Антоан Анри Бекерел (Antoine Henri Becquerel)
15 декември 1852 г. - 25 август 1908 г.
Нобелова награда за физика, 1903 г. (заедно с Пиер Кюри и Мари Кюри)
(Като признание за изключителните му заслуги, изразили се в откриването на естествената радиоактивност.)
Френският физик Антоан Анри Бекерел е роден в Париж. Баща му Александър Едмон и дядо му Антоан Сезар са известни учени, професори по физика и членове на Френската академия на науките. Бекерел получава средното си образование в лицей, а през 1872 г. постъпва в Политехническото училище в Париж. След две години се премества във Висшето училище по мостове и пътища, където учи инженерно дело, преподава и прави самостоятелни опити. През 1875 г. започва да изучава въздействието на магнетизма върху линейно поляризираната светлина, а през 1876 г. поставя началото на педагогическата си кариера като лектор в Политехническото училище. Получава научна степен по технически науки във Висшето училище по мостове и пътища през 1877 г. и започва работа в Националното управление на мостовете и пътищата. Година по-късно става асистент на баща си в Музея по естествена история, като едновременно с това продължава да работи в Политехническото училище и Управлението на мостовете и пътищата.
Бекерел сътрудничи на баща си четири години и написва цикъл статии за температурата на Земята. Като завършва своите изследвания върху линейно поляризираната светлина, той продължава изследванията на баща си в областта на луминесценцията, студеното излъчване на светлина. В средата на 80-те години разработва нов метод за анализ на спектрите, съвкупността от вълни с различна дължина, излъчвани от светлинен източник. През 1888 г. получава докторска степен, която му е присъдена от факултета по естествени науки на Парижкия университет за дисертацията му за поглъщането на светлината от кристалите.
През 1892 г., една година след смъртта на баща си, Бекерел става негов приемник като завеждащ катедрата по физика в Консерваторията по изкуствата и занаятите, а също така и като завеждащ аналогичната катедра в Музея по естествена история в Париж. След две години става главен инженер в Управлението на мостовете и пътищата, а през 1895 г. получава катедра по физика в Политехническото училище.
През 1895 г. немският физик Вилхелм Рентген открива излъчване, известно днес като рентгенови лъчи, които се появяват, когато катодните лъчи (електроните), излъчвани от отрицателния електрод (катода) на електронно-вакуумната лампа, се удрят в другата част на лампата по време на високоволтов разряд. Тъй като падащите катодни лъчи предизвикват и луминесценция, когато се удрят в лампата, грешно се предполага, че и луминесценцията, и рентгеновите лъчи се образуват посредством един и същ механизъм и че луминесценцията може да се съпровожда от рентгенови лъчи.
Заинтересуван от това, Бекерел решава да изясни може ли луминесцентен материал, активиран от светлина, а не от катодни лъчи, да излъчва също рентгенови лъчи. Той поставя върху фотографска плака, завита в плътна черна хартия, луминесцентен материал, който му се намира под ръка - вид уранова сол, - и в продължение на няколко часа подлага пакета на въздействието на слънчевата светлина. След това открива, че излъчването е преминало през хартията и е въздействало на фотографската плака, което очевидно би трябвало да показва, че като се облъчи със слънчева светлина, солта на урана излъчва рентгенови, а също и светлинни лъчи. Но за учудване на Бекерел се оказва, че същото се случва и тогава, когато пакетът се намира на тъмно, без да е облъчван със слънчева светлина. Очевидно е, че не е наблюдавал въздействие на рентгенови лъчи, а на нов вид проникваща радиация, налична без външен източник на облъчване.
В продължение на няколко месеца след това Бекерел повтаря опита си с други известни луминесцентни вещества и открива, че само съединенията на урана имат откритото от него естествено излъчване. Освен това нелуминесцентните съединения на урана се характеризират със същото излъчване и следователно то не може да бъде свързано с луминесценцията. През май 1896 г. Бекерел прави опити с чист уран и открива, че фотографската плака показва степен на облъчване, която е три-четири пъти по-голяма от излъчването на първоначално използваната уранова сол. Загадъчното излъчване, което съвсем очевидно е присъщо на урана, става известно като бекерелови лъчи.
През следващите години благодарение на изследванията на Бекерел и на други учени става ясно, че силата на излъчването не намалява с времето. През 1900 г. Бекерел стига до извода, че откритите от него лъчи се състоят частично от електрони, открити през 1897 г. от Дж.Томсон като компоненти на катодните лъчи. Мари Кюри, ученичка на Бекерел, открива, че торият също излъчва бекерелови лъчи и ги преименува на радиоактивност. Мария и Пиер Кюри, неин съпруг, откриват два нови радиоактивни елемента - полоний (наречен така в чест на родината на Мария Кюри - Полша) и радий.
Бекерел се жени през 1876 г. за Люси Зое Мари Жамен, дъщеря на професор по физика. Четири години по-късно тя умира по време на раждането на сина им Жан, единственото им дете, което по-късно става физик. През 1890 г. Бекерел се жени за Луиз Дезире Лорие. След получаването на Нобеловата награда той продължава да се занимава с преподавателска и научна работа. Умира в Льо Круазик (Бретан) по време на пътуване със съпругата си до родовото и имение.
Освен Нобеловата награда Бекерел е удостоен с многобройни други награди, в това число медала Ръмфорд, присъждан от Лондонското кралско дружество (1900 г.), медала Хелмхолц на Берлинската кралска академия на науките (1901 г.) и медала Бърнард на американската Национална академия на науките (1905 г.). Той е избран за член на Френската академия на науките през 1899 г., а през 1908 г. става един от нейните секретари. Бекерел е член на Френското физическо дружество, Италианската национална академия на науките, Берлинската кралска академия на науките, американската Национална академия на науките и Лондонското кралско дружество.
Превод
от руски: Павел Б. Николов
