Библиотека на Павел Николов: МЕМОАРИ И БЕЛЕЖНИЦИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на мемоари и бележници на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Мемоарите и бележниците са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 506

Бележниче на Ив. П. X. Кършовски [1]

14 декември 1866 г.

Давам на господин Панайот гроша
Давам гроша



Давам гроша




Февруари 1867 г.

416, 15
347,24
-------
764,00

320,27
-------
1084,27
308,24
-------
1393,11

II.

В кой ден какво се случва.

Откакто тръгнахме в похода с народните българ. чети 1867 г., 28 април.

28. Освободи ни Немцолу пушката и стояхме без вода.

29. Уловихме една зелка. [2]

30. Освободи се пак една пушка.

Май

1. Срязахме зелката, удари се вой. дн.

2. Хванахме 1 черк. освоб. пушка.

3. Отървахме черкезчето.

4. Взехме хляб и вода...

5. Освободи се пушка.

6. Обрахме бея...

7. Уловихме две зелки.

8. Срязахме две зелки.

9. Нищо.

10. Уловихме и удушихме една зелка.

11. Изядяхме едно яре при...

12. Цонко войвода.

13.

III.

На 24 май изпратихме писма за Букурещ и Пловдив за това, че не може да се удържи народът, без да се побуни. В същия ден дойдоха четирима момци от Варна при нас на име Иван Кольов, род. в Железник, Иван Русев Бачовар от Железн. село... Чирпан и Иван Г. Сапунов, родом от Казанлък. Изпратени [са] от Варна, от консулския наместник Николай Даскалов за планината без никакво приготовление, като им доказал, че всичко е готово в планината - н.п. пушки, ножове и прах, че се работи непрестанно там и че било пълно с юнаци там. За уверение се подписват. [3]

На 27 май през деня побягна Иван Кольов от Железник.

На 19. взехме 150 глави кашкавал.

На 21 юни се отдели дядо Жельо със 17 момчета от главния войвода без позволение.

На 22. тръгнахме за прибежище през С[тара] пл[анина].

На 7 юли 7-ми. Изпрегна се на Дянко Шипчанчето пушката, зърното удари до г-н П. Хитов и за малко щеше да го убие, както спеше.

В Карловската планина

На 11 юли се ударихме с трима турци, преоблечени във влашки каракачански дрехи; 3 часа разстояние от Троянския манастир към билото.

На 18. умря Ива Капитан от Търново, от Народните български чети, в планината между Тетевен и Златица. До Братанца на мястото Голямо селище е трупът му, а главата му е заровена вляво от пътеката, която идва от Тетевен, като отиваш към Златица, до един бук и е записано и денят, и годината на бука, а това място се нарича Средното почивало.

На 20. Св. Илия събрахме се с Тотя на една мандра между Софийско и Златишко, на билото, с 4 души и Тотьо 5-ма.

На 21. се ударихме с един билюкбашия в Средешкото окръжие, на една мандра.

На 24. взехме от една панта [4] , Иванча Зуцева [5] , един нож, един пищов и 600 минц.

На 26 юли

Изпрегна се пушката на Христо (X. Санда) Градесчанина [6] и удари Ив. Сапунов Железничанина в дясната ръка и пречупи кокала. В същия ден вечерта преминахме Искъра река и се разминахме с потерята.

На 3 август ---------------- Дето Черни връх Пир.

Изгуби се Христо Градесчанина. Вечерта вървяхме и пред зора срещу 4 август влязохме в Сърбия през границата, през Иванова ливада.

На 8. изпратихме писмо за Влашко на г-н Н. Балкански, в Циганка. На 15. Св. Богородица - друго писмо за г-н Н. Балкански.

IV.

25 юли 1867 г.

Ударихме се с потерята в Средешко окръжие и взехме от тях:

3 пищова

2 пушки

1 нож със сребърна дръжка

1 гръдняк от кон

2 зарка сребърни [7]

2 таса за вода

От панагюрчето (взехме)

2 лири
1 пол
3 минца
1 антика
1 1/2 мека махмудия
бели пари
1 нож с бял чирен
1 пищов

28 април 1867 г.

Що разнасяме в похода

28. 1 дввадесдетак на кор. [8] Кършщовски
3 май 1 1/2 лира за хляб П. Х.
- 6 лири на кор. П. Х.
11. На шопите за хляб П. Х.
12. За сирене
- 4 1/2 шакера
- сол и пипер


1 1/2 ока сланина

Дава Кършовски

22. 1 бял двадес. за царв.
24. дава Хр. Дряновски за т. [9], риб. и др.
26. даде Г. П. Хит. за кирия
28. на чел. за брашно същият
Юни
20. на Бача Желя същият
22. за брашно и тют. даде Г. П. X.
Савва Ат. Свищ. - Дякона В. Левски

VI.

1393:11

424

------

969

1394:11

424

------

969

424

1393

-----

1039

200

-----

VII.

3 май 1867 г.

Май

3. Взехме хляб от Грамада, от „но не и еводорет ум“. Митхат паша провождал низамите си да обират из Русчук жени - заклали една българка, една кадъна, а пък една кадъна като клали, не могли да я заколя(т) и тя се престорила на умряла, и когато излезли низамите, тя хванала да вика, и ги изловили 12 души и те си казали. После 4 дни пустили 8 души, но и другите щели да пустнат.

VIII.

Опознахме се с началник Йоца Наумович и кмет (на Княжевац – бел. Д. С) Мито Яношевич.

IХ.

Княжевац, 20 август май 1867 г.

На 20 юли Йеремия Петров от Лом-Паланк събрал 400-500 души българи с дядо Иван от Видинско, за да дойде на помощ на българските народни чети в Стара планина.

Х.

До родолюбивите букур. българи и до Г. С. Раковски.

На 18. до Г. Балкански и Н. В. Чаушов да му явим да приема писмата ни, що идват от Вла. и др. места.

20. Отидохме в Белград от Княжевац.

26. до Г. Н. Балкански.

27. до Ника Стотинов и газда Добря в Чачак.

Из частния архив на г. М. Д.

БЕЛЕЖКИ

1. Откъснати и случайно нашарени листчета из начертаното със сини и червени линии тевтерче, без корици. Без строга или последователна връзка в съдържанието.

2. Един турчин.

3. Следват саморъчни подписи: Иванчо Г. Сапунов, Иван Кольов, Иванчу Русиов 1867, м. 24-ти.

4. Панта – скитник.

5. Името е по-късна прибавка с морав молив. Цялото бележниче е писано с черно мастило и отчасти с чер молив.

6. От Градец, Котленско.

7. Сребърни зарове за табла.

8. Представлява известни затруднения да се обясни какво може да значи тази съкратена дума. Кършовски минава за по-грамотен човек в четата и такъв си е в действителност. Панайот го наричаше писар, както Левски беше байрактар на четата. Възможно е сам да иска да се величае като „кореспондент“ (съкратено – кор.).

9. Тютюн.

№ 507

Бележник на Ив. П. X. Кършовски по време на похода в 1867 г.

Поход на народните чети из България

28 април 1867 г., петък.

Под Българско Сливово, [на] два часа разстояние от Т-ан [1] на изток се простира гора — все покрай Дунава, 1/2 час от реченото (същото) село към Ис. през двата бряга спахме в гората. Оттам се вижда Влашко и Т-ан Олца. [2] Място безводно. На сутринта тръгнахме оттам и в реченото село към пладне слязохме на една локва и там пихме вода. Уловихме една зелка. Оттам се упътихме и на запад от селото влязохме в гората, където вървяхме все на запад и все надолу по дърварския път, намерихме сладка вода и кладенец на 1 час от реченото село. Оттам пак все на запад излязохме право нагоре по една пътека, на припека спахме. На утре[шния ден] 30 април, в неделя, преседяхме до пладне. Тръгнахме все по същото направление и все по дола на югозапад и оттам като излязохме, хванахме към село Писанца, 1 час разстояние, и хванахме отляво [на] реченото село, все по дола, излязохме на село Белица - 1 час разстояние от реченото село на югозапад.

И като се навадихме в селото отдясно, имаше два кледенеца наляво от пътя. Оттам излязохме, минахме покрай една кория, що е на юг - Пладне от реченото село. Надясно оттам 1/4 час от реченото място се удари Ст. с пушката си, докато беше на стража. Слязохме в един дол, все по пътя, и един път не твърде работен отива наляво в едни усои, малък гъстак. Друг път върви все из дола, излиза през нивята и се извива на юг и влиза в Делиормана.

II.

1 май сутринта

Тук срязахме зелката - дотук от речетото село Белица е разтояние 2 часа. Оттам хванахме все на запад, из гора древна и през нивя отнякъде, и слязохме пак в Делиормана на една голяма локва, 3 часа разстояние. Оттам тръгнахме на запад, до 1/2 час се завърнахме на юг и вървяхме все из Делиормана и хванахме едно черкезче.

III.

2 май

Вървяхме 2 часа и дойдохме на село Грамада и взехме хляб.

На 3 май изпуснахме черкезчето. Оттам излязохме между Грамада [3] и долното село и поехме по един баир, и като вървяхме на юг два часа, дойдохме до железния път отдясно на Р-д [4],1 час оттам вървяхме [в] гъстак - дребна гора, и слязохме в Лом, и срещу него надясно в устието спахме. 3 май, 1 час под Р-д.

Оттам излязохме право на юг и все през дребен гъстак вървяхме до 1 1/2 часа и влязохме в едно устие на пътя, който отива към Каз-Мурат. Тук започват гранките на Стара планина. И в това устие 4-5 източници с добра студена вода. Оттам преминахме наляво от горното село, а надясно - лозята. После поехме работния път все наляво, на юг. След 2 часа ход навалихме се до друго едно село, и тука има водни източници. Наляво от това село уловихме пътя и се навалихме в едно малко равнище, оттам прекосихме и уловихме пътя на отсрещния бряг на югозапад, и след 1 час влязохме в един гъстак рядък надясно от пътя, и преспахме в една градина, право на запад.

IV.

4 май

Оттам излязохме и до 1/2 ч. към И. излязохме над едно село, и отляво от селото поехме връз един баир, и вървяхме все към 3-2 ч. разстояние, и спахме тука в 5 май, утре вечер слязохме на юг в полето на една градина и взехме лук; и обрахме един керван и хляба им взехме. Оттам прекосихме през полето 2 ч. на юг и като вървяхме въз Лома, по водениците, уловихме отсрещния баир, гора, и вървяхме все покрай гората 4-3,1 ч. И тука спахме отляво в гората, 6 май. Оттам хванахме на юг и слязохме през един голям баир, и се спуснахме по дупета, защото беше много стръмно. И след един час разстояние слязохме пак на Лома и уловихме две зелки. Оттам тръгнахме на юг в един голям Дървент, където като вървяхме 2 ч., спахме от дясната страна в него, 7 май.

На 8 май все на това място срязахме двете зелки. Оттам хванахме и след 3 1/2 ч. стигнахме отсам Осман пазар през един дол, подобен на корито, и през него на юг спахме. Вечерта на 9 май оттам слязохме през баира направо и се навалихме през лозята в един дол отдясно на Осман пазар. Оттам уловихме един път из лозята и минахме през Осман пазар надясно. Оттам уловихме гредата, дойдохме на 10 май на разсъмване в Тича и отляво под Т. преминахме до воденицата през дола и хванахме една пътека из едно устие - тук уловихме една зелка и я срязахме, и излязохме право над Кот. На 11 май се въртяхме около Кот. и слязохме към Ломи-дел при Момите, където ядохме яре и взехме хляб.

VI.

На 10-ти м. се върнахме пак назад към К. и на изток от него се отдели Цонко войвода с 9 души. Оттам слязохме на тепавиците - дъжд. На 13-ти бяхме в Пеши дол до стражата, отсам Жеравна на запад, и заклахме едно даначе от говедарите Жер. и взехме брашно. После се навадихме право надолу към Нейково и минахме Ж. Река, поехме през един баир - донякъде рядък гъстак, а по върха поляна, и оттам се навадихме в Ичерянската река, и като вървяхме все по реката до 3 часа, отбихме се надясно в устието и там опекохме месото и хляба, на 14-ти м. Оттам поехме големия рът към Дебела могила и като излязохме на върха, вървяхме все на запад и слязохме на камъните срещу Сл. Оттам повървяхме назад към Сл. и се навадихме в конс. пътека, която идва от Н. село — Сливен, и до 1 час разстояние спахме в дола, на 15-ти м. На сутринта на 16-ти м. се върнахме пак назад по същата пътека, слязохме срещу Сл. в Камъните, откъдето се види Круцухорд.

VII.

28 април 1867 г.

Що имаме разноски

8 май 1 двадесетятък на кирижарите Кърш

1 1/2 лира за хляб, село Грамада

3-6 лири пак на кирижарите

VIII.

1 май 1867г.

1. В понеделник сутринта преди слънце срязахме зелката, която бяхме взели от селото Т. Сливово, и взехме от нея неща, и са у войводата: 1 сах [5], шал и турски гроша 26, една чекия, у писаря - една аба, у Теодор Черноват - 2 кис., една салтамарка, у Хр. X. Юрдан - едно ножче, пръстен, у Дим. Димов — удар с пушката си.

3. Известиха ни от града, че Митхат паша провождал низамите си в Русч [6], да колят жените и да ги обират.

И от тях [7] като уловили 12 души; те се изказали (издали) и подир три дни пуснаха 8-те, но и другите ще пуснат.

IX.

6 май

Що щат да се делят от четата да дирят хляб. Христемаа със закона си трие гъза.

Прибавка на рапорта. 13 май 1867 г.

С Цонко войвода момци

Писар на Цонко: Сава А. Славчев, Свищов, год. 24

Пари има 150 турски

Възраст висок

Коса черна

Вежди -

Очи -

Нос - обичаен

Мустаци черни

Уста обичайна

Брада няма

Врат обичаен ,

Белег -

X. Георги Тулчалия, год. 27

Пари няма

Мустаци черни

Възраст висок

Коса черна

Вежди -

Очи-

Нос широк

Брада -

Врат умерен

Белег вдясно на врата

XI.

Сърбия предаде на Турция в 1867 г.

Милош Пиротчанина. Той е бил жандарм, предаден 16 септември

Ив. Вучков от село Влахово - 12 август

Ив. Вид индия - 12 август

Петър Нишлия - 12 август

Последните, защото ходиха през границата да се бият с турците през 1867 г. Тях ги срещнахме на Иванова ливада, където ги уловиха граничарите, взеха им оръжието и ги закараха в Княжевац, а после ги предадоха. [8]

Кършовски

Из частния архив на г. М. Д.

БЕЛЕЖКИ

1. Тутракан.

2. Тутракан – Олтеница.

3. Дикили-таш.

4. Разград.

5. Сахат (часовник).

6. Русчук (днес Русе).

7. Жените.

8. Братанецът на автора публикува други по-пространни дневници на четите в 1867 г., пак от Ив. П. Хр. Кършовски, вижда се, преработени и допълнени от същия малко в по-късно време и открити сега в унаследените от него книжа (Виж „Еленска защита“, г. II, 1927, ред. П. С. Кършовски, в Елена. Вестникът продължава да излиза още).

№ 508

Друг бележник на Ив. П. X. Кършовски

В Крайова господин Ангел Бего Батрон (патрон, съдържател, собственик – бел. П.Н.) на хотел Верон.

II.

Атанас Клисуров Калоф(ерец)

Кочо С. Костадинов

И. Ацов в Крайова

Г. Ангел Вечо т. г.

Г. Сава - Т. Северин

Г. Христо Бурмов – Габрово

Петър Дянков – Крайова

III.

Април 1867г.

Лазар казал на Иванча Шнайдера на момчето, че команд. ще налея 5 оки вино. Симо има и ще го изпита.

IV.

18 февруари 1868 г.

Т. Иванович Апостолич говорил на Г. Анаст. Иванович, управител Княжев, на момчето му да не е някой бългаски принц.

V.

Що потрошавам

За квартира в Белград дадох наполеона
За билети на вапора
За поспорти билети
За кола за калабал (багаж)
На Мънзов
Крайцари на Смед.
На Базяшъ за пикетъ?
На Базяшъ за 4 бери (бири)
На наполеона 1 зв.
За билети от Базящъ
За носене сандъци


За гузба от капро
За кафе и вино
За 2 (пъти) 100 др. вино
За билети
За пива

ееееееее

232:
129:
162:
2:
198:
6:30
24:
6:
4:
152:
2:
-----
770:30
1
8
2
90
4
----
871

VI.

Общи пари у мене

ееееееее

14 лири от Муст. 1624
От Стоянов 1/2 нап. 5

VII.

Пренесени
На Наполеона
На Т. Северин на полиц.
На каруцата за дрех.
За пива
За пива и цигулари
За вечерта кафе


За свирачи
На кираджия 1 лир.
За квартира и ядене


За сачми 1/2 цван.
За ракия

ееееееее

875
5
1
4
4
4
5
----
898
2
116
80
----
1096
2
3
----
1101

VIII.

Приех от наполе.
За Мънзив
За вапора

Пренесени

ееееееее


20
10
----
1101

IХ.

За стфари (неща) разни
На пътя за ракия
На реката Жи.
На механа 2 ч(аса) до Край(ова)

Събрани

ееееееее


25
4
8
7
----
1145

Х.

На Крайова
На Васил Иванов (Левски - бел. П. Н.)
На Петър пант. [1] 
На Мишайков

ееееееее


12
17
28
----
1208

XVII.

6 декември 1867 г.

Когато дойдоха момчетата от Влашко в Белград, военният министър казва на Цеко да не му води хора бозаджии и халвад- жии (прости), а хора учени.

(6 март 1868 г.) Казва му пак, че не му трябват адвокати, т.е. бозаджии и халваджии не ще; никакви.

XVIII.

В Букурещкия музей се намират едни двери от олтар, на които има надпис.

Долу на десните врати е надписът: Слав войвода... в сей земле.

Също долу на лявата врата е надписът:... ρѡ влахинскои в лѣто = цѮа = 961.

Околовръст на дверите има изрязани навън букви, както тези, но освен тези, другите не се познават добре, защото са изпочупени.

XIX.

Бележки

4. От 4 март 1868 г. Запряха (арестуваха) 5 българчета, като изключиха сърбите, който бяха в същото обвинени.

10. Бяха запрели Ив. Молеров Македонеца, че бил в града, и то за 6 дни, другите - по 48 часа. Тук бил барутът, който се запали и щяха да изгорят, ако не беше съмнало и не бе един робяш да строши кофара и да им отвори.

13. Вика командирът ефр. Марк, да му държи страна за извинение (да го оправдаем).

14. Чете се наредба от министъра чрез командира: 1) че трябва да гледаме полит. на сръбското правителство; 2) да изпълняваме военния закон според духа на сръбското правителство; 3) да не ходи никой да буни българите, да бие турците и да пали без позволението на сръбското правителство (!?) Който е пак ходил без позволение тяхно [през] 1867 г., да се изключи от дружеството. За пример на това се изпъждат Еремия Петров и Найден Пешов - участници в това дело.

16. Командирът вика Кършовски да не говори никой, че той като виновен просил извинение.

19. Вика Кършовски и Мънзов и като ги хули с най-безчестни думи, казва им, че ще си даде оставката или че ще употреби „дървен господ“!?

Причината на туй беше, че Кършовски не беше взел от командира позволение (без да пита) да ходи при доктора да се изцери. И защото е ходил при доктора като болен, осъди го с Мънзов на по 8 дни затвор! във вторник към 6 ч.

Шпионите на командира, научени от него, му казват, че уж рекли българите, че Българския комитет поддържал тази чета! и затова и тях запряха 2-ца по 6 дни.

20. Г. ефр. Марк, в преподаването на обща история във Военната академия си позволил да говори, че българи не след много време, а даже и днес не (ще) съществуват (!?).

24. Запряха Иван Попов, защото говори, че онова, което е право, ще изпълняваме, а което не е право, не ще го изпълняваме.

31. На Възкресение запряха Михаил Танасов за нищо и никакво. Че уж рекъл: днес и Бог не може да съди, а не пък други!? И като ходиха онези същи, т.е. Иван Цанков и Желязко Петров, които бяха съучастници в това дело, и помолиха да ги оставят днес на този празник, и ако е крив, да го запрат след празниците. Но те бяха отблъснати от командира с хули и с „бунтовници“, „марш на поле“.

XX.

Април

4. Каза командирът, като отиде дружината при него да пита какво стана с оставката: Вие сте бунтовници, за вас ще е куршум в челото, на петима едного ще стрелям. След 2 часа събра всички чинове и им каза, че всекиго едного без разлика, който се осъди да му иска оставката, като куче в минутата ще го убие.

5. Казал на Г. Н., че изпратил 10 души между нас да ни шпионират какво говорим, но много тайно сме [се] държали и не можел нищо да извлече.

6. Г. Драгашевич и Е. Маркович разговаряли с писаря на Славкович, говорили в одаята с Хесерич, като мислели, че Пантели Вълнев спи. Че Сърбия да може засега да вземе Босна и Херцеговина, друго нищо не ни е нужно, освен да чака 50 години да се осигури и после лесно, малко по малко ще може да завладее Македония, Тракия и България!

7. От верен източник се казва, че ще отиде Христич в Париж да се договаря Босна и Херцеговина да се даде на Сърбия.

8. Говори се, че Турция дала на Сърбия една част от Босна с таен договор, да се преселят в Белград 150 фамилии турци и да им се отвори една джамия. В същото време ще се оправя Байрак джамия за това.

Подадохме причините на господин министъра, задето оставяме от войнството. Но всичко той отрече и като свърши, каза, че ще ни отпусне, но не наведнъж, а по 5-6. За първите ни пусна 7-мина. И каза, че е добре да помним да не би някой да мине през границата, защото ще бъде застрелян. И сега ще издам закон на офицерите, които имам из България, на всеки... (не се чете) щом ви видят, да ви стрелят.

XXI.

Заповед от военния министър Блазнавца чрез ефрейтор Маркович:

1) Да се гледа политиката на сръбското правителство.

2) Да се изпълнява сп. закон по духа на сръбското правителство.

3) Който е ходил в 1867 г. да буни българите и да убива тур- ци, да се изпъди, за пример се изпъждат Еремия Петров и Найден Пешев, като участници в това.

Така пишеше в наредбата.

XXII.

На 16 март бяха запрени в Белград в крепостните дупки, където се запали барута, без хляб: Ат. Найденов - Крушево, Желязко Петков - Железн., Сотир Пеев - Велес.

По 1/4 хляб на ден: Ив. Попов - Горни Матеевци, Ив. Магденов - Прилеп, Ст. Цанев - Лесковец.

Из частния архив на г. М. Д.

БЕЛЕЖКИ

1. Пантелеев.

№ 509

Спомени на Ив. П. X. Кършовски по двете легии в Белград

Поглед на сръбското гостоприемство и братство към братята българи [1]

Първи лист

Всекиму е вече известно лукавството и небратството на Сърбия, както и на нейното правителство. Много пъти е казвано и много се е писало за това, но има още мнозина от нашите братя българи, които не искат да повярват в това и се колебаеха още в закоравелите си предрасъдъци, които бяха добили място на гражданство в главите им и затъпяваха здравия им разум, и по този начин те се мъчеха, а и сега се мъчат да убеждават всекиго в лъжливите си надежди. Тези наши братя бяха и са заблудени до такава степен, че бяха изгубили правия път и никое доказателство не беше в състояние да ги убеди, че те криво мислят и че пътят, който те следват, не излиза - няма изход, освен горчивият опит, който хиляди подобни заблудени беше довел в съзнание и свестяване. Този опит беше неизбежен за тези няколко наши заблудени братя, защото само след неговото вкусване и те щяха да узнаят голата истина такава, каквато тя си беше всъщност.

Преди да започнем да говорим и излагаме произшествията, които породиха неизбежния опит, който трябваше да вкусим още един, и то, дай Боже, последен път, завсякога, за да се изкоренят предубежденията от сърцата на крайно заблудените и за- хласнати наши братя, ние ще говорим по-напред за неотдавнашното гостоприемство на братята сърби, т. е. от забележителната дата - бомбардирането на Белград от турците (1862 г.) не само като очевидци, но и нещо повече: пишещият е вземал живо участие в ужасните битки при защитата на сръбската столица от нападенията на турците и е бил ранен. Още 1860 г. покойният наш патриот Г. С. Раковски се беше установил в Белград - столицата на Сърбия, където той започна да издава известния революционен в-к „Дунавски лебед“. Раковски като че предвиждаше, че ще се породи свада между турци и сърби, той поиска да се възползва от случая и обстоятелствата, та по този начин да може да принесе някоя полза и на своето поробено отечество, както и на своя народ, лежащ в робство. За тази цел той започна да разбужда духовете на българите и да ги приготвя за едно въстание и същевременно започна да дири и събира средства за купуване на оръжие.

В това време сръбското правителство искаше както всякога да изиграе пак една от своите лукави роли. За да сполучи, то позова пок. Раковски на една аудиенция при княз Михаил Обренович. След тази аудиенция, която се даде в двореца, на Раковски се позволи да събира самоволци (волинтири) българи и същевременно му се дадоха големи надежди и още по-големи обещания, неверността на които не закъсня да излезе наяве.

