ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Димчо се ражда в Копривщица на 28 март 1887 г. Било е Връбница, събота. Той е шестото, последно дете в семейството на абаджията Вельо Динчов Дебелянов (1826-1896г.) и жена му Цана (Стайка) Илиова Ибришимкойчова (1849-1913г.). Двамата се венчават през 1866 г. Цана – мома на 17 години, а Вельо е вдовец без деца на 40 г. Преди Димчо се раждат: Найда – 1870-?; Иван – 1873-1949; Гунка – 1876-1894; Мария 1881-1968; Илия – 1884-1943.

Родната му къща е строена около 1830 г. от неговия дядо, заможния абаджия и търговец Динчо Дебелян, на когото Димчо е кръстен (рожденото му име е Динчо). Братята Вельо и Иван (той пък имал 9 деца) наследили занаята на баща си и живеели заедно в бащиния си дом в пословична братска любов и съгласие.

Димчо расте тук в едно задружно и заможно семейство, има своето весело и щастливо детство, обграден с грижи и внимание в патриархалната, мила и родна копривщенска обстановка, сред прекрасната природа и романтиката на прелестния, възрожденски градец, чиято одухотвореност и красота, дълбока нравственост и виталност попиват в душата му завинаги.

Но това щастливо детство за Димчо продължава само девет години. На 26 юли 1896 година бащата Вельо умира на 70-годишна възраст. Наесен семейството се преселва в Пловдив при най-големия брат Иван, стажант-телеграфист в пощите, който поема издръжката на близките си.

По-късно Димчо ще си дойде само 3 пъти в Копривщица (през 1912, 1914 и 1915 г.), за по ден-два. Интересното е, че той, който изпява едни от най-нежните и прочувствени стихове за бащината къща и родното огнище, за майката и родната стряха не написва и стих конкретно за Копривщица, не споменава името на родния си град и в останалите от него писмени документи!?…

Но още от раждането му, родният градец и бащиният дом са най-важната и неотменима частица от неговото същество. А в детството му вече така попиват в неговата душа и сърце, в сетивата на бъдещия поет, че Копривщица просто блика с цялата си романтика, изключителна духовност и вълшебна прелест в неговите бисерни строфи.

Димчо продължава образованието си в Пловдив и тук, в прогимназията, пише първите си стихове. После учи в Ихтиман (където се мести семейството след назначаването на брата Иван за началник на пощата там) втори и трети прогимназиален клас, връща се пак в Пловдив, за да продължи в гимназия, а от 1904 г. е в София и завършва през 1906 г. Първа софийска мъжка гимназия с пълно отличие. По това време публикува и първите си стихове. Най-напред в сп.“Съвременност”, после често печата в други периодични издания (приживе той няма издадена книга).

През 1907 г. се записва за студент в Юридическия факултет на Софийския университет, по-късно се прехвърля в Историко-филологическия. Води се за студент до 1915 г., почти до войната, но посещава рядко лекциите, най-често литературните при д-р К. Кръстев и проф. Ив. Шишманов. От една страна е трябвало да работи, за да се издържа. От друга пък е бил и твърде “несретен”, непрактичен в битово-житейски смисъл. И поради тези “комплексни” причини заверява семестри колкото да отлага казармата.

Започва работа в Централната метеорологична станция, после е стенограф, репортер, коректор. Превежда от руски и френски, научени в гимназията, които усъвършенства с много, много четене. Издадени са книги с негови преводи на “Притчи и параболи” и “Любовни писма” от Мултатули; ”Афродита” на Пиер Луис; разкази на Анатол Франс под заглавието “Изворът на Света Клара”; “Ричард ІІІ” на Шекспир (от руски), “Скъперникът” от Молиер. В периодичния печат излизат преводите му на стихове и проза от Жан Мореас, Сергей Позняков, Йохансон Йенсен, Петер Алтенберг, Поль Тамиз.

