайно се срещнал с Димитра и се научил от него. Даскал Васил описа външния ход на въстаническите приготовления, но той отрече да е знаел, макар че, естествено, трябвало е да знаел защо се е водила кореспонденцията и какво е било нейното съдържание.

От разпита и признанията на Васил бояджията, също така един от задържаните, се установи на кратко следното:

Тоя човек, след като бил убеждаван непосредствено от Дякон Левски и Димитра в Гаврииловия хан и му бил разяснен уставът, влязъл в комитета като негов член. Той не знае нищо относно нападението в Етрополе. А за убийството на дякона узнал един ден след произшествието, когато се завърнал в Орхание. Когато се намирал в къщата си в Тетевен, повикан чрез жената на Дочо Мръвков, той се срещнал с Димитра, при което тоя, без да го уведомява, открито му поръчал, когато отиде в Орхание, да каже на касиера Марин да не забравя онова, което му бил поръчал в Челопечанския манастир, да му го съобщи по Велча. Васил придружил Кабакчиева и едно заптие, които носели парите от Тетевен за Орхание, и вървял заедно с тях до хана на Цветка от Правец. На следния ден, поради умора, той се разделил с Кабакчиева [и заптието], взел кобилата на Цветка и пристигнал самичък в Орхание след тях. Като предал „поръчката“ на Марина, запитал го какво означава тя, и разбрал, че когато хазната тръгне от Орхание за София, ще трябва да се съобщи на Димитра и че тя щяла да бъде обрана от тях за в полза на комитета. В деня, в който хазната потеглила, сутринта касиерът Марин отишъл в кафенето и със знак с глава дал да се разбере, че хазната тръгва. Велчо отишъл да уведоми хората, организирани да извършат обира.

Председател на тяхната бунтовническа организация е бил ханджията Гавриил, а споменатия Марин и даскал Васил са били писари. Той [Васил бояджията] присъствал на всяко събрание, понеже бил задължен да бъде винаги там. При все че за всичко, каквото се вършело, бил уведомяван от страна на Гавриила, той не заемал място в малкия съвет, наречен комитет. Васил призна, че е участвал в бунта в това си качество и че е знаел всичко, каквото се е вършило, но той поиска да извърти, в смисъл да отрече членуването си в малкия съвет [комитет], както и предварителните разговори и съвещания по убийството на Дякона.

Христо терзията, друг един от задържаните, разправи при разпита на кратко следното:

Когато Гавриил и Васил бояджията го повикали в хана и му предложили да се запише в комитета, той, страхувайки се, не се съгласил. Отбивайки се в дюкяна му, те му заявили, че ако обади на някого, ще бъде убит. Поради заплахата, че ще бъде убит, замълчал. Доста време след това Димитър пак го извикал в хана на Гавриила. И понеже на тоя било възложено да убие дякона-владишки наместник, за улеснение поискал от Христа да изведе някакси дякона в полето. Той обаче отговорил, че не ще му бъде възможно да стори това, и си отишъл в къщи. Същия ден вечерта отишъл в хана на Брънчев и, когато се хранел, дошъл Велчо да разузнава за дякона. Христо, като се осведомил от чирака на ханджията, съобщил на Велча, че владишкият наместник бил в хана.

С тия си показания Христо се стреми да отрече участието си в бунта. На въпроса за причините за убийството на дякона отговори, че било намерено за необходимо той да бъде очистен, за да не съобщи на властта, тъй като се чуло, че щял да издаде комитета. Макар и да твърди, че не приел да влезе в бунтовническия комитет и си бил отишъл в дюкяна, решението на Димитра да го повика и да му предложи да стане оръдие в подготовката убийството на дякона, както и самопризнанието му, че същата вечер, когато му било направено от Димитра това ужасно предложение, той отишъл в хана уж да вечеря и дал сведения на Велча, показват, че той говори така, за да се отърве.

Друг един от тия хора, Димитър бояджията, разправи при разпита следното:

Знаел за бунта и неговата цел и се срещал с някои хора в Гаврииловия хан. От него били взети 150 гроша и той влязъл в бунтовническата организация, наречена комитет. Като се разбрало от едно съобщение, получено от Етрополския комитет, че Арнаудов от Етрополе не искал да даде обещаните 50 лири, група въоръжени лица, наедно с Димитра, отишли да извършат нападение в къщата му, за да го сплашат. Заедно с тях отишъл в Етрополе и Димитър бояджията. Поради това че, като неграмотен, не влизал в „малкия комитет“, той не знаел за другите действия [на организацията].

Друг от същата група – кожухарят Стоян Стаменов, разпитан, заяви следното:

Понеже в Гаврииловия хан били изказани заплашителни предупреждения, той дал като помощ 100 гроша и повече не ходил [на събра- ние в хана]. Но когато, след арестуването на Васил бояджията, бащата на тоя, Петър, му занесъл една тенекия с вредни книжа, от страх не посмял да ги скрие, но позволил това да направи неговият чирак. Относно другите произшествия не знаел нищо.

При разпита, който бе извършен на арестувания Гавриил ханджията, последният заяви:

Знаейки революционните цели, с които е бил основан комитетът, той, посредством лицето Дякон Левски, влязъл в него заедно с другарите си Васил бояджията, споменат по-горе, даскал Васил, Васил Наков и касиера Марин. Той знаел отнапред за подготвянето и изпращането от Орхание на трима души – споменатия вече Божил, Велчо и Мито, за да извършат Етрополското нападение, знаел и че владишкият наместник ще бъде убит. Нея нощ [когато бил убит Паисий] Димитър бил отседнал в неговия хан. При все че, според описанието на Васил Наков [613], конят бил взет от неговия хан и изпратен на Димитра чрез Божила, тогава не му било казано, че дяконът ще бъде убит, а уж сутринта чул това от Васил Наков. Той се стремеше да ограничи престъплението си само с това, че е знаел [за убийството]. Обаче призна, че е бил председател на изпълнителния комитет. А преди оная нощ, когато околийският управител претърсил хана му и откарал в затвора даскал Васила [614], там са се водили няколко дни съвещания за убийството на дякона и за обира на хазната. После куриерът Божил, който призна, че е бил под неговите заповеди, и Велчо са носили хляб и ядене на хайдутите. В неговия хан е бил образуван комитетът. Всичко това не само че опровергава твърдението му, какво той не знаел за обира на хазната, но, напротив, разкри го като главен организатор.

Признанието, което задържаният Марин направи при разпита му, се състои на кратко в следното:

Преди една година, когато бил на работа в службата си, Васил бояджията го повикал в своята стая и му дал да прочете един лист, който извадил из едно дърво, прилично на масур. Той като разбрал, че е някаква лоша работа, не искал да го чете. Но през великденските пости бил пак убеждаван и заплашван и накрай от него били взети 300 гроша и бил зачислен в бунтовническата организация, целта и характера на която познавал. Известно време след постъпването [в комитета], когато отишъл на посещение в Челопечанския манастир, по поръка на Велча касапина, той се срещнал с Димитра. Когато последният направил грозното предложение да бъде обрана хазната, пък и после, когато пак му било съобщено чрез Васила и Велча по този въпрос, той не се съгласил. Едва по-късно, когато получил за трети път заплашително известие от Тетевен чрез Васил бояджията, той [Марин] съобщил, че [хазната] ще по- тегли след една седмица. Поради това, че отрича да са му били обещани 100 лири и да е давал знак с глава на Васила в кафенето за потеглянето на хазната, бяха призовани Васил и Велчо. Когато бе устроена очна ставка, Васил разправи, че не е видял касиера Марин да дава знак. И Велчо не е видял това, само че Васил бил му казал: „Иди, съобщи на Марина да даде знак с глава!“ А Марин повтори, че Васил бояджията няколко пъти го питал за хазната, но той не бил давал знак.

Петър Цаков, бащата на Васил бояджията, разправи при раз- пита следното:

По-рано не знаел нищо за комитета и за въстанието. Но един ден човек на Гавриила му донесъл в една тенекия книжа и му казал: „Щях да ти дам на Стоян кожухаря, но не можах да го намеря. Като дойде, дайте му ги!“ Като не знаел кое какво е, взел книжата и, когато Стоян дошъл, той му ги предал. Относно другите произшествия не знаел нищо. Тогава му се припомни, какво в предишния му разпит той беше признал, че знае за комитета и за убийството на дякона, както и че хазната ще бъде нападната, Ще се закупи оръжие и ще се воюва с държавата, но че не бил взел участие. Но сега той отрече да е участвал и да е знаел нещо, заявявайки, че по време на тогавашния му разпит присъствал Димитър, който го насилил да казва. И той бил признал това от глупост, мислейки, че е за добро.

И тъй, от изложените по-горе в резюме показания и от съдържа- нието на наличните следствени документи се установи, че чрез вода- ча на бунта, Дякон Левски, комитетската дейност се разпростряла и в града Орхание; че освен помощна организация [615], образувана от някои лица за повдигане населението на въоръжено въстание срещу властта на султана, чрез отделен изпълнителен комитет, съставен от тримата души – Гавриил Генчев, Васил бояджията и Васил Наков, били подгот- вени и проведени действията и мерките за Етрополското нападение, за убийството на дякона и обира на хазната за в полза на комитета.

Тъй като в чл. 58 на. императорския наказателен закон е казано:

„Когато между някои лица се сключи заговор с цел да се извърши един от бунтовете, упоменати в чл, чл. 55 и 56, и освен че се уговори извършването на решения в тоя заговор бунт, но и са предприети някои действия и мерки за подготовка на изпълнението му, без обаче бунтът да е осъществен на дело, участващите в заговора се наказват със заточение до живот.

Но, ако при един подобен заговор не е проявено никакво предприемане на действия или приготовления за подготовката на изпълнението му, а само е уговорено и е взето решение за неговото извършване, в такъв случай участващите в тоя заговор се наказват с временно заточение в крепост.

А когато някой направи предложение за устройване на заговор, за да се извърши едно от престъпленията, упоменати в указаните два члена, но то не бъде прието, направилият такова предложение се наказва със затвор от една до три години.“

На основание на това, присъди се:

Съгласно алинея 1, арестуваните Гавриил Генчев и Васил бояджията, които образували изпълнителния комитет, да бъдат изпратени на заточение до живот.

Съгласно алинея 2, даскал Васил, който служил като писар на бунтовническия главатар Димитър, и касиерът Марин, който съобщил за тръгването на хазната, се осъждат по на 10 години заточение в крепост. Христо шивачът, Димитър бояджията, Стоян кожухарят и Петър бояджията, които само знаели за работите и давали помощи, да бъдат заточени в крепост по за 3 години.

В допълнението към чл. 62 на императорския закон е казано, че ония, които укриват разбойници, знаейки, че са такива, се наказват с временен строг тъмничен затвор. Съгласно същото това допълнение на закона, Божил, който влязъл в комитета като комитетски куриер, помогнал при убийството на дякона и станал ятак на обирачите на хазната, както и Велчо, да се накажат с по 10 години строг тъмничен затвор.

Попадащият под същия член на закона Васил Наков, който е сега в неизвестност, щом бъде заловен, да се накаже според престъплението му, което ще бъде установено.

Осмеляваме се да молим за височайше ираде за наказанието им, според както вече изложихме, а именно: Гавриил Генчев и Васил бояджията – със заточение на някое място извън Румили; даскал Васил и касиерът Марин – на 10 години заточение в крепост; Христо шивачът, Димитър бояджията, Стоян кожухарят и Петър бояджията – на три години заточение в крепост; Божил и Велчо – на 10 години строг тъмничен затвор. На вашите заповеди! [616]

1 януари 1288 [1873] година.