Сега Раковски, без да губи време, турна се на работа и започна мъжки да действа. На неговия позив се отзоваха отвсякъде българи родолюбци и богаташи. Не след много време дойдоха отвред български младежи, разпалени момци, с които се образува Българска чета. Който виждаше всички тези движения, не можеше да не повярва, че тук има да се върши твърде сериозна работа. Всичко се вършеше с трескава деятелност и нищо не се жалеше за общото народно дело, за да можеше да се подготви потребното за едно сериозно въстание. Всичко отиваше успешно и не се чакаше [друго] освен да дойде пролет и да се раззелени шумата. И наистина с идването на пролетта всички колебания и съмнения трябваше да престанат да съществуват. Бомбардирането на Белград беше достатъчно да всекиго, че разрешението на Въсточний въпрос (Източния въпрос) вече е в навечерието си, че и за българския народ ще дойдат по-светли дни, че денят за разкъсването на неговите тежки, робски, петвековни синджири наближава. Едва сега можеше да се предполага вече, че сърбите ще изпълнят своето дадено обещание и само сега, само в този час и в тези критически минути Сърбия позна, че има нужда, както е имала и друг път, от братята българи, които всякога драговолно са проливали своята кръв за свободата на сърбите. Сега хиляди усти викаха: „Живили, братя Бугари! (да сте живи, братя българи!) Не бойте се вече, днес се отваря и за вас поприще, за да се строшат ръждивите вериги неприятелски, в които от 4 1/2 века е окована милата ви майка България. Хайде, братя, дръжте да изпъдим един път турците оттук и щом свършим, ще вървим в България“.

Всеки един си мислеше, че е дошъл вече часът, който всеки един българин с нетърпение чака от 4 1/2 века. Но от всички тези хидяди уста, които викаха в тази минута, едва ли имаше поне една, която да беше изговорила от чистосърдечие и искреност тези сладки, чарни речи.

Сега всички българи, събрани под предводителството на Раковски, въоръжени, напълниха всички белградски улици, заловиха (заеха) всички тесни места и даваха страшен отпор на неприятеля, който обсипваше града от белградската крепост с гюлета и карташи [2] от стотина топовни уста.

На най-страшната позиция, която беше на пътя на всички топовни уста, при хотел Сръбска корона, бяха заловили (заели) нашите българи под заповедта на Раковски и Иля Марков.

В мигновение насред се повдигнаха обкопи, от всичките най- значителен беше този обкоп, който отбиваше най-много неприятелските зърна. Една част пак беше поставена като авангард и беше пръсната извън Белград - околовръст, за да връща сърбите - граждани, които бягат навън. Чудно беше, а и смешно да погледне някой, когато започнаха да гърмят топовете от крепостта и да свирят гюлетата из града, как братята сърби, прехвалените юнаци!, въоръжени и от пети до глава(та), оставили къщята си, бягат на врат, на нос - кой накъдето види. Българите пък, които бяха обградили околовръст града според заповедта, която им беше дадена, бяха длъжни всекиго без разлика да връщат назад. Който не искаше да се върне, да му вземат оръжието и тогава да върви където иска.

Всеки, който беше сторил намерение да излезне извън определената линия, т. е. да избяга, той за срам и унижение като жена си полагаше долу оръжието и си отиваше с голи ръце. В града не остана никой, който трябваше да остане, освен бекерите, т.е. българите, и жандарите. [3]

Втори лист

След като секна гърмиля (гърмежа) на топовете, заповед се издаде: да се върне всеки в града. Но кой да се върне, никого няма. Правителството, за да тури заповедта си в действие, изпроводи жандари няколко души в околността на Белград да върнат избягалите жители сърби - юнаци?! Някой си Вълко - жандарин българин от Клисура, Пловдивско окръжие, с още трима другари, все българи, като отиват в Топни дере, за да връщат гражданите в града, виждат няколко сърби, които седят и се разговарят, от които почти повечето лично твърде добре познавали. Докато речените жандари да се приближат до това място, сърбите се изгубват. А защото гората наоколо не е толкова близо, за да могат за минута да се скрият, жандарите влизат в съмнение и даже в удивление от тази случка. От любопитство, за да узнаят това тяхно магическо представление, те ако по-напред и да не искаха нищо да направят, сега се заеха мъжки за работата си. Те започнаха да питат, госпожите, жените им, които бяха там и стояха прави, а не седнали, както напред. Къде са онези хора, които преди пет минути бяха при тях, и кои бяха? На това отговорът беше само мълчание. Реченият Велко поогледа се наоколо нагоре-надолу и не знам как мерва му се на окото нещо под малакофа на едната госпожа. Сега той издава заповед на дружината си да обиколят тези госпожици, а той остава по средата. Той измисли едно, за да не го държат за прост и будала; а друго средство, да не би да отговаря на закона, под който подлежи. Той не рачи нищо да прави, но само с това се ограничи - да седне и да попуши една цигара пушек.

В това време другите му дружина стояха прави. След сядането си той каза на госпожиците да заповядат да седнат. Но те на това благодариха и не рачиха да седнат, защото не можеха.

Вълко, като си направи цигарата, ако и да имаше палидръвце (кибрит, прахан), но той замоли госпожиците, ако позволяват, да му дадат огън. Но нито една от тях не смяташе да се помести от мястото си. Отговориха, че нямат. Всичко, което им се предлагаше или искаше от страна на жандарите, госпожиците отговаряха или с „не знаем", или с „нямаме". Сега друго нищо не оставаше на Вълка и дружината му, освен да играят вражеска роля за постигане на целта си. Затова Вълко скочи ненадейно прав и извика: Ето турците где идат? Сега госпожиците се уплашиха. Те забравиха, че не трябваше да се мърдат от местата си и започнаха коя къде може да бягат. В това същото време, т.е. в минутата, в която се размърдаха госпожиците, се появиха пак първите лица изпод малакофите им, където бяха се скрили, когато идеха жандарите малко по-напред. И тъй Вълко си сполучи желанието. Той подбра тези господиновци с дружината си заедно и ги закара в Белград, където изказа всичко, което му се случи.

Да дойдем сега пак на думата си, която беше да докажем гостоприемството и братството на братята сърби към българите.

След примирието, което стана след бомбардирането на Белград, сърбите - този изверг (избишка) на славянския народ, даде свобода да се събират още волинтири (доброволци) и в същото време да се обучават (ерзекцират). Всеки един от братята сърби, като вдигаше поличя или пищоля със сливовицата, не забравяше да каже: „Ако Бог да! ођемо у Балкано“ (Ако Бог даде, отиваме в Стара планина) [4] и „Живими брађя бугари“ (?!?!). Но това тяхно лицемерие излезна на видело.

След връщането на княз М. О. Т. от пътуването си по Сърбия, който беше отишъл преди бамбардирането на Белград, започнаха да се вършат уж сериозни работи. Всичко беше наред. Оръжие: пушки, пищови, ножове, прах, олово и др. т. се вече готвеха.

В един ден, когато Сърбия щеше вече да започне да си играе ролята с братята българи, издаде един указ, който щеше да се прочете на българите волинтири. В него беше назначено от освен всички други техни лицемерия и ласкателства и това: „да бъде Г-н Г. С. .Раковски главнокомандващ над всичките българи волинтири за през граница. Преди да се прочете този указ, Сърбия имаше жажда да посее раздор между българите, което с лъжливите си обещания сполучи,

Илия (Илю) Марков, който до него време беше във всичко съгласен с Раковски, като прост човек, защото не може да узнае лукавщината на сърбите по причина, че бе дошъл скоро (от 6 м.) в Сърбия, послуша им съветите, повярва на обещанията и се склони да се отдели от Раковски. За да сполучи това, трябваше му да склони момците да напуснат Раковски. Това беше се турило в действие.

Раковски за всички тези работи вече беше известен и за да изпревари злото, той събра няколко от момците - по-зрелите, да се разговори и им докаже какво мисли Сърбия.

Трети лист

След дългия разговор, в който Раковски доказваше всичките тайни мисли на Сърбия, той каза: „семето на раздора и несъгласието е вече посято помежду [ни] и е хванало корен“. И повторно пак каза: „За нас никакво спасение няма и не остава, освен съгласно да се държим. А в същото време да молим правителството да ни дозволи да отидем на границата в Княжевац или Зайчар, гдето ще седим да се приготвим и чакаме сгодно (подходящо) време. В това време, ако дойде на Сърбия в сметка, тя ще ни дозволи да преминем. Ако ли пък видим, че Сърбия ще се примири с турчина, което е по-вероятно от първото, тогава за нас нищо друго не остава освен една нощ да преминем границата и да почнем нашето свято дело“.

След няколко дни разнесе се глас, че ще да се чете указът, който споменахме по-горе. Издаде се заповед да се съберат всичките волентири на едно място. Те се събраха в равнината покрай Дунава, на север от Белград, на мястото Хладна вода или Вилна вода. Тук се поби народният Български лъв. Проводеният от страна на правителството офицер и Раковски дойдоха там и указът взе да се прочита.

Като започна да се свършва прочитането на указа и се спомена, че Раковски ще бъде главнокомандващ, ненадейно се чу глъчка, мълва и негодувание. Няколко гласа прекъснаха четенето на указа с думите: „Ние не щем Раковски за главнокомандващ“!?!

Тука се отвори разискване коя е причината за това неблагодарение от Раковски. Отговор на това не можеше да се намери. Освен, че не щат Раковски. В този час се отвори заседание, в което се реши да се отделят на една страна [тези], които не искат Раковски. Отделиха се половината от момците с Илия (Иля) Марков, а половината останаха при Раковски. Това беше основата, или по-добре плодът от раздора и интригите, които пося Сърбия, за да си изиграе ролята. Не се мина много, излезна решение едната половина, която беше под командата на Иля, да отиде в Крагуевац и там ще да вземе оръжие, [5] и като се приготви, ще заминава за през граница. С тази лъжа се изпратиха те в Крагуевац, където ги наместиха под шатри и им се каза, че само да си отпочинат, ще приемат оръжие да вървят за през граница. Останалите под командата на Раковски си останаха в Белград.

Първата половина с Иля, що отиде в Карагуевац, очакваше от ден на ден кой час да приеме оръжие според обещанието на сръбското правителство и да пътува. Мина се ден-два, три, неделя, две, три, мина се 1 1/2 месец. Надеждата се изгуби, защото беше вече Петровден.

Всеки един позна, че е бил излъган, но нямаше какво да прави, защото беше обвързан и подхвърлен под военния закон. Едно най-малко противене в онова критично положение - бойно време - се наказваше със смърт. [6] Всеки един безусловно беше принуден сляпо да се покорява на старейшината си, а най-вече - на закона.

Хлябът, който ядяха досега тези свободолюбци, трябваше и да го заплатят. Тук не беше работа и мисъл да се заплати хлябът, който са яли тези волинтири, но главно беше да се изнамери средство как да се развали и разпръсне тази чета. Затова сръбското правителство накара волинтирите да ходят да косят сено, с военни коне да го събират, возят и др. т., с което да ги докарат до отчаяние, за да си искат оставка - да ги разпуснат. Като косиха един месец наред сено и друга работа като вършеха, дойдоха в несносно положение и отчаяние, но никой пак не смееше да си подаде първи гласа, защото знаеше какво го чака. Неколцина, които не можеха да търпят вече това тиранство, се договарят да побегнат. И през една нощ, когато били оставени да пазят сеното, въоръжават се със собственото си оръжие, което имали от по-напред приготвено, скрито, и побягват.

Подир два дни търсене улавят ги на границата, вземат им оръжието и ги турят в затвор с намерение да ги предадат на турците. Като се разнесе този глас, голямо вълнение стана помежду останалите, и се представят неколцина от страна на всичките да молят да се пуснат запрените, защото в противен случаи ще се породи по-голямо зло.

Сръбското правителство пусна запрените. В същото време пак разпусна и тази чета, що беше под командата на Иля Марков. Всеки един излезе гол и бос. Всекиму се даде по един прогонен лист (протерен пасом). И ги проводиха един на една страна, а други на друга.

Четвърти лист

Втората пък половина от тези волинтири, която остана в Белград, не беше толкова честита като първата да коси сено и др., нито пък бой твърде видя. Но само докато не знаеше как преминуваше първата половина в Карагуевац, завиждаше, че е добре и най-вече, че ще отива в Стара планина.

Един ден Раковски, като се беше уверил вече, че няма никаква надежда от Сърбия, събра неговите момци и им каза, че защото не ще бъде нищо, по-добре е да им извади паспорти и им даде разноски да отидат във Влашко, да се заловят на работа, и да не седят вече в Сърбия, защото сръбските батини са много евтини. Почти всички на това склониха и след два дни се разпусна и тази чета, и като си взе всеки паспорта и по два минца за разноски и цървули, излязоха из Сърбия. Които пък останаха там, бяха честити да окусат [вкусят] сладостта на сръбските батини и по друг път.

Докато във времето на бомбардирането се говореше „живили, братя бугари!“ (да сте живи, братя Българи!) и други такива, напротив, сега братята българи почнаха да се укоряват и хулят с всякакви неприлични речи. Тука забележваме (отбелязваме) само една от тези хулни думи като по-добра и по-примяна, за да види и познае всеки един искреността и братството на... „Бугари лопови дођоше и оплячкаше варош" (Българите злочинци дойдоха и оплячкаха града) (?!) Това почти всякога се говореше от много сръбски уста, даже и от самите офицери.

Не би било зле да напомняме и следното, което потвърждава присъствието на немалко количество българи в Белград във времето на българското бомбардиране.

След връщането на княз М. О. III [7] от пътуването си, което и по-горе споменахме, той отиде да обиколи болниците, където имаше толкова ранени, от които и аз един бях. Като дойде във военната болница, започна да препитва ранените кой откъде е родом. И когато чу от стотина уста, че са българи и от България родом, той се намери в голямо чудо. А най-голямо впечатление му направи и това, че нито един сърбин нямаше ранен, освен неколцина, които лежаха в болницата още преди бомбардирането, и то от женски (световни) болести!!!

това си поражение той като смаян се спря насред една от одаите и след като сключи ръцете си, каза: „Што ђете ређи! Бугари по барикадама, бугари у патроли, бугари ранени, бугари и -?... Зар немам я овде ни едног србина, ко да е бранио свою милу отачбину? Тежко теби, Србио! Код овакихо твоих синове!!!“ Забравихме да напомним и това, че във времето на бомбардировките двама сърби, които идваха от селата, за да бият турците, при влизането си в белградските улици, като срещат на Раковски сестриния син Кирил в пътя, който носеше в една чанта 2000 жл. [8] и повече, които беше му дал Раковски да ги пази, и с една пушка на рамо, тези двама сърби юнаци (!?) посред пладне на улицата в сръбската столицата му взеха парите с чантата заедно как и пушката. Кирил си дохожда и явява на Раковски случката. Раковски става със същия Кирил - сестриния си син, взема още двама души, по-бърже възсядат на коне и отидоха да търсят тези, които бяха взели 2000 златици. Като минават покрай една кръчма, и то вън от Белград, чуват вик и пеене. Отбиват се тука и намират едного от онези двама юнаци сърби, който седи, пие и пее. Като го улавят, намират в него близо 800 златици. Останалите пък 1200 златици ги взел другият му другар, който побягнал в Австрия. Като доведоха тогова с 800 златици, предадоха го [на] правителството. 800 зл. се дадоха на Раковски на минутата, а за останалите 1200 зл. правителството в този час гарантира (?!) и след два дни стреляха тогова, що го хванаха с 800 зл., а Раковски остана да взима от правителството, което обеща да ги заплати след три месеца.

Раковски беше ходил във Влашко и като се завърна след 6 и повече месеца в Белград, той поиска тези 1200 зл. от сръбското правителство, но то отказа да му ги даде с изговор (уговорката), че тези са народни пари и че когато стане нужда за народни работи, само тогава ще ги дадат. Тази постъпка много огорчи Раковски, но нямаше какво да направи. С едно правителство на глава не се излиза. И Раковски отиде във Влашко.

Близо пролет 1864 г. Раковски чрез едно частно лице се повика да отиде в Белград, за да си вземе уж 1200 злат. Той стана от Букурещ и отиде в Белград, но всичко беше само гола лъжа. Повикването му в Белград било друго. Писмото от приятеля (неприятеля) му имало задни мисли, които ако затаим, ще да е голям грях от Бога, а голям срам от хората.

Една вечер призовават Раковски на вечеря (угощение) в къщата на един от чиновниците сръбски. Той без никакво съмнение отива. На вечеря са били още три лица, които са със същите мисли с угостителя. След разговор при свършване на вечерята скачат тези четирима души върху Раковски, хващат го за гушата с намерение да го убият. Но той, като узнава намерението им, скача на крака, разпръсва ги един по един из стаята и потърсва средство да се брани, но няма с какво. Камата си и пищовчето с двете цеви, което почти всеки път със себе си носеше, сега за зла чест, като нямал от кого да се бои, понеже отива на гости, оставил ги в стаята си. Сега нищо друго не му остава освен с голи ръце да се брани от четирима. Тези четирима г-ци [9], уплашени още от първото похващане на Раковски, като се бояха, че ще ги надвие, хвърлиха се като рисове върху му още един път, на което той пак щеше да сполучи да ги отблъсне от себе си. Но злополучие или благополучие, като бяха го притиснали до прозореца, който гледаше към един малък двор, заграден с дъски, джамовете му се отвориха и Раковски пада от този прозорец долу от втория кат на къщата, като се удря на лявата страна в ребрата на една греда, която е била права. От там след кратко лежане той става и си отива на квартирата. И това беше едно угощение от страна на четворица белградски чиновници, което освен гдето покойният Раковски никога в живота си не забрави, но още това (угощение) и самия му живот съкрати [10].

Пети лист

От всичко дотук, което говорихме, беше само да докажем на българския народ как се отнасят хората, когато имат нужда от някого, и как, когато нямат.

Всичко това гостоприемство и братство на сръбс. пр. [11] ни показва явно какво трябва да мислим за него и какво мисли то за нас, българите.

Един от българите волентири, Ив. П. Хр. Кършовски, който беше ранен в крака на барикадите при Сръбска круна, пролежа 1 1/2 година в болницата и като се повдигна малко, пуснаха го с патерици от болницата. Той с две (патерици) тояги като се подпираше, ходеше нагоре-надолу по белградските улици да проси, за да се храни. Веднъж един приятел го съветва да подаде едно прошение на министъра на вътрешните дела, Г. Гарашина, в което, като му изяви причината на болестта си, да го моли за помощ. И то не за пари, но само да има като един войник 1 ока хляб и друго нищо на ден. А защото беше зимно време, а имаше тогава турски къщи стотина празни, също и дърва и дрехи, да го моли да му се даде една одая някъде да седи, малко дърва да се топли тази зима, една дрешка да се покрива, и едного робяша [12] от свободните, който да седи при него и да му послужва, каквото му е нужно. Та такова едно прошение се направи от страна на болния и се подаде на министъра Г. Гарашанина в Министерството на вътрешните работи. Министърът, като прочита това прошение, излиза от стаята си и презрително като оглежда болния, който стоеше подпрян под мишците си с две тояги, гологлав и умилно към него си беше обърнал погледа, каза му: „Що щеш ти? И къде си бил, когато си се разболял". Болният му каза: „Аз съм българин и бях на барикадата (обкопа) при Сръбска корона под командата на Г. Раковски. Там се разболях и оттам ме проводиха в болницата, където и лежах досега. И сега, като ме пусна докторът от болницата, а нямам никъде никого, то аз Ви моля най-покорно, г-н Министър, да се смилите над мен и да ми помогнете".

На тези речи отгоре министърът му отговори: „Ти ако си бил на барикади (окопи)те, и аз бях. И тъй, ако бях аз се ранил и паднал болен, мене кой щеше да погледне и кой щеше да ми даде пари? Ти се благодари, че правителството ти е сторило толкова добро, че те е държало досега, според както казваш, почти 1 1/2 в болницата. Какво искаш още? Хайде, иди си оттука“ И с таквизи речи г-н министърът изпъди този болен, който всичката зима немил-недраг се е скитал тук-там по белградските улици и е вързал тестия (стомна) с кърпа навреме да носи чак от Дунава на тогоз, на оногоз кавежия (кафеджия) вода, за да му дадат едно парче хляб и да го приберат да спи под потозите на кафенетата, за да се запази от студа на зимата.

Всичко дотук забележено се е случило 1862-1864 г. за време, докато се изпъдиха турците от градищата в крепостите.

Да дойдем сега и да поговорим за опита, за който казахме в началото на предмета си, че трябваше да стане, за да свести заспалите няколко наши братя българи от дълбокия сън, да докара в съзнание заблудените в кривите си убеждения, да разумеят, че криво мислят и че не отиват в път, който води към спасението, но към опропастяването.

Пак излъгани в надеждите си от Сръбското правителство

В пролетта на 1867 г. съставянето на един таен български комитет в Букурещ издаде „Мемоара“, който всекиму е познат. Този мемоар искаше праведните прав дини на българите от султана.

В това същото време с издаването на Мемоара Сърбия [13] се залови енергически да иска да излязат турците от крепостите. Това беше много лесно, защото имаше с какво да плаши султана. Тя взе Мемоара за оръдие и при всяко едно отнасяне към Високата порта показва мемоара със заканване още, че ако не й даде султанът това и това, което тя искаше, тоз час ще подпали огъня да букне революция в България и че всичко това от нея зависи и в нейните ръце е. Само ако тя иска, България ще мирува, и ако тя пак България ще се побуни??? Турция с простотата си, уплаши се от това и беше принудена да им отстъпи крепостите си. Само и само то (!?), сръбското правителство, да задържи българите да не се бунтуват. Щом издадоха крепостите, сръбското правителство вече сънуваше златни гори из Стара планина. Старопланинският полуостров вече беше в ръцете му. То сънуваше, че вече владее над този прекрасен пределна Европа и се наслаждава от неговите неизчерпаеми плодове и богатства.

Но, о, чудо! Изведнъж тя се стресна и пробуди от този неин мечтателен сън, когато започна да се разнася глас и започнаха да пишат вестниците, че българите се побунили! Особно битките при Върбовка, Карлово [14], Златица.

Шести лист

[Самостоятелните четни действия от българска страна] принудиха сръбското правителство да не мисли, както е мислило и както мислеше, че българите без негова помощ нищо не могат да направят. Сега трябваше пак да играе своите роли. За да се подмаже пак на българите и ги изиграе, то направи едно малко вълнение във вътрешността на Сърбия. Свика няколко и други решителни и разпалени, но неопитни в тези работи българи, и им каза да събират волинтири българи, от които да се образуват чети, да излезнат през границата и да идат на помощ на братята си, които се биеха с турците в Стара планина.

Всичко това се положи твърде скоро в действие. Народът като народ не позна лукавството, всеки се трудеше кой с какво- то може да помогне. До 800 души се събраха за това дело, начело се постави прочутият дядо Иван [15] и хайдут Герго - още от 49 год., Еремия Петров и Найден Пешов Ломпаланчани. Правителството им беше тайно на ръка, т.е. помагаше им. Те бяха по границата около Княжевац и Зайчар, все пак между братята си българи, и бяха готови да преминават. В деня, в който им беше определено преминаването, сръбското правителство чрез началниците княжевички и зайчарски вдигнаха една част от народна войска и ги обградиха в гората, им взеха амуницията. Тук вече на волинтирите не оставаше да вършат нищо друго освен или да се бият с народа и да пролеят братска невинна кръв, да вземат амуницията и да отидат през граница, или пък да си положат оръжието и се предадат.

Нашите българи волинтири не им беше мъчно да направят първото, нито пък ги беше страх, но здравият разум и съвестта не им допусна да направят това, защото щяха да проливат невинна кръв, пак българска [16]. Затова те избраха последното, по-благополучно: когато вече щяха да си предадат оръжието, народната войска се оттегли настрана и се отвори място, за да могат да се промъкнат няколко души през шумата в България. Това и стана. Дядо Иван, хайдут Герго, Еремия и Найден Пешов с още 40-50 души сполучиха да се измъкнат през шумата, на което им спомогна и нощната тъмнина, която не беше далеч, защото беше вятър. Като се взе оръжието на останалите, закараха ги в Зайчар, други пък в Княжевац, където ги запряха. Но само с това сръбското правителство не беше задоволено. То искаше да върне и онези юнаци, които бяха преминали, за да не се побуни народът и да започне да върши сам онова, на което е способно и което сръбското правителство мислеше и мисли, че само то е в състояние да направи, а без него нищо. (?!) Затова то трябваше, за да си сполучи целта, да ласкае тези, който бяха преминали границата, дано ги тури на ръка, което и направи със своите лъжи, които то има в по-голяма изобилност, отколкото сливи и свине.

Тези 40-50 души, които бяха преминали граница, започнаха под командата на Еремия Петров да вършат всичко, което им се заповядаше. Те удариха на една кула, дето имаше 100 души турски войници, които пазеха тук границата, и турците избягаха. Като не можеха нищо друго да направят, запалиха кулата и се [от]теглиха назад. Татари и черкези от околните села изплашени, запалиха си къщята, натовариха парцали (калабалъка) те и избягаха във Видин.

Еремия, като се оттегли с дружината си на едно високо място в планината, на едно широко равнище, отгоре Белоградчик, започна да си упражнява дружината в екзерцир. На това място той стоя 3 дни. И турците го знаеха, но не смееха да отидат върху му, защото се бояха от общо въстание. Само провождаха в Сърбия и питаха: „Що е това". Но сръбското правителство им отговори: „Недейте се боя! Няма нищо. Те са хайдути бежанци от Сърбия. Но ние ще ги изловим, както и изловихме по-многото от тях и са сега запрени“.