От българските поети Димчо се прекланя пред Пенчо Славейков и Яворов. В последните години от живота на Пейо Яворов те са близки познати и иначе скъпият на похвали чирпанлия дава своята висока оценка и насърчение за стиховете на младия копривщенин.

Бързо намира своята среда и приятели сред т.н. “бохеми” – млади интелектуалци, за които служенето на “чистото изкуство”, на поезията и музите е смисъл и съдържание на живота им, тяхна свещена мисия. Димчови другари са Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Николай Лилиев, Константин Константинов, Людмил Стоянов, Йордан Мечкаров, Георги Машев, Тихомир Геров, Георги Михайлов, Коста Кнауер, Йордан Йовков, Николай Райнов, Гьончо Белев, Теодор Траянов, Гео Милев и други още видни интелектуалци – поети, журналисти, преводачи, художници, артисти.

Негови кумири са т.н. “прокълнати поети” – Верлен, Бодлер, Франсис Жам, Балмонт, Белий, Брюсов и други, които чете в оригинал, с преклонение, “до главозамайване”. Неговият талант твърде бързо достига тяхното ниво, за да сътвори, без да го осъзнава, и доста по-изящна и стойностна поезия, както ще констатират по-сетне литературните историци. Дебелянов е един от най-образованите български поети, признат авторитет и познавач на българската, европейската и световна литература.

Както повечето гении и хора на духа Димчо е непрактичен житейски. Препитава се с различни занимания – най-често непостоянни и лошо платени. Въобще - битово животът на “…скитника нерад… ” е несретен и неподреден, подобно на много още подобни нему “братя во Аполоне”. Той все живее в недоимък, не свърта къща, не създава и семейство.

Но материалните несгоди не сломяват гордия му дух, не поразяват изящния му талант. Напротив – трудният живот сякаш го стимулира и провокира, за да работи все повече и по-упорито, да пише, преписва и преработва до съвършенство стиховете си. И да сътвори една невероятна по своята изящност и музикалност поезия, със звънки рими и обаятелна чувственост, с изключителна дълбочина и сила на въздействие. Магнетично и вълшебно е въздействието на Димчовата лирика с нейната човечност, копнеж, изповедност, искреност и истинност, топлота.

Неговата светла, нежна и романтична поезия от век насам вълнува, възторгва и разплаква, ражда копнения, пориви и трепети, докосвайки най-съкровените струни на човешката душа. Тя отдавна вече е част от духовната съкровищница на България – обичана и търсена, чете се жадно и томително, и е сред най-драгоценните бисери и на свеовната поезия. Магия и опиянение струят от Димчовите пленителни строфи, звънките му рими отекват в сърцено на всеки. При това стиховете му се отличават с една изключителна и същевременно изящна простота та езика, написани са с “най-обикновени и ежедневни думи”. Те са толкова “прости и естествени”, че сякаш не четем написаното от някой друг, а това са наши, собствени мисли и чувства, които ни вълнуват в момента. Толкова силни и въздействащи са с тази изящна простота. Разбира се, това е само на пръв поглед и е резултат от непосредственото емоционално въздействие на гениалните му строфи. Всъщност, сигурно и това е част от свещената тайна и магия на таланта, която се дарява от Създателя на малцина Избрани – с прости и обикновени думи да предаде най-съкровените човешки чувства. И то така, че да ни пленяват и вълнуват, да ни обсебват изцяло.

По-малко известно е, че Димчо е и блестящ сатирик – наред с веселите, шеговити стихове, създава и стихотворения с една остра самоирония и жесток сарказъм. Има и сполучливи опити в проза, литературни статии и анализи. Бил е изключително информиран по всички сфери, имена и явления в българската и европейската литература. Запазените писма на Димчо пък са един превъзходен образец на епистоларната литература. Те са толкова нежни и съкровени, че е трудно да се каже дали лириката прелива в проза или обратното – така органично близки и единни са тези жанрове от творчеството му.