[Подписали]: Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Салим, Саадуллах, хаджи Мано, Пешо Тодоров, Мито.

[Бележка на гърба]: От София – 779.

О.О., инв. 688/1950

 

78

Писмо от Али Саиб паша до Дунавския валия

[София], 10 януари 1873

До негово превъзходителство валията

Ваше превъзходителство,

Тук приложен изпращаме на вашето просветено внимание препис от протокола с наказанията на някои лица от комитета в село Видраре, Орханийска околия, който е представен на Високата порта. На вашите заповеди!

23 зилкаде [!]289 или 10 януари [12)88 [1873] година.

[Печат]: Ес-сеид Али Саиб

О.О. инв. 220/1951

Препис от протокола с присъдите на 10 души видрарци [617]

№6 До великия везир

Според както бе изложено и в представените ви наши по-раншни протоколи, заедно с дирените във връзка с обира на хазната хайдути бе разкрит и основаният за бунтуване на населението комитет. Поради обвинение за участие в този комитет са били арестувани и разследвани 10 души, жители на село Видраре, а именно: Вутьо, Иван поп Георги, Фильо, Йосиф, Вутьо Пелов, даскал Васил, Тома Нинов Вутьо Нинов и даскал Илия. Тия лица са били разпитани по места и от комисията в София, съставена от членовете на Софийския окръжен съвет и на Софийския окръжен съд. Сега, след пристигането на нашата комисия, същите бяха отново разследвани един по един, и

измежду тях Вутьо Ветьов, отговаряйки на зададените му въпроси, призна:

По внушение на съселянина му Йосиф и след като Дякон Левски му обяснил бунтовническите цели, влязъл в революционния комитет преди една година като куриер. Той бил куриер между комитетите в Извор и Видраре. Като такъв, по заповед на Димитра, той дори получил безплатно от комитета във Видраре тридесет патрона и един револвер, за да убие всеки, който би дръзнал да вземе от него писмата, които пренасял, или пък – себе си. Когато, по нареждане на комитета, Дякон Левски отивал за Троян, отбивайки се в Ловеч, чрез Лукана той намерил Вутьо Ветьов вън от града. Последният, без да знаел намеренията му, отишъл с него, въоръжени и в променен вид, да нападнат една къща а Ловеч. Дякон Левски, след като влязъл вътре и се върнал при него, казал: „Много пари не можах да намеря. Да почакаме, тоя е богат, да го заставим да даде още пари!“ Докато чакали, Дякон Левски вмъкнал дошлия в туй време в къщата слуга на стопанина в една стая под сайванта, и понеже момчето се развикало, той забил камата от пояса си в неговия корем и го убил. Там бил и Вутьо Ветьов. Вдигнала се врява и се насъбрал, народ, но двамата избягали. Вутьо Ветьов взел съблечените от Дякон Левски дрехи и оръжието му и, по негова заповед, останал да пренощува в лозята. На следния ден, когато получил дрехите си, които му донесъл Душко [618], братът на Марин, и друго едно лице, взел коня си от корията на Топузоглу и се завърнал в селото си. Запитан от Йосифа, той му разправил за случилото се. Относно нападението у Арнаудови не знаел нищо, но призна, че е знаел от по-рано за убийството на дякона-владишки наместник.

Накратко показаният а на арестувания и разследван Иван Ветьов, брат на гореспоменатия Вутьо, от същото село, са следните:

Той влязъл миналата година в комитета като член, знаейки целите му. Присъствал много пъти на устройваните събрания и, макар да не е дал пари, одобрявал [действията му]. Също така знаел, че хазната ще бъде обрана в полза на комитета и че дяконът ще бъде убит.

При разпита на поп Георги, друг един от арестуваните, същият призна следното:

След като преди година и половина кореспондирал цели шест месеца с етрополския даскал по въпроса за въстанието, когато дошли в неговото село Дякон Левски, Димитър и Васил от Гложене, по внушение на чорбаджиите Йосиф; Фильо и Вутьо, и когато Дякон Левски прочел ненапечатания още ръкописен устав, влязъл в комитета. Той не само че дал 550 гроша пари в помощ на комитета, но и лично предал на Левски в село Извор получените 200 гроша само от Станчо от село Лопян. Като получавал от Централния комитет отделно бунтовнически писма, отправени лично до него, той, след като ги прочитал, ги изгарял всичките.

При разпита на Филя, брат на чорбаджията Патьо, се установи, че Дякон Левски и Димитър, като отишли в неговото кафене и прочели донесения устав, той дал 100 гроша помощ, както и 350 гроша за стойността на получения револвер, и влязъл в комитета. Няколко пъти присъствал на събрание. Чрез даскал Васила изпратил веднъж 600 гроша от събраната помощ на комитета в село Извор, за препращане в Ловеч.

При разпита на Йосиф, друг един от гореизброените, същият разправи и обясни, че и той, заедно с брата си, дал 500 гроша и влязъл в революционната организация. От събраните пари дал веднъж на Дякон Левски 800 гроша. От получените за комитета 6 револвера били дадени по един на брата му, на Вутьо Пелов, на Вутьо Ветьов и един взел той срещу 350 гроша. Получаваните писма за оръжие и пари чел винаги на събранията даскал Васил, който и разяснявал съдържанието им на присъстващите и написвал отговора. А по повод писмото от Извор, с което се искало делегат за Централния комитет, и те, както ония [изворци], упълномощили Васила от Гложене.

При разпита на Вутьо Пелов същият заяви, че миналата година, когато Дякон Левски и Димитър отишли в тяхното село, дал 300 гроша помощ и 350 гроша пари за револвер и влязъл в комитета. Той присъствал редовно на всички бунтовнически събрания. По въпроса за убийството на дякона-владишки наместник знаел оттогава, когато Димитър дошъл при него и му съобщил, че е получил заповед да го убие.

В отговор на поставените му въпроси, арестуваният даскал Васил разправи и обясни следното:

Когато в селото им отишли Дякон Левски и Димитър, той постъпил в комитета като неплатен секретар: пишел писмата, свиквал комитета и чел пристигащите от Ловеч писма с подписа Арслан Дервиш Оглу [619]. Като изпратил събраните около 40 лири пари на Централния комитет, изискал оттам срещу тях поименни разписки за същата сума. Изобщо, в продължение на 4 месеца изпълнявал секретарската служба на Видрарския комитет, наименуван Хасан Касъм. От изпратените от страна на комитета до Йосифа шест револвера, на цена по три лири и половина, един бил даден на куриера Вутьо Ветьов безплатно, за сметка на комитета, а четирите получили Йосиф, Фильо, Вутьо Пелов и Георги, срещу заплащане, като парите им били изпратени в Ловеч чрез Йосифа.

Разпитаните Тома Нинов и брат му Вутьо заявиха: ако бъдат разпитани най-подробно лицата, които биха съобщили за тяхно участие някога в някакъв комитет и участието им се докаже, те приемат да бъдат наказани с по-строго от предвиденото наказание. Те отрекоха напълно да са участвали и да знаят нещо. Що се отнася до твърдението на Димитра, че знаели, то почивало на неговите намерения да увеличи броя на съучастниците си. Тъй като това бе установено и при други случаи, тяхното участие само на основание на твърденията на Димитра не можа да се потвърди.

Накратко показанията на даскал Илия от Сопот са следните:

Когато преди една година бил даскал в селото Извор, постъпил за секретар на Изворския комитет посредством Дякон Левски и участващите в комитета: Герго, Дико, Димитър и други, чиито имена не помнел. Техните съдебни протоколи ще се изпратят по-късно. Той кореспондирал с Тетевенския комитет и с Левски. В продължение на 4 месеца, докато бил в същото село, били събрани и изпратени на Левски 710–800 гроша пари. Но, в последно време, след преместването му от село Извор в село Видраре на мястото на учителя Васил пари не били събирани. Той заяви, че по другите въпроси не знаел нищо. Но, докато е бил секретар на комитета в село Извор, според както бе установено при следствието чрез очна ставка с хората от комитета в казаното село. той е бил посветен в заговора за премахването на мухтара Димитър чрез отрова.

От горните подробности следва:

Подобно на основаните в Тетевен и Орхание комитети [620], от Дякон Левски и Димитра е бил създаден такъв и в селото Видраре, имащ за цел чрез въоръжено въстание срещу Османската държава да се придобият права. Хората от тоя революционен комитет макар и да се одързостили да се събират много пъти на събрания и да провеждат пакостни съвещания, не само че не са успели да разширят кръга на своята бунтовническа дейност, а и се доказва, че не са предприели никакви действия, освен че са събирали парични помощи за подготовка на въстанието.

Според чл. 58 на наказателния закон, „когато между някои лица се сключи заговор с цел да се извърши един от бунтовете, упоменати в чл. чл. 55 и 56 на султанския закон, и освен че се уговори изпълнението на решения в тоя заговор бунт, но и са предприети действия и мерки за подготовка на изпълнението му, без обаче да е осъществено самото изпълнение, лицата, които влизат в заговора, се наказват със заточение до живот. Ако ли пък при подобен заговор не са били предприети никакви действия за подготовка на изпълнението на бунта, а само е бил уговорен и решен, в такъв случай влизащите в тоя заговор лица се наказват с крепостен затвор.

А когато бъде направено предложение за устройване на заговор с цел да бъде извършен някой от упоменатите в същите два члена бунтове, без това предложение да е било прието, направилият предложението се наказва със затвор от 1 до 3 години, според както е предписано.“

Освен Вутьо Ветьов, за когото е установено от самопризнанието му, че е съучастник на убиец, и освен братя Нинови, чиято невинност е доказана, всички останали, съгласно алинея 2 на поменатите членове, следва да бъдат наказани с временен крепостен затвор.

Поп Георги, за когото е установено, че действително се е занимавал с бунтовническа дейност, както и даскал Илия, който, бидейки секретар на Изворския комитет, взел участие в подготовката за даване отрова на мухтара Димитър, следва да бъдат наказани с по 10 години, а Фильо, брат на Йосиф, техният зет Вутьо Пелов, даскал Васил и Иван Ветьов, съставящи комитета – по на 6 години крепостен затвор. Вутьо Ветьов, съгласно алинеята на чл. 175 от султанския закон, според която съучаст- ник на убиец се наказва с временен затвор, се присъди да бъде наказан на 7 години затвор.

Що се касае до синовете на Нино – Тома и Вутьо, чието участие не можа да бъде установено, същите са пуснати на свобода.

В случай, че настоящата присъда на нашата комисия бъде потвърдена, очакваме височайше ираде, за да бъдат наказани според както е изложено по-горе, а именно: поп Георги и даскал Илия на 10 години крепостен затвор; Фильо, Йосиф, Вутьо Пелов, даскал Васил и Иван Ветьов на 6 години крепостен затвор; а Вутьо Ветьов на 7 години затвор. На вашите заповеди!

4 януари 1288 [1873] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах, хаджи Мано, Пешо, Мито.

О. О., инв. 8395/1948

 

80

Протокол с присъдите на изворци [621]

№7 До великия везир

Поради участие в революционната организация, разкрита при търсене нападателите на хазната, арестувани и разследвани са: Димитър, Дико, Вутьо, Доко, Герго, другият Дико, Марин и другият Димитър, всичко 8 души от село Голям Извор. Разпитите на всеки един бяха извършени и по места, и в София. След като с тази работа бе натоварена нашата комисия, предприе се повторният им разпит.