Тук явно се вижда двуличието на сръбското правителство. То искаше да бъде добре и с едните, и с другите за негова полза.

Сръбското правителство, за да докаже сега на Турция, че не само словом, но и делом е привързано към султана, трябваше как да е да върне тези, които по-напред само подбуди, въоръжи и проводи да преминат. Затова то проводи княжевичкия началник да отиде на граница (на плета) и да гледа как може да прелъже тези да се върнат. Началникът, като отиде там, проводи да викнат Еремия да дойде, за да се разговорят [за] нещо важно (!). Като дохожда Еремия, началникът му представя, че трябва да се върнат, за да се нареди работата, както трябва, и да се приготвят подир тогава да излезнат с по-голяма сила. Това и с клетва потвърди началникът само и само да може да ги привлече и да се предадат. Никой не склоняваше на тези голи лъжи, особено дядо Иван и хайдут Герго, които познаваха твърде добре сръбското правителство и бяха имали и друг път работа с него, а то беше през 1848—1849 г., затова те не се склониха (съгласиха), но се върнаха пак назад. След това началникът пак проводи да викат Еремия и като дойде при него, предложи му пак същото. Той, като неопитен в политическите работи, не можа да опознае задните мисли на началника и обеща да се върнат. Като отиде при дружината си, той им каза всичко. На това отгоре и пак не щяха да склонят, но нуждата - нямаше амуниции (барут), ги принуди да се върнат. С надежда, че ще бъдат свободни да могат да си набавят амуниция, и като се приготвят, да излезнат пак тайно. Но те се излъгаха в надеждите си. Щом се върнаха и прекрачиха плета, те вече се каеха, но беше късно. Като току дойдоха в Сърбия, вътре [след] границата, в този час ги заобиколи народната войска, която беше скрита из гората, и ги насили да си дадат оръжието.

Седми лист

След като им взеха оръжието, закараха и тях в Княжевац и ги запряха. Не след много дни пуснаха всички други, освен дядо Иван [17], хайдут Герго и Еремия, които държаха в строг затвор повече от осем месеца.

В това същото време се появи и прочутият български главен войвода П. И. Хитов с 24 юнаци от своята чета, с когото беше и Ив. П. Хр. Кършовски, който му беше и писар. Той дойде през границата на 4 август 1867 г. Тук го приеха най-добре. Княжевичкият началник, щом се извести за неговото идване, начаса бързо яви (телеграфира) на министъра в Белград. На границата пак проводи капитана княжевички да отиде при П. Хитов. Капитанът отиде на границата, където занесе и хляб, и ядене.

Един ден след пристигането на Хитов се появиха четирима въоръжени момци с намерение да преминат границата за в България. Но по злощастие, като не можаха да се укрият, хванаха ги сръбските пандури, които пазят границата, взеха им оръжието и ги задържаха там, където беше и дружината на Хитов - на Иванова ливада.

На другия ден след дохождането на капитана тръгнаха за Княжевац Хитов с дружината си и с него заедно другите четирима, [за] които горе споменахме. Като пристигнаха в Княжевац, изпроводиха ги на болницата, където им се дадода 1-2 стаи, та стояха почти 20 дни, докато дойде решение от Министреството какво да се прави с тях. Другите пък четворица българи запряха в началничеството.

След 3 дни от идването на Хитов и дружината му в Княжевац началникът повика Хитов и писаря му Кършовски в къщата си. След дългия разговор, който имаха, началникът каза: „Г-н министърът ми явява да ви кажа от негова страна, че за вас двоица ще се погрижи и ще имате месечна издръжка". На това отгоре Хитов и Кършовски, като познаваха твърде добре намерението и целта на сръбското правителство, за което им обещаваше тази издръжка, те ако и да нямаха нито една пукната пара, но благодариха, че нямат нужда, и не възприеха.

Тука чистичко и явно се вижда какво беше намерението на сръбското правителство. То се мъчеше как да може да вземе на ръка тези двамата по-първи, а чрез тях и всички други. Както направи и с Иля Марков, когото издържа и го има само за едно оръдие, а за нищо друго.

След 15 дни дойде известие от Белград за това, че се дава воля на Хитов да може да отиде, където иска. Хитов даде на момците си разноски и като им извади и паспорти, ги разпусна кой където иска да отиде. Той пък с писаря си и още едно момче – И. Зерделийски, отидоха в Белград. Тук те завариха 10-12 момчета българчета, кое от Свищов, кое от други места, които бяха избягали от турското бесило. Тях бяха изпроводили букурещките българи търговци - членове от Комитета [18], който се състави после случката на сбиване при Върбовка, които бяха вързали някаква си уговорка със сръбското правителство. [19] Каква беше тази уговорка? Ако и да не е известно, но от само себе си е познато, че е била повече в полза на сръбското правителство, отколкото на българите. В съдържанието на тази уговорка нищо нямаше искрено, а само лицемерие и ласкателство. Намерението на сръбското правителство не беше да направи добро на българите, но да оплете неговата си кошница и после да каже, както е и казвало: „Политиката се сега промени! Не е сега време, и трябва да чакаме сгодно време“(?!) А то нищо друго не значи, освен чисто българската пословица: „Изтъках си платното, да ти сера в бърдото“.

Да дойдем сега и да видим какво направи сръбското правителство за достигане на целта си? Като току дойдоха тези български младежи, които бяха ракомандувани (препоръчани) от Букурещ, от българи - членове от Комитета, чрез сръбския посланик в Букурещ до сръбското правителство в Белград. Военният министър, известен за идването им чрез едно писмо от агента му в Букурещ, проводи един адютант да види откъде са и да ги повика да се явят пред военния министър. Адютантът ходи, намери ги и ги доведе при министъра.

След дълги и широки разговори по всякакви предмети най-после военният министър им предложи: ще се постарае да се отвори едно ново заведение - военно училище - Академия, където за малко време ще се положи труд, за да могат да излязат няколко българи офицери, и то най-далеч до март, които да могат да предвождат поне една чета (120 човека). И че тези българчета, които ще се учат в това училище, не ще бъдат прости войници, но ще имат същия живот като академиците, както н.п.: за ядене[то им] ще имат особен (отделен) готвач, [ще имат] месечна плата по 3 талира, т. е. 72 цванца немски, и други такива. След 2-3 дни им се даде място за живеене, квартири добри, дрехи всекиму се мериха и кроиха - все нови. Отвори се училището и започнаха да се предават предметите, които бяха нужни, а в същото време и практично се упражняваха, т. е. правеха екзерцир.

На тази новосъставена чета, която доби име Българска самоволска чета (Бугарска легия), се определи за командир професор и офицер - капитан Драгашевич (Драгаш Евич). Той със своя труд и добро обхождане (отношение) към българските младежи придоби много почит и уважение от тях. Под негова команда училището, ако и да не беше се наредило както трябваше, но всеки беше с надеждата, че скоро ще се наредят. Като се нареди училището, точно да се говори, че трябва в 1 1/2 месец отгоре да се положи изпит и затова всеки трябваше да се [под]готви за това време. Трудът, който полагаха тези българчета, беше извънреден. След два месеца се направи изпит, на който присъстваха няколко офицери от всеки род на войската. Самите те: полковник Ив. Георгиевич, подполковник Йоксич и застъпникът на военния министър Блазнавца, казаха, че този успех за това кратко време е извънреден и похвалиха твърде добре всички българчета. На по-първите от тях дадоха чинове, каплари, като им пришиха по една звезда на яката.

След 15 дни се направи и втори изпит. След други 15 дни се направи и трети изпит. И в последните изпити, както и в първия, отличието на българчетата беше похвалено и всекиму почит и уважение се даваше. Но за зла чест със свършването на третия изпит професорите престанаха да дохождат редовно в училището, науките се прекъснаха и училището се развали. Командирът кап. Драгошевич се смени и на негово място дойде противният на българщината Ефр. Маркович. С неговото идване заедно дойде и нещастие помежду българските младежи. По-добре да беше дошла холерата, за да бъде командир над тези български младежи, отколкото Е. Маркович. Защото холерата, ако и да заразеше някой и друг, нямаше толкова вреда да принесе, отколкото Е. С. Маркович, който отвори смъртна рана в сърцето на всички българи. Въобще чрез сърцата на тези българи, които бяха честити да бъдат под негово управление, оттогава до разпускането на тази чета.

Осми лист

Да дойдем сега и видим какво става с училището, което вече се беше развалило.

След затварянето на първото училище, което беше в горната преграда на крепостта в същото здание, където беше турската болница, която обитаваха турците в Белград и където седяхме и ние, то тя се пренесе в долната преграда в една от турските казарми, в една голяма зала, дълга близо 60 разкрача, а широка 20 р. Първото досега училище се препороди. Столови табли, книги, мастило, пера и други тем подобни [пособия] вече изчезнаха. Докато в първото училище се пре[по]даваха предметите, всеки един ги преписваше от разказването на професорите, сега напротив - нищо нямаше да се пише. Само когато дойдеше часът на пре[по]даването, една цяла чета от 150 души отиваше с маршируване от горната крепост в долната да слуша предмети в училището. И не беше само тя доста, но дохождаха и още до 150 от простите сръбски нижи чинови [20], долни чинове, и до 20 души жандари да слушат и те тези науки. Тези не бяха прости солдати, но каплари, поднаредници и наредници, и всички те бяха учени, едва можеха да си записват името.

За да дадем по-понятни сведения за това последно училище на читателя, трябва другояче да му го опишем. В това училище [за] столове за сядане, маси за писане и др. т. не се споменаваше. Нека си представи всеки една голяма одая (зала), според както по-горе я описахме, в която стоят повече от 300 души (прави като коне), един професор седи на един стол в едно кьоше и предава някой предмет, като разказва като някоя стара баба, когато приказва някоя басня. Преднината от тези слушатели (ученици) стои будна, онези след тях - едни дремят, едни спят, други пък се смеят на тях, като ги закачат, онези последните, които са най-отзад, те пък запалили цигарите и пушат. Така вече волята (ищяха) за слушане на предметите се изгубваше вече между българчетата. Всеки виждаше, че такова учение е съвсем безполезно и полагането на труд е напразно.

Трябва да споменем и това. Като се даде чин на няколко от българчетата, което направиха само от лицемерие, колкото [от тях] бяха по-събудени, които на сръбското правителство бяха влезли в окото, тях ги извадиха от новообразуваната чета и ги пръснаха между техните войници в сръбската войска с намерение не да се упражняват според както се говореше, но да им убият съвсем духа, който те имаха. И то бе една политика!

Тези, които приеха чин, особено онези, които бяха честити да ги изпратят и пръснат по четите в сръбската войска, за тях вече училището беше странно нещо. Те трябваше вече да го забравят, да не мислят за него. Произволът на някои и други сръбски прости офицери, които имаха вече власт над онези българчета, започна от ден на ден да се разширява и да им убива духа. Това ги докара в нетърпимо положение. От мисъл те почти всички се поболяха. Едни от тях се държаха на крак, други пък, като не можеха вече да вършат длъжностите, които им се налагаха, принудиха се да отидат в болницата. Неколцина си останаха неизцерими, без да могат да си поправят здравето, като придобиха гърдобол, даже и кръв плюеха. Тези неща станаха причина да се роди най-лошото нещо между българчетата, а то беше отчаянието, което вече пущаше между им корен. Всекиму сърцето изстина, всеки гледаше как по-скоро да минава времето и да дойде един път март. Братство и любов, които по-напред бяха се заявили между българи и сърби, сега хванаха да се изгубват. Сърбинът гледаше българина с презрително око, българинът пък напротив - с равнодушие и съжаление гледаше на всичко, което се вършеше за него и за неговия род от брата сърбин. Той нищо друго не говореше, освен с мълчание и искрени въздишки съжаляваше брата сърбин за простотата и късогледството му, които не му допускаха да види по-далеч от носа си.

Положението на училището, което по-горе споменахме, си остана същото близо два месеца и повече. По това време дойдоха двама българи — М. Колони и М. Бенли от Букурещ. И като членове на Българския комитет, съобщи им се всичко това. Те ходиха при военния министър и му съобщиха всичко това, но той знае твърде добре да им се подмаже с неговото бяло кафе и сладкодумни речи, като се извини пред тях, че той уж нищо от това не знаел (?), че всичко ще се поправи и ще дойде на първия си ред, и то не за много време. Излъгани тези двамата, които като неопитни не познаваха добре ласкателствата на сръбското правителство и неговите министри, уверяваха българчетата, че не трябва да имат грижа и че това се е случило без известие на министъра и до някой ден ще се поправи. Тези двамата,, като увериха българчетата, че всичко ще се оправи, отидоха в Австрия. Като се завърнаха след един месец и дойдоха в Белград, те намериха, че не само нищо не се беше наредило и поправило, но и много напротив — на развала беше всичко отишло, а българчетата бяха дошли в несносно положение.

Като им се представи пак от страна на българчетата, че нищо не се е поправило, но напротив - всичко е станало по-зле дотолкова, че ги бяха карали даже и заходите да чистят (!). С това искаха да докажат, че войникът трябва на всичко да свикне и всичко да знае. Тези господиновци ходиха пак при министъра и като му говориха - види се по-сериозно, премести се пак училището в горното отделение на крепостта, където беше и по-преди, и криво-ляво се нареди. На вратите се залепиха разписания на предаваемите науки от най-добрите предмети, но тези разписания бяха само черно на бяло. Да се изясним по-добре - те бяха също като турския Хатихумаюн и нищо повече. Колкото за длъжностите, те се вършеха с най-голяма точност. А какви бяха длъжностите? Не ще е зле, ако споменем поне няколко от тях, да ги узнаят и читателите. Ето ги:

1) Да ходят с робите (запрените) да ги пазят, когато ходят на работа. Да метат, да копаят, да чистят заходите, да секат дърва, да ги носят и др. т.

2) Да отиват посилни [21] в канцеларията.

3) Да метат училището, да чистят лампите, да кладат огън на собите и др. т.

4) Като отидат на стража, ако някой гражданин (войник не смее) по случай негде опогани, да стават сутрин рано и като вземе един метла, други ибрика, да отиват да го чистят; и тъй един полива, а друг пък мете, докато се изчисти.

Двамата букурещки българи си бяха отишли, а работите все тъй си вървяха. В последната половинка на февруари дойде друг един родолюбец. И той беше дошъл все по тази работа. Той беше господин Киселски. Като току дойде и видя работите накъде отиват, той предвиди, че не ще произлязат добри следствия, затова пожела да се потруди, дано се поправят работите. На това отгоре българчетата му подадоха писмено осем бележки (точки), които желаеха да се изпълнят. Бележките (точките) бяха следните:

1) Училището да се нареди по такъв начин, че науките, които се предават теоритично, да се предават и практично.

2) Да се съберат всичките българи, които са разпръснати по четите, на едно място; между които да се отберат по-способ-ните, за да следват и те онези науки, които ще се предават в училището. А от останалите пък да се образува една чета, на която да се пре[по]дава практично всичко онова, което е най-нужно да знае един добър войник.

3) Онези, които учат в училище, да не вършат никакви длъжности в горна зона; така също и новосъставената чета, за която споменахме в две точки, с изкллючение - да ходи само един път в неделята на стража, и то докато научи този порядък.

4) Онези, които учат в училището, да се считат като академици, то техният живот във всяко отношение да бъде като на академиците.

5) Никак не сме доволни от днешния командир г-н поручик Ефрем Маркович, на когото сме поверени. Също и от г-н подпоручика Мирко Савич и г-н наредника М. Каранович, защото тяхното обхождане с нас ни убива и умствено, и физически.

6) Желателно би било да не се приемат в дружеството такива хора, които съвсем не отговарят на нашата цел.

7) Желателно би било да се вземат прилични мерки за грубото поведение и отнасяне, което имат към дружеството следните лица: Христофор Стефанович, Панчо Дасюв, Лазар Костич, Коста Кипровски, Тодор Мандринов и Никола Георчев, настоящия четен писар, защото докарват дружеството в несносно положение и отчаяние. В противен случаи може да произлязат зли следствия.

8) Дружеството, когато види измежду себе си, че има хора с лоши наклонности, да има право да подава жалба против тях, за да се изпъдят като непоправими.

Ако тези гореозначени осем точки се вземат под внимание, за да се удовлетворят, тогава Дружеството би имало най-приятен изглед, би съответствало на задатъка, който има пред очите си, и не би имало занапред причина за оплакване.

Българско военно дружество

Белград

28 февруари 1868 г.

Г-н Киселски [22] прие тези осем точки и ги предложи на военния министър. Той му обеща, както и първо бе обещавал, че за 4-5 дни всичко това ще се положи в желания ред. Но всичко това беше само голо обещание и лъжа, и нищо друго. Минаха тези 4-5 дни - няма нищо. Минаха 14-15 и няма нищо, минаха 24-25 и пак нямаше нищо. От една страна, обещанията бяха големи, но празни. От друга, грубото отнасяне на сръбските чиновници, на които бяха подчинени нашите българчета, беше съвсем несносно. И наистина кой можеше да търпи това. Като дойдеше полковникът да прави смотря (преглед), никой път не забравяше да ги нахока със всякакви непристойни речи и безчестни думи. Като ги улавяше за ръкава и говореше: „Видите ли тези дрехи, с които сте облечени. Те са купувани с потта на нашия селянин, който ходи със съдрана риза на гърба си да работи, и хлябът, който ядете, го купува същият селянин, а пък той яде мамалига. Вие не сте вредни нито за хляба, що го ядете, и дрехите, що ги носите. Само защото ви е прибрало правителството да ви храни, и това ви е много“.

Из частния архив на г. М. Д.

БЕЛЕЖКИ

1. Без да се гледа на това заглавие, с което самият автор е надписал работата си, като по този начин ѝ дава характер на статия, поместваме я в този отдел за мемоари, защото покрай всичко цялата работа носи характер все пак на лични спомени. Ив. П. Кършовски участва и в двете легии от 1862 и 1867 г., както и Левски. Ценните сведения, които Кършовски ни дава, засягат преживяванията на Апостола и обясняват по-късните му идеи. Освен това много от подробностите, дадени тук, не познаваме от никой известен досега източник. Предполагахме да съкратим умозрителната част от изложението, но още при първия опит трябваше да почувстваме колко едното е органически свързано с другото. И тъй като наистина умозрителният елемент и спомените образуват едно органическо цяло, решихме накрая те да вървят заедно. Още повече, че тези умозрения са от онова време, което ни занимава, и са оригинални сами по себе си. Те ни идват от един другар на Левски и до известна степен ни дават предпоставки за възгледите на последния. Прочее, писмата на Левски, в които ярко са формулирани отрицателните възгледи на Апостола по отношение на Сърбия, се изясняват и се мотивират фактически с мислите и вдъхновението на Кършовски.

2. Картечи.

3. Почти всички жандари бяха българи и извън Сърбия (бел. на Ив. И. К.).

4. Това се говореше само от едно лицемерие (бел. на Ив. И. К.).

5. Забележете, че първото им оръжие, което имаха в бомбардировките, беше го обрало правителството. (Бел. на Ив. П. Хр. Кършовски)

6. Колкото за просто наказание като затвор, бой (батим), то вече беше почти всеки час. Станало беше обичай (мода). (Бел. на Ив. П. Хр. К.).

7. Михаил Обретенович III.

8. Австрийски жълтици – минцове.

9. Господиновци.

10. Всичко това съм слушал от устата на покойния Раковски. Само лицата, които бяха на това дело, не ми откри да знам. И затова, колкото ми откри, ме закле в името на народността, докато той е жив, никому да не явявам от това (пояснение на Ив. П. X. К.).

11. Сръбското правителство.

12. Прислужник, вестовой.

13. Отначало писано „сърбите“.

14. Грешка: при Карлово битки между турци и български чети не е имало през 1867 г.

15. Кулин.

16. Тук трябва да забележим, че цялата народна войска, която беше дошла да лови волинтирите, беше съставена само от чисти българи. А и всички [територии] сега, които са на изток от Сърбия, които отделят природната граница Българска Морава (Бугар Морово), са все с чисти българи населени. (Пояснения на Ив. п. Хр. К.)

17. Този дядо Иван беше затварян в Сърбия четири пъти до това време, а този беше пети път - все за такива общи народни работи. (Бел. на Ив. П. Хр. Кършовски)

18. Не е точно.

19. Тези указания на Ив. П. Хр. К., че първите легионери, изпратени в Белград от Комитета, както и за основаването на Комитета, че е станало при преминаване на четите в България през пролетта на 1867 г., не отговарят на историческата истина.

20. Нижи чинови казват на всички, които са по-долни от офицерите, т.е. наредник, поднаредник и каплар. За отличие на чина, първият носи 3 звезди на яката си, вторият - 2, а третият - 1 звезда. (Пояснение от Ив. П. X. К.)

21. Посилни е слуга, който чисти канцеларията, мете, носи вода, разнася писма, чисти кондурите на писарите и др. т. (Пояснение от Ив. П. X. К.)

22. Преписка към същата страница.

№ 510

Бележки на Д. Пъшков

Спомени на Димитър Н. Пъшков от дейността на Васил Левски

Васил Левски беше смел и неустрашим. В най-критически времена на живота му той не губеше присъствие на духа.

По Великденските празници ловчанци излизаха да се веселят в махалата Дръстяне край града, на „островчето“.

Васил Левски пожела да отидем заедно на великденското хоро. Веселбата беше в своя разгар - тъпани, зурли, гайди свиреха сред хорото, около него множество мъже, жени, деца се любуваха на хорото, всички весело настроени, особено момите и ергените. Ние с Левски, обикаляйки из множеството, срещнахме полицейския старши стражар - Али чауш с двама стражари, който обикаляше и бдеше за запазването на мира и спокойствието на празнуващите Великден. Обърна се към мене, понеже бяхме познати, и ме запита „другарят ви откъде е“? Левски изведнъж ме превари и каза, че е свищовски търговец. „По каква работа сте тук в тези празници“, го запита Али чауш. Левски отговори: „Известно ви е, че ние, свищовци, търгуваме с Ловеч, дойдох да се видя с мищуриите си и посъбера от вересиите, които ми дължат“. Али чауш каза „хубаво“ и си замина.

От Букурещ имаше от Л. Каравелов писмо, че букурещкият БЦРК е условил пушки от Швейцария, от една фабрика, за готвещата се българска революция и настояваше да се събират пари за изплащане на пушките. Но пари мъчно се събираха, особено от тези, които бяха против революцията, па бе и рисковано да се излагаме. По повод на това Левски предложи в Ловешкия централен революционен комитет да се нападат по-богатите търговци за пари, като се посочи първи да бъде нападнат Тодор Халача и се вземе една по-голяма сума от него. Комисията обаче с болшинство отхвърли това искане на Левски, понеже бе рисковано. Левски, без да съобщи на Комитета, скришом нарежда да нападнат къщата на Тодор Халача с Вуто от село Видраре - един смели неустрашим момък, на 14 август 1870 г., когато всички търговци и една голяма част от гражданите бяха семейно в Троянския манастир на храма панаира „Св. Богородица", между които бе отишъл и Тодор Халача. Същия ден след пладне Левски и Вуто, облечени в червени дрехи, влизат в къщата на Тодор Халача. Слугата, който бил оставен да пази къщата, като ги видял, уплашил се и започнал да вика за помощ. Левски се помъчил да го застави да млъкне, като го уверявал, че нему нищо зло няма да сторят, но слугата не се разбирал и започнал още по-силно да вика. Тогава Левски, виждайки се в опасност, забива камата си в гърдите му и го простира мъртъв. Вследствие виковете на слугата настава суматоха в махалата. Научава за това и полицията, след малко се явили няколко стражари и запазили изходите на улицата. Левски видял, че се намира в опасно положение, напуска къщата, отваря портата и излиза на улицата с другаря си. Стражарите, като ги видели и двамата с червени дрехи и добре въоръжени, се изплашили и избягали, а Левски и Вуто избягват от града и отиват в лозята, в лозето на Хашнов си обличат обикновените дрехи. Вуто заминал за Видраре, а Левски напълнил с трева гащите си и надвечер взел гащите с трева, с мотика на рамо, по бели гащи и бос като прост работник влиза в града, дето пресрещнал край града ловчанската полиция, която се раздвижила да търси хайдутите с червени дрехи. А Левски спокойно минал през полицаите, без да го подозират, че това е лицето с червените дрехи, което нападнало къщата на ловчанския търговец Тодор Халача. За голямо съжаление този смел опит на Левски излезе несполучлив и не е могъл да постигне целта си.

След като Левски премина без опасност стражарската потеря, влезе в града и се настани в тайната къща на Комитета на Никола Сирков.