Буен и жизнерадостен младеж, среден ръст, плещест, с буйна кестенява брада, Димчо е типичен балканджия, копривщенин – трудолюбив и сърдечен, той е обичал и да се повесели с приятели, често са се събирали да попеят и попият, да поспорят, че да се и поскарат понякога. Гениалния поет е и блестящ рецитатор, един от малцината български лирици и до днес, който великолепно е рецитирал свои и чужди стихове, на руски и френски.С буйният си характер и горещ темперамент Димчо все се е стремял да бъде начело на бохемската им компания, да наложи своите схващания за най-правилни и водещи. Особено вечер, след няколко чаши вино, когато е ставал и сприхав, и заядлив, и язвителен, много по-различен от “ежедневния” Димчо. А през деня е всякога засмян и при най-тежките несгоди, благ и отзивчив, с романтична и състрадателна душа, той всякога е бил готов да услужи, да помогне и с последните си стотинки, често давани на непознати хора, но според него – по-гладни и нуждаещи се.

От ноември 1912 г. до август 1913 е войник в Самоков. А от септември 1913 до март 1914 г. се обучава в Школата за запасни офицери в Княжево и я завършва със звание офицерски кандидат. През септември 1915 г. е произведен в чин подпоручик.

На 8 октомври 1913 г. във Враца умира майка му Цана, където е живеела при най-голямата си дъщеря Найда.

От 1 октомври 1914 г. е докладчик във Върховната сметна палата. Оттам е мобилизиран и заминава за фронта. Версията, че заминава на война като доброволец е вече категорично опровергана.

Подпоручик Дебелянов пристига в своя 22-ри пехотен тракийски полк от Седма рилска дивизия, който е по бойните полета в Югозападна България, на 29 януари 1916 година. Частта му е на позиции в района на гара Удово, Македония, южно от Скопие по течението на Вардар. По Великден, в края на април и началото на май, Димчо е в отпуск. Гостува на сестра си Мария в Самоков, за няколко дни е и в София.

С развитието на бойните действия полкът се придвижва на юг, за да заеме позиции през лятото между градовете Серес и Демир Хисар. Днес градчето се нарича Сидерокастрó, и е в пределите на Гърция, на 20-на километра на юг от българо-гръцката граница при Кулата, по течението на река Струма.

През нощта на 30 септември започват ожесточени сражения със съглашенските англо-френски войски. Срещу Димчовия полк е воювала 10-та ирландска пехотна бригада. Подпоручик Дебелянов е изпратен да замести убитият командир на пета рота и загива на 2 октомври 1916 г., около 10. 30 часа преди пладне, водейки войниците си в атака.

Погребан е в двора на черквата “Благовещение на Света Богородица” в южния край на Демир Хисар на другия ден, 3 октомври. А през 1931 г. по инициатива и със средства на Кръжеца “Живо Слово” костите му са пренесени и положени в гробищата на старата копривщенска църква “Успение Богородично”, близо до родния му дом на 23 август 1934 г.

Пак по инициатива и с пари на това уникално сдружение е създаден надгробният паметник на Димчо, който проф. Иван Лазаров даром извайва. Скулптурата символизира вкаменената от скръб Майка, вечно чакаща своя син да се завърне. А още и признателната Родина, Отечеството, което скърби за загиналите си синове. На 19 август 1934 г. тя е тържествено осветена на гроба на поета. През 1968 г. е преместена в двора на музея, а на гроба е поставено точно копие, дело на ученика на Ив. Лазаров – скулптора Борис Кадийски.

СТИХОТВОРЕНИЯ
ПРОЗА
ПИСМА
ЛОБНОТО МЯСТО И ПЪРВИЯТ ГРОБ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

СМЪРТЕН АКТ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
КРАТКА ЖИВОТОПИС НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
ЗА ПОЕЗИЯТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
ПОСВЕЩЕНИЯ