Пръв от тях бе разпитан мухтарът на Извор, Димитър Стамболията, който подробно разказа и обясни следното:

Преди 13 месеца Герго Стойков и Марин Попов, също от с. Извор, донесли един лист, подпечатан с лъвски печат, и понеже в дома [на Димитър Стамболията] имало много хора, повикали го в дюкяна му и го накарали да прочете листа. Той първоначално го помислил за екзархийско предписание, но после, като разбрал, че е комитетски лист, отнасящ се за въстание, поискал да го сложи в джеба си. Но гореспоменатите с заплаха взели писмото, а него отвели в къщата на Герго Стойков при Дякон Левски, чието име и личност Димитър него време не познавал. Там, от пояснението на въпросния Дякон Левски, той научил, че листът се отнася до образуването на организация за изискване обещаните от султана права и свобода. Колкото и да му говорил за важността на това дело, той не се съгласил. Тъкмо когато Дяконът го заплашвал, по някаква работа в селото дошло едно заптие, на име Мехмед, и Дяконът и придружаващите го възседнали приготвените им коне и избягали. След тяхното бягство Герго и Марин го заплашвали и му се заканвали, но напразно.

Един месец след това, като седял в училището, дето го отвел Марин, който бил взел от него един алтън в заем под предлог, че ще го вложи в търговия, ако и да се мъчили да го накарат да пие отровно кафе, той, щом го допрял до устата си, се досетил, попитал кафеджията каква е тая работа и коя е причината, на което последният отговорил лъжливо: „Е тази чаша брат ми е бъркал съчикабрус и не е умита.“ Обаче от тайното съвещание, което се водило за малко между пристигналите там заедно Марин Попов и Герго с кафеджиятаq той разбрал работата. Когато поискал да отнесе и двете чаши в управлението, Марин Попов го спрял и в сериозна форма му било казано: понеже той не влязъл в комитета, поради опасение да не разнесе тайната, била извършена тая работа, и то след хвърляне на жребие кой да го убие; но ако той поиска да отиде в управлението, не само че е решено да бъде вече явно убит, но и понеже извършителите и свидетелите на тая работа ще бъдат все комитетски хора, те ще отричат, ще останат неразкрити, и не ще помогне нищо.

Герго и Марин като почувствали, че той е безпомощен и е омекнал, отвели го в къщата на поп Стефана и след дълги, дълги заплашвания на Марин Попов, той, заедно с другите му другари, положил клетва по религиозния им обичай. За да не му сторят някое зло, той уверил бунтовниците по тоя начин. По внушение на Марина купил револвера му за три и половина лири, а после, като отишъл в Тетевенския комитет, който е по-стар, там, заедно с всички, повторил клетвата си и влязъл в комитета.

Поради приликата на Дякон Левски с комитетския куриер Дидьо от тяхното село, за да се извади пътен лист за Дякона, който него време искал да мине във Влашко, той [Димитър] издал удостоверение на името на Дидьо Пеев. Димитър не знаел много добре количеството на събраните от името на комитета и изпратени в Ловеч парични помощи.

Понеже селото Извор се намира най-близо до Ловеч, отправяните за Ловеч писма се събирали в Извор.

Поради обстоятелството, че бил мухтар на селото, макар в същност да нямал решаваща дума в работата, той [Димитър] бил председател, а Герго – касиер и секретар. Герго, като негов заместник, отварял пристигащите писма.

По време на Етрополското нападение, Герго, който по искане на Димитра организирал Дико Христов, Петко Лальов и Йото Илиев, взел револвера му и го дал на единия от тях. Той предварително не знаял, че владишкият наместник ще бъде убит. Обаче един ден, малко след като убитият по-късно владишки наместник събрал владищината и, отивайки по работата си, излязъл от селото, като седял с пазача Ахмед ага пред дюкяна на Герго, владишкият наместник се върнал обратно развълнуван. Запитан за причината на това, той обяснил, че се върнал, понеже внукът на Димитра му съобщил, че сред царевичака имало разбойници. Пазачът Ахмед ага и още няколко души отишли на мястото, но като не намерили никого, се върнали обратно. На другия ден и той [Димитър] заминал заедно с поменатия [владишки наместник] за Орхание.

По въпроса за обира на хазната, за който чул после, не е знаял предварително нито за организирането му, нито че ще бъде извършен. Димитър отишъл в Тетевен, изпратен от даскал Тодора, тъй като щяло да се прочете писмото, което един човек, на име Фердинанд, донесъл от Централния комитет във Влашко, подписано от Ценович, и което съдържало укор за Димитра, поради неподчинението му на Дякон Левски.

Това, което Дико Тодоров, един от арестуваните, съобщи при разпита си, се състои накратко в следното:

Макар и да му било говорено преди една година за комитет и за това, че се събират пари, не му било обяснено какво значи комитет и за какво се събират парите. Обаче един ден, като седял в дюкяна на дядо Стойко – Герговия баща, там пристигнал с някакви хора Димитър и се образувала организация за искане права от султана, които ако не бъдат дадени, щяло да се воюва.

Казало се, че който не влезе в комитета, ще пострада. Когато и от него били поискани пари, той първоначално не пожелал да даде. Но по-после дошъл поп Стефан, взел [от него] сто гроша и той влязъл в организацията. От тогава не ходил на събрание. Понеже си имал собствен револвер, не е взел такъв от комитета.

От разпита на Вутьо Нинов, пак един от арестуваните, се ус- танови накратко, както следва:

Макар и да чул името комитет, не влязъл в него. Но, поради признанието на Доко Съйков, направено при разпита му относно комитетския въпрос, според което той, заедно с Доко Съйков, който влизал в комитета, пробили нощно време със свредел къщните врата на Стоян Милев, мъжът на покойната му сестра, влезли вкъщи и откраднали от сандъка му 280 гроша, бил арестуван и затворен.

При разпита на Доко Съйков, един от гореказаните, вече осъждан по други провинения, същият призна, както следва:

Както току-що се спомена, заедно с другаря си са отворили нощно време със свредел къщната врата на Стоян Милев, задигнали от къщата му сандъка и го отнесли в полето, разбили го, взели парите – 280 гроша – и ги разделили. По заповед на Димитра [Стамболията] били арестувани и затворени за малко време [622]. А след като парите били събрани, дори и в повече, били освободени. Освен това, миналата година, знаейки целите и задачите на комитета, по внушение на Герго и Марин, той влязъл в комитета като кафеджия. Знаейки за отровата, приготвена за убиване на мухтара Димитър, той, след като бил заставен да я постави в чашката, донесъл и поднесъл кафето на Димитра, за да пие. А когато Димитър разбрал и попитал, той отрекъл това. Но на следния ден, мухтарът го повикал и му казал: „Ако това с отровата направиха от комитета – приемам, ако ли не – ще заведа дело.“ Той отговорил, че е от комитета.

Освен това, като се връщал от сватба с другарите си – арестувания Дико Беров и забягналия Йото Илиев, макар последните да му предложили да запалят листниците на Димитра, той обаче не се съгласил и се върнал, а другарите му останали там.

Доко изповяда миналата си кражба, когато, под предлог да вземе пари от бащата на сегашната си съпруга, задигнал с нейно съгласие моминските ѝ вещи. Но той отрече, че отиването му във Влашко има връзка с разбойническата и въстаническа дейност, и че при кражбата, която са извършили с Вутьо Нинов, са били въоръжени. Мухтарът Димитър, призован на очна ставка, заяви, че по време на кражбата отсъствал и че не знаял да са имали оръжие. Но, когато се направи обиск в домовете им, в дома на Вутьо Нинов се намери една пушка, а у Доко Съйков не се намери нищо. А когато бе изправен на очна ставка с него Вутьо Нинов, последният заяви, че не е имал оръжие, но у другаря му Доко Съйков е имало един пистолет и една пушка. Доко Съйков пък продължи да отрича.

От разпита на Герго Стойков, един от арестуваните, се установи следното:

Миналата година отишъл по някаква работа в Тетевен. Когато бил поканен и се явил в дома на Семко Гелев [623], дето се събрали някои лица като тетевенския даскал Иван [624], Дякон Левски и някои други от Тетевен, бил прочетен един устав, написан на ръка, отнасящ се до намеренията и целите на комитета, След това споменатият Дякон Левски отишъл в Извор, свикал ги – него [Герго Стойков], Марин Попов, Димитър мухтара и Дико Тодоров, взел [от тях] сто гроша и ги вкарал в комитета. След като Левски си заминал, те почнали да се събират на бунтовнически събрания в училището, а когато дошъл Димитър – един път и в собствената му къща. Комитетът не е имал председател, а всички са били равни. Специалният печат на комитета стоял известно време у даскалите, а по едно време бил даден и нему.

Донесената от Дидьо Пеев отрова за убийството на мухтара Димитър разделил с Марина и Дока и своята част поставил в дивита си на полицата, отдето по едно време изчезнала. При все че бил там, когато се поставяла отровата в кафената чашка, заяви, че той самият не е поставял, а че знаял за тая работа. Но, ако и да отрече да е слагал лично той отровата, при очната ставка с мухтара Димитър, Дидьо Пеев, Марин, Доко Съйков, даскал Илия и гложенеца Васил излезе наяве, че решението да бъде очистен чрез отравяне Димитър, поведението на когото всявало подозрение, било взето от всички.

Отровата поръчал Марин. А Дидьо Пеев я доставил чрез гложенеца Васил, който него време бил в Ловеч, и я дал на Марина, Герга и Дока. Даскал Илия повикал Димитра в училището и под предлог да поседнат, било поръчано кафе, а Герго и Доко поставили отровата в кафената чашка и я поднесли.

При продължаване на разпита му след тази очна ставка се установи още следното:

Герго изпратил събраните от Ябланица и получените на негово име пари чрез мухтара Димитър в Тетевен, а получените от Осиковица на името на даскал Васила били занесени в Ловеч лично от куриера Дидьо Пеев. Когато негово превъзходителство окр. управител се върнал от Тетевен в Орхание, той [Герго Стойков] изгорил намиращите се у него писма, получени от околните села.

По убийството на дякона-владишки наместник не знаял нищо. След убийството от Орхание било съобщено в Осиковица, а оттам и на тях [изворци], че се търсел Дякон Левски. Писмото, с което се съобщавало – намиращият се него време в Тетевен Дякон Левски да бяга оттам, попаднало у Димитра. Ако и да искаше да отрече, че е знаял от по-рано за подготовката [на убийството], когато му се обясни, че ще бъдат доведени на очна ставка устроителите на засадата, той призна, че било решено дяконът да бъде убит, за да не издаде работата на властта. Димитър и Стоян, устроителите на засадата, макар да дошли и му съобщили, той [Герго] си бил отишъл в къщи. После, въпросният владишки наместник бил предупреден от едно момче да не минава по него път и той се върнал обратно. Признавайки, че мястото за засада показал Димитър Пеев [625], с това той издаде наяве лъжливостта в предишното си показание От разпита на шестте души участници в засадата и на Дидьо Пеев се установи, че нейното устройване е в същност негово [на Герго] дело.