III

В1871 г. Левски замина с Марин Луканов на коне да обикалят Западна България по ревизия и подканят комитетите да усилят събирането на пари за условените в Швейцария пушки. Като посетили много градове и села, стигнали в гр. Видин, където отседнали в комитетския хан. Ханджията, който познавал Левски, му съобщил, че го търси под лист полицията. Левски дал нареждане на ханджията относно полицейското дирене и излезли заедно с Марин из пазара. Съвършено спокоен отива в една книжарница и си набавил разни книжки за прочит на децата от училището, и ги нарежда в една стая на хана. След малко дохожда... [1]

Намерих за уместно да напиша по-обстоятелствено и с доказателства, за да се изтъкне самата истина. На 1 януари срещу Нова година 1869 г. стана събрание. На това събрание присъстваха Марин п. Луканов, Иван Драсов, Димитър Пъшков, поп Кръстю, Анастас Цочов Хитров, Никола Сираков, Иванчо Колев, Пано..., Бояджи Драганов, Васил Йонков, Анастас п. Хинов, Михаил и Цвятко хаджи Павлови, Христо Йовков, Тодор и Диме Драсови, Денчо Хашов Диков и други. Избра се комитет от Марин п. Луканов, Иван Драсов, поп Кръстю, Д. Пъшков и Анастас Цочов Хитров. В това събрание стана и клетвата от поп Кръстю съставена, от Ангел Кънчев и Васил Левски. Всеки целуна на масата Евангелието, револвер и кама, поставени кръстом. След това Левски, Марин п. Луканов и Васил Йонков заминаха за Тетевен, където съставиха в Тетевен и Гложене комитети, и дойдоха в Ловеч. Оттук заминаха в Търново и околностите.

На 27 октомври 1872 г. получих писмо от Васил Йонков от Гложене с комитетския куриер. Той ми описва за разкрития и арестите в Тетевен от Махзар паша, софийски вицегубернатор. Това съобщение от В. Йонков ме много смути. Потърсих Марин Луканов да му съобщя, но не го намерих. На 28 октомври се срещнахме, прочетохме писмото от В... [2]

На Левски писмата от Любен Каравелов първо минаваха чрез Данаил поп Хинов в Турну Мъгуреле, оттам до брат му Анастас поп Хинов в Плевен. Чрез него (Анастас) Левски си получаваше писмата, обаче разпечатани. За тази му непочтена дързост Левски му беше направил строго мъмрене и пр. Ан. поп Хинов отговорил на Левски доста сърдито и невъздържано. В писмото е имало едно заканително изражение, а именно: „Не ми стъпвай на опашката, защото ще се изправя да те клъцна в самото чело". Това ми каза Марин поп Луканов, писмото не съм чел. Това писмо от кореспонденцията на Левски не се намери в самара, трябва да го е пратил Левски на Каравелов в Букурещ.

Оттогава Ан. поп Хинов прекъсна отношенията си с Левски и Ловчанския комитет и се присъедини към Димитър Общи и Тетевенския комитет, и започна да интригува (интриганства) пред Общи срещу Левски.

VII

Общи се обяви за самостоятелен организатор и бе прекъснал отношенията си с Левски. За[ради] тази нетактичност и подготвянето му на хора да обере пощата, Левски ходи два пъти до Тетевен да убие сам Общи. Обаче Тетевенският комитет скри Общи и Левски не можа да изпълни заповедта на Любен Каравелов. Ловчанският комитет не беше съгласен да се обере пощата, вследствие на което Левски ходи два пъти да убие Общи. Тома Василев пише в списанието „Демократия“ през 1922 г. на стр. 382 спомен „Арбанашкото приключение“, че с обирането на пощата бил съгласен и Ловчанският комитет. Това твърдял Общи, за да убеди Тетевенския комитет и хората, които ще му помагат за обира на пощата. Това твърдят Тодор Бръмбара и Марин Николов, първият от Тетевен, съучастник по обирането на пощата с Общи, вторият Марин Николов от Орхание, касиер държавен в Орхание, заточени в Анадола в град Адана Мадени.

VIII

Г-н Ф. Симидов твърди, че Левски изпратил екзекутора на комитета Христо Иванов от Търново. Комитетът не е имал никакви отношения с Христо Иванов и да го третира като екзекутор, понеже нямаше нужда от такъв. Христо Иванов не беше посветен в работите на Ловчанския комитет, защото Левски не го е пращал в Орхание да убие Общи. Общи постоянно живееше в Тетевен, Тетевен беше неговата резиденция и там бяха неговите тайни скривалища (къщи), вследствие на което Левски не можа да го убие при двукратното му ходене в Тетевен. Понеже Комитетът подозираше по внушение на Общи, че Левски ще го убие, Тетевенският комитет не откри скривалището на Д. Общи и Левски не можа да изпълни заповедта на Любен Каравелов.

IХ

Д. Общи след като обра пощата на Арабаконак със своите другари от Тетевенските колиби, след един месец турската власт откри кои са обрали пощата, разкри се и Комитетът тетевенски. Секретарят на Комитета Иван Фурнаджиев, учител в Тетевен, под тежките изтезания не можа да издържи, вследствие на което разкри всичко и предаде архивата на Махзар паша.

Арестуваха първенците Хаджи Станчо Врабевски, Петко Милев, Иван Ибришимов, Иван Фурнаджиев, учителя Пупешков и други около 25 души. Левски беше организирал всички села и паланки в Орханийско и Тетевенско.

IХ

След тези разкрития на Комитета от секретаря Ив. Фурнаджиев, който предаде и цялата архива, Махзар паша се стресна и уплаши от тези разкрития, [според] които Левски беше организирал всички села и паланки в Орханийско и Тетевенско. [Махзар паша] изиска едно отделение редовна войска от София, събра башибозуци голямо множество от селата Помашка Летница, Турски извор, Ралата и Градешница и заедно с редовните войски и башибозуците блокира цял Тетевен, че от Тетевен навън беше невъзможно човек да излезе.

Махзар паша нареди да се обискират подозрителните къщи и да се намери Общи. Посветената Ненка Павлова в тайните на Комитета облича Общи в кадънски дрехи, които взела от една циганка, тетевенска жителка, забрадила го по кадънски добре, че само очите му се виждали, натоварват се и двамата с по един цедилник с жито в цедила на гърбовете си - по тетевенски обичаи, и заминават. Като стигнали на поста, питали ги къде отиват. Смелата Ценка Павлова отговорила: „На воденицата“.

Постът ги пуснал и като преминали едно разстояние, което им трябвало да не се виждат, отиват в с. Гложене при Васил Йонков. Общи обяснява в какво положение се намира Тетевен и това, че е решил да замине през Турну Мъгуреле за Румъния.

ХI

Васил Йонков веднага изпраща Общи с Дако Диков от Гложене с два коня за Никопол. Разкритията в Тетевен продължават и като се открило, че Н. Павлова е извела Общи от Тетевен, изпраща Махзар паша потеря, която застига Общи в с. Чериково, улавя го и го връща в Тетевен. Димитър Общи пред Махзар паша без стеснение почнал да разкрива всичко подробно и обстоятелствено. Византиецът Махзар паша е уверил Общи, че ще го назначи кър-а-гасъ (полски началник), за да залови всички комити. Общи, поласкан от пашата, разкри всички организации в Ловеч, Орханийско и Тетевенско. Откараха за София орханийчени и тетевенци, около 80 души, оковани в железа, между които и Общи, който ги увещава из пътя да изказват всички замесени в комитетските работи. Да оставим Тетевен и Орхание и да се върнем в Ловеч.

ХII

На 30 октомври 1872 г., около 8 часа по европейски, излязох от къщата на Герган Иванов, под наем, отправих се към чаршията, като стигнах до 7 елимата илтя олукъ (сега под арменското училище) същата чаршия. При чешмата стоеше Бошнак Юсин чауш (полицейски старши). Поздравих го и си заминах, обаче той ме последва с младши полицейски стражар, запита ме баща ми дохождал ли е скоро от село. На въпроса защо ти е, отговори ми, че хаджи юзбаши (сотник на полицейската стража) поръчал да му прати масло, та ако го е пратил, да му се отнесе. Отговорих му, че нищо не знам. „Тъй като нищо не знаеш, заповядай да идем при хаджи юзбаши, та да се обясните.“ Доближих до конака, хаджи юзбаши като ме съгледа от стаята си, срещна и трима ни с двама стражари и ме запита по въпроса за маслото. Отговорих, че нищо не знам. Покани ме доста любезно да отидем горе в канцеларията му, покани ме да седна и ми сложи кутия с папироси и кибрит да запуша, след това излезе, като ми каза да го почакам. След неговото излизане от канцеларията се изправиха двама души стражари с пушки. Почувствах, че съм арестуван. Преди три дни комитетският куриер донесе от Гложене писмо, в което подробно описва събитията в Тетевен и че Димитър Общи си е развързал езика. Престоях в канцеларията на юзбашията около 2 часа.

След това дойде Бошнак Юсин чауш и с двамата стражари ме заведоха при каймакамина. Там беше донесен от къщи сандъкът ми и един чувал с книги за прочит. Каймакаминът ме попита мой ли е този сандък и какво има в него. Казах му, че си държа тефтерите, записи и разни разписки, контракти, търговски писма и пари. По искането на каймакамина отворих сандъка и преводач турчин започна да преглежда книгите, тефтерите и пр. в сандъка. Преброиха парите, които се намираха в сандъка, и ги предадоха на касиера, който ми даде квитанция срещу сумата с обозначение и монетите. Преводачът трябваше да бъде потурчен арменец или евреин. Преводачът се взря в една квитанция, получена от читалищния касиер поп Тодор Мишаков (?). На зададените въпроси - от какво учреждение е тази квитанция и колко пари си внесъл, и кой е управител, обясних му, [че] това е читалище, [че] получената квитанция ми е дадена от касиера поп Тодор Мишаков за внесения от мен членски внос. След това влязохме с каймакамина в друга стая, а преводачът изпрати стражар за поп Тодор Мишаков, който, като удостоверил истинността на квитанцията, го освободили.

Останахме двама с каймакамина, подаде ми цигара и кибрит да запаля. След това почна да ме запитва за неща, които нямат нищо общо с комитетските работи. От това разбрах, че каймакаминът нищо не знае за станалото разкритие в Тетевен, бях спокоен. Дойде Бошнак Юсин чауш, предаде ме нему и ми каза: „Не се стеснявай, ти ще бъдеш у нас на гости засега“. Бошнак Юсин ме остави отвън в кафе отджа (стая, където си варят ключарите на затвора кафе). През нощта към 10 часа ме заведоха в идире мезлиси (окръжния съвет), под председателството на каймакамина подложиха ме на изпит (разпит), който трая около два часа. Изпитът изобщо се въртеше около комитетите и Левски, обаче аз всичко отказвах, като уверявах членовете (на) съвета, [че] това е клевета от неприятелите: „Пред Вас, бейовете на града Ловеч, и негово превъзходителство каймакамина стоят на масата моите тефтери, в тях ще видите, че аз се занимавам с ярешки и агнешки кожи и коприна и при това още взел съм десятъка на две села, Сопот и Микре, и това е повдигнало завистта на моите неприятели да ме съсипят и унищожат“. След като ми прочете секретарят, казаният Мехмед бей Черибашиолу ме попита верно ли са записани показанията, отговорих му „вярно“, подписах ги.

След това заведоха ме пак. От този разпит разбрах, че сме предадени. От душевни мъки и терзания цяла нощ не можах да заспя. Бошнак Юсин всяка сутрин ме пускаше от затвора в кафе отджа да си пием заедно с него кафето, преди да се пуснат арестантите из двора, че беше още рано. Съгледах Марин Луканов, че отива с Реджеб чауш в нужника, помолих Бошнак Юсин да ме предаде на Реджеб чауш да ида по нужда, че имам диария. С Реджеб бях познат отблизо, че ми длъжен. Като стигнахме до нужника, успях да му пусна в ръката един наполеон, той се спря до вратата на нужника и си запуши цигарата. Тук нужникът е с 4-5 отделения, наоколо са отделени с дувар около 2 метра, отгоре покрити с плочи така, че вътре като влезе човек, отвън не се вижда. Казах на Марин: „Предадени сме, горчивата чаша нам се падна с теб да я изпием, пази се да не изпаднем в малодушие, за нас не остава друго освен да държим, че не знаем нищо, там е нашето спасение, уставът гласи, че който издаде, наказанието е смъртно. Исус Христос, който изтърпя докрай, така биде спасен. Ще изтърпим всички мъки само да запазим Ловеч и последователите, идеята няма да пропадне“. Заклехме се и двамата, че няма да изкажем нищо, целунахме се и се разделихме.

XIII

13 ноември

На 13 ноември 1872 г. през нощта Бошнак Юсин чауш ме заведе при каймакамина в частната му къща (харема му), която е зад конака, в самия двор. Преди да стигнем в къщата на каймакамина, казах на Бошнак Юсин да не е наредил да ме изтезават нощес. Закле ми се в Мохамед, че нищо подобно няма да стане: „Виждал съм добрини от теб, вярвай ми, няма, не бой се“. Влязохме при каймакамина, при него беше Али бей, един от влиятелните големци и член на идарето - окръжния съвет. Каймакаминът ме подкани да седна на противния стол, близо срещу него, покани ме с цигара, след малко слугата донесе на черпня три кафета, които по-напред поднесе на мен. Казах на слугата: „По-напред поднеси на негово превъзходителство и на бея“. Каймакаминът веднага каза: „Вие сте гост в моята къща, моля заповядайте Вие по-напред“. След половин час същият слуга донесе на черпня три големи стъклени чаши с шербет и поднесе по същия начин както и кафето. Както каймакаминът, така и Али бей бяха много любезни към мен. След тия гощавки Али бей ме запита за баща ми - как е той, дохождал ли е скоро от село. „Тия тукашните граждани от идире мезлис - окр. съвет - се събрахме и решихме да турим край на тая работа, да те освободим да си гледаш работите - едно, че се нанася позор на града, и друго, че и нас ще обвинят по-големите власти, че сме били невнимателни и пр.“ След Али бей започна каймакамина. Той беше много любезен към мен: „Ти трябва да се откриеш пред нас тук, кълнем ти се в нашата вяра в децата си, че дума от нас няма да излезе, да ни съобщиш къде се крие тук в Ловеч Дякона Васил Левски и как можем да го уловим, ти ще получиш опрощение и ще те пуснем на свобода, да не гниеш по затворите [3], и 2000 гроша, а пък аз ще получа декорация и повишение“. На тия увещания отговорих му, че вие сте ме разпитвали няколко пъти и сега ви заявявам, че не познавам такъв човек на име Васил Левски, (да) зная, та да ви услужа. А той употреби цялото си византийско умение, за да ме убеди. Той произнасяше турските като грък, трябва да беше потурчен грък или грък от островите. Това увещание трая около 3 часа. След това каймакаминът позвъни със стоящия пред него на масата звънец, влезе Бошнак Юсин и ме заведе в затвора, и каза на ухото: „Днес заминавате за София“. След като престоях в затвора да си поотпочина, уморен от душевното терзание на каймакамина с продължителните разпити и увещания, отвори Юсин затвора и ми каза: „Излез, всичко е готово“. Помислих, че бесилката е готова: „Ще ме обесят ли?“ - „Казах ти преди малко, че ще заминете за София.“ - „Аз съм само по чорапи.“ - „Всичко още снощи взех от твоята къща - калцуни и палтон“. Подарих му два наполеона и му казах: „Мене ще ме обесят, купи си нещо за спомен, ти много ми услужи". Излязохме двамата на двора, там ме чакаха Марин Луканов и поп Лукан на коне, оковани със железа. Качиха и мене на празния кон, оковаха ме с железа на коня и тръгнахме по пътя за Микре с трима стражари и един поручик, и за 3 дни стигнахме в София. Веднага ни изкараха пред Махзар паша, по негово нареждане дойде Димитър Общи, окован в железа на десния крак. Попита го пашата: „Познаваш ли тези хора?" Общи отговори: „Двамата са мои хора, попът не е този, когото искам, онзи поп е млад, въздебел и нисък". Пашата още пред нас освободи поп Лукан и заповяда на полицаи да му дадат стражар до Ловеч с писмо, че се освобождава

XIV

Нас ни арестуваха отделно с Марин, мене оставиха в затвора, където беше затворен Д. Общи. Затворът беше на два етажа, Общи беше на долния етаж, а аз на горния етаж. След няколко дни пристигна чрезвичайният съд, състоящ се: Али Саид паша - генерал, завършил в Париж, за председател, хаджи Иванчо Пенчович от Русе - член в Държавния съвет в Цариград, Шакир ефенди и един турчин следовател.

След два дни повика ме чрезвичайният съд, почна председателят да ми задава въпроси: с какво се занимавам, женен ли съм [4], „ти се обвиняваш, че си член в Комитета, организиран от Дякона Васил Левски в Ловеч, я ни разкажи на колко години е Васил Левски, къде живее този човек в Ловеч, в коя къща, какво мислехте да правите“. „Аз по това нищо не зная, в Ловеч на име Васил Левски не знам да има нито пък някакъв комитет да има в Ловеч."

Д. Общи познаваш - не познавам; в градината на Яким Шишков ходил ли си, срещал ли си се с него и да говорите за политически работи - с такъв човек, с непознат човек в Якимовата градина не съм се срещал. Ходил ли си в Румъния и защо - ходил съм да купувам агнешки кожи, с това се занимавам. Познаваш ли Анастас поп Хинов от Плевен - познавам го, познаваш ли Марин поп Луканов и Ив. Драсов - познавам, я ми разкажи защо са ходили в Румъния - не знам да са ходили в Румъния. По нареждане на пашата Общи дойде. На зададени въпроси той каза, че само два пъти е имал с мене среща в градината на Яким Шишков и в дома на Ив. Драсов и сме разговаряли за комитетски работи, но той каза, че положително знае, че съм член на Комитета. Това е главата или пак се припознава за някого. Подлец, шарлатанин, лъжец и го заплюх! Той не можа да установи къде живея и с какво се занимавам, от това се разбра, че е шарлатанин и си дава значение на велик човек. С Яким Шишков съм съдружник в закупуване на вино и ракия, затова често отивам в градините, където ни е складът. С какво ще удостовериш съдружието си с Шишков - със самите ми тефтери, които стоят пред почитаемия съд, сложени на масата. След това дойде Васил Бушаранов, той твърди, че с Левски заедно съм ходил в Орхание и по селата да организирам комитети.

След него влезе и се разпита Анастас п. Хинов, който същото потвърди, че аз съм член на Комитета, обърна се към (мене) и каза - защо не кажеш самата истина. Той беше много обширен и дори злобен против Ловчанския комитет, в който влизам като член управител, и често съм придружавал Левски до Плевен и по селата.

Хаджи Иванчо Пенчович ме запита - в Ловеч ли се е подвизавал дълго време Ангел Кънчев, запозна ли се с него и някаква търговска сделка правил ли си с него, когато Ангел Кънчев се застреля в Русе, в него се намери контракт за ярешки кожи, подписан от теб, обаче ние тогава не искахме да повдигаме такъв въпрос. - Такъв човек не познавам, нито съм подписвал контракт за ярешки кожи. Това е уйдорма (на) някой мой неприятел, които ги имам изобилно в Ловеч. Хаджи Иванчо Пенчович каза: „Влизам в 40 улици в Ловеч и все теб намирам в тая работа; покай се и разкажи какво искате; който се покае и разкаже своите престъпления спрямо закона, по закона една сто му се прощава; който не се разкае за своите престъпления, наказва се най- строго; помисли си и утре ела ни кажи. Аз няма повече какво да кажа, аз съм наклеветен, клеветниците ми завиждат за моето материално положение, със своя труд, честност и коректност си пробих път в Търговския свят, занимавам се с купуване на ярешки и агнешки кожи, пашкули и коприна, взел съм т.г. десятъка на две села, Сопот и Микре. Тефтерите ми и търговските ми писма са на масата пред почитаемия съд, от които съдът ще се увери за моите търговски сделки. Представителят на една богата швейцарска къща, Леонид, ми е открил кредит, за който съм заслужил [със] своята честност, в това ще се увери почитаемият съд от неговите писма и тефтерите ми. Относно клеветите на Общи и Анастас поп Хинов върху мен, не вярвам почитаемият съд да им даде добра оценка, понеже и двамата са опорочени в обирането на пощата, у които се намериха обраните пари, у А. п. Хинов 4000 гроша.

XVI

На втория ден стражарят ме заведе в съда. Али Саид паша се обърна към мен: „Вярвам, че сега ще улесниш и съда със своите признания. Вчера съдът се занима с твоя разпит цели 3 часа, разправи сега в коя година дойде Левски, кога съставихте Комитета и кои са членове на Комитета?“ „Аз и вчера заявих пред съда, че не познавам такъв човек на име Левски да живее в Ловеч, не знам да има комитет в Ловеч.“ Познаваш ли Патю Чорбаджи - познавам, откъде е - от Видраре, по какъв случай се запозна с него - купувал съм от него ярешки и агнешки кожи и коприна.

X. Иванчо Пенчович ми каза, че орханийци и тетевенци твърдят, че ти заедно с В. Левски сте обиколили по селата и сте съставили комитети - казах и вчера, че човек на име В. Левски не познавам, нито зная да има някакви комитети, това го потвърдих няколко пъти пред каймакамина в Ловеч и пред съда. В това време докато ме разпитваше х. И. Пенчович, Али Саиб паша четеше френски вестник. След това ме отведоха в затвора. Съдът се държеше прилично по време на следствието.

След няколко дни докараха Левски и Никола Цветков, Левски беше арестуван в казармата, а Никола Цветков - при мен, в 4 отделение на затвора.

XVII

Г-н д-р Стоянов пише в книгата си „Градът Ловеч“ на стр. 43, че Марин поп Луканов и Димитър Пъшков са затворени заедно с Левски, това е погрешно предадено на д-р Стоянов. Левски беше затворен в казармата сам. Между Левски и Димитър Пъшков очна ставка не е имало. В. Бушеранов е викан пред съда да узнае дали е същия Левски и той потвърдил това, и Левски презрително го пронизал с погледа си. Аз (Д. Пъшков) не съм присъствал на спора на Левски с Пенчович, който хвалил султана, че дал Екзархия и училище.

XVIII

Никола Цветков, както казах по-горе, беше затворен при мен, за улавянето на Левски ми разказа следното: Никола Сирков с Левски бяха натуряли книжата на Левски в сламата на самара на коня на пастрока ми. Сутринта, 26 декември 1872 г., Николай Цветков тръгнал от Дръстене, от къщата на пастрока ми, с неговия кон, в самара на който бяха зашити книжата и тефтерчето на Левски, през пчелинска стена по пътеката, като се наговорили с Левски да се срещнат на кръстопът на Севлиевското шосе. А Левски в същото време тръгнал през Стратиш по шосето пеша, като пратил Христо Луканов с няколко момчета напред да проверят да няма некоя засада, наредена от турците, а Левски вървял след тях на няколко разкрача. Левски изминал опасните места по Севлиевското шосе благополучно и се събрали на кръстопът с Никола Цветков и се разделил с Христа, обаче Левски бил много неспокоен. Като се събрали на кръстопът, Никола Цветков се качил на коня, а Левски тръгнал пеша, и заминали по Севлиевското шосе. Като наближили „Пази мост“, Никола съгледал отдалеч един стражар на кон и обадил на Левски, Левски се отбил към лозята; към чешмата срещнали се със стражаря, който запитал Никола къде отива и кой е другарят му. Никола казал, че не го познавал, сега го стигнал на пътя. Заптието запитал Левски кой е и накъде отива. Отивам - казал Левски - на лозето си, аз съм от Ловеч, да видя колко кола боклук са докарали кираджиите. Стражарят заминал по шосето към Ловеч. Левски из пътеката отишъл нагоре из лозята и стигнал Никола на шосето до самия гьол. Левски се качил на коня и по мръкнало стигнали в селото Къкрина и слезли на комитетското ханче при Христа Латинеца - комитетски човек и познат с Левски и Никола Цветков. Левски още вечерта поръчал на Христо Латинеца, като пропеят първи петли, да иде да намери кон за до Севлиево. И ще дойдеш с нас да ни покажеш пътеката за Севлиево, да не минаваме по шосето, защото постоянно стражари кръстосват по шосето. Като запели петлите, Христо Латинеца отишъл да търси кон за Левски. След излизането на Латинеца минало се няколко време, потропало се на външните врати на ханчето. Никола помислил, че се е върнал Хр. Латинеца, и поискал да иде да му отвори, в това време почукало се втори път по-силно и [някой] извикал на турски: „отвори бе, ханджи“. Тогава Никола се връща при Левски и му казал: „заградени сме от много стражари и познах по гласа вчерашния стражар, който ни срещна вчера на шосето". Левски грабва своя револвер и на Латинеца [5], като казал на Никола да каже, че го не познава.