Когато бе разпитан Дико Беров, друг един от арестуваните, той призна, както следва:

Миналата година Дякон Левски отишъл в тяхното село и като прочел комитетските книжа, накарал и него да влезе в комитета заедно с другите. Един път Дякон Левски го повикал в Ловеч, за да го изпрати с книжа във Влашко, и един път – за да го направи куриер. А той, макар и да отишъл, не приел предложенията му. Тъй като не бил в състояние да даде необходимата парична помощ при влизането си в комитета и поради настояване за парите от страна на Герго и Марин, той, Доко Съйков, Вутьо Нинов и Йото Илиев, всичко четирима души, откраднали денем от колибата на Петко Найденов една биволска кожа и, след като известно време я крили на тавана в къщата на мухтара Димитър, по нареждане на комитета я продали в Гложене на Христо за 120 гроша, и си разделили по 30 гроша. А после, когато парите били поискани от комитета, след като похарчил от тях 10 гроша, предал на комитетската каса останалите 20 гроша. Но той не призна запалването на листниците, за което съобщи Доко Съйков при втория разпит.

Разпитан, Марин Попов призна, както следва:

И той, заедно с Герго Стойков, отишъл в Тетевен, дето се срещнал в къщата на Семко Гелев с Дякон Левски, който, макар да открил до известна степен намеренията и целите си, обещал да отиде лично в Извор, за да им разясни подробно и за да накара да тръгнат по тоя път и други някои хора от селото. След няколко дни, съгласно обещанието си, Дякон Левски пристигнал в селото, в къщата на Герго, заедно с Димитра и Васил гложенеца. На бунтовническото събрание, което било устроено в училището, Марин Попов влязъл в комитета“. Той не само че няколко пъти присъствал на събранията на комитета, но веднъж, бидейки натоварен да събере пари за вестника в Лопян и Брусен, събрал по 120 гроша [от двете села], които предал на касиера на Изворския комитет – Герго Стойков. Задето оставил коня си на площада във Видраре, когато отишъл там да събира пари, той не само че бил смъмрен отстрана на Видрарския комитет, но Дякон Левски го извикал в Ловеч и го предупредил с думите: „Щял си да издадеш тайната. Тоя път те простих. Но, ако и занапред извършиш такава неблагоразумност, няма да разбереш кой ще те убие! След това се върнал на село. Един път носил писмо на Герго до халача Никола в Ловеч [626]. А и един път, когато карал дървен материал за Враца, по нареждане на Димитра отнесъл писмо на Изворския комитет до Стефанаки Христов и Мито Цвятков. Понеже бил казал, когато втори път ходил във Враца, че пътят, по който Димитър тръгнал, е лош, и това гореспоменатите лица съобщили на Димитра, започнали да го преследват и да го заплашват с убийство. Поради тия му думи нямали вече доверие в него.

По убийството на дякона-владишки наместник, както и по подготовката за нападение на хазната – не му било известно. А по въпроса за отравянето на Димитра той знаел само това, което бе вече казано по-горе.

Когато бе разпитан Дидьо Пеев, друг един от арестуваните, същият, без да крие, призна доброволно както следва:

Когато преди една година пристигнал в селото им Дякон Левски и прочел устава, той влязъл в комитета. По искане на Дякона и нареждане на комитета в неговото село, отишъл заедно с гложенеца Васил в Ловеч и останал три месеца на мястото, избрано от Дякона за тайна къща, на негова услуга. На няколко пъти носил писма в Троян и Тетевен. По желанието на Дякона, след като на основание на издадените им от селския съвет удостоверения си извадили от Орхание пътни листове, те прекарали по няколко дни в Троян, Карлово и Черноземен, а една вечер пренощували и в къщата на Божила, в село Царацово. На следния ден отишли в Пловдив и вечерта пак в Царацово. Оттам Дякон Левски заминал за Пазарджик, а Дидьо Пеев се върнал в селото си. След като останал около 20 дни в своето село, понеже Васил гложенецът пак му съобщил да си извади тескере, за да отиде този път във Влашко, той заверил старото си тескере за Влашко. Когато отишъл в Ловеч, Дякон Левски взел туй тескере, тъй като си приличали с Дидьо Пеев, и отишъл заедно с Васил гложенеца отсреща [Влашко], Дидьо Пеев се върнал пак на село. А оттам, по нареждане на селския комитет, заминал за Оряхово, като закарал зърнени храни, за да посрещне Дякона, който щял да се върне от отсреща. Той посрещнал Дякона и заедно отишли в Ловеч. Дяконът отседнал в къщата на Никола халача. А той [Дидьо Пеев] предал 50 броя от устава с червени корици и писмото към него, които му били дадени, на Димитра от Дяково в къщата на Дочо Мръвков в Тетевен и се върнал пак в селото си. Било по време на Вършитба. След известно време един ден пак пристигнал Дякон Левски и поискал да го придружи до Враца. На неговия отказ, по причина че имал работа по вършитбата, от страна на комитета му заявили, че храните му ще бъдат овършани от други хора, настояли, и той се съгласил да го придружи.

И тъй, оттам [Извор], като се отбили в селото Видраре, дето престояли една нощ, на следния ден стигнали във Враца. Там Дякон Левски водил разговор с трима души: Мито, Кръстьо и друг един, чието име не знаял, първоначално вън от града, под едно дърво, а после, отбягвайки множеството поради пазара – в една къща в града. Докато разговарял с тях и се мъчел да ги убеди, [Дидьо Пеев] се прибрал в хана, дето бил отседнал. По заповед на Дякона, на около 8 часа той тръгнал оттам и през нощта в манастира пак намерил Дякон Левски. А следващите дни, като прекарали по една нощ в Боженица, Орхание, Правец и други някои орханийски села и беседвали с комитетските хора относно въстанието, понеже в Гложенския манастир дошъл Васил гложенецът, той се разделил с Дякона и си отишъл на село.

И за четвърти път, пак по негово [на Левски] повикване, след като се срещнали в Тетевен, отишли заедно в Ловеч. Но, поради наложителна причина, Дяконът заминал за Пловдив, а той се върнал в своето село.

Когато заминавал за Ловеч, Марин му поръчал: „Кажи на Васил гложенеца: бях поискал едно нещо от него, да го изпрати!“ В Ловеч, съгласно поръчката, Васил гложенецът му дал един бял прах, огънат в книга, който взел и отнесъл, и щом го сложил на тезгяха в кафенето на Доко Съйков пред Герго, Доко Съйков и даскал Илия, те – Герго, Марин и Доко Съйков – разделили праха на три части и всеки един от тях взел своята част. Тогава му било съобщено, че това била някакъв вид отрова за убийството на мухтара Димитър.

А по въпроса за засадата, устроена в Извор за убийството на дякона-владишки наместник, той знаел следното:

Тъй като един ден, когато били събрани заедно в училището Димитър от Дяково, Стоян пандурът и няколко непознати нему тетевенци, му било заповядано да ги отведе на мястото на засадата, той ги завел, посочвайки им пътя, на едно скрито място над видрарския път и се върнал обратно. На обед, по поръка на Герго Кабакчиев, отишъл пак при Димитра да му съобщи, че владишкият наместник ще дойде. А когато внукът на мухтара Димитър съобщил на владишкия наместник за готвеното му покушение, последният се върнал уплашен в селото и на следния ден заминал заедно с мухтара и Кабакчиева за Орхание.

В заключение на тия подробни данни се установи, че са осъществени следните престъпления:

Революционната организация, подготвяща въстание с оръжие в ръка против Османската държава, е била пренесена от Тетевен в с. Извор чрез Герго Стойков и Марин Попов по същия начин, както е била разпространена в другите села, а именно в резултат на идването на Дякон Левски и личното му въздействие и подбуждане. В началото тя се ограничавала само със споменатите Марин и Герго Стойков, а впоследствие обхванала и Доко Съйков, мухтара Димитър, Дико Тодоров, Дико Беров и Димитър Пеев. Поведението на мухтара Димитър, след като му била поднесена отрова, премахнало напълно съмнението, което произлизало от това, че известно време той стоял на страна и се държал резервирано.

В революционната организация, съставена привидно под председателството на мухтара Димитър, а всъщност под управлението на Герго Стойков, Марин Попов е бил назначен за изпълнителен орган и за да събира суми, Димитър Пеев – на куриерска служба, а Доко Съйков – за опасни специални поръчения. Освен че са работили за разширяването на бунта, но те още са подготвили отравянето на мухтара Димитър, за да го премахнат, и по-късно са устроили засада за убиването на владишкия наместник. Като централен пункт за кореспонденцията на другите комитети, те [подсъдимите изворци] развили известна дейност по уреждане и поддържане на частна пощенска служба. По искане на Дякон Левски е бил изпратен на негова услуга куриерът Дидьо Пеев. Издавайки удостоверение, за да се извади пътен лист за Дякона на името на Дидьо Пеев, предвид взаимната им прилика, те са услужили на въс- танието. А дори открити са и престъпления, като кражбата на кожа от страна на Доко Съйков, Дико Беров. Вутьо Нинов и Йото Илиев, с цел да се подпомогне парично комитета.

Тъй като в чл. 58 на императорския наказателен закон е казано:

„Когато между някои лица се устрои заговор с цел да се извърши един от бунтовете, упоменати в чл. чл. 55 и 56, и освен че се уговори изпълнението на решения в тоя заговор бунт, но и са предприети някои действия и мерки за подготовка на изпълнението му, без обаче бунтът да е осъществен на дело, участващите в тоя заговор се наказват със заточение до живот.

Но ако при един подобен заговор не е проявено никакво предприемане на действия или приготовления за подготовка на изпълнението му, а само е уговорено и е взето решение за неговото извършване, в такъв случай участващите в тоя заговор се наказват с временно заточение в крепост.

А когато някой направи предложение за устройване на заговор, за да се извърши един от бунтовете, упоменати в указаните два члена, но то не бъде прието, направилият такова предложение се наказва с затвор от една до три години.“

Така че, реши се: съгласно алинея първа на споменатия член. Герго Стойков и Марин Попов, които са предприели действия и мерки за изграждане на организацията, да бъдат наказани с вечно заточение. А членът на тая организация, може би и неин председател, мухтарът Димитър, върху когото преди влизането му в комитета действително било извършено покушение, и заплашването с наказание на когото се счита за доказано, при тия смекчаващи вината му обстоятелства, да се накаже с 10 години временно заточение.

Съгласно алинея втора, Дико Тодоров, който дал парична помощ и един път присъствал на събранието, после Дидьо Пеев, който по заповед и принуда на мухтара на селото и на Кабакчиев, изпълнявал комитетска куриерска служба и слугувал на Дякон Левски, както и Дико Беров, който само членувал в комитета и участвал в кражбата на кожата, да бъдат наказани с по 4 години крепостен затвор.

А чл, 221 на императорския закон гласи: „Когато се извърши кражба чрез насилие, но ако от това не е произлязло нараняване и ако няма друга някаква последица, или ако не е извършена чрез насилие, но ако, първо, е станала нощно време и, второ, ако е извършена от две или повече лица, и ако всички или едно от тях е било, въоръжено, виновниците се наказват също така с временен затвор.“

Доко Съйков, който призна, че освен че е влизал в комитета, но е дал отрова на Димитра, че нощно време, заедно с Вутьо Нинов, и то, като един от тях е бил въоръжен, са влезли в къщата на Стоян Милев и извършили кражба, да се накаже, съгласно параграф втори на гореспоменатия член, на 10 години затвор.

А Вутьо Нинов, който макар и да не влизал в комитета, призна, че взел участие в кражбата, да се накаже с 4 години затвор.

За Дико Христов, Петко Лальов и Йото Илиев, за които се установи, че се участвали в нападението срещу къщата на Арнаудов в Етрополе, и поп Стефан, който, според показанията, е извършвал клетвения обряд на постъпващите в комитета и който взел от Дико Тодоров пари за комитета, за техните разпити, които предстои да се извършат, както и за положението на посочените в показанието на Дидьо Пеев врачанци – Мито и Христов и на Никола халача от Ловеч, когато бъдат заловени, ще бъде съставен отделен протокол за извършените от тях престъпления.

Ако се потвърди горното решение, молим за височайше ираде, за да бъдат наказани, както следва: Герго Стойков и Марин Попов на вечно заточение; мухтарът Димитър на 10 години временно заточение; Дико Тодоров, Дико Беров и Дидьо Пеев на 4 години временен крепостен за- твор; Доко Съйков на 10 години затвор; Вутьо Ненов на 4 години затвор [627]. На вашите заповеди!

 

8 януари 1288 [1873] година.

О.О., инв. 233/1950

 

81

Шифрована телеграма от Али Саиб паша в София [628]

Арестуваният напоследък в Ловеч шеф и организатор на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове, произнасяните от него речи и разпространяваните от същия печатни издания се разразиха в акции. Установява се, че е убил – за да попречи да бъде хванат от властите – слугата, когато е нападнал една къща в Ловеч, поради което, въз основа на султанския наказателен за- кон, се наказва със смърт. Протокола за това решение на комисията пращаме по пощата, изпълнението на присъдата зависи от н. в. султана.

ДБИ, т. М, с. 26

82

Тескере на министерския съвет [629]

Ваше превъзходителство,

Приложена към настоящето, представя се дешифрирана телеграмата, получена от негово превъзходителство дивизионния генерал Али Саиб паша – председател на образуваната в София следствена комисия, с която съобщава, че ще изпрати по пощата протокола на комисията досежно наказанието на заловения Васил Дякон Левски, за когото е било установено с положителност, че е вършил подстрекателска дейност в Ловеч, че се е одързостил със слово и дело да бунтува населението против императорската власт и да върши и други престъпления.

Тъй като, според постановленията на закона, такива бунтовници следва да бъдат осъдени на смъртно наказание, то след разисквания в малкия състав на Министерския съвет, реши се, съгласно същото постановление на закона, да се предостави на негово величество императора да издаде ферман за наказване със смърт и на тоя бунтовник.

Съставяйки настоящето тескере, заявяваме, че каквато и да бъде султанската заповед, която ще последва, тя ще бъде изпълнена.

4 зилхидже 1289 [21 януари 1873] година.

В. „Зора“, XX, 6р“ 5893 от 9. 11 1939.

83

Препис от протокола на комисията [630]

Когато завършиха разпитите на лицата, за наказанието на които се донесе с предишните протоколи, установи се, че именуемият Дякон Васил Левски е натоварен от страна на комитета във Влашко да подбужда и бунтува България. Той се очерта като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против Османската държава. Той е разширявал кръга на бунтовническата дейност и на всякакви други действия и е бил председател на всичките комитетски организации. Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда, той не можа да бъде заловен. След като обаче неговият портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, най-сетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакам, той биде настигнат в село Къкрина, Ловчанско, нападнат и заловен, след което беше докаран в София и подложен на подробно и всестранно разследване. В първия и втория си разпит той заяви, че е роден в Карлово, син е на Ивана, че от седем години насам се учил в сръбски училища, че е бил в Букурещ като деец в организацията на изпращаните досега отсам разбойници, че е бил въз връзка с войводата на име Хаджи Димитър и с други войводи, и понеже не одобрил метода им на действие и работите им тогава, върнал се в Сърбия и постъпил във военното училище. За сегашната си бунтовническа дейност бил повикан в Букурещ от търговеца Ценович, дето се представил пред комитета, свикан в Букурещ, с открито лице, докато другите присъстващи от разни места били с маскирани лица, за да не се познават едни други.

Дадени му били някакви писма по организуването на куриерските служби в комитетите, и, за да бъде познат от комитетските хора, те нагласили някакви знаци, след което бил изпратен в България, с тая нарочна мисия. Носейки със себе си писма, той започнал най-напред от Свищов и е обиколил Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив. След като е представил там нарочните знаци в определените кафенета, той е изпълнявал възложената му длъжност, като е предавал писмата извън града на лицата, които идвали след него, размахвайки бяла кърпа в ръка и подсвирвайки с уста, без да узнаят неговата личност, нито пък неговото име. След това се завърнал пак в Букурещ, дето написал един временен устав, според който да се състави общия [устав], и го разпратил по свой почин на тукашните комитети, които, след като прибавили и от своя страна своите собствени мнения, върнали тия екземпляри от временния устав обратно. След като на свиканото събрание тоя устав е бил поправен и напечатан, той [Левски] е бил изпратен заедно с тоя устав отсам [в България]. Но поради голямото количество броеве от тоя устав, които трябвало да носи, мъчно било да се пренесат по тоя начин, ето защо [уставите] били изпратени посредством комитета в Букурещ на Свищовския комитет.

Когато дошъл в Свищов, уставите му били дадени и той, както по-рано раздавал пощата, така сега [раздал] уставите в Ловеч, Търново и Пловдив, след което, съгласно длъжността, която заемал, се заел да разследва и наблюдава кафенетата и сборищата, без да обади кой е, какво впечатление е направил комитетският въпрос, дали той е разгласен или не. След като работил малко време в това направление, завърнал се в Букурещ, отдето не минал веднага отсам, а останал там четири-пет месеца, след което, преди нападението на хазната, през Цариград, отишъл в Пловдив. В едно писмо, което получил от Букурещкия комитет, е казано, че пътуващата за София хазна е била обрана, че понеже бил арестуван един човек на име Димитър, то, ако поради това бъдат арестувани комитетските хора, да се даде веднага знак за въстание, което щяло да бъде подпомогнато от главните войводи. Но понеже, според него, обирът на хазната е бил разбойническо дело, той бил на мнение да не се вдига въстание. Съдържанието на писмото, заедно с горното си мнение, съобщил на тукашните комитети и отговорил на Букурещкия комитет, като прибавил и своето лично мнение. Понеже, поради тая негова постъпка, Букурещкият комитет искал да го отстрани [от делото] и да не го признава, той възнамерил да замине веднага за Цариград, да потърси висшите власти, да признае вината и престъплението си и да изложи работата от начало до край. Обаче, отивайки за Цариград, бил заловен.

При третия си разпит направи още една стъпка напред, като каза, че всички заповеди, изпращани за тукашните комитети, давал лично той със собствения си подпис и дори, за да има единство в делата, изобличавал грешките и на Букурещкия комитет. Заяви още, че сам той е подписвал разписките за събираните пари, необходими за сегашните разходи на комитетите.

Въпреки това, той не познавал никого от комитетите, дори не познавал куриерите, които пренасяли собствените му писма; че тия писма били предавани чрез нарочни знаци, и, както се каза по-горе, без да се споменува никакво име или личност. Призован, изворският куриер Дидьо Пеев, при очна ставка с Дякон Левски, му напомни за придружаването, споменато в неговия разпит, че са ходили заедно в Ловеч, Пловдив и селата, че са нощували в Божиловата къща в Царацово, че Дякон Левски е взел тескерето на Дидьо Пеев, поради приликата [с него], и отишъл с [тескерето] отсреща [Букурещ]. След като повтори това подробно, той [Левски] призна това придружаване [на Дидьо Пеев] с него. Нему са се били открили много хора, които не работили [в комитета], затова каза, че не иска да ги издаде. Относно Ваньо терзията, който е в бягство, той не знаел, че е член на Ловчанския комитет, не знаел имената на отишлите там трима души ловчанци. Левски е искал среща със Стефан Карагьозов, търговец в Търново, като му пратил известие. След като получил неговото съгласие, макар и да е искал да се срещне [с него], обаче съгласно предупреждението на Букурещкия комитет – тоя човек е бил обвинен всъщност като привърженик на властта – той [Левски] не се решил [да отиде на исканата среща]. Че писмото, което изпратил на един пловдивски лекар, последният не го приел. И изобщо той отказа категорично да съобщи някакви имена и лица. На край съобщи, че Иван арабаджията от Царацово познавал хората от Пловдивския комитет.

В четвъртия си разпит споменатият се откри още малко, като каза, че даскалът в сало Тетевен е взел участие в това дело, че той [Левски] е видял комитетските хора на свиканите събрания, веднъж в училището и два пъти а хана, че ако ги види, ще ги познае, че тоя комитет е кореспондирал по-рано направо с Букурещкия въз основа на предишни предписания, че той се е карал с Димитра [Обши], понеже не е давал сметка за парите, които е получавал тогава от комитетите, като е оставил тамошните работи в безпорядък, и че не знае нищо за последните тамошни събития. Обаче бяха извикани на очна ставка лицата от Тетевенския комитет хаджи Станьо и Петко Милев, които казаха, че по-рано не знаели за комитетските работи, че уставът е бил занесен и прочетен от Дякон Левски, и че той ги е заплашил, вследствие на което те са образували комитет и са събирали пари. Също така на очната ставка с повикания даскал Иван, той каза, че първи път той [Левски] дошъл в училището и съставил комитета, а Марко Йончев [каза], че Левски им е чел вестник, и преди да бъдат поканени в комитета, той не е познавал дори думата комитет. Хаджи Ивановите синове съобщиха, че Дяконът е отишъл в техния хан и свикал събрание. След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра, че не може да казва: „Аз не мога да зная техните имена!“ и че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени. Съобщи само за хората от Видрарския комитет, за които знае, че са арестувани, както и за Марин от Ловеч, че са комитетски хора.

В петия си разпит той се помъчи пак да отрече някои от своите първи показания и заизвърта пак по същия начин, обаче при разпита на Димитра [Общи], повикан на очна ставка, който потвърди всичко онова, което беше казал за Дякон Левски, и на няколко пъти имаше запитвания ту към Димитра, ту към Левски, той едвам тогава призна, че е заповядал сам на Димитра да убие дякона-наместник на владиката. При разпита на Анастас плевненеца, който бе повикан на очна ставка, когато се повториха и изброиха лично пред Левски фактите в неговите показания, той пак отрече ония части, в които се споменуваха имена. Каза още, че не знае нищо за нападението на една къща в Ловеч от страна на трима души [631] с червени арнаутски дрехи и убийството на слугата в тая къща, и че той бил получил писмо от Ловчанския комитет в смисъл, че е опасно да се върне в Ловеч, понеже, като чужденец, може да бъде заподозрян от страна на властта, и твърди, че не е извършил това дело. Обаче беше повикан на очна ставка Вутьо Ветьов, който в своите показания призна, че го е придружавал, и съобщи повторно, че по искането на Левски и поради своя частна работа, той отишъл в Ловеч и посредством Лукан се срещнал с Левски в плевнята на една къща, и че там той [Левски], след като се преоблякъл в червени дрехи, заедно с него [В. Ветьов], влезли в една къща през дъсчената ограда, и след като са претърсили вътрешността на къщата и почакали малко там да дойде стопанинът на къщата, дошъл слугата му и, като видял Левски, започнал да вика, обаче [Левски] го дръпнал веднага за яката навътре, пробол го с кама в корема и го убил и оттам се махнал и отишъл в лозята, дето му оставил дрехите си.

Споменатият Левски отказа тия показания на Вутьо Ветьов, отказа дори и срещата си с Вутьо Ветьов в Ловеч.