XIX

Левски излязъл през малките врата на яхъра на двора и отишъл към вратника на Денча, като мислел, че там нямало никой. Без да отвори вратника, за да не скърца, прескочил го, гащите му се закачили на вратника и той заедно с вратника паднал по лицето си на земята. Там имало скрити трима стражари, които той в тъмнината не съгледал, които веднага го натиснали на земята. Левски ги отхвърля, става, стреля върху им и наранява едного от тях. Нараненият бил Бошнак Юсин чауш. В тази шашърма тримата стражари извикали на другарите си: „тичайте, че ще го изпуснем". Всичките около 12 души с пушки стреляли в залп, един куршум само ударил Левски над лявото ухо, а един стражар го ударил с тесака и му отрязал горната половина на ухото. В това време Никола бил в стаята, а навън всичко утихнало. Помислил, че Левски е избягал, и се успокоил. Прибрал всички неща на Левски и ги натрупал на леглото, където спял Левски. Стражарите почнали да блъскат вратата да им се отвори, Никола се престорил, че спи. В това време се връща Христо Латинеца, турците го хващат, той казва, че е ханджията. Потропал, Никола се обадил и отворил вратата. Влизат няколко стражари в ханчето, питат кой къде е спал. Никола показал на стражарите къде е спал непознатият и стражарите му прибрали нещата. След това довели непознат, гологлав, без пояс, с паднали гащи, вързани назад ръце, потънал в кръв. Първоначално Никола не можал да го познае. Като го изправили, той извикал: „Прощавайте, братя, и ти, мило отечество, за теб аз отивам“... Тогава Никола по гласа го познал, че е Левски. Стражарите накарали Никола да му вдигне и върже гащите. Левски качили на кола заедно с ранения стражар и други стражари, а Никола и Латинеца вързали с едно въже с ръцете назад и тръгнали. Като изминали от Къкрина едно значително разстояние, седнали да чакат колата с Левски. Като стигнали колата, Никола и Христо Латинеца качили в друга кола, а Левски останал с ранения стражар, и тръгнали за Ловеч. По пътя Никола и Христо са бити със сопи до забравяне - да кажат този ли е Левски, но те и двамата казвали, че не го познават. Като стигнали до Стратиш, вместо по шосето да влязат, слезли направо из баира пеша, минали реката Осъм през пешия мост и влезли в конака. Левски затворили в стаята на стражарите, а Никола и Христо затворили поотделно. Никола ми каза, че щом пристигнали, наскоро влиза поп Кръсто в конака и отива направо в стаята при Левски. Никола после из пътя, като отивали за София, Левски му казал, че поп Кръстю, като влезнал при него, попитал го: „Как стана тая работа?“ Левски му отговорил: „Стана каквато стана, то се мина вече“. Каза ми Никола, че каймакаминът, след като се уверил от поп Кръстя, че заловеният е същия Левски, тогава чак телеграфирал в Търново на мютасерифина (окр. управител) и последният е поискал Левски. Това Никола чул от ключаря на затвора, който разправял пред арестантите с голямо възхищение и радост, че е уловен главният комита.

Казах на Никола: „Нашата участ с Марин не са ни съобщили още, може да ни обесят или изпратят по анадолските зандани да оставим костите си, но тебе и Латинеца вярвам съдът да ви освободи, щом не сте признали, че познавате Левски. Като се завърнеш, да запазиш книжата на Левски, зашити в самара на коня. Бъдете бодри, семето, което посея Левски, ще изникне, макар по-късно, но ще даде добър плод" Никола се оплаква, че до София много зле са ги третирали.

Д. Пъшков с Марин п. Луканов и поп Лукан пристигнали в София на 17 ноември 1872 г. В същия ден при очна ставка с Д. Общи в София, т.е. на 17 ноември 1872 г., е арестуван поп Кръстю и на 18 ноември 1872 г. бил освободен. Това обстоятелство ми разказаха Христо поп Луканов, Анастас Хитров, Калю Боров и други членове от революционния комитет.

XXI

Величка - по баща поп Луканова, а по мъж Хашнова, разказа, че след освобождението на поп Кръстя от затвора на 18 ноември 1872 г. получила на три пъти писма, последователно хвърляни нощно време в двора ѝ, на неин адрес, с подпис на Левски, със съдържание да занесе кореспонденцията му на нейното лозе и той (Левски) ще се яви да я вземе. Обаче тя подозирала, че в тия писма се крие предателство, защото познала почерка на поп Кръстя.

Като получила след няколко дена и третото писмо, хвърлено през нощта в двора ѝ с подпис Левски и със същото съдържание, убедила мъжа си да отидат на лозе да опитат дали ще се яви Левски, като взели със себе си само мотики и лук да посеят, за да маскират отиването си. Там на лозето почнали с мъжа си да копаят и садят лук. В това време видели, че към тях идат няколко души селяни с горнопавликенско облекло. Като дошли при Величка и мъжа ѝ тия въображаеми селяни, познали началника на полицията и някои от полицейските стражари, въоръжени под селските дрехи. Обискирали ги и като не намерили нищо подозрително, казали им да си отидат. Като минавали покрай близката горица до лозето, съгледали поп Кръстя в горицата.

XXII

Баба Марийка Николчова, нейната къща беше една от тайните къщи, в които се криеше Левски, разказа ми, че след като ни арестуваха с Марин поп Луканов и откараха в София да ни съдят, Левски се завърнал от Стара Загора в Ловеч и се установил в нейната къща в Дръстене, в която имал среща с поп Кръстя. Разговорът им бил доста разпален и на двамата. Тя, баба Марийка, дочула, че Левски казал на поп Кръстя: „да дойдеш утре вечер в Къкрина при Христа Латинеца да си разчистим сметките“. По улицата кръстосвали стражари покрай къщата на баба Марийка Николчова, когато поп Кръстю и Левски били в къщата ѝ. Баба Марийка замолила поп Кръстя да се отстранят с Левски, да не би стражарите да дойдат да ги арестуват. Поп Кръстю казал да не се бои, няма да стане нищо. Обаче Левски бил доста разтревожен, каза баба Марийка.

Христо се казваше Латинеца, който държеше ханчето комитетско в с. Къкрина за пренощуване на апостолите.

XXIII

Николчо Цветков освободиха, защото Д. Общи не го познаваше.

За улавянето на Левски бил изпратен старшия полицейски стражар Бошнак Юсин Чауш. Като се завърна от бягството в Руско-турската война през 1877 г., отидохме при него Иван Драсов, Марин Луканов и Д. Пъшков. Запитахме го да ни разкаже как е...

ТУК ИМА ПРОБЛЕМ С ЕДНА СТРАНИЦА, КОЯТО НЕ Е ДОБРЕ СКАНИРАНА И ПОРАДИ ТОВА ПРОГРАМАТА НЕ РАЗПОЗНА ТЕКСТА. НО ТЪЙ КАТО СЛЕДВАТ ОТНОВО БЕЛЕЖКИ НА Д. ПЪШКОВ, СВЪРЗВАМ ДВАТА ДОКУМЕНТА. КОГАТО УСПЕЯ ДА СКАНИРАМ ЛИПСВАЩАТА СТРАНИЦА, ЩЕ ДОБАВЯ ТЕКСТА ТУК. (БЕЛ. НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ)

...двора, където беше поп Лукан и синът му Марин, обиколени със стража, да не би да хвръкнат. Като се сетихме, че ще ни откарват на някъде, помолихме ги да си доставим зимни пътни дрехи, понеже бе студено. Но гласът ни не се послуша и ние трябваше с тънките си облекла да упорстваме и на студа. След малко даде се заповед и ние се качихме на конете, които бяха приготвени нарочно за нас, и като ни оковаха в железа, тръгнахме, придружени с няколко заптиета и милязимина Мехмед ага, но накъде и ние не знаем. Като излязохме при телеграфа, възвихме към Топоската чешма, и като доближихме, аз поисках да ми дадат водица, да си поугася сърцето, което гореше като огън, но вместо вода аз изядох няколко попръжни от едно заптие, що ни караха: вяра, кръст и прочее.

Излязохме от Ловеч и като се опростих с него, упътихме се на югозапад по пътя, който води към Микре, и без да се спрем никъде, осъмнахме край Топузовата кория, и тъй като вървяхме без да се спрем някъде, за обед стигнахме на Микренските ханове, където, като пообядвахме надве-натри, тръгнахме и вечерта стигнахме по 11 часа в Турски извор, където ни затвориха в общ конак под селска стража.

През нощта пристигна баща ми с Въля Стоянов, комуто бях изпратил известие по едно турче. Баща ми, като ме видя в окови, заплака, и мен дожаля, очите ми се наляха със сълзи, но вътрешен глас ми каза: плачът е за жените...

Аз се въздържах от плач, но буца ми седна на гърлото и не можех да продумам нищо на баща си, само приех малко парици от него и си отиде, без да можем да си речем барем сбогом.

На 15-ти того тръгнахме преди да се съмне два часа. Към пладне стигнахме на Видрарските ханове, където Тодор Бояджията (видрарец) ни гости с топъл боб. Оттам като тръгнахме, вечерта - часа по 10 - стигнахме в Орханието, където ни затвориха и трима ни в една тясна и влажна затворка. Вечерта часа по три ни изведоха (и трима ни) при каймакамина, който ни позапита по нещо, но като не получи удовлетворителен отговор, даде заповед да ни отведат пак на същото място. Тук преминах много неспокойно, както телесно, тъй и душевно. Сутринта на 16-ти, като оковаха само мен и с беликчета, подкараха ни орханийски заплета, но очувай (пази) Боже! По пътя претърпяхме най-бестидни (безсрамни) попръжни: вяра, кръст, майка и пр. На Ташкесен чаушът, който ни караше, като видя, че ръцете ми бяха отекли от студа, откова белекчета, додето почивахме около един час, подир пак ме окова и тръгнахме, дето вечерта по 10 часа стигнахме на Горна Малина. Тук пренощувахме в една българска къща, под стража от българи (Ихтиармезл.). Сутринта на 17-ти докараха от селото мекерета, мене се падна да деля една бяла кобила, запрела съвсем, със самар гол и без люлки, рекох, че това ми е на късмет и се качих. Студът беше чрезмерен, но беликчетата украсяваха ръцете ми. В този ден вееше насреща ни студен вятър, който ни пронизваше чак в сърцата.

III

В София стигнахме часа по 7, дето ни изведоха пред Махзар паша. Поръча да доведат Димитър Общи, той дойде, бе окован в железа. Махзар паша го запита: „Познаваш ли тия хора?“. Общи отговори: „Двамата са мои хора, а попът, когото искам, той е млад, нисък, въздебел, него искам“. На поп Лукана се позволи да се върне свободен в Ловеч със стражар, а нас с Марина (сина му) оставиха в двора на тъмницата, където ни държаха 5-6 дни на студа без огън и без постелка. После, като ни направиха истинтакъ изпит, мен туриха в четвъртото отделение на затвора, а Марина в третото отделение. Оттук нататък захващат истинтаците ни, дето пашата в един изпит, дето бяха членовете и той (Махзар паша), разярено ме напопържа на вяра, без да се срамува от членовете на мезлиса, че не ща да призная онова, що ми стоварят мюзевирите. Тук стояхме под затвор в тъмница от 18 ноември 1872 г. до 18 януари 1873 г. Като се свършиха истинтаците, каза ни се да се приготвим, че ще идем на заточение.

На 18 януари 1873 г. осемнадесет души тръгнахме от Софийския затвор пеша до казармата. Щом влязохме в двора на казармата, бурята засвири и ние се наобиколихме с въоръжени воини, които държаха пушките, насочени върху нас, като че чакаха заповед да ни застрелят. Ние бяхме в голямо отчаяние, но след малко чухме радостния глас „бинин“ и ние се навезохме на 6 брички, нарочно приготвени за нас, и вечерта спахме на новия хан, откъдето сутринта на 19.1. със затворени ръце в беликчета тръгнахме и стигнахме в Ихтиман, където всички спахме с оковите си. На 20. I. стигнахме във Ветрен, където със затворени ръце в железа преспахме в една къща, обкръжена от черкези. По пътя на 21.1. на Бошюля (село) мюлюзмина Ибрахим псува най-безстидно и би, без да има вина, селския поп, който по работата си минаваше покрай колата, дето се бяхме спрели на пътя пред кръчмата на Атанаса Попчето. Оттам часа по осем стигнахме в Пазарджишкия правителствен конак, където в една тъмна, нечиста и много студена тъмница преспахме много безпокойно. От Пазарджик на 22. I. стигнахме Пловдивския правителствен конак в присъствието на много народ и ни затвориха в една добра стая, т.е. в тази, в която бяха преседели и нашите предшественици орханийци, тетевенци и видрарци. Тук преседяхме две нощи и един ден. На 24.1. се качихме на кола в конака, отидохме на железницата, откъдето за осем часа стигнахме в Едрене. Тук всички ни оставиха в хамбара, оковани в железа, освен Ковачев, който беше отделен от нас в II клас. В Едрене стигнахме вечерта часа на два на станцията, откъдето, ако и да искахме да си хванем брички да не ходим пеша до града, който е близо до 1/2 час далеч от станцията, не ни дадоха, и пеша, изморени ни закараха в градската терсана. Тукашната терсана е много лоша, защото е от гяйгир, и затворниците - пребледнели и изсъхнали. Тук като преспахме, на сутринта часът на 7 се навезохме сред конака на пет красни брички при присъствието на много множество люде пазеха ни казаци и българи; както и през чаршията едвам се промъкнахме между хората, които се бяха нарочно стекли да гледат. Вечерта стигнахме на Хапса, където ни затвориха в два затвора - толкова лоши, щото хората и свинете си не затварят в подобни затвори. Тукашните заптиета се показаха много лоши и безчовечни. Един сух, с бели мустаци чернъ, заптие ни псува; а пък чаушът не даде ми да си взема симид, който се продаваше в двора; псува най-безстидно симидчията и го изпъди. Оттук, на 24. I. изпратени, вечерта стигнахме в Баба Ески, дето ни приеха и изпратиха много добре. През деня (курбатъ байрамъ) дойдохме в Люлебургас. Тук ни посрещнаха хора много, както и каймакаминът полюбопитствал беше да ни види. Затвориха ни на едно място, откъдето после ни извадиха и затвориха на друго, по-лошо от Хапсанската тъмница, място, в което преспахме безпокойно, колкото може да премисли човек. На 28. I. оттам тръгнахме и стигнахме в Чорла, и тук преспахме безпокойно. На 29.1. оттам стигнахме на Силиврия и тука преминахме добре. На 30.1. оттам тръгнахме и откак преминахме през Чаталджа [6] и откак прецапахме пеша азмаците при железницата и се окаляхме до уши, качихме се на железницата (аз и Ковачев бяхме в трета класа, а другите в амбаря) и часът на един пристигнахме в Цариград на Сиркеджи скелеси. Тук, наобиколени от куп заптиета, тръгнахме пеша и стигнахме на Баба-заптие (Централен затвор), където, прекарани от врата във врата, ни затвориха при нашите предшественици, на 30-ти, във вторник вечер.

Тук преседяхме един месец и половина, сиреч на 14 март ни изкараха из затвора и като дадоха на всекиго по едно заптие след него, слязохме на Сиркеджи скелеси, дето се навезохме на турския вапор „Туна“, който преседя на скелята през нощта и сутринта на 15.Ш., часа по 11, тръгна. Като минахме бухиза, влязохме в Черно море, което изведнъж поболя всички ни, и като се люляхме болни ден и нощ между разярените вълни, стигнахме в лимана срещу Ираклия, дето преседяхме два дни, защото морето се разигра много. Тук излязохме в града на разходка, дето намерихме и един българин абаджия, който стои 11 г., но сиромах доста. На 18 март напуснахме пристанището, тръгнахме, но времето беше много лошо и морските вълни дотолкова блъскаха вапора, щото бедстваше да потъне и ние бяхме изгубили всяка надежда за спасение, но Бог, който си има грижата за всекиго, избави ни, и като преминахме край градовете Амасра, Небол и Синап, дето вапорът се спря за малко време. На вапора се видяхме с един наш личен (познат) на име Стоян Камеляжи, който живее в Синап от 14 г. с камелячелик. Излязохме на Самсон на 20 март, часа по един сутринта, посрещнати от един куп заптиета, дето ни затвориха в една много тъмна (без прозорци) затворка.

Сутринта на 21 март, като са накачихме на катъри с голи самари, тръгнахме, обиколени с много войска, която, като допътува с нас до половин час от града, върна се, а ние с един милязимин и няколко воини, като изтърпяхме доста мъчнотии в пътя, вечерта едва стигнахме на Чякалла хан (селото се вика така, че и ханът носи това име), дето, като пренощувахме доста добре, защото ни позволи милязимина, та се поначюкахме, сутринта на 23. III., като пътувахме три часа, стигнахме на Каваклъ, село от 70 къщи, но стои мюдюрин, дето ни вкараха в правителствения дом, и докато постояхме до половин час на двора, дето и обядвахме на крака, тръгнахме. Тук ни залови един силен дъжд, измокрени и окаляни едва вечерта по 12 часа стигнахме на турско-караманлийското село Ала-Юртъ, дето пренощувахме много безпокойно у поп Левтерюви, понеже и попът много сиромах, та нема какво да ни постели, но кални и мокри спахме на голата земя. Сутринта на 23 март, като тръгнахме, заваля много студен сняг, но по пладне времето се оправи и ние с благодарение следвахме пътя си, дето часа по 10 вечерта стигнахме на турското село Аурен и ни затвориха в една селска стая. На 24 III. стигнахме в град Амасия, който е между две скали и през него тече река Тукат. Там ни затвориха в много тъмна затворка. Тукашните затворници страшно се наказват с по 30-40 оки пранга на крака му.

В Амасия има много вехти здания и стара твърдина срещу града на скалата. От изток покрай пътя иде подземен водопровод, правен от римляните, но сега развален и пресъхнал. За него разказват, че го е правил Ферад Шерин. На 25. III. сутринта тръгнахме само с 8 души воини и един стотник, който беше доста добър човек. Този ден валя дъжд, поизмокрени за 7 часа стигнахме в турското село Хениске, дето ни оставиха в селската стая. Селяните ни посрещнаха учтиво и ни нагостиха със селски прости ястия: чорба от булгур, пилаф от жито и спанак с булгур. Тук ни бе доста топло, но селската стража дотолкова ме безпокои цяла нощ с гълчавата си, щото никак не можах да заспя. На 26. III. като тръгнахме, за 5 часа стигнахме на Турхал - турски градец, дето ни оставиха в едно кафене. Над града откъм изток има стара твърдина.

На 27. Ш. тръгнахме за Тукат, дето стигнахме с много мъки, защото заптието, което тръгна от Турхал да ни предвожда, караше ни на мензил (линг). Той насърчаваше и воините, като им говореше, за такива като нас трябва „изет“ и тъй потрошени стигнахме в Тукат, дето, като минавахме през чаршията, множество хора от всякаква народност се трупаха на купове, купове, за да ни гледат. Като стигнахме в правителствения конак, ни затвориха в една много тъмна и нечиста стая; щом слязохме, посетиха ни един круатец (хърватин) и един грък от Западно вероизповедание. Над града в скалата има стара твърдина, казват да е правена от римляните. Сутринта се разходихме из града с едно заптие, придружени от круатеца Андон. Сутринта на 28. Ш. като тръгнахме, за 6 часа стигнахме в Арменското село Ятмаш, дето селяните ни гостиха със селски прости ястия и се показаха доста състрадателни към нас. На 29. III. през деня минахме доста високи и балкански места, дето за 7 часа стигнахме на Енихан, село смесено от турци и арменци. Тук пренощувахме добре, но домакинът (арменец) не беше толкова благодарен и особено жена му, която изяде няколко тояги от чаушина, що ни караше, че ни не приема да пренощуваме в къщата ѝ.

На 30. III. през деня на пътя намерихме минерална вода (Борфес), от която, като пийнахме по малко, тръгнахме и за 4 часа стигнахме в турското село Калан, дето преспахме в една много хубава подземна стая. Вечерта притежателят на стаята ни гости с проста булгурева чорба и с тънки петурки, които им служат вместо хляб, но ние не можахме да ги ядем, защото бяха сурови (неопечени добре).

На 31. III. тръгнахме, дето за 5 часа стигнахме в Сивас, но и тук оставихме много хора без работа, които бяха се натрупали пред правителствения дом да ни гледат; а нас, вместо да ни вкарат в конака, закараха ни в едни вехти затвори. Като минахме през четири врати, затвориха ни в една тясна, вонеща и без прозорци хапсана, освен една малка дупка на тавана (тукашните къщи са равни и покрити с пръст, не като при нас). Въздухът беше развален до най-висока степен, освен това, че бяхме 20 души в такава тясна затворка, но имаше и трима тамошни болни затворници, които с кашлянето си и вонящите храчки ми докараха най-голямо безпокойство и гнусота, толкова, доколкото може да си въобрази човек. Това положеше ми докара голямо отчаяние, но като гледах, че в затвора имаше по-злощастни от мен, дадох си малко утешение. Тук преседяхме два дни и три нощи, дето преминахме с много големи мъки от горещина и от разваления въздух. Сутринта на 3 април с пет воини и пет заптиета тръгнахме, и като минахме през планина Теджер, която беше покрита със сняг, за 7 часа стигнахме в арменското село Улаш. В този ден много силен и студен вятър вееше срещу нас. На 4. IV. тръгнахме сутринта много рано, защото пътят ни беше дълъг, като извървяхме 4 часа, стигнахме в турското село Диликлиташ, дето и обядвахме. В това село турските жени ходят открити без никакво пазене; дрехите им са също като на нашите челенгирки; на главите си носят сукла; момите и младите булки носят на носовете си обици или бримки. По тези села и арменките носят такова също облекло. Оттам за 4 часа стигнахме в Кашал, сиреч паланка, дето седи мюдюрин, която е смесена с турци и арменци. От Улаш до Кангал е осем часа път. Там пренощувахме не толкова добре, защото стражата селска, що бе оставена да ни пази, прави ни много досаждане с разговорите си. На 5. IV. за пет часа стигнахме в турското село Аладжа-хан, тук стаята, дето ни затвориха, като не можа да ни събере, няколко души спахме в конюшнята (яхър), дето стражата селска с многото си гълчава не ни остави спокойни цяла нощ да заспим. Сутринта на 6. IV. дойдохме за 5 часа в турското село Асан-Челеби [7], дето, като бяхме свършили хляба, си взехме брашно от домакина и си месихме хляб (защото по тези страни хората не знаят да месят хляб като по нас, но пекат тънки питки на връшник железен, разточени с махалка). Този хляб бе ечемичен, но ние се благодарихме и от него, като няма по-добър. На 7. IV. минахме през много безплодни места и голи върхове; минахме и през паланката Хекин хан, дето искахме да си вземем от фурните хляб, но меемуринът, що бе с нас, не ни даде да си вземем. В този ден взехме 12 часа път и дойдохме в кюрдското село Каран (Кърън) от десетина къщи; мъжете ги нямаше, а жените не ни приеха, можеше да се породи и бой, ако бяха поискали войниците да останат там, защото кюрдкините са готови на всеки случай за бой. Оттам, като извървяхме още 4 часа с много мъчнотии, с възкачване и слизане по високите и непроходими бърда, едва по мръкнало стигнахме в казълбашкото село Кънак, дето ни затвориха в един яхър, пълен с лайна и бълхи. Там пренощувахме много зле, дето посрещнахме и Възкресение (Великден) в реченият кабинет.

Сутринта навръх Великден, като се поздравихме един други с обикновеното Христос Воскресе, поядохме млекце с ечемичен сух хлебец, който и тъй не бе толкова в изобилие, за да ни насити както трябва. Оттам на 8 април като тръгнахме, минахме през селата къзалбашки: Девели (дето ни превари една бабичка и ни питаше с плач за сина си, който бил воин в Еменската битка, защото тя ни мислеше, че се връщаме от войната. Ах, дали не преварят и нашите майки чужденците и да ги запитват за нас!?) и Мешеид. В това село почивахме около един час, дето един от селяните ни каза, че в тези околности продумал един овен на овчаря; овчарят от страх на втория ден не смеел да иде с овцете, но господарят му се осмелил и като отишъл с овцете, овенът му казал: „Вчера овчарят, ако беше ми отговорил на първия път, щях да потопя всичко, на втория път, ако бе отговорил, щях да захвана голямо сражение между народите, на третия път - щях да направя всичкият свят в мир и благоденствие“

Този ден пътувахме 5 часа, стигнахме кюрдското село Хорам и пренощувахме в една бейска стая много добре. Тук видяхме в една градина няколко дървета, до която минаваше една долчина с бистра водица, която я правеше да прилича на нашенска градина. На 9. IV., като преминахме доста баири и долини, за 5 часа дойдохме до река Ефрат, която минахме с каик, и като се накачихме пак на катърите, за 10 минути влязохме в град Гюмюш Медени. Тук има фабрика за сребро, което копаят в околностите на града. Сутринта на 10. IV., като минахме покрай сребърната фабрика (среброто се обработва примитивно и се праща в Европа), отбихме се да я видим, и оттам като тръгнахме, за 6 часа дойдохме в арменското село Лрпауд, дето ни затвориха в един зимник при добитъка в миризливите лайна, дето от миризмата на лайната, от дъха на говедата и на стражата, която се състоеше от 15 души, произлизаха смъртоносни миризми, дето с големи мъки едва осъмнахме здрави. На 11. IV. за 4 часа стигнахме в Арпут, като постояхме, на катърите пред правителствения дом до 1 1/2 часа, отведоха ни и ни затвориха в една широка затворка. Този град се нарича и Мезре и е преселен от вехтия град Арпуд преди 30 години, който е на един висок връх, а новият Арпуд е на равно място и е далеч от стария 1 1/2 часа. Тук седи и пашата на управлението. Ежегодно се преселват в новият град и може в продължеше 50 години старият град да запустее. На 12. IV. сутринта тръгнахме и обядвахме на турското село Ого. Оттам като тръгнахме, минахме покрай езерото Полджик, дето си купихме и риба от риболовците, що ловяха с каик. Това езеро не се изтича никъде; простира се надлъж 6 часа, а нашир 2 часа, в него има остров, на който има останки от черква. Разказват, че на мястото на езерото имало село християнско; преди 100 г. избухнала ненадейно водата и го потопила, за което свидетелстват и черковните останки. Вечерта стигнахме в кюрдското село Кезик, дето ни затвориха в един зимник при добитъка. Кезик е далеч 6 часа от Арпут.

На 13 април за 6 часа стигнахме в Арганския Мадем (Аргана Мадеми), дето ни затвориха в едно кафене, и щом слязохме, отделиха от нас Васил Йонков от Гложене и Цвятко Вълчов от Правец и ги затвориха в терсената медемска, с по двата крака оковани в железа [8].