В шестия си разпит, споменатият [Левски], след като разправи постановленията на комитетския устав, съобщи, че е установил, какво местата, които е обиколил, след като бил разпратил там писма чрез Васил гложенеца и Сава Младенов, са годни за бунт, което [нещо] донесъл на Букурещкия комитет; че тия писма, които той изпращал за проверка, били еднакви с ония на Букурещкия комитет, че през време на своите обиколки установил, какво мнението на населението било различно, а именно: просветените люде и търговското съсловие са протестирали и били против извоюването на права чрез оръжие, а само селяните, които са били донейде тормозени, отивали към страната, която ги привличала; че българите в Одеса, както е било и по-рано, изпращали тука хайдути с цел да смущават спокойствието на страната. Той иска в тоя смисъл именно да засегне политическата страна на въпроса.

Въз основа на тия подробности и на неговите резюмирани признания, както и писмените и устни показания на заловените, установява се, че споменатият Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придобиване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване заедно с някакви други разбойници, той освен дето е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните, събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури, под название комитетски устави, и е подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителство и насърчаване, образували са се някакви бунтовнически комитети и куриерски служби и са се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие. Освен дето той е дал на Димитра писмена заповед за убийството на дякона-владишки наместник, влязъл е в къщата на един чорбаджия в Ловеч, за да вземе от него насила пари като помощ за комитета, и когато е вършил това престъпление, за да не бъде заловен, той е убил с кама слугата, който започнал да вика.

От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които се имали смелостта да нарушат спокойствието на България.

Тъй като: в чл. 55 на императорския закон е постановено и изрично упоменато, че „всеки, който подбужда лично или чрез другиго турските поданици и жители на Османската империя към въоръжено въстание против султанската държава, и неговата замислена цел се осъществи напълно или пък е пристъпил към изпълнението на делото, той се наказва със смърт“; в чл. 57 пък е казано, че – „ако група разбойници извършат заедно някое бунтовническо дело, предвидено в гореказаните чл. чл. 55. 56, или пък пристъпят към неговото изпълнение, то самият главатар и подбудител измежду ония, които се намират в това разбойническо общество, където и да се залови, се наказва със смърт, а другите, които биха се заловили на местопрестъплението, съобразно със степента на тяхното доказано участие в бунтовническото дело, се наказват с доживотен или временен крепостен затвор“; в чл. 67 пък е казано, че „всеки, който произнася реч по площади, по пазарища и улици, по сборове или чрез разлепване на афиши и издаване на печатни брошури подбужда направо населението и жителите да извършат престъпления, упоменати в настоящата глава, се наказва като автор на тия престъпления. Обаче, ако посочените подбудителства не бъдат осъществени, той се наказва на вечно заточение“; в чл. 174 се казва, че „ако той е убил не предумишлено някое лице, наказва се с 15 годишен крепостен затвор; ако обаче това убийство е извършено при извършването на някое друго престъпление, преди или след неговото изпълнение, или пък е извършено при изпълнението на някое престъпление, то лицето, което извършило убийството, според закона се наказва със смърт“.

Тъй като споменатият [Дякон Левски] е подбуждал лично султанските поданици към въоръжено въстание срещу Османската държава, разпространявал е печатни листове и въобще е предприемал разни бунтовнически деяния със цел да върши престъпления, посочени в глава втора на императорския закон, което се вижда от неговите признания, че при нападението на къщата в Ловеч, когато е извършил престъпното си деяние за кражба и терор, убил е слугата, като е казал, че научил, какво това убийство било извършено от някакви хора с червени дрехи, а в последствие другарят му установи, че той е отишъл с червени дрехи, за да не бъде познат, понеже е получил писмо от Ловчанския комитет да не ходи в Ловеч, когато е бил в Тетевен че един такъв ум, който, от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона-наместник на ловчанския владика, без [последният] да е имал някаква вина, естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши убийството и на слугата, за да не бъде уловен на местопрестъплението; че той е искал един човек, и в Ловеч е бил изпратен на Дякона Вутьо Ветьов, което се вижда също от показанията на комитетските хора във Видраре, и въобще неговият другар е знаял, че в Ловеч има подобно лице, без да знае нещо за него.

Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване [632].

Ако ваше превъзходителство одобрявате [това], нека се издаде височайше ираде, за да се изпълни тая смъртна присъда, съгласно закона, за което се осмелявам да ви моля. На всеки случай нека бъде според вашата заповед.

27 зилкаде [12]89 или 14 януари [12]88 [1873] година.

О.О., икв. 339/1940

 

БЕЛЕЖКИ

 

441 Както е отбелязано в уводните думи, втората тетрадка с протоколите на специалната комисия на Али Саиб паша липсва. Тя вероятно ще съдържа продължение на разпитите на хората от Тетевенския комитет.

442 Йосиф е Йосиф поп Петров.

443 „Фильовото кафене“ е кафенето на Фильо поп Петров.

444 Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

445 Димитър е Димитър Общи.

446 Псевдонимите на революционните комитети представляват обикновено турски собствени имена на лица, тъй като те служат за целите на кореспонденцията. Псевдонимът на Видрарския комитет е правилно да се произнася „Хасан Касъм“, а

447 Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

448 Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов.

449 Лукан е Лукан Цочев.

450 С израза „дошъл е един лов тук“ е неправилно преведено турското изречение „Левски бана: Бир ав орая гидюп берабер басаджагъз“, което всъщност значи: – „Левски ми каза: Има лов! Ще отидем там и заедно ще го нападнем!“ Касае се за нападението в дома на Денчо Халача, ловчански чорбаджия, извършено на 15 август 1872 година.

451 Името на слугата е Стойчо Гиргинов от с. Леси дрян, Тетевенско.

452 Според писаното досега в историческата литература по въпроса, Левски бил забил камата си в „сърцето на момчето“ (Д-р П. Стоянов, пос. съч., стр. 23; проф. Ан. Иширков, Убийството на Стойчо Гиргинов от Васил Левски, „Ловеч и Ловчанско“, кн. IV, стр. 121–122; проф. Ст. Петков, Разяснителна бележка по убийството на слугата на Денчо Халача в Ловеч, „Ловеч и Ловчанско“, кн. V, стр. 13?–140).

453 „Хазнатарската“ е неудачен израз („хазинедар“ = „ковчежник“). В турския текст стои „хазине ншинден“ = „по въпроса за хазната“.

454 Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

455 „Етрополският даскал“ е Тодор Пеев.

456 „Илирически“, а не „Илерючески“.

457 Стоянчо е вероятно погрешно написано името на Станчо поп Николов.

458 Знаците „п. н. б.“ вероятно заместват думите „пази нас боже“ или по-право – „помогни нам, боже!“

459 Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

460 Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов, родом от гр. Сопот.

461 Димитър е Димитър Крачунов, мухтар на Голям Извор.

462 По-правилно изречението трябва да се преведе така „Миналата година, един месец след като бяхме влезли в постите (коледни пости, б. н.), дойдоха един ден по това време (около 24 декември, б. н.) у дома Герго Стойков и Марин Попов и т. н.“ Димитър Крачунов не отговаря веднага кога е влязъл в комитета, а описва събития, предхождащи тоя момент, с което се стреми да представи работата, че и той по принуда постъпил в комитета.

463 На турски „задж-и къбрис“ (в народния говор „съчикабрус“) = витриол (а не „азотна киселина“).

464 Поп Стефан, поп Димитър (баща на Марин Попов), поп Петър (турската дума „папас“ = поп, погрешно е разчетена като „бабасъ“ и преведена е „неговия баща“), Доко Съйков Маевски, Стоян Съйков Маевски, Димитър (Дидьо или Дико) Пеев Галевски, Лальо Попов („папас-оглу“, а не Пеев), Дико Беров Пашов, Моньо Симеон Татарчев(?) (има Марин Татарчев, но той е от Лопян), всички членове на комитета в Голям Извор.

465 Думата „мухтар“ е употребена в смисъл на председател, това се вижда от следващите показания.

466 В турския текст стои погрешно написано Герго Гиков, вместо Стойков.

467 Димитър Крачунов тук описва първия опит да бъде убит дякон Паисий, извършен от Общи и неговата чета на 15 или 16 юни 1872 год. при с. Извор (С т. Заимов, Миналото, кн. 1, стр. 146–154).

468 Касае се за учредяването от Дякон Левски на първия революционен окръг в началото на септември 1872 с център Голям Извор, а не гр. Орхание.

469 Това е събранието, което пратеникът от Влашко, Георги Стефанов-Фердинанд, свикал в Тетевен във връзка с писмото на Централния комитет относно разпрата между Левски и Общи.

470 Писмото е носело подписа на Киряк Цанков.

471 Мухтарът Димитър е Димитър Крачунов Стамболията.

472 Йото Илиев, а не „Илев“.

473 Тетевенският даскал е Иван Фурнаджиев.

474 Димитър е Д. Общи.

475 Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов

476 Васил с Васил Цвятков Пупешков.

477 „Кафеджията“ е Марин Попов, а „Димитър“ – Д. Крачунов.

478 „Дяконът“ е Васил Левски.

479 Васил е Васил Йонков Гложенеца.

480 Ваньо Терзията, е Иван Драсов.

481 След подписите продължава разпитът на Герго Стойков.

482 „Даскалът“ е Васил Цвятков Пупешков, а „Пеев“ – Дидьо Пеев.

483 Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов.

484 Иска да каже – след като арестуваните са били откарани от Орхание в София.

485 Димитър Общи.

486 Изречението: „(Зная) само, че преди убийството дяконът беше дошъл със Стояна“, не е в ред. Излиза, че дякон Паисий е отишъл в Извор, придружен от Стоян Пандура, което не е вярно. Същото изречение (на турски: „Анджак Устуян иле гелди иди дякос ьолмезден еввел“) трябва да се преведе, както следва: „(Зная) само, че той (Димитър Обши) беше дошъл със Стояна преди да умре дяконът“.

487 Герго Кабакчиев.

488 Село Бяла поляна („Акче алан“), община Перперек, Кърджалийска околия.

489 Димитър Общи и Васил Йонков.

490 Станчо поп Николов.

491 В турския текст името „Петьо Бояджиев“ може да се чете и „Пеньо Бояджията“. Името на Кольо Войнов е сгрешено на „Стойнов“.

492 Димитър е Дидьо Пеев.

493 Село Тлачене, което днес спада към околия Бяла Слатина.

494 Мито Цвятков Бакалбашиев и Стефанаки Христов Савов, членове на Врачанския революционен комитет. На Мито Цвятков Левски възложил да уреди прехвърлянето на комитетските хора и писма през Лом и Оряхово за Румъния (Ив. Унджиев, пос. съч., стр. 597, 609).

495 Вместо „Турно Магурели“ в турския текст стои „Могилица“.

496 Иван Хекимина е Иван Стоянов Ибришимов, а даскал Иван – Иван Фурнаджиев.

497 Село Караш, Врачанска околия.

498 Мито е Мито Цвятков.

499 Кръстьо Д. Новкиришки, председател на Врачанския комитет (Ив. Унджиев, пос. съч., стр. 976).

500 Под „новия манастир“ тук се разбира Черепишкият манастир.

501 Село Боженица, Ботевградско.

502 Васил Петров, Митьо Петков и Васил Наков.

503 „Попът“ трябва да е свещеник Марко Тодоров. Що се отнася до „едноръкия даскал“ („бир чолак даскал“), то, знае се, че по него време учители в Правец са били Илия Тодоров от Сопот и Захари поп Кирилов от Пирдоп; последният е бил куц, но не „еднорък“ (П. Ценов, пос. съч., стр. 143, 146).