В същия ден посетихме терсената, в която бяха затворени още 17 души българи (онези, що бяха обрали хазната на Арабаконак), които зле стенеха под тежките окови на железата. Тук има родница бакърена. На 14. IV. за 10 часа стигнахме в кюрдското село Тилхаран. Вечерта ни затвориха в една тясна и без прозорци стая, дето от дишането ни се развали въздухът, та цяла нощ минахме в мъки. Тук заклахме едно яре. На 15. IV. сутринта тръгнахме рано, като извървяхме около 5 часа, стигнахме в Диарбекир, дето ни спряха вън от калето на новия сарай (дето седи валията), който е далеч от града 1/4 часа; тук стояхме на двора до един час, после един стотник ни нареди като воини по двама и заобиколени с няколко заптиета с баюнети, откараха ни пеша до вехтия сарай, който е чак във вътрешното кале, дето, като ни претърсиха хубаво за ножове, тикнаха ни в един затвор много влажен и пълен със змии и скорпиони, дето прекарахме цели 15 (петнадесет) дни в голямо отчаяние. Но Бог, който никога не забравя онези, които страдат правди ради (за правдата), ето че праща тукашната православна арабска община, която с ходатайството и с поръчителството си пред местното правителство извади ни из прочутата диарбекирска терсена на 1 май 1873 г., и тъй ние се видяхме вече свободни в града Диарбекир, дето нашите вехти българи ни заведоха на черквата „Св. Козма“, за да пренощуваме.

Д. Н. Пъшков

от Сопот, Ловчански

ееееееее

Една ока сено
За др.
Два малки санд.
Големи санд.
Писмо до Царитрад
Кирия за Скендерун

ееееееее

1036-10 (паспорт)
207-10 (патрони)
6
10
6
10
-------
1275 1/2 гроша

Горните неща, приготвени за пягане (бягане) от Диарбекир на 6 юли 1876 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Този епизод от спомените на покойния Д. Пъшков е останал недовършен. Дотук спомените са диктувани от Пъшков, а оттук нататък той ги пише саморъчно, откъдето произлиза и разликата в езика им.

2. Тези записки на стария другар на Левски от Ловченския централен комитет, писани всякой случай в по-ново време, започват откъслечно, като нахвърляни бележки с отделни, за себе си мотиви, от които ние даваме по-значителните тук. Както ще види читателят, те даже се повтарят донякъде в цялостното изложение, което следва.

3. Ще те избавим от бесилката. (Бел. на Д. Пъшков)

4. От какво вероизповедание съм. (Бел. на Д. Пъшков)

5. „Предаден съм казал" - стоят думите на Левски в черновката на спомените на Д. Пъшков.

6. В Чаталджа престояхме 3 часа на почивка. В това време офицерът, който ни конвоираше, има среща с каймакамина, от когото узнал, че султанът потвърдил смъртната присъда на Левски, съобщи ни като новина.

7. Тук събрахме помежду си по 50 гроша, които дадохме на офицера, на конвоя, за да ни даде писмото от Великия везир до диарбекирския валия. Христо П. Ковачев, който знаеше писмения турски език, прочете писмото, в което бяха написани присъдите на всички осъдени по „Арабаконашкото приключение“. За нас с Марин П. Луканов Великият везир пише на валията да ни пазят добре, да не избягаме; за Д. Н. Пъшков и М. П. Луканов присъда не е произнесена от Чрезвичайния съд, понеже отказвали да са съучастници в Комитета, а по свидетелските показания на Димитър Общи; Анастас поп Хинов, Бошаранов и други без клетви от другарите изпращат се на заточение до живот в Диарбекирската крепост. Писахме до дунавския валия да разследва отново тяхното участие в тая организация и допълнително ще ви съобщим техните наказания.

8. Васил Йонков, Атанас Узунов и други, след като увериха каймакамина със своето добро поведение в затвора, свали им железата и почна да ги праща из града на работа. Те спечелиха доверието на каймакамина, който ги пущаше да работят на държавното шосе само с един стражар. Бабичката арменка, която ги перяла, имала къщичка, която капела. Васил Йонков и Атанас Узунов с няколко души от другарите си вземат един стражар със себе си с разрешение от директора на затвора и отиват да направят къщичката на своята перачка. Свалили покрива на къщата, поне(же) мръкнало, оставили на другия (ден) да я покрият. Пратили стражаря да им купи тютюн и избягали всички, като оставили къщата непокрита.

№ 513

Списък от Анастас п. Хинов на заточеници в Мала Азия [1]

От Софийското приключение

1. Васил Иванов „Левский - Дякона“ от гр. Карлово - обесен на 6 февруари 1873 г. в гр. София

2. Димитър Николов „Общий“ от с. Дяково (Албанско окр.) - обесен на 10 януари 1873 г. в гр. София

3. Ненка Павловица [2] от гр. Тетевене. Държана е в гр. София 3 1/2 месеца под арест и освободена

От Софийското приключение

а) В Бакържия-Мадем [3]

1. Стоян Костов Пандурина от Тетевене

2. Лечо Николов от Тетевене, умрял в Бакържия-Мадем

3. Атанас Толов от Тетевене

4. Въло Станчов от Тетевене

5. Марин Станчов от Тетевене

6. Йото Тенков от Тетевене

7. Цако Генчов от Тетевене

8. Найден Вълков от Тетевене

9. Павел Лалюв от Тетевене

10. Тодор Кръстюв от Тетевене

11. Марин Павлов от Тетевене

12. Васил Йонков от с. Гложене

13. Велчо Йотов от Орхание

14. Божил Генчов от Орхание

15. Никола Цветков от с. Правец

16. Васил Цолов от с. Правец, умрял на 8 юни 1874 г. в Бакържия-Мадем

17. Цвятко Вълчов от с. Правец, умрял на 2 май 1874 г. в Бакържия-Мадем

18. Доко Съйков от с. Г. Извор

19. Вутю Нинов от с. Г. Извор

III

б) В Енгюр (Ангора)

1. Димитър Крачунов от с. Г. Извор

2. Георги Стойков от с. Г. Извор

3. Марин П. Димитров от с. Г. Извор

IV

в) В Диарбекир

1. Анастас Хр. Попов (поп Хинов) от Плевен. Амнистиран през 1878 г. и на 14 май с.г. се завърна в Плевен

2. Гаврил Генчов Брънбаров от Орхание, избягал на 25 юни 1876 г.

3. Марин Николов от Орхание

4. Стоян Стаменов от Орхание

5. Димитър Петков Бояджи. от Враца

6. поп Георги Д. Тутмаников от с. Видраре

7. Филю п. Петров от с. Видраре

8. Йосиф п. Петров от с. Видраре

9. Иван Ветюв от с. Видраре

10. Вутю Ветюв от с. Видраре

11. Вутю Пелов от с. Видраре

12. Христо Цветков Гашов от с. Койнаре

13. Илия Костов от Сопот

14. Гюндузов (учител)

15. Христо Петров Ковачов (учител) от Сопот

16. Иван Дилов Фурнаджиев (учител) от Сопот

17. Васил Бушаранов от с. Г. Извор

18. Дико Тодоров от с. Г. Извор

19. Дидю Пеев от с. Г. Извор, умрял на 14 октомври 1874 г. в Диарбекир

20. Дико Беров от с. Г. Извор, умрял на 14 март 1875 г. в Диарбекир

21. Станчо п. Николов от с. Лупен

22. Петко Даков от с. Осиковица

23. Марин п. Луканов от Ловеч. Избягал на 25 юни 1876 г.

24. Димитър п. Николов Пъшков от с. Сопот (Ловч. окр.). Избягал на 25 юни 1876 г.

25. х. Станю х. Станчов от Тетевен. Избягал на 25 юни 1876 г.

26. Станчо х. Иванов от Тетевен, умрял в Диарбекир

27. Станю х. Иванов от Тетевен

28. Лало Пеюв от Тетевен, умрял в Диарбекир

29. Петко Милюв от Тетевен. Избягал на 25 юни 1876 г.

30. Марко Йончов от Тетевен

31. Иван Стоянов (лекар) от Тетевен

32. Дочо Маринов Мръвков от Тетевен

33. Иван Петков от Тетевен

34. Стоян Костов пандур от Тетевен

25. Петър Цаков от Тетевен

36. Васил Петров от Тетевен, умрял в Диарбекир

37. Васил Цветков Пупешков (учител) от Тетевен

38. Поп Стоян п. Пенков от с. Жилява (Соф. окр.)

39. Тоне Иванов от с. Жилява (Соф. Окр.)

40. Стоян Младенов - Мечката от с. Жилява (Соф. Окр.), умрял на 27 октомври 1873 г. в Диарбекир

От Шуменското приключение

а) В Мусул [4]

1. Танас Стойков Ковачев от Шумен

2. Танас Жечев Преславски от Шумен

3. Злати Велчев Ченгелский от Шумен

4. Георги Ников абаджи от Шумен

5. Тодор Маринов учител от Русе

6. Васил Станчев Дилков от Шумен

7. Рафаил Гергев Мащев от Шумен

VI

6) В Диарбекир

1. Таню Стоянов [5] Уйгунсуза от Сливен. Избягал на 14 януари 1875 г.

2. Христо Гълъба Сарнев [6] от Калофер. Стоял 5 1/2 г. в Цариградски затвор и 2 г. в Диарбекир

VII

От Хасковското приключение

В Диарбекир [7]

1. Костадин Т. Семедчиев от Хасково

2. Янаки Тонюв от Хасково. Избягал на 25 юни 1876 г.

3. Георги х. Ив. Минчев от Хасково. Избягал на 25 юни 1876 г.

4. Мих. х. Ив. Минчев от Хасково. Избягал на 25 юни 1876 г.

5. Дим. п. Стефанов от Хасково

6. х. п. Димитър Ив. Коларов от Чирпан

7. Янко Т. Кочов (учител) от Чирпан

8. Георги Данчев (живописец) от Чирпан. Избягал на 25 юни 1876 г.

9. Киряк В. Сербезов (учител) от Чирпан. Избягал на 25 юни 1876 г.

10. Стоян п. Заимов (учител) от Чирпан. Избягал на 25 октомври 1874 г.

11. Стефан п. Сливков от Стара Загора

12. Георги х. Дечов от Стара Загора

13. Дончо Димов Аладжиев от с. Семейне (Старозагор. окр.)

14. Бойчо Русев от с. Гюреджий (Старозагор. окр.). Избягал на 25 юни 1876 г.

15. поп Еню п. Димитров от с. Гюнели Махле, умрял на 7 август 1876 г. в Диарбекир

16. поп Минчо Кънчев от с. Арабаджиево

17. Станчо Петров от с. Джамбазето, паднал от Диарбекирската крепост, че се пребил

18. Христо Илич от Пловдив

19. Костадин Дошюв (?) от Копривщица. Избягал на 25 юни 1876 г.

20. Мирчо Попов Аспарухов от Казанлък. Избягал на 25 юни 1876 г.

21. Петър Ив. Берковски (учител) от Лом. Избягал на 25 юни 1876 г.

VIII

В Бакържия-Мадем

1. Атанас Ц. Узунов (учител) от Одрин

От Търновското приключение 1862 г.

а) В Кютая

1. Стани Димчев от Търново

2. Павел Тютюнджията от Търново

3. Симеон Петров Мазилото от Търново

4. Край Бенчо от Търново

5. Колю Кундурджията от Търново

6. Иванчо Кундурджията от Търново

7. Танас Фуранджията от Казанлък

8. Симеон... от Търново

9. Дядо Митрофан (свещеник) от Габрово

10. Васил Игнатов от Търново, умрял в Кютая

X

б) В Цариград [8]

1. Ботю... от Габрово

2. Трифон Момчев... (не се чете) от Търново

3. Танас Кундурджия от Търново

4. Стефан Маждраков от Търново

5. Стефан Димитров от Търново

6. Илия... от Търново

7. Ангел... от Търново

8. Марин х. Неделков от Търново

9. Дядо Димо Рогюв от Търново

XI

в) От същото приключение [9]

1. х. Петър Моткуров от Търново

2. Петър Симеонов от Търново

3. Иларион Хайверков от Търново

4. Панайот Баляков от с. Арбанаси (Търн. окр.)

5. Гичо Бакърджията от Стара Загора

5. И още един негов другар (неизвестно името) от Стара Загора

6. Поп Димитър от Габрово

XII

с). В Кютая

Михаил Радославов от Ловеч. Стоял само 3 г. в Кютая и освободен.

От 1868 г.

XIII

а) В Акия

1. Поп Димитър от с. Василовци (Ломско окр.)

2. Ангел Тихов от Русе

3. Тончо Стоянов от Тулча

4. Савва Кънчов от Търново

5. Христо Николов от с. Шипка. Избягал от затвора на 15 юни 1874 г.

6. Кръстю Минков от Казанлък

7. Марин Нейков от Свищов

8. Тодор Симеонов от с. Галиче (Оряхов. окр.)

XIV

б) В Мердин [10]

1. Димитър Манчов от Плевен

2. Васил Ганчев от Плевен

3. Доктор Миркович от Сливен

4. Брайко Копривщенеца от Копривщица

Имената на заточеници от разни приключения, умрели в Диарбекир и други градове на Азия

1. Георги (Дедо Хилюв другар) от гр. Манастир

2. Тодор... от с. Белица (Разложко окр.)

3. Паша Петко от с. Грамадове (Видин, окр.)

4. Дядо Нено Найденов от с. Бранковец (Видин, окр.)

5. Иван Радагов от с. Гръцко (Видин, окр.)

6. Стефан... от Сараевското окръжие

7. Ралчо... от Сараевското окръжие

8. Савва... от Банялука

9. Иван Рачов от Габрово

10. Иван Найденов от Троян

11. Йеромонах дядо Йовсиникия от София

12. Христо... от Жеравна

13. Петър Павлов (ножар) от с. Белово (Пазардж. окр.)

14. Тодор Хрулев (учител-книжовиик) от Свищов

15. Митю Юнката от Свищов

16. Никола Копюв от Свищов

17. Николай Врачанов от Свищов

18. Кара Иван от Свищов

XVI

В Мезре

1. Симеон Влаха от Свищов

XVII

В Бакържия-Мадем

1. Тодор Бождаров (учител) от Свищов

БЕЛЕЖКИ

1. Сведенията са събирани и списъкът стъкмен още от Диарбекир през 1873-1878 г. от Анастас Хр. Попов - брат на Данаил Хр. Попов от Турну Мъгуреле. Първоначално - през време на другаруването му с Левски - той бе известен под името Анастас поп Хинов. Фигурира в настоящия списък: IV, №1. Списъкът ни е доставен от сина му Мих. Ан. Попов, живеещ в Плевен.

2. Тя е, която изведе Д. Общи, преоблечен в женски дрехи посред множество тур. войска, която беше обсадила Тетевене и не пущаше никого нито да влиза, нито да излиза из града и търсеха Общи, тя го заведе до с. Гложене, гдето го предаде на В. Йонков - съучастник в народните движения. (Бел. от Ан. п. Хинов)

3. Бакърджия-Мадем е главната терсина на Диарбекир. (Бел. от Ан. п. Хинов)

4. Пристигнали в Диарбекир на 17 октомври 1876 г. и на 20 октомври с.г. заминали за гр. Мусул.

5. Докаран сам, стоял само 3-4 месеца и избягал.

6. На 23 март 1875 г. пристигнал в Диарбекир. (Бел. от Ан. п. Хинов)

7. Пристигнали в Диарбекир на 4 февруари 1874 г. (Бел. от Ан п. Хинов)

8. Оставени под поръчителство в Цариград да живеят.

9. Умрели в Цариградските терсани.

10. Които след 5 1/2 г. стоене в Цариградските терсани на 5 август 1874 г. ги докарали в Диарбекир, гдето и там стояли до 14 месеца и на 14 ноември 1874 г. посред нощ ги дигнали за гр. Мердин.

№ 514

Бележки на Панайот Хитов за Ст. В. Софийски

Стоян Великов Софийски [1]

Родом от с. Желява (Софийско окръжие) в подножието на Мургаш планина.

В малолетието си Стоян бил даден абаджия при един българин, който ходи по селата да шие дрехи на селяните. Но младият Стоян, като не му се харесвал този занаят, побягва от майстора си и с някои пътници кираджии дошъл в Русчук. Не помня всичко, що ми е приказвал Стоян, но само той е желаел да ходи на училище и сам забравил как е станало и тогавашните русчушки чорбаджии, както ги наричате вие сега - кметове или председатели на градските съвети.

А тогава наречени чорбаджии и турски мекерета, па и предатели кои са били него време русчушки чорбаджии не зная, но това е било преди 26 или 27 години, може би и 30 години, точно не помня, но да дойдем на предмета, на младия Стоян. Като се намерило таковено [едно] момче ст[р]анно в Русе и със желание да се учи да чете и пише, разбира се, че Стоян е разказал на тогавашните чорбаджии откъде е родом и от какви родители, и чорбаджиите му изпълнили желанието, наместили го да има седалището и в черквата - и да шета в празнични дни в черквата, и да ходи да се учи в градското училище. Та не следвал Стоян Софийски, но и тука не го сдържало. Как е станало не помня, но той е минал Дунава и е дошъл в Румъния, в гр. Букурещ, и си е избрал занаят да се учи - табак. И е отишъл при един немец, като е изучил табаклъка, донейде по причина на пребиваването (на Раковски) в Букурещ и влашките движения, изпъждането на княз Куза през 1866 г. и моето дохождане в Букурещ дошло до ушите на младия Стоян - мургашкият пътник табак в табашката махала в Букурещ. Като му дошло до ушите, че Раковски и някой си Панайот войвода щели да събират юнаци и да вървят за в България, той напуска табаклъка, потърсва къщата на Раковски. Но по него време Раковски по разни причини и гонения беше напуснал Букурещ и с Панайот Хитов бяха на мушията Синещи или наречена Циганка при Никола Балкански. Но Стоян, като надушва дирите накъде са заминали, тозчас улавя пътя и ето го на мушията, и се представя на двамата емигранти, и изказва своето желание, че иска да си пролее кръвта за свободата на своето заробено отечество. По съвети на двамата емигранти [към] младия Стоян, че не е време сега за в България и че да чака по-сгодно време, Стоян нае една кръчма от Н. Балкански в полето, на букурещкия път за Полувеш [Плоещ], и остана да търгува, дорде се върнат Панайот и Раковски, и се установиха при Н. Балкански. Стоян вече беше известен за всичко, че настоящата пролет ще върви с войводата на Балкана и се обучаваше на изкуство, упражнения с оръжие. И таман около 21- или 22-годишен, раз [ръст] саварзан, як, очи сиви, коса плава, гъста, от най-яките натури. Но му беше заръчано от войводата, щом мръкне, да запасва камата и пищовите да са на пояса му, защото кръчмата е сред полето, може да се случи да го нападнат някои, да го оберат и убият за пари. И Стоян следваше наставленията от войводата.

А кръчмата беше на един кръстопът, където се случваше често да замръкват и някои пеши хора, уморени от дългия път. И тъй една вечер през зимата дохождат трима пътници власи и замръкват в кръчмата. Стоян по привичка, като залезе слънце, запасва камата, заподва [забодва] пищова на пояса си. Гостите вечеряли, станало време вече за лягане и Стоян оставил гостите да си лягат, и той отишъл в другата стая да спи, и се разоръжил и легнал. Но след половин час извикали гостите: „Ела ни дай още една ока вино и да ти платим, че сутринта рано ще вървим.“ Стоян, както бил легнал, става, без да вземе оръжията в себе си, и отишъл да им дава вино, и те извадили пари да им даде сметката да му платят. В това време, както е правел сметката, те се хвърлят отгоре му, улавят го и тримата, за да го вържат. Но Стоян се залавя с тях и тъй дълго време е траяла борбата. Най- сетне един от тримата сполучва и взема топора, тоест брадвата, и другите двама се държат със Стоян, а третият удря с брадвата, където завари - по главата, по гърба. Най-сетне сполучили, та го свалили на земята и зафанали с един нож да го колят. Но Стоян, като се бранел с голи ръце, изрязали му бяха ръцете и от едната страна допрели са ножа до врата му и му бяха отрязали, чини ми се, дясното ухо чак до челюстта. Но Стоян, като се уплашил вече, че ще загине, събрал си силите отново и става с двамата на гърба му и третият го коли, и се отърва от ръцете им, и свари та влезе в своята стая и право на оръжието, но не беше оръжието вече на мястото му, само намери един пищов под възглавницата. В същото време подпре му влязоха и разбойниците, а Стоян гръмва срещу тях и ранява едного в дебелината в крака и другия удря с пищова в главата и пищовът беше станал на парчета. В същото време хърсъзите гръмват срещу Стоян с неговата пушка, която бяха взели по-напред, но не го улучили. Стоян тогава извикал на влашки „ох, умрях“ и се чатнал на земята и се престорил умрял. А те си проговорили по влашки: „Брей, ако от сторени толкоз удари не умира, от какво ли е душата му, едвам го уморихме.“ Но Стоян все слушал що се говори. И един казал от тримата: „Я виж, да не е жив, че ако стане, избива ни тука като котки.“ И взел топора и му ударил 4-5 топора по дирницата, но Стоян не мръднал, като се преструвал на умрял, и обираните обрали, що намерили, и си отишли. Стоян, след като си отишли, едва можел да се качи на пътя и легнал, но вече на умиране. Сутринта рано на разсъмване минава един поп от близкото село, влиза в кръчмата и що да види - Стоян на пътя, едва говори и му казва: „Убиха ме, моля те, иди и кажи на мушията.“ Ето попът дошъл и казал на Н. Балкански. Балкански вика мене: „Тичай! Виж, Панайоте, Стояна го убили. По-скоро!“ Аз отивам, намирам Стояна в кръв потънал, едва може да си отваря челюстите да говори, само очите му се пълнят със сълзи, но не плаче, и очите му станали малки. Одаята, в която се борели, и в четирите кюшета стените залети с кръв сякаш, че си заклал бивол. Взех да го разглеждам - ръката прерязана отгоре през жилата, врата прерязан на три места по малко, едното ухо - през половината, смъкнато до челюстта и виси като на селска мусима гердани, държи се на кожата. Аз го отрязах и го захвърлих. Гледам главата му - гъстата и плава (руса) коса сякаш къносана от загоряла (засъхнала) кръв. Дойдоха и слугите от мушията, накарах ги да запалят [огън в] собата, турих вода да се стопли, намокрих главата, остригах кървавата глава и що да видя - тя удряна с чука на брадвата и разсечена на три места от чука, но се отлепила от кокала. Мислех сега, ако го натоварим на кола и го носим за мушията, то ще настине и ще умре, но намерих за добре на място да го лекуваме, дорде се посъживи. Тозчас заръчах да заколят 4-5 овена от овцете на Н. Балкански, и го съблякох гол, увих го в пресните кожи. Гърбът му беше изписан от чука на брадвата и почернял и аз сам се съмнявах дали ще може да издържи тази яка снага на тези тежки удари, и ако може да извадим заседналата кръв навън. И тъй Стоян едва подир 4 дена можа да дойде на себе си и можа да хапне. Аз се турих със моето знание за рани и фитили в главата и едва за 40 дена Стоян беше вече на крака, но главата в студено време го наболяваше. Никъде не му остана кусур освен ухото - остана съвсем малко от ухото му.

Оздравя добре и през пролетта на 1867 г. Стоян дойде с моята чета. И един ден, като бяхме минали Дунава под Тутракан, помежду село Белица и Карач го бях наредил на караул. Подир малко гръмна една пушка и се издаде един глас: „Яоллиле!“ Разскачаха се момчетата, запознах се и аз какво е. Стоян се държи с една ръка за челото и дума: „Удариха ме“. Гледам, куршумът му разрязал кожата на челото от долу нагоре. Питам: „Кой те удари?“ „Не зная.“ „Дай си пушката - ето твоята пушка, шешенето със остър куршум изпразнена.“ И го галих, и го вързахме. През лятото ходи с мене, а есента, като разпуснах момчета в Сърбия, в Княжевац, Стоян отиде пак в Румъния при Н. Балкански. Балкански се преместил на друга мушия, в барагана, и Стоян с него. Пак му дал една кръчма в селото Судици, и Стоян продължава това занятие до 1869 г. дорде дойде Любен Каравелов с печатницата в Букурещ. Каравелов, като нямаше средства, Стоян най-напред му се притече на помощ, защото той беше напуснал кръчмарлъка, и най-напред той е дал пари на Каравелов да купи бакрач за топлене вода и е помагал за машината. Но сетне по някои причини той ненавиждаше Каравелов, най-много по причина на Каравеловица, не зная и съм забравил причините.

Аз, като се разболях в Белград, Стоян, като е научил, ето го, че дойде да ме види и пак се върна в Румъния. През 1873 г., като ми пишеше често, и аз му отговарях, и той знаеше, че аз ще отивам в Русия. Събрахме се в Букурещ и той ме придружи в Русия, като наобиколихме Одеса, Кишинев и прочее, се върнахме в Румъния, в гр. Полувешт [Плоещ].

Но Стоян предварително беше решил още през зимата с Йордан, на Раковски сестрин син, да събират една четица и да вървят за в България. Аз не можех да одобря този техен план, като им казвах, че не е време, че Дякона урежда в България комитети, както знаете вече всичко, но почакайте още някоя година, дано докараме време, та всички ще идем. Но моите думи не можаха да убедят Стояна и Йордана. Стоян се обърна най-сетне и ми каза, че не съм бил каиил (не съм съгласен) да се прославело друго име. На това аз му отговорих, че аз желая да има чети, но няма такива опитни да ги предвождат. И му рекох: „Не видехте ли, че дето имаше по-опитни, вече не останаха, ще се изгубите и вие, а като стане нужда, няма кой да излезе.“ Но какво ми отговори Стоян: „Аз нали бях със тебе, нали зная балканите. Аз се надявам, че ще мога да предвождам една чета и ще се намеря с Дякона и с Общи, и пак ще дойда при тебе в Сърбия. Само ми дай малко пари и препоръка оттук да ми се помогне да изляза, че за балкана аз не се боя.“ Аз му казах: „Като не ме слушате, ето ти 15 лири, ето ти препоръка и да даде Господ да се видим живи и здрави.“ Тъй се разделихме със Стояна в Плоещ и Стоян отиде в Галац при г-н Рафаил Танасов, и той ги приготвил и ги изпратил при Сакче. Аз не чух нищо за тях. Сетне чух, че са се появили в Осман пазар и оттам какво са правили не се знае, но по писмата от Рафаил Танасов в Галац, които ги изпрати, ми пише, че те чак в Котленския балкан едва уредили четата си и оттам потеглили по балкана към София. Разбира се, че потерите са ги следвали. Аз бях писали на някои мои приятели по балканските места да им помагат, в случай че се появят при тях, но нийде не ги видели. И най-сетне се научих, че те пристигнали до Мургаш планина и там ги издали и избили всичките. От тях само един се отървал жив и ранен дошъл при Рафаила в Галац и му разказал всичко, за което имам писмо от Р. Танасов но... [2]

БЕЛЕЖКИ

1. Тези бележки на мустакатия войвода притежаваме от неговите наследници. Те не са довършени. Твърде колоритни според разсеяните из тях оригинални възгледи на стария хайдутин върху духа на епохата, те ни дават приблизително портрет на един от съвръстниците и саратниците на Левски, и представляват интерес като проба на тъмния фон от онова време, над който се възправя светлия и гениален образ на Левски.

2. Запазена е по-късно писана бележка от домашния архив на Панайота, която закръгля съдбата на Стоян Велков. Тя гласи: По моето заключение този, който е бил ранен и е разказал, че е бил със Стояна, не е вярно. И по разказаното от Христо Донов, наречен Голап [Гълъб] войвода, който като бивш началник в Орхание е минавал по тези места, по планината Мургаш и по селата, ми разказва, че е избита такава една чета близо селото Желява при манастира „Св. Богородица" и навярно ще бъде тази същата - на Стоян и Йордан Нешин. И така аз изгубих още един добър и храбър млад юнак. Но що да правя, като не ме слушат, но ми казват, че не съм бил каил.

Написал П. Хитов

Русчук 15 май 1889 г.

По допълнителни сведения от живи съвременници четата е слязла от планината, за да мине по-лесно Искъра, но била издебната, като е спяла край брега без оръжие, което са скрили, за да минат по-незабелязано в Сърбия, и избита. Навярно имаме пак един случай на предателство от нечия страна из самия народ.

№ 515

Бележки на Панайот Хитов за Левски

Забележка за Васил Дякона

Аз не мога да зная подробно всичките действия на Дякона, но ще забележа само толкова, колкото аз имам известия. Васил Дякона, родом от Карлово, през 1862 година, като чул, че ще има война на Сърбия с турците, става от Карлово и дохожда в Сърбия, в Белград, и се записва при Раковски самоволник. И там, подир като не станало нищо, той се връща пак в Турско и не зная как се е отговорил пред турското правителство. И тъй сетне е отишъл по добруджанската страна и е бил учител по бабадаазките села. И тъй, като прибавил времето си по тези страни с учителстване до 1867 година, през 1867 година, като чул, че ще минават чети през Влашко, ето че дойде Дякона и Бойко Нешев от Копривщица, който аз не познавах до него време. И тъй покойният Раковски ми препоръча Дякона, като знаел, че бил при него само олиц [доброволец] и също ми предложи, че трябва да го отредим за байрактар, което помоему не можеше да бъде. Но прочее аз имах дядо Жельо, когото бях вече наредил да ми бъде помагач, и затова приех Дякона да бъде байрактар при мене, защото не беше практичен, за да може да му се повери чета да я предвожда. И както в първата си книга вече казах как се свърши 1867 година, през 1868 година, като се разпуснаха момчетата из Белград, сред които беше и Дякона. Дякона, като не сполучи да излезе с Хаджи Димитър, той искаше да излезе през Зайчар, но не сполучи, защото, едно, че нямаше пари да (с)набди момчетата с потребите им, друго, защото го бяха намирисали (надушили) в Зайчар, че и той е от бунтовниците. И тъй той отива във Влашко, но по каква причина не можал да отиде с Хаджи Димитра, не зная. И тъй той се бавил по Влашко 1868 година повече при г-н Данаил Попов в Турну Мъгуреле. И тъй Дякона от 1868 г. с поддържането на г-н Данаил захвана да работи, като преминаваше често ту в Турско, ту във Влашко, и успя да направи комитети из България. Но аз за това не мога да напиша нищо подробно, защото не съм бил участник в работата. Затова се надявам на онези братя, които са били в работата, да опишат подробно. И тъй както и по-напред казах, че държа писмата, които имам от Дякона, и от комитите, и от частни лица, и пак ще кажа и ще моля всеки приятел и народо- любец, на когото попаднат писмата ми в ръце, нека ги предаде на някоя учена дружина - да ги прегледа и напечата за спомен на потомството българско. И така Дякона, като се улови близо до Ловеч, в село Къкрина, което аз не знам подробно как е станало и не мога нищо подробно да напиша, на работата се нанесе голям удар. Аз, дорде работеше Дякона, ако и да не вземах участие, но пак гледах, където може, да им се помага и все имах надежда. Но като изгубих и тази малка надежда, ето че хванаха да ми пишат от комитетите да се гледа да се съберем и да наредим работата, пак да се работи, както ми бяха писали, и 1871 г. да дойда в Букурещ, дето се бяха събрали. Но аз поради [това], че бях болен на смърт, не можах да дойда. И сега 1873 г. станах от Белград и дойдох в Букурещ, откъдето бяха ми писали, и от Букурещ, и от България да се съберем в Букурещ и да видим да се поправи работата. Беше разговор в писмата ни да се съберем на 20 април 1873 г. Аз, щом стигнах в Букурещ, и видях, че работа е съвсем сляпа, но пак помислих, че не трябва да се оставя. Намислихме в Букурещ, като се събрахме пет-шест, то бяхме: единият беше Каравелов, другият - Димитър Ченов, третият - Ячо Цанков, четвъртият - Спиро Костадинов, бакалин, и един ученик из Белград по име Панов, и Стоян Софийски. Като се разговорихме и видяхме, че най-напред трябват пари, намислихме да напечатаме билети от по една немска жълтица - и от 2, и от 5, и тъй касиер да бъде Д. Ценов. Като събрахме помежду си нещо около 20 митма, и аз взех у мене близо за 2000 минца билети и да мина през Плоещ, Браила, Галац и Белград, както ми бяха казали от Букурещ. И ми дадоха от поменатите лица, тоест от Каравелов, от Ценов препоръка, за да разгледам уж на поменатите градове комитетите по колко пари са събрали. Но напусто. Като отпътувах от Букурещ за Плоещ, взех и Стоян Софийски с мене, който беше дошъл нарочно от Плоещ в Букурещ, за да се види с мене, като участник в работата с мене още от 1867 година.

И тъй, като дойдохме със Стоян в Плоещ, що да видим - от всичките плоещки българи при никого не беше възможно да се приближим или да проговорим за народна работа. Само оставам признателен на четири-пет лица, които ни посрещнаха и с радостно сърце биха помогнали на бедното си отечество. Тези лица са по имена: г-н Райчо поп Граблов, хаджи Парашкев Бенов, Стефан Делиминков, Георги Замфиров, Тома Хитов, фотограф. Другиму не беше възможно да се каже. Но тези хора не бяха богати, ако и да желаеха от цяло сърце за освобождението на народа си каквото могат да сторят. Но трябва да знаят читателите ни, че тоя град е заселен от сами българи варалу (смесено?) малко една част власи, но не ще никой да чуе за друго, само да му е как да може да живее и да се обогати. Но като се разговаряхме с гореказаните искрени патриоти, че се не може нищо [направи], заминахме със Стоян за Браила. Стоян Софийски желаеше да върви с мене и аз не мога да си направа устата да му река да не идва с мене, ако и да бях оскъден с парите. И тъй дойдохме в Браила, но и тука [беше] като в Плоещ и още по-лошо. До когото имах препоръката, той бил мъжът само затова участник само за да узнава работата и да обажда на противната партия, която беше от богати търговци, които имат влияние навсякъде из Влашко, както е свързана търговията на един град с други. И тъй имаше хора, които не слушаха тази проклета богаташка парпаня, но напразно - от голтаците, които имаха сношения с богатите, ставаха и тия техни мекерета. И тъй разкъсваше се множеството на малки части и нищо не можеше да се направи. Аз, като видях, че и в Браила няма нищо, заминах за Галац. Но и там беше същото. Само един г-н Рафаил Танасов, който се трудеше със сърце. Но питаме - един що може да стори? Той не беше толкоз богат, а на всекиго помагаше - кой откъдето дойде. Оттам заминахме за Белград, но в Белград не беше като в гореречените градове. Там ни един от старите и по-богатите не видяхме, ама имаше млади търговци и по-млади около 20 души, и всичко им беше намясто. Каква разлика, ако бяха всичките влашки българи като белградските млади, които ни дадоха впечатления, че България би се освободила за три месеца. Като видяхме и Белград, станахме със Стоян и заминахме за Русия. Минахме на кобел и оттам ак керман от ак керман за Одеса. Дойдохме в Одеса.

Н. Б. II. А. п. 61. № 8424

№ 516

Бележки на Панайот Хитов за Д. Общи

Забележка за Димитър Общи

Аз споменах в моето пътуване по Стара планина, на страница 90, че ми е казал Димитър Косовски за убийството на шурея ми Стоян. Сега ще отбележа за Димитровия живот, доколкото аз зная. Димитър Общи или Димитър Косовски все е едно име. Димитър е родом или от Ипек, или от Призрен. Той е бил през 1862 г. записан в Белград при Раковски самоволник. Сетне къде се е бавил до 1865 г., забравил съм, но през 1865 г. той се появява в четицата при Стоян, когато са го убили. И ако не беше Димитър да разкаже, то нямаше да се открие убийството. Но Димитър, като се върнал във Влашко и разказал на Раковски за Стоян как е станало, и се е изгубил, и сетне е отишъл в Италия през 1866 г. Той е бил самоволник при Гарибалдиевите чети и като са разпуснали италианските самоволници, Димитър оттам отишъл при Коронеу в Крит. Не издържал доде се предадоха кретените. Оттам дошъл в Атина, от Атина във Влашко, из Влашко в Сърбия, в Белград. Това беше 1869 г. през март. Аз този човек не познавах до 1969 г., само бях чул от Раковски за него. И тъй като дойде при мене и ми са изказа кой е, и седя в Белград до Гергьовден. Имаше още един момък на име Христо Касап велив из Татар Пазарджик, и той е бил в Гирит и се познаха с Димитър. Христо беше дошъл по-напред в Белград. И тъй, като се разпознаха с Христо, захванаха да дохождат често при мене и ме замолиха да им дам нужните средства и да ги препоръчам на приятели, за да се запознаят и да излязат по Стара планина като народни хайдути. Но аз им казвах, че не са опитни на местата и ще се изгубят, ще ги избият нейде потерите. Но те налегаха инакво и тъй аз склоних, и им помогнах, и ги ракомандувах при един мой приятел в Княжевац, за да им бъде той предводител, защото знаех, че той е достоен да подвожда една чета. И тъй с тях се сдружи още едно момче на име Михаил, родом от Самоков, което и то беше разпалено от патриотически чувства. Аз им дадох ракомандация до Тодор Чипровчанина, който живее в Княжевац, за да иде със тях и да ги предвожда. Но правителствените чиновници пазили и ги уловили в Княжевац, и ги затворили. И защото Димитър имаше гръцки паспорт, пуснали ги и ги върнали назад. Но те пак се събрали и минали през границата, и Тодор им е станал предводител. От прилики [най-напред] били са 7 души, но увек [винаги] е главната причина несъгласието. И тъй, като дошли до Искъра и преседели на Врачанската планина пет-шест деня, и минали някои турци по пътя, но Тодор не им допуснал да излязат и да правят с турците каквото щат, и друго още, не знам какво, отделят се от Тодор тримата - Димитър, Христо и Михаил - и тръгват по планината накъде Пирот. Забравил съм колко време са ходили сами. Един ден било дъждовно времето, а те били на планината Три чуки откъм селото Доикинци. Приели ги овчари и седели повечето дни в колибата, било и денем. И тъй заградила ги потерята в колибата, и те убили един от турците, и изскочили от колибата уж да се захванат до гората. Но турските пушки ударили Христо и Михаил. Михаил пак побягнал ранен с Димитър, а Христо се отделил настрана и не се събрал вече с тях. Но Михаил не е могъл да върви, защото е бил на лошо място ранен, и замолил Димитър да го не оставя жив, да го не мъчат турците, и Димитър му отсекъл главата, и я взел, и побягнал. А за Христо мислел, че не е ударен, и търсел го да се събере с него, но не го намерил. И тъй ето ти, че дойде пак в Белград, но никой не знаеше, че е ходил по тази работа. И ми разказа всичко. Подир се известих, че на Христо главата отнесли сеймените в Пирот. А Тодор с другите момци ходил, колкото щял, и се върна по живо и здраво. Подир това Димитър замина за Влашко около Кръстовден. Аз по Димитровден станах от Белград и дойдох в Браила, и намерих Димитър браилски ахчия. Аз заминах за мошията Садици при Николаки Балкански, за да преседя тази зима при Балкански, където и преседях. Ето 1870 г. през март, че дойде пак Димитър Общи на мошията и ми каза, че събрал 7-8 момчета и ще върви пак за в Балкана, но ще мине през Сърбия. И тъй замина. Аз през лятото пак останах на мошията.[1]. Ето Димитър, че пак дойде есента и ми разказа, че не можал да иде в Балкана, защото уж го излъгали другарите му и не рачили да идат с него. И тъй той ходил в Гръцко, в Атина, и се върнал. И пак тая зима остана при нас на мошията. През 1871 г. аз се върнах пак в Сърбия, в Белград, а Димитър остана при Николаки Балкански уж да слугува. И аз като поседях в Белград до Петровден, ето едно писмо от Турну Мъгуреле - от Данаил Попов. Пише ми, че Димитър Общи е дошъл и иска да иде при Дякона. Но аз вече знаех за Димитър и му отговорих накъсо за Димитровата история. И му писах, че ако иска Дякона Васил, нека го прибере, защото аз се не меся в неговата работа, защото знаех, че Васил Дякона е противен на моите съвети. И тъй подир малко пак ми отговори Данаил, че го изпратили при Дякона.

Подир два месеца дойде и Ангел Кънчев из Немско и ме замоли да го препоръчам на Дякона Васил да вземе и той участие в работата. Но аз му разказах, че не се меся, защото не ме слушат, и му разказах всичко, и му казах по кой начин ще се намери с Дякона и как трябва да работят. И му бях поръчал да ми пише доколко са напреднали с успеха си. Ангел ми отговори, че работата е тъй - дорде не дойдеш тука, нищо няма. Но аз не помня на това му писмо какво съм отговорил, защото не държа от писмата си копия. Надявам се, че дето съм писал на всеки, ако са прикрили писмата, по-късно ще се намерят и ще се напечатат. Така също, колкото писма съм приел за движението на революционните отношения, държа ги и ги кътам, и подир време, надявам се, на когото паднат на ръка, че ще се потруди да ги напечата за спомен на потомството.

Сега пак да продължа разказа си. През зимата на 1872 г. те работиха, но аз твърде малко известия имах от работата. Пролетта се уби Ангел в Русчук. През есента се улови Димитър в Тетевен. По-късно се улови и Васил Дякона, и тъй се нанесе голям удар на работата.

Н. Б. II. А. п. 61. № 8424

БЕЛЕЖКИ

1. В Народната библиотека притежаваме запазен един подобен вариант към следващия тук пасаж - разбира се, пак от ръката на Панайот Хитов. Този вариант съдържа някои ценни особености и гласи както следва: „Есента пак дойде и ми каза, че уж момчетата го излъгали и не рачили да идат, и той сам нямал какво да направи и ходил в Атина и се върнал. И през зимата остана при нас на мошията. Пролетта 1871 година аз заминах от Влашко за в Сърбия. Димитър оставих на мошията. Но щом дойдох в Белград и се мина месец и половина, ето из Турну Мъгуреле едно писмо от Данаил Попов. Пише ми, че дошъл Димитър Общи и иска да иде при Дякона. Но аз, като знаех Димитър, писах на Данаил, че Димитър е добър, но е инатлия, и ако го разсърдят, ще излезе лоша работата. Но инак аз не се меся, Дякона, ако иска, нека го прибере, защото от него зависи всичко. И тъй подир пак ми пише Данаил, че го изпратили. И оттогава насетне нищо не ми писаха, дорде не се улови Димитър в Тетевен. Но ако и да не ми пишеха, аз можех да се науча накъде им отива работата. Аз вече бях чул, че Димитър и Дякона имат препирни помежду си, но по-пълно не знаех, че е достигнала разпрата до сбиване. Като се улови Димитър Общи преди и другите, които са вземали участие с него, от София беше побягнал един калугер на име Генадия, който управлявал Драгалевския манастир. И дойде реченият калугер Генадия, и ми разказа всичко, което се е случило в Тетевен и в София със заловените“.

№ 517

Правила върху начина как да се ръководят горски чети (От П. Хитов)

За събирането на една хайдушка чета е нужно най-напред тези другари, които ще се решат да умрат за правдата, да са добре премислили дали ще могат да се удостоят да изпълнят обещаните си думи, без които не е възможно да се съберат и да тръгнат.

Тази дружина най-напред, като се събере, трябва да размисли, че за тях трябва по-обширен план, че им трябва най-напред да имат добър предводител, който да може да ги предвожда, колкото е възможно нашироко, за да не би да се задържат все на едно място, за да се не отчая от тях околното население и им узнае пътищата и местата, по които те пребиват и ги издадат, или избият сами околното население. Или пък ако ня(ма) такъв човек помежду им, който да ги води надалеко, трябва да ходят твърде тайно и все да нагазват по малко в непознати места, и пак да се връщат назад в познатото им място. Защото те в познатото си място могат да играят ролята си най-добре, защото там им е познато мястото и човеците. Затова трябва всяка чета да има своите предели, в които ще играе най-важната си роля. А колкото тази чета продължава с годините, толкова става по-опитна и запознава по-нашироко пределите, и момците стават опитни и излизат от тях нови и практични войводи, и вече им са познати местата.

1. При първото им събрание трябва да помислят и да скроят план за зимовище - къде ще презимуват, защото нашите места са студени и падат дебели снегове. Не може зиме да се действа с малко другари освен тайно, по някои сигурни места, където да са улеснени със всичко. И пак да имат план за противен случай за избягване и другото им място да е вече приготвено.

2. Трябва да си определят време - колко време ще ходят заедно и за каква цел. И какъв ред ще държат за добрия си порядък. Първо, войводата е длъжен с байрактаря си заедно да показват на момците как да си държат пушките, как да се опасват, как да си обуват цървулите и как да си стягат под коленете - умерено да си стягат краката, за да не се налива кръвта долу, в стъпалата им, че им отичат краката от многото вървене.

3. Да им покаже, та всеки момък да знае да си разглобява пушката и да я почисти и пак да намести всичко на място.

4. Да ги научат, каквито пушки и да имат, да могат сами да си правят фишеците.

5. Да се потрудят да снабдят момците със всички нужни припаси, фишиклии саби или ятагани - кой за което [оръжие] е способен.

6. На всеки момък торбата да е добре направена, за да не му додява, когато върви. Всеки трябва да има в торбата по един калъп сапун и по една риза на гърба си, а една - в торбата. Като намерят свободно време, да облечат праната, а кирливата да изперат. Така също трябва да има всеки игли и конци, бръснач за бръснене.

7. Да им припомня често за икономия на фишеци и хляб.

8. Когато добави повече барут и му позволява мястото, да ги учи да бият на нишан и бърже да пушкат.

9. Където са задържи денем да денува, да не показва позицията; като разгледа откъде може да ги нападне неприятелят им и като ги разпореди да се отморят, им покаже и нареди стражата си.

10. Нареждането на стражата - трябва да бъде най-изкусно наредена според мястото. Ето как: ако е мястото някое високо, да може да се види отдалеко, като им каже непрестанно да си не отзимат очите от определеното място, дето ще гледа стражата, и му каже да не смее да се занимава в същото време - или да си гледа оръжието, или да го чисти, или да се пощи, че ако се загледа, не ще види неприятеля си начаса. И като му заповяда да се пази, същият стражар да е затулен или в шума, или зад камък, или зад бряг, или в тревата. Да не би да се случи тъй също и неприятелят да гледа от нейде с далекоглед и ги види, и си направи план, и ги изпревари на тръгване, удари и ги разбие ненадейно. Както нареди тази стража, която казахме, че ще гледа надалеко, трябва да нареди и друга близка стража, която ще гледа близо около дружината, доколкото позволява мястото, да не би да се приближи някой ненадейно през шумата или по някое ниско място, откъдето не може да го види първата стража, която гледа надалеко, за да не нагази някой при момците ненадейно и ги види, и побегне, или ако е от неприятелска [войска], да ги удари подир това. Трябва да определи пък други, които ще преглеждат стражите да не заспят и да ги сменя на определеното им време.

11. С първото спиране за отмаряне или за денуване трябва да казва на момците само на едно определено място да ходят повън. Второ, да се каже на момците никой да не излиза без питане от вътрешната стража навън, за да не би да се случи някой да побегне, някой от момците. И вътрешната стража без позволение никого не трябва да пуска навън от нейната линия без знакът, който има, да ѝ се покаже.

12. Преди да идат стражарите, трябва да им е прегледано оръжието дали е чисто и им се поръча, ако се появи ненадейно неприятелят, и нямат време кога да известят, на секундата да пушкат по него. Защото ако се затърчат да явят, неприятелят ще ги удари в гърба, защото мястото е съвсем близо. Ако стражата с наша пушка (стреля) по тях, те ще се смутят и колко да са се решили да нападат, все ще се поспрат и нашата втора стража ще дойде на помощ, и момците, колко и да са заспали, ще се събудят, приготвят, ще посрещнат неприятеля си и ще го разбият. Защото неприятелят трябва да напада отвън, а нашето място всеки път трябва да бъде избрано - където ще се спрем да денуваме или да отмаряме, трябва да избираме яко място за всеки случаи.

13. Дружината, ако е малка, от 10 или 8, или 12 момъка, тогава само войводата с байрактаря са доста[тъчни] да преглеждат и нареждат на момците. Ако ли са 20 или 25, или 35, или 50, тогава трябва на всеки пет момъка да са определи по един по-практичен да разпорежда с петимата и като седнат да отмарят нейде, всеки с определените си момци да сяда отделно. Тъй също, като ще вървят, трябва всеки да пази за своите момци, защото тяхното ходене все през нощта и местата не им позволяват да вървят един до друг, ами вървят един подир друг и се проточват, и лесно се изгубват последните понякога. Затова трябва на пет по един да пази.

14. Като тръгнат на път, не смеят да говорят да не ги чуе някоя отдалеч или пък ако има нещо близо до тях, не ще могат да чуят. Трябва да им се каже да наместят оръжието си да не дрънка. Ако е месечина и се съмняват да не ги види някой отдалеч, да държат пушките долу - да не блестят отдалеч.

15. Войводата всеки път, като ще тръгва на път, трябва добре да премерва разстоянието, докъдето има да стига, да не би да се излъже и да не може да стигне на определеното място, което мисли, и остане на някое слабо и не яко място, и [ако] го намери неприятелят му, твърде лесно ще го разбие, като не му помага позицията.

16. Всеки път трябва войводата да гледа да се спира на такова място, където да има вода и гора. Ако са случи да изпадне на безводно място, да казва на момците да не ядат, само по малко да закусват, за да могат да издържат на жаждата, да не ги принуди жаждата да идат без време да търсят вода, че може да се случи зло за тях.

17. Длъжен е войводата да гледа да не остане без хляб. Да се дели хлябът и яденето равно на всички. Всеки път да припомня на момците да имат икономия с хляба. Докато не набавят хляб, никак да не изяждат всичкия си хляб и само един-два залъка да изяждат. Когато преминат при вода, да им не дава да пият, защото жадни могат да вървят, но гладни не могат. Да им каже да се опасват стегнато и да се задържат да не ходят повън доколкото е възможно, за да не им се изпразнят стомасите и им прималее. И да спрат, не ще могат да вървят, нито са пък [годни] за бой.

18. Всеки път, като вървят и стигнат до някоя вода, да искат или да пият, или да минат, трябва да се спрат малко по-назад и да се отделят по малко от тях според множеството им, и да отиват да пият вода, а другите да седнат приготвени с пушките в ръце, за да не се случи мястото [да е] завардено от неприятеля им и ги удари неприготвени. Тъй трябва да се вардят едни други, дорде се напият с вода. Ако ли пък ще минават някоя съмнителна река, пак тъй също едни да вардят, приготвени за бой, другите да минават. И като минат от тях половината и се приготвят за обрана, тогава да минават и другите.