504 След „отидохме“ са изпуснати думичките „и ние“. Турският текст на следващото изречение трябва да се чете така: „Акшамъ Исветко иле берабер Прафчая биз де гиттик ве Македония тарафъна фесад ичун йол ачмга гиден (преписвачът погрешно е написал „гиттик“) даскал Тодор гелмишми дею Етрепола хабер гьондермишлер. Гелди дею хабер гелди.“ На български изречението трябва да се преведе както следва: „Вечерта отидохме и ние с Цвятко заедно в Правец. Бяха запитали в Етрополе дали се е завърнал даскал Тодор, заминал за Македония, за да отваря пътя за бунт. Дойде известие, че не се е завърнал.“ Това място от показанията на Дидьо Пеев е много важно, защото то разрешава спора по въпроса за обиколката на Тодор Пеев из Македония – сам или заедно с Димитър Общи.

505 „Димитър“ е Димитър Крачунов, мухтар на с. Гол. Извор.

506 Петото съдебно следствие обхваща разпитите на отделни революционни дейци от Софийския комитет и от селата в Софийско.

507 Поп Георги Тутмаников.

508 Димитър Общи и Васил Бошаранов.

509 „Синът на Изворския поп“ трябва да е Марин Попов.

510 Село „Батовци“ (тур. „Батофча“) в Тетевенско няма. Очевидно и тук преписвачът е сгрешил името на с. Батулци.

511 На мястото на многоточието в тур. текст стои думата „вино“, а цялото изречение гласи: „Биз Дяко Левски иле шараб (?) сатмадък“ = „ние с дякон Левски не продавахме вино“ (?). Предполагаме, че преписвачът е направил някоя грешка, която причинява безсмислието в това изречение.

512 Тоне Иванов Крайчев.

513 Даскал Васил е Васил Бошаранов.

514 Стоян Младенов Мечката.

515 Тошко е Тошко Стойнов.

516 „Мюлтезими“ = закупчици на данъците, които са ограбвали населението, като фалшифицирали данните за приходите на селяните, за да вземат от тях по-голям юшюр (десятък). Подобно изказване за злоупотребленията на „юшюрджиите“ прави и Левски в последния си разпит на 9 януари 1873 г. Той казва: „Десетте коли сено, чрез услугите на мухтарите, юшюрджиите записват за 15 коли“ и пр.

517 „Те ни казаха“, т. е. Димитър Общи и Васил

518 Стоян Младенов.

519 Даскал Христо е Христо Ковачев.

520 Димитър Петров Ножаров, родом от гр. Неврокоп, но преселил се в София. Бил е касиер на революционния комитет в София.

521 Касае се за поп Стоян поп Пенков, Стоян Младенов, Тошко Стойнов и Велчо Стойнов.

522 Христо Петров Ковачев, учител в София, секретар на комитета (за него вж. Л. Дойчев, пос. съч., стр. 392 и 432).

523 „Попът“ е поп Стоян поп Пенков.

524 „Кърджалъ“ е псевдоним на Левски.

525 Поставеното в кавички изречение трябва да отиде към следващото на нов ред изречение след думата „казва“, и то като пряката реч бъде превърната в непряка.

525 „Мариновият брат“ е Тошко поп Луканов, деен член на Ловчанския комитет.

526 В тур. текст стои погрешно „Вутьо Нинов“ вместо Ветьов.

527 Говори се за нападението в къщата на Денчо Халача.

528 „Комитетски хан“, т. е. ханът на Ариф ефенди, който най-напред се държи от Марин поп Луканов, по-после от Коста Ненков, но той задлъжнява и през 1874 год. комитетът вкарва там Тодор Кирков, на когото дела плащал комитетът (вж. Комитетски местопребивалища и скривалища в Ловеч, Ловеч и Ловчанско, кн. IV, стр. 85).

529 „Левски и Вутьо се скриха из лозята в една малка пещера на баира на хаджи Тома Кайряка“ – пише д-р П. Стоянов (пос. съч., стр. 23).

530 Димитър Общи пред съда заявил, че не е грамотен и навсякъде под показанията си отпечатвал пръста си. Тук преписвачът погрешно е отбелязал „подписал“, като се е подвел от подписите на следващите лица.

531 По-правилно би било заглавието на тетрадката с протоколи за разпитите на Левски да се преведе така: „Съдебно следствени разпити на председателя на бунтовническия комитет Дякон Васил Левски и на двамата души негови другари пред специалната комисия.“ Левски е бил изкарван пред съда не веднъж, а шест пъти.

Заглавието се намира на лицевата страна на външната корица на тетрадката. Датата 25 зилкаде 1289 (13 януари 1873) година е денят на преписването ѝ. Двамата другари на Левски са Христо Цонев Латинеца и Никола Цвятков от Ловеч, арестувани заедно с него в Къкринското ханче и откарани в София.

532 Васил Левски е роден на 6 юли 1837 година, следователно по време на процеса е бил на 36 години. За грешка у преписвача не може да става дума, тъй като възрастта е отбелязана не с цифри, а с думи. Но че Левски е скрил точната си възраст не трябва да ни учудва, понеже той изобщо няма за цел да казва истината пред турския съд.

533 Вероятно тук Левски има предвид напускането на учителстването си и отиването в Румъния през 1866 или 1867 година. Разбира се, той не може да отрече фактите, че е бил зад граница – в Румъния и Сърбия, но той и не мисли да дава пред съда точни сведения за своята революционна дейност.

534 Заставен да разкрие пред съда хода на своята революционна дейност, Левски, както погоре вече отбелязахме, ни най-малко не възнамерява да прави самопризнания. Предан докрай на своето дело, без да бъде повлиян от грозящата го смъртна опасност, макар и принуден да признае основните факти от тая дейност, той я описва в такива краски и така стъкмена, че с нищо да не увреди на положението на своите сподвижници, попаднали в ноктите на тиранина. Поради това не можем да търсим правдивост в показанията му относно неговите пътувания из България, относно устройването на комитети, срещи с комитетски хора и пр.

535 Димитър Ценович. Името „Ценович“ тук погрешно е написано „Ченко“ (Ценко), а на другите места а протоколите го срещаме във фермата „Чено“ (Цено).

536 Хотел „Габровени“.

537 Димитър е Димитър Общи.

538 С думите „не върши добра работа“, казани в присъствието на Общи, очевидно Левски използва случая да даде на последния да почувства отговорността си за гибелните последици от своеволието и неподчинението на организационната дисциплина, които той е проявил с извършването обира на хазната.

539 Касае се за учителстването на Левски в „Баба-дааските“ села Йеникьой и Конгас. През февруари или март 1867 год. той минал във Влашко. За участието си в четата на Панайот Хитов, която тъкмо по това време минала в България, Левски тук не споменава нищо.

540 Тук името на Димитър Ценович е написано правилно.

540 В началото на чай 1869 година Левски предприема втората си обиколка в България, но той е минал не от Гюргево в Свищов, а от Турно Магурели в Никопол.

541 Костов (не Косто!). В тур. текст стои погрешно „Коско“.

542 Името Тодор е написано неправилно във форма, която се чете „Фердо“.

543 Пред съда Левски по понятни причини разправя, че проектоустава на организацията е получил от Букурещ и го разпратил на комитетите, когато всъщност той е негово дело.

544 Окончателното приемане на проектоустава става на общото събрание в дома на Караве- лов ма заседанията му от 29 април до 4 май 1872 година.

545 Левски действително е получил, (на 21 ноември 1872), и то не едно, а две писма от Централния комитет в Букурещ, от Каравелов. Куриерът, носещ писмата, го намерил в Сливен, а не в Пловдив. С едното писмо Каравелов подканял Левски да освободи по насилствен начин арестуваните в София лица, а с другото настоявал да се обяви революция: „Обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и подигане на революцията. Причините, които и ти можеш да познаваш, не щеме да ти разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой, без да губиш минута. На всички тъдявашни юнаци се писа и щат да заминат отсреща. Надяваме се за помощ и от Сърбия и Черна гора.“

546 В действителност Левски накарал Старозагорския комитет да пише на Каравелова и намислил лично да отиде в Букурещ, за да обясни положението (Ал. Бурмов, пос. съч., стр. 80–81). Показанието му, че бил решил да отиде в Цариград да потърси големи личности като съдиите му и пр., е скроено за пред съда.

547 Турският текст не е преведен буквално, Там въпросът гласи: „Кахфеджисинин неми не дир?“, т. е. „как се казва там (в Сопот) кафеджията?“ Независимо от това, че Левски говори вече за Свищов, Ловеч и пр., съдията се връща пак към предишния си въпрос за Сопот. Съответно с това и отговорът гласи: „Исмини билмем“ – „не знам името му“ (а не „имената им“).

548 След „подбуждаха“ е изпуснато „и управляваха“. Със „самостоятелен пълномощник“ е преведен турският израз „мемур-и мюстакил“ („мемур“ = натоварен с една работа, на- значен; „мюстакил“ = независим, самостоятелен, изключителен, единствен).

549 Ваньо Терзията е Иван Тодоров Драсов, член на Ловчанския комитет, но по това време намиращ се вече извън границите на Турция.

550 Иван Атанасов Aрабаджията, живущ в с. Царацово.

551 В турския текст стои думата „талимат“, която спокойно може да се преведе с „наредба“ вместо „наредби“. Касае се за „Наредба на Работниците за Освобождението на Българският Народ“, т. е. проектоустава на Левски.

552 Даскал Иван е Иван Лилов Фурнаджиев.

553 Димитър е Димитър Крачунов.

554 Даскал Васил е Васил Бошаранов.

555 Погрешно е отпечатано „дом“, вместо „хан“. Бошаранов, преди да стане учител в Тетевен, е държал хан в Орхание.

556 Касае се за Васил Цвятков Пупешков, поп Георги Тутмаников и даскал Илия Костов Гюндюзов.

557 Кафеджията Марин е Марин поп Луканов.

558 Димитър Общи.

559 Димитър Николов Пъшков.

560 За „копринарина“ в тур. текст стои „коза фабрикаджиси“ = съдържател на фабрика за точене на пашкули.

561 Сава е Сава Младенов.

562 Ябълките са били извадени от тавана на Марин поп Луканов, за да се освободи място за тайното скривалище на Левски.

563 Тоя Лукан е вероятно Лукан Цочев.

564 Тия редове от показанията на Левски, както и един пасаж от присъдата му, дето те са възпроизведени от съда, са много ценно място от неговите изказвания пред турските съд. органи, защото те ни разкриват по най-ясен начин правилната преценка на Апостола за икономическото положение на българския народ по време на робството и борбата му за освобождение.

565 Николай Миронович Тошков (Никола Мирчов Тошков) от Калофер.

566 Христо е Христо Цонев Латинеца.

567 Никола Цвятков.

568. Христо Ханджията е Христо Цонев Латинеца, съдържателят на Къкринското ханче, член на комитета в Ловеч още от основаването му (Д-р П Стоянов, пос. съч, стр. 15).

569. 10 часа турско време отговаря на 16 ч. след обед.

570. Вълчо Сяров Каранейков, собственик на Къкринското ханче.

571. Никола Цвятков Казанджията.

572. Поп Стефан, член на Изворския комитет.

573. Вместо „в черквата, в която се намираш“, трябва да са каже – „в която служиш“.

574. Даскал Иван е Иван Фурнаджиев; Иван Хекимина е доктор Иван Ибришимов.