19. Войводата е длъжен, щом се приближи до някое съмнително място, дето изглежда да може да пази неприятел, да се спре по-далеко и да покаже на момците, че това място е съмнително, и да бъдат преосторожни. Или пък ако е мястото съвсем тясно и не може да се заобиколи от голямата тъмнота, тогава трябва да се спре и така тайно да се т(р)опа (ходи), и да поръча на момците да се пазят и да не говорят нищо, и да не кашлят, тютюн да не пушат, дорде заслушат добре дали ще чуят нещо.

20. И още никак да не дава на отворено място да пушат тютюн и да палят кибрит, че ги вижда някой ненадейно или се случва да ги удари неприятелят. Само като са на свободно място, тогава може да се говори и пуши тютюн.

21. Длъжен е войводата да се пази и да не пие никакво питие, за да се намира винаги в бистра памет, за да може да управлява другарите си. Тъй също трябва да бъде и байрактарят му. Но в същото време трябва да пази и на момците си - да не би да намерят нейде вино или друго питие и се напият, защото за тях е всека минута опасна. Само когато са някъде на добре осигурено място, тогава може да им допусне да пият, и то с мярка пак, да не се опият. Да се зарекат да не пият нищо, дорде ходят по хайдутлук, то ще бъде много по-добре за всичките другари.

22. Още при първото събиране и уговаряне войводата трябва да каже на дружината да не смеят да се карат помежду си и за нищо и като ги препита имат ли нещо вземане-даване измежду себе си, и ги изравни да нямат нищо, което да може да им дава причина да се карат, и като им поръча да не смее никой да напсува или укорява другарите си за нищо. Или ако някой осъди да нападне някого от другарите си, а другарят му нищо да не му отговори, само да каже на другите да слушат как го напада, и като идат при войводата да му кажат. А войводата е длъжен да позове оногова, който е напсувал другаря си, и му науми, че според закона е забранено да напада другарите си, и му каже, че ако се осъди и още един път направи такава грешка, ще бъде наказан според времето. Ана другия да каже, че трябва да търпи и да не се сърди, че ще дойде време да се присъди всяка грешка. А на писаря да каже да запише оногова грешката, кой с какво е погрешил.

23. Така също и на всекиго грешките да се записват, трябва да поръча войводата на писаря.

24. Войводата е длъжен да бъде осторожен, да пази да не се случват никакви разправии между момците, да задушава всяка разпра, да не смеят момците му да се карат за нищо. Че когато имат свободно време и питат войводата си, и отворят въпрос за всичко, тогава може да се присъди всяка грешка по-правилно. То, че не може да се изложи никакъв закон за наказания, защото хайдушката чета няма никъде пристанище. Затова трябва войводата да е природно надарен, да бъде тъй търпелив за всичко, дорде не се увери, че търпението му ще докара зло. И тъй, като види, че има такава дружина измежду момците му, които не може да поправи с нищо, тогава не му остава друго средство освен да се посъветва с байрактаря си и с по-верните от дружината, и ги лиши от живота им, и поръча на писаря си да запише защо са осъдени на смърт.

25. От осъдените каквото и да е останало - пари или оръжие, трябва да се даде на роднините им. Ако ли не е възможно, тогава да се раздели между момците, както се дели всичко обикновено.

26. Когато вървят през някоя гора денем или нощем, като е несечена, всеки път трябва да се определят според множеството по два или по три момъка, за да разглеждат според мястото пред четата да няма някой пусия, [да] удари на четата в средата и я разбие. Така също и подире да оставят по няколко да пазят да ги не настигне някоя потеря отподире и ги издебне, и ги удари в гърба ненадейно.

27. Ако е пътят съвсем съмнителен, тогава се отбиват от пътя и вървят през гората дебнешком, дорде излязат от съмнителното място.

28. Ако се случи да минава четата по некое поле и има гористи места полето, то се знае, че ще денуват в гората. Само не трябва да се отдалечават от края, защото мястото е равно и се не вижда отвътре из гората полето. Затова трябва да се спират при края и да гледат полето през деня кой минава и да не дойде неприятелят и заварди края, и като излязат, да ги удари ненадейно. Затова трябва да се спрат накрая и да гледат през деня полето кой къде отива, и да са сигурни, като тръгват.

29. Ако се случи да ги заградят в равнището, тогава не остава друго освен да гледат през нощта да подирят някое по-изгодно място да излязат, за да не доведе неприятелят и по-голяма сила.

30. Ако се пък случи да останат на някое чисто поле, тогава все пак трябва да се избира място по-изгодно, за да не може да ги достига пушка. Мястото трябва да бъде бреговито или да има трапища, за да могат да се запазват. И трябва така да се разпоредят, да дойдат гръб с гръб, за да могат да се бранят навсякъде. И да си изкопаят по една дупка, в която да може да се сложи, да се запазва и по-надалече от тях си - около 200 или 250 крачки наоколо. Трябва да изкопаят дупки, колкото да може да събират конски крак, и да се гледа да бъдат по-дълбоки, и пръста да се кара настрана, за да се не познава мястото, че е копано, защото това място е равнина, пак ще дойдат и с коне да нападат, затова дупките ще ни помогнат. Конниците, ако не се усетят защо е чиста поляната и нападнат, те ще си изпоосакатят конете и нашите пушки не ще гърмят напразно.

31. Защото е... (повтаря в съкратен вид т. 30).

32. Ако случайно попадне някой от другарите в неприятелски ръце, да си наложи нищо да [не] казва за неговите си другари или за действията на четата, или за познати нему лица. Само може да лъже, както му дойде наум, да доказва, че нищо не знаят момците, всичко знае войводата на момците, нищо не е поверено да знаят, с това по-лесно ще отбегне от всичко.

33. Дружината в такъв случай, като вижда, че той не е изказал нищо, те трябва да се трудят по какъвто начин могат за неговото избавление. Защото той е бил постоянен, и тъй те трябва да се постараят по всеки начин или да го извадят, или вместо него да нанесат на неприятеля си такава щета, че да бъде хиляди пъти по-голяма от тяхната. И тогава и техният другар ще бъде улеснен или осветен, а пък неприятелят или ще бъде принуден от страха, който му задава четата, да се пази от всяко криво дело.

34 . Войводата е длъжен още като се събере четата да набави мехлем за рани и други инструменти за вадене на куршуми и за порезни рани.

35. Като се рани някой от дружината, тозчас да се превързва раната, за да се не подлютява. Ако са ранени някои пък опасно, тогава да го занесат, където са най-сигурни, или да кажем ранените и като оставят ранените, остават при тях момци, колкото да могат да ги вардят, и им превързват раните, а другите с главната чета ще се трудят да се борят с неприятеля и да гледат средство за ранените.

36. Войводата е длъжен всеки път да наумява на момците, отдето и да вземат нещо за ядене или за пиене, да не ядат, дорде не накарат онзи, който ги е донесъл, да яде или пие по-напред, макар да бъде и само чиста вода. Защото трябва да знаят, че неприятелят ще употреби и най-подлите средства, ако се оставят в немарливост, тогава твърде лесно ще бъдат или из- тровени, или упоени и избити, без да могат да се бранят.

37. Всеки момък трябва да има или мушама, или някой плат от платно по-често (плътно), за да може да го брани от дъжда, и то трябва колкото може да се гледа да бъдат леки всичките ни потреби, които те носят.

38. Всеки войвода с другарите си заедно трябва да се стараят, където и да чуят турска чета, да я преследват и като им падне насгода, да я изтребят.

39. Всеки народен предател трябва да изтребват без никакво измолване или откупване.

40. Който се осъди, да закупи нещо като десятък от отоманското правителство и започне да взима неправедно от сиромасите и което не му се пада, трябва и него да преследват народните юнаци, ам бил той от който и да е род или народност, или вяра.

41. Трябва всеки път, като дойде някой от приятелите ти обични, дохожда при четата ни и показва за народни предатели, не трябва веднага да се доверяват и да накажат оногова, за когото им се говори, дорде не се уверят добре, за да не се случи да опропастят някой праведен и добър човек. Защото се случва някои да се карат помежду си или завижда и го нак-леветява като народен предател. Затова трябва добре да се изпита и като се уверят, тогава да извършат онова, което е заслужил той.

42. Винаги трябва войводата да гледа да отбягва, да не се отпуща в сражения с неприятеля без нужда, защото четата е малка и бой без мъртви и без ранени рядко се случва. Затова трябва само когато вече не е възможно да се избегне, тогава да се пуска в сражение, и то да гледа колкото се може да избира място, което е запазено, и да гледа все изнадващо да удари противника си. Защото нашият неприятел, ако изгуби 10, 20 или 50 от хората си, той има откъде да ги замести и ако се ранят от хората му, той има къде да ги гледа, а ние нямаме нито едното, нито другото. Затова трябва да пазим момците си добре, че без тях не можем нищо направи, ако ги не пази и ги остави да изгинат или се изпокарат, тогава остава без напредък.

43. Тъй също момците трябва да пазят войводата си да не му дават да се излага винаги с тях заедно в бой, че ако се случи да загине, начаса им се осакатява работата.

44. В случай на смърт на войводата тозчас му застъпва мястото байрактарят, а за байрактар се избира най-опитният измежду момците.

45. Денем никак да не се върви през голи места, защото се вижда отдалеко и така може да ги види неприятелят им отдалеко и да се скрие, и да им заварди пътя, и лесно да ги разбие. Ако ли пък е нужно да се върви, то трябва да се употреби изкуство на вървежа - трябва да се пуска по един момък напред, колкото достига пушка, и добре да разглежда. Подир него пак се пускат двама или трима момъка на същото разстояние да вървят подир него. Четата трябва да се раздели на две чети и да вървят пак раздалечени [една] от друга, колкото стига пушка. Ако се случи се скрие неприятелят от първите и удари на по-многото, тогава последните и предните ще могат да избавят ударените си другари.

46. Всеки път, когато наша чета ще се удари с неприятеля си, трябва да гледа да дойде откъдето духа вятърът, защото, ако дойде под вятъра, ще удари димът въз нас и ще ни затъмнява очите и не ще можем да виждаме де мерим. Ако ли заловим място над вятъра, тогава нашият неприятел няма тъй също да вижда да бие добре и ще изгуби битката си.

47. Войводата трябва да гледа, ако е дъждовно времето и е кално мястото, на което има да пътува, да не отива. Защото, едно, че не може да вървят от калта, друго, ще правят дири накъдето идат. На такова време или да седи на място, или да избира песъчливи и каменисти места за ходене.

48. Всякога трябва да пази за времето и според времето да залови такива места, които ще му помогнат на действията. Ако види, че времето е ветровито и студено, да не се задържа на голи места, за да не се случи съвсем студено и да не може да достигне до онези места, които са гористи и опазни (скрити) места, ще премръзнат всички и не [стават] за нищо. Затова трябва добре да смотри (гледа) войводата.

49. Като е времето дъждовно и вижда, че са придошли реките, на такова време да не води момците, където има големи води, че не може да мине, ами да държи върховете и да обикаля воднити места отдалеко, за да не се случи да го загради неприятелят до някоя вода, че не могат да отбягнат и ще дойдат в критично положение.

50. Ако има някой от нашата дружина в неприятелски ръце да е хванат, то трябва и нашата чета да гледа да улови от неприятелите си няколко души и тозчас да иска освобождението на другарите си. И ако не им го пуснат, и те ще осветят (отмъстят) на онези, които се намират в ръцете им.

51. Нужни съкровища. Четата, по които предели действа, трябва да има на 4 или на 5 места скрити за нея нужни потреби, или брашно, на писмет барут куршум и нещо за ядене. Най-добре може да седи ръжено брашно и да не се развали, като е на сухо място, и малко добре насолено, и мед, а за зимно време може и месо, като е добре насолено.

52. (53. у П. X.) Най-строго е забранено, който се осъди да открадне нещо измежду дружината, тозчас се наказва със смърт.

53. (55. у П. X.) Делбата между четата как трябва да стане.

Н. Б. II. А. п. 61, № 424 МЕМОАРИ И БЕЛЕЖНИЦИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДОПИСКА НА ПОП КРЪСТЮ

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

(Павел Николов)

№ 518

Дописка на поп Кръстю

Паметника на свещенодякона Игнатия Левски

Дописка

Под този надслов във 2-ри брой на в-к. „Славянин“ от тази година се излага един член, който между другото говори, че свещенодяконът бил издаден от поп Кръстя от Ловеч и заловен, закаран в София и пр.

Време се минава, откакто е обнародван тоя член, и читателите му, като виждат мълчанието поп Крьстюво срещу това, не са избегнали да си съставят мнение за пълна истина на това, което е обнародвано.

Поп Кръстю не си е замълчал, нито приема да замълчи, да не отговори на клеветите на такива подли хора, които, за да закрият недостойнството си в добри отношения, и лошевините, които под булото на патриотизъм и родолюбив вършат, и за да се препоръчат пред народа като народни труженици, та да могат да си играят с простите хора както си щат, изваждат срещу другите такива клевети, които да помогнат на злите им намерения. Той е още тогава написал отговора си на това, но по погрешка, като го изпратил на в-к „Марица“ за обнародване, останал необнародван досега.

Тъй поп Кръстю приема повторително да отговори на тези велики труженици в народното движение, които са съставили речения член, не за друго, а само за да искат да покажат пред света, че те, а не други, са причината за Освобождението ни, та с това да могат да се препоръчат за по-големи постове и да се разполагат покрай огромните заплати, които по неразбор (по недоразумение) им се дават, но даже и с правото на сиротинята, която уж управляват като родолюбци. А за да бъде по-ясен отговорът, поп Кръстю вижда за нужно да го разчлени по-обширно и ето какво казва той за това.

Най-напред казва, че такъв свещенодякон с такова име в живота си не е виждал, нито го знае, а познава добре свещенодякон Паисий, който гние не в София, а в Орхание, убит на права Бога от ръцете на несмислените наши народни двигатели. Да не са тяхна милост объркали името, мястото!? Знае още, казва поп Кръстю, и невинното младо момче, убито посред пладне в Ловеч (в Денчовата къща) от несмислена ръка, на което кръвта и днес вика за отмъщение.

Уловен край Ловеч и закаран в София, поп Кръстю не знае никакъв Дякон, а знае Васил Левски, и казва, че не е той причина за улавянето му, но причина са самите тези, които клеветят него. Които се гордеят с онова пред простите хора, което не са заслужили, а потулят това, което са извършили. Но каквато им беше чиста и разумно вършена работата, така я и доизкараха. А чудното е, дето те при всичко това, прехласнати от гордостта си, действително мислят, че са извършили голямо дело. Даже и дръзват да казват, че те, а не велика Русия, са извършили делото и с това като дважди канени наместиха се на постове, също като онзи добър раб, комуто рекъл господарят „влезни в радостта на господаря си“. Но поп Кръстю, като не знае добре тази работа, оприличава я на следващата приказка:

Лъвът - Царят зверски - еднъж се накани

Да иди в гората лова да си хвани,

И цельта си по-добре за да сполучи,

За добро намери да не води кучи,

Но поведе с’себе си едно животно,

Което да кажиш не ще да й срамотно:

Това, дето носи на гърба с‘товаре,

А името също, ако искат - магаре.

Той не го поведе нещо за прилика,

Но защото може високо да вика;

Животните то с гласа си да пропъжда,

Ллъва в засада само да ги хваща.

Магарето й везде в гората викало,

Сички животини с глаза си дигало:

От неговий рев се сичко подплашило,

Мислили са, Бог знай какво е страшило.

Лъвът е дочаквал и редом е хващал,

Без да се е негде надалеч поклащал.

Работа се свърши, лъвът си почива,

Ето и магарето към него отива.

То се по-наблизо до лъва привлякло:

Види лов грамада и гордо му рекло:

„Познаваш ли ме, о мой Господине,

Че сичкото това е само от мене?“ -

„Да тя не познавам, о грозота нагла“,

Рекъл лъвът „и аз щех да се уплаша“.

И тъй, поп Кръстю повторително казва, че не той, но те самите, т.е. ловчанските труженици са били издайниците, защото поп Кръстю, ако да беше такъв, той можеше навремето да издаде работа, когато не само Левски, не само тяхна милост, но и мнозина от народа имаше да пострадат. Как тогава той не беше издайник, а стана такъв само за един Левски, и то тогава, когато се обра хазната и се изловиха толкова съучастници, които се изказаха един други? Защо, като се хванаха тяхна милост в Ловеч и се закараха в София, и телеграфът пристигна за поп Кръстя? Откъде знаеше правителството, че и той е в работа? Кой обади на правителството, че поп Кръстю знае всичките участници по име, както и Левски, и къде се той намира? Кой стана причина да уловят поп Кръстя и със зверски начин да го принуждават да обади всичко? Ако помните, тружениците с едно заплашване изказаха един други толкова души, още и невинни хора смесиха в тази работа, то с какво право и с каква чиста съвест наричат другиго издайник? Тъй като бяха чисти и мъдри хора и като знаеха разумно да вършат работата си, защо вършеха такива глупости и варварства, та доведоха работата дотам? Кой и защо уби дякона Паисия, когато той беше невинен човек и който при издъхването си не изказа убийците, ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Ловеч (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива? Всичките тези глупости докараха работата дотам, според Евангелието: „имже мѣраго мѣрите, возмѣрится вамь“. Ако тези народодвигатели се наемаха да събудят народа на въстание, то с обиране на къщи и хазни и с убиване на невинни хора ли трябваше да бъде? Или те мислеха, че с това ще могат да набавят потребните на въстанието? Това може и едно малко дете да разбере, че е глупост, или пък, че под булото на народно движение, се криеше нещо частно интересно, което е и очевидно — благодарение на късогледството и глупавината на тогавашното правителство, което не можеше да отличи бялото от черното, но го разбираше все едно. Разумният човек може да нарече народно движение само онези дръзновени юнаци като х. Димитра, Ботя, Панайота и др., които ги последваха и излизаха да се бият с тиранското правителство, и изгиваха за отечеството си, както и толкова братя в Тракия, а не такива то съмнителни потайности, които се вършеха по явна посока към съсипателни следствия. Ще кажат, че така, ако не станеше, другояче не можеше да стане. Да, но тогава невинните хора каква грешка имаха, и ако е тъй, но тогава с какво оправдание другиго наричат издайник?

Такива глупави работи имаха и такъв край, и тоя край щеше да бъде по-дебел, ако поп Кръстю не постъпи някак разумно, като видя, че по друг начин не ще може да се погаси належащия пожар, с един изкуствен начин да убеди правителството, че не съществува такова нещо, което се дири от София, според доказването на софийските затворници, т. е. в Ловеч каква работа има и кои и колко са участниците. Ако поп Кръстю беше такъв, за какъвто те го мислеха, дали тогава не можеше той да изкаже толкова работи и да увлече в примка толкова души според както я караха тяхна милост?

Да, те като го подозираха, и той им гледаше ума и си мълчеше, мислеха, че той нищо не знаеше от работата, и като бяха глупаво уверени в това, те според съществуващия тогава устав определили бяха и да се убие поп Кръстю като предател. Но както им бяха всичките работи глупави, тъй и тогава глупаво постъпиха, като определили за убиването му едного нищожнаго пияница, когото поп Кръстю минутно можеше да го изпрати обръснат оттам, дето беше отишъл да бръсне, ако искаше. Поп Кръстю и това преглътна, като виждаше явно, че Бог пази правите от погубление .

От всичко това тяхна милост не бяха разумни да разберат, че поп Кръстю не е такъв, какъвто го те мислеха. По време на Тракийското въстание всеки знае, че правителството беше нащрек и гледаше само да му се внуши нещо. И тогава пак дали не можеше поп Кръстю да обади нещо? Или той нищо не знаеше, ако и да се пазеха те от него. Белким той не знаеше поп Горчо къде и защо ходи с другаря си, или г-н Глупчо къде шеташе? Но то се видя, че тези се потрудиха самички да преварят, да се изкажат едни други, както в Софийското приключение, и да направят да ги влачат насам-нататък.

Хей, Господиновци! Шарлатаниите ви не минават пред дяда ви попа, защото той не е горничански поп, той отбира донейде черното от бялото и знае, че пършеенето ви е много голямо, а работата ви нищо. Вие навремето с голи ръце се канехте да се биете с неприятеля, като обещавахте да пожертвате всичко, а в последно време шарлатанията ви излезе налице, защото, когато велика Русия кръв проливаше заради нас, вие след гърба ѝ тичахте по плячки, по грабежи и спекулации, като продавахте едно парче хляб за 1-2 фр., и то на оногова отруденаго рускаго солдатина, който върви напред с пушка в ръка и тегли най-големи трудности, за да ни освобождава? Кажете ми кой от вас взе участие в битката тогава, когато всичко имахте - и пушки, и топове, и пари, без да имате нужда хазни да разбивате и къщи да обирате? Отидоха, наистина, и взеха участие някои българчета, но кои? Вие тикнахте други да отидат да се бият, да страдат и да гинат, от които днес останалите живи презирате да се скитат голи и боси, а вие, като се бояхте да не би новоосвободеното ни отечество да остане без управители, държахте се за такива и още се не освободило едно място или град, вие се събирахте на тумби зад гърба на освободителите руси и правехте съвещание кой какъв пост ще заеме в управлението, като се превземе това или онова място. Сега назла, назла се гордеете с постове и заплати, но я ми кажете с какъв подвиг придобихте тези постове и заплати? На простаците можете да докажете всякак как сте ги придобили, но кажете моля и на нас, които знаем всичко, колко струвате и какво сте извършили. Кажете ни по-напред според предишното ви обещание, че ще пожертвате и живот, и имот, и всичко за освобождението на отечеството ни, къде остана то? Кажете ни къде остана самоутвержението ви и родолюбието ви? Кажете ни къде остана желанието ви да видите добре уредени народните ни училища и истинско свещенство. Кажете ни къде остана желанието ви да се уредят черквите, желанието ви да се презрат чорбаджийст- вото и своеволията, да се уреди източник за помагане на бедните, да се отвори каса, която поддържа инвалидите, учителството и свещенството, да се турят в добър ред занаятите и търговията, да се подкрепи земеделието и скотовъдството, да се улучшат (рус. - подобрят) читалищата, да се съставят дружества за разни благотворителни предприятия и пр. и пр., кажете ни всичко това къде остана и какво стана?

... Ако вие не сте във възможност да ни го кажете, то ние не ще се посвеним да го разправим на вас.

Като родолюбиви труженици за освобождението на отечеството ни, вие в часа на освобождението му се заловихте да покажете делом онова, за което се напред емвахте, обещавахте, пръхтяхте, кряскахте и наговаряхте. Наместо самоотвержението и родолюбието, което си приписвахте, вие тичахте след освободителите руси не с пушка в ръка срещу неприятеля, но с разни стоки да ги продавате на освободителите с двойна и тройна цена, за да печелите още от гърба им. Наместо (вместо) да жертвате живот и имот, в тоя случай вие тичахте по плячки и по грабежи, без да мислите на това за сетнината . Срещу желанието и обещанието ви да видите наредени училища и свещенство, вие с първо заемане на управителните постове презрехте и училища, и свещенство, и черква, и вяра и се потрудихте само за онова, което да ви прикрепя на постовете и да посреща частните ви интереси.

Кой е този, който ще отрече, че днешните училища и черкви не са в много по-добро състояние, отколкото в миналото време? Като сте начело, на власт, обърнахте ли се до днес да се погрижите за черква и училище? Наместо желанието ви да умрат чорбаджийството и своеволията, можете ли да отречете вие сами, че не сте по-дърти чорбаджии и изедници, и кажете ни в какво се състои разликата ви от бившите чорбаджии? Наместо да се погрижите за издирване на източници за подкрепяне бедните, кажете ни какво направихте досега в това отношение? Наместо да се потрудите за отваряне на каса за поддържане на инвалидите училищни и черковни, освен дето това ни наум си не сте туряли, за да подкрепите капризите си, не трудихте ли се да унищожите някои по-достойни учители, за да подкрепите шарлатаните; не трудихте ли се и не трудите ли се да поддържате някои безквасни свещеници, за да победите онези, които сами знаете какви са, и да побъркате черквите? Наместо да подкрепите и помогнете на земеделието и скотовъдството, как се грижите за това? Наместо да поддържате читалищата и дружествата, де ви читалища и дружества в днешно време? Погрижихте се! Помисли ли някой от вас за това, които полагахте душу свою за овци?

При тия явни шарлатании нашите подвижници, без да ги е срам - ако не от хората, поне от съвестта им, и без да помислят, че кога да е правото ще излезе налице, позволяват си още да говорят тук-там (между простите хора, разбира се, за да потвърдят шарлатаниите си), че у поп Кръстя имало не знам колко хиляди гроша комитетски пари, които останали тогава у него. Чудно е защо не обнародваха и това, но то се види, те, като виждат, че прилича да излезе наопаки, не се решават да го обнародват, и само дето им уйдисва, го говорят.

Както за това, тъй и за много други работи има ние още да говорим, но засега спираме, за да си починем.

Ловеч, 29 ноември 1879 г.

Н. Б. Архивен отдел.

Из Требника на поп Кръстя!

Pages

МЕМОАРИ И БЕЛЕЖНИЦИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