575. Последният разпит по процеса на Васил Левски и неговите сподвижници завършва на 12 януари (25 зилкаде е 12, а не 13 януари) 1873 година. Телеграмата, с която председателят на съда, Али Саиб паша, съобщава на валията в Русе, че му изпраща препис от протоколите, е от 10 януари, т. е. два дни преди завършване на делото. Естествено преписите ще да са изпратени след 12 януари.

576. Стоян Брънчев, брат на Гавриил Брънчев, чорбаджия; член на окол. управителен съвет в Орхание (вж. Sälname-i Tuna, год. VI, 1290, стр. 75), който не е вземал никакво участие в революционния комитет. Общи е последователен на своята идея да казва много имена, тъй като „в множеството е спасението“.

577. Разпитът на Марин Николов, член на комитета в Орхание, както и следващите разпити, проведени на 28 октомври, са станали отново в Орхание.

578. Васил е Васил Петров Бояджията.

579. В тур. текст стои действително името „Васил“, но Васил е разпитваният. Преписвачът трябва погрешно да е написал „Васил“ вместо „Велчо“, тъй като тъкмо последният е бил натоварен да съобщи на Васила да научи от Марин Николов кога ще потегли хазната.

580. Пред „записани“ са изпуснати думите: „освен тия пет души.“

581. Ташо е Ташо Шунтов, брат на Велчо, член на комитета в Орхание.

582. Христо е Христо Колев, също член на комитета.

583. Петър е Петър Цаков, баща на Васил Петров.

584. Коцо от Лъжене е Коцо Панчев. Турското наименование на Лъжене е Алтун таш (днес Трудовец).

584. Стоян е Стоян Стаменов Цагарски, кожухар, член на комитета.

585. Вместо Доко Съйков в тур. текст стои „Доко Чеко“.

586. Под „Българския комитет“ се разбира Българският революционен централен комитет в Букурещ, основан в началото на април 1870 година.

587. В тур. текст псевдонимът на Орхание гласи „Ел Джутов“ („Елез Джутов“), а не Алцеков.

588. Гавриил е Гавриил Генчев Брънчев.

589. Васил е Васил Петров Бояджията.

590. Вероятно Саиб паша има предвид изданието на турските закони в български превод от Хр. С. Арнаудов, от което първи том излиза при 1871 год., втори том – през 1872, останалите два тома изливат по-късно.

591. Както тук, така и по-долу вместо „дни“ трябва да стои часове. Малко по-горе Петко Милев признава, че парите би.и донесени у него два часа преди пристигането на Мазхар паша в Тетевен. Само с краткото време – часове, а не „дни“, той би могъл да се оправдава, че не е съобщил своевременно на властта.

592. Под „да не избягат“ се разбира виновниците, нападателите на хазната, които като не бъдат заловени, ще пострада самият той, Петко Милев.

593. На това място документът е повреден и заради това липсващите места от текста са отбелязани с многоточие. Очевидно се касае за дрехите на Общи, които той е оставил у Петко Милев, когато преоблечен напуснал Тетевен.

594. Дочо Маринов Мръвков; вместо „ханджията Станчо“ погрешно е разчетено „хаджи Станчо“.

595. Под „тая нощ“ се разбира нощта на 28 срещу 29 октомври. С разпита на Петко Милев завършва следствието в Тетевен, продължено в Орхание. Следователно на 29 октомври сутринта арестуваните ще да са откарани от Орхание за София. Всеки случай, на 30 са били вече в София, тъй като него ден вечерта те са били разпитвани.

596. В състава на следствената комисия са участвали чорбаджиите: Стоян Генчев Брънчев, член на окол. упр. съвет; Нако Драганчовски, член на окол. упр. съвет; Мино Рабошчийски, член на окол. съд.; „Дочо“ трябва да е грешно написано от преписвача име (вж. Sâlname-i Tuna, год. VI, 1290, стр. 75).

597. До 3 януари 1873 година специалната комисия под председателството на Али Саиб паша е била вече издала присъди на известен брой от арестуваните комитетски дейци. Тия присъди били изложени в 5 заключителни протокола („мазбати“) и представени на великия везир за одобрение. Наред с това Саиб паша нарежда да се изготвят преписи от протоколите, за да бъдат изпратени на валията в Русе. От въпросните 5 протокола ние притежаваме само два, а именно: N° 1, присъдата на Димитър Обици, от 14 декември 1872, и № 5, присъдите на орханийци, от 1 януари 1873 година.

В телеграмата си Али Саиб паша обещава да изпрати преписи от още 3 протокола с присъди, които също така са били вече изготвени. Както ще се види по-нататък, той изпълнил обещанието си. С телеграма от 10 януари той изпраща препис от протокола с присъдите на видрарци, носещ дата 4 януари. По-късно бива изпратен препис от протокол № 7, присъдите на изворци, от 8 януари 1873 год. Третият обещан препис от протокол, който трябва да е носил N° 8, тук липсва.

Протоколът с присъдата на Левски, с който специалната комисия приключила процеса, носи № 15 и дата 14 януари 1873 год. Следователно по целия процес са били изготвени всичко 15 протокола - присъди, от които ние притежаваме и публикуваме тук само 5. В липсващите 10 протокола ще се съдържат присъдите на комитетските хора от Тетевен и тетевенските колиби, от Етрополе, от София и софийските села, Ловеч и др.

598. При все че турските управници са имали сведения за съществуването на Български централен революционен комитет в чужбина, те не са били наясно с неговата организация и дейност. За тях четите от 1867 година – Филип Тотьо и Панайот Хитов, и от 1868 година – Хаджи Димитър и Стефан Караджа, били дело именно на тоя комитет. Затуй специалната комисия окачествява разкритата революционна организация като „отново“ посеяно семе на бунт от същия комитет.

599. За „Садовец“ в тур. текст стои името „Чериково“.

600. Препоръчително писмо Общи е получил от войводата Панайот Хитов.

601. Данаил плевненецът е Данаил Попов, брат на Анастас поп Хинов от Плевен.

602. Всъщност ханджия в Плевен е бил братът на Дочо Мръвков – Ангел Маринов Мръвков. С „пощенска кола“ е преведен изразът „ширкет арабасъ“.

603. „Той не им (т. е. на Ангел Кънчев и Димитър Общи) давал никакви сведения…“

604. Чорбаджията Арнаудов е Николчо Арнаудов.

605. Има колиби в Равна, Етрополско.

606. Телеграмата на Али Саиб паша от 14 декември 1872 и „Докладът“ до султана са преведени от Панчо Дорев. Препечатваме ги тук за пълнота, без да сме ги сверили с оригиналите, тъй като те липсват между Доревите документи, съхранявани в БАН.

607. Докладът до султана ще да е направен от великия везир. Смъртната присъда на Димитър общи, произнесена на 14 декември, е била изпълнена на 15 януари 1873 година в София.

608. Всички заключителни протоколи на специалната комисия са били представени на великия везир за одобрение.

609. Арестуваните и съдени 10 души орханийци са: Гавриил Генчев Брънчев, Васил Петров, Васил Братанов Бошаранов, Марин Николов, Христо Цвятков Гашевски. Димитър (Мито) Петков Бояджията, Стоян Стаменов Цагарски, Петър Цаков (баща на Васил Петров), Бо- жил Генчев и Велчо Йотов Шунтов.

610. „Панталонджията“ е шивачът Христо Цвятков.

611. Турското име на Саранци е „Ташкесен“.

612. Хана на Моца Меджидийката (а не „Меджидика“!).

613. Срещу преведения израз „според описанието на Васил Наков“ в тур. текст стои: „Васил Наконун тарифийле“. Вероятно в ориг. вместо „тариф“ = „описание“ е стояла друга дума, тъй като Васил Наков не е заловен и следователно не може да опише случката пред съда.

614. „Даскал Васил“ е Васил Бошаранов. Неговото арестуване в „Шарения хан“ е описано подробно от Заимов (пос. съч., стр. 187–188).

615. С „помощна организация“ е преведен турският израз „нане джемиети“.

616. Гавриил Генчев Брънчев и Васил Петров били заточени в Диарбекир, дето последният починал на 5 септември 1873. Брънчев избягал от Диарбекир на 25 юни 1876, след Освобождението се завърнал а България и заемал разни финансови служби в Орханийско. Бошаранов, Христо Цвятков, Марин Николов, Димитър Петков, Стоян Стаменов и Петър Цаков били заточени в Диарбекир, а Божил Генчев и Велчо Шунтов – в мините при Аргана. Всички са доживели Освобождението на България.

617. Заглавието е поставено от преводача. Съдени са 10 души видрарци: поп Георги Диков Тутмаников, Илия Костов Гюндюзов, Фильо и Йосиф поп Петрови, Вутьо Пелов, Васил Цвятков Пупешков, Иван Ветьов и Вутьо Ветьов, Тома Нинов и Вутьо Нинов. Последните двама били оправдани.

618. „Душко“ е погрешно написано името на Тошко поп Луканов.

619. Арслан Дервишоглу е псевдоним на Левски.

620. От израза „подобно на основаните в Тетевен и Орхание комитети“ може да се види, че заключителният протокол с присъдите на тетевенци ще да е един от липсващите три протокола между № 1 и № 5.

621. Осъдените 8 души изворци са: Димитър Крачунов Стамболията, Дико Беров Пашов, Вутьо Нинов Дановски, Доко Съйков Маевски, Герго Стойков Симеонов, Дико Тодоров Диков, Марин Попов Димитров и Димитър (Дидьо) Пеев Галевски.

622. Димитър Крачунов е бил кмет („мухтар“) на Извор, като такъв той арестувал Доко Съйков и Вутьо Нинов.

623. Името Семко Гелев в турския текст е написано „Ченко Гельо“.

624. Даскал Иван е Иван Фурнаджиев.

625. Името на „тайния куриер“ от Голям Извор в турския текст е написано веднъж Димитър Пеев, друг път – Дидьо Пеев.

626. Никола (Николчо) Сирков Халача, в чиято къща в Ловеч е живял Левски.

627. Герго Стойков, Марин Попов и Димитър Крачунов били заточени в Ангора; Дико Тодоров, Дико Беров и Дидьо Пеев – в Диарбекир; Доко Съйков и Вутьо Нинов – в мините на Аргана. Дико Тодоров починал в Диарбекир на 14 октомври 1874 год., а Дико Беров – пак там на 14 март 1875 (Ст. Заимов, „Миналото“, кн. II, стр. 268–271).

628. Телеграмата е преведена от Панчо Дорев. Препечатваме я от „Документи за българската история“, т. IV, 1942, стр. 26.

629. Документът е публикуван от Панчо Дорев (ДБИ, т. IV, стр. 25) и от Васил Шанов (в. „Зора“, бр. 5893 от 9. II. 1939). Препечатваме с малки изменения превода на В. Шанов.

630. Протоколът с присъдата на Васил Левски носи пореден номер 15.

631. Нападението в дома на Денчо Халача в Ловеч е извършено от двама души – Левски и Вутьо Ветьов, а не от „трима“, както е казано в турския текст.

632. Левски е осъден на смърт по чл. чл. 55. 56 и 66 от глава първа, отдел II (,3а злодеяния и престъпления против вътрешната безопасност на Османската държава“) и по ал. 2 на чл. 174 от глава втора, Отдел 1 („За человекоубийство, нараняване, побой и заплашване“) на турския наказателен закон от 1858 година (вж. Христо С. Арнаудов, Пълно събрание на държавните закони, устави наставления и високи заповеди на Османската империя, т. IV, София 1886, стр. 62–150). Присъдата била изпълнена на 6 февруари 1873 година, когато апостолът увиснал на бесилката в жертва за свободата на своя народ.